Гонитба из южните морета

Пороят

То беше стара свада — откак свят светува.

Всеки път, когато мълниите разпореха настръхналите снаги на буреносните облаци и заплющеше като потоп проливният дъжд, пороят се раждаше отново горе, сред каменните рътлини, и връхлиташе яростно върху земята, обрасла с непроходими вековни гори.

— Ще те изровя най-сетне! — фучеше той. — Ще те завлека долу, на морското дъно, ще залича всяка суша и отгоре ще остана само аз. Най-отгоре, над всички!

А земята мълчеше. Не отвръщаше нищо — ни за укор, ни за милост. Спокойна, самоуверена.

Пороят се втурваше сред напуканите дънери, озъбен, разпенен от безсилна ярост, загризваше пръстта, задираше я с нокти.

Напразно!

Защото там го очакваха, дебнеха го, готови за борба, нейните закрилници. Опадалата ланшна шума спъваше устрема му, забавяше го, попиваше го надолу, където преплетените корени и рохкавата пръст го обхващаха здраво, свързваха го, заключваха го в мрака на земните недра.

Пороят утихваше, яростта му угасваше и той неусетно изчезваше, без да е сторил никаква вреда.

Облаците се пръсваха, слънцето отново напичаше. Все тъй мълчалива, без укор и без намек за своята сила, земята отваряше ключалките на подземната си тъмница, за да освободи укротения си пленник. Зашуртяваха безброй изворчета с кристални струи — под обраслите с мъх камънаци сред гората, в падинките до ливадите, из прорязаните коловози в полето, — набъбваха гераните, забълбукваха стубелите, заромонваха чучурите на чешмите.

Девойки и невести понасяха към къщи пълни менци вода, мъжете оправяха вадите към градините, децата се плискаха из вировете.

Тъй — откак свят светува…

Тъй — всеки път, кога плисне пороят…

Но хората се намножиха. Недостатъчен клас раждаха малките ниви, тесни станаха пасищата за ваклите стада.

И ето, все по-често хората взеха да обръщат погледи към гората.

— Да я изсечем! — намислиха орачите. — За нови ниви.

— Да я подпалим! — отсякоха пастирите. — За паша.

Закънтяха секири, лумнаха пожари.

Орачите разораха сечищата, пастирите поведоха стадата из пожарищата.

Толкова ниви! Толкова паша!

Забогатяха хората. Оковаха нови житници, изградиха нови кошари. Зарадваха се — безгрижни, охолни.

Зарадва се и пороят.

И когато отново забоботиха гръмотевиците и заплющя дъждът, той пак се надигна.

Нямаше вече гората да го спре, да попие водите му, да ги заключи в подземната си тъмница, да го укроти. Всичко беше голо. Отвред прииждаха мътни ручеи, вливаха се един в друг, все нови и нови, все по-буйни и неудържими. Пороят набъбна, надигна се като някакъв зъл дух, побесня.

— Това съм аз! — ревеше той. — Не понасям никого над себе си!

Земята пак не отронваше ни дума, но сега вече не от увереност в безсилието на врага, както преди, а от страх. Тя наистина се страхуваше. Знаеше, че това не са празни закани.

Пороят разперваше хилядопръстите си ръце и дереше снагата й, чоплеше песъчинка след песъчинка, камъче след камъче, буца след буца и ги отвличаше надолу в низините. Дереше — сякаш ноктите му бяха изковани от най-яка стомана.

Бурята пресекна, изчисти се небосклонът. Водите се смъкнаха надолу, оттекоха се. Но след три дни, когато отново заваля, той пак се роди — още по-могъщ и по-настървен. И пак ноктите му застъргаха земната снага.

— Хо, хо, хо! — заканваше се стихията. — Ще те срина, ще те завлека на морското дъно. Хо, хо, хо!

Изтръпнала от страх, земята все мълчеше. Търпелива и безропотна, както винаги. И наистина, що можеше да му отвърне? Да моли за милост? Него? Той не разбираше що е милост. Или победител, или победен.

Затова трябваше да бъде победен! Трябваше — но кой щеше да стори това?

И тъй при всеки дъжд — години, десетки години…

Земята посърна, завехна, спаруши се като стогодишна старица. Безпощадните нокти на пороя ровеха все по-дълбоки и по-дълбоки бръчки. Ровина до ровина, оврази, насечени суходолия, набраздили сочните пасища, оголили скалите под тучните някога ниви. Ровина до ровина, грозни, безпощадни бръчки — сигурен белег на старостта, на идващата гибел — и тук-таме някоя настръхнала трънка, която едва се удържа с оголени корени над зиналата урва.

Пресъхнаха кристалните извори.

Хората отпускаха отчаяно рамене и изоставяха нива подир нива, градина подир градина, мера подир мера, подгонени от растящите ровини.

Нямаше вече паша за стадата, нямаше хляб за хората. Трябваше да се дирят нови земи, но къде, като навред се разпълзяваха смъртоносните пипала на безплодните дерета. Сушата, най-страшният враг на живота, по-страшен от всяко зло, убиваше земята, кърмачката на живота.

— Хо, хо, хо! — кикотеше се злорадо пороят при всеки дъжд, все по-разпенен и по-необуздан. — Ще постигна най-сетне целта си, ще изравня всичко и ще остана само аз. Отгоре, над всички! Аз, най-силният, непобедимият!

Един ден от долината се зададоха хора, множества, хиляди, млади и стари, мъже и жени, та и деца. Всички! По домовете бяха останали немощните старци и пеленачетата в люлките.

Почваше война, войната с най-опасния враг! Нужни бяха всички сили!

Вместо пушки и ножове хората носеха кирки и лопати. Запретнаха ръкави, развъртяха сечивата. Преградиха сухите корита с каменни насипи и уплетени вършини, набраздиха склоновете с напречни канавки, залесиха урвите с бързорастящи храсти, изградиха тераси, засадиха фиданки.

Тя беше тежка война, безкръвна и мълчалива, ала не по-малко жестока, война за хляба, за живота.

Години наред!

Заякнаха терасите, обраснаха овразите, наедряха овошките, избуя гората. Простря надолу възлести корени.

И ето — там на запад пак се струпаха настръхналите облаци, пак затрещяха мълниите, пак ливна дъждът. Пороят се втурна надолу побеснял:

— Аз ще ви… аз… аз…

Но не довърши. Каменните прегради се изпречиха насреща му, спънаха го, пречупиха устрема му. Натрупаните пръти уплетоха краката му. Канавките разпръснаха силите му на всички страни.

И когато накрай повален, объркан и обезсилен достигна гората, листната настилка го увлече надолу зад решетките на сплетените корени.

Земята отново се разхубави подмладена. Грозните бръчки се загладиха, изчезнаха, сякаш никога не са били. Хората пуснаха машините си да прибират богатия урожай. Развеселиха се.

А из гората избликнаха прежните изворчета, в които се прецеждаше през подземната си тъмница укротеният порой.