Горчива орис

1

Звуците на органа се издигаха нагоре към синьото небе над Уеджууд. Птичките чуруликаха весело, в ленивата лятна утрин отнякъде се чу дете да подвиква на приятелчето си. Гласовете в черквата се извисяваха постепенно в мощна хармония и Грейс се бе заслушала в познатите химни, които от малка пееше заедно със семейството си. Ала тази сутрин гласът й бе секнал. Нямаше сили дори да помръдне, стоеше с втренчен в ковчега на майка си поглед.

Всички познаваха покойната Елен Адамс като добра майка и съпруга, уважавана съгражданка. Преди да роди Грейс, Елен преподаваше в училището, много й се искаше да има още деца, но не можа. Здравето й бе крехко, а на трийсет и осем години заболя от рак. Туморът бе открит първо в матката и след като я оперираха я подложиха на химиотерапия и лъчелечение. Ала метастазите обхванаха белите й дробове, лимфните възли и накрая костите й. Битката с болестта продължи четири години. Спомина се на четирийсет и две.

Издъхна вкъщи. Грейс се грижеше за нея сама, но два месеца преди смъртта на Елен баща й най-сетне реши да наеме две медицински сестри да й помагат. Когато се върнеше от училище, Грейс с часове прекарваше до леглото на майка си. Нощем Грейс беше тази, която отиваше при нея, когато Елен викаше от болка, обръщаше я, носеше я до банята, даваше й лекарствата. Сестрите работеха само през деня. Баща й не ги оставяше за през нощта, хората разбираха, че му е трудно да приеме смъртоносната болест на жена си. Сега той стоеше пред пейката редом с Грейс и плачеше като малко дете.

Джон Адамс беше хубав мъж. Четирийсет и шест годишен, един от най-добрите адвокати в Уотсика и несъмнено най-уважаваният. Изкара военната си служба по време на Втората световна война, завърши университета в Илинойс и после се върна вкъщи, в Уотсика, на малко повече от сто и петдесет километра южно от Чикаго. Градчето бе малко и добре поддържано, а жителите му се славеха като твърде добродетелни. Адамс бе поел изцяло правните услуги на съгражданите си и с внимание изслушваше всичките им проблеми. Беше до тях, когато се развеждаха, когато се бореха за собственост, помиряваше скарани родственици. Оправяше се с делата за лична обида и с исковете към щата, пишеше завещания, помагаше при осиновяване. Не знаеха по-почтен човек от него и всички го обичаха заради това. Той беше най-популярната личност в града и наред с лекаря, който му беше приятел, Джон Адамс бе един от най-обичаните и уважавани мъже на Уотсика.

На младини градът го почиташе като футболна звезда, продължи да играе и в колежа. Още като малко момче беше обект на хорското обожание. Родителите му загинаха в автомобилна катастрофа, когато беше на шестнайсет, бабите и дядовците му се бяха поминали години преди това и няколко семейства в буквалния смисъл на думата се скараха при кого да отиде да живее Джон, докато завърши гимназия. Беше много мило и услужливо момче. В крайна сметка живя в две семейства, които го боготворяха.

Знаеше всеки от града по име и откакто Елен боледуваше тежко през последните години, нямаше разведена жена или млада вдовица, която да не бе му хвърлила око. Ала той никога не им даваше повод, държеше се просто приятелски или ги разпитваше за децата им. Нямаше навик да се заглежда по хубави жени — друга негова благодетел, която правеше добро впечатление на хората.

— А Бог ми е свидетел, че има основание — често казваше един от по-възрастните мъже, който го познаваше добре. — Елен е толкова болна и изобщо, човек би си помислил, че ще започне да се заглежда… но не и Джон… той е най-милият съпруг.

Джон Адамс бе скромен и вежлив, почтен и преуспяващ. Водеше незначителни дела, но имаше огромен брой клиенти. Дори неговият партньор в кантората — Франк Уилс, понякога го закачаше, питаше го защо всички търсят първо Джон, а едва после се сещат да попитат за Франк. Просто беше всеобщият любимец.

— С какво ги омайваш, да не би да им предлагаш стока без пари? — подкачаше го Франк. Той, разбира се, не беше толкова способен адвокат като Джон, но бе силен в разследването, лесно установяваше контакти и обръщаше внимание и на най-малките подробности. Франк бе човекът, който изпипваше всички договори. Но славата жънеше Джон, когото търсеха и който бе известен на много километри от техния град. Франк беше незабележителен дребен мъж, нямаше нито чара, нито външния вид на Джон, но се познаваха от колежа и двамата работеха добре заедно. Днес в черквата Франк седеше няколко реда по-назад, беше му мъчно за Джон и за дъщеря му.

Джон ще се оправи, Франк бе сигурен, ще стъпи на краката си, както винаги и макар да твърдеше, че жените не го интересуват, той можеше да се обзаложи, че до година партньорът му щеше да се ожени отново. Грейс обаче изглеждаше напълно обезумяла и съсипана, втренчена право пред себе си в цветята на олтара. Беше красиво момиче или по-точно би могла да бъде, ако си дадеше труд. Седемнайсетгодишна, крехка и висока, с изящни рамене и дълги слаби ръце, красиви източени крака, тънка талия и добре оформен бюст. Ала тя винаги криеше фигурата си в безформени дрехи, в дълги широки пуловери, които купуваше от Армията на спасението. Несъмнено Джон Адамс беше богат човек и имаше възможност да й купува по-хубави дрехи от тези, стига тя да пожелаеше. Но за разлика от другите момичета на нейната възраст, Грейс не проявяваше интерес към облеклото си, към момчетата и по-скоро скриваше качествата си, отколкото да ги подчертава. Никога не слагаше грим и носеше дългата си медено кестенява коса пусната свободно на гърба, дълъг бретон криеше големите й сини като метличини очи. Никога не поглеждаше хората в очите и нямаше желание да влиза в разговор с тях. Ако някой се вгледаше в нея, щеше с изненада да установи колко е красива, но ако не я погледнеше втори път, никога не би я забелязал. Дори днес тя бе облякла една стара черна безформена рокля на майка си, която висеше на нея като чувал. Бе опънала косата си назад на стегнат кок, лицето й беше смъртно бледо и ако не я познаваше, човек не би се поколебал да каже, че е около трийсетгодишна.

— Бедното дете — прошепна секретарката на Франк, когато Грейс се запъти бавно навън по пътеката между пейките заедно с баща си, следвайки ковчега на майка си. Бедният Джон… бедната Елен… бедните хора. Бяха преживели такъв кошмар.

Хората коментираха, че Грейс е твърде срамежлива и необщителна. Преди няколко години се говореше, че тя е бавно развиваща се, но съучениците й си даваха сметка, че това не е вярно. Беше по-умна от повечето от тях, просто не говореше много. Бе самотна душа, много рядко я виждаха да говори с някого в училище или да се смее в коридора, но в следващия миг тя се отдалечаваше бързо все едно се страхуваше да излезе и да бъде със съучениците си. Те знаеха, че не е луда, но не бе и приветлива. Като се има предвид колко общителни бяха родителите й, държанието й изглеждаше още по-странно. Грейс винаги странеше от хората. Дори като малко дете винаги предпочиташе да е настрана и изглеждаше някак си самотна. Неведнъж в детските си години се прибираше от училище вкъщи със силен пристъп на астма.

Джон и Грейс постояха известно време под обедното слънце, ръкуваха се с приятели, благодаряха им, че са дошли, прегръщаха ги. Докато приемаше съболезнованията, Грейс изглеждаше повече от всякога вдървена и отнесена. Сякаш тялото беше там, но умът и душата й се рееха надалеч. Никога не бе имала толкова покъртителен вид както в тази безформена и твърде голяма за нея рокля.

По пътя към гробището баща й я смъмри как е могла да се облече така. Дори обувките й имаха износен вид. Обула бе, черни обувки с висок ток също на майка й, но те бяха демоде и явно Елен ги бе носила доста преди да се разболее. Изглежда по този начин Грейс искаше да е по-близо до нея — сякаш с дрехите на майка си се бе маскирала или имаше защитна окраска, но за момиче на нейната възраст това не бе редно и баща й не пропусна да й го каже. Много приличаше на майка си, всъщност хората винаги го отбелязваха, само че майка й бе по-енергична, преди да се разболее, а роклята беше поне три номера по-голяма, отколкото бе нужно за гъвкавата и крехка фигура на Грейс.

— Не можа ли да облечеш нещо по-сносно? — попита я баща й с раздразнение по пътя към гробището „Сейнт Мери“ в покрайнините на града, за, където ги следваха още над трийсет коли. Той бе уважаван човек и имаше репутация, която трябваше да поддържа. Най-малкото би било странно мъж като него с едно-единствено дете да го облича като сираче.

— Мама никога не ми позволяваше да се обличам в черно. И аз реших… реших, че трябва… — погледна го, заела отбранителна позиция, сгушила се бе окаяна в ъгъла на старата лимузина, която погребалното бюро бе осигурило за случая.

Беше „Кадилак“ и някои от съучениците й я бяха наели за абитуриентския бал преди два месеца, на който Грейс не поиска да отиде, а и никой не я покани. Майка й беше толкова зле, че тя дори насила прие да присъства на тържествената церемония при завършването на гимназията. Отиде, разбира се, и щом се прибра вкъщи, побърза да покаже на майка си дипломата. Приеха я в университета в Илинойс, но тя отложи с една година записването в първи курс, за да може да се грижи за майка си. Баща й също настоя за това, усещаше, че Елен предпочита изпълненото с обич докосване на Грейс пред услугите на медицинските сестри. Джон обстоятелствено обясни на дъщеря си, че очаква от нея да остане и да не заминава за университета през септември. Тя не се възпротиви. Знаеше, че е безсмислено. Никога нямаше смисъл да се спори с него. Той винаги постигаше каквото пожелаеше. И беше свикнал с това положение. От край време изглеждаше чудесно и имаше вид на преуспяващ мъж, а това работеше в негова полза и той не можеше да си представи живота си по друг начин. В никакъв случай. Особено когато ставаше дума за семейството му. Грейс разбираше всичко това. Както и Елен.

— Вкъщи всичко ли е готово? — той я погледна и тя кимна утвърдително.

При цялата си срамежливост и резервираност от тринайсетгодишна тя водеше домакинството безупречно. През последните четири години бе правила всичко за майка си.

— Да — отвърна тя тихо.

Беше подредила всичко необходимо на масата за закуски още преди да тръгнат за черквата. Останалото бе в хладилника, покрито и подредено в големи плата. Хората бяха донесли храна за дни напред. Грейс приготви пуйката и печеното месо предишната вечер. Госпожа Джонсън им донесе шунка, имаше салати, ястия с месо, колбаси, две плата с хапки, много пресни зеленчуци и всички сладкиши и пасти, които човек можеше да си представи. Кухнята им заприлича на кулинарен щанд на щатски панаир, имаше по много от всичко. Грейс знаеше, че ще трябва да посрещнат над сто души, може би дори два пъти повече, които щяха да дойдат от уважение към Джон и заради онова, което беше той за хората от Уотсика.

Хорската любезност беше изумителна. Само цветята, които пристигнаха, надхвърлиха всички представи на служителите от погребалното бюро.

— Сякаш е кралско погребение — каза им възрастният господин Пибоди, когато им подаде книгата за съболезнованията до баща й.

— Тя бе изключителна жена — тихо отвърна Джон и сега, като помисли за нея, погледна дъщеря си.

Беше толкова красива и така твърдо решена да не показва хубостта си. Тя си беше такава, той я бе приел и беше по-лесно да не спори с нея по въпроса. Много неща й се отдаваха и дъщеря му бе за него дар от Бога през всичките години, докато жена му боледуваше. Несъмнено след смъртта на съпругата му щяха да се чувстват особено, но в известен смисъл, не можеше да не признае, че вече ще им е по-лесно. Елен боледува прекалено дълго и изтърпя нечовешки болки.

Загледа се за миг през прозореца и после пак се обърна към дъщеря си:

— Мисля си колко ли ще ни се струва странно да живеем без майка ти… но може би… — Той не знаеше как да се изрази, така че да не я разстрои повече. — Може би ще ни е по-лесно. Бедната, твърде дълго страда. — Джон въздъхна, а Грейс не отговори.

Тя познаваше страданията на майка си по-добре от всеки друг, дори и от него.

Церемонията на гробището беше кратка, свещеникът каза няколко думи за Елен и семейството й и прочете на гроба откъси от Соломоновите притчи и от псалмите, после всички се върнаха в дома на семейство Адамс. В малката къща се струпаха сто и петдесет приятели. Домът бе боядисан в бяло, имаше тъмнозелени капаци на прозорците и дървена ограда. В градината отпред цъфтяха храсти с красиви бели цветове и рози, които майка й обичаше и бе посадила под прозорците на кухнята.

Бъбренето на приятелите им напомняше повече на коктейл, Франк Уилс се грижеше за гостите в дневната, а Джон стоеше при другите отвън под жаркото юлско слънце. Грейс сервира лимонада и чай с лед, баща й изнесе вино и въпреки броя на присъстващите храната бе толкова много, че изглеждаше почти недокосната. Най-сетне към четири часа следобед си тръгнаха и последните посетители, Грейс обикаляше къщата с табла и прибираше чиниите.

— Имаме добри приятели — отбеляза баща й с топла усмивка. Гордееше се с хората, които се бяха погрижили за тях. В продължение на години той им бе правил много услуги, а сега те се отзоваха в мига, в който той и дъщеря му се нуждаеха от подкрепа. Наблюдаваше как Грейс се движи безмълвно из дневната и си даде сметка колко са самотни вече. Елен я нямаше, медицинският персонал си бе тръгнал, оставаха само те двамата. Ала той не бе човек, който се отдава на страданията си.

— Ще видя дали отвън не са останали някакви чаши — предложи да й помогне той и се върна след половин час с табла пълна с плата и чаши, преметнал сако през ръката си и разхлабил вратовръзка.

Ако имаше око за тези неща, Грейс би забелязала, че баща й изглежда по-привлекателен от всякога. На другите им бе направило впечатление. През последните няколко седмици бе поотслабнал, съвсем разбираемо, и бе строен като младеж, а на слънчевата светлина бе трудно да се установи дали е побелял или косата му е пясъчно руса. Всъщност и едното, и другото беше вярно, а очите му бяха сини, като на дъщеря му.

— Сигурно се умори — обърна се Джон към нея, а тя само сви рамене и започна да пълни съдомиялната машина с чашите и платата.

В гърлото й бе заседнала буца, с мъка се удържаше да не заплаче. Този ден за нея бе кошмар… след кошмарна година… кошмарни четири години… Понякога й се искаше да се стопи и да изчезне като снежинка. Ала знаеше, че не може. Чакаше я поредният ден, година и задължения, които да изпълнява. Искрено желаеше вместо майка й да бяха погребали нея. Загледана злощастно в мръсните чинии, които поставяше механично в кошовете на машината, тя почувства, че баща й стои зад нея.

— Искаш ли да ти помогна?

— Добре съм — отговори тя спокойно. — Искаш ли да вечеряш, татко?

— Струва ми се, че не мога да сложа и залък в устата си. Престани да мислиш за това. Денят бе твърде дълъг. Защо не си починеш малко?

Тя кимна и се зае да сложи останалите чинии за миене.

Той се запъти към задната част на къщата, където беше спалнята му, след половин час и тя свърши работата си. Храната бе прибрана и кухнята бе напълно изчистена и подредена. Чиниите бяха в машината, а дневната беше оправена, без следа от присъствието на многобройните опечалени. Грейс бе пъргава и организирана, бързо шеташе из къщата и подреждаше мебели и снимки. Така успяваше да се абстрахира от случилото се.

Когато се прибра в стаята си, видя, че вратата на бащината й спалня е затворена, стори й се, че го чу да говори по телефона. Запита се дали не възнамерява да излиза, затвори вратата и се изтегна облечена на леглото. Беше изцапала черната рокля с храна и я бе изпръскала цялата с вода и сапун, докато зареждаше чиниите за миене. Имаше чувството, че косата й е изпъната тетива, устата — суха като памук, сърцето — натежало като къс олово. Затвори очи, през живота си не бе се чувствала така нещастна, две малки поточета сълзи се стичаха от ъгълчетата на очите й към ушите.

— Мамо, защо? Защо… защо ме остави? — Приемаше го като подло предателство, изоставяне завинаги. Какво щеше да прави сега? Кой щеше да й помогне? Единствената светлинка и надежда беше, че през септември й предстоеше да замине за колежа. Може би. Ако все още са склонни да я приемат. И ако баща й я пусне. Вече нямаше причина да остава вкъщи. Имаше всички основания да замине и тя го желаеше от все сърце.

Чу баща си да отваря вратата и да излиза в коридора. Извика я по име, но тя не му отговори. Беше твърде уморена, за да говори с когото и да било, дори с него, лежеше на леглото и плачеше за майка си. После вратата на спалнята му отново се затвори, мина много време преди тя да стане и да отиде в банята. Това бе единственият лукс, на който се радваше — собствена баня. Майка й беше й позволила да я боядиса в розово — в къщата с трите спални, с която Елен толкова много се гордееше. Третата стая бе предназначена за сина, който искаха да имат, но който никога не се появи и откакто Грейс се помнеше майка й я използваше за шивалня.

Напълни ваната с гореща вода почти до ръба, после отиде да заключи вратата на спалнята, преди да свали износената черна рокля на майка си, остави я да се свлече на пода около краката й, след което свали обувките.

Бавно влезе във ваната, отпусна се и затвори очи. Нямаше ни най-малка представа колко е красива, колко дълги и стройни са краката й, колко изящни са бедрата й, колко привлекателен е бюстът й. Ала тя не съзнаваше нищо и не би се заинтересувала. Лежеше просто така със затворени очи и се остави мислите й да я носят безцелно. Сякаш главата й бе пълна с пясък. Нямаше образи, нито хора, които би искала да извика в съзнанието си, не желаеше да прави нищо, нямаше дори охота да съществува. Единственото й желание бе да се рее в пространството и да не мисли за нищо.

Разбра, че е седяла доста във ваната, когато водата изстина, чу баща си да чука на вратата на нейната спалня.

— Какво правиш там, Грейси? Добре ли си?

— Добре съм — провикна се тя от ваната, излязла от приличното на транс състояние, в което бе изпаднала. Навън се стъмваше, но тя не си направи труда да светне лампите.

— Излез оттам. Не искам да се чувстваш самотна.

— Добре съм. — Гласът й бе монотонен, невиждащият й поглед, отпъждаше всички от мястото, където всъщност живееше — собствената й душа, там, където никой не можеше да я открие, нито да я нарани.

Разбираше, че той стои пред вратата, че настоява тя да излезе от стаята си и да разговаря с него, отговори му, че ще е навън след няколко минути. Избърса се, обу дънки и фланелка. Отгоре навлече размъкнатия си пуловер въпреки жегата. След като бе напълно облечена, отключи вратата и отиде да извади измитите съдове от машината. Баща й стоеше загледан през прозореца на кухнята в любимите рози на майка й, когато Грейс влезе, той се обърна и й се усмихна.

— Искаш ли да излезем да поседим отвън? Вечерта е чудесна. Можеш да довършиш това после.

— Не, предпочитам да свърша. — Той вдигна рамене, взе си бира и излезе отвън, седна на стъпалата пред кухнята и се загледа в светулките. Тя знаеше, че навън е много приятно, но дори не искаше да подава глава, не искаше да си спомня тази вечер, нищо, свързано с тази дата. Също така не искаше да си спомня деня, в който майка й почина, нито как й се молеше да бъде добра с баща си. Това бе най-голямата й грижа… той… единственото, което имаше значение в живота й, бе да го прави щастлив.

Когато прибра чиниите, Грейс отново се върна в спалнята си, легна на тъмно на леглото. Още не можеше да привикне с тишината. Очакваше да чуе гласа на майка си, през последните два дни не преставаше да се ослушва тревожно, все едно майка й бе заспала, но всеки момент можеше да се събуди от болка. Ала Елен Адамс вече не страдаше, никога повече нямаше да изпита болка. Най-сетне почваше в мир. На тях им остана само тишината.

Към десет часа Грейс облече нощницата си и остави на купчина на пода дънките, фланелката и пуловера си. Заключи вратата и си легна. Нямаше какво друго да прави. Не й се четеше, не й се гледаше телевизия, домакинската работа бе свършена, нямаше за кого да се грижи. Искаше да заспи и да забрави случилото се… погребението… казаното от присъстващите… аромата на цветята… думите на свещеника край гроба. Никой не познаваше истински нито майка й, нито другите членове на семейството, не познаваха и нея самата, а и всъщност не ги интересуваше. Всички бяха заети със собствените си илюзии.

— Грейси… — Чу баща й тихо да потропва по вратата. — Грейси… мила, будна ли си? — Тя го чуваше, но не отговаряше. Какво можеха да си говорят? Колко им липсва Елен? Колко много е означавала за тях? Защо трябваше да го правят? Все едно нищо не можеше да я върне на този свят. Нищо. Грейси лежеше на тъмно, облечена в старата си розова найлонова нощница.

Чу го, че натиска дръжката на бравата, но не помръдна. Беше заключила. Това й беше навик. В училище другите момичета й се подиграваха, че е толкова срамежлива. Винаги заключваше вратите след себе си. Така можеше да е сигурна, че ще е сама и никой няма да я безпокои.

— Грейси? — Той все още беше там, твърдо решен да не й позволява да скърби в уединение, гласът му бе нежен и топъл, тя обърна поглед към вратата, но не отговори. — Хайде, мила… пусни ме, нека поговорим… и двамата ни боли… хайде, скъпа… нека ти помогна. — Тя продължи да лежи неподвижно, но този път той раздвижи енергично дръжката. — Скъпа, не ме карай да отварям със сила, знаеш, че мога. Хайде, пусни ме.

— Не мога. Зле ми е — излъга тя. На лунната светлина лицето й бе омайващо красиво и бледо, сякаш бе мраморно, както и ръцете й, но тя не можеше да го види.

— Не ти е зле. — Той я познаваше твърде добре. Докато я убеждаваше, започна да разкопчава ризата си. И той бе твърде уморен, но не искаше тя да стои заключена в стаята си, сама с мъката си. Нали затова той бе тук. — Грейси! — Тонът му ставаше все по-настоятелен, тя седна в леглото и се вторачи във вратата, сякаш бе в състояние да го види през нея, вече имаше уплашен вид.

— Не влизай, татко. — Гласът й трепереше, не откъсваше поглед от вратата. Сякаш съзнаваше, че той е всесилен и това я караше да се страхува. — Татко, недей. — Чу го как насилва бравата и пусна крака на пода, сгуши се в края на леглото, в очакване баща й да избие вратата с трясък. Но в следващия миг разбра, че той се отдалечава и остана трепереща там, където беше. Познаваше го твърде добре. Той никога не се отказваше лесно след първия неуспех и тя бе сигурна, че и този път ще е така.

След миг баща й се върна и Грейс чу, че пъха шперц в ключалката, не мина и секунда и той се изправи на прага, гол до кръста и бос, само по панталони, на лицето му бе изписано раздразнение.

— Не беше необходимо да правиш така. Вече сме само двамата. Знаеш, че няма да ти причиня нищо лошо.

— Знам… аз… това е извън мен… съжалявам, татко…

— Така е по-добре. — Той се приближи към нея и я погледна строго. — Няма нужда да седиш тук потопена в мъка. Защо не дойдеш в моята стая да си поговорим. — Гледаше я бащински, разочарован от постоянната й резервираност.

Тя го погледна и той видя, че дъщеря му трепери.

— Не мога… аз… боли ме главата.

— Хайде. — Наведе се и я сграбчи за ръката, изтегли я силом от мястото й. — Ще говорим в моята стая.

— Не искам… аз… не! — изкрещя тя и успя да се отскубне. — Не мога! — викаше тя, а баща й я гледаше разгневен. Нямаше намерение повече да си играе с нея на любезност. Не и сега. Не и тази вечер. Нямаше нито смисъл, нито необходимост. Тя много добре помнеше какво й каза майка й. Очите му я изпепеляваха, сграбчи я по-здраво.

— Можеш, разбира се, по дяволите! Казах ти да дойдеш в стаята ми.

— Татко, моля те… — Гласът й съвсем се изгуби, той я повлече от леглото и тя го последва неохотно в спалнята му. — Моля те, мамо… — Имаше чувството, че обръч стяга гърдите й, чуваше как дробовете й хриптят, докато му се молеше.

— Нали чу какво каза майка ти на смъртното си легло — изстрелваше ядно думите в лицето й. — Помниш какво ти каза…

— Не ме интересува. — За пръв път в живота си тя си позволи да му противоречи. Преди хленчеше и плачеше, но никога не се бе борила с него както сега, беше се молила, но никога не спореше. Това поведение бе ново за нея и на него то определено не му хареса. — Мама вече я няма — продължи тя, трепереше от главата до петите, гледаше го и се опитваше да измъкне от дъното на душата си нещо, което никога преди не бе имала — куража да се бори с баща си.

— Да, няма я, нали? — Той се усмихна. — Точно за това става дума, Грейс. Не е необходимо повече да се крием, ти и аз. Можем да правим каквото си поискаме. Сега е моментът да живеем… нашето време… но никой не трябва да знае… — Пристъпи към нея с блеснал поглед, а тя направи крачка назад, той я хвана за двете ръце и след миг само с един замах разкъса розовата найлонова нощница наполовина и тя се свлече по раменете й. — Така… така е по-добре… нали… нямаме нужда от това повече… нямаме нужда от нищо… единственото, от което се нуждая, си ти, малка моя Грейси… имам нужда само от моето бебче, което ме обича толкова много и аз него… — С една ръка свали панталона заедно със слиповете си и ги прекрачи, застана пред нея гол, в ерекция.

— Татко… моля те… — От устните й се откъсна дълбока въздишка на мъка и срам, отпусна глава и отвърна поглед от него, да не вижда онази гледка, която й бе твърде позната. — Татко, не мога… — Сълзите се стичаха по бузите й.

Той не разбираше.

Правеше го заради нея, заради майка си, която я бе помолила, защото тя не можеше. Правеше го от години, от тринайсетгодишна… веднага след като майка й се поболя и я оперираха за пръв път. Преди това баща й биеше майка й и Грейс чуваше всичко, нощ след нощ ридаеше в стаята си, слушаше ги, а на сутринта майка й се опитваше да обясни синините ту с падане, ту с това, че се ударила като влизала в банята или че се подхлъзнала, но Грейс знаеше всичко. Всички те знаеха. Нямаше техен познат, който би повярвал, че Джон Адамс е способен на това, но то беше факт, а той стигаше и още по-далеч. Не би се поколебал да бие и Грейс, но Елен никога не му позволи да го направи. Вместо това тя всеки път подлагаше себе си на ударите му и караше Грейс да се заключи в стаята си.

На два пъти Елен пометна заради побоищата, втория път беше бременна в шестия месец, след това повече не можа да има деца. Ударите на Джон бяха груби и ужасяващи, но достатъчно премислени, така че синините можеха да се скрият или обяснят, ако Елен пожелаеше и тя всеки път постъпваше така. Беше влюбена в него още от гимназията, той бе най-хубавото момче в града и изпитваше щастие, че го има. Родителите й бяха бедни и тя дори не успя да завърши средното си образование. Беше красиво момиче, но съзнаваше, че без Джон няма шанс в живота. Той й го беше внушил и тя му вярваше безрезервно. Баща й също я биеше и когато Джон й посегна за пръв път не й се стори нито необичайно, нито ужасно. Ала с годините нещата се влошаваха, понякога той я заплашваше, че ще я напусне, защото не струвала и пет пари. Принуждаваше я да прави какво ли не и тя се подчиняваше само и само той да не я изостави. А когато Грейс порасна и с всеки изминал ден започна да става все по-хубава, не беше никак трудно да се разбере какво иска той, какво щеше да поиска от нея, ако наистина желаеше да го задържи. Когато Елен се поболя, лъчелечението и химиотерапията я съсипаха и съпружеският контакт вече не бе възможен. Той й каза открито, че ако иска да продължава да бъде омъжена за него, трябва нещо да се направи, за него. Очевидно тя вече не можеше да го дари с щастие, не можеше да му дава каквото искаше той. Но Грейс можеше. Беше на тринайсет, изключително красива.

Майка й й обясни за какво става дума и че не трябва да се плаши. Каза й, че това е нещо, което може да направи за тях, все едно да им даде подарък, да ощастливи баща си, да помогне на майка си, все едно връзката й с тях се задълбочаваше, а баща й щял да обича майка й повече от преди. Отначало Грейс не разбираше, после заплака… какво ще си помислят приятелите й, ако разберат? Как ще прави онова нещо с баща си? Ала майка й продължаваше да й говори, че трябва да им помогне, защото им дължи много, че тя, Елен, ще умре, ако някой не й помогне и може би той ще ги изостави и после те с Грейс ще останат сами и никой няма да се грижи за тях. Тя й обрисува ужасяваща картина и сложи на раменете й оловната мантия на отговорността. Момичето се огъваше под тежестта й и се ужасяваше от онова, което се очакваше от нея. Но никой не изчака да чуе отговора й. Същата нощ те влязоха в стаята й и майка й му помогна. Държеше я и тихичко й припяваше, говореше й колко добро момиче е и колко много я обичат те. След това, когато се върнаха в стаята си, Джон хвана Елен за ръцете и й благодари.

След това Грейс заживя самотно. Той не идваше при нея всяка нощ, но все пак твърде често. Понякога й се струваше, че ще умре от срам, а понякога той наистина й причиняваше болка. Не си позволи да сподели с никого, в крайна сметка майка й спря да идва в стаята с него. Грейс знаеше какво се очаква от нея и че няма избор. А когато се опитваше да спори с него, той я удряше силно и най-сетне тя разбра, че няма изход, няма друга възможност. Правеше го заради майка си, не заради баща си. Подчиняваше се, за да не бие той повече майка й или да не ги изостави. Но всеки път, когато Грейс не му угаждаше или не правеше каквото се искаше от нея, той се връщаше в спалнята и биеше майка й, независимо че тя бе много болна и изпитваше нечовешки болки. Грейс винаги разбираше намека му и изхвърчаше крещейки от стаята си и се заклеваше, че ще направи всичко, което той поиска. Той я караше непрекъснато да го доказва. В продължение на четири години той бе правил с нея всичко, за което можеше да си помечтае, тя беше негова лична робиня в любовта и негова дъщеря. Единственото, което майка й направи, за да я защити, бе да й даде противозачатъчни таблетки, за да не забременее.

Когато Джон Адамс започна да спи с нея, тя нямаше приятелки. От малка отбягваше да се сприятелява, защото непрекъснато се страхуваше някой да не разбере, че баща й бие майка й, а Грейс знаеше, че трябва да пази името им. Но откакто спеше с него, беше невъзможно да говори с когото и да било от децата в училище, още по-малко с учителите. Имаше чувството, че ще разберат, че ще го узнаят от лицето или тялото й, че има белег, нещо злокачествено, което, за разлика от майка си, носи отгоре. Злокачественото беше у него, но той никога не го осъзна. До този миг. Сега Грейс беше сигурна, че след като майка й си отиде, не трябва повече да го прави. Това трябваше да свърши. Повече не бе в състояние да го обслужва. Дори и заради майка си. Беше прекалено много… особено в неговата стая. Той винаги бе идвал при нея и я принуждаваше да го пуска в стаята си. Никога не посмя да я заведе в неговата спалня. Сега сякаш очакваше от нея да се превъплъти в образа на майка си и дори да бъде нещо повече от нея. Все едно искаше тя да му бъде булка. Дори й говореше по различен начин. Всички карти бяха свалени. Очакваше да му бъде съпруга.

Джон не виждаше нищо друго, освен матовото проблясване на тялото й пред себе си, настойчивите й молби и аргументите й само го разпалваха още повече. Изглеждаше неумолим и страшен изправен пред нея, заклещил я в здрава хватка. С едно-единствено движение успя да я тръшне на леглото, точно там, където до преди два дни лежеше болната му съпруга, както и през всичките лишени от съдържание години на техния брак.

Този път обаче Грейс се бореше с него, беше твърдо решена повече да не се подчинява и докато се опитваше да се отскубне си даде сметка, че трябва да не е с всичкия си ако си мисли, че може да остане под един покрив с него и този кошмар да не продължи. Единственият изход бе да избяга, но това после — сега трябваше да окаже съпротива, за да оцелее. Даваше си сметка, че повече не можеше да му позволи да го прави… не можеше. Дори майка й да искаше да е добра с него, тя вече бе изчерпала търпението си — беше се държала с него прекалено покорно, твърде дълго време. Не беше в състояние да го прави повече… никога повече… никога… ала докато тя размахваше безпомощно ръце, той успя да я прикове към леглото с мощните си длани и под тежестта на тялото си. Бързо се намести между краката й и когато проникна в нея, това й причини толкова силна болка, каквато никога не бе изпитвала, нито си бе представяла. За миг й се стори, че може да я убие. Преди никога не бе ставало така, никога не й бе причинявал толкова болка, както сега. Сякаш я биеше отвътре с юмрук и с това искаше да й докаже, че я притежава и може да направи каквото си поиска. Тя премина отвъд прага на поносимостта и за момент й се стори, че ще изгуби съзнание. Стаята се завъртя шеметно, а тласъците на греховната му страст я оставяха без дъх, той мачкаше безмилостно гърдите й, хапеше настървено устните й, навлизаше в нея отново и отново, Грейс беше пред припадък и желаеше от цялото си сърце най-сетне баща й да я убие от милост.

Джон я изнасилваше, а тя си мислеше, че не може да му позволи това да се случи отново. Нямаше да му даде да й причинява повече това, защото тя не беше в състояние да го преживее — заради него или заради когото и да било друг. Разбираше, че е на сантиметър от опасна стъпка и изведнъж започна яростно да се бори и да го дере с нокти. Подсъзнателно разбираше, че води битка за оцеляването си. В следващия миг, дори без да съзнава как се е сетила, си даде сметка, че той я е изтласкал към нощното шкафче на майка й. От години там стояха подредени хапчета, чаша и кана с вода. Би могла да го полее или да го удари с каната, но тя бе изчезнала. Вече нямаше нито хапчета, нито вода, нито чаша, нямаше и кой да ги използва. Ала без да помисли, Грейс заопипва шкафчето, а той продължаваше да я налага, крещеше и сумтеше похотливо. Зашлеви я няколко пъти по лицето, обзет изцяло от желанието да я накаже със силата на мъжествеността, а не с ръцете си. Мачкаше гърдите й и я притискаше към леглото. Почти й бе изкарал въздуха и когато я удари тя все още виждаше замъглено, но успя да напипа отвореното чекмедже на нощното шкафче и пъхна ръката си в него. Почувства с облекчение хладната стомана на пистолета, който майка й бе скрила там за защита от престъпници. Тя никога не би дръзнала да го използва срещу съпруга си, дори само да го заплаши. Без значение какво бе причинил на нея или на Грейс, Елен го обичаше всеотдайно.

Грейс прокара пръсти по гладката повърхност на оръжието и успя да го извади, размаха го над него, първоначално с намерението да го удари, само за да го спре. Той почти я бе обладал, но тя нямаше намерение да му позволи да го направи отново. Трябваше да го спре, независимо как, разбираше, че трябва да го спре, преди да е стигнал по-далеч. Нямаше сила да преживее това отново. Същата вечер й бе дал ясно да разбере, че това ще е съдбата й. Нямаше начин да я пусне да отиде, където и да било, нямаше да й позволи да замине или да учи в колеж. Животът й щеше да бъде подчинен на обслужването му и тя разбра, че трябва да го спре, каквото и да й струва. Държеше пистолета в треперещата си отмаляла ръка, докато той се облекчи със силен разтърсващ вик, който й причини болезнена тръпка, изпита мъка и погнуса. Усети силен прилив на омраза към него. Насочи оръжието срещу него, той я погледна и го видя.

— Малка кучка! — изкрещя, тялото му все още се разтърсваше от силата на оргазма.

Никой не бе го възбуждал по-силно от Грейс. Изпитваше желание да я обладае, да извади вътрешностите й навън, да я разкъса на парчета и да я поглъща лакомо. Нямаше по-възбуждащо нещо от собствената му плът, която бе толкова непорочна. Вбеси се, че тя продължава да опитва да се съпротивлява. Опита се да й вземе пистолета, тя разбра намерението му. Щеше да продължи да я бие, а това винаги го възбуждаше.

Не можеше да му позволи, не можеше да допусне да я обладае отново. Трябваше да се спаси от него. Той все още беше вътре в нея и се опитваше да й отнеме оръжието. В обзелата я паника тя натисна спусъка. За миг при изстрела, чийто звук я ужаси, той сякаш застина, очите му изхвръкнаха от орбитите, после се стовари с цялата си смазваща тежест върху нея. Беше го улучила в гърлото и той кървеше обилно, но не помръдваше. Опита се да се измъкне изпод него и да се освободи, но не успя. Беше ужасно тежък, тя се задушаваше, а по клепачите и в устата й имаше кръв. Опитваше да си поеме въздух, събра всичките си сили и го отхвърли. Той се претърколи по гръб върху леглото и взе да издава смразяващо хриптене, очите му я гледаха, но не помръдваше, беше се изцъклил.

— О, Боже… о, Боже — промълви тя, все още не можеше да си поеме въздух с пълни гърди, държеше се за гърлото и го гледаше втренчено. Продължаваше да усеща вкуса на кръвта му по езика си, не искаше да го докосне. По нея и по леглото имаше кръв, в главата й отекваха думите на майка й. „Бъди добра с баща си, Грейс… бъди добра с него… погрижи се за него… винаги се грижи за баща си…“ И тя изпълни заръката. Застреля го. Очите му огледаха стаята, но той сякаш беше парализиран, тялото му не помръдваше, гледаше я с ужас. Тя отстъпи в ъгъла, не откъсваше очи от него, тялото й потръпна силно и тя повърна на килима. Когато се успокои, се насили да се обади по телефона.

— Имам нужда… от линейка… линейка… баща ми бе застрелян… застрелях баща си… — Тя говореше накъсано, не й достигаше дъх, даде им адреса и остана втренчена в него.

Той не беше помръднал, откакто бе паднал по гръб на леглото, членът му беше вече отпуснат. Инструментът на ужасяващите мъчения сега изглеждаше малък и безобиден, като самия него. Видът му бе отвратителен и покъртителен, кръвта бълбукаше от гърлото му, от време на време простенваше. Съзнаваше, че е извършила ужасно нещо, но не можеше да го промени. Пистолетът все още бе в ръката й и когато полицията дойде, тя продължаваше да стои в ъгъла трепереща и гола. Астмата я задушаваше.

— Боже мой… — промълви първият офицер, който влезе в стаята, после я видя, измъкна оръжието от ръцете й; след него вървяха останалите полицаи. Най-младият от тях си помисли дали да не я загърне с одеяло, но видя белезите по тялото й, всичко бе в кръв, стресна го погледът й. Тя изглеждаше луда. Беше хвърлена в ада и сега бе на половината път обратно.

Когато дойде линейката със санитарите, баща й още дишаше, но животът едва мъждукаше у него. Куршумът бе прекъснала гръбначния му мозък и санитарите предположиха, че е заседнал в белите дробове. Джон Адамс беше напълно парализиран и не можеше да изрече и дума. Когато го изнасяха не видя Грейс. Очите му бяха затворени, подаваха му кислород. Едва дишаше.

— Ще оцелее ли? — попита старшият полицай санитарите, докато го качваха в линейката и пуснаха сирената.

— Трудно е да се каже — отвърнаха те, а след това единият прошепна: — Най-вероятно — не. — После тръгнаха, а по-възрастният офицер поклати глава. Познаваше Джон Адамс още като гимназист. Джон бе адвокатствал при развода му. Беше страхотен мъж, но защо, за Бога, детето бе стреляло по него? Видя обстановката, когато пристигнаха и забеляза, че и двамата бяха голи, но това не означаваше нищо. Очевидно бе станало, след като си бяха легнали по стаите, а Джон Адамс вероятно спеше без пижама. Друг бе въпросът защо момичето бе голо. То очевидно бе излязло от равновесие и може би смъртта на майка му беше непоносима за него. Може би е обвинила баща си за загубата на майка си. Каквото и да е, ще го разберат по време на следствието.

— Как е тя? — попита той младшите офицери. Бяха дошли десетина полицаи. Това бе най-голямото събитие в Уотсика откакто преди десет години синът на свещеника се пристрасти към ЛСД и се самоуби. Случаят с наркотика бе трагедия, а сега щеше да има скандал. Истинско престъпление и загуба за целия град бе, че човек като Джон Адамс бе застрелян от собственото си дете. Никой не би повярвал. — Дрогирана ли е? — попита той, докато фотографът снимаше стаята. Оръжието вече бе прибрано в найлонов плик в полицейската кола.

— Няма такъв вид — обади се младият полицай. — Поне на пръв поглед не личи. Струва ми се чиста, по-скоро е уплашена. Има астма, дишането й е затруднено.

— Съжалявам да го чуя — саркастично отбеляза старшият офицер и огледа уютната дневна. Само преди часове беше тук, след погребението. Трудно му бе да повярва, че се е върнал. Може би момичето просто бе лудо. — Баща й страда от нещо повече от астма.

— Какво казаха? — Младшият офицер погледна загрижено. — Ще оживее ли?

— Май няма много шансове. Изглежда малката е довършила баща си. Гръбначният стълб е прекъснат, може би е засегнат бял дроб, само Бог знае какво още или защо.

— Мислиш ли, че я е насилил? — попита по-младият мъж, заинтригуван от ситуацията, а възрастният се ядоса на предположението му.

— Джон Адамс? Шегуваш ли се? Знаеш ли кой е той? Най-добрият адвокат в града. Най-милият човек, когото познавам. Да не си въобразяваш, че човек като него ще причини това на собственото си дете? Щом можеш да направиш такъв извод, или си луд като нея, или не струваш като ченге.

— Не знам… така ми се стори, и двамата бяха голи… а тя ми се видя много уплашена… на ръката й имаше белег… и… — Той изглеждаше разколебан от реакцията на по-възрастния си колега, но не можеше да не обърне внимание на доказателствата, независимо кой беше човекът. Доказателството си е доказателство. — На чаршафите имаше сперма, изглеждаше сякаш… — Всичко беше в кръв, но се виждаха и други петна. Младият полицай ги видя.

— Не давам пет пари какво ти се е сторило, О’Бърн. Има различни начини спермата да се появи по спалното бельо на мъжа. Съпругата му току-що е починала, може би е бил самотен, може би е онанирал, когато тя е влязла с оръжие в ръка, може би тя не е разбрала какво прави той и това я е уплашило. Не можеш да ме убедиш, че Джон Адамс е причинил това на детето си. Забрави теорията си.

— Съжалявам, сър. — Другите офицери вече прибираха чаршафите като доказателство и ги слагаха в найлонови пликове, а един полицай разговаряше с Грейс в стаята й.

Тя седеше на леглото, все още завита в одеялото, което й бяха дали, след като пристигнаха. Беше използвала инхалатора си и вече дишаше по-леко, но изглеждаше смъртно бледа, а офицерът, който я разпитваше, се чудеше доколко тя осъзнава случилото се. Струваше му се толкова замаяна, че се съмняваше дали го разбира. Каза му, че не си спомня как е намерила оръжието, то се озовало в ръката й изведнъж и не знае как е гръмнало. Спомняше си звука от изстрела и как баща й кървеше отпуснат върху нея. Нищо повече.

— Как така кървеше върху вас? Къде се намирахте вие? — От видяното той беше придобил същото впечатление като О’Бърн, макар да му бе трудно да свърже подобно предположение с личността на Джон Адамс.

— Не помня — отвърна тя откровено. Звучеше като автомат, все още говореше накъсано, изглежда бе отпаднала от лекарството.

— Значи не си спомняте къде сте били, когато застреляхте баща си?

— Не знам. — Тя погледна, сякаш не го помнеше на леглото до себе си. — На прага — излъга тя. Знаеше какво трябва да направи. Заради майка си беше длъжна да го защити.

— Застреляла сте го от прага? — Това бе невъзможно, не стигаха доникъде. — Мислите ли, че някой друг е застрелял баща ви? — Той се чудеше дали тя не го насочва към такава следа. Натрапник. Това бе още по-невероятно от историята за стрелбата от прага.

— Не. Аз го застрелях. От прага.

Офицерът не се съмняваше, че баща й е бил застрелян отблизо, може би от не повече от няколко сантиметра, стрелецът е бил пред него, очевидно това е била дъщеря му. Но къде са били?

— В леглото ли бяхте? — попита той многозначително, а тя не отговори. Гледаше право пред себе си, все едно него го нямаше, въздъхна леко. — В леглото ли бяхте? — попита той и тя се колеба дълго време, преди да отговори.

— Не съм сигурна. Според мен, не.

— Как върви? — попита старшият офицер, който надникна през вратата. Вече беше три след полунощ, бяха направили всичко необходимо при повикване за извършено престъпление.

Офицерът, който разпитваше Грейс, вдигна рамене в безизходица. Не вървеше никак добре. Тя не беше съвсем с ума си, трепереше и от време на време изглеждаше толкова замаяна, че той се чудеше дали съзнава какво се е случило. — Ще те приберем, Грейс. Няколко дни ще прекараш в ареста. Ще трябва да поговорим още за случилото се. — Тя кимна и не отговори нищо. Просто седеше, цялата в кървави петна, завита в одеялото. — Най-добре се поизмий и се облечи. — Той кимна на офицера, който я разпитваше, но Грейс не помръдна, седеше като вкаменена. — Прибираме те, Грейс. За разпит — обясни отново той, питаше се дали не е полудяла. Джон никога не бе споменавал, но това не бе нещо, което човек би споделил с клиентите си.

— Ще те задържим седемдесет и два часа, докато разследваме какво е станало. — Предумишлено ли бе стреляла? Нарочно ли? Нещастен случай ли беше? Какво ставаше тук? Питаше се взима ли наркотици, искаше да й направят изследване.

Не попита дали ще я арестуват. Не попита нищо. Дори не се облече. Изглеждаше напълно дезориентирана и това затвърди у дежурния офицер впечатлението, че е луда. После те повикаха жена полицай да им помогне и тя облече Грейс като малко дете, но и на нея й направиха впечатление белезите по тялото й. Каза й да отмие кръвта и Грейс неочаквано й се подчини. Правеше всичко, което жената й казваше, но не даде никаква информация.

— Бори ли се с баща си? — попита полицайката, докато Грейс нахлузваше старите си джинси и фланелка.

Все още трепереше сякаш я бяха изпратили гола на Северния полюс. Но Грейс не отговаряше.

— Ядосана ли му беше? — Нищо. Тишина. Не бе настроена враждебно. Просто не изпитваше чувства. Приличаше на изпаднала в транс, докато минаваха през дневната, изобщо не се поинтересува за баща си. Не искаше да знае къде е отишъл, къде са го отвели, какво се е случило после. Спря се за миг в стаята, колкото да погледне снимката на майка си. Беше в сребърна рамка, до нея се виждаше Грейс. Беше на две или три годинки и двете бяха засмени. Грейс се загледа, спомни си как изглеждаше майка й, колко красива беше и колко много очакваше от дъщеря си. Прекалено много. Искаше да й каже колко много съжалява сега. Не можеше да продължи да го прави. Беше подвела майка си. Не се бе погрижила за баща си. Не беше вече в състояние. А сега него го нямаше. Не можеше да си спомни къде е отишъл. Но го нямаше. И тя вече нямаше да се грижи за него.

— Тя наистина не си спомня — прошепна полицайката, докато Грейс гледаше снимката на майка си. Искаше да я запомни. Имаше чувството, че няма да я види повече, но не беше сигурна по каква причина. Знаеше, само че си отиват оттук. — Ще се обадиш ли на психиатър? — попита тя.

— Да, може би — отвърна старшият офицер. Повече от всякога той си мислеше, че не е с ума си. Или не беше така. Може би това бе представление. Може би имаше нещо повече от видяното на пръв поглед. Трудно бе да се каже. Един Господ знае какво е преживяла.

Когато Грейс излезе на чист въздух, поляната пред къщата гъмжеше от полицаи. Навън бяха паркирани седем полицейски коли, повечето от тях бяха дошли просто за да видят какво е станало, другите трябваше да извършат разследване на мястото на престъплението. Цялото пространство бе силно осветено, навсякъде се виждаха мъже в униформи, а младият полицай О’Бърн й помогна да се качи отзад в колата. Полицайката седна до нея. Грейс не й беше много симпатична. И преди бе виждала момичета като нея, наркоманки или измамници, които твърдяха, че не са направили нищо, за да не бъдат обвинени. Беше попадала на петнайсетгодишно момиче, което бе убило цялото си семейство, а после твърдеше, че гласове от телевизора я накарали да го направи. Опитът й подсказваше, че Грейс е умна малка кучка, която се преструва на луда. Ала нещо у нея говореше на полицайката, че момичето може и да не е добре, може би не беше лудо, но във всеки случай нещо не беше наред с нея. Грейс продължаваше да диша затруднено, сякаш дъхът й секваше. У това момиче имаше нещо твърде странно. Все едно обаче тя бе стреляла и почти бе убила баща си, а за повечето хора това бе достатъчно, за да ги извади от равновесие. Във всеки случай не беше тяхна работа да определят дали момичето е нормално. Там думата имаха психиатрите.

Пътуваха кратко до участъка в центъра на града, защото в този час на денонощието нямаше движение, но когато пристигнаха, Грейс изглеждаше по-зле отколкото при тръгването. Светлината бе флуоресцентна и ярка и лицето й изглеждаше направо зеленикаво, заведоха я в една от килиите, където тя седя, докато не дойде един едър офицер.

— Вие ли сте Грейс Адамс? — попита той грубо, тя само кимна. Имаше чувството, че ще припадне или пак ще повърне. Може би ще умре. Всъщност това беше единственото, което искаше. Смъртта би била прекрасна. Животът й беше кошмар. — Да или не? — изкрещя й той.

— Да, аз съм.

— Баща ви току-що почина в болницата. Арестуваме ви за убийство. — Прочете й правата, пъхна някакви документи в ръцете на полицайката, която бе влязла и стоеше зад него. После, без да каже дума, той напусна помещението, металната врата щракна силно и ги затвори в килията, където тя чакаше. За момент настъпи тишина и тогава полицайката й нареди да съблече дрехите си. За Грейс всичко приличаше на лош филм.

— Защо? — попита тя дрезгаво.

— Ще те претърся — обясни полицайката и Грейс бавно започна да се съблича, ръцете й трепереха. Цялата процедура бе твърде унизителна. След това взеха отпечатъци от пръстите й и я фотографираха.

— Тежко обвинение — хладно отбеляза другата полицайка и подаде на Грейс салфетка да избърше мастилото от ръката си. — На колко години си? — попита тя безучастно, Грейс я погледна. Все още се опитваше да осъзнае всичко, което й бяха казали. Беше го убила. Той бе мъртъв. Всичко бе свършило.

— На седемнайсет.

— Лош късмет. В Илинойс щом си над тринайсет години те съдят като пълнолетен. Ако те намерят за виновна, ще те осъдят най-малко на четиринайсет-петнайсет години. Не изключвам и смъртно наказание. Сега си от висока класа, бебче. — Всичко се струваше нереално на Грейс, когато сложиха на ръцете й белезници и я изведоха от стаята. След пет минути се озова в килия с още четири жени, с открита тоалетна чиния, от която вонеше на урина и изпражнения. Беше шумно и мръсно, всички жени в килията лежаха на голи матраци, завити с одеяла. Две от тях бяха будни, но не говореха. Никой не каза дума, когато й свалиха белезниците, дадоха й одеяло и тя отиде да седне на единствения незает матрак в малката килия.

Огледа се с невярващи очи. Докъде бе стигнала! Но друг изход нямаше. Не можеше да издържа повече. Трябваше да го направи… искаше всъщност… не възнамеряваше… но сега, след като бе стреляла, тя дори не съжаляваше. Ставаше дума за нейния или неговия живот. Просто се бе случило без намерение или предварителен план. Нямаше избор. Затова го беше убила.