Говорителя на мъртвите

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВАОГРАДАТА

Миня ирма. Моя сестра. Думите продължаваха да кънтят в главата на Миро, докато престана да ги чува, докато не се превърнаха в част от общия фон: Уанда е миня ирма. Тя е моя сестра. Краката му по стар навик го водеха от площада през игралните площадки към седловината на хълма. На по-високия връх бяха разположени катедралата и манастирът, които винаги се мержелееха над Станцията на зенадора, сякаш крепост, застанала като страж на портата. Дали Либо е следвал този път, когато е отивал на среща с майка ми? Дали са се срещали в Станцията на ксенобиолозите? Или е било по-дискретно — валяли са се из тревата, като прасетата на фасендасите?

Стоеше пред вратата на Станцията на зенадора и се опитваше да намери претекст да влезе вътре. Нямаше какво да прави там. Не бе написал доклада си за случилото се днес, ала и бездруго не знаеше как да го напише. Магически сили, това бе всичко. Прасенцата пеят на дърветата и те се разцепват на трески. Далеч по-добро от дърводелството. Аборигените са много по-сложни, отколкото се е предполагало досега. Множество функции за всичко. Всяко дърво е едновременно тотем, надгробен знак и малка дървообработваща фабрика. Сестра. Трябваше да направя нещо, ала не помня какво.

Прасенцата действат по най-разумния план. Живеят само като братя, без да обръщат внимание на жените. Така щеше да е по-добре и за теб, Либо — о, не, трябва да те наричам папай, а не Либо. Жалко че мама не ти е казала, инак щеше да ме дундуркаш на коленете си. Двете ти най-големи деца — Уанда на едното коляно. Миро на другото, не сме ли горди с нашите две деца? Родени през една и съща година, само с два месеца разлика, ох, колко зает човек си бил татко тогава, да се промъкваш покрай оградата, за да обърнеш мама в собствения й заден двор. Всички те съжаляваха, защото имаше само дъщери. Няма кой да продължи фамилното име. Ала съчувствието е било напразно. Ти си „преливал“ от синове. А пък аз съм имал повече сестри, отколкото съм предполагал. Поне една повече, отколкото съм искал.

Стоеше пред портата, вгледан в гората на хълма на прасенцата. Няма причина от научно естество да бъдат посещавани нощем. Затова ще изпълня една ненаучна задача и ще ида да видя дали няма да се намери място за още един брат в племето. Сигурно ще бъда прекалено едър, за да ми намерят място в дървената къща, затова ще спя навън, няма да ме бива много и в катеренето по дърветата, но знам това-онова за технологиите, а и вече не изпитвам някакви задръжки да ви науча на онова, което искате да узнаете.

Той постави длан върху идентификационната кутия и с лявата си ръка опита да дръпне портата. В първия миг не беше наясно какво става. Сетне ръката му сякаш пламна, сякаш бе отрязана с ръждив трион, той изкрещя и я отдръпна. Откакто бе издигната, портата никога не е била гореща при допир от страна на зенадор.

— Маркос Владимир Рибейра фон Хесе, достъпът ти през оградата е отнет по заповед на Комитета за евакуация на Лузитания.

От издигането й досега никога на зенадор не бе отказван достъп чрез глас от кутията. На Миро му потрябва миг, преди да разбере какво му се казва.

— Ти и Уанда Кенята Фигейра Мукумби ще се явите пред представителката на полицията Фария Лима Мария до Боске, която ще ви арестува по заповед на Междузвездния конгрес и ще се изправите пред съда в Трондхайм.

За миг главата му се замая, усети тежест в стомаха си, догади му се. Те знаят. И то тъкмо тази нощ. Всичко е свършено. Да изгубя Уанда, да изгубя прасенцата, да изгубя работата си — всичко е свършено. Арест. Трондхайм. Там, откъдето дойде Говорителя, двайсет и две години преход, всички ще са умрели, с изключение на Уанда, единствена тя ще остане, а тя ми е сестра…

Ръката му отново се стрелна към портата; и по нея отново премина онази мъчителна болка, болка, която порази всички нерви, подпали ги мигновено. Не мога просто да изчезна. Те ще запечатат вратата за всички. Никой няма да иде при прасенцата, никой няма да им каже, те ще ни чакат да отидем, а никой няма да може повече да мине през портата. Нито аз, нито Уанда, нито Говорителя, никой… и никакво обяснение.

Комитет по евакуацията. Ще ни евакуират всички и ще изтрият всяка следа от присъствието ни тук. Това фигурира в правилата, но в тях има и още нещо, нали? Какво са видели? Как са разбрали? Нима Говорителя им е казал? Той е тъй пристрастен към истината. Трябва да обясня на прасенцата защо повече няма да се върнем, трябва да им кажа.

Едно прасенце винаги ги наблюдаваше, следваше ги, когато навлезеха в гората. Възможно ли бе и сега да го наблюдава? Миро размаха ръка. Беше обаче прекалено тъмно. Не можеха да го видят. А може и да го виждаха: никой не знаеше колко добро бе зрението на прасенцата нощем. Независимо дали го бяха видели, или не, те не дойдоха. А скоро щеше да стане прекалено късно; ако фрамлингите наблюдаваха портата, то те без съмнение вече бяха осведомили Боскиня и тя сигурно вече бе на път, носеше се над тревата. О, тя щеше да го арестува с огромна неохота, ала щеше да си свърши работата, нямаше да има смисъл да спори с нея дали продължаването на това глупаво разделение е добро за хората или за прасенцата, или и за двата вида, тя не бе от хората, конто поставят върховенството на закона под въпрос, просто правеше онова, което й бе наредено. И той ще се предаде, нямаше причини да се съпротивлява, къде можеше да се скрие — в рамките, очертани от оградата, или навън, всред стадата кабра? Ала преди да се предаде, трябваше да каже на прасенцата, трябваше да им каже.

Затова той пое от портата покрай оградата към моравата под хълма на катедралата, където не живееше никой и никой не можеше да чуе гласа му. И докато вървеше, викаше. Не с думи, а с онзи висок, свирещ звук, вик, който той и Уанда бяха използвали и преди, за да привлекат вниманието си, когато бяха разделени всред прасенцата. Ще го чуят, трябва да го чуят, трябваше да дойдат при него, защото той не можеше да премине през оградата. Затова елате, Човек, Лийф-ийтър, Мандачува, Ароу, Къпе, Календар, който и да е, всички, елате и ми дайте възможност да ви кажа, че повече няма да мога да ви казвам нищо.

Куим седеше нещастен на една табуретка в кабинета на епископа.

— Естевао — рече кротко епископът, — след няколко минути тук ще има съвещание, но искам да поговоря първо за минутка с теб.

— Няма за какво да говорим — рече Куим. — Вие ни предупредихте и то се случи. Той е дяволът.

— Естевао, ще поговорим минутка, а след това ще си идеш у дома и ще спиш.

— Никога няма да се върна там.

— Бог се е хранил в компанията и на по-лоши грешници от майка ти и им е прощавал. Да не би да си по-добър от него?

— Нито една от прелюбодейките, на които е простил, не е била майка му.

— Не всеки може да има за майка Благословената Дева.

— На негова страна ли сте в такъв случай? Нима Църквата отстъпва мястото си на Говорителите на мъртвите? Нима ще трябва да разрушим катедралата и от камъните й да издигнем амфитеатър, където да клеветим мъртвите си, преди да ги предадем на земята?

Шепотом:

— Аз съм твоят епископ, Естевао, наместникът на Христос на тази планета, и ти ще разговаряш с мен с необходимото уважение, което ми дължиш тук, в кабинета ми.

Куим се изправи, бесен, ала не каза нищо.

— Мисля, че щеше да е по-добре, ако Говорителя не бе изложил тези истории публично. Някои неща е по-хубаво да се казват насаме, шепнешком, за да не се налага да понасяме ударите пред наблюдаващата ни публика. Ето защо ние използваме изповедите, за да скрием от публиката срама, докато се борим с личните си грехове. Но бъди справедлив, Естевао. Говорителя може и да разказа тези истории, но те бяха до една верни. Нали?

— Да.

— А сега, Естевао, нека помислим. До днес ти обичаше ли майка си?

— Да.

— А тази майка, която ти обичаше, беше ли вече извършила прелюбодейството?

— Десет хиляди пъти.

— Мисля си, че не е била чак толкова разпътна. Ала ти ми каза, че си я обичал, макар и да е била прелюбодейка. Нима тя не е същият човек тази вечер? Нима се е променила през времето от вчера до днес? Или само ти си се променил?

— Онова, което е била вчера, е било лъжа.

— Нима искаш да кажеш, че поради това, че се е срамувала да каже на децата си за прелюбодейството, тя е лъгала и в това, че ви е обичала през всичките години, докато сте растели, когато ви се е доверявала, когато ви е учела…

— Тя не беше от най-грижовните майки.

— Ако бе дошла в изповедалнята и бе получила опрощение за прелюбодейството си, тогава изобщо нямаше да й се налага да ви казва. Щяхте да отидете в гроба, без изобщо да научите. И тогава нямаше да бъде лъжа; защото щеше да бъде опростена, нямаше повече да бъде прелюбодейка. Признай си истината, Естевао: ти не си й ядосан заради прелюбодейството. Ядосан си, защото се постави в неудобно положение пред целия град с опита си да я защитиш.

— Вие ме карате да изглеждам глупак.

— Никой не смята, че си глупак. Всички мислят, че си верен син. Ала сега, ако искаш да си верен последовател на Бога, ти ще й простиш и ще й покажеш, че я обичаш повече от всякога, защото най-сетне ти разбираш смисъла на страданието. — Епископът погледна към вратата. — Предстои ми важна среща, Естевао. Моля те, влез във вътрешните ми покои и се помоли на Мария Магдалина да ти прости за непрощаващото ти сърце.

Повече нещастен, отколкото ядосан, Куим мина през завесата зад писалището на епископа.

Секретарят на епископа отвори вратата и въведе в кабинета Говорителя на мъртвите. Епископът не стана. За негова изненада Говорителя коленичи и склони глава. Това бе акт, който католиците извършваха пред епископа само на публични места, и Перегрино не знаеше как да го възприеме. Ала човекът бе коленичил в очакване и затова той се надигна от стола си, отиде до него и протегна ръка, за да я целуне. Но дори тогава Говорителя продължаваше да чака, докато най-сетне Перегрино не каза:

— Благославям те, синко, макар дори да не съм сигурен дали не ме подиграваш с този си реверанс.

Все още със склонена глава, Говорителя рече:

— У мен няма подигравка. — Сетне вдигна глава към Перегрино. — Баща ми беше католик. Преструваше се, че не е, така му бе по-удобно, но никога не прости собствената си невяра.

— Кръстен ли си?

— Сестра ми твърди, че съм, баща ми ме е кръстил малко след раждането ми. Майка ми беше протестантка — изповядвала е вяра, която отрича ранното кръщение, затова се скарали. — Епископът протегна ръка и го изправи на крака. Говорителя се изкиска. — Представи си само. Таен католик и съгрешила мормонка, които се карат за религиозните процедури, в които и двамата твърдят, че не вярват.

Перегрино бе скептично настроен. Виждаше му се прекалено елегантен номерът Говорителя изведнъж да се окаже католик.

— Смятах — рече епископът, — че вие, Говорителите на мъртвите, отричате всички религии, преди да поемете вашето… как да го нарека… призвание.

— Не знам за другите. Не мисля, че има някакво правило — поне нямаше, когато аз станах Говорител.

Епископ Перегрино знаеше, че Говорителите не бива да лъжат, ала този отговаряше съвсем уклончиво.

— Говорителю Андрю, никъде на Стоте свята един католик не е принуден да крие вярата си, поне от три хиляди години насам. Благословено да е откриването на междузвездното пътуване, което премахна ужасните ограничения върху раждаемостта на пренаселената Земя. Нима искаш да ми кажеш, че баща ти е живял на Земята преди три хиляди години?

— Казвам само, че баща ми се е погрижил да бъда кръстен като католик и заради него аз направих онова, което той не е могъл да направи, докато е бил жив. Заради него коленичих пред епископ и получих благословията му.

— Но благословията получи ти.

И пак избягна въпроса ми. Което означава, че изводът ми за това, кога е живял баща ти, е правилен, само гдето не искаш да го обсъждаме. Дом Кристау казваше, че при теб има неща, които убягват от погледа.

— Добре — рече Говорителя. — Аз се нуждая от благословията повече от баща си, тъй като той е мъртъв, а аз имам повече проблеми за решаване.

— Моля те, седни. — Говорителя избра табуретка близо до стената. Епископът се настани на масивния си стол зад писалището. — Би ми се искало да не бе Говорил днес. Случи се в неподходящо време.

— Не знаех, че Конгресът ще постъпи така.

— Но си знаел, че Миро и Уанда са нарушили закона. Боскиня ми каза.

— Открих това само няколко часа, преди да Говоря. Благодаря ви, че още не сте ги арестували.

— Това е проблем на гражданските власти. — Епископът отхвърли темата настрани, ала и двамата знаеха, че ако бе настоял, Боскиня щеше да се подчини на заповедите и да ги арестува, независимо от молбата на Говорителя. — Твоето Говорене причини големи злини.

— Боя се, че бяха повече от обичайното.

— Значи… отговорностите ти вече са приключени, така ли? Нанасяш раните и оставяш другите да се погрижат за изцелението им?

— Никакви рани, епископ Перегрино. Чиста хирургия. А ако мога да помогна за оздравяването, тогава да, оставам и помагам. Не разполагам с упойващи средства, но се опитвам да използвам антисептичните.

— Знаеш ли, би трябвало да станеш свещеник.

— По-малките синове имат само два избора: да станат свещеници или военни. Родителите ми са избрали за мен второто.

— По-малкият син. А имаш и сестра. И си живял по време, когато контролът върху раждаемостта е забранявал на семействата да имат повече от две деца, освен ако правителството не издаде специално разрешение. Наричали са третото дете Третак, нали?

— Познаваш историята.

— Значи си роден на Земята преди междузвездните пътувания?

— Онова, което ни интересува сега, епископ Перегрино, е бъдещето на Лузитания, а не биографията на един Говорител на мъртвите, който е очевидно само на трийсет и пет години.

— Бъдещето на Лузитания е моя грижа, Говорителю Андрю, а не твоя.

— Бъдещето на хората от Лузитания е твоя грижа, епископе. А аз съм загрижен и за прасенцата.

— Нека не мерим чия загриженост е по-голяма.

Секретарят отново отвори вратата и в стаята влязоха Боскиня, дом Кристау и дона Криста. Погледът на Боскиня пробяга между епископа и Говорителя.

— На пода няма кръв, ако това е, което търсите — каза й епископът.

— Просто проверявах температурата — отвърна Боскиня.

— Това е топлината на взаимното разбирателство — рече Говорителя. — Не е нито жегата на гнева, нито ледът на омразата.

— Говорителя е кръстен като католик, ако и да не е такъв по вяра — рече епископът. — Аз го благослових и, изглежда, поради това стана хрисим.

— Винаги съм се отнасял с уважение към властите — отвърна Говорителя.

— Ти беше онзи, който ни заплаши с инквизиция — напомни му епископът. Но с усмивка.

Усмивката на Говорителя не бе по-малко ледена.

— А ти си онзи, който каза на хората, че съм сатана и не бива да разговарят с мен.

Докато Говорителя и епископът се усмихваха един другиму, останалите се засмяха нервно, седнаха и зачакаха.

— Ти свика това събиране, Говорителю — рече Боскиня.

— Простете ми — рече той. — Поканен е и още един човек. Нещата ще се опростят много, ако почакаме няколко минути да дойде.

Ела намери майка си извън дома им, недалеч от оградата. Лекият бриз, който едва шумолеше в капима, развяваше косите й. На Ела й бе необходимо известно време, за да осъзнае какво я изненада сега. Майка й не бе носила пусната косата си от години. Изглеждаше необичайно волна, още повече, че Ела можеше да види как се къдреше и виеше там, където от толкова време бе стягана на кок. Тъкмо тогава осъзна, че Говорителя беше прав. Майка й щеше да приеме поканата му. Независимо от срама и болката, които й бе причинило Говоренето му тази вечер, то я бе довело сега до това, да излезе навън, в мрачината след залез-слънце, да гледа към хълма на прасенцата. Или може би гледаше оградата. Може би си спомняше мъжа, с когото се бе срещала там или някъде другаде из капима, където са можели да се обичат незабелязани от никого. Винаги скришом, винаги тайно. Мама е доволна, помисли си Ела, дето се узна, че Либо е бил истинският й мъж, че Либо е истинският ми баща. Мама е доволна и аз съм доволна.

Майка й не се обърна да я погледне, макар сигурно да бе усетила приближаването й по силното шумолене на тревата. Ела се спря на няколко крачки от нея.

— Майко — рече тя.

— Значи не е било стадо кабри — рече майката. — Толкова си шумна, Ела.

— Говорителя има нужда от помощта ти.

— Така ли?

Ела й обясни какво бе казал Говорителя. Майка й не се обърна. След като Ела свърши, Новиня изчака малко, сетне се обърна и пое по склона на хълма. Ела изтича, настигна я.

— Майко — рече тя, — ще му кажеш ли за Десколадата?

— Да.

— Защо едва сега? След всичките тези години. Защо не каза на мен?

— Защото ти си свърши по-добре работата без моята помощ.

— Знаеше ли какво правя?

— Ти си моя стажантка. Имам пълен достъп до файловете ти, без да оставям отпечатъците си. Що за учител щях да бъда, ако не наблюдавах работата ти?

— Но…

— Прегледах и файловете, които криеше чрез името на Куара. Не си била още майка и затова не знаеш, че компютърната дейност на всички деца под дванайсет години се докладва всяка седмица на родителите. А Куара вършеше забележителна изследователска дейност. Радвам се, че идваш с мен. Каквото кажа на Говорителя, ще го кажа и на теб.

— Но ти вървиш в грешна посока — рече Ела.

Майка й се спря:

— Не се ли намира къщата на Говорителя до площада?

— Събирането ще е в покоите на епископа.

За първи път майка й се изправи лице срещу лице с Ела:

— Какво се опитвате ти и Говорителя да направите с мен?

— Опитваме се да спасим Миро — рече Ела. — И колонията Лузитания, ако успеем.

— Да ме изтикате в бърлогата на звяра…

— Епископът трябва да застане на наша страна, инак…

— Наша страна! Значи, когато казваш ние, имаш предвид себе си и Говорителя, така ли? Нима смяташ, че не съм го забелязала? Всичките ми деца, едно по едно — всички ви прелъсти…

— Не е прелъстявал никого!

— Прелъсти ви с това, че знаеше какво искате да чуете, с…

— Той не е ласкател — рече Ела. — Не ни казва онова, което искаме да чуем. Казва ни онова, което е истина. Той не спечели нашата привързаност, мамо, спечели нашето доверие.

— Никога не сте ми давали онова, което той получи от вас.

— Но сме искали.

Ела този път не трепна пред пронизващия, взискателен и суров поглед на майка си. Вместо това майка й трепна, тя се извърна и когато отново я погледна, в очите й блестяха сълзи.

— Исках да ти кажа… — Майка й нямаше предвид файловете си. — Като те виждах как го мразиш, исках да ти кажа, че той не е твой баща, че баща ти е добър, мил човек…

— Който не е имал куража сам да ни каже.

В очите на майка й отново блесна ярост:

— Искаше. Но аз не му позволявах.

— Ще ти кажа нещо, мамо. Аз обичах Либо така, както всички в Милагре го обичаха. Ала той е пожелал да бъде лицемер, ти — също, и без изобщо да се досетите, отровата на лъжите ви ни нарани всички. Не те виня мамо, нито него. Но благодаря Богу за Говорителя. Той дойде да ни съобщи истината и да ни освободи.

— Лесно е да се каже истината — рече тихо майка й, — когато не обичаш никого.

— Така ли смяташ? — попита Ела. — Мисля, че знам нещо, мамо. Човек не може да узнае истината за някого, освен ако не го обича. Мисля, че Говорителя е заобичал татко. Марсау имам предвид. Мисля, че го е разбрал и го е обикнал, преди да Говори за него.

Майка й не отвърна, защото знаеше, че това бе истината.

— Знам също, че обича Грего и Куара, и Оляло, и Миро, и дори Куим. И мен. Знам, че мен обича. А когато ми показа, че ме обича, аз знаех, че е истина, защото той не лъже никого и никога.

Сълзите потекоха от очите на майка й и се застичаха по бузите й.

— А аз те лъжех, теб и всички други — рече Новиня. Гласът й прозвуча слаб и напрегнат. — Но въпреки това трябва да ми повярваш. Когато ти казвам, че те обичам.

Ела я прегърна и за първи път от години усети в прегръдката топлината на майчиния си отговор. Защото лъжите помежду им вече бяха прогонени. Говорителя бе премахнал бариерата и нямаше причина човек да бъде повече нащрек.

— Ти и сега си мислиш за проклетия Говорител, нали? — прошепна майка й.

— Ти — също — отвърна Ела.

Телата им се разтресоха от смеха на майка й.

— Да. — Тя престана да се смее и се отдръпна, погледна Ела в очите. — Нима винаги ще застава помежду ни?

— Да — каза Ела. — Като мост, а не като стена.

Миро забеляза прасенцата, когато бяха превалили наполовина склона към оградата. В гората бяха съвсем безшумни, ала не бяха сръчни в придвижването си из тревата — капимът шумеше силно, когато тичаха из него. А може би поради факта, че идваха по молба на Миро, нямаха нужда да се крият. Като наближиха. Миро ги разпозна. Ароу, Човек, Мандачува, Лийф-ийтър, Къпс. Не им извика, нито пък те го заговориха, като наближиха. Нито един зенадор не бе викал досега прасенцата до оградата. С неподвижността си те показваха вълнението си.

— Не мога повече да идвам при вас — рече Миро.

Те зачакаха обяснението му.

— Фрамлингите са ни разкрили. Че нарушаваме закона. Заключили са портата.

Лийф-ийтър докосна брадичката си:

— Знаеш ли какво точно са видели фрамлингите?

Миро се засмя горчиво:

— Какво ли не са видели! Само един фрамлинг е идвал с нас.

— Не — рече Човек. — Царицата на кошера казва, че това не е дело на Говорителя. Царицата на кошера казва, че е дошло от небето. Спътниците?!

— Какво биха могли да видят от небето?

— Може би лова — рече Ароу.

— Може би стригането на кабрите — рече Лийф-ийтър.

— А може би нивите с амарант — каза Къпс.

— Всичко това — рече Човек. — А може би са забелязали, че жените допуснаха да се родят триста деца след жътвата на амаранта.

— Триста!

— И двайсет — додаде Мандачува.

— Те видяха, че храната ще е много — каза Ароу. — Сега сме сигурни, че ще победим в следващата война. Враговете ни ще бъдат посадени в големи гори из цялата равнина, тъй че съпругите ще посадят във всяка от тях по едно дърво-майка.

На Миро му призля. За това ли бе цялата им работа, всичките им жертви — да дадат в ръцете на едно племе прасенца преходно предимство над другите племена? Едва не им каза, че Либо не бе загинал, за да могат да завладеят света. Ала обучеността му взе връх и той зададе уклончив въпрос:

— Къде са сега всичките тези нови деца?

— Нито един от малките братя не идва при нас — обясни Човек. — Ние сме твърде заети да се учим от вас и да обучаваме останалите братски общежития. Не можем да обучаваме и малките братя. — Сетне горделиво добави: — Половината от тристата нови деца са от моя баща — Рутър.

Мандачува кимна важно:

— Жените изпитват голямо уважение към вас за онова, на което ни научихте. И възлагат голяма надежда на Говорителя на мъртвите. Ала това, което ни казваш сега, е твърде лошо. Какво ще правим, ако се окаже, че фрамлингите ни мразят?

— Не знам — отвърна Миро.

В първия миг умът му се бореше да се справи с цялата информация, която току-що му бяха дали. Триста и двайсет новородени бебета. Взрив на популацията. А пък Рутър — някакси баща на половината от тях. Преди днешния ден Миро би отхвърлил въпроса за бащинството на Рутър като част от религиозната им система. Ала като видя как дървото се самоизкоренява и се разпада в отговор на песните им, той вече бе склонен да постави под съмнение старите си предположения.

Ала каква полза имаше сега да научава нещо? Никога нямаше да му позволят да докладва отново; не можеше да продължи работа; щеше да прекара следващия четвърт век на борда на междузвезден кораб, а някой друг щеше да върши работата му. Или, още по-лошо — никой нямаше да я върши.

— Не тъжи — каза му Човек. — Ще видиш, Говорителя на мъртвите ще поправи всичко.

— Говорителя. Да, той ще оправи всичко. Както го направи с мен и с Уанда. Сестра ми.

— Царицата на кошера казва, че той ще научи фрамлингите да ни обичат.

— Ще научи фрамлингите… — рече Миро. — Тогава най-добре е да побърза. Твърде късно е да спаси мен и Уанда. Ще ни арестуват и ще ни отведат от планетата.

— Към звездите ли? — попита с надежда Човек.

— Да, към звездите, за да ни изправят пред съда. За да ни накажат, че сме ви помогнали. Ще ни потрябват двайсет и две години да стигнем, дотам и може би никога няма да ни позволят да се върнем.

На прасенцата им беше необходимо време, за да попият информацията. Добре, помисли си Миро. Нека сега се позачудят как Говорителя ще реши всички проблеми. Аз също му се доверих, но това не ми донесе нищо добро. Прасенцата се съвещаваха помежду си.

От групата се отдели Човек и дойде по-близо до оградата:

— Ние ще ви скрием.

— Никога няма да ви намерят в гората — рече Мандачува.

— Имат машини, с които могат да ме проследят по миризмата — каза Миро.

— Аха. Но законът не им ли забранява да ни показват машините си? — попита Човек.

Миро поклати глава:

— Това няма значение. Портата е заключена за мен. Не мога да премина през оградата.

Прасенцата се спогледаха.

— Но вие имате капим точно тук — рече Ароу.

Миро погледна с глуповат вид тревата:

— Е, и какво? — попита.

— Дъвчи я — рече Човек.

— Защо? — попита Миро.

— Ние сме виждали хората да дъвчат капим — рече Лийф-ийтър. — Миналата вечер, на хълма, видяхме Говорителя и някои от облечените в роби хора да дъвчат капим.

— И много други пъти — също — добави Мандачува.

Нетърпението им спрямо него бе отчайващо:

— Какво общо има това с оградата?

Прасенцата отново се спогледаха. Най-накрая Мандачува откъсна стрък капим, нагъна го внимателно на дебела топка, лапна го и го задъвка. След малко седна на земята. Другите започнаха да го дразнят, ръгаха го с пръсти, щипеха го. Той не даде изобщо признаци, че забелязва това. Най-накрая Човек го ощипа особено силно и след като Мандачува не реагира, взеха да си говорят на мъжкия език:

„Готово, време е да вървиш, сега, готов си.“

Мандачува се изправи, в първия миг се олюля леко. Сетне се засили срещу оградата, изкатери се догоре, прехвърли се и се приземи на четири крака от страната на Миро.

Миро скочи на крака и се развика, още когато Мандачува бе на върха на оградата; ала докато викът му секне, Мандачува вече се бе изправил и се изтупваше от праха.

— Не можеш да правиш така — рече Миро. — Оградата стимулира всички нерви в тялото. Оградата не може да бъде прескачана.

От другата страна на оградата Човек търкаше бедра.

— Той не е знаел — рече. — Хората не знаят.

— Значи е упойка — рече Миро. — От него не усещате болка.

— Не — рече Мандачува. — Усещам болка. Много силна болка. Най-силната на света.

— Рутър казва, че оградата е по-лоша дори от смъртта — рече Човек. — От нея те боли навсякъде.

— Но вие не давате и пет пари — рече Миро.

— То става с другото ти „аз“ — рече Мандачува. — То става с животинското ти „аз“. Ала истинското, дървесното ти „аз“, не дава и пет пари. То те кара да се чувстваш наистина самия ти.

Тогава Миро си спомни една подробност, която бе потънала в суматохата около чудатата, нелепа смърт на Либо. Устата на мъртвеца бе натъпкана с топка капим. Както и устата на всяко умряло прасенце. Упойка, значи. Смъртта изглеждаше като резултат от зловещо мъчение, ала не болката е била целта й. Използвали са упойка. И не е ставало изобщо дума за болка.

— Значи така — рече Мандачува, — дъвчи трева и ела с нас. Ние ще те скрием.

— А Уанда?

— О, аз ще отида да я повикам — рече Мандачува.

— Не знаеш къде живее.

— Знам — рече Мандачува.

— Ние вършим това много пъти на година — рече Човек. — Знаем къде живее всеки.

— Но никой не ви е виждал — каза Миро.

— Много сме потайни — рече Мандачува. — Освен това никой не ни и търси.

Миро си представи как десетки прасенца пълзят из Милагре посред нощ. Нямаше никаква охрана. Само на неколцина души работата им изискваше да излизат в тъмното. А прасенцата бяха малки, достатъчно малки, за да залегнат в капима и да се скрият изцяло. Нищо чудно че знаеха за метала и машините, въпреки всички правила, създадени да им попречат да научат за тях. Не ще и дума, че бяха виждали мините, видели бяха как каца совалката, виждали бяха пещите за изпичане на тухлите, наблюдавали бяха как фазендейрошите орат и садят предназначения за хората амарант. Нищо чудно тогава че знаеха какво да попитат.

Колко глупаво от наша страна: да си мислим, че сме ги отрязали от културата си. Те пазят повече тайни от нас, отколкото ние бихме могли да запазим от тях. Ето ти тебе културно превъзходство!

Миро откъсна стрък капим.

— Не — рече Мандачува и го взе от ръцете му. — Не се взема корена. Ако поемеш корена, няма да има въздействие.

Изхвърли стръка на Миро, сам откъсна нов, на около десетина сантиметра от земата. Сетне го нагъна и го подаде на Миро, който го задъвка.

Мандачува го заръга и защипа.

— Остави това — рече Миро. — Иди и намери Уанда. Може да я арестуват всеки миг. Върви. Веднага. Хайде, върви.

Мандачува погледна към другите и като съзря някакъв невидим знак на съгласие, затича покрай оградата по склона към Вила „Алта“, където живееше Уанда.

Миро подъвка още малко. Ощипа се. Както и му бяха казали прасенцата, усети болка, ала не даваше и пет пари. Единственото, което го интересуваше, бе, че това беше изход, начин да остане в Лузитания. Да остане може би с Уанда. Да забрави правилата, всички правила. Нямаше да имат никаква власт над него, след като напусне човешкия анклав и навлезе в гората на прасенцата. Ще стане ренегат, вече го бяха обвинили, че е такъв, но той и Уанда биха могли да оставят зад гърба си налудничавите правила на човешкото поведение и да заживеят както си поискат, да създадат семейство от хора с изцяло нова ценностна система, усвоена от прасенцата, от горския живот; нещо ново в Стоте свята, а Конгресът ще е безсилен да ги спре.

Изтича до оградата и я хвана с две ръце. Болката не бе по-малка отпреди, ала сега тя не го интересуваше и той се изкатери догоре. При всяко хващане за оградата болката се засилваше и той започна да й обръща внимание, дори много да й обръща внимание, започна да разбира, че капимът изобщо нямаше никакъв упойващ ефект върху него, ала вече бе стигнал най-високата й точка. Болката бе влудяваща; не можеше да мисли; инерцията го накара да се прехвърли, главата му пресече вертикалното й поле. Тогава болката мигновено обхвана мозъка му, сякаш всяка частица от тялото му пламна.

Малките гледаха с ужас как приятелят им висеше на оградата, трупът и главата му — на една страна, а бедрата и краката — на другата. Извикаха и се опитаха да го дръпнат долу. Ала тъй като не бяха дъвкали капим, се страхуваха да докоснат оградата.

Като чу виковете им, Мандачува изтича обратно. В тялото му бе останало достатъчно упойващо вещество, за да се изкатери и да избута тежкото човешко тяло през оградата. Миро се приземи с оглушителен шум на чупещи се кости, ръката му още допираше оградата. Прасенцата го издърпаха. Лицето му беше изкривено в риктуса на истинска агония.

— Бързо! — извика Лийф-ийтър. — Трябва да го посадим, преди да е умрял!

— Не! — отвърна Човек и избута Лийф-ийтър от вцепененото тяло на Миро. — Не сме сигурни, че умира! Болката е само една илюзия, знаете го, а той няма рана и болката би трябвало да си отиде…

— Не си отива — рече Ароу. — Погледни го.

Пестниците на Миро бяха свити, краката му — подгънати под тялото, а гърбът и вратът му — извити назад. И въпреки че дишаше на тежки пресекулки, лицето му, изглежда, се свиваше още по-силно от болката.

— Преди да умре — рече Лийф-ийтър, — преди да умре, трябва да му дадем корен.

— Иди и намери Уанда — рече Човек. Обръщаше се към Мандачува. — Веднага! Намери я и й кажи, че Миро умира. Кажи й, че портата е заключена, че Миро е отвъд нея и умира.

Мандачува мигновено отпраши.

Секретарят отвори вратата, ала чак като видя Новиня, Ендър си позволи да изпита облекчение. Не бе сигурен, че ще дойде, като изпрати Ела да я повика; докато изминаваха дългите минути, през които я очакваха, започна да се съмнява дали я разбира. Напразно се бе съмнявал. Тя бе тъкмо онази жена, за каквато я вземаше. Забеляза, че косата й беше пусната и разрешена от вятъра. За първи път, откакто бе пристигнал в Лузитания, Ендър съзря в лицето й ясно подобие на онова момиче, чиято мъка го бе призовала да се яви тук преди по-малко от две седмици, преди повече от двайсет години.

Изглеждаше напрегната, разтревожена, ала Ендър знаеше, че безпокойството й се дължеше на сегашното й положение — да дойде в покоите на епископа толкова скоро след разкритието на простъпките й. А ако Ела й бе казала за опасността, надвиснала над Миро, то това също допринасяше за напрегнатостта й. Но всичко бе преходно; Ендър можеше да го прочете по изражението й, в лекотата на движенията й, в това, че не отвръщаше поглед, значи краят на продължителната измама бе онзи дар, на който се бе надявала, в който бе вярвала. Аз не съм дошъл да те нараня, Новиня, и се радвам, че моето Говорене ти донесе и добро, а не единствено срам.

Новиня се поспря и потърси с поглед епископа. Не предизвикателно, а учтиво, с достойнство; той й отвърна със същото и мълчаливо й предложи да седне. Дом Кристау понечи да се надигне от мястото си, ала тя поклати глава, усмихна се и седна на табуретка до стената. Близо до Ендър. Ела дойде и застана зад майка си и зад Ендър. Като дъщеря между двамата си родители, помисли си Ендър, ала сетне прогони тази мисъл, не пожела тя да го занимава повече. Сега предстояха далеч по-важни неща.

— Виждам — рече Боскиня, — че възнамерявате да направите това събиране доста интересно?

— Струва ми се, че Конгресът вече го предреши — каза дона Криста.

— Синът ти е обвинен — започна епископ Перегрино — в престъпления против…

— Мисля, че знам в какво е обвинен — отвърна Новиня. — Не знаех до тази вечер, преди да ми каже Ела, но не съм изненадана. Дъщеря ми Еланора също е нарушавала някои от правилата, наложени й от нейния учител. Мисля, че и двамата се вслушват повече в собствената си съвест, отколкото в правилата, наложени им от другите. Това е недостатък, ако целта е да се поддържа редът, но ако целта е да се трупат знания и да се приспособяваш към живота, тогава е добродетел.

— Синът ти няма да бъде съден тук — рече дом Кристау.

— Помолих ви да се срещнем — рече Ендър, — защото трябва да се вземе решение. Дали да се подчиним на заповедите на Междузвездния конгрес, или не.

— Нямаме голям избор — каза епископ Перегрино.

— Има доста възможности за избор — отвърна Ендър — и достатъчно основания за тях. Вие вече направихте един избор — след като видяхте, че файловете ви ще бъдат отнети, решихте да се опитате да ги спасите, решихте да се доверите на мен, един чужд човек. Доверието ви ще бъде оправдано — ще върна всичките ви файлове, когато ги поискате, без да съм ги чел, без да са променени.

— Благодаря ти — рече дона Криста. — Но ние сторихме това, преди да сме наясно със сериозността на обвинението.

— Те ще ни евакуират — каза дом Кристау.

— Те държат под контрол всичко — добави епископ Перегрино.

— Аз вече му казах това — намеси се Боскиня.

— Не държат всичко под контрол — отвърна Ендър.

— Държат ви под контрол само чрез ансибалната връзка.

— Не можем да изключим ансибала — каза епископ Перегрино. — Това е единствената ни връзка с Ватикана.

— Не предлагам да изключвате ансибала. Само ви обяснявам какво можете да предприемете. И като ви го казвам, аз ви се доверявам така, както вие се доверихте на мен. Защото ако ме издадете пред някого, цената за мен — и за още някого, когото много обичам и от когото завися, — ще бъде непомерна.

Той огледа всички и те му кимнаха в знак на съгласие.

— Имам приятелка, която упражнява пълен контрол върху цялата ансибалова комуникация в Стоте свята, при това никой не подозира за това. Аз съм единственият, който знае какво може да стори тя. И тя ми каза, когато я попитах, че може да направи така, че всички фрамлинги да мислят, че сте изключили ансибала. А в същото време ще е възможно, ако искаме, да изпращаме защитени съобщения до Ватикана, до офисите на ордена ви. Ще разполагаме с далекосъобщения, ще прехващаме комуникациите. Накратко казано, ние ще имаме очи, докато те ще бъдат слепи.

— Изключването на ансибала, дори привидно, ще бъде акт на бунт. На война. — Боскиня го каза с възможно най-остър тон, ала Ендър забеляза, че идеята й се понрави, макар и да й се съпротивляваше с все сила. — Бих казала обаче, че ако сме толкова мръднали, та да се решим на война, то онова, което Говорителя ни предлага, е чисто предимство. Ще ни са необходими всички предимства, до които можем да се докопаме, ако сме толкова луди, че да въстанем.

— Няма да спечелим нищо от едно въстание — каза епископът, — а може да изгубим всичко. Мъчно ми е, като си помисля за трагедията да изпратим Миро и Уанда да застанат пред съда на друга планета, особено пък след като са толкова млади. Ала съдът несъмнено ще вземе това предвид и ще се отнесе снизходително. Като се подчиним на заповедите на комитета, ще спестим на тази общност много страдания.

— Не смяташ ли, че евакуирането от този свят също ще причини на хората страдания? — попита Ендър.

— Да. Да, така е. Но е нарушен законът и наказанието трябва да бъде понесено.

— Ами ако законът се основава на неразбиране и наказанието е прекалено голямо за извършения грях?

— Ние не можем да бъдем съдници за това — отвърна епископът.

— Тъкмо ние сме съдници за това. Ако се подчиним на заповедите на Конгреса, тогава признаваме, че законите са добри и наказанието е справедливо. Възможно е в края на това събиране да вземете точно такова решение. Но преди да го вземете, трябва да узнаете известни подробности. Някои от тях мога да ви кажа аз, но други — единствено Ела и Новиня. Не бива да вземате решение, без да научите всичко, което ние знаем.

— Винаги съм доволен, когато научавам колкото е възможно повече — каза епископът. — Разбира се, последното решение ще вземе Боскиня, а не аз…

— Последното решение принадлежи на всички вас — държавният, религиозният и интелектуалният елит на Лузитания. Ако един от вас реши да е против въстанието, то ще бъде невъзможно. Боскиня не може да бъде водач, без подкрепата на църквата. А без подкрепата на гражданската власт, църквата няма никаква сила.

— Ние нямаме власт — каза дом Кристау. — Можем само да изразим мнението си.

— Всеки пълнолетен човек в Лузитания гледа към вас, за да получи мъдрост и справедливост.

— Пропускаш четвъртата сила — каза епископ Перегрино. — Себе си.

— Тук аз съм фрамлинг.

— Един твърде необикновен фрамлинг — отвърна епископът. — За четиридневния си престой тук завладя душите на този народ по начин, от който се боях и който предсказах. Сега ни съветваш да въстанем, а това може да ни струва всичко. Ти си толкова опасен, колкото и сатаната. А ето че сега си застанал пред нас, готов да се подчиниш на властта ни, сякаш не си свободен да вземеш совалката и да отпътуваш със звездолета към Трондхайм заедно с нашите двама млади престъпници на борда.

— Подчинявам се на властта ви — рече Ендър, — защото не искам да бъда фрамлинг тук. Искам да стана ваш гражданин, ваш ученик, ваш енориаш.

— Като Говорител на мъртвите ли? — попита епископът.

— Като Андрю Уигин. Притежавам някои умения, които могат да са от полза. Особено ако въстанете. А имам и още една работа, която няма да мога да свърша, ако хората бъдат отведени от Лузитания.

— Не се съмняваме в искреността ти — рече епископът. — Но трябва да ни простиш съмненията да споделим съдбата си с един гражданин, който е малко нещо позакьснял.

Ендър кимна. Епископът не би могъл да каже нещо повече, ако не узнаеше повече.

— Нека първо ви съобщя онова, което знам. Днес, този следобед, аз отидох в гората заедно с Миро и с Уанда.

— Ти! Ти също си нарушил закона! — Епископът се надигна от стола си.

Боскиня протегна ръка, за да укроти гнева на епископа:

— Намесата във файловете ни започна много преди днешния следобед. Заповедта на Конгреса не би могла да е свързана с неговото нарушение.

— Престъпих закона — каза Ендър, — защото прасенцата искаха да се срещнем. Всъщност дори настояваха за това. Те са видели приземяването на совалката. Знаели са, че аз съм тук. И за добро или за зло, са чели „Царицата на кошера“ и „Хегемона“.

— Те са дали тази книга на прасенцата? — попита епископът.

— Дали са им и Новия завет — рече Ендър. — Но сигурно няма да се изненадате, като научите, че прасенцата са намерили много повече общи неща между себе си и Царицата на кошера. Нека ви повторя онова, което те казаха. Помолиха ме да убедя Стоте свята да отменят правилата, които ги държат изолирани тук. Разбирате ли — прасенцата не мислят за оградата по същия начин като нас. Ние смятаме, че тя защитава културата им от влияние и поквара от страна на човечеството. Те смятат, че тя е пречка да научат всички онези чудодейни тайни, които ние знаем. Представят си как нашите кораби пътуват от звезда към звезда, как ги колонизираме, как ги изпълваме. И след пет или десет хиляди години, когато най-сетне ще са узнали онова, на което ние отказваме да ги научим, ще излязат в космоса, за да видят, че той е вече зает. И че за тях изобщо няма място. Те смятат нашата ограда за средство за изтребление на един вид. Ние ще ги държим на Лузитания като животни в зоологическа градина, докато си пътуваме и завладяваме останалата част на Вселената.

— Това са глупости — рече дом Кристау. — Намеренията ни изобщо не са такива.

— Не са ли? — отвърна Ендър. — Тогава защо сме толкова загрижени те да не попаднат под влиянието на нашата култура? Това не е само в интерес на науката. Това не е просто една добра ксеноложка процедура. Спомнете си, моля ви, че откриването на ансибала, на междузвездните пътувания, на частичния контрол върху гравитацията, дори на оръжията, които използвахме, за да унищожим бъгерите — всички тези открития бяха направени в резултат на нашия контакт с бъгерите. Ние усвоихме голяма част от технологиите чрез машините, които те оставиха подире си при първия си набег в Слънчевата система. Използвахме тези машини, още преди да разберем как действат. Някои от тях — например филотичният склон — не разбираме и до ден-днешен. Ние излязохме в космоса именно поради сблъсъка със смазващо превъзхождаща ни култура. И въпреки това само за няколко поколения взехме машините им, надминахме ги и ги унищожихме. Ето какво означава оградата ни — ние се боим, че прасенцата ще сторят същото със самите нас. И те знаят това много добре. Знаят го и го ненавиждат.

— Ние не се боим от тях — каза епископът. — Те са… диваци, за Бога…

— Точно така сме изглеждали и ние на бъгерите — рече Ендър. — Но за Пипо, Либо, Уанда и Миро прасенцата никога не са били диваци. Те са по-различни от нас, да, много по-различни от фрамлинги. Но въпреки това те са хора. Рамани, а не варелсе. Ето защо, когато Либо е видял, че има опасност прасенцата да гладуват, че се готвят за война, за да намалят своето население, той не е реагирал като учен. Не е приел да наблюдава войната им и да си води записки за смърт и страдания. Реагирал е като християнин. Взел е експерименталния амарант, отхвърлен от Новиня за употреба от хората, защото е бил твърде близък до лузитанската биохимия, и е научил прасенцата как да го сеят и жънат, как да го приготвят за храна. Не се съмнявам, че увеличението на популацията на прасенцата и нивите с амарант са онова, което Конгресът е забелязал. Но това не е преднамерено престъпване на закона, а проява на състрадание и обич.

— Как можеш да наричаш подобно непокорство християнски акт? — попита епископът.

— Кой от вас, когато синът му поиска хляб, ще му даде камък?

— И дяволът може да цитира светото писание за свои си цели — рече епископът.

— Аз не съм дяволът — рече Ендър, — нито пък прасенцата. Техните дечица са умирали от глад, а Либо им е дал храна и е спасил живота им.

— И виж с какво му отвърнаха те!

— Да, вижте с какво му отвърнаха. Предадоха го на смъртта. Точно така, както предават на смъртта най-почитаните си граждани. Това не би ли трябвало да ни подскаже нещо?

— Подсказва ни, че са опасни и че нямат съвест — отвърна епископът.

— Подсказва ни, че смъртта за тях означава нещо съвсем различно. Ако наистина смяташ някого за съвършен в сърцето си, епископе, за толкова праведен, че ако продължи да живее дори още един ден, ще стане по-малко съвършен, няма ли това да е добро основание той да бъде убит и да отиде право в рая?

— Ти ни се подиграваш. Ти не вярваш в рая.

— Но вие вярвате! Ами мъчениците, епископ Перегрино? Не са ли отнесени те право в рая?

— Разбира се, че са. Но хората, които са ги убили, са били зверове. Убийството на светци не ги оправдава, а носи проклятие на душите им в ада завинаги.

— Ами ако умрелите не отиват в рая? Ами ако умрелите се прераждат за нов живот, и то пред очите ви? Какво ще кажете, ако при смъртта на някое прасенце, те полагат тялото му така, че да пусне корени и да се превърне в нещо друго? Какво ще кажете, ако то се превръща в дърво, което живее още петдесет, сто или петстотин години?

— За какво говориш? — попита епископът.

— Да не искаш да кажеш, че прасенцата някакси претърпяват метаморфоза и се превръщат от животно в растение? — попита дом Кристау. — Елементарната биология предполага, че това е малко вероятно.

— То е практически невъзможно — рече Ендър. — Ето защо на Лузитания от Десколадата са оцелели само няколко вида. Защото само няколко са били в състояние да претърпят тази трансформация. Когато прасенцата убият някого от своя народ, той се превръща в дърво. И дървото запазва поне част от интелигентността му. Защото днес видях как прасенцата пеят на едно дърво и без то да бъде докоснато с някакъв инструмент, се самоизкорени, падна и прие онези форми на дървен материал и кора, от които се нуждаеха прасенцата. И това не беше сън. Миро, Уанда и аз го видяхме с очите си, чухме песента им, пипнахме дървото и се молихме за душата на умрелия.

— Това какво общо има с решението, което трябва да вземем? — попита настоятелно Боскиня. — Значи гората се състои от мъртви прасенца. Това е въпрос за учените.

— Онова, което исках да ви кажа, е, че когато прасенцата са убили Пипо и Либо, те са смятали, че им помагат да се трансформират в следващия стадий на съществованието си. Те не са зверове, те са рамани, отдали най-високата почит на хората, които са им служили толкова добре.

— Още една морална трансформация, така ли? — попита епископът. — По същия начин, по който в днешното си Говорене ни накара да видим Маркос Рибейра отново и отново и все в различна светлина, сега искаш да ни убедиш, че прасенцата са благородни? Много добре, нека са благородни. Но аз няма да въстана против Конгреса с всичкото последващо страдание, само за да могат нашите учени да научат прасенцата как да правят хладилници.

— Моля ви — рече Новиня.

Вгледаха се в нея с очакване.

— Казахте, че са ни взели всички файлове, нали? И са ги прочели?

— Да — отвърна Боскиня.

— Тогава те вече знаят какво е имало в моите файлове. За Десколадата.

— Да — рече Боскиня.

Новиня скръсти ръце в скута си:

— Няма да има никаква евакуация.

— И аз така мислех — рече Ендър. — Затова помолих Ела да те доведе.

— Защо няма да има евакуация? — попита Боскиня.

— Заради Десколадата.

— Глупости — каза епископът. — Твоите родители намериха лек за нея.

— Те не са я лекували — рече Новиня. — Те са я поставили под контрол. Попречили са й да се задейства.

— Това е вярно — каза Боскиня. — Затова слагаме онази добавка във водата. Коладора.

— Всяко човешко същество на Лузитания, с изключение може би на Говорителя, който може още да не я е прихванал, е носител на Десколадата.

— Добавката не е скъпа — каза епископът. — И може би ще могат да ни изолират. Смятам, че биха могли да го сторят.

— Няма къде да ни изолират достатъчно добре — рече Новиня. — Десколадата е безкрайно променлива. Тя атакува всеки генетичен материал. Добавката може да бъде давана на хората. Но как може да се вложи добавка във всеки стрък трева? Да се даде на всяка птица? На всяка риба? На всяка клетка планктон в морето?

— И всички те могат да я прихванат? — попита Боскиня. — Това не го знаех.

— Не съм го казвала никому — рече Новиня. — Но вградих защита във всяко разработено от мен растение. Амарантът, картофите, всичко — проблемът не бе толкова в това, да стане протеинът използваем, проблемът бе тези организми да произвеждат свои блокиращи Десколадата средства.

Боскиня бе ужасена:

— Значи където и да отидем…

— Може да предизвикаме цялостно разрушаване на биосферата.

— И си пазила това в тайна? — попита дом Кристау.

— Нямаше нужда да се разгласява — Новиня се вторачи в ръцете в скута си. — Нещо в тази информация е причината прасенцата да убият Пипо. Затова я пазих в тайна. Но сега, след всичко научено от Ела през последните няколко години и след казаното от Говорителя тази вечер, сега вече знам какво е узнал Пипо. Десколадата не просто разцепва генетичната молекула и й пречи да се възстанови или да се размножава. Тя я насърчава да се свърже с напълно чужда генетична молекула. Ела работеше по този въпрос против волята ми. Целият туземен живот на Лузитания вирее чрез чифтове растение-животно. Кабрата — с капима. Водните змии — с грамата. Мухите — с тръстиките. Птицата ксингадора — с лиана тропеко. А прасенцата — с дърветата в гората.

— Искаш да кажеш, че всяко едно се превръща в другото? — Дом Кристау беше едновременно и омаян, и отвратен.

— Прасенцата са може би уникални в това — в преобразуването на трупа в дърво — рече Новиня. — Но може би кабрата се опложда от цветния прашец на капима. Може би мухите са люпят от цвета на речните тръстики. Това трябва да се проучи. Наложи се да го изучавам през всичките тези години.

— И сега те ще узнаят всичко това? — попита дом Кристау. — От файловете ти.

— Не веднага. Но по някое време през следващите двайсет-трийсет години. Ще го узнаят, преди тук да са пристигнали други фрамлинги — рече Новиня.

— Аз не съм учен — рече епископът. — Изглежда, всички разбират за какво става дума с изключение на мен. Какво общо има това с евакуацията?

Боскиня размърда нервно пръсти:

— Не могат да ни отведат от Лузитания — рече тя. — Където и да ни закарат, ние ще носим Десколадата със себе си и тя ще убие всичко. Във всичките Сто свята няма да се намерят достатъчно ксенобиолози, които да спасят и една планета от унищожение. Докато пристигнат при нас, те вече ще знаят, че не можем да заминем.

— Е, добре тогава — рече епископът. — Това решава проблема ни. Ако им кажем още сега, те дори няма да пратят флотилия за евакуацията ни.

— Не — рече Ендър. — Епископ Перегрино след като научат какво може да причини Десколадата, те ще се погрижат никой да не напусне тази планета. Завинаги.

Епископът се намръщи:

— И какво, нима смяташ, че ще взривят планетата? Хайде, хайде, Говорителю, всред човешката раса вече няма ендъри. Най-лошото, което могат да сторят, е да ни наложат карантина…

— И в такъв случай — рече дом Кристау, — защо изобщо трябва да им се подчиняваме? Можем да им изпратим съобщение относно Десколадата, да ги осведомим, че няма да напуснем планетата и че те не трябва да идват, и толкоз.

Боскиня поклати глава:

— Защо смяташ, че никой от тях няма да заяви: „Лузитанците могат да унищожат даден свят, само като го посетят. Имат междузвезден кораб, склонни са към бунтарство, при тях са прасенцата убийци. Тяхното съществование е само по себе си заплаха.“

— Кой би твърдял такова нещо? — попита епископът.

— Не и някой от Ватикана — рече Ендър. — Но Конгресът не си пада по бизнеса за спасяване на човешките души.

— И може би ще бъдат прави — рече епископът. — Ти каза, че прасенцата се стремят към междузвездни полети. И където и да отидат, ще се получи същият ефект. Дори на необитаеми планети, нали така? Където и да отидат, ще повторят този безрадостен пейзаж — гори с един вид дърво, прерии с един вид трева, която само кабрите пасат и над която лети само ксингадората.

— Може би някой ден ще намерим начин да овладеем Десколадата — рече Ела.

— Не може да залагаме бъдещето си на такава невзрачна възможност — отвърна епископът.

— Ето защо трябва да въстанем — каза Ендър. — Защото Конгресът ще мисли тъкмо по такъв начин. Досущ както постъпи преди три хиляди години, по време на Ксеноцида. Всички осъждат Ксеноцида, защото той унищожи извънземен вид, който се оказа безвреден в намеренията си. Но докато изглеждаше, че бъгерите са решени да унищожат човечеството, неговите водачи нямаха друг избор, освен да се бият с все сила. Ние сега ги поставяме отново пред същата дилема. А след като веднъж разберат за Десколадата, с претенциите, че се опитват да запазят прасенцата, ще бъде свършено. Ще ни унищожат в името на спасението на човечеството. Може би — не цялата планета. Както казахте, днес вече няма ендъровци. Но съвсем сигурно е, че ще заличат Милагре от лицето на земята и ще премахнат всякакви следи от човешки контакт. Включително чрез избиването на прасенцата, които ни познават. Сетне ще поставят планетата под наблюдение, за да попречат на прасенцата да еволюират от примитивното си състояние. Ако вие знаехте онова, което те ще узнаят, нямаше ли да предприемете същото?

— И това го казва един Говорител на мъртвите? — рече дом Кристау.

— Ти си бил свидетел — рече епископът. — Бил си там първия път, нали? Когато са били унищожени бъгерите.

— По онова време нямаше как да разговаряме с бъгерите, нямаше как да разберем, че са рамани, а не варелсе. Този път обаче ние сме тук. Знаем, че няма да излезем и да унищожим други светове. Знаем, че ще останем на Лузитания, докато не намерим начин да я напускаме безопасно, след като Десколадата бъде неутрализирана. Този път — рече Ендър — можем да запазим живота на раманите, тъй че който и да напише историята на прасенцата, няма да му се налага да се превръща в Говорител на мъртвите.

Секретарят отвори рязко вратата и в стаята се втурна Уанда.

— Епископе — възкликна тя. — Кметице. Трябва да дойдете. Новиня…

— Какво има? — попита епископът.

— Уанда, аз трябва да те арестувам — рече Боскиня.

— Арестувайте ме по-сетне — отвърна тя. — Става въпрос за Миро. Той е преминал през оградата.

— Не може да го направи — рече Новиня. — Това би го убило… — После ужасена разбра какво бе произнесла току-що. — Заведи ме при него…

— Извикайте Навио — каза дона Криста.

— Вие не разбирате — тросна се Уанда. — Не можем да стигнем до него. Той е от другата страна на оградата.

— Тогава какво можем да сторим? — попита Боскиня.

— Изключете оградата — каза Уанда.

Боскиня погледна безпомощно другите.

— Не мога да го направя. Намираме се под контрола на комитета. Чрез ансибала. Те никога няма да я изключат.

— Тогава с Миро е свършено — каза Уанда.

— Не — рече Новиня.

Иззад Уанда в стаята се появи още една фигура. Малка, покрита с козина. Никой от тях, освен Ендър, не беше виждал досега прасенце от кръв и плът, ала веднага се досетиха какво бе това създание.

— Извинете — рече прасенцето. — Това означава ли, че трябва да го посадим сега?

Никой не си даде труда да попита как бе минало прасенцето през оградата. Бяха твърде заети да осъзнаят какво имаше предвид то под насаждане на Миро.

— Не! — изпищя Новиня.

Мандачува я погледна изненадан:

— Не ли?

— Мисля — рече Ендър, — че повече не бива да посаждате хора.

Мандачува не помръдваше.

— Какво имаш предвид? — рече Уанда. — Обърка го.

— Мисля, че ще бъде още по-объркан, преди да е свършил този ден — рече Ендър. — Хайде, Уанда, заведи ни до оградата при Миро.

— С какво ще му помогнем, като не можем да се прехвърлим през оградата? — попита Боскиня.

— Извикайте Навио — каза Ендър.

— Аз ще го намеря — рече дона Криста. — Забравяте, че сега никой не може да се обади на никого.

— Попитах с какво ще му помогнем? — настоя отново Боскиня.

— Казах ти го и преди — рече Ендър. — Ако решите да въстанем, можем да прекратим ансибалната връзка. И тогава ще съумеем да изключим оградата.

— Искаш да използваш тежкото положение на Миро, за да ме принудиш ли? — попита епископът.

— Да — отвърна Ендър. — Той е от твоето паство, нали така? Тъй че остави останалите деветдесет и девет, овчарю, и ела да спасим онази овца, която се е изгубила.

— Какво става? — попита Мандачува.

— Заведи ни до оградата — рече Ендър. — И побързай, моля те.

Спуснаха се в колона по един по стъпалата от покоите на епископа към катедралата. Ендър чу как епископът зад него мърмореше, че не бива да се изопачава Светото писание за лични цели.

Минаха по пътечката между пейките в катедралата, Мандачува водеше. Ендър забеляза, че епископът се спря близо до олтара, вгледан в малкото космато създание, което следваха хората. Епископът го настигна извън катедралата.

— Кажи ми, Говорителю — рече той, — просто за сведение, ако оградата бъде свалена, ако въстанем против Междузвездния конгрес, нали всички правила за контактите с прасенцата ще бъдат премахнати.

— Надявам се — отвърна Ендър. — Надявам се да няма повече неестествени прегради между нас и тях.

— Тогава — рече епископът — ние ще можем да преподаваме евангелието на „малките“, нали така? Няма да има правила, които да го забраняват.

— Точно така — отвърна Ендър. — Може и да не приемат вярата, но няма да има пречка да се опита.

— Трябва да помисля върху това — рече епископът. — Но може би, скъпи мой безбожнико, твоето въстание ще отвори портите на приобщаването към вярата на една голяма нация. Може би все пак Господ те е пратил тук.

Когато епископът, дом Кристау и Ендър стигнаха до оградата, Мандачува и жените бяха вече там. По начина, по който Ела бе застанала между майка си и оградата, и по това, как майка й държеше ръце пред себе си, Ендър разбра, че Новиня вече се бе опитала да се изкатери и да отиде при сина си. Сега плачеше и му викаше:

— Миро! Миро, как можа да направиш това, как можа да се изкатериш…

А Ела се опитваше да й говори, да я успокои.

От другата страна на оградата стояха четири прасенца, бяха слисани.

Уанда трепереше от страх за живота на Миро, ала запази достатъчно присъствие на духа, за да разкаже на Ендър онова, което знаеше, че няма да може сам да забележи.

— Това са Къпс, Ароу, Човек и Лийф-ийтър. Лийф-ийтър се опитва да убеди останалите да го посадят. Струва ми се знам какво означава това, но няма страшно. Човек и Мандачува ги убедиха да не го правят.

— Това не ни приближава до целта — рече Ендър. — Защо Миро е постъпил тъй глупаво?

— Мандачува ми обясни, докато идвахме насам. Прасенцата дъвчели капим и той имал упойващ ефект. Могат да се изкатерват през оградата, когато си поискат. Очевидно го правят от години. Смятали, че ние не го правим, защото се подчиняваме на закона. А сега знаят, че капимът няма същия ефект върху нас.

Ендър отиде до оградата:

— Човек — рече той.

Човек пристъпи напред.

— Има възможност да изключим оградата. Но ако го направим, това ще означава, че сме във война с всички хора на всички други светове. Разбираш ли? Хората от Лузитания и прасенцата са заедно във война против всички останали хора.

— Ох! — рече Човек.

— Ще победим ли? — попита Ароу.

— Може и да победим — отвърна Ендър. — А може и да не успеем.

— Ще ни дадеш ли Царицата На кошера? — попита Човек.

— Първо трябва да се срещна със съпругите — отвърна Ендър.

Прасенцата се напрегнаха.

— За какво говориш? — попита епископът.

— Трябва да се срещна със съпругите — продължи Ендър, — защото се налага да сключим договор. Съглашение. Да приемем правила за отношенията си. Разбирате ли ме? Хората не могат да живеят по вашите закони и вие не можете да живеете по нашите, но щом трябва да живеем заедно без огради помежду ни, и ако пусна Царицата на кошера да живее всред вас, да ви помага и да ви учи, то тогава ще трябва да поемете известни задължения и да ги спазвате. Разбрахте ли?

— Аз разбрах — отвърна Човек. — Но ти не знаеш какво искаш — да се разправяш с жените. Те не са умни по същия начин, по който са умни братята.

— Но те вземат решенията, нали?

— Разбира се — рече Човек. — Те са пазителите на майките, нали така? Но пак те предупреждавам: опасно е да се разговаря със съпругите. Особено за теб, защото те почитат толкова много.

— Ако оградата падне, трябва да говоря с жените. Ако не мога да говоря с тях, тогава оградата си остава. Миро ще умре и ние ще трябва да се подчиним на заповедите на Конгреса, всички хора да напуснат Лузитания.

Ендър не им каза, че хората може и да бъдат убити. Винаги казваше истината, но не винаги — цялата истина.

— Аз ще те заведа при съпругите — рече Човек.

Лийф-ийтър приближи и подигравателно прокара ръка по корема на Човек.

— Правилно са те нарекли — рече той. — Ти наистина си човек, не си от нас.

Лийф-ийтър понечи да избяга, ала Ароу и Къпс го задържаха.

— Ще те заведа — рече Човек. — А сега изключете оградата и спасете живота на Миро.

Ендър се обърна към епископа.

— Аз не мога да реша — рече той. — Боскиня.

— Заклела съм се пред Междузвездния конгрес — каза Боскиня, — но ще наруша сега клетвата, за да спася живота на народа си. Казвам оградата да бъде изключена и да се опитаме да извлечем максимума от въстанието си.

— Ако може да проповядваме всред прасенцата… — рече епископът.

— Ще ги попитам, когато се срещна със съпругите — каза Ендър. — Не мога да обещая нищо повече.

— Епископе! — извика Новиня. — Пипо и Либо вече загинаха отвъд тази ограда!

— Изключете я — рече епископът. — Не бих искал тази колония да приключи, след като Божата работа е още неначената. — Той се усмихна мрачно. — Но дано Ос Венерадос бъдат превърнати в светци по-скоро. Ще имаме нужда от застъпничеството им.

— Джейн — прошепна Ендър.

— Ето защо те обичам — рече Джейн. — Можеш да направиш всичко, стига да подредя обстоятелствата както трябва.

— Моля те, изключи ансибала и оградата — рече Ендър.

— Направено — каза тя.

Ендър изтича до оградата, изкатери се. С помощта на прасенцата повдигна Миро и пусна вкочаненото му тяло в очакващите го ръце на епископа, кметицата, дом Кристау и Новиня. Навио тичаше надолу по склона подир дона Криста. Онова, което можеха да сторят за Миро, щеше да бъде сторено.

Уанда също се изкачваше по оградата.

— Върни се — рече Ендър. — Вече го прехвърлихме.

— Щом ще ходиш при съпругите — отвърна тя, — ще дойда с теб. Нуждаеш се от помощта ми.

Ендър не можеше да й възрази. Тя се спусна и дойде при него.

Навио бе клекнал до тялото на Миро.

— Изкатерил е оградата! — рече той. — Досега не е имало подобен случай. Не е възможно. Никой не може да понесе такава болка, да пъхне главата си в полето.

— Ще оживее ли? — попита Новиня.

— Откъде да знам? — отвърна Навио, докато нетърпеливо сваляше дрехите на Миро и прикачаше към тялото му различни сензори. — Не сме учили за това в медицинското училище.

Ендър забеляза, че оградата отново се разтресе. Сега се катереше Ела.

— Нямам нужда от твоята помощ — рече Ендър.

— Май е време някой, който разбира от ксенобиология, да установи какво всъщност става — отговори тя.

— Остани и се погрижи за брат си — каза Уанда.

Ела я погледна предизвикателно:

— Той е и твой брат. А сега нека и двете се погрижим, ако умре, да не е умрял напразно.

Тримата последваха Човек и другите прасенца към гората.

Боскиня и епископът ги изгледаха как се отдалечават.

— Когато се събудих тази сутрин — рече Боскиня, — не очаквах да се превърна в бунтарка преди да дойде време да си легна отново.

— Нито пък аз съм смятал, че Говорителя ще е нашият посланик при прасенцата — каза епископът.

— Въпросът е — намеси се дом Кристау — дали някога ще бъдем опростени за това.

— Мислиш ли, че грешим? — сопна му се епископът.

— Съвсем не — отвърна дом Кристау. — Мисля, че направихме крачка напред към нещо наистина великолепно. Ала човечеството почти никога не прощава истинското величие.

— За щастие — рече епископът, — човечеството не е съдията, който има значение. А сега аз възнамерявам да се помоля за това момче, след като медицинската наука очевидно е стигнала до границите на компетентността си.