Гняв

Тридесет и първа глава

Преди да си тръгнат, помолих Корки да вдигне щорите. Той го стори с няколко резки и бързи движения. Навън колите и хората сякаш се бяха размножили стократно. Беше един без три минути.

От яркото слънце ме заболяха очите.

— Сбогом — рекох аз.

— Сбогом — отвърна Сандра.

Мисля, че и останалите ми казаха сбогом, преди да излязат. После стъпките им отекнаха в коридора. Затворих очи и си представих, че навън тича огромна стоножка, грижливо обула крачетата си в новички баскетболни обувки. Когато отново ги отворих те вече крачеха по огряната от слънцето трева. По-добре щеше да е, ако бяха минали по алеята, дори след всичко което стана моравата си я биваше.

Последното, което си спомням от тях е, че ръцете им бяха почернели от мастилото.

После тълпата ги обгърна.

Един от репортерите успя да пробие полицейския кордон и се втурна в стремителна атака към тях.

Последна се изгуби от погледа ми Керол Грейнджър. Не мога да се закълна, но струва ми се, че миг преди да изчезне тя погледна назад, към мен. После Филбрик бавно пое към училището. Зад него весело мигаха полицейските лампи.

Не ми оставаше много време. Приближих се към Тед, който седеше подпрян на голата стена. Главата му се беше килнала точно под таблото за съобщения, окичено с бележки от Американската Асоциация по Математика, несръчно изрисувани карикатури и една снимка на Бертранд Ръсел, под която се мъдреше цитата: „Гравитацията е единственото доказателство, че Бог съществува“. Всеки недоучил седмокласник, струва ми се, би могъл да обясни на добрия стар Бертранд, че такова нещо като гравитация няма, касае се просто за всмуквщо действие на земната повърхност.

Приклекнах до Тед. Издърпах смачканата топка хартия от устата му и я захвърлих на пода. Той забърбори несвързано.

— Тед.

Очите му гледаха някъде над рамото ми.

— Тед — повторих и го потупах леко по бузата.

Той се отдръпна и ме погледна с безумен поглед.

— Ще се оправиш — успокоих го аз. — Дори няма да помниш, че това се е случило.

Тед изскимтя като кученце.

— А може и да греша. Може би ще се опиташ да започнеш отначало. Да тръгнеш оттук. Възможно ли е това, как мислиш, Тед?

Изглежда, че беше невъзможно. Пък и близостта с Тед ме изнервяше.

Радиоуредбата изпука. Отново Филбрик. Познах го по неизбежното пуфтене.

— Декър?

— Тук съм.

— Излез с вдигнати ръце.

Въздъхнах. — Филбрик, стари приятелю, ще се наложи да дойдеш и да ме изведеш. Ужасно съм уморен. Това да си луд било страшно изтощителна работа.

— Добре — гласът му прозвуча сурово. — Само след минута ще изстрелят първите патрони със сълзотворен газ.

— Не ти препоръчвам — отвърнах и погледнах към Тед. Погледът му бе все така празен. Каквото и да съзираше там, където гледаше, сигурно ще да е доста вкусно, защото от устата му продължаваше да капе слюнка. — Май си забравил да преброиш агнетата. Едно се е заблудило и е останало тука. Пък и е ранено — сдържано го уверих аз.

— Кой? — тревожно възкликна Филбрик.

— Тед Джонс.

— Какво му има?

— Заклещил си е крачето.

— Лъжеш. Не е при теб.

— А, не, приятелю. Как можеш да си помислиш такова нещо? Нима бих изложил на опастност нашата дружба?

Никакъв отговор. Само пуф, пуф.

— Хайде, ела при нас — подканих го аз. — Пистолета е празен. прибрах го в чекмеджето на бюрото. Можем да си поиграем на жмичка, а после ще излезем навън и ти ще разкажеш на пресата как си ме сгащил в неравен двубой. Ако го изпипаме както трябва току-виж си цъфнал на корицата на „Тайм“.

Щрак. Вече не беше в ефир.

Затворих очи и захлупих лицето си в длани. Виждах само сивота. Нищо друго освен сивота. И нито лъч светлинка. Без каквато и да е връзка изведнъж се замислих за Новогодишната вечер и за тълпата, която се събира на „Таймз скуер“ жадуваща за оня миг, в който в небето ще избухнат милион разноцветни светлини, за да оповестят началото на следващите триста шестдесет и пет дни в този най-добър от всички възможни светове. Винаги съм се чудел какво ли изпитва човек, там, в тълпата, обкръжен от жадни за веселие хора, забравил собствената си личност, рамо до рамо, лице в лице и всички като едно грамадно дишащо в единен ритъм същество.

После заплаках.

Филбрик прекрачи прага на стаята, погледна към хленчещото същество до мен и поде объркан: — Какво, по дяволите…?

Посегнах, сякаш исках да сграбча нещо зад купчината учебници и тетрадки до мен. — Сега ще си го получиш, ченге посрано!

Той ме простреля три пъти.