Жертвата

Седми ден, 00:12

— Джак!

Джулия се втурна по коридора към мен. На светлината от лампите на тавана лицето й изглеждаше красиво със слабите си, изящни черти. Беше по-красива, отколкото си я спомнях. Глезенът й бе превързан и на китката й имаше гипс. Тя ме прегърна и притисна чело до рамото ми. Косата й ухаеше на лавандула.

— О, Джак, Джак! Слава Богу, че си добре!

— Да — с пресипнал глас отвърнах аз. — Добре съм.

— Радвам се, много се радвам.

Просто стоях и я оставих да ме прегръща. После отговорих на прегръдката й. Не знаех как да реагирам. Тя кипеше от енергия, докато аз бях изтощен и празен.

— Добре ли си, Джак? — без да ме пуска, попита тя.

— Да, Джулия — отвърнах почти шепнешком.

— Какво ти е на гласа? — Жена ми се отдръпна и ме погледна. — Какво ти е?

— Сигурно си е изгорил гласните струни — също така прегракнало рече Мей. Лицето й беше почерняло от сажди. Имаше рани на скулата и челото.

Джулия пак ме прегърна и докосна ризата ми.

— Ранен си, скъпи.

— Само ризата ми.

— Сигурен ли си, че не си ранен, Джак? Според мен си ранен.

— Не, нищо ми няма. — Неловко се отдръпнах.

— Не мога да изразя колко съм ти благодарна за това, което направи тази нощ, Джак — каза тя. — Което направихте всички — прибави Джулия и се обърна към другите. — Ти, Мей, и ти, Боби. Съжалявам, че не бях тук, за да ви помогна. Знам, че аз съм виновна за всичко. Но сме ви много признателни. Компанията ви е признателна.

„Компанията ли?“ — помислих си. Ала казах само:

— Е, това просто трябваше да се направи.

— Да, така е. Бързо и решително. И ти го направи, Джак. Слава Богу!

Рики стоеше наблизо и кимаше. Приличаше на ония механични птици, дето пият от чаша вода. Чувствах се някак нереално, като на театър.

— Мисля, че трябва да пийнем по нещо, за да го отпразнуваме — каза Джулия. — Някъде имаше шампанско. Рики? Има ли? Да? Искам да отпразнуваме това, което направихте.

— Страшно ми се спи — казах аз.

— О, я стига, само една чаша.

Това бе типично за Джулия. Потънала в собствения си свят, тя не забелязваше как се чувстват хората около нея. В момента най-малко ни се пиеше шампанско.

— Не, благодаря — каза Мей и поклати глава.

— Сигурни ли сте? Наистина ли? Ще е забавно. Ами ти, Боби?

— Може би утре — отвърна той.

— Уф, добре! В края на краищата вие сте героите! Значи ще го отпразнуваме утре.

Забелязах, че говори много бързо и че движенията й са отсечени. Спомних си предположението на Елън, че жена ми взима наркотици. Определено изглеждаше, че се друса. Но бях толкова уморен, че просто не ми пукаше.

— Обадих се на Лари Хендлър, шефа на компанията. Много е благодарен на всички ви — каза Джулия.

— Много мило — отвърнах аз. — Той ще осведоми ли военните?

— Да осведоми военните ли? За какво?

— За избягалия експеримент.

— Джак, този проблем е решен. Ти се погрижи за това.

— Не съм сигурен. Някои рояци може да са избягали. Или да имат друго гнездо. Мисля, че за всеки случай трябва да повикаме военните. — Всъщност се съмнявах, че сме пропуснали нещо, ала исках да докарам външни хора. Бях уморен. Исках някой друг да поеме щафетата.

— Военните ли? — Джулия погледна Рики, после пак мен. — Абсолютно прав си, Джак — твърдо заяви тя. — Положението е изключително сериозно. Ако има и най-малка вероятност да е пропуснато нещо, трябва да ги осведомим веднага.

— Имам предвид тази нощ.

— Да, съгласна съм, Джак. Тази нощ. Всъщност ще го направя веднага.

Погледнах назад към Рики. Той ни следваше и продължаваше механично да кима. Не разбирах. Ами предишната му паника? Ами опасенията му, че експериментът ще бъде разкрит? Сега изглеждаше, че това не го интересува.

— Вие тримата идете да поспите, а аз ще се обадя в Пентагона — каза Джулия.

— Ще дойда с теб — казах аз.

— Няма нужда.

— Искам да дойда.

Тя ме погледна и се усмихна.

— Не ми ли вярваш?

— Може да имат въпроси, на които да им отговоря.

— Добре, чудесна идея. Отлична идея.

Бях сигурен, че нещо не е наред. Чувствах се като в театър — всички играеха някаква роля. Обърнах се към Мей. Веждите й бяха леко свъсени. Сигурно и тя го усещаше.

Минахме през херметичните камери и влязохме в жилищния отсек. Стори ми се неприятно студено и потреперих. Отидохме в кухнята и Джулия вдигна телефона.

— Сега ще се обадя, Джак.

Взех си лимонада от хладилника. Мей направи леден чай. Боби си отвори бира. Всички бяхме жадни. Забелязах в хладилника бутилка шампанско. Докоснах я. Беше студена. Вътре се охлаждаха и шест чаши. Тя вече бе подготвила празненството.

Джулия натисна бутона на високоговорителя. Разнесе се свободен сигнал. Тя набра някакъв номер. Но линията просто прекъсна.

— Да опитаме пак.

Жена ми пак набра номера. Същият резултат.

— Странно. Рики, нямам външна линия.

— Опитай още веднъж — предложи той.

Пиех лимонадата си и ги наблюдавах. Нямаше съмнение, че всичко това е театър, изпълнение за пред нас. Джулия надлежно набра номера трети път. Зачудих се какви цифри натиска. Или знаеше номера на Пентагона наизуст?

— Уф, нищо — каза тя.

Рики вдигна телефона, погледна отдолу и пак го остави.

— Би трябвало да работи — престори се на озадачен той.

— О, стига вече — обадих се. — Сигурно нямаме външна линия.

— Имаме — възрази Рики.

— Само преди няколко минути се обаждах — рече Джулия. — Точно преди да се върнете.

Рики се изправи.

— Ще проверя линиите.

— Да бе — озъбих се аз.

Джулия ме гледаше втренчено.

— Какво ти става, Джак?

— Какво да ми става?

— Ядосан си.

— Ебават се с мен.

— Няма такова нещо — тихо отвърна тя и ме погледна в очите.

Мей стана от масата и каза, че отивала да вземе душ. Боби отиде да играе на видеоигри — обичайното му средство за отдих. Скоро чух тракане на картечница и викове на умиращи. С Джулия останахме сами в кухнята.

Тя се наведе към мен и заговори с тих, сериозен глас.

— Мисля, че ти дължа обяснение, Джак.

— Не ми дължиш нищо.

— Искам да кажа, за поведението си. За решенията ми през последните дни.

— Няма значение.

— За мен има.

— Може би по-късно, Джулия.

— Трябва да ти обясня сега. Виждаш ли, въпросът е, че просто исках да спася компанията, Джак. Това е. Камерата се провали и не успяхме да я поправим, изгубихме договора си и компанията затъваше. Не исках „Займос“ да фалира. Бях вложила пари, имах какво да губя, а и предполагам, че съм искала да защитя репутацията си. Исках да спася компанията. Знам, че не прецених нещата. Бях отчаяна. Никой друг не е виновен. Всички искаха да спрем. Аз ги накарах да продължат. Това беше моят кръстоносен поход. — Тя сви рамене. — И всичко беше напразно. Компанията ще фалира след няколко дни. Провалих се. — Джулия се наведе още по-близо. — Но не искам да изгубя и теб. Не искам да изгубя семейството си. Не искам да изгубя нас.

Тя сниши глас, протегна ръка и я постави върху моята.

— Искам да поправя нещата, Джак. Искам да е като преди. — Пауза. — Надявам се, че и ти го искаш.

— Не съм сигурен в чувствата си — отвърнах аз.

— Уморен си.

— Да. Но наистина не съм сигурен.

— Искаш да кажеш за нас ли?

— Не ми се говори за това, по дяволите. — Бях изтощен, току-що бях преживял премеждие, в което едва не бях загинал и за което в крайна сметка бе виновна тя. На всичкото отгоре Джулия омаловажаваше вината си.

— О, Джак, хайде да се държим като преди — каза тя и внезапно се наведе към мен и се опита да ме целуне по устните. Отдръпнах се и извърнах глава. Джулия ме погледна умолително. — Моля те, Джак.

— Не е нито времето, нито мястото, Джулия.

Пауза. Не знаеше какво да каже. Накрая:

— Липсваш на децата.

— Сигурен съм. И те ми липсват.

Тя избухна в сълзи и изхлипа:

— Но аз не им липсвам! Изобщо не ги е грижа за майка им. — Тя отново протегна ръка към моята. Оставих я да я хване. Опитах се да определя чувствата си. Чувствах се неловко. Исках да спре да плаче.

— Джулия…

Интеркомът изпращя. Чух гласа на Рики.

— Имаме проблем с телефона. По-добре елате веднага.

Телефонната централа се помещаваше в стая, разположена в ъгъла на сервизното отделение. Затваряше се с тежка врата с тъмно прозорче в горната половина. През него видях изтръгнатите телефонни кабели. И Чарли Дейвънпорт. Изглеждаше мъртъв. Устата му зееше, очите му се взираха в празното пространство. Кожата му беше моравосива. Над главата му жужеше черен рояк.

— Нямам представа какво е станало — каза Рики. — Когато го видях за последен път, той спеше.

— Кога беше това? — попитах.

— Преди половин час.

— Ами роякът? Как е влязъл вътре?

— Не знам. Сигурно Чарли го е вкарал.

— Как? Нали мина през всички херметични камери?

— Да, но…

— Но какво, Рики? Как е възможно?

— Може… не знам, може да е бил в гърлото му или нещо подобно.

— В гърлото му ли? Искаш да кажеш, че е висял между сливиците му? Тия неща са смъртоносни, нали знаеш.

— Да, знам. Знам, естествено. — Той сви рамене. — Нямам представа.

Погледнах го и се опитах да разбера поведението му. Току-що бе установил, че в лабораторията му е проникнал смъртоносен нанорояк, ала изобщо не изглеждаше разстроен. Приемаше го съвсем нехайно.

Мей припряно влезе в стаята. Един поглед й беше достатъчен, за да прецени положението.

— Някой прегледа ли записите на охранителните камери?

— Не можем — отвърна Рики и посочи телефонната централа. — Управляват се отвътре — и цялата апаратура е разбита.

— Значи не знаеш как е влязъл?

— Не. Но явно не е искал да се обаждаме по телефона. Поне така изглежда.

— Защо му е на Чарли да влиза вътре? — попита Мей.

Поклатих глава. Нямах представа.

— Стаичката е херметизирана — каза Джулия. — Може би е знаел, че се е заразил, и е искал да се изолира. Затова се е заключил отвътре.

— Откъде знаеш? — попитах аз.

— Ами просто предполагам, че… хм… — Тя надникна през стъклото. — И… ключалката се отразява в хромираната повърхност ей там, виждаш ли?

Останах на мястото си. Но Мей погледна.

— О да, Джулия, имаш право. Чудесно наблюдение. Аз не го забелязах. — Звучеше фалшиво, ала Джулия, изглежда, не реагира.

Сега всички се преструваха. Всичко беше театър. И не разбирах защо. Но докато наблюдавах двете жени, забелязах, че Мей се държи извънредно предпазливо с Джулия. Сякаш се боеше от нея или поне се опасяваше да не я обиди.

Странно.

И малко страшно.

— Има ли начин да отключим вратата? — попитах Рики.

— Мисля, че да. Винс сигурно има ключ. Но сега няма да я отключваме, Джак. Не и докато роякът е вътре.

— Значи не можем да се обадим никъде, така ли? И нямаме никаква връзка с външния свят.

— До утре, да. Утре сутринта хеликоптерът ще се върне. — Рики надникна през стъклото. — Божичко. Чарли наистина здраво е поработил над централата.

— Според теб защо му е да го прави?

Рики поклати глава.

— Чарли си беше малко шантав, нали знаеш. Искам да кажа, беше колоритен. Но с това негово пърдене и тананикане не си падаше много читав, Джак.

— Никога не съм смятал така.

— Просто си казвам мнението.

Приближих се до него и погледнах вътре. Роякът бръмчеше около главата на Чарли и започнах да виждам, че по тялото му се образува млечна обвивка. Както обикновено.

— Не може ли да впръснем течен азот? — попитах. — И да замразим рояка.

— Сигурно бихме могли — отвърна Рики, — но пък ще повредим техниката.

— Не можеш ли да включиш климатика на пълна мощност и да изсмучеш частиците?

— В момента климатиците са на пълна мощност.

— И не искаш да използваш пожарогасител.

Той поклати глава.

— Пожарогасителите няма да навредят на частиците.

— Значи не можем да влезем в стаята, така ли?

— Да.

— Мобифони?

Рики отново поклати глава.

— Сигналът минава през централата. Всички комуникационни средства минават през нея — мобифони, Интернет, факс.

— Чарли е знаел, че стаята е херметизирана — намеси се Джулия. — Басирам се, че е влязъл вътре, за да предпази всички ни. Проявил е себеотрицание. Смелост.

И започна да развива теорията си за Чарли, да я раздува, да прибавя подробности. Това действаше малко разсейващо, като се имаше предвид, че главният проблем продължаваше да е без отговор — как да отключим вратата и да обезвредим рояка.

— Централата има ли друг прозорец? — попитах аз.

— Не.

— Този прозорец единствен ли е?

— Да.

— Добре тогава. Хайде да го затъмним и да угасим осветлението. И да изчакаме няколко часа, докато роякът изгуби енергия.

— Божичко, не знам… — колебливо отвърна Рики.

— Какво искаш да кажеш, Рики? — попита Джулия. — Според мен идеята е страхотна. Определено си струва да опитаме.

— Добре — незабавно отстъпи Рики. — Но ще трябва да изчакаме шест часа.

— Не бяха ли само три? — изненадах се аз.

— Да, но искам да се подсигурим преди да отворя вратата. Ако роякът се измъкне, всички ще загазим.

Взехме черен плат и го залепихме на прозореца, отгоре поставихме черен картон. Угасихме осветлението и залепихме електрическия ключ с лепенка. Накрая отново усетих умора. Погледнах си часовника. Минаваше един.

— Трябва да си легна — казах аз.

— Всички трябва да поспим — рече Джулия. — Утре сутрин пак ще се заемем с това.

Запътихме се към жилищния отсек. Мей закрачи до мен.

— Как си? — попита ме тя.

— Добре. Малко ме наболява гърбът.

Мей кимна.

— Ще го погледна.

— Защо?

— Просто ми позволи да го погледна преди да си легнеш.

— О, Джак, скъпи — възкликна Джулия. — Бедничкият ми.

— Какво има?

Седях гол до кръста на масата в кухнята. Джулия и Мей се суетяха зад мен.

— Има някакви мехури — отвърна Мей.

— Мехури ли? — рече Джулия. — Целият му гръб е покрит…

— Имаме компреси — прекъсна я Мей и се пресегна за аптечката под мивката.

— Надявам се — усмихна ми се Джулия. — Джак, не мога да изразя колко съжалявам, че трябваше да преживееш това.

— Може да те щипе малко — каза Мей.

Разбирах, че Мей иска да разговаря с мен насаме, но нямаше възможност. Джулия нямаше да ни остави нито за миг. Винаги бе ревнувала от Мей, дори преди години, когато я назначих в моя отдел, и сега се съревноваваше с нея за вниманието ми.

Това не ме ласкаеше.

Отначало компресът беше студен, но след няколко секунди започна да пари. Потръпнах.

— Не знам какви обезболяващи имаме — каза Мей. — Получил си изгаряне втора степен.

Джулия бясно затършува в аптечката и разхвърля съдържанието й във всички посоки. На пода се затъркаляха шишенца и кутийки.

— Има морфин — накрая съобщи тя. И лъчезарно ми се усмихна. — Това трябва да свърши работа!

— Не искам морфин — отвърнах аз. Искаше ми се да й кажа, че може да си ляга. Дразнеше ме. Енергичността й ми лазеше по нервите. И трябваше да говоря насаме с Мей.

— Няма друго освен аспирин — каза Джулия.

— Аспиринът ми стига.

— Мисля, че няма да е…

— Аспиринът ми стига!

— Защо ми се зъбиш?

— Извинявай. Не съм добре.

— Просто се опитвам да ти помогна. — Тя отстъпи назад. — Ако искате да останете сами, само ми кажете.

— Не, не искаме да останем сами — отвърнах аз.

— Е, просто се опитвам да помогна. — Джулия отново се наведе над аптечката. — Може да има нещо друго. — На пода пак полетяха кутии с лейкопласт и пластмасови шишенца с антибиотици.

— Джулия — казах аз. — Престани, моля те.

— Какво толкова ужасно правя?

— Престани.

— Просто се опитвам да помогна.

— Знам.

— Добре — обади се зад мен Мей. — Готово. Това би трябвало да ти е достатъчно до утре. — Тя се прозя. — А сега, ако не възразявате, отивам да си легна.

Благодарих й и я проследих с поглед, докато излезе от стаята. Когато се обърнах, Джулия ми подаваше чаша вода и два аспирина.

— Благодаря — казах аз.

— Никога не съм харесвала тази жена.

— Върви да лягаш.

— Всички легла тук са единични.

— Знам.

Тя се приближи към мен.

— Искам да съм с теб, Джак.

— Страшно съм уморен. Утре сутринта ще се видим, Джулия.

Върнах се в стаята си и погледнах леглото. Не си направих труда да се събличам.

Не си спомням главата ми да е докосвала възглавницата.

Седми ден, 04:42

Спах неспокойно и сънувах кошмари. Сънувах, че пак съм в Монтерей, отново се женя за Джулия и стоя пред свещеника. Тя застана до мен в булчинската си рокля и когато повдигна воала, смаяно видях колко е красива, млада и стройна. Джулия ми се усмихна и аз й отвърнах, като се опитах да скрия тревогата си. Защото сега забелязвах, че е нещо повече от стройна — лицето й бе слабо, почти изпито. Почти само череп.

После се обърнах към свещеника, ала това беше Мей, която наливаше цветни течности в епруветки. Когато отново погледнах Джулия, тя бе разгневена и каза, че никога не била харесвала тази жена. Кой знае защо, аз бях виновен за това.

Събудих се облян в пот. Възглавницата беше мокра. Обърнах я наопаки и пак заспах. Видях се да спя на леглото, вдигнах очи и установих, че вратата на стаята ми е отворена. От коридора проникваше светлина. Върху леглото падна сянка. Рики влезе и ме погледна. Лицето му се очертаваше на фона на светлия коридор и не виждах изражението му, но той каза: „Винаги съм те обичал, Джак“. Наведе се да прошепне нещо в ухото ми и със закъснение разбрах, че се кани да ме целуне. По устните, страстно. Устата му се отвори. Облиза устните си с език. Бях много разстроен, не знаех какво да правя, ала в този момент се появи Джулия и попита: „Какво става?“ Рики припряно се отдръпна и даде някакво обяснение. Джулия се ядоса и рече: „Не сега, глупак такъв“. Рики пак даде някакво обяснение. „Това е напълно излишно, проблемът ще се реши от само себе си“ — отговори му тя. „При интервална глобална оптимизация детерминистичните алгоритми имат ограничителни коефициенти“ — каза й Рики. „Нищо няма да ти стане, ако не се съпротивляваш“ — заяви му Джулия. После загаси лампата и излезе.

И отново се озовах на сватбата си в Монтерей. Джулия стоеше до мен в бяло. Обърнах се да погледна публиката и видях трите ми деца, седнали на първия ред, усмихнати и щастливи. Около устните им се появи черна линия и се плъзна по телата им, докато накрая не ги обгърна целите. Те продължаваха да се усмихват, но аз бях ужасен. Втурнах се към тях, ала не успях да изтрия чернилката. „Не забравяй пръскачките, татко“ — спокойно каза Никол.

Събудих се. Завивките бяха усукани и мокри от пот. Вратата на стаята ми бе отворена. Върху леглото ми падаше светъл правоъгълник. Погледнах към монитора. Показваше 04:55. Затворих очи и известно време полежах, но не успях да заспя. Бях мокър и реших да взема душ.

Станах от леглото малко преди пет сутринта.

В коридора цареше тишина. Запътих се към баните. Вратите на всички спални бяха отворени, което ми се стори странно. Всички спяха. И лампите в стаите светеха. Видях, че Рики спи, видях Боби, видях Джулия и Винс. Леглото на Мей беше празно. И леглото на Чарли, разбира се.

Отбих се в кухнята да си взема лимонада от хладилника. Бях много жаден, гърлото ми болезнено пареше. И стомахът ми не бе съвсем в ред. Погледнах бутилката шампанско. Внезапно ме обзе странно предчувствие, като че ли можеше да са сложили нещо вътре. Извадих я и внимателно разгледах тапата и металното фолио, което я покриваше. Изглеждаше си нормално. Нямаше следи от игли, абсолютно нищо.

Просто бутилка шампанско.

Сложих я на мястото й и затворих хладилника.

Зачудих се дали не съм бил несправедлив към Джулия. Може наистина да смяташе, че е допуснала грешка, и да искаше да я поправи. Може просто да се бе опитвала да изрази благодарността си. Може да се бях държал прекалено сурово с нея. Прекалено коравосърдечно.

Защото като се замислех, какво толкова подозрително или лошо беше направила? Бе се зарадвала, че ме вижда, въпреки че беше прекалила. Бе поела отговорността за експеримента и се беше извинила. И незабавно се бе съгласила да се обади на военните. Беше приела моя план да унищожим рояка в телефонната централа. Бе направила всичко, за да покаже, че ме подкрепя и че е на моя страна.

Ала въпреки това не бях спокоен.

И разбира се, стоеше въпросът с Чарли и неговия рояк. Хипотезата на Рики, че Чарли някак си е носил рояка в тялото си, в устата или под мишницата си, не ми се струваше много логична. Тия рояци убиваха за секунди. Тогава как все пак роякът бе проникнал в стаята заедно с Чарли? Дали беше влязъл отвън? Защо не бе нападнал Джулия, Рики и Винс?

Забравих за душа.

Реших да отида в сервизното отделение и да поогледам пред вратата на телефонната централа. Може да бях пропуснал нещо. Джулия не беше млъкнала и това бе смущавало мислите ми. Сякаш не беше искала да разбера нещо.

Ето че пак бях суров към нея.

Минах през херметичната камера, продължих по коридора и през втората камера. Когато си уморен, въздушните струи те дразнят. Стигнах до сервизното отделение и се запътих към телефонната централа. Не забелязах нищо.

Чух тракане на клавиатура и надзърнах в биологичната лаборатория. Мей седеше пред терминала си.

— Какво правиш? — попитах я.

— Проверявам видеозаписа.

— Мислех, че не може. Нали Чарли е прекъснал кабелите.

— Така каза Рики. Обаче не е вярно.

Понечих да заобиколя масата и да погледна над рамото й. Тя вдигна ръка.

— Може би не бива да го гледаш, Джак.

— Защо?

— Хм, може би точно сега ще ти е трудно да го понесеш. Може би утре.

След тези думи аз естествено се втурнах да видя какво показва мониторът. И се заковах на място. Видях пуст коридор. Отдолу бе изписан часът.

— Това ли е? Това ли няма да мога да понеса?

— Не. — Мей се завъртя на стола си. — Виж, Джак, трябва да минеш последователно през всички охранителни камери и всяка от тях записва само десет кадъра в минута, така че е много трудно да си сигурен какво…

— Просто ми го покажи, Мей.

— Трябва да върна записа. — Тя натисна бутона „назад“. Подобно на много от новите охранителни системи, тази на „Займос“ използваше интернетска технология за превъртане. Така човек можеше да се върне обратно по стъпките си.

Кадрите запрескачаха, докато Мей не откри нужното място. Коридор. Главната сграда. Пак главната сграда от друг ъгъл. Херметична камера. Друг коридор. Сервизното отделение. Коридор. Кухнята. Стаята за игри. Коридорът на жилищния отсек. Външен изглед от пустинята. Коридор. Електростанцията. Изглед от пустинята. Друг коридор.

Запримигвах.

— От колко време го правиш?

— Около час.

— Господи!

Пак видях коридор. По него вървеше Рики. Електростанцията. Джулия, осветена от прожектора пред външната врата. Коридор. Джулия и Рики заедно, прегърнати, после коридор и…

— Чакай — казах аз.

Мей натисна един от клавишите. И мълчаливо ме погледна. Натисна друг клавиш и бавно превъртя кадрите напред. Спря на кадъра, който показваше Рики и Джулия.

— Десет кадъра.

Движението беше неясно. Рики и Джулия се приближиха един към друг. Прегърнаха се. Картината излъчваше усещане за спокойствие и близост. После страстно се целунаха.

— Пфу, мама му стара. — Извърнах се от екрана. — По дяволите!

— Съжалявам, Джак — рече Мей. — Не знам какво да кажа.

Зави ми се свят, сякаш щях да припадна. Седнах на масата с гръб към екрана. Просто не можех да го погледна. Дълбоко си поех дъх. Мей продължаваше да говори, ала не чувах думите й. Пак си поех дъх. Прокарах пръсти през косата си.

— Ти знаеше ли за това? — попитах аз.

— Не. Допреди няколко минути.

— Някой знае ли?

— Не. Понякога се шегувахме, че са гаджета, но никой от нас не го вярваше.

— Господи! — Отново прокарах ръка през косата си. — Кажи ми честно, Мей. Ти знаеше ли за това?

— Не, Джак. Не знаех.

Мълчание. Поех си дъх. Опитах се да преценя чувствата си.

— Знаеш ли кое е най-странното? — казах аз. — Най-странното е, че от известно време го подозирах. Бях съвсем сигурен, само не знаех с кого. Потресен съм, въпреки че го подозирах.

— Убедена съм.

— Изобщо нямаше да се сетя, че е Рики. Той е такъв… не знам, пада си подмазвач. И не е голям играч. Мислех си, че е избрала някой по-важен. — Спомних си разговора с Елън след вечеря.

„Откъде си сигурен какъв е стилът на Джулия?“

Това бе след като бях видял мъжа в колата. Мъжа, чието лице не бях успял да различа.

Елън: „Нарича се «отхвърляне на действителността», Джак“.

— Господи — изпъшках и поклатих глава. Бях разгневен, засрамен, смутен, бесен. Чувствата ми се меняха всяка секунда.

Мей чакаше. Не помръдваше и мълчеше. Седеше абсолютно неподвижно. Накрая попита:

— Искаш ли да догледаш записа?

— Още ли има?

— Да.

— Не знам, ако… хм… Не, не искам да го догледам.

— Може би е по-добре.

— Не.

— Искам да кажа, може би ще се почувстваш по-добре.

— Едва ли — отвърнах аз. — Едва ли ще го понеса.

— Може би не е каквото си мислиш, Джак. Поне не точно каквото си мислиш.

„Нарича се «отхвърляне на действителността», Джак.“

— Съжалявам, Мей. Но повече не искам да се преструвам. Видях го. Знам какво е.

Мислех, че завинаги ще съм с Джулия. Мислех, че двамата обичаме децата, имаме семейство, дом, съвместен живот. И Рики си имаше бебе. Просто беше странно. Струваше ми се абсурдно. Но пък нещата никога не стават така, както си мислиш.

Чух, че Мей бързо пише на клавиатурата. Обърнах се така, че да виждам нея, но не и екрана.

— Какво правиш?

— Опитвам се да открия Чарли. Да видя какво му се е случило през последните няколко часа.

Тя продължи да пише. Поех си дъх. Тя имаше право. Каквото и да ставаше в личния ми живот, нещата вече бяха доста напреднали. Нищо не можех да направя, поне в момента. Обърнах се към екрана.

— Добре — казах аз. — Да потърсим Чарли.

Редуващите се кадри бяха объркващи. На екрана се появяваха и изчезваха хора. Видях Джулия в кухнята. На следващия кадър бяха заедно с Рики. Вратата на хладилника бе отворена, после се затвори. Видях Винс в главната зала, после го нямаше. Видях го в коридора, след това коридорът беше пуст.

— Не виждам Чарли.

— Може още да спи — отвърна Мей.

— В спалните има ли камери?

— Да, но трябва да променя цикъла. Обикновеният цикъл не включва спалните.

— Трудно ли е да промениш цикъла?

— Не съм сигурна. С това се занимава Рики. Системата е доста сложна. Само Рики може да работи с нея. Да видим дали ще открия Чарли в обикновения цикъл.

Така че зачакахме да видим дали ще се появи на външните камери. Търсихме още десетина минути. От време на време трябваше да извръщам поглед, макар че редуващите се кадри, изглежда, не смущаваха Мей. Накрая го видяхме в коридора пред спалните. Търкаше лицето си. Току-що се бе събудил.

— Добре — каза тя. — Открихме го.

— Колко е часът?

Тя замрази кадъра. Беше 00:10.

— Само половин час преди да се върнем — отбелязах аз.

— Да. — Мей превъртя кадрите напред. Чарли изчезна от коридора, но после го видяхме да влиза в банята. Видяхме Рики и Джулия в кухнята. Усетих, че мускулите ми се напрягат. Но двамата само разговаряха. После Джулия сложи шампанското в хладилника и Рики й подаде чашите.

Не бях сигурен какво се е случило след това, защото имахме само по десет кадъра в минута. Това означаваше, че кадрите се редуват през шест секунди. Събитията изглеждаха размазани. Между отделните образи бяха пропуснати прекалено много неща.

Но ето какво се беше случило според мен:

Чарли се появи и заговори двамата. Усмихваше се бодро. Посочи чашите. Докато приказваха с него, Джулия и Рики ги бяха оставили. После Чарли вдигна ръка, за да ги спре.

И посочи чашата, която държеше Джулия. И каза нещо.

Джулия поклати глава и постави чашата в хладилника.

Чарли изглеждаше озадачен. Посочи друга чаша. Джулия поклати глава. Чарли вирна брадичка, сякаш започваше да се ядосва, и няколко пъти посочи масата с показалец.

Рики пристъпи напред, застана между Джулия и Чарли, сякаш искаше да прекрати спора им, и успокоително вдигна ръце.

Чарли не се успокои, а посочи мивката, пълна с мръсни чинии.

Рики поклати глава и сложи ръка на рамото му.

Чарли я отблъсна.

Двамата започнаха да се карат. Междувременно Джулия спокойно сложи и останалите чаши в хладилника. Изглеждаше безразлична към спора, който се водеше само на крачка от нея, сякаш не го чуваше. Чарли се опитваше да заобиколи Рики и да се добере до хладилника, но Рики му препречваше пътя.

Поведението на Рики предполагаше, че не смята Чарли за съвсем нормален. Отнасяше се с него предпазливо, като с човек, който не може да се владее.

— Дали Чарли е под въздействието на рояка? — попита Мей. — Затова ли се държи така?

— Не знам. — Втренчих се в екрана. — Не виждам никакъв рояк.

— Да — съгласи се тя. — Обаче е адски ядосан.

— Какво иска от тях?

Мей поклати глава.

— Да извадят чашите ли? Да ги измият? Да вземат други чаши? Нямам представа.

— На Чарли не му пука за такива неща — отбелязах аз. — Може да яде и от мръсна чиния, която току-що е използвал някой друг. — Усмихнах се. — Виждал съм го със собствените си очи.

Изведнъж Чарли отстъпи няколко крачки назад. За миг остана напълно неподвижно, сякаш бе открил някакъв смайващ факт. Рики му каза нещо. Чарли започна да сочи и да им крещи. Рики се опита да се приближи до него.

Чарли продължаваше да отстъпва, после се обърна към стенния телефон и вдигна слушалката. Рики светкавично се приближи, затръшна телефона и силно блъсна Чарли. Силата му ме изненада. Чарли беше едър мъж, но се просна по гръб на пода. После се изправи, като продължаваше да вика, обърна се и избяга от стаята.

Джулия и Рики се спогледаха. Джулия му каза нещо.

Рики незабавно се втурна след Чарли.

Джулия го последва.

— Къде отиват? — попитах аз.

Мей освободи задържащия бутон. На екрана проблесна надпис „Актуализиране на времето“ и пак започнаха да се редуват кадри от всички камери. Видяхме Чарли да тича по коридора, после се появи Рики. Нетърпеливо зачакахме, ала повече не видяхме никого.

Нов цикъл. Чарли в сервизното помещение, на телефона. Той погледна през рамо. След миг влезе Рики и Чарли затвори. Започнаха да се карат.

Чарли грабна някаква лопата и замахна към Рики. Първия път Рики се наведе. Втория път лопатата го удари по рамото и го повали на пода. Чарли силно замахна и се прицели в главата му, очевидно с намерението да го убие. Рики успя да отскочи само миг преди лопатата да изкънти в бетона.

— Боже мой! — ахна Мей.

Рики почна да се изправя. Чарли се обърна и видя, че в стаята влиза Джулия. Тя умолително протегна ръка (дали го молеше да остави лопатата?). Чарли гледаше ту нея, ту него. После в сервизното отделение влезе и Винс. Чарли като че ли изгуби желание да се бие. Те го обкръжиха и започнаха да се приближават.

Чарли ненадейно се втурна към телефонната централа, влезе вътре и се опита да затвори вратата. Рики светкавично го настигна и провря крак между вратата и касата. През стъклото лицето на Чарли изглеждаше гневно. Винс застана до Рики. Не виждах какво става. Джулия като че ли ги командваше. Стори ми се, че видях ръката й в пролуката на вратата, ала не бях сигурен.

Във всеки случай вратата се отвори и Винс и Рики влязоха в стаята. Картината беше размазана и накъсана, но тримата мъже явно се биеха. Рики успя да се вмъкне зад Чарли и му приложи ключ, Винс изви ръцете му зад гърба му и Чарли престана да се съпротивлява.

— Какво става? — попита Мей. — Те изобщо не споменаха за това.

Рики и Винс държаха Чарли изотзад. Чарли се задъхваше, гърдите му тежко се надигаха. В стаята влезе Джулия. Погледна Чарли и му каза нещо.

После се приближи и го целуна в устата.

Чарли се мъчеше да се отскубне. Винс го сграбчи за косата и задържа главата му. Джулия продължаваше да го целува. После отстъпи и в този момент видях черна река между устите на двамата. Беше само за миг, после избледня.

— Боже мой! — ахна Мей. Джулия избърса устни и се усмихна.

Чарли се отпусна и се свлече на земята. Изглеждаше замаян. От устата му излетя черен облак и се завихри около главата му. Винс го потупа по главата и излезе от стаята.

Рики се приближи до телефонните кабели и ги изтръгна. После се обърна към Чарли, каза нещо и също излезе.

Чарли скочи на крака, затвори вратата и я заключи. Ала Рики и Джулия само се засмяха, сякаш усилията му бяха напразни. Чарли отново се свлече на пода и се скри от поглед.

Рики прегърна Джулия и двамата се отдалечиха заедно.

— Вие двамата определено сте станали рано!

Обърнах се.

На прага стоеше Джулия.

Седми ден, 05:12

Тя усмихнато влезе в стаята.

— Знаеш ли, Джак, ако не ти имах пълно доверие, щях да си помисля, че между вас има нещо.

— Наистина — отвърнах аз и се поотдръпнах от Мей, която бързо пишеше. Обзе ме тревога. — Защо мислиш така?

— Ами, главите ви бяха доближени и изглеждахте като хипнотизирани от нещо на екрана. Между другото, какво гледахте?

— Хм, нещо техническо.

— Може ли да видя? Интересувам се от технически неща. Рики не ви ли каза, че вече проявявам интерес към техниката? Така е. Тази технология ме вълнува. Това е цял нов свят, нали? Двайсет и първи век настъпи. Не ставай, Мей. Само ще надзърна над рамото ти.

Вече бе заобиколила масата и гледаше екрана. Образът я накара да се намръщи — бактериални култури в червена хранителна среда. Бели кръгове в червени кръгове.

— Какво е това?

— Бактериални колонии — отвърна Мей. — Наложи се да изключа единия резервоар от производствената линия заради контаминация. Опитвахме се да разберем какъв е проблемът.

— Сигурно е бактериофаг, не смяташ ли? — каза Джулия. — Бактериите често се заразяват с вируси. — Тя въздъхна. — Молекулярното производство е страшно деликатно. Нещата лесно се объркват. Вечно трябва да си нащрек. — Жена ми ме погледна, после се обърна към Мей. — Но не може през цялото време да сте гледали само това.

— Само това гледахме — отвърнах аз.

— Какво? Снимки на плесен ли?

— На бактерии.

— Да, на бактерии. Това ли гледахте през цялото време, Мей?

Мей сви рамене и кимна.

— Да, Джулия. Това ми е работата.

— Нито за миг не се съмнявам в твоята всеотдайност. Но нали не възразяваш? — Ръката на Джулия се стрелна напред и тя натисна клавиша „назад“ в ъгъла на клавиатурата.

Появиха се други снимки на бактерии.

После на вируси, гледани през електронен микроскоп.

След това таблица на данните за бактериалния растеж през последните дванайсет часа.

Джулия още пет-шест пъти натисна клавиша, но не видя нищо друго освен образи на бактерии и вируси, графики и таблици. Накрая отдръпна ръка от клавиатурата.

— Изглежда, посвещавате много време на този проблем. Наистина ли е толкова важен?

— Ами, това е контаминант — отвърна Мей. — Ако не го овладеем, ще трябва да изключим цялата система.

— В такъв случай непременно го овладей. — Джулия се обърна към мен. — Искаш ли да закусим? Сигурно умираш от глад.

— Да.

— Ела да направим закуската — каза тя.

— Добре. — Погледнах Мей. — Повикай ме, ако мога да ти помогна с нещо.

Тръгнах с Джулия към жилищния отсек.

— Не знам защо, обаче тази жена ме безпокои — каза тя.

— И аз не знам защо. Мей е много тактична и съвестна.

— И много красива.

— Джулия…

— Затова ли не искаш да ме целунеш? Защото имаш връзка с нея ли?

— За Бога, Джулия…

Тя ме погледна и зачака.

— Виж, последните две седмици бяха тежки за всички. Честно казано, с теб се живееше трудно.

— Убедена съм.

— И честно казано, ти бях доста сърдит.

— И имаше основание, знам. Съжалявам, че трябваше да преживееш всичко това. — Тя се наведе и ме целуна по бузата. — Но вече ми се струва адски далечно. Не усещам напрежение помежду ни. Какво ще кажеш да се целунем и да компенсираме пропуснатото?

— Може би по-късно. Сега имаме много работа.

Тя закачливо се нацупи и имитира целувка.

— О, хайде, миличък, само малко целувчици… хайде, нищо няма да ти стане…

— По-късно — отсякох аз.

Джулия въздъхна и се отказа. Известно време мълчаливо вървяхме по коридора. После тя сериозно каза:

— Ти ме избягваш, Джак. И искам да знам защо.

Не й отговорих, само многострадално въздъхнах и продължих да вървя, като се престорих, че думите й не заслужават отговор. Всъщност бях ужасно разтревожен.

Не можех вечно да отказвам да я целуна. Рано или късно тя щеше да разбере какво знам. Може вече да беше разбрала. Защото дори когато се държеше детински, Джулия изглеждаше по-умна, по-проницателна отвсякога. Имах чувството, че нищо не й убягва. Същото се отнасяше за Рики. Двамата като че ли бяха придобили някаква свръхсетивност.

Тревожех се и за онова, което ми беше показала Мей. За черния облак, който сякаш бе излязъл от устата на Джулия. Защото доколкото знаех, рояците убиваха жертвата си. Бяха безпощадни. Сега изглеждаше, че жена ми носи рояк в себе си. Това не беше възможно. Дали имаше някакъв имунитет? Или роякът я търпеше и не я убиваше поради конкретна причина? Ами Рики и Винс? И те ли имаха имунитет?

Едно бе ясно: Джулия и Рики не искаха да се обадим на никого. Нарочно ни бяха изолирали в пустинята, знаейки, че разполагат с няколко часа до пристигането на хеликоптера. Следователно нямаха нужда от повече време. За какво? За да ни убият ли? Или само да ни заразят?

Докато крачех по коридора до жена си, се чувствах така, сякаш вървя до чужд човек. Човек, когото вече не познавам. И който беше невероятно опасен.

Погледнах си часовника. Вертолетът щеше да е тук след по-малко от два часа.

Джулия се усмихна.

— Среща ли имаш?

— Не. Просто си мислех, че е време за закуска.

— Джак — каза тя. — Защо не си откровен с мен?

— Откровен съм…

— Не си. Чудеше се след колко време ще пристигне хеликоптерът.

Свих рамене.

— След два часа — продължи Джулия. И прибави: — Басирам се, че с радост ще си тръгнеш оттук, нали?

— Да. Но няма да си тръгна, докато не свърши всичко.

— Защо? Какво е останало да се върши?

Вече бяхме стигнали жилищния отсек. Усетих миризма на пържени яйца с бекон. Рики се появи иззад ъгъла и весело се усмихна, когато ме видя.

— Здрасти, Джак. Как спа?

— Добре.

— Наистина ли? Щото изглеждаш малко уморен.

— Сънувах кошмари.

— Нима? Кошмари ли? Отврат.

— Понякога се случва.

Тримата влязохме в кухнята. Боби приготвяше закуска.

— Бъркани яйца с лук и сирене — бодро съобщи той. — Какъв препечен хляб искате?

Джулия искаше бял. Рики искаше кифличка. Аз отговорих, че не искам нищо. Наблюдавах Рики и за пореден път забелязах, че изглежда много силен. Мускулите под тениската му ясно се очертаваха. Той срещна погледа ми.

— Какво има?

— Нищо. Просто се възхищавам на мъжествения ти вид. — Опитвах се да се държа естествено, ала всъщност се чувствах невероятно напрегнат. Постоянно се сещах за Чарли, спомнях си колко бързо го бяха нападнали. Не бях гладен и исках да се махна. Но не виждах как да го направя, без да събудя подозрения.

Джулия отиде при хладилника и отвори вратата. Шампанското беше вътре.

— Сега готови ли сте да празнуваме?

— Естествено — отвърна Боби. — Звучи страхотно: да започнеш деня с шампанско.

— Категорично не — заявих аз. — Джулия, настоявам да гледаш на положението сериозно. Още не сме извън опасност. Трябва да повикаме военните, а не можем да им се обадим. Не е време да гърмим шампанското.

Тя се нацупи.

— Уф, винаги разваляш всичко.

— Не говори глупости!

— О, миличък, не се сърди, просто ме целуни, целуни ме. — Джулия пак издаде устни напред и се наведе над масата.

Изглежда, единственото ми оръжие бе гневът.

— По дяволите, Джулия! — повиших глас аз. — Причината за цялата тая каша е, че още отначало не си взимала нещата на сериозно. Имала си избягал рояк в пустинята цели две седмици. И вместо да го унищожиш, ти си си играла с него. Мотала си се, докато не е излязъл от контрол, и в резултат загинаха четирима души. Това не е повод за празник, Джулия. Това е трагедия. И докато съм тук, няма да пия никакво шампанско. И никой няма да пие. — Занесох бутилката при мивката и я счупих. Обърнах се към нея. — Ясен ли съм?

— Това беше излишно — студено отвърна тя.

Видях, че Рики ме наблюдава замислено. Като че ли взимаше някакво решение. Боби се бе обърнал с гръб към нас, сякаш се срамуваше от семейната кавга. Дали бяха пипнали и него? Стори ми се, че зървам тънка черна линия на тила му, ала не бях сигурен и не смеех да се вторачвам продължително.

— Излишно ли? — яростно казах аз. — Тези хора ми бяха приятели. Бяха и твои приятели, Рики. И твои, Боби. И повече не искам да чувам за никакво празнуване! — Обърнах се и изхвърчах навън. На прага се сблъсках с Винс.

— По-спокойно, приятел — рече той. — Ще вземеш да получиш удар.

— Майната ти!

Винс повдигна вежди. Измъкнах се покрай него.

— Никого не можеш да заблудиш, Джак! — извика подире ми Джулия. — Знам какво става!

Стомахът ми се сви. Но продължих да вървя.

— Направо си прозрачен, Джак. Знам, че се връщаш при нея.

— Абсолютно си права! — отвърнах аз.

Дали Джулия наистина смяташе така? Нито за миг не вярвах. Само се опитваше да ме заблуди, да ми замаже очите, докато… Какво се готвеха да направят?

Бяха четирима. А ние — само двама. Ако вече не се бяха добрали до Мей…

Мей не беше в биологичната лаборатория. Поогледах се и видях, че е открехната една странична врата, която водеше до подземния етаж с ферментационната инсталация. Отблизо котлите изглеждаха много по-големи, гигантски стоманени кълба с диаметър около метър и осемдесет. Бяха заобиколени с плетеница от тръби, клапани и терморегулатори. Тук бе топло и много шумно.

Мей стоеше до третия котел, записваше си нещо в бележник и затваряше един клапан. Погледна ме, после за миг вдигна очи към тавана, където беше монтирана охранителна камера, и заобиколи от отсрещната страна на резервоара. Последвах я.

— Те спаха на светло — каза Мей.

Кимнах. Вече знаех какво означава това.

— Всички са заразени.

— Да.

— И роякът не ги убива.

— Да, но не разбирам защо.

— Трябва да е еволюирал така, че да ги търпи — отвърна тя.

— Толкова бързо ли?

— Някои организми еволюират бързо. Познаваш проучванията на Ева.

Познавах ги. Той беше изучавал холерата и бе установил, че холерният организъм бързо се променя, за да поддържа епидемичното си разпространение. В селата, където няма чиста вода, а минава само канавка, холерата предизвиква фатална диария. Изпражненията на жертвите съдържат милиони холерни организми, които попадат във водата и заразяват други в селото. По този начин холерата се възпроизвежда и епидемията продължава.

Но когато има чисти водоизточници, холерата не се възпроизвежда. Жертвите умират, ала изпражненията им не попадат във водата. Не се заразяват други и епидемията отслабва. При такива обстоятелства организмите еволюират в по-мека форма, която не убива жертвите и им позволява да разпространяват холерата чрез контакт, мръсно бельо и така нататък.

Мей предполагаше, че същото се е случило с рояците. Те бяха еволюирали в по-мека форма, която можеше да се предава от човек на човек.

— Зловещо е — казах аз.

Тя кимна.

— Но какво можем да направим?

И беззвучно заплака. По лицето й потекоха сълзи. Познавах Мей като невероятно силна личност. Сълзите й ме потресоха. Тя клатеше глава.

— Нищо не можем да направим, Джак. Те са четирима. По-силни са от нас. Ще ни убият, както убиха Чарли.

Мей притисна лице към рамото ми. Прегърнах я. Но не можех да я утеша. Защото знаех, че е права. Нямаше изход.

Уинстън Чърчил е казал, че когато човек е под обстрел, умът му се съсредоточава идеално. Мислите ми летяха с бясна скорост. Реших, че съм допуснал грешка и че трябва да я поправя. Макар да беше типично човешка.

Като се има предвид, че живеем в епоха на еволюционност — еволюционна биология, еволюционна медицина, еволюционна екология, еволюционна психология, еволюционна икономика, еволюционна компютърна наука — хората изненадващо рядко разсъждават от гледна точка на еволюцията. Това е общочовешки недостатък. Ние възприемаме околния свят като снимка, докато той всъщност е филм и постоянно се променя. Знаем, че се променя, разбира се, но се държим така, все едно е неизменен. Отричаме реалността на промяната. Затова тя винаги ни изненадва. Родителите дори се изненадват от порастването на децата си. Отнасят се с тях като с по-малки, отколкото са в действителност.

И аз се бях изненадал от промяната в еволюцията на рояците. Нямаше причина те да не се развиват едновременно в две посоки. Както и в три, четири или десет. Трябваше да го предвидя. Трябваше да го очаквам. Ако се бях сетил, може би щях да съм по-подготвен да се справя със ситуацията.

Но аз бях разглеждал рояка като един проблем — някъде навън, в пустинята — и бях пренебрегнал другите възможности.

„Нарича се «отхвърляне на действителността», Джак.“ Зачудих се още какво отхвърлям. Какво друго не бях забелязал. Къде бях сбъркал? Какви бяха първите податки, които ми бяха убегнали? Сигурно фактът, че първият ми контакт с рояк бе предизвикал алергична реакция — реакция, в резултат на която едва не бях умрял. Според Мей тя се беше дължала на токсин, образуван от бактериите в рояка. Токсин, който явно бе продукт на еволюционна промяна при Е. coli. Всъщност самото присъствие на бактериофаги в резервоара представляваше еволюционна промяна, вирусна реакция към бактериите, която…

— Мей — казах аз. — Чакай малко.

— Какво има?

— Струва ми се, че можем да ги спрем.

Тя го прие скептично, виждах го изписано на лицето й. Но избърса очи и ме изслуша.

— Роякът се състои от частици и бактерии, нали така? — попитах аз.

— Да.

— Бактериите осигуряват суровината, необходима на частиците да се възпроизвеждат. Нали? Добре. Следователно, ако бактериите умрат, роякът също умира, нали така?

— Сигурно. — Мей се намръщи. — За антибиотик ли мислиш? Да дадеш на всички антибиотик ли? Защото ще ти трябват много антибиотици, за да се справиш с инфекция с Ешерихия коли, няколко дни ще трябва да взимат лекарства и не…

— Не. Не мисля за антибиотици. — Потупах резервоара. — Мисля за това.

— За бактериофаги ли?

— Защо не?

— Не знам дали ще се получи — отвърна тя и отново свъси вежди. — Възможно е. Само че как ще им дадеш бактериофагите? Те няма просто да ги изпият, нали знаеш.

— Тогава ще напълним атмосферата с тях. Те ще ги вдишат и няма да усетят.

— Аха. И как ще напълним атмосферата?

— Лесно. Не изключвай тоя резервоар. Вкарай бактерии в системата. Искам монтажната линия да започне да произвежда вируси — много вируси. После ще ги освободим във въздуха.

Мей въздъхна.

— Няма да стане, Джак.

— Защо?

— Защото монтажната линия няма да произведе много вируси.

— Защо?

— Заради начина, по който се възпроизвеждат вирусите. Нали знаеш — те се закачват за клетъчната стена и проникват в клетката. После възприемат рибонуклеиновата киселина на самата клетка и започват да произвеждат вируси. Клетката прекратява нормалните си метаболични функции и скоро се пръсва като балон. Новите вируси се насочват към други клетки и процесът започва отначало.

— И какво от това?

— Ако пусна бактериофаги в монтажната линия, вирусът ще започне бързо да се възпроизвежда — за известно време. Но ще пробие много клетъчни мембрани и ще ги превърне в липидни отпадъци. Те ще задръстят междинните филтри. След час-два монтажната линия ще прегрее, ще се задействат системите за сигурност и ще изключат всичко. Цялото производство ще спре. И няма да има вируси.

— Системите за сигурност не се ли изключват?

— Изключват се. Но не знам как.

— Кой знае?

— Само Рики.

Поклатих глава.

— Това не ни върши работа. Сигурна ли си, че няма да се справиш…

— Има код — прекъсна ме Мей. — И само Рики го знае.

— О!

— А и ще е прекалено опасно да изключим системите за сигурност, Джак. Отделни звена от линията действат при висока температура и волтаж. И в ръкавите се произвеждат големи количества кетони и метан. Равнищата им се следят и се поддържат в определени норми. Ако не се наблюдават, може да прехвръкне искра и… — Тя сви рамене.

— Искаш да кажеш, че може да избухне ли?

— Не, Джак. Гарантирам ти, че ще избухне. Няколко минути след изключването на системата за сигурност. След шест, може би най-много след осем минути. И не те съветвам да си наблизо, когато избухне. Така че не можеш да използваш монтажната линия, за да произведеш голямо количество вируси. Със или без система за сигурност, просто няма да се получи.

Мълчание.

Разочарование.

Огледах се. Погледнах стоманения резервоар, чиято стена се заобляше над главата ми. Погледнах стойката с епруветките в краката на Мей. Погледнах в ъгъла, където видях парцал, кофа и петлитрова пластмасова туба с вода. Погледнах и Мей, уплашена, все още на ръба на сълзите, ала някак запазила самообладание.

И в главата ми се оформи план.

— Добре. Въпреки това го направи. Пусни вируса в монтажната линия.

— Какъв е смисълът?

— Просто го направи.

— Джак — рече тя. — Защо да го правим? Те знаят, че си се досетил. Не можем да ги заблудим. Прекалено са умни. Ако се опитаме да го направим, веднага ще ни нападнат.

— Да — съгласих се аз. — Сигурно.

— А и няма да се получи. Линията няма да произведе вируси. Тогава защо, Джак? Каква полза има?

Мей ми беше приятелка, но сега имах план и не възнамерявах да й го разкрия. Не ми бе приятно, но трябваше да отвлека вниманието на другите. Трябваше да ги заблудя. И тя щеше да ми помогне — което означаваше, че трябва да вярва в друг план.

— Мей, трябва да им отвлечем вниманието, да ги заблудим — казах аз. — Искам да пуснеш вируса в монтажната линия. Нека се съсредоточат върху тоя проблем. Нека мислят за това. Междувременно аз ще изсипя известно количество вируси в резервоара на противопожарната система.

— И после ще задействаш пръскачките, така ли?

— Да.

Тя кимна.

— И вирусите ще ги облеят.

— Точно така.

— Може и да се получи, Джак.

— Не се сещам за нищо по-добро. А сега отвори някой от тия клапани и дай да напълним няколко епруветки с вируси. Искам да пуснеш вируси и в оная петлитрова туба ей там.

Мей се поколеба.

— Клапанът е от другата страна на резервоара. Ще ни видят на охранителната камера.

— Не се безпокой — успокоих я аз. — Вече няма значение. Просто ще ми спечелиш малко време.

— И как да го направя?

Обясних й. Тя сбърчи лице.

— Майтапиш се! Те никога няма да се хванат!

— Няма, разбира се. Просто ми трябва малко време.

Заобиколихме резервоара. Тя напълни епруветките. Течността приличаше на гъста кафява кал. Вонеше на изпражнения. И приличаше на изпражнения.

— Сигурен ли си? — попита ме Мей.

— Трябва — отвърнах аз. — Нямаме избор.

— Първо ти.

Взех епруветката, дълбоко си поех дъх и я изгълтах. Беше отвратително. Повдигна ми се. Помислих си, че ще повърна, но се сдържах. Пак си поех дъх, изпих малко вода от тубата и погледнах Мей.

— Ужасно, а? — попита тя.

— Ужасно.

Мей взе друга епруветка, стисна носа си с палец и показалец и я изпи. Изчаках кашлицата й да премине. Тя успя да не повърне. Подадох й тубата, Мей отпи и изля остатъка на пода. После я напълни с кафява кал.

Накрая завъртя кранчето на големия клапан.

— Така — каза тя. — Вече влиза в системата.

— Добре. — Прибрах две епруветки в джоба на ризата си. Взех петлитровата туба. На етикета пишеше „Чиста питейна вода“. — Чао. — И бързо се отдалечих.

Докато вървях по коридора, си мислех, че вероятността да успея е едно на сто. Може би дори едно на хиляда. Ала имах шанс.

По-късно гледах записа на охранителната камера и оттам разбрах какво се е случило с Мей. Тя влезе в кухнята. Носеше стойката с кафяви епруветки. Всички други бяха там и закусваха. Джулия я изгледа ледено. Винс не й обърна внимание.

— Какво носиш, Мей? — попита Рики.

— Бактериофаги — отвърна тя.

— За какво са ти?

Това привлече вниманието на Джулия.

— Това са проби от ферментационния резервоар — поясни Мей.

— Пфу, нищо чудно, че смърдят.

— Джак току-що изпи една епруветка. Накара и мен да изпия.

Рики изсумтя.

— Защо? Божичко, как не си повърнала?

— За малко да повърна. Джак иска всички да изпиете по една.

Боби се засмя.

— А стига бе! Защо?

— За да е сигурен, че не сте заразени.

Рики се намръщи.

— Заразени ли? Какво искаш да кажеш?

— Джак казва, че Чарли е носил рояка в тялото си, следователно сигурно и ние сме заразени. Или поне някои от нас. Затова изпийте вируса и той ще убие бактериите във вас и така ще убие рояка.

— Сериозно ли говориш? — попита Боби. — Да изпия тия лайна? Няма да стане, Мей!

Тя се обърна към Винс.

— Смърди ми на лайна — каза той. — Нека някой друг опита пръв.

— Рики? Искаш ли да си пръв? — попита Мей.

Той поклати глава.

— Няма да изпия тази гадост. Защо да го правя?

— Ами, първо, защото така ще си сигурен, че не си заразен. И второ, защото така и ние ще сме сигурни.

— Какво искаш да кажеш? Това да не е проверка?

Мей сви рамене.

— Така смята Джак.

Джулия свъси вежди и се обърна към Мей.

— Къде е Джак?

— Не знам. Видях го във ферментационното отделение. Не знам къде е сега.

— Знаеш, разбира се — студено отвърна Джулия. — Знаеш точно къде е отишъл.

— Не знам. Нищо не ми каза.

— Казал ти е. Той ти казва всичко. Всъщност заедно сте подготвили тази малка интерлюдия, нали? Не можете сериозно да очаквате, че ще изпием това нещо. Къде е Джак, Мей?

— Казах ти, не знам.

— Провери мониторите — нареди жена ми на Боби. — Намери го. — Тръгна към Мей. — Мей. — Гласът й беше спокоен, но излъчваше заплашителност. — Искам да ми отговориш. И този път ми кажи истината.

Мей отстъпи крачка назад. Рики и Винс се приближаваха от двете й страни. Мей долепи гръб до стената. Джулия бавно се приближаваше.

— Кажи ми веднага, Мей. Ще е много по-добре за теб, ако не се дърпаш.

— Открих го — съобщи от отсрещния край на стаята Боби. — Във фабриката е. Носи голяма туба с лайна, поне така изглежда.

— Кажи ми, Мей. — Джулия се наведе към нея. Беше толкова близо, че устните им почти се допираха. Мей стисна клепачи. Трепереше от страх. Джулия я погали по косата. — Не се бой. Няма от какво да се страхуваш. Просто ми кажи какво прави Джак с тази туба.

Мей истерично се разхлипа.

— Знаех си, че няма да се получи. Казвах му, че ще се сетите.

— Разбира се — тихо отвърна Джулия. — Разбира се, че щяхме да се досетим. Просто ми кажи.

— Джак напълни тубата с вируси и ще ги пусне в резервоара на противопожарната система.

— Много находчиво — каза Джулия. — Благодаря ти, миличка.

И я целуна по устата. Мей се дърпаше, ала гърбът й бе притиснат към стената и Джулия държеше главата й. Когато най-после се отдръпна, жена ми каза:

— Опитай се да запазиш спокойствие. Просто запомни. Нищо няма да ти стане, ако не се съпротивляваш.

И излезе от кухнята.

Седми ден, 06:12

Събитията се развиваха по-бързо, отколкото очаквах. Чух ги да тичат към мен по коридора. Припряно скрих тубата, после се върнах обратно и продължих през фабричната зала. Те се втурнаха след мен. Затичах се. Винс се хвърли върху мен и аз тежко се строполих на бетонния под. Рики скочи отгоре ми и ми изкара въздуха. После Винс няколко пъти ме изрита в ребрата и двамата ме изправиха на крака пред Джулия.

— Здрасти, Джак — усмихнато рече тя. — Как е?

— Било е и по-добре.

— Хубаво си поговорихме с Мей. Така че няма смисъл да шикалкавиш. — Тя се огледа. — Къде е тубата?

— Каква туба?

— Джак… — Джулия тъжно поклати глава. — Защо се опъваш? Къде е тубата с бактериофаги, която се готвеше да изсипеш в резервоара на противопожарната система?

— Нямам никаква туба.

Тя пристъпи към мен. Усетих дъха й върху лицето си.

— Познавам това твое изражение, Джак. Имаш план, нали? А сега ми кажи къде е тубата?

— Каква туба?

Устните й докоснаха моите. Стоях неподвижно като статуя.

— Джак, скъпи — прошепна Джулия. — Знаеш, че не бива да си играеш с опасни неща. Искам тубата.

Не помръднах.

— Само една целувчица, Джак.

— Остави, Джулия — каза Рики. — Не го е страх от теб. Изпил е вируса и си мисли, че това ще го спаси.

— А ще го спаси ли? — Джулия отстъпи назад.

— Възможно е, обаче се басирам, че го е страх да умре.

Двамата с Винс ме повлякоха към високото помещение с магнита. Започнах да се съпротивлявам.

— Точно така, знаеш какво те чака, нали? — каза Рики. Това не влизаше в плана ми. Не го бях очаквал — и сега не знаех какво да направя. Ритах и се извивах в ръцете им, ала те бяха невероятно силни и просто ме мъкнеха напред. Джулия отвори тежката стоманена врата. Вътре видях кръглия магнит с диаметър почти два метра.

Рики и Винс грубо ме блъснаха. Проснах се на пода и си ударих главата в стоманения кожух. Чух, че вратата изщраква и се заключва.

Скочих на крака.

Охлаждащите помпи с грохот се включиха. Интеркомът изпращя. Разнесе се гласът на Рики.

— Да си се питал защо стените са от стомана, Джак? Пулсовите магнити са опасни. Ако ги включиш постоянно, просто избухват. Взривява ги полето, което генерират. Имаме една минута за зареждане. Така че ти остава една минута да премислиш нещата.

Вече бях влизал в това помещение, когато Рики ми беше показвал фабриката. Спомних си, че има бутон за изключване, и го натиснах с коляно.

— Няма да стане, Джак — каза Рики. — Обърнах връзките. Сега този бутон включва магнита. Мислех, че ще искаш да знаеш.

Тътенът се усили. Подът леко завибрира. Въздухът бързо се изстудяваше. След малко от устата ми вече излизаше пара.

— Съжалявам, ако е неприятно, но няма да е задълго — рече Рики. — Щом започнат импулсите, бързо ще се загрее. Хм, да видим. За четирийсет и седем секунди.

Разнесе се бързо чукане, като от приглушен пневматичен чук. Вече почти не чувах Рики по интеркома.

— Виж, Джак — продължи той. — Ти имаш семейство. Семейство, което се нуждае от теб. Така че много внимателно обмисли положението.

— Дай да говоря с Джулия.

— Не, Джак. В момента тя не иска да разговаря с теб. Ти много я разочарова, Джак.

— Дай да говоря с нея.

— Не ме ли чуваш, Джак? Тя не иска. Докато не й кажеш къде е вирусът.

Чук-чук-чук. Започваше да се стопля. Чувах клокоченето на охлаждащата течност, която течеше по тръбите. Повторно натиснах бутона с коляно.

— Казах ти, Джак. Така само включваш магнита. Не ме ли чуваш?

— Наистина не те чувам — извиках аз.

— Е, жалко — рече Рики. — Много съжалявам.

Поне ми се стори, че каза така. Чукането изпълваше помещението, караше въздуха да вибрира. Заболя ме главата. Втренчих се в магнита, в тежките болтове, които държаха плочите на кожуха. Скоро тия болтове щяха да се превърнат в ракети.

— Не се ебаваме, Джак — каза Рики. — Не ни се ще да те изгубим. Двайсет секунди.

Тази една минута беше времето за зареждане на магнитните кондензатори, за да могат да започнат продължаващите едва милисекунди електрически импулси. Зачудих се колко време след зареждането импулсите ще взривят магнита. Сигурно най-много няколко секунди. Така че времето ми изтичаше. Не знаех какво да правя. Бях допуснал ужасна грешка. И най-лошото бе, че бях изгубил единственото си преимущество, защото сега те съзнаваха значението на вируса. Преди не го бяха смятали за сериозна опасност. Ала сега разбираха и искаха да им го дам. Скоро щяха да се сетят да унищожат ферментационния резервоар. Щяха окончателно да се справят с вируса, бях убеден в това.

И аз не можех да направя нищо. Вече не.

Нямах представа как е Мей, дали са я наранили. Дали изобщо е жива. Обзе ме безразличие. Седях в огромна камера за ядрен магнитен резонанс, нищо повече. Тоя ужасяващ, пронизителен звук — така трябва да се бе чувствала Аманда, когато я бяха изследвали с ЯМР. Мислите ми блуждаеха. Вече нищо не ме интересуваше.

— Десет секунди — каза Рики. — Хайде, Джак. Не се прави на герой. Не е в стила ти. Кажи ни къде е. Шест секунди. Пет. Джак, хайде де.

Чукането беше престанало. Разнесе се остро стържене на поддаващ метал. Магнитът се бе включил за няколко милисекунди.

— Първи импулс — съобщи Рики. — Не се прави на идиот, Джак.

Бам! Бам! Импулсите започнаха да се редуват на все по-кратки интервали. Кожухът на охладителя започна да се огъва.

Бам! Бам!

Не издържах.

— Добре! — извиках аз. — Рики! Ще ви кажа!

Бам!

— Хайде, Джак! Чакам.

— Не! Първо го изключи. И ще кажа само на Джулия.

Бам! Бам!

— Много неразумно от твоя страна, Джак. Не си в положение да се пазариш.

Бам!

— Вируса ли искаш, или предпочиташ да е изненада?

Бам! Бам! Бам!

После внезапно настъпи тишина. Чуваше се само съскането на охлаждащата течност, която изтичаше от кожуха. Магнитът бе горещ на пипане. Но поне импулсите на ЯМР бяха престанали.

ЯМР.

Зачаках Джулия. Седнах.

Чух вратата да се отключва. Влезе Джулия.

— Не си пострадал, нали, Джак?

— Не, пострадаха само нервите ми.

— Не знам защо се подложи на това — каза тя. — Беше напълно излишно. Но ти нося добра новина. Току-що пристигна хеликоптерът.

— Наистина ли?

— Да, днес подрани. Само си помисли, нали ще е чудесно да се прибереш вкъщи? В своя дом, при семейството си?

Седях, опрял гръб на стената, и я гледах.

— Искаш да кажеш, че мога да си вървя, така ли?

— Разбира се, Джак. Няма защо да стоиш тук. Само ми дай тубата с вируса и си върви.

Не й вярвах нито за миг. Виждах доброжелателната Джулия, прелъстителната Джулия. Ала не й вярвах.

— Къде е Мей?

— Почива си.

— Какво сте й направили?

— Нищо. Абсолютно нищо. — Тя поклати глава. — Наистина не разбираш, нали? Не искам никой да пострада, Джак. Нито ти, нито Мей, никой. Особено ти.

— Опитай се да го обясниш на Рики.

— Моля те, Джак. Хайде да оставим чувствата настрани и да поразсъждаваме логично. Ти сам правиш всичко това. Защо не приемеш новото положение? — Джулия ми протегна ръка и аз я поех. Тя ме изправи на крака. Беше силна. По-силна отвсякога. — В крайна сметка ти си основен участник. Ти унищожи дивия тип, Джак.

— За да може да процъфти доброкачественият тип.

— Точно така, Джак. За да може да процъфти доброкачественият тип. И да влезе в симбиоза с човешките същества.

— Симбиозата, в която сте влезли вие?

— Точно така, Джак — усмихна се Джулия.

Усмивката й бе зловеща.

— Джулия, това са глупости — казах аз. — Това е болест.

— Разбира се, че ще смяташ така. Защото още не знаеш какво е. Не си го изпитал. — Тя се приближи и ме прегърна. Позволих й. — Нямаш представа какво ти предстои.

— Историята на моя живот.

— Стига си се инатил. Просто го приеми. Изглеждаш уморен, Джак.

Въздъхнах.

— Уморен съм. — И наистина бях. В нейните ръце определено се чувствах слаб. Бях сигурен, че и тя го усеща.

— Тогава защо не се отпуснеш? Прегърни ме, Джак.

— Не знам. Може би си права.

— Права съм, разбира се. — Тя пак се усмихна, разроши косата ми с длан. — О, Джак, ужасно ми липсваше.

— И ти на мен — отвърнах аз. — Липсваше ми. — Прегърнах я, притиснах я към себе си. Лицата ни се доближиха едно към друго. Тя беше красива, устните й се разтвориха, очите й се взираха в мен, меки, подканящи. Усетих, че се отпуска. — Кажи ми само едно, Джулия.

— Разбира се, Джак.

— Защо си отказала да се подложиш на изследване с ядрен магнитен резонанс в болницата?

Тя се намръщи и се отдръпна, за да ме погледне.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— И ти ли си като Аманда?

— Коя Аманда?

— Нашето бебе, забрави ли? Ядреният магнитен резонанс я излекува. Светкавично.

— За какво говориш?

— Джулия, роякът има ли някакви проблеми с магнитните полета?

Тя се ококори и започна да се бори в ръцете ми.

— Пусни ме! Рики! Рики!

— Съжалявам, скъпа — казах аз. И натиснах бутона с коляно. Разнесе се острият звук от пулсирането на магнита.

Джулия закрещя.

От отворената й уста се разнасяше силен постоянен вик, мускулите на лицето й бяха напрегнати. Стиснах ръката й. Кожата на лицето й затрепери. После чертите й започнаха да се променят, да се подуват. Стори ми се, че очите й изглеждат уплашени. Подуването продължи и се разпадна на отделни ручейчета.

И в следващия момент Джулия буквално се разпадна пред погледа ми. Кожата на подутото й лице се пръсна на реки от частици като пясък, стичащ се от върха на пясъчна дюна. Частиците се понесоха по дъгата на магнитното поле към стените на помещението.

Усетих, че тялото й олеква в ръцете ми. Частиците продължаваха да изтичат към всички ъгли на стаята. И когато свършиха, в обятията ми остана блед труп. Очите на Джулия бяха хлътнали. Устните й бяха тънки и напукани, кожата й прозираше. Косата й бе безцветна, суха. Ключиците й изпъкваха от костеливата й шия. Приличаше на болна от рак. Тя раздвижи уста. Чух едва прошепнати думи. Наведох се към нея.

— Той ме разяжда, Джак — промълви жена ми.

— Знам.

— Трябва да направиш нещо.

— Знам.

— Джак, децата…

— Добре.

— Целунах ги — промълви тя.

Не отговорих. Само затворих очи.

— Джак, спаси дечицата ми, Джак…

— Добре.

Погледнах нагоре и я видях навсякъде около себе си, лицето и тялото на Джулия, разпрострени по целите стени. Частиците бяха запазили вида й, ала се бяха сплескали върху повърхността на стените. И все още се движеха едновременно с разтварянето на устните, с мигането на клепачите й. После пред очите ми започнаха да се носят обратно към нея в мъгла с телесен цвят.

— Джулия! — извика пред стаята Рики. — Джулия! — Ритна вратата няколко пъти, но не влезе. Знаех, че не смее. Бях изчакал цяла минута и кондензаторите бяха заредени. Не бе в състояние да ми попречи да включа магнита. Можех да го задействам когато поискам — поне докато не изчерпя заряда му.

— Джак…

Погледнах я. Очите й бяха тъжни, умоляващи.

— Джак — промълви тя. — Не знаех…

— Всичко е наред — казах аз.

Частиците се носеха обратно и отново извайваха лицето й. Джулия възвръщаше материалността и красотата си.

Натиснах бутона.

Бам!

Частиците се стрелнаха към стените, макар този път не толкова бързо. И в ръцете ми пак остана безпомощното тяло на Джулия. Хлътналите й очи умоляващо се взираха в мен.

Бръкнах в джоба си и извадих едната епруветка с бактериофаги.

— Изпий я.

— Не, не — възбудено се възпротиви жена ми. — Вече е късно за…

— Опитай. — Вдигнах епруветката към устните й. — Хайде, скъпа. Искам да опиташ.

— Моля те, недей. Не е важно…

— Джулия! — извика Рики. — Джулия! — И заблъска с юмруци по вратата. — Добре ли си, Джулия?

Очите на трупа се насочиха към вратата. Устните й помръднаха. Костеливите пръсти задърпаха ризата ми. Искаше да ми каже нещо. Отново обърнах глава, за да я чуя.

Тя дишаше плитко и слабо. Не долавях думите. После изведнъж я разбрах.

— Те ще те…

— Знам — отвърнах аз.

— Не им позволявай… Децата…

— Няма.

Костеливата й ръка докосна лицето ми.

— Знаеш, че винаги съм те обичала, Джак — промълви Джулия. — Никога не бих ти направила нищо лошо.

— Знам, Джулия. Знам.

Частиците по стените отново се носеха към нея. За трети път натиснах с коляно бутона с надеждата да остана още малко с нея, ала се разнесе само глухо механично изтракване.

Кондензаторът се бе изчерпал.

И ненадейно с рязко изсвистяване всички частици се върнаха по местата си, и Джулия пак беше цяла, красива и силна като преди. Тя с презрителен поглед ме отблъсна от себе си и високо и твърдо каза:

— Съжалявам, че трябваше да видиш това, Джак.

— И аз.

— Но нищо не може да се направи. Губим си времето. Искам тубата с вируса, Джак. Искам я веднага.

В известен смисъл това опрости всичко. Защото разбрах, че пред мен вече не е Джулия. Не трябваше да мисля какво може да й се случи. Трябваше да мисля само за нас с Мей — ако Мей още бе жива.

И ако и аз останех жив през следващите няколко минути.

Седми ден, 07:12

— Добре — отвърнах аз. — Добре. Ще ти дам вируса.

Тя свъси вежди.

— Пак лъжеш.

— Не. Предавам се. Ще те заведа.

— Добре. Да започнем с епруветките в джоба ти.

— Какво, тия тук ли? — В движение бръкнах в джоба си и излязох от стаята. Отвън ме чакаха Рики и Винс.

— Много смешно, мама му стара — каза Рики. — Можеше да я убиеш. Можеше да убиеш собствената си жена.

— А какво ще кажеш за това?

Продължавах да ровя в джоба си, като че ли епруветките бяха заседнали вътре. Те не знаеха какво правя и пак ме сграбчиха от двете страни.

— Момчета, не мога да ги извадя, докато ме…

— Пуснете го — заповяда Джулия.

— Как ли пък не — отвърна Винс. — Той ще извади нещо.

Все още се съпротивлявах, мъчех се да извадя епруветките. Накрая ги измъкнах. Докато се борехме, хвърлих едната на бетонния под. Тя се разби. Образува се кафява локвичка.

— Господи! — Те отскочиха настрани и ме пуснаха. Втренчиха се в пода, после се наведоха да огледат краката си, за да проверят дали не съм ги опръскал.

И в този миг аз побягнах.

Грабнах тубата от мястото, на което я бях скрил, и продължих през фабричната зала. Трябваше да стигна до асансьора и да се кача на покрива, където се намираше сърцето на системата. Горе, където бяха климатиците и електрическите разклонителни кутии — и резервоарът на противопожарната система. Ако успеех да стигна до асансьора и да се изкача само два-три метра нагоре, те нямаше да могат да ме докоснат.

Ако успеех, планът ми щеше да се осъществи.

До асансьора имаше петдесетина метра.

Тичах с всички сили, прескачах най-ниските пипала на октопода и се провирах под високите до гърдите ръкави. Погледнах назад и не ги забелязах сред лабиринта от кабели и машини. Ала ги чух да викат. Чух и стъпки на тичащи крака.

— Насочва се към противопожарната система! — каза Джулия. Пред себе си видях жълтата клетка на асансьора.

В края на краищата щях да успея.

В този момент се препънах в едно от пипалата и се проснах на пода. Тубата се плъзна и спря до една подпорна греда. Бързо скочих и я взех. Знаех, че са по петите ми. Не посмях да погледна назад.

Затичах се към асансьора, наведох се под последната тръба, но когато отново вдигнах очи, Винс вече беше там. Сигурно знаеше пряк път между пипалата на октопода и някак си ме беше изпреварил. Сега стоеше в откритата клетка и се хилеше. Погледнах назад и видях, че Рики е само на няколко метра зад мен.

— Откажи се, Джак! — извика Джулия. — Безсмислено е.

Имаше право, наистина бе безсмислено. Не можех да се справя с Винс. Вече не бях в състояние и да избягам от Рики. Прескочих някаква тръба, заобиколих един електрически стабилизатор и се наведох. Докато Рики прескачаше тръбата, забих лакът между краката му. Той изрева и се затъркаля по пода. С всички сили го ритнах в главата. Това беше за Чарли.

Затичах се.

Винс приклекна и сви юмруци. Предусещаше вкуса на боя. Тичах право към него и той широко се ухили в очакване. В последния момент завих наляво. Подскочих. И се закатерих по стълбата на стената.

— Спрете го! — извика Джулия. — Спрете го!

Катеренето бе трудно, бях проврял едната си ръка в дръжката на тубата и тя болезнено ме удряше. Съсредоточих се върху болката. Страх ме е от високото и не исках да гледам надолу. Затова не виждах какво ме дърпа за краката. Опитах се да се освободя с ритане, ала безуспешно.

Накрая се обърнах да погледна. Бях на три метра над земята, а на две стъпала под мен Рики се беше вкопчил с една ръка в глезена ми. Той силно ме дръпна, но се задържах.

Рики мрачно се усмихваше. Заритах в опит да го улуча по лицето, но напразно. Той хвана и двата ми крака и ги притисна към гърдите си. Беше невероятно силен. Продължих да ритам, после го настъпих по ръката, с която се държеше за стъпалото. Рики извика и ме пусна. Настъпих го пак и го ритнах под брадичката. Той се изхлузи пет стъпала надолу, после успя да се хване и увисна.

Пак се закатерих нагоре.

— Спрете го! — отново извика Джулия.

Чух асансьора да скърца. Винс се изкачваше към тавана. Щеше да ме чака там.

Продължих да се катеря.

Бях на четири метра над земята, после на шест. Погледнах надолу, за да видя дали Рики ме гони, ала той беше много далеч и едва ли можеше да ме настигне. В следващия миг Джулия се понесе във въздуха, описвайки спираловидно движение като тирбушон — и се хвана за стълбата точно до мен. Само че не беше Джулия, а роякът — и за миг бе толкова дезорганизиран, че на места прозираше: зърнах вихрещите се частици, които го образуваха. Сведох очи към пода и видях истинската Джулия. Смъртно бледа, тя се взираше нагоре в мен. Лицето й приличаше на череп. Роякът се сгъсти. Устните помръднаха и чух странен глас да казва: „Съжалявам, Джак“. Роякът се сви, стана още по-плътен и се превърна в някаква дребна Джулия, висока около метър и двайсет.

Продължих да се катеря.

Дребната Джулия силно се блъсна в тялото ми. Все едно ме удари чувал с цимент и ми изкара въздуха. Едва се задържах за стълбата. След секунда роякът-Джулия повторно се блъсна в мен. Като пъшках и се опитвах да се защитавам, продължавах да се катеря. Роякът притежаваше достатъчно маса, за да ми причини болка, но не и да ме събори от стълбата.

Навярно и той го разбра, защото се сгъсти в кълбо, плавно се плъзна напред и обгърна главата ми в бръмчащ облак. Ослепях. Не виждах абсолютно нищо. Сякаш се бях озовал в прашна буря. Опипом местех ръце по стъпалата. Лицето и дланите ми пареха, болката стана по-силна, по-остра. Очевидно роякът се учеше да я фокусира. Ала поне не се беше научил да удушава. Засега не бе направил нищо, за да спре дишането ми.

Продължавах.

Катерех се в мрак.

После усетих, че Рики отново хваща крака ми. И вече наистина си помислих, че е настъпил краят.

Бях на осем метра височина, висях на метална стълба, мъкнех туба с кафява кал, горе ме чакаше Винс, Рики ме теглеше надолу и около главата ми бръмчеше рояк, който ме ослепяваше и жилеше. Бях изтощен и усещах, че силите ми свършват. Пръстите ми трепереха. Повече не можех да се държа. Знаех, че просто трябва да се пусна и да падна. Тогава всичко щеше да приключи за миг. И без това с мен беше свършено.

Заопипвах за следващото стъпало. Рики яростно ме дърпаше надолу. Знаех, че ще спечели. Всички те щяха да спечелят. Винаги щяха да печелят.

И после си помислих за Джулия, бледа като призрак и болезнено слаба. Спомних си как устните й шепнеха: „Спаси дечицата ми“. Помислих си за децата, които ме чакаха да се прибера. Видях ги да седят на масата и да чакат вечерята. И разбрах, че каквото и да става, трябва да продължа.

И продължих.

Нямам представа какво се е случило с Рики. Докато е дърпал краката ми от стъпалото, някак си трябва да съм го ритнал по лицето и да съм му счупил носа.

Защото ме пусна и чух тялото му да се премята надолу. Разнесе се вик: „Рики, не!“ и облакът около главата ми изчезна. Пак бях свободен. Погледнах надолу и видях рояка-Джулия до Рики, който се беше хванал на три-четири метра височина и яростно зяпаше нагоре. Устата и носът му бяха разкървавени. Рики пак се заизкачва към мен, но роякът-Джулия го спря.

— Не, Рики. Не, не можеш! Остави на Винс.

Рики се свлече надолу по стълбата и роякът се върна в бледото тяло на Джулия. Двамата се изправиха един до друг, вперили погледи в мен.

Обърнах се и вдигнах очи нагоре.

Винс стоеше на метър и половина над главата ми.

Беше стъпил на горните пръчки и се навеждаше към мен. Нямаше как да го заобиколя. Спрях, за да преценя обстановката, и прехвърлих едната си ръка през най-близкото до лицето ми стъпало. Ала когато повдигнах крак, усетих нещо в джоба си. Спрях.

Имах още една епруветка с бактериофаги.

Бръкнах в джоба си и я извадих, за да му я покажа. Издърпах корковата тапа със зъби.

— Ей, Винс, какво ще кажеш за един лайнян душ?

Той не помръдна. Но присви очи.

Изкачих се още едно стъпало нагоре.

— По-добре се отдръпни, Винс. — Толкова бях задъхан, че не можех да придам на гласа си заплашителна интонация. — Отдръпни се преди да се намокриш.

Още едно стъпало. Бях само на три стъпала под него.

— От теб зависи, Винс. — Прехвърлих епруветката в другата си ръка. — Оттук не мога да те улуча по лицето. Но със сигурност ще намокря краката и обувките ти. Не ти ли пука?

Още едно стъпало. Винс не помръдваше.

— Може и да не ти пука. Обичаш да живееш опасно, а?

Спрях. Ако се изкатерех на следващото стъпало, той можеше да ме ритне по главата. Ако останех на мястото си, щеше да му се наложи да слезе при мен и тогава щях да го достигна. Затова спрях.

— Какво ще кажеш, Винс? Ще останеш ли, или ще се дръпнеш?

Той се намръщи. Погледът му няколко пъти се премести от лицето ми на епруветката и обратно. И после той се отдръпна от стълбата.

— Браво, Винс.

Изкачих се още едно стъпало.

Той се бе отдалечил толкова назад, че не го виждах. Реших, че се кани да ме нападне горе. Затова се приготвих да се наведа и да се залюлея настрани.

Последното стъпало.

И тогава го видях. Не се канеше да ме нападне. Трепереше от страх като животно в капан, свит в най-тъмния ъгъл на коридора. Не виждах очите му, но тялото му се тресеше.

— Добре, Винс, идвам.

Стъпих на решетъчната платформа. Озовах се сред ревящи машини. На няма и двайсет крачки от себе си забелязах двата стоманени резервоара на противопожарната система. Погледнах надолу. Рики и Джулия ме гледаха. Зачудих се дали разбират колко съм близо до целта си.

Вдигнах очи към Винс тъкмо навреме, за да видя, че вади от един сандък в ъгъла прозрачен бял найлон. Уви се в него и с гърлен вик се втурна към мен. Бях точно на ръба на стълбата. Завъртях се настрани и се хванах за една голяма тръба.

Винс се блъсна в мен.

Епруветката изхвърча от дланта ми и се разби в решетката. Тубата се изплъзна от другата ми ръка, затъркаля се по коридора и спря на ръба на пътеката. Още няколко сантиметра и щеше да падне долу. Скочих към нея.

Все още увит в найлона, Винс пак ме блъсна. Ударих главата си в стоманената тръба. Подхлъзнах се върху кафявата кал, която се стичаше през отворите на решетката, и едва запазих равновесие. Винс ме удари трети път.

В паниката си той така и не разбра, че съм изгубил оръжията си. А може и да не виждаше през найлона. Просто ме блъскаше с тялото си, докато не паднах на четири крака. Мигновено запълзях към тубата. Странното ми поведение го накара да спре. Той дръпна найлона надолу, забеляза тубата и се метна към нея, като изви тяло във въздуха.

Ала закъсня. Вече я бях хванал за дръжката и успях да я дръпна към себе си в мига, в който Винс падна върху решетката, удари челото си и разтърси глава.

Сграбчих края на найлона и рязко го дръпнах.

Винс извика и полетя надолу.

Видях го да се стоварва на пода. Тялото му не помръдна. После роякът се отдели от него и се издигна във въздуха като призрак. Призракът се насочи към Рики и Джулия, които продължаваха да ме гледат. После се обърнаха и бързо се отдалечиха, като прескачаха пипалата на октопода. Човек дори можеше да си помисли, че са уплашени.

Чудесно, казах си.

Изправих се и тръгнах към резервоарите. Инструкциите бяха написани на долния резервоар. С лекота се справих с клапаните. Развъртях капачката, изчаках азотът със съскане да излезе, после излях вътре съдържанието на тубата. Заслушах се в клокоченето на течността. Завъртях капачката и отворих клапана.

Бях успял.

Дълбоко си поех дъх.

В крайна сметка щях да спечеля играта.

Слязох с асансьора. За пръв път този ден се почувствах добре.

Седми ден, 08:12

Всички се бяха струпали в отсрещния край на помещението — Джулия, Рики, а сега и Боби. И Винс беше там, но понякога виждах през него — роякът слабо прозираше. Чудех се кой от другите вече е само рояк. Не бях сигурен. А и нямаше значение.

Стояха до компютърните монитори, които показваха всички параметри на производствения процес: температурни графики, полезна мощност, Бог знае още какво. Ала бяха с гръб към екраните. Наблюдаваха мен.

Спокойно и с отмерена крачка се приближавах към тях. Не бързах. Нищо подобно. Прекосих залата за цели две минути. Те ме гледаха озадачено, после им стана смешно.

— Ей, Джак, как минава денят ти? — попита Джулия.

— Не е зле — отвърнах аз.

— Изглеждаш много самоуверен.

Свих рамене.

— Взел си всичко под контрол, а?

Отново свих рамене.

— Между другото, къде е Мей?

— Не знам. Защо?

— Боби я търсеше. Не я откри никъде.

— Нямам представа. Защо сте я търсили?

— Мислехме, че всички трябва да сме заедно, когато свършим работата си тук — каза Джулия.

— А, това ли било? Значи свършваме?

Тя бавно кимна.

— Да, Джак. Свършваме.

Не можех да рискувам да си погледна часовника. Предполагах, че са изтекли три-четири минути.

— Е, какво сте намислили? — попитах.

— Ти ме разочарова, Джак — каза Джулия. — Наистина. Знаеш, че много те обичам. Не искам да ти се случи нищо лошо. Но ти ни пречиш, Джак. И ще продължаваш да ни пречиш. Не можем да го допуснем.

— Разбирам.

— Просто не можем, Джак.

Бръкнах в джоба си и извадих пластмасова запалка.

— Поставяш ме в трудно положение, Джак — продължи Джулия.

— Защо?

— Ти присъства на раждането на нещо съвсем ново. Нещо ново и чудесно. Но си враждебно настроен към него.

— Така е.

— Раждането е мъчително.

— Смъртта също — отбелязах аз.

— Да, смъртта също. — Тя ме погледна намръщено.

— Какво има?

— Къде е Мей? — повторно попита Джулия.

— Не знам. Нямам представа.

Веждите й останаха свъсени.

— Трябва да я намерим, Джак.

— Убеден съм, че ще я намерите.

— Да, непременно.

— Значи аз не ви трябвам. Сами си я намерете. Искам да кажа, вие сте бъдещето, ако си спомням правилно. Висши и непобедими. Аз съм само обикновен човек.

Тя започна да обикаля около мен и да ме оглежда от всички страни. Виждах, че поведението ми я озадачава. Или ме оценяваше. Може да бях преиграл. Усещаше нещо. Подозираше ме. И това ме правеше страшно нервен.

Запрехвърлях запалката в ръце.

— Разочароваш ме, Джак.

— Вече го каза.

— Да. Но още не съм сигурна…

Сякаш по даден знак, всички мъже започнаха да обикалят в кръг около мен. Дали изпълняваха някаква анализираща процедура? Или това означаваше нещо друго?

Колко време беше минало? Може би пет минути.

— Хайде, Джак. Искам да те разгледам по-внимателно.

Тя постави ръка на рамото ми и ме поведе към едно от големите пипала на октопода. Диаметърът му бе не по-малко от метър и осемдесет и имаше огледална повърхност. Виждах застаналата до мен Джулия. С ръка на рамото ми.

— Не сме ли красива двойка? Жалко. Можехме да имаме страхотно бъдеще.

— Да, наистина…

В този момент от Джулия потече река от бледи частици, която описа дъга във въздуха, обля ме като душ и почна да влиза в устата ми. Стиснах устни, но това не помогна, защото на огледалото тялото ми като че ли се разтвори и на негово място се появи Джулия. Сякаш кожата й се бе изхлузила и ме беше обгърнала. Сега една до друга стояха две Джулии.

— Престани — казах аз.

Тя се засмя.

— Защо? Според мен е забавно.

— Стига. — Гласът бе моят, въпреки че приличах на нея.

— Не ти ли харесва? Смешно е. За известно време ще се превърнеш в мен.

— Казах да престанеш.

— Вече не си забавен, Джак.

Опипах образа на Джулия върху лицето си и се опитах да го смъкна като маска. Но пръстите ми докосваха само собствената ми кожа. Когато одрасках бузата си, на отражението на Джулия се появи драскотина. Докоснах косата си. В паниката си изпуснах запалката и тя изтрака на бетонния под.

— Махни се от мен — казах аз. — Махни се.

Чух свистене в ушите си и кожата на Джулия се вдигна във въздуха, после се спусна върху нея. Само че сега тя приличаше на мен. На огледалото до мен се появи мой близнак.

— Така по-добре ли е? — попита тя.

— Не знам какво се мъчиш да докажеш. — Дълбоко си поех дъх.

Наведох се и вдигнах запалката.

— Нищо не се мъча да докажа. Просто те изпитвам, Джак. И знаеш ли какво установих? Че имаш тайна. И си мислиш, че няма да разбера.

— Нима?

— Аз обаче разбрах.

Не знаех как да приема думите й. Вече не бях сигурен къде е истинският Джак и промените във външния вид толкова много ме бяха обезкуражили, че бях изгубил представа за времето.

— Безпокоиш се за времето, нали, Джак? — каза Джулия. — Излишно е. Имаме предостатъчно време. Всичко тук е под контрол. Ще ни разкриеш ли тайната си? Или трябва да те принудим?

Зад нея виждах екраните на мониторите. В горния край на ъгловите проблясваше някакъв надпис, който не можех да прочета. Линиите на някои графики рязко се издигаха и от сини ставаха жълти и червени.

Не отговорих.

Тя се обърна към мъжете.

— Добре, накарайте го да ни каже.

Тримата се приближиха към мен. Беше време да им дам да разберат. Беше време да захлопна капана си.

— Няма проблем. — Вдигнах запалката, щракнах я и я поднесох към най-близката противопожарна пръскачка.

Те се заковаха на място. Пръскачката почерня от дима. И не се случи нищо.

Пламъкът топеше мекото метално ухо под пръскачката. По пода в краката ми капеха сребърни капки. И въпреки това не ставаше нищо. Противопожарната система не се включваше.

— По дяволите! — изпъшках аз.

Джулия ме наблюдаваше замислено.

— Добър опит. Много изобретателно, Джак. Обаче си забравил нещо.

— Какво?

— Че фабриката има система за сигурност. И когато видяхме, че отиваш при резервоарите, Рики изключи системата. — Тя сви рамене. — Просто нямаш късмет, Джак.

Угасих запалката. Нищо не можех да направя. Почувствах се глупаво. Стори ми се, че усещам слаба миризма. На нещо сладникаво, гадно. Но не бях сигурен.

— Все пак опитът си струваше — продължи Джулия. — Обаче това вече е краят.

Тя се обърна към мъжете и кимна. Тримата се приближиха към мен.

— Стига, момчета — казах аз. Те не реагираха. Лицата им бяха безизразни. Сграбчиха ме и аз започнах да се съпротивлявам. — Стига де. — Отскубнах се от ръцете им. — Хей!

— Не ни затруднявай, Джак — каза Рики.

— Майната ти, Рики. — Изплюх се в лицето му и в следващия миг те ме хвърлиха на пода. Надявах се, че вирусът е попаднал в устата му. Надявах се да го забавя, да се борим. Само и само да ги забавя. Но те ме хвърлиха на пода, проснаха се отгоре ми и започнаха да ме душат. Усетих ръцете им на гърлото си. Боби затискаше устата и носа ми с длани. Опитах се да го ухапя. Той продължи да ме натиска, гледаше ме. Рики ми се усмихна. Като че ли не ме познаваше, като че ли не изпитваше нищо към мен. Заудрях ги с юмруци. Рики прикова с коляно едната ми ръка към пода, Боби ме хвана за другата. Вече не можех да помръдна. Опитах се да ритам, ала Джулия седеше върху краката ми. Помагаше им. Светът пред очите ми започна да се замъглява. Да се превръща в бледосива мъгла.

После се разнесе тихо пукане, почти като пуканки или като изпращяване на стъкло.

— Какво е това? — извика Джулия.

Тримата мъже ме пуснаха и се изправиха. Лежах на земята и кашлях. Изобщо не се опитах да се надигна.

— Какво е това? — отново извика Джулия.

Едно от по-високите пипала на октопода се пръсна и от него бликна кафява течност. Пръсна се втора тръба, после трета. Съскането на течността изпълни залата. Въздухът покафеня.

— Какво е това! — изкрещя Джулия.

— Монтажната линия — отвърна Рики. — Прегряла е. И се пръска.

— Как? Как се е случило?

Като продължавах да кашлям, с мъка се изправих.

— Системата за сигурност не действа, забрави ли? — казах аз. — Вие я изключихте. И сега вирусът се разпространява из цялата фабрика.

— Не за дълго — заяви Джулия. — За две секунди ще включим системата. — Рики вече стоеше на пулта за управление и бясно тракаше на клавиатурата.

— Браво, Джулия. — Щракнах запалката и я поднесох към пръскачката.

— Недей! — изпищя тя. — Рики, недей!

Рики спря.

— И в двата случая сте обречени — казах аз.

Джулия бясно се завъртя и изсъска:

— Мразя те!

Тялото й вече придобиваше сивкав оттенък и бързо избледняваше. Рики също губеше естествения си цвят. Вирусите във въздуха въздействаха на рояците.

От високите пипала на октопода се разнесе пращене на искри. Рики видя проблясъка и извика:

— Джулия! Ще рискуваме! — Натисна няколко клавиша и включи системата за сигурност. Прозвуча алармен сигнал. На екраните запроблясваха червени предупреждения за опасна концентрация на метан и други газове. На главния екран се изписа: „СИСТЕМАТА ЗА СИГУРНОСТ ВКЛЮЧЕНА“.

В този момент от пръскачките бликнаха кафяви конични струи.

Когато водата ги обля, те запищяха. Започнаха да се гърчат и смаляват пред очите ми. Лицето на Джулия се разкриви. Тя ме погледна с омраза. Ала вече започваше да се разпада. Свлече се на колене, после по гръб. Другите се затъркаляха по пода и закрещяха от болка.

— Хайде, Джак — дръпна ме за ръкава някой. Обърнах се и видях Мей. — Хайде. Тук е пълно с метан. Трябва да бягаме.

Поколебах се и погледнах Джулия. После двамата с Мей се обърнахме и побягнахме.

Седми ден, 09:12

Докато тичахме по площадката, пилотът на хеликоптера отвори люковете. Скочихме в кабината.

— Давай! — каза Мей.

— Настоявам първо да си закопчаете предпазните колани…

— Вдигай вертолета във въздуха, мама му стара! — извиках аз.

— Съжалявам, такъв е правилникът и…

От вратата на електростанцията, от която току-що бяхме излезли, блъвна черен дим и се издигна в синьото пустинно небе.

Пилотът го видя.

— Дръжте се!

Излетяхме и се насочихме на север, като заобиколихме сградата отдалеч. От всички вентилационни шахти на покрива излизаше дим. Във въздуха се образува черна мъгла.

— Огънят изгаря наночастиците и бактериите — каза Мей. — Не се безпокой.

— Къде отиваме? — попита пилотът.

— У дома.

Полетяхме на запад и след минути бяхме оставили сградата зад гърба си. Тя потъна под хоризонта. Мей се бе отпуснала назад със затворени очи.

— Мислех, че ще избухне — казах й аз. — Обаче те пак включиха системата за сигурност.

Тя не отговори.

— Та защо беше това бързане да се махнем оттам? И между другото, къде беше? Никой не успя да те открие.

— Бях навън, в склада.

— И какво правеше там?

— Търсех още взривни капсули.

— Намери ли?

Нямаше звук. Само проблясък жълта светлина, която обхвана пустинния хоризонт за миг и бързо избледня. Почти сякаш нищо не се е случило. Ала хеликоптерът се разлюля и се разтърси от ударната вълна.

— Майко Божия, какво беше това? — възкликна пилотът.

— Промишлена злополука — отвърнах аз.

Той посегна към радиостанцията.

— Трябва да докладвам.

— Да, трябва.

Продължавахме да летим на запад и когато пресякохме границата на Калифорния, видях зелената линия на горите и ниските хълмове.

Седми ден, 11:52

Късно е.

Почти полунощ. Вкъщи цари пълна тишина. Не съм сигурен какво ще се случи. Всички деца са отчаяно болни, повръщат след като им дадох вируса. Чувам как синът ми и дъщеря ми се мъчат в различни тоалетни. Преди няколко минути отидох да ги видя, да проверя какво излиза. Лицата им бяха смъртнобледи. Виждам, че се страхуват, защото знаят, че ме е страх. Още не съм им казал за Джулия. Те не са ме питали. В момента им е прекалено зле, за да питат.

Страх ме е за бебето, защото трябваше да дам вируса и на него. Това беше единствената му надежда. Сега при Аманда е Елън, ала и тя повръща. Бебето още не е повърнало. Не знам дали да се радвам. Малките деца реагират различно.

Струва ми се, че съм наред, поне засега. Изпитвам смъртна умора. Мисля, че от време на време през нощта съм задрямвал. В момента стоя до задния прозорец и гледам навън, чакам Мей. Тя прескочи оградата в дъното на задния двор и сигурно обикаля из храсталака по склона зад къщата, където са пръскачките. Защото според нея оттам се излъчвало зелено сияние. Казах й да не ходи сама, но съм прекалено уморен, за да отида с нея. Ако беше изчакала до утре, военните щяха да дойдат с огнехвъргачки и да изпепелят всичко.

Военните се правят на две и половина, обаче домашният компютър на Джулия е при мен. За всеки случай му свалих харддиска. Копирах го и заключих оригиналния в сейф в града. Всъщност военните не ме интересуват. Интересуват ме Лари Хендлър и другите в „Займос“. Те знаят, че ги очаква съд. Компанията ще обяви фалит още тая седмица, но ще им предявят и криминални обвинения. Особено на Лари. Няма да плача, ако го пратят в затвора.

С Мей успяхме да свържем повечето събития от последните няколко дни. Обривът на дъщеря ми е бил предизвикан от гамаасемблери — микромашините, които сглобяваха готовите молекули от отделните компоненти. Гамите трябва да са били полепнали по дрехите на Джулия, когато се е прибирала от лабораторията. Джулия се е опасявала от тая възможност, затова е взимала душ още с влизането си вкъщи. В самата лаборатория са въвели процедури за деконтаминация, обаче жена ми е контактувала с рояците и на открито и е знаела, че има опасност.

Така или иначе, оная нощ тя случайно е пуснала гамите в стаята на бебето. Гамаасемблерите са създадени да режат микрофрагменти от силиций, но когато се срещат с гъвкава материя като кожа, само я щипят. Това е болезнено и предизвиква микротравми, каквито досега никой не е виждал. Нито би могъл да предвиди. Нищо чудно, че Аманда не вдигна температура. Защото не е получила инфекция. Просто кожата й е била покрита с хапещи частици. Магнитното поле на скенера за ЯМР мигновено я е излекувало — още първият импулс е привлякъл всички асемблери. (Очевидно същото се е случило с оня човек от пустинята, който някак си е влязъл в контакт с група асемблери. Той е лагерувал на километър и половина от пустинната фабрика на „Займос“.)

Джулия е знаела какво й е на Аманда, ала не е казала на никого. Просто е повикала почистващата група от „Займос“, която е пристигнала посред нощ, докато аз бях в болницата. Видял ги е само Ерик и сега знам на какво е станал свидетел. Защото тази група се появи тук преди няколко часа. Бяха същите хора, които оная нощ бях зърнал в буса на пътя.

Шефът им носи сребрист антимагнитен костюм и наистина има призрачен вид. Заради сребристата си маска изглежда без лице. Следват го четирима мъже в гащеризони, които изсмукват и почистват всичко. Бях казал на Ерик, че ги е сънувал, но не е така. Групата е оставила детекторен куб под леглото на Аманда, за да следят за случайно пропуснати гами. Това не е стабилизатор, макар че нарочно са го направили така.

Когато най-после разбрах всичко, побеснях, че Джулия не ми е признала какво става. Че ме е оставила да се тревожа. Но естествено, тя вече е била болна. И сега няма смисъл да й се сърдя.

Подобно на колите в пустинята, MP3-плейърът на Ерик е нарязан от гамаасемблерите. И като скенера за ЯМР. Кой знае защо, асемблерите нарязват само чиповете на паметта и оставят процесорите непокътнати.

Оная вечер в колата на Джулия наистина бе имало рояк. Дошъл с нея от пустинята. Не знам дали нарочно го е взела със себе си. Роякът можеше да изчезва и тъкмо затова Ерик не бе видял нищо в колата. И аз не съм сигурен какво видях в беемвето. Роякът сигурно е отразявал светлината. В спомените ми той малко прилича на Рики, само че тогава навярно е било рано частиците да имитират някого. Още не са били еволюирали толкова. А може да съм видял неопределена форма и в ревността си да съм си въобразил, че е човек. Едва ли съм си го измислил, но е възможно. Така смята Елън.

След катастрофата Джулия е повикала почистващите групи. Затова оная нощ са били на пътя. Чакали са да се спуснат долу и да почистят. Не знам каква е причината за самата злополука, дали е свързана с рояка. Вече няма кого да попитам.

Фабриката в пустинята е напълно разрушена. В главната лаборатория имаше достатъчно метан, за да развие температура хиляда градуса. Изгорели са всички биоматериали.

Въпреки това обаче ме е страх. Така и не откриха трупове в развалините, даже скелети.

Мей занесе бактериофагите в старата си лаборатория в Пало Алто. Надявам се, че ги е накарала да разберат колко отчаяно е положението. Тя не казва нищо за реакцията им. Според мен трябва да пуснат бактериофагите във водоизточниците, обаче Мей казва, че хлорът ще ги унищожи. Може би трябва да направят ваксина. Доколкото ни е известно, бактериофагите убиват рояците.

От време на време ушите ми пищят, което е тревожен признак. И усещам вибриране в гърдите и корема. Не знам дали си въобразявам, или наистина ми става нещо. Опитвам се да се държа смело за пред децата, само че не можеш да заблудиш деца, естествено. Те знаят, че ме е страх.

Последната изяснена загадка е защо рояците винаги са се връщали при лабораторията. Струваше ми се абсурдно. Боях се, защото целта им ми се струваше абсолютно нелогична. Не се вписваше във формулите на ХИЩНИК/ЖЕРТВА. Защо хищникът постоянно се завръщаше на конкретно място?

Разбира се, сега ми е ясно, че има само един възможен отговор. Рояците специално са били програмирани да се завръщат. Самите програмисти са заложили тази цел.

Но защо?

Допреди няколко часа не знаех.

Рики не ми даде истинския код, който са използвали при частиците. Не можеше да ми даде истинския код, защото веднага щях да разбера какво са направили. Той така и не ми каза. Никой не ми каза.

Най-много ме безпокои един имейл, който днес открих в харддиска на Джулия. От Рики Морз с копие до Лари Хендлър, шефа на „Займос“. В него са описани мерките за стабилизиране на рояка при силен вятър. Планът предвижда да пуснат рояк в пустинята.

И те са постъпили точно така.

Престорили са се, че е станало случайно, заради липсващите въздушни филтри. Това ми обясни Рики, когато ме развеждаше из фабриката, оная история за строителите и вентилационната система. Само че това изобщо не е вярно. Пускането на рояка е било грижливо подготвено.

Още от самото начало.

Тъй като не са можели да стабилизират рояка при силен вятър, те са се опитали да решат проблема с инженерни средства. И не са успели. Частиците просто са били прекалено малки и леки — а сигурно и прекалено глупави. Още отначало са имали дефекти. Целият военен проект за много милиони долари е отивал по дяволите и „Займос“ не са били в състояние да решат проблема.

Затова са оставили рояка да го реши сам.

Дали са на наночастиците слънчеви батерии и памет. Включили са в програмата им генетичен алгоритъм. И са ги оставили да се възпроизвеждат и еволюират, за да видят дали ще оцелеят.

И те са успели.

Това е поразително тъпо. Не разбирам как са могли да осъществят тоя план, без да помислят за последствията. Също като всичко друго в „Займос“, той е недовършен, полусуров, набързо съставен за решаване на текущи проблеми без оглед на бъдещето. Това може да е типичният за една фирма начин на мислене, когато си под обстрел, обаче с такива технологии е адски опасно.

Естествено истината е по-сложна. Самата технология съблазнява. Разпределените агентни системи да се самоуправляват. Просто така функционират. В това се състои смисълът им: задействаш ги и ги оставяш на мира. И свикваш да го правиш. Свикваш да се отнасяш така с агентните мрежи. Смисълът им е в автономността.

Обаче е едно да пуснеш популация от виртуални агенти в компютърна памет, за да решат някакъв проблем, и съвсем друго — да освободиш реални агенти в реалния свят.

Те просто не са видели разликата. Или не са пожелали да я видят.

И са пуснали рояка на свобода.

Терминът за това е „самооптимизация“. Роякът еволюира сам, по-неефикасните агенти умират, другите създават следващото поколение. След десет или сто поколения роякът дава най-доброто решение. Оптималното решение.

Този процес постоянно тече в компютъра. Даже се използва за разработване на нови компютърни алгоритми. Преди години Дани Хилис го използва за пръв път, за да оптимизира сортиращ алгоритъм. За да види дали компютърът сам ще се сети как да заработи по-добре. Програмата откри нов метод. Другите бързо последваха примера му.

Но такива опити не са правени с автономни роботи в реалния свят. Доколкото знам, сега е за пръв път. Може вече да се е случвало и просто да не сме чули нищо. Така или иначе, сигурен съм, че ще се случи пак.

Може би скоро.

Сега е два през нощта. Децата най-после престанаха да повръщат. Легнаха си. Изглежда, са спокойни. Бебето спи. Елън е много болна. Сигурно пак съм задрямал. Не знам какво ме събуди. Виждам Мей да се приближава по склона зад къщата. С нея е мъжът със сребристия костюм и другите от почистващата група. Вървят към мен. Мей се усмихва. Надявам се, че ми носи добра новина.

Точно сега имам нужда от ободряване.

В първия имейл на Джулия пише: „Нямаме какво да губим“. Но накрая изгубиха всичко — компанията и живота си, всичко. И по ирония на съдбата замисълът им успя. Роякът реши проблема, който му бяха поставили.

Само че продължи да изпълнява програмата, да еволюира.

И те му позволиха.

„Те не съзнаваха какво вършат.“

Боя се, че така ще пише на надгробния камък на човешката раса.

Надявам се да греша.

Може да извадим късмет.