Господин Ибрахим и цветята на Корана

— Ама че дансинг! — казах аз, докато прекрачвах прага.

— Текето не е дансинг, а манастир. Момо, събуй си обувките.

И тогава за първи път видях мъжете да се въртят. Дервишите носеха големи, светли, тежки и меки роби. Чуваше се тъпан. И тогава монасите се превърнаха в пумпали.

— Виждаш ли, Момо! Те се въртят около себе си, въртят се около сърцето си, а то е мястото, където е Бог. То е като молитва.

— И вие наричате това молитва?

— Ами да, Момо. Те загубват всяка връзка със земята, онази тежест, която наричаме равновесие, и се превръщат във факли, които изгарят в буен огън. Опитай, Момо, опитай. Следвай ме.

И господин Ибрахим и аз започнахме да се въртим.

По време на първите завъртания си казвах: „Щастлив съм с господин Ибрахим“. А след това си казах: „Не се сърдя вече на баща ми, че замина“. А накрая дори си мислех: „Всъщност, майка ми не е имала голям избор, когато…“

— Е, Момо, почувства ли нещо хубаво?

— О, да, невероятно е. Сякаш омразата ми изтичаше някъде. Ако тъпаните не бяха спрели, може би щях да разгледам случая на майка ми. Страшно приятно е човек да се моли, гос’ин Ибрахим, макар че бих предпочел да се моля с маратонките. Колкото по-тежко става тялото, толкова по-леко става на ума.

От този ден нататък често спирахме да потанцуваме по текетата, където познаваха господин Ибрахим. Понякога той не се въртеше, а се задоволяваше да пие чай с присвити очи, но аз се въртях като бесен. Не, всъщност се въртях, за не бъда вече толкова бесен.

Вечер по селските площади се опитвах да си поговоря с момичетата. Правех всичко, което можех, но някак не вървеше, докато господин Ибрахим, който не правеше нищо особено, освен че си пиеше анасоновия ликьор с усмивка и с кроткия си, спокоен вид, ами край него след час винаги се насъбираше народ.

— Много шаваш, Момо. Ако искаш да имаш приятели, не бива много да се движиш.

— Господин Ибрахим, мислите ли, че съм хубав?

— Много си хубав, Момо.

— Не, не исках да кажа това. Мислите ли, че ще бъда достатъчно хубав, за да се харесвам на момичетата… без да плащам?

— След няколко години те ще плащат за теб!

— Обаче… засега… пазарът е спокоен…

— Естествено, Момо, усещаш ли се как подхождаш? Гледаш ги втренчено, сякаш казваш: „Видяхте ли колко съм хубав.“ И, разбира се, те се смеят. Трябва да ги гледаш сякаш казваш: „Никога не съм виждала по-красива от вас.“ За нормален мъж, искам да кажа като теб и мен — не Ален Делон или Марлон Брандо, не — твоята красота е красотата, която откриваш у жената.

Гледахме как слънцето се промушва през планините и как небето става виолетово. Татко гледаше вечерницата.

— Пред нас е имало стълба, по която да се измъкнем, Момо. Човекът отначало е бил минерал, след това растение, а след това животно — това, животинското, той не може да забрави и често отново се превръща в животно — а след това е станал човек със съзнание, разум и вяра. Представяш ли си какъв път си изминал от праха до днес? А по-късно, когато ще си надживял положението си на човек, ще се превърнеш в ангел. И ще си приключил със земята. Когато танцуваш, вече имаш предчувствие за това.

— Мда. Във всеки случай аз не си спомням нищо. А вие, господин Ибрахим, спомняте ли си да сте бил растение?

— Ха, че какво, мислиш, правя, като по цял ден стоя без да мръдна от столчето в бакалията?

След това дойде прословутият ден, в който господин Ибрахим обяви, че ще стигнем до родното му море, и ще се срещнем с неговия приятел Абдулла. Беше направо раздрусан, съвсем като младеж, искаше първо да отиде да поогледа сам, и ме помоли да го чакам под маслиновото дърво.

Беше по време на следобедната дрямка. Заспал съм, облегнат на дървото.

Когато се събудих, денят вече преваляше. Чаках господин Ибрахим до полунощ.

След това отидох пеша до следващото село. Когато стигнах до площада, хората се втурнаха към мен. Не разбирах езика им, но те ми говореха много разпалено и изглежда ме познаваха добре. Заведоха ме в една голяма къща. Първо минах през голяма стая, в която ридаеха няколко клекнали жени. След това ме заведоха при господин Ибрахим.

Той лежеше, покрит с рани, със синини и кръв. Колата се блъснала в една стена.

Изглеждаше съвсем без сили.

Хвърлих се върху него. Той отвори очи и се усмихна.

— Момо, тук свършва пътешествието.

— Ама не, още не сме стигнали до вашето родно море.

— О, да, аз пристигнах. Всички притоци на реката се вливат в едно и също море. Единственото море.

И тогава заплаках, въпреки волята си.

— Момо, не съм доволен.

— Страх ме е за вас, господин Ибрахим.

— А мен не ме е страх, Момо. Знам какво има в моя Коран.

Това изречение не биваше да го казва, то извика прекалено много добри спомени и още повече се разхлипах.

— Момо, ти плачеш за себе си, не за мен. Аз живях добре. Доживях до старост. Имах жена, която умря много отдавна, но която все още обичам по същия начин. Имах и моя приятел Абдулла, когото ще поздравиш от мен. Бакалничката ми вървеше добре. Улица „Бльо2“ красива уличка, макар да не е синя. Пък и имах теб.

За да му доставя удоволствие, преглътнах сълзите си, направих усилие и прас: усмивка!

Той беше доволен. Сякаш го болеше по-малко.

Прас: усмивка!

Кротко притвори очи.

— Господин Ибрахим!

— Шт… не се тревожи. Не умирам, Момо, а отивам да се слея с необятното.

Това е.

Останах още малко. С неговия приятел, Абдулла, много говорихме за татко. И много се въртяхме.

Господин Абдулла е като един господин Ибрахим, но господин Ибрахим — сбръчкан, с думи, които рядко може да се чуят, с наизустени стихове, един господин Ибрахим, който е прекарал повече време в четене, отколкото в броене на пари в касата. Часовете, в които се въртяхме в текето, той наричаше танц на алхимията, танцът, който превръща медта в злато. Често цитираше Руми.

И до днес, щом нещо не върви, аз се въртя.

Въртя се с една ръка към небето и се въртя. Въртя се с една ръка към земята и се въртя. Небето се върти над мен. Земята се върти под мен. Вече не съм самият аз, а един от онези атоми, които се въртят около празнотата, а тя е всичко.

Както казваше господин Ибрахим:

— Разумът ти е в глезените, а глезените ти имат дълбока мисъл.

Върнах се на стоп. „Предадох се в ръцете Господни“, както казваше господин Ибрахим, когато говореше за бездомниците: просех и спях навън, и това също беше красив подарък. Не исках да харча парите, които господин Абдулла беше пъхнал в джоба ми, докато ме прегръщаше, преди да си тръгна.

Щом се върнах в Париж, разбрах, че господин Ибрахим беше предвидил всичко. Той ме беше признал за пълнолетен, значи бях свободен. И наследявах парите му, бакалничката и неговия Коран.

Нотариусът ми подаде сивия плик и аз внимателно извадих старата книга. Най-сетне щях да разбера какво има в неговия Коран.

В неговия Коран имаше две изсушени цветенца и едно писмо от приятеля му Абдулла.

Сега съм Момо и всички по улицата ме познават. В крайна сметка не се занимавам с внос-износ, просто така го бях казал на господин Ибрахим, за да го впечатля.

От време на време майка ми идва да ме види. Нарича ме Мохамед за да не се сърдя и ме пита за Мойсей. Аз й разказвам.

Последния път й казах, че Мойсей е намерил брат си Попол, че двамата са заминали на пътешествие и че според мен няма да ги видим скоро. Може би дори не си струва да говорим повече за тях. Тя поразмисли — тя винаги е нащрек с мен — а след това промърмори кротко:

— В крайна сметка, може би така е по-добре. Понякога е по-добре да изоставиш едно детство и да оздравееш от него.

Рекох й, че психологията не е по моята част, аз съм по бакалията.

— Ще ми се да те поканя някой път на вечеря, Мохамед. Мъжът ми също иска да се запознае с теб.

— Той какво работи?

— Учител е по английски.

— А вие?

— Учител по испански.

— И на какъв език ще си говорим по време на вечерята? Не, шегувам се, съгласен съм.

Тя порозовя, доволна, че приемам, не, наистина, направо е удоволствие да я гледам: все едно току-що съм й прекарал течаща вода.

— Наистина ли? Ще дойдеш ли?

— О, да, да.

Вярно, че е малко странно да види човек как двама учители от Народната просвета посрещат Момо бакалина, но в края на краищата защо не? Не съм расист.

И ето… стана нещо обичайно. Всеки понеделник ходя при тях с жена ми и с децата. А децата ми са такива обичливи и като кажат „бабинке“ на учителката по испански, да видите само как се разлива! Понякога е толкова доволна, че ме пита тихо дали това не ме притеснява. Казвам й, че не, че имам чувство за хумор.

И ето, сега съм Момо, онзи, който държи бакалничката на улица „Бльо“, улица „Бльо“, която не е синя.

За всички аз съм „арабинът на ъгъла“.

На езика на бакалите „арабин“ означава „отворен нощем и в неделя“.