Големият удар

Беше точно пет сутринта, когато се вмъкнах между чаршафите. Бях заспал, преди да съм издишал последния дим от фатимата, която изпафках за лека нощ. В пет и четвърт ме събуди телефонът. Беше Фиск.

— Обади се Мики Линан, че Рижия О’Лиъри се е върнал преди половин час в курника си.

— Приберете го — наредих аз и в пет и седемнайсет отново спях.

С помощта на будилника се излюпих в девет, закусих и отидох в полицейския отдел да видя какво са постигнали с Рижия. Общо взето, нищо.

— Блокирахме — оплака се капитанът. — Има си алиби и за часовете на обира, и за снощи. Дори не можем да го задържим по обвинение в скитничество — честно си печели прехраната. Продава Универсалния енциклопедичен речник на Хъмпърдикъл или нещо от този род. Хванал се е да ги разнася от врата на врата един ден преди големия удар и докато операцията се е провеждала, той е звънял на хората и ги е навивал да си купят проклетите му книжлета. Или поне има трима свидетели, които го твърдят. Снощи от единайсет до четири и половина сутринта е играл карти в някакъв хотел и пак има свидетели. Не открихме нищо нито у него, нито в стаята му.

Обадих се от телефона на капитана в дома на Джак Кунихан.

— Можеш ли да разпознаеш някого от хората, които си видял снощи в колите? — попитах аз, щом успях да го измъкна от леглото.

— Не. Беше тъмно, а и те се движеха прекалено бързо. Едвам различавах моя човек.

— Значи не може, а? — огорчи се капитанът. — Е, имам право да го задържа едно денонощие без официално обвинение, но ако не изровите нищо, ще трябва да го пусна.

— Защо не го пуснете още сега? — предложих аз, след като мислих няколко минути и изпуших една цигара. — Застраховал се е с достатъчно алибита, така че няма основания да се крие от нас. Ще го оставим цял ден на мира, ще му дадем достатъчно време, за да се увери, че не го следим, а довечера ще се лепнем за него като лейкопласт. Някакви сведения за Голямата Флора?

— Не. Убитото хлапе на Грийн Стрийт се казва Бърни Бърнхеймър, по прякор Малкия Моца. Предполагам, че е бил джебчия — поне се е движел сред джебчии, — но не особено…

Телефонът го прекъсна.

— Ало? Да. Един момент — рече той в слушалката и ми я подаде през бюрото.

— На телефона е Грейс Кардиган — обади се женски глас. — Звъних в агенцията и ми казаха къде да ви намеря. Трябва да говоря с вас. Можете ли още сега?

— Къде се намирате?

— В телефонната централа на Пауъл Стрийт.

— След четвърт час съм там.

Обадих се в агенцията, накарах да повикат Дик Фоули и го помолих да се срещнем незабавно на ъгъла на Елис и Маркет Стрийт. Върнах слушалката на капитана, подхвърлих му едно „до скоро виждане“ и се запътих към центъра на града.

Дик Фоули вече ме чакаше на ъгъла. Беше дребен, мургав канадец, близо метър и петдесет висок въпреки обувките си с висока подметка, тежащ под четирийсет и пет кила, лаконичен като шотландска телеграма, но способен да проследи капка морска вода от Златната Врата до Хонконг, без нито за миг да я изпусне от очи.

— Познаваш ли Ейнджъл Грейс Кардиган? — попитах го аз.

Той си спести „не“-то, като поклати глава.

— Ще се срещна с нея в телефонната централа. Щом свърша, тръгваш подире й и не се отлепваш от нея. Умна е и ще провери дали не я следят, така че работата ти няма да е от най-лесните, но виж какво можеш да направиш.

Устата на Дик поувисна презрително и той бе обхванат от извънредно рядък изблик на многословие:

— Пишат ли се трудни, значи са лесни.

И се помъкна след мен към централата. Ейнджъл Грейс ме чакаше на вратата. Лицето й беше по-нацупено от всеки друг път, а поради това и не особено привлекателно, като изключим зелените й очи, които бяха твърде слънчеви, за да изглеждат намусени. В ръката си държеше свит на тръба вестник. Нито проговори, нито се усмихна, нито дори ми кимна.

— Да отидем в бара на Чарли, където ще можем да си поговорим — предложих аз и я поведох в обратна посока покрай Дик Фоули.

Не отрони нито дума, докато не се настанихме един срещу друг в сепарето на бар-ресторанта и не дадох поръчката на келнера. Тогава чак разгъна с трепереща ръка вестника.

— Вярно ли е? — попита.

Погледнах къде сочи пръстът й — репортаж за намереното на Филмор Стрийт и Арми Стрийт, но твърде лаконичен. От пръв поглед видях, че не се споменават имена и че полицията е работила доста добре с цензурната ножица. Докато се преструвах, че чета, се питах дали имам сметка да кажа на момичето, че написаното не е вярно. Не видях обаче каква ще е ползата, така че спестих на безсмъртната си душа една лъжа.

— Кажи-речи, вярно — признах.

— Вие бяхте ли там? — Тя бутна вестника от масата на пода и се наклони към мен.

— Да, заедно с полицията.

— Беше ли… — Гласът й прегракна и заглъхна. Белите й пръсти се заеха да мачкат и сучат покривката. Изкашля се. — Кой беше… — Друго не можа да издума.

Пауза. Аз чаках. Тя сведе очи, но не преди да видя как водата гаси огъня в тях. По време на паузата се появи келнерът, сервира поръчаното и пак изчезна.

— Знаете какво искам да ви попитам — произнесе след малко с тих, сподавен глас. — Беше ли? Той беше ли? Кажете ми, за бога!

Претеглих на везните лъжата и истината. Истината пак излезе победител.

— Пади Мексиканеца беше сред убитите… застрелян… в къщата на Филмор Стрийт — казах.

Зениците на очите й се свиха като връхчета на карфици, отново се разшириха и почти закриха зелените ириси. Не издаде никакъв звук. Лицето й беше безизразно. Взе вилицата и поднесе към устата си част от салатата. После още една вилица. Пресегнах се през масата и я взех от ръката й.

— Само си цапаш полата — изръмжах. — За да се храниш, трябва поне да отвориш уста.

Ейнджъл Грейс протегна ръце през масата, сграбчи моята и я стисна, а пръстите й така подскачаха и трепереха, че ноктите й ме издраскаха.

— Да не ме лъжете?! — почти извика, или по-скоро изхълца. — Вие сте свестен! Миналия път във Филаделфия се отнесохте като човек с мен. Пади все повтаряше, че вие сте единственото свястно ченге! Нали не ми погаждате номер?

— Казах самата истина — уверих я аз. — Толкова много ли значеше Пади за теб?

Тя кимна унесено, стегна се, сетне се отпусна в стола си и като че изпадна в транс.

— Винаги можеш да си отмъстиш — обадих се аз.

— Искате да кажете…

— Разприказвай се.

Тя дълго време ме гледа втренчено, с празен поглед, сякаш се опитваше да проумее какво съм казал. Отговора прочетох в очите й, преди да го е изрекла.

— Ако знаете как ми се иска! Но аз съм дъщеря на Джон Кардиган Фалшификатора. Не е в кръвта ми да предам някой от своите. Вие сте от другата страна на закона. Не мога да прескоча оградата. А как ми се иска! Но кръвта ми е изцяло кардигановска. Ще се моля и ще се надявам всяка минута да ги спипате и пречукате, но…

— Ах, какви благородни чувства — присмях се аз. — За кого се мислиш — за Жана д’Арк? Брат ти Франк щеше ли да е накиснат сега, ако партньорът му Джони Водопроводчика не го беше издал за номера при Големите водопади? Я ела на себе си, момичето ми! Ти си крадла сред крадците и на онези от вас, които не играят двойна игра, рано или късно им виждат сметката. Кой пречука Пади Мексиканеца? Другарчетата му! Но ти в никой случай недей да им го връщаш, защото няма да е колегиално. Боже господи!

Речта ми само сгъсти намусените краски на лицето й.

— Ще си го върна — каза. Но не мога да се разприказвам, просто не мога. Ако бяхте от нашите, щях да… но както и да е, ще потърся помощ от моята страна на оградата. И не настоявайте повече, моля ви. Знам какво ви е, но… бихте ли ми казали, кой освен… кой друг… кой още беше в онази къща?

— Да, разбира се! — изръмжах сърдито. — Всичко ще ти кажа. Ще се оставя да ме издоиш докрай. Но ти внимавай да не изтървеш нещо, без да искаш, защото, току-виж, се оказало в разрез с етиката на високопочтената ти професия!

Тъй като беше жена, все едно, че нищо не бях казал. Само повтори:

— Кой още?

— Няма да мине. Но ето какво ще направя — ще ти кажа имената на двама, които не бяха там: Голямата Флора и Рижия О’Лиъри.

От замаяния й вид не остана и следа. Заопипва лицето ми с потъмнели от ярост зелени очи.

— А Ванс Стридата? — попита.

— Ти как мислиш? — отвърнах с въпрос.

Продължи да изучава лицето ми, сетне стана.

— Благодаря, че ми казахте и че се срещнахте с мен. Надявам се от все сърце, че ще победите.

И тя излезе, за да бъде проследена от Дик Фоули. А аз обядвах.

В четири часа същия следобед двамата с Джак Кунихан спряхме взетия под наем автомобил пред входа на хотел „Стоктън“.

— С полицията е на чисто, така че няма причини да си е сменил квартирата — обясних на Джак. — Обаче не ми се рискува с персонала на хотела, защото не ги познавам. Но ако по мръкнало още не е излязъл, ще трябва да влезем вътре и да разпитаме.

И ние се заехме да пушим, да правим предположения кой ще е следващият шампион тежка категория, къде може да се намери хубав джин и какво трябва да се прави с него, обсъдихме несправедливостта на новата наредба на агенцията, която гласеше, че с цел икономии Оукланд5 е включен в рамките на града, и други крайно интересни теми, които ни убиха времето от четири до девет и десет.

В девет и десет от хотела излезе Рижия О’Лиъри.

— Има господ — измърмори Джак, докато изскачаше от колата да се поразтъпче, а аз палех мотора.

Огненоглавият великан не ни отведе кой знае колко надалеч. Погълна го входната врата на Лару. Докато намеря къде да паркирам, и Рижия, и Джак се бяха настанили в заведението. Масата на моя колега бе досами дансинга. О’Лиъри се бе разположил в отсрещния край до стената, в ъгъла. Тъкмо когато влизах, двама руси дебеланковци — мъж и жена — освободиха една маса в същия ъгъл и аз склоних келнера, който ме бе повел нанякъде, да ми даде именно нея.

Лицето на Рижия беше извърнато от мен на три четвърти. Наблюдаваше входната врата с напрегнатост, която разцъфна в щастие, когато на прага се появи едно момиче: същото, което Ейнджъл Грейс бе нарекла Нанси Риган. Вече споменах, че беше приятно момиче. И не бях излъгал. А кокетната синя шапчица, която криеше всичката й коса, с нищо не разваляше приятното впечатление.

Червенокосият скочи на крака, бутна келнера и двама посетители и хукна да я посрещне. Като награда за устрема си получи куп псувни, които изобщо не чу, и една синеока, белозъба усмивка, която беше… ами, приятна. Доведе я до масата си и я настани в стола срещу мен, а той седна с лице към нея.

Гласът му беше гърлен баритон и наострените ми уши не различаваха думите. Обаче не млъкваше, все й разправяше нещо, а на нея това като че ли й харесваше.

— Рижи, миличък, не бива — чух я да казва по едно време.

Гласът й… не че не знам други думи, но нека се придържаме към тази — беше приятен. Но освен това беше и изискан. Това гангстерско маце или бе започнало добре живота си, или бе изучило добре номерата. От време на време, когато оркестърът спираше да цепя въздуха, долавях по някоя дума от разговора им, но единственото, което можах да разбера, бе, че нямат нищо против един друг.

Когато тя влезе, заведението беше почти празно. Към десет часа се понапълни, а десет е твърде рано за клиентите на Лару. Започнах да разсредоточавам вниманието, което обръщах на момичето на Рижия, макар да бе много приятно, и взех да го насочвам към съседите си. Направи ми впечатление, че жените бяха твърде малобройни. Като се огледах по-добре, установих, че всъщност жени почти нямаше. Мъже — с плъши лица, с остри лица, с квадратни ченета, с отпуснати брадички, бледи, хилави, странно изглеждащи, с вид на закоравели типове, с вид на случайни посетители, къде по двама на маса, къде по четирима, някои тъкмо влизаха… но не и жени.

Клиентите разговаряха помежду си, но сякаш не се интересуваха много от казаното. Оглеждаха нехайно заведението и очите им се изпразваха от съдържание, когато спираха на О’Лиъри. А нехайните им, скучаещи погледи неизменно се спираха за малко на Рижия.

Върнах вниманието си към О’Лиъри и Нанси Риган. Той се бе поизправил в стола, но някак си гъвкаво, небрежно, и макар раменете му да се бяха привели, в позата му нямаше нищо сковано. Тя му рече нещо. Той се изсмя и обърна лице към залата, сякаш се смееше не само на думите й, но и на всички тези мъже, дето седяха и дебнеха. Смехът му беше сърдечен, младежки и безгрижен.

Момичето сякаш се изненада за миг — като че ли нещо в смеха му го озадачи. После продължи да говори. Разбрах, че си няма представа от взривоопасността на положението. А О’Лиъри си даваше много добре сметка. Всеки сантиметър от тялото му, всеки негов жест казваше: „Аз съм голям, силен, млад, суров и риж. Щом решите, че сте готови, момчета, аз съм насреща!“

Времето минаваше. Няколко двойки танцуваха. Жан Лару обикаляше наоколо, а кръглото му лице бе помръкнало от тревога. Заведението му беше фрашкано с клиенти, но на него му се искаше да е празно.

Към единайсет се надигнах и махнах на Джак Кунихан. Той се приближи, ръкува се с мен, разменихме си по една-две стандартни фрази на учтивост и той седна на моята маса.

— Какво става? — Думите му бяха прикрити от грохота на оркестъра. — Не всичко ми е ясно, но във въздуха витае нещо. Или може би съм станал истеричен?

— Ей сега ще истерясаш. Вълците се събират на глутници, а Рижия О’Лиъри е агнето. За предпочитане е някое по-крехко, разбира се, но тези типове са участвували в обира на две банки, а в деня на заплатата пликът се е оказал празен, че и плик дори е нямало. Плъзнала е мълва, че Рижия може би знае нещо. Затова е цялата тази работа. Сега изчакват — може би някой трябва да дойде или просто искат да се накъркат достатъчно.

— А ние сме седнали тук, защото това е най-близката маса до мишената, когато се разхвърчат куршумите? — попита Джак. — Дай да се преместим на масата на Рижия. Там ще сме още по-близо, а и момичето ми харесва.

— Обуздай нетърпението си, ще успееш да се позабавляваш — обещах му аз. — Нямаме никаква сметка да пречукат О’Лиъри. Ако започнат да се пазарят с него по джентълменски, ние ще си траем. Но ако започнат да го замерят с туй-онуй, веднага се хвърляме да отърваваме и двамата.

— Смели думи, момчето ми! — Той се усмихна широко, но устните му побеляха. — Ще споделиш ли с мен някакви подробности, или просто ще се приближим до тях и ще ги отървем простичко, без да се набиваме на очи?

— Виждаш ли вратата зад гърба ми вдясно? Като започне патакютата, аз ще се промъкна и ще я отворя. Ти дръж средната линия. Щом извикам, започваш да помагаш на Рижия да си пробие път към вратата.

— Ясно. — Той огледа насъбралите се главорези, облиза устни и свали очи към ръката си, която държеше цигара — ръката му трепереше. — Надявам се, че няма да ме вземеш за страхопъзльо — додаде. — Но не съм стар и опитен убиец като теб. Очертаващата се касапница предизвиква в мен някаква реакция.

— Реакция — дрън-дрън! Просто си умираш от шубе. Но внимавай, без глупости! Ако се опиташ да превърнеш всичко във водевил, ще унищожа и малкото, което бандитите оставят от теб. Ще правиш само каквото ти се каже. Ако ти хрумнат гениални идеи, запомни ги, за да ги споделиш с мен след това.

— Ще се държа безупречно — увери ме той.

Наближаваше полунощ, когато вълците дочакаха онова, което дебнеха. И последната следа от престорено безразличие изчезна от лицата, които постепенно ставаха все по-напрегнати. Столове и крака застъргаха по пода, когато мъжете се заотдръпваха назад. Мускулите се стегнаха и телата се подготвиха да влязат в действие. Езиците заоблизваха устните, очите се впериха съсредоточено във вратата.

В заведението влизаше Ванс Стридата. Беше сам; кимна на някои познати, понесъл грациозно високото си тяло, с гъвкава стъпка, с добре скроен костюм. Самоуверена усмивка цъфтеше по острите черти на лицето му. Влезе, без да бърза, и незабавно се запъти към масата на Рижия. Не виждах лицето на червенокосия великан, но мускулите на врата му се напрегнаха. Момичето се усмихна сърдечно на Ванс и му подаде ръка. Направи го ужасно естествено. Явно нищо не знаеше.

Ванс прехвърли усмивката си от Нанси Риган към Рижия — както котката би се усмихнала на мишката.

— Как вървят работите, Рижи? — попита.

— На мен ми харесва, както вървят — предизвикателно отвърна О’Лиъри.

Оркестърът бе млъкнал. Лару, застанал при входната врата, бършеше чело с носната си кърпа. На масата вдясно от мен един бабаит с гръден кош като варел и счупен нос, издокаран в костюм на много широки райета, дишаше тежко през златните си зъби, вперил воднисти очи в О’Лиъри, Ванс и Нанси. Той с нищо не се набиваше на очи — залата бе препълнена с такива като него, заели същата поза.

Ванс Стридата се извърна и викна на келнера:

— Донеси ми един стол!

Столът бе донесен и поставен откъм свободната страна на масата, с лице към стената. Ванс седна, отпусна се назад, небрежно наклонен към Рижия, преметнал лява ръка през облегалката, със запалена цигара в дясната.

— Е, Рижи — рече, след като се настани по този начин, — имаш ли да ми кажеш нещо?

Гласът му беше благ, но достатъчно висок, за да го чуят на съседните маси.

— Нито дума. — Рижия не си направи труда да вмъкне в гласа си фалшиви нотки на дружелюбие или предпазливост.

— Как, нима няма да ме метнеш нещо? — Тънкоустата усмивка на Стридата се разпростря по лицето му, в тъмните му очи блесна весела, но неприятна искрица. — Никой нищо ли не ти е предал за мен?

— Не — натърти Рижия.

— Божичко! — възкликна Ванс, усмивката в очите и върху устата стана по-изявена и по-неприятна. — Каква неблагодарност! А ще ми помогнеш ли да си получа спечеленото, Рижи?

— Не.

Червенокосият направо ми лазеше по нервите — идеше ми да го пусна сам да се оправя при изригването на бурята. Какво му струваше да измисли някакъв начин да се измъкне, да съчини някаква история, на която Стридата почти да се хване? Но не! Той така по детински се гордееше с бандитската си закоравялост, че трябваше да я демонстрира в момент, когато нуждата зовеше да поразмърда мозъка си. Ако на карта бе поставено само неговото туловище, иди-дойди. Но защо трябваше и нас с Джак да ни потрошат. А този снажен тъпанар бе твърде ценен, за да го оставим на произвола на съдбата. И сега щяха да ни разпердушният, за да го отървем от наградата за собствената му идиотщина. Каква въпиеща несправедливост!

— Очаквам да получа много пари, Рижи — мързеливо, насмешливо произнесе Стридата. — Имам голяма нужда от тях. — Той дръпна от цигарата си, старателно издуха дима в лицето на Рижия и продължи провлачено: — Знаеш ли например, че в перачницата искат двайсет и шест цента, за да ми изперат една пижама? Така че ми трябват пари.

— Ами спи по бельо — посъветва го О’Лиъри. Ванс се засмя. Нанси Риган се усмихна, но като замаяна. Тя, изглежда, не разбираше какво става, но вече си даваше сметка, че нещо не е наред.

О’Лиъри се наведе напред и заговори натъртено, достатъчно високо, за да го чуят всички желаещи:

— Ванс, нищо нямам да ти давам — нито сега, нито когато и да било. Това се отнася и за всички останали. Ако ти или някой от тях смята, че му дължа нещо, опитайте се да си го вземете. Върви по дяволите, Ванс! Ако не ти харесва — имаш приятелчета тук, повикай ги на помощ!

Божичко, какъв невиждан млад идиот! Дайте му линейка — друго не му вършело работа! Че и мен да откарат с нея.

Ванс се ухили злобно, очите му забляскаха, впити в лицето на Рижия.

— Това би ти допаднало, нали, Рижи? О’Лиъри сви едрите си рамене.

— Нямам нищо против едно сбиване — призна той. — Само че преди това искам да измъкна Нанси. — Той се обърна към нея: — Най-добре си върви, мила. Ще бъда доста зает.

Тя понечи да каже нещо, но Ванс я заговори. Подхвърляше думите небрежно и не се противопостави на предложението на Рижия тя да напусне залата. Същността на изказването му се свеждаше до това колко щяла да бъде самотна без Рижия. Обаче задълба твърде навътре в интимните подробности на тази самота.

Дясната ръка на О’Лиъри лежеше отпуснато върху масата. Изведнъж подскочи към устата на Ванс. И като я стигна, беше свита в юмрук. Трудно е да нанесеш подобен удар. Тялото не му дава нужното ускорение. Трябва да разчиташ изцяло на мускулите на ръката, и то не на най-главните. И въпреки това Ванс Стридата бе изхвърлен от стола си и метнат на съседната маса.

Столовете в заведението се изпразниха. Пата-кютата започна.

— На крак! — изръмжах на Джак Кунихан и като се стараех да изглеждам като притеснен дребен шишко, какъвто си бях, хукнах към задната врата, изпреварвайки няколко мъже, които все още не се движеха достатъчно бързо към Рижия О’Лиъри. Изглежда, наистина съм приличал на жалко човече, чиято единствена грижа е да избегне неприятностите, защото никой не ме спря. Успях да стигна вратата, преди глутницата да се нахвърли върху Рижия. Вратата беше затворена, но не и заключена. Залепих се с гръб към нея, стиснал гумена палка в дясната ръка и пистолет в лявата. Пред мен имаше мъже, но всички ме бяха загърбили.

О’Лиъри се извисяваше пред масата си, а суровото му червендалесто лице изразяваше невиждано предизвикателство; полюляваше се леко от пръсти на пети. Джак Кунихан стоеше между нас с лице към мен, с нервно ухилена уста и танцуващи от удоволствие очи. Ванс Стридата бе успял да се изправи на крака. От тънките му устни се стичаше кръв. Очите му бяха леденостудени. Те оглеждаха Рижия делово, също като дървар, който преценява кое дърво да отсече. Хората на Ванс не откъсваха погледи от него.

— Рижи! — изревах в настъпилата тишина. — Насам, Рижи!

Всички лица в заведението — трябва да бяха няколко милиона — се обърнаха към мен.

— Хайде, Рижи! — извика и Джак Кунихан, направи крачка напред и измъкна пищова си.

Ръката на Ванс Стридата се стрелна към пазухата му. Пистолетът на Джак стреля по него. Но Стридата се хвърли на пода, преди момчето да успее да натисне спусъка. Джак не улучи, но и Стридата не успя да измъкне навреме пищова си.

Рижия сграбчи момичето с лявата си ръка. В десния му юмрук цъфна огромен автоматичен пистолет. Повече не му обърнах внимание. Бях твърде зает.

Заведението се оказа фрашкано с оръжие — пистолети, ножове, гумени палки, боксове, столове, бутилки И всякакви убийствени инструменти. Повечето посетители се запътиха към мен, с оръжието си, разбира се. Целта им бе да ме изтикат от вратата. Играта би допаднала на Рижия, но аз не бях огненоглав млад скандалджия като него. Наближавах четирийсетте и бях с десетина кила над нормата. Допадаше ми спокойният живот, подобаващ на годините и теглото ми. Но за спокоен живот и дума не можеше да става.

Един кривоглед португалец замахна с нож и ми повреди вратовръзката. Фраснах го през ухото с дулото на пищова, преди да успее да се измъкне, и видях как ухото му почти се отлепи. Ухилено двайсетгодишно хлапе се хвърли към краката ми — явно беше тренирало ръгби. Усетих зъбите му в коляното си, което рязко вирнах; почувствувах как се строшиха. Сипаничав мулат провря дуло на пищов през рамото на мъжа, застанал пред него. Гумената ми палка се стовари върху ръката на въпросния мъж. Той политна встрани в същия миг, в който мулатът натисна спусъка и отнесе половината му лице.

Аз стрелях общо два пъти — единия път, когато някой насочи пистолет на педя от стомаха ми, и втория път, когато забелязах, че някакъв тип е стъпил върху недалечна маса и се цели старателно в главата ми. А иначе пестях куршумите и действувах главно с ръце н крака. Нощта едва настъпваше, а аз имах само дванайсет куршума — шест в цевта и шест в джоба си.

Голяма патаклама беше. Замах наляво, замах надясно, ритник, замах надясно, замах наляво, ритник. Никакво колебание, никакво търсене на мишени. Господ се грижеше винаги да има наблизо мутра за пищова или гумената ми палка, корем за ритника ми.

Долетя бутилка и ме улучи в челото. Шапката донякъде ме спаси, но ударът не ми се отрази добре. Политнах и вместо да счупя глава, строших нечий нос. Залата ми се стори задушна, непроветрена. Трябва да се направи забележка на Лару. Как ти се нрави това гумено чукване по темето, приятелче? Този серсем отляво много напира. Ще го прилъжа, като се наклоня надясно, за да фрасна мулата, а сетне ще използувам силата на отблъскването, за да го халосам. Не беше лошо. Но не мога да продължа така цяла нощ. Къде са Рижия и Джак? Да не би да стоят и да ми се радват?

Някой ме цапардоса с нещо по рамото — сигурно с пианото, съдейки по усещането. Не успях да се отдръпна. Втора бутилка отнесе шапката ми и част от скалпа. Рижия и Джак си пробиха път през тълпата, повлекли момичето помежду си.