Годината на девствениците

1

Дон лежеше с поглед прикован към вратата и копнееше тя да се отвори и да види едно лице и се ужасяваше да не би да се отвори й да се покаже друго лице. От кога беше тук? От години, трябва да има шест месеца, а не шест седмици. Но бяха изминали точно шест седмици, откакто светът експлодира.

Той бавно вдигна едната си ръка от завивката и я погледна, а после вдигна и другата. Ръцете му бяха тук, главата му беше тук и можеше да мисли. Можеше да вижда и да чува, можеше и да говори. Можеше да прави всичко това, но каква полза? Тялото му го нямаше. Е, не съвсем; от време на време трябваше да диша тежко, за да се увери, че все още има дробове. О, господи, имаше и пикочен мехур, и вътрешности. Какъв позор! Дано, дано. Но нямаше крака. Не, имаше. Да, да, имаше; краката му бяха там, можеше да види пръстите, които се показваха. Но за какво щеше да ги използва? Защо не ги махнаха? Бяха взели от него толкова много други части. Побързай, Анет! Побързай! Мили боже, не позволявай мама да идва днес! Искам да видя татко и Джо. Да, Джо действаше успокоително. Вчера беше казал, че ще се опита да доведе Стивън само да надникне.

Само да надникне. Това правеха хората. Идваха, надникваха и си отиваха. Искаше някои от тях да останат по-дълго. Искаше Анет да стои цял ден и цяла нощ. Вчера тя остана, почти целия ден, предишния ден също. Не, не беше тогава. Майка му беше седнала там — той погледна към мястото до ръба на леглото — и го милваше, и го галеше, и му шепнеше. Това го притесняваше. Беше прекалено слаб, за да се справи с майка си. Трябваше да не я пускат. Ще говори за това с баща си. Баща му го разбираше. Джо също. И Анет, разбира се. О, да, да, Анет го разбираше. Не харесваше роднините й. Току-що беше разбрал, че не харесва роднините й. Баща й беше надут, а майка й беше толкова набожна, колкото и неговата. Смешно беше да си представи човек до каква степен бяха обсебени от бога. Странно, че си мислеше за такива смешни неща, когато неочаквано, само преди секунда мъглявината от съзнанието му се разсея и той си каза, че ще стане и ще се облече. Да, беше си го помислил: ще стана и ще се облека. Никога няма да стане и да се облече отново, знаеше това. Никога.

Той затвори очи и призова бога: не позволявай да се разплача, моля те, Исусе, не позволявай да се разплача. Света дева Марийо, не позволявай да се разплача.

— Дон. Дон.

— О, Анет. О, скъпа, не знаех, че си тук.

Той сложи ръката си в нейната и пръстите му леко я стиснаха.

— О, любов моя, така исках да те видя.

— Пуснаха ме за един час; слязох до хирургията. Виж, махнаха ми гипса от ръката. Трябва да ходя на масаж и на процедури, но скоро ще се оправи.

— Само за един час ли? — Той премигна срещу нея.

— Да, скъпи, само за един час.

— Много съм объркан, Анет; главата ми се върти. Понякога мислите ми са съвсем ясни, а после като че ли всичко изчезва и остава мъгла.

— Ще мине. Имаш голямо подобрение през последната седмица. Всички са учудени, че се оправяш толкова бързо.

— Така ли?

— Да, да, скъпи.

— Ще се върна ли някога в къщи?

— Разбира се, че ще се върнеш, скъпи.

— Имах предвид нашата къща.

— Да, в нашата къща. Всичко е готово.

Той премести погледа си от нея и разгледа бялата стая, струпаните на масата цветя, купчината картички, сложени на другата маса и тихо каза:

— Никога няма да мога да вървя, Анет.

— О, ще можеш. Има начини и средства за това.

— Няма, Анет. Чух ги, доктор Ричардсън и останалите. Не разбирах всичко от разговора, но чувах добре. Той говореше на студентите за операцията, за лумбалната област. Чух го да казва: „И какво става, когато тя е натрошена?“

— Слушай, скъпи. Не мисли за това. Ще се оправиш, ще видиш. Аз ще се погрижа за това. Нали знаеш какво трябва да очакваме. Спомняш ли си?

Той обърна глава и я погледна. После на лицето му се появи усмивка и той каза:

— О, да, да; спомням си. Да, Анет, спомням си. Гласът му се промени и той попита:

— Само ръката ти ли е счупена? Искам да кажа това ли е всичко, само натъртвания и счупена ръка?

— Да, скъпи, това е всичко, натъртвания и счупена ръка.

— Това е чудесно, чудесно. — Той обърна главата си върху възглавницата и като погледна нагоре, повтори: — Чудесно, чудесно. Така трябваше да бъде, нали?

Просълзена, тя отговори:

— Може би, скъпи.

Тя се наведе над него и устните й докоснаха неговите, а той протегна ръце и я прегърна. После тя изви тялото си така, че сложи главата си до неговата върху възглавницата и с нежен глас каза:

— Обичам те.

— Обожавам те — отговори той. — Винаги съм те обожавал и винаги ще те обожавам, докато съм жив… докато съм жив.

Когато в ъгълчетата на очите му се появиха сълзи, тя каза:

— О, скъпи мой, ти ще живееш, ще оздравееш. Слушай…

Но думите й бяха прекъснати от отварянето на вратата: там стоеше майка му.

За секунда те не помръднаха главите си: после Анет се изправи и седна, а очите й бяха приковани в жената, която сега гледаше нея.

— Здравей, майко — каза тя тихо.

Уинифред не отговори, а отиде от другата страна на леглото и погледна сина си; после се наведе и бавно го целуна по устните, преди да придърпа един стол и да седне.

— Как си, скъпи?

— Добре съм, майко… много по-добре.

— Донесла съм ти от ябълковия сладкиш, който направи Маги; твоя любим сладкиш.

Тя се присегна към един пакет, който беше оставила на страничната маса.

— А на тях им казах — тя кимна към вратата — кой е любимият ти сладолед.

Той притвори очите си за малко и каза:

— Майко, те знаят какво трябва да ям. Много са внимателни.

— Да, но половината от тях са невежи. Това е болнична храна. Въпреки, че сега си в отделна стая, храната е от болница.

Тя погледна към Анет.

— О, махнали са ти гипса?

— Да. — Анет сви ръката си. — Счупването не беше много лошо. Имала съм късмет.

— Да, наистина си имала късмет.

Двете замълчаха, но когато скоро върху веждите на Дон се появиха капчици пот и Анет стана, за да ги избърше с кърпичката си, Уинифред се надигна от стола и каза:

— Не така!

Отиде до чешмата в ъгъла на стаята, намокри една кърпа за лице, върна се до леглото и започна да трие лицето му и през цялото това време той държеше очите си затворени. Но когато тя започна да трие ръката му, той я дръпна и каза:

— Моля те, недей! Измиха ме.

— Не се вълнувай! Лежи си спокойно.

И като погледна през леглото към Анет, тя каза:

— Няма нужда и двете да седим тук. Мислех, че ти ще се погрижиш за къщата всичко да бъде наред.

— Това вече е направено. И тя е моя къща.

И двете се стреснаха, когато Дон извика:

— Сестра! Сестра!

В същото време вдигна ръката си и натисна звънеца. Когато вратата веднага се отвори и сестрата влезе, той й каза:

— Сестра, изморен съм.

Сестрата погледна първо възрастната жена, после младата и каза:

— Ако обичате да излезете.

И докато двете бавно отиваха към вратата, Дон извика:

— Анет! Анет!

Почти на бегом тя се върна и се наведе над него:

— Да, скъпи? Не се тревожи! Връщам се след малко. Не се тревожи!

В коридора те застанаха една срещу друга. Преди Анет да успее да проговори, Уинифред каза:

— За двама души има твърде малко място в стаята.

— Съгласна съм, че е така. Първото място е за мен, аз съм негова жена. Моля те, запомни това!

— Как смееш?

— Да, скъпа, и ще продължавам.

Като каза това, Анет тръгна към вратата, на която пишеше „Сестра Бел“. След като почука и отвътре я поканиха да влезе, тя обясни накратко какво се е случило и завърши с думите:

— Кой има правото да стои при съпруга? Майката или съпругата?

— Съпругата, разбира се. Не се безпокойте, мисис Коулсън, разбирам притеснението ви и ще говоря с мистър Ричардсън относно бъдещите посещения на майка му. Много ви се насъбра. — Тя заобиколи бюрото, сложи ръката си върху рамото на Анет и каза: — Спокойно, спокойно. Ти беше много смела. Не плачи. Остави това на мен, аз ще се оправя с нея. Тя в коридора ли е още?

— Беше.

— Тогава стой тук докато се върна.

Няколко секунди по-късно Анет чу гласа на свекърва си да произнася думите, които вече беше свикнала да слуша през изминалите няколко седмици: „Той е мой син. Ще видите.“

Последва тишина, но сестрата не се върна веднага. Когато влезе, се усмихна като че ли насила.

— Навън е чисто, можеш да отидеш при мъжа си.

— Благодаря. Много ви благодаря. Между другото — тя направи пауза — имате ли някаква представа кога горе-долу ще мога да го заведа в къщи?

— О! — Сестрата повдигна вежди, преди да отговори. — Страхувам се, че трябва да мине известно време, няколко седмици. Към края на тази седмица трябва да му направят друга операция и още нещо, веднъж след като го заведеш в къщи, ще бъде под непрекъснати грижи за известно време. Това знаеш ли го?

— Да, да, ясно ми е.

— Той се възстановява много по-бързо, отколкото предполагахме и винаги изглежда по-добре, когато си при него.

Анет не можа да каже нищо в отговор на това, излезе и отново отиде в стаята на Дон.

Той лежеше със затворени очи без да има представа кой е влязъл, докато тя не взе ръката му. Тогава той каза:

— О, Анет. Какво… какво да правя с нея?

— Не се тревожи, не се тревожи; сестрата ще се погрижи за всичко.

— Тя ме разстройва, скъпа. Нищо не мога да направя. Ужасявам се от мисълта, че може да влезе. Какво ще правя?

— Ще си лежиш и ще си поспиш. Помисли си само, след няколко седмици ще си бъдеш у дома. Искам да кажа в нашия дом. — Тя стисна ръката му между двете си ръце. — Това е всичко, за което живея, да си бъдеш по-скоро в къщи.

— Но как ще се оправиш?

— О, — тя се засмя — ако това е всичко, което те тревожи, не мисли за него в този момент. Как ще се оправя ли? Ще ми помагат. Бих се справила и сама. Ще видиш на какво съм способна.

— Но… но до кога ще продължава това, скъпа?

Тя го погледна. Да, до кога ли? Този въпрос имаше две страни, но тя не знаеше за коя намекваше той.

— Докато продължава — каза тя. — Затвори си очите, скъпи, и поспи. Не искаш да изхвърлят и мен, нали?

Той не отговори, само обърна главата си настрани и лежейки я гледаше. А тя, като държеше ръката му между гърдите си, гледаше него.

2

— Слушай, скъпа. — Даниъл сложи ръката си върху рамото на Анет, докато вървяха от болницата до колата. — Няма никой, който повече от мен да иска той да се върне в къщи. Повярвай ми, скъпа. Ще го пуснат при едно условие: ако обещаем, че за Дон ще се полагат съответните грижи. О, знам, че можеш да вземеш сестра за през деня и за през нощта, но една сестра няма да е достатъчно. Трябва някой да го вдига, да го обръща. Както знаеш, още не може да задържа нуждите си и винаги ще бъде така. После, с уврежданията на черния си дроб и на гръдния кош, той няма сила да се изправя и да ляга. Единствената причина, поради която мистър Ричардсън се съгласи да го пусне е, че изпада в състояние на депресия, главно от това, че не си непрекъснато до него, И не забравяй: не е минало много време, откакто ти свалиха гипса. Не би могла да помагаш на сестрата да го вдига, докато двамата с Джо винаги ще бъдем в къщи. Ако сте у вас, няма да сме под ръка. Това е, което измислихме. Всъщност, идеята е на Джо. Нали знаеш стаята с игрите в съседство до билярдната. Тя е голяма и светла, с два дълги прозореца, от които се вижда градината. После има още една стая, в която преди държахме всички неща за оранжерията. Според Джо стаята за игри може да стане една хубава спалня. Той даже е взел едно легло от горния етаж и каза, че с два матрака горе-долу ще стане на нивото на болничното легло; за да е по-лесно да се повдига пациента. Тогава другата стая може да се използва като дневна. Нали знаеш колко му се отдава да инсталира разни неща — трябваше да стане електротехник — и каза, че може да сложи вътрешен телефон, един от твоята стая до неговата през коридора и още един до моята на горния етаж, така че винаги ще сме под ръка, ако се наложи. Но само ако се наложи.

Тя спря да върви и с чувство на горчивина в гласа каза:

— Ами… майка? Тя никога няма да излезе от стаята му. Никой от лекарите и сестрите няма да са на моя страна. Това е нейната къща.

— Тази къща е моя.

— Да не усложняваме нещата, татко. Няма… няма да мога да го понеса. И така отношенията са много обтегнати. А знаеш и отношението на Дон към нея.

— Знам, знам, скъпа. Но аз ти обещавам, че ще има закони и те ще се спазват. Един от тях ще бъде, че ако тя не си стои на мястото, ти ще можеш да го заведеш у вас. Хайде, скъпа, да опитаме. За доброто на Дон. Приеми така нещата.

— Не. Не мога да ги приема така, татко, защото повечето от нервните му състояния са предизвикани от нея. Не можеш да го отречеш.

— Да, признавам си. Да, да, скъпа. Но в момента не виждам друг изход. Той или трябва да остане там, от където идва, или да се върне в старата си къща, поне временно, както ти казах. По-късно, може би ще има инвалидна количка. Помисли за това. — Той отново сложи ръка на рамото й и каза: — Хайде. Хайде. През цялото време ти беше толкова смела, искам и аз малко да се окуража. Чувствам се толкова зле в момента.

— О, татко, съжалявам.

— Между другото, как вървят нещата у вас?

— О, както обикновено, мама се тревожи и се мъчи да разбере защо всичко това се случи. Татко си е същият, въпреки че само наблюдава отстрани.

Той я погледна в очите и тихо попита:

— Внимателни ли са с теб?

Тя отговори също толкова тихо:

— В известна степен са внимателни, но не проявяват разбиране. Никога не са го правили и никога няма да го направят.

Двамата се гледаха един друг известно време, преди той да каже бодро:

— Хайде, ще те оставя пред вратата.

— Мислех, че отиваш в Нюкасъл по работа.

— Да, но това не пречи да те оставя до входа, а след това да завия и да се върна обратно.

— Мога да взема такси.

— Да не си посмяла! Хайде…

След пет минути той я остави до вратата, водеща към дома й и каза:

— Ще мина през болницата около осем, за да те взема. Така добре ли е?

— Да, татко. И благодаря.

Той и махна, направи обратен завой и тръгна към Нюкасъл и после към Боуик Роуд, 42.

Маги отвори пътната врата, като че ли беше стояла там да го чака — така всъщност беше. Веднага, щом вратата се затвори, двамата се прегърнаха и дълго и страстно се целуваха. После тя каза делово:

— Изглеждаш премръзнал. Има гореща супа.

В отговор на това той рече:

— Толкова е студено, че сигурно ще вали сняг за Коледа.

— Дай ми палтото си. — Тя взе връхната му дреха, влезе в антрето и я закачи на закачалката. Когато се върна в стаята, отново се озова в прегръдките му. Но този път за съвсем кратко време и тя каза: — Сега седни. — Тя посочи малкото канапе за двама, поставено под ъгъл до камината, където горяха въглища. Той седна и протегна краката си, после погледна към огъня и когато тялото му се смъкна надолу, отпусна главата си назад върху облегалката. Последва дълга въздишка. Не след дълго, без да се размърдва, той попита:

— Кога си замина?

Гласът й долетя от кухнята:

— Към дванайсет.

— Какво? — Той изправи главата си. — Била си готова още щом съм излязъл?

— Да, зная, но имах малко работа със Стивън. Нали го знаеш какъв е, когато имам почивен ден пък и винаги, когато знае, че излизам. Така, той слезе по халат. Аз бях в стаята си, когато той влезе в кухнята, но го чух. Нали знаеш как му изтънява гласът, когато наближават пристъпите. Когато влязох, всичко мина както обикновено: той искаше да дойде с мен или да отиде и да види Дон. Не е трябвало да му обещавате да го водите при Дон; той помни тези неща. Нали отдавна решихте да не му обещавате неща, които не може да има или да прави. И кой, мислиш, ни изненада по това време, самата тя и тогава го хвана поредния пристъп. Не искаше да спре, мяташе се наоколо, нали знаеш, като тригодишно дете. И тогава тя го удари.

— Тя какво?

— Тя го удари. И беше права. Да, тук беше права. Той веднага спря. Но започна да реве и затова го заведох горе, казах му да се изкъпе и да се облече. И слязох долу да я видя.

Тя спря и той се надигна, за да извика:

— Какво стана после?

Тя влезе в стаята с поднос, върху който имаше две чинии супа и като ги остави върху малката масичка с покривка отгоре, която се намираше до камината, каза:

— Отидох в стаята й. Тя гледаше през прозореца и косата й падаше свободно надолу. Тя се обърна и ме погледна. Плачеше, Даниъл. Тя плачеше.

Той се изправи на крака и тръгна към нея.

— Добре, плакала е. Има защо да плаче; мъчно й е за самата себе си, защото знае, че не всичко става, както тя иска и че не може да има сина си завинаги.

Маги погледна встрани от него, после продължи:

— Когато я попитах дали има нещо против, ако го изведа малко навън да потича, тя каза: „Това е почивният ти ден.“ „Знам, но няма значение. Нямам нищо специално предвид.“ И знаеш ли какво ми каза тогава тя? — Маги го гледаше и продължи да говори тихо: — Та каза: „Този дом беше някога щастлив, нали Маги?“

— По дяволите, щастлив дом! Никога не е бил щастлив; още от самото начало. Тя искаше да направи впечатление и къщата беше доста голяма, за да се опита да скрие Стивън от погледа на хората.

— Зная, зная. Мисля, че правеше сравнение между тогава и сега. А после каза: „Животът не е справедлив, нали?“ Аз й отговорих честно: „Не, госпожо, не е справедлив.“ А когато тя ме попита, „Ти щастлива ли си?“ какво можех да и отговоря? Съвсем честно й казах: „Само от време на време, госпожо.“ Даниъл, за първи път в живота си изпитах съжаление към нея. Донякъде има основание, защото не може да превъзмогне чувствата, които изпитва към Дон, както и аз не мога да превъзмогна това, което изпитвам към теб или ти към мен. — Тя сложи ръце върху раменете му: — Бъди внимателен с нея, Даниъл. Знаеш ли, Лили ми каза, че никак не й е приятно да влиза и да сервира яденето. Ти разговаряш с Джо или тя разговаря с него; Джо говори или с теб или с нея. Тя каза, че онзи ден разговорът бил толкова превзет, че й заприличал на куклено шоу. По-добре е, когато теб те няма, защото тогава Джо разговаря свободно с нея. И когато Анет е там не е толкова лошо, а най-добре е, когато мисис Джаксън и мистър Рочестър се отбиват от време на време; той дори я кара понякога да се смее.

Той свали ръцете и от раменете си и като ги притисна една в друга, изрече:

— Странно е да казваш, че изпитваш съжаление към нея.

— Да, така е, дори се чувствам виновна понякога.

— О, Боже! Не казвай това, Маги! Не ставай лицемерна!

Тя отдръпна ръцете си от него и каза:

— Не съм лицемерна и ти го знаеш, но по цял ден съм в къщата с нея. На практика аз съм наблюдател и като цяло виждам по-голямата част от играта. Не я харесвам и никога не съм я харесвала и не само защото обичам теб; не я харесвам като жена. Тя е надменна и егоистка. Такава е тя, но в същото време тази нейна любов; не, не любов, а страст или мания за сина й, но някакси я разбирам, защото, бога ми, колко пъти съм искала да имам син, който да ме кара да подлудявам. Твой син.

— О, Маги. Маги. — Ръцете му отново я прегърнаха и той сложи главата й на рамото си. Но това трая само секунда, защото тя подуши с нос и каза:

— Супата ще замръзне. Хайде, сядай, сигурно си изгладнял.

— Да, Маги, гладен съм, но не за храна.

— Е, — тя се усмихна и нежно го потупа по рамото — ще измислим нещо за това, нали? Но, по-важните неща сега. Сядай!

Около шест часа той беше готов да излезе и застанал до затворената врата, каза:

— Маги, поради невъзможност да разпределям времето, както всеки друг човек, не знам с колко разполагам, но мога да ти кажа следното: Ще проиграя остатъка от живота си само за няколко седмици с теб в тази къща. После с усмивка добави: — Е, може би не точно в тази, защото не се разбирам и с Хелън. Ще й предадеш най-топлите ми чувства, моля те.

— В никакъв случай; ще й предам само поздравите ти. Лека нощ, скъпи. Внимавай по пътя; замръзнало е и се хлъзга…

Едва беше влязъл в къщата, когато Джо тръгна към него през хола. Като че ли и той, също като Маги, беше го чакал.

— Може ли да поговорим, татко?

— Да, да, какво има? Ела в кабинета!

След като влязоха в стаята, Джо каза:

— Анет дойде тук сутринта. Тя влезе и говориха с мама. Не зная какво е станало освен това, че даде да се разбере, че ако доведат Дон тук, би трябвало от време на време да ги оставят сами. За през деня ще има сестра, но през нощта не, тъй като тя щяла да се обажда или на теб или на мен и първото нещо, което ще правим сутрин и последното за вечерта ще бъде да отиваме при Дон. Междувременно, ако има нещо да се направи, сестрата щяла да има грижата.

Не каза как е реагирала мама, само, че всичко е уредено. Но от тогава насам, няма да ми повярваш, настана голяма суматоха. Мама накара Лили и Пеги да изтъркат всичко и дори извика Стивън долу да й помага при местенето на мебелите. Предложих й да изчака докато се върнеш ти, но не, Стивън щял да свърши работа, бил силен. Той наистина е силен и когато поиска може да върши някои неща. И това, разбира се, му достави удоволствие.

— Добре, добре. Нещата се раздвижват.

— Татко. — Джо протегна ръка към Даниъл. — Тя изглежда щастлива, променена, като преди… — той сви рамене — доколкото може да бъде щастлива. Татко, опитай се да оправите нещата, поне докато…

Даниъл погледна в лицето този мъж, който беше висок, колкото него и цялото му същество беше изпълнено с топлота и си помисли колко е странно, че тези двама души, които обичаше и които нямаха кръвна връзка с него, защитаваха каузата на жена му, като изтъкваха, че тя има право. Той му отговори тихо:

— Ще направя каквото мога; никога не съм ставал причина за раздори. Но какво мислиш, че ще стане, когато балонът се спука, защото, доколкото я познаваш, той ще се спука? Учудвам се, че още не се е случило това. Необходимо е само едно убождане, ще видиш. Но, добре… добре, ще се оправим, обещавам, че няма да съм този, който ще използва иглата.

3

Балонът се спука точно пет дни, след като доведоха Дон в къщи. И още от самото начало беше ясно, че Уинифред възнамерява да не разговаря с мъжа си и да пренебрегва Анет.

В началото имаше малки разпри за това къде да поставят още едно единично легло в това, което щеше да представлява стаята на Дон. Легло, което щеше да се използва за две неща: на него не само щеше да спи Анет, за да бъде близо до мъжа си, но щяха да го използват и за място, където да го преместват, докато оправяха неговото легло. Но вечерта преди Дон да пристигне, леглото беше извадено и поставено в съседната стая. Очевидно Джон и Бил бяха повикани, за да го преместят. Но не Даниъл беше този, който нареди да върнат леглото на мястото му, защото Даниъл още не беше видял, че е преместено, а Джо, който с помощта на Стивън и в състояние на силна възбуда от завръщането на Дон; беше разглобил леглото на части, които после сглоби на първоначалното му място. И веднага щом Уинифред научи това, тя се ядоса, защото съвсем естествено беше да си помисли, че нейният съпруг е главният повелител.

Но когато разбра, че това е работа на Джо, той се отърва само с „Как смееш!“. Всичко останало, което смяташе да каже, беше отсечено от начина, по който той й го каза и я накара да замръзне.

— Нищо не можеш да направиш, мамо, — каза той — те са женени; тя му е жена и мястото й е до него. Ще се почувстваш по-добре, ако си признаеш това пред себе си. Всъщност, така ще е по-добре.

Тя остана ако не слисана, то силно изненадана, защото от всички членове на семейството той беше този, който винаги й говореше внимателно и с омиротворителен тон.

Тя излезе навън и леглото остана където си беше.

Но всяка сутрин преди сестрата да застъпи дежурството тя я пресрещаше в хола и й даваше ненужни наставления.

Сестра Прингъл беше жена на средна възраст. От години се грижеше за пациентите в домовете им. Беше си имала работа с жени от типа на Уинифред, затова само се усмихваше и казваше: „Да, мисис Коулсън.“, докато вършеше онова, което си знаеше.

Докато обмисляше инструкциите, които даваше на сестрата, Уинифред закусваше. Нямаше бедствие, което да й попречи на апетита: в действителност колкото по-притеснена беше, толкова повече ядеше. И само когато приключеше с яденето отиваше при сина си. Трябваше да преодолее изкушението да слиза по халат още щом се събуди, тъй като не можеше да понася мисълта, че ще види това момиче толкова близо до него, а дори и да лежи до него.

През изминалите няколко седмици тя прецени, че Анет Алисън се е променила толкова много, че въобще не прилича на тихото, възпитано в манастир момиче, което беше сгодено за нейния син. Като че ли омъжвайки се за него, тя стана зряла жена.

Имаше още нещо, от което трябваше да се въздържа: да целува сина си и да го гали, тъй като от сватбата насам той ненавиждаше нейната близост. Тя не искаше да си признае, че той не понасяше нейната близост доста дълго време преди сватбата.

Тя се примири с подреждането, докато мъжът й и Джо се грижеха за смяната на бельото; но когато разбра, че сестрата няма да къпе Дон, каза на Анет, че тя ще се заеме с това. Отговорът на момичето беше: „Той няма да се съгласи да го мия надолу, значи няма и на теб да позволи.“ Имаше моменти през изминалите пет дни, когато и се искаше да вдигне ръка и да плесне това младо и дръзко лице. Не би могла да каже „красиво“, защото не я смяташе за красива; дори не мислеше, че е хубава.

И така, както обикновено минавайки през хола, тя събираше сили за сутрешното посещение, когато лицето й замръзна щом чу смеха, идващ от стаята на сина й. Когато отвори вратата разбра каква беше причината. Най-малкият й син — тя не можеше да се примири с този факт, но така или иначе той беше неин син — стоеше с гръб към леглото, с широка усмивка на лицето и говореше:

— Давай! Давай, Дон, потупай ме по гърба! Хайде! Маги винаги прави така, когато слушам. Хайде, нали бях послушен? Откакто си тук не съм правил нищо лошо. Хайде!

Нито сестрата, нито Анет се обърнаха, когато тя влезе. Те също се смееха като гледаха как Дон протяга ръка и потупва брат си по гърба с думите:

— И едно от мен за довечера.

— Да, Дон. И довечера ще слушам, ще видиш. Нали знаеш, че утре ще помагам да те вдигнат. Помолих татко, защото той казва, че съм здрав като бик. Аз помогнах на Джо да внесе другото легло. Да, наистина…

— Стивън!

Момчето замълча и докато се изправяше, цялото му тяло се вцепени.

— Да, мамо?

— Качвай се в стаята си!

— Аз… аз току-що слязох, мамо. На Дон… на Дон му е приятно да съм тук; аз го разсмивам.

— Хайде, качвай се в стаята си!

Стивън погледна към Дон, който му кимна и каза:

— Хайде! Ела по-късно! Ще пием заедно кафе с шоколадови бисквити.

— О, с шоколадови бисквити, добре, Дон. — Той стана от леглото на Дон, заобиколи майка си и тръгна към вратата.

Тогава Уинифред се обърна към сестрата и каза:

— Трябва да сте строга с него: той не може да идва и да си заминава когато му скимне; ще го измори.

Тя премести погледа си от сестрата към леглото, като че ли не очакваше отговор от нея; сестрата наистина нищо не каза, но Дон спокойно отговори:

— Той не ме изморява, майко. Приятно ми е да го виждам.

Тя не обърна внимание на думите му и попита:

— Как си? — Вече беше се преместила до горния край на леглото и го гледаше.

— Нощта мина добре; не съвсем, но сто пъти по-добре, отколкото в болницата. Какво ще кажете, сестра?

— Може и така да е. Зависи от много неща. Също като брат си и ти трябва да слушаш. — После, като погледна Анет добави: — Сега вие двамата може да продължавате с кръстословицата. Отивам в хола да се обадя по телефона. Трябват ми някои лекарства и искам да говоря с мистър Ричардсън.

— Какво има да казвате на мистър Ричардсън?

Сестра Прингъл погледна Уинифред и спокойно отговори:

— Ще му докладвам за пациента.

— Можете да кажете на мен и аз ще му се обадя.

— Съжалявам, мисис Коулсън; това е в рамките на моите задължения и аз изпълнявам заповедите на мистър Ричардсън.

— Вие сте нагла.

— Съжалявам, че така ви се струва. Ако имате някакви оплаквания…

— Сестра. — Анет беше застанала от другата страна на леглото; беше спряла да подрежда цветята на масичката до прозореца. — Постъпете така, както смятате за правилно. Аз не мисля, че сте нагла. Съпругът ми е много благодарен за грижите, нали, Дон?

Долната устна на Дон трепереше и той промълви:

— Да, да, много съм доволен от грижите. И… трябва да простите на майка ми; тя няма представа от работата ви. — Той се усмихна насила. — Никога не е трябвало да седи в болница седмици наред.

Сестрата излезе, като остави тримата в стаята, където въздухът беше наситен с враждебност.

— Трябва да се направи нещо; вече не съм господарка в собствената си къща — каза Уинифред и да подчертае това прибра корема си навътре.

— Майко! За бога, престани! Ако почнеш отново, ще помоля да ме върнат в болницата. Не, не, няма — той поклати глава по същия начин, както Стивън по време на пристъпите си — ще отидем в нашата къщичка. Да, да, точно това ще направим. — Той извади ръката си, хвана Анет и почти проплака: — Не мога да понеса тази караница. Ще имаме сестра през деня и през нощта и някой човек като Джон, който да върши всичко. О, — той повиши глас — за сестра ще вземем мъж вместо жена. Да, да, мъж.

— Извинявай. Моля те, не се вълнувай. Съжалявам. Това… това няма да се повтори — каза Уинифред.

Тези думи струваха на майка му доста и двамата, Дон и Анет, го осъзнаваха. Сега Анет се опита да въдвори мир и каза:

— Майко, моля те, опитай се да приемеш нещата такива, каквито са. Всичко можеше да мине спокойно. Той… той иска да те вижда. Нали, скъпи? — Тя се обърна и погледна към мъжа си и когато той и кимна, продължи: — Ако само се опиташ да…

Погледът върху лицето на жената направи разговора по-нататък невъзможен и Анет видя как тя се обърна и бързо излезе.

— Нищо не може да се направи, Анет. Нищо.

— Ще видиш, скъпи; тя ще дойде. Зная, че ще дойде. Ще трябва да мине малко време. Донякъде знам как се чувства: аз те откраднах от нея. Ако някой се опита да те отнеме от мен, аз… аз ще се чувствам по същия начин.

— Никога!

Той беше прав, разбира се; тя никога нямаше да се чувства като тази жена. В нея имаше нещо, което… Не можа да намери дума, която да изрази точно мислите и, но каза:

— Не трябва да се безпокоиш. Това е най-важното, не трябва да се безпокоиш. Защото, както каза, можем да се преместим в нашата къща. По всяко време, скъпи, бихме могли да отидем там. Всъщност, ти знаеш, че исках първо там да отидем.

— Не трябваше да отстъпваш, скъпа. О, как искам да сме там.

Тя беше настоявала достатъчно… Но сега бяха тук, въпреки че не за дълго, тя беше убедена в това, защото сцената, която току-що се разигра не беше нещо повече от убождане с топлийка в сравнение с това, което предстоеше да се случи.

То се случи в девет и половина вечерта.

В съзнанието на Уинифред беше настъпил смут: в къщата й имаше още един човек, който беше настроен срещу нея — сестрата. Сега само прислужниците разговаряха с нея учтиво и тя не си мислеше, че го правеха, защото им плащаха. Дори Джо беше изцяло на страната на това момиче. Но разбира се, че щеше да бъде.

Тя почувства глад. Бяха изминали повече от три часа, откакто беше яла. Трябваше да хапне нещо.

Слезе долу. В къщата беше съвсем тихо: единствено шумът от бойлера в мазата, който загряваше, нарушаваше тишината. Тя влезе в кухнята. Нямаше никой там. Маги, разбира се, беше в стаята си. По това време Лили би трябвало да е у тях; всяка вечер приключваше в осем. Пеги Дейниш не би трябвало да си е легнала още; сигурно е горе при Стивън, надяваше се, че и Джо е горе. Ще трябва да наблюдава момичето; беше твърде самонадеяно.

Тя отвори хладилника, но намери само пай с телешко, купен от магазина и малко сирене, което можеше да изяде веднага.

За сиренето се поколеба; като цяло й действаше ободрително. Отряза си едно парче от пая, сложи го в чиния, после постоя малко така с чинията в ръка; никога не обичаше да се храни в кухнята. Излезе и тръгна към трапезарията, но след малко промени решението си. Навън светеше луната; сега би било хубаво в слънчевата стая. Ще хапне там. А после ще се отбие в новата стая на Дон; само ще надникне.

Меката лунна светлина осветяваше цялата стая. Тя седна на един стол и започна да яде. Когато свърши, облиза пръстите си и внимателно ги избърса с кърпичката си. После се замисли, докато гледаше към градината, където всичко беше заскрежено, сякаш беше паднал сняг.

Въпреки, че рядко й ставаше студено, тя потрепера и плътно уви халата около себе си преди да стане и да тръгне към вратата, за да спре пред нея и да погледне към стаята, която сега беше на Анет. Защо да не влезе сега? Да ги изненада, да разбере какво кроят; поне тя какво крои, защото не можеше да се примири с това, че тя ще лежи нощем до него. Ето защо беше против сестра за през нощта. И то при такова състояние. Отвратително!

Бързо тръгна към другата врата. Веднага я отвори. На прага се спря за малко. Единствената светлина в стаята идваше изпод вратата, водеща към спалнята. Нямаше пречки по пътя й; канапето беше от едната страна. Затвори вратата след себе си; после с протегната напред ръка си проправи път към светлинния лъч на пода, потърси дръжката на вратата и я отвори.

При картината, която се откри пред нея на леглото, тя замръзна.

Онова момиче, онази безсрамница стоеше там чисто гола!

И нейният син, с протегнати ръце беше покрил корема й!

Като чу, че вратата се отваря, Анет бързо се пресегна към халата си, но Уинифред чу синът й да казва:

— Недей! Недей! Остани така!

И момичето, като пусна халата да се свлича от ръката си, остана така.

За Уинифред беше невъзможно да приеме това, което видя: не може да бъде! Не може да бъде! — крещеше нещо вътре в нея. Катастрофата стана в началото на пътя; не е възможно да са… Думите изчезнаха от главата и дълбоко вътре в нея една мисъл се извиваше по спиралата нагоре. И когато стигна до главата й, тя прониза мозъка във всички посоки се пръснаха думи. Тя разбираше значението им, но трудно можеше да им повярва. И извика:

— Мръсна уличница такава! Безсрамница! Ти си бременна и го приписваш на сина ми. Ти долна…

— Престани! — Дон беше подпрял лакти върху леглото и като изправи раменете си върху тях, извика: — Ще млъкнеш ли!

Тя пристъпи пет крачки напред и почти стигна до леглото. Тогава му кресна:

— Никога! Никога! Познавам те. Аз съм твоя майка, помниш ли ме? Ти беше добър, чист, непорочен…

— Непорочен? По дяволите!

— Дон. Дон. Легни си; аз… аз ще се оправя с нея. Анет вече беше се загърнала в халата; но Дон не й обърна внимание и като се повдигаше още малко нагоре, изкрещя със същата сила на майка си:

— Чуй… чуй веднъж завинаги! Това наше дете… е мое. Ние сме заедно от една година, цяла една година. Какво значи заедно? Значи, че го правехме под носа ти. Правехме го. Не би могла и да очакваш нещо друго, нали? Майка й се държи с нея като с непорочна девственица, а ти още се опитваш да ме носиш в пелени. Цяла година сме заедно. Когато това се случи — той отметна главата си назад — не беше станала грешка. Аз го исках. Исках експлозия. Да, чу ли? Експлозия, която да те отнесе от моя живот.

— Дон! Дон! Достатъчно! Престани! Легни си!

— Достатъчно дълго лежах. Трябва да ти кажа това и ще ти го кажа: беше една чудесна година, за мен това беше година на девствениците.

В съзнанието си Уинифред отказваше да признае, че мъжът в леглото беше нейният син. Този мъж говореше мръсотии, също като нейния мъж, но синът й не приличаше на него. Едно беше сигурно: толкова силно беше влюбен в това създание, че искаше да спаси името й. Сега тя му изкрещя:

— Не вярвам на нито една дума! Не можеш да ме измамиш. Ти само я прикриваш.

В далечината се чу блъскане на врата. Трябва да е било вратата в дъното на коридора, тази, която водеше към страничната пристройка, помисли си тя. Да, така беше. Джо. И тогава тя извика:

— Той беше, нали? Джо! Джо беше! Той винаги те е искал. И те водеше тук-там, нали? Дори и след като бяхте сгодени, Джо те возеше в колата. Джо е бил. Казвай, момиче! Кажи истината! Но ти не си честна. Ти си мръсница, долна уличница. Ти си…

Отварянето на вратата и появяването на Джо не прекъсна потока от ругатни, а само го насочи в друга посока и сега тя крещеше на него:

— Караш сина ми да прикрива мръсните ти деяния, нали?

Лицето на Джо се изкриви. За момент той изглеждаше объркан, после попита Дон:

— Какво е това?

Но Уинифред прекъсна сина си, когато той се канеше да му отговори и изкрещя:

— Не питай какво е това! Виж й корема! Но разбира се, че ти знаеш всичко, нали? Такъв негодник като теб да й направи още един!

— О, господи! — Дон се задъха и се отпусна на възглавницата и думите му излизаха на пресекулки:

— Тя е полудяла. Съвсем е полудяла. Винаги… винаги е била луда. Махни я… махни я оттук, Джо. Махни я оттук…

Джо не пристъпи към своята майка-осиновителка, но стоеше там и я гледаше, като се молеше на господ думите й да бяха самата истина. После през зъби той процеди:

— Ти беше доволна да си вземеш един малък негодник на времето. Но има хиляди други начини да станеш негодник освен да си незаконороден. Помисли си за това. Сега ще те заведа да спиш.

В отговор на това тя се обърна, взе гарафата с вода от масата до нея и я запрати към главата му. Тя го удари по ухото и той се олюля встрани и докато тя се приближаваше с протегнати ръце и изкривени като на хищник пръсти, вратата се отвори и Даниъл се втурна:

— За бога! Какво става тук?

Доста време беше необходимо на Даниъл и Джо да я хванат и изведат от стаята, докато тя ги ругаеше, като използваше същите думи, с които се беше нахвърлила срещу Дон.

В хола тя накара Пеги Дейниш да опули очи и да гледа с отворена уста, но думите й не направиха впечатление на Маги, която внимаваше да не я ритнат и помагаше на мъжете да я качат горе.

По едно време Маги си помисли, че и четиримата можеха да се търкулнат заедно надолу и като се хвана за парапета с една ръка, извика на Пеги:

— Някой лекар! Хайде, момиче, извикай лекар!

Когато излязоха на площадката, те избутаха гърчещата се и крещяща жена към спалнята; Даниъл отвори вратата с крак и извика на Джо:

— Пусни я!

После я остави на земята и като се обърна бързо извади ключа от вътрешната страна, избута Джо и Маги в коридора и заключи вратата от външната страна. И докато тримата стояха и дишаха тежко, от вътре се чу силен крясък и след няколко секунди в стаята полетяха разни предмети. Когато нещо тежко удари вратата, те отстъпиха назад и Даниъл попита Джо:

— Какво я предизвика?

Джо още се задъхваше, но отсече:

— Най-после тя отвори очите си и разбра за Анет. Аз влязох накрая. Не зная какво се е случило преди това.

Когато някакъв предмет отново удари вратата, Маги каза:

— Тя ще разруши стаята.

— Остави я!

Даниъл се обърна и тръгна надолу по стълбите, те го последваха в стаята на Дон и той видя сина си пребледнял и треперещ.

— Какво всъщност се случи? — попита той Анет. — Как се разчу новината?

Тя постоя малко с наведена глава преди да каже:

— Аз бях разсъблечена и тя видя ръката на Дон върху корема ми. Сигурно е била в лятната градина; влезе така неочаквано.

— Е, все някога трябваше да разбере, нали?

Анет вдигна поглед и каза:

— Утре го премествам, татко.

— Може и да не се наложи, скъпа; щом дойде лекарят, още веднъж ще трябва да си каже мнението, но трябва да я отведат. Това не е от скоро.

Когато половин час по-късно лекарят, заедно с Маги, внимателно влязоха в стаята на Уинифред, той се спря на прага и огледа наоколо в почуда. Единственото нещо, което изглежда беше останало цяло, беше леглото с четирите подпори и просната върху него лежеше жената, за която се беше грижил години наред и на която беше давал хапчета, които никога нямаше да й помогнат.

Той се приближи до леглото като заобиколи страната, където висяха краката й и отиде от другата страна до главата. Внимателно я докосна и тихо каза:

— Всичко е наред, мисис Коулсън, всичко е наред. Изправете се, хайде!

Тя повдигна главата си и го погледна. Лицето й беше безизразно и спокойно, но не и гласът й, когато каза:

— Казвам ви, че беше девствен. Аз го пазех. Освен — тя обърна главата си настрани, направи няколко кръга с очите си, като че ли се мъчеше да си спомни нещо и след това, като скочи от леглото, изкрещя: — Той го е направил! Искаше да прилича на него; не можеше да се примири с това, че има нещо чисто. Не, не. — Тя разтърси главата си обезумяла, протегна ръка и като хвана неговата, започна да му говори:

— Не; Джо беше. Ще видиш, че ще си признае. Джо я е накарал. Той винаги я е искал.

— Спокойно, спокойно. Седни. Хайде, седни.

Той я придърпа внимателно към леглото; после като погледна към Маги, кимна с глава към чантата си, която беше оставил на пода и тя му я донесе и я остави до леглото. Когато я отвори и започна да вади оттам едно след друго разни неща, Уинифред се изправи на краката си и каза:

— Няма да ме приспиваш; още не съм свършила! О, не, не съм свършила, съвсем не съм свършила! Ще ги унищожа, както и всичко в тази къща! Тя няма да става за нищо, когато я разруша.

— Добре, ще говорим за това утре. Хайде, седни!

Когато тя се отдръпна от него, той постоя малко като я гледаше безпомощно; после, без да поглежда към Маги, каза тихо:

— Доведи мъжете!

Тъй като и двамата бяха зад вратата само след няколко секунди те влязоха в стаята и когато Уинифред ги видя, се огледа наоколо в безумието си да вземе нещо и да го запрати по тях. Отправи се към тоалетката и към пръснатите по пода стъкленици и шишенца, Даниъл и Джо се втурнаха към нея и я хванаха съвсем здраво, като се правеха, че не чуват цинизмите, които пак бълваха от устата й, докато лекарят, без да му мисли, вкара иглата в дебелата й ръка.

Уинифред се съпротивлява няколко секунди преди окончателно да се укроти върху пода.

Докато стоеше и гледаше свитото тяло, доктор Питърс въздъхна дълбоко и каза на Даниъл:

— Разбира се, че трябва да я приемат. И то преди да се е свестила. Ще се обадя в болницата за линейка.

— В Каунти ли? — Гласът на Джо стана плах, продължаваше да гледа купчината месо, която приличаше повече на животно, отколкото на човек.

— Ако в Каунти не може, тогава в Хедърингтън. При нейния случаи мисля, че Хедърингтън е за предпочитане. Зависи къде има свободно място, въпреки, че по-добре ще бъде аз да го намеря — отговори доктор Питърс.

Докато ставаше всичко това, Даниъл не беше казал нито дума и продължи да мълчи, когато излязоха с Джо и Маги.

Двамата го наблюдаваха, а той гледаше жена си и не усети кога Маги докосна ръката на Джо и те излязоха от стаята, защото дълбоко в съзнанието си той си задаваше въпроси и сам си отговаряше. Той ли беше виновен?

Не, не. Не можеше да каже, че е виновен, защото никога нямаше да се хване с друга жена ако тя се беше държала като съпруга.

Тя, изобщо, била ли е някога съпруга? Не беше ли тя тази, която искаше да има съпруг само за сигурност и положение?

А кога започнаха големите скандали? А взаимните обвинения?

Откакто разбра, че Стивън е бавноразвиващ се.

Беше ли тя съпруга по времето, когато изпълняваше ролята на майка към осиновеното момче, Джо?

Против волята си.

Колко жени го накара тя да използва? Защото той наистина ги беше използвал само; сигурен беше, че в отношенията му нямаше чувства на нежност и любов.

Може би Отец Рамшоу щеше да отговори на този въпрос по-добре от него, тъй като той добре помни изповеди. Всеки път, когато беше излизал от релсите, беше ходил да се изповяда.

Само страхът от божието възмездие ли го караше да се изповяда? Или факта, че му харесваше свещеника и той мислеше, че ще го разбере? И той наистина го разбираше, дори и за Маги.

Как стана така, че той се влюби в Маги? Сигурно я е обичал през цялото време, но едва през последните години го осъзна. И ако тя му беше дала някакъв знак, той нямаше да очерня толкова много душата си, защото никога не беше поддържал толкова дълга връзка.

Като си направи равносметка на живота, стори му се ужасен. Имаше пари, процъфтяващ бизнес, хубава къща и с изключение на няколко души, един от които беше бащата на Анет, всички го уважаваха. В какво се превърна всичко това?

Можеше само да повтори: в ад. Единственото нещо, което има значение в живота е любовта. Дори не е необходимо да можеш да си пишеш името; човек може да бъде глух или сляп, или просто глупав; но ако наистина обича, любовта му помага да живее.

Той се протегна и отмести поглед от жена си. Беше ли го обичала? Не, това не беше любов а мания, мания за собственост; даже, нещо повече, това беше почти кръвосмешение. Любовта е нещо друго. Какво друго?

Той огледа стаята, като че ли търсеше отговор и каза високо на глас: „Доброта. Да, това е.“ Любовта означава да си добър. Да създаваш атмосфера на спокойствие и облекчение, това значи любовта. Да харесваш някого заради самия него, да забравяш недостатъците му, да, това е най-хубавата любов. А той никога не можа да го разбере, докато Маги не влезе в живота му. Колко странно. Тя винаги беше там, но едва сега влезе в живота му.

Той се обърна, наведе се и вдигна един съборен стол; после, докато се канеше да вземе една счупена картина от пода, се изправи и си каза, че утре ще има достатъчно време за това, защото утре в къщата ще бъде спокойно, както и вдругиден, и през следващата седмица, следващия месец.

Отново се обърна и погледна към жена си. При мисълта, че скоро няма да я има, както и гледката, която представляваше, легнала на пода, една жалка купчина месо, го подтикна да я вдигне на леглото, да изправи краката и ръцете й да й върне донякъде достойнството, защото това, което тя представляваше сега, беше под нейното достойнство. И той си спомни колко наперено вървеше тя. Колкото и да беше дебела, а тя наистина беше, винаги вървеше със самочувствие.

Но не можа да пристъпи към нея; едно непреодолимо чувство на отблъскване го възпря да я докосне. Когато дойде линейката, ще се погрижат за нея, или може би Джо, или лекарят, или някой друг.

Той се запъти с бързи крачки към вратата, стъпвайки върху парчета от счупени мебели. Навън чакаше Джо. Като че ли той винаги беше в очакване да помогне. Даниъл протегна ръка към него и каза:

— Ще ми призлее, момчето ми.

Джо пое ръката му и бързо го изведе на площадката до стълбището, отвори вратата на банята и му помогна да влезе вътре. Той продължаваше да придържа главата му, докато се изпразни стомаха му и след това. После го накара да седне на малкото столче и разтри лицето му със студена вода. Когато привърши, каза:

— На твое място, татко, бих си легнал; аз ще се погрижа за останалото.

— Не, не, ще се оправя. — После добави: — Лекарят се забави на телефона.

— Трябваше да види Дон; той получи криза. Даде му приспивателно. Сега е при Анет; и тя не е много по-добре.

Даниъл стана и пооправи дрехите си. Намествайки връзката си, каза:

— Странно, че през цялото това време Стивън спа.

— Не е спал; долу в кухнята е при Маги. Трябва да е изтичал долу, когато всички бяхме в спалнята. Беше вцепенен от страх.

Гласовете, които се чуваха от хола ги накараха да излязат от банята и да слязат долу, където двама мъже и лекарят обсъждаха нещо. Лекарят се обърна към Даниъл и като видя пребледнялото му лице, загрижено го попита:

— Как мислиш, ще можеш ли да дойдеш с нас в болницата? Трябва някой да дойде. Може би по-скоро синът ти…

— Не, не; аз ще дойда.

— Много добре.

Лекарят и двамата мъже, водени от Джо, се качиха горе по стълбите, докато Даниъл, стоейки в средата на стаята, мислеше по въпроса, че не всичко беше свършило; трябваше да я заведе до болницата.

В къщата настъпи зловеща тишина, в която отекваше тиктакането на големия стенен часовник. Той отброи три удара, за да съобщи, че е дванайсет без четвърт. Дон спеше дълбоко и щеше да се събуди чак сутринта. Стивън също беше заспал, както и Пеги. Маги беше в стаята си, но не спеше. Не можеше да заспи докато не чуеше колата на Даниъл да спира на пътя. Джо и Анет също бяха будни. Те седяха в дневната на канапето срещу камината. Постояха известно време, като и на двамата им се говореше, но не знаеха как да започнат. Анет първа направи усилие. Тя погледна към Джо, наведен напред, с лакти върху колене и с отпуснати между тях ръце както той обичаше да седи, и плахо каза:

— Съжалявам, че те намесиха, Джо. Тя… тя не знаеше какво говори. Разбираш ли?

Джо бавно извърна глава към нея и дълго я гледа, а в съзнанието му мислите препускаха и крещяха: ако поне една малка частица от това беше истина. Но това, което каза в действителност, беше:

— Зная, скъпа. Беше съвсем безсмислено. Но както казваш, тя не знаеше какво говори. А… а теб винаги съм те чувствал като моя сестра.

Тя се усмихна тъжно и каза:

— О, някога не те чувствах като мой брат. Спомняш ли си как те преследвах? Когато бях на четиринайсет години се увлякох по теб.

Той се усмихна насила:

— Това винаги ще го помня.

— Не ставай глупав, Джо; винаги си се подценявал. Винаги, а не би трябвало. Ето, Айрини, Айрини Шилтън. Трябва само да й дадеш знак. Джесика Баубънт също. — Гласът й се снижи. — Трябва да се ожениш, Джо и да се махнеш оттук. Да. — Тя поклати глава, обърна се и погледна към огъня, после повтори:

— Избягай оттук, от всички тях… от нас, от Стивън, за него отговоря татко, и от Дон; вече… вече аз отговарям за него, и от татко, защото ако не го направиш, всичко ще се струпа върху плещите ти.

Когато тя се обърна и отново го погледна, искаше му се да протегне ръце и да я прегърне с думите: — Винаги ще те нося на раменете си. Готов съм да чакам цял живот, ако знам, че има някаква надежда да те нося като бреме.

Тя продължи:

— Те се възползват от теб, Джо; прекалено си добър. Винаги си бил такъв. Мислиш, че си им длъжник, защото са те взели още от бебе. Мисля, че на никого нищо не дължиш; платил си с това, че запълваш празнотите в живота им.

— Може би, но за известно време. — Той поклати глава тъжно. — С идването на татко празнотата се запълваше, свикнах с това от дете, но това не значи, че подценявам Дон. Обичах го. И още го обичам.

— Джо. О, Джо. — Тя му подаде ръка и той се поколеба преди да я вземе; после я пое и каза:

— Не плачи! Моля те, моля те, Анет! Не плачи! Всичко ще се оправи, ще видиш. Той ще се възстанови.

Сълзите се стичаха по бузите й; устните й трепереха и думите й едва излизаха:

— Не се заблуждавай, Джо и не се опитвай да заблуждаваш мен. Той никога няма да се оправи. Ако бяха само краката му, щеше да има малко надежда, но той целият е разкъсан отвътре. Знаеш, че е така. И двамата знаем, че никога няма да се оправи.

— Анет, Анет! О, скъпа моя! — Тя се облегна на рамото му и той я прегърна. Докато усещаше близостта й, той се мъчеше да не вярва на думите й, защото това, което беше казал, беше истина: обичаше човека, на когото гледаше като на свой истински брат, който беше узурпирал мястото му в живота й.

Той докосна с устни косата й и каза:

— Дон ще живее още много. Между нас да си остане, трябва да направим всичко възможно да запази детето си и да го види да тича край него.

Щеше да каже още няколко изтъркани неща, когато тя се отдръпна от него; избърса с ръка очите си и нежно го погали по бузата:

— Ти си най-милият човек в света, Джо. Мога да ти казвам всичко без да се притеснявам. Не се срамувах когато ти казах за бебето. Но ще ти кажа от какво се страхувам. Страхувам се да се прибера в къщи — не мога да отвикна да наричам така дома на родителите ми — и да им съобщя новината. Защото нали знаеш какво ще се случи? Ще се отрекат от мен.

— Никога! Никога!

— О, да, ще видиш, Джо. В известен смисъл майка ми прилича на майка ти. Говоря за религията. Сега вече не се моля, нали знаеш, Джо, никога не съм се молила на бога за Дон или за нещо, което искам, защото целият ми живот като дете мина в молитви, сутрин, обед, вечер, на масата и на други места; после религиозните книги, „Животът на светците“, мъченичеството на този, на онзи; после животът в пансиона на манастира: литургия и причастие всяка сутрин по време на великите пости. Може да припадам от глад, но тя ще се увери, че съм отишла да се причестя. Даже монахините не настояваха да се причестявам всеки ден; за тях бях бъдеща светица, такова добро момиче. И през цялото това време аз започвах да мразя господ. Едно ужасно чувство вътре в мен. Колкото до Дева Мария, когато си мислех за нея, аз страдах. Копнеех да мога да избягам. И в деня на нашата сватба и двамата си мислехме, че сме успели. Но както мама винаги казва, господ не трябва да се мами, и след катастрофата започнах да вярвам в това. Всичко, което се случи, беше възмездие. Но вече не вярвам. Не бог, а хората искат възмездие. И знаеш ли, Джо, хората ни отблъскват от бога; с думите и делата си те ни настройват срещу Него. Както и да е, сега разбираш защо се ужасявам от утрешния ден… и… се страхувам от тази къща. В нея има нещо зловещо. — Тя вдигна поглед и огледа стаята. — Изглежда чудесно, но се страхувам. Искам да се махна оттук и от нея. Тя току-що замина, Джо, но вече имам чувството, че скоро ще се върне. Тогава няма да може да останем тук; ще трябва да го отведа. Разбираш ли ме?

— Да, скъпа, разбирам те. Не се тревожи. Но междувременно трябва да се грижиш за себе си и за бебето… и за Дон.

— Да, разбира се. Знаеш ли, преди това да се случи щяхме да те питаме нещо. Бяхме решили да се преместим и искахме да те питаме дали ще дойдеш да живееш при нас в къщата. Щеше… щеше ли да дойдеш?

Колко мъка може да понесе човек без да отрони дума? Или без да извика? Тук той можеше да се оттегля в стаята си, след като вършеше това, което очакваха от него от сутринта до вечерта, да поздравява със „Здрасти, как си, приятелю?“, да се усмихва и да си бъбри. Но да живее с тях двамата!

Той отговори като се запъваше:

— Сега това е невъзможно. При това положение, няма да се наложи да го местиш.

— Значи нямаше да дойдеш?

Той отново хвана ръката й, погледна я в очите и каза:

— Ще направя всичко, каквото поискаш, Анет; всичко, което ще те направи щастлива. — После добави: — И Дон.

4

Литургията беше към своя край. Требникът беше преместен от едната страна на олтара на другата. Свещеникът покри потира и коленичи пред дарохранителницата, преди да бъде изнесена от две малки момченца. Това беше сутрешната литургия от осем часа и имаше не повече от дванайсет души, които идваха редовно, с изключение на един.

След като Отец Рамшоу съблече столата си, не излезе през страничната врата в двора, както обикновено, и после през градинката, която водеше към църковния съвет и оттам към закуската — винаги беше готов за закуската си — а се върна в църквата, защото знаеше, че един от присъстващите още стоеше там.

Той седна до Даниъл на една пейка в задната част на църквата и каза:

— Ако беше седнал малко по-назад, щеше да си навън. Как си? Изглеждаш ужасно.

— Чувствам се ужасно, Отче.

— Какво е станало този път?

— Уинифред откачи снощи, съвсем откачи. Разбра… — Той направи пауза.

— Е, какво разбра?

— Че Анет е бременна. — Той отново спря, после продължи. — Тя чака дете.

— Да, ясно; не е необходимо да ми обясняваш. Само едно нещо ме учудва и то е, защо толкова дълго трябваше да се крие това? Как реагира тя?

— Не искаше да повярва, че е от Дон. Стовари вината върху Джо и се нахвърли срещу него. И когато я качихме горе, докато тя крещеше, трябваше да я заключим в стаята й, където изпотроши всичко. Отведоха я в Каунти.

— О, господи! Каунти! Направо съм потресен, че се е стигнало дотук. Въпреки, че не съм изненадан. Но господ да й е на помощ, когато дойде на себе си в този ад. Да знаеш, че мразя да ходя там. Към тези, които наистина са луди, не изпитвам съжаление. О, не. Те са щастливи някакси, кой като се мисли за Чърчил, кой за Кианг Кай Ше или просто за някой от така наречените телевизионни звезди. Не, жал ми е за тези, които временно прищракват в тежки моменти, защото осъзнават какво става с тях. А тя е в тази категория.

Отец Рамшоу се подпря с ръка на задната пейка; после с присвити очи, попита Даниъл:

— Чувството за вина ли те доведе тук днес?

— Защо… защо трябва да се чувствам виновен? Знаете какъв беше живота ми! Вие…

— Да, да, зная. Но и ти имаш вина. Задай си въпроса защо дойде тази сутрин на служба когато, доколкото знам, никога през живота си не си правил това в делничен ден. Да, Даниъл, вината трябва да се подели, не е само нейна. В известен смисъл, всички ние носим отговорност за греховете на другите. Още по-голяма отговорност носим за мислите си, защото те пораждат думите. И казвали ли сме някога нещо, питам те аз, което да не е предизвикало реакцията на някой? Добре, добре, не винаги имаме намерение да причиним нещастие на другите. Но погледни себе си, Даниъл. Ти искаше да освободиш сина си от опеката на майка му, а какво се получи? Да, знам, че преувеличавам малко и то в момент, когато имаш нужда от съчувствие. Но искам да осъзнаеш, че не си свободен от отговорност.

Даниъл гледаше свещеника. Беше дошъл тук да намери утеха. Чак в два часа сутринта се беше прибрал в къщи от болницата и не можа да спи. Само беше надникнал в отделението на онази болница, но гледката и звуците го преследваха. Беше попитал лекаря: „Няма ли отделна стая, в която да я сложите?“ А той отговори: „В нейното състояние, не. А и няма такава наоколо.“ А сега неговият приятел да реагира така!

— Изглежда сте на нейна страна, Отче — мрачно каза той.

— На ничия страна не съм, Даниъл. Както винаги, съм на тъч линията и изморен от тичане питам рефера дали играта се играе честно. Аз трябва да гледам с Неговите очи, защото през по-голямата част от времето Той смята, че всичко зависи от мен, не Го интересува на коя страна съм. Аз съм обикновен човек, Даниъл. Не съм богоизбран и нямам желание да бъда такъв; за мен света не е разделен на светци и грешници; винаги има малко сиво по средата.

Даниъл мълчеше. Никога досега притчите на свещеника не го бяха дразнили. Но сега разбра, че възгледите му за сивото по средата ни най-малко не му помогнаха, особено тази сутрин, когато се чувстваше отчаян.

— Няма да ви задържам, Отче — каза той. — Ще закъснеете за закуска.

Надигна се от мястото си, но ръката на свещеника леко го бутна назад.

— Закуската ми може да почака веднъж пък и няма да я изям спокойно, ако знам, че си тръгваш сърдит. Слушай — той се наведе към него и сложи ръка върху рамото му — Знам какво ти се стовари на плещите през всичките тези години. Мислено ти опростих всички прегрешения към жена ти, когато би трябвало да те заклеймя за блудствата ти. Много пъти, когато я слушах да се моли на бога за сина си, си мислех, че на твое място и аз бих постъпил така. Господ ще ми прости. Но Даниъл, изпитвам състрадание към всяко живо същество, което трябва да носи на плещите си бремето на такава нечовешка любов като нейната. Тя не можеше да устои, както тия, младите, не можаха да устоят на природата. Ако искаш да знаеш, аз съм на твоя страна, но в същото време, както ти казах преди, всички ние сме отговорни за греховете на другите. Човек не може да влезе в църквата и да се изповяда като разговаря с бога чрез мен или някой друг и всичко да свърши, да обърне страницата и край. Така не може. Знаеш ли — той се оживи — така разсъждават протестантите. Те мислят, че трябва само да отидеш на изповед, да кажеш на свещеника, че си извършил убийство, той да попита: „О, извършили сте убийство? Добре. Ще поговоря с господ за това, той ще ви опрости всичко. Хайде.“ Това е крайност, но се отнася за пиянството, проституцията и когато човек идва на служба в неделя, докато в същото време не говори със съседа си или някой роднина. Както и да е — той потупа Даниъл по рамото — всичко в този живот се заплаща така или иначе. Но аз съм с теб, Даниъл, от началото до края. Не забравяй това. Сега се прибирай и те съветвам да си вземеш душ, защото не изглеждаш както обикновено. Закуся добре и после се залавяй с работа. Точно така; нищо не може да се сравни с работата.

Отново бяха приятели. Свещеникът пое протегнатата ръка на Даниъл, изпрати го до вратата, където леко потрепера:

— Пфу! Ама че студено! Сигурно ще вали сняг за Коледа. Ще ти кажа нещо, мразя снега. Внимавай по пътя; пътищата са хлъзгави като стъкло.

Странно, но хората винаги казваха това: внимавай по пътя, пътищата са хлъзгави като стъкло. Като предупреждение в живота.

— Довиждане, Отче, благодаря ви.

— Довиждане, Даниъл.

Лили и Пеги разчистваха това, което беше останало от спалнята и Пеги, държейки счупената стъклена пудриера в ръка, каза:

— Боже! Да направи такова нещо!

— Мозъкът й сигурно съвсем е изключил. Това е от шока, когато е разбрала — отговори Лили.

— О, мисля, че мозъкът й отдавна е изключил. Но както и да е, трябва да е била съвсем сляпа, за да не забележи. Мис Анет през повечето време не се чувстваше добре и беше доста бледа. Но ще видиш като се разчуе; ще стане пожар…

А Джон Диксън и Бил Уайт обсъждаха случилото си в оранжерията.

— Още не бяхме си легнали — каза Бил — когато я чухме. — Не исках да се качвам, защото мислех, че това беше обикновена караница. Но когато дойде линейката, изтичах горе и не можах да повярвам на очите си. Тя лежеше на носилка. Помислих си, че я отвеждат в болница, а то било в Каунти. Боже, да прекараш остатъка от живота си там! Но някакси не съм изненадан, защото години наред тя заповядваше в тази къща, пък и извън нея. Как се перчеше само, когато беше в колата! А знаеш ли какво предложи съвсем наскоро? Да нося униформа. Попитах господаря и той каза: „Ти не искаш да носиш униформа, нали Бил?“ Аз му отговорих: „Мисля, че не.“ „Ами добре тогава, няма да я носиш.“ И това беше всичко. Ама че работа да живееш с такъв човек! На негово място отдавна щях да съм приключил с нея.

— О, той си е взел своето.

— Никой не може да го обвинява. Поне аз не бих. Както и да е, надявам се, че временно тук ще бъде спокойно.

— Поне временно, както казваш. Почакай докато се разчуе. Господи! Поне да се беше случило един ден след сватбата, щяха да са на чисто. Чудя се как ще го приемат нейните родители. Ето ти един чифт. Познаваш ли някой като баща й? Той само стои, не обелва нито дума, стои и гледа. Така; давай сега да нарежем дървата. По-добре да са готови преди да е паднал снега, защото усещам, че зимата идва. По всичко личи.

Сестра Прингъл излезе от стаята, след като каза, че не била учудена от случилото се снощи. Подобно нещо не можело да я изненада. Вратата след нея едва се беше затворила, когато Дон каза на Анет:

— Много е хладнокръвна.

— Трябва да бъде такава.

— Ти добре ли си? Изглеждаш бледа.

— Разбира се, че съм добре. Моля те, не се тревожи за мен.

— А за кого да се тревожа? — Той погали ръката, която държеше и като я погледна, каза: — Много странно, имам чувството, че това, което се случи снощи беше някакъв кошмар, а не самата действителност. Дори не и кошмар, защото спах много добре. Би трябвало да я съжалявам, но не мога; просто се радвам, че няма да видя повече лицето й на вратата. Ужасно, нали? — Той погледна Анет в очите. — Някакси е неестествено. — Той отпусна главата си върху възглавницата. — Странно, но за първи път тази сутрин не усещам болка. Чувствам се като че ли — усмихна се горчиво, преди да продължи — мога да стана и да тръгна.

— Това е добре. Добър знак.

— Докога мислиш, че ще я държат там?

— О, не знам. Татко ще ходи там днес. Ще научи повече. Мисля, че дълго време ще остане там; тя има нужда от лечение.

О, да, мислеше си Анет и се надяваше тя да остане там дълго. Достатъчно дълго, за да може да се роди бебето и тя да укрепне, за да има сили да настоява да премести Дон в тяхната къща, защото знаеше, че това, което предложиха Даниъл и Джо — Дон да остане тук, за да могат да му помагат — беше само част от плановете им. Освен това те не искаха да прекъснат връзката си с него. Докато той беше тук, както сега, семейството съществуваше.

Тя вече се чувстваше зряла. Преди четири месеца такива мисли никога нямаше да и минат през главата. От мига, в който се събуди след катастрофата се почувства толкова по-голяма, сякаш беше станала зряла жена. Но не беше ли станала жена няколко месеца преди това, както Дон беше изкрещял на майка си; цяла година преди това? Тя си спомни деня, в който бяха за първи път заедно. Това беше денят, в който се изплъзнаха от очите на майка й, като казаха, че отиват на кино. Ако тогава майка и беше разбрала какво се е случило, тя също щеше да откачи.

О, боже! Тази картина още беше пред очите й.

Сега тя каза на Дон:

— Скъпи, знаеш ли какво трябва да направя тази сутрин?

Лицето му се изкриви за момент и той тъжно каза:

— Да, да. Знам, че не е честно да понасяш всичко това сама. Аз би трябвало да съм там…

— Не се вълнувай. Ако разбера нещо, то ще е приключило преди още да е започнало. Това е. Нищо няма да ме притесни.

— Сигурна ли си? Защото в края на краищата, те са…

— Не го казвай: мои родители. За това говорихме вече, нали? — Тя се наведе и го целуна; после му се усмихна и каза: — Спомняш ли си, когато ти казах какво мисля за родителите си и ти едва не умря от смях? А после ми разказа за майка си. Винаги съм знаела, че тя по-скоро те задушава от грижи, но тогава ти го разказа така забавно, че се смяхме прегърнати. Спомняш ли си?

— Да, да. — Той погали лицето й с пръстите си и след кратко мълчание, попита: — Защо трябваше това да ни се случи?

Тя не му отговори веднага; но след малко каза:

— Седмици наред се молих за това всеки ден.

Мускулите на лицето му се опънаха и той й зададе въпроса, от който се ужасяваше най-много:

— И си си казала: той вече никога няма да ме обича.

— Не, не — гласът й беше твърд, докато тя се изправяше — защото ти ме обичаш и аз тебе… дори без това.

— О, Анет — той отново протегна ръка към нея — не се заблуждавай! Това е част от процеса.

— Но ние имаме доста голяма част от процеса, нали? — Тя замълча за секунда. — Та аз нося резултата от този процес. — Тя потупа корема си и задържайки сълзите, се опита да се засмее. — А довечера ще спя в същото легло, в което и ти, така че внимавай, Дон Коулсън. — Потупа го леко по лицето и като се обърна бързо, каза: — Отивам да се приготвя…

Половин час по-късно беше в колата. Домът на родителите й беше на пет минути път на бегом оттук и тя знаеше къде точно ще завари родителите си, когато пристигне към десет часа. Баща й ще бъде в кабинета си и ще преглежда отчетите от предишния ден в магазините: четири за хранителни стоки и три за плодове и зеленчуци, както и антикварен магазин в горната част на града и един магазин за стари дрехи в близост до пазара. В десет и половина той ще излезе от къщи и ще тръгне по проверки из магазините, като ще влиза там в различно време, за да хване някой, който евентуално не си върши работата. Говореше се, че хората най-бързо се сменяха при него от всички магазини в града: той наказваше и за най-малките нарушения.

Майка й вече ще е ходила в кухнята и ще е дала поръчките за храна на Поли. Ще е проверила какво има в килера и хладилника. Ще е проверила кухненския шкаф. И тъй като е вторник и след обяд ще има среща на Дружеството на жените католички в гостната, сигурно ще е направила забележки на Джейни и Сара относно задълженията им — все още настояваше да носят шапчици, украсени с волани и престилки след обяда. Често се, чудеше как Джейни беше издържала толкова дълго в къщата, защото тя мразеше да носи шапчици и престилки. Беше я виждала да я маха от главата си и да я хвърля на пода в кухнята, после да я вдига и през смях да казва:

— Няма да се скъса, нали мис? А Поли добавяше:

— Няма да се скъса, иначе никакъв сладкиш с конфитюр в единайсет.

В нейната къща не се ядеше нищо в промеждутъците между закуската, обяда и вечерята. Вратата й отвори Сара.

— О, здравейте, мис — каза тя. — Не е ли студено навън? Ще ви замръзне носа. Как сте?

— Добре съм, Сара. А ти?

— Нали знаете, мис; чакам оня богат мъж да дойде и да ме отведе.

Както обикновено и сега Анет отговори:

— Ако го срещна на връщане, ще му кажа да побърза.

Това беше тяхната закачка. Сара, Поли и Джейни, както и техните предшественици, бяха единственото облекчение за нея в тази къща.

— Къде е мама?

— Почива си, мис, нали знаете.

— Поли е добре… Джейни също, нали?

— Да, мис. — Сара говореше със свити устни… което означаваше, че е наясно с положението в къщи.

В тази огромна къща липсваше хол; вместо него имаше широк и дълъг коридор, в края на който още един подобен на него, но по-къс. Тя сви по него и почука на първата врата. Изминаха няколко секунди преди да се чуе отвътре:

— Влез.

Тя влезе в стаята, която винаги и приличаше отчасти на параклис, тъй като в единия ъгъл имаше малък олтар, в средата на който беше поставен жертвеник с фигурите на Дева Мария от едната страна и Йосиф от другата, а в дясно на стената беше закачен стъклен купел със светена вода. Пред олтара имаше малко столче, от което майка й току-що се беше изправила.

— Здравей, скъпа.

— Здравей, майко.

— Рано си дошла.

— Да, наистина.

— Как е Дон?

— Все така… Майко?

— Да, скъпа?

— Трябва да ти кажа нещо. Седни!

Мисис Алисън погледна дъщеря си. Не беше свикнала да и заповядват да седне, и то дъщеря й. Тя седна, но забеляза, че дъщеря й остана права. И тогава я попита:

— Ето, седнах, какво имаш да ми казваш?

— Снощи отведоха майката на Дон в Каунти.

— Какво! — Мисис Алисън се надигна от стола, после отново седна, като дишаше тежко. — Наистина не съм изненадана. Уинифред винаги е била с опънати нерви. Но нещо трябва да я е предизвикало. Сигурно някакъв скандал.

— Може и така да се каже.

Майка й я погледна и устата й се отвори и затвори два пъти преди да каже:

— Нещо с теб ли?

— Определено да… Ами майко, аз съм бременна. Чакам дете. Чудно как не си забелязала. Но тогава, разбира се, носех свободни рокли и връхни дрехи. А ти рядко се заглеждаше в мен, нали?

Тя видя как ръката на майка й бавно мина през долната част на лицето и палецът й натисна едната буза, а пръстите другата, докато бледата кожа наоколо се зачерви.

— О, господи! — извика тя и затисна с ръка устата си. — Знаех… знаех, че има нещо… което трябва да науча, но това не! О!… О, баща ти. — Тя свали ръката от лицето си и се хвана за главата като че ли притискаше нещо надолу. — Мили боже! — промълви тя.

Щом майка й споменаваше два пъти господа, освен в молитвите, означаваше, че е страшно афектирана от новината. Но все още не беше повишила тон. В това беше разликата между двете майки: свекърва й беше изкарала гнева си в крясъци, докато майка й се сдържаше. Трябваше да спазва благоприличие.

Анет видя как майка й натисна звънеца на стената гледайки дъщеря си. Мълча докато не се отвори вратата и в стаята не влезе Сара; Анет беше удивена от спокойствието, което майка й запази и от начина, по който каза:

— Извикай мистър Алисън, ако е свободен; искам да говоря с него.

— Да, госпожо.

Когато вратата се затвори, шокът отново обхвана мисис Алисън и тя каза:

— Това ще има ужасно въздействие върху баща ти и положението му в църквата. О!

Тя затвори очи.

— Разбираш ли какво си направила, момиче? Ти ни унищожи. Няма да можем да си вдигнем главите отново. И тази сватба! Всички тия хора там и ти с бяла… непорочност. О! — Тя подскочи от стола и започна да крачи из стаята.

В момента, в който Анет щеше да започне да се защитава, вратата се отвори и се появи баща й. Както обикновено с присъствието му стаята изглеждаше пълна и някакси по-малка: той беше доста едър мъж и толкова спокоен, че тя трудно можеше да си спомни някога да се беше ядосал.

— Добро утро, Анет — каза той и гласът му беше равен.

— Добро утро, татко.

— Подранила си. Всичко…?

Това, че жена му се осмели да го прекъсне по средата на изречението, като каза: „Джеймс, не е време за любезности; тя има да ти казва нещо“, го накара да поеме дълбоко въздух преди да премести погледа си от нея върху дъщеря си, която продължи да гледа цяла минута без да каже дума и накрая само попита: „Да?“

През цялото време стомахът й беше свит; почувства се зле. Но страхът не беше нещо ново; винаги се беше страхувала от този мъж. Той беше неин баща; но за разлика от други бащи, никога не беше я прегръщал. Никога не беше притискал главата й върху гърдите си. Когато я целуваше, то беше по челото и се случваше съвсем рядко. Неведнъж, откакто зачена, се мъчеше да си отговори на въпроси, свързани с нейното собствено зачеване: какво беше предизвикало желанието му да създава и как беше реагирала на това нейната сдържана, прекалено морална майка? Дали по-късно двамата са се срамували от това? Да, да, можеше да си представи. Оттогава насам сигурно са се молили да се заличи това, тъй като тя никога не ги беше виждала да се целуват. Дори не беше ги виждала да се държат за ръка. Спяха на отделни легла. Тя знаеше, че майка й се събличаше в отделна стая и я беше научила да прави същото. Мислите й се върнаха към предишната нощ, когато стоеше гола и ръцете на Дон бяха върху корема й. Дали тази гледка би съкрушила баща й?

— Чакам дете, татко.

Нито един мускул на лицето му не трепна, може би само клепачите леко се отпуснаха.

— Джеймс, чу ли я какво каза? Чу ли? — Майка й беше хванала предната част на вълнената си рокля с две ръце, като че ли изведнъж и беше станало студено. — Това трябва да е станало…

— Тихо! — Самата дума беше казана тихо, но прозвуча като заповед. — Казваш, че чакаш дете.

— Да, татко.

— От преди сватбата ли?

— Може и така да се каже, татко.

— Може ли? А ти какво можеш да кажеш? Ти, която беше възпитавана в строга почтеност, ти си опетнена.

— Да се махаме. Не бих могла да го понеса — намеси се майка й.

Той хвърли поглед на жена си, но вниманието му отново беше приковано от Анет, тъй като тя възкликна:

— Също като фарисеите! И те не могли да понесат срама на Мария, че ще ражда дете. Тя също е била възпитавана в строга благочестивост. Вие двамата сте лицемери.

Сега тя видя лицето на баща и да се променя: наблюдаваше как то се зачерви и за момент той не беше в състояние да говори, зашеметен, очевидно, от обвиненията и дързостта на това дете, за каквато я мислеше — поне до преди малко и тя продължи:

— Отдавна си мисля, но сега ще го кажа: всичко това е едно шоу; прозорец от рисувано стъкло в църквата; всичко е за пред хората. Това е шоу. Погледнете се вие двамата! — Тя ги посочи с ръка. — Били ли сте някога щастливи заедно? Радвах се, че ходех на училище, само защото не бях в тази къща.

Сега баща й каза през стиснати зъби:

— Знаеш ли какво си направила, момиче?

Гласът му беше тънък и звучеше ужасно категоричен:

— Ти се отдели от мен.

Анет стоеше и го гледаше, очите й премигваха, а в гърлото и беше заседнала буца. Мислеше си, че всичко тук ще мине без разриви, но сълзите започнаха да се стичат по бузите й и тя извика:

— Снощи прибраха майката на Дон в лудницата, не само защото ме завари гола пред мъжа ми, но и защото също като вас двамата е маниачка на тема религия и не може да бъде истински родител. И не се тревожете, че ме отлъчвате от семейството.

Дори ако дяволът се беше превъплътил в нея, нямаше да я гледат с такъв ужас и неодобрение и на Анет и се стори, че тялото на баща й се издуваше и видът му беше толкова страшен, че тя почувства как трябва веднага да се махне от къщата.

Обърна се, излезе от стаята и тръгна по коридора, където Сара я чакаше близо до пътната врата. Щом я видя, тя възкликна:

— О, мис! О! О, мис! Не го преживявайте! Всичко ще се оправи. Само не се предавайте! Ние сме с вас.

Анет не можа да отговори нищо. На бегом прекоси пътя към колата, но веднъж влязла вътре, тя не можеше да си позволи да тръгне без да е преминал пристъпа на плач и когато избърса очите и лицето си, направи завой и потегли надалеч от къщата на детството си, като много добре знаеше, че независимо дали ще останат или ще заминат, родителите й никога повече няма да я познават.

5

Наближаваше краят на март. Слънцето грееше ярко и за разлика от други години месецът не беше ветровит. Беше събота, ден за свиждане в болницата за душевно болни Каунти. Даниъл, Фло и Харви стояха в коридора, а около тях се движеха пациенти и техни близки. Навън паркът беше осеян с хора, които се разхождаха между алеите с цветя. Даниъл погледна през отворената врата и мрачно промълви:

— Ако и вътре е толкова хубаво, колкото навън, ще бъде добре.

— Защо според теб трябва да чакаме? — попита Фло.

— Предполагам, че се досещаш, както и аз. Някой току-що й е съобщил моето име и тя е получила пристъп.

— Последният път, когато дойдохме тук, изглеждаше доста добре.

Даниъл погледна Харви.

— Да — каза той. — Без да се засягаш, но тя дори изтърпя твоето присъствие, докато аз все още съм трън в очите й и явно винаги ще бъде така. Така че, не виждам някаква възможност за подобрение, освен ако се освободя от нея по някакъв начин.

— Не говори така, Даниъл — рязко каза Фло. — Както и да е, останах с впечатлението, че се отнасят много добре с пациентите.

— Така мислиш, Фло, защото си идвала тук само два пъти. Ако не си съвсем наред, когато те приемат тук, то когато излизаш няма начин да си мръднал окончателно; сигурен съм, че тези неща си ги предават един на друг. Мразя го това място.

Даниъл бързо се обърна към една сестра, която се приближаваше и с широка усмивка му каза:

— Старшата сестра иска да говори с вас, мистър Коулсън. — Тя се усмихна на Харви и Фло и се отдалечи. Даниъл я последва през един каменен коридор до офиса, там зад едно бюро беше седнала сравнително млада жена. От едната й страна седеше мъж на средна възраст.

Мъжът стана и протегна ръка на Даниъл:

— Как сте, господин, Коулсън?

— Благодаря, добре, докторе — отговори Даниъл и наклони главата си към старшата сестра.

Той седна и зачака един от двамата да започне да говори. Първи започна докторът:

— Съвсем естествено е да ви интересува състоянието на жена ви. През изминалите две или три седмици… три седмици ли минаха от последното ви посещение? — Той погледна към старшата сестра. — Така ли е?

Сестрата погледна в дневника и каза:

— Да, да, мистър Коулсън е идвал за последен път преди три седмици.

Даниъл си помисли, че го упрекват за нередовните му посещения и каза:

— Аз самият бях малко болен; някакъв грип.

— О, — докторът го заплаши с пръст — ни най-малко не ви критикуваме, че не сте идвали, но сестрата мисли, че вие също сте една от причините за развитието на нейното състояние…

Той замълча и Даниъл запита:

— И какво е то?

— Ами, — сега старшата сестра поде разговора — мисля, че то се дължи на вас; спомняте си какво се случи последния път, когато ви видя. Всеки път щом се спомене вашето име и името на сина ви, тя изпада в това състояние. Като че ли единствените хора, с които се държи нормално, са сестра й и нейния приятел.

Докторът кимна в знак на съгласие и каза:

— Странно, нали? Мислехме, че в това състояние тя ще бъде против всички мъже, но изглежда, че не е така, защото и двата пъти, когато той беше тук, тя го поздрави съвсем нормално и се държа естествено. Иначе подобрението й се изразява в това, че вече не получава пристъпи; в интерес на истината учудващо добре се поддава на лечението. Така че според нас, мистър Коулсън, по-добре ще бъде, ако известно време тя не ви вижда, а сестра й ако има възможност, може да идва по-често. До миналия път, когато дойдохте, се надявахме, че скоро ще се възстанови и ще се върне в къщи, поне за един ден или за уикенда. Страхувам се, че това е невъзможно. Съжалявам.

— О, разбирам ви; не се притеснявайте. Но искам да ми кажете нещо: щом споменаването на семейството и отношението й към мен я карат да реагира така, до кога, според вас ще продължи това?

— О, трудно е да се определи в такива случаи — отговори докторът. — Това отнема доста време. Надяваме се, че тя ще реагира на електролечението, което евентуално би намалило ако не съвсем да заличи враждебността й към вас.

Даниъл не каза нищо, но си помисли: само смъртта би заличила омразата й към него. Той се изправи и каза:

— По-добре тогава да не идвам изобщо.

— Засега, да. — Докторът се приближи към него. — Но както ви казах, ако сестра й би могла да идва по-често, това сигурно ще е от полза.

— Тя живее в Лондон. Би било невъзможно да идва всяка седмица.

— Ами колкото е възможно по-често.

— Ще я помоля. Благодаря ви. — Той кимна първо на единия, после на другия и излезе.

Във фоайето Фло беше застанала до прозореца и наблюдаваше Харви, който разговаряше с една пациентка. Когато Даниъл се приближи, тя се обърна и каза:

— Тъжна работа. Тя говореше, онази жена ей там, съвсем нормално, все едно, че аз говоря или пък ти; после го попита дали иска да излязат и да разгледат градината.

В момента Даниъл не беше настроен да бъде съпричастен към чувствата на другите и рязко каза:

— Не искат да идвам повече, но ти можеш да идваш възможно най-често. Какво ще кажеш?

Фло помълча малко, после сви рамене и каза:

— Да, добре. Сигурно няма да е възможна всяка седмица, но ще се опитаме. Ще направя всичко, за да и помогна. Сега може ли да отида при нея?

— Мисля, че да.

Тя тръгваше, но спря и каза:

— Не би трябвало да се изненадваш, че не иска да те вижда.

— Не се изненадвам. Не знам защо дойдох.

— Мисля, че от чувство за дълг.

— Сигурно, но сега вече бремето пада върху теб.

— О, не разсъждавай така. Добре, ще поговорим друг път за това.

Когато тя замина той погледна през прозореца и видя Харви да се разхожда с жената; след малко излезе и се присъедини към тях.

— А, ето те и теб. — Харви не го попита защо не е при Уинифред, а каза: — Това е мисис Дийбър.

Въпросната жена, прехвърлила шейсетте, се наклони към Харви и като се усмихна широко, каза:

— Не го произнесохте правилно. Името ми е Дебър. Не като Де в Дебрет.

— Съжалявам. — Харви се обърна към Даниъл и каза:

— Мисис Дебър е писателка. Написала е книга, озаглавена — той спря и погледна към жената, която със същата широка усмивка каза любезно:

— Обноските и моралът през викторианската епоха.

Даниъл поклати глава и каза:

— Това е интересно.

— Човек прави това, което може. Доста ми помогна мистър Дизраели.

Даниъл и Харви размениха погледи. Нищо не казаха, но продължиха да гледат жената. Тя се обърна и като удостои Харви с цялото си внимание, каза:

— Благодаря за компанията. Рядко на човек му се отдава възможността да се срещне и поговори с необразовани, но въпреки всичко беше доста полезно, дори поучително. А сега, моля да ме извините, очаквам мистър Макмилън на чай. Приятен ден, господа.

И двамата промърмориха нещо, което никой не чу и я наблюдаваха как върви или по-скоро припка между цветята по пътя към главния вход. Чак когато тя се скри от очите им те се спогледаха и Харви беше този, който се разсмя:

— Трябваше… трябваше да се досетя. Но тя говореше съвсем нормално.

— Господ да й е на помощ!

— О, не мисля, че трябва да я съжаляваш. Ако това може да се анализира, мисля, че тя е по-щастлива в нейния свят, отколкото ние в нашия. Нали и видя лицето; съвсем ведро. И — сега гласът му прозвуча малко тъжно — трябва да е била доста красива навремето. Но това последното, което каза — той се засмя — „необразовани“. Предполагам, че повечето от тях мислят така.

Когато и двамата завиха, за да влязат вътре, Харви попита:

— Как мина?

— Не беше много приятно. По всичко личи, че бремето ще падне върху Фло. Преценили са, че появяването ми тук само влошава нещата и за предпочитане е единствено Фло да идва при нея.

— Не виждам някаква пречка за това. За мен не е проблем. Нямам нищо против да идвам, всъщност по-добре, че ще бъда далеч от Лондон.

— Но никой не знае колко дълго ще продължи всичко това.

— Ще изчакаме и ще разберем. Ако това е всичко, за което се тревожиш, вече можеш да се успокоиш. Както знаеш, Фло и Уинифред никога не са се разбирали, но откакто това се случи, Фло… започна да я съжалява.

— Повечето хора, също.

— Да, да, предполагам. Също като при престъпленията: често забравят жертвата; главната цел е да хванат престъпника. Не се тревожи за нас; достатъчно грижи ще имаш като се прибереш в къщи. Както и Анет.

— О, не; тя има още време. Мисля си за друго: как ще приеме новината за внук или внучка? Малко е вероятно това да предизвика някакъв интерес в нея. Нищо друго освен моето появяване не е в състояние да я извади от тази апатия.

Но Даниъл грешеше. Уинифред седеше в голямата стая и до нея беше застанала Фло. Имаше и други хора, събрани на малки семейни групички; някои разговаряха, други стояха около болния роднина и го гледаха, а той беше зареял поглед в пространството. В една от групите две малки момиченца се смееха. Звучеше странно, защото беше най-обикновен смях.

Фло гледаше сестра си и дълбоко в себе си изпитваше съжаление. Никога не беше харесвала Уини: двете нямаха нищо общо, но дори и на дявола не желаеше да изпадне в такова положение… на такова място. Уини винаги беше добра към себе си, беше се наситила на храна и на удобства, но в нея имаше празнина. Имаше нужда от любов, да, имаше нужда от любов и искаше да обича. Но беше се насочила в погрешна посока.

Фло сложи ръката си в ръката на Уинифред и каза:

— Много поздрави от Дон.

— Кой?

В очите, които я погледнаха нямаше лудост; поне този поглед не беше поглед на безумец. Но каквато и да беше причината за това ново отношение, тя не беше породена от лудост. Сега гласът й прозвуча малко остро:

— Недей така, Уини! Дон е твой син и ти…

— Аз нямам син.

— Имаш трима сина.

— Хм! Трима сина ли казваш? Мога ли да бъда майка на идиот, на незаконороден и на сакат?

Вътре в себе си Фло усети как се свива от омразата, изписана върху лицето на сестра й, докато процеди през зъби истината, защото тя наистина беше майка на идиот, на незаконороден и на сакат. Но казано по този начин всичко изглеждаше ужасно. Тя гледаше Уинифред и осъзнаваше, че сестра й не е луда в прекия смисъл на думата, а изгаряше от омраза. Омразата беше ужасно чувство, всепоглъщащ огън, който в случая с Уинифред никога нямаше да бъде угасен. Това означаваше, че щеше да остане тук до… О! Тя поклати глава при мисълта, че сестра й ще трябва да прекара остатъка от живота си на това място, от което я побиваха тръпки всеки път, когато идваше.

По-късно тя щеше да си зададе въпроса какво я накара да каже: „Не говори така, Уини; има толкова неща пред теб. Ще се ражда дете; ще ставаш баба.“, защото ръката й беше отблъсната толкова бързо, че се удари в ръба на стола и трябваше силно да стисне китката си, за да не извика. Сега гледаше Уинифред. Тялото й трепереше като на болен от малария и тя процеди през зъби:

— За това ли си тук, да се осмеляваш да ми казваш, че ще ставам баба на дете с майка уличница и баща незаконороден. Синът ме беше непорочен, чуваш ли? Моят син беше непорочен…

Фло усети приближаването на сестрата, която не каза нищо, но с леко кимване и даде знак, че трябва да си тръгва, което Фло бързо направи. Но не успя да избяга от пронизителните писъци на Уинифред и цинизмите зад гърба й, те предизвикаха смут в стаята.

Харви и Даниъл се запътиха към нея още щом влезе във фоайето.

— Какво има? Бяла си като платно.

Тя погледна към Даниъл, наведе леко глава и каза:

— Постъпих глупаво. Казах неща, които не трябваше. Исках да създам… да… О, боже!

Харви не каза нищо, само сложи ръка на рамото й и я изведе навън.

В колата Даниъл горчиво каза:

— По-добре никой да не идва; нека да се задуши в собствената си омраза.

— О, Даниъл, не говори така! Човек може да полудее само защото е на това място и сред такива хора.

— Хайде; не се разстройвай; не плачи!

Харви силно притисна Фло към себе си.

— Не ги съжалявай тези хора! Чакай да ти разкажа какво ни се случи на нас с Даниъл. — И той започна да й разказва за мисис Дебър.

Но не успя да я разсмее. Вместо това, тя рече:

— Господ да й помага. Господ да им помага на всички.

Току-що се бяха навечеряли. Докато се хранеха, разговорът на масата беше малко превзет. Даниъл погледна Анет и каза:

— Добре ли си, скъпа? Малко си поотслабнала.

— Да, да, добре съм, татко.

— Изморена е — намеси се Джо. — Цял ден е на крак. Защо сестрите настояват в събота и неделя да са свободни? Разбира се, че е така. — Той затвори очи и подпря главата си върху ръката. — Ама че глупав въпрос! Та нали всички сме под ръка през почивните дни. — И като погледна Анет през масата, каза: — Знаеш ли, ако ни оставиш сами, можем да се оправим. Като казвам това имам предвид и Стивън.

Тя се усмихна и каза:

— Мисля, че и двамата имате нужда от контрол.

— Учудващо е как това момче се промени — каза Фло. — Тя гледаше Даниъл и още веднъж повтори: — Наистина се е променил. Ние не сме с него непрекъснато и можем да преценим, нали Харви?

— Да, наистина: той вече не е дете или по-точно не се държи по детски.

— Тук си прав — кимна му Джо. — Мен ме учудва това, че вече седмици наред леглото му е сухо. Може да се каже, че това е откакто — той спря, защото не беше сигурен дали трябва да продължи с „откакто мама замина“, затова предпочете „откакто започнахме да се грижим за Дон“.

— Той обича да е при Дон — намеси се Анет — и сестрата се държи чудесно с него. Нарича го отговорник и той сияе. А и на Дон му е приятно да бъде при него. Представете си само, че преди няколко седмици не можехме да ги оставим толкова дълго време. Колко стана часът? — Тя се обърна и погледна часовника. — Повече от половин час, което значи, че трябва да отивам да си изпълня задълженията. — После тихо добави: — Всъщност не са задължения.

— Задължения или не, стой си на мястото и си почивай. Сега аз отивам, така че прави това, което ти казвам. — Джо размаха пръст заканително и повтори: Прави това, което ти казвам. — После се обърна към Фло: — А ти се погрижи тя да го изпълни.

Заедно с него се разсмя и Харви.

Джо напусна стаята сред всеобщия смях, който в основата си представляваше опит да се установи нормална атмосфера, а щом влезе в стаята на Дон, бе посрещнат с още по-силен смях, придружен с хълцанията на Стивън, който извика:

— Разказвах на Дон за оня път, когато дойде мисис Озбърн, спомняш ли си, Джо? Спомняш ли си? Аз и казах, че може да си пие чая от чинийката, ако иска, и да духа щом е горещ.

Той отново започна да се смее, Дон също, а Джо каза:

— О, да, спомням си този ден. На теб ти се изкривиха задните части, нали?

Докато говореше, гледаше на Стивън по съвсем различен начин от досега, не като дете или момче, а както го беше възприел Харви. Той наистина, като че ли беше пораснал малко. И наистина, че не беше си намокрял леглото. Сега си мислеше и това, че от няколко месеца не беше получавал пристъпи. Можеше и да помага да вдигат Дон както него или баща му, помагаше при обръщането и то съвсем внимателно.

Джо погледна подноса на масичката встрани и каза:

— Ама ти не си го накарал да си изяде вечерята, а?

— Не бях гладен. — Дон протегна ръка към Стивън и попита: — Спомняш ли си оная игра, която играехме?

— „Бълхите“ ли, Дон?

— Не, не; онази с лодките, на квадратите. Горе е в стаята ти. Ще можеш ли да я донесеш? Много ми се иска да изиграем една игра.

— О, да, да, Дон. Сега отивам. Ей сега. — Тъкмо щеше да се втурне навън, когато се обърна, погледна Джо и го попита: — Да отида ли?

— Добре, добре. Върви и я донеси!

Двамата останаха сами, Дон с помощта на лактите си се подпря на възглавницата и каза:

— Искам… искам да си поговорим с теб преди да е дошла Анет. Никога не можем да останем сами, нали? Отдавна искам… да ти кажа нещо, Джо. Моля те, седни и ме изслушай!

Джо придърпа един стол близо до горния край на леглото, погледна с обич пребледнялото лице и каза:

— Хайде!

— То е… то е за Анет.

— Какво за нея? Тя е добре, справя се добре. Няма и да мине дълго време, когато ще видиш твоето…

Дон сложи ръката си върху неговата и силно я притисна:

— Няма да се наложи да мине толкова дълго време.

— О, ти пък сега! — Джо рязко издърпа ръката си. — Стига глупости! Не ме разбирай погрешно! Откакто си в къщи, си много добре.

Дон отмести главата си встрани и бавно каза:

— Моля те, Джо! Ако… ако на теб не мога да кажа истината, на кого друг? Много добре знаеш, както и аз, че времето ми изтича. — Той потупа завивката на мястото на корема си, преди да продължи: — Мислеха да ме приберат отново с това. Но ако го направят, това ще ускори края според тях. Затова не го правят. Не че се съмнявам, а знам. И дишането ми… се влошава. Да, да. — Той отново погледна към Джо. — Моля те, Джо! Тя ще дойде… всеки момент, а това, което искам да ти кажа, се отнася за нея. Изслушай ме без да казваш нищо преди да съм свършил. Независимо какво мислиш… няма да казваш нищо. Искам да ти кажа само това. Твое право беше да се ожениш за Анет… Моля те! — Пръстите му се свиха в юмрук и когато Джо се канеше да го прекъсне, той продължи: — Ако татко не беше нагласил нещата и не ме беше насърчил само защото… защото мислеше, че това е най-добрия начин да ме отърве от… лапите на мама, тя щеше да продължи да ти се възхищава. Знаеш, че винаги те е харесвала… още като ученичка. Но дори и когато… когато тръгна с мен, в началото се страхувах, че е нещо временно и после отново ще се обърне към теб. Обичах те, Джо, но обичах и нея. Затова аз… — Той спря, за да си поеме въздух, задъха се за момент и после почти на един дъх каза: — Исках на всяка цена да се уверя, че ще бъде моя. Аз бях този, който… направи първата крачка, не тя. И… веднъж след като това стана, продължи и нататък. После това не ми беше достатъчно. Можехме да продължаваме така без резултат, но… аз реших, че трябва да има резултат; поне се надявах, че това ще реши въпроса. Така и стана. Но после се изплаших, и двамата се изплашихме, много се изплашихме. Ето защо настоявах да се ускори сватбата…

— Достатъчно. Достатъчно. Знам всичко.

— Така ли?

— Да, знам: татко трябваше да бъде с теб през цялото време, когато беше навън, но той ви оставяше двамата и вие отивахте направо в къщата.

— Откъде знаеш?

— Отчасти по интуиция, но веднъж случайно отидох там с плановете. Нали си спомняш, че Анет искаше кухнята да се разшири, и преди да завия по пътя, видях колата отвън. А същата тази вечер вие двамата с татко говорехте така, като че ли през цялото време сте били заедно. Така че, за какво се притесняваш? Кажи ми нещо, което не знам.

— Добре, ще ти кажа. Когато… когато няма да ме има, искам… искам да се грижиш за Анет и детето, да направиш това, което винаги си искал: да се ожениш за нея.

Джо бавно се изправи и сега гласът му беше твърд.

— Ти си жив, Дон. И още дълго време ще си жив. Това, което не си взел предвид е, че Анет ме има за свой брат, по-голям брат. Тя те обича и винаги ще те обича.

— Седни, Джо, моля те. Това за… любовта и смъртта, напоследък много често си мисля за тях. Да, Анет ме обичаше през тази година, когато бяхме заедно. Смешно е, но когато онзи път се скарахме с майка, я нарекох „Годината на девствениците“; да, ние и двамата бяхме девствени. Но любовта си остава любов дори това да не е вече така. Анет още… още ме обича, но по… различен начин. Тя ме обслужва като медицинска сестра, прави ми компания, дори се държи майчински, което е много странно, докато чака сама да стане майка. И защото… защото очаква това, мисля, че някак си се отдалечи. Струва ми се, че ако катастрофата не се беше случила, щях да се науча да го разбирам това… защото тя носеше детето и в известен смисъл порасна, стана самоуверена, заета с това, което расте в нея. Всички… жени би трябвало да усещат това. И знаеш ли, като лежа тук си мисля, че любовта вече не е същата, когато жената има дете… защото… защото то живее в нея и мъжът е загубил част от нея. Много странно. — Той се усмихна тъжно. — Дори мога да разбера майка ми, въпреки че, о, господи, не искам да я виждам никога повече, Джо. — Той се обърна и потърси ръката на Джо. — Това може и да звучи у… ужасно, но аз се ужасявам от мисълта, че някога тя отново може да се върне тук.

— Мисля, че не трябва да се тревожиш за това. От думите на татко, които Фло потвърди, мисълта, че тя отново може да го види, окончателно ще я накара да полудее.

— Добре, но след лечението, тя може да го преодолее. Аз се надявам, че до тогава ще умра.

— Ти няма да умреш, Дон. Ще престанеш ли с това?

— Не, Джо, няма, защото, нека да ти кажа, аз… аз не се страхувам от смъртта. Преди няколко месеца да, но вече не. Тези, които са здрави и силни… всички хора като теб, те се страхуват от смъртта. Но когато загубиш тялото си и единственото нещо, което ти остава е съзнанието, започваш да виждаш нещата в перспектива. Единственото нещо… за което искам да живея е да видя детето си. А после ще мога да си замина, защото — гласът му внезапно секна — изпитвам болка, Джо, ужасна болка. Хапчетата не я премахват изцяло. Инжекциите помагат, но не искам прекалено много от тях.

Джо не беше в състояние да говори и изпита облекчение, когато вратата се отвори, за да влезе Стивън, който носеше тясна дървена кутия и каза:

— Едва я намерих. Беше отгоре върху шкафа. Спомняш ли си, Маги я сложи там, защото вдигахме много шум, когато играехме.

— Не заради това я сложи там — каза Джо, — а защото ти не играеше честно.

— Не е вярно, Джо. Нали Дон?

— Да, Стивън, ти никога не си лъгал.

— Джо, нали се шегуваш?

— Да, шегувам се.

Джо разроши главата, която беше на една височина с неговата и с малко по-тих глас каза:

— Мисля, че тази вечер няма да играя с Дон; малко е изморен.

— Изморен ли си, Дон?

— Да, малко, Стивън. Ще играем утре. А — той погледна към вратата — шефът идва и няма да ни разреши да играем върху чистите завивки.

— Какво за завивките?

— Аз… аз донесох играта.

— О, тази раздрънканата ли?

— Така, сега — Джо кимна на Стивън. — Обзалагам се, че няма да издържиш дълго.

— Ама че си. — Стивън побутна Джо в гърдите и каза: — Искаш да загазя, нали?

— Да, ако можеше, но много е трудно да те хване човек.

Той видя как едрото тяло се извива като това на малко момче.

— О, Джо, нали ме дразниш само? Нали е на майтап?

— Не бих могъл да си правя майтап с теб.

Стивън се засмя. Дон също се смееше и каза:

— Хайде, излизайте и двамата. Не мога да остана една минута насаме с жена си; винаги един от вас е тук. Добре, добре. — Той посочи Стивън с пръст: — Ще играем утре.

— Хайде, момче. — Джо изведе Стивън от стаята и Анет, сядайки на стола, който Джо беше освободил, каза на Дон:

— Мислиш ли, че Стивън се е променил; искам да кажа към оправяне?

— Мисля, че да. Мислех, че така ми се струва само, но след като го казваш, да. — Той я погледна и замълча малко преди да я попита: — А ти как се чувстваш? Кажи ми; не ме отговаряй с една дума.

— Ако искаш да знаеш истината, скъпи, не знам как точно се чувствам, никога досега не съм била в такова състояние. — Тя леко щипна носа му. — Предполагам, че е естествено да се чувствам… добре… — Намръщи се и продължи. — Понякога си мисля, че той или тя може да се появи още утре. Но има толкова много седмици до тогава.

— Чувстваш ли се зле? Искам да кажа, просто…

— Не, не се чувствам зле. И престани да се тревожиш. Така, дай да ти сложа калъфката.

Надигна се от стола, сама си зададе въпроса: „Зле ли ми е?“ И отговорът беше: „Да, по-скоро се чувствам необичайно; толкова необичайно, че ще трябва да отида на преглед в понеделник.“

6

Беше последната седмица на март 1961 година. Едни казваха, че им намирисва на сняг, други се противопоставяха с „Не ставай смешен“; цялата работа беше там, че имаше две ужасно мразовити нощи.

Минаваше седем и къщата беше притихнала, когато се звънна на външната врата. Маги случайно минаваше през коридора и отваряйки вратата, каза:

— О, добър вечер, Отче.

— Добър вечер, Маги. Ама че студ! Изобщо няма да се изненадам ако завали сняг; изобщо.

— За кой ли път го чувам това днес. Задава се април, нарцисите се показаха. По-добре ли сте, Отче? Чух, че сте били зле.

Маги му помогна да си съблече палтото.

— Нали си чувала да казват: „Пускам лот“. Казват, че първоначално това бил някакъв уред за измерване; не им вярвай. За мен това значи „кръшкам от работа“. Всички се изметоха през последните две седмици и аз се радвам на спокойствие.

Той се изкашля дълбоко и раздиращо а Маги му кимна и каза:

— Да, да, вярвам ви, Отче. При тия звуци не мога да не повярвам. — Тя се засмя, взе палтото му и го метна върху облегалката на стола. — Другото, в което вярвам е, че вие сте много странен човек, Отче.

— Да, Маги, така е. И всеки, който би казал нещо друго, за мен е лъжец. Няма по-странен човек от мен. Къде са останалите?

— Пръснаха се наоколо, Отче.

— Добре, предполагам, че ще ги намеря. — Той щеше да тръгва, но се обърна и попита: — Ще ми отделиш ли една минута, Маги?

Когато тя го погледна въпросително и тръгна към него, той каза:

— Великите пости са към своя край и трябва или да се откажем от нещо скъпо или да направим нещо такова. И знаеш ли, Маги, има нещо, което цял живот съм мечтал да направя и то е да се покръстя. Нито веднъж през цялата си кариера не съм се покръствал. Не ти ли се иска да доставиш удоволствие на един стар човек и да прескочиш стената.

Тя се разсмя и каза:

— С вас съм, Отче. Вие сте единственият човек, който е в състояние да ме накара да направя това; но никога няма да го направя, дори и заради всичкия чай на Китай.

— Упорита жена си, Маги. Винаги съм го знаел. — Усмивката му опроверга това, което беше казал. После той се наведе към нея и й прошепна: — Когато извадиш бутилката, донеси малко гореща вода и захар, а?

Тя също се смееше.

— Значи гореща вода и захар. Това било значи.

Докато той се отдалечаваше от Маги, видя Анет да идва от коридора и тя го поздрави:

— Здравейте, Отче. Още ли сте на крак?

— Ами ако не съм, значи че се разхождам насън с дрехите. А ти как си? — Той сложи ръка на рамото й. — Последният път, когато чух за теб, трябваше да лежиш известно време.

— Да, но сега съм добре.

— Сигурна ли си?

— Почти.

— Така ли трябва да се чувстваш?

— Така, Отче.

— Трудно ли ти е?

— Не, наистина не; просто… ами — тя се усмихна — не съм свикнала. — Тя сложи ръката си върху корема и той, съвсем сериозен, каза:

— Знам, че не си, детето ми; но трябва да внимаваш, много е опасно. Прави каквото ти казва докторът. Онзи ден говорих с него, когато се опитваше да разбере какво ми има и не можа и накрая каза: „Ставай, защото повече няма да идвам.“ След това ми каза, че си изморена. И не се учудвам — гласът му отново стана сериозен и той я погали по главата. — Бъди внимателна; той ще иска да види детето си. Знаеш, че е така. — Не продължи по-нататък със „Само това го крепи.“ Тя отговори:

— Да, Отче, знам.

— А знаеш ли, че е твърде възможно отново да постъпи в болница?

— Да, и това го зная, Отче.

— Значи всеки си знае хала, нали? — Гласът му се оживи. — Къде е господарят на къщата?

— Когато го видях за последен път, отиваше към кабинета си.

— Добре, ще се отбия да го видя, а после ще намина и при Дон.

— Той ще се зарадва да ви види, Отче. Много му липсвахте през последните няколко седмици.

— Приятно ми е да го чуя. Хубаво е да липсваш на някого. Ще ти кажа нещо: познавам един човек, на който не липсвам. Той прекара живота си в този амвон, както разбирам. Знаеш кой е той.

— Да, знам, татко. Последните няколко недели в църквата беше доста топло.

Той прихна да се смее.

— Ха, ха, добре казано. Отвори още няколко пещи, нали? Аз да отивам там и да ги охладя. Запомни ли какво ти казах?

— Разбира се, Отче.

Те се разделиха със смях и свещеникът, почуквайки на вратата на кабинета, усмихнат:

— Аз съм! Може ли да вляза?

— О, да, влезте, Отче — викна Даниъл и при влизането на свещеника в стаята, каза: — Не очаквах да ви видя; не знаех, че сте оздравели.

— Изглежда, че всички очакват да ме видят само на погребението ми. Много хора разочаровах, да знаеш. Както и да е, аз съм тук и дадох поръчка на Маги за гореща вода и захар. Добре ли съм постъпил?

Даниъл не отговори на въпроса, само каза:

— Седнете. Елате по-близо до огъня.

Свещеникът седна и се загледа в мигащия изкуствен огън.

— Силно грее; с малко въображение на човек може да му се прииска да разбърка огъня с ръжена. Някой ден и аз ще си взема такова нещо и ще го сложа в спалнята, защото ако щеш вярвай, тази стая е нищо в сравнение с Исландия. Оттам си го докарах. — Той се потупа по гърдите. — След всичко, което се случи, вече ще слагат парно. Твърдението, че студът действа добре на душата и потиска емоциите е вятър работа; повече от всякога хората спят заедно в студени стаи. Както и да е, ти как си?

— О, аз съм добре, Отче. А вие как сте? Откога обикаляте насам-натам?

— О, от три, четири дни. Между другото, извинявай, че го казвам, но Анет не ми харесва. Изглежда поотслабнала и доста изморена. Разбира се, че е нормално в това състояние да се чувства изморена, но не изглежда добре.

— Тревожи се за Дон, както и всички ние.

Вратата се отвори и влезе Маги с поднос, на който имаше гарафа, кана с гореща вода, две чаши и купа с кафява захар. Свещеникът я поздрави с:

— А, ето я утехата за душата! Благодаря ти, Маги. Ако всички бяха като теб! Пак ли ще откажеш да влезеш?

Даниъл погледна въпросително първо единия, после другия, а свещеникът каза съвсем тържествено:

— Предложих й да присъства на покръстването ми, но тя отказа; право в лицето ми. Няма представа какво ще изпусне. Знаеш ли, като малък вярвах, поне майка ми така ме учеше, че ако поне веднъж през живота си се покръстиш, все едно имаш ключ за рая, независимо какво правиш след това, защото никой не може да ти го отнеме. Тогава мислих доста по този въпрос, защото разбрах, че след като имам ключа, мога да си отживея както аз си искам и да имам едно прекрасно бъдеще: къща с маса за билярд, разни други…

— Ужасен човек, нали? — Маги погледна Даниъл, който каза:

— Най-ужасният, който съм срещал. Благодаря. — Той кимна към подноса.

— Когато оправите всичко, обадете се да ви долея — каза Маги. Като чуха това, двамата мъже избухнаха в смях.

Щом останаха отново сами, свещеникът каза:

— Тази Маги и добра жена, а ти не си добър към нея. Знаеш ли това, Даниъл?

— Всичко зависи, Отче, от това какво значи добър. Добър за какво? Добър за кого? Добри един за друг? Или пък не. Както знаеш, през целия си живот, не бяхме добри един към друг.

Докато Даниъл наливаше уискито, свещеникът го наблюдаваше, после взе чашата от ръката му и я помириса със задоволство преди да отпие една голяма глътка. След това се отпусна в стола, загледан някъде за момент и каза:

— Днес следобед я видях.

— Така ли?

— Да; бях там и я видях.

— И как ти се стори?

Свещеникът въздъхна. После, като остави чашата на масата, каза:

— Мисля, че трябва да стане чудо, голямо чудо, което да я върне отново към нормалното състояние. Въпреки всичко, тя говори доста смислено или поне що се отнася — той потупа ръката си — до тази къща или всеки един от вас. Може би не трябваше да и го казвам, но го казах. Споменах й, че любимият й син скоро ще стане баща, а тя баба и колко хубаво ще бъде това.

— При което тя побесня.

— Не, не, не побесня. Седеше така и ме гледаше. Не можех да издържа да гледам дълго този поглед и как тялото й се вдървява, затова извиках сестрата и излязох. По пътя на връщане си мислех за нещата, които вършим в името на морала, когато убеждаваме някой да се придържа към общопризнати норми, да изпълнява серия задължения и си мислех, че ако не те бях накарал да останеш, а да постъпиш така, както ти искаше и да я напуснеш още първия път, нещата нямаше да стигнат до това положение днес.

— О, не си блъскайте главата с това, Отче. Те отдавна щяха да стигнат до тук, защото не забравяйте, тя имаше син, който — аз не богохулствам, когато казвам това, Отче — сигурен съм, че беше убедила, че е дошла на този свят чрез неизкусобрачното зачатие или нещо подобно. Причината не е само във факта, че друга жена отне сина й, че той самият се е омърсил — това са любимите и думи — с жена преди сватбата и че тая гнусотия, както често се изразява тя, е продължавала цяла година, на практика под носа й. Ето това я довърши. Разбира се, аз отдавна знам, че тя не може да ме понася, но в същото време не искаше да я напускам, защото нямаше да понесе мисълта, че е изоставена съпруга, нито пък скритото злорадство на приятелите й в църквата, когато я видят в това положение. И двамата знаем, Отче, че в кръга, в който се движеше, не я обичаха, защото още от самото начало, когато започна да се прави на дама, не можа да се прикрие под лустрото. Още повече, че в характера й е да се налага, независимо дали ще бъде на Среща майките, Децата на Мария или Ваканционен клуб за бедните деца. О, да, харесваше и да я възприемат като благодетел на благодетелите.

— Не ставай жесток, Даниъл, защото господ да й е на помощ, тя си плаща за това. И в известна степен тя го знае, а това е най-голямата й болка: тя не е луда, само е обезумяла от омраза, непримиримост и провал. Само един силен характер може да се изправи срещу провала и да излезе от битката без рани. Това, което искам да кажа, е: от сегашното състояние на нещата и от разговора ми със старшата сестра разбрах, че тя ще остане там дълго време, защото ако в това състояние я върнат в къщи, ще представлява опасност както за себе си, така и за всички останали.

— Не мога да кажа, че съжалявам, Отче, за да не прозвучи лицемерно, но ако тя отново влезе в тази къща, аз ще трябва да се махна. Анет и Дон определено ще постъпят по същия начин. — Той погледна встрани и продължи: — Но както много добре знаете, Отче, Дон може съвсем скоро да си замине. Така че за всички нас би било по-добре изобщо да не я пускат оттам.

Свещеникът нищо не каза за Дон и продължи с предположенията си:

— Да допуснем, че тя излезе и ти и Анет се махнете, какво ще стане с Джо и Стивън?

— Стивън ще дойде с мен; аз отговарям за него. И Маги ще дойде с мен, Отче.

Без да сваля поглед от лицето на Даниъл, свещеникът попита:

— Ами Джо?

— О, Джо не би останал тук сам, нито пък би тръгнал с нас. Джо ще започне свой собствен живот, защото така или иначе, той винаги е имал отделен живот. Той гледа на мен като на свой баща и аз го имам за свой син, но това е само игра в края на краищата. Той е съвсем сам. Да ти кажа ли нещо? Съвсем наскоро разбрах, че търси истинските си родители; или поне се мъчи да открие майка си. Съвсем случайно се запознах с една сестра, която в продължение на години е работила в католическия пансион, от където го взехме. Пенсионирала се е миналата година, около седемдесетгодишна е, изключително любезна и каза, че осиновеният ми син е станал много добро момче. Нямах представа, че го познава. Каза, че преди известно време е разговаряла със старшата сестра, но без някакъв резултат. Можела да му каже това, което той искал да научи, но той не я бил попитал. Във всеки случай те трябвало да мълчат. Но тя не била съгласна с това; според нея тяхно право било да знаят.

— И ти попита ли я коя е майка му?

— Да.

— И какъв беше отговорът?

— Верният. Каза ми фамилното й име по съпруг и последния й адрес.

— Предприе ли нещо по-нататък?

— В известна степен, да. Отидох в къщата, но там живееше азиатско семейство, от единайсет години. Бившият собственик, според тях, емигрирал в Австралия.

— Казал ли си му?

— Не.

— Мислиш ли, че е необходимо?

— Раздвоен съм. Като нищо би тръгнал за Австралия да гони дивото. Как бихте постъпили вие, Отче?

— Ще си трая и ще си гледам работата, защото според мен това е нещо съвсем обикновено. А ще ти кажа и друго, от десет души само един е доволен, че се е захванал с търсенето; повечето се срамуват от това, което са открили. Знаеш ли, много е странно това с извънбрачните, изпитват нужда да се хванат за нещо по-голямо от тях, защото обществото ги е лишило от самочувствие. Кого избират за баща, или майка, но в повечето случаи за свой баща? Той никога не е докер или шофьор на автобус или чистач или пък някой, който обслужва тоалетни. О, не, не. Обикновено започват от лекарите като стигат до хирурзите; ако пък са от учителската професия, търсят някой от Оксфорд или Кеймбридж. Съвсем не им е чужда мисълта, че биха могли да са от кралско потекло. Може да се учудиш, но свещеникът представлява кошче за загубени идеали и идоли. Когато едно хубаво момиче с хубава работа и добри осиновители непременно реши да изясни произхода си, то обикновено търси майката и тогава разбира, че майка му е от голямо семейство и то не го иска. Защо? Защото в продължение на години е било на улицата. Не ти разкривам някакви тайни, защото това се случи на сестра ми и зет ми, които си осиновиха дете и даваха мило и драго за него. Момичето вече не беше същото. Остана ли при тези, които я осиновиха? Не; разби сърцата им, защото нейното беше разбито. Но ти ще кажеш, че човек като Джо ще погледне на тези неща по различен начин; той би могъл да понесе такъв удар и да го преживее. Не се заблуждавай. Мъжете са по-критични към майките си от която и да е жена, защото всеки мъж в дъното на душата си иска да знае, че майка му е добра жена. Съпругата може да е уличница, но никога майката. А той като знае, че е незаконороден, до края на живота си носи това чувство за срам. Имам доказателства; това не са празни приказки. Така че, моят съвет е да не си търсиш белята в Австралия или в Тамбукту или където и да е. Това е. — Той промени тона си и протегна ръка към топлината на изкуствения огън. — Толкова ми е удобно, че не ми се става. Но трябва да поговоря с Дон. Би ли ме завел?

Двамата се изправиха. Тогава свещеникът, след кратка пауза, по време на която погледна първо нагоре към тавана, после надолу към добре излъсканите си черни ботуши, каза:

— За последните церемонии. Нали ще ми кажеш, ако нещата рязко се изменят? Твърде рано е да се разпореждам от сега, защото, въпреки че в деветдесет и девет случая от сто настъпва успокоение, но представи си, че неговият случай не е от тях. Не искаме той да се лута, нали? Затова, когато прецениш, че е дошло времето, независимо по кое време на денонощието, ми се обади.

— Добре, Отче. Не би трябвало да се тревожите, защото той е наясно с това. Нали ви казах, единственото нещо, което го крепи, е да види детето си.

По-късно същата вечер Даниъл стоеше в кухнята с лице срещу Маги.

— Какво значение има дали ще бъде тук или при теб?

— За мен има значение, Дан. Това все още е нейната къща. Истината е тази, че присъствието й още се чувства. А ти искаш да се кача при теб. Аз чувствам нещата по друг начин.

— Но това съвсем не е така. Току-що ти казах какво мисли свещеникът: тя няма да се върне скоро, ако изобщо се върне; защо тогава трябва да бъдем заедно само веднъж в седмицата? О, Маги — той я прегърна — имам нужда от теб. За всичко имам нужда от теб. Понякога през деня, дори когато имам най-много работа, ми се иска да зарежа всичко, да отида до телефона и само да чуя гласа ти. Когато се прибирам вечер, искам да дойда право в кухнята и да те прегърна. Това, за което те искам, не е едно единствено нещо: ти си всичко за мен, ти си събеседничка, приятелка, любовница. Да, любовница. Нощно време там горе — той вдигна главата си — се мятам в леглото и знам, че само едно стълбище и един коридор те делят от мен. Слушай, скъпа, ако ти не се качиш горе, ще ми позволиш ли да дойда в твоята стая?

Стоейки в прегръдките му, тя наведе глава докато челото й докосна рамото му и промълви:

— Аз те искам много повече отколкото ти мен, Дан, за всичко, защото и аз, докато лежа си мисля за теб и копнея да изтичам нагоре по стълбите. Да, наистина. Но има нещо в мен, което ме възпира. Имам скрупули за това.

Той я освободи от прегръдките си и отстъпи назад, а на лицето му се появи тъжна усмивка и каза:

— По-рано Уинифред не ме пускаше в стаята си от страх да не би тялото ми да докосне нейното, а сега и ти не искаш да дойдеш, в стаята ми поради същите причини.

— О, не е честно, Дан и ти знаеш това. Изопачаваш нещата. Ще дойда в стаята ти на всяко друго място, но не и тук.

— Добре, не се качвай горе, но нека аз да дойда при теб. Виж, Маги, това може да продължава години; имам предвид тя да остане там, където е. Какво ще правим ние? Всеки да си живее живота ли според теб? И да бъдем заедно само веднъж седмично? Да се любим като по план, за да не пропуснем възможността? Аз нямам нужда от теб по такъв начин. Както ти казах, нужна си ми за всичко: да си седя тихичко при теб, да се лежа спокойно до теб, дори само да знам, че си тук.

Докато стояха и се гледаха един друг в тишината, в хола звънна телефонът и Даниъл каза:

— Кой може да бъде по това време на нощта?

— Ще отида да видя.

Той я отмести встрани и каза:

— Не, не; аз ще отида. — После изтича в хола, вдигна слушалката и каза:

— Ало?

— Даниъл, обажда се Фло.

— Фло! Какво се е случило?

— Нищо лошо дотук; всичко е наред. Имам новина за теб: Харви и аз ще се оженим.

Той замълча, преди да се разсмее:

— Въобще не съм изненадан.

— Може и да не си, но ще стане съвсем бързо. Следващата събота, бих искала да дойдеш.

— Следващата събота ли? Защо толкова бързо? Да не си…?

— Не, не съм бременна; но той има чудесно предложение. И точно навреме, в момент, в който тук няма много работа, поне за него. Предложението е за Канада и естествено той иска да го приеме.

— О, да, разбира се. Радвам се да го чуя, Фло. Но от друга страна ще те загубим. Много ще ми липсвате с Харви. Хареса ми този човек, нали знаеш.

— И на мен. Той, явно от няколко седмици знае за това, поне, че се очаква такова предложение, но не ми е казал, за да не би да се размине. И Даниъл…

— Да, Фло?

— Нали разбираш какво значи това за посещенията при Уини всяка седмица? Трябва да се направи нещо.

— Нищо не мога да направя. Отец Рамшоу се отби тази вечер. Видял я днес и това, което разбрах е, че дори моето име я изкарва от равновесие. Но не се тревожи за това; трябва да ти благодаря за всичко, което направи през изминалите седмици. Както и да е, ще дойда в събота. Ако аз не мога, Джо ще дойде.

— Не бихте ли могли и двамата да дойдете? О, не; сигурно искам твърде много. Разбирам. Ще се радвам да видя един от двама ви. Как е Анет?

— Страхувам се, че в момента не е много добре. Докторът и каза да лежи една седмица. Е, лежа двайсет и четири часа. Между нас казано, ще бъда изненадан, ако издържи, въпреки че се надявам. Между другото, колко време ще бъдете там? За постоянно ли отивате?

— Доколкото знам, да. Но, разбира се, първо ще трябва да видим как ще ни посрещнат. Разбираш ли?

— Да, да, разбирам. Веднъж след като опознаят Харви, сигурен съм, че ще го приемат сърдечно.

— Ако можех и аз да съм толкова сигурна! Няма да бъдем в скъпите хотели, нали знаеш това? Нито пък в клубовете. Винаги съм мислила, че в това отношение постъпва съвсем умно, защото Гери Морли — нали си спомняш оня негов приятел, за когото говорихме — са го изгонили от работническия клуб. Да не повярва човек. А той въобще не прилича на Харви. Предизвикал някаква бъркотия и едва не попаднал в ръцете на полицията. Така че, по отношение на Канада, ще трябва да изчакаме и да видим, нали?

— Ами, пожелавам и на двама ви късмет по света. Ще ми липсвате. На всички ще им липсвате, защото ще ти кажа съвсем честно, двамата с Харви внесохте малко светлина в тази къща през изминалите месеци. А страшно се нуждаехме от това.

— Благодаря ти, Даниъл. Значи до събота. По-добре да дойдеш в петък вечерта, защото в събота започваме от рано.

— Добре, Фло, добре. Лека нощ. Господ да ви благослови.

След като чу новината в кухнята, Маги каза:

— Това е чудесно за двамата. Въпреки всичко се съмнявам, че ще им бъде по-лесно отколкото тук. Направо е ужасно като си помисля, защото това са двама от най-хубавите хора в света. Никога преди това не съм срещала човек като него, с такива обноски. Той е върхът на джентълмените, а го преследват заради цвета. Боже мой! Като си помислиш за боклука наоколо и то на много високо ниво, ти идва да ги заплюеш. Не е необходимо да ги търсиш надалеч, нали? Да вземем бащата на Анет. Той е единственият, който въобще не проговори на Харви. Но той не разговаря и със собствената си дъщеря. Вярно ли е, че иска да се отърве от работата си?

— Не, не; това е само слух. Прекалено е изгодно за него, за да напусне.

— Но е вярно, че се местят, нали?

— Да, доколкото разбирам, е вярно.

— Някой каза, че около Карлайл.

— Ако щат и в ада да се преместят, въобще не ме е грижа. Да се върнем на въпроса, Маги; какво решаваш?

Тя се отмести, тръгна към огъня, после се наведе и натисна регулатора на бойлера.

— Аз… аз ще помисля за това, Даниъл. Дай ми малко време, моля те.

Тя се обърна и го погледна и той се приближи, отново я прегърна и каза:

— Мисли бързо, Маги! Моля те, имаш съвсем малко време…

7

Беше шест и половина във вторник сутринта, когато Анет се почувства зле. Остра болка я прониза ниско в корема и за секунда й се стори, че ще припадне. Добра се бавно до края на леглото и погледна часовника. Обикновено Даниъл и Джо не влизаха в стаята преди седем, а сестрата не идваше преди осем. Стана от леглото, погледна към Дон, който спеше под въздействието на нощните хапчета, внимателно мина покрай леглото му и тръгна към вратата за всекидневната. Едва беше стигнала до канапето, когато болката отново я преряза още по-силно и тя хвана корема си с двете ръце.

Погледна към копчето за звънеца на стената; после като се олюляваше, с голямо усилие се придвижи до там и го натисна. Нямаше и минута, когато по коридора се чуха стъпки и се появи Джо.

— Какво има?

— Джо.

— Да, скъпа? Спокойно. Спокойно. — Той я заведе обратно до канапето и седна до нея, като я придържаше с една ръка. — Болки ли имаш?

— Мисля… мисля, че започва, Джо. По-добре… по-добре да извикаш доктора.

— Сигурна ли си?

Тя се задъха преди да отговори:

— Ужасно боли.

Той веднага стана и отиде до телефона, който се намираше на масичката встрани. Скоро се върна.

— Идва — каза той. — Скоро ще бъде тук. Ти лежи.

— Не… не мога, Джо. О, скъпи! — едва промълви тя. Той я прегърна и каза:

— Всичко ще се оправи; ти само лежи, ще се обадя на татко. Той ще ти донесе нещо топло за пиене. Може да ти помогне. — Той протегна едната си ръка и натисна другото копче. След по-малко от минута Даниъл забързан влезе в стаята, за секунда се поколеба, преди да се приближи до нея и попита:

— Започва ли?

— Татко… много е рано.

— Знам, знам, скъпа. Успокой се; това често се случва. Ще видиш, че ще се оправиш. А докторът?

— Обадих се; тръгнал е.

— О, боже! — Лицето й беше изкривено от болка и двамата придържаха гърчещото се тяло, а Даниъл промълви:

— Защо, по дяволите, се бави?

— Спеше. Аз го събудих. Трябваше да се облече.

— С кола може да дойде за пет минути.

— Слушай; иди и събуди Маги! Но внимавай Дон да не разбере, поне засега.

Маги и докторът влязоха в стаята почти едновременно. Анет лежеше на канапето, тялото и се тресеше, тя протегна ръка към доктора и като хвана неговата, каза:

— Моля ви! Моля ви, направете нещо!

— Ще направим нещо, скъпа, не се тревожи. От кога ги имаш тия болки?

— Струва ми се… че през цялото време… непрекъснато.

Той се отдръпна от нея, огледа стаята, после минавайки край Даниъл се запъти към телефона. След малко каза:

— След пет минути ще дойде линейката.

— Линейка ли? — Анет се опита да се изправи до седнало положение, но той каза:

— Да, линейка. Лежи спокойно! Отиваме в болницата.

— Мислех… мислех, че…

— Ще си мислиш в болницата, каквото и да е то, скъпа. Там ти е мястото и много скоро ще бъдеш добре. Няма за какво да се притесняваш. — Сега той се обърна към мъжете: — По-добре се обличайте; един от вас трябва да дойде с нея.

Тъй като и двамата се запътиха да излизат, Джо каза на Даниъл:

— Татко, ти стой тук и се грижи за Дон! Аз ще я придружа.

За голямо учудване, Даниъл не възрази, а само каза:

— Добре, момчето ми. Добре.

И всеки от тях хукна към стаята си да се облича, тъй като и двамата трябваше да действат бързо.

Преди да пристигне линейката, Анет, която се държеше сега за Маги, получи още три пъти болезнени спазми. Но когато мъжете вкараха носилката, тя махна с ръка на една страна и каза:

— Мога… мога да вървя. Искам… искам да видя мъжа си.

Докторът и Даниъл и помогнаха да се изправи на крака и я поведоха към спалнята. За щастие суматохата не беше събудила Дон и тя си наведе над него и го целуна по бузата. Но когато той се размърда и промълви нещо, докторът бързо я отдръпна от леглото. Но когато излязоха в коридора, каза:

— Достатъчно много вървя. Легни на носилката, ние ще те занесем, след това можеш да забравиш всичко и да мислиш само за бебето. Ще мина да те видя по-късно. Свързах се с доктор Уолтърс, той те очаква.

Когато, под въздействието на нови спазми, тя започна да стене, мъжете, които носеха носилката, спряха и тя задъхана, погледна Джо:

— Ще стоиш ли при мен… Джо?

— Ще стоя при теб, не се страхувай.

Два часа по-късно Джо беше изпил четири чая и поне шест пъти беше обяснил на трима бащи в очакване, че той не е бащата, а деверът. Когато един млад мъж го попита: „Къде е тогава бащата? Да не е офейкал?“ Джо шеговито отговори:

— Не, още е в леглото.

— Какво говориш? — запита мъжът след кратко колебание.

— Да, така е.

— Да не е пиян?

— Не, не е пиян, де да беше така; катастрофира — тъжно отговори Джо.

— О-о! — Любопитстващият явно съжали за въпроса. — Лоша работа. Всеки има право да знае какво става, нали?

И когато Джо каза: „Да, да, може и да си прав.“ младият мъж посочи в отдалечения край на стаята един баща, който крачеше напред-назад и тихо прошепна: „Оня там искаше да гледа как става. Представяш ли си? Ама че хора!“

Една част от Джо се смееше; но само част от него; другата част се молеше на бога Анет да бъде добре; и ако изборът е между нея и детето, да спасят нея. Това да оживее детето на всяка цена бяха празни приказки. Тук църквата не беше права и той ще им го каже следващия път, когато види отец Рамшоу или да, отец Коуди. На него щеше да го каже. Ако позволят нещо да се случи с нея, за да спасят детето, последната искра в живота му ще угасне.

Ще трябва да води постоянна борба, за да продължи да живее, дори зад маската, която си беше сложил: защото докато гледаше как се издува коремът й, завистта му към Дон беше нараснала. Въпреки, че знаеше, че никога повече Дон няма да я дари с още едно дете, той изпитваше някаква ревност, защото непрекъснато си повтаряше, че това не трябваше да се случва. Той трябваше да бъде силен, упорит и да покаже на какво е способен преди още баща му да пусне в изпълнение собствените си планове за бягството на Дон. Ако беше заявил открито любовта си, Дон нямаше да тежи на плещите му сега и майка му нямаше да бъде в лудницата.

— Мистър Коулсън? — Сестрата го побутна по ръката. — Всичко е наред. Всичко е наред, мистър Коулсън. Успокойте се; всичко е наред.

— Тя…

— Да, тя е добре, уверявам ви. Сега спи. Трябваше да се направи цезарово сечение. Имате момиченце… искам да кажа — тя се усмихна — имате малка племенничка.

— Момиченце ли?

— Ами — сестрата отново се засмя — щом е племенничка, предполага се, че е момиче; те са само два вида.

Облекчението и благодарността му намериха израз в дълбоката въздишка, която накара много глави да се обърнат в тази посока и когато той тръгна да излиза след сестрата, сред тези, които се обърнаха, се чу следното:

— Ама че загубеняк! Уж бил деверът. Хм! Та той бил по-смотан от мен!

Деверът вече гледаше през един прозорец, където сестрата му показваше детско креватче с малко набръчкано личице също като на стара жена.

Сестрата каза: „Тя е красива; мъничка е, малко повече от шест фунта, но е красива.“ Джо се усмихна и попита:

— Може ли да я видя? Имам предвид мисис Коулсън.

— Сега няма смисъл, известно време ще спи. На ваше място бих се прибрала в къщи за да съобщя новината на бащата, после ще взема душ, ще закуся и дотогава тя ще се съвземе — отговори сестрата.

— Благодаря ви. Така и ще направя. Възможно ли е да поговоря с доктора преди…?

— О-о, — прекъсна го тя отново с усмивка — когато се върнете ще бъде по-лесно, защото той още е в операционната и изважда на бял свят още някой… от дълбините.

Той се засмя с нея, кимна и каза:

— Много ви благодаря.

От дълбините, беше казала тя. Дали е католичка?

Колко пъти напоследък беше казвал тия думи и в същото време се чудеше защо го прави, защото дълбоко се съмняваше, че има кой да чуе гласа му. Още повече, че знаеше, че ако нещо й се беше случило тази сутрин, несъмнено щеше да признае пред себе си, че в продължение на години подобно на хиляди други хора от векове наред беше говорил на себе си и това щеше да бъде краят на „Помогни ми да повярвам“, защото никога повече нямаше да се моли на бога.

Но тя оживя.

Той излезе навън в мразовитата сутрин и дълбоко пое въздух. Вдигна поглед нагоре. Небето беше високо и синьо и зимата беше в разгара си.

Дотук дойде с линейката, но на връщане взе автобус, който да го откара най-близо до в къщи. Автобусът беше претъпкан и всички пътници говореха за неочакваното застудяване с изключение на седналата до него жена, която се обърна и тихо каза:

— Въобще не е неочаквано, от два-три месеца е така. Миналата седмица казах, че ще вали сняг и наистина ще завали. Ще видите, нищо, че е краят на март. Аз слизам тук.

Той отмести колената си, за да й направи място, да мине и тя каза:

— Така. Хайде!

И той й отговори с „Хайде“. А за себе си отбеляза, че човек изпуска много, когато пътува с кола: не само пресичаш страната без да видиш нещо, но изпускаш срещите с хора. Тя беше казала „хайде“. Много отдавна никой не му беше казвал „хайде“ на сбогуване. Тримата мъже и двете момичета в офиса обикновено казваха: „Чао! До скоро.“ Рядко се сбогуваха с „Всичко добро“. Той гледаше през прозореца. Тази жена можеше да му бъде майка. Хвърли поглед назад. Всяка една от тези жени би могла да бъде майка му. Но тогава, не; те изглеждаха съвсем обикновени, а майка му би трябвало да бъде… Каква би трябвало да бъде? О! Не започвай отново. Трябваше да престане да се заблуждава, защото нещата нямаше да спрат дотук; изведнъж след като я открие, щеше да започне да търси баща си. Но за да спре да се измъчва можеше да направи само едно нещо: да се върне в къщи и да попита.

Като ученик си мислеше, че когато порасне тези въпроси няма да го занимават толкова много, но не стана така. Те го вълнуваха още по-силно. Ами ако я открие и тя го разочарова? Ще трябва да рискува. Но дали ще може? Беше отхвърлен от майка си, беше отхвърлен и от втората си майка. До известна степен беше отхвърлен и от Анет. Щеше ли да понесе още едно отблъскване или разочарование? Вътре в себе си чувстваше ужасна празнота. Имаше нужда от нещо… от някой, който да я запълни и независимо колко време оставаше, не можеше да се възприеме на мястото на Дон, въпреки че Дон искаше това… нямаше да е прилично. А за Анет той беше просто като брат.

О, по-добре да не се беше качвал на автобуса. Не, не беше прав, защото обичаше да е сред хората. И все пак имаше някакво противоречие. Защото беше поискал да живее в отделно жилище в другата къща, отделно от семейството? Да, знаеше защо. Защото трябваше да се отърси от факта, че е отхвърлен от нея; да бъде колкото е възможно по-далеко от баща си, който правеше всичко възможно, за да компенсира това, а всъщност и двете неща бяха еднакво лоши.

А Джесика? Джесика Баубнт; или Айрини Шилтън… да, ами те? Не, Айрини не. Тогава остава Джесика или по-добре Мери Картър. Да, по-добре Мери…

Маги чакаше на прага, зад нея стоеше Даниъл, а зад тях Пеги и Лили.

— Е?

— Тя е добре. Има момиченце.

Даниъл затвори очи и дълбоко въздъхна; после направо се нахвърли върху Джо:

— Защо, по дяволите, не се обади тогава? Стояли сме на тръни.

Но остана изненадан, когато Джо му отговори със същия тон:

— Тук има телефон, можеше сам да се обадиш в болницата, нали?

— Добре, момчето ми, добре. Успокой се. — Даниъл го потупа по рамото. — Идваш оттам и разбирам, че си разтревожен. Но честно да ти кажа, страхувам се да се обадя. Хайде, хайде! Хапни нещо!

— След малко, искам да се кача при Дон.

— Разбира се. Разбира се. Той страшно се притесни. Не можа да повярва, че тя е заминала без той да я усети.

Джо бързо се качи горе в стаята на Дон, но преди да влезе, пое въздух, отвори вратата със замах и извика:

— Да има някой татко тук? Сестрата се обърна и попита:

— Да не би да е родила?

— Да, роди.

Той стоеше и гледаше Дон; Дон остана безмълвен и той му извика:

— Няма ли да кажеш нещо, бе човек?

— Как… как е тя? Добре ли е? — Гласът на Дон беше слаб.

— Добре е. — Джо не знаеше дали това беше така; но за момента трябваше да бъде. — Имаш дъщеря — каза той.

— Момиче ли е?

Джо малко повиши глас:

— Ами щом е дъщеря: да, момиче е. Това е, което ми каза сестрата.

Дон притисна главата си назад към възглавницата, прехапа горната си устна и погледна нагоре.

— Колко тежи? Всичко наред ли е! Имам предвид здраво ли е бебето? — попита сестрата.

Все още на висок тон, Джо отговори:

— Разбира се, че е здраво. Не знам колко тежат бебетата. О, сетих се. Мисля, че сестрата спомена шест фунта. Бях малко притеснен. Стаята беше пълна с мъже, които крачеха напред-назад в очакване да станат татковци. — Гласът му притихна почти до шепот. — О, недей, Дон! Недей! — Той погледна затворените очи на Дон и видя сълзите, които се стичаха по бузите му. — Новината е чудесна. Хайде! Хайде!

— Добре де, не може ли човек да поплаче от радост? Това са сълзи на радост. Нали? — Сестрата избърса лицето на Дон, все едно че беше малко момче. — Това, от което имаш нужда е едно празненство. Всички имаме нужда от празник. Какво ще кажеш? — Тя заговорнически хвърли поглед на Джо и той влезе в тон с настроението й:

— Да. Да, това е чудесна идея. — После бързо излезе от стаята.

Остана изненадан, че Даниъл не се качи с него при Дон, затова тръгна към всекидневната. Като видя баща си да слиза по стълбите спря и попита:

— Какво има? Защо не дойде с мен?

Даниъл прокара ръка през косата си и каза:

— Някак си… някак си не бих могъл да застана пред него. Имах чувството, че ще се разплача. Сега мога да отида.

— Ще донеса нещо за пийване.

— Това се казва идея. — Даниъл се усмихна и продължи: — Ще се съберем всички. Ще извикам на Стивън да слезе и на всички останали. Пеги е горе при него.

Джо се канеше да ръгне, когато Даниъл каза:

— Почакай малко! Може ли да те помоля за нещо?

— Нали знаеш, че не трябва да питаш. Казвай!

— Би ли отишъл вместо мен на сватбата на Фло в събота? Това означава да тръгнеш в петък вечерта. Какво ще кажеш?

— Да. Да, страхотно; мислех, че ще искаш да присъстваш и ти.

Даниъл се обърна настрани, погледна през хода и каза:

— Да… бих искал да дойда, но имам някакво мрачно предчувствие: не искам да оставям Дон сам; струва ми се, че състоянието му се влошава доста бързо. Какво мислиш ти?

Изминаха няколко секунди преди Джо да отговори.

— Всички знаем, че състоянието му се влошава, но не бих казал, че е доста бързо. Известно време ще може да издържи така, а раждането на бебето ще го импулсира.

— Мисля, че тук не става въпрос за импулсиране. Но, може би си прав за това. Та затова предпочитам по-скоро да бъда тук. Нали ме разбираш?

— Да. Да. Но аз няма да оставам там; ще се върна веднага след сватбата. Ще бъда тук в събота вечер. Между впрочем, не трябва ли да звъннеш на Фло и да й кажеш за бебето?

— Да, но какво ще кажеш, ако оставим самия Дон да направи това? Ще внесем телефона от другата стая.

— Чудесна идея. Върви да му кажеш; аз ще приготвя пиенето и ще извикам останалите.

Десет минути по-късно всички се бяха събрали около леглото: Маги, Лили, Пеги, сестрата, Даниъл, Джо и Стивън. В ръцете им имаше чаши, с изключение на Джо, който току-що беше набрал номера на Фло и чакаше.

— Трябва да е някъде в офиса. — После каза: — Може ли да говоря с мисис Джексън?

— Аз съм. Кой се обажда?

— Е, ама не ме ли позна? Обажда се твоят таен обожател Джоузеф Коулсън.

— О, Джо! Джо! Какво има? Да не се е случило нещо?

— Не, не. Един господин желае да разговаря с теб. Почакай така!

Той подаде слушалката на Дон, който изправяйки се в леглото, каза:

— Здравей, Фло.

— О, Дон!

— Да, аз съм. Кой друг мислиш че е? И… дръж се сериозно, защото разговаряш с бащата на дъщеря.

— О, господи! Тя е родила. Добре ли е? А бебето?

— Толкова въпроси наведнъж! — Той се опита да подражава на Харви, което предизвика смеха на застаналите около него; след това продължи: — Да, тя е добре и имаме дъщеря.

— Но това е чудесно, чудесно. О, така искам да дойда сега, Дон, но ще го оставя за следващата седмица.

— Фло?

— Да, скъпи?

— Ще я кръстим Фло.

Докато говореше, той огледа учудените лица около него и отново кимна, докато говореше по телефона.

— Анет и аз решихме, ако е момче, да го кръстим Харви, а ако е момиче — Фло; не Флоранс, просто Фло.

От другата страна на линията настъпи мълчание и след малко отново се чу гласът на Фло:

— О, това е чудесно! Толкова съм горда! А като си, помисля, че ако беше момче, щеше да се казва Харви! Жалко, че него го няма сега. Току-що отиде в съда. Ще се върне към обяд. Нали знаеш, че ще се женим в събота?

— Да, да, знам и се надявам, че винаги ще бъдете щастливи. Сигурен съм, че ще е така; твоят Харви е чудесен човек.

Той започна да се задъхва и каза:

— Давам те на голямото момче.

Изведнъж се отпусна върху възглавницата. Сега Джо продължи разговора:

— Страхотна новина, нали?

— О, да. Наистина, как е тя?

Той замълча преди да отговори:

— Добре е. Аз току-що се върнах от болницата. Сега ще хапна и като отивам на работа пак ще се отбия.

— Поздрави я от мен. Много й благодаря, на Дон също. Всичко останало ще науча утре, когато пристигне Даниъл.

Той не каза: „Аз ще дойда вместо татко“, а продължи:

— Всички празнуват тук, Фло с чаши в ръце за малката Фло. Дочуване, скъпа.

— Дочуване, Джо. Бъди щастлив!

Той затвори телефона, взе чашата си и като я вдигна към Дон, който се задъхваше, вдигна тост заедно с останалите:

— За малката Фло! — После добави: — И за майка й и баща й!

Още не бяха приключили с тостовете, когато сестра Прингъл взе думата и бързо каза:

— Така, сега всички имаме работа и ще ви бъда признателна, ако ме оставите да си върша моята с ваша помощ, мистър Коулсън, така че двете момчета могат да отидат да закусят.

Джо разбра защо тя беше припряна, тъй като Дон се задъхваше и поведе Стивън бързо навън. Стивън не протестира. Тия дни той беше много спокоен. Можеше с часове да седи в стаята при Дон без да пречи на сестрата, просто си седеше в ъгъла, гледаше Дон и щом погледите им се срещнаха, се усмихваше, но когато сестрата излизаше от стаята, бързо се промъкваше до леглото, хващаше ръката на Дон и я държеше в своята, докато Дон искаше. И много странно, че не бърбореше.

Сестрата се обърна към Даниъл:

— Ще ми помогнете ли да го вдигна? А после каза:

— Дръжте го така, докато донеса още възглавници.

Даниъл придържеше сина си и като гледаше как гръдният му кош се издува, страдаше заедно с него, но не толкова от физическата болка, колкото от угризение, защото все повече и повече се обвиняваше, че заради него синът му е в това положение на мъчително приближаващата се смърт. Въпросът сега беше: наистина ли искаше да го освободи от майка му или просто да излезе победител в родителската битка?

Малко по-късно, след като изпи две хапчета с гъста кафява течност, дишането на Дон се успокои, той отвори очи, погледна баща си и с едва забележима усмивка каза:

— Май развалих празненството, а?

— Това няма значение. Мина ли ти болката?

— Да, почти. Какво нещо е науката! — Той бавно пое въздух. — Не трябва… не трябва да се шегувам с това, защото често лежа така и си мисля какво е било преди, когато е нямало хапчета и дози, тъй като, знаеш ли, татко — той погледна Даниъл в очите — от всяко нещо човек може да вземе толкова много; включително и щастие. Да, така е. Това за бебето е чудесно! Според теб кога ще си бъдат в къщи?

— Не знам, сине. Ще се отбия с Джо на път за службата, но няма да се бавя. Ще се върна скоро и ще ти съобщя новините и за двете.

Дон отпусна главата си върху гърдите и погледът му стигна там където на мястото на краката се беше образувала вдлъбнатина в завивката и за секунда видя пръстите на краката си като върхове на две планини, а вдлъбнатината в завивката като дефиле. Не за първи път мисълта му си правеше подобни шеги. Онзи ден беше наблюдавал една муха да пълзи по тавана. Това беше първата муха, която виждаше тази година и се зачуди откъде е дошла; после се сети, че тя не можеше да вижда всичко, но и че имаше повече сила от него. Той можеше да мисли за това, но не можеше да се движи. В същото време хапчетата не оказваха желаното въздействие; ефектът им беше слаб, защото сестрата не му беше дала от кафявата течност. Каквато и да беше, трябваше да пие от нея. Никога не се беше замислял, но онзи ден осъзна чудото при мухата, което се отнася и за мравката, и за комара, защото както той отбеляза за себе си, в тези миниатюрни организми имаше храносмилателна система. Те можеха да всмукват и да се прочистват. Колкото и да е странно, никога досега не се беше замислял за това. А чудото от наличието на функциониращата система в миниатюрно тяло по необясним начин го приближи до бога. Той Го беше помолил да премахне болката и колкото и да е странно, тя изчезна; или може би просто беше заспал. Не можеше да отговаря за мислите си през тия дни и понякога не можеше да се въздържи и ги споделяше, както сега, когато каза:

— Сигурно са взели Джо за бащата, татко.

— О, не, не. Той им е казал кой е.

— Не. Каза, че са се разхождали напред-назад заедно, всички тия чакащи да станат бащи. Не може да им е казал; сигурно са го взели за бащата. — Той обърна главата си изцяло на едната страна, погледна Даниъл в очите и каза: — И така трябваше да бъде, нали татко?

— Глупости! Глупости. Откъде ти дойде това в главата? Ти си единственият мъж в живота на Анет; те двамата с Джо са като брат и сестра. Такива са отношенията им. Хайде, не ставай глупав! А сега мисля, че имаш нужда от почивка. Оставям те в ръцете на сестрата; тя знае как да се грижи за теб.

Защо на човек му идват такива мисли? Той махна с ръка на сина си и каза:

— Ще се отбия отново преди да отида в болницата. Ако искаш й напиши нещо.

— Да, да, ще й напиша…

След двайсет минути, когато Даниъл се канеше да излиза, Маги се втурна към него и каза:

— Мислих си: ако Фло няма да е тук в събота и няма да отиде при нея, по-добре да се обадиш в болницата, защото тя ще я очаква при положение, че е единственият човек, когото иска да види.

— Да. Да, наистина, че трябва да се обадя. — Той й кимна. — Ти ще можеш ли да свършиш това? Сега трябва да тръгвам и от болницата се връщам тук, а после целият ден е пред мен.

— Да, ще се обадя. — После тя отвори вратата и възкликна: — Боже! Започва да вали и то по това време! Внимавай!

Той й се усмихна и каза:

— Заради теб ще внимавам.

Дълго време и двамата се гледаха в очите и той излезе. След като го изпрати и затвори вратата, тя вдигна слушалката, свърза се с болницата и попита дали може да говори със старшата сестра: интересува се за пациентка на име мисис Коулсън. Когато й казаха, че старшата сестра е на конференция, но сестра Прат от отделението на мисис Коулсън по една случайност е на рецепцията и дали желае да говори с нея, Маги отговори: „Да, да, разбира се.“

Щом чу гласа на сестрата, Маги каза:

— Исках само да ви съобщя, че мисис Джексън няма възможност да дойде при мисис Коулсън в събота. Причината е, че ще се жени.

— О, това е много хубаво. Ще кажа на мисис Коулсън. Това ще я заинтересува.

— А може ли много внимателно да й кажете, ако обичате, че е станала баба? Снаха й роди тази сутрин момиченце.

— Ама че новина! — каза гласът от другия край на слушалката. — Да, ще й кажа. И както казвате, много внимателно. Дочуване.

— Дочуване.

Маги постоя малко, загледана в телефона. Дали гласът на сестрата не прозвуча саркастично, когато повтори думата „внимателно“? Не, едва ли; гласът й беше доста приятен.

Тя тръгна към кухнята. Седмицата беше от ония, в които имаш чувството, че всички неща се случват наведнъж. Мъчно й беше, че Фло и Харви скоро напускаха страната. Ще й липсват посещенията им; те разведряваха атмосферата в къщата. И колко странно, че той беше цветнокож. Да можеше да се случи нещо, което да внесе светлина в нейния живот! Все пак можеше с лекота да изкачва стълбите нагоре. А нямаше ли да е еднакво лесно, ако му позволеше да слиза в нейната стая?

Да, мислеше си тя и знаеше, че няма да издържи още дълго така. Но бедата в къщата идваше от това, че те бяха заедно. Защо трябваше да се чувства така, че не можеше да си обясни, защото никога не беше харесвала Уинифред Коуллсън, дори от първия ден, когато дойде в къщата, за да се грижи за Стивън. А имаше и моменти, когато тя беше злата господарка. И колко често трябваше да си държи езика зад зъбите, за да не каже на тази жена какво мислеше за нея. Тогава защо заставаше срещу Даниъл? Дали от съвест?

Тази дума я беше поизтощила малко през изминалите години. Къщата беше на католици — единствено тя не беше католичка — и изглежда съвестта беше привилегия на католиците. Но тя знаеше, че нейната съвест беше по-будна от тази на всички останали в дома. И все пак; на Даниъл му тежеше съвестта и то с основание. Но никога нямаше да го обвини за нещо, което е направил или ще направи. Толкова дълго го беше обичала и така безнадеждно, че сега тази връзка би трябвало да я изпълва със задоволство, но не беше така. Всичко беше тайно и тя не можеше да понесе мисълта, че другите ще научат за това. Но един ден и това трябва да стане. О, да, трябва… един ден.

Даниъл седеше до леглото на сина си. Беше по халат, както и Стивън, който лежеше на другото легло и четеше хумористична история в картинки, а от време на време вдигаше поглед и се усмихваше на баща си или на Дон.

Даниъл отговори на усмивката му и прошепна на Дон:

— Направо съм учуден колко много се е променил през последните няколко месеца. Не си ли забелязал?

— Да, забелязах. Като че ли започва да разсъждава като голям.

— Така е, от чувствата, които изпитва към теб и… — Той не довърши мисълта си със заминаването на майка му, защото в известен смисъл Стивън имаше нужда от това толкова, колкото и Дон, въпреки че, докато на единия тогава помогна, на другия… Той отпъди мислите от главата си и каза: — Знаеш ли, днес изглеждаш чудесно.

— Чувствам се чудесно. Да ти кажа ли нещо, татко? Дори успях дълбоко да поема въздух. — Той се усмихна и демонстрира това. Но после усмивката изчезна и той тихо каза: — Знаеш ли, има дни, когато се събуждам и си казвам: по-добре да не бях се събудил, но откакто вчера научих за бебето и че Анет е добре, пък и новините днес, че вече мърда и чурулика като канарче, както казва Джо, чувствам, че това ми въздейства по удивителен начин: почти целия ден не съм усетил болка. Взех само едно хапче, останалите няма да ги вземам. — Той посочи масичката, където имаше две малки бели хапчета, а до тях чашата с кафявата течност. — Ако продължа да се чувствам така както сега, ще мога да заспивам спокойно и сутринта няма да ми тежи главата. Питам се дали е възможно болката да се контролира, защото откакто научих за бебето и Анет, се почувствах по различен начин, както ти казах. Всъщност, ако болката се появи отново, мисля, че няма да посегна към хапчетата. Ако успея един ден да направя това, ще мога и по-нататък.

— О, ще си взимаш хапчетата, момчето ми. Работата е там, че колкото повече укрепваш, толкова по-малко ще усещаш болката.

Дон погледна баща си и повтори:

— Колкото повече укрепвам… и двамата се заблуждаваме, нали татко? Днес това е само един несполучлив опит, утре отново ще бъде същото и мисълта, че болката може да се контролира ще се изпари още сутринта.

— Не говори така; наистина стават чудеса.

— О, татко! — Дон нетърпеливо повдигна рамене. — Не се заблуждавай, за Бога! Единственото чудо, което може да се случи е да живея достатъчно дълго, за да видя детето ми да пълзи към леглото. Добре, добре, не се нервирай; само на вас двамата с Джо мога да кажа това. Между другото, защо го изпрати вместо теб? Мислех, че ще се зарадваш да видиш Фло омъжена.

— О, не знам. Няколко неща: исках да съм близо до теб и моята внучка — той се намръщи, — и не можех да си представя, че ще тръгна на път. Знам, че веднъж след като пристигна, ще си счупя краката да бързам за в къщи. А Джо обича да пътува.

— Джо не обича толкова много да пътува, татко, а да върши неща за другите. Цяло щастие е, че имаме Джо. И ти го знаеш.

— Да, знам.

— И Маги, също.

Даниъл усещаше, че синът му го гледа и си мислеше, о, не, не. После, когато Дон каза: „Маги е добра жена. Не мога да разбера защо остана при нас през цялото това време. А ти?“ той промълви почти на глас:

— О, господи!

За момент той не знаеше какво да каже, но после продължи:

— Тя няма собствено семейство; тя гледа на нас като на свое семейство. — Отново усети проницателния поглед на сина си. После бавно отмести главата си встрани, когато Дон каза:

— А сега знаеш ли какво ще направя? Ще се приспя с една книжка като този приятел там. — Той посочи Стивън, който извика:

— Искаш ли един от моите комикси, Дон?

— Не, не ти искам комиксите. Разкарай мързеливия си задник и ми подай третата книга на онази маса.

— Със синята корица ли, Дон?

— Да. Донеси я тук.

След като Стивън остави книгата на леглото, Даниъл се наведе над нея, погледна заглавието, после Дон и каза:

— Платон и Сократ? Не се ли задълбочаваш много? Защо ги четеш? Да, това би трябвало да те приспи.

— Трябва да я прочетеш, татко. Четох я последната година в училище. Тогава не я разбирах, но сега ми е ясно. Става въпрос за един човек, който ще умре.

— О, момчето ми, за бога! — Даниъл скочи, но ръката на Дон му попречи да се отдалечи от леглото.

— Въобще не е това, за което си мислиш; не е тъжно.

— Не е ли? Но защо я четеш тази книга?

— Беше между книгите ми горе и от време на време попрочитах по нещичко заради истините за човешката природа. Но неотдавна помолих Анет да я свали долу, защото знаех, че там пише нещо повече. И го открих: как да умреш с достойнство.

— О, всемогъщи боже, момчето ми!

— Не говори така, татко. Да не би да искаш да лежа тук и да се гърча пред настъпващия край? Трябва да прочетеш тази книга. Ще научиш много; поне ще престанеш да се страхуваш от другите. А аз се страхувах и то от малък, както знаеш. Всички бяха по-умни от мен, по-добре, по-високи, по-широкоплещести… особено Стивън. Стивън го обичах, но понякога го мразех. В книгата се разказва за един човек, който е грозен, не предразполага към себе си и въпреки това заслужава най-голямо уважение, дори и от враговете си. Страхът не е отрицание на харесването или любовта, или пък уважението; това е завист заради тези качества. О, татко, не ме гледай така. Виж, отдавна не съм бил толкова щастлив, колкото тази вечер, повярвай ми!

Когато Даниъл го погледна си помисли, че наистина е така. Странно, но беше вярно. Колко се беше променил синът му, толкова млад, а да говори като възрастен.

— Сега отивам да пийна нещо горещо — каза той. — А ти, Стивън — той се обърна към ухиленото лице на другото легло — няма да си лягаш, докато не се върна. Разбра ли?

— Няма да си лягам, татко. Никога не ми се доспива, когато съм с Дон. Нали Дон?

— Да. Ти си добър пазач.

— Видя ли, татко, аз съм добър пазач. Татко, мислиш ли, че утре сутринта ще има достатъчно сняг, за да се бием със снежни топки?

— Съмнявам се. Но нищо чудно, доста е студено. Така, ако имаш нужда от мен, знаеш какво да направиш: натискаш звънеца. Ще постоя в кухнята малко…

Той очакваше да завари Маги, но явно тя си беше легнала вече, защото масата беше приготвена за закуска и огънят беше загасен. Взе един тиган, подържа го малко в ръката си, после го захвърли на масата встрани, излезе от стаята и тръгна по късия коридор. Първо почука на вратата на Маги и после тихо я отвори.

В стаята беше тъмно, въпреки че от вратата на спалнята в съседство проникваше светлина.

— Маги. — Той държеше дръжката на вратата, внимателно я натисна, докато вратата се отвори и тихо влезе в стаята.

Тя седеше изправена в леглото и шепнешком попита:

— Да не се е случило нещо? Имаш ли нужда от мен?

Той стоеше над нея, гледаше я в лицето и каза:

— Да, Маги, имам нужда от теб. Искаш ли да не говорим повече?

Той бързо свали халата и пижамата си, остави дрехите настрани, легна до нея и я взе в прегръдките си.

8

Бяха изминали само десет минути, когато от градината до кухнята се появи едра, облечена в бяло човешка фигура, тя пипнешком се движеше покрай ниската стена, чийто край беше в началото на двора. Промъкна се между двете конюшни, които се използваха за резервни гаражи, после сви и прекоси двора докато стигна остъклената предна част на склада. Съвсем преднамерено една ръка се протегна към ниския улей и разчисти снега, докато пръстите напипаха ключ. Вратата не беше заключена и бавно се отвори навътре, а фигурата пипнешком се придвижи напред.

Тя стъпи върху едни високи ботуши, ритна ги настрани и продължи да върви, докато стигна следващата врата. Щом влезе в склада за дърва, опипа с ръка наредените в дясно цепеници и се насочи към светлината, проникваща под следващата врата. Постоя малко и се ослуша; после бързо се обърна, опипа горната част на купа от дърва докато си избра едно дълго дърво и като го стисна здраво, тръгна по посока на идващата светлина.

Със свободната си ръка отвори вратата със замах, почти скочи в стаята и замръзна на мястото си.

Уинифред Коулсън огледа кухнята. Беше същата, каквато я виждаше всеки ден години наред: чиста и спретната, както тя настояваше.

Бързо прекоси стаята и стигна до подвижната врата, отвори я и застана с гръб към нея, докато се взираше в слабата светлина на обикновената лампа в отдалечения край на хола.

Колкото и огромна и тежка да беше, тъй като през изминалите месеци тялото и не се беше променило, тя се качи на бегом по стълбите, подмина стаята, която беше нейна и спря пред стаята на мъжа си. Бавно хвана дръжката на вратата, после рязко я отвори и нахлу в стаята, за да замръзне отново на мястото си.

Лампата светеше, но в стаята нямаше никой. Тя видя, че ризата и слиповете му бяха метнати на стола, панталонът му висеше от другата страна на облегалката, а на пода до стола бяха чорапите му. Пристъпи напред като че ли да ги вдигне, но после спря. Не можеше да търпи безпорядъка; тя се прекланяше пред реда: не трябваше да има нищо измачкано, дори носните кърпи се подреждаха една върху друга изгладени в скрина. Стоеше, хванала дървото с две ръце като че ли го претегляше; после се обърна, излезе на площадката и тръгна към стълбището. Но преди да стигне до там някаква мисъл я осени, тя бързо изтича обратно и отвори вратата на спалнята си. Светна лампата, като се надяваше да го намери в леглото си, но и тази стая беше празна и подредена. Всичко си стоеше така, както тя го беше оставила, с изключение на кръглото огледало… Тя го беше разбила на парчета.

В коридора отново се отправи към стълбището; но вместо да хукне надолу, започна да слиза бавно и внимателно, а когато стигна до хола, се обърна по посока на стаята на сина си.

Пред вратата постоя и се ослуша, но като не долови никакъв звук, ръката й хвана дръжката, натисна я и вратата се отвори. Още веднъж тя замръзна на мястото си.

Изненадана, явно, че насреща й не застана Даниъл, тя стоеше с отворена уста и в едната си ръка стискаше дървото на височината на раменете без да си дава сметка за настъпилата тишина и на двете легла в стаята; но това трая само един миг, защото Дон се повдигна на лакти и почти шепнешком възкликна:

— О, господи!

Но Стивън извика високо. Той беше скочил от леглото, стоеше близо до Дон и викаше:

— Махай се, майко! Махай се!

Тя като че ли не го виждаше, докато се придвижваше към леглото, защото погледът й беше прикован върху сина й.

— Къде е той? — попита тя. Задъхвайки се, Дон каза:

— Майко! Майко! Седни!

— Къде е той? Баща ти.

Дон не беше в състояние да отговори, въздухът го задушаваше, но затова Стивън каза:

— Т… татко е в… в кухнята.

— Няма го в кухнята.

Тя все още се беше втренчила в сина си и през цялото време размахваше дървото.

— Там е. Там е, майко. Хайде, излизай! Махни се! Остави Дон на мира!

Съвсем по детски той протегна двете си ръце за да я отблъсне, но в следващия миг пищеше, защото тя беше стоварила дървото върху рамото му. Искаше да уцели главата и посегна отново, но той беше вдигнал ръцете си. Разярена като диво животно, скочи към него и започна да го налага с дървото. И когато той падна на земята и все още се опитваше да пази главата си с ръце, тя го срита и той спря да крещи.

Сега тя се обърна към Дон, който се беше отпуснал назад върху възглавниците с ръце, притиснати към гръдния кош, докато се мъчеше да поеме въздух. Лицето му беше изкривено от болка, а тя се беше надвесила над него, очите й пронизваха неговите и само след миг, който му се стори цяла вечност, тя каза:

— Ти никога не си ме обичал, нали? Никога не си ме обичал.

Той направи усилие да каже нещо, но като разбра, че това е невъзможно, протегна ръка към хапчетата на страничната масичка.

Почти светкавично тя замахна с дървото, което държеше в ръката си и обърна масата, хапчетата и другите лекарства се търкулнаха на килима.

— Ти умираш, нали, и то в мъки. Така, сега ще страдаш така, както мен ме накара да страдам. Да, накара ме. Да, накара ме.

Тя продължи като че ли той й беше възразил.

— Казаха ми, че си имал дъщеря, а? Да знаеш, че е копеле. И не е от теб, а от големия, Джо, и е дете на копеле. — Тя се усмихна по ужасяващ начин и продължи: — Ти знаеш, че ще умреш и то бавно, защото никой няма да ти помогне тази нощ и аз ще съм свършила с тях. Всички вие ме мразехте, всички, дори накарахте прислужниците да ме намразят. Оная Маги се разпорежда в къщата ми!

Тя тръсна глава назад, като че ли се заслуша в нещо и каза:

— Оная Маги. Да, Маги. Джон не искаше да ме заведе. Казваше, че не знае адреса. Можеше да я попита, нали? — Тя отново погледна сина си. Очите на Дон бяха затворени, ръцете му висяха отпуснати от двете му страни. Тя се отдръпна от леглото, погледна на земята към изкривеното тяло на Стивън, обърна се и излезе от стаята.

Когато стигна до хола, телефонът иззвъня. Като че ли нищо не се беше случило през изминалите месеци, тя вдигна слушалката и съвсем спокойно каза:

— Да?

Гласът от отсрещната страна попита:

— Може ли да говоря с мистър Коулсън?

— А-а… в момента го няма.

— Много е важно. Бихте ли го потърсили или някой от семейството му? С кого разговарям?

Тя помълча преди да отговори.

— С прислужницата.

— Опитайте се да се свържете с полицията и ги уведомете, че мисис Коулсън е избягала. Не разбрахме как е станало това. Тук я няма, така че той трябва да е нащрек. Ще му предадете ли?

Тя затвори телефона без да вдига ръката си от слушалката, известно време погледът й се задържа върху нея, устните й се опънаха назад и тя оголи зъбите си, готова сякаш да изръмжи.

— Да, да; най-после ще му го кажа.

Съвсем тихо вече, тя прекоси хола, излезе в коридора, водещ към кухнята и спря пред вратата на Маги. Много внимателно натисна дръжката на вратата. В малката дневна беше тъмно, но от спалнята се процеждаше светлина и се чуваше шепот на гласове. Тя се приближи до леко открехнатата врата, през която видя мъжа си в леглото на прислужницата.

Тя винаги се движеше с лекота, но начинът по който скочи от вратата към леглото може да се оприличи само със скок на пантера върху жертвата си.

И двамата извикаха при появата на ужасното видение над тях, но беше твърде късно Даниъл да избегне удара от едната страна на главата си. Сякаш му откъснаха ухото. Като правеше опити да се измъкне от леглото той вдигна ръце към жена си и тя замахна с дървото през ръцете му, докато от устата й се сипеха цинизми. Маги се беше измъкнала от другата страна на леглото и крещейки тръгна към вратата, но ударът отзад по врата я спря, тя престана да вика и се строполи на пода.

Като се насочи към основната си цел Уинифред Коулсън почти се нахвърли върху Даниъл, който се съпротивляваше в леглото с приведено напред голо тяло. Едната му ръка подпираше окървавеното лице, а другата висеше отпусната встрани.

Когато тя се приближи, той отмести ръката от лицето си и я хвана за врата. Но тогава тя започна да го тъпче с колене и крака и той се сви в единия край на леглото. Тя го налагаше с окървавеното дърво, докато той престана да се движи. Надвесена над него, дишаше тежко. Обърна го по гръб, устните й се свиха при вида на голото му тяло, отново вдигна дървото и тъкмо щеше да го стовари върху слабините му, когато един глас в далечината извика:

— Татко! Татко!

Обезумяла, тя се огледа наоколо като че ли търсеше от къде може да избяга. В следващия миг вече бягаше през стаята на Маги, притваряйки вратата, като че ли искаше да скрие това, което беше извършила, после хукна през кухнята и излезе там, от където беше дошла…

Стивън почти беше легнал на най-долното стъпало. Вече не викаше „Татко! Татко!“, а „Пеги! Пеги!“, а после „Маги!“. В замъгленото му съзнание това име като че ли го накара да се изправи и залитайки да тръгне към кухнята, но когато влезе вътре, се подпря на масата и отново извика „Маги!“, а лицето му беше обляно в сълзи.

Поиска да седне на един стол, но остана прав. Къде беше баща му? Маги щеше да знае.

Излезе от кухнята в тъмния коридор. От стаята на Маги се процеждаше бледа светлина.

— Маги, къде е татко? Маги?

Пред вратата на спалнята спря и се втренчи в голото и окървавено тяло на баща си и свитото на кълбо тяло на Маги. Не се приближи към нито един от двамата, но от гърлото му се изтръгна звук, който само едно ранено животно може да издаде. Влачейки краката си, той отново тръгна към хола.

В състоянието, в което беше, той прецени, че докато се изкачи по стълбите към тавана до стаята на Пеги и докато я събуди, защото тя спеше много дълбоко, можеше да стане твърде късно, за да им помогне. А тук беше телефонът: той не знаеше никакви номера, защото никога не се беше опитвал за звъни на някого; но някъде в съзнанието му изплува приключенската история от „Часът на децата“, в която съобразителните момчета успяват да хванат крадеца с помощта на телефона като набират цифрата девет.

Той взе слушалката в ръката си. Докосна с треперещ пръст шайбата и избра деветката. Но нищо не стана: никой не отговори.

Девет беше, каза си той; дали не бяха две деветки? Или пък три? Той отново натисна с пръст циферблата и набра две деветки. Отново никой не отговори. Вече почти ядосан той завъртя шайбата три пъти. Настъпи тишина и мъжки глас каза:

— Да, какво обичате?

Като държеше слушалката близо до лицето си, той извика:

— Нека някой да дойде; майка ми беше тук. Мъжът каза:

— Говорете по-високо, моля. Какво обичате?

Той приближи слушалката до устата си и изкрещя:

— Майка ми беше тук! Тя уби всички!

— Кажете ми адреса.

Стивън замълча за секунда и каза:

— Уиърсил Хаус.

— Уиърсил Хаус ли? Къде се намира това? На коя улица?

— Фелбърн.

— Да, но коя е улицата?

— О, в долния край на Телфърд Роуд.

— Уиърсил Хаус, Телфърд Роуд. Успокойте се; съвсем скоро ще дойде някой.

Той отиде и отново седна на най-долното стъпало като гледаше към вратата. Знаеше, че трябва да отвори външната врата, за да могат да влязат, но така майка му отново можеше да се върне.

Стори му се, че дълго време стоя там, а бяха изминали само десет минути, когато чу колата да спира отпред; но чак когато се почука на вратата, той отиде да я отвори.

На прага стояха двама полицаи и когато влязоха, той се отдръпна назад. Полицаите погледнаха окървавеното му лице и ръцете. По-високият от тях тихо попита:

— Ти ли си младежът, който се обади?

Без да каже нито дума, Стивън само кимна.

— Кажи ни какво се случи. Каза, че майка ти е била тук.

Стивън поклати глава:

— Замина си. Замина си. Тя ме удари с дървото. — Той сложи ръката си на главата. — Но уби Дон и татко и Маги.

Полицаите се спогледаха; после единият от тях каза:

— Заведи ни!

Стивън погледна на една страна, после на друга, като че ли се чудеше кой се нуждаеше най-много от помощ и когато каза: „Те са без дрехи.“, полицаите отново се спогледаха. С кого си имаха работа тук, с голям човек, който говори като дете ли?

По-ниският полицай каза:

— Хайде да ни покажеш къде е баща ти, момче!

Залитайки, Стивън му се подчини.

Когато двамата мъже влязоха в стаята, също както и Стивън преди това, те замръзнаха на местата си и единият от тях промълви:

— Всемогъщи боже! Някой здравата се е потрудил. По-ниският полицай коленичи до Даниъл, сложи ръка върху окървавените му гърди, изчака малко и каза:

— Жив е. А тя?

— Не мога да усетя дали има пулс, съвсем слаб е. Иди да извикаш линейка!

След като се изправи на крака, той попита Стивън:

— Има ли някой друг в къщата?

— Дон. Опитах се да го спася, но тя ме удари.

— Къде е… Дон?

— От другата страна, в стаята си. Много е зле, не може да се движи. Пострада с краката.

— Как се казваш?

— Стивън.

— Стивън кой?

— Стивън… Коулсън.

— Коулсън.

Полицаят вдигна вежди, като че ли се сети за нещо и каза:

— О, да, да; Коулсън. Ела да ме заведеш при момчето.

Докато те минаваха през хола, другият полицай току-що беше затворил телефона и каза:

— Това май е къщата на Коулсън.

Приятелят му кимна и добави:

— Едва сега ми дойде на ум.

Когато стигнаха до стаята на Дон, единият от тях каза:

— Господи! Като че ли с този е имала най-много работа.

— Това е синът й; този, който катастрофира, спомняш ли си? На сватбата си.

— О, да, да.

Те се обърнаха и погледнаха Стивън.

— Има ли някой друг в къщата?

— Пеги. Но тя спи.

— Да спи при това положение? Заведи ни при нея!

Стивън имаше нужда от помощ, за да изкачи второто стълбище; когато разтърсиха Пеги, която спеше дълбоко и тя видя двамата полицаи надвесени над нея, се чу силен писък. Единият от тях каза:

— Спокойно, мис, спокойно.

— К… какв… о искате?

— Искаме да станеш. Слез долу да видиш какво се е случило, докато си спала.

— О, господи! — Тя погледна Стивън и окървавеното му тяло и извика:

— Какво си направил?

— Мама го направи, не съм аз.

— Добре, приятелю, добре. — Полицаят потупваше Стивън по рамото.

Пеги погледна полицая и каза:

— Не е възможно да е тя, тя… тя е в лудницата.

— Явно е избягала оттам, мис. Сега ще се облечете ли, за да слезете долу, но се подгответе; има една-две ужасни гледки.

— О, боже!

Те си тръгваха, когато единият попита:

— Има ли някой друг, с когото да се свържем?

— Лили и Бил живеят в пристройката. Но — тя отмести главата си назад — те са в Ню Касъл. Отидоха да гледат едно шоу, понеже е петък и това е свободната им вечер. И Джон… Диксън, той се занимава с градината и върши други работи, но не живее тук.

— Семейството няма ли приятели?

— Ами — тя премигна — мистър Джо е в Лондон на сватбата на мисис Джексън, а младата мисис Коулсън съвсем скоро роди; още е в болницата. Това са всички.

— Добре, облечи се и слез!

Те вървяха към вратата, когато Стивън се обърна и изкрещя:

— Ти си помисли, че съм аз, Пеги. Това е ужасно! Ще кажа на Маги.

— Успокой се, момчето ми, успокой се!

Полицаите го изведоха навън.

Няколко минути по-късно, когато Пеги влезе в стаята на Маги, тя изпищя, сложи ръка върху устата си, затвори очи и едва не припадна.

— Хайде, хайде. — Високият полицай я изведе от стаята, помогна й да седне на един стол в кухнята и каза:

— Така, кажи ми сега как да се свържа с другия член на семейството, този, който е заминал в Лондон?

Тя дишаше тежко и не успя да отговори веднага:

— Мисис Джексън, ще я намерите в указателя. Той ще бъде у тях. Но тя ще се жени утре.

— Мисля, че ще се наложи той да отсъства от сватбата. Нали тя няма да се жени за него?

— О, не, не! Тя му е леля. Ще се жени за чернокож. Но независимо от това е свестен.

Каквото и да се канеше да каже полицаят, той беше прекъснат от другия полицай:

— Линейката идва. Между другото, как се казва лекарят им? Този, който лекува момчето.

— Доктор Питърс.

— Добре, тогава, ще му позвъниш ли? Не; размислих, дай ми номера му. По-добре аз да говоря с него.

Сега се намеси другият полицай:

— Не мислиш ли, че е най-добре той да дойде на място и да види какво е станало преди да са ги откарали?

Когато доктор Питърс свали покривалото от Даниъл, той скръцна със зъби преди да вдигне окървавената ръка, за да провери пулса. После се приближи към Маги, която също бяха покрили, и след като напипа пулса й погледна към санитарите и каза:

— Бързо ги качете!

— Ами младия мъж; инвалида?

— Ще ти кажа когато го видя. Но преди всичко тия двамата.

— А момчето?

— О, Стивън ли? Ще го видя и ако ми потрябваш, ще ти звънна.

Когато докторът видя Дон, за секунда си помисли, както и полицаят преди него, че той вече е мъртъв. Но бледите клепачи трепнаха, той се наведе съвсем близо до лицето му и каза:

— Дон, хайде! Хайде, всичко е наред!

Той повдигна главата му, огледа се наоколо, видя хапчетата на земята и като се обърна към полицая, каза:

— Ще ми подадете ли тези хапчета, а после да ми помогнете да го повдигна съвсем малко. Хайде, Дон! Изпий това!

Очите трепнаха, след това се отвориха и главата леко се изви. След като забеляза присъствието на полицая, погледът му се спря върху доктора, устните му направиха няколко движения, преди да успее да проговори:

— Майка. Майка…

— Да, да, знаем. Не се безпокой.

— Стивън?

— Стивън е добре. Добре е. Хайде, изпий това, а после и хапчетата си.

Дон отпи от водата и с голяма мъка глътна хапчетата. Отново се отпусна назад и каза:

— Майка — после добави — луда.

— Да, Дон. Знаем. Сега почивай. Опитай се да заспиш; утре сутринта ще се почувстваш по-добре.

Дон задържа погледа си за малко върху доктора, после въздъхна и затвори очи.

В хола докторът каза на полицая:

— Виж какво е направила. Трябва да я открием, преди да е направила още нещо, въпреки че според мен тя няма да се върне повече тук. Но, остават още двама души от семейството…

— Свързахме се със сина в Лондон. Ще се върне с нощния влак. Стори ми се доста объркан, разбира се. Но той е единственият, който се е отървал невредим.

— О, боже! — Докторът се хвана за главата. — Ако тя научи за бебето, ще тръгне към болницата и е достатъчно луда, за да знае какво да прави.

Той грабна телефона и се свърза с болницата, като обясняваше каква е ситуацията на дежурния лекар, който го увери, че ще бъдат нащрек и ще изпратят сестра, която да се грижи за мисис Коулсън и бебето.

След това се свърза с управителя на лудницата и направо му каза, че трябва да изпрати хората си да я търсят, защото е опустошила къщата си и той не е съвсем сигурен дали две от жертвите й ще оживеят през нощта, за да научат, че вече я търсят.

След като приключи разговора, се обърна към Стивън, който през цялото време стоеше около него и каза:

— Стивън, качи се горе, за да те измие Пеги. Когато си готов ще те прегледам, защото в момента не мога да преценя какво ти е направила. Ти си добро момче.

Пеги го хвана за ръката, а той се обърна, погледна доктора и полицая и попита:

— Тя ще се върне ли?

— Не, никога няма да се върне.

— Наистина ли, докторе?

— Да, наистина.

Въпреки, че го каза, доктор Питърс не беше съвсем сигурен, защото като че ли отдавна очакваше това да се случи. Единственото сигурно нещо беше, че докато тя е в безопасност под ключ, това, което се случи тази нощ, нямаше да се повтори…

При прегледа на Стивън откри, че кръвта течеше от една рана зад ухото му, разрез около пет сантиметра. За щастие, тя не беше дълбока; гъстата му коса беше смекчила удара; но ръцете му, гърбът и краката бяха целите в синини, което значеше, че утре болките щяха да бъдат по-силни.

Когато докторът тръгна към вратата, Стивън каза:

— Не я обичам. Никой не я обича.

Докторът се спря, наведе глава и си помисли, че оттам идваше всичко; никой не я обичаше. Никой никога не я беше харесвал. И тя го знаеше.

Джо пристигна в седем и половина сутринта на следващия ден и беше зашеметен от обрата на събитията, случили се по време на неговото кратко отсъствие, според описанията на Стивън и Пеги.

Сега за къщата се грижеха Пеги и Лили. Току-що беше пристигнала нова сестра за през деня, защото последното нещо, което докторът направи рано сутринта преди да си тръгне, беше да се свърже със сестра Прингъл и да я помоли да дойде и отново да се грижи за болния.

През нощта беше навалял доста сняг: половин педя снежна покривка. Всички говореха, че са го очаквали; че е било достатъчно студено, за да вали. Нищо, че е краят на март и не би трябвало да вали.

Бил Уайт дойде в къщата и започна да се извинява на Джо, че ако беше тук, това нямаше да се случи. Но Джо го успокои, като каза, че никой не го обвинява за нищо, още повече, че това е почивния му ден; тя не е дошла откъм пътя, а през склада за дърва. Естествено, тя е знаела къде държат ключа.

От персонала на лудницата бяха дошли няколко души и се интересуваха за точните подробности на случилото се. Но Пеги не знаеше нищо, а Стивън не можа да им каже колко дълго е лежал на пода преди да дойде на себе си.

На вратата пазеше полицай, но това не попречи на двама репортери да се промъкнат в къщата в шест и половина тази сутрин, но Бил Уайт набързо се оправи с тях.

Всички се радваха отново да видят Джо, защото сега имаше някой, който да поеме отговорността.

Точно това каза Бил Уайт на Джон Диксън, докато стояха в топлия парник и обсъждаха събитията от изминалата нощ.

— Джо ще се погрижи за всичко. Както между впрочем винаги е правил.

— Докато е жива вече няма да припари тук — каза Джон.

— Не е толкова сигурно, ако питаш мен, защото от това, което Лили ми е разправяла знам, че е много зла; в продължение на години не се е държала като съпруга. Пък и Лили излезе права за още нещо. От известно време ми говори, че подозира нещо между Маги и господаря. И са ги намерили така, той чисто гол, тя също. Изненадан ли си?

— Въобще не съм. — Джон Диксън поклати глава.

— Отдавна знаех накъде духа вятърът. Той се отбиваше при нея, когато ходеше до Билик Роуд. Веднъж или два пъти го предупредих.

— Така ли? Не си ми казвал.

— Ами… нали знаеш, че имаш жена — той се засмя — и сигурно щеше да й кажеш, а тя щеше да каже на Пеги, защото ти е племенница, а Пеги пък приказва наляво и надясно; и си помислих, че, господарят достатъчно много изтърпя и понякога е по-добре да си държиш езика зад зъбите. Както и да е, чудя се къде може да е отишла след като е минала през къщата с дървения чук или каквото е имала в ръката си. — Той замълча малко и попита: — Какво му е на Лари? — Погледна през стъклената врата, зад която малкият шотландски териер лаеше бясно. — Какво става с него?

— Сигурно е надушил плъх или нещо подобно. Винаги лае така, когато наоколо се навъртат тия дяволски животни.

Бил Уайт отвори вратата, кучето се втурна към него и подскочи нагоре, после се дръпна назад, обърна се и зачака, а Бил каза:

— Добре, добре. Ела да ми го покажеш!

— Отдавна не съм виждал плъхове — каза Джон Диксън. — По-скоро ще е някой заек.

Двамата излязоха навън, здраво се загънаха в анораците и докато вървяха по скриптящия сняг след кучето, Бил каза:

— Не е за вярване, че по това време на годината има сняг. Според мен всичко се дължи на тези атомни бомби, които изпробват по целия свят. Те променят сезоните.

— Къде отива сега? — попита Джон Диксън.

— При кокошките. Обзалагам се, че наблизо има лисица.

Те минаха през една пролука в ниската ограда и излязоха на малка полянка, в края на която имаше цял ред пилета, въпреки че само една или две кокошки бяха влезли да мътят.

— Не обичат снега, но се хващам на бас, че ако оставим храната навън, веднага ще излязат. Какво ли е намерил?

Те тръгнаха след кучето покрай пилетата към един отворен навес, който използваха за съхраняване на кутии и щайги. Най-крайните почти бяха покрити със снега, навалял през нощта. На няколко метра от мястото и двамата спряха и погледнаха двата крака, които стърчаха между съборените кутии.

— О, не!

— Господи!

На бегом стигнаха до навеса, разчистиха кутиите и извадиха вкочаненото тяло на господарката си.

— Дали е мъртва?

Бил Уайт се наведе над Джон Диксън, който внимателно си пъхна ръката под измачканото палто и след малко каза:

— Нищо не напипвам. Слушай, изтичай в къщата и кажи на Джо да извика линейка! А ти по-добре донеси една врата или нещо подобно. Не можем да я пренесем така.

Бил хукна през градината направо през замръзналия градински плет към външната врата. Без да звъни той заблъска по вратата и когато Пеги му отвори, като се задъхваше, той каза:

— Джо… Къде е мистър Джо?

— При мистър Дон. Какво има сега?

— Госпожата. В градината е.

— О, господи! — Тя закри устата си с ръка. — Затвори вратата!

— Остави! Доколкото разбирам е мъртва. Извикай мистър Джо. Хайде!

Само след няколко секунди Джо стоеше пред него.

— Какво! В градината ли? Къде?

— При кашоните. Трябва да занесем врата или нещо подобно; няма да можем да я пренесем, доста е тежка. И… и по-добре да извикате лекар.

За миг Джо остана вцепенен; после като погледна Пеги, каза:

— Извикай доктора! Кажи му, че е спешно!

Пеги изтича към телефона, като викаше:

— И без да му казвам ще разбере, че е спешно, щом е свързано с тази къща.

Но Джо вече тичаше след Бил към външните постройки. Като спряха, той каза:

— Няма никакви врати, с изключение на онази голямата от стъкло, но тя е доста тежка.

— Да, прав сте, мистър Джо. Има едно въже… Само че е горе на тавана…

Изминаха цели двайсет минути, докато докараха Уинифред в дома и я оставиха на пода в хола. Докторът ги очакваше; докато коленичеше от едната й страна, той бавно поклати глава. Но след малко погледна Джо и каза:

— Още е жива. Обадете се за линейка!

Застанал от едната й страна в линейката, Джо размишляваше върху събитията от последните няколко дни. В едната част на болницата бяха Анет и бебето, а в другата баща му и Маги. А той още не знаеше дали са живи или не. Ето, че сега в същата болница откарваха неговата осиновителка. Липсваха само Дон и Стивън, за да бъдат всички там; както изглеждаше, Дон скоро щеше да отиде там. Горкият Стивън, от главата до петите в синини, също. Той преживя ужасна нощ; както доктор Питърс току-що му каза, ако не е бил той, всички щели да бъдат пребити и надали щели да оживеят до сутринта.

Нещо тегнеше над тях. Дали не беше проклятие? Не, никакво проклятие, просто майчина любов, изкривена майчина любов. Когато погледна мъртвешкибялото лице, санитарят, който седеше близо до него, каза:

— Състоянието й е лошо. Цяла нощ да лежи така на студа; куче да беше, щеше да умре. Невероятно е, че още диша.

Да, невероятно беше, че е още жива и дълбоко в себе си страшно му се искаше да не беше така, защото оттук нататък какъв ще бъде животът й? Сигурно нямаше да я върнат в Каунти, а в някое по-сигурно място, особено ако се случеше най-лошото с баща му или Маги. Ами Анет? Как да й каже? Тя е толкова слаба още. Раждането съвсем я беше изтощило. Да разговаря с нея и да се прави на весел щеше да бъде просто блъф.

В болницата имаше голямо оживление и докато откарваха майка му той с изненада видя в коридора една сестра, която познаваше от Каунти, придружена от мъж. Щом го видя, тя веднага се приближи и каза:

— Голяма трагедия, нали мистър Коулсън?

Той кимна.

— Да, сестра, наистина.

Мъжът, като че ли да се извини, каза:

— Снощи претърсихме градината. Въпреки, че беше тъмно, претърсихме внимателно всичко след като знаехме, че е в къщата.

— О, нямаше и да предположите, че е между тия щайги и кутии. Но как се е измъкнала?

Той се обърна към сестрата и тя каза:

— Явно с помощта на двете жени от стаята й. Много са хитри… всички там са такива. Използвали са стария трик и са пъхнали възглавници в леглото й и то доста умело, нали знаете, че тя е доста едра.

— Но нали е трябвало да мине през портала?

— О, не е минала оттам. Тя отдавна трябва да го е замислила, огледала е градината и малката горичка. Прескочила е стената. Наблизо има едно дърво и най-ниските му клони опират до стената. Как е успяла да се добере до там с тия килограми, не знам, просто не знам, но казват, че това е единственото възможно място, откъдето е избягала. Тя беше доста подвижна и вървеше с лекота. Но да се покатери на това дърво! Въпреки, че в такова състояние те вършат всичко, което са си наумили. Как мислите, ще оживее ли?

На върха на езика му беше да каже: „Надявам се, че няма.“, но отговори:

— Не знам.

После, като каза „Извинете“, той се обърна и тръгна към регистратурата.

— Може ли да видя мистър Коулсън и мис Доърти?

— Ако изчакате, ще проверя — отговори жената и вдигна слушалката. Малко след това тя му махна с ръка и каза:

— Ако отидете в четвърто отделение, сестра Бел ще ви заведе.

— Благодаря ви.

Сестра Бел го заведе в канцеларията си, покани го да седне и каза:

— Ужасна трагедия. Току-що научих, че са докарали и майка ви.

Той не каза нищо за това и попита:

— Как е баща ми? А мис Доърти?

— Вижте — тя въздъхна — като че ли има слабо подобрение от миналата нощ. И двамата са живи и можем само да се надяваме на най-доброто. Но мисля, че баща ви е в много по-лошо състояние от мис Доърти.

— Може ли да ги видя?

— Да; съвсем за малко и без да разговаряте. — Тя сви рамене. — Не че това ще е от някаква полза.

Когато той застана отстрани до баща си, погледна лицето му, цялото подуто, синьо-черно, почти неузнаваемо. В едната му ноздра имаше тръбичка, в ръката му също и още няколко тръбички, прикрепени към ръката. Изглеждаше по същия начин, както Дон след катастрофата. Искаше да протегне ръка и да му каже: „О, татко. Горкият ми татко“ и думите напираха в него. Стивън беше казал, че тя държала в ръцете си парче дърво. Трябва да е било доста тежко, пък и тя самата тежеше доста, но в безумието си би опустошила всичко дори с четка за зъби.

Когато после застана до леглото на Маги, видя, че очите й бяха отворени и надничаха изпод превръзките около главата и лицето й.

— О, Маги! — каза той високо.

Тя се опита да вдигне ръката си, но изглежда това беше прекалено голямо усилие.

Като я гледаше, той почувства как в гърлото му заседна буца: защо точно Маги трябваше да страда така? А защо не? В известна степен тя беше виновна за страданията на майка му, тъй като тя не би могла да подозира за чувствата на готвачката си към нейния съпруг. Сигурно е така, защото иначе отдавна щеше да ги напусне. Ако тя не беше полудяла, тази сцена в спалнята сигурно би допринесла за това.

В ума му изплува сцената със Стивън, който стоеше в коридора оная сутрин и още не беше влязъл в къщата, когато той го хвана за реверите на палтото и промълви:

— Татко лежеше на земята, Джо, без дрехи. Маги също, и тя без дрехи. Това е лошо, нали? Маги не е трябвало да бъде там без дрехи. Не съм казал на Дон, още спи. И без това новата сестра няма да ме пусне.

Джо леко го беше разтърсил и каза:

— Успокой се, Стивън! Бъди послушно момче! От думите на Пеги разбирам, че си бил много смел като си повикал доктора и линейката. — Не каза нищо за полицията.

— Боли ме главата, Джо, и всичко останало. Боли ме, Джо.

— Качи се горе да се измиеш и след малко ще дойда при теб.

— Но аз се измих, Джо.

— Тогава се измий още веднъж. — Той едва се въздържа да не му изкрещи и с равен глас продължи: — Легни си; така ще ти мине болката. Аз след малко ще дойда. Сега отивай!

— Нали няма да излизаш, Джо?

— Да излизам ли? Какво говориш? Не ставай глупав! Сега се качвай…

Трябваше да прекоси двора на болницата, за да стигне до родилния дом. В един момент се спря в края на градината, като мислеше какво да каже на Анет. По всяка вероятност още не беше чула новината затова той реши да не й казва нищо сега, а по-късно, пък дори и тогава не, освен ако единият от тях умре. Той не мислеше за Маги, все още не мислеше и за Дон. Постоя известно време прав, докато разсъждаваше: четирима души от семейството бяха в тази болница; пет, ако броеше и бебето; а в къщи Дон беше на косъм от смъртта. Единствените оцелели, изглежда, бяха той и Стивън. Какво беше сполетяло семейството?

Когато отговорите на всички въпроси се свеждаха до един — любов, всякаква любов — той се отдръпна от бордюра на градинката и побърза към родилния дом. Странно как се сети за думите на Стивън: „Нали няма да излизаш, Джо?“

Анет седеше изправена на леглото. Тя веднага изрази учудването си:

— Нали трябваше да бъдеш на сватбата?

— О, татко размисли и реши, че е по-добре той да е там. Така че отново се разменихме.

— Но на теб ти се ходеше, Джо!

— Не толкова много. Както и да е, те ще дойдат тази седмица. Ти как се чувстваш?

Той придърпа един стол до леглото, взе ръката й и след малко тя отговори:

— Горе-долу. Казаха, че през нощта съм била неспокойна. Имала съм висока температура. Чувствах се ужасно. Не бях в състояние да им обясня, затова ми дадоха приспивателно. После започнаха кошмарите. О, толкова се радвам, че те виждам, Джо.

Той не искаше разговорът да продължава на тази тема и попита:

— Как е нейно величие?

— О, преди половин час я видях и каза, че желае да остане при мен, но не й позволявали. Тогава й казах да понапълнее малко, за да може да им се противопоставя и да ходи където си иска. — Тя се усмихна тъжно и той каза:

— Няма да повярваш колко бързо ще стане това. Вече съвсем сериозна и вперила поглед право в очите му, тя попита:

— Как е Дон?

Той се замисли малко преди да отговори.

— Когато излязох, още спеше.

— Зле ли е? Кажи ми, кажи ми истината, Джо, зле ли е?

— Спокойно, спокойно; не говори глупости, не е зле.

— Знаеш ли какво, Джо? С това зловещо предчувствие, което имах снощи, бях сигурна, че е умрял. Трябва да се прибирам в къщи скоро. Казват, че още десет дни или две седмици, но няма да издържа толкова дълго. А… а той трябва да види детето. Разбираш ли, Джо?

— Да, скъпа — той галеше ръката й — разбирам как се чувстваш и ще поговоря с доктора, за да разбера кога ще те изписват. Но трябва да запомниш, че това не е обикновено раждане, както предполагам, знаеш. Не беше леко. — Той й се усмихна, но лицето й не трепна, когато тя каза:

— Изглежда, че всичко, което върша не е лесно, например да забременея като за начало.

Тя отмести погледа си и погледна към земята.

— Да имаш такъв сватбен ден! Виновна съм за това, защото ако… ако не бях забременяла, нямаше да бързаме. И с какво помогна това на Дон? Бавно го уби.

— Успокой се. Не говори така. Това, което направи, което двамата направихте, беше от любов един към друг. — Отново същата дума. За колко много неща носеше отговорност. Той продължи: — Много поздрави от Стивън. Трябва да го доведа някой ден да те види. Много е трудно да се отърва от него, когато знае, че идвам тук и непрекъснато ме врънка за бебето. — Колко е лесно да си измисляш; веднъж започнал, той продължи: — Момичетата ти пращат поздрави, също и… Маги. Непрекъснато питат кога ще могат да дойдат при теб. Плетат като луди. — Това беше вярно; беше ги видял в кухнята.

Сестрата влезе в стаята с поднос, погледна го и с подчертан северен акцент каза:

— Какво правите тук? Сам ли ще излезете или да повикам някой?

Той й се усмихна:

— Не знам, може и да се отбранявам.

После се наведе над Анет, целуна я по бузата и каза:

— Ще мина следобед.

Когато тръгна към вратата, тя попита:

— Кога се връща татко? Искам да разкаже за сватбата.

— Ами… — Той се почеса по веждата. — Мисля, че ще остане и ще дойде заедно с тях. Всъщност… всъщност не знам. Но както и да е, ще се задоволиш с мен за няколко дни.

— Ще поздравиш Дон, нали? — Гласът й беше слаб.

— О, да, да, ще го поздравя, скъпа.

Навън в градината той пак постоя, като вдишваше дълбоко ледения въздух. Знаеше, че трябва да се върне обратно в болницата и да разбере какво е станало с майка му, но това, което наистина искаше да направи беше да се качи в колата и да кара надалеч от всичко… и от всички. Да, дори и от Анет, защото всеки път, когато я погледнеше, се разкъсваше между обичта към Дон и желанието за нея.

Отново на рецепцията в болницата, той си проправяше път към гишето, когато една сестра му махна; после тя застана срещу него, погледна го и тихо каза:

— Съжалявам, мистър Коулсън, не можахме да спасим майка ви. Тя… тя не дойде в съзнание. Почина от измръзването.

Мъчно ли му беше? Радваше ли се? Не знаеше. Но след малко попита:

— Какво трябва да направя сега?

Тя отговори:

— Сега ще я занесат в моргата и там ще уредите всичко. Обикновено ги погребват в параклиса на погребалното бюро.

— Да, да. Значи от мен не се изисква нищо.

— Не, освен ако не искате да я видите.

— Не — отсече той. После добави: — Благодаря ви. Ще… ще дойда пак. — След това бързо се отдалечи от нея.

Сестрата направи опит да го спре с ръката си, като че ли искаше още нещо да каже. После се обърна към гишето, облегна се на него и каза на жената:

— Нормално е да се разстрои, но ако ме питаш мен, по-добре е, че тя си замина. Щяха да й издадат документ, че е луда и щеше да прекара целия си живот вътре. А ако я бяха спасили… от това, което чух, че е сторила на онези двамата снощи, щеше да си плаща докато е жива. О, и всичко това в един работен ден. — Като се засмя леко, тя каза: — Един ден ще напиша книга и ще я озаглавя „Тя умря на работното си място“, защото не знам как ще издържа. Главата ми завря.

9

Беше неделя вечер. Фло и Харви бяха пристигнали по-рано през деня и сега Фло седеше в хола и разговаряше с отец Рамшоу.

Като му помогна да си съблече палтото, тя каза:

— Извинете, отче, че ви извиках по това време на нощта, и то в такава нощ, но мисля, че в случая не е необходим лекар. Както ви казах по телефона, той се кълне, че тя е в стаята при него.

— Може и на това да е способна, Фло, защото тя беше много властна жена. Много са начините, с които го показа. Мили боже! Тя е способна на това. Но кой би си помислил, че ще стигне до крайност? Но човешката природа е непредсказуема като времето, защото кой би допуснал, че ще имаме сняг по това време на годината. Но не трябва да забравяме, че и преди са се случвали такива неща и че човешката природа е странна смесица от добро, лошо и състояние на безпомощност.

— Заповядайте в дневната да пийнем първо по нещо, отче.

— Не, не; може би по-късно. Какви са последните новини от болницата?

— Даниъл е дошъл в съзнание. Надяват се да се пребори.

— Да благодарим на бога за последното. А Стивън?

— Той спи, отче. Дадох му едно хапче. Горкото момче преживя всичко това.

— Каквото и да си говорим, той е действал съвсем разумно.

— Да, да, така е. Искам да ви призная нещо, отче, ако на този свят съжалявам някого, това е Стивън. Ако не беше това малко нещо… съвсем малко нещо тук горе — тя се потупа по челото — той щеше да е прекрасен човек.

— Господ избира чедата си, Фло; те се раждат различни. Между другото, щях да забравя, че ти се омъжи вчера.

— Да, отче, радвам се да ви съобщя.

— В гражданското ли?

Те вървяха към коридора и Фло спря.

— Не, отче, не в гражданското; оженихме се в една църква със специално разрешение.

— О, виж ти! Значи — той се наведе към нея — по втория начин?

— Да, отче, по втория начин.

— Добре, само че съм чувал, че Той наднича тук-там, когато има време.

— О, отче.

Тя го потупа по рамото и той се усмихна:

— Въпреки всичко се радвам за теб. Той е добър човек, доколкото го познавам. Но нали знаеш, че… мисля, че си наясно, че няма да ти е лесно в живота.

— Пределно ми е ясно, отче, още повече и на него; но ще се справим.

— Така и трябва.

Влязоха в стаята на Дон и сестрата явно изпита облекчение като ги видя, веднага се обърна към Фло:

— Не иска да взима хапчетата си.

— Иди да хапнеш!

— Вечеряла съм.

— Тогава вечеряй още веднъж!

Свещеникът леко я побутна към Фло, приближи се до леглото, придърпа един стол и седна.

Дон седеше, подпрян с възглавниците, със затворени очи и продължи да ги държи затворени, когато каза:

— Здравейте, отче.

— Здравей, сине. Пак си буйствал.

— Така казват, отче.

Чак когато вратата се затвори и изминаха няколко секунди, Дон отвори очи, погледна свещеника и каза:

— Тя е тук, отче.

— Ти пък сега.

— Не говорете така, отче. Тялото ми е изпотрошено, съвсем ми е ясно това, но мозъкът ми е бистър. Тя е тук. Казах… казах, че мозъкът ми не е засегнат, но докога ще бъде така, не знам.

— Защо мислиш, че тя е тук?

— Видях я, отче. Стоеше там до леглото.

— Кога беше това?

— Снощи. Не, не, вчера по някое време. Не мога точно да определя часа. В началото си мислех, че си въобразявам, защото тя изглеждаше само като едно очертание. С приближаването на нощта то стана по-плътно. Тя стоеше там и ме гледаше, без да се усмихва, само гледаше. И добре, че взех приспивателното; но после се появи насън, съвсем като жива. Наистина.

Той премести главата си на възглавницата.

— Седна на ръба на леглото, където седите вие сега и започна да ми говори същите неща, които слушам от години, колко ме обичала…

— Тя наистина те обичаше и не трябва да го забравяш.

— Има обич и обич, отче. Половината от това време тя трябва да е била луда.

— Не съм съгласен.

— Защото не е трябвало да живеете с нея, отче.

— Не; не е вярно. Но нея вече я няма, само бог знае къде е; тя вече не е тук.

— Тя е тук, отче.

— Добре, добре, успокой се. Така, за теб тя е тук. Но аз ти обещавам, че ще замине.

— Кога? Кажете ми, кога?

Свещеникът замълча за малко, после тихо каза:

— Утре сутринта ще ти дам светото причастие. Но междувременно, ако тя се върне, разговаряй с нея. Кажи й, че я разбираш как се чувства. Да, да, направи го. Не си обръщай главата настрани, както сега.

— Отче, вие не разбирате, тя ме чака да умра и после ще ме има отново, където и да отида.

— Няма. Обещавам ти. Изслушай ме!

Той здраво хвана двете ръце на Дон, разтърси ги и каза:

— След утре сутринта тя ще замине. Повече никога няма да я видиш. Но главната ти задача сега е да я оставиш на мира. Изпрати я спокойно някъде. Кажи й, че й прощаваш.

— Да й простя! Тя не мисли, че ми е сторила нещо, за което трябва да й простя.

— Ти не знаеш, Дон. Само тя знае какво чувства към теб и основната причина, поради която се връща е да те помоли да й простиш. Прости й!

Измина известно време преди Дон да отговори; после с опряна на гърдите брадичка, той промълви:

— Страхувам се, отче.

— От нея ли? Това ли било?

— Не, не. От всичко. Там, където бавно отивам… Всичко. Мислех, че няма да е така, но се страхувам.

— За последното не мисли; господ има грижа за това.

— Има и нещо друго, отче.

— Да?

— Вече… вече го казах на Джо. Искам… искам той да се ожени за Анет. Искам да се грижи за нея. Можете ли да уредите това?

— Не уреждам нищо. И дума да не става. Ако желанието им да бъдат заедно е толкова силно, те ще са заедно без никой да урежда повече нищо в тази къща.

Той се изправи.

— Предполагам знаеш, че сега си в това състояние в резултат на уреждане. Наясно си, че баща ти уреди работата с Анет. О, господи, прости ми!

Той се хвана за челото.

— Не искам да се ядосвам на този етап; твърде съм стар, за да се натоварвам с човешките недостатъци.

Тук той спря, защото за голяма изненада видя, че Дон се усмихваше и нарочно го попита с по-строг глас:

— Какво смешно има? Знаеш ли колко ми е напрегнато? Да не мислиш, че си единственият?

— Отче, винаги сте вършили добрини за мен. Знаете ли, винаги съм си мислел, че не е трябвало да ставате свещеник; щяхте да извършите много повече добри дела в истинския живот, на сцената.

— За твое сведение, момче, аз съм на сцената. Какво мислиш че е службата на свещеника, ако не сцена и всеки от нас играе роля…?

Свещеникът не се доизказа, главата му клюмна и той промълви:

— Не исках да кажа това. — После брадичката му рязко отскочи напред и той продължи. — Не. Не можеш да заблудиш бога. Той вижда тази сцена отгоре и наблюдава актьорите си. Като добър продуцент Той ни е избрал. И не се занимава с режисурата; оставил е това на всеки от нас и на някои им е по-трудно да играят отколкото на други. Ще ти кажа нещо. — Той сложи двете си ръце на леглото, наведе се съвсем близо до лицето на Дон и повтори почти шепнешком: — Ще ти кажа — знаеш ли какъв искам да бъда, ако не бях свещеник?

— Психиатър ли?

— Психиатър? Не! Клоун, най-обикновен клоун. Не фокусник; нали знаеш, един от ония умните глупаци; просто най-обикновен клоун. И бих искал да играя само пред деца под седем години, защото точно тогава те започват да разсъждават, а това прогонва чудесата. Замислял ли си се понякога за това? Само децата са надарени да измислят чудеса, но толкова бързо изгубват тази дарба, толкова бързо. — Той въздъхна, изправи се и каза с променен глас: — Знаеш ли какво? Действаш ми лошо. Ти си също като Джо. Той е от хората, които ще те накарат да се изповядваш всеки път, щом заговориш с тях. — Той се разсмя и гласът му омекна: — Лека нощ, сине и господ да е неизменно с теб.

Като каза това, той излезе. Дон облегна главата си назад и каза:

— Да, господ да е неизменно с мен.

Джо видя свещеника в хола и каза:

— Елате, отче; приготвил съм ви нещо за пиене.

— Не се изненадвай, Джо, но ще ти откажа. Трябва да посетя още двама души, а наближава време за лягане. Погрижи се да изпие хапчетата рано. Знаеш ли, той… той мисли, че тя се е върнала и го чака.

— Да, отче. Преди малко ми хрумна това и мисля, че е прав.

— Е, недей така, Джо. Ти поне разсъждаваш трезво.

— Това значи ли, отче, че ако си здравомислещ си абсолютно безчувствен?

— Ни най-малко, ни най-малко. Знаеш какво искам да кажа.

— Харви усети нещо, отче. Не знаеше какво точно. Той не е бил толкова често в къщата, но каза: „Не мога да повярвам, че я няма. Имам чувството, че все още е горе по някакъв неописуем начин. Просто не знам.“

— Като съдим по културата им, те са по-близо до земята отколкото нас.

— Или до боговете.

— О, Джо, да не се захващаме с теология по това време на нощта и в това състояние. Въпреки всичко знам какво имаш предвид и независимо, че се съмнявам в това, което всички говорят, нека да ти кажа, че за мен тя също е тук. Съществуват повече неща на земята и на небето отколкото този свят може да си представи. Още нещо и тръгвам. Кога най-скоро ще се върне Анет? Защото той иска да види детето и е съвсем прав.

— Още няколко дни, отче.

— Да, несъмнено, той ще издържи. Ще се отбия утре сутринта към осем за светото причастие. Няма да ти навреди, ако и ти го вземеш. С една цена двама души.

— Купувам, отче. Лека нощ.

— Лека нощ, Джо.

10

Дон взе светото причастие следващата сутрин, но майка му остана с него.

Погребаха я в сряда и всички видяха колко малко приятели дойдоха на погребението. Нали беше полудяла и се беше опитала да убие мъжа си и другите членове на семейството! Освен Джо, Фло и Харви, можеха да се преброят още двайсетина души, половината от които бяха работници на Даниъл. Освен Джо, Харви и Фло, никой друг не се върна после в къщата.

От разговорите, които се водеха наоколо, Стивън разбра, че майка му трябваше да бъде погребана на този ден, но той не изяви желание да присъства на погребението; всъщност, той стоя в стаята си, докато Джо не се качи при него.

— Всичко е наред — каза му Джо, — искам да останеш тук и да се грижиш за Дон, докато се върнем.

Стивън избърбори с облекчение:

— Добре, добре, Джо. Ще се грижа, ще се грижа за Дон. Дон обича да се грижа за него.

След като се върнаха, Джо веднага се качи в стаята на Дон. Без да се приближава до леглото, той погледна сестрата и каза:

— Мистър и мисис Рочестър ще обядват с нас; заповядайте и вие.

Приемайки намека, сестрата се усмихна и излезе от стаята; Джо се приближи до леглото, погледна Дон, но в момента му беше много трудно да говори. Дон изглеждаше по-спокоен и тихо попита:

— Мина ли ти?

— Да, да, по-добре съм.

— Ще видим. Но… това някакси няма значение; вече не се страхувам от нея. Поне през последните няколко дни. Мисля, че откакто взех светото причастие, вътрешно се успокоих. Също като помазване на умиращ. Още не го е направил. — Той се усмихна тъжно. — Имам предвид отец Рамшоу. Отлага го за последната секунда. Винаги съм си мислел, че помазването на умиращия е все едно да си напишеш името на смъртния акт. О, Джо! — Той бавно вдигна ръката си и хвана Джо за китката. — Не ме гледай така, човече. Не ти ли се струва, че е добре, ако поговорим за това? Същото е както при хората, които се страхуват да споменат името на някой, който току-що е умрял. Винаги съм мислил, че е много глупаво; все едно ги затваряш. Не искам да съм затворен, Джо. Не искам да говориш за мен, когато си отида, зад гърба ми. — Той леко се усмихна.

— За бога, Дон! — Джо издърпа ръката си. — Знаеш ли какво правиш? Понякога ми разбиваш сърцето.

— О, Джо, извинявай! Погледни ме! Хайде! Ще ти кажа нещо. Знаеш ли какво каза докторът тази сутрин? Каза, че сърцето ми е по-здраво от преди. А аз му казах, че ще се оправя; омръзна ми да плащам сметки. Хайде, Джо! Джо, моля те!

Без да се обръща Джо промълви:

— Ще… ще се върна веднага.

След като каза това, отиде в дневната и тъкмо се канеше да натисне звънеца, който се чуваше в трапезарията и кухнята и някой щеше да дойде тук, когато чу вратата на, Дон да се отваря и гласът на Стивън да казва:

— О, мислех, че Джо е тук. Той каза, че може да играем билярд.

— Ела да седнеш малко до мен. — Гласът на Дон се чу като че ли някъде от далечината. — Джо ще се върне всеки момент; помолих го за една услуга.

Джо се измъкна през оранжерията, мина по коридора и влезе в апартамента си. Седна и хвана главата си с ръце. Повече не можеше да издържа; душевният смут го раздираше. Отново му се прииска да е далече оттук. Някога обичаше къщата заради самата нея, сега я мразеше. Той също вярваше, че дори тялото й да е в гроба, духът й все още беше тук.

След малко стана и се загледа през прозореца в градината. Слънцето грееше силно. Зимата от почивните дни си беше отишла; навън беше дори топло. Безпогрешният предвестник на пролетта, минзухарът, се подаваше точно под прозореца, от едната страна на алеята изправени надничаха няколко нарциса. Градината започваше да се усмихва. Той пое въздух дълбоко.

Отново се върна на земята: след един час ще обикаля от един на друг в болницата. А всъщност, трябваше ли? Всички знаеха, че я погребаха днес.

Трябваше да каже на Анет, че съвсем близо до нея бяха свекърът й и Маги. Когато й разказа какво им се беше случило, тя се изплаши и каза:

— Тя ще дойде и ще се опита да вземе бебето.

И за да я успокои, той беше длъжен да й каже, че свекърва й вече е мъртва.

Прииска му се също да съобщи новината на Даниъл, но докторът възрази и когато го посъветва да не му съобщава, искаше му се да отговори: „Той няма да се изненада. Ще се зарадва да го чуе.“

Преди два дни баща му му беше казал: „Най-после го направи, Джо.“

А Маги каза: „Мисля, че на нейно място бих направила същото.“

Значи, — каза си Джо — докато гледаше през прозореца пролетните цветя, всичко ще свърши, когато си замине Дон.

Но какво ще стане след това?

Просто ще трябва да изчака. Но искаше ли да чака и да гледа? Вътре в него настъпи промяна: като че ли и той беше пострадал до неблагоразумие, защото реши, че веднъж след като Дон умре, той ще бъде свободен, а когато стане свободен, знаеше какво да направи.

11

Вътре в болницата те се разделиха, Фло и Харви тръгнаха към Анет, докато Джо тръгна право към стаята на Даниъл.

Даниъл седеше в леглото. Като че ли го очакваше.

— Е, Джо? — каза той.

— Как се чувстваш?

— Спокоен, в известна степен. Явно вътре всичко е наред, поне според рентгеновата снимка. Позашиха ме тук-там… винаги е била много последователна. Какво стана сутринта?

— Какво може да стане, татко? Погребахме я.

— Е, не ме гледай така, сякаш ще кажа, че съжалявам или се чувствам виновен, о, клетницата, или как можа да се случи. Това, което чувствам от няколко дни насам е дълбока горчивина и съжаление за пропилените години, които трябваше да я търпя. Прости и забрави, казват хората. Нека да опитат, след като половината време от живота си са живели с човек като нея.

— Тя е мъртва, татко. И миналото е мъртво заедно с нея. Защо не приемеш нещата така?

Даниъл не отговори, погледна Джо и попита?

— Как е Дон?

— Все така. Мисля, че Анет трябва да направи всичко възможно да се върне колкото се може по-бързо. Ще говоря с доктора преди да тръгна.

— Маги ще се връща утре. Преди малко беше тук… Ще се оженя за нея, Джо.

— Да, разбира се, знам, че ще се ожениш за нея.

— Но няма да живеем там. Това е сигурно. И тя не иска, и аз не искам.

— Разбирам ви. А Стивън? Какво ще стане с него?

— Ще дойде с нас. Аз отговарям за него, в края на краищата.

На Джо му се прииска да каже това, което мисли: радвам се, че мислиш така; защото на практика аз отговарях за него през всичките тия години.

Какво му ставаше? Беше изморен. Трябваше да внимава какво говори. В следващия момент попита:

— Мислил ли си какво ще правят Анет и бебето?

— Защо ми говориш с този тон, Джо? Тук няма какво да се мисли. След като… остане сама — той направи пауза — тя ще отиде в къщата, която беше предназначена за тях. Оставаш само ти. Какво смяташ да правиш? Искаш ли да останеш тук? Искам да кажа, че мога да ти прехвърля къщата.

— Много ти благодаря. Да остана в тази къща? Аз? Сам?

— Ти винаги си казвал, че тя ти харесва, че дори я обичаш. Като изключим нея… защото от всичко най-много искаше къщата, за теб това беше най-хубавата къща в града не само в архитектурно отношение, но и сама за себе си.

— Нещата се променят. Хората също. Не я искам къщата. Щом се възстановиш, заминавам.

— Заминаваш? Къде?

— Няма значение къде. — Той отстъпи назад, обърна се и каза:

— Може да се опитам да намеря моите хора… родителите ми.

Той излизаше от стаята, когато Даниъл извика:

— Джо! Джо!

Но не му обърна внимание. Усети, че целият е в пот. Извади една кърпичка и избърса лицето си, като междувременно се упрекваше: Даниъл все още беше зле, а той се държа с него по този начин. Да, тялото му може да е изпотрошено, но умът му е на място. И в момента той си даваше сметка, че Даниъл винаги е имал собствен живот. Веднъж или два пъти, може би е изпълнил дълга си, като е останал при жена си, но останалата част от времето е живял настрани, докато самият той никога не е вкусвал този живот. Беше пожелал едно момиче, една жена от първия миг, в който я хвана за ръка и поведе по пътя. И щеше да я има, беше сигурен в това, ако мъжът зад тази врата, който беше в ролята на баща и когото обичаше, не бе обхванат от желанието да отмъсти на жена си по някакъв начин. И така той си изработи план. А синът му без да подозира нищо, го изпълни.

Ето, той беше на двайсет и шест години и спокойно би могъл да бъде девственика, който майка му желаеше да види в собствения си син, защото до този момент той не беше опознал жената. Не че не искаше. О, господи! Как искаше само! Тогава защо не го направи? Нали си беше казал, че веднъж след като Дон и Анет се оженят, той ще го направи. Ако никога не се ожени, поне ще е опитал вкуса му. Но какво стана? Резултатът от това, което се случи, остана да тежи единствено върху него. И сега той чакаше брат си да умре.

Не, не чакаше.

Още веднъж мислите му го тласнаха напред и по коридора към новото отделение, където бяха преместили Маги.

Когато влезе, тя седеше на един стол до прозореца, обърна се към него и лицето и се оживи:

— О, здравей, Джо. Радвам се да те видя. Утре се прибирам в къщи.

— Така казаха.

Той седна срещу нея, тя го погледна и рече:

— Казах „в къщи“, но ме е страх дори да отворя вратата. Искам да се махна оттам колкото се може по-скоро. Разбираш ли, Джо?

— Да, Маги, разбирам те.

Тя отпусна главата си назад и го погледна изпитателно:

— Ти разбираш всичко, Джо. Някакси си принуден да разбираш. Понякога си мисля, че идването ти при нас се отрази добре на семейството, но не и на теб.

— Такъв е животът, Маги. Това не е ли най-краткият коментар в английския език? И като много други е верен. Мен никой не ме е питал, нали, каквато и сила да е предопределила живота ми, често си мисля, че от горе ни управлява не само един човек и някои от останалите са слепи, а други — безсърдечни.

— Не ставай язвителен, Джо. Това не е присъщо за теб. Какво се е случило?

— О, Маги! — Той махна с ръка и се засмя. — Не мога да си представя да ме питаш какво се е случило.

— Исках да кажа — тя малко се засегна — че много добре знам какво се е случило. О, боже! Как да не знам. Но откакто те познавам никога не си бил такъв.

— Това е защото преглъщам мислите си преди да са се изплъзнали от устата ми.

Тя тъжно поклати глава, после попита:

— Да… да не се е случило нещо и аз да не знам още?

— Не, Маги, мисля, че знаеш всичко с изключение на това, че татко предлага да ми остави къщата, когато замине. Мисля, че това ме накара да престана да преглъщам мислите си.

— О, о, о! — тя кимна. — Как може да каже такава глупост!

— Предполагам, че го е казал, защото според думите му аз винаги съм харесвал къщата, докато всички останали са искали да се махнат оттам. Но след всичко това аз там… сам? А? Кой друг? О, извинявай! — Той взе ръката й и каза: — Не се разстройвай!

— Ти говори ли с него?

— Не, не съвсем. Не беше истински разговор. Както и да е, радвам се, че утре се връщаш, независимо за колко време.

— Ще трябва да остана докато Дон е там.

— Да, да. — Той стана и въздъхна. — Всички ще трябва да останем, докато Дон издържи. Молим се да не умре и всички от нас го чакат.

— Ти си объркан, нали, Джо?

— Може би. Хайде, ще се видим утре, Маги. Довиждане.

— Довиждане, Джо.

Той се обърна, но докато отваряше вратата, чу да казва:

— Ако не бях се влюбила в баща ти, сигурно щях да се влюбя в теб без да ме интересува разликата в годините.

Брадичката му подскочи нагоре и той се засмя.

— Благодаря ти, Маги. Приятно е да го чуя. За мен това е голяма чест.

Когато стигна до родилния дом, Фло го посрещна с думите:

— Добре, че дойде, за да я вразумиш; иска да я изпишат независимо от лекарската забрана.

— Така ли? — Той застана до Харви и погледна Анет. — Така, по погледа й личи, че е добре. Добре ли се чувствате, мисис Коулсън?

— Да, мистър Коулсън, чувствам се във форма. Бебето също. Искаме да се приберем.

— Тогава ще поговорим с доктора и той ще реши.

— Ще позволите ли един човек на закона да каже нещо?

Те погледнаха Харви, който стоеше широко усмихнат и Фло отговори:

— Безсмислено е да не ви даваме тази възможност, сър.

— Според мен, въпросната личност е доктор сама на себе си. Слагате я на една количка, закарвате я до колата, завеждате нея и детето й в къщи и оттам направо в леглото. Има ли нещо по-просто от това?

Анет се усмихна на Харви.

— Ето нещо разумно. Какво ще кажеш, Джо?

— Според мен нещата все още са в ръцете на лекарите. Ще поговоря с някой от тях и ще се върна.

След като той излезе от стаята, Харви и Фло се спогледаха и се обърнаха към Анет и тя каза:

— Джо никога не е бил в лошо настроение. Но… как мислите вие? Има ли му нещо?

— Изглежда. — Фло сви устни и се обърна към Харви. — Не мислиш ли, че е така?

— Ако искате да знаете какво мисля, уважаеми дами, то е, че всички, имам предвид абсолютно всички си го изкарват на Джо. Доколкото разбирам, той се е превърнал в кошче за душевни отпадъци и утешител. Джо ще направи това, Джо ще направи онова. И трябва да се е случило нещо, което да му е дало повод да си мисли, че вече е изморен от душевни изповеди. Може и да греша; може пък да има нещо друго. Но от краткото ми познанство с него мисля, че това не е оня Джо, когото познавах.

Фло стана от края на леглото и каза:

— Ако можеше да не заминаваме. — Тя погледна мъжа си.

— Вече решихме — каза той.

— О… О, да, знам и чакам с нетърпение и ако казах, че не ми се заминава, то е само защото искам да видя Анет устроена. — Тя протегна ръка и погали Анет по косата. — Веднъж да се установиш в собствения си дом, можеш да започнеш нов живот. — Гласът й притихна; тя се отмести от леглото и каза: — О, господи! Какво говоря!

— Фло, аз не съм разстроена. Такива неща не ме безпокоят. Отдавна се примирих с това. Дон скоро ще си замине. Точно затова искам да се върна. А ти трябва да заминеш и да бъдеш щастлива. И няма жена, която да не бъде щастлива с такъв хубав човек. — Тя протегна ръка и Харви я взе. — Нали ще ми пишете всяка седмица? А може би след време… да ви погостувам с малката Фло.

Двамата стояха над нея без да кажат нито дума тя ги прегърна, сълзите на Фло се смесиха с нейните и двете изхлипаха „довиждане“. Последните думи на Харви преди да си тръгне, бяха:

— Винаги ще съм ти благодарен, Анет, за това, че беше готова да дадеш на сина си — ако беше син — моето име. Никога няма да разбереш какво означава това за мен.

Когато остана сама, Анет усети буцата в гърлото си, но си каза, че няма да се предава, защото ако се разстрои, няма да може да се върне в къщи. И все пак, някакси се ужасяваше от мисълта да се върне в тази къща, въпреки, че там все още беше Дон. Но нямаше да може да я напусне преди Дон да направи това. Както и Джо. Какво ставаше с Джо? Никога не го беше виждала такъв, какъвто беше преди малко; чужд. Не беше този Джо, на когото можеше да разчита, Джо, който винаги беше там. Ами ако той също искаше да си замине? Всичко се променяше. Съвсем естествено е, мислеше си тя, но въпреки всичко беше възприела Джо като човек, който никога няма да се промени: той беше там, улегнал и въобще някой, на който можеш да разчиташ. Спомни си, че преди няколко седмици го беше видяла в града да говори с Мери Картър. Тя беше хубаво момиче на неговата възраст. Но беше протестантка. Религията не беше пречка, ако Джо наистина я харесваше. Ами Айрини Шилтън? Тя го преследваше много отдавна и също беше католичка. Беше много красива и по-млада от него. Странно, но той никога не я беше харесвал.

Вратата се отвори и сестрата влезе с бебето на ръце и когато й го даде на нея, каза:

— Със всеки изминат ден наддава. Нали е чудесна?

Анет я погледна и каза:

— Искам да говоря със старшата сестра колкото се може по-скоро. Аз…

— Нещо не е наред ли?

— Не, не; всичко е наред. И вие сте толкова внимателна, но аз искам да се върна в къщи. Съпругът ми е много болен. Искам да види бебето.

— О, разбира се! Ще кажа на сестрата.

12

Беше осем часът на следващата сутрин. Фло и Харви бяха готови за заминаването: бяха се сбогували с Дон и останалите и стояха навън до колата, където Джо и Харви си стиснаха ръцете за сбогуване.

— Нали ще ни дойдеш на гости, Джо? Обеща ни. Ще дойдеш ли?

— Ще дойда. Ще дойда. Не се безпокойте. — Той се засмя и добави: — Веднага бих си приготвил багажа и бих тръгнал с вас, но не и сега. Двамата ще си правите компания.

Фло не се засмя; тя прегърна Джо и го целуна, погледна го в очите и бавно каза:

— Който чака, ще дочака, Джо.

Тя се обърна назад, където стоеше Харви и държеше вратата на колата отворена.

— Виж какво стана с мен!

Тя отново го целуна и той отвърна на целувката й.

Гледаше как колата се отдалечава по пътя; от единия прозорец се подаваше ръката на Фло, а от другия за секунда се показа ръката на Харви. Те заминаха и той се чудеше дали някога щеше да ги види отново.

Бавно се прибра в къщи. Който чака, ще дочака.

Който чака какво?

Когато влезе в стаята на Дон, сестрата току-що беше приключила с тоалета на пациента си, отмяташе кичур коса от челото му и си тананикаше: „Кой отново е красив“.

Гласът й подразни Джо. Дон не показваше как му действа това. Той погледна Джо и попита:

— Заминаха ли?

— Да, заминаха.

— Тя няма представа, — той се задъха, докато поемаше въздух — че там никак няма да й е лесно. — Дон се задъха още веднъж. — Няма… няма да се изненадам, ако се върнат тук… скоро.

— О, мисля, че са наясно какво им предстои. Тук са се справили, значи и там ще успеят.

— Всички… всички сте облечени официално.

— Да, от време на време трябва да ходя на работа, нали знаеш — Джо се усмихна. — Трябва да ме виждат.

— Сестрата каза, че… лампата ти е светила до два и половина… тази сутрин.

— Тя си вре носа навсякъде, като всички сестри. Той погледна към сестра Портър, която се обърна, усмихна се и каза:

— Довечера ще й го кажа. Доста е обидчива, ще ви го върне.

— Много добре. — Сега той й се усмихна; после отново погледна към Дон и каза: — Е, аз тръгвам. Ще се върна за обяд. Внимавай как ще се държиш. Чуваш ли?

— Джо? — Дон не говореше, а почти шепнеше. — Кога… пристига… тя? Искам да кажа…

— Няма определен час. Следобед ще отида там; твърде възможно е да се върнем заедно.

— Моля те, Джо, доведи я!

— Добре. — Той го потупа по рамото. — Не се тревожи и се успокой!

Каза това, обърна се и излезе като тръгна през коридора към апартамента си.

Сложи някакви книжа в куфарчето си, постоя малко така, гледайки ги и си повтори мрачно: Който чака ще дочака. Господи! Фло сигурно е разбрала, че той се надява на това. Добре, де, не беше ли така?

Не, не. Нямаше да позволи да говорят така за него.

На обяд той влезе в хола и видя Маги бавно да слиза по стълбите. Тя се спря, той също и като и се усмихна, каза:

— Значи си дойде?

— Да, дойдох си. Чак когато излязох от болницата, разбрах колко много ми е струвало всичко това. Ще ти приготвя нещо преди да излезеш. — Тя посочи стаята на Дон. — Имаме си гости.

Той погледна нататък.

— Какви гости? Да не би да е Анет?

— Да, Анет.

— Но как?

— О, съвсем лесно. Тя се обади на Лили. С едно такси Лили ни донесе дрехите и чичо ти Боб ни докара до тук. Е, не гледай така; всичко е наред.

— И детето ли?

— Да, и то е добре. За една седмица е наддала доста.

Маги слезе по стълбите и застана пред него, като каза тихо:

— Да беше му видял лицето, когато взе детето от нея! Като че ли то му даде нов прилив на енергия. Няма да се изненадам ако — тя поклати глава, като че ли искаше да отпъди мислите си. — Това му върне малко силите.

Той не каза нищо, обърна се и бавно тръгна към стаята на Дон. Отмерваше крачките си и се подготвяше за сцената, която щеше да види. Ето ги и тях: бащата, майката и детето, всички заедно.

Първа проговори Анет. Тя стана и каза:

— Не ми се сърди, Джо; просто не можех да издържам в онази стая. Аз съм добре. И двете сме добре. Виж я! — Тя посочи бебето, което Дон придържаше с едната си ръка, а с другата галеше кичурчетата коса. Дон го погледна и каза:

— Това е… най-щастливият ден от… живота ми, Джо. Нали… нали е красива?

— Да, красива е. — Той се беше навел над тях и когато протегна ръка към мъничката ръчичка, която се движеше във въздуха и се хвана за палеца му, в гърлото му заседна нещо и се спусна чак до гърдите и той задиша тежко.

Сестрата разведри атмосферата, като каза:

— Не че всички бебета не го правят това, но тя веднага те позна. Затова внимавай! Ако започне да плаче през нощта, знаеш какво значи това.

— Тя не плаче през нощта — каза Анет. — Казаха ми, че спи дълбоко.

— Точно това и ще направи сега — каза сестрата. — Така. Дай ми я! А ти — кимна тя на Анет — иди да хапнеш нещо и следобед трябва да почиваш в леглото. Изпълнявай всичко! Казах ти какво трябва да направиш.

Когато сестрата взе бебето от ръцете на Дон, Анет се наведе над него, погледна го в лицето и го целуна. Той я прегърна и я притисна до себе си. После остана да лежи и сълзите бавно се стичаха по лицето му.

Джо хвана Анет за ръката, издърпа я от леглото и навън от стаята. Никой нищо не каза докато не стигнаха трапезарията; тя седна погледна го и попита:

— Сърдиш ли ми се?

— Не. Защо мислиш така?

— Защото… защото се върнах на своя глава без да изчакам още един ден, както ти обещах. Но аз съм добре и чувствах, че трябва да съм близо до него. Разбираш ли?

— Разбирам. — Той седна до нея. — Вършех това, което според лекарите е най-добре за теб; ако имаше някаква видима промяна у Дон бих те довел веднага.

— Той изглежда ужасно, Джо.

— Така ли мислиш? Мислех… мислех, че изглежда по-добре — съвсем умишлено излъга той.

— Не, не. Не е от това, че не съм го виждала от една седмица. Но сега, след като видя бебето, може да се съвземе, може да му дойдат сили. Как мислиш?

— Точно това мисля, че ще се съвземе и ще има сили да живее.

Тя поклати глава и отмести погледа си.

— Ти не вярваш в това. Аз също. Прочетох го по лицето на баща ти… или Дан, както настоява да го наричам. И той каза, че ще го изписват, но все още изглежда ужасно. Той… той ми каза, че ще продава къщата: вече е казал на секретарката да даде обява. Радвам се за това. Мразя я тази къща; така искам да преместя Дон и бебето направо в нашата къща. О, стига, стига! — Тя затвори очи и протегна ръка към него. — Знам, че не мога, но… мисля, че татко можеше да изчака докато… — Тя поклати глава. После отново го погледна. — Ти какво ще правиш?

— О, не се тревожи за мен; всичко съм обмислил.

— Нали няма да отиваш в друг град? — В гласа й прозвуча загриженост.

— Не, разбира се, че няма; тук имам работа.

— Би могъл да се устроиш на друго място. Ню Касъл, например. Или Дъръм, където и да е… дори и Канада.

Тя наведе глава и промълви:

— Чувствам се все едно, че съм се загубила някъде, Джо. Мислех… мислех, че мама можеше да дойде да ме види. Знам, че баща ми никога няма да дойде, но… но някакси… е, не дойде. Когато миналата седмица документите бяха попълнени, една от новите сестри ми каза: „Добре, че родителите ви не са били там, когато свекърва ви е буйствала. Обзалагам се, въздъхнали са с облекчение от това, че сте били тук в онази нощ.“ — И когато започнах да плача, тя ме потупа и каза: — Скоро ще дойдат. Успокойте се!

Лицето й се обля в сълзи и той едва се сдържаше да не я притисне до себе си, взе само ръката й и я погали.

— Спокойно. Хайде, не плачи. Ако те види разстроена, това само ще го накара да се почувства зле. А пък… трябва да мислиш и за бебето.

— Между другото — тя избърсваше сълзите си — къде е Стивън? Не съм го виждала.

— О, беше на легло през изминалите няколко дни. Отново има кризи. Мисля, че е чул Пеги и Лили да говорят за възможността къщата да бъде продадена и старите страхове да не би да го изпратят в приют отново са го налегнали. Толкова много са го плашили с това. Опитах се да му кажа, че където и да отидат татко и Маги, той ще бъде с тях. Нали знаеш за тях, Анет?

— Да, сега вече знам, Джо, но преди не знаех. Трябва да си призная, че бях малко изненадана, но не обвинявам нито един от двамата. Не, Джо, не ги обвинявам.

Тя стисна ръката му силно и попита:

— Мислиш ли… мислиш ли, че мозъкът на Дон също е засегнат?

— Откъде ти хрумна пък това?

— Ами… в момента, в който сложих бебето в ръцете му… той го вдигна, като че ли го показваше на някой, погледна към земята и каза: „Това е резултатът.“ Сякаш… сякаш виждаше още някой в стаята. Мислиш ли, че…?

Той взе и другата й ръка, стисна ги силно между двете си големи ръце, нежно ги разтърси и каза:

— Той не губи разсъдъка си, скъпа; просто му се струва, че майка му се е върнала. Знаеш ли, той не си въобразява, защото понякога и аз имам същото чувство. Недей… недей. Моля те, недей да трепериш така. Няма от какво да се страхуваш. Нея я няма. Тя е мъртва. О, ти знаеш какво беше той за нея и такива неща се случват, независимо дали искаме или не. Преди няколко месеца нямаше да го повярвам. — Гласът му стана по-твърд сега. — Но знам, както и той, че тя е в тази стая. Това е същото, което тормози горкия Стивън. Опитваме се да го отдадем на факта, че той не знае какво ще се случи с него, но докато преди не излизаше от стаята на Дон, сега се страхува да влезе вътре. Последният път, когато влезе там, той в действителност се подмокри. Това не се е случвало преди. Не усети ли нещо странно, когато влезе?

— Не. Може би не стоях там дълго време. Толкова се радвах да го видя.

— Ако той не ти каже нищо за това, не се издавай, че те е страх. Само му кажи, че тя не може да му стори нищо лошо. И съм сигурен, колкото и да е странно, че тя не иска да му навреди; просто го иска него. Но има и нещо друго и трябва да го кажа: когато смъртта дойде при него, тя ще си замине, защото съществува най-вече в съзнанието му.

— Но ако това е така, как е възможно и ти да усещаш, че тя е там?

— Предполагам, че тя е и в моето съзнание. Любовта и омразата могат да създадат едно неосезаемо тяло. Аз поне така си го обяснявам: ето ни нас тримата, трима мъже. Любовта на Дон, или това, което е изпитвал към нея, се е превърнало в омраза поради неестественото му обсебване от нея. Що се отнася до мен, отношението й към мен през изминалите години създаде неприязън. Това би могло да граничи с омразата. Но при Стивън това е страх: страхът я е създал. Ами — той въздъхна — това е единственото обяснение, което мога да дам. Но това, което и тримата знаем е, че тя още присъства в стаята. Но то най-силно се чувства между нея и Дон и той почти може да я види, ако не я вижда, всъщност. Но, както ти казах, след като си замине… тя вече няма да е тук. Ако си го вземе, те няма да се върнат заедно.

— Това са странни неща, Джо. — Тя говореше тихо. — Нямат нищо общо с догмите на религията ни, нали? Връщането заедно, срещите с любимите същества, опростяването на греховете, вечният живот, покоите на бога. Какво значат те?

— Това са митове. Не се учудвай. Да, знам, че ходя на литургия, изповядвам се, знам молитвената броеница. Но през цялото време негодувам. Говорил съм с отец Рамшоу и с убедителният си тон той ми каза, че съмненията ми ще се разсеят. Всеки истински християнин минава по този път, каза той. Добре, и аз минах оттук, но съмненията ми станаха почти истина. И въпреки всичко, необходима е сила, за да отхвърлиш бога, а аз се съмнявам дали имам достатъчно сила. Но, ти изглеждаш доста тъжна.

— Не, не съм тъжна, Джо, само съм изненадана, защото ти облече в думи чувствата, които аз изпитвах в манастира. Някои от монахините бяха като ангели, други — като дяволи. И ако не беше заради отец Рамшоу, досега отдавна да съм възнегодувала открито; особено след кавгата с отец Коуди. А знаеш ли, че този човек ме упрекна за моя грях, нашия грях с Дон, и ми каза, че трябва да се покая.

— Не може да бъде! Трябваше да кажеш на отец Рамшоу.

— О, мисля, че не е нужно да казвам на отец Рамшоу за него. Странно, нали? — Сега тя се усмихна. — Знам, че те двамата ужасно се ненавиждат един друг. Последователи на бога, живеят в една и съща къща и не могат да се понасят. Но какво значение има това? Отидохме прекалено далеч.

— Да, скъпа, наистина. Хайде, сега, ела да хапнеш нещо и после, както ти каза сестрата, ще отидеш да нахраниш Фло… Те си заминаха тази сутрин, нали знаеш.

— Да, знам. Отбиха се в болницата.

— Така ли?

— Да.

— Много са мили. Мислех, че направо ще заминат. Както и да е, ще трябва да си починеш, но не в тази стая. Ще се качиш горе. Пеги е приготвила стая с тоалетка, а сега прави нещо като стая за бебето. Така че, всичко е готово.

— О, това е чудесно. — Тя стана и тръгна към масата; после тихо попита: — Джо, ходил ли си скоро в къщичката?

— Да, отбивам се почти през ден. Имах работа с един клиент нататък, така че не ме затрудняваше. И не разбирам защо го наричаш къщичка, след като има девет стаи върху акър и половина земя. Та това е едно малко имение. Ще бъдеш щастлива там, скъпа.

Дълго време тя го гледа, но не каза нищо; той също мълча, защото усети, че е постъпил нетактично: щастлива в къща с девет стаи на разположение и бебе.

13

От момента, в който Анет и бебето се върнаха в къщи, Дон видимо живна дотолкова, че дишането му стана по-леко, по-малко се оплакваше от болките. Докторът очевидно беше доволен от него и размени няколко духовити реплики с отец Рамшоу. Две седмици след завръщането на Анет, баща му влезе в стаята, той протегна двете си ръце към него и прегърна баща си.

Едната страна от лицето на Даниъл все още беше бледа, той леко накуцваше и личеше, че е отслабнал.

Те си говореха за най-различни неща докато дойде време да си кажат „лека нощ“; после, без да прави връзка с това, което се беше случило, Даниъл, както беше седнал до леглото, подпря лакти върху завивката, взе ръката на сина си и каза:

— Тя не е тук. Избий си го от главата, момчето ми, тя не е тук! Замина си завинаги.

— Ти не я ли усещаш, татко?

— Не… не, не я усещам; освен на местата, където е оставила синините по цялото ми тяло. Там я усещам. Но на друго място не.

— Тя е тук, татко. Откакто умря е тук.

— О, Дон!

— Няма смисъл да говорим, татко. Пък и не съм само аз. Защо според теб Стивън не слиза долу да си бъбрим? Дни наред не е стъпвал тук. На легло е, сигурно някаква простуда. Той знаеше, че тя е тук; Джо също.

— Не може да бъде. Джо е твърде…

— Не е съвсем благоразумен, татко. Той я усеща почти толкова силно, както и аз. И в едно нещо съм абсолютно сигурен: тя няма да си отиде, докато аз към тук. Но мен не ме е страх, имам предвид от нея. След всичко, което се случи, започнах да я съжалявам. Но тя знае, че не може да ме вземе. Казах й го и тя го знае. След като го знае, като че ли е твърдо решена да дочака последните ми дни.

— Не говори така, сине!

— Татко… ти я намрази. Отдавна я мразеше и колкото повече се засилваше омразата ти, толкова по-силно тя ме обичаше. И накрая разбрах, че любовта е по-силна от омразата, защото точно любовта й, или както искаш я наричай, я задържа тук. Сега нямам нищо против нея. В началото бях ужасен, направо ми се повдигаше при мисълта, че тя е тук, но вече не е така. Даже и видът й е променен. Някакси те затрогва. Съжалявам я. Не ме гледай сякаш се страхуваш, татко; мозъкът ми не е засегнат, това е единственото място, което е останало цяло. Знам, че е така.

— Говори ли с отец Рамшоу за това?

— Да, да; често сме си говорили за това съвсем открито. Той казва, че на земята и на небето има повече неща, отколкото можем да си представим и е прав. Има ли вече кандидати за къщата?

— Да… да, разбрах, че имало.

— Е, ще трябва да изчакат малко, нали?

— Надявам се да чакат с години, момчето ми.

— Е, не чак толкоз много, татко. Ще бъде много забавно когато тази къща се разпадне; някога ми се струваше толкова стабилна. Татко…?

— Да, сине?

— Знам, че двамата с Маги ще живеете заедно и Стивън ще бъде при вас. Нека всичко си остане така; не се намесвай повече, моля те. Ще го направиш ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Само това. Остави… остави всички останали да подредят живота си сами.

— Всички останали? Кого имаш предвид? Остават Джо и Анет.

— Да… знам, че остават Джо и Анет. Но каквото и да се случи, татко, нека нещата се развият от само себе си.

Даниъл се изправи, погледна сина си и тъжно каза:

— Това не ми харесва, Дон, поне начина, по който го казваш. Всичко, което съм правил преди е било за твое добро.

— Да, да, знам, татко, но всички хора казват така: направих го за доброто на някого.

Даниъл присви очи докато гледаше слабото бледо лице с хлътнали очи, лицето, което преди една година изглеждаше като лице на младеж… по-скоро на млад мъж пред прага на двайсетте. Но очите, които го погледнаха, биха могли да бъдат очи на старец, който е преживял доста.

— Лека нощ, сине. Спи спокойно — тъжно каза той.

— Лека нощ, татко. Ти също.

Беше около седем и половина вечерта след две седмици. Отец Рамшоу седеше в библиотеката с Джо. Двамата пиеха кафе и свещеникът каза:

— Съжалявам, че изпуснах Даниъл. Исках да поговоря с него. Казваш, че е отишъл да види старата си къща в долния край на Брамптън Хил.

— Да. Не е ли странно, че по това време на годината там не живее никой? Наистина, той никога не искаше да напуска тази къща. Тя беше една от най-малките и най-старите. Мисля, че е първата, която са построили, преди градският елит да започне да строи именията си.

— Това знам и аз. И той ще живее там с Маги и Стивън? Това е само част от семейството. А ти?

— О, аз съм се устроил.

— Какво значи това? Имаш ли си жилище?

— Да, нещо такова. Скоро ще бъде готово.

— Мисля, че няма да чакаш дълго. Наближава краят му; според мен утре трябва да приключим с церемониите.

— Но… но той изглежда добре, отче. Мислех, че ще издържи още дълго.

— Той се старае да изглежда добре, Джо, мислех, че си го разбрал. Но знае, че времето му изтича. Онзи ден, когато си говорехме с доктора, той каза, че е учуден колко дълго е издържал. Анет и детето му дадоха сили и той е щастлив. Странно, но той е щастлив и съвсем подготвен за края. На твое място бих поседял при него през следващите няколко нощи. Между другото, какво става с останалите, Бил, Пеги и Лили?

— Ами Пеги ще остане при Анет, а Джон ще замине с татко. Бил и Лили ще останат в пристройката и ако новите наематели, каквито и да са те, искат да ги задържат, добре, ако пък не, татко ще се погрижи за тях по някакъв начин. За всички е помислил.

— Радвам се да го чуя. А ти сам ли ще живееш в апартамента си?

— Какво друго ще ми предложите, отче? — Джо присви устни, докато чакаше отговор.

Свещеникът повдигна вежди и каза:

— Доколкото знам си търсиш партньор. Познавам две момичета от службите в църквата и едно момиче, което не ходи на църква.

— Откъде знаете за мис Картър?

— О, аз знам много неща. Научавам новините по невероятен начин и от най-различни места. Е, ще вземеш ли едно от тях?

— Възможно е.

— Значи си мислил за това?

— Да, отче. Много мислих за това; всъщност, вече съм решил. Съвсем скоро направих своя избор.

Очите на отец Рамшоу се разшириха.

— Я виж ти! Това се казва новина. Няма ли поне да ми загатнеш коя е?

— Все още не, отче. Когато му дойде времето, ще ти кажа.

— От църквата ли е или не?

— И това ще разбереш когато му дойде времето.

— Е, ще очаквам с нетърпение. Сега трябва да тръгвам. Вечерята беше вкусна. В тази къща винаги готвеха вкусно. И ми става тъжно, нали разбираш. — Той стана и погледна Джо. — Къщата е много красива, особено тази стая с всички тия книги. Какво ще ги правиш? Ще ги разпродаваш ли?

— Някои от тях, но повечето ще задържа.

— За твоя апартамент ли?

— За моя апартамент, който може да бъде и къща.

— Охо, май че се доближаваме до целта. Апартаментът, който може да бъде и къща. Добре, добре! Ти ме познаваш, Джо: веднъж, след като надуша нещо, не се спирам, докато не разбера какво е то. Но този път ще го оставя за изненада, защото те познавам твърде добре.

— Във всеки човек, отче, има нещо, което е съвсем дълбоко вътре в нас и никой друг, освен самият човек не може да проникне там.

— Да, да, прав си, Джо, съвсем си прав. Както и да е. — Той се засмя и поклати глава, обърна се, излезе от стаята, мина през хола и стигна до външната врата. Там се спря и като погледна обратно към стълбите, каза:

— Ако баща ти продаде къщата, няма вече да идвам тук. Лека нощ, Джо.

— Лека нощ, отче. Отче, нали вярвате в силата на молитвата, значи ще видите какво ще стане с новите наематели.

Свещеникът отметна глава назад, засмя се и каза:

— Това е добър съвет, Джо. Ще го изпълня.

В десет часа Анет пожела „лека нощ“ на Дон, той задържа главата й в ръцете си и каза: „Обичам те.“, а тя съкрушено отговори:

— И аз, Дон. И аз те обичам.

И когато той добави: „Бъди щастлива.“ тя се отдръпна от него и като отиде при сестрата в другия край на стаята, каза:

— Мисля… мисля, че довечера ще спя тук.

— Не е необходимо, мисис Коулсън. Ако се наложи, ще ви извикам веднага.

— Предпочитам да остана тук.

— Анет!

Дон каза от леглото:

— Моля те, качи се горе! Аз ще спя. Чувствам се наистина добре.

Тя отново се приближи до леглото и каза:

— О, Дон, предпочитам…

Той взе ръката й.

— Мисис Коулсън, изпълнявайте заповедите ми. Отивайте да си лягате. Ако останете тук на този твърд матрак, ще се измъчвам цяла нощ и няма да мога да заспя. Още повече, че искам да се грижите за дъщеря ми.

Той продължаваше да я гледа продължително и настойчиво, а после каза:

— Моля те!

За да прикрие чувствата си, бързо излезе от стаята. Но вместо да отиде в стаята си, тръгна към апартамента на Джо.

След като никой не отговори, тя влезе и тихо извика:

— Джо?

Отново никой не отговори, тя се обърна и изтича по коридора, мина през хола и тръгна към кухнята. Може би е там и си говори с Маги. Много странно, но Маги продължаваше да върши задълженията си в кухнята и да спи в стаята си, докато свекърът й спеше горе: не само, че трябваше да спазват благоприличие, но това трябваше да се вижда. След всичко, което преживяха и се струваше някакси глупаво.

Но Маги не беше в кухнята. Пеги каза, че е в стаята си и че за последен път е видяла Джо в библиотеката.

Намери Джо в библиотеката. Той седеше на масата и прелистваше някакви книги, но щом я видя, вдигна глава и стана.

— Какво има?

— Не знам. — Тя поклати леко глава. — Изглежда добре, но… но го прави насила. Исках да спя там, но не ми позволи.

— Добре, аз ще стоя до късно и ако има нещо, ще ти се обадя.

— Да, да, знам. Но изглежда променен, някакси много спокоен и по необясним начин щастлив. Това… това ме плаши, изглежда зловещо.

— Няма нищо. Той и слаб и понякога реагира така. Хайде, лягай си. Обещавам, че ако има нещо, веднага ще бъда при теб.

— Обещаваш ли?

— Нали ти казах?

Тя бързо се обърна и тръгна към вратата; но там се спря и се обърна към него:

— Колко странно, че татко се връща в къщата, където е живял в началото. Като че ли всичко си отива на мястото, дори и ти; чух татко да казва, че си говорил с него за някаква къща или нещо подобно. Вярно ли е?

— Да, вярно е, Анет.

— Оттук ли ще си вземеш мебели?

— Не, не. Единственото, което ще взема, са книгите ми и някои документи, защото нито едно от тия неща тук не ми принадлежи.

— Всичко уредено ли е?

— Да, уредено е. Един път в живота си ще бъда доволен от себе си й ще направя нещо, което е трябвало много отдавна да направя.

— Да, разбирам те, Джо. Никога не си могъл да направиш нещо за собствено удоволствие. Както ти казах снощи, ти беше на разположение на всички, дори и на мен. Е, радвам се за теб. Лека нощ. И… ще ми се обадиш, нали?

— Да, ще ти се обадя. Лека нощ!

Той се върна на бюрото, събра книжата си, върна книгите обратно на местата им по рафтовете, излезе от стаята и тръгна към жилището си. Набързо си взе душ, облече си халата, обу чехлите и бързо се качи при Дон.

Още не беше затворил вратата, когато сестрата го посрещна с думите:

— Тук има едно непослушно момче; отказва да си изпие хапчетата. Какво ще правим с него, мистър Коулсън?

— Ще го принудим. Няма друг начин.

— О, той няма да допусне това! — Тя гледаше към леглото и се усмихваше.

Джо каза:

— В живота има толкова много неща, които трябва да правим, независимо, че не искаме.

Той седна до леглото на Дон, който го погледна и каза:

— Е, добре; дай да ги изпия. Тази вечер изглеждаш доста свеж и хубав, Джо.

— Дали съм хубав, не знам, но съм свеж, защото току-що си взех душ.

— Да, косата ти още е мокра. Аз пък не мога да търпя мокра коса; винаги включвах сешоара. Спомняш ли си?

— Да, спомням си.

— Как е времето?

— Нощта е много приятна; спокойна, без никакъв вятър и доста топла.

— Това е добре. Чувствам се много спокоен, Джо, много спокоен. Сестра! — Той се огледа за сестрата. — Какво ще кажете ако изпия едно горещо какао?

— Горещо какао ли? Разбира се. Но никога не сте искали какао по това време на нощта.

— Но сега искам.

— Добре, щом искате.

Тя излезе като се усмихваше.

— Горещо какао? — Джо се разсмя. — Това пък какво е?

— Просто исках да ти кажа нещо, Джо. Дойде време. Тя си замина. Казах ти, че тя ще стои, докато аз съм готов да я последвам. О… О, скъпи, скъпи приятелю и скъпи братко, не ме гледай така, а се радвай, че си отивам по този начин. Знаеш ли, не усещам никаква болка в тялото си: всъщност, бих казал, че нямам тяло. На никого не съм казвал, но от два-три дни не чувствам никаква болка. Като че ли все повече олеквам. И не изпитвам страх, нито от майка, нито от смъртта, нито от по-нататък. Всичко изглежда толкова добре уредено. О, моля те, Джо, радвай се за мен! Бъди щастлив, че си отивам по този начин. Искам тази нощ да останеш при мен. Просто стой там, където си.

Гласът на Джо трепереше, когато каза:

— Трябва да доведа Анет.

— Не, не. Аз се сбогувах с Анет. Тя знае това. Няма да издържа да я гледам как плаче. По-трудно ще ми бъде да замина. Но с теб е различно, Джо. Ти си единственият човек, с който можех да разговарям и да кажа това, което мисля. Сега ще затворя очи, Джо и когато сестрата дойде, можеш да й кажеш, че съм заспал. Тя ще постои малко на стола си ей там и ще заспи. Всяка вечер е така.

— О, Дон.

— Знаеш ли, идва ми да се разсмея, когато произнасяш името ми по тази начин. Също като отец Рамшоу. Много добър човек. Той също знаеше, че не си вземам хапчетата редовно, тия приспивателните. Онова другото… и кафявата течност… о, да, да; понякога трябваше да ги взимам. Но както ти казах, през последните два-три дни нямах нужда от тях. Знаеш ли, Джо, когато за първи път ме сложиха на това легло, изпитах съжаление и когато ме събуждаха, исках да крещя. Не мога да ти кажа от кога нещата се промениха. Джо, през изминалите няколко месеца аз живях много повече, отколкото през всичките тези години. Освен това знам, че ако доживеех до деветдесет или сто, нямаше да съм разбрал и половината от това, което научих през изминалите дни. Толкова много научих, докато лежах тук, че не съжалявам за всичко това, което се случи. Странно, нали? Да казвам, че не съжалявам за това, което се случи. Да оставям красива млада жена и дете. Но аз не се тревожа за тях. Всичко е наред, Джо, всичко е наред. Каквото ще става, да става. Не искам с нищо да те обвързвам. Снощи отец Рамшоу се изпусна и каза, че си си бил харесал някакво момиче. Той ме разпитваше, за да разбере нещо, но нито можех да му кажа, нито смятам да те питам. Всеки човек има право да промени решението си, а Анет и детето са в ръцете на бога. Той ще се грижи за тях. Не се натъжавай, Джо и не казвай нищо. Моля те, не казвай нищо. Разбирам всичко.

— Нищо не разбираш, нищо не разбираш. За какъв се мислиш? Да не си вече господ?

— О, Джо, не ме карай да се смея! Смешно, наистина. Боли ме, когато се смея. О, тя идва! Много тежко стъпва; дори и по килима. Хвани ми ръката и ще я държиш така, моля те!

Джо взе протегнатата към него ръка и когато вратата се отвори, всичко, което можеше да направи, беше да се обърне и да я погледне, докато тя влизаше с вдигащото пара какао върху подноса. Не беше в състояние да говори, само и кимна, че пациентът е заспал, тя вдигна рамене, усмихна се, остави какаото на страничната масичка и се настани във фотьойла.

Джо не разбра кога Дон умря. Дълго време той беше седял с широко отворени очи, като държеше бледата ръка в своята. Веднъж беше погледнал часовника, който показваше един и четвърт. Някъде по това време сестрата се надигна и като се оправдаваше, каза:

— Май съм задрямала. Спокойно ли спи?

Той й кимна. Тя не дойде до леглото, а започна да подрежда нещо на масата; после отново седна, записа нещо в една тетрадка и след малко започна да издава характерните звуци на хъркащ човек.

Ръката и китката му се бяха схванали, но той не помръдваше. Единственото, което се опита да направи, беше да приближи стола си до леглото, за да се отпуснат малко раменете му. Малко след това затвори очи и след известно време чу един глас:

— О, мистър Коулсън! Мистър Коулсън!

Той отвори широко очи и видя от другата страна на леглото сестрата да държи китката му между пръстите си.

— Мисля, че… мисля, че мистър Коулсън…

Той погледна лицето върху възглавницата. Изглеждаше топло и живо, но и неподвижно, като извадено от калъп. Можеше да бъде лице на спящ човек, но не беше.

— Отиде си, мистър Коулсън.

— Да, да, знам. — Той повдигна бавно бледата, слаба ръка и изправи пръстите, после също толкова бавно повдигна изтръпналата си ръка от леглото.

— По-добре… по-добре да извикам доктора.

— Да, сестра.

— И… баща му и жена му.

— Оставете това на мен!

Защо беше толкова спокоен? Като че ли Дон му беше предал чувствата си преди малко: не чувстваше тъга, никакво угризение, само едно спокойствие, което беше изразено на лицето върху възглавницата и то като че ли изпълваше цялата стая, защото тя наистина си беше отишла. Беше сигурен, че си е отишла.

Той се хвана за лактите и тръгна към вратата; но усети, че не може да хване бравата с дясната ръка, затова я отвори с лявата.

Вместо да се отправи към хола и нагоре по стълбите, за да предупреди Анет и баща си, той сви от другата страна по посока на апартамента си. От дневната си отвори вратата към оранжерията, оттам излезе навън в нощта. Навън беше ясно и грееше луна; тя светеше като огромно жълто кълбо в бледосиньото небе. Въздухът беше хладен и повяваше лек ветрец. Усети го по изпотеното си чело. Прибра се и потъна в огромното пространство на пустотата, където светеше само луната и блещукаха звездите и където бяха заминали Дон и майка му, всеки по собствения си път.

14

След седем седмици къщата беше продадена и почти всички мебели бяха изнесени. Даниъл беше обзавел новия си дом с по-хубави мебели, а Маги и Стивън вече се бяха нанесли там.

Новите собственици на къщата се съгласиха Бил и Лили да останат в пристройката. Остана само Анет, бебето и Пеги да се преместят в другата къща. Странно, но бяха изминали няколко седмици от погребението на Дон, а Анет още не можеше да се реши да напусне къщата за постоянно. Почти всеки ден отиваше до тяхната къща, но се връщаше да спи в другата. Но днес беше последният й ден тук; както и за Джо. А къде щеше да отиде Джо?

Едва тази сутрин той натовари колата с кашони с дрехи и кутии с книги и ги закара в новия си дом. Къде беше той? Тъй като никой нищо не знаеше, този въпрос му зададе Даниъл. Те стояха в празната дневна и когато Джо му каза къде ще живее, Даниъл замълча за секунда, после каза:

— Не можеш да постъпиш така!

— Защо да не мога?

— Добре, но ще трябва да поговорим.

— Господи! Как можа да го кажеш: ще трябва да поговорим.

— О, знам, знам, но моят живот си е мой и аз трябва да устоя до край, винаги е било така. Но ти си различен. Ето те, двайсет и шест годишен и никой нищо не маже да ти каже.

— Мили боже! Просто не мога да повярвам!

— Казвам го само за твое добро. Ще поговорим.

— Да, ще поговорим. Какво значение има за мен кой говори? Учудва ме в момента начина, по който го казваш.

— Добре, добре. Не искам да споря с теб, Джо. Не обичам да споря.

— Не бих казал, че е така.

— Имам предвид само теб.

— Само мен ли? А отец Коуди? А отец Рамшоу? Отец Рамшоу можеш да го зарежеш.

— Съмнявам се.

— Ще доживеем да видим.

Докато Джо се отдалечаваше, Даниъл каза:

— Джо. Джо, ние се отдалечаваме. Като че ли ни е засегнала бомба, бомба със закъснител от времето на войната и тя ни вдига във въздуха по един или друг начин. Не искам да се разделяме по този начин. Ти си всичко, което имам като син.

— Ти все още имаш син, татко, ако държиш на това, но той ще живее собствения си живот, както ти си живееш твоя. И не забравяй, че ти си отживя, докато аз още не съм започнал, но ще го направя. Не се тревожи, по-късно ще мина да те видя, може би довечера или утре. Така че засега, довиждане, татко.

В хола стоеше Анет с бебето на ръце и той попита:

— Готова ли си?

— Да, Джо. Но… няма нужда да ме откарваш; всеки момент ще се върне Пеги с колата. Тя просто се отби в града да види майка си. Мога да почакам.

— Да, но в момента нямам какво друго да правя.

— Всичко готово ли е у вас? — гласът й прозвуча съвсем твърдо.

— Всичко е готово и е много хубаво.

— Много си потаен. Защо?

— Скоро ще разбереш. Съвсем скоро всичко ще стане ясно.

Тя го погледна изкосо и тръгна към външната врата. Но там се обърна, огледа хола, погледна към стълбите и мрачно каза:

— Ако някога е имало къща, която да носи нещастие, това е тази. Да се молим на бога никога вече да не виждам подобно нещо.

— Господ да ти е на помощ!

Той отвори задната врата и намести бебето в скута й; после седна зад волана. Бяха изминали съвсем малко разстояние, когато тя каза:

— Където и да се намира жилището ти, ще бъде достатъчно близо, за да се отбиваш от време на време, нали?

— О, да, да, разбира се!

— Джо?

— Да, Анет!

— Няма ли да ми кажеш защо пазиш това място в тайна?

— Добре, Анет — той замълча, защото наближаваха завой — мислех, че така ще бъде най-добре. Всичко е свързано с тази млада жена и мисля, че достатъчно дълго протаках нещата; искам всичко да приключи отведнъж.

— Не те разбирам, Джо, поне в последно време.

— Анет, дълго време не разбирах самия себе си, но сега вече знам какво искам.

— Значи, това е всичко, което има смисъл, нали?

— Да, Анет, това е всичко, което има смисъл.

Нямаше какво повече да си кажат докато колата се движеше сред хубавите пейзажи. Те свиха по един пряк път и спряха пред голяма къща от сив камък на два етажа.

Той отвори външната врата към едно малко предверие и тя влезе първа, после внезапно спря и погледна четирите куфара близо до масичката за телефона. Обърна се, погледна го и той каза:

— Да, да, мои са. Има още няколко кашона с книги, но съм ги сложил на тавана.

Тя направи три крачки назад и той каза:

— Внимавай! Ще се спънеш в стола. Ела да седнеш!

Той отвори вратата на дневната, взе бебето от нея, влезе вътре и го сложи да легне на едно меко кресло.

Тя стоеше отвън на вратата, но той се върна, хвана я за ръката и я заведе до канапето. Накара я да седне, а той седна до нея.

— Това е новият ми апартамент; ще живея тук. Вече си избрах стаи в дъното на горния коридор. На първо време ме устройват. Какво ще кажеш? — Той протегна ръка и показа стаята. — Харесва ли ти?

— Престани, Джо! Престани!

— Не, няма да престана. — Гласът му се промени сега, цялата му закачливост изчезна. — Правя това, което трябваше да направя преди много години. Не трябваше да се оставя да ме изместят. И двамата го знаем. И Дон го знаеше. Да, Дон го знаеше. Ти беше моя много преди да бъдеш негова. И двамата го знаехме. Не знам какво мислиш сега, но знам, че ако бях говорил преди татко да започне маневрите си, щях досега да имам съпруга и семейство. Ти заобича Дон. Не отричам това. И той те обичаше. О, да, той те обичаше! И двамата се обичахте. Но това беше пауза между две действия. Нищо повече от пауза между две действия. Ако погледнем назад, ти ми принадлежиш още от самото начало. Можеш ли да си представиш как се чувствах, когато бях принуден да поема ролята на големия брат? Можеш ли? О, не плачи, скъпа! Не плачи! Искам да ти кажа нещо. Още много неща мога да ти кажа, но сега това: толкова дълго чаках, че мога да чакам още, докато се почувстваш готова, но аз трябва да съм до теб и да знам, че си моя и че един ден ще се оженим. И не мога да не се надявам, че това ще стане скоро. Но да ти кажа ли нещо? Татко ме предупреди точно преди да изляза от къщата, че ще говори с мен. Притесни се като му казах какво смятам да направя. Най-малко той може да ми каже, че е необходимо да поговорим. Представяш ли си? Сега, слушай, Анет. Разговорът може да има смисъл, но може и да няма. Оставям това на теб и личното ти време. Искам само да знаеш това. Обичам те… Винаги съм те обичал и не виждам след толкова много време как бих могъл да престана да те обичам. И защото те обичам толкова много мисля, че е невъзможно ти да не ме обикнеш по някакъв начин, все някога.

— Джо! Джо! — Тя беше стиснала силно очите си. Главата и се наклони към него и се облегна на рамото му, като промълви:

— Обичам те. Обичам те сега. През цялото време се чувствах виновна. Обичах Дон. Да, обичах го. Но обичах и теб. През цялото време знаех, че те обичам, но не като брат. О, Джо! Джо!

Той опря брадата си до челото, затвори очи и стисна със зъби долната си устна. После вдигна главата й от рамото си и нежно притисна устните си към нейните. И когато тя се притисна до него, той си спомни думите на Фло: „Който чака, ще дочака.“ Очите му заблестяха и той тихо каза:

— Знаеш ли, предстоят големи събития. Готова ли си за тях?

— Да, Джо. — Лицето й беше мокро, по него още се стичаха сълзи и тя повтори: — Да, Джо.

— Отец Коуди ще ни охули ли?

Още веднъж те се прегърнаха и Джо каза:

— И още как! Дори ако спрем до тук. — Той я целуна по върха на носа. — Ще ни оплюе както само той може…

Тя го погледна настойчиво и каза:

— Ще видим тоя път за какво ще бъде, нали Джо?

— О, скъпа моя!

Те се прегърнаха нежно и се облегнаха на канапето. Но от фотьойла се чу плач, стреснаха се и започнаха да се смеят високо. Джо скочи, взе бебето и като го залюля извика:

— Чуй ме, Фло Коулсън, майка ти ме обича! Чуваш ли? Майка ти ме обича. Който чака, ще дочака. Майка ти ме обича!