Жълтото куче

X„ХУБАВАТА ЕМА“

— Бяхте ме помолили да дойда, господин комисар…

Докато Мегре успее да отговори, в двора влязоха двама полицейски инспектори, обградили Жан Гойар, а на улицата, от двете страни на вратата, се бе събрала възбудена тълпа.

Между двамата си пазачи журналистът изглеждаше по-дребен и по-пълничък. Навярно поради страх от фотографите той бе нахлупил меката си шапка на очите и закриваше с носна кърпа долната част на Лицето си.

— Насам! — рече Мегре на полицаите. — Донесете столове, защото чувам женски глас…

Един остър глас, който казваше:

— Къде е той?… Искам веднага да го видя!… И ще накарам да ви уволнят, инспекторе… Чувате ли?… Ще накарам да ви уволнят…

Беше госпожа Мишу в бледовиолетова рокля, с всичките си скъпи накити, напудрена, начервена и задъхана от възмущение.

— А, вие сте тук, драги приятелю — залюбезничи тя с кмета. — Може ли да си представи човек подобно нещо?… Тоя господин пристига у нас, когато аз още дори не съм облечена… Прислужницата Ми е в отпуск. Казвам му през вратата, че не мога да го приема, а той настоява, иска, чака, докато аз се приготвям, като заявява, че има заповед да ме доведе тук… Просто нечувано!… И като си помисля, че мъжът ми беше народен представител, почти председател на съвета, и че тоя… тоя… мошеник… да, мошеник!…

Тя беше толкова възмутена, че не можеше да си даде сметка за положението. Но изведнъж съзря Гойар, който извърна глава, видя сина си, седнал в края на леглото и обхванал главата си с две ръце. В обления със слънце двор влезе кола. Униформите на жандармите трептяха на светлината. А от тълпата се носеше силна глъчка.

За да не нахлуе тълпата със сила, трябваше да се затвори голямата порта, защото първият човек, когото буквално измъкнаха от колата, беше не друг, а скитникът. Той не само че бе с белезниците на ръцете, но бяха му вързали здраво с въже и глезените, така че трябваше да го пренесат като пакет.

След него от колата излезе Ема, свободно, но замаяна, като че в сън.

— Отвържете му краката!

Жандармите бяха горди и още развълнувани от залавянето. То навярно не е било лесно, ако се съдеше от раздърпаните униформи и особено от лицето на заловения, цялото изцапано с кръв, която още течеше от разцепената му устна.

Госпожа Мишу извика от уплаха, отстъпи до стената, сякаш виждаше нещо отвратително, докато човекът се остави да го развържат, без да промълви дума, но вдигна глава и бавно-бавно погледна наоколо си.

— Спокойно, Леон! — измърмори Мегре.

Скитникът трепна и се огледа, за да разбере кой каза тези думи.

— Дайте му стол и носна кърпа…

Мегре забеляза, че Гойар се бе примъкнал съвсем в дъното на килията, зад госпожа Мишу, и че зъбите на Доктора тракаха, без той да поглежда никого. Жандармерийският поручик, объркан от това необикновено събрание, се чудеше каква ли роля ще има да играе тук.

— Затворете вратата!… Нека всеки се погрижи да седне… Вашият сержант може ли да ни послужи за секретар? — обърна се Мегре към поручика. — Много добре! Нека се нагласи на тая масичка… Моля и вас, господин кмете, да седнете…

Навън множеството вече не викаше, но все пак на улицата се чувствуваше някакъв плътен пулс, някакво напрегнато очакване.

Мегре напълни лулата, разхождайки се надлъж и шир, и се обърна към инспектора Льороа.

— Преди всичко друго ще трябва да телефонирате в Кемпер на синдика4 на моряците, за да ви каже какво се е случило преди четири-пет години, а може би и шест, с един кораб на име „ХУБАВАТА ЕМА“…

Когато инспекторът тръгна към вратата, кметът се покашля и направи знак, че иска да говори.

— Аз мога да ви го кажа, господин комисар… Тая история е известна на всички в нашия край…

— Говорете…

В ъгъла, дето бе седнал, скитникът се размърда подобно на наежено куче. Ема не го изпускаше от очи, седнала в крайчеца на стола си. Случайността я бе турила до госпожа Мишу, чийто парфюм — сладникава миризма на виолетки — почваше да изпълва помещението.

— Лично аз не съм виждал кораба — започна съвсем свободно, но с леко позиране кметът. — Той принадлежеше на някой си Льо Глен или Льо Гльорек, когото смятаха за отличен моряк, но буйна глава… Както всички крайбрежни кораби, „Хубавата Ема“ пренасяше най-вече пресни плодове и зеленчуци за Англия… Един ден заговориха за някакво по-дълго пътуване… Два месеца нищо не се чу за кораба. Най-сетне се узна, че „Хубавата Ема“ е бил задържан, когато пристигнал в някакво малко пристанище близо до Ню Йорк, че екипажът бил изпратен в затвора, а товарът — кокаин — иззет… И корабът също тъй, разбира се… Беше по онова време, когато повечето търговски кораби, особено ония, които пренасяха сол за Нова земя, вършеха контрабанда на алкохол…

— Благодаря ви… Не мърдайте, Леон… Отговаряйте ми от мястото си… И особено отговаряйте точно на въпросите ми, без нищо повече!… Чувате ли?… Най-на-пред къде ви арестуваха?…

Скитникът избърса кръвта, която цапаше брадата му, и отговори с пресипнал глас:

— В Роспорден… в едно железопътно депо, дето прекарахме нощта, докато чакахме някакъв влак…

— Колко пари имахте в джоба си?…

Лейтенантът отговори вместо него:

— Единадесет франка и дребосък…

Мегре погледна Ема, по чиито бузи течаха сълзи, после грубия, приведен на стола си мъж. Комисарят почувствува, че макар да седеше неподвижно, Доктора бе обзет от силно вълнение, затова направи знак на един от полицаите да седне до Мишу, за да пресече някоя непредвидена проява.

Сержантът пишеше. Перото скърцаше по хартията с метален звук.

— Разкажете ни по-подробно, Льо Гльорек, при какви условия стана натоварването на кокаина…

Мъжът вдигна очи. Погледът му, насочен към Доктора, стана враждебен. И свил огромните си юмруци, наежен, той избоботи:

— Банката ми бе отпуснала заем, за да построя кораба си…

— Знам! По-нататък…

— Случи се лоша година… Франкът се вдигаше…

Англия купуваше по-малко плодове… Чудех се как ще плащам лихвите… За да се оженя с Ема, чаках да изплатя по-голямата част от дълга. Тъкмо тогава един журналист, когото аз познавах, защото често сновеше из пристанището, ме намери…

За общо изумление Ернест Мишу откри лицето си, което беше бледо, но много по-спокойно, отколкото можеше да се предположи. Той извади бележник и молив от джоба си и написа няколко думи.

— Жан Сервиер ли ви предложи да пренесете кокаина?

— Не в тая среща! Той ми говори за някаква сделка. Даде ми среща в едно кафене в Брест, дето бе с още двама други…

— Доктор Мишу и Льо Помре ли?

— Точно тъй!

Мишу отново бележеше и лицето му взе презрителен израз. За миг той стигна дори до нещо като иронична усмивка.

— С кого от тримата направихте пазарлъка?

Доктора чакаше с вдигнат молив.

— С никого от тримата… Или по-точно те ми говориха само за голямата сума, която ще спечеля за един-два месеца… Един час след това пристигна един американец… Никога не узнах името му… Видях го всичко два пъти… Сигурно беше човек, който познава морския занаят, защото ме пита за особеностите на моя кораб, за броя на хората които ще са ми необходими на борда, и колко време ще ми е потребно за да се постави допълнителен мотор… Аз смятах, че работата е за контрабанда на алкохол… Всички вършеха това, дори офицерите от пътническия параход… През следната седмица дойдоха работници, за да поставят на „Хубавата Ема“ един полудизелов мотор…

Той говореше бавно, с втренчен поглед; силно впечатление правеха неговите грамадни пръсти, които мърдаха и със своите бавни като гърчове движения бяха по-красноречиви от лицето му.

— Тъй като не бях минавал океана, дадоха ми една английска карта, дето бяха обозначени всички ветрове в Атлантика, както и пътят на платноходите… От благоразумие взех със себе си само двама души и не казах никому ни дума за сделката, освен на Ема, която през нощта на заминаването беше на вълнолома. Тримата мъже също бяха там, близо до една кола с угасени светлини… Натоварването бе извършено следобед… И в тоя миг ме достраша… Не толкова за контрабандата!… Но аз почти не съм ходил на училище… И докато трябва да си служа с компаса и лота — карам… Не се боя от никого… Но там — в океанската шир… Един стар капитан беше опитал да ме научи как да си служа със секстанта, за да определя де се намирам… Купил бях таблицата на логаритмите и всичко друго, което трябва… Но бях уверен, че ще се объркам в тия изчисления… Ала ако успеех, корабът щеше да бъде изплатен и щяха да ми останат в джоба нещо около двайсет хиляди франка… Тая нощ духаше силен вятър… Загубих от очи колата и тримата мъже… След това и Ема, чийто силует се изрязваше черен в края на вълнолома… Два месеца в морето…

Мишу продължаваше да си взема бележки, но избягваше да гледа оня, който разказваше.

— За пристигането имах нареждания… Най-сетне един бог знае как пристигнахме в определеното малко пристанище… Още не бяхме хвърлили въжетата, за да се долепим до кея, когато три полицейски катера с картечници и въоръжени с пушки хора ни обкръжиха, скочиха на палубата, прицелиха се в нас, като викаха нещо на английски и ни удряха с приклади, докато най-сетне ние вдигнахме ръце…

Слисахме се: толкова бързо стана всичко… не зная кой закара моя кораб до кея, нито как ни натъпкаха в един камион. Един час по-късно всеки от нас бе заключен в желязна килия в затвора Синг-Синг…

Поболях се… Никой не говореше френски… другите затворници ни подиграваха и ругаеха…

Там тия работи се свършват бързо… На другата сутрин ни заведоха пред нещо като съд, но адвокатът, който уж ни защищаваше, не ни бе казал и една дума…

Едва след това той ми съобщи, че съм осъден на две години тежък принудителен труд и на сто хиляди долара глоба, че корабът ми бил конфискуван и прочие… Аз не разбирах… Сто хиляди долара!… Клех се, че нямам пари… В такъв случай значеше не знам още колко години затвор…

Останах в Синг-Синг… Моите моряци трябва да са били отведени в друг затвор, защото никога вече не ги видях… Остригаха ме… Изпратиха ме да чукам камъни по шосето. Един свещеник искаше да ме просвети с Библията…

Вие нищо не знаете… Имаше богати затворници, които почти всяка вечер ходеха да се разхождат из града… А другите затворници бяха като слуги…

Но това няма значение… Едва след година срещнах един ден американеца от Брест, който бе дошъл там да посети един затворник… Аз го познах… Обадих му се… Той се позабави, докато си спомни, сетне силно се разсмя и ме заведе в залата за срещи.

Беше много сърдечен… Отнасяше се с мен като със стар другар… Каза ми, че винаги е бил агент на алкохолната забрана… Работел най-често в чужбина, в Англия, във Франция, в Германия, отдето изпращал на американската полиция сведения за корабите, които ще отплуват…

Но в същото време случвало му се да работи и за своя сметка… Така било и в тая сделка с кокаина, която щяла да донесе милиони печалба, защото на борда имаше десет бурета, по не знам колко франка грама… Той, значи, се бил свързал с французи, които трябвало да намерят кораб и част от средствата… Това бяха моите трима хора… И естествено печалбата щяла да се дели между тях четиримата…

Но чакайте!… Остава да ви разкажа най-хубавото… В същия ден, когато сме товарили кораба в Кемпер, американецът получил съобщение от отечеството си… Имало нов началник по алкохолната забрана… Контролът бил засилен… Купувачите в Америка се колебаели и поради това стоката можела да не се пласира…

Но срещу това една нова заповед обещавала на всеки, който помогне да се залови забранена стока, награда до третина от стойността на тая стока…

И това ми бе разказано в затвора, дето бях!… Узнах, че докато аз съм се готвел да отплувам и в тревога се питах дали ще стигнем живи до другия бряг на Атлантика, тримата обсъждали с американеца на самия кей какво да правят…

Дали да рискуват всичко за всичко?… Аз зная, че Доктора именно е настоявал да се съобщи на властите… По тоя начин поне една трета от капитала ще бъде сигурно възвърнат, без риск за усложнения…

А, от друга страна, американецът нагласил чрез един свой колега да отдели скришом част от заловения кокаин. Невероятни комбинации, да!…

„Хубавата Ема“ се плъзгаше по черната вода на пристанището… За последен път аз погледнах годеницата си, уверен, че след няколко месеца ще се върна, за да се оженим…

А те, които ни гледаха, че заминаваме, те знаеха, че още при пристигането ни ще бъдем заловени!… Те дори са смятали, че ние ще се защищаваме, че несъмнено ще бъдем убити в схватката, както по онова време това ставаше всеки ден край американските брегове…

Те знаеха, че моят кораб ще бъде конфискуван, че той не бе доизплатен и че аз нямах нищо друго в света!…

Знаеха, че мечтаех само да се оженя… И те гледаха как ние заминаваме!…

Ето това ми призна американецът в Синг-Синг, дето бях станал едно оскотяло същество между други такива… Той ми даде доказателства за това… Моят събеседник се смееше, тупаше се по бедрата и викаше: „Ама че негодници са тия тримата!“

Настъпи внезапно и пълно мълчание. И сред това мълчание всички се стреснаха, чувайки как моливът на Мишу дращи по една нова страница, която току-що бе обърнал.

Мегре погледна, проумявайки сега, буквите „SS“, татуирани върху ръката на исполина: „Синг-Синг!“

— Мисля, че щях да остана още десетина години в затвора… В тая страна човек никога нищо не знае сигурно… Най-малкото нарушение на правилника влече продължаване на наказателния срок, като в същото време ударите с надзирателски палки валят… Аз получих стотици… А отделно — удари от другарите ми!… И пак американецът направи постъпки в моя полза… Мисля, че бе отвратен от подлостта на ония, които той наричаше мои приятели!… За другар имах само едно куче… Едно куче, което отгледах на кораба, което ме бе спасило от удавяне и което въпреки строгата дисциплина те оставиха да живее при мене в затвора… Защото те гледат на тия неща по-иначе, не както ние… Истински ад!… Няма значение, че в неделя ви свирят музика, а сетне ви бият до кръв… Накрая аз вече не знаех дали съм човек… Стотици, хиляди пъти съм ридал…

И когато една сутрин ми отвориха вратата, като ме блъснаха с приклад в кръста, за да ме изпратят в цивилизования свят, аз глупаво се прострях в безсъзнание на тротоара… Вече не знаех да живея… Нямах вече нищо…

Но не! Имах едно нещо…

От разцепената му устна капеше кръв. Той забрави да я избърше. Госпожа Мишу закриваше лице с дантелената си кърпичка, от миризмата на която на човек му се повдигаше.

А Мегре пушеше спокойно, без да изпуска от очи Доктора, който продължаваше да пише.

— Имах решението да накарам ония, които ми причиниха това унищожение, да изпитат същата участ!… — продължи скитникът. — Не да ги убия!… Не!… Нищо не е да умреш… В Синг-Синг аз двайсет пъти се опитвах да умра, но безуспешно… Отказах да се храня, но ме храниха изкуствено… Да ги вкарам в затвора! Бих искал това да стане в Америка… Но то бе невъзможно…

Аз скитах из Бруклин, дето изредих всички занаяти, очаквайки да събера пари за връщане с параход… Платих дори за кучето си…

Нищо не знаех за Ема… Не стъпих в Кемпер, дето биха ме познали въпреки обезобразената ми муцуна…

Тук научих, че тя е келнерка и отвреме-навреме любовница на Мишу… А може би и на другите?… Щом е келнерка, това не е чудно, нали?

Не беше лесно да изпратя в затвора моите трима мръсници… А аз държах на това!… Нямах нищо друго освен това желание!… Живях с кучето си в една стара лодка, сетне в някогашния наблюдателен пост на върха Кабелу…

Почнах да се показвам на Мишу… Само да му се показвам!… Да му показвам грозното си лице, животинския си силует… Разбирате ли?… Исках да го уплаша… Исках да предизвикам у него такъв страх, че да го накарам да стреля срещу мене!… Аз може би щях да бъда пречукан… Но после?… Чакаше го каторга!… Ритници… Удари с приклад!… Отвратителни другари, по-силни от тебе, които те заставят да им служиш… Аз обикалях около вилата му… Изпречвах се на пътя му… Три дни, четири дни!… Той ме позна… Започна да излиза по-рядко… А все пак през всичкото това време тук животът не се бе променил. И тримата пиеха аперитивите си!… Хората ги поздравяваха!… А за да има какво да ям, аз крадях от изложените продукти… Исках да свърша по-скоро…

Един ясен глас се чу:

— Извинявайте, господин комисар! Тоя разпит без присъствието на следовател има ли законна стойност?

Беше Мишу!… Мишу, бял като платно, с изострени черти, със стиснати ноздри, с безцветни устни. Но Мишу, който говореше ясно, почти заплашително!

Мегре с поглед заповяда на един полицай да застане между Доктора и скитника. Беше крайно време. Леон Льо Герек ставаше бавно, привлечен от тоя глас, със стиснати юмруци, тежки като боздуган.

— Седни!… Седнете, Леон!…

И исполинът се подчини, дишащ пресипнало, а комисарят, изтърсвайки пепелта от лулата си, произнесе:

— Сега ще говоря аз…