Горчива орис

10

Както обеща, Грейс прекара Деня на благодарността в приюта „Сейнт Андрю“. Дори помогна при приготвянето на пуйката. След това се отдаде на рутинните си задължения, ходеше там във вторник и петък нощем и неделя през целия ден. Петъците винаги бяха натоварени, защото започваха седмичните почивни дни и се изплащаха заплатите. Съпрузите, които бяха склонни към насилие, излизаха и се напиваха, а при завръщането си у дома нанасяха побои на съпругите си. Грейс установи, че в петък никога не си тръгваше преди два след полунощ, а понякога дори по-късно. В неделя се опитваха да се справят с всички жени и деца, които постъпваха през почивните дни. Единствено във вторник през нощта двете със сестра Юджин имаха възможност да си побъбрят. По Коледа двете жени вече се бяха сприятелили. Сестра Юджин дори я попита дали някога е мислила да се посвети на Бог.

— О, Боже, не! Не бих могла да си го представя — Грейс бе втрещена от идеята.

— Не е по-различно от това, което правиш сега — усмихна й се сестра Юджин. — Ти даваш много от себе си на другите… и на Господ… независимо как виждаш нещата.

— Не мисли, че е плод на непорочност — усмихна се Грейс, притеснена от думите на монахинята. — Просто изплащам някои стари дългове. В един момент хората са били добри към мен, доколкото съм им позволила. Бих искала сега да го предам на другите. — Хората, които бяха добри към нея се брояха на пръсти. Няколко души. Ала тя искаше да бъде човек от значение за всеки един с изтерзана душа и тяло. И го постигаше. Но това не беше достатъчно, за да посвети живота си на Господ, можеше да се отдаде само на малтретираните жени и деца.

— Имаш ли си приятел? — попита я веднъж сестра Юджин, кикотейки се като момиче, и Грейс се засмя на въпроса. Сестра Юджин проявяваше любопитство към живота й, а Грейс рядко даваше информация. Беше много затворена, но така се чувстваше по-сигурна.

— Не съм много веща с мъжете — отвърна Грейс честно. — Те не са моята сила. По-добре да идвам тук и да правя нещо полезно.

И успяваше. Прекара Коледа и Нова година с тях, а понякога, след като бе работила в приюта, на лицето й се изписваше покой. Уини забелязваше това от време на време на работа и смяташе, че се дължи на някой мъж. Изглеждаше много щастлива и в хармония със себе си. Ала покоят идваше от отдаването на работата с изтормозените души, от нощното будуване с малтретирано дете на ръцете, на което напяваше тихо, така както никой преди не бе го ласкал. Повече от всичко искаше да има значение в живота на тези деца и го постигаше.

Накрая, след като бяха работили заедно в продължение на пет месеца, Уини я покани на обяд в неделя. Грейс много се разчувства, но й обясни, че има постоянни неделни задължения. Никога не би ги отменила. Затова се видяха в събота. Срещнаха се в „Шрафтс“ на Медисън авеню, а после отидоха в центъра „Рокфелер“ да погледат кънкьорите.

— С какво се занимаваш в неделя? — попита я с любопитство Уини, бе убедена, че Грейс има приятел. Бе много красиво момиче и толкова млада. Сигурно си имаше някого.

— Работя на улица „Деланси“ в приют за малтретирани жени и деца — обясни тя, докато наблюдаваха как жените с къси полички се въртяха по леда, децата играеха на гоненица с родителите и приятелчетата си, падаха и се заливаха от смях. Изглеждаха толкова щастливи.

— Така ли? — Уини изглеждаше изненадана от признанието на Грейс. — Защо? — Не можеше да си представи такова младо и красиво момиче като Грейс да се занимава с нещо толкова трудно и угнетяващо.

— Правя го, защото го смятам за важно. Работя там три пъти в седмицата. Това е страхотно място. Харесва ми — обясни Грейс с усмивка на Уини.

— Отдавна ли се занимаваш с това? — попита тя изненадано, а Грейс кимна, все още усмихната.

— От дълго време. Работех така и в Чикаго, но тукашният приют е по-добър. Казва се „Сейнт Андрю“. — А после се засмя и й разказа за сестра Юджин, която й предложи да стане монахиня.

— О, Боже — Уини изглеждаше ужасена, — няма да го направиш, нали?

— Не. Но те изглеждат много щастливи. Все пак това не е за мен. Аз предпочитам да го върша като доброволка.

— Три дни в седмицата са много. Изглежда нямаш кой знае какво време за друго.

— Нямам. И не искам. Работата ми носи удоволствие, както и задълженията ми в „Сейнт Андрю“. В събота имам време за себе си, както и две вечери седмично. Не ми трябва нищо повече.

— Та ти не живееш здравословно — смъмри я Уини. — Момиче на твоята възраст трябва да се забавлява. Нали знаеш, с момчета — сгълча тя Грейс като майка, а Грейс се изсмя. Харесваше я. Приятно й бе да работи с нея. Беше отговорна, отхвърляше много работа и наистина се грижеше за „своите“ партньори и за Грейс. Беше й като майка.

— Добре съм. Честно. Ще имам много време за момчета, когато порасна още — пошегува се Грейс, но Уини поклати глава и помаха с пръст.

— Това става по-бързо, отколкото ти си мислиш. Цял живот съм се грижила за родителите си, сега майка ми е във Филаделфия заедно с леля ми, а аз съм сама тук. Баща ми почина и аз не успях да се омъжа. Когато той си отиде от този свята, а мама замина за Филаделфия, за да бъде с леля Тина, вече бях твърде възрастна. — Гласът й издаваше такава тъга, че на Грейс й стана мъчно за нея. Предполагаше, че тя се чувства много самотна и точно затова излезе с нея в събота. — Един ден ще съжаляваш, Грейс, ако не се омъжиш и преди това не си имала свой живот.

— Не съм убедена. — Напоследък й бе минавала мисълта, че наистина не иска да се омъжва. Достатъчно се бе опарила, а, макар и мимолетни отношенията й с мъже като Маркъс и Боб Суонсън, а дори с Луис Маркес, я научиха на нещо. Наистина не искаше повече да се забърква с никой като тях. А добрите мъже като Дейвид и Пол все още не я караха да изпитва към тях нещо различно. И двамата бяха чудесни хора, но тя наистина не ги желаеше. Беше щастлива да е сама. Не правеше никакви усилия да се среща с мъже, нито да разнообразява живота си с друго, освен с работата в „Сейнт Андрю“.

Ето защо тя буквално се учуди, когато един от другите младши партньори, който работеше в съседния до техния кабинет, един ден я покани на вечеря. Знаеше, че е приятел на съдружниците, с които тя работеше, че неотдавна се е развел и бе много приятен на външен вид. Ала тя не желаеше да излиза нито с него, нито с някой друг от работата.

Един ден той се отби при нея по време на обедната почивка и притеснен й прошепна, че я кани на вечеря в петък. Тя му обясни, че в петък вечер има ангажименти като доброволка и не й е възможно, но че е изключително поласкана от поканата. Той си тръгна, очевидно се чувстваше неловко и бе силно притеснен.

Още повече се изненада, когато един от шефовете й я попита на следващия ден следобед, защо е отказала поканата за вечеря на Халам Бол.

— Хал е наистина чудесно момче — обясни й той — и те харесва — все едно това бе всичко необходимо, за да приеме тя срещата. Никой от тях не би могъл да си обясни отказа й.

— Ъ… ъ-ъ… много мило от негова страна, сигурна съм, че е така — започна да заеква тя. — Но не излизам с хора, с които работя на едно място. Подобни отношения не ми харесват — твърдо отказа тя и младшият партньор кимна.

— И аз така му казах. Подозирах, че е нещо подобно. Всъщност, много умно от твоя страна, но не е добре, защото се надявах ти да го харесаш. Той наистина е съсипан от развода си миналото лято.

— Съжалявам — хладно отвърна тя. После Уини я смъмри и й каза, че Халам Бол бил един от най-свестните мъже във фирмата и тя била много глупаво момиче. Предупреди я, че ако не внимава, ще остане стара мома.

— Добре — Грейс й се усмихна. — Нямам търпение това да стане. Тогава никой няма да ме кани, а на мен не ще ми се налага да измислям извинения.

— Ти си луда! — сгълча я Уини. — Глупачка — пъхтеше и си мърмореше тя, а когато следващия месец един от помощниците я покани на среща и Грейс му отказа, Уини съвсем се ядоса. — Ти си най-глупавото момиче, което познавам! — нахвърли й се по-възрастната жена. — Няма да ти позволя да правиш това! Той е превъзходно момче, дори е висок колкото теб!

Грейс само се засмя на доводите й и отказа да размисли, а след много кратко време вече всички говореха, че Грейс Адамс не излиза с мъже от фирмата. Повечето от тях решиха, че има приятел или е сгодена, а неколцина избраха предизвикателството. Ала тя не промени никога позицията си и отговорът й неизменно бе отрицателен. Независимо колко привлекателни бяха или колко интересни, тя не прие нито една покана. Всъщност се държеше еднакво безразлично към всички мъже. Някои от колегите си чудеха какво става с нея.

— И как точно смяташ да се омъжиш? — почти й изкрещя един ден Уини, когато в късния следобед се готвеха да си тръгват от работа.

— Не смятам да се омъжвам, Уин. Ето това е. — Грейс изглеждаше трогната, но не и развълнувана от грижите на по-възрастната жена.

Уини бе сърдита.

— Тогава трябваше да станеш монахиня! — продължи на висок тон Уини. — Ти на практика вече си.

— Да, госпожо — отвърна Грейс с добродушна усмивка, а Бил, един от „техните“ партньори, вдигна учудено вежди, когато излизаше от кабинета си и ги чу. Подобно на Уини и той смяташе, че Грейс пропуска възможности. Красотата и младостта не бяха за цял живот.

— Биете ли се, дами? — пошегува се той, облече палтото и взе чадъра си. Беше март и от седмици валеше. Ала поне нямаше сняг.

— Тя е проклета глупачка! — възкликна Уини, пъхтеше докато обличаше палтото си и се омота цялата в него, Грейс се втурна да й помогне, а съдружникът им се присмиваше.

— Грейс? Боже мой, Грейс, какво си направила на Уини?

— Не иска да излиза с никого, ето какво! — Уини дръпна гневно палтото си от Грейс и го закопча накриво, а съдружникът и Грейс се опитваха да не се изсмеят. — Ще остане стара мома като мен, а тя е много млада и хубава и не бива да го допуска. — Тогава Грейс видя, че тя почти се е разплакала, наведе се и я целуна по бузата с искрена обич. Понякога все едно й беше майка и най-скъпа приятелка в други моменти.

— Сигурно има приятел — обърна се съдружникът към по-възрастната секретарка. Всъщност напоследък и той бе започнал да се чуди дали Грейс няма връзка с женен мъж. Постоянните й откази към всички млади мъже в работата, като че ли можеха да се обяснят по този начин. — Вероятно го пази в тайна. — Той изобщо не вярваше, че нейната резервираност е плод на целомъдреност, сигурно имаше нещо друго и неколцина от младшите партньори споделяха неговото мнение.

Уини я погледна, а Грейс се усмихна и замълча, което моментално убеди Уини в правотата на съдружника — в края на краищата сигурно в живота й имаше женен мъж.

Двете жени се разделиха във фоайето и си пожелаха лека нощ, а Грейс се запъти към улица „Деланси“ и прекара нощта в грижи за нуждаещите се.

На следващата сутрин дойде на работа уморена и Уини бе вече съвсем сигурна, че шефът им е бил прав и че Грейс е палувала предната нощ. А Грейс имаше чувството, че се разболява от настинка. Дрехите й прогизнаха вечерта от проливния дъжд, докато измина дългото разстояние по „Деланси“, за да стигне до „Сейнт Андрю“. Да не говорим, че изобщо не беше в настроение да направи услугата, която шефът на личен състав й поиска през обедната почивка. В единайсет часа той й се обади и я помоли да отиде до кабинета му. Тя се притесни, Уини се разтревожи. Не можеше да си представи от какво би могъл да се оплаква, освен някой от отхвърлените мъже да беше решил да й причини неприятности. И преди й се бе случвало и това изобщо не би я изненадало.

— Дръж си езика зад зъбите — предупреди я Уини, когато тя тръгна нагоре. Ала той не я викаше, за да се оплаква, а за да я похвали.

Каза й, че чудесно върши работата си и всички в отдела й я харесват, както и двамата съдружници, които обслужва.

— Всъщност — започна той несигурно, — бих искал да те помоля за малка услуга, Грейс. Знам колко неприятно е човек да се откъсва от работата си за известно време, разбирам, че Том и Бил също няма да са доволни. Но снощи госпожица Уотърман е претърпяла злополука в метрото. Подхлъзнала се по стълбите и счупила ябълката си. Няма да я има два, а може би три месеца. Много лошо. Тя е в „Ленъкс хил“ и сестра й ни се обади. Знаеш я, нали? — Грейс напрягаше паметта си, но не можеше да се сети коя е госпожица Уотърман. Очевидно, една от секретарките във фирмата. Не разбираше дали това ще е стъпка нагоре или надолу и за кого е работела. Надяваше се да не е някой от мъжете, които я бяха канили на вечеря. Тогава би изпаднала в неловка ситуация.

— Не мисля, че я познавам — Грейс го погледна безизразно.

— Работи при господин Макензи — сериозно съобщи шефът на личен състав, сякаш й бе казал всичко. Грейс го гледаше объркана.

— Кой господин Макензи? — попита го тя, продължаваше да не го разбира.

— Господин Чарлс Макензи — с укор в гласа поясни той, сякаш тя бе много глупава. Чарлс Макензи бе един от тримата старши съдружници във фирмата.

— Да не би да се шегувате? — почти изкрещя тя. — Защо аз? Дори не правя диктовките както трябва. — Изведнъж гласът й стана писклив. Чувстваше се добре на своето място и не искаше да бъде подложена на такова напрежение.

— Да, но бързо правиш бележките и партньорите, с които работиш, казват, че си чудесна професионалистка. А господин Макензи е много точен в исканията си.

Изпитваше неудобство, защото не биваше да го казва пред никого, но Чарлс Макензи мразеше свадливите възрастни секретарки, които се оплакваха, ако оставаха до по-късно, и не приемаха постоянните му изисквания. За тази работа бе нужна млада жена, която да издържа на темпото му, но шефът на личен състав не можеше да й обясни всичко това. По правило Макензи предпочиташе секретарки под трийсет години. Дори Грейс бе чула това.

— Иска някоя бърза, която да си върши чудесно работата и да не му се пречка по пътя му, докато я няма госпожица Уотърман. Разбира се, когато тя се върне, ти можеш отново да заемеш старото си място, Грейс. Става дума само за два месеца.

Вероятно той искаше да спи с нея, помисли си тя унило. Познаваше неговия тип мъже. И не желаеше да се забърква. Харесваше работата си и искаше да е с Уини. А двамата партньори, за които работеше, изобщо не я притесняваха. Те почти не й обръщаха внимание, затова тя ги харесваше.

— Имам ли избор? — намръщи се тя.

— Не — честно й отговори той. — Тази сутрин му представихме три досиета и той избра твоето. Ще бъде много трудно да му обясним, че ти не желаеш. — Погледна я мрачно. В интерес на истината не очакваше тя да се противопостави. Щеше да бъде зле и за него ако тя откажеше, а Чарлс Макензи не бе свикнал да не получава онова, което поиска.

— Страхотно. — Тя се облегна назад на стола.

— Сигурен съм, че можем да уредим повишение на заплатата, съответно на мястото, което заемаш. — Това обаче не я успокои. Повече от всичко на света тя не искаше да работи за някакъв възрастен мъж, който имаше мерак да се гони с двайсет и двегодишната си секретарка около бюрото. Наистина не желаеше това да й се случва. Ако той си го позволеше, тя щеше да напусне на момента. Очевидно трябваше да започва да си търси друга работа. Щеше да опита няколко дни и ако той се окажеше мерзавец, тя щеше да си тръгне, но, разбира се, не сподели това с шефа на личен състав. Помисли си го само на ум.

— Чудесно — рече тя с леден тон. — Кога започвам?

— След обедната почивка. Господин Макензи имаше труден предобед, тъй като нямаше кой да му помага.

— Между другото, на колко години е госпожица Уотърман? — Тя бе разбрала думите му.

— Струва ми се на двайсет и пет или на двайсет и шест. Не съм сигурен. Тя е превъзходна. Работи с него от три години.

Може би са имали връзка, реши Грейс, а после са се скарали и сега тя си търси друг работа. Всичко бе възможно. Щеше да разбере сама след час. Шефът на личен състав й поръча да отиде в кабинета на господин Макензи в един часа. Тя слезе да прибере нещата си и съобщи на Уини.

— Прекрасно! — възкликна от сърце Уини. — Ще ми липсваш, но това е голям успех за теб!

Грейс не приемаше нещата така и едва не се разплака, когато едно момиче от машинописното отделение дойде да я замества. Сбогува се с двамата съдружници, за които бе работила близо шест месеца и пое с чантата с нещата си към кабинета на господин Макензи на двайсет и деветия етаж. Уини обеща да й се обади по-късно следобед, за да разбере как се справя.

— Изглежда ми мерзавец — прошепна й Грейс, но Уини беше на обратното мнение.

— Не е. Всички, които работят с него, го обичат.

— Обзалагам се — рязко възрази Грейс и целуна Уини по бузата, преди да тръгне.

Все едно напускаше дома си.

Когато се качи горе, бе в отвратително настроение. Дразнеше я произволът на ситуацията. Нямаше време да обядва и ужасно я болеше глава. Освен това май наистина се разболяваше от дългата разходка под дъжда предишната вечер. А дори новият й офис със забележителната гледка към Парк авеню, която се разкриваше от прозорците му, не я ободри. Отнасяха се към нея като към кралска особа и дори три от секретарките, които работеха наблизо, си направиха труда да дойдат да се запознаят с нея. Все едно се намираше в малък клуб и ако беше в по-добре настроение, би признала, че всички бяха много мили.

Прегледа някои документи, които й бе оставил шефът на личен състав и списък инструкции от новия й началник за следобедните й задачи. Бяха главно проучвателни обаждания и някои лични също, уговаряне на среща с шивача му, с фризьора и резервация за „21“ за следващата вечер за двама души. Колко секси, мина й през ума, когато прочете списъка. После се захвана с телефона.

Когато той се върна от обяд в два и половина, тя се бе обадила навсякъде, където той искаше, беше приключила наполовина проучването и бе приела няколко съобщения. Във всички случаи беше дала и получила необходимата информация и нямаше нужда той отново да звъни, само за да разбере интересуващите го решения. Много бе изненадан от бързината й, но не толкова, колкото тя от него. „Старецът“, когото очакваше да види, бе четирийсет и две годишен мъж, висок, широкоплещест, с дълбоки зелени очи, лъскава черна коса, посребряла на слепоочията. Имаше масивна челюст, която му придаваше вид на филмова звезда и изобщо не беше високомерен. Сякаш дори не си даваше сметка, че е хубав. Влезе много тихо след работен обяд с един от другите партньори на долните етажи. Беше непринуден и дружелюбен, когато се здрависа с нея и я похвали за бързо свършената работа.

— Ти наистина си толкова добра, колкото ми казаха, Грейс. — Усмихна й се топло и тя незабавно се закле да не му се дава. Нямаше да отстъпи заради външния му вид или заради поста му, независимо какво е правила госпожица Уотърман с него. Що се отнасяше до Грейс, тя нямаше да бъде част от обслужването. Беше изключително официална с него и не особено любезна.

През следващите две седмици тя уреждаше всичките му срещи, както служебните, така и личните, оправяше се с обажданията, присъстваше с него на деловите му разговори, водеше точни бележки и се утвърди като почти идеалната секретарка.

— Добра е, нали? — попита собственически Том Шорт, когато видя за няколко минути преди една среща Макензи сам.

— Да — отвърна старшият партньор предпазливо и без ентусиазъм, както забеляза Том.

— Харесваш ли я? — Том веднага усети колебанието му.

— Честно ли? Не. Много е несговорчива и цял ден е яхнала метлата. Тя е най-напрегнатото човешко същество, което познавам. Направо имам желанието да я залея с кофа вода.

— Грейс? — Старият й шеф бе озадачен. — Тя е толкова приятна и лесна за контакт.

— Възможно е просто да не ме харесва. Господи, нямам търпение Уотърман да се върне.

Четири седмици по-късно обаче Елизабет Уотърман им съобщи новини, които ги разстроиха дълбоко и двамата. Тя бе мислила дълго, но след злополуката и отношението на хората към нея, докато лежала просната в метрото със счупена ябълка и крак, тя решила да напусне Ню Йорк завинаги и когато оздравее, да се върне във Флорида, откъдето всъщност беше.

— Предполагам, че тази новина не е добра и за двама ни — открито каза Чарлс Макензи на Грейс, когато чу за Уотърман.

В продължение на шест седмици Грейс беше вършила безукорно работата си при него, но извън нея не му бе казала и дума. Той се отнасяше с нея дружелюбно и не се заяждаше, но всеки път, когато го видеше и забележеше отново колко е хубав и колко непринудено се държи с нея и с всички останали, тя го намразваше още повече. Беше си внушила, че познава мъжете от неговия тип, според нея той просто чакаше възможност да й се нахвърли и да упражни сексуален тормоз, подобно на Боб Суонсън, ала тя нямаше да се даде. Никога повече. И със сигурност нямаше да отстъпи пред него. Седмица след седмица тя ставаше свидетел как в „Сейнт Андрю“ прииждаха жени и това й напомняше отново и отново колко лоши са мъжете, колко опасни са и колко неприятности могат да ти донесат, ако им повярваш.

— Не се чувстваш добре тук, нали, Грейс? — Попита я най-сетне с любезен тон Чарлс Макензи и тя отново забеляза колко зелени са очите му и си помисли колко много жени са се влюбвали в него през живота му, включително Елизабет Уотърман, а един Господ знае кои други още.

— Може би не съм точната секретарка за вас — отвърна тя тихо. — Нямам опита, от който се нуждаете. Никога преди не съм работила в такава адвокатска фирма, нито за толкова важна особа като вас. — Тя му се усмихна, но продължаваше да изглежда напрегната както винаги.

— С какво си се занимавала преди това? — Той бе забравил.

— Две години работих в агенция за модели — отвърна тя, чудеше се каква е целта му. Може би щеше да нанесе удара сега. Би трябвало най-сетне. Поне всички го правеха.

— Като модел? — попита я, не беше никак изненадан, ала тя поклати глава в отговор.

— Не, като секретарка.

— Там трябва да е било доста по-интересно, отколкото в адвокатската фирма. Моята работа не е толкова вълнуваща. — Той се усмихна и й се стори изненадващо млад. Знаеше, че е бил женен за известна актриса, но не са имали деца. Бяха разведени от две години и според повечето сведения той излизаше с много жени. Поне тя беше направила доста резервации за вечеря за него, но не всички бяха за среща с жени. Някой път вечеряше с партньори и клиенти.

— Повечето професии не са толкова интересни — рече разсъдително Грейс, изненадана, че той е готов да прекара толкова много време с нея. — Поне моята в агенцията не беше нищо особено. Всъщност — започна тя, защото й мина друга мисъл, — тази работа ми харесва повече. Хората тук са много по-приятни.

— Тогава аз съм причината — отбеляза той малко тъжно, сякаш тя бе наранила чувствата му.

— Какво искате да кажете? — Тя не го разбираше.

— Е, очевидно не изпитваш удоволствие от работата и след като харесваш адвокатската фирма, значи причината за неудовлетворението ти съм аз. Ако трябва да бъда честен с теб, Грейс, имам чувството, че не ти допада да работиш с мен. Изпитвам усещането, че те правя нещастна всеки път, когато вляза в кабинета. — Тя се изчерви от неудобство при думите му.

— Не… аз… наистина съжалявам… не исках да създавам такова впечатление…

— Тогава каква е причината? — Той искаше да се изясни с нея. Беше най-добрата секретарка, която някога бе имал. — Мога ли да направя нещо, за да изгладя отношенията ни? След като Елизабет напуска за постоянно, или ще трябва да се сработим, или да се разделим, нали?

Грейс кимна, притеснена, че неприязънта й към него се оказваше толкова видна. Той наистина не бе направил нищо лошо. Враждебността й се основаваше единствено на представата, която тя си бе изградила за него. Истината бе, че той не бе такъв флиртаджия, за какъвто го смяташе Грейс. Само неговият брак с прочутата актриса, твърде изложен на вниманието на обществото, му бе спечелил тази репутация.

— Наистина съжалявам, господин Макензи. Ще се опитам да облекча нещата за вас оттук насетне.

— Аз също — отвърна той любезно и когато той излезе от кабинета, тя се почувства до известна степен виновна. Угризенията й нараснаха в деня, когато Елизабет Уотърман дойде с патерици да се сбогува с него. Тя каза, че се чувствала все едно напуска дома си отново и че той бе най-милият човек, когото познавала. Плака, когато се сбогува с Чарлс Макензи и с всички от фирмата. Грейс не остана с чувството, че Елизабет приключва любовна връзка, а усети, че тя наистина напуска с мъка много обичан работодател.

— Какво става горе? — попита я Уини един следобед.

— Всичко е наред. — Грейс изпитваше притеснение да й признае колко нелюбезна е била. Тя не бе завързала никакви приятелства на двайсет и деветия етаж засега, а старите й шефове разбраха от няколко души колко несговорчиво се държи. Знаеше много добре каква репутация си бе спечелила и си даваше сметка, че я заслужава. Стана й още по-неудобно, защото Уини беше чула от много хора, че Грейс се държала строго с господин Макензи.

След като той поговори с нея, тя направи усилия да е по-любезна с него и поне наистина започна да изпитва удоволствие от работата си. Вече се бе примирила с факта, че няма да се върне при Уини и двамата младши съдружници. Не се съпротивляваше повече и си беше признала, че работата с него бе много по-интересна, когато изведнъж през май Чарлс Макензи й каза, че ще заминава за Лос Анжелос и тя трябва да го придружи. Тя едва не получи нервен припадък и цялата се тресеше, когато каза на Уини, че възнамерява да откаже да пътува с него.

— Защо, за Бога? Грейс, това е възможност!

За какво? Да легне с шефа си? Не! Нямаше да го направи. В представите й всичко бе предварително измислено и тя щеше да попадне в капан. Ала когато на следващия ден се запъти да му каже, че няма да пътува, той й благодари, че е много любезно от нейна страна да отдели от свободното си време и да го придружи, тя се почувства неловко и не посмя да му откаже. Мина й през ум дори да напусне, но за своя голяма изненада вместо това отиде в „Сейнт Андрю“ да разговаря с отец Тим за пътуването.

— От какво се страхуваш, Грейс? — попита я той внимателно. Страхът бе сложил отпечатъка си върху нея и тя си даваше сметка.

— Страхувам се… о, не знам — притесняваше се да му каже, ала знаеше, че трябва заради себе си, — че той ще е като всички други мъже в живота ми и ще опита да се възползва от мен или още по-лошо. Когато пристигнах тук, най-сетне се бях освободила от кошмара, а сега с това глупаво пътуване до Калифорния всичко започва отново.

— Той показвал ли е някога, че иска да се възползва от теб — попита я спокойно отец Тим, — проявявал ли е сексуален интерес? — Той разбираше за какво иде реч и от какво се страхува тя.

— Всъщност, не — призна тя, но все още бе унила.

— Дори и малко? Бъди честна към себе си. Трябва да различиш истината от въображаемото.

— Е, добре, не, дори и най-малко.

— Тогава какво те кара да мислиш, че сега той ще се промени?

— Не знам. Хората не взимат секретарките си, когато пътуват, освен ако не искат… разбираш ме. — Той се усмихна заради целомъдрения й подход в разговора с него. В живота си бе чувал много по-лоши неща, много по-шокиращи случки. Дори нейната собствена история не би го шокирала.

— Някои хора взимат секретарките при пътуване без „разбираш ме“. Може би той наистина се нуждае от помощта ти. А ако се държи лошо, ти си голямо момиче, качи се на самолета и се върни. И край.

— Може и така да направя. — Тя размисли върху този вариант и кимна утвърдително.

— Ти държиш всичко в ръцете си. На това учим хората тук. Ти го знаеш по-добре от всеки друг. Можеш да си тръгнеш във всеки един момент, когато пожелаеш.

— Добре. Може би ще замина с него. — Тя въздъхна и го погледна с благодарност, без все още да е напълно убедена.

— Постъпи както смяташ за правилно, Грейс. Но не взимай решения, под влияние на страха. Те не водят човека доникъде. Постъпи както е добре за теб.

— Благодаря ти, отче. — На следващата сутрин каза на Чарлс Макензи, че е напълно готова да замине за Калифорния с него. Все още таеше лоши предчувствия за пътуването, но няколко пъти си повтори, че ако той не се държи както трябва, тя ще си купи билет и ще се прибере. Така бе най-просто, а и тя имаше кредитна карта и нямаше за какво да се безпокои.

Той мина да я вземе с лимузина за летището и когато тя излезе, носеше малка чанта и изглеждаше много нервна. Чарлс Макензи се обади от колата на няколко души и й продиктува бележки. Побъбри с нея няколко минути, после чете вестник. Не изглеждаше да проявява особен интерес към нея, а тя можеше да се закълне, че едно от телефонните обаждания беше на жена. Знаеше, че има някаква видна персона от женски пол, която му се обаждаше често на работа и изглежда той я харесваше. Ала Грейс нямаше чувството, че той е лудо влюбен в някоя поне за момента.

Летяха за Лос Анжелос в първа класа и той работи почти през целия път, а Грейс гледа филм. Целта на пътуването му беше да приключи финансовата част на голяма филмова сделка на свой клиент. Същият клиент имаше адвокат от бранша на Западния бряг, но Макензи представляваше големите пари в сделката и беше интересно да се наблюдава как работи.

Още по-интересно стана, когато пристигнаха в Лос Анжелос. Кацнаха следобед, местно време, и се запътиха направо към кантората на другия адвокат, а Грейс бе очарована от срещите през деня. Те продължиха до шест часа, което бе девет часа за нея и за Чарлс Макензи по нюйоркско време. След това той имаше среща за вечеря и я остави в хотела, като й каза да си поръча каквото иска в стаята си. Бяха отседнали в хотел „Бевърли хилс“ и тя трябваше да признае, че бе развълнувана от срещата си с четири кинозвезди, които минаха през фоайето.

Опита се да открие номера на Дейвид Глас вечерта, но не го намери нито в Бевърли хилс, нито в Лос Анжелос и беше разочарована. Не бе го чувала от години, но би й било приятно да го види. Имаше обаче чувството, че жена му бе поискала от него да прекрати връзката си с нея. Бе го доловила от на пръв поглед незначителни неща, които откри в писмата му. Нямаше вест от него от раждането на първото му дете. Би било добре, ако можеше да му съобщи, че тя се справя добре, че има добра работа и е щастлива в новия си живот. Надяваше се при него всичко да е наред и съжаляваше, че не може да го намери. Все още понякога мислеше за него, а от време на време много й липсваше.

Поръча си храна в стаята и гледа телевизия, а после поиска да й донесат касетка с един филм, който искаше да гледа от години, но все нямаше време. Беше комедия и тя се смя високо на глас сама в стаята си. После затвори всички прозорци и врати и дори сложи веригата. Донякъде очакваше Чарлс Макензи да почука на вратата й, когато се прибере и да се опита да влезе, но необезпокоявана тя спа непробудно до седем часа сутринта.

Той се обади и й определи среща в ресторанта на хотела, на закуска й разказа какви срещи предстоят за днешния ден и какво се очаква от нея. Подобно на Грейс, Чарлс Макензи бе много организиран и изпитваше удоволствие от работата си, винаги улесняваше нещата, като й обясняваше най-подробно как точно ще се развиват събитията.

— Вчера отхвърли много работа — похвали я той, изглеждаше много стилно в сив костюм и колосана бяла риза. Приличаше повече на нюйоркчанин, отколкото на жител на Лос Анжелос. Тя бе в розова копринена рокля, наметната през раменете с подходящ пуловер. Беше купила роклята преди две години в Чикаго и в нея нямаше толкова строг вид, колкото дрехите, с които ходеше на работа в адвокатската фирма.

— Много си хубава днес — отбеляза той мимоходом, а тя се скова цялата, ала той не забеляза нищо. — Снощи видя ли някои кинозвезди във фоайето?

В този миг, забравила за думите му по повод външния й вид, тя се оживи и му разказа за четиримата, които бе срещнала, и за филма, който я накарал да се смее на висок глас. В един миг те почти се сприятелиха и той го почувства. Тя се отпусна малко, което го улесни. Беше много трудно да контактува с нея, след като бе толкова напрегната, понякога се чудеше защо е такава, но никога не се осмели да я попита.

— И аз обичам този филм — разсмя се той, когато се сети за него. — Гледал съм го три пъти, когато излезе. Мразя потискащите филми.

— И аз — призна тя, в този момент пристигна и закуската им. Той си бе поръчал бъркани яйца с бекон, а тя — овесени ядки.

— Не се храниш достатъчно — думите му прозвучаха бащински.

— А вие внимавайте за холестерина — сгълча го тя, защото макар той да бе съвсем слаб, яйцата и бекона не бяха полезни.

— О, Боже, спести ми го. Жена ми беше вегетарианка и будистка. Всички в Холивуд са такива. Струваше си да се разведа само за да мога на спокойствие отново да ям сандвичи със сирене. — Той се усмихна на Грейс и тя се засмя въпреки вътрешните си резерви.

— Дълго ли бяхте женен?

— Достатъчно дълго — ухили се той, — седем години. — Беше разведен от две. Раздялата му излезе близо милион долара, но си струваше въпреки финансовото затруднение, в което изпадна. Оттогава никой не бе завладявал сериозно сърцето му и единственото, за което искрено съжаляваше, бе, че няма деца. — Бях на трийсет и три, когато се ожених за нея и по онова време бях сигурен, че да съм съпруг на Мишел Ендрюс бе осъществяване на всичките ми молитви. Оказа се, че да си женен за най-известната филмова звезда на Щатите не е толкова лесно, колкото си представях. Тези хора плащат висока цена за славата си. По-висока, отколкото ние, останалите, си представяме. Печатът е настроен враждебно към тях, публиката иска да притежава душите им… не можеш да оцелееш по друг начин, освен да се отдадеш на религия или наркотици, а нито едно от тях не е идеалното разрешение, що се отнася до мен. Само да се обърнем и веднага излизаше поредното заглавие, поредният скандал. Беше трудно да се живее по този начин и в крайна сметка платихме данъка си. Сега сме добри приятели, но преди три години не беше така.

От списание „Пийпъл“ Грейс знаеше, че оттогава тя се омъжвала два пъти, първо за млада рок звезда, после за импресариото си.

— Освен това аз бях твърде консервативен за нея. Твърде скован. Твърде отегчителен. — Грейс смяташе, че всъщност той е предложил на съпругата си единствената стабилност, която бе имала и би имала и в бъдеще. — А ти? Омъжена ли си? Сгодена? Разведена седем пъти? На колко години си, все забравям. На двайсет и три?

— Почти — изчерви се тя, — ще ги навърша през юли. Не, нито съм омъжена, нито съм сгодена. Твърде умна съм и за двете, много благодаря.

— О, да, бабче, я ми изнеси една лекция. — Той се разсмя и тя се опита да не мисли колко привлекателен е. Наистина не желаеше да го опознава. — На двайсет и две ти си твърде млада дори, за да се срещаш с някого. Надявам се, че не го правиш. — Той се шегуваше, но бе улучил истината и го почувства.

— Не излизам с никого.

— Наистина? Сериозно?

— Може би.

— Да не би да смяташ да станеш монахиня, когато пораснеш и приключиш с кариерата си в адвокатската фирма? — Той бе заинтригуван, защото тя се разкриваше малко по малко. Без съмнение беше интересно момиче. Интелигентна и умна и също забавна, ако поискаше да го покаже, което не ставаше често.

— Имам приятелка, която наистина ме убеждава да стана монахиня.

— Коя е тя? Трябва да си поговоря с тази приятелка. В наши дни монахините изобщо не са на мода. Не го ли знаеш?

— Изглежда не — Грейс отново се засмя, — тя е монахиня. Сестра Юджин. Страхотна е.

— О, Боже, ти си религиозна фанатичка. Знаех си. Защо съм орисан с хора като теб… жена ми искаше да домъкна от Тибет Далай лама, за да живеел с нас… вие всички сте луди! — Той се престори, че я отпъжда, докато сервитьорът наливаше кафе и Грейс му се смееше.

— Не съм религиозна фанатичка, кълна се. Понякога обаче е привлекателно. Животът им е толкова прост.

— И толкова откъснат от реалността. Можеш да помагаш на света, без да се отказваш от него — сериозно отбеляза той. Позицията му по този въпрос бе категорична. Той обичаше да помага на хората, без да заема крайни позиции. — Откъде познаваш тази монахиня? — Той продължаваше да проявява любопитство, а и двамата трябваше да тръгнат от хотела едва след десет минути.

— Работим заедно на едно място, където ходя като доброволка.

— И къде е това? — Докато разговаряше с него, тя забеляза, че той е гладко избръснат и всичко по него е безупречно, но се опита да не обръща внимание. Това бе само бизнес.

— Казва се „Сейнт Андрю“, в Долен Ийст Сайд. Приют за малтретирани жени и деца.

— Ти работиш там? — Той бе силно изненадан, тя представляваше нещо повече, отколкото бе очаквал, макар да бе млада и понякога да беше раздразнителна. Започваше да я харесва все повече.

— Да. Работя там три пъти седмично. Това е невероятно място. Те приемат стотици хора.

— Никога не съм допускал, че може да се занимаваш с подобно нещо — честно призна Чарлс.

— Защо не? — изненада се тя на свой ред.

— Защото това е огромен ангажимент, много работа. Повечето момичета на твоите години биха отишли на дискотека.

— Никога през живота си не съм ходила.

— Ще те заведа, но съм твърде стар и майка ти вероятно няма да те пусне с мен — предложи той, без изобщо да й внушава чувството за заплаха и този път дори Грейс не реагира. Ала тя не му каза, че всъщност няма майка.

Лимузината дойде да ги отведе на срещите няколко минути след десет часа. На следващия ден те сключиха сделката навреме, за да заминат за Ню Йорк с полета в девет вечерта и се прибраха в шест часа на следващата сутрин. Когато се приземяваха, той й каза да си вземе почивен ден. Двата дни бяха доста натоварени, а в самолета не бяха мигнали. Той продължи да работи, а тя му помагаше.

— А вие взимате ли си почивен ден? — попита го тя.

— Не мога. В десет имам среща с „Арко“ и ми предстои доста работа. Освен това ще обядвам с партньорите, а има и някои жалби, които искам да обработя.

— Тогава и аз идвам на работа.

— Не бъди глупава. Мога да се справя заедно с госпожа Макферсън или с някое момиче от машинописното бюро.

— Щом вие работите, значи и аз съм там. Нямам нужда от почивен ден. Ще спя довечера. — Тя бе съвсем категорична.

— Радостите на младостта. Сигурна ли си? — Той я погледна сериозно. Тя се превръщаше в такава, каквато другите твърдяха, че е — лоялна, усърдна и приятна за компания. Доста време трябваше да мине.

Остави я пред тях на път за вкъщи и й поръча да не бърза, а ако промени решението си, да не се притеснява. Ала тя отиде на работа преди него. Бе напечатала всички бележки от самолета и необходимите справки за срещата му в десет часа бяха на бюрото му, както и няколко досиета, които знаеше, че ще му потрябват. Кафето му бе приготвено точно както го обичаше.

— О-о! — Той й се усмихна. — С какво заслужих всичко това?

— Вие ме понасяхте през последните три месеца. Държах се много лошо, за което съжалявам. — В Калифорния той бе перфектен джентълмен и тя бе готова да се сприятели с него.

— Но сега не се държиш вече лошо. Предполагам, че съм доказал себе си. И двамата го направихме. — Изглежда разбираше всичко идеално и й бе истински благодарен за достойнствата на работата й и за вниманието, което незабавно обръщаше на подробностите.

Същия следобед в три и половина той насила я накара да се прибере вкъщи и я заплаши, че ако не го послуша, ще я уволни. Ала нещо се бе променило в отношенията им и двамата го знаеха. Вече бяха съюзници, а не врагове и тя бе готова да му помага.