Жълтото куче

VIIДВОЙКАТА ПРИ СВЕЩТА

Половин час по-късно инспекторът се качи в стаята си. На масата той намери една бележка с морзови знаци, която гласеше:

Малко преди единадесет часа Льороа събу обувките си, сложи други плъстени, които беше купил следобед поради тази експедиция, която го вълнуваше.

От втория етаж нагоре нямаше вече стъпала освен една закрепена стълба, която стигаше до капака на тавана. Вътре, във вледененото от въздушните течения помещение, инспекторът се реши да запали кибрит.

Няколко мига по-късно той мина през таванското прозорче, но не посмя веднага да слезе към ръба на покрива. Отвсякъде лъхаше студ. Пръстите се вледеняваха при допира с цинковата облицовка. Льороа не искаше да се обременява с връхна дреха.

Когато очите му привикнаха с тъмнината, стори му се, че различава някаква тъмна купчина, къса и широка, подобна на грамадно дебнещо животно. Ноздрите му усетиха пушек от лула. Свирна леко.

След миг се спотаи на корниза до Мегре. Не се виждаха ни морето, ни градът. Намираха се върху полегатата страна на покрива срещу кея, над един черен ров, който не беше нищо друго освен прословутата уличка, през която скитникът с големите крака беше офейкал.

Общото разположение на къщите беше неправилно. Някои покриви бяха много ниски, други — на височината на двамата мъже. Тук-таме се виждаха осветени прозорци. Някои имаха щори, по които като че играеха китайски сенки. В една доста отдалечена стая жена къпеше в емайлирана ваничка съвсем малко бебе.

Фигурата на комисаря се размърда, по-точно пропълзя, и той залепи уста до ухото на другаря си:

— Внимание! Без резки движения! Корнизът не е здрав и под нас има водосточна тръба, която ще ни търкулне с трясък… Какво правят журналистите?

— Те са долу освен един, който ви търси в Брест, убеден, че сте тръгнали по следите на Гойар.

— А Ема!…

— Не зная… Не съм я следил… Тя ми сервира кафето след вечеря.

Не беше леко да стоиш в това положение, без да те знаят къде си, върху покрива на къща, пълна с живот, с хора, които се движеха на топло, на светло, които не трябваше да говорят тихо.

— Добре… Обърнете се полека към къщата, която се продава… Полека!…

Тя беше втората къща вдясно — едно от малкото здания, високи колкото хотела. Бе потънала в пълен мрак и все пак инспекторът имаше впечатлението, че в едно от стъклата на втория етаж, което нямаше завеса, се отразяваше някаква светлинка.

Постепенно той откри, че това не бе отражение отвън, а слаба светлина от вътрешността на къщата. И колкото по-съсредоточено наблюдаваше в същата посока, толкова по-нови неща откриваше.

Лъснат под… свещ, наполовина догоряла, пламъкът на която се издигаше съвсем прав и заобиколен от сияние…

— Там е — каза внезапно той, повишавайки неволно глас.

— Шт!… Да…

Някой бе легнал направо на паркета, наполовина в осветената от свещта част, наполовина в полусянка. Виждаше се една грамадна обувка, едра снага, очертана плътно в моряшка фланела.

Льороа знаеше, че в края на уличката имаше полицай, на площада — друг и трети, който се движеше на-пред-назад по кея.

— Искате да го арестувате ли?…

— Не зная. Три часа вече спи.

— Въоръжен ли е?…

— Тази сутрин не беше…

Произнесените срички едва се разбираха: неясен шепот, смесен с дишането.

— Какво чакаме?

— Не ми е ясно… Много бих искал да зная защо тъкмо когато го преследват и когато спи, е запалил свещ… Внимание!

На една стена се появи жълто квадратно петно.

— Светна в стаята на Ема, под нас… Това е отражението…

— Не сте ли вечеряли, господин комисар?…

— Взех хляб и салам… Студено ли ви е?…

И двамата бяха вкочанени. Виждаха как по небето проблясва на равни интервали светлинният сноп на фара.

— Тя угаси…

— Да… Шт!…

Пет минути мълчаха в потискащо очакване. Сетне ръката на Льороа потърси ръката на Мегре и я стисна многозначително.

— Долу…

— Видях…

Една сянка върху варосаната стена, разделяща градината на празната къща и уличката.

— Отива да го намери… — пошепна Льороа, който не можеше да си наложи мълчание.

Мъжът горе продължаваше да спи близо до свещта.

В градината прошумя храст от френско грозде. Една котка побягна по водосточната тръба на стряхата.

— Нямате ли запалка с прахан?

Мегре не смееше да запали наново лулата си. Дълго се колеба. Най-сетне се заслони с палтото на другаря си, бързо драсна една кибритка и инспекторът отново смръкна топлия дим на тютюна.

— Гледайте!…

Повече нищо не си казаха… С внезапно движение, от което насмалко не събори свещта, човекът стана. Отдръпна се в сянката, докато вратата се отваряше, и Ема колебливо се появи в светлината така жалка, че правеше впечатление на виновна.

Тя носеше нещо под мишница: бутилка и някакъв пакет, който остави на пода. Пакетът се поразтвори — в него имаше печено пиле.

Тя приказваше. Устните й се движеха. Само няколко думи смирено, тъжно. Нейният другар бе невидим за полицаите.

Не плачеше ли тя? Облечена бе с черната си рокля на прислужница, с бретонска шапчица. Махнала бе само бялата си престилка и това правеше вървежа й по-гъвкав, отколкото обикновено…

Да! Говорейки, тя плачеше навярно… Произнасяше думите си една по една. И ето, като доказателство тя внезапно се облегна на рамката на вратата и закри лице с ръка. Гърбът й се повдигаше в неправилни движения.

Мъжът изведнъж изникна и затъмни почти целия прозорец, сетне освободи мястото, като отиде в дъното на стаята. Тежката му ръка се стовари върху рамото на девойката и я раздруса толкова силно, че тя бързо се обърна, едва не падна и откри жалкото си бледо лице с подути от ридания устни.

Но то беше тъй неясно, тъй мъгляво, както при прожектиране на филм, когато отново запалят лампите. И друго нещо липсваше: шумът и гласовете.

Да, както на филм, на филм без музика.

Сега говореше мъжът. Навярно говореше високо. Същинска мечка. Главата хлътнала в раменете, торсът — стегнат с фланелата, от която гърдите изпъкваха, с ниско подстригани като на каторжник коси, с юмруци на кръста, той викаше — укори, ругатни, заплахи.

Навярно беше готов и да удря. Дотолкова, че Льороа се приближи още повече до Мегре и го докосна, сякаш за да се успокои.

Ема продължаваше да плаче. Сега шапчицата й се бе изкривила. Кокът й щеше да падне. Някъде се затвори прозорец и това за миг разреди напрежението.

— Господин комисар… дали ние…

Тютюневият дим обгръщаше двамата мъже с някаква топлота.

Защо Ема сключи ръцете си?… Тя отново заговори… Лицето й бе обезформено от вълнуващ израз на страх, на молба, на болка и инспекторът Льороа чу, че Мегре зарежда револвера си.

Между двете групи имаше само петнадесет-двадесет метра разстояние. Кратък свист, стъклото, което се разтрошава, и великанът вече нямаше да бъде опасен.

Сега той ходеше напред-назад, с ръце на гърба, изглеждаше по-нисък, по-широк. Кракът му се блъсна в пилето. Насмалко не се подхлъзна и той яростно го запрати в сянката.

Ема погледна нататък.

Какво ли си говореха те? Кой беше лайтмотивът на тоя патетичен диалог?

Защото мъжът като че повтаряше едни и същи думи. Но не ги ли повтаряше вече по-меко?…

Тя падна на колене, по-право свлече се в краката му, и протегна ръце към него. Той се престори, че не я вижда, дръпна се и сега Ема не бе вече на колене, а почти лежеше, протегнала умоляваща ръка.

Мъжът ту се виждаше, ту изчезваше в сянката. Когато отново се появи, той се изправи пред умоляващата девойка и я изгледа от горе до долу.

Отново почна да се движи, приближи се, отдалечи се пак и тогава тя вече нямаше сили или смелост да протяга към него ръце и да го умолява. Просна се цяла на пода. Бутилката с виното бе близо до ръката й.

Тогава стана нещо неочаквано. Скитникът се наведе или по-точно спусна тежката си лапа, сграби дрехата от рамото й и само с едно движение изправи Ема. И всичко тъй грубо, че щом остана без подкрепа, тя залитна.

И все пак не лъхаше ли някаква надежда от разстроеното й лице? Кокът беше паднал. Бялата шапчица се търкаляше на пода.

Мъжът продължаваше да се разхожда. На два пъти той избягна да погледне съкрушената си посетителка.

Третия път я сграбчи в ръце, притисна я силно към себе си, отметна главата й. И жадно впи устни в нейните.

Сега се виждаше само неговият гръб, един нечовешки гръб, и една малка женска ръка, вкопчена в рамото му.

Без да откъсва устни, грубиянът чувствуваше потребност да гали с дебелите си пръсти разпуснатите й коси, да ги гали така, като че искаше да унищожи девойката, да я смаже или по-точно — да я слее със себе си.

— Какво е това!… — прошепна с променен глас инспекторът.

А Мегре беше тъй силно покъртен, че трябваше да избухне в смях, за да прикрие вълнението си.

Беше минал може би четвърт час, откакто Ема беше там. Те вече не се прегръщаха. Още пет минути и свещта щеше да догори. И в атмосферата се чувствуваше почти явно уталожване.

Келнерката като че се смееше. Навярно беше намерила някъде парче огледало. На светлината се виждаше как тя увива дългите си коси, как ги прикрепя с игла за коса и как търси по земята друга загубена игла, която държеше между зъбите си, докато поставяше шапчицата.

Беше почти хубава. Наистина беше хубава! В нея всичко бе затрогващо — дори плоската й гръд, черната рокля, зачервените й клепачи. Мъжът бе дигнал пилето. И без да я изпуша от погледа си, той отхапваше от него със сладост, трошеше костите, ръфаше късове месо.

Потърси нож в джоба си, не намери и счупи шийката на бутилката, удряйки я в тока си. Пи. Искаше да накара и Ема да пие; тя се опита да откаже, смеейки се. Може би се страхуваше от счупеното стъкло? Но гой я накара да отвори уста и полека наля питието.

Тя се задави, закашля се. Тогава той я хвана за раменете, целуна я, но не вече по устните. Целуваше я радостно, лекичко — по бузите, по очите, по челото и дори по дантелената й шапчица.

Тя беше готова. Той се приближи, долепи лице до прозореца и наново почти изпълни целия осветен правоъгълник. Обърна се, за да загаси свещта.

Инспекторът Льороа стана нетърпелив.

— Тръгват заедно…

— Да…

— Ще ги хванат…

Храстът френско грозде се разклати. Сетне една фигура се покачи отгоре на стената. Ема се озова в задънената уличка и зачака любовника си.

— Ще ги следваш отдалеч… Ала да не те зърнат нито за миг!… Ще ми съобщиш новини, когато ти бъде възможно…

По същия начин, както скитникът бе помогнал на своята другарка, Мегре помогна на инспектора да се покачи до таванското прозорче. Сетне той се наведе, за да огледа задънената уличка, дето се виждаха само главите на двете действуващи лица.

Те се колебаеха. Шушукаха си. Келнерката замъкна мъжа към някакъв навес, в който изчезнаха двамата, тъй като вратата бе затворена само с резе.

Навесът беше на търговеца на въжета. Свързваше се с магазина, дето по това време нямаше никой. Стигаше да се строши ключалката и двойката щеше да стигне до кея.

Но Льороа щеше да бъде там преди тях.

Щом слезе от тавана по стълбата, комисарят разбра, че пак става нещо необикновено. В хотела се носеше глъчка. Телефонът долу работеше сред врява от гласове.

Между тях се чуваше и гласът на Льороа, който навярно говореше по телефона, защото повишаваше значително тон.

Мегре слезе набързо по стълбите, стигна до приземния етаж и се сблъска с един журналист.

— Е, какво?…

— Ново убийство. Преди четвърт час… в града… Раненият е пренесен в аптеката…

Комисарят се втурна първо към кея, видя един полицай, който тичаше, като размахваше револвера си. Рядко небето биваше така тъмно. Мегре настигна човека.

— Какво става?…

— Една двойка току-що излезе от магазина… Движех се насреща… Мъжът почти ми падна в ръцете… Но не си струва трудът да тичам… Те трябва да са далеч…

— Обяснете!

— Чувах шум в дюкянчето, дето беше тъмно… Дебнех с оръжие в ръка… Вратата се отвори… Някакъв човек излезе… Но нямах време да се прицеля в него… Той така ме удари с юмрук в лицето, че се търколих на земята… Изпуснах револвера си… Страх ме беше само да не го вземе… Но не!… Той отиде при една жена, която го чакаше при входа… Тя не можеше да тича… Той я взе на ръце… Трябваше ми време, за да стана, господин комисар… Удар с юмрук като неговия… Вижте! Кръв тече от мене… Навярно те са заобиколили край пристанището. Там има много малки улици, а по-нататък е полето…

Полицаят притискаше с кърпа носа си.

Едва не ме уби!… Юмрукът му е същински чук…

От хотела все още се чуваха бурни гласове, прозорците бяха осветени. Мегре остави полицая, зави край ъгъла, съгледа аптеката, капаците на която бяха спуснати, докато през отворената врата се промъкваше струя светлина.

Двадесетина души се бяха натрупали пред тая врата. Комисарят ги отстрани с лакти.

В лабораторията, проснат направо на земята, с втренчен поглед в тавана, лежеше мъж, който издаваше ритмични пъшкания.

Жената на аптекаря, по нощница, вдигаше сама повече шум, отколкото всички други наоколо.

А аптекарят, метнал сако върху пижамата си, почти обезумял, местеше стъкълца, разкъсваше големи пакети памук.

— Кой е? — попита Мегре.

Той не дочака отговор, тъй като позна униформата на митничаря, на когото единият крачол на панталона бе разкъсан. Сега видя и лицето му.

Беше същият митничар, който миналия петък бе на пост в пристанището и бе присъствувал отдалеч на драмата, на която Мостаган стана жертва.

Докторът пристигна угрижен, погледна ранения, след това Мегре и се провикна:

— Какво има пак?…

На земята имаше малко кръв. Аптекарят бе промил крака на митничаря с кислородна вода, която образуваше ивици от розова пяна.

Навън един мъж разказваше може би за десети път с глас, който постоянно се задъхваше:

— Бяхме легнали с жена ми, когато чух шум, който приличаше на изстрел, и след това вик… Сетне може би в продължение на пет минути нищо повече… Не смеех да заспя отново… Жена ми настояваше да отида да видя… Дочухме степания, които като че идеха от тротоара, точно срещу нашата порта… Отворих я… Бях въоръжен… Видях някаква тъмна фигура… Познах униформата… Започнах да викам, за да събудя съседите, и продавачът на плодове, който има кола, ми помогна да докараме ранения тука…

— В колко часа чухте изстрела?

— Точно преди половин час…

С други думи в най-трогателния момент от сцената между Ема и мъжа…

— Къде живеете?…

— Аз шия корабни платна… Десетина пъти сте минали край нас… Вдясно от пристанището… Оттатък рибните хали… Къщата ми е на ъгъла на кея и на една малка улица. След това къщите са по-нарядко и има само вили…

Четирима мъже пренесоха ранения в една стая на дъното, дето го сложиха на едно канапе. Докторът даваше нареждания. Навън се чу гласът на кмета, който питаше:

— Тук ли е комисарят?…

Мегре тръгна насреща му с ръце в джобовете.

— Ще признаете, господин комисар…

Но погледът на събеседника му бе тъй студен, че за миг кметът загуби самообладание.

— Нашият човек е стрелял, нали?

— Не!

— Откъде знаете това?

— Знам, защото в момента, когато е било извършено престъплението, аз го виждах почти тъй добре, както виждам вас…

— И не го ли арестувахте?

— Не!

— Чувам също, че един полицай бил нападнат…

— Точно така.

— Давате ли си сметка за последиците, които могат да имат подобни драми?… Помислете!… Откак вие сте тук…

Мегре откачи слушалката на телефона.

— Дайте ми полицията, госпожице… Да… Благодаря… Ало!… Полицията… Самият сержант ли е?… Ало!… Тук е комисарят Мегре… Доктор Мишу е все там, разбира се?… Какво казвате?… Да… Все пак идете да се уверите… Как?… Има човек на пост в двора?… Много добре… Чакам…

— Вие смятате, че Доктора е, който?…

— Нищо подобно! Не вярвам никога на нищо, господин кмете!… Ало!… Да!… Не е мръднал?… Благодаря… Казвате, че спи?… Много добре… Ало!… Не! Нищо специално!…

От стаята в дъното се чуваха охкания; един глас се обади:

— Господин комисар…

Беше лекарят, който изтриваше насапунените си ръце с кърпа.

— Може да го разпитате… Куршумът е засегнал само прасеца. Той е повече уплашен, отколкото да го боли… Но трябва да се признае, че кръвоизливът е бил доста голям…

Очите на митничаря се бяха просълзили. Той се зачерви, когато докторът продължи:

— Много се страхуваше да не му отрежат крака. Но след осем дни няма да му има нищо!…

Кметът се бе изправил в рамката на вратата.

— Разкажете ми как се случи това — каза кротко Мегре, като сядаше в края на канапето. — Не се страхувайте от нищо… Чухте какво каза докторът…

— Не зная…

— Но как?…

— Днес в десет часа свърши моята смяна… Живея малко по-далеч от мястото, дето ме раниха…

— Значи, не се прибрахте направо у дома си?…

— Не! Видях, че светеше още в „Адмиралското кафене“. Искаше ми се да узная докъде са стигнали работите… Кълна ви се, че кракът ми гори!…

— Няма нищо! Няма нищо! — рече докторът.

— Аз пък ви казвам, че… Е, щом твърдите… Изпих една бира в кафенето… Бяха само журналистите и аз не посмях да ги попитам…

— Кой ви обслужи?…

— Мисля, че една от камериерките. Не видях Ема.

— После?…

— Исках да се прибера в къщи… Минах покрай поста, дето запалих цигарата си от лулата на колегата… Тръгнах надясно… Нямаше никой… Морето беше тихо… Изведнъж, като се канех да завия при един ъгъл на улицата, почувствувах болка в крака си, без да чуя шума на гърмежа… Сякаш ме удариха с камък право в прасеца… Паднах… Опитах се да стана… Някой тичаше… Ръката ми опипа нещо мокро, топло и не зная как стана, но ми прилоша… Помислих, че съм умрял… Когато дойдох на себе си, продавачът на плодове от ъгъла отвори вратата и не посмя да се приближи… Това е всичко, което зная.

— Не видяхте ли лицето, което стреля?…

— Нищо не съм видял… Тия работи не стават, както си ги мислим… Докато паднеш… И особено когато измъкнах ръката си, цялата окървавена…

— Да имате някакви неприятели?

— Съвсем никакви!… Тук съм само от две години… Родом съм от вътрешността на страната… И никога не съм имал случай да видя контрабандисти.

— Винаги по тоя път ли се прибирате?…

— Не!… Той е по-дълъг… Но нямах кибрит и отидох до постовата будка нарочно, за да запаля цигарата си… И тогава, вместо да поема през града, тръгнах по кея…

— По-близо ли е през града?…

— Малко…

— Така че ако някой ви е видял да излизате от кафенето и да поемате към кея, би имал време да се скрие в засада?

— Сигурно… Но защо? Аз никога нямам пари у себе си… Не се опитаха да ме ограбят…

— Сигурен ли сте, господин комисар, че не сте престанали да наблюдаваше вашия скитник през цялата вечер?…

Гласът на кмета прозвуча някак остро. Льороа влизаше с лист в ръка.

— Телеграма, предадена по телефона в хотела… От Париж…

И Мегре прочете: