Големият удар

Открих Пади Мексиканеца в кръчмата на Жан Лару.

Пади — благодушен професионален мошеник с вид на испански крал — ми демонстрира усмихнато едрите си бели зъби, придърпа с крак един стол да седна и рече на момичето, което му правеше компания:

— Нели, да ти представя най-добросърдечното ченге на Сан Франциско. Този дребен шишко е готов на всичко за човека, стига в крайна сметка да може да му издействува доживотна присъда. — Обърна се към мен и махна с пурата си към момичето: — Това е Нели Уейд и отсега ще ти кажа, че за нищо не можеш да я олепиш. Тъпкана е с пари — татко й е контрабандист, — така че не й трябва да се труди.

Беше слабо стройно момиче, облечено в синьо, с бяла кожа, продълговати зелени очи и късо подстригана кестенява коса. Нацупеното й лице се оживи и дори стана красиво, когато ми протегна ръка през масата. И двамата се засмяхме.

— Пет години ли станаха? — попита тя.

— Шест — поправих я аз.

— По дяволите! — изруга Пади, ухили се широко и махна на келнера. — Но някой ден все ще баламосам поне едно ченге.

Засега бе баламосал всички до един — нито една нощ не беше преспал в дранголника.

Погледнах отново момичето. Преди шест години същата тази Ейнджъл Грейс Кардиган бе измъкнала от десетина филаделфийци сума ти нещо. Ние с Дан Моури я спипахме, но никой от жертвите й не пожела да свидетелствува срещу нея, така че я пуснахме по живо, по здраво. Беше едва деветнайсетгодишна, но вече бе изпипала занаята.

Насред дансинга застана една от певиците на Лару и запя „Кажи ми какво искаш, за да ти кажа какво ще получиш“. Пади Мексиканеца наля джин от една бутилка в чашите с лимонада, донесени от келнера. Пихме, след което му подадох листче хартия, на което с молив бе надраскано име и адрес.

— Сърбела ме помоли да ти предам това — поясних. — Видях го вчера във Фолсъмския пандиз. Твърди, че е майка му, и настоява да я издириш и да се погрижиш за нея. Предполагам, че иска да й дадеш неговия дял от последната ви съвместна акция.

— Обиждаш ме — заяви Пади, прибра листчето в джоба си и извади пак бутилката джин.

Гаврътнах втората джино-лимонада и понечих да стана, но в същия миг в заведението влязоха четирима нови клиенти. Останах на мястото си, тъй като познах единия. Беше висок, строен и издокаран в най-изискан стил. Остър поглед, ъгловато лице, тънки като бръсначи устни под малки щръкнали мустачки — Ванс Стридата. Учудих се какво прави тук — на пет хиляди километра от нюйоркските си ловни полета.

Докато се чудех, извърнах глава от него и уж се заслушах в певицата, която поднасяше на клиентите „Искам да съм вагабонтин“. Зад гърба й, в отдалечения ъгъл на кръчмата, зърнах още едно познато лице, чието място бе в друг град — Щастливия Джим Хакър, шишкав розовобузест детройтски гангстер, два пъти осъждан на смърт и два пъти помилван.

Когато отново се обърнах напред, Ванс Стридата и тримата му спътници се бяха настанили през две маси от нас. Ванс беше с гръб към мен. Огледах другарчетата му.

Срещу него седеше широкоплещест млад великан с рижа коса, сини очи и червендалесто лице, което беше хубаво по един груб, дивашки начин. Вляво от него седеше мургаво момиче, чиито очи постоянно играеха, с широкопола шапка. То говореше нещо на Ванс. Вниманието на рижия великан бе изцяло погълнато от четвъртия член на компанията, вдясно от него. И тя го заслужаваше.

Не беше нито висока, нито ниска. Нито пълна, нито слаба. Облечена бе с нещо като черна руска рубашка, поръбена със зелено и накичена с някакви сърмени висулки. На облегалката на стола й бе метнато черно кожено палто. Трябва да беше двайсетгодишна. Очите й бяха сини, устата — червена, зъбите — бели, кичурчетата коса, които се подаваха изпод черно-зелено-сребристия тюрбан, бяха кестеняви, имаше и нос. Без да се захласвам по подробностите, можех да кажа, че беше приятна. Казах го. Пади Мексиканеца се съгласи с едно „Тъй си е“, а Ейнджъл Грейс предложи да отида при Рижия О’Лиъри и да го кажа и на него.

— Голяма клечка ли е Рижия О’Лиъри? — попитах аз, като същевременно се смъкнах леко в стола си, за да мога да протегна крак под масата между Пади и Ейнджъл Грейс. — Коя е тази негова симпатична приятелка?

— Нанси Риган. Другата е Силвия Янт.

— А контето, дето е с гръб към нас? — направих се на ударен.

Кракът на Пади, целещ под масата този на момичето, улучи моя.

— Не ме ритай, Пади — примолих му се аз. — Обещавам да слушкам. Пък и от всяко положение нямам намерение да стоя тук и да си търся белята. Отивам си.

Разменихме си „довиждане“-та и аз тръгнах към изхода, като все гледах да съм с гръб към Стридата. При вратата трябваше да се отместя, за да сторя път на двама влизащи. И двамата ме познаваха, но с нищо не се издадоха — Лъскавия Холмс (само че не едновремешният, дето скалъпи заедно с Лоса Ченето големия обир, още в дните на файтоните) и Дени Бърк — Краля на Балтиморския Жабешки остров. Чудесна двойка — никой от тях не би посегнал на човешки живот, ако няма гарантирана печалба и политически гръб.

Излязох и тръгнах към Кърни Стрийт. Вървях и си мислех: ето, тази нощ кръчмето на Лару е фрашкано с разбойници, а явно и по улиците кръстосват доста именити пришълци. Някаква сянка, сгушена в тъмен вход, прекъсна мисловната ми дейност.

— Е, пет! — рече сянката.

Спрях и я заоглеждах, докато установих, че това бе Бино — наркоман, продавач на вестници, който в миналото ми бе подхвърлял някои сведения — кои верни, кои лъжливи.

— Спи ми се — изръмжах аз, докато се приближавах към Бино и наръча му с вестници, — пък и съм чувал вица за заекващия мормон1, ако него имаш предвид, така че предпочитам да си продължа по пътя.

— Нищо не знам за мормони — възрази Бино. — Но знам нещо друго.

— Е?

— Лесно ти е да кажеш „Е?“, но мен ме интересува какво ще спечеля от тази работа.

— Скрий се в някой уютен вход и хубаво се наспинкай — посъветвах го аз и понечих пак да си поема по пътя. — Като се събудиш, всичко ще е наред.

— Ей! Виж кво, наистина имам нещо за теб. Да пукна, ако лъжа!

— Е?

— Слушай — приближи се той и зашепна. — Ще оплячкосат „Симанс Нашънъл“. Не знам какъв е номерът, но ти казвам истината. Честна дума! Не те мятам. Не мога да ти кажа имена — сам знаеш, че ако ги знаех, щях да ти ги река. Да пукна! Дай десет долара. Нали си струва толкоз? Вярно ти казвам — да пукна!

— Източникът ти май е щипка кокаин.

— Не, да пукна!

— Какъв е тогава номерът?

— Не знам. Чух само, че ще оберат „Симанс Нашънъл“. Да пук…

— Откъде чу?

Бино поклати глава. Пъхнах един долар в ръката му.

— Купи си още малко кокаин и измисли края на баснята — посъветвах го аз. — Ако ми се стори интересна, ще ти дам останалите девет.

Продължих надолу. Сбърчил чело, размишлявах над Биновата история. Сама по себе си тя звучеше като бабини деветини, целящи да измъкнат някой и друг долар от доверчиво ченге, и сигурно това си и беше. Но не бе съвсем сама по себе си. Кръчмето на Лару — едно от многото подобни в град като нашия — гъмжеше от мошеници, които бяха истинска заплаха за човешкия живот и собственост. Заслужаваше си да се ослушам и огледам, още повече, че застрахователната компания на банката „Симанс Нашънъл“ бе клиент на детективската агенция „Континентал“.

Тъкмо завих зад ъгъла — не бях изминал и двайсет крачки по Кърни Стрийт, — когато отзад, откъдето идвах, се чуха два изстрела — явно от пистолет с голям калибър. Върнах се обратно. Докато завивах зад ъгъла, видях как по-нагоре се трупат хора. Покрай мен в обратна посока мина млад арменец — деветнайсет-двайсетгодишен, с небрежна походка, пъхнал ръце в джобовете; подсвиркваше си „Сю с разбитото сърце“.

Присъединих се към групичката, която се превръщаше в тълпа, заобиколила Бино. Той беше мъртъв, а кръвта, рукнала от двете дупки в гърдите му, цапаше смачканите под него вестници.

Върнах се при Лару и надникнах вътре. Не видях Рижия О’Лиъри, Ванс Стридата, Нанси Риган, Силвия Янт, Пади Мексиканеца, Ейнджъл Грейс, Дени Бърк, Лъскавия Холмс, Щастливия Джим Хакър — нито един от тях.

Върнах се при Бино и подпирах една стена до пристигането на полицията, която разпита наоколо, нищо не научи, не откри очевидци и си тръгна с останките на продавача на вестници.

А аз се прибрах вкъщи и си легнах.

На другата сутрин прекарах един час в архива на агенцията, като се рових из снимките и старите отчети. Не разполагахме с никакви материали за Рижия О’Лиъри, Дени Бърк, Нанси Риган, Силвия Янт. За Пади Мексиканеца намерих само някои предположения. Нямахме досиета и за Ейнджъл Грейс, Ванс Стридата, Лъскавия Холмс и Щастливия Джим Хакър, но поне открих снимките им. В десет часа — когато отварят банките — тръгнах за „Симанс Нашънъл“, понесъл въпросните фотографии и сведението, получено от Бино.

Кантората на детективското бюро „Континентал“ в Сан Франциско е разположена в една сграда на Маркет Стрийт. Банката „Симанс Нашънъл“ заема партерния етаж на високо сиво здание на Монтгомъри Стрийт — финансовия център на града. При нормални обстоятелства бих взел трамвая, защото не бих извървял пеша — без да е крайно наложително — дори седем преки. Но на Маркет Стрийт имаше задръстване, така че се наложи да пусна краката си в действие, и свих по Гранд Авеню.

Само след две-три преки ми стана ясно, че нещо не е наред в онази част на града, към която се бях запътил. Първо се чуваха шумове — ревящи, тракащи и гърмящи. При Сътър Стрийт покрай мен мина някакъв мъж, който се държеше с две ръце за главата и стенеше, като същевременно правеше опити да намести откаченото си чене. Бузата му бе издрана до кръв.

Тръгнах по Сътър Стрийт. Движението чак до Монтгомъри Стрийт бе спряло, безнадеждно задръстено. Във всички посоки се стрелкаха възбудени гологлави мъже. Гърмежите се чуваха по-наблизо. Покрай мен мина пълен с полицаи автомобил, който се движеше с максимална скорост, предвид обстоятелствата. Отгоре се зададе клаксонираща линейка, която на най-задръстените места се прехвърляше върху тротоара.

Прекосих в тръс Кърни Стрийт. Насреща ми тичаха двама полицаи. Единият бе извадил пистолета си. Гърмежите прераснаха в барабанящ хор.

Като завих по Монтгомъри, забелязах, че зяпачи почти няма. Уличното платно бе препречено от камиони, леки коли и таксита — изоставени от шофьорите си. А една пряка по-горе — между Буш и Пайн Стрийт — празнуваше самият ад.

Празничното настроение бе в апогея си точно по средата между двете улици, където — едно срещу друго — бяха седалищата на двете банки — „Симанс Нашънъл“ и „Голдън Гейт Тръст Къмпани“.

През следващите шест часа бях по-зает от бълха, заловила се с дебела жена.

Привечер реших да си отдъхна от слухтенето и душенето и отидох до агенцията да се видя със Стария. Беше се облегнал в стола си, зяпаше през прозореца и почукваше по бюрото с неизменния си дълъг жълт молив.

Шефът ми бе висок, пълен, минал седемдесетте, с бели мустаци и розово като на бебе лице, с топли сини очи. Имаше вид на любим дядо и не повече топлина в сърцето от въжето на палача. Петдесетте години, прекарани в „Континентал“ в ловене на апаши, го бяха лишили от всичко освен от ум и от сладкодумната, благоусмихната обвивка на вежливост, която не се променяше независимо дали нещата вървяха на добре или на зле, като и в двата случая нищо не означаваше. Ние, подчинените му, се гордеехме с хладнокръвието му. Често се хвалехме, че е в състояние да плюе ледени висулки насред август, и помежду си го наричахме Пилат Понтийски, защото винаги когато ни изпращаше по задачи, означаващи почти сигурна смърт, той любезно се усмихваше.

Когато влязох, той се извърна от прозореца, кимна ми да седна и поглади мустаците си с молива. Разхвърляните върху бюрото му следобедни вестници вдигаха пушилка във връзка с двойния обир — на „Симанс Нашънъл“ и на „Голдън Гейт Тръст Къмпани“.

— Как е положението? — попита, сякаш се интересуваше за времето.

— Положението е кукличка — отвърнах. — В обира са участвували най-малко сто и петдесет пунгаши. Аз самият мярнах поне сто — или така ми се стори, а кой знае колко още не съм видял, — разположени стратегически, та да се хвърлят и да хапят, ако потрябват свежи зъби. Голямо хапане падна. Направиха полицията на луда и я насметоха за нула време. Удариха по банките точно в десет, завзеха целия квартал, прогониха случайно попадналите, а останалите претрепаха. Самият обир беше нищо работа за такава орда. Вътре са влезли по двайсет-трийсет души, а останалите са охранявали отвън. Просто са прибрали плячката н са си тръгнали. В момента се провежда крайно възмутено заседание на изцъклени акционери, които са се изправили на палци и искат да разкъсат шефа на полицията. Тя, полицията, вярно, че не направи чудеса, но никой от полицейските ни участъци не е в състояние да се справи с такава мащабна операция, колкото и да си въобразяват, че не е така. Цялата работа продължи двайсет минути. Общо са участвували около сто и петдесет главорези, въоръжени буквално до зъби, а всяка тяхна крачка е била предварително обмислена. Как да докараш достатъчно полицаи, да прецениш обема на операцията, да планираш стратегията и да им видиш сметката за толкова кратко време? Лесно е да се каже, че полицията трябва да е далновидна и да е винаги нащрек, но същите тези типове, дето сега крещят „Позор!“ там на заседанието, първи биха се възмутили и биха ревнали, че ги ограбват, ако им повишат данъците с един-два цента, за да има повече полицаи и снаряжение.

Но така или иначе, полицията претърпя провал я две мнения по въпроса няма. Секирата ще отсече доста затлъстели вратове. Бронираните коли не можаха да свършат работа, престрелката беше само наполовина ефикасна, защото и бандитите не са вчерашни. Големият позор обаче се оказаха картечниците. Банкерите и борсовите посредници сега твърдят, че са били умишлено повредени. Дали е било така, или просто не са били поддържани като хората едва ли ще разберем, но важното е, че само една е могла да влезе в действие, и то не особено добре.

Измъкването е станало на север по Монтгомъри към Кълъмбъс. Там постепенно изчезнали с коли в страничните улички. Полицията се натъкнала на засада между Уошингтън и Джаксън и докато се оправи, бандитските коли вече се били пръснали по града. Повечето вече са открити — празни.

Още няма пълни сведения, но за момента сметката е горе-долу следната: плячката ще възлезе на не знам колко милиона — несъмнено най-големият обир до този момент; шестнайсет полицаи са убити и три пъти повече — ранени; убити са също така дванайсет невинни минувачи, банкови чиновници и други подобни, а още толкова са ранени. Заловени са двама бандити и петима ранени, които може да се окажат просто зрители, пъхнали си носа прекалено наблизо. Главорезите имат седем убити и трийсет и един са арестувани, повечето ранени.

Единият от убитите е Дебелия Кларк. Помниш ли го? Преди три или четири години се измъкна със стрелба, от съдебната зала в Демойн. Та в джоба му намерихме лист хартия с план на Монтгомъри Стрийт в отсечката между Пайн и Буш, където стана обирът. На гърба на плана имаше написани на машина подробни указания какво кога да върши. С кръстче е отбелязано къде да паркира колата, с която е пристигнал заедно с още седем души, с кръгче е оградено мястото, където да заеме позиция, за да държи под око всичко наоколо и прозорците и покривите на отсрещните сгради. С цифрите от едно до осем са означени врати, стъпала, прозорци и други, където да се прикрият, ако се стигне до престрелка с някой от отсрещните прозорци и покриви. Кларк не е трябвало да обръща внимание на онова, което става откъм Буш Стрийт, но ако полицията нападнела по Пайн Стрийт, трябвало веднага да прехвърли хората си там и да ги разпредели по местата, белязани с „a“, „b“, „c“, „d“, „e“, „f“, „g“ и „h“. Тялото му било намерено при точка „a“. На всеки пет минути, докато траел обирът, Дебелия бил длъжен да изпраща някой от хората си при един автомобил, паркиран на улицата на място, означено със звездичка, за да провери дали няма нови указания. Трябвало също така да предупреди подчинените си, ако го застрелят, веднага да пратят човек при автомобила, за да им назначат нов шеф. При сигнал за изтегляне инструкцията била да изпрати някого при колата, с която пристигнали. Ако била в ред, човекът трябвало да я подкара, като внимава да не задмине предната кола. Ако била извадена от строя, същият човек бил длъжен да се яви при отбелязания със звездичка автомобил за инструкции откъде да си набави нова. Предполагам, че са разчитали на паркираните наоколо коли. Докато Кларк чакал колата, трябвало заедно с останалите да сипе колкото се може повече олово по всички цели в определения им район, но в никой случай да не се качват на автомобила, преди да се е изравнил с тях. След това указанията били да карат по Монтгомъри към Кълъмбъс, а оттам неизвестно накъде — указанията свършват тук.

Разбираш ли каква е работата? Сто и петдесет гангстери, разделени на групи, всяка с водач, план и разписание какво да прави всеки един — зад кой пожарен кран да коленичи, на коя тухличка да стъпи, къде де се изплюе… Липсва само името и адресът на полицая, когото трябвало да застреля. Сега не съжалявам, че Бино не можа да ми съобщи никакви подробности — нямаше да му обърна внимание и щях да отдам думите му на въздействието на кокаина.

— Много интересно — рече Стария и се усмихна благо.

— Планът на Дебелия е единственият, който намерихме — продължих да разказвам. — Измежду убитите и заловените разпознах някои стари приятели, а полицията все още се опитва да идентифицира останалите. Една част са от местните ни таланти, но има и вносна стока. Делегати са изпратили всички големи градове — Детройт, Чикаго, Ню Йорк, Сейнт Луис, Денвър, Портланд, Лос Анджелес, Филаделфия, Балтимор. Ще направя списък веднага щом полицията ги идентифицира.

Както личи, най-голямата клечка от изплъзналите се е Ванс Стридата. Той е бил в колата, откъдето са се давали напътствията. Не знам кой му е правел компания. Треперещото Хлапе също участвуваше в празника, стори ми се, че зърнах и Малкия МакКой Азбуката, но не съм сигурен. Сержант Бендър ми каза, че забелязал и Солда Сладура, и Дарби МакЛоклин, а Морган видял Отрока Туй-Онуй. Така че разполагаме с прекрасен напречен разрез на целия удар — гангстери, изнудвачи и какви ли не престъпници от всички краища на страната.

Днес следобед Съдебната палата беше превърната в същинска касапница. Засега, доколкото ми е известно, полицаите не са утрепали никого от клиентите си, но възпитателната работа е на ниво. Ако можеха да надникнат там сега вестникарите, дето постоянно пищят за третата степен2… Но така или иначе, след като ги побъхтиха, някои от гостите се разприказваха. Най-големият номер обаче е, че не знаят нищо за цялостната операция. Познават някои от организаторите — Дени Бърк, Тоби Ушите, Стария Пийт Превъзходния, Дебелия Кларк и Пади Мексиканеца бяха в числото на споменатите — и това донякъде е от полза, но дори цялата бияческа мощ на полицаите не е в състояние да измъкне нещо друго.

Изглежда, че ударът е бил организиран по следния начин. Дени Бърк например е известен в Балтимор като способно момче. Та значи той привиква едно по едно девет-десет надеждни другарчета и провежда с тях разговори. „Искаш ли да прибереш някой и друг долар от крайбрежието?“ — „Кво трябва да правя“ — пита кандидатът. „Каквото ти кажат — отвръща Краля на Жабешкия остров. — Добре ме познаваш, затова можеш да ми повярваш, че това ще е най-бързият удар, при това съвсем сигурна работа. Всички, които участвуват, ще въшлясат от пари и ще се приберат сетне живи и здрави у дома — ако не оплескат нещо. Толкоз по въпроса. Ако не щеш — все едно, че нищо не си чул.“

И понеже тези момчета познават Дени, за тях е достатъчна неговата дума, че ударът си заслужава. Затова се записват в редиците на доброволците. Нищо друго не им казал. Снабдил ги с оръжие, дал им по един билет до Сан Франциско и двайсет долара джобни пари и им казал къде да се срещнат тук. Снощи ги събрал и съобщил, че тази сутрин започват работа. А те вече достатъчно били шарили из града и се убедили, че той гъмжи от гастролиращи таланти, включително такива величия като Солда Сладура, Ванс Стридата и Треперещото Хлапе. Така че тази сутрин с готовност последвали Краля на Жабешкия остров и тръгнали да се трудят.

Всички, които проговориха, разказаха по някоя подобна история. Полицията намери малка пролука в претъпкания пандиз и пусна един-двама свои хора — да се представят и те за главорези. Понеже бандитите почти не се познават помежду си, нашите хора лесно са си свършили работата, но единственото, което можаха да прибавят към вече известното, бе, че затворниците очакват тази нощ да ги освободят всички наведнъж. Били убедени, че другарчетата им отвън ще нападнат пандиза и ще ги пуснат. Това са по всяка вероятност бабини деветини, но този път поне полицията ще е нащрек.

Това е засега положението. Полицията мете из улиците и прибира всеки, който не се е обръснал или не е в състояние да представи удостоверение от местния свещеник, че редовно посещава неделната служба. Специално внимание се обръща на влакове, кораби и коли, които напускат града. Изпратих Джак Кунихан и Дик Фоули на Северния плаж да пообиколят кръчмите и да се опитат да чуят нещо.

— Смяташ ли, че Ванс Стридата е мозъкът на операцията? — попита Стария.

— Надявам се — нали си го знаем.

Стария извъртя стола си така, че да може да зяпа отново през прозореца, и взе да почуква замислено с молива по бюрото.

— Боя се, че не е той — продума благо, сякаш ми се извиняваше. — Ванс е хитър, находчив и безогледен бандит, но и той е като останалите — може да действува, но не и да планира задълбочено. Вярно, че проведе няколко големи акции, но винаги съм подозирал, че умствената работа е дело на някой друг, който стои зад гърба му.

Нямах доводи, които да му противопоставя. Щом Стария твърдеше, че е така, значи по всяка вероятност беше прав, защото той бе от онези свръхпредпазливи чичковци, които поглеждат през прозореца към проливния дъжд и казват „Май че вали“, да не би случайно някой да излива вода от покрива.

— И кой е този архимошеник? — попитах аз.

— По всяка вероятност ще разбереш преди мен — благодушно се усмихна шефът.