Гонитба из южните морета

Кой е по-висок?

Изсипаните от комбайна копи слама са се строили по стърнището една зад друга, една зад друга — чак до слънчогледите в далечината, що се жълтеят като нацъфтели глухарчета. Отдире им са се нагънали хълмовете, погрознели, обрасли с прегоряла трева, по която ситнят като някакви бели мравчици овцете на стопанството. Кръгозорът не се вижда, мътен, размазан от трептящата омара на лятното пладне.

Такава жега!

От двете страни на пътя тревата също е изсъхнала и се е сплъстила ниско до земята, засипана с прах. Напрашени, посивели висят листата на тополата и дъба, двамата стари приятели, израсли кой знае кога самотни сред полето, притихнали, унесени в дрямка…

Ненадейно тополата се сепна.

— Дъбе, дъбе! — прошумоля тя с листа. — Да знаеш що сънувах.

— Що? — размърда се той. — Хубаво или лошо?

— Присъни ми се, че си ме надминал по височина. Но, за щастие, все аз съм най-високата сред нивята, първа…

Дъбът се нацупи:

— Хм! То е, защото аз не държа да се състезавам с тебе. Предпочитам да съм здрав и силен, да не се огъвам пред всеки вятър, отдето и да завее. Хората да думат: „Як като дъб.“

— Хи, хи, хи! — разтресе се от смях тополата. — Не ти стиска да се мериш с мене, пък го усукваш…

— Кой? — дръпна се дъбът. — Аз ли го усуквам? Или ти… дето се кланяш всекиму?

Но тополата не се даваше:

— Ама нали не съм инат като тебе?

Сега вече дъбът наистина се разлюти:

— Не те е срам!

— А тебе! — наежи се приятелката му. — Обиждаш, значи!

И кой знае как щеше да свърши тази разпра, ако хей там, откъм люцерновия блок, който сякаш напук на сушата все още се зеленееше свеж и бодър, не се обадиха множество тихи гласчета:

— Успокойте се, съседи!

Ала скараните приятели не можеха да се успокоят тъй лесно и се обсипваха с обиди:

— Кланяш се всекиму.

— Инат!

Тихите гласчета зашумяха по-настойчиво:

— Пък и вие! Защо още спорите? Уж добри приятели…

Дъбът се ослуша:

— А бе кой се обажда там?

— Люцерновите стръкчета.

Като чу това, тополата се сопна високомерно:

— Ум ще ми давате, тъй ли? Я да млъкнете, малчугани такива, и да не се бъркате в разговорите на големите, че…

Люцерната притихна:

— Рекохме за ваше добре.

А най-едрото стръкче додаде:

— То, ако е за дължина, не се знае…

— Какво не се знае? — изпъчи се важно тополата.

— Ами че, не се знае кой е по-голям.

— Как! — изфуча тополата. — Я да чуя тогава кой е онзи, дето ще се мери с мене?

Люцерновото стръкче отвърна скромно:

— Ние!

— Хо, хо, хо! — разлюля се тополата. — Ще се пукна от смях.

Цялата люцерна заговори в хор:

— Ех, посмей се — защо не! Но така си е…

Дъбът, който досега мълчеше, смаян от нахалството им, изръмжа през гъстата си шума:

— Ако можех да се прегъна до земята, щях да им скъсам ушите.

И ето, подслушал целия им разговор, вятърът кипна от възмущение. Надигна по пътя една прашна вихрушка, огъна я, скъса я и я разпиля нанякъде. Но тозчас засука друга по-наблизо, после трета. Юрна се през полето, разхвърли копите, понесе прахоляците.

— Фюууу! — изфуча той. — Ти не можеш, но аз мога. Ей сега ще ги накажа. Фюууу!

Тополата изпищя уплашена:

— Чакай, чакай, немирнико! На тях нищо им не става, не видиш ли какви са дребосъци, ала мене ще прекършиш.

Тогава откъм люцерновия блок от нацъфтелите сини цветчета се вдигнаха цял рояк диви пчели и забръмчаха:

— Види се, че ние трябва да ги накажем. Досега им помагахме, опрашвахме цветовете им, но вече ще ги зарежем, щом лъжат. Сякаш сме слепи, та не знаем кой е по-висок.

— Недейте! — прегънаха се жално люцерновите стръкчета. — Какво ще правим без вас? Ще останем без семена.

— Толкоз по-добре! — отсече дъбът. — Ще има по-малко самохвалци по света.

И доде издума, дивите пчели се пръснаха из полето.

— Ами сега! — ахна едно люцерново стръкче.

Второто прибави:

— Наричат ни лъжци.

Изведнаж всички зашумяха:

— Толкова обидно! Толкова обидно!

Не мина много време, и най-едрото стръкче извиси глас:

— Така не може! Да страдаме невинно! Съседи, вярвайте ни, наистина ние сме по-големи от вас. Вие имате дълги клони, а ние — дълги корени.

Тополата пак се нацупи:

— Нали не се виждат, приказвате си.

— Ти ако не виждаш — отвърна люцерната, — другите виждат.

— Че кой друг?

— Кой? Ами, да речем, къртицата.

Дъбът се провикна нетърпеливо:

— Хайде да не губим време! Къртице, къртице, обади се де!

Земята се размърда и от надигналата се купчина пръст надникна една остра муцунка:

— Защо ме викаш?

Тополата превари дъба.

— Кажи! — забърза тя. — По-голяма ли е от мене люцерната?

— Отде да знам! — отвърна къртицата сопнато. — Додето стигам аз, все нейните корени ми се мотаят.

— А докъде стигаш ти?

— Охо! — наду се къртицата. — Метър… че и два метра.

— Хи, хи, хи! — разкисна се тополата. — Метър! Два метра!

— Тогава — сети се люцерната, — да видим какво ще рече дъждовният червей.

Преди да го запитат, и той се провикна с тънкия си глас:

— Ами че и аз, додето стигам, все техни корени срещам.

— Отговаряй направо! — засече го тополата. — До колко метра?

— Е, понякога и до три метра даже.

Тополата пак се раздруса от смях:

— Три метра! Чувате ли? Три метра! Пък аз съм висока цели петнадесет метра.

Люцерната се умълча, притихнала съвсем. Ала не за дълго. Изведнаж тя зашумя, разлюля се като море:

— Изворът ще каже. Корените ни стигат до него, като тече под земята, та затуй не страдаме от сушата като вас.

В миг всички извърнаха погледи към долчинката, дето се ширеше ливадата, и тя пожълтяла, посърнала, тъжна. Там едва-едва струеше малко изворче, провираше се в тънка бисерна лентичка по дъното на пресъхналото си корито сред дивия джоджен и пъплеше към низината.

— Истина е! — избълбока поточето.

— Как? — удиви се дъбът. — Чак до тебе ли стигат корените им, кога си още под земята?

— Нали рекох вече, стигат! Що е право, право си е.

Тополата не се стърпя повече.

— Колко дълбоко? — попита тя задъхана. — Колко?

— Ами че — подвоуми се той… — Горе-долу двадесет метра. Бъл-бок! Бъл-бок!

Дъбът и тополата ахнаха едновременно:

— Не думай! Двадесет метра корени!

Люцерновите растения въздъхнаха облекчено. Сетне ей тъй, съвсем тихо, добавиха:

— То зависи и от почвата. Растем, дорде стигнем влагата.

После клюмнаха тъжно:

— Само дето ни наказахте несправедливо.

След кратко мълчание тополата зашумя:

— Щом сме сгрешили, трябва да се поправим. Диви пчелички, елате насам!

Те прелетяха завчас, гузни, омърлушени.

— Брин-брин! Вече е късно. Цветовете са много, а ние — малко. Ще остане неопрашена люцерната и туйто.

А дъбът се обади:

— Не може ли друго — да викнете на помощ братовчедките си, домашните пчели?

— Къси са езичетата им — отвърна една дива пчела. — Не стигат до нектара.

— Ами тогава? — смая се дъбът.

Люцерновите стръкчета изново заговориха вкупом, дружно, както винаги:

— Ех, де да има някой, че да викне хората! Те все ще намислят нещо. Тъй знаем ние, от човека чакаме помощ.

Една пчела начаса̀ предложи услугите си:

— Брин-брин! Тръгвам да ги търся.

Но тополата я спря:

— Чакай! Виждам нещо, задала се е голяма дружина. Я, та това са деца бе!

И докато растенията се усетят, пионерите двама по двама грабнаха по едно въженце и нагазиха в посева. Въженцата заудряха цветчетата, разклащаха ги, изсипваха навън прашеца им и тъй ги опрашваха. После свърнаха обратно втори път, за по-сигурно.

И си отидоха.

Оплодените цветове наедряха, извиха се като чудни зелени бурмички, посивяха, посивяха и накрай узряха съвсем.

Хората вече можеха да ги пожънат.