Годината на девствениците

1

— Просто не мога да повярвам на ушите си. Не мога.

— Та това е съвсем обикновен въпрос, който човек може да зададе на сина си.

— Какво?

Даниъл Коулсън се наведе, погледна образа на жена си, отразен в огледалото и видя заоблено, гладко лице с кожа все така безупречна, както преди трийсет години, когато се бяха оженили. Но това беше всичко, останало от момичето, завело го до олтара на деветнайсет години — вдигнатата високо руса коса беше побеляла, а закръглените привлекателни някога форми на тялото й бяха понаедрели и сега като че ли се опитваха да се измъкнат от различни места на тафтения халат с деколте по врата. Би било неприлично да излага на показ плътта, водеща към бюста. Но всякаква страст, която тези гърди биха събудили или бяха събуждали в него отдавна беше угаснала. Сега вниманието му бе съсредоточено върху очите й — светлозелени очи, които през повечето време изглеждаха безцветни с изключение на сега, когато в тях бушуваше ярост. Втренчил се в тях, той скръцна със зъби и каза:

— И ти очакваш от мен да го хвана за яката и да му задам този въпрос?

— Всеки нормален баща би постъпил така. Но ти никога не си бил такъв.

— Бога ми, не съм бил. През цялото време съм ти се противопоставял, защото докато завърши училище щеше да го повиваш в пелени. Кърмеше го, докато не започна да се срамуваш от това.

Когато ръката й се показа и той усети лакътя й в стомаха си, се отдръпна встрани от нея като в същото време размаха ръка, защото тя беше хванала капака на тежката стъклена пудриера и го държеше насочен към него.

— Махни това от ръката си, госпожо — изръмжа той, — или така ще те фрасна по лицето, че ще трябва да се извиняваш за отсъствието си от сватбата.

Докато наблюдаваше как ръката й бавно се разтваря и поставя капака обратно на мястото му върху тоалетната масичка, той се изправи и мрачно каза:

— Не можеш да се примириш с мисълта, че го губиш, нали? Дори това да е дъщерята на най-добрата ти приятелка. Ти се опита да я сватосаш за Джо, нали? Но тя изживя ученическата си любов и хареса Дон. И ако позволиш да ти кажа, тя получи това, което искаше, Дон също. Въпреки че ако тя искаше някой друг вместо Дон, бих избрал Джо.

— О, да, ти би избрал Джо. Обремени ме с бавноразвиващ се син, а после ме подведе да осиновя дете…

— Господи!

Той се хвана с ръка за главата, обърна се и запристъпва по мекия килим към леглото с балдахина, легло, в което не беше спал повече от петнайсет години и удари главата си в извитата колона. В стаята настъпи тишина, той бавно се обърна, но не тръгна към нея, а просто дълго време я гледа втренчено преди да проговори:

— Аз съм те подвел да осиновиш дете? Истината е, че не моят баща завърши в лудницата.

Когато видя как мускулите на лицето й започват да се изкривяват си каза, че трябва да спре, беше отишъл твърде далеч и бе постъпил жестоко. Но жестокостта не идваше само от едната страна. Не. За бога, не! Ако тя беше съпруга, просто най-обикновена съпруга, а не маниачка на тема религия и почти непристойно властна мащеха, той нямаше да бере срама за неща, които трябваше да прави по необходимост. И всичко това потайно, защото трябваше да спазва благоприличие в обществото, в църквата, пред свещениците и монахините в манастира, пред божиите чеда и още куп други неща, които трябваше да спазва…

Трябваше да излезе. Трябваше да пийне нещо. Пое дълбоко въздух. По-добре да не излиза, по-добре да изчака, докато дойде компанията, защото ако почнеше рано, щеше да завърже езика си рано.

Беше се запътил към вратата в отдалечения край на стаята, когато го настигна гласът й, почти като крясък:

— Ти си един долен, прост непрокопсаник, какъвто беше баща ти и целият ти род!

Той не спря, а излезе, като затвори вратата след себе си, за да може да постои на широката площадка със затворени очи. Учудващо, нали? Просто учудващо тя да го нарече долен, прост непрокопсаник, тя, която беше от Богзент във Фелбърн! Спомни си деня, в който тя влезе в офиса, за да си търси работа. Беше на петнайсет и Джейн Бродърик я прие. Но след три месеца Джейн беше заявила: „За нищо не става. Никога няма да се научи да пише на машина, единственото нещо, за което я бива, е да си придава важност. От нея може да излезе добър чиновник, но това е склад за железни отпадъци.“ Баща му беше този, който тогава каза: „Дайте възможност на момичето. Казахте, че умее да пише подредено, нека тогава да попълва поръчките.“ А когато разбра, че взема уроци за добра дикция от една учителка в пенсия в града, едва не припадна от смях. И оттогава насам самият той започна да мисли, че в нея има нещо, което я отличава от другите. Господи, той трябваше да разбере колко различна беше тя. Едно нещо можеше да каже в нейна полза, уроците свършиха добра работа, тъй като тя можеше да общува във всякаква компания. Дори си подбираше компанията: никакви запознанства с обикновени хора от работническата класа. Виж как се сближи с Джанет Алисън, въпреки че те не живееха в разкошно голямо имение като това и бяха от средната класа до мозъка на костите си. Католици от средна класа… О, да, Уини никога не би търпяла протестанти, дори и с титла. Каквото и да става, тя беше вярна на едно нещо и то беше нейната религия.

Той бавно слизаше по стълбите и като минаваше през хола, вратата в далечината се отвори и там застана осиновеният му син Джо.

Джо беше висок като него и двамата много си приличаха, само че косата му беше черна, не просто тъмна, а очите му светлокафяви, а не сини. Даниъл винаги изпитваше гордост от това, че Джо прилича на него, защото го считаше за свой син, дори повече от Стивън или дори Дон.

Крачейки към него, той погледна двете книги, които Джо държеше в ръката си и попита:

— Какво е това? Да не се приготвяш за нощна смяна?

— Не, съвсем не, просто исках да видя нещо.

Известно време те се гледаха един друг и Джо непринудено запита:

— Неприятности ли имаш?

— Какво имаш предвид?

— Ами, ако не си забравил, спалнята се намира над библиотеката. Таванът там е висок — той рязко погледна нагоре, — но всичко се чува.

Даниъл тръгна към библиотеката и го попита през рамо:

— Имаш ли малко време?

— Да, колкото искаш.

Джо затвори вратата след себе си, после последва Даниъл нагоре към стаята, където в ъгъла срещу дълъг прозорец имаше меко кожено канапе, от което се виждаше градината. Но когато човекът, който той считаше за свой баща, не седна, а се запъти към прозореца и с вдигната ръка се подпря на рамката, той отиде до него и каза:

— Какво има?

— Няма да повярваш. — Даниъл се обърна към него. — Никога няма да повярваш какво иска тя да направя с Дон.

— Наистина няма, докато не ми кажеш.

Даниъл се отмести от прозореца, тръгна към канапето и се свлече в него. После приведен напред и с лакти върху коленете си, вперил поглед в излъскания паркет, каза:

— Тя иска да попитам Дон дали още е девствен. Тъй като не последва никакъв коментар от страна на Джо, Даниъл се обърна за да го погледне и попита:

— Е, какво ще кажеш за това?

Джо поклати глава.

— Какво мога да кажа? Нищо, освен да те попитам какво според теб би направила тя, ако се върнеш и й кажеш, че не е.

— Какво би направила ли? Просто не знам. Недоумявам. Едно е сигурно, че ще изпадне в крайност, може дори да се опита да попречи на сватбата под предлог, че не е достоен да се ожени за такова непокварено момиче като Ани или Анет, както майка й настоява да я наричат. Такава е тя! Или ще го повлече при отец Коуди. О, не, не, отец Рамшоу, не, той по-скоро ще се изсмее в лицето й, но ужасният Коуди би призовал свети Йоан Кръстител да се появи и изкъпе сина й.

— О, татко — До сложи ръка върху устата си. — Знаеш, че това е смешно.

— Виж, момчето ми, не намирам нищо смешно в това, което говоря или върша тия дни. Ако трябва да бъда честен, мога да споделя това само с теб и още един човек, повече не ми издържат нервите. Два пъти съм я напускал, нали знаеш, но тя ме довличаше обратно с разкаяния, пък и от чувство за дълг… всичките й сълзи и заплахи за самоубийство в името на децата… Децата!

Той посочи Джо.

— Да вземем теб. Ти беше на двайсет години, когато за последен път тя те спомена сред децата. Това стана преди пет години и детето й беше при нея, защото тя все още гледаше на шестнайсетгодишния Дон като на дете. Чудна работа, колко свястно момче излезе той, не мислиш ли?

— Да, така е, татко. Той наистина е свестен. Но… мислил ли си, ако си заминеш какво ще стане със Стивън, защото има някой, който завинаги ще си остане дете. Ти отдавна си наясно с това. Не можеш да очакваш от Маги да го отведе, ако никой друг не я подкрепи. А ако ти си заминеш, знаеш как ще постъпи мама с него, много пъти е заплашвала с това.

Даниъл рязко се надигна от канапето и леко приведен каза:

— Достатъчно. Достатъчно, Джо. Стивън никога няма да отиде в приют. Аз имам грижата за това. Но едно нещо знам със сигурност: повече не издържам.

Пристъпвайки с широко разтворени ръце, той каза:

— Погледни тук! Такава голяма стая пълна с книги, които никой освен теб не си прави труда да чете. Двайсет и осем стаи, без да броим старата пристройка. Конюшни за осем коня, дори едно проклето куче няма там. Тя не обича кучета, само котки. Шест акра земя и жилище. И за какво? За да държи на работа пет души, по един за всеки от нас. От петнайсет години живея в тази къща, но изминаха седемнайсет, откакто я купих, и то я купих, защото я продаваха ужасно евтино. Наблизо избухнала бомба със закъснител и войниците я окупирали така, че собствениците били доволни да се отърват от нея. Смешно, нали? Можело е да открият предшествениците си от преди двеста години, но са предпочели да я продадат на търговец на железни отпадъци, който е натрупал пари от желязо, с помощта на което са убивали хора. — Той кимна. — Винаги съм гледал на нея по този начин, защото когато баща ми и старата Джейн Бродърик станаха жертви на експлозия в края на войната, мислех, че това е някакво възмездие. И знаеш ли, въпреки това е странно, защото независимо, че цената й беше ниска, когато я видях, разбрах, че трябва да я имам. Не мога да обвинявам майка ти за това, защото също като мен тя се втурна вътре и с голямо удоволствие похарчи цяло състояние, за да я обзаведе, а от къде го взе, не знам, но не мога да си кривя душата за едно нещо: има вкус за обзавеждане. Но, чудна работа, момчето ми, това място не ме харесва.

— О-о — Сега Джо потупа Даниъл с юмрук по рамото и каза: — Хайде, хайде, не си внушавай!

— Така е. Тия неща ги усещам. Мястото не ме харесва. Аз съм неканен гост. Всички ние сме неканени гости. Войната трябваше да ни изравни. Хм…! Но тези стари места също като някои стари графства от едно време те карат да се чувстваш на мястото си, а моето не е тук.

За първи път на лицето му се появи усмивка, той се обърна, отново погледна към прозореца и каза:

— Спомняш ли си първата ни истинска къща, тази в долната част на Брамптън Хил? Това беше чудесно място — уютен, истински дом с разкошна градина, в която не можеш да се загубиш. Спомняш ли си я? — Той се обърна към Джо, който кимайки каза:

— О, да, много добре.

— И ти харесва тази къща?

— Да, харесва ми. Винаги ми е харесвала, въпреки, че когато бях малък, последната сричка на Уиърсил Хаус ме озадачаваше. Да, винаги съм я харесвал, но в същото време знам какво имаш предвид. Има нещо, което трябва да ти припомня, татко: цяло щастие е за теб, че само пет души поддържат къщата, както вън, така и отвътре. Когато Блакбърнс живееха тук, казаха ми, че само за вътрешната част е имало дванайсет прислужници. А те имаха само трима сина и една дъщеря.

— Да, трима сина, и всички бяха убити във войната.

— Хайде, татко, горе главата. Ще ти кажа нещо. — Той отново потупа баща си по рамото. — Хайде, върви и попитай Дон дали е девствен.

Като гледаше как Джо се тресе от смях, Даниъл започна да се поусмихва и каза типично в свой стил:

— По дяволите! Никога няма да го направя. Но както и да е. — Сега той наклони глава към Джо. — Мислиш ли, че е девствен?

— Въобще нямам представа. Но от друга страна… ами, може би да.

— Не зная толкова много неща. Между впрочем, къде е той?

— За последен път го видях в билярдната и както обикновено се оставяше Стивън да го победи. Много е добър с него, нали знаеш.

— О, да. Това е другото нещо, което тя не може да преживее: чедото на мама винаги е намирало време за изоставащия и осакатен първороден син. О, хайде!

Те излязоха заедно, прекосиха хола и през коридора минаха по широкото, ниско стълбище, в чийто край Джо отвори вратата и почти изкрещя на двамата мъже до билярдната маса.

— Знаех, че тук може да ви открие човек. Пак си пилеете времето. Целите сте в тебешир, а ще дойдат хора. — Той погледна часовника си. — След двайсетина минути.

— Джо! Джо! Бих го. Да, отново го бих.

Джо заобиколи голямата билярдна маса и се запъти към един мъж почти колкото него висок, трийсетгодишен, с добре сложено тяло и с гъста и буйна кестенява коса, ала лицето под нея би могло да принадлежи на младо момче и то доста хубаво. Единствено очите издаваха, че има нещо не съвсем наред при него. Очите му бяха сини като на баща му, но бледосини с угаснал поглед. Като че ли можеха да възприемат всичко наоколо отведнъж. Все пак имаше моменти, когато погледът му ставаше спокоен и съзнанието му се мъчеше да улови нещо, което можеше да задържи само за секунда.

— Направих… направих седем… почивка. Нали така, Дон?

— Да, наистина, и ме накара да вкарам бялата.

— Не може да бъде! — каза Даниел. — Дон, той те е накарал да вкараш бялата? Значи излизаш от форма.

— Да, твърде добър е за мен и не е честно; всеки път ме бие.

— Ще… ще ти се оставя следващия път, Дон. Ще ти се оставя. Ще ти се оставя. Обещавам. Честна дума.

— Ще ти напомня.

— Добре, Дон, добре.

Тогава Стивън протегна ръка към гърлото си, дръпна на една страна завързаната на панделка връзка и каза на баща си:

— Стяга ми врата, татко.

— Глупости, глупости. — Даниъл се приближи към него и затегна вратовръзката.

— Татко?

— Кажи, Стивън!

— Мога ли да отида в кухнята при Маги?

— Нали знаеш, че Маги приготвя вечерята.

— Тогава ще отида при Лили.

— Не сега, Стивън, няма да повтаряме всичко отначало. Знаеш какъв е редът: поздравяваш мистър и мисис Престън, чичо Алисън и Ани… Анет. След като направиш това и размениш няколко думи с Анет както обикновено, можеш да се качиш горе и Лили ще ти донесе вечерята.

— Татко. — Дон се обърна към баща си, докато вървеше към другия край на стаята, където върху отворената решетка на камината горяха дърва и когато Даниъл се изравни с него се наведе, взе едно дърво от коша, сложи го в огъня, и промълви тихо:

— Остави го да се качи, татко; случиха му се неприятности.

— Нещо лошо ли?

— Не, само дето е мокър. И е много изнервен.

Той се изправи, погледна баща си и каза:

— Много му е трудно. Не мога да разбера защо го караш да се мъчи.

Даниъл повдигна крак, за да бутне дървото в огъня и рече:

— Дон, много добре знаеш защо правя това. Нямам намерение да го крия като че ли е идиот, защото той не е. Знаем това.

— Но не е честно спрямо него, татко. Пусни го довечера. Мама ще се притесни, ако му се случи нещо, и то довечера. Имаше такъв случай преди, много добре знаеш.

— Това се случи доста отдавна. Той се е научил оттогава.

— Моля те, татко.

Баща и син стояха един срещу друг и се гледаха в очите; и двамата не говореха, въпреки че в далечината гласът на Джо създаваше преграда, зад която те можеха да разговарят, докато Дон не каза:

— Приеми това като специален сватбен подарък за мен.

— Ама че си! Не си ли доволен от това, което имаш?

— О, татко, не споменавай това доволен! Казвал съм ти, не мога да го повярвам. Собствена къща и то огромна. И — той спря и погледна внимателно баща си в очите, преди да продължи — доста отдалечена.

— Да, момчето ми, отдалечена. Трябва да ти кажа нещо, въпреки че не искам. Но трябва да го чуеш: не я изолирай като цяло; кани я често и идвай винаги, когато имаш възможност.

— Добре, татко, добре. Още нещо, което искам да ти кажа: благодаря ти, особено за това, че ми помогна да се справя с всичко.

Не беше необходимо да обяснява с какво, както и за Даниъл не беше нужно да задава въпроси: и двамата си знаеха. Като се обърна рязко, Даниъл тръгна към Стивън, говорейки:

— Добре! Хвана ме в настроение пак. Ти не си добър само на билярд, можеш да убеждаваш хората. Отивай в стаята си; ще изпратя Лили при теб.

— Няма нужда. Няма нужда, татко. — Джо прегърна Стивън през раменете. — Трябва до оправим нещата тук; той е за Сандърланд срещу Нюкасъл. Да си чувал някога нещо подобно? Хайде! Дай да довършим това!

Двамата високи мъже излязоха от стаята, Стивън беше прегърнал Джо през кръста и от гърлото му се разнесе истински щастлив смях.

Останали сами и с възможността да си поговорят още, баща и син като че ли си бяха казали всичко, докато Дон не попита:

— Какво ще кажеш за една игра, татко? Имаме петнайсет минути; те винаги пристигат на секундата, никога по-рано.

— Не, Дон, благодаря. По-добре да отскоча до кухнята и да попитам Маги дали може да занесе нещо горе преди да е започнала да приготвя вечерята. После се обърна и бързо излезе от стаята.

Една подвижна врата от платно водеше от хола към лабиринта от кухненски помещения. Той беше модернизирал основната кухня като постави печка „Ага“, но старата камина и другите печки остави, защото все още се използваха за изпичането на чудесен хляб. Кухнята беше приятна, с дълга дървена маса, с полица от холандски фаянс на едната стена, а на другата — кухненски шкаф, двойна мивка под нисък, широк прозорец, от който се виждаше двора на конюшнята. Имаше дълъг килер с мраморни полици, а до него врата, която водеше до склада за дърва, а оттам до голяма остъклена веранда, от едната страна на която се закачаха връхните дрехи и шапките, а от другата се нареждаха обувките.

В кухнята цареше оживление. Маги Доърти, трийсет и седем годишна жена, стоеше до масата и украсяваше фруктовата салата, върху която имаше вече сметана с нарязани на половинки череши и ягоди. Тя вдигна поглед към Даниъл за секунда и се усмихна:

— Скоро ще бъдат тук.

— А, да, скоро ще бъдат тук… Изглежда чудесна. Да се надяваме, че е вкусна.

— Би трябвало; почти половин бутилка шери се стича надолу.

— О, няма да казваме на Мадж Престън, нали?

— Ще й кажем, че това е шери за готвене. То е различно, да не повярваш.

— Аз бих повярвал. Патица ли имаме за вечеря?

— Да, както обикновено я пълня с портокал и разни други работи.

— А супата каква е?

— Викисоаз.

— О, така ли? С това човек може да си придаде важност.

— Или коктейл от скариди.

— О, Бети Бродбент умира за тях.

Той постоя малко, като наблюдаваше ръцете на Маги да довършват салатата и после каза:

— Изпратих Стивън направо горе. Разбрах, че не е бил много добре през деня. Ще се погрижиш ли да хапне нещичко?

Маги Доърти го погледна в очите, после отново погледна плодовата салата, преди да каже:

— Един господ знае защо настояваш да се показва; непознатите му причиняват страдание. Как може да постъпваш така?

— Маги, преживяхме това; за негово добро го правим.

След като завърши украсата на плодовата салата, тя взе една суха кърпа от масата и докато избърсваше ръцете си с нея, той прошепна:

— За бога! Не се нахвърляй отгоре ми, Маги, защото днес беше един отвратителен ден; преди малко напуснах сражението със замаяна глава.

Тя отново го погледна, но този път погледът й беше топъл и тя каза:

— Ти си знаеш по-добре.

После се обърна и извика една млада жена, която току-що беше влязла в кухнята.

— Пеги! Приготви подноса на господин Стивън и го занеси горе. Ти знаеш какво обича той.

После добави:

— Всичко наред ли е на масата?

Пеги Дейниш отговори:

— Да, мис Доърти. Лили току-що подреди централната част; изглежда чудесно.

Като чу това, Маги рече:

— По-добре да отида и да проверя наистина ли е така.

Усмихна се на младата жена, после свали бялата престилка, приглади косата си назад и излезе от стаята. Даниъл я последва. Веднъж излезли в коридора, двамата се спряха и той каза, гледайки я в лицето — нито грозно, нито красиво, но с меко, топло излъчване:

— Съжалявам, Маги, от цялото си сърце съжалявам.

— Не ставай глупав. Отдавна чакам този момент и не се срамувам да го кажа.

— О, Маги, изминаха двайсет години, а аз се държа с теб като баща.

— Хм! Никога не съм гледала на теб като на баща, Дан. Колко странно — на лицето й се появи топла усмивка — да те наричам Дан.

— Ще напускаш ли?

— Не.

Тя свали поглед от него и погледна към коридора. След това каза:

— Мислила съм за това, но разбрах, че не мога да го направя. Трябва да внимавам какво говоря и какво върша, нали? А това ще бъде трудно, защото винаги, когато тя се държи с мен високомерно, съм искала да се нахвърля отгоре й и да се махна. В началото не можех да разбера какво ме задържаше тук — тя отново го гледаше — а когато разбрах, знаех, че нищо не може да ме мръдне оттук. Но никога не съм и помисляла, че ще продължи двайсет години. Преди си мислех, че е само заради Стивън, защото беше толкова безпомощен и се нуждаеше от обич и все още има нужда — тя кимна към него — повече от всеки друг.

— Не си права, Маги.

Тя рязко се обърна, той я хвана за ръката и тъкмо се канеше да каже: „Не се притеснявай; това няма да се повтори“, когато тя гледайки го право в очите го изпревари:

— Както отдавна знаеш, почивния си ден прекарвам при братовчедката ми Хелън. Запомни, Боуик Роуд, 42.

Тя леко отмести глава и после тръгна, а той остана на същото място с прехапана долна устна.

2

Вечерята беше приключила. Гостите се изказаха ласкаво за менюто и поздравиха Уинифред за доброто представяне, като още веднъж й припомниха, че е извадила голям късмет с такава готвачка като Маги Доърти.

Както обикновено, дамите оставиха мъжете да изпушат пурите си с портвайн в трапезарията и се оттеглиха в салона за гости. Уинифред беше въвела тази традиция, когато те дойдоха в голямата къща за първи път и в началото това подражание на стар обичай накара Даниъл да се разсмее, но само в началото.

Анет Алисън седеше на един стол с права облегалка до голямото пиано и погледът й се местеше от майка й на бъдещата й свекърва, после от Мадж Престън на Вети Баубънт и без да иска подреди мислите си в молитва: „Мили боже! Не позволявай да заприличам на нито една от тях!“ Тя не се упрекна за това, което си помисли, нито пък си каза, че следващия път, когато анализира мислите си, ще трябва да се разкайва за липсата на великодушие към останалите и най-вече за това, че не иска да прилича дори на майка си. И би трябвало да го направи, защото беше получила образованието си в манастир и от петгодишна беше в ръцете на монахини. Ето защо подобни мисли би трябвало да звучат като проклятие за нея.

Мислите й се насочиха към Дон, но знаеше, че няма да ги оставят и пет минути насаме тази вечер; не само нейната майка беше като надзирател, такава беше и майката на Дон. Наистина. Когато се сещаше за майката на Дон, я обхващаше страх за бъдещето, защото веднъж след като се омъжи и бъде в положението на съпруга, няма да може да крие чувствата си и да държи езика си зад зъбите.

Когато чу мисис Баубънт да споменава името Мария и майка й веднага да добавя: „Колко хубаво ще бъде, ако можем да си поръчаме хубаво време за следващата събота!“, тя откри възможност за малко бягство, изправи се и каза на Уинифред:

— Ще имате ли нещо против, ако се кача горе да си побъбря със Стивън?

След кратко колебание Уинифред й се усмихна:

— Не, не, Анет. Той ще се зарадва да те види.

Четирите жени проследиха излизането на Анет, после Мадж Рестън се обърна към Джанет Алисън и каза:

— Защо да не говорим за това, Джанет? Тя знае всичко; всъщност всеки го знае.

— Не е така. — Джанет Алисън почти настръхна в стола си. — Както и да е, те се преместиха, нали?

— Да, но едва когато Мария вече не можеше да крие корема си.

— О, Мадж, не говори така.

— Голяма моралистка си, Джанет. Ами ако това се беше случило на Анет?

Джанет Алисън се изправи и каза:

— Този път отиде твърде далеч, Мадж.

— О, Джанет, седни. Извинявай. Извинявай.

Уинифред не беше взела участие в този разговор, но сега сложи ръката си върху тази на Джанет и тихо каза:

— Джанет, седни, моля те, и ще поговорим за нещо друго. Този разговор е много неприятен.

Тя хвърли поглед на Мадж и неодобрително поклати леко глава. После, поглеждайки към вратата, каза:

— А, ето ги мъжете.

След това се отпусна върху фотьойла като в същото време почти издърпа Джанет Алисън обратно на мястото й.

Те влязоха един след друг в стаята, водени от Даниъл: Джон Престън, закръглен, с посивяла коса и усмихнат; Хари Баубънт, висок и слаб, приличащ на възрастен мормонски свещеник; след него се задаваше високата, внушителна фигура на Джеймс Алисън, с изпъчен корем. Джо влезе последен, затвори вратата след себе си и когато минаваше край Уинифред, тя се извъртя в стола си и го попита така, че останалите да не чуят:

— Къде е Дон?

— О, той току-що се качи горе, за да каже „лека нощ“ на Стивън.

Тя едва се въздържа да не се изправи и когато се обърна, видя погледа на Джанет Алисън, прикован в нея и разбра, че и двете мислеха за едно и също нещо…

В дневната на Стивън на втория етаж Дон и Анет бяха застинали в прегръдка. Щом устните им се разделиха, той каза:

— Мисля, че няма да мога да издържа и една минута без теб.

— О, Дон, аз също, особено сега — отговори тя. После, като задържа лицето и в двете си ръце, той рече:

— Можеш ли да си представиш други като нас с такива майки?

— Не, не мога и понякога изпитвам чувство на вина. Но ти си щастлив; баща ти е на твоя страна, докато аз трябва да се справям и с двамата. Нали знаеш, че единствената причина, поради която ме пуснаха сама тук е че жените се канеха още веднъж да обсъждат Мария Тоулит. Честна дума, Дон, съжалявам я Мария. Спомням си я като срамежливо, малко момиче. Мога да изброя имената поне на двайсет жени, които биха постъпили по този начин, но не и Мария. Но Мария го направи и родителите й трябваше да я отведат и да я скрият някъде заради срама. Мислех, че живеем в нов свят, в нова епоха и такова нещо не може да се случи през шейсетте. Но докато има хора като скъпите ни майки, вярвам, че това все още може да се случи в края на века.

Изведнъж тя го прегърна с двете си ръце и силно го притисна към себе си като промълви с глас на човек, обхванат от паника:

— Господи, по-бързо да идва събота!

— Спокойно, скъпа, не се притеснявай. Представи си само — той погали косата й — три седмици в Италия. Непременно ще отидем да видим папата, докато сме там.

Тялото й започна да трепери, главата й отскачаше ту напред, ту назад върху рамото му и въпреки, че той тихичко се смееше, каза:

— Шт, шт! А си се разсмяла, а са пристигнали тук през три стъпала наведнъж.

Когато го погледна, очите й бяха влажни и въздъхна дълбоко:

— Обещах, че всяка сутрин ще ходим във Ватикана на служба… двамата.

— О, не!

— Обещах.

— А защо не й каза, че ще се гушкаме в леглото до обяд?

Тя се разсмя и се притисна до него.

— О, Дон!

— Чуваш ли? — той нежно я отдръпна от себе си. — Някой идва. Аз отивам в другата стая да видя дали Стивън е заспал, а ти тръгвай.

Но запътил се нататък внезапно спря, прегърна я бързо през кръста и каза:

— Няма да правим нищо. Хайде. Има си граници и ако аз бях по-разумен, щяхме отдавна да сме долу.

Но когато стигнаха да вратата с израз на предизвикателство, там се появи не някой друг, а Джо, който тихо им каза:

— Аз съм начело на групата търсачи. Хайде, наблизо има изход. Всички са в дневната и разглеждат подаръците, но се наложи да се поведе разговор. — Той се обърна към Анет. — Разгорещено ли беше?

Тя поклати глава:

— Не, аз излязох когато започнаха да плюят Мария Тоулит, на което, предполагам се е противопоставила мисис Престън, тъй като те са много близки.

— Аха, ясно. Сега — той им кимна — ме послушайте и не ме гледайте така. И да не слезете долу хванати за ръка. И без това цял ден нещо пуши, да няма пожар накрая.

Те се смееха, а той ги избута пред себе си. Щом Дон каза: „По-скоро да идва събота! По-скоро да идва събота!“ Анет добави: „Амин! Амин!“ и двамата останаха съвсем изненадани, че големият Джо, техният приятел и съюзник, жадуваше за тази събота така силно, както и те, ако не и повече.

Беше единайсет часа. В къщата бе тихо. Уинифред се беше оттеглила в стаята си. Джо и Стивън също бяха горе. Лили преди половин час слезе в партера, а Пеги току-що бе казала „лека нощ“ на път за таванската си стая В кухнята беше само Маги и той знаеше, че тя ще му се зарадва, а той имаше нужда от тази радост. О, колко много му липсваше тази радост! Но не можеше да си позволи това, защото в душата му беше настъпил смут: как би свършило всичко, ако си го позволеше? Положението в къщата щеше да стане непоносимо, тъй като не беше майстор в прикриването на чувствата си.

Не се чувстваше изморен. Никога не се чувстваше изморен през нощта; умората усещаше винаги сутрин, когато трябваше да стане от леглото.

Влезе в предверието, свали си една връхна дреха от закачалката, след като я облече тихо излезе от къщата и тръгна по пътя. Във въздуха се усещаше есенната хладина; скоро щяха да дойдат дългите тъмни нощи. И това много приличаше на неговия живот, помисли си той, една дълга тъмна нощ. Но сега пламна един огън и той копнееше да се сгрее на него. Малко странно, въпреки всичко, но се срамуваше от това желание.

Вървеше бавно по пътя. В далечината се виждаха светещите лампи на пътната врата. Това означаваше, че Бил и Лили още не бяха си легнали.

Беше приближил пристройката, в която живееха те, когато страничната врата се отвори и Бил Уайт излезе, спря се за малко и каза:

— Малко ме поизплашихте, сър.

— Само глътка въздух, преди да си легна, Бил.

— Гостите ви си тръгнаха рано.

— Да, да, вечерта приключи. Хладничко, нали? Скоро ще дойде зимата.

— Наистина, сър. Аз я обичам. Предпочитам я — слагам си краката на решетката на камината, запалвам си лулата, вземам си книжката. Никога не мога да направя това през лятото.

— Да, разбирам те. Мисля, че всички сезони си имат по нещо хубаво.

Бил вървеше редом с него към отворената порта, където от двете й страни високо в горния край на двете каменни колони блестяха електрически лампи, а решетките от ковано желязо върху тях разпръскваха светлината чак до средата на пътя. Двамата спряха до портата и се умълчаха, докато Бил не каза почти шепнешком:

— През деня трябваше да мина с колата по Дейл Стрийт, сър.

Даниъл за секунда остана неподвижен, после бавно обърна главата си и погледна лицето срещу него и тихо попита:

— Често ли минаваш по Дейл Стрийт, Бил?

— Два пъти досега, но без да загрея.

— Кога беше това? Искам да кажа скоро ли беше?

— Миналата седмица, два пъти.

— Това нещо ново ли е? Да… да не би да са ти поръчали нещо друго?

— Ново, сър, въпреки, че ме разпитваха.

Даниъл погледна през пътя към обширните поля, които лампите на портата едва осветяваха и си мислеше дали някога тя ще престане. И в какво положение беше изпаднал този човек, който трябваше да изпълнява прищевките на господарката си, докато беше в съюз с господаря. Гласът му беше плътен, промълви:

— Благодаря ти, Бил.

— Няма нищо, сър.

Тъкмо се канеше да свие обратно по пътя и да се прибере и чу бръмченето на приближаваща кола. Звукът му беше познат и щом колата намали срещу портата, той тръгна към нея, а когато тя спря, се наведе и попита:

— Какво правите навън по това време, Отче?

— Както обикновено, бях по работа. Гости ли си имал? — Той посочи светлините.

— Да, заминаха си. Ще влезете ли да пийнем нещо?

— Щом ме каниш, ще вляза. Само преди няколко минути всичко, което исках, беше леглото ми. Скачай вътре!

Даниъл се обърна и извика на Бил:

— Недей да чакаш, Бил. Аз ще имам грижа за лампите. Лека нощ.

Мъжът отговори „Лека нощ, сър“, Даниъл влезе в колата и запита свещеника:

— Къде сте били по това време на нощта?

— О, у Том Килбрайд.

— Пак ли? Та той е хипохондрик!

— Беше, но не и този път. Той не го знае, но е само на две крачки и то през следващите няколко дни. И ще ми повярваш ли, че няма да има по-изненадан на собствената си смърт човек от него. Обзалагам се, че ще каже: „Вижте, всичко това е грешка. Всичко е в съзнанието ми. Това е факт; от години ми го повтарят. Пуснете ме да се върна.“ Ще ти кажа нещо. Животът е забавен заради шегите, които ни устройва: той си е въобразил, че е болен от всички възможни болести на тази земя с изключение на ония, които го връхлитат неочаквано. Мъчно ми е за него, но сам си го навлече; говоря за изненадата, която ще получи.

— О, Отче. — Даниъл се смееше. — Обзалагам се, че искате да сте там, за да видите изражението на лицето му, когато пристигне. А между впрочем, вие ще пристигнете и то съвсем скоро, ако не се отървете от тази стара бричка.

— Нямам никакво намерение да изхвърлям Роузи и моля те не я обиждай, тя ми е приятел. Може би ще предложиш да се освободим от всички тези възрастни дами със стари кокали, които скърцат по всички стави. Както и да е, у вас имаше събиране или нещо подобно тази вечер; как мина?

— Ами, както обикновено.

— Ще бъдеш доволен когато дойде съботата и след това.

— Никога не съм чувал нещо по-вярно от това, Отче. Сигурен съм в това. И вижте, не спирайте… Роузи точно до вратата, иначе от всички прозорци ще почнат да надничат и да питат откъде е този шум.

Няколко минути по-късно двамата се бяха разположили в библиотеката. Даниъл беше пуснал духалото на камината и пламъкът бе силен, а на масата между столовете имаше гарафа с уиски, бутилка бренди, две стъклени чаши и кана с вода.

Посочвайки към бутилката, Даниъл каза:

— Мислех, че ще искате да опитате. Знам, че не сте по брендито, но това е нещо специално. Един стар клиент ми го даде. Четиридесет или петдесетгодишно е; като еликсир за езика. Никога не към опитвал нещо подобно.

Той наля доста голямо количество в чашата и я подаде на свещеника. Той от своя страна отпи една глътка, задържа я в устата си, после преглътна, сви вежди и каза:

— Да, бога ми, прав си, че е като еликсир за езика. Но въпреки всичко, мисля, че ще остана на уиски, не искам да се пристрастявам към това нещо, току виж съм го изпил…

Той се отпусна в мекия фотьойл и тихо каза:

— Да! Много е хубаво, имаш чудесна къща, нали знаеш. Спомням си, когато за първи път дойдох тук още първата седмица от пристигането ми във Фелбърн. Семейство Блакбърн бяха железни католици, така да се каже и никога не посягаха към бутилката. Чаша чай, чаша кафе, и то доста рядко, това е, което ти предлагаха. Тогава, разбира се, те живееха съвсем скромно: доста скъпичко излиза да спазваш благоприличие, особено когато обичаш конете!

— Какво говорите, Отче, даже и без конете.

— Да, да. — Свещеникът протегна ръка и потупа Даниъл по рамото. — Както, и да е, как я караш?

— По-лошо от това не би могло и да бъде, Отче.

— По-лошо от това? Хайде, изповядай се!

— О, едва ли ви е до изповед и то тук по това време, а и веднага, след като сте се завърнали от стария Томи. Сигурно, цял ден сте се наслушали.

— Винаги съм готов за изповеди. Но ти няма нужда да се изповядваш, просто леко ме открехни. Какво те тревожи, освен всички други неща, за които зная. А и отдавна не си се изповядвал, нали?

Даниъл зае поза, обичайна когато беше притеснен — с приведено тяло, с лакти върху колене, с хванати една в друга ръце, впери поглед в огъня и тихо каза:

— Увлякъл съм се по една жена.

— За бога, кажи ми нещо, което не знам.

Даниъл се обърна към свещеника:

— Тя не е такава.

— Че с каква друга можеш да се хванеш?

— Има и добри жени, Отче.

— Даниъл, да не би да искаш да поучаваш един шейсет и четиригодишен свещеник за нещата от живота? Изглежда си забравил, пък и не само ти, че ние сме мъже и някои от нас не са били свещеници през целия си живот. Аз, например, до двайсет и петата си година не съм и помислял да ставам свещеник.

— Тогава защо го направихте? — Върху лицето на Даниъл се появи лека усмивка и той добави: — След като сте знаели толкова много?

— Защото Той нямаше да позволи.

Очите на отец Рамшоу почти се скриха под горните клепачи и той вдигна поглед към тавана.

— Без малко да се оженя, когато бях на двайсет, но Той си каза думата. Бащата на момичето искаше да ми разбие главата, а брат й щеше да ми строши краката, ако се откажех. А аз избягах. И честно да ти кажа, оттогава насам мислено съм го вършил това. Е, не толкова често напоследък. Някога, но не толкова отдавна, имаше един човек, който се страхуваше да се изповядва пред епископа, защото бяха ме възпитавали да вярвам, че човек може да греши и в мислите си, и с действията си. Но, разбира се, удоволствието от второто не може да се сравни с удоволствието от първото.

Даниъл се изправи към облегалката на фотьойла й тялото му се тресеше от смях:

— Отче, не вярвам на нито една дума от това.

— Работата е там, че никой не вярва. Винаги мислят, че се шегувам, но нали знаеш, че във всяка шега има и малко истина. Това, което сега чу от мен, можеш да приемеш за свята истина. Както и да е, коя е тази почтена жена, за която се тревожиш? Познавам ли я?

Изминаха няколко секунди преди Даниъл да успее да каже:

— Казва се Маги.

— О, не, само Маги не.

— Тя е, Отче. Сега ме разбирате, нали?

— Ами да, трябваше да се досетя.

— Какво искате да кажете?

Даниъл се обърна към канапето и погледна свещеника, втренчил се в огъня.

— Точно така. Тя беше за теб през цялото това време. Защо мислиш, че тя остана у вас, и то при Уинифред? Защото, нека да ти кажа, ужасно е, когато един мъж трябва да се примири с една жена, но много по-ужасно е, според мен, когато жена трябва да се примири с друга жена, особено когато тя е Уинифред. Самият господ не може да иска такава преданост. А да се посветиш по такъв начин е все едно да се поболееш. Наоколо живеят доста като Уинифред. Между нас да си остане, все едно, че не я познаваш, майката на Анет е една от тях. Що се отнася до бащата, той е направо маниак на тема религия. Човек трябва да бъде умерен във всичко. Знаеш ли, Даниъл, ние, католиците имаме много недостатъци. Бога ми, така е. И основният от тях, както винаги съм си мислил, е, че гледаме на себе си като единствени избраници на всевишния. Ако можехме да си избием това от главите, нашата религия щеше да бъде безупречна. Но за това, че изказвам такова мнение, могат да ме отлъчат от църквата, защото от друга страна, няма по-снизходителна или по-толерантна секта. Как иначе ще можеш да се напиеш в петък вечер на заплата, да набиеш жена си, после в събота вечер да се изповядаш, а в неделя сутринта да се причестиш, преди да си се отправил към клуба за поредното напиване. Казвам ти, ние сме най-толерантните от всички божи създания и затова не изпадаме в крайности.

— Жалко, Отче, че не стана дума за това пред Уини преди няколко години.

— О, момчето ми! Говорил съм с Уини. И до ден днешен правя това и с останалите й роднини. Но дали си взимат поука? Не. По-скоро биха послушали отец Коуди, бълващ ужасии. Повярвай ми, Даниъл, те са повече тръни, отколкото жени. Защо, по дяволите, ми изпратиха този младок? Аз отдавна съм минал по този път. Нещата около Фелбърн се затягат. И това се говори на най-високо място. Хората били забравили, че има ад, или поне този стар глупак, отец Рамшоу е забравил. Вместо да изпраща хората да сядат на голо върху горещи решетки, старият глупак предлагал нещо като хубава чакалня, където те можели просто да почакат и размишляват върху изминалия си живот, да се разкайват за всичко лошо и за греховете си, ако щете даже; най-лошото нещо, което съм споменавал от амвона, ти знаеш това, на най-обикновен език е, че хората не се уважават… Но да се върнем на Маги: как стана всичко това след толкова дълго време.

Даниъл отново наклони тялото си напред и със снижен глас каза:

— Много просто; изглежда всичко беше нагласено. Това се случи през почивния й ден. Откарах я до града. Странно, но за първи път бяхме в колата заедно; имам предвид двамата насаме. Преди години, когато тя извеждаше Стивън през почивния си ден, ги оставях у братовчедката й. Там я заведох и сега и тя ме покани да вляза. Навън от къщата тя изглежда съвсем различна и докато говореше, аз я погледнах и видях тази умна жена, живяла в къщата ми в продължение на двайсет години и топлотата, която тя излъчваше. Тогава разбрах това, което от години носех в себе си. Не само я желаех, но я обичах. И това е всичко. Явно, както и вие казвате, и тя изпитва същите чувства към мен, въпреки че са дълбоко прикрити. Какво да правя, Отче?

— Какво можеш да направиш? Ако ти кажа да я отстраниш от живота си, ще кажеш как е възможно, след като живеете в една и съща къща? Ако ти кажа, че ако жена ти подразбере нещо, скъпо ще заплатиш, няма да сбъркам. Ти как мислиш?

— Искам да напусна Уини, Отче. Веднъж Дон да се ожени и да се измъкне от лапите й — той повдигна глава към тавана — смятам да я напусна. Ще взема със себе си Стивън, Маги и това е всичко. Мислил съм за това и то сериозно.

— Не можеш да го направиш, не можеш; тя никога няма да те остави на мира. Знаеш какво се случи предния път, и по-предния. Тя отново ще го направи, само за да тежи на съвестта ти, докато си жив, защото след като загуби Дон, тя няма за какво повече да живее. Учудвам се как е позволила нещата около сватбата му да стигнат до тук.

— Ще ви кажа, Отче, аз се погрижих за това.

— Ти! Трябваше да се досетя, че имаш пръст в тази работа, тъй като тя никога няма да пусне юздите по собствено желание. Спомням си че ходеше да гледа как играе футбол в събота и го изчакваше, за да го откара в къщи, ако ще и сняг или град да валеше.

— Да, за да не би някое момиче да го заговори. А най-новото знаете ли, Отче? Какво мислите ме накара да направя тази вечер?

— Нямам представа, Даниъл. Казвай!

— Тя не просто ме помоли, а настоя да отида и да разбера дали той е девствен.

— О, не. Не може да бъде! — свещеникът се разсмя.

— Смейте се, Отче, но е така.

— Какво я е прихванало?

— Каквото винаги я прихваща. Тази нейна мания да го държи здраво до себе си, докато е жив. Чист и неопетнен, за нея той е такъв. Знаете ли, откакто той се роди и тя разбра, че е здрав, престана да се занимава със Стивън и Джо; всъщност и двамата не ги обича, независимо, че причините са различни.

Отец Рамшоу поклати глава и бавно каза:

— Но дори и да я напуснеш, не можеш да се разведеш. Нали знаеш?

— Това е без значение за мен, стига да има разстояние между нас, повече разстояние, защото, както знаеш, не съм спал с нея от години; тя дори се изплъзва от ръката ми.

Старият свещеник въздъхна:

— Лоша работа. Но господ понякога върши странни неща: след съботата, когато тя разбере, че е загубила Дон, може да се обърне към теб.

— Не е възможно, Отче. — Даниъл се пресегна, напълни чашите с уиски и подаде едната на свещеника:

— Не бих го понесъл. Наистина, не бих. След толкова много време, не. О, не, казвам ви няма да има никакво помирение.

— А с Джо какво ще стане? Ще осъществиш ли плановете си?

— О, Джо е човек на място, той ще подреди живота си, както е решил. В момента е на добра работа като счетоводител в разгара на силите си. Освен това си има свое собствено жилище. Понякога с цели дни не идва в главната постройка даже и за да се храни. Не се притеснявам за Джо, той ще се оправи сам.

— Да, Джо е добро момче, но никой не може да се справи сам в този живот, Даниъл. Ти ме подсещаш, че ще трябва да се грижа за него; напоследък не си изпълнява задълженията; вече втора неделя не съм го виждал на литургия. А може да е бил пък при отец Коуди. Можеше да поразпитам, но не го направих. Колкото по-рядко разговарям с този проклетник, толкова по-добре.

Той отпи от уискито, после се засмя:

— Аз съм грешник, момчето ми. Но само ти и господ знаете това. Пази го в тайна. Уискито ти е много хубаво, Даниъл, но не трябва да пия повече, ако не искам да се прибера в къщи с песен, защото, ако щеш вярвай, отец Коуди ще ме накара да застана на колене и ще ме потупва по гърба с думите: „Повтаряй след мен: Дяволът е в алкохола. Дяволът е в алкохола. Дяволът е в алкохола.“

Двамата се засмяха и свещеникът продължи:

— Обзалагам се, че ще постъпи така, защото ми напомня на сестра Катрин. Те биха могли да бъдат майка и син, тъй като се отнасят по един и същи начин с всички, които изпускат службата. Тя постъпваше така с младежите. Веднъж я видях да потупва по главата едно нещастно малко дяволче за някаква лоша постъпка и при всеки удар викаше: „Кажи: Бог е любов. Бог е любов. Бог е любов.“

— О, Отче! — Даниъл избърса очите си с кърпичка. — Надявам се да бъдете до смъртния ми одър, защото бих искал да умра, смеейки се.

— Това, което казваш, е много хубаво. Но като гледам как и двамата сме се подредили през годините, мисля, че няма да стане така. Сега ми подай ръка. Искам да видя дали още ме държат краката. Колко уискита изпих?

— Три и брендито.

— От брендито е. Уискито никога не ме удря в краката.

Той протегна единия си крак и го разтърси.

— Трепери. Хайде, изпрати ме тихо и си лягай! Ще се видим във вторник на репетицията и да се молим на бога да идва събота и всичко да свършва. Трябва да поговорим отново, Даниъл. Чуваш ли? Обещай ми, че няма да направиш нищо преди отново да сме поговорили.

— Добре, Отче, обещавам.

След тези думи, Даниъл тръгна напред, за да изпрати своя стар приятел и каза:

— Ще ви изпратя до портата; обещах на Бил да загася лампите…

Когато се прибра в къщи, погледна през хола към подвижната зелена врата. Тя още беше в кухнята — беше видял светлините от пътя — но не тръгна натам. Вместо това бавно се заизкачва нагоре по стълбите.

3

Денят беше чудесен; човек можеше да помисли, че е средата на юли, беше доста топло и не се усещаше никакъв полъх на вятъра. Всички казваха, че сигурно времето е било по поръчка.

На тревната площ зад пътя беше издигната увеселителна палатка. Няколко души тихо си вършеха работата — разтоварваха маси и столове от един камион; мъж и жена изнасяха кошници с цветя от един фургон и ги внасяха в къщата, а друг мъж отрупан с цветя вървеше към палатката; по пътя мъже завързваха жици с електрически крушки между дърветата. Нямаше суетене, всичко изглеждаше спокойно както навън, така и вътре в къщата.

Беше девет и половина. Уини закусваше в леглото; Даниъл беше горе от известно време; Джо и Дон току-що бяха излезли от трапезарията. И двамата носеха спортни панталони със светли пуловери. Те отиваха към стълбите през хола, когато слезе Маги и застана срещу тях на долното стъпало:

— Много е неспокоен, няма да стане. По-добре да се качите и да видите какво може да се направи.

— След като ти не си успяла, какво остава за нас.

Маги погледна Джо и каза:

— Желателно е днес да няма караници. Помолете го, поканете го или го заплашете, но го измъкнете от леглото.

Дон мина край нея преди да се изкачи нагоре по стълбите и каза:

— Щях да си помисля, че това е най-доброто място за него, след като не му позволяват да присъства на службата. Все пак, щеше да се почувства добре; ако иска, може да се владее.

Маги не отговори нищо, а отиде в хола и след това излезе. Джо, изкачвайки по две стъпала наведнъж, застана бързо до Дон и каза шепнешком:

— Дон, и двамата знаем как му се отразява възбудата. Едва ли има някой, който да иска повече от мен той да присъства там.

— Никой не прави нищо за него.

— Знаеш, че не е така. Виж какво прави Маги за него. А аз излизам с него поне веднъж в седмицата.

— Нямам предвид разходките. Просто… просто си мислех, че днес е празник и тя би могла да бъде по-великодушна, дори и с риск нещо да се случи.

Докато се изкачваха по следващото стълбище един след друг, Джо вървейки зад гърба на този по-млад от него мъж, когото нямаше да обича повече, ако му беше роден брат, си помисли тъжно, че той каза тя, а не мама или майка, както тя много често настояваше. Добре беше, че той си заминаваше без да съществува подводна скала между тях. И въпреки, че той изпитваше свои лични чувства към жената, на която казваше майко, нямаше желание да я види съкрушена от бягството на единственото любимо същество. Тя не само го обичаше; това чувство има друго име, но в речника си не намери дума, която да изразява до колко тя изпитваше нужда от рожбата си.

— Какво значи това? Какво значи това? — Дон първи стигна до леглото, където Стивън се беше превил в поза, каквато само едно дете може да заеме, с колене, стигащи почти до брадата, а ръцете му закриваха лицето. — Слушай, Стив. Да не би да си решил да ми развалиш деня?

Дългите ръце и крака се размърдаха едновременно, тялото се подпря върху дървената табла на леглото и с треперещи устни той промълви:

— Не, Дон, не. Но аз искам да дойда на сватбата. А, Джо? Може ли, Дон? Може ли?

Като седна отстрани на леглото, Дон каза тихо:

— Аз искам да дойдеш. Всички искаме да дойдеш, но знаеш какво стана на репетицията, нали? Сватбата ще завърши по същия начин. — Той щракна с пръсти. — После ще видиш Анет в красивата рокля, а първото нещо, което тя ще направи, когато влезе в къщата, ще бъде да извика: „Къде е Стив? Къде е Стив?“ Нали винаги прави така?

— О, ще се държа добре, Дон, честна дума! Виж, през нощта нямаше нищо! — С рязко движение той отмести завивките. — Всичко е сухо.

Джо се беше отдалечил от леглото и стоеше така, сякаш гледаше през прозореца. Сърцето му се свиваше, когато гледаше как този голям мъж се държи като дете. Не, съзнанието му наистина беше на дете. Какво щеше да се случи на момчето… на мъжа, когато Дон и той напуснат дома, защото нямаше да издържи още дълго атмосферата в къщи. Маги и баща му, разбира се, щяха да бъдат винаги там. Но баща му по цял ден беше на работа, а през нощта вършеше свои лични работи. Що се отнася до Маги, тя още младееше. Той смътно се досещаше какво би могло да я задържи тук през всичките тези години и това не беше само Стив. Просто се досещаше. Като цяло семейството не беше щастливо. Той отдавна го беше разбрал. Но дори и така, беше благодарен, че е отраснал в него, в противен случай нямаше да е това, което представлява днес. Но все пак, трябваше ли да бъде благодарен за болката, която пронизваше тялото му в този момент? Преди две години си представяше, че този ден би могъл да бъде негов, но се намесиха два фактора в лицето на баща му и самата Анет. Но най-вече баща му.

Когато погледна надолу към пътя, видя, че фургонът се отдалечаваше, а на неговото място имаше едно бентли, доколкото можа да го разпознае. Той беше запален по колите, но в семейството, като че ли предпочитаха роувърите и си спомни, че някой от техните приятели имаше бентли. Устата му остана леко отворена когато видя един човек, за когото мислеше, че е шофьорът, да излиза от колата, за да отвори вратата и да помогне на една жена да слезе. На лицето му се появи усмивка и той извика:

— Леля Фло!

Тя беше подранила. Не я очакваха да пристигне по това време. После устата му отново остана отворена, но сега повече от преди и той бързо извика:

— Дон! Дон! Ела за малко!

Когато Дон застана до него, Джо посочи към пътя съвсем елегантно облечена жена, която говореше на мъжа, заприличал му на шофьора и каза:

— Гледай! Какво ще кажеш за това?

А щом ръката му се плъзна в нейната и той я поведе към вратата, двамата се спогледаха и на лицата им се изписа израз на ликуване.

Като се хвана с едната ръка за главата, Дон промълви:

— О, господи! Само това ни трябваше! Мама ще се вбеси.

И двамата като че ли мислеха за едно и също нещо, едновременно се обърнаха и Джо каза:

— Слез долу при нея и я предупреди; аз ще отида да ги посрещна.

Но на вратата той отново се обърна, размахвайки пръст към Стивън и каза:

— Бъди добро момче: иди да се изкъпеш, освежи се и си облечи хубав костюм. След това, да… да, можеш да слезеш долу. Разбра ли?

— Да, Джо. Да.

— Добре. Бъди послушно момче.

— Да, Джо.

Джо се обърна и заслиза надолу по стълбището. На първия етаж се спря, защото до вратата на спалнята Дон беше хванал майка си за раменете и казваше:

— Сега престани! Престани! Сигурно ще ти обясни.

— Ще ми обясни! — гласът й се чуваше силно. — Той е черен.

Дон погледна разтревожено Джо, когато той изтича почти до тях към стълбището; после накара майка си да влезе обратно в стаята и затваряйки вратата, каза:

— Сега, майко, ме слушай. Ако направиш сцена, ще развалиш всичко. Ела! Хайде!

И той я поведе към шезлонга до леглото.

— Седни!

— Не, не, остави ме на мира! О-о! Какви ги говоря? Какви ги говоря?

Тя умолително протегна ръка:

— Да казвам на теб, единствен от всички, да ме оставиш на мира, когато това е денят, в който ти ме напускаш. А… а тя… тя направи това нарочно. Да, нарочно.

Цялото й пълно тяло трепереше в потвърждение на това, което каза:

— Винаги се е опитвала да ме дразни по един или друг начин. А сега пристигна тук с чернокож.

— Но ти я покани. И защо? Защото тя ти каза, че е сгодена за адвокат. Признай си!

— Той не може да е адвокат, черен е!

— Майко! Майко! Не ставай глупава!

Тя се отмести и започна да крачи из стаята.

— Това е работа на баща ти. Да, така е. Те щели да се блъснат един в друг в Лондон и тя не се е обаждала от години, откакто умря Хари, значи от пет-шест години. Той се върна с версията, че тя се справя блестящо, че има добра работа в един офис и работи за някакъв адвокат. Той трябва да е знаел, че адвокатът е чернокож. Нарочно го е направил. Баща ти е лош човек.

— Майко, успокой се.

— Не, не. И като капак на всичко ще ти кажа нещо. Той предизвика този ден.

— Какво искаш да кажеш с това предизвика?

— Точно това, което казвам: той беше решил да ни раздели и допринесе за това. Ти знаеш, че е така. Знаеш го.

Да, да, той знаеше. Знаеше, че баща му беше направил много за сватбата му и благодареше на бога за това. Но трябваше да излъже и изрече:

— Но това е съвсем смешно.

И след като беше излъгал, съвсем непреднамерено каза истината:

— Аз обичам Анет. Обичам я от години. Много страдах, когато си мислех, че тя харесва Джо. Ти си мислеше същото, нали?

— Нищо подобно. Момичетата са лекомислени, те не знаят какво искат. А… а сега искам да те попитам, Дон, — гласът й стана приглушен, клепачите й трептяха, сълзи напираха в ъгълчетата на очите й, докато говореше на пресекулки. — Знаеш ли… знаеш ли какво ми причиняваш? Знаеш ли? Разбиваш ми сърцето! Оставяш ме сама. Когато ти си заминеш, няма да имам никой, никой на този свят.

— О, майко, моля те.

— Дон. Дон.

Плачейки, тя протегна ръце към него, притисна го силно към себе си, тялото й като че ли се тресеше около него, устните й целуваха очите му, веждите му, бузите му.

Той я отдръпна от себе си с усилие и застана вкочанен, с широко отворени очи, гледаше как тялото й трепери от главата до краката под тънкия халат. Наблюдаваше как тя се откъсна от него и се хвърли на канапето, хлипайки съкрушено:

— Ти не ме обичаш. Ти не ме обичаш.

В продължение на цяла минута той не отговори нищо, а после трябваше да се напрегне и да произнесе думите:

— Обичам те, мамо. Но днес е моят сватбен ден. И това, което е по-важно в момента е, че леля Фло е долу с годеника си. Как ще отидеш да го поздравиш, трябва да помислиш за това. Как ще го поздравиш! Защото ти познаваш леля Фло: тя няма да търпи глупости. Ако ти направиш бъркотия, тя… тя ще направи по-голяма. Затова те моля да си облечеш нещо и да слезеш долу да я поздравиш.

— Няма. И не желая този мъж да влиза в къщата ми.

— Той вече е в къщата и татко ще го посрещне. Ти познаваш татко.

— Да, да — сега гласът й прозвуча като писък. — Познавам баща ти. Господи! Да, познавам го. Познавам го от трийсет мъчителни години.

След като пое дълбоко въздух, той се обърна и тръгна към вратата. Но там тя го спря. Гласът й беше слаб, тя говореше умолително:

— Аз… аз още не мога да сляза долу. Нали виждаш, Дон.

— Да я изпратя ли горе?

Тя не отговори: вместо това, обърна главата си встрани, което той прие като съгласие и излезе от стаята.

Спря на най-горното стъпало, за секунда закри очите си с ръце, като че ли затваряше нещо, а после бързо слезе надолу по стълбите към гостната, от където се чуваха гласове.

Баща му стоеше с гръб към камината, украсена с цветя; а там, в края на канапето, на което седеше Фло, стоеше мъжът. При запознанство от такова разстояние цветът му не изглеждаше толкова тъмен както в началото, а по-скоро шоколадовокафяв. Може би не беше от чиста раса, но беше красавец, над шест фута и с добро телосложение: нито слаб, нито пълен, приличаше на атлет.

Баща му го поздрави с приповдигнат глас:

— А, ето ви и вас, героят на деня.

И още преди да е свършил, леля Фло стана от канапето, бързо дойде до него и протегна ръце.

— Здравей! Боже мой! Станал си неузнаваем.

Дон я хвана за ръцете, после се наведе към нея, целуна я по бузата и каза:

— Ти също, лельо Фло.

Това, помисли си той, е вярно, защото гласът й звучеше малко напевно според него, а тоалетът й, състоящ се от бледоморав костюм от кадифе и връхна дреха, която й отиваше и беше преметната на облегалката на стола, беше страхотен. От спомените си за леля Фло като малко небрежна, жизнерадостна и мила, нямаше и следа в изисканата дама, която сега каза:

— Да те запозная с Харви.

Тя се обърна и го поведе за ръката към тъмнокожия мъж:

— Това е годеникът ми, мистър Харви Клемънт Линкълн Рочестър — тя наблягаше на всяка дума и се усмихваше широко на своя избраник.

Мъжът протегна ръка и каза:

— Приятно ми е. А колкото до Рочестър, веднага ще ви обясня, че нямам нищо общо с клоуна на Джак Бени; Линкълн няма нищо общо с президента, както и Клемънт няма нищо общо с министър-председателя на Англия, нито пък Харви с измисления заек, ако сте гледали филма.

Всички се смееха, а най-високо от тях Джо. Дон, гледайки ги, не можа да не се присъедини към общото одобрение, което видя в очите им и смехът се вля в собствения му регистър. Хареса му този човек. Но, за бога, ако той знаеше нещо, щеше да осуети плановете за днес, защото тя щеше да полудее. Ако беше протестант или дори атеист, можеше да се примири, но един чернокож, който сигурно щеше да й стане зет! О, господи, това, че е адвокат, не променяше много нещата в случая. Но сега, от учтивост той попита госта:

— Като адвокат, сър, с какви дела се занимавате?

— На мошеници; предимно богати.

— О, Харви, това не е през цялото време. Имаш дела и на бедни.

Тя звучно целуна голямата ръка на облегалката на канапето и той, като я погледна, каза:

— Бедни или богати, всички те са мошеници?

Джо го гледаше. Представяше си го в съда: там би бил влиятелен; дори само присъствието му би означавало сила. А този глас… през последните няколко минути за втори път той се обърна към Фло с думата „жена“. По начина, по който я произнесе, тя прозвуча като милувка, же… на, както един мъж би казал скъ… па. Когато чу Дон да казва на Фло: „Мама те моли да се качиш горе. Още не е готова с обличането, нали знаеш колко време й отнема.“, си помисли: „Да, ще мине доста време, преди тя да слезе долу и да поздрави този гост.“

— Добре, тогава — каза Фло, като се надигна от мястото си — Планината ще отиде при Мохамед.

После погледна встрани към годеника си и го попита:

— Ще се справиш ли докато се върна?

А отговорът на Харви бе:

— Нали знаеш как се чувствам без теб, затова не се бави.

Трябва да е объркал компанията, си мислеше Фло, докато се изкачваше по стълбите, не само с думите, но и с тона си.

Колкото повече Фло се приближаваше да вратата на Уинифред, толкова по-изправено вървеше. Почука и никой не и отговори, тя внимателно отвори вратата и там, близо до прозореца, беше седнала сестра й.

Фло затвори вратата след себе си и измина половината от разстоянието до Фло, преди да проговори.

— Здравей! — каза тя.

Но след като устните на Уинифред се свиха, стори й се, че е паднала бомба. Разбира се, че Дон й беше казал; сигурно ги беше видял да пристигат.

— Как си?

Като чу това, Уинифред се обърна и процеди през зъби:

— Как смееш?

— Как смея какво?

— Знаеш какво имам предвид, не се прави на глупачка! Да водиш чернокож тук!

— О, това ли било! — Фло сви рамене, преди да продължи. — Той не е чернокож; от смесена раса е и това няма никакво значение; изглежда добре, хубав е. Адвокат, джентълмен и с добро име.

— Престани! Имал бил добро име. Дори няма да го пуснат в работническите клубове в града. И ти го направи нарочно, нали, ти и той тайно го направихте.

— Какво имаш предвид, аз и той? Той не знае нищо за теб.

— Имам предвид Даниъл.

— Даниъл ли? Как да го разбирам?

— Осведомена съм, че едва не сте се сблъскали в Лондон и че си му казала, че си секретарка на някакъв адвокат, за когото си сгодена.

— Да, да, точно това му казах на Даниъл. Но той никога не се е срещал с адвоката, въпреки че сега ми стана ясно, защо ме покани на сватбата: мислила си, че съм се издигнала и ще си придадеш важност, ако кажеш, че сестра ти е сгодена за адвокат. Господи! Въобще не си се променила, Уини.

— И двете не сме се променили. Първия път трябваше да се ожениш за един беден застрахователен агент, пияница.

— Хари не беше пияница, не в този смисъл, той беше алкохолик и достатъчно свестен човек. Но според теб той беше някой, от когото да се срамуваш. Също като татко. Спомняш ли си татко?

— Да, да, спомням си баща ти.

— Тогава не е ли за учудване, че не пожела, да отидеш да го видиш, дори на смъртно легло. Дори от приличие не отиде да видиш мама. Не, на теб ти трябваше имущество и ти се лепна за Даниъл. Не че толкова много го харесваше, но можеше да ти осигури средства. Както и стана, нали?

Носът на Уинифред се набръчка и тя каза, изпълнена с омраза:

— Ти… ти нищо не знаеш за това. Винаги ще бъдеш на долното стъпало. Когато преди малко влезе в тази стая, говореше с акцент, който всеки невежа би забелязал, но сега отново си ти, нали? Тогава можеш да слезеш долу и да изведеш цветнокожия вън от къщата ми. Можеш да се извиниш и да кажеш, че сте дошли само за малко. Разбра ли?

Фло бавно се изправи в целия си ръст и засенчи дребната, пълна фигура пред себе си. За секунда замълча, а след това каза:

— Дойдох за сватбата на Дон и двамата с годеника ми ще присъстваме на тази сватба. След това ще присъстваме и на тържеството. И чак тогава, вероятно, ще помислим за тръгване. Мистър Рочестър е джентълмен, с образование далеч по-солидно от това на мъжа ти и на синовете ти и ако не се отнасяш с него поне цивилизовано, можеш да се приготвиш за крясъци, защото ме познаваш, Уини: имам силен глас и мога да представям нещата, особено семейните истини, по доста забавен начин и така да накарам хората да се смеят, докато размишляват. Страшно ме бива, нали? Е, мога да те уверя, че ще си свърша работата. Ако до половин час не слезеш долу, обещавам ти един от най-добрите спектакли в живота ми, единствено заради гостите ти, сто и трийсет, доколкото разбрах. Помисли си за това, Уини! Помисли си!

И след като каза това, тя бавно се обърна и излезе от стаята. Стъпките и отекваха уверено, докато слизаше по стълбите.

Когато влезе в гостната, годеникът й говореше:

— Баба ми и дядо ми се заселили тук към края на миналия век. Те дошли от Калифорния и били на служба при един джентълмен и семейството му в покрайнините на Лондон. Имали един син, който израснал в същия дом и станал нещо като прислужник; и непосредствено след последната война се оженил за една от прислужниците. Родил им се син и горе-долу по същото време на дъщерята от семейството и нейния съпруг, които живеели при родителите й, им се родил третия поред син. Малкото момче от смесения брак — той посочи към себе си — и трите момчета израснаха заедно. Тях ги изпратиха в пансион, а мен в местното училище и после в гимназия. Единственият цветнокож, аз се откроявах там. — Той се усмихна широко. — След това, естествено, продължих в университета. Там не изпъквах толкова много, тъй като имаше и други с тъмни лица. Сега съм адвокат и това е.

На това място Фло тихо влезе в стаята и каза:

— А един от синовете на това семейство също е адвокат и му връчва дела. От по-младия остана съвсем малко, тъй като стана жертва на експлозия през войната. Но всеки месец го посещаваме. Тези трима братя са най-добрите му приятели.

За Даниъл, Джо и Дон беше ясно, както и очакваха, че на Фло никак не и е било лесно горе, очите й искряха и устните й леко трепереха.

Явно, Харви също беше забелязал това и каза:

— Ела тук.

Тя се подчини, той взе ръката й в своята и гледайки я в очите, попита:

— Искаш ли да си тръгваме?

Преди тя да има време да отговори, Даниъл се намеси с рязък тон:

— Да си тръгвате ли? Та тя току-що дойде.

Той бързо отиде до нея, хвана я за раменете й я накара да седне на канапето:

— Ти си дошла за сватбата. — Погледна намръщеното й лице и добави: — И двамата сте дошли за сватбата и ще останете за нея. Вие сте мои гости и — той погледна към двамата си сина, — гости на Дон и Джо. Прав ли съм?

Те отговориха в един глас:

— Да, разбира се.

Фло протегна ръка към Даниъл и каза:

— Всичко е наред. Аз съм добре. Уини се облича, скоро ще бъде тук.

— Добре, междувременно ще пием кафе, твърде рано е за нещо по-силно, поне за мен. А за вас? — Той погледна към Харви, който каза с усмивка:

— За мен също. Ще пия кафе.

— Тогава, извинете ме за секунда, отивам да кажа на Маги. Нея не сте я видели още, нали?

— Да, Стивън също.

— Е, добре, ще обиколим къщата. Имаме достатъчно време преди началото на голямото шоу, въпреки че би било по-добре, Дон, ако излезеш навън да провериш как вървят нещата в под увеселителната тента.

Стана така, че Джо остана сам с тях и не след дълго каза, гледайки към мъжа, който все още стоеше изправен до канапето:

— Елате да седнете, изглеждате ми доста голям.

С леко кимване Харви седна на канапето до Фло и веднага сложи ръката си върху раменете й, като я придърпа по-близо до себе си и сякаш беше разбрал, че в лицето на Джо има приятел.

— Зле ли мина горе? — попита я той.

— Не съвсем. Но ти знаеш, казвала съм ти, че никога не сме се разбирали, откакто за първи път изфъфлих името й и я нарекох Уин вместо Уинифред. Аз бях на три години, а тя на десет, когато за първи път ми удари шамар. Но аз бях на шест, а тя на тринайсет, когато за първи път я ударих с лопатата за въглища. Оттогава войната ни е само словесна.

— Колко жалко, — каза Джо, който беше седнал срещу тях и се смееше — защото, ако щеш вярвай, лельо Фло… — той се наведе към нея и шепнешком каза, — ти не си единствения човек, на който понякога му се иска да използва лопатата за въглища. — После, като се поизправи, добави с мрачен тон: — Мога да ти кажа, и то сериозно, че нямам представа как ще живеем веднъж след като нейния любимец излезе от църквата днес, защото много добре знаеш, лельо Фло, че през всичките тези години той беше единственият смисъл на живота й.

— Това ми е ясно. Но съм озадачена как се стигна до там, че тя да одобри този брак?

— Ще бъда откровен — Джо сниши глас. — Татко дърпаше конците.

— И тя допусна това?

— Случаят беше между чука и наковалнята. Нали знаеш, че татко има братовчед в Америка. Потръгнало му е доста в почти същия бизнес, както на татко, но в по-голям мащаб и преди около две години татко го помоли да намери работа за Дон. В същото време… — Той се поколеба и погледна към цветята върху камината, после прехапа устни преди да се обърне към тях и да каже: — Той някакси разбра, че Анет си пада по Дон…

— Но тя трябва да е била по това време ученичка в манастира.

— Да, лельо Фло, почти на осемнайсет години. Можеше да учи в колеж — мисля, че искаше да стане, учителка — но, очевидно, повече искаше Дон и така мама трябваше да избира дали синът и да замине в Америка или само на десет мили в Хейзъл Котидж в Нортъмбърлънд. И с голямо нежелание тя предпочете второто.

— На десет мили! И още не се е научила да кара кола! Чудя се как го е допуснала.

— О, Бил я разхожда навсякъде. И въпреки всичко е съвсем наблизо. Това пак е работа на татко.

Джо направи гримаса, а Фло каза:

— Не се учудвам защо е под пара…

— А аз съм сигурен, че моята поява тук не е успокоила никак нещата — каза Харви.

— Твоята поява тук отвлече вниманието. — Джо се усмихна на Харви широко.

— Като червената светлина нагоре по пътя, само че в този случай черна. Както и да е. — Той притисна Фло към себе си. — А сега ще си представя, че съм в съда и тя е завела дело, а аз защитавам една самотна жена, — той отново притисна Фло към себе си — която не само че е много хубава, но е мила и разбрана. Но най-голямото й достойнство за мен е, че е най-добрата секретарка в този бизнес.

Те се смееха, когато Маги донесе кафето. Тя не реагира. Те отново се смееха, когато в стаята влезе Стивън и като видя гостенина, възкликна:

— О, ти си голям черен мъж!

Харви, който знаеше всичко за състоянието на Стивън, отговори:

— А ти не си ли голям бял мъж и то хубав, на всичко отгоре.

Те продължаваха да се смеят, когато заедно разгледаха увеселителната тента с килима с розов кант, гирляндите от цветя, висящи от стълб на стълб… Но смехът и разговорите секнаха, когато на прага, като прецъфтяло цвете, се появи Уини.

Случи се така, че най-близо до нея, на шест крачки, беше Харви и тъй като никой от останалите не проговори, нито продължи да върви, той тръгна напред и като застана пред нея, протегна ръка и с тон, какъвто през целия си живот тя не беше чувала във Фелбърн, каза:

— Трябва да ви се извиня, мисис Коулсън, за неочакваното ми присъствие на този специален за вас ден. — Плътният му глас се сниши дотолкова, че само тя можеше да го чуе и той добави: — Ако моето присъствие тук ви кара да се чувствате неудобно, аз ще си тръгна, защото не бих желал да ви притеснявам, особено на този ден.

Тя премигваше бързо. Насреща й беше Фло, с каменно изражение на лицето и очи, в които прозираше заплаха, която тя не можеше да пренебрегне. Но дори и да нямаше нищо заплашително, щеше да й бъде трудно да накара това необикновено създание да си тръгне. Тя беше така устроена, че сега си задаваше въпроса: как стана така, че тяхната Фло се хареса на мъж като този, нищо че беше черен, защото в него имаше нещо, не само във фигурата и погледа, и този негов глас, а просто имаше нещо. И тя не се изненада, когато се чу да казва:

— Аз… аз въобще не се притеснявам. А трябва ли?

Когато той взе ръката й и я стисна здраво, но внимателно, тя не можа да определи новото чувство, което изпита към сестра си, защото никога през живота си досега не беше изпитвала ревност от нея…

След посещението до увеселителната площадка, изглежда някакво чувство на веселие обхвана цялата къща.

Точно в дванайсет часа Дон, издокаран за началото с изключение на сивия си цилиндър, изтича през страничната врата към задната част на къщата до жилището на Джо. И когато минаваше край един от малките прозорци още от самото построяване на къщичката, той направи крачка назад и наклони глава на една страна, защото там коленичил до стола, стоеше Джо и очевидно се молеше.

Джо или видя сянката до прозореца, или усети, че има някой, защото бързо повдигна главата си и двамата за секунда се гледаха очи в очи.

Влязъл в стаята, Дон тихо каза:

— Притесняваш ли се за нещо, Джо?

— Не, не.

— Но ти… а…

— Да, молех се. Не се ли молиш понякога.

— Никога по обяд. Сигурен ли си, че няма нещо? Както и да е, напоследък не си ходил на църква. Ще те надушат; поне отец Коуди.

— Щом искаш да знаеш, млади момко, току-що се молех за… вас двамата, да бъдете щастливи.

— О, Джо. — Последва тишина и Дон импулсивно прегърна брат си, той го приемаше за свой брат във всяко едно отношение и след като го пусна, каза:

— Казвай какво търсиш по тия места!

— Исках… исках само да се обадя на Анет, да я чуя, да разбера как се чувства, а от къщи нямаше как, нали?

— Давай тогава. — Джо тръгна към съседната стая, която използваше за офис и изчака Дон да влезе вътре, а той отиде в спалнята си. Застана с гръб към вратата и наведе главата си надолу.

От офиса Даниъл говореше по телефона.

— Ти ли си, Сара? Аз съм. Би ли извикала мис Анет за малко на телефона?

— О, мистър Дон, — гласът й долиташе до него като шепот — тя се облича. Тук е мисис Алисън.

— Ало! Кой е? О, Дон, какво има, за бога? Нали знаеш, че няма да ти върви, ако по някакъв начин се свържеш с нея преди сватбата.

— Мислех, че само ако се видим. Хайде, бъдеща бабо, само да я чуя!

— Да не си решил да я оставиш?

Той държеше телефонната слушалка на разстояние от лицето си и се усмихваше широко. Не можеше да си представи, че мама Алисън се шегува. Засмя се високо и каза:

— Да, точно това искам да й кажа. Хайде, само да я чуя.

— Не е хубаво, носи нещастие.

— Днес е щастлив ден.

Настъпи мълчание. В далечината се чу шепот от гласове и тя взе слушалката:

— Нещо лошо ли се е случило, Дон?

— Ни най-малко, скъпа. Просто… просто исках да разбера как се чувстваш.

— О, ужасно, цялата треперя и копнея да те видя. О, Дон, не мога да повярвам, че е толкова близо. — Тя говореше тихо.

— Още един час и ще те видя в църквата.

— Обичам те. Много те обичам.

— Аз не просто те обичам, обожавам те.

— О, не се изповядвай! — от другия край се разнесе смях, — идолите са фалшиви.

— Да, фалшиви са, но аз обожавам моя идол. Добре, добре. Оставям те. Довиждане, любов моя.

4

Сватбената литургия свърши. Те бяха женени. Бяха едно цяло. Часът, който им се стори цяла вечност, беше към своя край. Взеха причастие. Изслушаха прочувствените слова на Отец Рамшоу. Хорът възторжено запя; младият сопран извиваше трели толкова трогателно, че много хора се просълзиха. Те записаха имената си в регистъра: Анет Алисън беше станала Анет Коулсън. Погледнаха се един друг в очите и внимателният наблюдател щеше да забележи болката, с която настъпи облекчението. Навсякъде цареше оживление.

Когато излязоха от църковната канцелария и тръгнаха към първите пейки, се разнесоха звуците на органа. Майката на Анет плачеше, но очите на Уинифред Коулсън бяха сухи, а закръгленото лице бяло като тебешир и като че ли Даниъл трябваше да я побутне към пътеката между пейките и вън от църквата да се слеят с множеството от гости.

Изглежда, фотографът скоро овладя положението, като се опита да заснеме младоженеца и младоженката с роднините от двете страни; кума Джо и двете шаферки Джесика Баубънт и Айрини Шилтън, приятелки на Анет от ученическите години, които се бяха облегнали на ръцете на Джо, хилеха се и всяка поотделно тайно се надяваше един ден да застане до Джо както днес Анет стоеше до Дон.

Обичайните групички бяха събрани и фотографирани. Изведнъж Даниъл, застанал до Харви, изненада всички, като извика:

— Още една! Хайде, сега само мъжете. Какво ще кажеш, Харви?

И за да продължи изненадата, той накара Джо да застанат от двете страни на Харви, което според него щеше да спести догадките на гостите или да ги накара още повече да се чудят кой е този чернокож.

А те наистина се чудеха, но не им се отдаде възможност да научат чак докато след около час, когато се вдигаха тостовете, дяволът в Даниъл вдигна чаша за щастливото семейство и тостът завърши с думите:

— Знам, че те са първите, които ще се надяват следващата сватба в тази къща да бъде на етърва ми и нейния годеник.

И той посочи Харви, който седеше през три стола на централната маса. После като се наклони напред, той огледа реда в отсрещната посока, където седеше Отец Рамшоу и каза:

— Ще ги венчаете ли, отче?

Свещеникът отговори развеселен:

— Да ги венчая ли? Разбира се. Ще венчая и евреин с Алелуя, само и само да влезе в църква.

Разнесе се силен смях. Но Уини не се смееше; Джо също, защото си мислеше: не е много учтиво от твоя страна, татко. Тя страда и ти знаеш това. Но, може би, този беше начинът Даниъл да бъде внимателен, начин да спре кръвта от раната, в която беше забит ножа. Сега беше негов ред и това, което каза, беше по повода: не искаше да бъде забавен. Откровено каза, че всички в стаята знаят, че между него и Дон няма кръвна връзка, но дори и да бяха сиамски близнаци, нямаше да бъдат по-близки. И в тази връзка би искал да благодари на мъжа, когото наричаше „татко“ и на жената, която наричаше „майко“ за грижите към него през изминалите двайсет и пет години. И накрая се обърна към младоженеца и младоженката, вдигна чаша и каза:

— За двамата, които обичам най-много на света.

Като за кум речта му беше необикновена, сериозна и без нито една шега. Последваха аплодисменти, но те бяха сдържани и тук-таме някои от гостите поклащаха глави.

Наистина този Джо Коулсън беше странен човек, от типа на ония, които не можеш да опознаеш съвсем. Чудесен счетоводител; винаги внимателен и учтив и в същото време благороден. Да, това беше точната дума за него: благороден. Но това, разбира се, често се случва с осиновените деца и е обяснимо, защото човек никога не знае откъде са се появили…

Младоженецът и младоженката се преобличаха: в отделни стаи, разбира се. Тръгваха в пет часа, за да хванат влака от Нюкасъл, с който щеше да започне сватбеното им пътешествие в Италия и щяха да бъдат заедно цели три седмици.

Когато Дон се появи от стаята си, не се изненада, че майка му стоеше до вратата на спалнята си и разговаряше с един от гостите. Останалите гости кръжаха около площадката и стълбището и къщата беше изпълнена със смях и дърдорене. Те сигурно прииждаха от увеселителната площадка. Щом го видя, Уинифред каза на госта:

— Извинете ме.

Тя протегна ръка към сина си.

— Само за секунда, скъпи.

Гласът й беше висок и ясен като на майка, която иска да се сбогува със сина си насаме. Но веднъж след като го въведе в стаята и затвори вратата, застана, срещу него с ръце, хванати една в друга и притиснати в гърдите.

— Щеше да си заминеш без да ми кажеш една дума, една дума насаме!

— Не е вярно, майко. Щях да дойда.

— Не, нямаше да дойдеш. Знаеш ли, че това е краят?

— О, моля те. Моля те. Не разваляй деня! — каза Дон и като затвори очи за момент. Но когато ги отвори, тя се беше приближила до него и той усети топлия полъх от думите й върху лицето си.

— Когато се върнеш, може да не съм тук. Мисля, че няма да го понеса. Може да е свършено с мен.

— За бога, майко! — Тонът му беше рязък и когато главата й започна да тресе от възбуда, той процеди през зъби: — Не започвай! За бога, недей да почваш отново!

— О! О! Досега не си ми говорил с такъв тон. Вече те губя. Защо трябва да преживявам всичко това? С какво съм го заслужила…? О, Дон. Дон.

Той отново се намери в прегръдките й. Но не намери сили да я прегърне; близостта й го отблъскваше и това чувство беше ново. Слагайки ръце върху раменете й той я отблъсна почти грубо и каза:

— Чуй ме, опитай се да бъдеш разумна: вече съм женен; започвам свой нов живот. Разбираш ли?

— Да, да, разбирам. Вече те загубих.

— Все още не си, но си на път. Аз те обичам. Ти си моя майка.

— Ти ме обичаш? — Гласът й омекна. — Наистина ли ме обичаш, Дон?

— Да, да. — Той раздвижи ръцете си върху раменете й като че ли искаше да я разтърси, но тялото й не реагира.

Тя го гледаше втренчено и хлипаше:

— Обещай ми, че винаги ще ме обичаш. Ще запазиш ли малко обич за мен? Обещаваш ли?

Той изпита желание да се обърне и да избяга от нея, от къщата и от всички в нея. С изключение на Анет. Той си представи как държи Анет за ръка и двамата бягат. Но се чу да казва спокойно:

— Обещавам. Сега трябва да тръгвам.

— Целуни ме.

Той бавно се наведе към нея, за да допре устни до бузата и отново се озова в прегръдките й. Но сега с отворени устни тя целуваше неговите, стройното му тяло, притиснато до нейното.

Малко по-късно той успя да се измъкне от стаята; въпреки че не слезе направо долу, а отиде в банята и там, като заключи вратата, се наведе над мивката и изплакна обилно лицето си със студена вода. Целият трепереше. Тя не беше с ума си. Сигурно беше изгубила разсъдъка си. Той изплакна устата си със шепа вода и разтри устните си; после подсуши лицето си, избърса капките вода отпред на костюма си и с усилие да се съвземе няколко пъти дълбоко пое дъх преди да излезе от банята.

На стълбището стоеше баща му.

— Идвах при теб. Къде беше? Анет те чака долу. Какво има?

— Нищо, нищо.

Даниъл погледна към коридора и тихо каза:

— Последно сбогом ли?

Дон бавно пое въздух преди да каже:

— Да, татко, моето последно сбогом.

— Е, момчето ми, свърши; връвта е срязана. И нека да бъде така. Разбра ли ме?

— Да, да, разбрах.

Те се гледаха един друг в очите както могат да се гледат двама мъже на една и съща възраст и с един и същи житейски опит.

— Да вървим тогава.

Даниъл го хвана за лакътя и го поведе надолу по стълбите към претъпканата гостна, където всички говореха едновременно и после се изнесоха на пътя.

Сега Анет беше в прегръдките на майка си; баща й, на когото изглежда, беше трудно да размърда вдървеното си тяло, я целуна първо по едната буза, после по другата и каза спокойно:

— Господ да те пази, детето ми.

Сред оживлението не се забеляза отсъствието на двама души: майката на младоженеца и Стивън, братът на Дон. На Стивън пак му се случи неприятност, за която като цяло, никой не разбра; за всеки случай, той махаше с ръка от прозореца на горния етаж и то щастлив, защото баща му му беше позволил да слезе и гледа танците на площадката по-късно вечерта. Може би само Даниъл, Джо, Фло и Дон бяха забелязали отсъствието на Уинифред.

Сега Дон и Анет бяха в колата. До единия прозорец стояха Даниъл и Джо, до другия Фло и всички говореха едновременно:

— Внимавайте по пътя!

— Успех в живота, момчето ми. — Тези бяха думите на Даниъл.

— Винаги сте добре дошли. — Това беше от Джо.

— Благодарим — отговориха двамата заедно и обърнаха главите си към другия прозорец, където Фло протегна ръка към ръката на Анет и каза с нежност:

— Обичайте се.

И двамата бяха твърде преситени, за да кажат нещо; и когато Дон превъртя ключа и колата заподскача, главите на Даниъл и Джо изчезнаха от прозореца и тяхното място зае Отец Рамшоу, като се мъчеше да заглуши шума от двигателя.

— Като свещеник последната дума Трябва да е моя. Господ да благослови и двама ви.

И с най-сериозно изражение на лицето си той извика:

— Ако се отбиете при папата, поздравете го от мен. И чуйте, да му подшушнете, че при мен има едно кюре, което е идеално за главен секретар. Бедният, мога да му го изпратя; необходимо е само да каже.

Двамата се разсмяха високо и Анет каза:

— Добре, Отче, с удоволствие.

— Довиждане. Довиждане.

— Довиждане. Довиждане.

Гласовете изстреляха колата напред и с чувството, че нещо отзад трака, Дон каза:

— Обзалагам се, че са закачили нещо. Карай, по пътя ще спрем да видим.

Тогава Анет се обърна, погледна през задния прозорец и каза:

— Те бягат надолу по пътя.

— Може да бягат, скъпа, всички може да бягат, но няма да ни хванат. — Той я погледна и погледът му преливаше от любов. — Ние сме свободни. Разбираш ли това, скъпа? Свободни сме.

— О, да, да, за толкова много неща сме свободни. О, скъпи, край на притесненията, край на страха, че нещо може да стане ако и когато…

Той вдигна едната си ръка от волана, взе нейната и бързо я вдигна до устните си.

Наближаваха портата, която водеше към тесния страничен път, когато Анет още веднъж се обърна да погледне през задното стъкло и извика:

— Това са Джо и баща ти. Те бягат с нас.

Това бяха последните думи, които тя си спомняше. Видя фургона. Той беше като падаща върху тях кула, но преди да падне ги издигна във въздуха и виковете им прозвучаха в ушите й като на хора, които летят във въздуха точно преди колата да прелети над склона и да се блъсне, а тя знаеше, че ще се блъснат, защото колата беше станала голям кон, летящ кон. Той се издигна над желязната ограда, после се устреми към небето, право нагоре.

Всичко утихна.

5

Беше дванайсет и половина в неделя сутринта. В болницата Даниъл и Джо седяха от едната страна на малка маса, а Фло от другата. На друга маса бяха седнали Джанет и Джеймс Алисън; тя наведена напред с подпрени на масата лакти, а той изправен със затворени очи. Човек би могъл да помисли, че е задрямал, ако от време на време не поглеждаше Уинифред с безпокойство. Тя се разхождаше в свободната площ пред вратата на стаята, по шестнайсет крачки в двете посоки.

Никой нямаше да си спомни кога за първи път тя започна да крачи из стаята, въпреки че всеки щеше да си припомни как тя изкрещя, когато Даниъл се опита да я заведе за ръка до стола и едва не събори Фло на земята с рязкото замахване на ръката си; и когато Джо каза: „Моля те, мамо, няма да си помогнеш така“, а тя скръцна със зъби.

Единственият, който все още не се беше приближил до нея беше Харви. Сега той влезе в стаята с поднос за чай, сложи го на масата и подаде на всеки чаша чай. И когато върху подноса останаха две чаши, той взе едната, обърна се и бавно тръгна към Уинифред, като и се изпречи и застана пред нея с чаша чай. За секунда той си помисли, че тя ще я блъсне от ръката му. Но за голямо учудване, тя не само взе чашата от него, но седна на най-близкия стол все едно, че кризата беше преминала.

Изглежда напрежението изчезна от стаята. Но само за малко, защото едва бяха отпили от чая, когато вратата се отвори и се появи сестрата от нощната смяна. Като погледна към мистър и мисис Алисън и се обърна към тях по име, тя каза:

— Сега бихте ли дошли с мен да видите дъщеря си? Тя се съвзе. Но можете да останете съвсем за малко.

И двамата скочиха от местата си като че ли беше включена една и съща електрическа инсталация и докато сестрата отваряше вратата, Уинифред я хвана за ръката и попита:

— А сина ми?

Сестрата каза:

— Все още е в операционната, мисис Коулсън. Докторът ще ви се обади веднага щом операцията свърши. Запазете спокойствие.

След като вратата се затвори, Уинифред отново започна да крачи напред-назад. Но сега повтаряше под носа си: „Запази спокойствие. Глупаци! Запази спокойствие. Запази спокойствие.“ Думите се процеждаха през стиснатите й зъби и когато тя повиши глас, Даниъл бързо стана от мястото си, хвана я за раменете и изсъска:

— Достатъчно! Престани! И се опитай да си представиш, че не си единствената, която се притеснява.

Малко грубо я блъсна към стола, изправи се над нея, като лицето му почти докосваше нейното и изръмжа:

— Пак те прихващат, и бога ми, така ще те цапна през лицето, че трудно ще виждаш. Разбра ли?

За втори път през тази седмица той заплашваше да я удари и когато тя го погледна, очите й бяха изпълнени с такава омраза, че той почти можеше да я подуши. Изправи се задъхан, като че току-що се бяха мъчили да го удушат и се обърна към Джо и Харви, които стояха един до друг, готови сякаш да се намесят и да го възпрат.

След малко всички отново седнаха и Фло, като ги огледа, каза:

— Хайде, изпийте си чая. Изстива. — И като послушни деца мъжете взеха чашите си и отпиха от тях.

След около десетина минути вратата се отвори и се появиха двама мъже, които се представиха като мистър Ричардсън, хирургът и доктор Уолтърс. И двамата изглеждаха изтощени, особено хирургът, който беше пребледнял.

Уинифред скочи от мястото си и се втурна към тях. Той я потупа по ръката и каза:

— Всичко е наред. Всичко е наред.

— Как е той? Как е синът ми?

— Седнете. Седнете.

Тя нетърпеливо поклати глава и остана права, а мистър Ричардсън, след като отмести поглед от нея към другата жена и тримата мъже и задържа погледа си върху Даниъл, каза тихо:

— Операцията продължи доста дълго.

— Той… той ще се оправи ли?

— Ще трябва да се изчака; доста е пострадал.

— Ще живее ли? — Уинифред запита настойчиво. Той я погледна право в очите и каза:

— Това също не се знае, мисис Коулсън. — Гласът му беше напрегнат. — Ще ви обясня — той отново погледна Даниъл. — Няма да може да използва краката си. Пострадал е гръбнакът в областта на прешлените. Това може би няма да се окаже толкова сериозно, но белият дроб е разкъсан, а черният също е пострадал. От черния дроб ми се струва, че може да има сериозни последствия. Но все още е твърде рано Сега ще ви посъветвам да се приберете в къщи и да си починете. По-късно ще има достатъчно време да…

— Аз няма да се прибера в къщи. Трябва да го видя. Ще бъда до него.

— Страхувам се, че няма да можете да останете, поне тази вечер не, мисис Коулсън.

Гласът на доктора беше категоричен:

— Моментът е много опасен. Елате пак сутринта и ще продължим, но в момента абсолютно забранявам да го безпокоите.

Сякаш тялото на Уини щеше да се пръсне: гърдите й се надигаха, а бузите й се бяха издули като че ли задържаше дъха си.

Гласът на Фло изглежда разчупи леда, когато тя попита:

— Как е Анет… жена му?

Сега доктор Уолтърс отговори на Фло:

— О, имала е голям късмет — каза той. — Счупена ръка, натъртени ребра и леко сътресение. Учудващо е, че се е отървала с толкова малко. Ще се оправи. Тя също има нужда от тишина и спокойствие. И както ви каза мистър Ричардсън, ще постъпите правилно, ако се приберете в къщи и си починете. Ние също. — Той наклони глава към колегата си: — С удоволствие бих си легнал. Надявам се, че ме разбираш.

— Да, разбира се. — Това беше гласът на Джо. — Ще… ще постъпим както казвате, докторе. И… много ви благодарим.

— О, да, да. — Думите на Джо като че ли напомниха на Даниъл, че трябва да бъде любезен и той се поколеба, преди да продължи. — Малко сме замаяни. Стана… стана така неочаквано. Сватбата… Току-що бяха тръгнали… Просто невероятно…

Мистър Ричардсън кимна, преди да каже каквото се полага в такива случаи:

— Случват се такива неща. Никой не знае защо. Но винаги има надежда. Сега ви пожелавам лека нощ. — Той се наведе към Даниъл и след това излезе, следван от доктор Уолтърс.

С изключение на Уини, всички се приготвиха да тръгват; тя продължаваше да стои и вцепенено гледаше напред. След като я погледна, Даниъл мина край нея и излезе. Фло също я погледна; даже се спря пред нея преди да излезе.

Джо спря и каза:

— Хайде, мамо; утре щом като станем ще те докарам тук.

За малко му се стори, че тя е абсолютно решена да остане там, където стоеше, но когато погледна назад към чернокожия мъж, застанал на няколко крачки от нея и изглежда не възнамеряваше да мръдне оттам преди нея, тя се втурна напред, като се отскубна от ръката на Джо.

Джо и Харви размениха погледи; тръгнаха заедно след нея.

Когато се прибраха в къщи, беше два часа сутринта и Уини, която още не беше проговорила, тръгна направо към стаята си. Някакво чувство на зашеметеност изглежда беше обхванало и останалите, докато отпиваха от горещия чай, приготвен от Маги — тя без да се оплаква от късния час беше приготвила стаи за Фло и Харви.

С изключение на Стивън, всички бяха на крак преди осем сутринта. Предната вечер бяха дали на Стивън много силни успокоителни. Очевидно той беше станал свидетел на катастрофата от прозореца на таванската си стая, дълго крещя и стена и беше станал толкова необуздан, че се наложи да повикат лекар.

Маги беше на крак от шест часа. Приготви закуска, която никой не докосна. Седеше в дневната си с лице срещу Даниъл. Очите й бяха зачервени и подути, а гласът й съкрушен.

— Не можа да избяга в крайна сметка, нали?

Даниъл мъчително преглътна преди да отговори:

— Не, не можа.

— Но ако състоянието му е толкова лошо, колкото казваш, тя пак може да го загуби. Всички може да го загубим, но по-добре да го видя мъртъв, отколкото безпомощен, защото тогава ще се върне в началото, или преди него.

— О, не, за бога. Те си имат собствен дом и доколкото разбирам, Анет няма много тежки контузии и ще се грижи за него. И винаги ще има медицински сестри. Не, за бога! Маги, аз ще се погрижа за това: така или иначе, те трябва да почнат свой собствен живот. Тя може и да не се отдалечи от прага на вратата, но поне те ще си бъдат у тях. Той ще има съпруга.

Тя го погледна преди да се обърне и тръгна към скрина, от където извади чиста престилка. Докато я завързваше, попита:

— Ще се върнете ли за обяд?

— Съмнявам се — отговори той.

— А Фло и мистър Рочестър ще останат ли?

— Не знам… Какво мислиш за него? Изненада ли се като разбра за кого се е сгодила?

— В началото може би — да, но после, не. Представям си колко много жени биха желали да се свържат с човек като него, образован и доста хубав. Те, всички черни, са хубави. Никога не съм виждала грозен чернокож. А ти?

— Като си помисля, май не съм. Както и да е, и двамата сме на едно мнение: мисля, че е постъпила добре за себе си, цветът е без значение. Сега трябва да тръгвам.

Той стоеше и я гледаше; после пристъпи напред и ръцете му я обгърнаха, а нейните се увиха около него и двамата стояха прегърнати; заровил глава в рамото й, той промълви:

— О, Маги, съкрушен съм, не само заради себе си, но и заради него. Страх ме е да мисля за бъдещето.

Тя го отдръпна от себе си и изтри сълзите от бузите си с единия си пръст.

— Нищо не може да се направи. Вчерашният ден доказа това. Бог взима, бог дава. Тръгвай сега; и да не забравиш да се обадиш от болницата.

Той кимна, но не каза нищо повече и излезе. В хола Фло и Харви вече го очакваха прави заедно с Джо и като го видя, Фло бързо се втурна към него:

— Опитах се да говоря с нея, но тя не си отвори устата.

— Къде е тя?

— В трапезарията пие чай; нищичко не е хапнала.

— Нищо, това няма да й навреди. — Гласът му беше мрачен. — Тя има достатъчно сланини, които да я крепят. Доведи я. Кажи й, че сме готови и я чакаме.

— Тя е готова и чака почти от един час. — Фло, изглежда се притесни от отношението на Даниъл, но той си каза думата.

Напрежението като че се повишаваше и Джо запита Харви:

— Ще си тръгваш ли днес?

— Въобще не е належащо. И двамата имаме една седмица отпуска; бихме могли да останем и да помогнем с нещо. — Той погледна към Даниъл, а Даниъл спокойно каза:

— По всяко време сте добре дошли. Оставам на вас да решите.

От коридора се появи Фло, следвана от Уинифред, която мина край тях все едно, че бяха невидими, излезе от къщата и зае мястото си в колата на пътя; докато се наместваше подпъхна краищата на палтото си под краката, като че ли искаше да предотврати докосване с крака на мъжа си.

Даниъл отмести поглед от счупената ограда когато минаваха през портата и излизаха на пътя и не каза нито дума, докато не приближиха болницата. Тогава, сякаш шепнейки на някого, той мрачно каза:

— Само да си посмяла да направиш тук истеричното си шоу, помни — аз имам по-добро: нали знаеш, че има съвсем обикновен лек за истерия.

Тя не отговори веднага; всъщност чак когато той паркира сред редицата от коли в предния двор на болницата, тя каза зловещо:

— Ще си разчистя сметките с теб. Ще видиш.

На което той отговори:

— Ще си разчистим сметките и ще се моля на господа това да стане скоро.

Докато тя крачеше към болницата, той се обърна назад към другите, които слизаха от тяхната кола и заедно с тях влезе в приемната. Там чу Уинифред високо да заявява: „Искам да видя доктор Ричардсън.“ и отговора на дежурния: „Съжалявам, но доктор Ричардсън е в операционната в момента, но можете да изчакате в чакалнята, ще ви извикам друг лекар.“

Даниъл беше застанал пред него и се намеси в разговора, като попречи на жена си да продължи:

— Бихте ли ми казали в кое отделение е синът ми? Сигурно ви е нямало тук по-рано; той е опериран, казва се Коулсън.

— Да, да — дежурният кимна — зная, но нали ви казах, че ако изчакате, ще повикам друг лекар.

— Благодаря.

Той тръгна, следван от Джо, Фло и Харви, независимо че Уинифред остана там цяла минута, преди да тръгне след тях.

В чакалнята имаше повече хора, отколкото когато си бяха тръгнали рано сутринта; поне една дузина хора чакаха и само три места бяха останали свободни. На всичко отгоре три деца се гонеха между масите.

След като хвърли един поглед, Уинифред се върна в коридора. Джо и Даниъл бързо размениха погледи и Джо излезе след нея.

Харви придружи Фло до свободното място и седна до нея, а Даниъл застана близо до вратата и всички усетиха тишината, която настъпи в стаята. Бяла жена с черен мъж. И то какъв! И двамата издокарани, а не като онези смесени двойки, които човек може да види в Богс и които предизвикваха обществеността; на тия двамата не им пукаше. Това някакси се излъчваше от възрастните, които с изключение на младежа и мъжа, бяха все жени.

Но те едва бяха постояли няколко минути, когато вратата се отвори и Джо извика:

— Татко.

После кимна към Фло и Харви. И ето ги отново в коридора, застанали пред млад доктор, който обясняваше:

— Мистър Ричардсън би желал да ви види. Ще бъде свободен след половин час. Междувременно може да видите пациента, но само за малко. Във всеки случай, мистър Коулсън още е в безсъзнание. Ще трябва да мине известно време. Ако обичате, оттук. И… моля ви, по двама.

Той ги поведе през коридора, после през друг коридор и излязоха на една площадка, водеща към отделение, там беше много оживено и тракаха чинии върху количката за храна, която изнасяха навън. Младият лекар спря пред вратата. После като кимна първо на Даниъл, а след това и на Уинифред, отвори вратата и те влязоха.

Даниъл бавно се приближи до леглото и погледна към сина си, който би могъл да бъде и мъртъв, толкова безцветна беше кожата му. В едната му ноздра имаше тръбичка, на ръцете му също, а над краката му висеше шина.

Даниъл затвори очи за секунда: гърлото му беше свито, а душата му крещеше: „Краката му! Краката му!“ Когато чу някой до него да диша тежко, той отвори очи и погледна през леглото към жена си. Лицето й беше изкривено от мъка и по брадичката и се стичаха сълзи. Тя стенеше.

Една сестра, която той не можа да разбере откъде се беше появила, внимателно хвана Уинифред за ръката и каза:

— Елате! Елате, моля.

Уинифред блъсна ръката й настрани и промълви:

— Искам да остана. Ще седя до него.

— Докторът каза…

— Аз съм негова майка. — Тя почти изсъска в лицето на сестрата, а тя като че ли умолително погледна през леглото към Даниъл. В отговор на това той пристъпи към леглото и Уинифред бързо се отдалечи. Тръгна към вратата, като негодуваше:

— Искам да се видя със специалиста. Не лекаря, не хирурга, а специалиста.

Даниъл едва забележимо поклати глава и тихо запита сестрата:

— Кога… кога според вас ще се съвземе?

Отговорът беше:

— Не знам… не се знае.

Тогава той попита:

— В кое отделение е жена му? Мисис Коулсън?

— Мисля, че е на горния етаж.

— Благодаря ви.

Няколко минути по-късно го въведоха в едно странично отделение и там, за своя изненада, той видя Анет да седи в леглото, подпряна от двете страни. Очите и бяха отворени и когато той се приближи до нея, видя, че едната и ръка беше в гипс и дясната половина на лицето съвсем безкръвна, както след внезапен удар.

Гласът й прозвуча слабо, когато каза: „Татко.“

— О, миличката. О, скъпа моя. — Той вдигна другата й ръка от завивката и я погали. Тогава тя попита:

— Дон? — и после пак — Дон? Много… ли е зле? Те… няма… да ми кажат.

Той преглътна преди да я излъже:

— Ще… се оправи. Разбрах… разбрах, че краката му са пострадали. Още не е в съзнание, но ще се оправи. Ще видиш.

Сестрата влезе след него в отделението, подаде му стол, той й кимна в знак на благодарност и седна.

— О, скъпа, недей, не плачи! — каза той, като все още държеше счупената й ръка.

— Ние… ние…

— Да, скъпа?

— Бя… гахме.

— О, да, да, бягахте. Пак ще избягате, скъпа. Не се тревожи.

— Защо, татко? О, защо стана така?

Последната дума беше казана с по-силен глас и подейства като сигнал за сестрата, при което Даниъл се отдръпна, а тя започна да я успокоява:

— Хайде, сега трябва да поспиш пак. Ще ти донеса да пийнеш нещо и после ще си почиваш. След това ще се почувстваш по-добре.

Даниъл се отдалечи от леглото. Само преди няколко часа тя беше булка, красива булка, а сега изглеждаше като някой, който по невнимание е стъпил на боксовия ринг и здравата си е изпатил.

Той почака в коридора докато сестрата излезе от отделението и тихо попита:

— Какво е състоянието й?

— За голямо учудване се е отървала леко. Цялото й тяло, естествено, е натъртено, но единствената счупена кост е на ръката. Като по чудо се е спасила, докато съпругът й, както разбирам, е доста зле. Вие… баща й ли сте?

— Свекъра й.

— О, значи той е ваш син?

— Да, мой… — Но не можа да довърши изречението, защото сестрата продължи:

— Каква трагедия! Само няколко часа след сватбата, точно преди сватбеното пътешествие. Да не повярваш, че се случват такива неща.

Когато по-късно той излезе от тоалетната, очите му бяха зачервени, но изглеждаше по-спокоен. И докато вървеше към чакалнята, едва не се сблъска с хирурга.

— А, ето ви и вас, мистър Коулсън. Исках да си поговорим.

— Добро утро, мистър Ричардсън. Току-що ходих да видя снаха си.

— О, да, да. Имала е късмет. Чудна работа как се е отървала с толкова малко. Бихте ли дошли за малко в офиса ми?

Те влязоха в малка стая и хирургът посочи един стол:

— Седнете.

Той зае мястото си зад едно дълго бюро, хвана с две ръце попивателната и като се наклони напред, каза:

— Съжалявам, мистър Коулсън, но съм принуден да ви помоля да разговаряте сериозно с жена си по отношение посещенията при сина й, поне през следващите няколко дни, докато не сме напълно сигурни за състоянието му. Както вече ви казах, възможно е да не може да върви повече, а и дробът му е съвсем увреден. Честно да ви кажа, имал е късмет, че е останал жив, ако мога така да се изразя. Като се има предвид проблема с черния дроб, той няма да е в състояние да задържа. На всичко отгоре трябваше да махнем и част от белите дробове.

Той направи пауза и като протегна ръка, потупа края на попивателната преса, като че ли по този начин изразяваше съчувствието си към Даниъл и каза:

— Зная, че звучи достатъчно ужасно, но можеше да бъде и по-лошо. Това са проблеми с физическото състояние, които по един или друг начин могат да се лекуват, но докато той не дойде в пълно съзнание, откровено казано, не може да се разбере какво е станало тук. — Той се потупа по челото. — Проблемът е, че трябва да си отговорите на въпроса дали е за предпочитане да го видите мъртъв, с което да се сложи край на предстоящите мъки, или да бъде жив и до края на живота си да бъде обслужван. А кога ще стане ясно… не мога да се ангажирам с време. Не знаем дали мозъка е засегнат, въпреки че открихме леко счупване на черепа. Същият въпрос ще важи и за него, когато разбере за състоянието си: дали ще иска да продължи да живее. И в двата случая желанието е от първостепенно значение, но е необходимо време, за да се отговори на този въпрос. И както ви казах, следващите дни са решаващи: затова настоявам да не се подлага на излишно напрежение, защото съм привърженик на теорията, че в много случаи, когато пациентът очевидно е в безсъзнание, той може да приеме емоциите на околните. А жена ви… вие я познавате по-добре от всеки друг, изглежда е с крайно изпънати нерви. Прав ли съм?

Даниъл погледна хирурга за секунда и тогава отговори:

— Да, прав сте, съвсем сте прав. Работата е там, че той е смисълът на живота й години наред. И няма какво да крия, още вчера тя обезумя при мисълта, че го губи чрез брака му. Но сега, ако му се случи нещо… О! — той замахна с ръка пред лицето си като че ли пъдеше някоя муха — много е сложно всичко. Но ще се погрижа посещенията й да бъдат кратки.

Мистър Ричардсън стана от мястото си и каза:

— Благодаря ви. Ще предупредя, че само вие двамата ще можете да идвате при него през следващите няколко дни и то само за няколко минути. Но — той сви рамене — тя, изглежда, е твърдо убедена, че ще остане при него. Много ви моля да я убедите, че в момента това не е за негово добро.

— Можете да разчитате.

Още докато изричаше тези думи, в представите му се разиграваше сцената, когато той й казва, че трябва да изпълнява заповедите на лекаря, в противен случай лошо й се пише. Тази, последната част, го накара видимо да потръпне, защото нямаше съмнение, че ако тя се държи като предния ден, той няма да посегне.

Мистър Ричардсън каза любезно:

— А на вас, мистър Коулсън, няма да казвам да не се тревожите, защото е безсмислено, може да си починете и да сте сигурен, че ще направим всичко възможно, за да го върнем отново в живота; и когато или ако това приключи, да му помогнем да приеме живота, който му предстои.

— Благодаря, наистина ви благодаря.

Те се разделиха в коридора; нямаше нужда Даниъл да отива в чакалнята, за да вземе Уинифред, защото тя чакаше пред рецепцията. И това, което трябваше да каже, привлече вниманието не само на хората зад рецепцията, но и на тези в залата.

— Няма да оставя нещата така. Ще пиша до министерството на здравеопазването. Другите хора могат да стоят при пациентите, при семействата си. Кой е той, в края на краищата?

Гласът на Даниъл прозвуча като шепот, но думите се изсипаха от устата му все едно че изпиляваше желязо.

— Само човекът, който спаси живота на любимия ти син. На твоя син. На никой друг. И никой друг не изпитва болка и не се тревожи, само ти. Отиде ли да видиш Анет? Не. Не. Сега слушай! Изчезвай!

След като изгледа свирепо зяпналите наоколо лица, тя напусна сградата. Докато вървеше към колата се обърна назад, погледна го и процеди през зъби:

— Как можа да ме изложиш така!

— Никой не е в състояние да те изложи, защото ти си експерт в това отношение и се излагаш сама. И винаги е било така. Сега влизай в колата!

Той беше седнал вътре и запалваше двигателя, а тя все още стоеше там, докато звукът от смяната на скоростите не я накара да отвори вратата и да се свлече като тежък куфар върху седалката.

Отново не си размениха нито дума по време на пътуването и колата едва беше спряла, когато тя блъсна вратата, за да я отвори и се измъкна навън. И той отново се изненада, че с нейните килограми тя успяваше да се движи толкова леко, особено сега, когато прекоси пътя на бегом като младо момиче.

Джо беше пристигнал вече и бързо се насочи към колата на Даниъл. Наведе се до прозореца и каза:

— Внимавай с нея, иначе…

— Иначе какво?

Когато Даниъл излезе от колата, Джо отговори:

— На твое място бих извикал лекар. Ако тя продължава така, нещо ще щракне.

— То отдавна е щракнало, Джо. — Гласът на Даниъл прозвуча мрачно.

— До някъде, да, но това е различно. Тя никога досега не е трябвало да се справя с такова нещо.

— Както и никой от нас.

— Да, прав си, напълно си прав. Да извикам ли лекар?

— Да, обади му се. Не че това ще помогне.

Даниъл знаеше, че е прекалено рано за алкохол, но също така знаеше, че трябва да изпие едно силно уиски, преди да се качи горе и да се изправи срещу нея с новината, че няма да може да се грижи за детето си в болницата.

Той току-що беше изпил едно двойно уиски, когато вратата се отвори и един глас каза тихо:

— Татко!

Обърна се и видя Стивън да стои там колебливо. Даниъл тръгна към него и каза:

— Рано си слязъл. — Но не му зададе следващия въпрос: Защо и при това сам?

Вместо това попита:

— Къде са останалите?

— Маги е в кухнята, татко. Лили отиде на църква с Бил и мисля, че — той спря за момент и наклони главата си на една страна — Пеги мие банята. Не моята; аз бях послушен. Да, татко, бях.

— Умно момче. — Даниъл сложи ръка върху рамото на сина си. — Добре, а сега какво ще правиш?

— Искам… искам да намеря Джо. Искам… искам да го попитам за Дон и Анет.

От доста дълго време за Даниъл беше ясно, че Джо беше този, който момчето търсеше в случай, че се нуждаеше от помощ, а не него, своя баща. Той каза:

— Виж сега, мисля, че Джо ще бъде зает, тъй като всички току-що идваме от болницата и затова по-добре…

Стивън го прекъсна и бързо каза:

— Не ме… не ме изпращай горе, татко. Моля те; не ме изпращай горе. Много… много ми е мъчно. Искам… искам да отида да видя Дон. Аз… аз видях какво се случи вчера. Аз…

— Да, зная, че видя — Даниъл рязко го прекъсна — и че си разстроен, но сега искам да пазиш тишина и да ме слушаш. А аз ти обещавам: в момента, в който Дон и Анет се възстановят малко, аз самият ще те заведа при тях в болницата. Какво ще кажеш?

— Наистина ли?

— Да. Обещавам ти. В момента, в който се почувстват по-добре. Но ти трябва да бъдеш послушен. Нали знаеш какво означава това?

Момчето наведе глава и хленчейки като дете, каза:

— Да, татко, знам. Ще бъда послушен.

— Тогава отивай в кухнята и остани при Маги, докато аз се отбия горе, после ще сляза и ще си бъбрим. А може да изиграем един билярд.

— Наистина ли, татко? Ще играеш билярд с мен?

— Да, ще играя. Сега отивай!

Стивън се ухили от удоволствие, обърна се и като си влачеше краката, тръгна към кухнята. А Даниъл, гледайки към гарафата на шкафа, се поколеба малко преди да излезе и да се качи горе.

Вместо да почука на стаята на жена си, той попита:

— Там ли си?

Почака и когато никой не отговори, отвори вратата и влезе. Тя се беше преоблякла и седеше пред тоалетката. Често се беше чудил защо тя седи пред огледалото толкова дълго време, но реши, че се любува на гладката кожа и на това, че няма нито един бял косъм. А това го накара да се зачуди още повече защо тя не се замисли как да свали някой друг излишен килограм, защото без тях тя щеше да бъде доста представителна жена. Проблемите й с храненето, беше казал лекарят, идваха от вътрешни тревоги. Сега и той можеше да го каже — вътрешни тревоги — тревоги, с които беше обременила цялото семейство през изминалите години.

Той се приближи до леглото и като се хвана за колоната, каза:

— Трябва да ти кажа нещо.

Тя не отговори, а само го гледаше през огледалото, както винаги, когато седеше пред тоалетката.

— Става въпрос за посещенията в болницата — каза той. — Господин Ричардсън смята, че е за препоръчване през следващите няколко дни посещенията ни да бъдат много кратки, само една-две минути. Това ще даде по-добра възможност на Дон…

— По-добра възможност? — Тялото и бавно се раздвижи върху стола и тлъстините и като че ли се разляха на тласъци. Той видя мускулите на ръцете й да се издуват под прилепналите ръкави на дрехата й. Големите й гърди се надигнаха. За всеки друг тези движения със сигурност биха били намек за съблазнителност, но при Уинифред, както той много добре предчувства, това не беше сигнал за нищо друго, освен надигаща се ярост.

Думите й също както и движенията й, в началото бяха по-спокойни.

— По-добра възможност ли? — каза тя. — По-добра възможност? Съгласен си да му дадеш възможност? Съвестта ли те гризе? Ти подреди живота му: ти подготви сватбата му; щеше да направиш всичко, само и само да го отделиш от мен. Но встъпването му в брак беше нещо като официално прикритие на собствените ти действия, нали? — Тя говореше с по-висок глас, но още не беше започнала да крещи. — Не можа да се примириш с мисълта, че го пазех чист, че се погрижих той да тръгне по стъпките ти с оная мръсница.

— Престани! Затвори си устата!

Движението, което сега тя направи, беше скок. Изправи се на крака до леглото и хвана другата дървена подпора, като че ли се готвеше да я извие и измъкне от леглото.

— Да не си посмял повече да ми казваш да си затварям устата! А сега ме чуй. Ако синът ми умре, ще те убия. Разбра ли? — Тя крещеше. — Ти копнееше за миналата нощ, когато той щеше да се опозори и да стане мъж, също като теб с оная мръсница.

Ударът попадна точно през устата и; тя дори не залитна. Вместо това вдигна ръцете си и започна да дращи лицето му, като бълваше цинизми и той просто не вярваше на ушите си.

Хвана я за гърлото, започна да се бори с нея, и когато надигащата се в него омраза стана толкова силна, колкото нейната, той не искаше да знае какво ще стане по-нататък; през размазаната кръв видя тъмнокожото лице пред себе си и Джо, който здраво беше хванал Уинифред, когато тя се просна върху шезлонга до леглото.

Пеги се появи на вратата шокирана и Джо извика:

— Доведи Маги!

Изглежда Маги вече беше там, защото в следващия миг тя влезе в стаята, въпреки че се спря за малко и се втренчи в Даниъл. По лицето му се стичаше кръв от раздраните му бузи.

Тя бързо се обърна към Пеги и извика:

— Намери мисис Джаксън, тя е в градината със Стивън. После извикай лекар.

А на Харви каза тихо:

— Изведете го!

Даниъл се остави да го отведат от стаята. Но на площадката и двамата спряха, изненадани от присъствието на свещеника на стълбите.

Отец Коуди беше на трийсет и няколко години. Имаше вид на аскет, говореше отсечено и в гласа му не се долавяше никакъв акцент.

— Чух врявата — каза той. — Отбих се между службите да видя как я карат младите. Мили боже! Вие сте се били. Мисля, че не е време за взаимни обвинения. Напоследък жена ви страдаше. Не знаехте ли? Тя има нужда от спокойствие. И особено в такова състояние. Тия две дечица вчера! Но знаете ли — той вдигна ръка — казват, че греховете на бащите се предават на децата, дори до третото и четвъртото поколение. Всичко в живота се заплаща. Господ се грижи за това. Да, Той…

— Изчезвай! — Даниъл се беше измъкнал от ръцете на Харви.

— Как смееш! Как смееш! — Свещеникът хвана двете си ръце. — Не се отнасяй така с мен, Даниъл Коулсън. В момента аз съм изповедник на жена ти. Сигурен съм, че тя има нужда от помощта ми.

— Виж какво! Ако не искаш да ти помогна да излезеш оттук с ритник в задника, обръщай се и изчезвай. И да не си влязъл повече в къщата ми!

Отец Коуди погледна Харви, като очакваше той да възрази на този объркан човек; но всичко, което чернокожият мъж каза със сериозен тон, беше:

— На ваше място бих постъпил така, както ми казват, и то бързо.

— Не можете да ме заплашите. — Отец Коуди премести погледа си от Харви на Даниъл. Но когато той бързо се запъти към него със свити юмруци, свещеникът прецени положението си и рязко се обърна като каза:

— Господ решава нещата по свой начин: Той закриля избраниците си, ще видиш.

— Върви по дяволите и още по-нататък!

Двамата мъже стояха на най-горното стъпало и гледаха как облечената в черно фигура пресича хола и излиза от къщата. Сега Харви хвана Даниъл за ръката и каза:

— Хайде! Ще те изчистя.

После той добави нещо, което при други обстоятелства би предизвикало смях:

— Хич не го е страх, че отива по дяволите. Видя ли го как се кръсти долу на стълбите?

Лекарят даде на Уинифред успокоително почти без тя да разбере, защото яростта й още бушуваше. А когато видя лицето на Даниъл, каза:

— Ако беше тигър, щеше да забие ноктите си малко по-навътре; по-добре да ти сложа инжекция.

По-късно, когато се канеше да тръгва, каза:

— Някой от следващите дни тя ще има нужда от помощ, специална помощ. Разбираш ли?

Даниъл не само че беше наясно с това, но се молеше да стане по-скоро…

Беше около два часа, когато дойде Отец Рамшоу. Къщата беше необикновено тиха. Той влезе в хола, а след това тръгна направо към кухнята и попита Маги:

— Къде са останалите?

— Мисля, че ще го намерите в кабинета, Отче — каза тя. — Останалите са в стаите си.

— Да, него искам да видя. Сложила ли си чай?

— Не, но ако желаете, мога да сложа веднага, Отче.

— С удоволствие ще изпия един чай щом стане готов.

Той излезе, прекоси хола и се отправи към вратата, която водеше към кабинета. След като почука, каза:

— Аз съм.

Даниъл свали краката си от коженото канапе и седна; свещеникът се спря с отворена уста и каза:

— О, господи, не! Как се стигна дотук? И аз какви въпроси задавам.

Той седна на ръба на канапето и като клатеше глава, промълви:

— Трябва да се направи нещо. Но какво, само господ знае. Такива неща винаги стигат до кулминация, в този случай лицето ти. Добре ли се чувстваш?

— Не съвсем, Отче. За помощника си ли дойдохте?

— О, да. Да. — Като придаде строг израз на лицето си, свещеникът каза: — Знаеш ли, че си го обидил? И доколкото разбирам, си го пратил по дяволите; така си казал в действителност. — Той се обърна леко встрани: — О, колко пъти съм си мечтал да събера достатъчно смелост, за да кажа това. — И после бързо добави: — Не се опитвай да се смееш, ще те заболи, нали виждам.

Известно време двамата се гледаха един друг в настъпилата тишина и свещеникът промълви със сериозен тон:

— Сигурно съвсем е откачила. И как се стигна до тук, все пак?

— Тя направи сцена в болницата, защото не и позволяваха да стои при Дон и лекарят ме извика настрана и ме помоли да я убедя през следващите няколко дни да идва за по няколко минути, а не да стои с часове, дни или нощи, както тя искаше. Аз отидох и й го казах съвсем спокойно. Но тогава — той въздъхна — тя каза, че аз съм виновен за катастрофата. Аз съм ги бил подвел да се оженят и ако не трябвало да заминат с тази кола точно по това време, всичко това нямало да се случи. Цялата отговорност пада върху мен.

— Слушай, Даниъл, погледни на нещата от тази страна: тя е права, от това, което знам, ти си допринесъл, за да се съберат и да се оженят вчера. Странно, но в известен смисъл тя е права. Намеренията ти са били добри. Да, наистина са били добри. Искал си да спасиш момчето от пълното му обсебване. Ако има обратен едипов комплекс, този случай е точно такъв: Това може би е най-лошият случай, за който съм чувал. Знам и други такива случаи. Не е нещо необикновено. Напротив; но голяма част от него е скрита. Колко жени гледат на снахите си като на мръсници? Създават им неприятности и дори разделят семейството. Познавам една жена, която уреди развод. Да, дори бяха католици. Тя ги раздели, като ги накара да се намразят. След време младите се срещнали на улицата и както той ми разказа, казал на жена си: — „Трябва да съм бил луд, за да я послушам и да я поставя пред теб. Ако можеше да се върнеш, щях да я поставя на мястото й.“ — Така и стана и десет години живяха щастливо. Но всичко свърши по много странен начин, мъжът умря и няма да повярваш, но двете жени живяха години наред заедно като приятелки. Вярваш ли ми? Няма нищо странно в човешката природа. Знаеш ли, част от нещата ги виждам отвътре. — Той спря, силно разтърка с ръка гладко избръснатите си бузи и тихо каза: — Опасявам се, че скоро ще трябва да я отведат. Разбираш ли? Поне за известно време. Тя има нужда от специални грижи. За нейно добро ще бъде.

Даниъл гледаше свещеника. Беше изненадан да чуе изказана на глас мисълта, която беше в ума му от дълго време. Но тогава си казваше, че не е редно да си мислиш, че някой е душевноболен само защото проявява неестествена страст към сина си. Но тази страст не я ли побърка?

— Разбрах, че Дон е зле. Струва ми се, че ще е по-добре, ако всевишният си го прибере…

— Как можахте да го кажете, отче? Дори хирургът, мистър Ричардсън, не се отказа. Искам да кажа, че…

— Знам какво искаш да кажеш: докато има живот, има надежда. Но случайно познавам Фреди Ричардсън. Още от малък познавам семейството. Свързах се с него. Не знаех дали той или някой друг ще се заеме с Дон, но предчувствах, че знае за случая и той каза, че момчето е зле. И мисля, че трябва да приемеш истината. Сигурен съм, че ти ще можеш, но за нея се съмнявам. Преди малко ти ми каза, че се надяваш той отново да проходи, а аз мислех да те разубедя и го направих. Но сега като те гледам, чудя се дали ти дадох най-добрия съвет. Понякога ми се ще да съм по-близо до бога и тогава ще знам как да постъпя при такива обстоятелства.

Даниъл започна да се изправя и когато стъпи на краката си, каза:

— Мисля, че сте достатъчно близо, Отче, толкова близо, колкото всеки друг би могъл да бъде.

— О, не приемай нещата така. Не исках да се изкарам светец или нещо подобно. Не съм безгрешен.

— Знам какво искате да кажете, Отче, аз също ще ви кажа нещо сега. Сигурно го казвам, защото не знам дали съм буден или сънувам, но вие сте най-добрият ми приятел: знаете всичко за мен, и хубаво, и лошо; и мисля, че каквото и да ви кажа, никога няма да се обърнете срещу мен, дори и ако ви кажа, че тази сутрин исках да я унищожа.

— Сигурен съм, че при тези обстоятелства, това е съвсем естествена реакция, но човек трябва да се владее. Да не мислиш, че не съм изпадал в такова положение. — Той се усмихна кисело и каза: — Благодаря ти, Даниъл, че ме нарече приятел. Благодаря ти. Сега трябва да тръгвам, но — тук той размаха пръст срещу Даниъл — но преди да изляза, трябва да те порицая за това, че обиди помощника ми и го прати по дяволите. Тази история трябва да приключи. Аз съм единственият, който може да се възползва от тази привилегия.

Даниъл издаде звук, който би могъл да мине за смях и каза:

— Добре, Отче, да не е посмял да се приближи до мен, защото не мога да го понасям. Днес беше за последен път.

Свещеникът се наклони към него и с усмивка на лицето каза тихо:

— Това, което го е раздразнило най-много е присъствието на чернокожия, който се е осмелил да му каже да си тръгва. Този приятел ми харесва. И какъв глас само! Удоволствие е да го слушаш. А е и много хубав на всичко отгоре. Разбра ли, че вчера е предизвикал вълнение, в добрия смисъл на думата. Да, за голямо учудване в добрия смисъл на думата. Хората се интересуваха за него. Говорел като джентълмен, както се изрази един стар глупак. Хм! Жени! Ама не можем без тях. Сега знам, изповедната ми скоро ще бъде почти празна. Е, да тръгвам. Не мисля, че ще дойдеш довечера на благословение. Мога да те посъветвам да изпиеш две двойни уискита, да си легнеш и да се молиш — ще трябва много да се молиш и сутринта лицето ти ще изглежда малко по-различно. А каква причина ще измислиш, не знам. Оставям това на теб. Довиждане, Даниъл.

— Довиждане, Отче.

Той отново седна на канапето. Да, да, ще трябва да измисли нещо. Но кой щеше да му повярва? Никой, нито в службата, нито извън нея.