Горчива орис

12

На другия ден Чарлс я посети два пъти, а през следващите три седмици идваше по веднъж или два пъти дневно, докато най-сетне я изписаха от „Белвю“. Тя вече се придвижваше по-лесно с патериците и се обслужваше сама, но все още не беше достатъчно издръжлива, както би искала. Лекарят й препоръча да изчака още две седмици, преди да се върне на работа.

Чарлс се справяше с помощта на временни секретарки и Грейс се чувстваше много виновна, ала той най-много настояваше да не бърза да се връща на работа, изобщо да не се появява, докато не се усети готова.

В болницата прекарваха часове заедно. Тя съзнаваше, че за да е с нея той отменяше всичките си ангажименти, ала се преструваше, че не забелязва. Смееха се, разговаряха, играеха карти, той се шегуваше с нея. Не я насилваше да споделя тайните си, помагаше й да се разхожда по коридора и я уверяваше, че не се вижда никакъв белег, а когато тя се оплака колко неприятни са болничните халати, той й купи луксозни нощници от „Пратези“. В известен смисъл тези неща я притесняваха, тя все още бе неспокойна, тревожеше се докъде ще доведе всичко това, ала вече не бе възможно да го спре. Ако той не дойдеше на обяд, тя не се хранеше, а ако го нямаше вечер, чувстваше се толкова самотна, че едва издържаше. Всеки път, когато зърваше лицето му на вратата на болничната стая, тя заприличваше на дете, което е открило единствения си приятел или мечето си, или дори майка си. Той се грижеше за всичко, свързано с нея, говореше с лекари, обаждаше се на консултанти, уреди застраховката й. Никой във фирмата нямаше представа доколко е близък с нея, дори Уини не знаеше по колко време прекарваха заедно. Животът бе научил Грейс да пази тайните си.

Ала щом се прибра вкъщи, тя се уплаши, че всичко ще се промени. Притеснението й продължи обаче два часа, след което той се появи в апартамента й с шампанско, балони и обяд като за пикник. Преди това я бе докарал в лимузина под наем от болницата и я бе оставил за малко сама, за да свърши някои задачи.

— Какво ще си помислят хората? — попита го тя, докато се возеха в колата от болницата към Осемдесет и четвърта улица. Тя си въобразяваше, че едва ли не всички знаят как шефът й стои по цял ден при нея и това ще се появи написано на улични плакати.

— Да ти кажа право, не мисля, че някой изобщо го интересува. Освен нас. Всички са заети и скапват живота си. Да ти кажа право, аз не мисля, че ние разсипваме нашия. Ти си най-хубавото нещо, което се е случвало в живота ми. — Повтори й същото, когато се върна с обяда. Освен това донесе със себе си малка синя кутийка, в която имаше тънка златна гривна.

— А това защо? — попита тя, стъписана от щедростта му. Беше я взел от „Тифани“, подхождаше й чудесно, ала тя не бе сигурна дали трябва да я приеме.

Той се разсмя.

— Знаеш ли какъв ден е днес?

Тя поклати глава. Беше изгубила представа за датите, докато бе в болницата. Прекара там четвърти юли, но не обърна голямо внимание.

— Днес е рожденият ти ден, глупаво момиче. Затова ги накарах да те изпишат днес вместо в понеделник. Не можеш да останеш в болницата на рождения си ден! — Сълзи напълниха очите й, когато разбра какво е направил той, дори бе донесъл малка торта от „Грийнбъргс“. Беше цялата шоколадова, много богата, невероятно сладка и вкусна.

— Как направи всичко това за мен? — Тя се почувства засрамена, но много доволна. След нападението само я глезеше. Никой не бе се държал така мило към нея през целия й живот.

— С лекота — отвърна той. — Нямам деца. Може би трябва да те осиновя. Това е идея. И по всяка вероятност това ще опрости нещата за теб, нали? — Тя се засмя на предложението. Сигурно щеше да е по-лесно, отколкото да трябва да се справя с чувствата и страховете си от евентуална връзка с него.

След като се върна в апартамента, отношенията им се промениха на пръв поглед незабележимо. Бяха много по-интимни, по-близки и им ставаше все по-трудно да се преструват, че са просто приятели. Изведнъж се оказаха насаме без сестрите наоколо, които да присъстват на срещите им или да ги прекъсват. Отначало Грейс се срамуваше, а той се правеше, че не забелязва. Беше донесъл смешна касинка на медицинска сестра заедно с тортата, обяда и подаръка, сложи си я и я накара да си легне, за да почива. Гледа заедно с нея телевизия и приготви вечеря в малката й кухня. Тя настояваше да помага, но въпреки протестите й той я настани да седне на стол и да гледа.

— Не съм безпомощна, разбери — възпротиви се тя бурно.

— Безпомощна си. Не забравяй, шефът съм аз — разпореди се той и тя се засмя. Беше толкова приятно да е с него и толкова удобно. След вечеря се изтегнаха на леглото й, разговаряха, той държеше ръката й, но бе много уплашен да стигне малко по-далече и се питаше какво ще се случи, ако го направи. Най-сетне, след като му бе невъзможно да издържа повече, той се обърна и я попита за онова, което искаше да разбере от седмици.

— Страхуваш ли се от мен, Грейс? Имам предвид физически… не искам да правя нищо, което ще те уплаши или нарани.

Тя бе трогната от въпроса му. От два часа лежеше до нея на леглото и държеше ръката й. Бяха като стари приятели, ала помежду им несъмнено протичаше ток. А сега уплашеният бе Чарлс. Не искаше да прави нищо, което би застрашило връзката им или заради което би я загубил.

— Понякога се страхувам от мъжете — откровено отговори тя.

— Някой ти е причинил нещо ужасно, нали? — Грейс кимна в отговор. — Непознат? — Тя поклати глава и последва дълга пауза.

— Баща ми. — Имаше и други неща и тя знаеше, че ще трябва да му ги обясни. Тя въздъхна, взе ръката му и целуна пръстите му. — През целия ми живот хората са се опитвали да ме наранят или да се възползват от мен. След… след смъртта му… първият ми шеф се опита да ме съблазни. Беше женен, не знам… беше толкова противно. Той просто смяташе, че има право да ме използва. Друг мъж, с който имах делови отношения, се опита да стори същото. — Говореше за Луис Маркес, все още не искаше да обяснява всичко докрай на Чарлс, макар да си даваше сметка, че ако връзката им стане сериозна, ще й се наложи. — Този мъж ме заплашваше, че ако не спя с него, ще загубя работата си. Идваше в жилището ми. Беше отвратително… имаше един друг, с когото излизах. Но и той направи същото — използва ме, измами ме, не даваше пет пари. Сложи нещо в питието ми и на мен ми стана много лошо. Но в крайна сметка не ме изнасили. Отначало бях уплашена, че може би го е направил, след като ме е дрогирал, но не беше. Само дето след това ме направи на глупачка. Беше истинско копеле.

Чарлс я гледаше изумен. Не можеше да си представи, че хората бяха способни на подобни низости. Особено към някой, когото познаваше. Беше потресаващо.

— Как разбра, че не те е изнасилил? — попита я той с мъка в гласа, не го напускаше мисълта какво е преживяла тя.

— Съквартирантката ми ме заведе при позната лекарка. Нищо не се бе случило. Ала той се престори, че е станало и разказа на всички. Казал на шефа ми, той затова започна да ме задиря и очакваше да спя с него. По тази причина напуснах работата си и Чикаго.

— За мой късмет — усмихна се той и я прегърна през раменете, притегли я по-близо.

— Това са единствените мъже, с които съм имала нещо общо. Излизах само с онзи тип в Чикаго, който после ме измами. В гимназията не съм имала гадже… заради баща ми…

— Кой колеж завърши? — попита той и при спомена тя се засмя.

— В Дуайт, Илинойс — отвърна тя честно.

— И с кого излизаше там? — Този път тя се разсмя силно, като си спомни какъв избор имаше.

— С никого. Това беше един вид девически колеж. — Ала тя си даде сметка, че скоро ще трябва да му каже. Не искаше това да става точно на рождения й ден. За нея разказът бе твърде мъчителен, а толкова хубаво си прекарваха. Това бе най-чудесният й рожден ден, независимо, че по тялото й имаше счупвания, шевове и се движеше с патерици. С вечерята, подаръка и милото си отношение той компенсираше всичко преживяно и много години самота.

Не искаше да я насилва повече, ала държеше да разбере съвсем точно друго.

— Прав ли съм като смятам, че не си девствена?

— Прав си — тя го погледна, хубостта й спираше дъха му, както бе облечена в син сатенен халат, купен от него.

— Просто се питах… но от дълго време не е имало никой, нали?

Тя кимна.

— Обещавам ти, някой път ще поговорим за това… само не тази вечер… — Той също предпочиташе да не разговарят на рождения й ден. Правилно допускаше, че за нея ще е трудно, а не искаше да разваля вечерта й.

— Когато бъдеш готова… просто исках да знам… никога не бих направил нещо, което да те уплаши. — Ала когато изрече думите и я видя обърната с лице към него, го обзе силен и непреодолим копнеж към нея. Нежно взе лицето й в длани и много внимателно я целуна. В началото тя му се стори предпазлива, но после почувства, че му отвръща. Той лежеше до нея и я държеше в обятията си, отново я целуна, желаеше я страстно, ала не си позволи ръцете му да тръгнат по тялото й.

— Благодаря ти — прошепна тя и този път сама го целуна. — За това, че си толкова добър и търпелив с мен.

— Не предизвиквай съдбата — почти изстена той, след като отново я целуна. Нямаше да е никак лесно. Ала той бе твърдо решен да я върне към нормалния живот. Беше си дал дума да я спаси — каквото и да му струваше и независимо след колко време.

Напусна апартамента късно през нощта, след като я бе сложил в леглото и тя почти бе заспала. Целуна я отново и си тръгна. Беше взел от нея ключ, за да не й се налага да става и да заключва вратата след него. На следващата сутрин тя тъкмо се оправяше в банята и вчесваше косата си, когато се сепна, чувайки го да влиза в жилището. Носеше портокалов сок и кифли с извара, както и вестник „Ню Йорк Таймс“, направи й бъркани яйца с бекон.

— Имат много холестерин, това е полезно за теб, повярвай ми. — Тя му се усмихна, а той я накара да се облече. Изведе я на кратка разходка по Първо авеню, а когато се умори, я върна обратно. Същия следобед гледа бейзболен мач, докато тя спеше в прегръдката му. Изглеждаше толкова красива и спокойна. А когато тя се събуди и го погледна, се запита възможно ли е да е толкова щастлива.

— Какво правите тук, господин Макензи? — Усмихна му се сънено тя, а той се приведе и я целуна.

— Дойдох, за да поработиш върху диктовките.

— Не се шегувай.

За вечерта поръчаха пица, той бе донесъл да си свърши малко работа, но категорично отказа тя да му помага. След като свърши, видя, че тя го наблюдава, чувстваше се виновна. Твърде далеч бяха стигнали, за да продължава да пази тайните си от него, макар да знаеше, че никога няма да я принуди да му разкаже.

— Струва ми се, че трябва да ти разкажа някои неща, Чарлс — започна тя тихо след няколко минути. — Имаш право да знаеш. След като ги чуеш, може би ще промениш отношението си към мен. — Беше време да го направи, преди да са стигнали по-далеч. Не всеки щеше да поиска жена, извършила убийство. Всъщност, според нея, повечето мъже не биха я пожелали. Може би така щеше да стане и с Чарлс.

Той взе ръцете й в своите, преди тя да започне и я погледна право в очите.

— Искам да знаеш, че каквото и да се е случило, каквото и да са ти направили, каквото и да си сторила, те обичам. Искам да чуеш това сега… и по-късно. — За пръв път й признаваше, че я обича и това я накара да се разплаче, преди да започне да говори. Ала сега искаше той да я слуша и да разбере какво изпитва, след като е чул всичко. Възможно бе тогава отношенията им да се променят.

— И аз те обичам, Чарлс — каза му тя, държеше го за ръцете, очите й бяха затворени, по бузите й се стичаха сълзи. — Ала има много неща, които трябва да научиш за мен. — Тя си пое дълбоко дъх, опипа инхалатора в джоба си и започна от самото начало. — Когато бях малко момиченце, баща ми биеше майка ми непрекъснато… наистина непрекъснато… всяка вечер… с всичка сила… бях свикнала да чувам виковете й и ударите на юмруците му по нея… на сутринта виждах синините… тя винаги лъжеше и се преструваше, че нищо не е станало. Ала всяка вечер, когато той се прибираше, тя викаше и плачеше, а той отново я биеше. Когато се случват подобни неща, след известно време преставаш да водиш какъвто и да било живот. Не можеш да имаш приятели, защото те могат да разберат. Не можеш да кажеш на никого, защото могат да направят нещо на баща ти — тъжно отбеляза тя. — А и майка ми ме молеше да не казвам, затова започнах да лъжа, да прикривам, да се преструвам, че не знам и да се правя все едно нищо лошо не се е случило, така малко по малко човек се превръща в жив мъртвец. Това е всичко, което помня от детството си.

Тя отново въздъхна. Беше й трудно да му разказва, но трябваше. А той стисна ръката й още по-силно.

— После мама се разболя от рак — продължи Грейс. — Бях на тринайсет години. Имаше рак на матката, трябваше да я облъчват и… — тя се поколеба, търсейки точните думи, не го познаваше толкова добре. — Предполагам, че това я е променило… така че… — Очите й плувнаха в сълзи и тя почувства астмата да я задушава, но нямаше да допусне пристъп. Даваше си сметка, че е длъжна да му разкаже. Сега животът й зависеше от това толкова, колкото от момента, в който отвори очи в „Белвю“. — Тогава майка ми дойде при мен и ми каза, че трябва да се „погрижа“ за баща си, „да бъда добра с него“, да бъда „неговото специално малко момиче“ и така той ще ме обича повече от всякога. — Чарлс изглеждаше сериозно разтревожен от онова, което чуваше. — Отначало не разбрах какво има предвид, а после двамата с татко дойдоха в стаята ми една вечер и тя ме държа, за да спи той с мен.

— О, Боже. — Очите му се напълниха със сълзи, докато я слушаше.

— Държеше ме всяка нощ, докато не разбрах, че нямам избор. Длъжна бях да го правя. Ако се съпротивлявах, независимо че тя бе много болна, той щеше да я пребие. Нямах приятели, не можех да кажа на никого. Мразех себе си, мразех тялото си. Обличах се с износени стари дрехи, защото не исках никой да ме гледа. Чувствах се мръсна, беше ме срам, знаех, че това, което правя, е лошо, ала ако не го правех, той щеше да бие нея, също и мен. Понякога ме налагаше без причина, а после ме изнасилваше. Всъщност всеки път, когато спеше с мен, ме изнасилваше. Обичаше насилието, обичаше да ме наранява, също и майка ми. Веднъж, когато не исках да го правя, защото… — тя почервеня, отново се почувства на четиринайсет, — защото бях… в цикъл… той би майка ми толкова много, че тя плака цяла седмица. По това време ракът бе обхванал костите й и тя направо умираше от болка. След този случай безропотно го правех всеки път, когато поискаше, независимо какво ми причиняваше. — Тя си пое дълбоко въздух. Почти бе свършила. Бе чул най-лошото или по-голямата част от него, Чарлс плачеше безутешно. Тя нежно изтри сълзите от бузите му и го целуна.

— О, Грейс, съжалявам. — Силно желаеше да отнеме болката от нея, да изтрие миналото, да промени бъдещето й.

— Няма нищо… всичко е наред вече… — После тя продължи. — Майка ми умря след четири години. Отидохме на погребението, после дойдоха много хора. Стотици. Всички обичаха и ценяха баща ми. Той бе адвокат и приятел с целия град. Играеше с тях голф, ходеше на вечери в „Ротари клъб“ и на други подобни места във висшето общество. Той бил най-прекрасният човек в града, твърдяха хората. Човек, когото всички обичаха и комуто вярваха. Никой не знаеше какъв е всъщност. Той беше болен, много болен мъж, същинско копеле.

— В деня на погребението хората цял следобед разговаряха, пиха и ядоха, опитваха се да го успокоят. Ала него не го тревожеше нищо. Той имаше мен. Не знам защо, но в съзнанието ми всичко бе обвързано с майка ми. Правех го заради нея, за да не я малтретира той. Реших, че след като тя се помина, той ще си намери друга. Но, разбира се, той не искаше това. Имаше мен. Защо му трябваше друга? Поне не веднага. Когато всички си тръгнаха, аз изчистих, измих чиниите, прибрах всичко и заключих вратата на стаята си. Той дойде, заплашваше ме, че ще разбие вратата, взе нож и го използва като шперц, за да отвори ключалката. Повлече ме в неговата стая, нещо, което не бе правил преди. Винаги идваше в моята стая. Да отида в неговата спалня означаваше да се превъплътя в нея, сякаш завинаги щеше да е така и нямаше да се свърши до неговата или до моята смърт. Внезапно разбрах, че не мога да го направя. — Тя пак започна да се задушава, а Чарлс бе спрял да плаче, изумен от всичко чуто. — Не знам точно какво се е случило после. Той наистина ме малтретира същата вечер, удря ме, би ме и победи, завинаги бях негова и си позволяваше да ми нанася побой, да ме изнасилва и измъчва. После си спомних за пистолета, който майка ми държеше в нощното си шкафче. Не знаех какво точно щях да направя с него, да го ударя, да го изплаша или да го застрелям. Не помня нищо друго, освен че той ми причиняваше много силна болка и че бях уплашена и губех разсъдъка си от ужас, болка и страх. Той видя пистолета и се опита да ми го вземе, а следващото, което помня, е, че оръжието гръмна и кръвта му потече върху мен. Застреляла го бях в гърлото, бях прекъснала гръбначния му мозък и бях засегнала единия му дроб. Той падна върху мен, кървеше много силно, после не помня нищо, докато не дойде полицията. Не съм сигурна какво съм направила. Предполагам, че съм извикала полицията, защото след това разговарях с тях, загърната в одеяло.

— Каза ли им какво ти е сторил? — попита той обезпокоен, искаше да промени хода на събитията и се измъчваше, че е невъзможно.

— Разбира се, че не. Не можех да причиня това на майка ми. Нито на него. Мислех си, че му дължа пълно мълчание. Предполагам, че бях също толкова луда, колкото и той, но по мой собствен начин. Точно това става с децата и жените в такива ситуации. Те никога не си признават. Готови са по-скоро да умрат. Когато същата вечер ме арестуваха, повикаха психиатърка да разговаря с мен и тя ме изпрати на изследване в болницата, където откриха, че той ме е изнасилил или по-точно, че „някой е имал сношение“ с мен, според районния прокурор.

— Каза ли им изобщо истината?

— Не веднага. Моли, психиатърката, ме убеждаваше да й кажа. Тя знаеше. Ала аз я лъжех. Той продължаваше да ми е баща. Накрая обаче адвокатът ми преодоля съпротивата ми и аз им разказах.

— А после какво? Предполагам, че са те пуснали.

— Нищо подобно. Обвинението измисли версията, че съм искала да получа парите на баща си, затова съм го убила, за да взема всичко. „Всичко“ се свеждаше до една неголяма, но напълно ипотекирана къща и половината от адвокатската му практика, която бе доста по-ограничена от твоята. Все едно, нямах право на наследство, след като го бях убила. Нямах приятели. Не бях споделяла с никого. Учителите ми свидетелстваха, че съм разсеяна и странна, съучениците ми казаха, че не ме познават. Беше лесно да се повярва, че аз просто съм се нахвърлила и съм го убила. Неговият партньор излъга и твърдеше, че след погребението съм го разпитвала за татковите пари. Не бях разменила и дума с него, но той твърдеше, че татко му дължи много пари. Накрая той прибра всичко и ми остави петдесет хиляди долара с условието да напусна града и да не предявявам никакви претенции. Така и направих — между другото, още пазя парите. Не знам защо, но не мога да ги харча.

— Районният прокурор реши обаче, че аз съм убила баща си заради парите и че вероятно съм била с някой друг, а когато съм се прибрала вкъщи, баща ми се е ядосал и ми се е скарал, затова съм го убила. — Тя се усмихна горчиво при спомена за всяка подробност. — Обвинението дори представи версията, че съм се опитала да съблазня баща си. Намериха нощницата ми на пода, където той я хвърли, след като я разкъса, и твърдяха, че вероятно съм му се предлагала, а когато той не ме е пожелал, съм го застреляла. Обвиниха ме в убийство първа степен, за което присъдата е смъртно наказание. Бях седемнайсетгодишна, но ме съдиха като пълнолетна. Освен Моли и Дейвид, адвоката ми, никой друг не ми повярва. Баща ми беше твърде добър, твърде идеален, твърде обичан от обществото. Всички ме мразеха задето съм го убила. Дори признаването на истината не ме спаси. Беше твърде късно. Всички го обичаха.

— Осъдиха ме за непредумишлено убийство и получих две години затвор и две — условно. Изкарах близо две пълни години в изправителния център „Дуайт“, където — тя му се усмихна тъжно — завърших задочно колеж и придобих степен административен помощник. Всъщност то си беше истинско образование. Ако не бяха две затворнички — Люана и Сали, които бяха любовници, досега да съм мъртва. Една вечер ме похити затворническа банда, възнамеряваха да ме насилват сексуално и да ме превърнат в тяхна робиня, но Сали, моята съкилийничка, и Люана, приятелката й, ги спряха. Те бяха най-безмилостните, но и най-чудесните жени, които познавам и те ме спасиха. След това никой не смееше да ме докосне, а те също се държаха добре. Дори не знам къде са сега. Люана вероятно още е в затвора, а Сали би трябвало да е излязла, освен ако не е направила някоя глупост, за да остане с Люана. Когато ме освобождаваха, те ми поръчаха да ги забравя и да оставя всичко зад себе си.

— Повече никога не се върнах вкъщи, а когато отидох в Чикаго, служителят, който трябваше да ме контролира по време на условната присъда, ме заплашваше да ме върне обратно в затвора, ако не спя с него. Някак си успях да се справя. А ти знаеш в общи линии останалото. Разказах ти го предишната вечер. Работих в Чикаго две години, докато изтече условната присъда. Никой нямаше представа къде съм била, нито откъде съм родом. Дори не им минаваше през ум, че съм била в затвора, нито че съм убила баща си. Не знаеха нищо. Ти си първият човек, на когото разказвам, след Дейвид и Моли. — Когато свърши се почувства изтощена, но на душата й олекна. Изпитваше облекчение, че сподели с него всичко.

— А отец Тим? Той знае ли?

— Само предполага, но никога не съм му казвала нищо. Не мисля, че е необходимо. Работих в „Сейнт Мери“ в Чикаго и сега в „Сейнт Андрю“, защото по този начин изплащам греха си. А и защото така мога да предотвратя възможността на някое нещастно дете да му се случи същото като на мен.

— Господи, Господи… Грейс… как си преживяла всичко това? — Той я прегърна още по-силно, притискаше главата й към гърдите си, неспособен дори да започне да проумява болката и злото, през които бе преминала. Единственото му желание сега беше вечно да я държи в ръцете си.

— Ами, просто го преживях — отговори му тя, — в известен смисъл обаче не съм. Излизала съм само с един мъж. Не съм правила секс с друг, освен с баща си. И не съм сигурна, че ще мога. Мъжът, който ме дрогира, ми каза, че направо съм била готова да го убия, когато се е опитал да ме докосне с ръка, и сигурно съм щяла да го направя. Струва ми се, че сексът никога повече няма да е част от живота ми. — И въпреки това… тя го целуна, той изобщо не я плашеше. Питаше се дали може да се научи да му вярва. Всъщност, ако той продължаваше да я желае след онова, което чу. Тя потърси очите му, искаше да открие някакъв признак за порицание, ала видя само тъга и съчувствие.

— Бих искал аз да го убия вместо теб. Как са могли да те изпратят в затвора заради това? Как са могли да са толкова слепи и подли?

— Понякога се случва така. — Тя не изпитваше горест. Отдавна бе приела фактите такива, каквито са. Ала съзнаваше, че ако сега той я предаде и разкаже на хората за миналото й, животът й в Ню Йорк ще бъде съсипан. Отново щеше да й се наложи да се мести, а тя не искаше. Разкриването означаваше, че тя му има огромно доверие, ала си струваше.

— Какво те кара да мислиш, че никога повече няма да можеш да бъдеш интимна с някого? Опитвала си изобщо?

— Не. Но не мога да си го представя, без да възродя кошмара.

— Ти си се разделила с миналото и си го загърбила. Защо да не преодолееш и това? Дължиш го на себе си, Грейс, и на онзи, който те обича. В случая, на мен — усмихна се той, а после й зададе друг въпрос:

— Би ли отишла на терапевт, ако имаш нужда? — попита я той внимателно, но тя не бе сигурна. Странно, но имаше чувството, че това би било предателство към Моли.

— Може би — отвърна тя несигурно, възможно бе дори терапията да не помогне.

— Имам чувството, че си по-силна, отколкото смяташ. Не знам защо, но си мисля, че в противен случай надали щеше да преживееш всичко. Струва ми се, че просто си уплашена, а и кой не би бил на твое място. Освен това, виждаш ли, не си стогодишна.

— На двайсет и три съм — гордо обяви тя все едно бе голямо постижение, а той се засмя и я целуна.

— Не се впечатлявам, хлапе. Аз съм почти двайсет години по-стар от теб. — През есента щеше да навърши четирийсет и три години и тя го знаеше.

После тя го погледна много сериозно.

— Кажи ми честно. Ще можеш ли да възприемеш моята история?

— Не виждам защо не. Вината е точно толкова твоя колкото и за нападението върху теб на улица „Деланси“. Ти си жертва, Грейс, на двама болни хора, които са те използвали. Ти не си направила нищо. Дори когато си била с него, не си имала избор. Всеки на твое място би направил същото. Всяко дете може да бъде тероризирано с мисълта, че помага на умиращата си майка. Как е било възможно да се противопоставиш? Никак. Ти си била просто жертва. Изглежда си продължила да бъдеш жертва докато напуснеш Чикаго и дойдеш в Ню Йорк през октомври миналата година. Не мислиш ли, че е време да промениш това положение? Минали са десет години от началото на кошмара. Това е почти половината ти живот. Не ти ли се струва, че вече имаш право на нормален живот? Мисля, че вече си го отвоювала — каза й той и я целуна силно, изразявайки всички емоции, които изпитваше към нея. Нямаше колебание относно чувствата си към нея.

Обичаше я от цялата си душа, искаше да приеме миналото й в замяна за бъдещето й.

— Обичам те. Влюбен съм в теб. Не ме интересува каква си, нито какво ти се е случило, само съжалявам, че си преживяла толкова много болка и страдания. Бих искал да премахна всичко това, да залича спомена за него, но не съм в състояние. Приемам те такава, каквато си, обичам те такава, каквато си, и единственото, което искам, е онова, което можем да си дадем един на друг. Искам да благодаря на щастливата си звезда за деня, в който влезе в кабинета ми. Не мога да повярвам, че съм бил толкова благословен да те намеря.

— Аз съм щастливата — рече тя, благоговееше пред отношението му. Не можеше да повярва на думите му. — Защо ми казваш всичко това? — попита тя, бе на път да се разплаче. Невъзможно й бе да го възприеме.

— Казвам ти го, защото е така. Защо не се отпуснеш и не спреш за малко да се притесняваш, да се насладиш на момента? Дълго време е имало за какво да се безпокоиш. Сега е мой ред. Ще се притеснявам и за двама ни. Става ли? — попита той, отново се приближи към нея и изтри сълзите от очите й. — Става ли?

— Добре, Чарлс… обичам те.

— Не толкова, колкото аз те обичам — рече той, отново я взе в обятията си, силно я прегърна и я целуна. А след малко се засмя тихо.

— Какво смешно има? — прошепна тя, докосна устните му с върховете на пръстите си, което го възбуди още повече. Той умираше от желание да я обладае, ала знаеше, че ще мине време, преди това да се случи помежду им.

Чарлс се усмихваше, когато й отговори:

— Помислих си, че въпреки деликатното ти психическо състояние единственото, което те спасява от моята страст, е пиронът в тазовата ти кост. Честно казано май само това ме спира.

— Засрами се — пошегува се тя и внезапно си зададе въпроса дали иска да бъде спасена. Това бе интересен въпрос.

През следващите две седмици Чарлс се грижеше за нея, постоянно идваше в апартамента, щом му беше възможно, а през почивните дни спеше до нея на леглото. Грейс изпитваше спокойствие да лежи до него и да се събужда сутрин в прегръдката му. Разказваше й истории от детството си, за родителите си, които не бяха вече живи, но които той обичаше много и които също бяха го дарили с любов. Той бе единствено дете, бе имал хубав живот и си даваше сметка за това. А тя му разказваше забавни случки с Люана и Сали. Спомените, които двамата обменяха, бяха коренно различни. След първата седмица той нае лимузина и я закара за почивните дни в Кънектикът. Обядваха в „Кобс Мил Ин“ в Уестън, където бе превъзходно и се прибраха в Ню Йорк отпочинали и в същото време изтощени.

Лекарите я увериха, че се поправя отлично и след една седмица може да се върне на работа, но Чарлс я убеди да удължи с още толкова отпуска си. А тя зададе на лекарите един важен въпрос и бе удовлетворена от отговора. Посети и приятелите си в „Сейнт Андрю“, отиде там с такси през деня, а те се развълнуваха силно, когато я видяха. Обеща им скоро отново да се върне на работа, но не и преди септември, когато щеше да се раздели с патериците.

В края на следващата седмица Чарлс я заведе в Хамптънс. Отседнаха в уютна малка странноприемница, а уханието на морето бе омайващо. Пристигнаха късно вечерта в петък и тя го накара да я заведе на разходка на плажа, нищо че беше с патерици. Седна на пясъка и се вслуша в шума на океана, а той се настани до нея.

— Не знаеш колко прекрасно е за мен. Преди да дойда в Ню Йорк, никога не бях виждала океана.

— Почакай само да зърнеш Мартас Вайнярд.

Той й обеща да я заведе там за Деня на труда, ала тя продължаваше да се тревожи за бъдещето им. И какво щяха да правят следващата седмица, когато тя се връщаше на работа? Трябваше да запазят връзката си в тайна. Мисълта за това й бе странна. Не беше още любовна връзка, но бе нещо много повече от приятелство.

— За какво мислиш? — попита я той спокойно, докато седяха в тъмнината на плажа.

— За теб — провокира го тя, но на него и това му бе приятно.

— Какво за мен?

— Мислех си кога ли ще спим заедно — рече тя простичко, а той я загледа смутен.

— Какво означава това? Между другото — усмихна се той, — смятах, че вече го правим. Ти дори хъркаш понякога.

— Знаеш какво имам предвид. — Тя го побутна леко и той се засмя. Беше толкова прекрасна.

— Искаш да кажеш… — Той вдигна вежди и се престори на изненадан. — Да не би да предлагаш…

— Да, така мисля. — Изчерви се тя. — Вчера се видях с ортопеда и той ми каза, че съм добре… сега ни остава да се притесняваме за главата, а не за таза ми.

Чарлс започна да се смее, беше благодарен, че имаха на разположение всички тези седмици, за да се опознаят, без да им пречат усложненията от нейното минало и техния сексуален живот. Беше минал малко повече от месец, а имаха чувството, че са били винаги заедно. Бяха напълно непринудени и отпуснати един с друг.

— Това покана ли е? — попита той с усмивка, която би разтопила всяко сърце, а нейното отдавна копнееше за него и като го гледаше, направо се предаде. — Или си играеш с мен?

— Може би и двете. — Ала тя мислеше за това от няколко дни и бе решила да опита. Трябваше да знае какво ще се случи и дали има шанс за бъдещето.

— Да не би това да е сигнал, че трябва да скоча от горещия пясък и да те повлека за косата към нашата стая, като зарежа патериците ти тук?

— Звучи привлекателно. — С нея той се чувстваше млад, въпреки сериозността на миналото й тя го караше да се смее непрекъснато и това му допадаше. Беше толкова различно от времето с първата му жена. Тя беше много напрегната, погълната от себе си и нервна. С Грейс животът бе съвсем различен. Тя бе спокойна, интелигентна, пожертвователна и грижлива. Беше преживяла толкова много и въпреки това бе мила и нежна. А имаше и чувство за хумор.

— Хайде да отиваме в хотела. — Той й подаде ръка да стане и те тръгнаха бавно обратно, после спряха да ядат сладолед.

— Обичаш ли бананов сплит? — попита го тя небрежно, докато ближеше сладоледа, а той се усмихна.

В едни моменти приличаше на дете, а в други — на световната жена. Харесваше му контраста и комбинацията. Това бе предимството на младостта й, а то носеше безкрайни възможности и обещаваше привлекателно бъдеще. Искаше да има деца от нея, да живее с нея, да се люби с нея… но първо трябваше да яде сладолед с нея.

— Да, обичам бананов сплит — отвърна той усмихнат. — Защо?

— И аз. Хайде да ядем утре.

— Добре. Можем ли да се връщаме? — Отне им четири часа, за да стигнат до Хамптънс заради натовареното движение от Ню Йорк, вече наближаваше полунощ.

— Да, вече можем да се връщаме в хотела. — Тя му се усмихна, отново загадъчна и женствена. Сякаш зад облаците надничаха различни същества. Обичаше нейната игривост и това, че още не е съвсем пораснала.

Стаята им в странноприемницата беше с тапети на рози и мебели във викториански стил. Имаше малък мраморен умивалник, а леглото бе с балдахин, много хубаво. Чарлс бе поръчал в стаята да се изстудява шампанско и да поставят голям букет от любимите й цветя — люляк и рози.

— Помислил си за всичко. — Целуна го, когато затвориха вратата на стаята.

— Да — отвърна той, горд от себе си, — дори не мога да поръчам на секретарката си да се погрижи.

— По-добре недей. — Гледаше го щастлива как налива шампанско и й подава чашата, ала тя отпи само една малка глътка и седна. Беше твърде развълнувана, за да пие. Все едно бяха в меден месец, но очакването беше страшно и за двамата, особено като не знаеха чии призраци ще ги навестят.

— Уплашена ли си? — прошепна той докато си лягаха — той по пликчета, тя по нощница.

Тя кимна.

— И аз — призна той, а тя зарови лице във врата му и се сгуши в него.

Чарлс угаси светлината. В противоположния край на стаята остана да свети само една свещ. Беше незабравимо романтично.

— Какво ще правим сега? — прошепна тя в ухото му след минута.

— Хайде да спим — прошепна и той.

— Наистина ли? — попита тя, беше озадачена и той се разсмя.

— Не… не точно…

Той я целуна, направо искаше вече да е свършил, но не смееше да посегне, не беше сигурен как да подходи, какво да направи, не искаше да събуди болката от множеството й рани. Беше малко по-трудно, отколкото очакваше. Ала докато се целуваха, той забрави за счупените й кости и грозотата на миналото бавно си отиваше от нея. Нямаше спомени, време, други хора, съществуваше само Чарлс и невероятната му нежност, безкрайната му страст и любов към нея, той се приближаваше все повече към нея и телата им се постепенно се сливаха, докато се превърнаха изведнъж в едно и тя усети как се разтваря в него и не може да издържа повече. Беше толкова съвършено, после внезапно двамата експлодираха едновременно и Грейс се отпусна в ръцете му напълно замаяна. Никога не бе изпитвала нещо толкова невероятно. Нямаше нищо общо със случилото се преди, нямаше спомен, нито болка, нямаше нищо друго, освен Чарлс и споделената им любов. Малко по-късно Грейс бе тази, която го пожела, която го възбуждаше и играеше с него, докато го докара на ръба на възбудата.

— О, Боже — каза той след това, — много си млада за мен, ще ме убиеш… но каква смърт! — А след това се сепна дали не е направил погрешна стъпка и я погледна ужасен, но тя се засмя. Всичко беше наред за тяхно общо учудване.

На следващия ден го накара да й купи бананов сплит и прекараха почивните дни чудесно. Повечето време останаха в стаята си, откриваха се един друг, а през останалите часове бяха на плажа, на слънце. Когато се върнаха в Ню Йорк в неделя вечерта, отидоха в нейното легло и отново се любиха, за да са сигурни, че магията няма да се загуби в апартамента й. Чарлс дори реши, че е още по-добре.

— Между другото — той се преобърна сънено след това и й прошепна, — уволнена си, Грейс.

Тя тъкмо се унасяше, но при думите му се сепна. Какво й казваше той? Защо го правеше. Тя погледна уплашено.

— Какво? — почти изкрещя Грейс в тъмното и той изненадан отвори очи. — Какво искаш да кажеш?

Тя го гледаше втренчено.

— Чу ме. Уволнена си.

Той се усмихваше щастливо.

— Защо? — Тя бе на път да се разплаче. Беше й приятно да работи за него, особено сега, а същата седмица предстоеше да се върне на работа. Не беше честно. Какво правеше той?

— Не спя със секретарките си — обясни той и после се ухили доволно. — Не ме гледай толкова уплашено. Имам на ум нова работа за теб. Едно стъпало по-високо или на мен поне така ми се струва, зависи как го приемаш ти. Какво ще кажеш да станеш моя жена? — Той бе съвсем разбуден вече, а тя се вцепени. Трепереше, когато го попита:

— Сериозно ли говориш?

— Не. Шегувам се. А ти какво си мислиш? Разбира се, че говоря сериозно. Ще приемеш ли?

— Наистина? — Тя не можеше да повярва, гледаше го с недоверие, а той й се смееше.

— Разбира се, че наистина!

— О-о!

— Е?

— С удоволствие. — Наведе се и го целуна, а той я сграбчи пламенно.