Гняв

Двадесет и шеста глава

Беше през лятото преди да постъпя в Плейсървилската гимназия. Решихме с Джо да отскочим до Бангор, където брат му се бе наел в службата по почистване. Пит МакКенеди тогава беше на двадесет и една (възраст, която ми се струваше страхотна, аз едва бях навършил моите жалки седемнадесет) и тъкмо беше влязъл в Менския университет, английска филология.

Очертаваше се страхотен уикенд. В петък вечерта се напих за пръв път в живота си на една разпивка с Джо, Пит и няколко негови приятели и дори нямах махмурлък на следващия ден. В събота Пит почиваше и ни разходи из университета. Беше много красиво, макар че почти не видяхме някоя мацка, с която да си изплакнем очите. Пит ни каза, че през лятото всички или са си в къщи, или по лагери.

На връщане Пит срещна някакъв негов познат.

— Скрег! — извика го той. — Ей, Скрег!

Скрег беше едър здравеняк с протрити дънки и изцапана с боя фанелка. Имаше гъсти, сламеноруси мустаци, изпод които се подаваше неприятна на вид, тънка черна цигара. Миришеше като подпален чорап.

— Как я караш? — запита той.

— Шапка на тояга — отвърна Пит. — Запознай се, брат ми Джо и приятеля му Чарли Декър — представи ни той. — Скрег Симпсън.

— Здрасти, момчета — Скрег ни подаде ръка. — Какво ще правиш довечера, Питър?

— Тримата ще ходим на кино.

— Зарежи тая работа, Пит — завъртя глава Скрег и се ухили. — Послушай ме, приятелче.

— Що, какво предлагаш? — запита го Пит и също се ухили.

— Дана Колет вдига купон във вилата на техните близо до Шудик Пойнт. Обещавам ти най-малко четиресет милиона свободни мацки. Носи си трева.

— Лари Мюлер дали ще има? — попита Пит.

— Доколкото знам, обора му е пълен с лайна. Местни, домашни, задокеански… само филтри няма.

Пит кимна. — Ако не ни мине котка път сме там.

Скрег също кимна и ни махна с ръка: — Там ш’са видим.

Тръгнахме да търсим Джери Мюлер, когото Пит определи като най-големия доставчик на трева в триъгълника Оронто-Олдтаун-Стилуотър. Стараех се да се държа на положение, но вътре в мен всичко вреше и кипеше от нетърпение. Да си призная честно, представях си го че седи гол на някоя олюпена клозетна чиния, с няколко гумени маркуча, стегнати около лакътя и огромна спринцовка забита във вената. Зареял поглед в надигащата се откъм корема му Атлантида.

Джери живееше в малък апартамент, в Олдтаун, досами университета. Олдтаун е малко градче с три забележителности: хартиената фабрика, работилницата за канута и дузина от най-долнопробните кабарета, които някога сте виждали. Освен това наблизо има резерват с истински индианци, които те гледат така, сякаш се чудят дали на задника ти ще има достатъчно коса за едно свястно скалпиране.

Джери съвсем не приличаше на пропадналия наркоман, какъвто си го бях представял, потънал в порок, мръсотия и музиката на Рави Шанкар. Облечен беше в стегнат костюм и ни посрещна с кисела усмивка на лицето. Единственото украшение, което носеше беше яркожълта значка с надпис ГОЛДИЛОКС УМИРАХА ЗА НЕГО. Вместо Рави Шанкар и неговата неповторима ситра той разполагаше с огромна колекция от кънтри. Веднага щом зърнах една от плочите на „Грийнбрайърбойз“ запитах го дали е чувал за „Тар брадърз“ — винаги съм бил малко смахнат на тема кънтри. И като се почна една приказка. Пит и Джо седяха и ни слушаха с досада, докато най-накрая Джери извади някаква дребна цигарена кутия, увита в кафява хартия.

— Искаш ли да опиташ? — запита той Пит.

Пит запали. Миризмата беше остра, почти кисела, ала и доста приятна. Той пое дълбоко, задържа дима и подаде цигарата на Джо, който изкашля по-голямата част от онова, което пое.

Джери отново се обърна към мен.

— Слушал ли си някога „Клинч Мънтейн Бойз“?

Поклатих глава: — Само съм чувал за тях.

— Сега ще ти пусна нещо — рече той. — Страхотно парче.

Той постави някаква плоча със странен надпис на грамофона. Стаята беше потънала в дим.

— Дърпаш ли от отровата? — попита ме бащински Джери.

Поклатих глава.

— Дръпни си от тази, инак няма да почувстваш музиката.

Поех дълбока глътка. Димът имаше сладникав, тежък и малко суховат вкус. Задържах и подадох цигарата на Джери. „Руши се хълма на тъгата“ запяха момчетата от „Клинч Монтайн“.

За половин час ударихме още две от димящите отрови и изслушахме „Руска въртележка“ в изпълнение на незабравимите Флет и Скрюгс. Тъкмо щях да ги попитам кога най-сетне ще ме хване тревата, когато осъзнах че виждам как треперят струните на банджото в главата ми. Блестяха като огрени от слънцето стоманени нишки. Макар и с мъка, но успявах да следя движенията им. Опитах се да кажа за това на Джо, но той ме погледна с ужасно тъп поглед и двамата избухнахме в смях. Пит се беше втренчил в панорамната снимка на Ниагарския водопад, лепната на стената.

Така изкарахме докъм пет слетобед и когато си тръгнахме, в главата ми духаше вятър. Пит купи една унция от тревата на Джери и всички отпрахме към Шудик. Джери ни изпрати чак до вратата, помаха ни с ръка и ми заръча пак да дойда да послушаме записи.

Това беше един от най-щастливите мигове в живота ми.

До брега имаше доста път. И тримата бяхме яко дрогирани и макар че Пит нямаше проблеми с шофирането, никой от нас не можеше да заговори без да се изкикоти като прелюдия. Спомням си, че в един миг се сетих да попитам Пит какво представлява тая Дана Колет и той само се усмихна похотливо. Това така ме разсмя, че за малко да си изповръщам червата от смях. В главата ми продължаваше да звучи някакво налудничаво подрънкващо банджо.

Пит вече беше ходил веднъж там на купон, така че без особена мъка намерихме мястото. Беше в дъното на един тесен път обозначен с надпис „Частна собственост“. На около половин миля от къщата вече се долавяше басовия тътен на музиката. Горе-долу на същото разстояние зарязахме и колата — имаше толкова много коли спрени в пълен безпордък, че се наложи да продължим пеша.

Пит паркира и всички поехме дружно. По това време ефекта на тревата беше вече започнал да отслабва и отново ме завладя моята обичайна несигурност. Чудех се дали няма да изглеждам прекалено млад и глупав в очите на колежаните. Такива като Джери Мюлер не се срещаха на всеки ъгъл. Реших да се държа плътно до Джо и да не си отварям устата за щяло и нещяло.

Както се оказа не след дълго — било е излишно да се притеснявам. Къщата буквално се пукаше по шевовете от най-малко един милион гости, някои пияни, други дрогирани, трети — и едното и другото. Във въздуха се носеше тежката миризма на марихуана, примесена с миризмата на вино и препечени сандвичи. Всички говореха шумно, стараейки се да надвикат леещата се от говорителите рок-музика. Отнякъде ехтеше смях. Червени и сини светлини блестяха от тавана. Това бяха първите ми впечатления от купона — приличаше на дискотека от ония из Олд Орчърд Бийч.

Някъде от другия край на просторния хол ни помаха Скрег.

— Пит! — извика някой до ухото ми. Подскочих и за малко да си глътна езика.

Беше едно дребничко и хубаво момиче със светли коси и най-късата рокля, която някога съм виждал — оранжева, блестяща и сякаш жива под странната светлина.

— Здрасти, Дана — изрева на свой ред Пит, за да надвика ужасния шум. — Това са брат ми Джо и приятелчето му — Чарли Декър.

Запознахме се. — Нали е страхотно? — попита ме тя. Роклята едва прикриваше ластика на гащичките й.

Съгласих се, че наистина е страхотно.

— Пит, носиш ли нещо? — Пит се ухили и й подаде кутията с трева. Очите й блеснаха. Стоеше съвсем близо до мен, усещах допира на бедрата й. Имах чувството, че я докосвам с ръка. Изведнъж изпитах дива възбуда, като разгонен бик.

— Дай насам — рече тя.

Последвахме я в един относително по-празен ъгъл на стаята, близо до една от масивните тонколони. Иззад някаква лъвица претъпкана с произведения на Хесе, Толкин и „Ридърс дайджест“ тя измъкна дълга гумена тръба. Книгите, предполагам, бяха на родителите й, а не нейни. Опънахме по веднъж през импровизираното наргиле. Вкусът на тревата беше значитело омекотен и димът се задържаше за по-дълго в гърдите. Усетих, че ме хваща яко. Главата ми сякаш беше напомпана с хелий. Различни хора идваха и си отиваха. Не помня с колко от тях се запознах. Това, което най-много ми хареса беше, че щом край нас се завърти някой, Дана мигом скачаше и го мъкнеше да ни запознае с него или нея. И при всеки от тези опити ми се разкриваше възможността да надзърна под фееричната й рокля, почти до мястото, където „къщичката на удоволствията“ беше плътно пристегната в полупрозрачен найлон. Различни хора идваха и сменяха плочите. Гледах ги как се приближават към нас, после пак отиват някъде (разговаряха за Микеланджело, за Тед Кенеди или за Кърт Уонигът). Някаква жена ме попита чел ли съм „Жената-изнасилвач“ на Сюзън Браунмилър. Отвърнах, че не съм. Каза ми, че била изпълнена със страхотно напрежение. Дори кръстоса пръсти пред очите ми, за да ми покаже колко напрегната е била. После отплува нанякъде. Загледах се във флуоресциращия плакат на отвъдната стена, на който беше изрисуван някакъв тип, седнал пред телевизор. Очите му се стичаха надолу по бузите, но това очевидно не му пречеше да се хили като побъркан. Отгоре пишеше: „ПЕТЪК ВЕЧЕР — ОТНОВО ДРОГИРАН“.

Свалих поглед към краката на Дана. Тя непрестанно ги кръстосваше и разтваряше. Няколко черни косъмчета стърчаха изпод единия крачол на гащичките. Никога през живота си не съм бил по-възбуден. Имах чувството, че мога да играя на бейзбол с оная работа — толкова голяма беше станала. Дори започнах да се чудя, дали няма опастност да гръмне.

Изведнъж Дана се обърна към мен и прошепна нещо в ухото ми. Стомахът ми пламна, сякаш бях нагълтал цяло шише чили7. Само преди миг тя беше потънала в оживен разговор с Пит и някакъв дръглив тип, с който не ме бяха запознали. А сега шептеше в ухото ми и дъхът й ме гъдаличкаше: — Мини през задната врата. Ето там — тя посочи.

Почти не разбирах какво става, затова погледнах в посоката, в която сочеше. Да, там наистина имаше врата. Истинска и ужасно примамлива на вид. С огромна месингова топка вместо дръжка. Изкикотих се, сякаш ми бе дошло наум нещо невероятно смешно.Тя също се изсмя и пак прошепна в ухото ми: — Цяла вечер се блещиш под роклята ми. Да не мислиш, че не виждам? — и преди да успея да отвърна ме целуна по бузата и ме побутна да вървя.

Огледах се за Джо, но никакъв не се виждаше. Съжалявам, Джо. Изправих се и колената ми изпукаха. Краката ми се бяха вдървили от дългото седене. Изпитвах желание да си смъкна ризата и да покрия с нея огромната подутина на панталона. Да избягам навън. Или да се спра в средата и да обява на всеослушание, че на Чарлз Декър му предстои да го чукат — иначе казано — предстои му да загуби своя девствен воал.

Но не направих нито едно от тези неща.

Излязох през задната врата.

Бях толкова дрогиран и възбуден, че за малко да падна на покрития с пясък бряг под краката ми. Малко като пощенска марка заливче се гушеше в подножието на вилата. Няколко изтрити от времето стъпала водеха надолу.Заслизах внимателно, здраво вкопчил ръце в парапета. Краката ми сякаш бяха на хиляди мили под мен. От тази страна музиката се чуваше някак отдалече, шумът на прибоя почти я заглушаваше.

Подухваше лек ветрец, луната блестеше с единия си край. Сцената беше толкова красива, че за миг ми се стори че съм попаднал в черно-бяла снимка. Зад мен вилата беше само някакво неясно очертание в мрака. Брегът от двете страни беше обрасъл във високи борове, водата миеше оголените им корени. Точно пред мен се беше ширнал Атлантическия океан, облян в нежната светлина на луната. Далеч наляво се виждаха бледите очертания на остров и аз се зачудих дали там живеят хора. Не знам защо, но от тази мисъл ми стана тъжно и някак самотно и аз леко потреперах.

Свалих си обувките и я зачаках.

Не знам колко време съм чакал. Нямах часовник, а и бях твърде замаян за да преценя. Не след дълго отново започна да ме завладява познатото безпокойство. Сенките на дърветата върху мокрия пясък, шумът на вятъра, може би самият океан, огромен, пълен с тайнствени същества, чийто далечни отблясъци мъждукаха по повърхността — всичко това ме подтискаше. Усещах хладнината на пясъка с босите си крака. Не зная дали в това беше причината, но когато тя сложи ръка на рамото ми, вече нямах ерекция. С празен пистолет сред подивелите индианци.

Тя ме завъртя, повдигна се на пръсти и ме целуна. Почувствах топлината на бедрата й, но сега това не ми направи впечатление.

— Видях, че ме гледаш — каза тя. — Мил ли си? Можеш ли да бъдеш мил с мен?

— Ще се опитам — рекох й, чувствайки се почти абсурдно. Досокнах гърдите й и тя ме притисна. Ала ерекцията ми я нямаше.

— Не казвай на Пит — прошепна тя и ме хвана за ръка. — Ще ме убие. Ние с него… както и да е.

Тя ме дръпна под стълбата, където миришеше на трева и на борови клонки. Странни сенки пробягнаха по тялото й, докато си събличаше роклята.

— Чувствам се като побъркана — каза с развълнуван глас тя.

В следващия миг се въргаляхме по тревата и ризата ми отхвръкна нанякъде. Ръката й танцуваше по ципа на панталона ми. Пишката ми, обаче, си беше взела обедна почивка. Тя ме докосна, пъхна ръка в слиповете и мускулите ми се стегнаха — не от удоволствие, или от отвращение, а от някакъв необясним ужас. Ръката й сякаш беше гумена — усещах я студена, чужда и антисептична.

— Хайде — прошепна тя. — Хайде, хайде, хайде…

Опитах се да мисля за нещо възбуждащо, каквото и да е — само да е възбуждащо. Представих си, че надзъртам под полата на Дарлийн Андерсън — учителката по рисуване и че тя ме вижда и ме подканва да го направим. После си спомних за ония, мръсните карти за игра на Мейнард Куин. Едва, когато си представих Санди Крос в черно, секси бельо, нещо долу се размърда… и тогава, от всички неща на тоя свят, в главата ми незнайно защо изплува образа на баща ми, с неговия огромен ловджийски нож, как разказва истирията за носовете на чероките.

[За кое? — попита Корки Хералд. Обясних му за носовете на чероките. — О! — рече Корки. Аз продължих с разказа.]

И това ме довърши. Всичко, което бях успял да постигна, се срина в миг. И не остана нищо. Абсолютно нищо. Абсолютно. Дънките ми се въргаляха до ризата. Слиповете ми се бяха смъкнали чак до глезените. Тя се гърчеше под мен като откъсната струна на музикален инструмент. Посегнах, сграбчих отпуснатия си пенис и го разтърсих, сякаш исках да го попитам какво не е наред с него. Но господин Пенис мълчеше. Плъзнах ръка към влажната джунгла между краката й. Космите й бяха къси, твърди и почти като моите. Пъхнах пръст вътре, като си мислех: "Ето, това е мястото. Това е мястото, за което си разправят разни истории по ловни излети и из бръснарски салони типове като баща ми. Заради него са убивани хора. Проливала се е кръв. Всичко… или нищо.

— Къде е той? — шепнеше задъхано Дана. — Къде е той? Къде…?

Направих последен опит. Но беше като в оная история, дето нянакъв се мъчил да отвори консерва с гумена отварячка. Нищо. През цялото време вълните на океана се плискаха зад гърба ми, като в някой любовен филм.

Най-накрая се претърколих настрана.

— Съжалявам — рекох. — Гласът ми изпращя като счупена съчка.

Тя въздъхна. Къс, дразнещ ушите звук.

— Е, добре — рече. — Случва се.

— Не и с мен — отвърнах с тон, сякаш за първи път от няколко хиляди сексуални игрички насам моят инструмент е показал дефект. Някъде в далечината Миг Джагър ревеше с дрезгав глас „Страхотно маце“. Една от многото иронии на живота. Чувствах се като опустошен, душата ми бе стегната в прегръдките на айсберг. Постепенно ме завладя хладната увереност, че съм педераст. Някъде бях чел, че не е необходимо да си пробвал, за да си хомосексуалист. Може да си си такъв по рождение и въобще да не предполагаш. Един ден това просто изскача в теб, като майката на Норман Бейтс в „Психо“, ужасно чудовище което се криви и кълчи в обувките родната ти майчица.

— Може би така е по-добре — обади се тя. — Пит…

— Виж. Съжалявам.

Тя се усмихна, но усмивката й беше изкуствена. Всъщност и досега не съм сигурен дали беше именно такава.

— Сигурно е от тревата. Предполагам, че без нея ще си страхотен любовник.

— Майната ти — рекох и потръпнах от ужасния начин, по който това прозвуча.

— Прибирам се вътре — тя седна. — Почакай малко, не искам да ни видят заедно.

Исках да й извакам да не си отива, да я помоля да опитаме отново, но не можех да го сторя, дори ако океанът бе пресъхнал и Луната се бе превърнала в късче цинков оксид. Тя закопча ципа на роклята си и се изгуби в мрака. Лежах сам под стълбите. Отгоре ме гледаше Луната, сякаш искаше да види дали плача. Не плачех. Полежах още малко, после се изправих, изтърсих боровите иглички от дрехите и ги облякох. След това се изкачих по стълбите. Пит и Дана не се виждаха никъде. Джо беше нагънал едно наистина страхотно маце в ъгъла, а тя бе заровила пръсти в русите му къдрици. Седнах и зачаках края на купона. Наложи се да чакам доста дълго.

Когато поехме обратно към Бангор, зората вече бе показала всичко, на което е способна и откъм хоризонта ни гледаше огромното червено слънце. Пътувахме мълчаливо. Чувствах се толкова изтощен и съсипан, че просто нямах сили да им го съобщя. Събитията от предната нощ ми бяха дошли малко множко.

Още щом се прибрахме, аз се проснах на дивана в дневната. Последното, което видях преди да заспя, бяха ярките слънчеви снопове, които се прецеждаха през венецианските завеси и хвърляха дълги сенки по килима, чак до радиатора на отстрещната стена.

Сънувах Скърцащото чудовище. Сякаш се бях върнал в детството, в моето легло, танцуващата на стената сянка на дървото отвън и онзи ужасен, неумолимо приближаващ се звук. Звукът идваше все по-близо и по-близо и изведнъж вратата на спалнята се разтвори с всяващо тръпки изскърцване.

Беше баща ми. Държеше мама в прегръдките си. Носът й беше разцепен надве и от раната струеше кръв и се стичаше по бузите й. Сякаш се бе изрисувала в цветовете на войната.

— Искаш ли я? — рече той. — Ето, вземи я и без това за нищо не я бива. Вземи я.

Той я хвърли на леглото до мен и едва тогава видях, че мама е мъртва. Събудих се от собствения си писък. И с ерекция.