Жертвата

Първи ден, 10:04

Нещата никога не стават така, както си мислиш.

Изобщо не съм имал намерение да ставам домакин. Мъж за вкъщи. Щатен татко. Както и да го наречеш — няма подходяща дума. Обаче през последната половин година се превърнах тъкмо в това. Бях отишъл в „Крейт енд Баръл“ в центъра на Сан Хосе да си търся очила и докато бях там, забелязах, че имат доста богат избор от подложки за хранене. Имахме нужда от подложки за хранене — онези овалните, тъканите, които преди година беше купила Джулия, бяха доста изтъркани и изцапани с бебешка храна. Тъй като бяха тъкани, не можеха да се перат. Затова спрях да ги разгледам и намерих няколко бледосини, които ми харесаха. Взех и няколко жълти салфетки. После окото ми хванаха едни жълти подложки, защото изглеждаха много ярки и привлекателни, затова взех и тях. На лавицата нямаха шест, а аз реших, че ни трябват толкова, затова помолих момичето да потърси в склада. Докато я нямаше, поставих подложката на масата, сложих отгоре й бяла чиния и до нея — жълтата салфетка. Изглеждаше много весело и си помислих, че трябва да взема осем вместо шест. И тогава мобифонът ми иззвъня.

Обаждаше се Джулия.

— Здрасти, скъпи.

— Здрасти, Джулия. Как си? — Чувах постоянното бръмчене на някаква машина. Сигурно вакуумната помпа на електронния микроскоп. В нейната лаборатория имаше няколко скенерни електронни микроскопа.

— Какво правиш? — попита тя.

— Купувам подложки за хранене.

— Къде?

— В „Крейт енд Баръл“.

Джулия се засмя.

— Ти единственият мъж там ли си?

— Не.

— Е, това е добре. — Усещах, че разговорът изобщо не я интересува. Мислеше си за нещо друго. — Виж, Джак, исках да ти кажа, че страшно съжалявам, обаче довечера пак ще закъснея.

— Аха. — Продавачката се върна с още няколко жълти подложки. Без да отделям мобифона от ухото си, аз й дадох знак да се приближи. Вдигнах три пръста и тя остави пред мен три подложки. — Наред ли е всичко? — попитах Джулия.

— Да, шантаво, както обикновено. Днес правим сателитна демонстрация за инвеститорите в Азия и Европа и имаме проблеми със системата, защото ни пратиха една видеокола… уф, какво ли те занимавам, ще се забавим два часа, скъпи. А може и повече. Ще се прибера най-рано в осем. Нали ще нахраниш децата и ще ги сложиш да си легнат?

— Няма проблем — отвърнах аз.

И наистина нямаше. Бях свикнал. Напоследък Джулия работеше до късно. Почти всяка вечер се прибираше след като децата бяха заспали. „Займос Текнолоджи“, компанията, в която работеше, се опитваше да събере нов капитал за рискови инвестиции — двайсет милиона долара — и служителите бяха подложени на огромно напрежение. Особено откакто разработваха технология в областта, която компанията наричаше „молекулярно производство“, но която повечето хора наричаха „нанотехнология“. Напоследък нанотехнологията не беше особено любима на инвеститорите. През последните десет години прекалено много инвеститори се бяха опарили с продукти, които така и не напускаха лабораторията. Инвеститорите смятаха нанотехнологията за голи обещания и никаква продукция.

Не че трябваше да го обяснявам на Джулия — самата тя бе работила в две инвеститорски фирми. След като завърши детска психология, Джулия специализира „технологично разработване“ и помагаше на компании, които се занимаваха с нови технологии, да започнат производство. (Шегуваше се, че продължава да е детска психоложка.) Накрая престана да консултира фирми и постъпи на щат в една от тях. Вече беше вицепрезидент на „Займос“.

Джулия казваше, че „Займос“ е постигнал известни успехи и че решително е изпреварил другите в тази област. Твърдеше, че им оставали броени дни до създаването на прототипен търговски продукт. Обаче аз не бях толкова сигурен.

— Виж, Джак, искам да те предупредя, че Ерик ще се разстрои — гузно рече тя.

— Защо?

— Ами, казах му, че ще дойда на мача.

— Защо, Джулия? Нали сме говорили за такива обещания. Няма да успееш. Мачът е в три часа. Защо си му обещала?

— Мислех, че ще успея.

Въздъхнах. Това бе признак на нейната обич, казах си.

— Добре. Не се безпокой, скъпа. Ще се оправя с него.

— Благодаря. А, Джак? За подложките. Вземи каквито искаш, само не жълти.

И затвори.

За вечеря приготвих спагети, защото всички ги обичахме. В осем малките вече спяха, а Никол си дописваше домашното. Тя бе на дванайсет и трябваше да си ляга в десет, въпреки че не искаше приятелите й да го знаят.

Най-малката, Аманда, беше само на девет месеца. Започваше да пълзи навсякъде и се изправяше, като се държеше с ръце. Ерик бе осемгодишен и играеше футбол през цялото време, когато не се обличаше като рицар и не гонеше по-голямата си сестра из къщи с пластмасов меч.

Никол преживяваше свенлив етап от живота си, а Ерик най-много обичаше да грабне сутиена й, да обикаля тичешком къщата и да крещи: „Ники носи сутие-е-н! Ники носи сутие-е-н!“, докато самата тя, прекалено горда, за да го гони, скърцаше със зъби и викаше: „Татко! Той пак ме ядосва! Татко!“ И аз се хвърлях по дирите на Ерик и му нареждах да не пипа вещите на сестра си.

Ето такъв беше станал животът ми. Отначало, след като изгубих работата си в „МедияТроникс“, ми бе интересно да се занимавам със съперничеството между брат и сестра. И често ми се струваше, че това не е по-различно от предишната ми служба.

В „МедияТроникс“ бях шеф на програмен отдел и ръководех група талантливи млади компютърни програмисти. На четирийсет години самият аз бях прекалено възрастен за програмист — писането на кодове е младежка работа. Така че командвах тайфата на цял работен ден — подобно на повечето програмисти от Силициевата долина, моите хора като че ли преживяваха вечна криза със смачкани поршета, изневери, неуспешни любовни връзки, родителски кавги и реакции на дрога, всичко това на фона на адски напрегнато работно време с денонощни маратони, поддържани с каси диетична кола и чипс.

Обаче работата в тази свръхмодерна област беше вълнуваща. Пишехме така наречените „програми за разпределена обработка“. Това са програми, които симулират биологични процеси, като създават виртуални агенти в компютъра и ги оставят да решават реални проблеми. Звучи странно, но действа. Например една от нашите програми управляваше трафика на голяма телефонна мрежа, като се основаваше на способността на мравките да откриват най-късия път до храната. Други програми използваха за модел поведението на термитите, роящите се пчели и дебнещите плячка лъвове.

Беше забавно и сигурно още щях да работя там, ако не бях поел извънредни задължения. През последните няколко месеца във фирмата ме натовариха с охраната на мястото на дотогавашния външен технически консултант, който две години се бе занимавал с това, ала не беше успял да забележи кражбата на фирмен изходен код, докато той не се появи в програма, разпространявана в Тайван. Всъщност беше откраднат изходен код на моя отдел — софтуер за разпределена обработка.

Знаехме, че е същият код, защото великденските яйца не бяха променени. Програмистите винаги влагат великденски яйца в кодовете си, въпреки че нямат друга функция, освен за забавление. Тайванската компания не ги беше променила и самият код бе непокътнат. И комбинацията от клавишите алт-шифт-М-9 отваряше прозорец с датата на женитбата на един от нашите програмисти. Чиста кражба.

Дадохме ги под съд естествено, обаче Дон Грос, шефът на компанията, искаше да се подсигури, че случаят няма да се повтори. Затова ме натовари с охраната, пък и аз бях достатъчно бесен от кражбата, за да приема. Длъжността беше нещатна и пак ръководех отдела. Първата ми работа като отговорник по охраната бе да установя наблюдение над работните места. В това нямаше нищо нередно — в последно време осемдесет процента от компаниите следят какво вършат служителите им на терминалите. Има няколко начина: видео-контрол, запис на ударите на клавиши или търсене на ключови думи в имейлите.

Дон Грос беше кораво момче, бивш морски пехотинец, напълно запазил войнишкия си стил. Когато му съобщих за новата система, той попита:

— Нали не следиш моя терминал?

— Не, разбира се — отвърнах аз.

Всъщност бях написал програмите така, че да наблюдават всички компютри в компанията, включително неговия. И именно по този начин след две седмици научих, че има връзка с една от счетоводителките и че й е отпуснал служебна кола. Отидох при него и му казах, че според свързаните със счетоводителката Джийн имейли, изглежда, неизвестно лице има връзка с нея и тя може би получава привилегии, каквито не й се полагат. Прибавих, че нямам представа кой е този човек, но че ако продължава да използва имейл, скоро ще открия.

Предполагах, че Дон ще схване намека. Така и стана. Само че той просто прати уличаващ имейл от дома си, без да съзнава, че всичко минава през сървъра на компанията и съответно през мен. Така установих, че той „преоценява“ софтуер за чуждестранни дистрибутори и получава големи „консултантски хонорари“ в сметка на Каймановите острови. Това очевидно не беше законно и не можех да си затворя очите. Обърнах се към адвоката си Гари Мардър, който ме посъветва да напусна.

— Да напусна ли? — попитах аз.

— Да. Естествено.

— Защо?

— На кой му пука защо? Получил си по-добро предложение. Имаш здравословни или семейни проблеми. Неприятности вкъщи. Просто се махни оттам. Напусни.

— Чакай малко. Смяташ, че аз трябва да напусна, защото той нарушава закона, така ли? Това ли ме съветваш?

— Не — отвърна Гари. — Като твой адвокат, ще ти кажа, че ако знаеш за каквато и да е незаконна дейност, ти си длъжен да съобщиш за нея. Но като твой приятел те съветвам да си държиш устата затворена и веднага да се махнеш оттам.

— Изглежда малко страхливо. Мисля, че трябва да уведомя инвеститорите.

Гари въздъхна и постави длан на рамото ми.

— Виж, Джак, инвеститорите сами могат да се грижат за себе си. Просто се разкарай оттам.

Това не ми се струваше редно. Ядосах се, когато откраднаха кода ми. Сега се питах дали наистина са го откраднали. Може да го бяха продали. Ние бяхме частна компания и аз съобщих на един от членовете на борда.

Оказа се, че и той е вътре. На другия ден ме уволниха за небрежност и лошо ръководство. Заплашиха ме със съдебен процес. Трябваше да подпиша цял куп декларации, за да си получа трудовото обезщетение. Адвокатът ми се занимаваше с документите и въздишаше с всеки следващ.

Накрая излязохме на млечната слънчева светлина.

— Е, поне това приключи — казах аз.

Той се обърна и ме изгледа.

— Защо мислиш така?

Защото не беше приключило, разбира се. По някакъв загадъчен начин бях станал белязан човек. Имах отлична квалификация и работех в свръхмодерна област. Но когато тръгнах на събеседвания за работа, установих, че никой не търси такъв като мен. Нещо повече, карах ги да се чувстват неловко. Силициевата долина е с голяма площ, но иначе си е обикновено село. Разчува се. Накрая отидох на интервю при един далечен познат, Тед Ландоу. Преди година бях тренирал сина му в Детската бейзболна лига. Когато официалният разговор свърши, го попитах:

— Какво си чул за мен?

Той поклати глава.

— Нищо, Джак.

— Тед, за десет дни минах на десет събеседвания. Кажи ми.

— Няма какво да ти кажа.

— Тед.

Той запрелиства документите на бюрото си, забил поглед в тях. После въздъхна.

— Джак Форман. Само създава проблеми. Не се спогажда с хората. Войнствен. Луда глава. Не може да работи в екип. — Тед се поколеба, после прибави: — И намекват, че си бил замесен в някакви сделки. Не казват какви, обаче било нещо съмнително.

— Аз ли съм бил замесен? — Ядосах се и понечих да продължа, но осъзнах, че сигурно наистина изглеждам войнствен. Затова премълчах и му благодарих.

На сбогуване Тед ми каза:

— Изчакай малко, Джак. Нещата в Долината се променят бързо. Биографията ти е блестяща и имаш чудесна квалификация. Изчакай… — Той сви рамене.

— Два-три месеца ли?

— Може би четири. А още по-добре пет.

Инстинктивно усещах, че има право. След тази среща престанах да полагам толкова много усилия. Скоро дочух слухове, че „МедияТроникс“ щели да гушнат букета и че можело да има присъди. Надуших възмездие, ала междувременно не ми оставаше друго освен да чакам.

Постепенно престанах да се чувствам странно, че сутрин не излизам за работа. Джулия оставаше до късно в службата си и децата имаха нужди от грижи. Когато си бях вкъщи, те се обръщаха към мен, вместо към икономката ни Мария. Започнах да ги водя на училище, на лекар и зъболекар, на футболни тренировки. Първите няколко вечери, които приготвих, бяха катастрофални, но се усъвършенствах.

И без да се усетя, вече купувах подложки за хранене и разглеждах кухненските сервизи в „Крейт енд Баръл“. И всичко ми се струваше съвсем нормално.

Джулия се прибра към девет и половина. Аз гледах с едно око мача на „Джайънтс“ по телевизията. Тя влезе и ме целуна по тила.

— Всички ли заспаха?

— Освен Никол. Още си пише домашното.

— Божичко, не й ли е късно да е будна?

— Не, скъпа — отвърнах аз. — Нали се разбрахме? Тази година ще си ляга в десет, забрави ли?

Тя сви рамене, сякаш не помнеше. А може и наистина да беше забравила. Бяхме претърпели нещо като обръщане на ролите — преди тя знаеше всичко за децата, сега бе мой ред. Понякога това я караше да се чувства неловко, възприемаше го като загуба на власт.

— Как е малката?

— Настинката й попремина. Само е хремава. Храни се по-добре.

Запътих се заедно с нея към спалните. Тя влезе в стаята на бебето, наведе се над креватчето и нежно целуна спящото дете. Докато я наблюдавах, ми хрумна, че в майчината ласка има нещо, което бащите никога не могат да компенсират. Джулия имаше някаква връзка с децата, която аз никога нямаше да установя. Или поне различна връзка. Тя се заслуша в тихото дишане на бебето.

— Да, по-добре е.

После влезе в стаята на Ерик, взе геймбоя от завивката и ме изгледа намръщено. Леко раздразнен, свих рамене. Знаех, че Ерик си играе в леглото, но в това време трябваше да приспивам бебето. Струваше ми се, че Джулия трябва да проявява повече разбиране.

Накрая отиде в стаята на Никол. Голямата ни дъщеря седеше пред лаптопа си, но когато майка й влезе, затвори капака.

— Здрасти, мамо.

— Трябва да си лягаш.

— Още не, мамо.

— Ами домашното?

— Написах го.

— Тогава защо не си в леглото?

— Защото…

— Не искам цяла нощ да си приказваш с приятелите си по компютъра.

— Мамо… — измъчено рече Никол.

— Всеки ден се виждате в училище, това би трябвало да ви стига.

— Мамо…

— Не поглеждай баща си. Вече ни е ясно, че ще изпълни всяко твое желание. Сега аз разговарям с теб.

Тя въздъхна.

— Знам, мамо.

Този род взаимоотношения започваха да стават обичайни за Никол и Джулия. Предполагам, че е нормално за тази възраст, но реших, че се налага да се намеся. Прегърнах жена си през рамо.

— Вече за всички ни е късно. Искаш ли чай?

— Не се намесвай, Джак.

— Не се намесвам, само…

— Намесваш се. Аз разговарям с Никол и ти се намесваш, както винаги.

— Нали се разбрахме да стои до десет, скъпа, не разбирам…

— Но като си свърши домашното, трябва да си легне.

— Уговорката не беше такава.

— Не искам денонощно да виси на компютъра.

— Тя не виси денонощно на компютъра, Джулия.

Никол избухна в сълзи и скочи.

— Ти винаги ми се караш! Мразя те! — После се втурна в банята и затръшна вратата. Трясъкът събуди бебето и то се разплака.

Джулия се обърна към мен.

— Ако обичаш, остави ме сама да се справя с проблема, Джак.

И аз отвърнах:

— Права си. Извинявай. Права си.

Всъщност изобщо не смятах така. Все повече възприемах тази къща като свой дом и децата — като свои деца. Джулия нахлуваше в моя дом, при това късно вечерта, когато бях постигнал пълно спокойствие, както ми харесваше и както трябваше да е. А тя вдигаше пара.

Изобщо не смятах, че е права. Смятах, че греши.

И през последните няколко седмици бях забелязал, че тези случаи зачестяват. Отначало си мислех, че причината е в редовните отсъствия на Джулия. После реших, че тя налага авторитета си, че се опитва да възстанови властта си над дома, която беше преминала в мои ръце. След това ми се струваше, че просто е уморена или под огромно напрежение в службата.

Но напоследък съзнавах, че търся оправдания за поведението й. Джулия се променяше. Беше различна, някак по-скована, по-сурова.

Бебето се дереше. Вдигнах го от креватчето, прегърнах го и в същото време прокарах показалец по памперса, за да проверя дали е влажен. Влажен беше. Оставих детето на плота за повиване и то пак се разплака, докато не разклатих любимата му дрънкалка и не я пъхнах в ръчичката му. Дъщеричката ми млъкна и ме остави да сваля мокрия памперс, без много да рита.

— Аз ще я преповия — каза Джулия.

— Ще се оправя.

— Аз я събудих, редно е аз да я преповия.

— Наистина, скъпа, не се безпокой.

Тя постави ръка на рамото ми и ме целуна по тила.

— Извинявай, че съм такава глупачка. Страшно съм уморена. Не знам какво ми стана. Дай аз да преповия бебето, и без това не го виждам често.

— Добре — отстъпих аз и се отдръпнах.

— Здрасти, котенце — каза Джулия и погали бебето под брадичката. — Как е мъничкото ми писенце? — Цялото това внимание накара детето да изпусне дрънкалката, отново да се разплаче и да се замята по плота. Джулия не разбра, че причината е липсващата дрънкалка, започна да му гука и се опита да му сложи чистия памперс, обаче бебето риташе и пищеше. — Престани, Аманда!

— Напоследък е така — обадих се аз. Което си бе истина. Аманда навлизаше в стадий, в който активно се съпротивляваше на преповиването. И риташе доста силно.

— Трябва да престане… Престани!

Бебето се разплака още по-силно и се опита да се завърти настрани. Едната лепенка се разлепи и памперсът се изхлузи. Аманда се приближаваше към ръба на плота. Джулия грубо я дръпна обратно. Детето продължаваше да рита.

— По дяволите, казах ти да престанеш! — Джулия плесна бебето по крачето. То зарева и зарита още по-силно. — Аманда! Престани! Престани! — Тя пак я плесна. — Престани! Престани!

Отначало не реагирах. Бях смаян. Не знаех какво да направя. Крачетата на бебето бяха яркочервени. Джулия продължаваше да го удря.

— Скъпа — казах аз и се наведох към нея, — недей така…

Тя избухна.

— Защо винаги се намесваш, мама му стара? — изкрещя жена ми и удари с длан по плота. — Какво искаш, по дяволите?

И изхвърча от стаята.

Тежко въздъхнах и вдигнах бебето. Аманда се дереше, колкото от болка, толкова и от объркване. Реших, че трябва да й дам биберон, за да я приспя. Погалих я по гръбчето, докато се поуспокои. После я препових и я занесох в кухнята, където затоплих шишето. Осветлението бе слабо, бяха включени само флуоресцентните лампи над кухненския плот.

Джулия седеше на масата, пиеше бира от бутилката и зяпаше в празното пространство.

— Кога ще си намериш работа? — попита тя.

— Опитвам се.

— Нима? Според мен изобщо не се опитваш. Кога за последен път ходи на събеседване?

— Миналата седмица.

Тя изсумтя.

— Ще ми се да побързаш, защото това ме влудява.

Преглътнах гнева си.

— Знам. За всички ни е трудно. — Беше късно и не исках да се караме. Но я наблюдавах с периферното си зрение.

На трийсет и шест, Джулия бе поразителна красавица, дребна, с тъмна коса и очи, чип нос и излъчване, което хората наричат „искрящо“. За разлика от повечето жени на ръководни постове, тя беше привлекателна и сговорчива. Лесно се сприятеляваше и имаше страхотно чувство за хумор. Преди години, когато още не се бяха родили Ерик и Аманда, Джулия се прибираше вкъщи с истерични разкази за слабостите на инвестиционните си партньори. Често седяхме в кухнята и се смеехме до припадък, а мъничката Никол я дърпаше за ръката и питаше: „Какво е смешното, мамо? Какво е смешното?“, защото искаше да се включи в шегата. Разбира се, не можехме да й обясним, обаче Джулия като че ли винаги се сещаше за нова смешка, за да може и Никол да се присъедини към смеха. Жена ми имаше истинска дарба да вижда смешната страна на живота и почти никога не губеше самообладание.

В момента естествено беше бясна. Даже не искаше да ме погледне. Кръстосала крака, седеше на тъмно до кръглата кухненска маса и нервно подритваше, зазяпана в празното пространство. Имах чувството, че видът й някак се е променил. Разбира се, напоследък бе отслабнала заради напрежението в службата. Беше изчезнала някаква мекота от лицето й — скулите й изпъкваха повече, брадичката й изглеждаше по-остра. Това й придаваше по-суров вид, но в известен смисъл и по-очарователен.

Дрехите й също бяха различни. Носеше тъмна пола и бяла блуза, обичайното делово облекло. Обаче полата бе по-тясна от обикновено. И подритващият й крак ме накара да забележа, че обувките й са с високи токове. Самата тя ги наричаше „ела ме оправи“. От ония обувки, които никога не носеше на работа.

И тогава осъзнах, че всичко в нея се е променило — поведението й, видът й, настроението, всичко — и в миг на просветление се досетих за причината: жена ми си имаше любовник.

Водата на печката вдигна пара. Извадих шишето и го проверих на лакътя си. Беше прекалено горещо — трябваше да почакам да поизстине. Бебето се разплака и аз го полюлях на рамото си, докато го разнасях из стаята.

Джулия продължаваше да не ме гледа. Не преставаше да клати крак и да зяпа в празното пространство.

Някъде бях чел, че това е синдром. Съпругът е уволнен, губи мъжкото си привличане, жена му вече не го уважава и му изневерява. Бях го прочел в някое от списанията, които преглеждах, докато чаках пералнята да свърши или микровълновата фурна да затопли хамбургера.

Само че сега бях изпълнен с противоречиви чувства. Дали беше вярно? Дали просто не бях уморен и не си въобразявах? В края на краищата, имаше ли значение, че Джулия носи по-тесни поли и нови обувки? И фактът, че понякога е ядосана, наистина ли означаваше, че си има любовник? Не, разбира се. Сигурно просто се чувствах непълноценен, непривлекателен. Сигурно се обаждаше моята неувереност. Известно време мислите ми течаха в тази посока.

Кой знае защо обаче не можех да се успокоя. Бях сигурен, че е вярно. Живеех с тази жена повече от дванайсет години. Знаех, че е различна, знаех и защо. Усещах присъствието на чужд човек, някой външен, натрапник в нашата връзка. Усещах го с убеденост, която ме изненадваше. Усещах го в плътта си, като физическа болка.

Аманда доволно започна да суче. В сумрачната кухня тя се взираше в лицето ми с онзи особен вцепенен поглед, присъщ само на бебетата. Видът й ми подейства успокоително. След малко тя затвори очи и устните й се отпуснаха. Притиснах я към рамото си докато се оригне, и я занесох в стаята й. Повечето родители потупват бебетата, за да ги накарат да се оригнат. По-добре е просто да галиш бебето с длан по гърба и понякога с два пръста по гръбначния стълб. Детето тихо се оригна и се успокои.

Оставих го в креватчето и изключих нощната лампа. Сега единствената светлина в стаята идваше от аквариума в ъгъла. По дъното се плъзгаше пластмасов водолаз, който изпускаше мехурчета.

Когато се обърнах, видях силуета на Джулия, очертан на фона на вратата. Беше ме наблюдавала. Не можех да разчета изражението й. Тя пристъпи напред. Напрегнах се. Жена ми ме прегърна и отпусна глава на гърдите ми.

— Моля те, прости ми — каза тя. — Аз съм пълна глупачка. Ти се справяш чудесно. Просто ревнувам, това е. — Рамото ми бе мокро от сълзите й.

— Разбирам. — Притиснах я към себе си. — Няма нищо. Изчаках да видя дали тялото ми ще се отпусне. Не. Бях изпълнен с подозрения. Имах лошо предчувствие и не можех да се успокоя.

Тя излезе от душа, като бършеше късата си коса. Седях на леглото и се опитвах да догледам мача. Хрумна ми, че преди Джулия никога не се къпеше вечер. Винаги взимаше душ сутрин преди работа. Сега осъзнах, че често се прибира вкъщи и влиза направо под душа преди да поздрави децата.

Все още бях напрегнат. Изключих телевизора.

— Как мина демонстрацията? — попитах я.

— Кое?

— Демонстрацията. Нямахте ли демонстрация днес?

— А — рече тя. — А, да. Имахме. Мина добре, когато най-после успяхме да започнем. Немските инвеститори не останаха до края заради разликата във времето, обаче… искаш ли да ти я пусна?

— Какво искаш да кажеш?

— Имам запис. Искаш ли да го видиш?

Изненадах се. Свих рамене.

— Добре.

— Наистина ме интересува какво мислиш, Джак. — Долових покровителствен тон. Жена ми ме включваше в работата си. Караше ме да се чувствам част от живота й. Наблюдавах я, докато отваряше куфарчето си и вадеше диска. Тя го пъхна в плейъра и седна до мен на леглото.

— Какво демонстрирахте? — попитах аз.

— Новата медицинска видеотехнология — отвърна Джулия. — Адски е готина, ако не звучи самохвално от моите уста. — Тя се сгуши до мен. Точно като едно време. Прегърнах я, въпреки че още се чувствах напрегнат.

— Между другото, защо вече взимаш душ вечер, а не сутрин?

— Не знам. Наистина ли правя така? Сигурно. Просто ми се струва по-лесно, скъпи. Сутрин бързам и нали участвам в тия телесъвещания с Европа, те отнемат страшно много време… а, ето, започва… — Джулия посочи екрана. Изредиха се черно-бели кадри, после се появи картина.

Записът показваше Джулия в просторна лаборатория, оборудвана като операционна. На операционната маса лежеше по гръб мъж с интравенозна система в ръката. До него стоеше анестезиолог. Над масата имаше плосък метален диск с диаметър около метър и осемдесет, който можеше да се вдига и спуска, но в момента беше вдигнат. Навсякъде имаше видеомонитори. И на преден план се виждаше Джулия, вперила поглед в един от мониторите. До нея стоеше видеооператор.

— Ужасно е — сочеше към екрана тя. — Какви са всички тия смущения?

— Според нас причината е във въздухопречистващата система.

— Така няма да се получи.

— Нима?

— Да.

— И какво да направим?

— Решете проблема — нареди Джулия.

— В такъв случай ще ни трябва още енергия, а ти…

— Не ме интересува — прекъсна го тя. — Не мога да покажа на инвеститорите образ с такова качество. Виждали са по-добра картина и от Марс.

На леглото до мен Джулия каза:

— Не знаех, че са записали всичко. Това е преди демонстрацията. Можеш да го превъртиш напред.

Натиснах бутона на дистанционното управление. Изчаках няколко секунди и го отпуснах.

Същата сцена. Джулия на преден план. Секретарката й Керъл й шепнеше на ухото.

— Добре, но какво да му кажа после?

— Кажи му „не“.

— Той обаче иска да започнем.

— Разбирам. Само че предаването не е за час. Кажи му „не“.

На леглото до мен Джулия поясни:

— Лудото куче е нашият експериментален пациент. Беше много неспокоен и нямаше търпение да започнем.

Секретарката на екрана сниши глас.

— Струва ми се, че е нервен, Джулия. На негово място и аз щях да съм нервна, ако в тялото ми пъплеха два милиона такива неща…

— Не са два милиона и не пъплят — сряза я жена ми. — Пък и те са си негово изобретение.

— И все пак…

— Оня там не е ли анестезиолог?

— Не, кардиолог е.

— И кардиолог може да му даде някакво успокоително.

— Вече му дадоха. Направиха му инжекция. На леглото до мен Джулия каза:

— Превърти, Джак. — Подчиних се. Картината прескочи напред. — Ето тук.

Отново видях Джулия изправена пред монитора със същия видеооператор.

— Така се ядва — посочи тя към образа. — Не е върхът, но се ядва. Сега ми покажи сканиращия микроскоп.

— Кое?

— Електронния микроскоп. Покажи ми образа от него.

На лицето на оператора се изписа смутено изражение.

— Хм… Никой не ни е казвал за никакъв електронен микроскоп.

— Прочети проклетата програма, за Бога!

Операторът запримигва.

— Има ли го в програмата?

— Ти изобщо чел ли си я?

— Извинявай, сигурно съм го пропуснал.

— Няма време за извинения. Отстрани проблема!

— Не е нужно да ми крещиш.

— Нужно е! Нужно е да крещя, защото съм заобиколена от идиоти! — Тя размаха ръце. — Предстои ми да изляза в ефир, да говоря пред инвеститори на единайсет милиарда долара от пет страни и да им покажа субмикроскопска технология, само дето нямам микроскопски образ, за да видят технологията!

На леглото до мен Джулия рече:

— Поизпуснах си нервите с тоя тип. Беше адски досадно. Часовникът отброяваше сателитното ни време и не можехме да го променим. Трябваше да сме точни, а оня беше пълен кретен. Обаче накрая системата проработи. Превърти.

На екрана се появи статичен надпис, който гласеше:

После видях Джулия, застанала пред операционната маса и медицинската апаратура. Тя отметна косата си назад и приглади блузата си.

— Привет на всички — усмихна се към камерата жена ми. — Аз съм Джулия Форман от „Займос Текнолоджи“ и сега ще ви демонстрираме революционната медицинска видеосистема, която създадохме. Нашият пациент Питър Морис лежи на масата пред мен. След няколко минути ще виждаме в сърцето и кръвоносните му съдове с лекота и точност, каквито до този момент не бяха възможни.

Тя заобиколи операционната маса, като продължаваше да говори.

— За разлика от сърдечната катетеризация, нашата процедура е сто процента безопасна. И за разлика от катетеризацията, можем да гледаме навсякъде в тялото, във всеки кръвоносен съд, колкото и да е малък. Ще видим аортата му, най-голямата артерия. Но ще видим и вътрешността на алвеолите на дробовете му и капилярчетата на пръстите му. Всичко това е по силите ни, защото вкарваме в съдовете му камера, която е по-малка от червено кръвно телце. Всъщност е доста по-малка.

— Микротехнологията на „Займос“ вече е в състояние да произвежда огромни количества такива миниатюрни камери — при това евтино и бързо — продължи тя. — Хиляда камери образуват точица, голяма колкото връх на молив. Можем да произвеждаме по килограм камери в час… Сигурна съм, че всички сте скептични. Добре ни е известно, че нанотехнологията е давала неизпълними обещания. Както знаете, проблемът се състоеше в това, че учените можеха да проектират устройства в молекулни мащаби, но не и да ги произвеждат. „Займос“ обаче реши този проблем.

Внезапно ме осени за какво говори.

— Какво? — Поизправих се. — Майтапиш ли се? — Ако бе вярно, това беше изключително откритие, истинска техническа революция и означаваше…

— Вярно е — тихо потвърди Джулия. — Произвеждаме ги в Невада. — Тя се усмихна на смайването ми.

На екрана жена ми продължаваше:

— Хванала съм една от камерите на „Займос“ под електронния микроскоп, за да я видите в сравнение с червеното кръвно телце до нея. — Тя посочи с ръка.

Картината стана черно-бяла. Видях фина сонда, която наместваше нещо като мъничка сепия върху титанова плоскост. Миниатюрното тяло имаше форма на куршум с щръкнали влакънца отзад. То бе десет пъти по-малко от червеното кръвно телце, което във вакуума на сканиращия електронен микроскоп представляваше набръчкан овал, напомнящ на сива стафида.

— Както виждате, нашата камера има форма на сепия. Обработването на образа става в предната част. Микротръбичките отзад осигуряват стабилност, като опашка на хвърчило. Но те могат и активно да се размахват, за да придвижват камерата. Джери, би ли завъртял камерата, за да видим носа… Така е добре, благодаря. Виждате ли вдлъбнатината отпред? Това е миниатюрният галиево-арсенов фотодетектор, който играе ролята на ретина, а ивицата около него — нещо като радиална гума — е биолуминесцентна и осветява всичко пред камерата. В самия нос едва се забелязва сложна комбинация от молекули с различна форма. Това е нашата патентована аденозинтрифосфатна каскада. Можете да мислите за нея като за примитивен мозък, който контролира поведението на камерата — извънредно ограничено поведение, наистина, но достатъчно за нашите цели.

Чух съскане на статично електричество и кашлица. В ъгъла на екрана се отвори малък прозорец, в който видях Фриц Лайдермайер. Грамадното тяло на немския инвеститор шаваше неспокойно.

— Извинете, госпожо Форман. Моля, кажете ми къде е обективът.

— Няма обектив.

— Как може да има камера без обектив?

— По-нататък ще ви обясня — отвърна тя.

— Трябва да е камера обскура — без да откъсвам очи от екрана, отбелязах аз.

— Точно така — кимна жена ми.

„Камера обскура“ — „тъмна стая“ на латински — е най-старото фотоустройство. Римляните са установили, че ако пробиеш дупчица в стената на тъмна стая, на отсрещната стена се появява обърнато наопаки изображение на външната страна, защото проникващата през малкия отвор светлина се фокусира като през лупа. Ето защо още от римско време записващите фотоустройства се наричат „камери“. Ала в този случай…

— Има ли отвор? — попитах аз.

— Мислех, че знаеш — отвърна Джулия. — Това е твое дело.

— Мое ли?

— Да. „Займос“ лицензира няколко алгоритъма за разпределена обработка, които написа твоят отдел.

— Не, нямах представа. Какви алгоритми?

— За контролиране на мрежа от елементарни частици.

— Искаш да кажеш, че камерите ви са свързани в мрежа, така ли? Нима всички тия миниатюрни камери поддържат връзка помежду си?

— Да. Всъщност те са рояк. — Тя се усмихваше на реакцията ми.

— Рояк. — Опитах се да проумея значението на думите й. Моят отдел беше написал няколко програми за контролиране на рояци от агенти, които използваха за модел поведението на пчелите. Тези програми имаха множество полезни свойства. Тъй като се състоят от голям брой агенти, рояците са устойчиви на промените в околната среда. Когато роякът се сблъска с нови и неочаквани условия, програмите му не блокират, а заобикалят препятствията и продължават да функционират.

Нашите програми обаче създаваха виртуални агенти в компютъра. Джулия бе създала реални агенти в реалния свят. Отначало не виждах как нашите програми могат да се адаптират за нейните условия.

— Използваме ги за структура — поясни тя. — Програмата представлява структурата на рояка.

Разбира се. Беше очевидно, че едномолекулната камера не е в състояние да регистрира какъвто и да било образ. Следователно образът трябваше да е изграден от милиони камери, които действат едновременно. Те обаче трябваше да са подредени в пространството с определена структура, навярно сферична. Тук бе мястото на програмата. Но това на свой ред означаваше, че „Займос“ пресъздават нещо, равностойно на…

— Вие пресъздавате око.

— Нещо такова. Да.

— Тогава къде е източникът на светлина?

— Биолуминесцентната ивица.

— Тя не е достатъчна.

— Достатъчна е. Гледай.

В това време на екрана Джулия плавно се завърташе, за да посочи интравенозната система зад себе си. Тя взе спринцовката от поставената наблизо кофичка с лед. Прозрачният цилиндър като че ли бе пълен с вода.

— Тази спринцовка съдържа приблизително двайсет милиона камери в изотоничен солен разтвор. В момента те съществуват като елементарни частици. Щом се инжектират в кръвоносната система обаче, температурата им ще се повиши и скоро ще се струпат заедно, за да образуват метаформа. Както ято птици лети във формата на стрела.

— Каква метаформа? — попита един от инвеститорите.

— Сфера — отвърна Джулия. — С малък отвор в единия край. Можете да си ги представите като ембрион в стадий на бластула. Но всъщност частиците образуват око. И образът от това око ще е регистриран от милиони фотодетектори. Точно както човешкото око регистрира образа със своите пръчици и колбички.

Тя се обърна към един от мониторите, който показваше анимационен образ, повторен безброй пъти. Камерите проникнаха в кръвоносната система като хаотична, дезорганизирана маса, нещо като бръмчащ облак. Кръвоносният поток незабавно сплеска облака в продълговата нишка, ала след секунди тя започна да образува сферична форма, която стана по-ясно очертана и накрая придоби почти плътен вид.

— Това не случайно напомня на истинско око. Тук в „Займос“ съзнателно имитираме органичната морфология — поясни Джулия. — Тъй като работим с органични молекули, ние знаем, че благодарение на милионите години еволюция, в околния свят съществуват множество функционални молекулни комбинации. Затова ги използваме.

— И не искате да преоткривате колелото, така ли? — обади се някой.

— Точно така. Или очната ябълка.

Тя даде знак и плоската антена се спусна на сантиметри над чакащия пациент.

— Тази антена ще осигурява енергия на камерата и ще улавя излъчвания образ — продължи Джулия. — Разбира се, образът може дигитално да се записва, манипулира и така нататък. Ако няма други въпроси, можем да започваме.

Тя постави игла на спринцовката и я заби в гумения стопер на интравенозната система.

— Засечете времето.

— Нула часа, нула минути.

— Започваме.

Джулия рязко изпразни спринцовката.

— Както виждате, правя го бързо. В нашата процедура няма нищо деликатно. Не можете да повредите нищо. Няма значение дали микротурбуленцията, предизвикана от излизащата от иглата струя, ще откъсне тръбичките на няколко хиляди камери. Имаме милиони. Предостатъчно, за да ни свършат работа. — Жена ми изтегли иглата. — Обикновено се налага да почакаме десетина секунди, за да получим образ. А, ето, като че ли е готово.

На екрана се появи камерата, която с голяма скорост се носеше напред в нещо като астероидно поле. Само че астероидите бяха червени кръвни телца, еластични възлилави торбички, движещи се в прозрачна жълтеникава течност. От време на време някоя много по-голяма бяла клетка се стрелваше напред, за миг изпълваше екрана и изчезваше. Картината повече приличаше на видеоигра, отколкото на медицинско изображение.

— Това е поразително, Джулия — ахнах аз.

Тя се сгуши още по-силно в мен и се усмихна.

— И аз си мислех, че ще се впечатлиш.

На екрана жена ми продължаваше:

— Влязохме във вена, затова червените кръвни телца не са наситени с кислород. В момента нашата камера се придвижва към сърцето. Ще видите, че постепенно съдовете ще стават по-големи… Да, наближаваме сърцето… Виждате пулсирането на кръвоносния поток в резултат от вентрикуларните контракции…

И наистина, камерата спря за миг, отново се понесе напред, после пак спря. Джулия нареди да включат звука на биещото сърце. Пациентът лежеше неподвижно на масата под плоската антена.

— В момента се приближаваме към дясното предсърдие, където ще станете свидетели на нещо невиждано досега. Насищането с кислород на кръвта.

Пред погледа ми кръвоносният съд бързо се стесни и клетките една след друга започнаха да се издуват и да стават яркочервени. За по-малко от секунда всички почервеняха.

— Сега червените кръвни телца са наситени с кислород и ние продължаваме пътя си към сърцето — поясни Джулия.

Обърнах се към нея на леглото.

— Това наистина е фантастично.

Но очите й бяха затворени и тя дишаше равномерно.

— Джулия?

Жена ми спеше.

Джулия имаше навика да заспива пред телевизора. Беше логично да заспи и по време на собствената си демонстрация — в края на краищата вече я бе гледала. А и беше доста късно. И аз бях уморен. Реших някой друг път да догледам записа докрай. Струваше ми се дългичък за демонстрация. Обърнах се да изключа телевизора и забелязах менящите се цифри в долната част на екрана, които отброяваха стотните от секундата. Другите цифри отляво не се меняха. Намръщих се. Една от тях бе датата. Дотогава не ми беше направила впечатление, защото бе в международен формат: първо годината, денят и месецът. 02.21.09.

21 септември.

Предишния ден.

Тя беше записала демонстрацията предишния ден.

Изключих телевизора и нощната лампа. Отпуснах глава на възглавницата и се опитах да заспя.

Втори ден, 09:02

Трябваше ни обезмаслено мляко, тост, корнфлейкс, желирани бонбони, прах за съдомиялната — и още нещо, обаче не можех да си разчета почерка. Стоях на пътеката в супермаркета в девет сутринта и се взирах в бележките си.

— Здрасти, Джак — каза някой. — Как я караш?

Вдигнах поглед и видях Рики Морз, един от шефовете на отдели в „Займос“.

— Здрасти, Рики. Как си? — Ръкувахме се. Искрено се радвах да го видя. Винаги се радвах на срещите с Рики. Почернял, с късо подстригана руса коса и широка усмивка, той спокойно можеше да мине за сърфист, ако не беше тениската му с емблема на известна компютърна програма. Рики бе само с няколко години по-млад от мен, но около него се носеше атмосфера на вечна младост. Веднага след дипломирането му го бях взел на работа и той бързо се беше издигнал до ръководна длъжност. С бодрия си и весел характер той бе идеален ръководител на проекти, въпреки че имаше склонност да подценява проблемите и да внушава на ръководството нереалистични очаквания за крайния срок на проекта.

Според Джулия това понякога пораждало неприятности в „Займос“ — Рики давал обещания, които не успявал да изпълни. А от време на време и послъгвал. Обаче беше толкова ведър и симпатичен, че всички винаги му прощаваха. Поне аз винаги му прощавах, когато работеше при мен. Бях доста привързан към него и почти го смятах за свой по-малък брат. Бях го препоръчал в „Займос“.

Рики буташе количка, натоварена с памперси в големи найлонови опаковки — и те си имаха бебе. Попитах го защо е на пазар, а не на работа.

— Мери е с грип, а прислужничката е в Гватемала. Казах й, че аз ще напазарувам.

— Виждам, че използваш „Хъгис“ — посочих покупките му аз. — Аз винаги използвам „Памперс“.

— Струва ми се, че „Хъгис“ поемат повече — отвърна той. — А и „Памперс“ са прекалено широки. Притискат крачетата на бебето.

— Обаче „Памперс“ имат пласт, който поглъща влагата и дупето винаги е сухо — възразих аз. — Откакто ползвам „Памперс“, нямаме толкова обриви.

— Лепенките им все се късат. А и когато се понапълнят, винаги протичат и така ми се отваря още работа. Не знам, „Хъгис“ просто ми се струват по-качествени.

Покрай нас мина жена с пазарска количка и ни измери с поглед. Разсмяхме се. Репликите ни трябва да бяха прозвучали като в телевизионна реклама.

— Ей, к’во ше кажеш за „Джайънтс“? — високо рече след отдалечаващата се жена Рики.

— Направо ми скриха шапката, мама му стара — включих се аз.

Пак се засмяхме и забутахме количките си по пътеката.

— Искаш ли да ти кажа истината? — попита Рики. — Мери харесва „Хъгис“ и точка по въпроса.

— Това ми е познато.

Рики погледна в количката ми.

— Виждам, че купуваш истинско обезмаслено мляко.

— Престани. Как е в службата?

— Знаеш ли, адски са добри. Разработването на технологията върви гладко, ако не звучи самохвално. Онзи ден я демонстрирахме пред хората с парите и мина добре.

— Джулия как се справя? — попитах колкото можех по-нехайно.

— Ами, страхотно. Доколкото знам.

Погледнах го. Защо изведнъж ми се стори сдържан? Лицето му се напрегна. Криеше ли нещо? Не бях сигурен.

— Всъщност рядко я виждам — прибави Рики. — Напоследък не се мярка много.

— И аз почти не я виждам.

— Да, тя прекарва много време в производствения комплекс. Сега главното действие е там. — Рики ме стрелна с поглед. — Нали знаеш, заради новия производствен процес.

Фабриката на „Займос“ беше построена за рекордно време, като се имаше предвид сложността й. В производствената сграда сглобяваха молекули от отделни атоми. Като с кубчета на „Лего“. Голяма част от работата се вършеше във вакуум и изискваше изключително силни магнитни полета. Затова производствената сграда разполагаше с мощни помпи и системи за охлаждане на магнитите. Според Джулия обаче технологията до голяма степен бе свързана със сградата — досега не беше строено нищо подобно.

— Построиха я удивително бързо — отбелязах аз.

— Ами, бая зор им дадохме. „Молекюлър Дайнамикс“ ни дишат във врата. Пуснахме фабриката и започнахме да искаме купища патенти. Обаче ония от „Молекюлър Дайнамикс“ и „НаноТек“ едва ли са далеч зад нас. Още няколко месеца. Може би половин година, ако сме късметлии.

— Значи сега сглобявате молекулите във фабриката, така ли? — попитах аз.

— Да, Джак. Цялостен молекулен монтаж. Работим вече няколко седмици.

— Не знаех, че Джулия се интересува от тия неща. — С дипломата й по психология, винаги я бях смятал за ориентирана към хората.

— Тя прояви истински интерес към технологията, уверявам те. Освен това там извършват голяма част от програмирането. Нали знаеш, повтарящите се цикли за усъвършенстване на производството.

Кимнах.

— Какво програмиране?

— Разпределена обработка. Мултиагентни мрежи. Така осъществяваме координацията между отделните единици.

— И всичко това е само за медицинската камера, така ли?

— Да. — Рики замълча за миг. — И за други неща. — Той неловко ме погледна, като че ли се безпокоеше, че ще наруши клаузата за служебна поверителност.

— Не е нужно да ми казваш.

— Не, не — побърза да отговори Рики. — Божичко, с теб се знаем отдавна, Джак. — Той ме потупа по рамото. — А и жена ти е в ръководството. Искам да кажа, майната му. — Обаче продължаваше да се чувства неловко. Изражението му не отговаряше на думите му. И не ме гледаше, когато каза „жена ти“.

Разговорът наближаваше края си и аз бях напрегнат — онова неловко напрежение, когато усещаш, че събеседникът ти знае нещо и не ти го казва, защото се срамува, защото не знае как да се изрази, защото не иска да се замесва, защото е опасно дори само да го спомене или защото смята, че сам трябва да го откриеш. Особено когато се отнася за жена ти. Например, че ти изневерява. Гледа те, като че ли е нощта на живите мъртъвци, обаче не иска да ти каже. От собствен опит знам, че мъжете никога не казват, ако знаят нещо за жена ти. Жените обаче винаги си споделят изневерите на съпрузите си.

Такъв е животът.

Но бях толкова напрегнат, че ми се щеше да…

— Ей, виж колко часът стана! — Рики ми се ухили. — Закъснявам. Мери ще ме убие. И без това е ядосана, защото през следващите няколко дни се налага да съм във фабриката. Така че няма да съм си вкъщи, докато прислужницата е в отпуска. — Той сви рамене. — Нали знаеш как е.

— Да, знам. Успех.

— Чао, приятел.

Ръкувахме се. Рики забута количката си и се скри зад ъгъла.

Понякога не можеш да мислиш за мъчителни неща, не можеш да насилиш ума си да се съсредоточи върху тях. Мозъкът ти просто ти се изплъзва, не, благодаря, хайде да сменим темата. В момента и с мен бе така. Не можех да мисля за Джулия, затова се замислих за фабриката, за която ми беше разказал Рики. И реших, че навярно е логично, въпреки че противоречеше на здравия разум за нанотехнологията.

Нанотехнолозите отдавна си въобразяваха, че стига някой да открие как да произвежда на атомно равнище, после всичко ще е детска играчка, че ще се отприщи порой от прекрасни молекулни творения, слизащи от монтажните линии по целия свят. Че тази чудодейна нова технология само за няколко дни ще промени човешкия живот. Веднага щом някой измисли как да го прави.

Само че, разбира се, това нямаше да се случи. Самата идея бе абсурдна. Защото по същността си молекулярното производство много не се различаваше от компютърното, автомобилното и което и да е друго производство. Трябваше време. Всъщност сглобяването на нови молекули от атоми много напомняше съставянето на компютърна програма от отделни редове код. А компютърният код никога не се получава от първия път. Програмистите винаги трябва да се връщат и да поправят редовете. И дори след като бъде съставена, компютърната програма никога не тръгва нормално от първия път. Нито от втория. Нито от стотния. Трябва да се прочиства от бъгове до сто и едно. И обратно.

Винаги бях смятал, че същото ще е и с тези молекули — че преди да се получат, ще трябва многократно да се прочистват от бъгове. А ако искаха да имат „ята“ от молекули, които да действат в синхрон, „Займос“ трябваше да отстранят бъговете и от връзките помежду им, колкото и ограничени да бяха те. Защото тези взаимосвързани молекули представляваха примитивна мрежа. За нейното организиране навярно се изискваше програма за разпределена обработка. Каквито бях разработвал в „МедияТроникс“.

Така че отлично си представях програмирането, което придружаваше производството. Само че не виждах Джулия да им виси над главите. Фабриката се намираше далеч от централата на „Займос“ — в пустинята край Тонопа, Невада. А жена ми не обичаше да е далеч от цивилизацията.

Седях в чакалнята на педиатъра, защото беше дошло време за поредната имунизация на бебето. В стаята имаше четири майки, които люлееха болните си деца в скутовете си, докато по-големите хлапетии играеха на пода. Майките си приказваха и упорито не ми обръщаха внимание.

Започвах да свиквам с това. Домакинстващият мъж, мъжът в обстановка като педиатричния кабинет не е обичайна гледка. Но това също означава, че нещо не е наред. Сигурно на мъжа му има нещо, щом не може да си намери работа, може да е уволнен поради алкохолизъм или дрога, може да е пиянде. Така или иначе, не бе нормално мъжът да е в педиатричния кабинет в работно време. Затова майките се преструваха, че не съществувам.

Само че от време на време ме стрелкаха с тревожни погледи, като че ли можех да се промъкна до тях и да ги изнасиля, докато са с гръб към мен. Даже сестрата, Глория, прояви подозрителност. Тя погледна бебето в ръцете ми — което не плачеше и едва подсмърчаше.

— Какъв смятате, че е проблемът?

Отговорих, че сме за имунизация.

— Водили ли са я тук преди?

Да, водехме я при доктора още от раждането й.

— Вие роднина ли сте?

Да, бащата.

Накрая ни въведе вътре. Лекарят се ръкува с мен, държа се много дружелюбно, изобщо не попита защо идвам аз, а не жена ми или икономката. Направи на Аманда две инжекции и тя се разплака. Полюлях я на рамо и я успокоих.

— Мястото може да се подуе малко и да се зачерви. Обадете ми се, ако не премине за четирийсет и осем часа.

Излязох в чакалнята и се опитах да измъкна кредитната си карта, за да платя сметката, докато бебето плачеше. И тъкмо тогава се обади Джулия.

— Здрасти. Какво правиш? — Сигурно бе чула плача на детето.

— Плащам на педиатъра.

— Хващам те в неподходящ момент, а?

— Нещо такова.

— Добре, виж, само исках да ти кажа, че ще свърша рано — най-после! — и ще се прибера за вечеря. Какво ще кажеш да взема нещо на път за вкъщи?

— Страхотно — отвърнах аз.

Тренировката на Ерик закъсняваше. На игрището се стъмваше. Треньорът винаги провеждаше тренировката късно. Нервно се разхождах край тъчлинията и се чудех дали да се оплача. Границата между глезенето и основателната защита на децата беше деликатна. Никол се обади по мобифона си, за да ми каже, че театралната й репетиция е свършила, и да ме пита защо не съм отишъл да я взема. Отговорих, че още съм при Ерик, и попитах дали не може да се прибере с колата на някой от съучениците си.

— Татко! — ядосано рече тя. Все едно съм я помолил да се прибере с пълзене.

— Виж, нищо не мога да направя.

Саркастично:

— Няма значение.

— Мери си приказките, момиче.

Но след няколко минути ненадейно прекратиха мача. На игрището спря голям зелен камион и от него слязоха двама мъже с маски, дебели гумени ръкавици и контейнери за течности на гръб. Щели да пръскат с хербициди или нещо подобно и всички трябвало да напуснат терена.

Обадих се на Никол и й казах, че ще я вземем.

— Кога?

— Пристигаме.

— От тренировката на гаднярчето ли?

— Стига, Ник.

— Защо винаги първо взимаш него?

— Не взимам винаги първо него.

— Взимаш го. И е гаднярче.

— Никол!

— Извинявай.

— Идваме след няколко минути. — Изключих. В последно време децата се развиваха по-бързо. Сега пубертетът започва на единайсет.

В пет и половина децата си бяха вкъщи и нападнаха хладилника. Никол ядеше голямо парче кашкавал. Казах й да престане, защото ще си развали вечерята. После се заех да слагам масата.

— Кога все пак ще е вечерята?

— Скоро. Мама ще я донесе.

— Аха. — Тя изчезна за няколко минути, после се върна. — Мама казва, че се извинява задето не се е обадила, но че ще закъснее.

— Какво? — Тъкмо наливах вода в чашите на масата.

— Извинява се задето не се е обадила, но ще закъснее. Току-що разговарях с нея.

— Господи! — Ядосах се. Опитвах се да не проявявам яда си пред децата, но понякога не успявах. Въздъхнах. — Добре.

— Много съм гладна, татко.

— Вземи брат си и се качвайте в колата — наредих аз. — Ще вечеряме навън.

Същата вечер Аманда не искаше да заспи. Реших, че е от ваксината. В такива случаи действаше само един метод: да я носиш на ръце с гръб към себе си из къщата, тихо да й говориш и да й показваш цветята, снимките по стените, гледката от прозореца. Трябваше да чакаш, докато се прозее. Тогава можеше да я сложиш да си легне. Само че понякога тази първа прозявка отнемаше много време.

Затова я разхождах из нейната стая, показвах й картинките на герои от „Мечо Пух“ по абажура и всичките й дрънкалки. Без резултат. Занесох я в дневната и й показах всички снимки по лавиците.

Там имаше снимки на Джулия.

По-късно същата вечер, докато носех бебето към леглото, закачих с лакът една от снимките на лавиците в дневната, Тя падна на пода и аз се наведох да я вдигна. Джулия и четиригодишният Ерик в Сън Вали. Двамата бяха по скиорски костюми. Джулия го учеше да кара ски и слънчево се усмихваше. До тази снимка имаше друга, на която бяхме ние с Джулия в Кона на единайсетата годишнина от сватбата ни. Аз носех крещяща хавайка, а на нейната шия висеше пъстра гирлянда от цветя. Двамата се целувахме на фона на залеза. Пътуването беше страхотно и бяхме убедени, че Аманда е зачената там. Спомням си, че един ден Джулия се прибра вкъщи от работа и ме попита: „Скъпи, нали ми каза, че коктейлите май тай са опасни?“ „Да“ — отговорих аз. „Е, тогава ще се изразя така — продължи Джулия. — Момиче е.“ Толкова силно се сепнах, че се задавих със содата, която пиех, и двамата се заляхме от смях.

После идваше снимка на Джулия и Никол, които правеха сладки. Никол бе толкова малка, че седеше на кухненския плот и крачетата й не стигаха до ръба. Не можеше да е била на повече от годинка и половина. Тя съсредоточено се мръщеше и държеше голяма лъжица с тесто, докато Джулия се мъчеше да не се смее.

И фотография от една екскурзия в Колорадо. Джулия държеше за ръка шестгодишната Никол, а аз носех Ерик на рамене с потъмняла от пот яка на ризата — или от нещо по-лошо, ако си спомнях правилно. Той се забавляваше, като покриваше очите ми с ръце, докато го носех по пътеката.

Снимката от екскурзията се бе разместила в рамката си и стоеше накриво. Почуках рамката в опит да я изправя, но тя не помръдна. Забелязах, че няколко други фотографии са избелели или че гланцът е залепнал за стъклото. Никой не си беше направил труда да се погрижи за тези снимки. Бебето заподсмърча в ръцете ми и потърка очи с юмручетата си. Време за лягане. Оставих снимките на лавицата. Това бяха стари образи от друго, по-щастливо време. От друг живот. Сякаш нямаха нищо общо с мен. Вече. Сега всичко бе различно.

Светът се беше променил.

Същата вечер не раздигах масата, безмълвен укор. Когато се прибра — към десет — Джулия я видя.

— Извинявай, скъпи.

— Знам, че си била заета.

— Така е. Ще ми простиш ли?

— Прощавам ти.

— Ти си най-добрият. — Тя ми прати въздушна целувка от отсрещния край на стаята. — Отивам да взема душ. — И се отдалечи по коридора. Проследих я с поглед.

По пътя Джулия надникна в стаята на бебето, после се вмъкна вътре. След миг я чух да му говори. Бебето гукаше. Станах от стола и я последвах.

Тя държеше Аманда на ръце в сумрачната детска стая и Допираше нос до нослето на дъщеричката ни.

— Защо я събуди?

— Не съм, тя беше будна. Нали, котенцето ми? Нали ми беше будничко, писенце?

Бебето потърка очи с юмручетата си и се прозя. Джулия определено го бе събудила.

Жена ми се обърна към мен в мрака.

— Не съм. Наистина. Не съм я събудила. Защо ме гледаш така?

— Как?

— Знаеш как. Обвиняващо.

— В нищо не те обвинявам.

Бебето захленчи, после заплака. Джулия опипа памперса му.

— Струва ми се, че е мокра — каза тя и ми я подаде на излизане от стаята. — Ти й смени памперса, щом си толкова идеален.

Сега помежду ни имаше напрежение. След като смених памперса на Аманда и я сложих да си легне, чух, че Джулия излиза от душа и блъска вратата. Щом започнеше да блъска врати, трябваше да отида и да я умилостивя. Само че тази вечер не бях в настроение. Бях ядосан, че е събудила бебето, бях ядосан от поведението й. Започвах да се опасявам, че е разсеяна, защото си има любовник. А може вече просто да не я беше грижа за семейството ни. Не знаех какво да правя, но не бях в настроение да заглаждам нещата.

Просто я оставих да блъска вратите. Тя затръшна плъзгащата се врата на гардероба толкова силно, че дървото се сцепи. Джулия изруга. Това бе поредният признак, че е време да се втурна при нея.

Върнах се в дневната и седнах. Вдигнах книгата, която четях, и сведох поглед към страницата. Опитах се да се съсредоточа, ала естествено, не успях. Бях бесен и я слушах как блъска разни неща из спалнята. Ако продължеше така, щеше да събуди Ерик и тогава наистина щеше да се наложи да я успокоявам. Надявах се да не се стигне дотам.

Накрая шумът утихна. Сигурно си беше легнала. В такъв случай скоро щеше да заспи. Джулия можеше да заспива, когато се карахме. За разлика от мен. Аз нервно се разхождах, докато се мъчех да се успокоя.

Когато най-после си легнах, Джулия спеше. Пъхнах се под завивката и се претърколих по хълбок далеч от нея.

В един през нощта бебето пак се разплака. Заопипвах с ръка в търсене на нощната лампа и съборих будилника, който включи часовника на радиото. Изругах, най-после включих лампата и изключих радиото.

Бебето продължаваше да пищи.

— Какво й е? — сънено попита Джулия.

— Не знам. — Станах и разтърсих глава в опит да се разсъня. Влязох в детската стая и включих лампата. Стори ми се много светло, тапетите на палячовци сякаш бяха огненожълти. Ненадейно ми хрумна нещо: защо Джулия не искаше жълти подложки за хранене, след като бе боядисала цялата детска стая в жълто?

Аманда се беше изправила в креватчето си, държеше се за решетката и се дереше с широко отворена уста. По бузките й се стичаха сълзи. Протегнах ръце и тя се вкопчи в мен. Помислих си, че може да е сънувала кошмар. Започнах да я люлея успокоително.

Тя продължаваше да пищи. Може да я болеше нещо. Съблякох я. И тогава видях яркочервения обрив по коремчето, който продължаваше на ивици към гърба й и после отпред към шията й.

Джулия влезе в стаята.

— Не можеш ли да я накараш да престане?

— Има й нещо — отвърнах аз и й показах обрива.

— Има ли температура?

Притиснах длан към челцето на Аманда. Лицето й беше потно и горещо, но можеше да е от плача. Иначе тялото й ми се стори хладно.

— Не знам. Едва ли.

После забелязах обрива по бедрата й. Преди малко като че ли не го бе имало. Стори ми се, че се разпространява пред очите ми. Ако изобщо беше възможно, бебето заплака още по-силно.

— Господи! — ахна Джулия. — Ще повикам доктора.

— Добре. — Бях оставил Аманда по гръб — тя продължаваше да се дере — и внимателно разглеждах цялото й тяло. Обривът се разпространяваше, нямаше съмнение. И като че ли ужасно я болеше, пищеше от болка.

— Съжалявам, миличка, съжалявам — прошепнах аз. Определено се разпространяваше.

Джулия се върна и каза, че е оставила съобщение на доктора.

— Няма да го чакам — отвърнах аз. — Ще я заведа в спешното отделение.

— Смяташ ли, че се налага?

Без да й отговоря, отидох в спалнята да се облека.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Джулия.

— Не, остани при децата.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре. — Тя се върна в спалнята.

Пресегнах се за ключовете от колата.

Бебето продължаваше да пищи.

— Разбирам ви, но мисля, че не е безопасно да й давам успокоително — каза стажантът. Намирахме се в заградена със завеси кабинка в спешното отделение. Лекарят бе наведен над пищящата ми дъщеричка и преглеждаше ушите й с някакъв инструмент. Цялото тяло на Аманда беше огненочервено, сякаш кожата й бе сварена.

Страхувах се. Никога не бях чувал бебе да се зачерви така и да се дере, без да спира. Нямах вяра на този стажант, който изглеждаше прекалено млад, за да е истински доктор. Не можеше да е опитен — имаше вид на момче, което още не се бръсне. Бях нервен и пристъпвах от крак на крак. Започвах да се побърквам, защото през последния час дъщеря ми не бе престанала да пищи нито за миг. Докторът не обръщаше внимание. Нямах представа как го прави.

— Няма температура — каза той и си записа нещо в картона — но на тази възраст това не значи нищо. Под една година може изобщо да не вдигнат температура, даже да са с тежки инфекции.

— Това ли е причината? — попитах аз. — Инфекция?

— Не знам. Предполагам, че е вирус, заради този обрив. Но трябва да получим резултатите от кръвната проба… аха, добре. — Една сестра му подаде лист хартия. — Хммм… — Той замълча. — Ами…

— Какво й е?

Без да откъсва очи от листа, той поклати глава и не отговори.

— Какво й е?

— Не е инфекция — отвърна лекарят. — Белите кръвни телца са в нормите, протеинът също. Няма никаква имунна мобилизация.

— Какво значи това?

Той стоеше напълно спокойно и намръщено мислеше. Зачудих се дали не е просто тъп. Най-умните хора вече не следваха медицина, не и когато Здравноосигурителната каса ръководи всичко. Тоя хлапак можеше да е от новата порода тъпи доктори.

— Трябва да разширим диагностичната мрежа — отвърна стажантът. — Ще поискам консултация с хирург и невролог, както и с дерматолог и специалист по инфекциозни болести. Това ще означава да разговаряме с много хора за дъщеря ви и да им задаваме едни и същи въпроси, но…

— Няма нищо — прекъснах го аз. — Не възразявам. Само ми кажете какво смятате, че й има?

— Не знам, господин Форман. Ако не е инфекция, търсим други причини за тази реакция на кожата. Не е ли напускала страната?

— Не — поклатих глава аз.

— Напоследък да е била излагана на тежки метали или токсини?

— Какви например?

— Отпадъци, фабрики, химически вещества.

— Не, не.

— Сещате ли се за нещо, което може да предизвика такава реакция?

— Не, нищо. Чакайте, вчера й правиха ваксина.

— Каква ваксина?

— Не знам, каквато се полага за възрастта й.

— Не знаете каква ваксина са й правили, така ли? — Той стоеше с разтворен бележник и с вдигната над листа химикалка.

— Не, за Бога — ядосано отвърнах аз. — Не знам каква ваксина са й правили. Всеки път щом я заведа там, й правят различна ваксина. Вие сте лекарят, по дяволите…

— Успокойте се, господин Форман — рече той. — Разбирам, че сте изнервен. Само ми кажете името на педиатъра и аз ще му се обадя.

Кимнах. Избърсах с длан челото си. Потях се. Казах му името на педиатъра и стажантът го записа. Опитах се да се успокоя. Опитах се да подредя мислите си.

И през цялото време дъщеричката ми не преставаше да пищи.

След половин час изпадна в гърч.

Започна, докато над нея се надвесваше един от облечените в бели престилки консултанти. Телцето й се изви. Тя издаде задавен звук, като че ли се мъчеше да повърне. Крачетата й конвулсивно подритнаха. От гърлото й се чу хриптене. Очите й се подбелиха.

Не помня какво съм казал и направил, но един як санитар с ръст на бейзболист влезе, избута ме в ъгъла и ме хвана през раменете. В това време шестима души се бяха струпали около дъщеря ми и една сестра с тениска на Барт Симпсън забиваше игла в челото й. Развиках се и се опитах да се съпротивлявам. Санитарят крещеше нещо. Трябваше ми известно време, за да разбера какво се опитва да ми обясни. Сестрата просто поставяла интравенозна система на Аманда, защото бебето било дехидратирано, поради което изпаднало в гърч. Чух ги да говорят за електролити, магнезий, калий.

Така или иначе, след няколко секунди конвулсиите престанаха. Но тя продължи да пищи.

Обадих се на Джулия. Беше будна.

— Как е тя?

— Все същото.

— Още ли плаче? Това тя ли е?

— Да. — Не можеше да не чува писъците на Аманда.

— Господи! — изпъшка жена ми. — Какво й е?

— Още не знаят.

— Бедното бебенце.

— Преглеждаха я поне сто лекари.

— Мога ли да направя нещо?

— Едва ли.

— Дръж ме в течение.

— Добре.

— Не спя.

— Добре.

Малко преди разсъмване събралите се консултанти заявиха, че дъщеря ми имала или задръстване на червата, или мозъчен тумор, само че не можели да установят точно какво, затова поискаха изследване с магнитен резонанс. Небето започваше да изсветлява, когато най-после я закараха с количка в залата със скенера. Големият бял апарат бе в средата на помещението. Сестрата ми каза, че бебето ще е по-спокойно, ако съм близо до него, и извади иглата от челцето му, защото по време на изследването не можело да има метални предмети. От раната бликна струйка кръв, която потече в окото на Аманда. Сестрата я избърса.

Пристегнаха дъщеря ми върху бялата плоскост, която се плъзна във вътрешността на машината. Аманда ужасено зяпаше апарата и продължаваше да пищи. Сестрата ми каза да изчакам в съседната стая при оператора. Озовах се в помещение със стъклен прозорец, който гледаше към апарата за магнитен резонанс.

Операторът бе тъмнокож.

— На каква възраст е детето ви? Нали е момиченце?

— Да, момиченце е. На девет месеца.

— Има страхотни бели дробове.

— Да.

— Започваме. — Той работеше с пулта, без да поглежда към Аманда.

Тя бе изцяло в машината. Хлипането й звучеше металически кухо по микрофона. Операторът натисна някакъв ключ. Разнесе се вой на мощна помпа. Въпреки това продължавах да чувам пищенето на Аманда.

После ненадейно то утихна.

Погледнах оператора и сестрата. Лицата им изразяваха смайване. Всички едновременно си помислихме, че се е случило нещо ужасно. Сърцето ми се разтуптя. Операторът припряно изключи помпите и изтичахме в стаята.

Дъщеря ми все още лежеше и дишаше тежко, но очевидно й нямаше нищо. Тя бавно премигна — като замаяна. Кожата й вече забележимо избледняваше и тук-там имаше петна с естествен цвят. Обривът изчезваше пред очите ми.

— Господи! — възкликна операторът.

Когато се върнахме в спешното отделение, не искаха да пуснат Аманда да се прибере вкъщи. Хирурзите все още смятаха, че има тумор или задръстване на червата, и настояваха да я задържат в болницата за наблюдение. Обривът обаче продължаваше да се изчиства. През следващия час розовината избледня и изчезна.

Никой не разбираше какво се е случило и лекарите не бяха спокойни. Бяха поставили интравенозната система на другото й слепоочие. Но Аманда лакомо изпи бутилка мляко като ме гледаше с обичайния си хипнотизиращ поглед. Наистина изглеждаше добре. Накрая заспа в ръцете ми.

Останах там още час, след което започнах да мърморя, че трябва да се върна при децата си, за да ги заведа на училище. Скоро лекарите обявиха поредната победа на съвременната медицина и ни пратиха да си вървим. Аманда дълбоко спа през целия път и не се събуди, когато я изнесох от колата. Когато влизах в къщата, нощното небе вече сивееше.

Трети ден, 06:07

Вкъщи цареше тишина. Децата още спяха. Заварих Джулия в трапезарията — гледаше през прозореца към задния двор. Пръскачките работеха. Жена ми държеше чаша кафе и неподвижно се взираше навън.

— Върнахме се — казах аз.

Джулия се обърна.

— Тя добре ли е?

Протегнах й бебето.

— Така изглежда.

— Слава Богу. Ужасно се безпокоях, Джак. — Обаче не се приближи до Аманда и не я докосна. — Ужасно се безпокоях.

Гласът й звучеше странно, някак далечно. Но не и обезпокоено. А някак официално, като човек, който повтаря ритуалите на друга култура, които не разбира. Тя отпи глътка кафе.

— Цяла нощ не можах да мигна — продължи Джулия. — Ужасно се безпокоях. Чувствах се ужасно. — Тя ме погледна, после се извърна. Изглеждаше гузна.

— Искаш ли да я подържиш?

— Ами… — Джулия поклати глава и кимна към чашата в ръцете си. — Не. Трябва да проверя пръскачките. Ще наводнят розите. — И излезе в задния двор.

Проследих я с поглед. Тя се обърна към мен и престорено провери таймера на стената. Отвори капака и надникна в кутията. Не разбирах. Градинарите едва миналата седмица бяха настроили таймерите. Може да бяха объркали нещо.

Аманда тихо подсмръкна. Занесох я в стаята й да я преоблека и я оставих в креватчето.

Когато се върнах, Джулия стоеше в кухнята и говореше по мобифона си. Това бе поредният й нов навик. Вече не използваше домашния телефон, само клетъчния си. Когато я попитах, тя ми каза, че така просто било по-лесно, защото провеждала много разговори с други градове и чужбина и компанията плащала сметките й.

Забавих крачка и се приближих по килима. Чух я да казва:

— Да, по дяволите! Но вече трябва да внимаваме.

Вдигна поглед и ме забеляза. Гласът й незабавно се промени.

— Добре, виж, Керъл, мисля, че можем да решим проблема с един телефонен разговор с Франкфурт. После прати факс и ми съобщи отговора. — Тя затвори. Влязох в кухнята.

— Не обичам да излизам преди децата да са станали, Джак, но…

— Налага ли се да излезеш?

— Да. В службата се появи нещо.

Погледнах си часовника. Шест без петнайсет.

— Добре.

— Ти… нали ще се оправиш с децата?

— Естествено.

— Благодаря. Ще ти се обадя.

И излезе.

Толкова бях уморен, че не разсъждавах ясно. Бебето спеше и ако имах късмет, щеше да спи още няколко часа. Икономката Мария дойде в шест и половина и сложи масата за закуска. След като децата се нахраниха, ги закарах на училище. Опитвах се да не заспя. Прозях се.

Ерик седеше на предната седалка до мен. И той се прозя.

— Май ти се спи, а?

Синът ми кимна.

— Ония мъже все ме будеха.

— Какви мъже?

— Ония, дето снощи дойдоха вкъщи.

— Какви мъже? — повторих аз.

— Мъжете с прахосмукачките. Дето изсмукаха всичко. И призрака.

Никол се изкиска от задната седалка.

— Ха, призрака.

— Струва ми се, че си сънувал, сине — казах аз. Напоследък Ерик сънуваше кошмари и често се будеше от тях. Бях сигурен, че Никол му позволява да гледа филми на ужасите с нея, защото знаеше, че ще го разстроят. Тя бе на онази възраст, в която главни герои на любимите й филми бяха маскирани мъже, убиващи тийнейджърки, след като са правили секс. Все същата стара формула: правиш секс и умираш. Само че не бяха подходящи за Ерик. Много пъти бях разговарял с нея да не му позволява да ги гледа.

— Не, татко, не беше сън. — Той пак се прозя. — Мъжете бяха вкъщи. Цяла тайфа.

— Аха. Ами призракът?

— Призрак си беше. Целият сребърен и блестящ, обаче без лице.

— Аха. — Наближавахме училището и Никол каза, че трябвало да я взема в четири и петнайсет, вместо в четири без петнайсет, защото имала репетиция на хора, а Ерик заяви, че нямало да отиде в педиатричния кабинет, ако ще му бият инжекция. Повторих вечната мантра на всички родители:

— Ще видим.

Двете деца слязоха от колата и помъкнаха раниците си. Тежаха по десетина килограма. Така и не можех да свикна с това. Когато бях на тяхната възраст, нямахме грамадни раници. Изобщо нямахме раници. Сега като че ли всички бяха с раници. Дребнички второкласници, прегърбени като шерпи, се влачеха по училищните коридори под тежестта на раниците си. Някои ги теглеха върху ролери като багаж на летище. Не го разбирах. Светът се дигитализираше, всичко ставаше по-малко и по-леко. Учениците обаче мъкнеха повече тежести отвсякога.

Преди два месеца бях повдигнал този въпрос на родителска среща. И директорът отговори:

— Да, това е голям проблем. Всички сме много загрижени. — След което смени темата.

Не разбирах. Щом всички бяха загрижени, защо не направеха нещо? Но естествено, такава е човешката природа. Никой не прави нищо, докато не стане късно. Поставяме светофар на кръстовището след като загине детето.

Подкарах към вкъщи. Утринният трафик се точеше бавно. Може би щях да успея да подремна няколко часа. В главата ми нямаше друга мисъл.

Мария ме събуди към единайсет, като настойчиво ме разтърси за рамото.

— Господин Форман, господин Форман.

Бях скапан.

— Какво има?

— Бебето.

Светкавично се събудих.

— Какво става?

— Вижда бебето, господин Форман. То цялото… — Икономката направи движение, сякаш се чешеше по рамото и ръката.

С мъка станах от леглото и отидох в детската стая. Аманда стоеше изправена в креватчето си и се държеше за решетката. Подскачаше и весело се усмихваше. Всичко изглеждаше нормално, освен че цялото й тяло беше равномерно обагрено в лилаво-синьо. Като огромна синина.

— Господи! — ахнах аз.

Не можех да понеса още едно посещение в болницата, не можех да понеса облечените в бели престилки доктори да не са в състояние да ми кажат нищо, не можех да понеса пак същия ужас. Все още бях изтощен от предишната нощ. Стомахът ми се сви при мисълта, че на дъщеря ми и има нещо. Приближих се до Аманда, която загука от радост и ми се усмихна. После протегна ръчичка към мен, за да ми покаже, че иска да я вдигна.

Вдигнах я. Изглеждаше добре, веднага започна да ме скубе и се опита да ми свали очилата, както обикновено. Обзе ме облекчение, въпреки че сега виждах кожата й по-добре. Изглеждаше натъртена — поне имаше цвят на натъртена, — само че абсолютно равномерно по цялото тяло. Сякаш я бяха натопили в боя. Равномерността на цвета ме уплаши.

Реших, че в края на краищата трябва да се обадя на доктора от спешното отделение. Бръкнах в джоба си за визитката му, докато Аманда се опитваше да се докопа до очилата ми. Набрах номера с една ръка. Бях свикнал да се справям с една ръка. Свързах се. Гласът му звучеше изненадано.

— О, тъкмо щях да ви се обаждам — каза той. — Как се чувства дъщеря ви?

— Ами, изглежда, че се чувства добре — отвърнах аз, като отметнах глава назад, за да не позволя на Аманда да достигне очилата ми. Тя се кискаше — това вече беше игра. — Добре е, но проблемът е…

— Случайно да е посиняла?

— Да. Тъкмо затова ви търся.

— Синината е по цялото тяло, нали? Еднообразно?

— Да. Защо питате?

— Защото получихме резултатите от всичките й изследвания — отвърна лекарят. — Наред са. Напълно нормални. Здраво дете. Чакаме само резултата от магнитния резонанс, но апаратът се повреди. Ще го поправят след няколко дни.

Не можех да продължавам играта, докато разговарях по телефона. Оставих Аманда в креватчето. Това не й хареса, разбира се, и тя сбърчи лице, готова да заплаче. Дадох й любимата й играчка — Бисквитеното чудовище — и бебето седна в креватчето. Знаех, че чудовището ще я забавлява за около пет минути.

— Така или иначе, радвам се да чуя, че е добре — продължаваше докторът.

Отвърнах, че и аз се радвам.

Последва мълчание. Лекарят се прокашля.

— Господин Форман, във формуляра за постъпването на дъщеря ви в болницата забелязах, че сте софтуерен инженер.

— Точно така.

— Това означава ли, че се занимавате с производство?

— Не. Програмист съм.

— И къде работите?

— В Силициевата долина.

— Не работите ли във фабрика, да речем?

— Не. Работя в офис.

— Разбирам. — Мълчание. — Може ли да попитам къде?

— Всъщност в момента съм безработен.

— Разбирам. Добре. Откога?

— От половин година.

— Разбирам. — Кратко мълчание. — Е, просто исках да изясним този въпрос.

— Защо?

— Моля?

— Защо ми задавате тези въпроси?

— А, има ги във формуляра.

— В кой формуляр? — попитах аз. — В болницата попълних всички формуляри.

— Това е друг формуляр. Анкета на СЗС. Службата за здравеопазване и сигурност.

— За какво става дума?

— Имало е още един случай като този с дъщеря ви.

— Къде?

— В Сакраменто.

— Кога?

— Преди пет дни. Но ситуацията била съвсем различна. Пациентът бил четирийсет и две годишен естественик, който спял на открито в планината, специалист по дивите цветя. Търсел някакво цвете или нещо такова. Както и да е, постъпил в болницата в Сакраменто. И състоянието му се променяло също като при дъщеря ви — внезапно необяснимо начало, без треска, болезнена еритемна реакция3.

— Изследването с магнитен резонанс ли я е прекратило?

— Не знам дали са го изследвали с магнитен резонанс — отвърна лекарят. — Но очевидно този синдром — какъвто и да е той, е ограничен. Ненадейно начало и внезапен край.

— Той добре ли е сега? Естественикът?

— Да. Два дни зачервяване на кожата и нищо повече.

— Хубаво. Радвам се да го чуя.

— И аз така си помислих — каза докторът. После предупреди, че можело пак да ми се обади, за да ми зададе още няколко въпроса, нали нямало проблем? Отговорих, че може да ми се обажда когато пожелае. Той ме помоли да му позвъня, ако в състоянието на Аманда настъпи промяна. Обещах му и затворих.

Аманда беше зарязала Бисквитеното чудовище и стоеше изправена в креватчето. С една ръка се държеше за решетката и протягаше другата към мен.

Вдигнах я на ръце — и в следващия момент тя грабна очилата ми. Пресегнах се да си ги взема и дъщеря ми изпищя от радост.

— Аманда — казах аз, ала закъснях — тя ги хвърли на пода. Запремигвах.

Без очила не виждам добре. Тези бяха с телени рамки, които трудно се забелязваха. Застанах на четири крака и прокарах длан по пода с надеждата да докосна стъкло. Нищо. Присвих очи, пристъпих напред и повторих същото движение. Пак нищо. После зърнах отразена светлина под креватчето. Оставих бебето, пропълзях отдолу, взех си очилата и си ги сложих. Междувременно си блъснах главата в леглото и веднага я наведох.

И се озовах пред електрическия контакт на стената. В него бе пъхната пластмасова кутийка. Извадих я и я разгледах. Представляваше петсантиметров куб, наглед обикновен електрически стабилизатор, произведен в Тайланд. Върху пластмасата беше отпечатан входно-изходният волтаж. Отдолу имаше бял етикет с буквено съкращение и бар код. От ония стикери, с които обозначават фирмения си инвентар компаниите.

Завъртях куба в дланта си. Откъде се бе взел? От половин година аз се грижех за къщата. Знаех кое къде е. И в стаята на Аманда определено нямаше нужда от електрически стабилизатор. Такова устройство се използваше само за чувствителна електронна техника като компютри.

Изправих се и се огледах, за да видя дали има още някакви промени. И с изненада установих, че всичко е разместено — не много, но все пак е разместено. Абажурът на нощната лампа беше с герои от „Мечо Пух“. Винаги държах Тигър обърнат към креватчето, защото знаех, че Аманда най-много го обича. Сега натам гледаше Прасчо. В единия ъгъл на плота за повиване имаше петно, затова винаги го държах отдолу вляво. Сега бе отгоре вдясно. Нареждах кремовете й против обриви в левия край на лавицата, за да не може да ги стигне. Сега бяха прекалено близо. И така нататък…

Икономката влезе в стаята.

— Чистила ли си тази стая, Мария? — попитах я аз.

— Не, господин Форман.

— Но всичко е разместено.

Тя се озърна и сви рамене.

— Не, господин Форман. Същото е.

— Не, не — възразих аз. — Разместено е. Виж. — Посочих абажура, плота за повиване. — Разместено е.

Прислужницата повторно сви рамене.

— Добре, господин Форман. — Виждах, че е смутена. Или не разбираше какво й говоря, или ме смяташе за побъркан. И навярно наистина изглеждах като побъркан — голям вманиачен по абажур с герои от „Мечо Пух“. Показах й куба в дланта си.

— Виждала ли си това?

Мария поклати глава.

— Не.

— Беше под креватчето.

— Не знам, господин Форман. — Тя внимателно го разгледа. След това отново сви рамене и ми го върна. Държеше се спокойно, ала погледът й бе нащрек. Започвах да се чувствам неловко.

— Добре, Мария. Няма значение.

Тя се наведе и вдигна бебето.

— Сега аз нахрани я.

— Да, добре.

Обзет от странни мисли, излязох от стаята.

Просто ей така потърсих буквеното съкращение в интернет. Получих връзки с храма на Шри Шива Вишну, школата на Вафен-СС в Кониц, продажба на нацистки отличия, компаниите „Събсистемс Сеймпъл Дисплей Текнолоджи“ и „Оптикъл ВариТемп Криостат Системс“, теракотни плочки за под, някаква музикална група на име Слингшотвинъс, Швейцарската федерация по стрелба… и така нататък.

Изключих компютъра.

Вперих поглед през прозореца.

Мария ми бе дала списък за пазар, старателно изписвайки думите с неловката си ръка. Трябваше да напазарувам преди да взема децата. Ала не помръднах. Имаше моменти, в които безмилостният ход на домашния живот като че ли ме смазваше, караше ме да се чувствам победен и празен. В такива моменти трябваше няколко часа просто да поседя.

Зачудих се дали тази вечер Джулия ще ми се обади с поредното оправдание. Зачудих се как ще постъпя, ако в скоро време ми заяви, че е влюбена в друг мъж. Зачудих се какво ще правя, ако дотогава все още не съм си намерил работа. Зачудих се дали изобщо ще си намеря работа. Докато мислите ми блуждаеха, въртях малкия електрически стабилизатор в дланта си.

Пред прозореца растеше голямо коралово дърво с дебели листа и зелен дънер. Бяхме го посадили като фиданка скоро след като се бяхме нанесли в къщата. Разбира се, направиха го озеленителите, но всички присъствахме. Никол носеше пластмасова кофичка и лопатка. Ерик пълзеше наоколо по памперси. Джулия беше приложила чара си, за да накара работниците да останат до късно и да довършат работата. След като си отидоха, аз я целунах и избърсах калта от носа й. „Някой ден това дърво ще покрие цялата ни къща“ — рече тя.

Ала не стана така. Буря строши един клон и то порасна малко накриво. Кораловото дърво е меко и клоните му лесно се чупят. Така и не покри къщата.

Живо си спомнях всичко. Вперил поглед навън, аз все още виждах цялото семейство на моравата. Но това бе само спомен. И се опасявах, че вече не отразява действителността.

След като години наред си работил с мултиагентни системи, започваш да виждаш живота от гледна точка на тези програми.

Можете да си представите мултиагентната среда като шахматна дъска. Самите агенти са шахматните фигури. Те взаимодействат помежду си, за да постигнат определена цел, също както целта на фигурите е да постигнат победа в играта. Разликата е, че никой не мести агентите. Те самостоятелно си взаимодействат, за да постигнат желания резултат.

Ако ги програмирате с памет, агентите познават околната среда. Помнят къде са били на дъската и какво се е случило там. Могат да се връщат на дадено място с определени очаквания. И накрая, програмистите казват, че агентите имат определени представи за средата и действат съобразно с тях. Това не е буквално вярно, разбира се, но спокойно би могло да е. Поне така изглежда.

Най-интересното обаче е, че с времето някои агенти придобиват грешни представи. Независимо дали се дължи на сблъсък на мотивации, или друга причина, те започват да се държат неадекватно. Средата се променя, но те като че ли не го знаят. Повтарят остарели модели. Поведението им вече не отразява действителното положение на шахматната дъска. Сякаш са приковани в миналото.

В еволюционните програми тези агенти загиват. Нямат деца. В други мултиагентни програми просто ги заобикалят, изтласкват ги към периферията, докато главният поток от агенти продължава напред. Някои програми имат модул на „смъртта“, който от време на време ги отсява и ги отстранява от шахматната дъска.

Въпросът е, че са приковани в миналото си. Понякога се освобождават и се връщат в правия път. Друг път не успяват. Тези мисли ме потискаха. Размърдах се на стола си и погледнах часовника. С облекчение видях, че е време да взема децата.

Докато чакахме да свърши репетицията на Никол, Ерик си написа домашното в колата. Тя излезе в мрачно настроение — смятала, че има вероятност да получи главна роля, но преподавателят по театрално майсторство я разпределил в хора.

— Само две реплики! — заяви Никол и затръшна вратата. — Да ви кажа ли какви? „Ето, Джон идва“. И във второ действие: „Това изглежда много сериозно“. Две реплики! — Тя се отпусна назад и затвори очи. — Не разбирам какво му е на господин Блейки!

— Сигурно смята, че си некадърна — подметна Ерик.

— Лайненце гадно! — Никол го шляпна по главата.

— Маймунски гъз!

— Стига — казах аз, докато палех колата. — Коланите.

— Идиотче проклето — измърмори Никол, докато си закопчаваше предпазния колан.

— Казах да престанете.

— Пикла — рече Ерик.

— Стига, Ерик.

— Да, Ерик, послушай баща си и млъкни.

— Никол! — Стрелнах я с поглед в огледалото.

— Извинявай.

Още малко и щеше да се разплаче.

— Миличка, много съжалявам, че не си получила ролята — казах й. — Знам, че много я искаше, и сигурно си разочарована.

— Не, не ми пука.

— Добре.

— Наистина, татко, не ми пука. Това е минало. Продължавам напред. — И след кратка пауза: — Знаеш ли на коя я дадоха? На оная минетчийка Кейти Ричардс! Господин Блейки е голям хуй — И преди да успея да кажа нещо, избухна в сълзи, като хлипаше силно и артистично.

Мислено си отбелязах след вечеря да поговоря с Никол за тия изрази — след като се успокои.

Режех зелен фасул, за да го готвя на пара, когато Ерик ме попита от вратата на кухнята:

— Татко, къде ми е плейърът?

— Нямам представа. — Така и не можех да свикна с мисълта, че трябва да знам къде са личните им вещи. Геймбоят на Ерик, бейзболната му ръкавица, блузката на Никол, гривната й.

— Защото не мога да го намеря. — Той остана на вратата, без да се приближава, за да не го накарам да помогне в подреждането на масата.

— Търси ли?

— Навсякъде, татко.

— Аха. А в стаята си търси ли?

— Да.

— В дневната?

— Навсякъде.

— А в колата? Може да си го оставил в колата.

— Не съм, татко.

— Да не си го оставил в шкафчето си в училище?

— Нямаме шкафчета, а кабинки.

— Провери ли в джобовете на якето си?

— Стига, татко. Търсих навсякъде. Плейърът ми трябва.

— След като вече си търсил навсякъде, и аз няма да го намеря, нали така?

— Татко!

— Ще ми помогнеш ли?

Задушеното щеше да се готви още половин час. Оставих ножа и отидох в стаята на Ерик. Проверих на всички обичайни места, в дъното на гардероба му, където имаше купчина сбутани дрехи (трябваше да поговоря с Мария за това), под леглото, зад нощното шкафче, в най-долното чекмедже в банята и под захвърлените върху бюрото камари боклуци. Ерик имаше право. Плейъра го нямаше в стаята. Запътихме се към дневната. Пътьом надникнах в стаята на бебето. И веднага го видях. На лавицата до плота за повиване, точно до тубичките с бебешки крем. Ерик го грабна.

— Много ти благодаря, татко! — И изчезна.

Нямаше смисъл да питам защо е в стаята на бебето. Върнах се в кухнята и продължих да режа фасула. Почти незабавно:

— Таткооо!

— Какво? — извиках аз.

— Не работи!

— Недей да крещиш.

Ерик нацупено се появи в кухнята.

— Тя го е счупила.

— Кой?

— Аманда. Олигавила го е или нещо такова и го е повредила. Не е честно.

— Провери батерията.

Той ме погледна съчувствено.

— Естествено, татко. Казвам ти, тя го е счупила! Не е честно!

Съмнявах се, че MP3-плейърът му е счупен. Тези неща са много здрави и нямат подвижни части. Пък и беше прекалено голям за бебето. Сложих зеления фасул да се готви и протегнах ръка.

— Дай го.

Отидохме в гаража и извадих кутията с инструменти. Ерик наблюдаваше всяко мое движение. Имах пълен комплект инструменти, необходими за работа с компютри и електронни устройства. Действах бързо. Отворих задния капак и видяхме зелената платка, покрита с фин пласт сивкав прах, като мъх от сушилня за дрехи, който обгръщаше всички електронни части. Предположих, че Ерик е играл с него бейзбол. Сигурно затова не работеше. Ала когато погледнах ръба на пластмасовата кутия, видях гумен уплътнител. Устройството беше херметично затворено.

Издухах праха, за да виждам по-добре. Надявах се, че проблемът е разхлабена клема на батерията или изскочил чип, нещо, което лесно може да се поправи. Втренчих се в чиповете и се опитах да прочета надписите. Буквите на един от тях бяха размазани…

Сепнах се.

— Какво има? — попита Ерик.

— Дай ми лупата.

Той ми я подаде. Наведох се над чипа. Не можех да разчета надписа, тъй като повърхността бе корозирала. Целият чип беше разяден като миниатюрна речна делта. Сега разбрах откъде е дошъл прахът. Той се състоеше от разпаднали се останки от чипа.

— Можеш ли да го поправиш, татко? — нетърпеливо рече Ерик. — Можеш ли да го поправиш?

Каква бе причината за ръждата? Останалата част от платката изглеждаше наред. Контролиращият чип бе непокътнат. Беше повреден само чипът на паметта. Не бях специалист по хардуер, но разбирах достатъчно, за да инсталирам харддискове, да добавям памет, такива неща. И преди бях работил с чипове на паметта и никога не се бях сблъсквал с такъв проблем. Единствената причина, която ми идваше наум, бе дефект в чипа. Тия MP3-плейъри сигурно се правеха с възможно най-евтините части.

— Татко? Можеш ли да го поправиш?

— Не — отвърнах аз. — Трябва ми нов чип. Утре ще ти купя.

— Щото тя го е олигавила, нали?

— Не. Мисля, че чипът е дефектен.

— Татко, плейърът си работи цяла година. Тя го е олигавила. Не е честно!

Сякаш по даден знак, бебето се разплака. Оставих плейъра на масата в гаража и влязох в къщата. Погледнах си часовника. Докато задушеното станеше, имах точно толкова време, колкото да сменя памперса на Аманда и да й приготвя вечерята.

В девет двете по-малки деца вече спяха. Чуваше се само гласът на Никол, която повтаряше:

— Това изглежда много сериозно. Това изглежда много сериозно. Това изглежда много сериозно. — Стоеше пред огледалото в банята, гледаше се и повтаряше репликите си.

Бях получил гласова поща от Джулия, че ще се прибере до осем, но не беше успяла. Нямах намерение да й се обаждам, за да проверя. Пък и бях уморен, прекалено уморен, за да събера сили да се безпокоя за нея. През последните няколко месеца бях усвоил много трикове — главно свързани с честото използване на алуминиево фолио, за да не се налага да мия съдовете — ала въпреки това след като сготвих, сложих масата, нахраних децата, играх на самолет, за да накарам бебето по-бързо да си изяде кашата, вдигнах масата, избърсах столчето за хранене, приспах Аманда и подредих кухнята, бях скапан. Особено защото бебето плюеше кашата и Ерик по време на цялата вечеря упорито повтаряше, че не било честно, искал пилешки крокети, а не задушено.

Строполих се на леглото и включих телевизора.

На екрана се появиха снежинки. Сетих се, че е включен DVD-плейърът вместо кабелната телевизия. Натиснах бутона на дистанционното управление и дискът в устройството се включи. Беше демонстрацията на Джулия отпреди няколко дни.

Камерата влезе в сърцето. Кръвта бе почти безцветна, с рикоширащи насам-натам червени телца. Джулия говореше на фона на биещото сърце. Пациентът неподвижно лежеше на операционната маса под антената.

— Излизаме от камерата и пред нас е аортата. Сега ще продължим по артериалната система.

Тя се обърна с лице към обектива.

— Образите, които виждате, се менят прекалено бързо, но можем да оставим камерата да обикаля в продължение на половин час и така ще получим изключително подробна съставна картина на всеки интересуващ ни детайл. С помощта на силно магнитно поле сме в състояние дори да спрем камерата. Когато свършим, просто пречистваме кръвта с интравенозна система, заобиколена от силно магнитно поле, отстраняваме частиците и пращаме пациента да се прибере вкъщи.

Камерата отново се насочи към Джулия.

— Тази технология на „Займос“ е безопасна, сигурна и извънредно лесна за използване. Тя не изисква специализиран персонал и може да се прилага от медицинска сестра или акушерка. Само в Съединените щати от сърдечносъдови заболявания ежегодно умират един милион души. Над трийсет милиона страдат от сърдечносъдови болести. Търговските перспективи за тази видеотехнология са отлични. Поради своята безболезненост, простота и сигурност, тя ще измести други видеотехнологии като томографското сканиране и ангиографията и ще се превърне в обичайна процедура. Ние ще продаваме нанотехнологичните камери, антената и мониторните системи. Цената на едно изследване ще е само двайсет долара. За сравнение, в момента се прилагат генетични методи които струват две-три хиляди долара. Но само за двайсет долара ние очакваме през първата година приходите в световен мащаб да надхвърлят четиристотин милиона долара. А щом процедурата се наложи, тази цифра ще се утрои. Става дума за технология, която носи един милиард и двеста милиона долара годишно. А сега ще отговоря на въпросите ви.

Прозях се и изключих телевизора. Демонстрацията беше внушителна. Не разбирах защо „Займос“ се затрудняват да съберат нужните средства. За инвеститорите това трябваше да е сигурно вложение.

Но пък тя навярно нямаше никакви затруднения. Сигурно просто използваше проблемите около финансирането като оправдание всяка вечер да закъснява. С други цели.

Изключих лампата. Лежах в леглото, зяпах тавана и виждах откъслечни картини. Бедрото на Джулия, преметнато върху мъжки крак. Извития гръб на Джулия. Задъханата Джулия с напрегнати мускули. Протегнатата й към таблата на леглото ръка. Не можех да прогоня тези образи.

Станах и отидох да видя децата. Никол още не си бе легнала и си пишеше имейли с приятелите си. Казах й, че е време да угаси осветлението. Ерик се беше отвил. Завих го. Бебето продължаваше да е мораво, ала спеше дълбоко и дишаше равномерно.

Върнах се в спалнята. Насилих се да заспя, да мисля за нещо друго. Мятах се и се въртях, намествах възглавницата, изпих чаша мляко с бисквити. Накрая неспокойно заспах.

И сънувах нещо странно.

По някое време през нощта се претърколих и видях, че Джулия се съблича до леглото. Движенията й бяха бавни, като че ли бе уморена или й се спеше. Разкопчаваше блузата. Лицето й бе извърнато на другата страна, но го виждах в огледалото. Изглеждаше красива, почти царствена. Скулите й бяха малко по-остри от обикновено, навярно заради светлината. Клепачите ми бяха притворени. Тя не забеляза, че съм буден. Бавно продължаваше да се разкопчава. Устните й помръдваха, сякаш шепнеше нещо или се молеше. Очите й блуждаеха.

И пред погледа ми устните й станаха тъмночервени, после черни. Джулия не чувстваше нищо. Чернотата потече от устата по бузите и долната половина на лицето й, след това по шията. Затаих дъх. Обзе ме усещане за огромна опасност. Чернотата потече надолу по тялото й, докато не я покри цялата като с наметало. Оставаше чиста само горната половина на лицето й. Изражението й бе спокойно и тя продължаваше да гледа в празното пространство с беззвучно помръдващи устни.

Потръпнах. След миг черното наметало се плъзна на пода и изчезна.

Отново нормална, Джулия си съблече блузата и влезе в банята.

Искаше ми се да стана и да я последвам, но установих, че не съм в състояние да се надигна. Тежка изнемога ме притискаше към леглото и ме обездвижваше. Бях толкова изтощен, че едва дишах. Това потискащо чувство на умора бързо се усилваше и изпълваше съзнанието ми. Усетих, че очите ми се затварят, и заспах.

Четвърти ден, 06:40

На другата сутрин сънят продължаваше да е жив в ума ми. Струваше ми се съвсем реален, изобщо не приличаше на обикновен сън.

Джулия вече беше станала. Измъкнах се от леглото и отидох на мястото, където я бях видял през нощта. Внимателно огледах килимчето, нощното шкафче, смачкания чаршаф и възглавницата. Нямаше нищо необичайно, нищо особено. Никакви тъмни черти и следи.

Отидох в банята и проверих грижливо подредените й до мивката козметични средства. Нищо странно. Сигурно бях сънувал.

Една част от съня ми обаче беше вярна: Джулия изглеждаше по-красива отвсякога. Когато я заварих в кухнята да си налива кафе, скулите й бяха по-остри. Тя винаги бе имала пълничко лице. Сега беше слабо, с ясно очертан овал. Приличаше на топмодел. Тялото й също — при по-внимателен поглед — бе по-стройно, по-мускулесто. Не беше отслабнала, просто имаше по-стегнат, по-енергичен вид.

— Изглеждаш страхотно — казах аз.

Тя се засмя.

— Чудя се защо. Скапана съм.

— Кога се прибра?

— Към единайсет. Надявам се, че не съм те събудила.

— Не. Но сънувах странен сън.

— Нима?

— Да, сънувах, че…

— Мамо! Мамо! — Ерик влетя в кухнята. — Не е честно! Никол не ще да излезе от банята! Кисне вътре цял час. Не е честно!

— Иди в нашата баня.

— Трябва да си взема чорапите, мамо. Не е честно.

Познато затруднение. Ерик имаше любими чорапи и ги носеше, докато не почернеят от мръсотия. Кой знае защо, другите чорапи в чекмеджето не му харесваха. Не можех да го накарам да обясни защо. Но сутрешното обуване на чорапи му беше сериозен проблем.

— Разговаряли сме за това, Ерик — намесих се аз. — Трябва да си обуваш чисти чорапи.

— Ама тези са ми хубавите!

— Ерик. Имаш цял куп хубави чорапи.

— Не е честно, татко. Тя е вътре от час, не се шегувам.

— Иди да си обуеш чисти чорапи, Ерик.

— Татко…

Посочих с показалец към стаята му.

Той се отдалечи, като продължи да мърмори, че не било честно.

Обърнах се към Джулия, за да подновя разказа си. Тя ме наблюдаваше студено.

— Ти наистина не разбираш, нали?

— Какво?

— Той дойде да приказва с мен и ти се намеси. Имаше право.

— Извинявай.

— Напоследък почти не виждам децата, Джак. Мисля, че трябва да ме оставяш да общувам с тях, без да ни контролираш.

— Извинявай. Всеки ден се занимавам с това и мислех…

— Това наистина е проблем, Джак.

— Вече ти се извиних.

— Чух. Но мисля, че не съжаляваш, защото не забелязвам да правиш нещо, за да промениш поведението си.

— Права си, Джулия. — Опитвах се да овладея гнева си. — Извинявай, че се държах така.

— Ти ме изолираш и ме отделяш от децата…

— По дяволите, Джулия, теб все те няма!

Ледено мълчание. После:

— Определено ме има — заяви тя. — Не смей да говориш че ме няма.

— Чакай малко, чакай малко. Кога си била тук? Кога за последен път си вечеряла вкъщи, Джулия? Снощи те нямаше, предната вечер също. От цяла седмица, Джулия. Няма те.

Тя ме прониза с поглед.

— Не знам какво целиш, Джак. Не знам каква игра ми играеш.

— Никакви игри не ти играя. Попитах те нещо.

— Аз съм добра майка и се стремя да поддържам равновесие между изключително напрегнатата си работа, изключително напрегнатата си работа, и потребностите на семейството ми. И не получавам абсолютно никаква помощ от теб.

— Какви ги приказваш? — Повиших глас още повече. Започвах да изпитвам усещане за нереалност.

— Ти ме тормозиш и настройваш децата срещу мен — отвърна Джулия. — Виждам какво правиш. Не си мисли, че не виждам. Изобщо не ме подкрепяш. След толкова години семеен живот, трябва да ти кажа, че се отнасяш с жена си отвратително.

И изхвърча от стаята със свити юмруци. Беше толкова разгневена, че не забеляза Никол, която стоеше до вратата и бе чула всичко. И се взираше в мен, когато майка й профуча покрай нея.

Шофирах към училището.

— Тя се е побъркала, татко.

— Не е.

— Знаеш, че се е побъркала. Само се преструваш.

— Тя ти е майка, Никол — отвърнах аз. — Майка ти не е побъркана. Просто в момента има много работа.

— Така каза и след като се карахте миналата седмица. Обаче е вярно. Преди не се карахте.

— Просто сме много изнервени.

Никол изсумтя, скръсти ръце и впери поглед пред себе си.

— Не знам защо я търпиш.

— А аз не знам защо си подслушвала нещо, което не е твоя работа.

— Защо ме будалкаш, татко?

— Никол…

— Извинявай. Но защо не си откровен, вместо винаги да я защитаваш? Тя не се държи нормално. Знам, че я смяташ за побъркана.

— Не е вярно.

— Ти си побърканата — плесна я по тила Ерик, който седеше на задната седалка.

— Млъкни, въздишка от гъз.

— Ти млъкни, повръщня от пор.

— Да не ви чувам повече — високо казах аз. — Не съм в настроение.

Спряхме пред училището. Децата изскочиха навън. Никол се обърна да вземе раницата си, стрелна ме с поглед и изчезна.

Не смятах Джулия за побъркана, но нещо определено се беше променило и докато си припомнях сутрешния разговор изпитвах безпокойство поради други причини. Репликите й звучаха така, като че ли държеше обвинителна реч в съда. Излагаше нещата методично, стъпка по стъпка.

„Ти ме изолираш и ме отделяш от децата.“

„Тук съм, просто ти не забелязваш.“

„Аз съм добра майка и поддържам равновесие между изключително напрегнатата си работа и потребностите на семейството ми.“

„Изобщо не ме подкрепяш.“

„Настройваш децата срещу мен.“

Представях си как адвокатът й казва тези неща в съда. И знаех защо. Според една статия в популярно списание, която наскоро бях прочел, в момента модерният аргумент в съда бил „подмяна на чувствата“. Бащата настройвал децата срещу майката. Тровел мозъчетата им с думи и дела. Докато мама била безупречна, както винаги.

Всеки баща знае, че съдебната система безнадеждно е предубедена в полза на майките. Съдиите говорят за равноправие и издават присъдата, че детето се нуждае от майка си. Даже тя да отсъства. Даже да го бие или да забравя да го нахрани. Стига да не стреля по децата и да не им троши костите, в очите на съда тя е добра майка. И даже да стреля по тях, бащата може да не спечели делото. Бившата жена на един от приятелите ми в „МедияТроникс“ се друсаше с хероин и години наред обикаляше клиниките за наркомани. Накрая се разведоха и имаха съвместно настойничество. Предполагаше се, че е чиста, обаче децата твърдяха противното. Моя приятел се безпокоеше. Не искаше тя да вози децата, когато е дрогирана. Не искаше около тях да се въртят наркопласьори. Затова подаде съдебен иск за пълно настойничество — и изгуби. Съдията реши, че бившата му съпруга наистина се опитва да преодолее зависимостта си и че децата се нуждаели от майка си.

Такава е действителността. И ми се струваше, че Джулия подготвя почвата. И от тази мисъл ме побиваха тръпки.

Докато се измъчвах, мобифонът ми иззвъня. Обаждаше се Джулия. За да се извини.

— Много извинявай. Сутринта ти наговорих куп глупости. Не беше сериозно.

— Какво?

— Знам, че ме подкрепяш, Джак. Разбира се. Без теб нямаше да успея. Страхотно се справяш с децата. Просто напоследък не съм на себе си. Извинявай, че ти наговорих такива неща.

Щеше ми се да бях записал извинението й, когато затворих.

За десет имах уговорка с агентката си Ани Джерард. Срещнахме се в слънчевия вътрешен двор на едно кафене на Бейкър Стрийт. Винаги се срещахме навън, за да може Ани да пуши. Тя беше извадила лаптопа си и бе включила безжичен модем. От устните й висеше цигара и очите й бяха присвити заради дима.

— Намери ли ми нещо? — попитах, докато сядах срещу нея.

— Да. Две много добри възможности.

— Страхотно. Разказвай.

— Какво ще кажеш за това? Главен аналитик в научноизследователския отдел на Ай Би Ем. Създаване на системи за разпределена обработка.

— Точно по моята специалност.

— И аз така си помислих. Ти си напълно квалифициран за това място, Джак. Ръководил си лаборатория с шейсет души. Основна заплата двеста и петдесет плюс процент от всичко, разработено в твоята лаборатория.

— Звучи страхотно. Къде?

— В Армонк.

— В щата Ню Йорк ли? — Поклатих глава. — В никакъв случай, Ани. Ами второто място?

— Шеф на екип, проектиращ мултиагентни системи в застрахователна компания. Това е отлична възможност и…

— Къде?

— В Остин.

Въздъхнах.

— Виж, Ани, Джулия си обича работата, напълно й е отдадена и няма да я напусне. Децата ми са ученици и…

— Хората постоянно се местят, Джак. И децата на всички са ученици. Децата се приспособяват.

— Но Джулия…

— И жените на другите хора работят. И въпреки това се местят.

— Знам, но Джулия…

— Приказвал ли си с нея? Повдигал ли си този въпрос?

— Ами, не, защото…

— Джак. — Ани ме изгледа втренчено над лаптопа. — Време е да престанеш с глупостите. Не си в положение да избираш. Срокът ти на годност изтича.

— Срокът ми на годност — повторих аз.

— Точно така. Безработен си вече половин година. Това е много време в сферата на високите технологии. Компаниите смятат, че щом дълго не можеш да си намериш работа, сигурно ти има нещо. Не ги е грижа какво, просто приемат, че прекалено много пъти си бил отхвърлян от прекалено много други компании. Скоро изобщо няма да те приемат на събеседване. Нито в Сан Хосе, нито в Армонк, нито в Остин, нито в Кембридж. Чуваш ли ме?

— Да, но…

— Стига глупости, Джак. Трябва да поговориш с жена си. Трябва да измислиш как да удължиш срока си на годност.

— Но аз не мога да напусна Долината. Трябва да остана тук.

— Тук не е много хубаво. — Тя отново вдигна екрана на лаптопа. — Щом спомена името ти, получавам… между другото, какво става в „МедияТроникс“? Ще съдят ли Дон Грос?

— Не знам.

— Чувам тоя слух от няколко месеца, но така и нищо не става. Надявам се да го дадат под съд — заради теб.

— Не разбирам — казах аз. — Имам отлична квалификация в гореща област, мултиагентна разпределена обработка и…

— Гореща област ли? — изгледа ме с присвити очи тя. — Разпределената обработка не е гореща област, Джак. Направо е радиоактивна. Всички в Долината смятат, че пробивът в изкуствения живот ще дойде от разпределената обработка.

— Така е — съгласих се.

През последните няколко години изкуственият живот бе изместил изкуствения интелект като дългосрочна цел на компютърната промишленост. Идеята бе да се пишат програми, които притежават свойства на живи същества — способност за приспособяване, съвместни действия, усвояване и промяна. Много от тези качества бяха особено важни в роботиката и започваха да се постигат с помощта на разпределената обработка.

Разпределена обработка означава разпределяне на работата между няколко процесора или в мрежа от виртуални агенти, които си създал в компютъра. Тази цел може да се осъществи по няколко начина, например да се създаде голяма популация от сравнително неинтелигентни агенти, които действат заедно — нещо като колония мравки. В моя екип бяхме вършили подобна работа.

Друг метод изисква създаване на така наречената неврална мрежа, която имитира мрежата от неврони в човешкия мозък. Оказва се, че дори елементарни неврални мрежи притежават изненадваща способност. Могат да се учат, да трупат опит. Бяхме се занимавали и с тях.

Третият начин предвижда създаване на виртуални гени в компютъра, които еволюират и образуват виртуален свят, докато не се постигне съответната цел.

Има още няколко метода. Взети заедно, те са огромна промяна в сравнение с по-старите идеи за изкуствения интелект или ИИ. Едно време програмистите се опитваха да пишат правила за всички ситуации. Например мъчеха се да научат компютрите, че ако някой купи нещо от магазин, трябва да го плати преди да си тръгне. Ала програмирането на тази напълно логична от гледна точка на здравия разум информация се оказа изключително трудно. Компютърът допускаше грешки. За тяхното избягване се прибавяха нови правила. Накрая се получаваха гигантски програми, милиони редове код, и започваха да се дънят поради самата си сложност. Бяха прекалено големи, за да отстраниш бъговете. Човек не можеше да разбере откъде идват грешките.

Започваше да става ясно, че основаващият се на правила ИИ е неудачен. Много хора правеха ужасяващи предвиждания за края на изкуствения интелект. 80-те години бяха идеално време за английските професори, които смятаха, че компютрите никога няма да настигнат човешкия разум.

Но паралелните агентни мрежи бяха съвсем нов подход. Нова беше и самата философия на програмирането. Предишното основаващо се на правила програмиране действаше „отгоре надолу“. Цялостната система получаваше общи правила за поведение.

Докато новото програмиране подхождаше „отдолу нагоре“. Програмата определяше поведението на отделните агенти на най-ниско структурно равнище. Ала поведението на системата като цяло не беше определено, а еволюираше в резултат на стотици незначителни взаимодействия на ниско равнище.

Тъй като не бе програмирана, системата даваше изненадващи резултати. Програмистите не бяха в състояние да ги предвидят. Тъкмо затова новите програми приличаха на живи същества. И тъкмо затова тази област беше гореща, защото…

— Джак.

Ани ме потупваше по ръката. Запримигвах.

— Чу ли какво ти казах, Джак?

— Извинявай.

— Ти не ме слушаш. — Тя издуха цигарен дим в лицето ми. — Да, прав си, работиш в гореща област. Но това е още една причина да мислиш за срока си на годност. Ти не си електроинженер, специалист по механизми с оптичен двигател. Горещите области бързо се променят. Половин година може да създаде и да унищожи една компания.

— Знам.

— В опасност си, Джак.

— Разбирам.

— Ясно. Ще поговориш ли с жена си? Моля те.

— Да.

— Добре. Непременно поговори. Защото иначе не мога да ти помогна. — Ани пусна горящата си цигара в остатъка от капучиното ми. Фасът изсъска и угасна. Тя затвори лаптопа си, стана и си тръгна.

Обадих се на Джулия, но тя не отговори. Включи се гласовата поща. Знаех, че е загуба на време дори само да повдигна въпроса за преместване. Тя категорично щеше да откаже — особено ако си имаше любовник. Ала Ани бе права, наистина бях в опасност. Трябваше да направя нещо. Трябваше да поставя въпроса.

Седях на бюрото си вкъщи, прехвърлях електрическия стабилизатор в ръце и се опитвах да измисля какво да правя. Имах още час и половина преди да изляза за училището на децата. Наистина исках да поговоря с Джулия. Реших да я потърся чрез телефонната централа на компанията.

— „Займос Текнолоджи“.

— Джулия Форман, моля.

— Изчакайте, ако обичате. — Класическа музика, после друг глас. — Кабинетът на госпожа Форман.

Познах Керъл, секретарката й.

— Керъл, обажда се Джак.

— А, здравейте, господин Форман. Как сте?

— Благодаря, добре.

— Джулия ли търсите?

— Да.

— Тя ще прекара деня в Невада, във фабриката. Да се опитам ли да ви свържа?

— Да, моля.

— Един момент.

Тя ме включи на изчакване. Известно време в слушалката цареше тишина.

— Тя е на съвещание, което ще продължи още час, господин Форман. Очаквам да ми се обади, когато се освободи. Искате ли да ви позвъни?

— Да, моля.

— Да й предам ли нещо?

— Не — отвърнах аз. — Само й кажете да ми се обади.

— Добре, господин Форман.

Вперих поглед в празното пространство, като продължавах да въртя кутийката в ръка. „Тя ще прекара деня в Невада.“ Джулия не ми беше споменала, че ще ходи в Невада. Припомних си разговора с Керъл. Дали гласът й бе звучал неловко? Дали я прикриваше? Не бях сигурен. Вече не бях сигурен в нищо. Зазяпах се през прозореца и пред очите ми пръскачките се включиха. Конични струи обляха моравата. Беше обяд, най-голямата жега, абсолютно неподходящо време за поливане. Системата не биваше да се включва, бяха я настроили едва преди два дни.

Докато гледах водата, започна да ме обзема униние. Струваше ми се, че всичко е наопаки. Нямах работа, жена ми я нямаше, децата бяха досадни, постоянно усещах, че не мога да се справя с тях — а сега се бяха повредили и тъпите пръскачки. Щяха да изгорят тъпата морава.

И тогава бебето се разплака.

Джулия така и не се обади. За вечеря нарязах пилешки гърди на ленти (номерът е да ги режеш студени, почти замразени), защото пилешките крокети също бяха любими на всички. Извадих ориз за гарнитура. Погледнах морковите в хладилника и реших, че макар да са старички, мога да ги използвам.

Докато ги чистех, си порязах пръста. Раната не беше дълбока, но течеше много кръв и лейкопластът не я спря. Наложи се да залепя още лейкопласт. Нервирах се.

Закъснях с вечерята и децата бяха раздразнителни. Ерик се оплакваше, че пилешките крокети били отврат, в „Макдоналдс“ били много по-вкусни, защо не можело да вечеряме там? Никол повтаряше по различен начин репликите от пиесата си, а Ерик я имитираше под нос. Бебето плюеше всяка лъжица каша, докато не я смесих със смачкан банан. Не знам защо преди не се бях сещал за това. Аманда растеше и вече не искаше тия буламачи.

Ерик си беше забравил тетрадката с домашното в училище. Казах му да се обади на приятелите си, за да ги попита за задачата, но той не ме послуша. Никол висеше пред компютъра и аз час по час влизах при нея, за да й напомня първо да си научи уроците. „Ей сега, татко“ — все отвръщаше тя. Бебето мрънкаше и ми отне много време, докато го приспя.

За пореден път се отбих в стаята на Никол и й казах:

— Веднага, по дяволите! — Тя се разплака. Ерик дойде да злорадства. Попитах го защо не си е легнал. Той видя изражението ми и изчезна. Разхълцана, Никол заяви, че трябвало да й се извиня. Отговорих, че е трябвало да направи онова, което вече два пъти съм й казал. Тя влезе в банята и затръшна вратата.

— Не мога да заспя при тая врява! — извика от стаята си Ерик.

— Още една дума и една седмица няма да има телевизия! — отвърнах му аз.

— Не е честно!

Отидох в спалнята и включих телевизора да догледам мача. След половин час проверих децата. Бебето спеше спокойно. Ерик също. Беше се отвил. Завих го. Никол учеше. Извини ми се. Прегърнах я.

Върнах се в спалнята и десетина минути погледах мача, после заспах.

Пети ден, 07:10

Когато на сутринта се събудих, видях, че другата половина на леглото все още е оправена. Джулия изобщо не се беше прибирала. Проверих телефона за съобщения. Нямаше. Ерик влезе в спалнята и видя леглото.

— Къде е мама?

— Не знам, сине.

— Излязла ли е вече?

— Предполагам.

Той ме погледна, после премести очи към оправеното легло. И излезе от стаята. Нямаше да го приеме леко.

Но започвах да си мисля, че ще се наложи. Може би дори трябваше да се срещна с адвокат. Само че в адвокатите има нещо безвъзвратно. Ако проблемът бе чак толкова сериозен, сигурно щеше да е фатален. Не исках да повярвам, че с брака ми е свършено, затова отлагах срещата с адвоката.

И тогава реших да се обадя на сестра си в Сан Диего. Елън е клинична психоложка и работи в Ла Хола. Още бе рано и предполагах, че не е отишла в болницата. Беше си вкъщи. Обаждането ми я изненада. Обичам сестра си, но сме съвсем различни. Така или иначе, накратко й описах подозренията си за Джулия.

— Искаш да кажеш, че Джулия не се е прибрала вкъщи й не ти се е обадила, така ли?

— Да.

— Ти обади ли й се?

— Още не.

— Защо?

— Не знам.

— Може да е катастрофирала, може да е пострадала.

— Едва ли.

— Защо?

— Човек винаги научава, когато стават катастрофи. Не е това.

— Струваш ми се разстроен, Джак.

— Не знам. Възможно е.

Сестра ми помълча за миг. После каза:

— Имаш проблем, Джак. Защо не направиш нещо?

— Какво например?

— Иди при семеен консултант. Или при адвокат.

— Божичко!

— Не смяташ ли, че се налага?

— Не знам. Не. Още не.

— Джак. Тя снощи не се е прибрала и не си е направила труда да се обади. Намекът й е пределно ясен. Какво повече искаш?

— Не знам.

— Много често повтаряш „не знам“. Съзнаваш ли го?

— Да.

Пауза.

— Добре ли си, Джак?

— Не знам.

— Искаш ли да дойда за един-два дни? Мога, няма проблем. Трябваше да замина на почивка с гаджето си, обаче се отложи. Така че мога да дойда, ако искаш.

— Не. Всичко е наред.

— Сигурен ли си? Безпокоя се за теб.

— Не, не. Няма нужда да се безпокоиш.

— Депресиран ли си?

— Не. Защо?

— Добре ли спиш? Правиш ли упражнения?

— Сравнително. Обаче не правя много упражнения.

— Аха. Намери ли си работа?

— Не.

— Има ли перспектива?

— Всъщност не. Не.

— Трябва да отидеш при адвокат, Джак.

— Може би след известно време.

— Джак. Какво ти става? Чуй какво ми каза. Жена ти се отнася студено и гневно с теб. Лъже те. Държи се странно с децата. Семейството като че ли не я интересува. Често отсъства. Положението се влошава. Ти смяташ, че има връзка с друг мъж. Снощи изобщо не се е прибрала и не се е обадила. Нима ще оставиш нещата просто така, без да предприемеш нещо?

— Не знам какво да предприема.

— Казах ти. Иди при адвокат.

— Наистина ли смяташ, че трябва?

— Наистина, по дяволите.

— Не знам.

Елън ядосано въздъхна.

— Знам, че понякога си малко пасивен, Джак, но…

— Не съм пасивен — прекъснах я аз. И прибавих: — Не мога да понасям да ми правиш психооценки.

— Джулия ти изневерява, смяташ, че се готви да ти отнеме настойничеството на децата — и ще оставиш нещата просто така? Според мен това си е пасивност.

— А какво да направя?

— Казах ти. — Отново ядосана въздишка. — Добре. Ще си взема два дни отпуска и ще дойда.

— Елън…

— Не спори. Идвам. Можеш да кажеш на Джулия, че ще ти помагам с децата. Ще пристигна следобед.

— Но…

— Няма „но“. И затвори.

Не съм пасивен. Предпазлив съм. Елън е много енергична, характерът й е идеален за психоложка, защото обича да казва на хората какво да правят. Според мен тя е нахална. А според нея аз съм пасивен.

Такава е представата й за мен. Защото в края на 70-те години постъпих в Станфорд и записах популационна биология — чисто академична дисциплина, без практическо приложение, без перспектива за работа, освен в университетите. По онова време в популационната биология настъпваха революционни промени в резултат на полевите проучвания на животни и успехите на генетичната селекция. И двете области изискваха компютърни анализи и прилагаха сложни математически алгоритми. Не успях да открия програмите, които ми трябваха за проучванията ми, затова започнах да ги пиша сам. И се отклоних към компютърните науки — друга странна, чисто академична област.

Дипломирането ми обаче случайно съвпадна с възхода на Силициевата долина и бума на персоналните компютри. През 80-те години малобройните служители в новосъздадените компании правеха цели състояния и аз печелех доста добре в първата фирма, в която постъпих. Запознах се с Джулия, оженихме се, родихме деца. Всичко вървеше гладко. И двамата се справяхме чудесно. Преместих се в друга компания, в която ми се откриваха повече възможности. Просто яхнах вълната, която се носеше към 90-те. Вече не програмирах, защото бях шеф на софтуерния отдел. И всичко си дойде на място, без сериозни усилия от моя страна. Просто навлязох в живота си. Не ми се е налагало да се доказвам.

Такава е представата на Елън за мен. Моята представа е друга. В Силициевата долина съществува най-голямата конкуренция в историята на планетата. Всички работят по сто часа седмично. Всички препускат по трасето. Всички съкращават сроковете за разработване на програмите. Отначало за създаването на нов продукт бяха необходими три години. После две. След това година и половина. Сега всяка година излизаше нова версия. Ако приемем, че отстраняването на бъговете от бета-версията отнема четири месеца, остават само осем месеца истинска работа. Осем месеца, за да преработиш десет милиона реда код и да се увериш, че всичко функционира нормално.

Накратко, Силициевата долина не е място за пасивни личности и аз не съм такъв. Скъсвах се от бачкане. Трябваше ежедневно да се доказвам — иначе с мен щеше да е свършено.

Такава бе представата ми за мен. Бях убеден, че съм прав, Елън обаче имаше право за едно. В кариерата си бях имал късмет. Когато компютърните програми започнаха да имитират биологични системи, аз имах преимуществото, че съм завършил биология. Всъщност някои програмисти трябваше да поделят времето си между компютърната симулация и полевите проучвания на животински групи, за да прилагат уроците на едната област в другата.

Нещо повече, аз бях специализирал популационна биология — науката за групите живи организми. А компютърната наука се развиваше в посока на паралелните мрежови структури — програмирането на популации интелигентни агенти. За тази цел се изискваше специален начин на мислене и аз притежавах точно тази квалификация.

Затова бях много подходящ за тенденциите на развитие в моята област и с нейното развитие постигнах забележителен напредък. Бях на подходящото място в подходящото време.

Поне това беше вярно.

Мултиагентните системи, които бяха създадени по модела на биологични популации, ставаха все по-важни в реалния свят. Като моите програми, които имитираха поведението на мравките, за да управляват големи комуникационни мрежи. Или като програмите, имитиращи разделението на труда в термитните колонии, за да контролират термостатите в небостъргач. Тясно свързани с тях бяха програмите, които имитираха генетична селекция и имаха широк кръг от приложения. Една такава програма показваше на свидетели на престъпление девет лица и им предлагаше да изберат онова, което най-много прилича на престъпника, макар нито едно от тях да не му принадлежеше. След това им показваше още девет лица и така нататък. По този начин програмата постепенно изграждаше изключително точен съставен образ на лицето, много по-прецизен от портретите на полицейските художници. Не се налагаше свидетелите да посочват коя черта избират във всяко лице. Те просто избираха и програмата еволюираше.

След това идваха биотехнологичните компании, които бяха установили, че не са в състояние успешно да създават нови протеини, защото те се нагъваха по необясними начини. Затова сега компаниите използваха генетична селекция, с помощта на която новите протеини сами „еволюираха“. Всички тези процедури за броени години се бяха превърнали в обичайна практика. И възможностите им се разширяваха, ставаха все по-важни.

Да, наистина бях на подходящото място в подходящия момент. Но не бях пасивен, просто имах късмет.

Още не бях взел душ и не се бях избръснал. Отидох в банята, съблякох си тениската и се погледнах в огледалото. Смаяно видях, че коремът ми направо е увиснал. Досега не го бях забелязвал. Естествено, бях на четирийсет и истината бе, че напоследък не се упражнявах много. Не защото бях в депресия. Бях зает с децата и се уморявах. Просто не ми се правеха упражнения.

Втренчих се в отражението си и се зачудих дали Елън не е права.

Основният проблем на психологията е, че човек не може да я прилага към себе си. Може да е невероятно проницателен по отношение на недостатъците на приятелите, съпругата или децата си. Но не и на собствените си недостатъци.

Психологията не действа, ако стоиш пред огледало. Доколкото зная, досега никой не е обяснил този странен факт. Аз лично винаги съм смятал, че в това отношение е много показателна една процедура в компютърното програмиране, наречена „рекурсия“. Рекурсия означава да направиш програмата така, че да има връзка със себе си, да използва собствената си информация, за да повтаря операциите, докато постигне резултат. Рекурсия се прилага при някои алгоритми за подреждане на данни и други подобни неща. Само че трябва да се направи внимателно, защото има опасност машината да изпадне в така наречения „безкраен регрес“. Това е програмният еквивалент на ония смешни огледала, които отразяват все по-малки огледала и така до безкрай. Програмата продължава да повтаря ли повтаря, но нищо не се случва. Машината увисва.

Винаги съм си мислил, че се наблюдава подобно явление, когато човек насочи психологическия си анализ към себе си. Мозъкът увисва. Мисловният процес тече ли тече, ала не води доникъде. Трябва да е нещо такова, защото е известно, че човек може безкрайно да мисли за себе си. Някои хора не мислят за нищо друго. И все пак интензивната интроспекция като че ли никога не води до промяна. Истинското самопознание се среща изключително рядко.

Може да се каже, че човек има нужда някой друг да му каже какъв е или да му подържи огледалото. Което е адски странно.

А може и да не е.

В областта на изкуствения интелект отдавна стои въпросът дали една програма може да има самосъзнание. Повечето програмисти твърдят, че не е възможно. Човек се е опитал да го постигне и се е провалил.

Съществува обаче една по-фундаментална версия на въпроса, философският проблем дали машината е в състояние да разбира собственото си функциониране. Някои смятат, че и това е невъзможно. Машината не може да се самопознава поради същата причина, поради която човек не може да си ухапе зъбите. И наистина изглежда невъзможно: човешкият мозък е най-сложната структура в познатата вселена и въпреки това все още не знае почти нищо за себе си.

През последните трийсет години специалистите се забавляват с такива въпроси в петък след работа на по чаша бира. Никой не ги взимаше на сериозно. Само че напоследък тези философски проблеми придобиха ново значение поради бързия напредък във възпроизвеждането на някои мозъчни функции. Не на целия мозък, само на отделни функции. Например, преди да ме уволнят, моят отдел прилагаше мултиагентна разпределена обработка, за да даде възможност на компютрите да се учат, да откриват система в данните, да разбират естествени езици, да определят приоритетите и да променят задачите си. Най-важното в тези програми бе фактът, че машините буквално се учеха. С натрупването на опит изпълняваха функциите си все по-добре. За разлика от някои хора.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се Елън.

— Свърза ли се с адвоката си?

— Още не.

— Ще взема самолета в два и десет за Сан Хосе. Към пет ще съм у вас.

— Виж, Елън, наистина не се налага…

— Знам. Просто излизам в отпуска. Имам нужда от почивка. — И затвори. Вече се беше заела с мен.

Във всеки случай днес нямаше смисъл да се обаждам на адвокат. Имах прекалено много работа. Трябваше да взема дрехите от химическо чистене. На връщане се отбих в кафенето оттатък улицата да си взема едно капучино. И там видях Гари Мардър, моя адвокат, с една съвсем млада блондинка с дънки с ниска талия и потник, който оставяше корема й гол. Двамата се натискаха на опашката пред касата. Момичето приличаше на студентка. Засрамих се и тъкмо когато се канех да се обърна и да си тръгна, Гари ме забеляза и ми махна.

— Здрасти, Джак.

— Здрасти, Гари.

Той протегна ръка и аз я стиснах.

— Запознай се с Мелиса.

— Здрасти, Мелиса.

— А, здрасти. — Стори ми се малко раздразнена от прекъсването, макар че не бях сигурен. На лицето й бе изписано онова празно изражение, което някои момичета придобиват в близост до мъже. Хрумна ми, че не може да е повече от шест години по-голяма от Никол. Какво правеше с мъж като Гари?

— Е, как я караш, Джак? — попита Гари, като прегърна Мелиса през голия кръст.

— Добре — отвърнах аз. — Много добре.

— Чудесно. — Но се мръщеше.

— Ами, хм, да. — Чувствах се глупаво пред момичето. То очевидно искаше да си тръгна. Но аз си мислех за реакцията на Елън: „Срещнал си адвоката си и изобщо не си го попитал, така ли?“

Затова казах:

— Може ли да поговорим за минутка, Гари?

— Разбира се. — Той даде на Мелиса пари да плати за кафето и двамата се отдръпнахме в ъгъла на помещението.

Сниших глас.

— Виж, Гари, мисля, че ще имам нужда от бракоразводен адвокат.

— Защо?

— Защото ми се струва, че Джулия си има любовник.

— Само така ти се струва или си сигурен?

— Не съм сигурен.

— Значи само подозираш, така ли?

— Да.

Гари въздъхна и ме изгледа.

— Не е само това — прибавих аз. — Тя говори, че съм настройвал децата срещу нея.

— Подмяна на чувствата — кимна той. — Най-популярният юридически аргумент. Кога говори такива неща?

— Когато се караме.

Нова въздишка.

— Джак, когато се карат, съпрузите си наговорват какво ли не. Това не означава нищо.

— Според мен означава. Боя се, че означава.

— И това те разстройва, така ли?

— Да.

— Ходи ли при семеен консултант?

— Не.

— Отиди.

— Защо?

— По две причини. Първо, защото трябва. С Джулия сте женени отдавна и доколкото ми е известно, досега живеехте добре. И второ, защото така ще можеш да докажеш, че си се опитал да спасиш брака си, което противоречи на аргумента за подмяна на чувствата.

— Да, но…

— Ако си прав, че тя започва да подготвя почвата за съда, трябва много да внимаваш, приятелю. Подмяната на чувствата трудно се оборва. Децата се сърдят на мама и тя твърди, че вината е твоя. Как ще докажеш, че не е вярно? Не можеш. Освен това ти през повечето време си си вкъщи и спокойно може да е вярно. Съдът ще реши, че си разочарован и че сигурно завиждаш на работещата си съпруга. — Той вдигна ръка. — Знам, знам, че не е вярно, Джак, но този аргумент лесно минава пред съдиите, това искам да кажа. И нейният адвокат непременно ще го използва. Тъй като й завиждаш, настройваш децата срещу нея.

— Това са глупости.

— Разбира се. Знам. — Гари ме потупа по рамото. — Затова иди при опитен консултант. Ако ти трябват имена, обади се в кабинета ми и Барбара ще ти даде няколко адреса.

Обадих се на Джулия да й кажа, че Елън пристига за няколко дни. Естествено не успях да се свържа с нея, само с гласовата й поща. Оставих въздълго съобщение, за да й обясня какво става. После отидох на пазар, защото поради гостуването на сестра ми щяха да ни трябват още продукти.

Бутах количката по пътеката в супермаркета, когато ми се обади голобрадият стажант от болницата. Попита за Аманда и аз отговорих, че синината почти е изчезнала.

— Чудесно — каза той. — Радвам се да го чуя.

— Какво става с резултатите от магнитния резонанс?

Лекарят отвърна, че тези изследвания не били важни, защото апаратът се повредил и така и не довършил сканирането.

— Всъщност се безпокоим за всички данни от последните няколко седмици — рече той. — Защото явно машината бавно се е повреждала.

— Какво искате да кажете?

— Беше корозирала или нещо такова. Всички чипове на паметта се бяха разпаднали на прах.

Спомних си плейъра на Ерик и потръпнах.

— Техниците предполагат, че причината е някакъв газ, проникнал от тръбите в стената, навярно през нощта. Например хлор. Проблемът е, че са пострадали само чиповете на паметта. На другите им нямаше нищо.

Започваше да става все по-странно. След няколко минути се обади Джулия и бодро и весело ми съобщи, че ще се прибере вкъщи следобед.

— Много се радвам, че ще се видим с Елън — каза тя. — Защо идва?

— Мисля, че просто иска да си почине.

— Е, сигурно ще ти е приятно да ти погостува няколко дни. Да си в компанията на голям човек.

— Абсолютно — отвърнах аз.

Очаквах да обясни защо не се е прибрала предишната вечер. Ала тя само каза:

— Имам работа, Джак. По-късно ще поговорим…

— Чакай малко, Джулия — спрях я аз.

— Какво има?

Поколебах се. Чудех се как да се изразя.

— Снощи се безпокоях за теб.

— Така ли? Защо?

— Защото не се прибра.

— Нали ти се обадих, скъпи? Наложи се да остана във фабриката. Не провери ли телефонния секретар?

— Проверих го.

— И не си получил съобщение от мен, така ли?

— Не.

— Ами, не знам какво е станало. Оставих ти съобщение, Джак. Първо се обадих вкъщи и ми отговори Мария, обаче тя не можеше да ти го предаде, нали разбираш, беше прекалено сложно за нея. Затова после позвъних на мобифона ти и ти оставих съобщение, че се налага да остана във фабриката до днес.

— Не съм го получил. — Опитах се гласът ми да не прозвучи така, като че ли се цупя.

— Съжалявам, скъпи, но си провери мобифона. Както и да е. Виж, наистина трябва да свършваме. Ще се видим довечера, нали? Целувам те.

И затвори.

Извадих мобифона от джоба си и го проверих. Нямаше съобщения. Отворих списъка на обажданията. Снощи не ме бе търсил никой.

Отново започвах да изпитвам предишното униние. Чувствах се уморен, не можех да помръдна. Погледът ми блуждаеше по лавиците. Не си спомнях защо съм тук.

Тъкмо бях решил да си тръгна, когато мобифонът в ръката ми иззвъня. Отворих го. Обаждаше се Тим Бъргман, човекът, който беше заел моето място в „МедияТроникс“.

— Седнал ли си? — попита той.

— Не. Защо?

— Имам адски странна новина. Приготви се.

— Добре.

— Той иска да ти се обади.

Дон Грос бе шефът на компанията, същият, който ме уволни.

— За какво?

— Иска да се върнеш на работа.

— Какво!

— Да. Знам. Шантаво е. Да се върнеш на работа.

— Защо?

— Имаме проблеми с някои разпределени системи, които сме продали на клиенти.

— С кои?

— Ами, с ХИЩНИК/ЖЕРТВА.

— Тази беше от старите — отбелязах аз. — На кого сте я продали? — Бяхме разработили тази система преди повече от година. Подобно на повечето ни програми, в основата й лежаха биологични модели, в случая отношенията между хищника и жертвата. Но имаше изключително проста структура.

— На „Займос“. Искаха нещо съвсем просто — отвърна Тим.

— Продали сте ХИЩНИК/ЖЕРТВА на „Займос“, така ли?

— Да. Официално, естествено. Имаме договор. И това ни побърква.

— Защо?

— Явно не работи както трябва. Модулът за преследване на целта се е повредил. През повечето време програмата като че ли забравя целта си.

— Не се изненадвам, защото не сме въвели програмни тежести. — Това бяха кодове, които поддържаха целите. Свързаните в мрежа агенти можеха да се учат, което понякога ги караше да се отклоняват от целта. Първоначалната цел не биваше да се изгубва. Мултиагентните програми бяха като деца. Забравяха, губеха и изхвърляха най-различни неща. Поведението им не бе програмирано, а представляваше резултат от програмирането. И очевидно „Займос“ имаха точно такъв проблем.

— Дон смята, че тъй като ти си ръководил отдела по време на написване на програмата, ти си човекът, който може да я поправи — продължи Тим. — Освен това жена ти е в ръководството на „Займос“ и постъпването ти в екипа ще успокои шефовете на компанията.

Не бях сигурен в това, но не казах нищо.

— Така или иначе, описах ти положението — заключи Тим. — Обаждам се, за да те питам дали е необходимо Дон да разговаря с теб. Защото не иска да получи отказ.

Обзе ме гняв. „Не иска да получи отказ.“

— Не мога да се върна на работа там — заявих аз.

— А, няма да си тук. Ще си във фабриката на „Займос“.

— Нима? И как ще стане това?

— Дон ще те назначи като външен консултант. Нещо такова.

— Аха — колкото може по-неангажирано казах аз. Цялото това предложение ми се струваше абсурдно. Нямах абсолютно никакво желание да работя при онова копеле Дон. Освен това човек не бива да се връща в компания, от която е бил уволнен — независимо от причината и обстоятелствата. Всички го знаят.

Ала от друга страна, ако приемех да работя като консултант, щях да реша проблема със срока си на годност. И да се измъкна от вкъщи. Така щях да постигна много неща.

— Виж, Тим, нека си помисля — след кратко мълчание отвърнах аз.

— Да ти се обадя ли пак?

— Да, добре.

— Кога?

Ясно долових напрежението в гласа му.

— Май бързате.

— Да, така е. Както ти казах, тоя договор ни побърква. Петима програмисти от екипа, който е разработил програмата, направо се пренесоха във фабриката на „Займос“. И не стигат доникъде с този проблем. Така че, ако не ни помогнеш, спешно ще се наложи да търсим другаде.

— Добре, утре ще ти се обадя.

— Утре сутрин ли?

Схванах намека.

— Добре, утре сутрин.

Обаждането на Тим навярно трябваше да подобри настроението ми, но не се почувствах по-добре. Изведох бебето на разходка в парка и го полюлях на люлката. Аманда обичаше да я люлеят. Можеше да стои мирно двайсет-трийсет минути и винаги плачеше, когато си тръгвахме. После поседях на бетонния перваз на пясъчника, докато тя пълзеше край мен и се изправяше, като се държеше за бетонните костенурки и други фигури. Едно от по-големите деца я събори, но Аманда не се разплака — просто пак се изправи. Явно обичаше да е край по-големи от нея.

Гледах я и мислех за перспективата да се върна на работа.

— Естествено, че си приел — каза Елън.

Бяхме в кухнята. Тя току-що бе пристигнала и черният й куфар още беше в ъгъла. Изглеждаше абсолютно същата, слаба като клечка, енергична, руса, жизнерадостна. Сестра ми като че ли не остаряваше. Пиеше чай от пакетчетата, които носеше със себе си. Специален черен китайски чай от специален магазин в Сан Франциско. И това не се бе променило — Елън винаги се беше грижила за храненето си, още от малка. И сега пътуваше с чаевете си, със салатните си сосове, с педантично подредените си шишенца витамини.

— Не съм — отвърнах аз. — Не съм приел. Казах, че ще си помисля.

— Че ще си помислиш ли? Шегуваш ли се? Непременно трябва да се върнеш на работа, Джак. Знаеш, че трябва. — Тя ме погледна оценяващо. — Изпаднал си в депресия.

— Не съм.

— Трябва да пиеш такъв чай. Кафето е вредно за нервите ти.

— Чаят е по-силен от кафето.

— Непременно трябва да се върнеш на работа, Джак.

— Знам, Елън.

— И направо е идеално, че ще те назначат като консултант. Това ще реши всичките ти проблеми.

— Не знам.

— Какво не знаеш?

— Не знам дали ми казват истината — отвърнах аз. — Дали „Займос“ наистина имат такъв проблем. Защо Джулия не ми е споменала нищо?

Елън поклати глава.

— Джулия май напоследък почти не приказва с теб. — Тя ме погледна. — И защо не се съгласи веднага?

— Първо трябва да проверя някои неща.

— Какво ще проверяваш, Джак? — смаяно попита Елън. Държеше се така, сякаш имам психологически проблем, който трябва да бъде решен. Започваше да ми лази по нервите, а бяхме прекарали заедно само няколко минути. Голямата ми сестра се отнасяше с мен като с дете. Изправих се.

— Виж, Елън, цял живот съм в тоя бизнес и знам как стават нещата. Има две възможни причини Дон да иска да се върна на работа. Първо, компанията да е в безизходица и да смятат, че аз мога да им помогна.

— Ами че нали са ти изтъкнали тъкмо тази причина.

— Да. Точно така. Само че другата възможност е тотално да са оплели конците и вече да не може да се направи нищо. И те да го знаят.

— И да имат нужда от изкупителна жертва, така ли?

— Да.

Тя се намръщи. Виждах, че се колебае.

— Наистина ли смяташ така?

— Не знам, точно това е въпросът. Но трябва да проверя.

— Как ще го направиш?

— Като се обадя тук-там. Утре може да отида на изненадващо посещение във фабриката.

— Добре. Струва ми се правилно.

— Радвам се, че получих одобрението ти. — Не успях да скрия раздразнението си.

— Джак — каза тя, стана и ме прегърна. — Просто се безпокоя за теб, това е.

— Разбирам. Обаче не ми помагаш.

— Кажи как да ти помогна.

— Гледай децата, докато се обадя на някои хора.

Реших първо да поговоря с Рики Морз, човека, когото бях срещнал в супермаркета да купува памперси. С него се познавахме отдавна — той работеше в „Займос“ и се отнасяше толкова небрежно към служебната информация, че можеше да ми каже какво всъщност става там. Единственият проблем бе, че офисът му се намираше в Долината и че той вече беше споменал, че цялото действие било във фабриката. Все пак разговорът с него щеше да постави някакво начало.

Позвъних в службата му, но телефонистката ми каза:

— Съжалявам, господин Морз не е в офиса.

— Кога ще се върне?

— Наистина не знам. Можете да му оставите съобщение на гласовата поща.

Оставих му. После набрах домашния му номер.

Отговори жена му. Мери пишеше докторат по френска история. Представях си как учи и люшка бебето с книга, разтворена в скута й.

— Здрасти, Мери.

— Здравей, Джак.

— Как е бебето? Рики ми каза, че не се било подсичало. Завиждам ви. — Опитах се да говоря нехайно.

Тя се засмя.

— Нямахме и колики, слава Богу.

— Всъщност търся Рики. Той там ли е?

— Не, Джак. Няма го вече цяла седмица. Във фабриката в Невада е.

— А, ясно. — Сега си спомних, че когато се бяхме срещнали в супермаркета, Рики ми го бе споменал.

— Ходил ли си там? — попита ме Мери. Стори ми се, че долових в гласа й неспокойни нотки.

— Не, но…

— Джулия прекарва там много време, нали? Какво казва? — Определено се тревожеше.

— Ами, почти нищо. Разбрах, че разработват нова технология, която била строго секретна. Защо?

Тя се поколеба.

— Може би просто си въобразявам.

— Какво има?

— Ами, понякога, когато се обажда, Рики говори някак странно.

— Какво искаш да кажеш?

— Сигурна съм, че е разсеян и работи усилено, но говори странни неща. Нелогични. И ми се струва уклончив. Все едно… не знам, като че ли крие нещо.

— Като че ли крие нещо?

Мери засрамено се засмя.

— Дори си мислех, че може да си има любовница. Нали знаеш, оная Мей Чан е там, а той винаги я е харесвал. Тя е много красива.

Не знаех, че Мей Чан е във фабриката.

— Наистина ли е там?

— Да. Мисля, че в момента там има много хора от „МедияТроникс“.

— Е, според мен Рики няма любовница, Мери — опитах се да я успокоя аз. — Просто не е в негов стил. Нито в стила на Мей.

— Тихата вода е най-дълбока — отвърна тя. Очевидно имаше предвид Мей. — И аз още кърмя, така че не съм отслабнала… искам да кажа, че съм дебела като крава.

— Е, това…

— Краката ми се търкат един в друг като ходя.

— Мери, сигурен съм, че…

— Джулия добре ли е, Джак? Не се ли държи странно?

— Не повече от обикновено — опитах се да се пошегувам. Почувствах се отвратително. Дни наред си мечтаех някой откровено да разговаря с мен за Джулия, а сега не бях откровен с Мери. — Работи много и понякога също е малко странна.

— Говори ли за някакъв черен облак?

— Хм, не.

— Ами за новия свят? Че присъства на раждането на новия световен ред?

Това ми заприлича на конспиративни приказки. Като ония хора, които се боят от тристранната комисия и си мислят, че Рокфелерови управляват света.

— Не, нищо подобно.

— Да е споменавала за черно наметало?

Сепнах се.

— Какво?

— Оная нощ Рики говореше за черно наметало — че бил покрит с черно наметало. Беше късно, той беше уморен и като че ли бълнуваше.

— Какво каза за черното наметало?

— Нищо. Само това. — Мери замълча за миг. — Мислиш ли, че се дрогират?

— Не знам.

— Нали разбираш, заради напрежението, многото работа и безсънието.

— Ще се обадя на Рики — казах аз.

Мери ми даде номера на мобифона му и аз го записах. Тъкмо се канех да го набера, когато вратата се затръшна и чух Ерик да казва:

— Ей, мамо! Кой беше оня мъж в колата с теб? — Изправих се и погледнах през прозореца към отбивката. Там беше беемвето на Джулия със свален гюрук. Погледнах си часовника. Още нямаше четири и половина.

Излязох в коридора и видях, че Джулия прегръща Ерик.

— Сигурно е било отражението на слънцето в предното стъкло — отвърна тя. — В колата няма никой.

— Имаше. Видях го.

— Нима? — Тя отвори входната врата. — Върви да провериш. — Ерик изтича на моравата. Джулия ми се усмихна. — Мисли си, че в колата е имало някой.

Момчето се върна и сви рамене.

— Добре де, сигурно не е имало никой.

— Точно така, миличък. — Тя се приближи към мен. — Елън дойде ли?

— Преди малко.

— Чудесно. Ще взема душ и ще си поговорим. Хайде да отворим бутилка вино. Какво искаш да приготвя за вечеря?

— Направил съм пържоли.

— Страхотно!

И с бодро махване тръгна по коридора.

Беше топла вечер и можехме да вечеряме в задния двор. Извадих покривка на червени карета и изпекох пържолите на скарата. Бях си сложил престилка с надпис „Думата на готвача е закон“. Класическа американска семейна вечеря.

Джулия бе очарователна и приказлива, насочи вниманието си към сестра ми, говореше за децата, за училище, за промените, които искала да направи вкъщи.

— Ще махнем онзи прозорец — посочи към кухнята тя — и ще сложим френски врати, за да отворим кухнята към двора. Ще стане страхотно. — Изпълнението й ме смая. Даже децата я зяпаха. Джулия спомена, че много се гордеела с важната роля на Никол в предстоящата училищна пиеса.

— Ролята ми е малка, мамо — възрази момичето.

— О, не е вярно, миличка — отвърна Джулия.

— Вярно е. Имам само две реплики.

— Виж, миличка, сигурна съм, че…

— „Ето, Джон идва“ — обади се Ерик. — „Това изглежда много сериозно“.

— Млъкни, лайно такова!

— Тя си ги повтаря в банята — заяви Ерик. — Милиарди пъти.

— Кой е Джон? — попита Джулия.

— Това са репликите от пиесата.

— А, ясно. Е, така или иначе, сигурна съм, че ще се представиш великолепно. А нашият малък Ерик постига невероятни успехи във футбола, нали, миличък?

— Мачът е другата седмица — намуси се той.

Тази есен Джулия не бе успяла да присъства на нито една от срещите.

— Много е полезно за него — обърна се тя към Елън. — Груповите спортове развиват способността за работа в екип. Състезателното начало е особено важно при момчетата.

Елън мълчеше, само кимаше и слушаше.

Специално за тази вечер Джулия беше настояла да нахрани бебето и бе поставила високото столче до себе си. Ала Аманда беше свикнала при всяко хранене да си играем на самолет и сега чакаше някой да поднесе лъжицата към устата й с думите „Брррррр, пристига самолетът, отваряйте вратите!“ Тъй като Джулия не го правеше, бебето здраво стискаше устни. Което също бе част от играта.

— Уф, добре, сигурно не е гладна — сви рамене жена ми. — Дали да не я оставим само на шишето, Джак?

— Не — отвърнах аз. — Няма да получи шишето, докато не вечеря.

— Мислех да й го дадем преди вечерята.

— Не. — Посочих Аманда. — Да опитам ли аз?

— Естествено. — Джулия ми подаде лъжицата.

Седнах до бебето и започнах да играя на самолет.

— Брррррр. — Аманда веднага се ухили и отвори уста.

— Джак е невероятен с децата, направо невероятен — каза Джулия на сестра ми.

— Според мен е добре един мъж да придобие опит в домакинстването — отвърна Елън.

— О, така е. Наистина. Той много ми помага. — Тя ме потупа по коляното. — Наистина, Джак.

Разбирах, че Джулия е прекалено любезна, прекалено весела. Говореше бързо и очевидно се опитваше да внуши на Елън, че управлява семейството си. Виждах, че сестра ми не й вярва. Ала Джулия бе набрала скорост и не забелязваше нищо. Започнах да се чудя дали не е дрогирана. Каква беше причината за странното й поведение? Дали не взимаше амфетамини?

— А и в последно време работата ми е невероятна — продължи тя. — „Займос“ постига истински успехи — такива успехи, каквито се случват веднъж на десетилетие. Но най-после ги дочакахме.

— Като черното наметало ли? — наслуки попитах аз.

Джулия запримигва.

— Какво? За какво говориш, скъпи?

— За черното наметало. Онзи ден не спомена ли нещо за черно наметало?

— Не. — Джулия отново поклати глава. — Нямам представа какво искаш да кажеш. — Тя пак се обърна към Елън. — Както и да е, тази молекулярна технология стигна до пазара много по-бавно, отколкото очаквахме. Обаче най-после всичко е готово.

— Май си много възбудена — отбеляза сестра ми.

— Трябва да ти кажа, че наистина е вълнуващо, Елън. — Тя сниши глас. — И отгоре на всичко, сигурно ще направим големи пари.

— Чудесно. Но сигурно и много работите.

— Не чак толкова много. Общо взето не беше много тежко. Само през последната седмица.

Видях, че Никол се ококори. Ерик зяпаше майка си. Ала децата не казаха нищо. Аз също.

— Това е само преходен период — заяви Джулия. — Всички компании имат такива преходни периоди.

— Разбира се — съгласи се Елън.

Слънцето залязваше. Застудяваше. Децата влязоха вкъщи. Изправих се и започнах да вдигам съдовете. Елън ми помагаше. Джулия продължи да говори, после рече:

— Иска ми се да остана, но имам да свърша някои неща и трябва да се върна в службата.

Дори да се изненада, Елън не го показа.

— Много работиш.

— Само по време на този преход. — Джулия се обърна към мен. — Благодаря, че държиш крепостта, скъпи. — И ми прати въздушна целувка от вратата. — Обичам те, Джак.

И изчезна. Елън се намръщи.

— Малко прекалено внезапно, какво ще кажеш?

Свих рамене.

— Дали ще пожелае лека нощ на децата?

— Сигурно няма.

— И просто ще излезе, така ли?

— Да.

Елън поклати глава.

— Не знам дали си има любовник, Джак — каза тя, — обаче… Какво взима?

— Доколкото знам, нищо.

— Взима нещо. Убедена съм. Не ти ли се струва, че е отслабнала?

— Да. Малко.

— И почти не спи. И очевидно е на скорост. — Сестра ми отново поклати глава. — Много от шефовете на големи компании са на наркотици.

— Не знаех.

Тя само ме изгледа.

Отидох в кабинета си да се обадя на Рики и видях през прозореца, че Джулия изкарва колата си от отбивката. Махнах й, ала тя се движеше на задна и гледаше през рамо. Привечерната светлина хвърляше златисти отблясъци по предното стъкло. Тя почти бе стигнала до улицата, когато ми се стори, че виждам някой на предната дясна седалка до нея. Приличаше на мъж.

Не успях да различа лицето му. Когато беемвето излезе на пътя, тялото на Джулия скри мъжа от погледа ми. Но тя като че ли оживено му говореше. После превключи на първа, отпусна се назад и за миг ясно видях силуета му. Сигурно гледаше към нея, защото лицето му продължаваше да е скрито, обаче останах с впечатлението, че е млад, може би не повече от трийсетгодишен, макар че честно казано, не можех да съм сигурен. Зърнах го само за миг. После автомобилът се отдалечи по улицата.

По дяволите! Втурнах се навън и се затичах по отбивката. Стигнах до улицата в момента, в който Джулия спря на стопа в края на пряката. Сигурно се намираше на петдесетина метра от мен. Ниските, коси лъчи на залязващото слънце едва осветяваха улицата. Като че ли в колата нямаше никой друг, въпреки че не виждах добре. Изпитах облекчение и в същото време се почувствах глупаво. Умът ми ми въртеше номера. В беемвето нямаше никого.

После Джулия зави надясно и мъжът пак се появи — като че ли се беше навел да извади нещо от жабката. След това колата изчезна. И в миг цялата ми мъка се върна като пареща болка, която се разля в гърдите и тялото ми. Дъхът ми секна и ми се зави свят.

В колата все пак имаше някой.

Затътрих се обратно по улицата, обзет от кипящи чувства и неуверен как да постъпя.

— Не си сигурен как да постъпиш ли? — Миехме тенджерите и тавичките, съдовете, които не влизаха в съдомиялната. Елън ги бършеше, а аз ги търках. — Вдигни телефона и й се обади.

— Тя е в колата.

— В колата има телефон. Обади й се.

— И какво да й кажа? „Ей, Джулия, кой седи до теб?“ — Поклатих глава. — Играта ще загрубее.

— Възможно е.

— И със сигурност ще последва развод.

Тя само ме гледаше втренчено.

— Значи не искаш развод?

— Не, по дяволите. Искам да запазя семейството си.

— Ами ако не е възможно, Джак? Ако решението не зависи от теб?

— Всичко това е абсурдно — казах аз. — Имам предвид мъжа в колата. Та той беше хлапак, съвсем младо момче.

— И какво от това?

— Това не е в стила на Джулия.

— Нима? — повдигна вежди Елън. — Сигурно е на двайсетина-трийсет години. Пък и откъде си сигурен какъв е стилът на Джулия?

— Ами, живеем заедно от тринайсет години.

Тя с трясък остави тенджерата, която бършеше.

— Разбирам, че ти е трудно да приемеш всичко това, Джак.

— Трудно ми е. — Постоянно си припомнях колата, която излизаше на заден от отбивката. Струваше ми се, че у онзи човек имаше нещо странно, нещо особено във вида му. Опитвах се да си представя лицето му и все не успявах. Предното стъкло размазваше чертите му… Не можех да видя очите му, нито скулите и устата. В паметта ми цялото му лице беше тъмно и неясно. Помъчих се да й го обясня.

— Нищо чудно.

— Нима?

— Да. Нарича се „отхвърляне на действителността“. Виж, Джак, истината е, че със собствените си очи си видял доказателството. Видял си го, Джак. Не смяташ ли, че е време да повярваш?

Знаех, че е права.

— Да — отвърнах. — Време е.

Телефонът звънеше. Ръцете ми бяха в пяна до лактите. Помолих Елън да вдигне, но едно от децата вече го бе направило. Доизтърках скарата и я подадох на сестра ми да я избърше.

— Джак — каза Елън, — трябва да започнеш да виждаш нещата такива, каквито са в действителност, а не каквито искаш.

— Имаш право — съгласих се. — Ще й се обадя.

В този момент в кухнята влезе Никол. Изглеждаше пребледняла.

— Татко? Търсят те от полицията. Искат да разговарят с теб.

Пети ден, 21:10

Кабриото на Джулия бе излязло от пътя на осем километра от къщи. И беше паднало на дъното на стръмно дере, дълбоко петнайсет метра, прорязвайки пътека в храсталаците от пелин и хвойна. Сигурно се бе търкаляло, защото сега лежеше под ъгъл с колелата нагоре. Виждах само шасито. Слънцето почти беше залязло и в дерето цареше мрак. На пътя блестяха червените светлини на три линейки. Спасителните екипи вече се спускаха по въжета долу. Донесоха портативни прожектори, които окъпаха останките от колата в остра синя светлина. Навсякъде пращяха радиостанции.

Стоях на шосето до един полицай. Вече бях помолил да сляза долу и ми бяха отказали. Трябвало да остана на пътя. Когато чух радиостанциите, попитах:

— Тя ранена ли е? Жена ми ранена ли е?

— След малко ще разберем — спокойно отвърна полицаят.

— Ами мъжът?

— Един момент. — Явно имаше слушалка в каската си, защото тихо заговори. Като че ли използваше много кодове. Чух „промяна на четиристотин и две със седемстотин трийсет и девет“.

Стоях на ръба и се взирах долу. Навсякъде около беемве-то имаше хора, неколцина бяха скрити зад преобърнатото купе. Сякаш изтече цяла вечност.

— Жена ви е в безсъзнание, но е била с предпазния си колан и е останала в колата — каза полицаят накрая. — Смятат, че е добре. Няма наранявания на гръбначния стълб, но изглежда си е счупила ръката.

— Но е добре, така ли?

— Така смятат. — Той се заслуша. Чух го да казва: — Тук е съпругът, затова предлагам осемдесет и седем. — После се обърна към мен. — Да. Свестява се. В болницата ще я изследват за вътрешни кръвоизливи. И ръката й е счупена. Но казват, че била добре. Сега я качват на носилката.

— Слава Богу.

Полицаят кимна.

— Този участък от пътя е много опасен.

— Случвало ли се е преди?

Той кимна.

— През няколко месеца. Другите обикновено не са такива късметлии.

Отворих мобифона си, обадих се на Елън и й казах да обясни на децата, че няма за какво да се тревожат и че мама ще се оправи.

— Особено на Никол — подчертах аз.

— Ще се погрижа за това — обеща сестра ми.

Затворих и пак се обърнах към полицая.

— Ами мъжът?

— Жена ви е била сама в колата.

— Не — възразих аз, — с нея имаше мъж.

Той се свърза със спасителите.

— Казват, че нямало следи от друг пътник.

— Може да е изхвърчал от колата.

— В момента питат жена ви. — Той се заслуша. — Казва, че пътувала сама.

— Шегувате се — промълвих аз.

Полицаят сви рамене.

— Така казва тя. — На светлината на проблясващите червени буркани на линейките не можех да разчета изражението му. Ала гласът му ясно загатваше: поредният съпруг, който не познава собствената си жена. Извърнах се и погледнах от ръба на пътя.

Една от спасителните коли бе опънала стоманен ръкав с макара над пропастта. Спуснаха въже. Видях спасителите, които пазеха равновесие на стръмния склон, докато закачваха носилката за въжето. Не различавах ясно Джулия, която бе покрита със сребристо одеяло. Започнаха да я издигат и тя потъна в мрака извън конуса синя светлина.

— Питат за наркотици и лекарства — каза полицаят. — Жена ви взима ли наркотици или лекарства?

— Поне аз не знам.

— Ами алкохол? Пие ли?

— Пи вино на вечеря. Една-две чаши.

Полицаят се обърна и тихо съобщи отговора ми. Чух го да казва:

— Точно така.

Докато се издигаше във въздуха, носилката бавно се въртеше. Един от спасителите, който се катереше по склона, протегна ръка и я спря.

Не видях ясно Джулия, докато не стигна до равнището на пътя. Спасителите откачиха носилката от въжето. Тя бе подута — лявата й скула и челото над лявото й око бяха лилави. Дишаше накъсано. Тръгнах до носилката и Джулия ме видя.

— Джак — каза тя и се опита да се усмихне.

— Спокойно — отвърнах аз.

Джулия се прокашля.

— Джак. Беше нещастен случай.

Санитарите заобиколиха мотоциклета на полицая. Трябваше да внимавам къде ходя.

— Разбира се.

— Не е каквото си мислиш, Джак.

— А какво, Джулия? — Тя като че ли бълнуваше. Гласът й утихваше и се усилваше.

— Знам какво си мислиш. — Джулия ме хвана за ръка. — Обещай ми, че няма да се замесваш в това, Джак.

Не отговорих. Просто вървях до нея. Тя ме стисна още по-силно.

— Обещай ми, че няма да се забъркваш.

— Обещавам.

Джулия пусна ръката ми.

— Това няма нищо общо с нашето семейство. Децата ще са добре. И ти ще си добре. Само стой настрана, нали?

— Добре — казах, за да я успокоя.

— Джак?

— Да, скъпа, тук съм.

Наближавахме първата линейка. Вратите бяха отворени.

— Роднина ли сте й? — попита ме един от спасителите.

— Аз съм мъжът й.

— Искате ли да дойдете?

— Да.

— Качвайте се.

Качих се в линейката пръв, после вкараха носилката. Един от спасителите скочи след нея и затръшна вратата. Потеглихме по пътя с надута сирена.

Двамата санитари ме избутаха настрани. Единият водеше записки, другият й постави втори венозен източник. Безпокоеше ги кръвното й налягане, което спадаше. Това бе сериозна причина за тревога. През цялото време не я виждах, но я чувах да шепне.

Опитах се да се приближа, но санитарите не ми позволиха.

— Оставете ни да работим, господине. Жена ви е ранена. Трябва да й помогнем.

През останалата част от пътя седях на тясната седалка, вкопчен в дръжката на стената, докато линейката остро взимаше завоите. Джулия очевидно бълнуваше. Чух я да казва, че „черните облаци вече не са черни“. После поде нещо като лекция за „бунта на подрастващите“. Спомена за Аманда и Ерик, питаше дали са добре. Изглеждаше възбудена. Санитарите се опитваха да я успокоят. И накрая започна да повтаря: „Не съм направила нищо лошо, не исках да направя нищо лошо“.

Бълнуването й ме изпълни със страх.

Прегледът установи, че нараняванията на Джулия може би са по-сериозни, отколкото смятаха отначало. Трябваше да се изключат много неща: евентуална фрактура на таза, хематоми, фрактура на шийните прешлени. Лявата й ръка бе счупена на две места и трябваше да й сложат шина. Лекарите, изглежда, най-много се безпокояха за таза й. Когато я приеха в интензивното отделение, бяха много по-предпазливи.

Ала Джулия беше в съзнание, срещаше погледа ми и от време на време ми се усмихваше. Накрая заспа. Докторите казаха, че нямало какво да правя при тях. През нощта щели да я събуждат през половин час. Щяла да остане в болницата поне три дни, най-вероятно седмица.

Посъветваха ме да си почина. Тръгнах си малко преди полунощ.

Взех такси до мястото на катастрофата, където бях оставил колата си. Нощта бе студена. Полицейските автомобили и линейките ги нямаше. На тяхно място беше дошъл огромен влекач, който качваше смачканото беемве на Джулия в каросерията си. Един мършав мъж пушеше цигара и управляваше крана.

— Няма нищо за гледане — каза ми той. — Всички отидоха в болницата.

Обясних, че това е колата на жена ми.

— Повече няма да може да я кара — заяви мъжът и поиска застраховката ми. Извадих картата от портфейла си и му я подадох. — Чух, че жена ви била добре — рече той.

— Засега.

— Късметлия сте. — Мършавият посочи с палец оттатък пътя. — Ония с вас ли са?

Обърнах се. Видях малък бял бус, без надписи и фирмени емблеми. Само в долната част на предната врата забелязах черен сериен номер. Под него прочетох същото съкращение като на електрическия стабилизатор.

— Не, не са с мен — отвърнах.

— Киснат вече цял час.

Не можех да видя никого в буса — предните стъкла бяха тъмни. Пресякох пътя. Чух тихо пращене на радиостанция.

Когато бях на около три метра, фаровете се включиха, двигателят изрева, бусът профуча покрай мен и се отдалечи по шосето.

Но успях да зърна шофьора. Носеше лъскав костюм като от сребриста пластмаса и тясна качулка от същата материя. Стори ми се, че видях някакъв странен сребрист уред на шията му. Приличаше на противогаз, само че сребрист. Ала не бях сигурен.

Докато бусът се отдалечаваше, забелязах, че на задната броня има два зелени стикера, всеки с главно З. Емблемата на „Займос“. Вниманието ми обаче привлече регистрационният номер. Беше от Невада.

Бусът идваше от фабриката в пустинята.

Намръщих се. Май бе време да посетя фабриката.

Извадих мобифона си и набрах номера на Тим Бъргман. Казах му, че съм обмислил предложението и все пак ще приема консултантското място.

— Страхотно — отвърна той. — Рон много ще се зарадва.

— Добре — казах аз. — Кога започвам?