Господин Ибрахим и цветята на Корана

Наложи се да се борим. В официалния свят, този на печатите, на разрешителните, на агресивните, ако човек се осмели да ги събуди, чиновници, никой не ни искаше. Но нищо не можеше да обезсърчи господин Ибрахим.

— „Не“-то ни е в кърпа вързано, Момо. А сега трябва да получим „да“-то.

Майка ми, с помощта на социалната работничка, вече беше приела постъпките, които господин Ибрахим беше предприел.

— Ами вашата жена, господин Ибрахим, тя съгласна ли е?

— Жена ми се върна у дома преди много време. Правя каквото си поискам. Но ако искаш, това лято ще отидем да я видим.

В деня, когато получихме прословутата хартийка, на която пишеше, че отсега нататък съм син на този, когото съм избрал, господин Ибрахим реши, че трябва да купим кола, за да го отпразнуваме.

— Ще пътуваме, Момо. А това лято ще идем заедно до Златния полумесец, ще ти покажа морето, единственото море, морето, от което идвам.

— А не може ли по-скоро да отидем с летящо килимче?

— Вземи каталога и си избери кола.

— Добре, татко.

Щура работа, как с едни и същи думи човек може да има различни усещания. Когато казвах „татко“ на господин Ибрахим, сърцето ми се смееше, чувствах се по-силен, а бъдещето блещукаше.

Отидохме при собственика на автокъщата.

— Искам да купя този модел. Синът ми го избра.

Що се отнася до речника, господин Ибрахим беше по-зле и от мен. Слагаше „сина ми“ във всяко изречение, сякаш току-що беше изобретил бащинството.

Продавачът започна да ни хвали качествата на колата.

— Няма смисъл да ми правите реклама, казвам ви, че искам да я купя.

— Имате ли книжка, господине?

— Разбира се.

И тук господин Ибрахим извади от кожения си портфейл един документ, който сигурно беше поне от времето на египетските фараони. Продавачът боязливо разгледа папируса, първо, защото повечето букви бяха избледнели и, второ, защото беше на език, който той не познаваше.

— Това шофьорска книжка ли е?

— Не се ли вижда?

— Добре. Тогава ви предлагаме да платите на няколко месечни вноски. Например, за срок от три години, вие трябва…

— Щом ви казвам, че искам да купя колата, значи мога. Плащам на ръка.

Господин Ибрахим беше много засегнат. Този продавач наистина правеше гаф след гаф.

— Тогава ни напишете чек за…

— О, я стига! Казвам ви, че плащам на ръка. С пари. Истински пари.

И той сложи на масата пачки банкноти, хубави пачки от стари банкноти, подредени в найлоново пликче.

Продавачът започна да диша на пресекулки.

— Но… но… никой не плаща в брой… това… това не е възможно…

— И какво сега, това не са пари, така ли? Аз съм ги приел в касата си, а защо вие да не можете? Момо, дали сме влезли в сериозен магазин?

— Ами да направим така. Ще ви я доставим до две седмици.

— До две седмици ли? Ама това не е възможно! Че след две седмици аз ще съм умрял!

Два дни по-късно ни докараха колата пред бакалията… биваше си го господин Ибрахим.

Щом се качи в нея, господин Ибрахим започна да опипва нежно всички лостове с дългите си, тънки пръсти, а след това си изтри челото и доби зеленикав тен.

— Ами, не знам, Момо.

— Ама нали сте го учили.

— Да, преди много време с приятеля ми Абдулла. Обаче…

— Обаче какво?

— Обаче колите не бяха такива.

На господин Ибрахим сякаш му беше трудничко да диша.

— Кажете, господин Ибрахим, колите, в които сте се учили, да не би да са били теглени от коне, а?

— Не, малки мой Момо, от магарета. Магарета.

— Ами шофьорската ви книжка онзи ден, какво беше това всъщност?

— Мммм… едно старо писмо от моя приятел Абдулла, който ми разказваше как са прибирали реколтата.

— Значи сме затънали до шия!

— Ти го каза, Момо.

— А във вашия Коран няма ли нещо, което, както винаги, да ни даде някакво решение?

— Да бе, Момо, Коранът да не е учебник по механика! Той е полезен за духовните неща, а не за железарията. Пък и в Корана всички пътуват с камили!

— Не се нервирайте, господин Ибрахим!

В края на краищата господин Ибрахим реши, че ще вземаме уроци по кормуване заедно. Тъй като не бях на необходимата възраст, официално щеше да учи той, а аз щях да седя на задната седалка и да не изпускам ни думичка от указанията на инструктора. Щом урокът свършеше, двамата изкарвахме колата и аз сядах зад волана. Движехме се из нощен Париж, за да избегнем движението.

Справях се все по-добре.

Най-накрая дойде лято и поехме по пътя.

Хиляди километри. Пресичахме цяла Европа по южния път. С отворени прозорци. Отивахме към Средния Изток. Невероятно бе откритието, как светът започваше да става интересен, когато човек пътуваше с господин Ибрахим. Тъй като аз се бях вкопчил във волана и следях пътя, господин Ибрахим ми разказваше пейзажите, небето, облаците, селата и техните обитатели. Цвъртенето на господин Ибрахим и този крехък като цигарена хартийка глас, солта на акцента му, образността, възклицанията, почудата, последвана от най-сатанинска закачливост, за мен това беше пътят, който водеше от Париж до Истанбул. Не видях Европа, а я чух.

— Оха, тук сме при богатите, Момо, има кофи за боклук.

— Е и какво, кофите?

— Когато искаш да разбереш дали си на бедно или на богато място, трябва да гледаш за кофи за боклук. Ако не виждаш нито кофи, нито боклуци, значи е много богато. Ако виждаш кофи, но не и отпадъци, значи е богато. Ако видиш отпадъци до кофите, не е нито бедно, нито богато, а туристическо. Ако видиш само отпадъци, без кофи, значи е бедно. А ако хората живеят сред отпадъците, значи е много, много бедно. Тук е богато.

— Ами да, в Швейцария сме!

— А, не, не по магистралата, Момо, не по магистралата. Магистралите казват: минавайте, няма нищо за гледане. Това е за глупаците, които искат да стигнат възможно най-бързо от една точка до друга. Ние не се занимаваме с геометрия, а пътешестваме. Намери ми малки, гиздави пътчета, които разкриват всичко, което може да се види.

— Вижда се, че не карате вие, господин Ибрахим.

— Момо, щом не искаш да видиш нищо, вземи самолета, както правят всички.

— Тук бедно ли е, господин Ибрахим?

— Да, в Албания сме.

— Ами тук?

— Спри. Усещаш ли? Мирише на щастие, тук е Гърция. Хората избягват да шават и бавничко ни гледат как минаваме, те дишат. Виждаш ли, Момо, през целия си живот съм работил много, но съм работил бавно, без бързане, не се опитвах да правя огромен оборот или да насъбирам много клиенти, не. Тайната на щастието е в това да не бързаш. Какво искаш да работиш по-късно?

— Не знам, господин Ибрахим. А, да, всъщност внос-износ.

— Внос-износ ли?

Бях уцелил шестицата, бях открил вълшебната думичка. „Внос-износ“, господин Ибрахим я прехвърляше в устата си, беше сериозна, но същевременно приключенска дума, дума, която отпращаше към пътешествия, кораби, колетни пратки, големи печалби, дума, тъй тежка като сричките, които я окръгляха, „внос-износ“!

— Представям ви сина си, Момо, който един ден ще се занимава с внос-износ.

Имахме си много забавления. Той ме караше да влизам в религиозни храмове със завързани очи, за да мога да отгатна религията по миризмата.

— Тук мирише на свещи, католически.

— Да, това е „Свети Антоний“.

— Тук мирише на тамян, православен.

— Така е, това е „Света София“.

— А тук мирише на крака, мюсюлмански. Ама не, наистина, страшно вони…

— Какво? Но това е Синята джамия! Място, в което мирише на човешко тяло, не е достатъчно добро за теб, така ли? Понеже твоите крака никога не миришат, нали? Молитвено място, което мирише на хора, което е създадено за хората и с хора в него, това те отвращава, така ли? Ама и ти с твоите парижки щуротии! Аз пък се чувствам по-сигурен сред тази миризма на чорапи. Казвам си, че с нищо не съм по-добър от съседа си. Подушвам се, подушвам ни и вече се чувствам по-добре!

Щом излязохме от Истанбул, господин Ибрахим стана по-мълчалив. Беше развълнуван.

— Скоро ще стигнем до морето, от което идвам.

Всеки ден той искаше да караме все по-бавно. Искаше да се наслади. А освен това го беше и шубе.

— Къде е то, морето, от което идвате, господин Ибрахим? Покажете го на картата.

— О, я не ми досаждай с твоите карти, Момо, тук да не сме в училище!

Спряхме в едно планинско селце.

— Щастлив съм, Момо. Ти си тук и знам какво има в моя Коран. А сега искам да те заведа да потанцуваме.

— Да потанцуваме ли, господин Ибрахим?

— Трябва. Непременно. „Сърцето на човека е като птица, затворена в клетка“. Когато танцуваш, сърцето ти пее като птица, която се стреми да се слее с Бога. Ела, да идем в текето.

— В какво?