Глинената маймуна

Глава четиринадесетаДоктор Джървис е озадачен

Развитието на описаните събития ме завари в твърде объркано състояние, когато ролята на разказвач ми бе поверена от моя приятел Олдфийлд. Изглеждаше, че Торндайк провежда нещо като разследване. Но защо? Случаят Ганет не бе наша работа. Никой клиент не ни бе ангажирал да го разследваме, а простият академичен интерес към него не можеше да оправдае големия разход на ценно време и усилия.

Какво ли имаше за разследване? От гледна точка на съдебната медицина — нищо интересно. Всички факти бяха известни и макар че бяха достатъчно страшни, не представляваха голям научен интерес.

Смъртта на Ганет не бе загадка, това си бе явно и несъмнено убийство, и ако начинът му на живот изглеждаше забулен в тайнственост, това не бе наша работа, нито пък на когото и да било друг, след като той бе мъртъв.

Изглежда обаче точно тези очевидно противоречиви факти занимаваха вниманието на Торндайк. Почти сигурно беше, че зад обичайната работа в ателието се криеха други дейности, най-малкото съмнителни, ако не и незаконни и, изглежда, Торндайк си бе поставил за задача да открие какви са точно, докато за мен това засягаше изключително полицията и опитите й да открие неуловимия Боулс.

За пръв път се досетих за странния подход на Торндайк към тази задача на следващия ден след паметната вечеря на Оснабъро Стрийт. Докато се прибирахме, той предложи да надникнем в галерията, където беше изложена керамиката на Ганет, и аз с готовност се съгласих, тъй като бях твърде любопитен да видя как изглеждат тези забележителни произведения. Така че беше напълно естествено отначало вниманието ми да е изцяло погълнато от експонатите, когато влязохме в храма на изящните изкуства.

Не ще направя опит да опиша тези смайващи произведения, защото имам чувството, че бедният ми речник не е достоен за тази задача. Има неща, които трябва да видиш, за да повярваш, че съществуват, и керамиката на Ганет бе едно от тях. Колкото и точен да беше Олдфийлд в описанията си, аз се оказах напълно неподготвен за невероятната действителност. Но не е необходимо да се занимавам с това. Ще спомена само, че ми изглеждаха като негодни предмети, направени от много малки ученици в час по ръчен труд, и ще отмина този въпрос — както всъщност и направих, — за да продължа с истинската цел на посещението ни.

Може би думата „истинска“ е неподходяща, защото в интерес на истината трябва да кажа, че целта на посещението изобщо не ми бе ясна. Мога да проследя този неразбираем низ от случки, като оставя истинският им смисъл да изплува по-късно с развитието на събитията. И докато успях да се осъзная от първоначалния шок и да се убедя, че не съм жертва на зрителна измама, Торндайк вече се бе представил на собственика на галерията, мистър Кемпстър, и явно обсъждаше експонатите от много странна гледна точка:

— Като се има предвид — казваше той, когато се присъединих към тях — плътността на материала и дебелината на стените, бих казал, че тези съдове са доста тежки и неудобни.

— Тежки са — призна мистър Кемпстър, — но вие виждате, че това са предмети за колекции. Те не са предназначени за употреба. Например едва ли бихте искали да подадете ето това през масата.

Той вдигна голямо масивно гърне и го подаде на Торндайк, който го взе и го претегли на ръка с насмешлива сериозност.

— Да — каза той, докато го подаваше на мистър Кемпстър, — изключително тежко е за размерите си. Бихте ли казали колко тежи? Аз предполагам, че е почти четири килограма.

Той сериозно погледна към явно озадачения мистър Кемпстър, който опита отново и се съгласи с преценката на Торндайк.

— Но не е необходимо да гадаем — добави той. — Ако ви интересува този въпрос, можем да го претеглим. В кабинета ми има везни. Бихте ли искали да узнаете истинското му тегло?

— Много сте любезен — отговори Торндайк, при което Кемпстър взе гърнето и ние го последвахме в кабинета му, като че се канехме да извършим някакво жертвоприношение. Там безформеното гърне бе поставено на везните и излезе, че тежи три килограма и осемстотин грама.

— Да — каза Торндайк, — то е неестествено тежко за размерите си. Теглото предполага изключително плътен материал.

Той замислено погледна гърнето, а след това извади от джоба си рулетка и внимателно започна да измерва съда, докато мистър Кемпстър го гледаше като сомнамбул. Но Торндайк не само го измери. Той записа измерванията в бележника си заедно с теглото на гърнето.

— Проявявате голям интерес към работата на бедния мистър Ганет — каза мистър Кемпстър, докато Торндайк пъхаше бележника в джоба си.

— Да — отговори Торндайк, — но не като любител на изкуството. — Вече ви споменах, че се опитвам да изясня твърде мъгливите обстоятелства около изчезването му, защото съм нает от мисис Ганет.

— Не бих могъл да предположа — каза Кемпстър, — че теглото на керамичните му съдове би могло да помогне в този случай. Но естествено вие разбирате повече от улики, отколкото аз, а знаете и това, което аз не знам — какви загадки искате да разкриете.

— Благодаря ви — каза Торндайк. — Ако приемете това за принцип, ще ни бъде от голяма полза.

Мистър Кемпстър се поклони.

— Можете да ми вярвате, докторе — каза той, — че като приятел на Ганет, макар и не много близък, ще бъда доволен да ви помогна. Има ли още нещо, което искате да разберете за работата му?

— Има няколко неща — отвърна Торндайк. — Всъщност искам да знам всичко възможно за неговата керамика, включително за изложбите и за финансовата страна на въпроса. Като начало ще ви попитам — много предмети ли са продадени? Искам да кажа достатъчно ли са, за да осигурят прехраната на художника?

— Продадени са повече, отколкото бихте могли да предположите, и то на добра цена — от десет до двайсет гвинеи на парче. Но никога не съм и допускал, че Ганет се е прехранвал от тази работа. Разбрах, че има някакви други средства.

— Следващият ми въпрос е: какво става с продадените съдове. В музейни сбирки ли са или у частни лица?

— От съдовете, продадени в тази галерия — а мисля, че това беше неговият основен пазар — един-два са закупени от провинциални музеи, а всички останали — от частни колекционери.

— И що за хора са тези колекционери?

— Това — каза мистър Кемпстър с неодобрителна усмивка — е доста деликатен въпрос. Нещата са предлагани за продан в моята галерия и купувачите в известен смисъл са и мои клиенти.

— Точно така — каза Торндайк. — Това наистина не беше коректен въпрос, пък и не е особено важно, след като съм видял керамиката. Предполагам, че не водите никакви документи за продажбите или за купувачите.

— Разбира се, имам — отговори Кемпстър. — Имам си дневник и регистър. Регистърът съдържа пълно описание на продадените предмети на всеки от изложителите. Искате ли да видите страницата на мистър Ганет?

— Неудобно ми е да ви безпокоя — каза Торндайк, — но ако сте така любезен…

— Моля, моля — отвърна Кемпстър, направи една крачка към висок шкаф и разтвори вратите му. От редицата книги, която се разкри пред нас, той извади дебел том и го постави на бюрото, запрелиства го, докато намери търсената страница.

— Ето, това е списъкът на всички работи на мистър Ганет, продадени в тази галерия — каза той, — може би ще ви даде някаква информация.

Аз погледнах страницата, докато Торндайк я проучваше, и бях малко изненадан от подробното описание. Под „Питър Ганет, ескуайър“ следваше списък на продадените предмети, кратко описание на всеки от тях и в отделни графи датата, цената, името и адреса на купувача.

— Забелязах — каза Торндайк, — че мистър Франсис Брумхил от Стафърд Скуеър е купувал оттук три пъти. Вероятно е колекционер на произведения на модерното изкуство?

— Да — каза Кемпстър, — и е голям почитател на мистър Ганет. Ще видите, че е купил едното от двете копия на глинената статуетка на маймуна. Както виждате, другото замина за Америка.

— Правил ли е мистър Ганет и други статуетки? — попита Торндайк.

— Не. За моя изненада той не направи други опити в тая област, макар че това беше забележителен успех. Известният изкуствовед мистър Бандърби бе възхитен от нея и както виждате, единствените копия бяха продадени по петдесет гвинеи едното. Може би ако беше жив, щеше да предложи на почитателите си други статуетки.

— Говорите за копия — каза Торндайк, — значи това са копия, вадени от матрица или пък отливки. Нали не са били обявени за оригинали?

— Не, това е невъзможно. Малката керамична фигурка трябва да бъде извадена от матрица или отлята, за да е куха. Разбира се, отначало може да бъде моделирана плътна, а матрицата да се изработи от плътната фигура.

— Има трета такава фигурка — каза Торндайк. — Видях я в спалнята на Ганет. И тя ли е вадена от матрица или смятате, че това е оригиналът? Сигурен съм, че беше глинена.

— Тогава трябва да е била извадена от матрица — каза Кемпстър. — Не може да е изпечена така, както е плътна — ще се напука. Единствената възможност е да се издълбае оригиналната плътна фигурка, което е изключително трудно и твърде безполезно, тъй като той сигурно е имал матрица.

— Доколкото си спомняте фигурките, смятате ли, че са толкова дебелостенни и тежки като гърнетата и каните?

— Не бих могъл да кажа с положителност — отговори Кемпстър, — но това едва ли е възможно. Една фигурка може да се напука много по-лесно, отколкото едно кухо гърне или кана, но колкото по-тънки са стените й, толкова по-защитена е тя от напукване при изпичането. Освен това е еднакво лесно да се извади и тънко, и дебелостенно копие от матрицата.

С това всъщност приключи служебният ни разговор с мистър Кемпстър. Отидохме отново в залата с него, след като Торндайк преписа някои подробности от регистъра, но разговорът ни, като оставим настрана няколко реплики за изложените бижута на Боулс, явно нямаше нищо общо с целта на нашето посещение, каквато и да бе тя. И след като се сбогувахме любезно с домакина и му благодарихме за помощта и вниманието, ние си тръгнахме, като го оставихме толкова озадачен от действията ни, колкото бях и аз самият.

— Торндайк — казах аз, докато вървяхме надолу по Бонд Стрийт, — предполагам, разбирате, че ме потопихте в невероятно гъста мъгла?

— От думите ви разбирам, че намирате подхода ми към този проблем за малко заобиколен — отвърна той.

— Проблем! — възкликнах аз. — Какъв проблем? Не виждам никакъв проблем. Знаем, че Ганет е бил убит и, общо взето, можем да приемем, че е бил убит от Боулс. Но дали е той, или не, не е наша работа. Това си е работа на Бланди; във всеки случай не мога да си представя какво общо има теглото и плътността на керамиката на Ганет в случая, освен ако не предполагате, че Боулс го е цапардосал по главата с едно от собствените му гърнета?

Торндайк се усмихна снизходително и каза:

— Не, Джървис. За мен грънците на Ганет не са възможни смъртоносни оръжия, но грънчарското изкуство има нещо общо с нашия проблем и дори въпросът за тежестта може да се окаже не съвсем излишен.

— Но за какъв проблем говорите? — настоях аз.

— Проблемът, който е в главата ми — отвърна той, — се появи там след забележителния разказ на Олдфийлд снощи. Вече го изслушахте с голямо внимание и без съмнение помните най-важното. Е, да си го припомним като цяло и да го разгледаме като поредица от свързани помежду си събития. Не ви ли се струва, че възникват няколко много любопитни и интересни въпроса?

— Единственият въпрос, който ме интересува, е как, по дяволите, е попаднал арсеникът в костната пепел. Нищо не можах да разбера.

— Много добре — каза той. — Тогава се опитайте да разберете нещичко. Арсеникът със сигурност е там. Съгласни сме, че не е от тялото. Следователно той трябва да е попаднал в пепелта по-късно. Но как? Ето ви един проблем. Приемете го за отправна точка и помислете за възможните обяснения и за тяхното приложение по-нататък.

— Но аз не мога да обясня нищо! — възкликнах. — Тая работа е неразбираема. Освен това какво общо имаме ние? Не са ни наели да разследваме този случай.

— Не изпускайте Бланди от погледа си! — каза той. — Още не е открил картите си. Ако пипне Боулс, той няма да ни безпокои, но ако не успее, може да реши, че си струва да обърне внимание на мисис Ганет. Не зная дали подозира, че тя е съучастничка на убиеца, но очевидно я подозира, че знае местонахождението на Боулс и го укрива. Следователно, ако не може да получи от нея сведения чрез убеждение, той ще се замисли върху възможността да я обвини в съучастие или укривателство.

— Но той не е човекът, който ще реши това — възпротивих се аз. — Да не смятате, че полицията или следователят ще се съгласят да я обвинят в убийство, за да получат повече сведения — всъщност това е принудителна мярка.

— Не, разбира се — отвърна той, — освен ако Бланди успее да го изкара prima facie дело. Възможно е обаче той да знае повече за връзките между Боулс и мисис Ганет. Във всеки случай имам уговорка с Олдфийлд, че ако срещу нея се заведе дело, аз ще се заема със защитата. Малко е вероятно да се случи нещо подобно, но все пак на мен ми е нужно да знам всичко, което може да се научи, за обстоятелствата около убийството. Затова са и тези въпроси.

— Които, струва ми се, не водят доникъде. Все пак, както забеляза Кемпстър, за разлика от мен вие знаете какви неясноти се опитвате да изясните. Знаете ли дали ще има съдебно разследване?

— Разбрах — отговори той, — че след няколко дни ще има съдебно разследване и очаквам да получа призовка, за да дам показания за отравянето с арсеник. Но аз непременно ще присъствам и ви препоръчвам да ме придружите. Когато чуем свидетелите, включително и Бланди, ще добием доста пълна представа за фактите и ще можем да преценим дали инспекторът няма нещо наум.

Както е научил вече читателят от разказа на Олдфийлд — който тези бележки изпреварват с няколко дни, — аз послушах съвета на Торндайк и присъствах на разследването. Но въпреки че научих всички факти, не добих по-ясна представа за целта, която си беше поставил Торндайк, като разучаваше керамиката на Ганет, нито пък споделих интереса му към мисис Ганет. Разбрах, че тя се намира в трудно и мъчително положение, но не бях толкова убеден в пълната й невинност, що се отнася до убийството или до подозрителното отравяне преди него.

Но интересът му към нея бе значителен. Толкова значителен, че го накара да отиде на погребението на съпруга й и дори ме накара да приема поканата и да го придружа. Не че се нуждаех от много увещания, защото това бе едничката възможност да присъствам на погребение без ковчег и мъртвец, където „нашият скъп покойник“ почти се побираше в книжен плик, а това не беше за изпускане.

Очакванията ми обаче не се оправдаха, защото се оказа, че преди започването на церемонията пепелта е положена в урна и погребението следваше нормалния си ход с теракотената урна вместо ковчег. Имаше нещо тъжно и смешно в обстоятелството, че останките на Питър Ганет бяха положени в керамичен съд, произведен с търговска цел, който с всичките си качества — симетрия и правилна форма — беше пълна противоположност на собствените му шедьоври.

Глава петнадесетаКолекционерът модернист

Посещението ми в галерията на мистър Кемпстър ми даде само слаба представа за мистификациите, на които бе способен Торндайк, защото не е необходимо да казвам, че и най-дълбоките размишления върху разказа на Олдфийлд и върху фактите, разкрити по време на съдебното разследване, не ми помогнаха да си изясня нещата. Все още не бях в състояние да разбера, че имаме истински проблем за решаване и каква е вероятността физическите свойства на керамиката на Ганет да са от значение за разрешаването му.

Очевидно грешах. Защото Торндайк никога не гонеше химери, нито пък търсеше под вола теле. Ако той бе убеден, че има проблем за решаване, аз със сигурност можех да приема, че съществува такъв проблем; ако вярваше, че керамиката на Ганет крие ключа за разгадаването му, аз можех да приема — и наистина приех, че той е прав. Следователно чаках търпеливо и с надежда по-нататъшните му действия, които щяха да разпръснат мъглата, обвила мозъка ми.

Не стана нужда да чакам дълго. На третия ден след погребението Торндайк ми съобщи, че чрез писмо ни е уговорил среща с мистър Франсис Брумхил от Стафърд Скуеър, за да разгледаме неговата известна колекция от произведения на модернистичното изкуство. По-късно от начина, по който бяхме приети, ми стана ясно, че писмото на Торндайк трябва да е било малко заблуждаващо ако не по същество, то поне по тон. Предполагам обаче, че при дадените обстоятелства всякакви дребни резерви относно възгледите ни за съвременното изкуство бяха приемливи.

Разбира се, аз с радост се съгласих, защото горях от любопитство да разбера целта на Торндайк. Освен това колекцията съдържаше единствения опит на Ганет в скулптурата, който, ако бе равен на съдовете му, сигурно си струваше да се види. И така, тръгнахме заедно в ранния следобед и се отправихме към богатия аристократичен квартал, където обитаваше мистър Брумхил.

Цялото посещение беше низ от изненади. Първо, вратата бе отворена от лакей — същество, което смятах за напълно излязло от употреба. Щом влязохме в голямата стара къща, построена в георгиански стил, потънахме в атмосфера на нереалност, напомняща за „Алиса в страната на чудесата“ или за кошмарно посещение в лудница. Това чувство се породи още в предния салон, по чиито стени висяха странни многоцветни рамки и в тях имаше предмети, които очевидно не бяха картини, а изглеждаха като пана или платна, върху които някой твърде екстравагантен художник бе чистил четката си. Просторният под бе зает от пиедестали, върху които стояха каменни и метални буци, някои — в моите очи — съвсем безформени, докато други носеха смътни белези от неясен антропоиден характер, — човек би могъл да ги свърже с изхвърлените парчетии от работилницата на някой скулптор от Великденските острови. Гледах ги с изумление, докато лакеят обсеби шапките и бастуните ни и с подобаваща сериозност ни поведе през големия салон към красива врата с фронтон и като отвори една величествена махагонова порта, ни въведе при високопоставената особа.

От пръв поглед мистър Брумхил ми направи приятно впечатление — висок крехък човек към четиридесетте, леко прегърбен и с издадена напред глава, която те кара да мислиш, че е късоглед. Носеше очила с вдлъбнати лещи и с масивна рамка от черупка на костенурка; гледайки тези очила като специалист, аз реших, че без тях зрението му е сигурно много слабо. Но въпреки че светлосините очи, които се виждаха през тези силни лещи, изглеждаха смешно малки, те гледаха добродушно, приятелски, а тихият приятен глас затвърди това впечатление.

— От ваша страна е изключително любезно да ни дадете възможност да видим богатствата ви — каза Торндайк, след като се здрависахме.

— Напротив — беше отговорът, — облагодетелстваният съм аз. Произведенията са тук, за да бъдат разглеждани и за мен е удоволствие да ги показвам на истински ценители на изкуството. Нямам много често такава възможност, защото дори и в този златен век на прогрес в изкуството все още съществува стремеж към неговите чисто репрезентативни и пикантни страни.

Докато говореше, аз огледах стаята и особено картините, които покриваха стените, и те смътно ми напомниха един епизод от първите ми години на практикуващ лекар, когато за няколко седмици замествах главния лекар на една малка лудница (или — както казваме сега — психиатрия). Нарисуваните на тях хора — когато човек можеше да ги разпознае — определено имаха вид на психопати и като че ли ме гледаха от някоя звукоизолирана килия.

След кратък разговор, по време на който аз съзнателно мълчах, а Торндайк бе дяволски уклончив, ние продължихме с обиколка из стаята под ръководството на Брумхил, който ни осведомяваше посредством забележки и описания, напомнящи донякъде за стила на Бандърби. Имаше значителна колекция от картини — за моя радост всички от модернисти — предимно чужденци, — и всичките удивително еднакви. Навсякъде преобладаваше същата психопатна насоченост и същото странно отсъствие на всичко традиционно в живописта. Рисунките — когато имаше такива — бяха детински, рисуването бе варварски грубо и липсваше какъвто и да е разумен замисъл или сюжет.

— А сега — каза нашият домакин, спирайки пред един от тези шедьоври — ето едно произведение, което много обичам, макар че е изключение в творчеството на автора. Той рядко се проявява като реалист.

Погледнах към златната табелка под него и прочетох: „Голо тяло — Израил Попоф“. Очевидно си беше голо — явно изобразяваше голо човешко същество с кости като лошо направени кренвирши. Не го намерих страшно реалистично. Ала следващата картина — от същия художник — направо „ме хвърли в недоумение“, защото се състоеше само от безразборни струйки боя в различни, доста крещящи цветове. Очаквах обяснителните бележки, докато мистър Брумхил стоеше пред нея и я гледаше с любов.

— Това — каза той, — аз считам за истинско произведение на майстор; великолепен образец на абстрактната живопис. Съгласен ли сте с мен? — добави той, като се обърна към мен, сияещ от ентусиазъм.

Внезапният въпрос ме смути. Какво, по дяволите, искаше да каже с тази „абстрактна живопис“? Нямах ни най-малка представа. Със същия успех можеше — така поне ми се стори — да говорим за „абстрактна ампутация на бедрената става“, но трябваше да кажа нещо.

— Да — промълвих неясно, като го гледах втренчено и с ужас, — разбира се… Всъщност безспорно… Много забележително и… Ъ-ъ — щях да кажа „весело“, но навреме видях милостиво да святка червената сигнална лампа — много интересна демонстрация на цветовия контраст. Но се опасявам, че не съм съвсем наясно какво изобразява картината.

— Изобразява! — повтори той с тон на болезнена почуда. — Нищо не изобразява. Пък и защо? Това е картина. А една картина е независимо тяло. Не е нужно тя да имитира нещо друго.

— Но не, разбира се — изломотих бързо. — И все пак в една картина, човек е свикнал да вижда изображението на различни естествени предмети…

— Но защо? — прекъсна ме той. — Ако ви трябват предмети, можете да отидете и да ги видите; ако ги искате изобразени, можете да си ги фотографирате. Следователно защо трябва да им позволяваме да се явяват в картините?

Погледнах с отчаяние към Торндайк, но не получих никаква подкрепа. Той слушаше с безразличие — но от дългия си опит знаех, че зад каменното спокойствие на външността му всичко в него се тресе от смях. И така аз промърморих неясно съгласието си, прибавяйки, че е трудно да се отърве от конвенционалните възгледи, които е имал от детинство, и ние преминахме към следващата „абстракция“.

Подготвен от това неприятно преживяване, оттук нататък аз запазих дискретно мълчание, нарушавано от предпазливо изказани двусмислици, и така успях да довърша нашата обиколка из стаята без други премеждия.

— А сега — каза домакинът, когато се отдалечихме от последната картина — вие ще искате да видите скулптурите и керамиката. В писмото си споменавате, че особено се интересувате от работата на бедния мистър Ганет. Е, ще я видите в подходяща обстановка, така както той би искал да я види.

Преведе ни през салона към друга красива врата, която отвори, за да влезем в галерията за скулптури. Оглеждах се, докато влизахме, и бях доволен, че първо видяхме картините, защото сега бях подготвен за най-лошото и можех да сдържам чувствата си.

Не ще се опитвам да опиша тази стая на ужасите. Първото ми впечатление бе, че съм попаднал в ада; там цареше същата атмосфера на лудница, както и в другата стая, но бе по-неприятно, защото уродливата скулптура може да бъде по-ужасна от уродливата живопис, а в цялата колекция имаше една-едничка работа, която да се нарече нормална. Експонатите варираха от почти безформени предмети, притежаващи само някаква бегла прилика с човешка глава или фигура, каквато понякога забелязваме в чудновати по форма картофи или камъчета, до разпознаваеми бюстове или торсове; но тук лицата бяха отвратителни и скотски, а костите и телата им — безформени и с ужасни тлъстини, които предполагаха воднянка или микседем. Имаше малко керамика, груба и недодялана, но очевидно нещата на Ганет бяха най-лошото.

— Мисля, че точно това искахте да видите — каза домакинът.

Той посочи гротескна статуетка с табелка „фигурка на маймуна — Питър Ганет“ и аз я погледнах с любопитство. Ако я бях видял, където и да е другаде, щях да получа доста силен шок, но тук, в тази колекция от чудовища тя изглеждаше почти като произведение на разумен дивак.

— Имаше някакъв въпрос, който трябваше да решите, нали? — продължи мистър Брумхил.

— Да — отговори Торндайк, — всъщност въпросите са два. Първо, въпросът за оригинала. Ганет е направил три такива фигурки. Едната е в Америка, другата е дадена под наем в един лондонски музей, а тази е третата. Въпросът е коя от тях е била направена най-напред?

— Няма нищо трудно — каза домакинът. — Ганет подписваше и номерираше всичките си работи и серийният номер ще ви даде отговор, само го погледнете.

Той внимателно вдигна статуетката и като я обърна и погледна дъното й, подаде я на Торндайк.

— Виждате, че номерът е 571 Б — каза той. — Следователно трябва да има 571 А и 571 В. Ясно е, че тази е направена втора и ако огледате другата в музея, ще установите реда на копията. Ако е 571 А, то американското копие трябва да е 571 В или обратното. Какъв е другият въпрос?

— Той се отнася до оригинала. Дали е истински, или е ваден от матрица. Това май е от матрица. Ако погледнете вътре, ще видите отпечатъци от палците, така че не може да е отливка.

Той я върна обратно на мистър Брумхил, който надникна в отвора и като се убеди в казаното от Торндайк, ми я подаде. Не бях много заинтригуван, но внимателно разгледах основата и надникнах в тъмната вътрешност, доколкото можах. Плоската повърхност на основата бе гладка, но без глазура и върху нея около отвора й бе изписано със синьо „Оп. 571 Б. П. Г.“, имаше и грубо нарисувана фигура на птица, която можеше да се приеме за гъска, но аз знаех, че трябва да е корморан, бе разположена между номера и инициалите. Вътре върху неравната повърхност успях да забележа отпечатъци от палец — очевидно десен. Като я разгледах, аз върнах фигурката на мистър Брумхил, който я сложи върху поставката й и продължи разговора:

— Мисля, че и трите екземпляра са вадени от матрица, но това е само мнение. Вие какво мислите?

— Има три възможности, а като имам предвид характера на Ганет, не знам коя от тях е най-вероятната. Оригиналната фигурка сигурно е моделирана цяла. Тогава 571 А може да е или изпечена цяла, или издълбана и изпечена, или е вадена от матрица.

— Едва ли е било възможно да се изпече цяла — каза мистър Брумхил.

— Така мисли и мистър Кемпстър, но аз не съм толкова сигурен. В края на краищата някои глинени изделия се изпичат цели, например тухлите.

— Да, но няколко пукнатини в тухлата не са от голямо значение. Мисля, че най-малкото я е издълбал. Но защо е трябвало да си прави труда, след като е направил матрица?

— Не бих могъл да си обясня причината — отговори Торндайк, — освен ако е искал да запази оригинала за себе си. Това, което е сега в музея, е лично негово и мисля, че никога не го е предлагал за продан.

— Ако този въпрос е важен — каза домакинът, който очевидно бе на мнение, че не е, — това навярно може да се установи, като се види музейният експонат, който вероятно е бил направен най-напред. Не мислите ли?

— Може да е така, но може и да не е — отвърна Торндайк. — Най-задоволителният начин е да се сравнят теглата на двете статуетки. Една издълбана фигура ще е по-тежка от вадената от матрица и, разбира се, плътната ще е доста по-тежка.

— Да — съгласи се малко изненадано мистър Брумхил, — така е. Разбирам, че бихте искали да знаете точното тегло на тази фигурка. В това няма нищо трудно.

Той приближи до камината и натисна един звънец на стената. След малко вратата се отвори и лакеят влезе.

— Бихте ли ми казали, Хупър, дали имаме везни? Трябва да претеглим тази статуетка — попита мистър Брумхил.

— Разбира се, сър — беше отговорът. — Има едни везни в стаята на мистър Лоз. Да ги донеса ли, сър?

— Ако обичате, Хупър, заедно с тежестите, разбира се. И се погрижете блюдата да са чисти.

Очевидно бяха чисти; след няколко минути Хупър се появи, като носеше новички везни с пълен комплект тежести. Когато везните бяха поставени на масата заедно с тежестите, мистър Брумхил взе фигурата с безкрайна грижовност и я постави нежно върху блюдото. После, за да избегне драскотини или удари, със същата грижовност той сложи тежестите, като натрупа малък куп, докато блюдото се издигна, после изравни с тежест от десет грама.

— Един килограм и петстотин и петдесет грама — каза той. — Доста е за такава малка фигурка.

— Да — съгласи се Торндайк, — но Ганет е използувал плътен материал и не го е пестил много. Претеглих някои от съдовете му в галерията на Кемпстър; бяха невероятно тежки.

Той записа теглото на статуетката в бележника си и след като шедьовърът бе върнат на мястото му, а везните — занесени обратно, ние продължихме обиколката си из залата. Скоро Хупър се върна, носейки голям сребърен поднос с прибори за следобедния чай, остави го на малка кръгла масичка.

— Не е необходимо да ни чакате, Хупър — каза домакинът. — Когато свършим, ще си сервираме сами.

Лакеят се оттегли, а ние се обърнахме към последния от експонатите — тяло на жена в естествена големина, гола, разкривена и тлъста, чието брутално лице и изпъкнали кости сякаш крещяха за операция на щитовидната жлеза и като се впусна в подробности около възвишеното третиране на абстрактната форма и освобождението от болнавата хубост на „елементарната имитаторска скулптура“, нашият домакин остави настрана шедьоврите и подреди столовете около масичката.

— В кой музей са изложени произведенията на мистър Ганет? — попита той, докато отпиваше от отличния китайски чай.

— В един малък музей в Хокстън — отговори Торндайк. — Известен е като Народен музей на съвременното изкуство.

— А-ха — каза Брумхил, — знам го, всъщност от време на време давам моите съкровища, за да ги изложат там. Това е отличен музей. Той дава възможност на бедните хора от този безпросветен район да се запознаят с успехите на съвременното изкуство, единствена възможност.

— Музеят „Джефри“ е също наблизо — напомних му аз.

— Да — съгласи с той, — но в него има ненужни мебели, изкуство от лошото старо време. Нямат нищо такова — добави той, като махна с ръка към колекцията си.

Това, слава богу, беше безспорна истина.

— Надявам се — продължи той, — че ще успеете да намерите отговор на вашия въпрос, когато разгледате и тамошната фигурка. Не ми изглежда да има особено значение, но вие си знаете по-добре от мен.

Като се сбогувахме с нашия любезен и учтив домакин, тръгнахме към къщи, известно време вървяхме мълчаливо, всеки от нас зает със собствените си мисли. Що се отнася до основната цел на Торндайк в тая странна операция, нямах и най-смътни предположения и не помислих за това. Но самото преживяване бе твърде особено и само по себе си представляваше интерес. След малко попитах:

— Разбрахте ли нещо от всичките тия боклуци на Брумхил или от отношението му към тях?

Торндайк поклати глава.

— Не — отговори той. — За мен това е една загадка. Очевидно всички тези неща му доставят удоволствие и, изглежда, удоволствието е право пропорционално на негодността им и на отсъствието на всички обичайни — качества голямо майсторство, вярност към природата, интелектуален интерес и красота, — които досега са били считани за същност на произведенията на изкуствата. Изглежда, това е култ, мода, свързана с някакво особено душевно състояние, но какво е то, не мога да си представя. Очевидно няма никаква връзка с това, което винаги се е наричало изкуство, освен ако връзката е отрицателна. Забеляза ли, че Брумхил е изпълнен с презрение към всички велики произведения от миналото, което, мисля, е обичайното отношение на модернистите. Но не мога да проумея душевното състояние на човек, който е напълно безчувствен към творбите на великите майстори от старите школи и кипи от възторг пред тромавите имитации на произведенията на диваците или на некадърни деца.

— Да — казах аз. — И моето мнение е същото. С това разговорът приключи.

Глава шестнадесетаВ музея

— Любопитно е да се отбележи — каза Торндайк, докато се отправяхме на изток към Оулд Стрийт, — че този район, който обикновено смятаме за един от най-жалките и мизерни райони на града, в известен смисъл е последната твърдина на една изчезваща култура.

— За каква култура говорите? — попитах аз.

— Говоря за занаятите — отвърна той, — за които можем да кажем, че всъщност са основата на всички изкуства. Почти навсякъде другаде занаятите са изчезнали или са на изчезване, измествани от машините и масовото производство, но тук откриваме малки групи от оцелели занаятчии, които все още продължават традицията. Вдясно по Къртън Роуд и околните улички има сръчни мебелисти, те правят столове и други мебели в традиционен стил, това Брумхил би нарекъл лошото старо време на Чипъндейл12 и неговите съвременници; наблизо, на Бънхил Роу, държат работилници последните майстори на красиви рамки за картини, а по-нататък, на Бетнъл Грийн и Спайтълфийлдс, са последните представители на старата колония на тъкачите на коприна, които работят с ръчния стан така, както е било в осемнайсети век.

— Да — съгласих се аз, — такава аномалия, а и нашата мисия като че се сблъсква с това противоречие. Чудя се какво ли е вдъхновило създателите на Народния музей на съвременното изкуство да го бутнат точно в този квартал, почти на една крачка от музея „Джефри“?

Торндайк леко се усмихна.

— Странни съседи са те — каза той, — единият пази най-добрите постижения на миналото, а другият рекламира най-лошите на настоящето. Но може би няма да ни се стори чак толкова лошо, колкото очакваме.

Не зная какво очакваше Торндайк, но то бе достатъчно лошо за мен. Намерихме музея много лесно по табелата с името му, поставена над нещо, приличащо на ремонтиран магазин, към предната част, на който са били прибавени две масивни плъзгащи се врати. Но те бяха затворени и явно заключени, тъй като на голяма бележка, прикрепена с кабарчета, пишеше: „Затворено до 11.15 часа“.

Торндайк погледна часовника си.

— Имаме още четвърт час — каза той, — но не е нужно да чакаме тук. По-добре е да се разходим и да разгледаме квартала. Не е красив, но си има свой облик, с който си струва да се запознаеш.

И така ние се отправихме на обиколка из тесните улички, където Торндайк ми обясняваше различни интересни неща като илюстрация на предишните си забележки. На една уличка открихме редица мебелни работилници, през чиито прозорци можехме да видим наполовина завършените скелети на гардероб и скринове и „стилни“ столове без седалки и политура; забелязах, че имената върху табелките бяха предимно еврейски, а много от тях — чуждестранни. После към Шордич забелязахме склад за дървен материал, пред входа, на който имаше голяма купчина прекрасен испански махагон, видяхме, че запасите вътре са предимно от твърда дървесина, подходяща за мебели. Но нямаше време да разгледаме подробно всичко, защото часовникът на една близка черква отбеляза нашия четвърт час и ние бързо се отправихме към храма на модернизма, където видяхме, че бележката е изчезнала, вратите са широко отворени, а през тях се вижда фоайе и вътрешна врата.

Като я отворихме и влязохме в галерията, бяхме посрещнати от възрастен човек с уморен вид, който ни погледна с очакване.

— Вие ли сте мистър Санкрофт? — попита Торндайк.

— А-ха — каза човекът, — значи познах. Вие сигурно сте доктор Торндайк. Надявам се, че не съм ви накарал да чакате.

— Само няколко минути — отговори Торндайк с най-вежливия си тон, — които прекарахме доста приятно.

— Страшно съжалявам — каза Санкрофт с искрена загриженост, — но нямаше как. Трябваше да изляза, а тук съм съвсем сам. Трябваше да заключа вратата. Ужасно неудобно е да няма кого да оставиш за заместник.

— Така е — съгласи се със съчувствие Торндайк. — Значи ли това, че си нямате никакъв помощник, дори вратар?

— Нямам — отговори Санкрофт. — Виждате ли, дружеството, на което е този музей, не притежава други фондове, освен даренията на членовете си. Парите стигат точно колкото да поддържаме музея, без да се плащат заплати. Аз съм тук доброволно, но трябва да изкарвам и прехраната си. Мога да си върша работата предимно в стаята на уредника — аз съм писар, — но понякога трябва да изляза и тогава… е, вие видяхте какво стана.

Торндайк изслуша тази тъжна история не само с търпение, но и със съчувствие, което доста ме изненада.

— Не можете ли да вземете някой ваш приятел поне мъничко да ви помага? — попита той. — Дори няколко часа дневно биха премахнали затрудненията ви.

Мистър Санкрофт уморено поклати глава.

— Не — отговори той. — Да се грижиш за такава малка галерия е скучна работа, особено когато има толкова малко посетители и не мога да намеря човек, който да ме замести. Предполагам — добави той с тъжна усмивка, — че едва ли познавате някой любител на съвременното изкуство, който ще се жертва в името на просвещението и културата на народа.

— В момента не ми идва наум никой, освен мистър Брумхил — каза Торндайк, — но той едва ли има свободно време. Все пак ще имам предвид затрудненията ви и ако се сетя за някой, който би искал да помага, ще направя всичко възможно, за да го убедя.

Трябва да си призная, че този отговор доста ме учуди. Торндайк бе любезен човек, но бе много зает и едва ли можеше да влезе в положението на мистър Санкрофт. Но той държеше на обещанията си, не говореше празни приказки — нещо, което Санкрофт едва ли съзнаваше, защото думите му изразиха по-скоро благодарност за доброто намерение, отколкото вяра в някакви конкретни действия.

— Много е мило от ваша страна, че искате да ми помогнете — каза той, — а сега да видим това, за което сте дошли. Разбрах, че искате да прегледате произведенията на мистър Ганет. Трябва ли да ги изваждам от витрините?

— Ако е позволено — каза Торндайк. — Между другото исках да ги претегля.

— Нямам нищо против да ги извадим, щом е важно — каза Санкрофт. — Ще отключа витрините и засега ще ги оставя на вашите грижи. След това ще ви помоля да ме извините. Имам да преписвам един договор за наем и искам да се заловя с него, колкото може по-скоро.

С тези думи той ни поведе към витрината, където бяха изложени ужасиите на Ганет, и като я отключи, поклони се леко и се оттегли в бърлогата си.

— Извадихме късмет с този договор — каза Торндайк. — Сега ще можем да обсъдим нещата на спокойствие.

Той протегна ръка и като извади фигурката, започна да я разглежда задълбочено; обърна особено внимание на основата й.

— Доколкото разбирам, въпросите са: първо — кое копие е това, и второ — как е изработено то — дали е изпечено цяло, дали е издълбано, или е правено с матрица. Въпросът за поредността на копието се изяснява от номера — 571 А. Значи това е оригиналът.

— Да — съгласи се Торндайк. — Смятам, че е така. Какво ще кажете за изработката?

— Мисля, че основата дава отговор и на този въпрос. Тя е цяла, няма отвор, което според мен доказва, че фигурката е печена цяла.

— Това е разумен извод, продиктуван от очевиден факт — каза Торндайк. — Но ако разгледате стените, ще забележите, че на всяка от тях личат резки, които вероятно са от ръбове или свръзки. Сигурно сте забелязали подобни белези върху копието на Брумхил — явно са останали от ръбовете на матрицата. Въпросът за плътността обаче ще бъде решен най-точно от теглото. Нека да го претеглим.

Той извади от джоба си пружинена теглилка и парче канап. Сгъна го на две и с краищата завърза фигурката малко над средата, закачи „клупа“ на теглилката. Като го вдигна, аз прочетох цифрите.

— Един килограм шестстотин и петдесет грама. Ако не ме лъже паметта, копието на Брумхил тежеше един килограм и петстотин и петдесет грама, така че това е със сто грама по-тежко. Потвърждава се предположението, че тази фигурка е била изпечена цяла.

— Не е така, Джървис — каза той. — Копието на Брумхил е без съмнение вадено от матрица, има значителна кухина и немного плътни стени. Бих казал, че една плътна фигурка трябва да тежи най-малко двойно повече от вадената от матрица.

След кратък размисъл разбрах, че е прав. Стоте грама очевидно не обясняваха разликата между куха и плътна фигурка.

— Тогава — казах аз — трябва да е била издълбана. Това вероятно ще обясни точно разликата в теглата.

— Да — съгласи се Торндайк с известно съмнение, — що се отнася до теглото, звучи разумно. Но белезите, които очевидно приличат на белези от ръбове на матрица? Какво ще кажете за тях?

— Бих казал, че са следи от издълбаването. Фигурката трябва да се разреже на две, за да се издълбае вътрешността. Мисля, че тези следи са белези от съединяването на двете половини.

— Отговорът на това е, че е невъзможно да е била разделена на две половини. Когато един керамичен предмет, например теракотен бюст, се издълбана, обикновено отзад се изрязва един възможно най-тънък слой, основната маса се издълбана и когато стените станат достатъчно тънки, слоят се залепва и ръбовете се изглаждат, докато станат незабележими. Това е обикновеният и разумен начин да се направи. Но тези белези са по средата, точно където са ръбовете на матрицата, и при това точно там, където са ръбовете на фигурката на Брумхил. Така че независимо от разликата в теглото, склонен съм да считам, че тази фигура всъщност е вадена от матрица като Брумхиловата. Това е очевидната възможност и по други причини. Матрицата е била направена, и трябва да е била направена от масивната фигура. Много по-трудно е било да се издълбае оригиналът, отколкото да се извади още едно копие от матрицата.

Докато говореше, той леко почукваше фигурата с кокалчето на пръста си, както си висеше на теглилката, но глухият звук, който се чуваше, не ни говореше нищо друго, освен това, което вече знаехме — че стените са дебели и груби. После той свали канапа и след като отново ми предложи да разгледам фигурката (аз отказах), върна я обратно във витрината. После отидохме в стаята на уредника да кажем на мистър Санкрофт, че сме приключили с огледа и да му благодарим за съдействието.

— Е — каза той, като остави писалката, — предполагам, че сега познавате произведенията на Питър Ганет по-добре от мен. Те са неразбираеми за повечето от посетителите ни, а също и за мен.

— Значи не се харесват много? — позволи си да каже Торндайк.

— Не бих казал — отговори леко усмихнат Санкрофт. — Фигурката на маймуната доста забавлява посетителите. Но нашият музей не е за това. Нашето дружество има за цел да учи и да възвисява духа, а не да дава комични представления. Няма да съжалявам, когато собственикът дойде да си прибере статуетката.

— Собственикът? — повтори Торндайк. — Искате да кажете мисис Ганет?

— Не — отговори Санкрофт, — тя не е нейна. Ганет я продаде, но тъй като купувачът замина за Америка, получи разрешение да ни я даде под наем, докато собственикът й се върне и си я потърси. Очаквам го да дойде всеки момент и както ви казах, много ще съм доволен, когато дойде, защото с това нещо галерията става за подигравка на постоянните й посетители. Те не са достатъчно образовани, за да разбират модернистичната скулптура.

— Ами ако собственикът не дойде? — попита Торндайк.

— Сигурно ще трябва да я върнем на мисис Ганет. Но не очаквам такива затруднения. Купувачът, някой си мистър Нюман, е платил за нея петдесет гвинеи, така че едва ли ще забрави да си я потърси.

— Да, наистина — съгласи се Торндайк — това е едра сума. Самият Ганет ли ви каза за колко я е продал?

— Не, никога не съм го виждал. Каза ми мисис Ганет, когато я донесе заедно с керамичните съдове.

— Предполагам, че когато собственикът дойде да си я потърси, ще представи някакъв документ за самоличност. Едва ли ще дадете един толкова ценен предмет като този на всеки, който дойде да го поиска, освен ако не го познавате лично — каза Торндайк.

— Не — отвърна Санкрофт, — никога не съм виждал този човек. Но въпросът за самоличността е уреден. Мисис Ганет ми остави две писма от съпруга си, които осигуряват прехвърлянето. Искате ли да ги видите? Зная, че се интересувате от работите на мисис Ганет.

Без да дочака отговор, той отключи едно чекмедже на бюрото и като вдигна няколко листа, измъкна две писма, прикрепени с кламер.

— Ето — каза той, подавайки ги на Торндайк, който ги разгърна така, че да можем да ги четем и двамата. Съдържанието на първото бе следното:

Второто писмо бе споменатото копие и гласеше следното:

— Виждате — каза Санкрофт, когато Торндайк му върна писмата, — че той е написал тринайсети април, а тъй като е вече седми юли, човекът може да дойде всеки момент и след като ще донесе и писмото, мога съвсем спокойно да му предам фигурката, колкото по-скоро, толкова по-добре. Уморих се да гледам как хората стоят пред онази витрина и се кикотят.

— Неприятно е — каза Торндайк. — Както и да е, надявам се, че мистър Нюман ще дойде скоро и ще ви отърве от присмехулниците. Искам още веднъж да ви благодаря за ценната помощ, която ни оказахте; имате думата ми, че не ще забравя обещанието си да ви намеря заместник, за да можете да разполагате с малко повече свобода.

И като се сбогувахме сърдечно, ние си тръгнахме. Още веднъж бях изненадан и дори малко озадачен от обещанието на Торндайк да потърси заместник на мистър Санкрофт. Можех да разбера съчувствието му към преуморения уредник, но тревогите на мистър Санкрофт не бяха наша работа. Наистина отношението на Торндайк изглеждаше толкова неестествено, че започнах да се питам дали зад него не се крие друг мотив, освен съчувствието. Вярно е, че нямаше човек, който като Торндайк да е склонен да прави малки услуги при случай, но, от друга страна, опитът ме беше научил, че ничии мотиви не са по-неразгадаеми от тези на Торндайк. Защото винаги изникваше едно затруднение — човек никога не знаеше какво има той наум.

Глава седемнадесетаМистър Снупър

Когато пристигнахме в квартирата на Торндайк, на стълбите ни посрещна Полтън, който очевидно бе наблюдавал от горния прозорец приближаването ни и който ни съобщи, че мистър Линъл ни очаква.

— Чака ви повече от половин час, така че може би ще го поканите за обед. Сложил съм прибор за него, а обедът е сервиран в трапезарията.

— Благодаря, Полтън — каза Торндайк. — Първо ще видим какви са неговите планове.

И докато Полтън се оттегляше нагоре по стълбите, той отвори дъбовата врата и ние влязохме в стаята. Тук видяхме Линъл да крачи нагоре-надолу, явно притеснен.

— Страхувам се, че не съм дошъл в удобно време, сър — започна да се извинява той, но Торндайк го прекъсна:

— Не се безпокойте. Дошли сте тъкмо навреме, защото обедът тъкмо е готов и тъй като Полтън е сложил прибори за вас, той ще настоява да останете.

Угриженото лице на Линъл се разведри при тази покана, която той прие с благодарност и ние се отправихме към малката стая на етажа с лабораторията, която съвсем наскоро бяхме приспособили за трапезария, за да си спестим труда да се качваме и слизаме. Докато заемахме местата си около масата, Торндайк изгледа критично нашия приятел и забеляза:

— Не изглеждате щастлив, Линъл. Надявам се, че всичко е наред?

— Всъщност всичко е наред, сър — отвърна Линъл, — но не съм доволен от развоя на събитията. Става дума за тоя проклет Бланди. Няма да остави нещата така. Все още е убеден, че мисис Ганет знае или поне предполага къде се крие Боулс, докато аз съм напълно сигурен, че тя не знае повече от мен. Но Бланди няма да остави работите така. Мисли си, че са го метнали и започва да става зъл — учтиво зъл, знаете, и се страхувам, че замисля нещо лошо.

— Какво лошо? — попитах аз.

— Непрекъснато прави мъгляви намеци за започване на дело.

— Дали ще има, или няма да има дело не зависи от него. Той е просто един полицейски инспектор.

— Знам — каза Линъл. — Все това повтаря. Той самият бил абсолютно против това да се подлага тази нещастна жена на опасностите и униженията на едно разследване — знаете как мазно говори, — но какво можел да направи? Той бил само полицейски инспектор. Неговите началници и прокурорът щели да решат. После продължава много доверително, като пръв приятел на семейството, да посочва различни нещастни (и както си мисли, заблуждаващи) малки обстоятелства, които могат да повлияят на решението на хора, непознаващи госпожата. И после ми каза насаме нещо — бил принуден да си признае, че ако шефовете му решат (въпреки собственото му мнение) да се започне дело, то най-малкото щяло да бъде prima facie.

— Съмнява ме дали ще успеят — казах аз. — Освен ако Бланди е надушил нещо повече от нас, след разследването.

— Точно в това е въпросът — каза Торндайк. — Знае ли? Крие ли нещо? Струва ми се, че няма какво да крие, защото ако му са известни някои истински факти, той би ги съобщил на началниците си. И тъй като тези началници не са предприели нищо до този момент, можем да признаем, че такива факти няма. Предполагам, че тревогите на Бланди са свързани с Боулс.

— Да — отговори Линъл. — Той непрекъснато обяснява на мисис Ганет и на мен как всички неприятности ще изчезнат, само ако успеем да се свържем с Боулс. Не виждам как ще стане това, но мисля, че ако Бланди пипне Боулс, интересът му към мисис Ганет ще изчезне. Цялата тази бъркотия е, с цел да й се окаже натиск, за да направи някакво официално признание.

— Да — каза Торндайк, — изглежда, работата стои точно така. Не е много похвално, а е и доста необичайно за полицията. Едно нещо обаче трябва да се запомни: интересът на Бланди и на полицията към Боулс изобщо не е свързан с ателието, а с убийството на полицая в Нюингстед. Подозирам, че идеята на Бланди е — ако приемем, че той съвсем сериозно говори за започване на дело, — че ако мисис Ганет бъде изправена пред съда, тя ще трябва да даде показания и тогава с един кръстосан разпит от нея биха могли да измъкнат ценни сведения. Той едва ли е дал такова предложение на шефовете си, но виждайки нетърпението на полицията да открие убиеца на онзи полицай, те могат да приемат с охота мнението на Бланди, ако той наистина успее да представи убедително делото. В това е въпросът. Какво дело би могъл да скалъпи той? Имате ли някакво мнение, Линъл? Аз приемам, че ще предложи да обвинят мисис Ганет в съучастие.

— Да, той ни го каза съвсем ясно. Ако прокурорът реши да предприеме действия, ще я обвинят, че тя, знаейки за извършеното углавно престъпление, впоследствие е прикрила престъпника или му е помогнала да се скрие от правосъдието. Разбира се, това е единственото обвинение.

— Така изглежда — казах аз. — Но с какви факти разполага той? Не може да докаже, че тя знае къде се крие Боулс.

— Не — съгласи се Линъл. — Поне предполагам, че е така. Но съществува и онова злощастно обстоятелство, че когато мъжът й изчезнал — както е казала, — тя се е страхувала да влезе в ателието, за да види дали е там. Бланди се опасява, че поведението й може да се изтълкува като доказателство, че тя е знаела какво се е случило.

— Това не е дребна работа — казах аз. — Какви са другите доводи?

— Бланди смята, че отношенията между мисис Ганет и Боулс ще помогнат на обвинението. Никой не допуска, че отношенията им са били непристойни, но определено са били доста близки.

— Това пък е още по-дребна работа — казах аз. — Предполагаемият мотив за извършване на определено деяние не е доказателство, че деянието е извършено. Ако Бланди няма нищо по-добро от това, което споменахте, той не ще убеди никой съдия да я подведе под отговорност. Вие как мислите, Торндайк?

— Явно е, че Бланди държи много слаб коз — отговори той. — Разбира се, трябва да преценим всички факти, взети заедно, но дори и така, като приемем, че той не знае нищо повече от нас, не виждам как би могъл да възбуди prima facie дело.

— Той подхвърли и някакви неясни намеци за историята с арсеника — каза Линъл.

— Това е чист блъф — отвърна Торндайк. — Няма да му позволят да спомене за това и той го знае. Той го заяви на Олдфийлд съвсем ясно. Изглежда, че заплахата със съдебно дело има за цел да упражни натиск върху мисис Ганет, за да направи тя някакви разкрития. Все пак Бланди може да успее да представи случая доста правдоподобно, за да накара съдебните власти да предприемат действия. Бланди е забележително умен и изобретателен мъж, а и доста безскрупулен. С него човек не бива да се шегува.

— Да предположим, че успее да докара нещата до започване на дело, какво ми препоръчвате да направя? — попита Линъл.

— Е, Линъл, вие знаете какво се прави в такива случаи — отговори Торндайк. — Решихме, че госпожата е невинна и че вие ще действате, както следва. Що се отнася до гаранцията, подробностите ще обсъдим по-късно, но можем да осигурим всякаква сума.

— Мислите ли, че може да бъде освободена под гаранция?

— Защо не? — отвърна Торндайк. — Тя само ще бъде обвинена в съучастие. Това не е много тежко престъпление. Най-голямата присъда е две години затвор, но на практика съдиите са много снизходителни. Разбира се, ще поискате да я освободят под гаранция и полицията няма никакво основание за отказ.

Що се отнася до самото гледане на делото, настоятелно ви съветвам да печелите време. Отлагайте работите колкото можете. Намирайте причини за протакане на делото и по всички възможни начини максимално забавяйте нещата. Колкото повече се отлага датата на заключителното дело, толкова по-голяма ще бъде вероятността да се намери решителен отговор на обвинението. Като следвам прекрасния пример на Бланди, ще ви доверя защо.

Проучвах този случай твърде подробно, отчасти заради интересите на мисис Ганет и отчасти по други причини; имам ясна и точна теория за престъплението — както за мотива, така и за приблизителния начин на извършването му. Засега обаче това е само теория. Нищо не мога да докажа. Съдбоносният факт, който ще покаже дали теорията е правилна, или погрешна, все още липсва. Не мога да проверя истинността й, докато не се случат някои неща. Надявам се, че ще се случат съвсем скоро, но все пак трябва да изчакам събитията. Ако те се развият така, както очаквам, ще знам, че моята хипотеза за престъплението е била правилна и тогава ще докажа, че всъщност мисис Ганет не може да е била съучастница. Не мога обаче да определя никаква дата, защото не съм способен да направлявам събитията.

Линъл видимо бе развълнуван, аз също — макар и не толкова явно. Що се отнася до действията на Торндайк, все още се намирах в неведение. Още не можех да разбера защо се занимава със случай, който не го засяга — като изключим съчувствието му към мисис Ганет. Нито можех да разбера какво има още за разкриване, освен вече известните ни неща.

Разбира се, с течение на времето бях разбрал, че трябва да съм пропуснал някой основен момент и сега това се потвърждаваше. Торндайк имаше логична теория за престъплението, която можеше да се окаже вярна или погрешна. Но от дългия си опит знаех почти със сигурност, че е вярна, макар че изобщо не бях в състояние да си представя каква е тя. Можех само да чакам събитията като Торндайк.

Останалата част от разговора засегна въпроса за гаранцията. Знаехме, че на Олдфийлд със сигурност може да се разчита за една част и с известни уговорки бе уредено Торндайк да достави другата, без да се споменава името му. След малко Линъл се сбогува в доста повишено настроение, ободрен от окуражителните думи на Торндайк, а още повече от вкусния обяд и от една-две чаши хубав кларет.

„Признанието“ на Торндайк не ми изясни нищо, по-скоро ме озадачи, но поне предизвика у мен интерес към мисис Ганет и нейните работи. През следващите дни от време на време ги обмислях, макар и без резултат, като изключим ползотворното умствено упражнение. В друга насока обаче имах по-голям късмет, защото направих едно истинско откритие. То стана така:

Няколко дни след посещението на Линъл се наложи да отида до Лондонската болница, за да разговарям с един хирург относно мой пациент. Като си свърших работата и излязох ма Уайтчапъл Роуд, гледката ми напомни за нашето посещение в Народния музей и аз изведнъж разбрах, че съм на няколко минути път от този храм на изящните изкуства. Често бях размишлявал върху повода за това посещение и причините, поради които Торндайк се бе заинтересувал от затрудненията на Санкрофт — само от добродушие ли го бе направил, или зад това се криеше нещо повече? Другият въпрос бе дали добрите му намерения бяха вече изпълнени. Вероятно бе така. Той бе дал на Санкрофт твърдо обещание, а съвсем не беше в стила му да оставя неизпълнени обещанията си.

Докато завивах на запад по Уайтчапъл Роуд, тези въпроси ми минаха през ума и аз реших, че веднага ще намеря отговора поне на един от тях. Сега можех да установя дали е намерен заместник на мистър Санкрофт и ако е така, кой е той. Завих по Комършъл Стрийт и скоро наближих кръстовището на Нортън Фоулгейт и Шордич и като го преминах, озовах се на Кингсланд Роуд и пред Народния музей. Щом влязох, получих отговор на единия от въпросите. От мистър Санкрофт нямаше и следа, но безценната колекция бе пазена от някакъв прилежен господин, който седеше в кресло — типична изработка на Чипъндейл от Къртън Роуд — и четеше книга с помощта на очила с рогови рамки. Той бе така погълнат от заниманието си, че, изглежда, не усети присъствието ми, въпреки че би трябвало да съм доста забележителен като единствен посетител, на когото си струва да хвърлиш поглед.

Като използувах това, че е погълнат от книгата, аз го огледах подробно и макар че нито го знаех, нито го познавах, имах определеното чувство, че съм го виждал преди. Като продължих стратегическото си настъпление към него под прикритието на стъклените витрини, аз го наблюдавах все така съсредоточено и у мен непрекъснато растеше чувството, че го познавам и като се приближих на няколко крачки, изведнъж се сетих кой е.

— Не може да бъде! — възкликнах аз. — Та това е мистър Снупър!

Той свали книгата и се усмихна любезно.

— Аз съм — каза той. — И защо не? Изглеждате учуден.

— Наистина — отвърнах аз. — Какво, за бога, правите тук?

— Да си кажа право — рече той, — почти нищо не правя. Нали ме виждате — почивам си и прекарвам задоволително свободното си време, като чета книги, за което обикновено нямам време.

Аз погледнах книгата, която държеше, и бях немалко изненадан да открия, че е „Членестоногите на Великобритания“ от Бел. Като забеляза учудването ми, той ми обясни:

— Аз съм дребен колекционер на членестоноги, но съвсем дребен. Началото беше една лятна отпуска, а сега редовно си осигурявам по малко от рибарските магазини.

— Не бях и помислял, че в рибарските магазини могат да се намерят много редки екземпляри — казах аз.

— Не, наистина — съгласи се той. — Но е учудващо колко много любопитни и интересни форми на живот можете да откриете в купищата членестоноги върху тезгяха на търговеца на риба, особено миди и морски охлюви. Само преди два дни се сдобих с почти идеален екземпляр от вида Stenorhynchus phalangium от една сергия за миди и раци на Майл Енд Роуд.

Това беше много интересно. Често съм забелязвал как откриването на някое странно хоби хвърля най-неочаквана светлина върху характера и личността на един човек. Така беше и сега. Ентусиазираното изучаване на тази сравнително трудна наука бе черта от твърде потайния характер на мистър Снупър, която за мен бе съвсем нова и донякъде учудваща. Но аз не бях дошъл тук, за да се занимавам с мистър Снупър; изведнъж ми дойде наум, че този тъй дискретен джентълмен може би разговаря с мен на тази тема, за да отклони вниманието ми от друго.

Ето защо се върнах към задачата си с един прям въпрос:

— Но какво правите тук?

— Доктор Торндайк ми даде тази идея — отговори той. — Виждате ли, в момента в моята област няма никаква работа, а мистър Санкрофт ужасно се нуждаеше от някой, който да наглежда галерията, докато той е зает, и докторът ми каза, че мога да прекарвам свободното си време тук, вместо вкъщи, и да направя услуга на мистър Санкрофт.

След този отговор нямаше какво да кажа. Не можех да си позволя повече от един общ въпрос. Повече не можех да разпитвам, защото нямаше да е честно спрямо Торндайк, пък и дискретният Снупър щеше да запази в тайна това, което бе обещал да не казва. Тъй че неусетно приключих разговора с няколко незначителни забележки и като пожелах на приятеля си приятен ден, отправих се към Шордич Стейшън.

Ако не ми беше позволено да разпитвам Снупър, то можех да разсъждавам колкото си искам. Но това занимание по-скоро предизвика нови въпроси, вместо да даде отговор на старите. Обяснението на Снупър за присъствието му в галерията бе съвсем разумно и приемливо. Той не беше нужен на Торндайк, а Санкрофт се нуждаеше от него в момента. Това изглеждаше съвсем просто. Но обясняваше ли всичко? Изпитвах съмнения, основаващи се главно на това, което знаех за мистър Снупър.

И така мистър Снупър бе твърде забележителен човек. Отначало бил частен детектив, когото Торндайк наемал от време на време, за да изпълнява ролята на наблюдател — нещо, което ние не можехме да правим. Снупър обаче се оказа толкова ценен, толкова надежден и дискретен, схващаше така бързо, че Торндайк го взе за редовен член на състава ни. Защото освен останалите си положителни качества, той притежаваше един изключителен дар — да бъде незабележим. Той не само бе човек, когото винаги ще подминете на улицата, без да го погледнете повторно, но по някакъв тайнствен начин можеше да променя непрекъснато външността си. Когато и да го срещнеше човек, винаги го намираше малко по-различен от последния път и естествено никога не успяваше да го познае. Това знаех от личен опит, така се случи и сега. Никога не открих как го прави. Изглежда, не се дегизираше (макар да вярвам, че е майстор в гримирането), но по някакъв неуловим начин успяваше да изглежда различен.

Каквито и да бяха средствата, резултатите го правеха безценен за Торндайк, защото продължително можеше да наблюдава хора и места, без на практика да бъде забелязан.

Разсъждавайки върху тези факти — изключителната личност на мистър Снупър, особените му дарби и целите, за които обикновено бяха използувани, — аз още веднъж си зададох въпроса дали има нещо друго зад присъствието му в Народния музей на съвременното изкуство. И що се отнася до мен — отговор не намерих. Откритието ми представи още един проблем, на който не можех да намеря решение.

Глава осемнадесетаМистър Нюман

Предварителните слухове, които така бяха разтревожили Линъл, продължаваха да се носят още няколко дни, и това го накара да направи необходимите приготовления за защитата; въпреки скептичното ни отношение към вероятното дело, напрежението нарастваше от ден на ден.

И точно тогава бомбата избухна. Тревожният факт научихме от една бележка, изпратена от Линъл, който съобщаваше, че същата сутрин на мисис Ганет е била връчена призовка, с която я приканвали да се яви в полицейския съд на третия ден след получаването й, във връзка с обвинението, че е съучастница в убийството на Питър Ганет, като е крила обвиняемия или по друг начин му е помогнала да се изплъзне от правосъдието.

Торндайк изглеждаше толкова учуден, колкото и аз, а и доста по-разтревожен. Той прочете бележката на Линъл с мрачно лице и заговори за нея, както ми се стори, с безпричинна тревога.

— Не мога да си представя — казах аз, — какви доказателства ще представи Бланди. Той не знае къде е Боулс, иначе щеше да го арестува. Щом не го е арестувал, не би могъл да открие каквото и да е доказателство за връзката между Боулс и мисис Ганет.

— Да — съгласи се Торндайк, — това е съвсем ясно; не може да са заловили нейни писма по простата причина, че на тези писма щеше да има адрес, за да стигнат до него; така биха разкрили убежището му. И все пак имам чувството, че полицията не би предприела действия, ако Бланди не е представил достатъчно факти, за да започнат prima facie дело. Бланди може да е готов да заложи на способността си да убеждава, но отговорните власти не биха рискували делото да бъде прекратено от прокурора. Много странно. Според моята теория за убийството практически е сигурно, че мисис Ганет не може да е била нито съучастница, нито укривателка.

Тези думи ми обясниха донякъде тревогата на Торндайк, защото те ми дадоха да разбера, че делото на Бланди, ако има такова, не прилягаше към теорията на Торндайк. Аз му казах предположението си твърде многословно и той открито си призна:

— Бедата е в това, че моята схема на престъплението е чисто хипотетична. Тя се основава на поредица от дедуктивни разсъждения върху известните ни факти. Аз знам точно толкова, колкото знаете вие и Бланди. Разсъжденията, чрез които стигнах до изводите си, ми изглеждат съвършено правилни. Но може да съм изпаднал в заблуда, а може и да има някои факти, които аз не знам, но Бланди знае. Един от нас греши. Естествено аз се надявам да е Бланди, но може и да съм аз. Както и да е, ще видим това, като започне делото.

— Значи вие ще присъствате на делото? — попитах аз.

— Без съмнение — отвърна той — трябва да сме там, за да чуем какво ще каже Бланди, ако даде показания, и как обвинението ще представи делото. След това ще трябва да помогнем на Линъл, ако му е нужно. Предполагам, че ще ни подкрепите с присъствието си?

— Разбира се, че ще дойда — отвърнах аз. — И аз като вас съм твърде любопитен да чуя какво има да каже обвинението. Специално ще дойда.

Ала посещението в полицейския съд не се състоя изобщо, защото през тази нощ „събитията“, които Торндайк очакваше, взеха да се появяват на хоризонта. Те започнаха с появата на млад мъж с вид на евреин в квартирата ни, дошъл с тайна мисия, който, след като бил разпитан от Полтън, поискал лична среща с Торндайк и отказал да съобщи името и целта си на когото и да било друг. И така той ни бе представен от Полтън, който, след като го въведе в стаята, застана настрана и го държа под око, докато не се убеди, че посетителят няма никакви незаконни или недостойни намерения, после излезе и затвори вратата.

Щом вратата се затвори, непознатият измъкна от един вътрешен джоб малко пакетче, увито във вестник, което започна да развива, и като извади оттам запечатан плик, мълчаливо го подаде на Торндайк, който счупи печата и прочете кратката бележка, която съдържаше.

— Ако можете да почакате няколко минути — каза той, предлагайки стол на пратеника, — ще ви дам да занесете една бележка. Веднага ли се връщате?

— Да — беше отговорът. — Той ме чака.

При тези думи Торндайк седна на бюрото и след като написа кратко писмо и го сложи в плик, запечата го с восък и го връчи на пратеника заедно с банкнота от десет шилинга.

— Това е възнаграждението за достойните ви услуги. Ще има и още едно, след като се върнете. Споменал съм за това в писмото.

Пратеникът взе банкнотата с признателна усмивка, благодари и след като я пъхна в някакво тайно скривалище, уви писмото във вестника, с който беше увито другото, пъхна го във вътрешния джоб и си тръгна.

— Това — каза Торндайк, когато човекът си отиде — е съобщение от Снупър, който замества Санкрофт в Народния музей. Пише ми, че притежателят на шедьовъра на Ганет ще се появи утре, за да вземе собствеността си.

— Това засяга ли ни? — попитах аз.

— Мен засяга — отвърна той, — не бих искал да изпускам от погледа си тая маймуна. Има някои неща около нея, които ме интересуват, и ако тя трябва да бъде взета от музея, аз трябва да науча, ако мога, къде ще отиде, в случай че ми се прииска след време да я поразгледам пак. Тъй че предлагам да отидем утре сутринта в музея и да се опитаме да разберем от мистър Нюман къде държи колекцията си и какво ще прави с маймуната. Например възможно е той да е търговец и в този случай има опасност маймуната да изчезне в неизвестна посока.

— Не мисля, че е търговец — казах аз. — Никога няма да си възвърне парите. Вероятно е от типа на Брумхил, но, разбира се, може да живее в провинцията и дори в чужбина. Кога смятате да се появим в музея?

— Музеят се отваря в девет сутринта и Снупър очаква мистър Нюман по това време. Казах му, че ще бъда там в осем и половина.

И сега, в навечерието на събитието, не очаквахме вълнуващи преживявания, но все пак имаше нещо нередно в цялата тази история. Интересът на Торндайк към отвратителната маймуна ми беше непонятен и аз имах чувството, че в това посещение се крие и нещо друго, освен обясненията и явните намерения на Торндайк. Колебливо предположих:

— Моето присъствие ще бъде ли от полза, ако ви предложа да ви придружа?

— Скъпи приятелю — отговори той, — присъствието ви е винаги от полза. Всъщност имах намерение да ви помоля да ме придружите. До този момент вие, изглежда, не разбирате значението на маймуната, но може да ви хрумнат някои нови идеи утре сутринта. Тъй че елате на всяка цена. А сега трябва да се заема с приготовленията и ви съветвам да сторите същото. Оттук ще тръгнем не по-късно от осем без четвърт.

С тези думи той тръгна към лабораторията, откъдето чух далечния звън на телефона. Очевидно уговаряше някаква среща, защото скоро след това го чух да слиза по стълбището към входа и не го видях до момента, в който влезе да изпуши с мен последната си лула за деня.

На следващата сутрин Полтън ме събуди с предпазливо (и както ми се стори, преждевременно) почукване по вратата, сервира закуската смешно рано и след това застана на входа да чака таксито, което бе поръчано предишната вечер. Както той, така и шофьорът очевидно бяха впечатлени от важността на случая, защото таксито пристигна в седем и половина и това бе тържествено съобщено от Полтън точно когато си наливах втората чаша чай. Все пак нямаше много време, защото по Флийт Стрийт, Корнхил и Бишъпсгейт всички превозни средства на Лондон сякаш се бяха събрали в наша чест, с цел да ни забавят; беше осем без четвърт, когато слязохме пред музея „Джефри“ и като освободихме таксито, бавно се упътихме на север по Кингсланд Роуд.

Когато наближихме целта си, видях един мъж да идва към нас и като го погледнах повторно, познах мистър Снупър. Веднага щом ни забеляза, той се обърна и тръгна към Народния музей, отключи вратата и влезе. Като стигнахме там, намерихме вратата отворена, а мистър Снупър веднага се появи, за да я затвори след нас.

— Е, Снупър — каза Торндайк, като влязохме в залата, — до този момент всичко върви по плана. В писмото си не давате никакви подробности. Как успяхте да уредите отсрочката?

— Не искаше много уреждане, сър — отвърна Снупър. — Всичко стана от само себе си. Вчера мистър Санкрофт не дойде в музея. Трябвало да ходи по работа извън града и, разбира се, след като аз бях тук, нямаше причини да не отиде. Така че бях съвсем сам, когато мистър Нюман дойде точно преди да затворя музея. Каза ми за какво е дошъл и ми показа писмото и разписката, която беше написал и подписал. Аз обаче му обясних, че не съм уредникът и нямам право да разреша изнасянето, на който и да е от експонатите на музея. Освен това витрината бе заключена, а ключът от сейфа, където се пазят другите ключове, е у мистър Санкрофт, тъй че не можех да му дам фигурката дори и да бях упълномощен за това.

Той бе много разочарован и дори се разсърди, но нищо не можеше да се направи, а освен това трябваше да почака само няколко часа. Казах му, че днес мистър Санкрофт ще бъде тук и ще дойде, както обикновено, навреме, за да отвори музея, тъй че очаквам Нюман да се появи точно в девет часа. Вероятно ще чака отвън, докато дойде мистър Санкрофт.

Няколко минути по-късно това предвиждане не се оправда, защото мистър Санкрофт пристигна по-рано и заключи вратата след себе си. Естествено той не знаеше какво се бе случило в негово отсъствие и бе малко изненадан да завари Торндайк и мен в музея. Но обясненията щеше да даде Снупър, който последва Санкрофт в стаята му и затвори вратата след себе си, и съдейки по времетраенето на разговора, аз реших, че на Санкрофт са му съобщени фактите, които трябваше да знае.

Докато траеше разговорът, Торндайк огледа залите, както ми се стори, по твърде странен начин. Явно търсеше място, от което да може да наблюдава входа и голямата зала, без той самият да бъде забелязан. След като опита една-две от високите витрини и очевидно ги намери неподходящи, имайки предвид изключителния си ръст, той насочи вниманието си към съседната малка зала, в която имаше главно акварели. Входът на тази зала се намираше точно срещу витрината със „Статуетка на маймуна“ и срещу главния вход. Но тя, изглежда, привличаше Торндайк и с още нещо, защото на стената срещу входа висеше голям акварел, чието стъкло, погледнато под определен ъгъл, отразяваше изцяло голямата зала, главния вход и витрината, в която бе изложена маймуната. След като Торндайк бе свършил с опитите си и аз открих, че то не само дава съвсем ясно отражение поради твърде тъмния фон на картината, но и че наблюдателят, който гледа в нея, остава невидим за всеки в голямата зала и всъщност за всеки, който не бе в малката.

Това посвоему беше интересно откритие. Но по-интересен бе мотивът на Торндайк да търси място за тайно наблюдение. Още веднъж реших, че нещата не са точно такива, каквито изглеждат. Доколкото бях запознат с плана, Торндайк щеше да се представи на Нюман, за да се опита да разбере съдбата на маймуната. Ала сегашните му действия сякаш нямаха нищо общо с тази цел.

Както и да е, нямах време да размишлявам много, защото мистър Снупър се появи от кабинета на уредника и като се отправи към входа на галерията, отключи и отвори широко вратата; докато се връщаше, придружен от един мъж, който се беше вмъкнал през отворената врата, разбрах, че каквото имаше да се случва, започва.

— Засега се скрийте — нареди ми шепнешком Торндайк и аз се притиснах към стената, нетърпеливо вперих очи в картината, като се стараех да не преча на Торндайк да гледа. В отражението виждах Снупър и спътника му да се приближават, докато дойдоха на няколко ярда от мястото, където се спотайвахме; чух Снупър да казва:

— Ако ми дадете писмото и разписката, ще ги занеса на мистър Санкрофт и ще взема ключа от витрината, освен ако той самият не иска да ви даде статуетката.

С тези думи той влезе в стаята на уредника и затвори вратата й; щом изчезна, непознатият — явно мистър Нюман, — който, както можех да видя добре, носеше големичка торба, се приближи до витрината с маймуната и застана с гръб към нас; бе тъй близо, че можех да го докосна, ако протегнех ръка. Докато стоеше така, Торндайк подаде глава през вратата, за да го погледне отблизо и след като го наблюдава няколко минути, излезе, движейки се съвсем безшумно по солидния паркет, и застана точно зад него. При това аз, следвайки примера му, също минах през вратата и застанах зад него, за да видя какво ще се случи по-нататък.

Няколко минути нищо не се случи, но точно тогава забелязах двама мъже, спотайващи се в преддверието на главния вход, наполовина скрити от вътрешната врата и напълно скрити за Нюман. Изведнъж той сякаш усети нечие присъствие зад себе си, защото рязко се извърна и застана право срещу Торндайк. Тогава разбрах, че ще се случи нещо критично и че Торндайк е получил своя „най-съществен“ факт. Защото очите на непознатия срещнаха неговите и го погледнаха с диво учудване и ужас, а лицето му доби мъртвешки цвят. Той не промълви нито дума и след този ужасен поглед се обърна и продължи да разглежда статуетката.

После три неща се случиха едно след друго: първо, Торндайк свали шапката си, после вратата на кабинета се отвори и оттам се появиха Санкрофт и Снупър и най-накрая двамата мъже, които бях видял, излязоха от преддверието и бързо се упътиха към Нюман и Торндайк. Изгледах ги с любопитство и ги познах и двамата. Единият беше детективът Уилс от криминалния отдел на полицията. Другият бе самият инспектор Бланди.

До този момент Нюман, изглежда, бе възвърнал до известна степен самообладанието си, докато Бланди, напротив, изглеждаше нервен и объркан. Като пренебрегна двамата офицери, Нюман се обърна към Санкрофт и поиска веднага да се уреди неговият въпрос.

Тук се намеси Бланди, малко неуверено, но по-учтиво от обикновено:

— Моля да ме извините, сър — започна той, — че се намесвам в работите ви, но има един-два въпроса, на които бих искал да отговорите, ако сте така любезен.

Нюман го погледна с очевидна тревога, но грубо каза:

— Нямам време да отговарям на въпроси. Освен това не ви познавам и нямам нищо общо е вас.

— Аз съм от полицията — обясни Бланди — и…

— Тогава съм сигурен, че нямам нищо общо с вас — рязко отвърна Нюман.

— Исках да ви задам няколко въпроса във връзка с една крайно неприятна история, която се случи миналия септември в Нюингстед — настоятелно продължи Бланди, но Нюман го прекъсна грубо:

— Нюингстед ли? Никога не съм чувал за него и, разбира се, не знам нищо.

Бланди го погледна смутено и обърна умолителен поглед към Торндайк.

— Бихте ли ни казали нещо по-определено, сър? — попита той.

— Мисля, че трябва — отвърна Торндайк. — Както и да е, обвинявам този човек, който се назова Нюман, в убийството на полицая Мърей, станало в Нюингстед на деветнайсети септември миналата година. Това ви дава основание за арестуването му. Пък и… е, вие знаете какво да правите.

Но Бланди още не се решаваше. Очевидният ужас на мъжа и погледът, пълен с отровна омраза, насочен към Торндайк, не доказваха нищо.

Инспекторът бе явно озадачен и несигурен и се опита да спечели време.

— Ако ми позволите, мистър Нюман — каза той, — да снема отпечатък от левия ви палец, всяка възможна грешка ще бъде отстранена начаса. Какво ще кажете?

— Ще кажа, че първо ще ви пратя по дяволите — отговори яростно Нюман, като се отдръпна от инспектора и се блъсна в масивната фигура на сержант Уилс, който препречваше единствения път за бягство.

— Имаме съвсем конкретно обвинение, инспекторе — напомни Торндайк, все още наблюдавайки обвинения, и нещо в начина, по който бяха изречени думите, накара Бланди да вземе решение.

— Добре, мистър Нюман — каза той, — щом не желаете да ни помогнете, това си е ваша работа. Арестувам ви за убийството на полицая Мърей в Нюингстед на деветнайсети септември миналата година и ви предупреждавам, че…

Останалата част от предупреждението не се чу, защото Нюман се дръпна рязко и в същия миг сержант Уилс го сграбчи, майсторски изви китките на затворника зад гърба му и ги задържа неподвижни и притиснати към гърдите си. Почти в същия миг Бланди се хвърли напред и сграбчи ушите на задържания, за да осигури главата му и да отклони опитите му да ухапе Уилс по ръцете. Нюман очевидно бе силен престъпник и се бореше така буйно, че двамата полицаи едва успяваха да го задържат, дори когато Снупър и аз се опитахме да му хванем ръцете. В тесния коридор между две витрини всички се клатушкахме насам-натам, като се въртяхме бавно и влизахме в неприятен допир с острите ъгли. Скоро Бланди обърна потното си лице към Торндайк и прошепна:

— Бихте ли му взели отпечатъците, докторе? Виждате, че не мога да го пусна. Комплектът е в десния джоб на сакото ми.

— Аз съм донесъл необходимото — каза Торндайк, вадейки от джоба си малка метална кутийка. — Ясно е — добави той, като я отваряше, — че действам по ваше разпореждане.

Без да дочака отговор, той извади от кутията валяк, който бе прикрепен с клипс, и го прекара по тампона за печати, приближи до гърчещия се арестуван и като издебна удобен момент, изведнъж сграбчи левия му палец и като го стисна здраво, прекара по него валяка. След това извади малко парче чиста хартия, изчака отново момента, в който палецът бе неподвижен, и бързо притисна хартията към покритата с мастило повърхност. Полученият отпечатък не бе идеален, но пупиларните линии се виждаха достатъчно ясно.

— У вас ли е снимката? — попита той.

— Да — отвърна Бланди. — Но не мога… Бихте ли хванали за малко главата му?

Торндайк постави листчето в най-близката витрина и следвайки указанията на Бланди, сграбчи главата на арестувания, за да освободи инспектора. Бланди отстъпи и извади снимка, залепена на картичка. Той стоя няколко минути, местейки нетърпеливо поглед от листа към снимката, и очевидно ги сравняваше внимателно.

— Това ли е? — попита Торндайк.

Бланди не отговори веднага, а продължи наблюденията си с растяща възбуда. Най-сетне вдигна поглед и като забрави обичайната си любезна усмивка, почти изкрещя:

— Да, за бога! Това е самият той!

И тогава настъпи катастрофата.

Дали защото вниманието на сержанта се отклони за миг поради големия интерес към действията на Бланди, или Нюман бе издебнал най-удобния момент, не мога да кажа, но след кратко затишие, през което изглеждаше изтощен, той изведнъж се дръпна яростно, измъкна се от ръцете на заловилия го полицай и веднага хукна по пътеката между двете витрини. Сержантът тутакси го последва, но задържаният с невероятна бързина и сръчност му нанесе ужасен удар в гърдите, който го запрати, олюлявайки се, назад. В следващия момент задържаният стоеше в тясното пространство с пистолет в ръка, насочен срещу преследвачите му.

Трябва да призная, че Бланди (радостен съм да го сторя, защото никога не съм харесвал този човек) посрещна смъртната опасност без признак на страх или дори моментно колебание.

Как оцеля, не зная, защото се хвърли срещу задържания, гледайки право в дулото на пистолета. Но куршумът по чудо не го засегна и преди да проехти следващият изстрел, той сграбчи китката на мъжа и до известна степен успя да овладее оръжието. Тогава сержантът, Снупър и аз му дойдохме на помощ и предишната борба се поднови, но със съществената разлика, че сега всички трябваше зорко да наблюдаваме пистолета.

Съвсем смътно си спомням хаотичните и многобройни събития от следващата една минута. Неясно си спомням нещо като яростна борба, поредица от пистолетни изстрели под адския акомпанимент на счупени стъкла; опитите на сержанта да бръкне в задния си джоб, без да изтърве задържания, и маневрите на мистър Санкрофт — отначало отскачаше при всеки изстрел, а накрая се оттегли бързешком почти на четири крака в светилището си. Как свърши всичко това, също не мога ясно да си спомня. Само зная, че гърмежите спряха и почти в същия момент гърчещото се борещо се тяло изведнъж омекна и започна да се свлича на пода; тогава забелязах, че на дясното слепоочие на мъжа има малка дупчица, от която блика тънка струйка кръв.

Бланди се изправи и като гледаше мрачно към проснатото тяло, изруга през зъби.

— Дяволски късмет! — извика той. — Мъртъв е, нали?

— Страхувам се, че е точно така — отговорих аз, когато и последните конвулсии стихнаха.

— Дяволски късмет! — повтори той. — Да го оставим да ни се изплъзне, тъкмо го бяхме пипнали.

— Изпуснахме го, защото много се бавихме с идентифицирането — изръмжа сержантът. — Имам предвид отпечатъците. Трябваше първо да му сложим белезниците.

— Знам — каза Бланди, — но виждате ли, не бях сигурен, че сме хванали когото трябва. Стори ми се, че изобщо не отговаря на описанието.

— Чие описание? — попита Торндайк.

— На Фредерик Боулс — отговори Бланди. — Това е Боулс, нали?

— Не — отвърна Торндайк. — Това е Питър Ганет.

Бланди остана като гръмнат.

— Не може да бъде! — недоверчиво възкликна той. — Ние установихме със сигурност, че останките са на Питър Ганет.

— Да — съгласи се учтиво Торндайк, — това искахте. Всъщност останките са на Боулс — с някои допълнения.

Бланди се усмихна кисело.

— Е, това си е нокаут. Като си помисля, че през цялото време сме следвали грешна следа. Можехте да ни помогнете малко по-рано, докторе!

— Скъпи Бланди — възрази Торндайк, — казах ви всичко, което знаех, веднага след като го научих.

— Но не казахте кой е този Нюман.

— Но, скъпи ми инспекторе, аз самият не знаех — отвърна Торндайк. — Когато дойдох днес тук, подозирах, че мистър Нюман е Питър Ганет. Но не бях сигурен, докато не го познах и не видях, че и той ме позна. Снощи ви казах, че това бе само подозрение.

— Добре — рече Бланди. — Станалото — станало. Има ли телефон тук? По-добре звъннете в полицията, сержант, и им кажете бързо да изпратят линейка.

Звънът на телефона отговори на въпроса на Бланди и докато се провеждаше разговорът, ние с Торндайк се заехме да преместим трупа поради опасността от преждевременно rigor mortis13. После отидохме в стаята на уредника, където Бланди се опита да върне разговора към темата за „пропуснатата възможност“. Престоят ни там бе кратък, защото линейката пристигна невероятно бързо и когато тялото беше изнесено на носилка и външната врата се затвори, инспекторът и сержантът се приготвиха да си тръгват.

— Докторе, има някои подробности, които бихме искали да ни обясните, ако желаете, но сега трябва бързо да се върна в Скотланд Ярд и да докладвам за случилото се — каза Бланди. — Няма да бъдат особено доволни, но поне изяснихме един така загадъчен случай.

С тези думи той и сержантът тръгнаха към колата, придружени от мистър Санкрофт, който закрепи бележка на входната врата, затвори я и заключи. После се върна в стаята и тъжно огледа разрухата, царяща в Народния музей на съвременното изкуство.

— Един бог знае кой ще плаща за всички тези повреди — каза той. — Седем счупени витрини, счупен е носът на мадоната на Израил Попоф. Ужасна история, а и тая проклета статуя — моля за извинение, — която е причина за цялата неразбория, още стои в една от малкото здрави витрини. Ама скоро ще я махна оттук — само се питам какво, за бога, да правя с нея. Тая ужасна вещ сега май е ничия собственост.

— Тя е собственост на мисис Ганет — каза Торндайк. — Мисля, че е най-добре, аз да се погрижа за нея, ще й я предам лично. Ще ви оставя разписка.

— Изобщо не се тревожете за разписки — каза Санкрофт, като вадеше ключовете и радостно отключваше витрината. — Приемам ви за пълномощник на мисис Ганет и съм твърде щастлив да се отърва от това нещо. Да ви го завия ли?

— Не е нужно — каза Торндайк, вдигайки от пода чантата на Ганет, където тя бе паднала, когато започна борбата. — Ще я сложа тук, а вътре сигурно има нещо за увиване.

Той отвори чантата и видя вътре дебел вълнен шал, извади фигурката от отворената витрина, внимателно я положи в гънките на шала и затвори чантата.

С това нашата работа приключи и като разменихме още няколко думи с разтревожения Санкрофт и набързо си взехме сбогом с мистър Снупър, придружихме първия до вратата, и излязохме навън.

Глава деветнадесетаМаймуната разкрива тайната си

Любителите на парадокса ни убеждават, че винаги се случва неочакваното. Но това е, меко казано, преувеличение. Понякога се случва и очакваното. Така стана например и този път; щом влязохме в преддверието на нашето жилище, след като се завърнахме от музея, и се заизкачвахме по стълбата, аз очаквах, че Торндайк ще подмине вратата на всекидневната и ще отиде направо в лабораторията. И той направи точно така. Упъти се направо към голямото помещение и като поздрави Полтън, остави на масата чантата на Ганет.

— Няма да ви безпокоим, Полтън — каза той, забелязвайки, че помощникът ни упорито лъска зъбците на счупена часовникова котва. Но Полтън вече бе забил въпросителен поглед в чантата и като свърза появата й със странната ни разходка, очевидно надуши нещо по-вълнуващо от часовникарството.

— Не ме безпокоите, сър — каза той, като постави котвата върху плота на шлифовъчния струг и многозначително погледна чантата.

— Часовникът е за свободното време. Мога ли да ви помогна с нещо?

Торндайк признателно се усмихна и като разтвори чантата, внимателно извади фигурката и я постави на масата.

— Е, Полтън, какво бихте казали за това произведение на изкуството? — запита той.

— Господи! — възкликна Полтън, като разглеждаше фигурата с явно неодобрение. — Много е грозна! От коя част на света е? Изглежда, е от някой тихоокеански остров.

Торндайк вдигна статуетката и като я обърна с дъното нагоре, даде я на Полтън, който я разгледа учудено:

— Ама тя май е правена от цивилизован човек! — възкликна той. — Това са английски букви, макар че не различавам знаците.

— Тя е направена от англичанин — каза Торндайк. — Ала не намирате ли у нея нещо неестествено, като оставим настрана уродливостта й?

Полтън изучаваше дълго и задълбочено основата, обърна фигурката и я разгледа подробно, накрая почука с кокалчето на пръста си по нея, като слушаше внимателно звука.

— Мисля, че не е плътна, макар че е с много дебели стени — каза той.

— Не е плътна — каза Торндайк, — това сме установили вече.

— Тогава не мога да проумея — каза Полтън. — Фигурката, изглежда, е от обикновена глина. Но това е невъзможно, щом е куха. Никъде няма отвор. Невъзможно е да е била изпечена цяла без отвор. Би се пръснала на парчета.

— Да — съгласи се Торндайк, — това е въпросът. Но погледнете основата още веднъж. Какво бихте казали за бялата глазура, върху която се намира подписът?

Полтън отново го разгледа, а накрая си помогна и с часовникарска лупа.

— Не знам какво да мисля — каза той. — Изглежда малко като глазура, но мисля, че не е. Не виждам как е възможно това. Какво би могло да бъде, сър?

— Подозирам, че е някакъв вид твърда бяла спойка, вероятно кийнов цимент, покрит с прозрачен лак.

Полтън вдигна очи към него и изразителното му лице се озари от свойствената му усмивка, която го покри цялото с бръчици.

— Мисля, че познахте, сър — каза той. — И май започвам да „чактисвам“, както би казал мистър Милър. Какво ще правим с нея?

— Явно е, че трябва да направим това, което хирурзите наричат първи разрез — ще издълбаем в нея дупчица и ще видим от какво е направена основата и каква е дебелината й.

— Ще влезе ли бургия в изпечената глина? — попитах аз.

— Не — отговори Торндайк, — не с обикновена бургия. Но мисля, че в средата на основата няма глина. Нали помните копието на Брумхил? То имаше доста голям елипсовиден отвор в основата и мисля, че първоначално тази статуетка е имала същия отвор, но после той е бил запълнен. Сега трябва да проверим с какво е бил запълнен той и докъде стига пълнежът на кухината.

— По-добре е да го направим с ръчна бургия — каза Полтън — и да сложим статуетката на масата, няма да е безопасно да я закрепим в менгемето. Освен това ще е по-удобно, ако искаме да разширим отвора.

Той обви „статуята“ в един-два дебели парцала и я положи на масата, аз я хванах здраво, за да превъзмогна натиска на бургията. После той започна да работи внимателно с леко натискане, но аз забелязах, че отначало твърдият връх на бургията не напредваше много.

— С какво ли е напълнена, сър? — попита Полтън, докато изтегляше бургията, за да разгледа плитката дупчица, която бе направила с върха си. — И колко дълбока смятате, че е тя?

— Смятам — каза Торндайк, — но това е само предположение, че има сравнително тънък слой кийнов цимент, следва гипсова замазка, дебела вероятно около пет-шест сантиметра. След това е куха. Надявам се, че съм прав, защото ако се окаже, че всичко е цимент, ще бъде трудно да направим достатъчно широка за целта дупка.

— Каква е нашата цел? — попитах аз. — Да видим дали има нещо вътре, нали?

— Да — отговори Торндайк, — и е сигурно, че има. Иначе защо ще запушват отвора.

Полтън започна отново, увеличавайки внимателно натиска. За известно време бургията пак напредваше съвсем бавно. След това съвсем ненадейно, като че ли бе премахната някаква пречка, тя започна да навлиза свободно и скоро бе влязла с цялата си дължина.

— Казахте пет-шест сантиметра, нали, сър? — забеляза Полтън, като измъкна бургията и започна да разглежда белия прах в жлебовете.

— Да — отвърна Торндайк, — но вероятно е повече. Най-добра за целта е десетсантиметрова бургия, може да използувате и по-дебела, за да не се изкриви.

Полтън смени каквото трябваше и поднови операцията с по-голяма бургия, която скоро разшири отвора и бързо започна да навлиза в по-мекия гипс. Когато влезе около десет сантиметра, и най-слабото съпротивление изчезна, защото тя внезапно потъна до края.

— Наистина е десет сантиметра, сър — каза Полтън с тържествуваща усмивка, докато изваждаше бургията и гледаше жлебовете. — Колко широк да бъде отворът?

— Два сантиметра са достатъчни — отвърна Торндайк, — но три и половина ще дойдат по-добре. Мисля, че ще стане и без да разваляме глинената фигурка. Но ще видим.

Полтън извади комплект свредели и маткап14 и като започна с първия, който точно влизаше в отвора, внимателно завъртя, докато аз продължавах да държа статуетката. В това време Торндайк, който бе взел парче дебела медна жица, дълга около двадесет сантиметра, я сложи на менгемето и като я стегна, отряза една част, навита около два сантиметра в края.

— Можем да проверим какво е положението, преди да продължим — каза той.

Освободи жицата от менгемето и докато Полтън изтегляше и третия свредел, който бе разширил отвора до три и половина сантиметра, той вкара жицата в отвора и бавно започна да опипва дъното на кухината. След това я натисна по-здраво и я завъртя един-два пъти, вадейки я бавно, като продължаваше да върти. Когато най-сетне я извади, на края й имаше парченце памук, а тънка нишка от него се губеше в невидимата вътрешност. С огромен интерес наблюдавах как жицата излиза, изпитах и известно презрение към себе си, защото бе очевидно, че той очакваше да намери вътрешността пълна с памук, както показа с рязането на телта. И все пак аз, който знаех всички факти, известни и нему, никога не бях предполагал, а дори и сега смътно се досещах какво означава наличието на памука.

Докато продължаваше операцията със свределите, стана ясно, че може да се направи по-голям отвор, защото пробитият материал все още бе само цимент и гипс. Когато пробивът стана точно три сантиметра и половина. Торндайк прикрепи жицата на мястото на бургията, вмъкна я в широкия отвор, натисна края й в памука и започна да върти ръчката, като я изтегляше бавно навън. Когато краят на жицата се появи от отвора, там имаше парче памук, от което се проточваше дебела, пресукана от движението нишка, и потъваше във вътрешността, докато Торндайк бавно отстъпваше назад, все още въртейки дръжката, нишката ставаше все по-дълга, докато краят й се измъкна от отвора, което бе признак, че всичкият памук е изваден.

— А сега да видим какво е било увито в този памук — каза Торндайк.

Той остави настрана бургията и като вдигна внимателно фигурката, изправи я на масата; отвътре изпадна малък пакет, обвит с вестник и завързан с конец. Като преряза конеца, той постави пакета върху масата и го разтвори, докато ние с Полтън с любопитство протягахме вратове. Предполагам, че и двамата знаехме донякъде какво може да се очаква и аз можех по-точно да предполагам от Полтън, но действителността далеч надмина очакванията ми, а що се отнася до Полтън, за известно време той изгуби и ума, и дума. Но само за малко, защото след като дойде на себе си, той развълнувано възкликна, вперил поглед в пакета:

— През целия си живот не съм виждал подобно нещо! Петнайсет диаманта и всеки от тях е уникален! Погледнете колко са големи! Това малко пакетче сигурно струва цяло състояние!

— Около десет хиляди — каза Торндайк. — Това е пазарната им цена и към нея можете да прибавите три човешки живота — не към тяхната стойност, разбира се, а към цената.

— Виждам, че според вас това са диамантите на Кемпстър — казах аз.

— Едва ли е въпрос на предположение — отвърна той. — Фактите изключват всяка друга възможност. Това беше един начин да изпробвам моята хипотеза за престъплението. В тази фигурка очаквах да намеря петнайсет големи диаманта. Е, отворихме я и ето ги петнайсетте големи диаманта. Тази фигурка е принадлежала на Питър Ганет и каквото и да е имало вътре, то е било сложено там от него, както се вижда от печата върху основата, където е и подписът му. Доказахме, че Питър Ганет е убиецът на полицая и че убиецът безспорно е откраднал диамантите на Кемпстър; а тези диаманти отговарят по брой и описание на откраднатите. Разбира се, няма да оставим всичко на приликата. Кемпстър ми даде подробно описание на диамантите, включително и теглото на всеки от тях и, разбира се, теглото на всичките заедно. Едва ли е необходимо да теглим всеки камък поотделно, ако претеглим всичките, ще установим, че общото им тегло е точно толкова, колкото ни го е дал Кемпстър, и дори ученият ми, скептично настроен приятел ще се съгласи, че това несъмнено са същите диаманти.

Тактично се опитах да отрека приписания ми скептицизъм, но се съгласих, че си струва да се направи проверката и когато Торндайк внимателно загърна пакета, всички влязохме в химическата лаборатория, където Полтън вдигна стъкления капак на везната и провери точността й.

— Каква тежест да поставя, сър? — попита той.

— Мистър Кемпстър назова общо тегло двадесет и пет грама. Нека опитаме с толкова.

Полтън избра необходимите тежести и след като Торндайк ги провери, те бяха поставени на блюдото, а на другото сложихме диамантите, за да се изравни везната. После Полтън тържествено затвори стъкления капак и бавно освободи рамото; когато везната се издигна, стрелката се закова на косъм от нулата.

— Мисля, че е достатъчно убедително; тези диаманти са били откраднати от Кемпстър — каза Торндайк.

— Да — съгласих се аз, — във всеки случай поне за мен е ясно. И какво предлагате да правим с тях? На Кемпстър ли ще ги върнем?

— Не — отговори той, — мисля, че не е редно. Откраднатото имущество трябва да се предаде в полицията, дори ако собственикът е известен. Ще предам тези диаманти на пълномощника на полицията, ще му обясня положението и ще взема разписка. След това ще уведомя Кемпстър и ще го оставя да си ги прибере. Няма да има никакви затруднения, защото полицията притежава подробно описание на камъните. И с това работата ще приключи, доколкото засяга мен. Преизпълних задълженията си към Кемпстър и доказах, че мисис Ганет не би могла да е съучастница в убийството. Това бяха целите на моето разследване, ако не смятаме интереса ми към самия случай, но сега и той е задоволен, остава само да изпеем Nunc Dimittis и да отпразнуваме скромно успеха.

— Има още една подробност — рекох аз. — Днешните събития доказаха, че вашата хипотеза за престъплението е правилна, но не ни показаха как сте стигнали до нея и аз имам само най-бегла представа. Може би празненството ще включи и един подробен разказ за целия случай.

— Нямам нищо против — отвърна той. — За мен ще бъде много интересно да проследя разследването още веднъж — и ако това интересува вас и Олдфийлд — той непременно трябва да присъства — тогава всички ще бъдем доволни.

Торндайк помълча, забелязвайки натъженото лица на Полтън, и продължи:

— Една вечеря в ресторант едва ли ще свърши работа, ако предвиждаме и дълъг поверителен разговор. Как мислите, Полтън?

— Аз мисля, сър — отговори натъртено Полтън, — че ще бъде много по-удобно и по-интимно в собствената ви трапезария, а освен това ще имате и по-добра вечеря. Ако ме оставите да се заема с приготовленията, ще се постарая да се гордеете с мен.

Усмихнах се на усърдието на Полтън. Той винаги и по всяко време с най-голямо удоволствие се грижеше за удобствата на Торндайк и приятелите му. Като оставим настрана обаче тези алтруистични мотиви, бях сигурен, че в този случай „приготовленията“ ще включат някои много ефикасни средства, които да му дадат възможност да се наслади на разказа.

— Отлично, Полтън — каза Торндайк. — Оставям тази работа във ваши ръце. Няма да е лошо да се срещнете с доктор Олдфийлд и да разберете кой ден ще му е удобно да дойде, след което тържествено ще приключим със случая Ганет.

Глава двадесетаДоктор Торндайк анализира случая

Поканата, отправена към Олдфийлд, бе съвсем навременна, защото той тъкмо се готвеше да излезе в отпуск и вече си беше намерил заместник. Тъй че в определената вечер той пристигна в прекрасно настроение, като свободен човек, върху чиито рамене не тежи заплахата от спешно повикване.

Изкусните приготовления на Полтън, направени, с цел да чуе и той нещо, се оказаха ненужни, защото ние с Торндайк настояхме да вечеря заедно с нас като наш колега, какъвто той действително бе станал през последните години, а не като прислужник, за какъвто все още се обявяваше. Защото постепенната промяна в неговото положение от прислужник към приятел бе настъпила естествено и незабелязано. Полтън бе човек с добри маниери, а що се отнася до интелекта му, с удоволствие бих разменил мозъка си с неговия.

— Толкова ми е приятно — каза Олдфийлд, докато заемаше мястото си на масата и я оглеждаше одобрително, — и е много мило от ваша страна, сър, да ме поканите на тържеството, особено като знаете какъв глупак бях и каква каша забърках с участието си в тази история.

— Никаква каша не сте забъркали — каза Торндайк.

— Хубава работа, сър — подсмихна се Олдфийлд, — аз допуснах всички възможни грешки, никой не може да направи повече грешки от мен.

— Несправедлив сте към себе си, Олдфийлд — възрази Торндайк, — очевидно не разбирате, че вие всъщност разкрихте престъплението.

Олдфийлд остави ножа и вилицата и впери очи в Торндайк.

— Аз да съм го разкрил! — възкликна той и продължи: — Сигурно имате предвид откриването на останките. Но това можеше да направи всеки глупак. Те си стояха там и аз просто бях първият, който влезе в ателието.

— Не съм много сигурен — каза Торндайк. — Има нещо вярно в това, което ви е казал Бланди. Само окото на специалиста е могло да забележи веднага, че се е случило нещо необичайно. Повечето хора нямаше да открият нищо нередно. Но не за това става дума. Искам да кажа, че този, който направи откритието, довело ни до истинската причина за престъплението и до намирането на престъпника, сте вие.

Олдфийлд недоверчиво поклати глава и погледна към Торндайк, сякаш молеше за по-подробно обяснение.

— Искам да кажа, че тук имахме престъпление, замислено внимателно и изкусно и подготвено подробно с възхитително въображение и предвидливост. Била е допусната само една-едничка грешка и ако не бяхте вие, тази грешка щеше да остане незабелязана, а замисленият план — изпълнен съвсем точно. Както знаете, този престъпен план почти успя.

Олдфийлд все още изглеждаше озадачен и с право, защото знаеше, че всичките му изводи са били погрешни, а и аз като него нямах представа какво иска да каже Торндайк.

— Може би ще ми обясните малко по-подробно в какво се състои откритието ми? — предложи Олдфийлд.

— Не сега — отговори Торндайк, — след малко ще анализираме случая. Тогава ще ви стане съвсем ясно.

— Надявам се, че е така — каза Олдфийлд колебливо. — Но бих казал, че цялото откритие е ваше, сър. За мен то беше като гръм от ясно небе, пък и за инспектор Бланди. Той сигурно е страшно ядосан, задето изпуснахме престъпника.

— Да — казах аз, — така е. Наистина нямахме късмет. Ганет трябваше да бъде изправен пред съда и обесен.

— Все пак не съжалявам — каза Олдфийлд, — щеше да бъде ужасно за бедната мисис Ганет.

— Да — съгласи се Торндайк, — и съдът, и бесилото щяха да погубят живота й. Склонен съм да приема, че самоубийството или нещастният случай е за добро, особено след като има признаци на сърдечни и близки отношения между мисис Ганет и нашия приятел Линъл. Човек е доволен, че бъдещето й носи обезщетение за всички тревоги и изпитания, които трябваше да изживее.

— Все пак — настоях аз, — той беше престъпник и трябваше да бъде обесен.

— Не беше от най-лошите престъпници — каза Торндайк. — Убийството на полицая е станало ако не съвсем случайно, то поне в суматохата. Явно не е имал намерение да убива. Що се отнася до Боулс, той вероятно го е предизвиквал.

Оттук нататък разговорът почти замря, тъй като устните ни бяха заети с друга дейност. Каквото остана от него, бе най-разнообразно — включително Полтъновият magnum opus — часовникът, който бе почти готов и ни забавляваше, докато не се справихме и с последното блюдо и виното и десертът не бяха сложени на масата. И след като ние с Олдфийлд напълнихме лулите си (Полтън не пушеше, а от време на време смръкваше скрито щипка енфие), в отговор на настоятелните ни молби Торндайк остави празната си лула и започна с обещаното анализиране на случая.

— За да оцените майсторството и въображението, с които е замислено това престъпление — започна той, — е необходимо да си спомните поредицата от събития и да отбележите колко естествено и логично се развиха те. Започна се с отравяне с арсеник — съвършено прост и обикновен случай на отравяне с всички характерни симптоми. Един човек е отровен с арсеник, сложен в храната му. Храната се приготвя от съпругата му. Съпругата си има приятел, към когото е доста привързана, и не е особено привързана към съпруга си. На пръв поглед тук няма никаква загадка. Това е банална история.

Отравянето е разкрито, човекът оздравява и се връща вкъщи, за да се залови с обичайните си занимания. Но всеки наблюдател, който забелязва фактите, ще усети, че това не е краят. Сигурно ще има и продължение. Направен е опит за убийство и той е пропаднал, ала мотивът за убийството е налице и убиецът явно изчаква нов удобен момент. Всеки, който знае какво се е случило, естествено ще е нащрек за следващия опит.

После, докато жена му е на море, съпругът изчезва. Тя се връща вкъщи и вижда, че го няма. Не може да е заминал, защото не е взел нищо със себе си, дори и шапка. В уплахата си тя естествено търси съвета на лекаря. Той, като си припомня случая с отравянето, веднага подозира, че е станала трагедия, още повече, че му е известна непримиримата вражда между съпруга и приятеля на жена му. Но той съвсем не подозира, че е станала някаква абстрактна трагедия. Подозренията му са съвсем конкретни. В ума му се върти мисълта за убийство и тя е естествено свързана с човека, дал отровата. Може би това са смътни подозрения, но той е в такова състояние, че в момента, когато установява убийството, уверено допълва картината и открива не само жертвата, но и убиеца.

И така вие виждате колко прекрасно е била подредена сцената за последните събития; колко добре са били подготвени всички, на които са известни фактите, да разсъждават по един и същ начин. Съществува предишното престъпление и Боулс явно е заподозрян. Очаква се също, че след като мотив все още има, ще последва още един опит за убийство от страна на Боулс. После идва очакваното продължение и веднага, по асоциация, dramatis personae от първото престъпление се пренасят със същите роли във второто. Всичко е съвсем ясно и логично. Ако приемем това за чиста монета, очевидно е, че убитият трябва да е Питър Ганет, а неговият убиец — Фредерик Боулс. Мисля, че и аз самият щях да бъда на същото мнение, ако нямаше допълнителни факти, които да насочват към друг извод.

Точно тук обаче Олдфийлд направи ценния си принос. Провидението го вдъхнови да вземе малко от костната пепел и да я изследва за арсеник; за негова изненада, а и за моя, той доказа, че пепелта съдържа арсеник. Нещо повече, не ставаше въпрос за следи от арсеник, а за значителни количества. В това нямаше никакво съмнение. Олдфийлд бе извършил анализа майсторски, бе взел всички предпазни мерки срещу възможна грешка, а аз повторих опита с останалата част от пепелта и потвърдих неговия резултат.

Налице беше явна аномалия, нещо, което противоречеше на останалите факти, и аз съм изненадан, че нито Бланди, нито другите оцениха вероятното му значение. За мен един факт, който не е свързан и дори противоречи на съвкупността от известни факти, е най-важен, върху него трябва да се съсредоточи вниманието. Точно така направих в случая. Без съмнение в пепелта имаше арсеник и наличието му трябваше да се обясни.

Как бе попаднал там? Очевидно не е бил в трупа преди изгарянето. В такъв случай трябва да е попаднал в пепелта след изваждането й от пещта. Но как? За мен имаше две възможни обяснения и аз обмислих и двете, като ги сравних.

Първо, на съдебното разследване се изказа предположение, че арсеникът се е смесил с пепелта, докато е била смилана и пренасяна в сандъка. Може би това звучеше правдоподобно, макар да беше само словесна формула за изразяване на един любопитен, но неуместен факт. Но опиташе ли се човек да си обясни как се е получило това, не намираше каквото и да е разумно обяснение. Какъв бе вероятният източник на арсеника? Той не се употребява в грънчарството. Не би могло да има арсеник нито в сандъка, нито в железния хаван, нито в трошачката. В сравнение с останалите материали в ателието той бе внесен отвън, имало е арсеник само в затворения буркан в шкафа на Боулс.

Нещо повече, това не приличаше на случайно смесване. Арсеникът не само беше в значително количество, той, изглежда, бе разбъркан равномерно в пепелта, което се доказва от факта, че резултатът, получен от лаборанта на Вътрешното министерство, съвпадаше с този на Олдфийлд и моя. След като разгледах критично това обяснение, аз усетих, че то не изяснява нищо, че противоречи на останалите факти и е неприемливо.

Освен това, ако човек не приемеше хипотезата за смесването, каква друга възможност му оставаше? Единственото възможно обяснение беше, че арсеникът е бил смесен с пепелта нарочно. На пръв поглед това не изглеждаше много вероятно. Но ако това не беше истинското обяснение, поне изглеждаше разумно. Всичко бе възможно и всъщност колкото повече обмислях това, толкова по-възможно изглеждаше.

Когато приех тази работна хипотеза, веднага възникнаха други два въпроса: ако арсеникът е бил поставен нарочно в пепелта, кой го е сложил там и с каква цел? Като разглеждах втория въпрос, веднага ми хрумна напълно възможен отговор. Очевидната цел бе да се подскаже връзка между това престъпление и предишното отравяне с арсеник, и като се запитах каква може да е причината да се подскаже такава връзка, отново намерих един съвсем разумен отговор. В случая с отравянето, жертвата бе Питър Ганет, а вероятният убиец почти сигурно бе Фредерик Боулс. Следователно въвеждането на фактора арсеник като свързващо звено между двете престъпления е имало за цел да ни наведе на мисълта, че жертвата и убиецът са същите. Следователно арсеникът е сложен в пепелта, с цел да се създаде впечатлението, че това са останките на Питър Ганет, че той е бил убит с арсеник и че убиецът е Фредерик Боулс.

Но кой би искал да ни заблуди така? Спомнете си, че в нашата картина има само трима герои: Ганет, жена му и Боулс. Значи един от тримата е сложил арсеник в пепелта. Но кой? Мисис Ганет? Очевидно не — тя е заподозряна, че е съучастница на отровителя. Очевидно и Боулс не би искал да създаде убеждението, че самият той е убиецът.

Следователно изключихме двама от тримата възможни автори на тази измама. Остана Ганет. Предполагаше се, че е мъртъв и следователно не би могъл да сложи арсеника. Но можем ли да приемем това предположение? Според хипотезата, арсеникът явно е измама. При наличието на явна измама ние не можем повече да приемаме фактите за чиста монета. Единственото сигурно доказателство, че останките са на Ганет, е зъбът, намерен в пепелта. Разбира се, това е само една порцеланова коронка, която е толкова на Ганет, колкото и копче от ризата му или банелата на яката му. Ако арсеникът е бил поставен в пепелта, за да създаде определено впечатление, то коронката е била сложена там със същата цел. От това всъщност следва, че пепелта не е от трупа на Питър Ганет и следователно Ганет не е мъртъв.

Но ако Ганет не е жертвата на това престъпление, то той почти сигурно е убиецът и ако Боулс не е убиецът, то почти със сигурност трябва да е жертвата. И двамата бяха изчезнали, а пепелта представляваше останките на единия от тях. Да допуснем, че останките са на Боулс, а убиецът е Питър Ганет. Как влияе това на въпроса за слагането на арсеника?

Веднага можем да видим, че Питър Ганет е имал най-сериозни причини да създаде убеждението, че останките са от неговото тяло. Докато съществува подобно убеждение, той е в пълна безопасност. Полицията го отписва и се захваща с безкрайно и безуспешно търсене на Боулс. Само незначителна промяна във външността — например обръсване на брадата и мустаците — и той може да се разхожда в безопасност. Никой няма да го търси, никой дори няма да повярва, че е жив. Това е идеалният начин да изчезне.

Това заключение ме развълнува силно. Наличието на арсеника бе факт. Хипотезата, че той е бил поставен нарочно, даваше единственото смислено обяснение на този факт. Приемането на тази хипотеза бе възможно, при условие, че открием някакъв мотив за поставянето на арсеника в пепелта. Такъв мотив имаше, при условие, че Питър Ганет е все още жив.

Беше ли разумно това предположение? Да. Смъртта на Ганет бе установен факт. Той беше изчезнал загадъчно, а в ателието му бяха намерени човешки останки. Веднага бе прието, че са негови. Всъщност идентифицирането им се основаваше на една коронка, но тъй като тя не бе част от неговото тяло и е възможно да е била сложена нарочно в пепелта, доказателството, отнасящо се до идентифицирането на останките, не бе решаващо. И ако имаше основания да се подозира измама, те нямаха стойност на доказателства. Но като изключим зъба, нито имаше, нито някога бе имало съществени основания да се счита, че това са останките на Питър Ганет.

Пълнотата и последователността на направените изводи, доказващи с помощта на хипотезата, че арсеникът е поставен нарочно в пепелта, ми направиха огромно впечатление. Наистина изглеждаше, че хипотезата е вярна, затова реших да продължа разсъжденията си и да видя докъде ще ме доведат, като се спра най-вече на една-две малки аномалии, които бях забелязал.

Започнах със самото престъпление. Картината (тя бе приета и от полицията) беше следната: Боулс е убил Ганет и е изгорил трупа му в пещта, след като го е насякъл, ако е било нужно, за да го напъха в отвора. След това смлял кремираните кости и ги изсипал в сандъка. После той изведнъж бил обхванат от паника и избягал.

Но защо да бяга? Нямало е причина за това. Той е бил в безопасност. В ателието е бил сам и би могъл да се заключи. Не е имало опасност да му попречи някой, тъй като мисис Ганет е била на море и дори случаен посетител не би забелязал нищо подозрително. Той е свършил трудната и опасна част от работата, оставали са му последните щрихи. Ако беше почистил пещта и я бе оставил, както обикновено, мястото щеше да изглежда съвсем нормално, дори за Олдфийлд; що се отнася до парченцата от кости, имало е не само трошачка, но и мелница за фино смилане, в която е могъл да ги смели на ситен прах. Ако този прах е бил поставен в сандъка с костна пепел, всяка следа от престъплението щеше да бъде заличена. Тогава Боулс можеше да се заеме с обичайната си работа или да отиде на почивка, ако иска. Не е имало никакви доказателства за странните събития в ателието или за смъртта на Ганет.

Сравнете това с истинското състояние на нещата. Пещта е била оставена така, че веднага да привлече вниманието на всеки, запознат с работата в една грънчарска работилница. Изгорените кости са смлени така ситно, та да не може никой да разпознае в тях останките на определен човек, но те са достатъчно големи, за да се установи, че са не само кости, но и човешки кости. След всички тези усилия да се изгори тялото и да се смелят костите все пак е оставено явно доказателство, че е бил убит човек.

Сигурно ще се съгласите с мен, че предполагаемото поведение на Боулс е твърде необяснимо: то напълно противоречи на всякаква логика. От друга страна, ако разгледате внимателно всичко, намерено в ателието, то ще ви подскаже, както подсказа и на мен, че работата е била старателно подготвена. Някои факти, като убийството и изгарянето например, е трябвало да бъдат недвусмислени и очевидни, а някои заключения — например за личността на убиеца и на жертвата — объркани. Освен това те ме наведоха на едно много интересно предположение — че обстановката е подготвена за точно определен зрител. Но да разгледаме това предположение.

Престъплението е било открито от Олдфийлд и вероятно само той би могъл да го открие.

С очите на грънчар той гледа пещта и забелязва необичайното й състояние, вижда, че нещо не е в ред. Вероятно има голяма доза истина, както и учтивост в думите на Бланди, че ако бил влязъл в ателието без опитен водач и съветник, макар че би забелязал видимите предмети, не би могъл да разбере какво означават те. Но Олдфийлд има тъкмо необходимите познания. Той знае всичко за пещта, познава различните сандъци, известно му е какво съдържат те и за какво служат трошачките. Същото се отнася и за малкото парченце кост от пръста. Повечето хора не биха познали какво е това, но Олдфийлд, анатомът, го разпознава веднага като ungual phalanx на човешки показалец. Очевидно той е бил човекът, определен да открие престъплението.

Тези предположения са подкрепени от това, което знаем за предишните събития. Желанието на Ганет да се сприятели с доктора, да му разкрие всички тайни на ателието и на работата, която се върши там. Олдфийлд явно е бил подготвян да изиграе ролята на откривател — роля, която естествено ще се падне на него, защото когато ударът бъде нанесен, мисис Ганет ще потърси помощта и съвета на лекаря.

Тази предполагаема подготовка обяснява също и наличието на арсеник в пепелта. Ако арсеникът е бил сложен нарочно, то престъпникът е разчитал на късмета си, тъй като е съвсем невъзможно някой да търси там арсеник. Но ако изобщо съществува човек, който би го направил, то той със сигурност е доктор Олдфийлд. Всеки млад лекар, който е имал нещастието да пропусне случай на отравяне с арсеник, оттам нататък съвсем сигурно развива това, което любителите на лекарския жаргон биха нарекли „арсеников комплекс“. Всеки случай на неестествена смърт за него е свързан с арсеника.

И така всички видими обстоятелства доказват, че Олдфийлд е подготвян да вземе точно определено мнение по въпроса и да се възбудят у него определени подозрения. Но нима това предположение не ни връща още по-назад? Ами самата история с отравянето? Ако всички останали обстоятелства са измама, възможно ли е и отравянето също да е измама? Когато се замислих над този въпрос, спомних си някои странни обстоятелства, които бях забелязал. Не им придадох особено значение, защото арсеникът е твърде особена отрова, но си ги отбелязах, посъветвах Олдфийлд да си води подробни записки за случая и сега, когато възникна въпросът за измамата, нужно е да ги преразгледаме и внимателно да проследим целия случай.

Трябва да започнем това преразглеждане, като отбележим, че всичките ни сведения бяха извлечени от изявленията на пациента. Всъщност оплакванията бяха субективни. Като изключим зачервените очи (човек лесно може да го направи нарочно), обективни белези нямаше, нито езикът имаше характерния вид. Субективните симптоми ни бяха съобщени, ние самите не бяхме ги забелязали. Болката в коремната област усещаше пациентът, а не ние. Така бе и с вцепеняването, загубата на осезанието, шума в ушите, крампите и невъзможността да стои прав — за тях научавахме от пациента, но не можехме да проверим твърденията му. Приехме тези твърдения, защото нямаше причина да се усъмним в тях, но е напълно възможно всички те да са били лъжливи. За един интелигентен симулант, който е изучил внимателно симптомите на отравяне с арсеник, съвсем не е трудно да симулира доста убедително.

— Но в тялото наистина имаше арсеник! — възрази Олдфийлд. — Не сте забравили това, нали?

— Не, разбира се — отвърна Торндайк, — това беше първата аномалия. Навярно ще си спомните, че количеството арсеник, получено при анализа на секретите, бе по-малко, отколкото бях очаквал. И Удфийлд, и аз бяхме изненадани от минималното му количество, което фактически не беше много повече, отколкото може да се открие у пациент, приемащ арсеник с лечебна цел. Ала това не бе кой знае какво несъответствие, защото арсеникът се разпада бързо, макар че симптомите остават, и ние приехме, че напоследък той не е вземал по-голяма доза. Както и да е, това бе важно, защото симптомите говореха, че е приел значително количество отрова.

Друга аномалия — бързото и пълно възстановяване на Ганет. Обикновено при тежки случаи възстановяването е бавно и е последвано от продължително неразположение. А Ганет започна да се поправя почти веднага и когато напусна болницата, изглеждаше съвсем добре.

Третата аномалия — може би не толкова забележителна — беше поведението му, когато напусна болницата. Завърна се вкъщи щастлив и изпълнен с доверие, макар че вероятният му убиец бе все още там, а Ганет не желаеше да се предприема разследване или някакви мерки, за да установи личността на убиеца. Изглежда, за него историята бе приключена и нямаше от какво повече да се страхува.

Ако погледнем сега този случай като цяло, приемайки версията за вероятна измама, какво показва той? Нима е невъзможно всички симптоми да са били симулирани? Или пък Ганет е взел толкова арсеник, колкото да бъде открит при анализ (една дневна доза фаулъров разтвор15 е достатъчна) и в подходящия момент е сложил солидно количество арсеник в ечемичената отвара. Накратко: нима не е възможно историята с отравянето да е измама от начало до край.

Очевидно отговорът е, че това е съвсем възможно, а следващият въпрос е дали е вероятно. Този въпрос обаче също получи утвърдителен отговор, защото според нашата хипотеза всичко в ателието е било нарочно подготвено, с цел да създаде определена погрешна представа. Тази измама обаче, бе подкрепена от предишната история с отравянето и явно бе свързана с нея. Разумният извод бе, че отравянето е било измама, измислена да създаде същото погрешно впечатление (че е направен опит да бъде убит Ганет) и естествено да улесни второто престъпление.

Сега да спрем за малко и да видим докъде стигнахме. Хипотезата ни започва с предположението, че арсеникът е поставен в пепелта с определена цел. Установихме, че единственият човек, който има причини да го сложи, е Ганет. Следователно направихме извода, че Ганет е убиецът, а Боулс — жертвата. Разгледахме този извод точка по точка и открихме, че всички известни факти дават последователна и логична представа за престъплението, извършено в ателието. Следователно приемаме този извод — той е работен, разбира се, защото все още сме в областта на хипотезите и до момента всъщност не сме доказали нищо.

Ако приемем обаче, че Ганет е извършил това убийство, става ясно, че престъплението е умишлено дълго подготвяно, внимателно замислено и изпълнено с изключителна предвидливост и безкрайно търпение. Подобно престъпление предполага и съответния мотив: дълбоко вкоренен, постоянен и сериозен. Какъв ли би могъл да е той? Знаем ли за Ганет нещо, което да обясни замисленото убийство? Като взех предвид обичайните мотиви за планирано и обмислено убийство, зададох си въпроса дали някой от тях не е подходящ за случая. В общи линии тези мотиви можем да разделим на пет групи: ревност, отмъщение, корист, бягство и страх. Кое ни дава повод да смятаме, че Ганет е имал подобен мотив?

Що се отнася до ревността, връзката на мисис Ганет и Боулс несъмнено е била не съвсем обичайна, вероятно недискретна. Но няма доказателства за изневяра, нито пък за това, че Ганет е бил против това приятелство. Стори ми се, че ревността не може да бъде вероятен мотив.

Отмъщението е често срещан мотив сред средиземноморските народи, но за Англия е рядко явление, Боулс и Ганет открито са се мразили. Едно непредумишлено убийство би било много вероятно, но взаимната им неприязън не предполага предварително замислено убийство. Същото се отнася и за користта — няма никакви факти, които да доказват каквато и да е материална изгода за единия, ако другият умре. Когато обаче стигнах до последните два мотива — бягство и страх — видях, че имам основания за по-нататъшно разследване: и колкото ги разглеждах, толкова по-ясни ставаха те.

— Какво по-точно имате предвид, като казвате „бягство“? — попитах аз.

— Имам предвид желанието да избягаш от нещо непоносимо. Например един мъж, чиято ужасна съпруга е направила живота му непоносим, може да намисли да се отърве от нея, особено ако това му открива възможност да се ожени за любимата жена; или човек, преследван от изнудвач, който никога няма да го остави на мира. И в двата случая убийството предлага единственото средство да избягаш и желанието да използуваш това средство идва бавно и постепенно. От желана възможност то се превръща в определено намерение, после следва внимателно обмисляне на практичните и сигурни начини на действие. Както казах, в настоящия случай ми се стори, че такъв мотив може да е имало, и когато прецених обстоятелствата, това хрумване явно се потвърди. За подобен мотив ми дойде наум, като научих някои факти, които бяха разкрити от инспектор Бланди и ми бяха съобщени от Олдфийлд, когато дойде при мен за съвет във връзка със затрудненията на мисис Ганет.

Оказа се, че след като прегледал парченцата кости, Бланди се заел да прерови шкафа на Боулс. Там той намерил доста сигурно доказателство, че Боулс е укривател на крадени вещи, което не бе наша работа. Той обаче намерил и златна плочка, върху която личали ясно отпечатъци от пръсти. Отпечатъците бяха от лява ръка и особено ясен бе отпечатъкът от ляв палец. Бланди взел златната плочка с явното намерение да я отнесе в отдела за дактилоскопска експертиза в Скотланд Ярд, за да провери дали случайно Боулс не е известен престъпник. Очевидно така и е направил, за което можем да съдим по резултатите. Два дни по-късно той посетил мисис Ганет и я подложил на щателен разпит, като й задал няколко подвеждащи въпроса, два, от които са твърде забележителни. Той искал да научи къде е бил Боулс на деветнайсети септември миналата година и кога приятелството му с Ганет внезапно се е превърнало във вражда. Тя била в състояние да отговори и на двата въпроса — и въпросите, и отговорите са твърде показателни.

Първо да видим въпросите. На деветнайсети септември е станало убийството в Нюингстед, а върху палката на мъртвия полицай има много ясен отпечатък от ляв палец — очевидно на убиеца. Отпърво си мислех, че отпечатъците върху палката и върху златната плочка са на един и същ човек; че по този начин Боулс е бил обвинен в убийството на полицая. Това беше единственото възможно обяснение на въпроса, зададен от Бланди, това предположение бе потвърдено от отговора, от който стана ясно, че в този фатален ден Боулс е бил в Нюингстед, а Ганет съвсем случайно е бил с него; двамата без съмнение са отседнали у лелята на Боулс.

Вторият въпрос на Бланди и отговорът на мисис Ганет са също забележителни: тя ясно си спомнила, че за пръв път е забелязала рязката промяна в отношенията на двамата след завръщането им от Нюингстед. Те отишли там като приятели, върнали се — врагове. Тя не знаеше каква е причината; фактите обаче са такива.

Тук можем да спрем, за да допълним картината, която очертахме. Двама мъже (за по-удобно можем да ги назовем „А“ и „Б“) гостуват заедно в Нюингстед. На деветнайсети септември единият от тях, „А“, излиза сам. Между осем и девет часа вечерта той извършва кражбата. Около девет часа убива полицая. След това намира велосипеда на Олдфийлд и се отдалечава на няколко мили по пътя за Лондон. След като се измъква по този начин от сцената на престъплението, той слиза от колелото и търси място да го скрие. Намира един навес и след като скрива колелото там, отправя се към Нюингстед. Очевидно е, че за да избегне среща с полицията, той не се връща по същия път; вероятно подозира, че е убил човек, във всеки случай носи със себе си откраднатите диаманти. Трябва непременно да се отклони от пътя, за да стигне до Нюингстед от друга посока, и завръщането му едва ли е могло да стане бързо, тъй като се е пазил да не бъде забелязан. Навесът е на около четири мили от Нюингстед, а отклонението от пътя прибавя немалко към това разстояние. Когато пристига в квартирата, времето е доста напреднало, часът е най-малко единайсет, а вероятно и повече. Доста късен час, според селските разбирания.

Часът на завръщането му вероятно е забелязан от „Б“. Но той забелязва и нещо друго. „А“ се е борил яростно с полицая и едва ли е успял да прикрие следите по себе си. Полицаят сигурно не е стоял мирно. Той е използувал палката си, преди да му я изтръгнат от ръцете. Значи спокойно можем да приемем, че видът на „А“, когато се промъква в къщата, сигурно е малко необичаен.

На следващата сутрин е вдигната тревога. Цялото градче знае за кражбата и убийството, и „Б“ несъмнено свързва престъплението с късното завръщане на „А“ и с раздърпания му вид. Съвпада не само времето, оказва се, че ограбеният, Артър Кемпстър, е известен и на двамата, лично познат — поне на единия от тях. Следва съдебното разследване, разкриват се пълни подробности около престъплението и жизненоважният факт, че полицията притежава един ясен отпечатък от палеца на убиеца. И двамата знаят какво е било доказано в съда, защото в местния вестник е поместено подробно описание, както и аз зная от вестника, който ми даде Кемпстър. И двамата знаят за съществуването на отпечатъка и единият от тях знае, а другият е сигурен, че това е отпечатъкът на „А“.

От тези факти е лесно да се предположи какво е последвало. Оказва се, че точно по това време приятелството се превръща в омраза. Какво подсказва тази промяна (разгледана във връзка със споменатите факти)? На мен ми подсказа началото на едно изнудване. „Б“ е убеден, че „А“ е крадецът и иска част от заграбеното, за да мълчи. Но „А“ не може да признае кражбата, без да признае и убийството. Следователно той отрича и двете.

Нещата следват естествения си ход, както става в такива случаи; изнудването води до естествения край — самоубийство или убийство. „Б“ е сигурен, че „А“ притежава плячка на стойност десет хиляди лири и чрез заплахи иска своя дял от плячката, заплахи, които „А“ посреща с упорит отказ. И така се продължава с постоянни заплахи, контраобвинения и ужасни скандали.

Но това не може да трае вечно. За „А“ положението става непоносимо. Над него тегне постоянна заплаха. Той живее в сянката на бесилото. Една дума на „Б“ и ще увисне на въжето, достатъчно е едно обвинение, няма нужда от доказателства. За „А“ такова обвинение води право към ешафода.

Няма ли никакъв изход? Очевидно даването на пари е безсмислено. В такива случаи е безсмислено. Изнудвачът продава мълчанието си, но задържа това, което знае. Дори да беше дал цялата плячка на „Б“, „А“ пак нямаше да е в безопасност. „Б“ би продължил да го държи в ръцете си, готов да го изнудва винаги, щом има възможност. Очевидно отърваване няма. Докато „Б“ живее, „А“ ще бъде под непрекъсната заплаха.

Последиците от такова заключение са ясни. Щом съществуването на „Б“ е несъвместимо със сигурното и спокойно съществуване на „А“, то „Б“ трябва да бъде премахнат. Това е единственият изход. И след като стига до това решение, „А“ може спокойно, без да бърза, да се отдаде на размисли върху начина и средството, да замисля плана, чрез който „Б“ ще бъде премахнат, без да остане следа, или поне няма да остане следа, която да води към „А“. Така бива създаден изпипаният, хитро замислен план, който аз разкрих и който по онова време ми изглеждаше безпогрешен.

Следващата ми задача бе да дам имена на двамата мъже. „А“ и „Б“ бяха Боулс и Ганет, но кой на коя буква отговаряше? Беше ли например Боулс „А“ — убиецът или „Б“ — изнудвачът. Бланди явно бе идентифицирал Боулс като убиеца от Нюингстед. Но Бланди приемаше всичко за чиста монета. Според него Ганет бе извън играта. Той не бе човек, а кошница с пепел. Отпечатъкът от палец бе открит в шкафа на Боулс, върху материалите на Боулс. Следователно бе негов.

Беше ли обаче този извод в съответствие с реалните обстоятелства? От гледна точка на Бланди може да е бил, но не и според мен. Толкова бе невероятен този извод, че дори без да ми бяха известни останалите факти, щях да погледна на него скептично. Преценете положението: имаме човек, чиито отпечатъци са регистрирани в Скотланд Ярд. Тези отпечатъци може да го пратят на бесилката и това му е известно. Ясно е, че ако не е пълен глупак — а Боулс не е такъв, — няма да оставя същите тези отпечатъци навсякъде. Нима не би избягвал старателно да оставя отпечатъци, върху каквото и да е? Не би ли слагал ръкавица на лявата ръка, когато работи сам? И ако случайно остави отпечатъка си върху някой предмет, няма ли да го изтрие внимателно? Отгоре на всичко, ако наистина се е укривал, както се предполагаше, би ли оставил прекрасен отпечатък от този изобличителен палец точно на мястото, където полицията положително ще търси отпечатъци? Това е невъзможно. Явната показност на подобни действия е достатъчна, за да породи съмнения в измама.

Разгледахме отпечатъка без връзка с други факти и изводи. Ала нека го съпоставим с изводите, до които вече стигнахме. Ако допуснем, че отпечатъкът от палец е на Ганет и че той го е оставил там, където е най-вероятно да бъде намерен от полицията, за секунда превръщаме една крещяща невероятност в удивителна възможност. Защото по този начин той се е изхитрил да убие втория, много по-важен заек със същия куршум. Отървал се е от изнудвача Боулс. Но се е отървал и от нюингстедския убиец. Приписал е изобличителния отпечатък на Боулс и тъй като Боулс е вече мъртъв, измамата никога няма да бъде разкрита. Той си осигурява пълна безопасност, защото полицията има точното описание на Боулс, който е бил най-малко с осем сантиметра по-висок от Ганет и е имал кафяви очи. Така че дори ако съвсем, съвсем случайно Ганет остави отпечатъци върху някой предмет, и те бъдат намерени от полицията, пак ще е в безопасност. Ще приемат, че е на висок мъж с кафяви очи, ще търсят него и никога няма да го открият.

Ето че фактите отново съвпадат; виждате, че изводите ни се натрупват и се подчиняват на великото правило за косвените улики; че всички факти ще водят до един и същ извод. Хипотезата ни е потвърдена и ние сме убедени, че е вярна. Най-малкото такова чувство имах на този етап. И все пак оставаше за разрешаване друг един въпрос, също така важен, тъй като позволяваше още една проверка. И аз се заех с него.

Бях приел временно, че Ганет е нюингстедският убиец. Ако това бе вярно, той притежаваше петнайсет големи диаманта на приблизителна стойност около десет хиляди лири. Какво би направил той с тези диаманти? Не би могъл да ги носи със себе си, защото освен че имат голяма стойност, те са опасни. Да ги заключи някъде е било съвсем несигурно, защото Боулс все още е посещавал къщата много често и вероятно е знаел как се отварят чекмеджетата и шкафовете. Необходимо е било нещо по-сигурно, нещо като истинско скривалище. Той обаче се е канил да се отърве от Боулс и да изчезне; и естествено като дойде време да изчезне, ще иска да вземе диамантите със себе си. Все пак може да не желае да ги носи у себе си. Как би се справил с тази трудност?

Тук още веднъж помогна безценният Олдфийлд. Като претърсил празната къща, той забелязал, че керамичните съдове върху камината са изчезнали. Това е доста важно обстоятелство. Изчезването на съдовете съвпада с изчезването на Ганет и човек естествено си задава въпроса дали съществува някаква връзка между двете събития и ако съществува, каква е тя. Доколкото помнех, на камината имаше няколко паници и гърнета и една особено отвратителна глинена фигурка. Съдовете не предизвикаха интерес. Но фигурката будеше съмнения. Такива фигурки се правят кухи, за да са по-леки и да не се напукват при изпичането: кухината би била добро скривалище, макар че няма да е удобно, ако фигурката е от обикновения тип.

Но тази фигурка не бе обикновена. Думите на Олдфийлд ме убедиха в това, той я беше разглеждал и ми я описа съвсем точно. Това бе твърде странно описание, защото даваше представа за нещо физически невъзможно. Той ми каза, че фигурката имала плоска основа, покрита с нещо като бял емайл, върху който бил подписът на художника. В нея нямало отвор нито отдолу, нито отстрани, нито отгоре. Това си спомняше Олдфийлд и едва ли грешеше, защото бе разгледал фигурката подробно и бе сигурен, че в нея няма отвор.

Е, това беше много важен факт. Но как можеше да се обясни той? Съществуват само две възможности, едната, от които може веднага да се отхвърли. Или фигурката е била плътна, или отворът е бил запълнен с нещо. Не може да е била плътна; трябва да има отвор, за да се избегне напукването. Но ако е била куха, то в нея е имало отвор. Защото една куха фигура без отвор би се пръснала на парчета от разширяването на въздуха в кухината по време на изпичането. Единственият възможен извод бе, че първоначалният отвор е бил запълнен, и този извод се доказваше от състоянието на основата. Обикновено отворът се намира там, за да не се вижда, когато фигурата стои изправена; очевидно той е бил там и в този случай, защото бялата лъскава глазура изглежда съвсем неуместно и явно бе сложена там допълнително, след като цялата фигурка е била покрита със солна глазура. Нещо повече, тъй като е била направена след изпичането, това едва ли е обикновена глазура, а е по-вероятно някакъв хидравличен цимент. Но какъвто и да бе материалът, важното е, че отворът е бил запълнен и скрит, а отворената кухина е била затворена.

И ето ви едно идеално скривалище, което притежава допълнителното качество да е преносимо. Но ако диамантите са били там, в което изобщо не се съмнявах, беше необходимо да се разбере час по-скоро какво е станало с него. Защото където и да се намираха диамантите, рано или късно и Ганет щеше да бъде там. Накратко: изглеждаше, че глинената маймуна може да ни даде най-съществения факт, който да докаже верността или погрешността на хипотезата ми.

Да се проследи маймуната не беше трудно, защото Олдфийлд бе научил, че е изпратена заедно с керамичните съдове в една изложбена зала в Хокстън. Обаче, преди да отида да я разгледам и да проверя описанието на Олдфийлд, трябваше да получа някои предварителни данни. Мистър Кемпстър от галерията на Бонд Стрийт ми даде името и адреса на притежателя на копие от фигурката и тъй като можеше да стане въпрос за теглото й, използувах възможността да претегля една от паниците на Ганет.

Мистър Брумхил, собственикът на копието, ни даде възможност да я разгледаме и дори да я претеглим. Открихме, че е куха и от теглото й можеше да се заключи, че кухината е голяма. В основата имаше овален отвор с голям диаметър от три сантиметра и половина, през който можехме да видим следи от палец — това показваше, че фигурата е правена от матрица, освен това забелязахме, че всички отпечатъци са от десен палец.

Въоръжени с тези данни, ние отидохме в музея, където можахме да разгледаме старателно фигурката на Ганет и да я претеглим. Тя съвършено точно отговаряше на описанието на Олдфийлд и по нея нямаше никакъв отвор. Видът на основата говореше, че отворът е бил запушен с кийнов цимент и глазиран с целулозен лак. Теглото й доказваше, че е куха, тя бе с около сто и петдесет грама по-тежка от копието на Брумхил — разлика, която горе-долу ни дава теглото на диамантите, опаковката им и циментовата запушалка. Така получените факти отговаряха напълно на хипотезата, че диамантите са били скрити във фигурката; и ще забележите, че те иначе са необясними.

След това влязохме в канцеларията и зададохме няколко въпроса, чиито отговори — дадени съвсем охотно и чистосърдечно от уредника мистър Санкрофт — ни разкриха твърде забележителна и важна група факти. Оказа се, че малко преди да бъде изпратена в музея, фигурката е била продадена. Купувачът мистър Джеймс Нюман бил в чужбина, но щял да се върне след около три месеца, когато трябвало да отиде в музея и да получи собствеността си. Уреждането на този въпрос беше просто, но много интересно. Тъй като мистър Санкрофт не познавал лично мистър Нюман (а между другото никога не бил виждал и Питър Ганет), Нюман щял да му представи едно писмо и писмена молба до мистър Санкрофт да му бъде предадена статуетката срещу разписка.

Тези приготовления бяха странни. Те ограничаваха срещите до минимум. Липсваше кореспонденция, от която да вземем адрес. Непознатият за Санкрофт мистър Нюман щеше да се яви лично, да представи молбата си, да получи статуетката и да изчезне без следа. Обстоятелствата говореха, че мистър Нюман и Питър Ганет вероятно са един и същ човек. И аз бях убеден, че е така.

Но ако Нюман бе Ганет, можехме ли да предскажем външния му вид? Сигурно щеше да е гладко обръснат и леко гримиран. Но възможностите да се гримира човек извън сцената са твърде ограничени и основните характерни черти остават. Фигурата не може да се промени особено, да не говорим за цвета на очите. Ганет бе висок около метър и седемдесет и пет, а очите му бяха светлосини. През лявата му вежда минаваше белег, а средният пръст на дясната му ръка имаше неподвижна става. Нито белегът, нито анкилозата можеха да се прикрият лесно.

От Санкрофт научихме, че трите месеца са изтекли и мистър Нюман може да се появи всеки момент. Явно бе, че каквото имаше да се направи, трябваше да се направи веднага. Но какво трябваше да направим? Последното доказателство бе самоличността на Нюман и само аз можех да я установя. Трябваше да успея да присъствам, когато се появи той, защото не бе никак удобно да го следим след това. Докато не се установеше, че е Ганет, никой не можеше да го спре или да му попречи да напусне страната.

Отначало тази задача ми изглеждаше почти невъзможна, но някои особени обстоятелства я направиха сравнително лека. Можах да настаня моя човек Снупър в музея да пази крепостта в мое отсъствие. Дадох му описанието на Ганет и някои указания, които не е необходимо да повтарям с подробности, тъй като не му се наложи да действа според тях. За щастие Нюман пристигнал в музея вечерта, когато Снупър е бил сам. Той не бе упълномощен да предаде фигурката, така че уговорил среща за следващата сутрин. След това ми изпрати бележка, в която описваше какво се е случило и ми съобщаваше, че външността на мистър Нюман отговаря на описанията ми. Тогава се свързах с Бланди и го посъветвах да дойде в музея, защото може би Нюман е човекът, когото търси във връзка с историята в Нюингстед.

Останалото ви е известно. Ние с Джървис бяхме в музея, когато дойде Нюман, а Бланди се спотайваше в преддверието. Ала дори тогава имахме само поредица от хипотетични заключения. Всъщност нищо не бе доказано. Дори когато стоях зад Нюман и очаквах да открие присъствието ми, все още бе възможно той да се окаже един съвсем невинен непознат. Едва в последния момент, когато се обърна към мен и аз познах, че е Ганет и видях, че и той ме позна, разбрах, че не съм допуснал грешка в разсъжденията си. Това бе драматичен момент и се надявам, че никога няма да преживея нещо по-неприятно.

— Наистина беше направо ужасно — съгласих се аз. — Изражението на бедния нещастник в момента, когато ви видя, ме преследва и досега. Почти ми стана жал за него.

— Да, неприятно задължение. Преследването бе много интересно, но с удоволствие щях да оставя на полицията залавянето на престъпника, ако бе възможно. Но не беше възможно. Фактът, че се познавахме, се оказа съдбоносен.

А сега, след цялото това дрънкане, чаша вино ще ни дойде добре. Да пием за нашия колега Олдфийлд, който ни насочи по вярна следа. Освен това, Полтън, бих казал, че с една капка вино не се вдига тост.

Въздържателят Полтън се сгуши виновно и си наля още няколко капки на дъното на чашата. После вдигнахме тържествен тост за нашия приятел, който прие оказаната му чест с доста смутена усмивка.

— Много любезно от ваша страна, сър, да ми приписвате несъществуващи заслуги и да пиете за мое здраве. Знам на какво съм способен, но съм доволен, че ако умствените ми способности не са от най-блестящите, то поне станаха причина друг да покаже своите.

Разказът ми почти свърши. За да поправи грешките към доскорошната си жертва (а вероятно, за да прикрие дискретно собствените си грешки), разкаялият се Бланди уреди въпроса със следователя така, че бе проведено съдебно разследване за „мъж, който се е назовавал Нюман“ — много тактично и със съвсем малко публика; а бъдещето на мисис Ганет остана непомрачено и чувствата на нашия приятел Линъл — незасегнати.

Маймуната премина през различни премеждия, преди да се намери в подходяща обстановка. Първо мисис Ганет я подари на Торндайк „за спомен“. И двамата обаче бяхме на мнение, че е твърде отвратителна дори и за „спомен“, така че тайно я взех и я дадох на Олдфийлд, който я прие с радост и със загадъчна усмивка, която тогава не можах да разбера. Разбрах я обаче по-късно, когато ми каза, съвсем не загадъчно усмихнат, че я бил подарил на мистър Бандърби.