Град от пепел

1 Стрелата на Валънтайн

— Още ли си ядосан?

Алек, който се беше облегнал на стената на асансьора, погледна към другия край на помещението, където стоеше Джейс.

— Не съм ядосан.

— Разбира се, че си. — Джейс погледна с укор заварения си брат, после изохка, сякаш болка прониза ръката му. Всяка част от него го болеше от ударите, които бе получил следобеда, когато падна от прогнилата стълба три етажа надолу върху купчина отпадъчен метал. Дори и пръстите му бяха натъртени. Алек, който наскоро бе захвърлил патериците, които използваше след битката с Абадон, не изглеждаше много по-добре от Джейс. Дрехите му бяха покрити с кал, а косата му висеше на тънки и сплъстени кичури. По бузата му имаше дълга драскотина.

— Не съм — процеди през зъби Алек. — Ако не беше казал, че драконовите демони са измрели…

— Казах, че повечето са измрели.

Алек вдигна предупредително пръст.

— Повечето са измрели — каза той, а гласът му трепереше от гняв — но НЕ ВСИЧКИ.

— Добре — каза Джейс. — Просто ще променя текста в учебника по демонология от „повечето са измрели“ на „не всички са измрели за Алек. Той предпочита неговите чудовища да са напълно измрели“. Така доволен ли си?

— Момчета, момчета — каза Изабел, която разглеждаше лицето си в огледалната стена на асансьора. — Не се карайте. — Тя се извърна и слънчево се усмихна. — Добре де, случаят беше малко по-тежък, отколкото очаквахме, но мисля, че беше забавно.

Алек я погледна и поклати глава.

— Как винаги успяваш да останеш чиста?

Изабел сви философски рамене.

— Аз съм си чиста по душа. Това отблъсква всякаква мръсотия.

Джейс така силно се засмя, че тя се обърна към него и гневно го изгледа. Той тикна изцапаните си с кал пръсти пред нея. Ноктите му бяха черни отдолу.

— Мръсен отвътре и отвън.

Изабел понечи да отговори, но асансьорът изскърца и спря.

— Крайно време е това нещо да бъде оправено — каза тя, като бутна вратата. Джейс я последва в коридора, нетърпелив да си вземе горещ душ и да се освободи от оръжията си. Бе убедил своите заварени брат и сестра да дойдат на лов с него, въпреки че и двамата не се чувстваха готови да тръгнат ей така, без Ходж, който винаги им даваше указания и напътствия. Джейс обаче искаше да отвлече вниманието си с някоя битка, да се поразвлече с убиване и да се разсее с раните си. И понеже знаеха, че при всички положения ще отиде, те тръгнаха с него, като минаха през мръсния, пуст тунел на метрото, докато не срещнаха драконовия демон и не го убиха. Както винаги, тримата бяха перфектен екип. Като семейство.

Джейс разкопча якето си и го закачи на една от закачалките на стената. Алек седеше на ниската дървена пейка до него и събуваше калните си ботуши. Тананикаше нещо под носа си, за да се увери Джейс, че не е ядосан. Изабел свали фуркетите от дългата си, тъмна коса, която се разпиля по гърба й.

— Огладнях — каза тя. — Щеше ми се мама да е тук и да ни сготви нещичко.

— По-добре, че я няма — рече Джейс, като разкопчаваше колана с оръжията си. — Вече да се е размрънкала заради килима.

— Прав си — каза един хладен глас и Джейс се извърна, с ръце още на колана, и видя Мерис Лайтууд, застанала на вратата със скръстени ръце. Бе облечена в стегнат черен пътен костюм, а косата й черна като на Изабел, беше сплетена на плитка, стигаща до средата на гърба й. Леденосините й очи се плъзнаха по тримата, подобно на контролни прожектори.

— Мамо! — възкликна Изабел, след като се окопити и се спусна към майка си да я прегърне. Алек се изправи на крака и отиде при тях, като се опитваше да прикрие накуцването си.

Джейс остана на мястото си. В очите на Мерис, когато погледът й се плъзна по него, имаше нещо, което го накара да замръзне на мястото си. Дали бе подразнена от това, което каза? Та той не за първи път се шегуваше с манията й по старите килими…

— Къде е татко? — попита Изабел, като се отдръпна от майка си. — Ами Макс?

Настъпи едва доловима пауза. После Мерис каза:

— Макс е в стаята си. А баща ви, за жалост, още е в Аликанте. Има още малко работа там, която трябва да свърши.

Алек, който по принцип по-добре от сестра си улавяше настроенията, каза подозрително:

— Случило ли се е нещо?

— Позволи ми да те попитам същото. — Гласът на майка му беше дрезгав. — Куцаш ли?

Алек не умееше да лъже. Изабел услужливо се намеси:

— Преследвахме драконов демон в тунела на метрото. Но нищо ни няма.

— А сигурно и великият демон, с който сте се сражавали миналата седмица също нищо не ви е направил?

Тук дори Изабел нямаше какво да каже. Тя погледна към Джейс, който предпочиташе да не го бе правила.

— Това не беше планирано. — Джейс не можеше да се концентрира. Мерис още не го бе поздравила, не беше казала дори едно здравей, а продължаваше да го гледа със сините си, пронизващи очи. Усети свиване под лъжичката, което ставаше все по-неприятно. Тя никога не го бе гледала така преди, каквото и да беше провинението му. — Беше грешка…

— Джейс! — Макс, най-малкият Лайтууд, се шмугна покрай Мерис и се втурна в помещението, без да обръща внимание на протегнатата ръка на майка си. — Вие се върнахте! Всички се върнахте. — Той се завъртя в кръг и се усмихна победоносно на Алек и Изабел. — Стори ми се, че чух асансьора и ето ме.

— А на мен ми се стори, че ти казах да стоиш в стаята си — каза Мерис.

— Забравил съм — отвърна Макс със сериозност, която разсмя дори Алек. Макс беше дребен за годините си — по ръст приличаше на около седемгодишен — но у него имаше някаква сериозност, която, съчетана с огромните очила, го правеше да изглежда по-възрастен. Алек посегна и разроши косата на брат си, но Макс продължаваше да гледа Джейс и очите му сияеха. Джейс усети как студената буца в стомаха му започва леко да се отпуска. Макс го почиташе като герой така, както не почиташе и собствения си по-голям брат, може би защото Джейс се отнасяше с повече търпение към Макс. — Чух, че сте се били с велик демон — каза той. — Бешели страшен?

— Ами… демон като демон — измъкна се Джейс. — Как беше в Аликанте?

— Беше невероятно. Видяхме страхотни неща. В Аликанте има огромен хералдически музей и ме заведоха на места, където правят оръжия. Показаха ми и нов начин за правене на серафимски ками, така че да са по-дълги и ще накарам Ходж да ми покаже…

Джейс недоумяваше. Очите му неволно се стрелнаха към Мерис. Не можеше да повярва. Значи Макс не знаеше за Ходж? Значи не му е казала?

Мерис улови погледа му и устните й се свиха в тънка като острие на нож линия.

— Стига, Макс. — Тя хвана по-малкия си син за ръка.

Той вдигна глава и смаяно я изгледа.

— Но аз говоря с Джейс…

— Виждам. — Тя леко го бутна към Изабел. — Изабел, Алек, заведете брат си в стаята му. Джейс, — когато произнесе името му, в гласа й се долови напрегнатост, сякаш невидима киселина разяждаше думите в устата й — Иди да се измиеш и ела при мен в библиотеката възможно най-бързо.

— Нищо не разбирам — каза Алек, като местеше поглед от майка си към Джейс и обратно. — Какво става тук?

Джейс усети как по гърба му избива студена пот.

— Нещо за баща ми ли?

Мерис трепна два пъти, сякаш думите „баща ми“ й подействаха като два последователни шамара.

— Библиотеката — процеди през зъби тя. — Там ще говорим.

Алек каза:

— Каквото и да е станало във ваше отсъствие, не е по вина на Джейс. Всички сме отговорни. А Ходж каза…

— По-късно ще поговорим и за Ходж. — Мерис погледна предупредително към Макс.

— Но, мамо — възрази Изабел. — Ако ще наказваш Джейс, по-добре накажи всички ни. Така е справедливо. Каквото и да сме правили, правехме го всички.

— Не — каза Мерис след дълга пауза, която се стори безкрайна на Джейс. — Не всички.

— Правило номер едно на аниме филмите — каза Саймън. Седеше облегнат на купчина възглавници в края на леглото си, с пакетче чипс в едната ръка и дистанционното на телевизора в другата. Бе облечен с черна тениска, на която имаше надпис ЧАТЯ СИ С МАЙКА ТИ и джинси с дупки на колената. — Никога не се бъзикай със сляп монах.

— Знам — каза Клеъри, като си взе от чипса и го топна в каничката със сос, поставена на таблата между тях. — По някаква причина те винаги са по-добри в битките от монасите, които могат да виждат. — Тя се втренчи в екрана. — Да не би да танцуват един с друг?

— Това не е танцуване. Опитват се да се избият взаимно. Този пич е смъртен враг на другия, не помниш ли? Той е убил баща му. Защо да танцуват?

Клеъри отхапа парченце чипс и се загледа замислено в екрана, където се виеха нарисувани кълбета розови и жълти облаци между фигурите на двама крилати мъже, които пърхаха един покрай друг и размахваха блестящи копия. От време на време някой проговаряше, но тъй като субтитрите бяха на японски или китайски, не се разбираше много.

— Този с шапката — каза тя. — Той ли е лошият?

— Не, този е бащата. Той е господарят на магьосниците и силата му се крие в шапката. Лошият е онзи, с механичната ръка, който говори.

Телефонът иззвъня. Саймън остави пакетчето чипс и понечи да стане и да вдигне. Клеъри сложи ръка на китката му.

— Недей. Нека си звъни.

— Ами ако е Люк? Може да се обажда от болницата.

— Не е Люк — каза Клеъри, като звучеше по-уверено, отколкото в действителност се чувстваше. — Той би се обадил на мобилния ми, а не на твоя домашен телефон.

Саймън я гледа известно време, после отново се отпусна във възглавниците.

— Щом казваш. — Тя долови колебание в гласа му, но и неизречено уверение, че просто иска тя да е доволна. Не беше сигурна обаче, че точно „доволство“ е нещото, което изпитваше в момента, не и при положение че майка й е в болницата, прикачена към маркучи и пиукащи апарати, а Люк, приличащ на зомби, клюма на пластмасовия стол до леглото й. Не и докато през цялото време се тревожеше за Джейс и поне дузина пъти вдигаше телефона да се обади в института, но после го затваряше, преди да е набрала номера. Ако Джейс искаше да говори с нея, щеше да й се обади.

Може би беше грешка, че го накара да види Джослин. Беше толкова уверена, че още щом майка й чуе гласа на сина си, на своето първо дете, ще се събуди. Но тя не се събуди. Джейс стоеше вдървено и непохватно до леглото й, лицето му беше като на рисуван ангел, с празни, равнодушни очи. Накрая Клеъри изгуби търпение и му се разкрещя, на свой ред той също й се разкрещя и си тръгна ядосан. Люк наблюдаваше безучастно тази сцена, с вял интерес, изписан на умореното му лице.

— За първи път ви виждам да се държите като брат и сестра — отбеляза той.

Клеъри не отговори нищо. Нямаше смисъл да му казва колко не й се искаше Джейс да й е брат. Не можеш да избягаш от собственото си ДНК, колкото и да ти се иска. Все едно дали то те прави щастлив или не. Но дори и да не успяваше да се чувства щастлива, помисли си тя, все пак тук, в дома на Саймън, в неговата стая, тя се чувстваше уютно, чувстваше се у дома. Тя го познаваше достатъчно дълго, за да си спомня леглото му с формата на пожарникарска кола и конструкторите Лего, струпани в ъгъла на стаята. Сега леглото му беше покрито с юрган на широки ивици, подарък от сестра му, а стените бяха облепени с плакати на групи като Рок Солид Панда и Степинг Рейзър. В ъгъла на стаята, където някога бяха конструкторите Лего, сега имаше барабани, а в другия ъгъл беше компютърът, на екрана на който бе замръзнала картина от World of Warcraft. Беше й почти толкова познато, колкото собствената й стая у дома — която вече не съществуваше, така че засега тук се чувстваше като у дома си.

— Пак чибита — каза мрачно Саймън. Всички герои бяха превърнати в три сантиметрови умалени копия на самите себе си и се замеряха едни други с чинии и тигани. — Сменям канала — обяви Саймън, като взе дистанционното. — Писна ми от тези анимета. Не виждам никаква интрига, да не говорим за секс.

— Разбира се, че няма секс — каза Клеъри, като си взе още чипс. — Аниме са забавление за цялото семейство.

— Ако си склонна да се лишиш от забавлението за цялото семейство, можем да видим какво дават по порно каналите — предложи Саймън. — Какво предпочиташ — „Вещиците от Брестуик“ или „Когато свалям Диане“?

— Дай ми го! — Клеъри грабна дистанционното, но Саймън, кискайки се, вече беше превключил на друг канал.

Смехът му внезапно спря. Клеъри вдигна поглед с изненада и видя как той гледа втренчено екрана. Даваха стар черно-бял филм — Дракула. Беше го гледала преди, с майка си. На екрана се бе появил Бела Лугоши, слаб и блед, загърнат с познатия плащ с висока яка, показал вампирските си зъби.

— Никога не пия… вино — натърти той със своя силен унгарски акцент.

— Харесват ми паяжините, направени от гума — каза Клеъри, като се опитваше да сниши гласа си. — Личи си, че са от гума.

Но Саймън вече се бе изправил и бе хвърлил дистанционното на леглото.

— Ей сега се връщам — промърмори той. Лицето му бе добило цвета на зимно небе, малко преди да завали. Клеъри нервно хапеше устните си, докато го гледаше как се отдалечава — за първи път, откакто майка й беше в болницата, й мина през ума, че може би и Саймън не беше съвсем щастлив.

Докато бършеше косата си, Джейс погледна отражението си в огледалото и се намръщи шеговито. Лечебната руна беше изцерила най-лошите му наранявания, но не можеше да оправи сенките под очите или да заглади тънките линии в ъгълчетата на устата. Главата го болеше и той се чувстваше леко замаян. Знаеше си, че трябваше да хапне тази сутрин, но се беше събудил с усещането за гадене и задъхан от кошмари, така че не му беше до ядене, само искаше да се натовари физически и с изтощение и пот да пропъди сънищата си.

Хвърли кърпата встрани и закопня за сладкия черен чай, който Ходж запарваше от цъфтящите нощем цветя в оранжерията. Чаят прогонваше глада и докарваше силен приток на енергия. След изчезването на Ходж, Джейс се бе опитвал да вари листата на растението във вода, за да види дали ефектът ще е същият, ала се получаваше някаква горчива, с вкус на пепел течност, която го караше да кашля и да плюе. Зашляпа бос от банята към стаята си, където си облече джинси и чиста тениска. Нервно отметна назад мократа си руса коса. Беше пораснала прекалено и му влизаше в очите — нещо, за което Мерис със сигурност щеше да го смъмри. Не би му го спестила. Може и да не беше биологичен син на семейство Лайтууд, но те се отнасяха с него като с такъв, откакто го бяха осиновили като десетгодишен, след смъртта на собствения му баща. Предполагаемата смърт, припомни си Джейс, и усещането за празнота отново се появи. През последните няколко дни той се чувстваше като изкормена тиква-фенер, сякаш някой бе извадил с вилица вътрешностите му и ги бе натрупал на купчина, докато усмивката неизменно си оставаше на лицето му. Често се питаше дали изобщо нещо, в което бе вярвал през живота си или дори самият той, бяха истински. Беше си мислил, че е сирак, а се оказа, че не е. Мислеше си, че е единствено дете на родителите си, а се оказа, че има сестра.

Клеъри. Отново усети болка, още по-силна. Сподави я. Очите му се спряха на парченцето от счупеното огледало, което лежеше на скрина му и все още отразяваше зелените клони и лазурно синьото небе. Сега в Идрис бе започнало да се здрачава, небето беше тъмно като кобалт. Задавен от чувството за празнота, Джейс обу ботушите си и се спусна по стълбите към библиотеката.

Докато слизаше надолу по каменните стъпала, той се питаше какво ли ще да е това, което Мерис иска да обсъди насаме с него. Беше му се видяла готова да го хока и дори да го шамароса. Той не помнеше кога за последно го беше удряла. Семейство Лайтууд не си падаха по телесните наказания — за разлика от Валънтайн, който измисляше какви ли не болезнени наказания, за да държи в подчинение. Кожата на Джейс, бидейки на ловец на сенки, винаги зарастваше и грозните белези се скриваха. Джейс помнеше как през дните и седмиците след смъртта на бащата си търсеше белези по тялото си, някакъв знак, който да е останал, нещо като физическо напомняне за баща му.

Стигна до библиотеката и почука два пъти, преди да отвори вратата. Мерис беше там, седнала до огъня на стола, който някога бе принадлежал на Ходж. Светлината струеше от високите прозорци и Джейс забеляза сивите нишки в косата й. Държеше чаша червено вино, а на масата до нея имаше стъклена гарафа.

— Мерис — каза Джейс.

Тя леко се сепна и разля малко от виното.

— Джейс. Не те чух да влизаш.

Той не помръдна.

— Помниш ли онази приспивна песен, която пееше на Алек и Изабел, когато бяха малки и се страхуваха от тъмното?

Мерис го гледаше изненадана.

— За какво говориш?

— Чувах те през стените. Тогава стаята на Алек беше до моята.

Тя не отвърна нищо.

— Беше на френски — продължи Джейс. — Песента.

— Чудя ти се как помниш такива работи. — Тя го погледна, сякаш я бе обвинил за нещо.

— На мен никога не ми пееше.

Настъпи едва доловима пауза. После Мерис каза:

— Ами ти… ти не се страхуваше от тъмното.

— Нима има десетгодишно дете, което да не се страхува от тъмното?

Тя вдигна вежди.

— Седни, Джонатан. Хайде.

Той прекоси стаята бавно, за да я подразни, и се отпусна в люлеещия се стол до бюрото.

— Предпочитам да не ме наричаш Джонатан.

— Защо? Това е името ти — изгледа го подозрително. — Откога знаеш?

— Какво да знам?

— Не се прави на глупав. Много добре знаеш какво те питам. — Тя се заигра с чашата в ръцете си. — Иткога знаеш, че Валънтайн е твой баща?

Джейс обмисли и отхвърли няколко отговора. Обикновено успяваше да накара Мерис да се засмее. Бе един от малцината на този свят, които можеха да я разсмеят.

— Горе-долу откогато и ти.

Мерис бавно поклати глава.

— Не ти вярвам.

Джейс се изпъна на мястото си. Ръцете му, които висяха от страничните облегалки на стола, се свиха в юмруци. Той видя лекото треперене на пръстите си и се запита дали преди някога са треперили. Не помнеше такова нещо. Ръцете му винаги бяха твърди, а пулсът му — равномерен.

— Не ми вярваш?

Той долови недоумението в собствения си глас и вътрешно се сви. Разбира се, че не му вярва. Стана му ясно още, откакто си бе дошла.

— Стига, Джейс. Как може да не знаеш кой е собственият ти баща?

— Той ми каза, че е Майкъл Уейланд. Ние живеехме в имението на Уейланд…

— Звучи логично — каза Мерис. — А името ти? Кое е истинското ти име?

— Ти знаеш истинското ми име.

— Джонатан Кристофър. Знаех, че това е името на сина на Валънтайн. Знаех също, че и Майкъл има син на име Джонатан. Често срещано име сред ловците на сенки — никога не съм намирала нещо странно в това, че имената съвпадат, а колкото до второто име на момчето на Майкъл, никога не съм се интересувала какво е. Но сега не спирам да си задавам въпроси. Какво беше истинското второ име на сина на Майкъл Уейланд? Колко време Валънтайн е планирал това, което в последствие направи? Откога е знаел, че ще убие Майкъл Уейланд…? — тя млъкна и впи поглед в Джейс. — Знаеш ли, никога не си приличал на Майкъл. Но понякога децата не приличат на родителите си. Никога преди не съм се замисляла над това. Ала сега виждам Валънтайн в теб. Начинът, по който ме гледаш. С онази предизвикателност. Не те интересува какво казвам, нали?

Ала него го интересуваше. Просто беше много добър в прикриването на чувствата си.

— Има ли значение дали ме интересува?

Тя остави чашата на масата до себе си. Чашата беше празна.

— Отговаряш на въпроса ми с въпрос, за да ме объркаш, точно както правеше Валънтайн. Трябваше да се досетя.

— Какво да се досетиш? Та аз съм си все същият от седем години насам. Нищо не се е променило у мен. Ако преди не съм ти напомнял за Валънтайн, не виждам как бих могъл да ти напомням сега.

Погледът й се отмести от него, сякаш вече не издържаше да го гледа директно.

— Когато понякога сме говорили за Майкъл, не може да не ти се е виждало странно, че имаме предвид баща ти. Нещата, които сме казвали за него, никога не биха могли да се кажат за Валънтайн.

— Вие казвахте, че е бил добър човек. — У него започна да се надига гняв. — Добър ловец на сенки. Любящ баща. Мислех, че това отговаря на истината.

— Ами снимките? Сигурно си виждал снимки на Майкъл Уейланд и си разбрал, че това не е човекът, когото си наричал свой баща. — Тя прехапа устни. — Как ще обясниш това, Джейс?

— Всички снимки са били унищожени по време на въстанието. Нали и вие ми казахте това. Сега се питам дали Валънтайн не ги е унищожил, за да не може никой да разбере кой е бил в Кръга. Никога не съм имал снимка на баща си — каза Джейс и се запита дали звучи толкова обидено, колкото се чувстваше. Мерис сложи ръка на слепоочието си и започна да го масажира, сякаш я болеше глава.

— Не мога да повярвам — каза тя, като че ли на себе си. — Абсурдно е.

— Тогава не вярвай, но вярвай на мен — каза Джейс и усети как треперенето на ръцете му се усилва.

Тя отпусна ръката си.

— Да не мислиш, че не искам? — отвърна тя и за миг Джейс си спомни гласа на онази Мерис, която идваше в стаята му посред нощ, когато бе на десет години и гледаше със сухи очи тавана, мислейки за баща си, а тя сядаше до леглото му и оставаше докато той заспеше.

— Наистина не знаех — отново обясни Джейс. — И когато той ме помоли да се върна с него в Идрис, казах, че няма да го направя. Все още съм тук. Нима това не значи нищо?

Тя извърна поглед към гарафата, сякаш за да си налее още вино, но после, изглежда, се отказа от идеята.

— Щеше ми се да е така — каза тя. — Но има толкова много причини баща ти да иска да останеш в института. Когато става дума за Валънтайн, не мога да си позволя да вярвам на някого, който е бил под негово влияние.

— Самата ти си била под негово влияние — каза Джейс и веднага съжали при вида на израза, който за миг се появи на лицето й.

— Но аз се отрекох от него — каза Мерис. — А ти? Би ли могъл да го направиш? — Сините й очи бяха същите като на Алек, но Алек никога не го бе гледал по този начин. — Кажи ми, че го мразиш, Джейс. Кажи ми, че мразиш онзи човек и всичко, свързано с него.

Измина миг, после още един, и Джейс, свел поглед, видя как ръцете му се свиват все повече и повече в юмруци, та чак кокалчетата побеляват.

— Не мога да кажа това.

Мерис изсумтя.

— Защо?

— А ти защо не ми вярваш? Живял съм с теб през почти половината от живота си. Не трябва ли по-добре да ме познаваш?

— Звучиш толкова искрено, Джонатан. Още от малък успяваше да пренасочиш гнева ми за някоя твоя пакост към Изабел или Алек. Познавам само един човек, който може да говори така убедително искрено.

Джейс усети бакърен вкус в устата си.

— Имаш предвид баща ми.

— В света на Валънтайн винаги е имало само два типа хора — каза тя. — Такива, които симпатизират на Кръга и такива, които са срещу него. Последните бяха врагове, а първите — оръжия от неговия арсенал. Виждах как се опитва да превърне всеки от приятелите си, дори и собствената си съпруга, в оръжие за своята кауза. И ти искаш да повярвам, че не би направил същото със собствения си син? — Тя поклати глава. — Познавам го по-добре от теб. — За първи път Мерис го погледна повече със съчувствие, отколкото с гняв. — Ти си стрела, изстреляна право в сърцето на Клейва, Джейс. Ти си стрелата на Валънтайн. Все едно дали го съзнаваш или не.

Клеъри затвори вратата на спалнята с работещия телевизор и отиде да потърси Саймън. Намери го в кухнята, наведен над мивката. Ръцете му стискаха плота.

— Саймън? — Кухнята беше светла, боядисана в ярко жълто, стените бяха окичени с поставени в рамка рисунки с пастел и молив, които Саймън и Ребека бяха правили в началното училище. Можеше да се каже, че Ребека не бе лишена от талант, но драсканиците на Саймън, които би трябвало да изобразяват хора, приличаха на пътни знаци със снопчета коса.

Не я погледна, макар че по трепването на мускулите на раменете му можеше да се съди, че я е чул. Тя отиде до мивката и леко сложи ръка на гърба му. През памучната тениска усети острите кокалчета на гръбнака му и с удивление забеляза колко много бе отслабнал. Досега не беше обърнала внимание на това, тъй като да гледа Саймън, бе все едно да гледа себе си в огледалото — когато виждаш някого всеки ден, не забелязваш малките промени във външния му вид.

— Добре ли си?

Той спря водата с рязко движение на китката.

— Разбира се. Добре съм.

Клеъри сложи пръст отстрани на брадичката му и обърна лицето му към себе си. Беше се изпотил, тъмната му коса, разпиляна по челото, бе залепнала, макар че от полуотворения прозорец на кухнята влизаше хлад.

— Не изглеждаш добре. Заради филма ли?

Той не отговори.

— Съжалявам. Не биваше да се смея, просто…

— Не помниш ли? — гласът му беше дрезгав.

— Аз… — Клеъри помнеше. Връщайки се към онази нощ, тя виждаше неясен водовъртеж от суетене, кръв и пот, сенки, пробягващи по коридорите и губещи се в пространството. Спомняше си белите лица на вампирите, сякаш изрязани от хартия, на фона на мрака, спомняше си и как Джейс я бе понесъл на ръце, и как викаше неистово в ухото й.

— Всъщност, не. Пълна мъгла ми е.

Погледът му пробяга по нея и се отклони.

— Не ти ли изглеждам различен? — попита той.

Тя се ококори срещу него. Очите му бяха с цвят на черно кафе — не точно черни, но много наситено кафяви, без отсенки на сиво или светлокафяво. Дали й изглеждаше различен? Може би бе станал по-самоуверен в държанието си, откакто бе убил Абадон, великия демон. Но у него се долавяше и някаква боязън, сякаш очакваше или търсеше нещо. Държание, което бе забелязала и у Джейс. Може би беше просто усещането за тленност.

— Все същият Саймън си си.

Той присви очи, сякаш с облекчение и когато клепачите му се притвориха, тя видя колко изпъкваха скулите му. Отслабнал е, помисли си и тъкмо да го изрече на глас, той се наведе и я целуна.

Беше така изненадана да усети устните му върху своите, че се вцепени и стисна края на плота на мивката, за да не изгуби равновесие. Не го отблъсна и взел това за насърчение, Саймън плъзна ръка зад главата й и я зацелува още по-страстно, като разтваряше устните й със своите. Устните му бяха меки, по-меки от тези на Джейс, а ръката му, която придържаше врата й, беше топла и нежна. Целувката му беше солена.

Клеъри затвори очи и за миг се понесе шеметно в мрака и топлината, която усещаше да струи от пръстите му, заровени в косата й. От унеса й я извади грубото иззвъняване на телефона и тя се отдръпна рязко, сякаш той я бе отблъснал, макар че дори не бе помръднал. За миг се втренчиха един в друг, ужасно смутени, като двама души, които внезапно са пренесени на някакво чуждо място, където нищо не им е познато.

Саймън първи се окопити и посегна към телефона, който висеше на стената до рафта с подправките.

— Ало? — Гласът му прозвуча нормално, макар че гърдите му шеметно се вдигаха и спускаха. Той подаде слушалката на Клеъри. — За теб е.

Клеъри пое телефона. Все още усещаше сърцето си в гърлото, като насекомо, което пърха с крила под кожата й. Люк се обажда от болницата. Нещо се е случило с майка ми.

Каза със задавен глас:

— Люк? Ти ли си?

— Не. Изабел е.

— Изабел? — Клеъри вдигна поглед и видя, че Саймън я гледа, облегнат на мивката. Руменината по бузите му беше изчезнала. — Защо се… искам да кажа, какво има?

Момичето отсреща изхлипа, сякаш беше плакало.

— Джейс при теб ли е?

Клеъри рязко отдръпна слушалката от себе си и втренчено я погледна, после отново я допря до ухото си.

— Джейс ли? Не. Защо да е при мен?

Изабел тежко въздъхна в слушалката.

— Работата е там, че… е изчезнал.

2 Луната на ловеца

Мая Робъртс се отнасяше с недоверие към красиви момчета и затова намрази Джейс Уейланд още в мига, в който го видя. Нейният по-голям брат, Даниел, беше наследил медната кожа на майка им и огромните й, тъмни очи и се беше превърнал в един от онези хора, които бяха способни да запалят крилата на пеперуда, за да я гледат как изгаря и умира, докато лети. Той бе измъчвал и нея, първо по лек и безобиден начин, като я щипеше на места, където не се появяват синини, или като слагаше в шампоана й обезцветител. Тя го издаваше на родителите си, но те не й вярваха. Както не би й повярвал и който и да е друг, ако е виждал Даниел. Хората се заблуждаваха от красотата му, като я бъркаха с невинност и кротост. Когато в девети клас й счупи ръката, тя избяга от къщи, но родителите й я върнаха обратно. В десети клас Даниел бе блъснат на улицата от кола и почина на място, а шофьорът бе избягал от местопроизшествието. Докато стоеше на гроба му до родителите си, Мая бе смазана от срам заради непреодолимото чувство на облекчение, което изпитваше. Господ сигурно щеше да я накаже задето се радва, че брат й е мъртъв, мислеше си тя.

И още следващата година той я наказа. Мая срещна Джордан. Дълга тъмна коса, тесен ханш в изтъркани джинси, рокерски тениски и мигли като на момиче. Никога не бе допускала, че ще й обърне внимание — такива като него обикновено предпочитаха слаби, бледи момичета, с модерни очила — но на него сякаш му допадаха закръглените й форми. Между целувките й казваше, че е красива. През първите няколко месеца всичко беше като сън; през последните няколко месеца — като кошмар. Започна да се държи собственически с нея, да я контролира. Когато й се ядосаше, я обиждаше и я удряше по бузата с опакото на ръката си, като оставяше видими отпечатъци. Когато понечи да скъса с него, той така силно я бутна, че падна в предния двор на собствения й дом, после се затича към къщи и залости вратата.

По-късно нарочно целуна пред него друго момче, само за да му покаже, че между тях вече всичко е свършило. Дори не си спомняше името на момчето. Това, което се беше запечатало в паметта й, бе как върви към къщи през нощта, дъждът се сипе по косата й на малки капчици, а калта пръска крачолите на джинсите й, понеже бе тръгнала по една пряка пътека през парка, близо до дома й. Спомняше си тъмната фигура, която бе изскочила иззад металната въртележка, огромното влажно вълче туловище, което я бе съборило в калта, свирепата болка, когато челюстите му се забиха в шията й. Тя крещеше и се бореше, усещаше в устата си собствената си гореща кръв, а мозъкът й пищеше: Това е невъзможно. Невъзможно. В Ню Джърси няма вълци, не и в нейния обикновен квартал от предградията, не и в двайсет и първи век.

Виковете й разбудиха обитателите на близките къщи и прозорците светнаха един по един като клечки кибрит. Вълкът я пусна, по челюстите му имаше кървави дрипи и разкъсана плът.

По-късно, с двайсет и четири шева, тя лежеше в розовата си стая, а майка й тревожно се суетеше край нея. Докторът от спешното отделение беше казал, че ухапването прилича на такова от голямо куче, но Мая знаеше каква е истината. Преди вълкът да избяга, тя беше чула похотлив, познат шепот в ухото си:

— Сега си моя. Завинаги моя.

Никога повече не видя Джордан — той и родителите му бяха опаковали нещата си и напуснали апартамента, а никой от приятелите му не знаеше къде е отишъл, или поне не си признаваха. Не беше истински изненадана, когато при следващото пълнолуние започнаха болките: раздиращи болки, които я караха да подскача на едно място, запращаха я на пода, огъваха гръбнака й, както фокусник огъва лъжица. Когато зъбите изскочиха от венците й и се посипаха по пода като натрошени бисквити, тя припадна. Или поне така си помисли. Събуди се на мили разстояние от вкъщи, гола и окървавена, а един белег на ръката й пулсираше с ритъма на сърцето. Същата нощ тя хвана влака за Манхатън. Решението за това не беше трудно. Това, че беше със смесена кръв, бе достатъчно лошо в консервативния квартал от предградията, в който живееше. Един господ знаеше как биха се отнесли с върколак.

Не беше трудно да намери глутница и да се присъедини към нея. Само в Манхатън имаше няколко. В крайна сметка отиде в центъра на града, където една от тях се бе настанила в старото полицейско управление в Китайския квартал.

Водачите на глутницата постоянно се сменяха. Най-напред беше Кито, после Вероника, след това Габриел, а сега пък Люк. На нея и Габриел й харесваше, но Люк беше още по-добър. Изглеждаше надежден, имаше благи сини очи и не беше кой знае колко красив, което й попречи да го отхвърли автоматично. Чувстваше се уютно с глутницата тук. Вълците спяха в полицейското управление, играеха на карти, а нощем, когато не беше пълнолуние, ядяха китайска храна, а когато пък беше, излизаха на лов в парка, а на следващия ден изпиваха каквото бе останало от наличностите на Луната на ловеца, един от най-добрите барове за върколаци в града. Тук се продаваше наливна бира и никой не следеше дали си навършил двайсет и една години. Като ликантроп порастваш някак си по-бързо и щом като веднъж са ти поникнали козина и вълчи зъби, значи имаш право да пиеш в Луната, без значение каква е възрастта ти, изчислена в мундански години.

Тези дни тя съвсем бе забравила за семейството си, но когато русото момче с дълго черно палто влезе в бара, Мая настръхна. Той не приличаше на Даниел, никак даже — Даниел имаше тъмна коса, която се къдреше на тила му и медна кожа, а това момче беше бяло и златокосо. Но и двамата имаха едни и същи стройни тела, една и съща походка, наподобяваща походката на пантера, която търси плячка, както и една и съща увереност в собствената си привлекателност. Ръката й неволно се стегна около дръжката на чашата и тя взе да се самоуспокоява: Той е мъртъв. Даниел е мъртъв.

Приглушеният ропот, който премина през бара и последва момчето по петите, приличаше на пенеща се вълна, която се разбива в кърмата на лодка. Момчето се държеше така, сякаш това не му правеше впечатление. Той издърпа с обутия си в ботуш крак един от столовете до бара, седна на него и опря лакти на плота. В тишината, последвала ропота, Мая го чу как най-спокойно си поръчва бира. С изискано движение на китката той поднесе чашата до устните си и я изпи почти наведнъж. Течността беше със същия тъмнозлатист цвят като косата му. Когато постави обратно чашата на бара, Мая видя тънките извити черни знаци по китките и опакото на дланите му.

Бат, момчето, което седеше до нея — преди излизаха заедно, но сега бяха само приятели, промърмори под нос нещо, което прозвуча като „нефилим“.

Така значи. Момчето не е върколак. Значи е ловец на сенки, член на тайната полиция на техния свят. Те бдяха за спазването на Закона, закриляни от Завета, и не можеш просто да станеш един от тях: трябва да си роден такъв. Кръвта ги правеше такива, каквито са. За тях се носеха какви ли не слухове, повечето от които никак не ласкави: че са надменни, високомерни, жестоки; гледат отвисоко и презират долноземците. Малцина бяха тези, които ликантропите мразеха повече от ловците на сенки — може би само вампирите.

Говореше се, че ловците на сенки убиват демони. Мая си спомни кога за първи път чу за съществуването на демоните и за това, което правят. Тези приказки й докарваха главоболие. Вампирите и върколаците бяха просто хора, заболели от нещо, което ги правеше такива, това й беше ясно, но да се очаква от нея да вярва в бръщолевиците за рая и ада, за демони и ангели, и то, при положение че още никой не бе успял да й каже със сигурност дали има Бог, или поне какво следва след смъртта? Не беше честно. Сега тя вярваше в демони — беше видяла достатъчно на какво са способни, за да може ей така да ги отрече, но й се искаше да не й се бе налагало да повярва в тях.

— Обзалагам се — каза момчето, като се облакъти на бара, — че тук не предлагате Сребърен куршум1. Навява ви лоши асоциации, а? — Присвитите му очи блестяха, подобно на луната в нейната първа или втора четвърт.

Барманът, Чудатия Пит, само погледна момчето и поклати погнусено глава. Ако не беше ловец на сенки, мислеше си Мая, Пит щеше да го изрита от Луната, но вместо това той само се премести в другия край на бара и се зае да бърше чашите.

— Всъщност — рече Бат, който не обичаше да си премълчава — не го предлагаме, защото наистина е калпав коктейл.

Момчето присви блестящите си очи към Бат и възхитително се усмихна. Малцина бяха тези, които биха се усмихнали така, когато Бат им хвърли сърдит поглед. Бат беше към два метра висок, с плътен белег, който обезобразяваше половината му лице, където кожата бе обгорена от сребърен прах. Той не нощуваше тук, за разлика от другите в глутницата, които живееха в полицейското управление и спяха в стари килии. Имаше си собствен апартамент и дори работеше. Беше идеалното гадже, докато не я замени за червенокоса вещица на име Ив, която живееше в Йонкърс и гадаеше на ръка в гаража си.

— А ти какво пиеш? — попита момчето, като се наведе толкова ниско към Бат, че бе чак неприлично. — Продължаваш да се наливаш, за да се отървеш от махмурлука?

— Ти май наистина се мислиш за забавен. — При тези думи останалите от глутницата нададоха ухо към тях, готови да се притекат на помощ на Бат, в случай че реши да ступа това досадно хлапе. — Така ли?

— Бат — каза Мая. Запита се дали не е единственият член на глутницата в бара, който се съмняваше в способността на Бат да ступа момчето. И то не защото се съмняваше в Бат. Имаше нещо в очите на това момче. — Недей.

Бат не й обърна внимание.

— Зададох ти въпрос.

— Кой съм аз, че да отричам очевидното? — Очите на момчето се плъзнаха покрай Мая, сякаш тя бе невидима и отново се върнаха на Бат. — Не мисля, че гориш от желание да ми кажеш какво се е случило с лицето ти. Прилича на… — И тук той се наведе напред и каза нещо на Бат толкова тихо, че Мая не чу нищо. В следващия момент тя видя как Бат замахна към момчето с намерението да разбие челюстта му, ала момчето се бе отместило. То стоеше на около пет стъпки разстояние и избухна в смях, когато юмрукът на Бат се стовари върху чашата му, която отскочи от бара и се разби в отсрещната стена, пръскайки дъжд от строшени стъкла.

Чудатия Пит излезе иззад бара и преди Мая да успее да мигне, сграбчи с голямата си ръка ризата на Бат.

— Достатъчно — каза той. — Бат, защо не излезеш на въздух да поохладиш страстите.

Бат се опита да се измъкне от хватката на Пит.

— Да изляза? Ти чу ли…

— Чух. — Гласът на Пит беше нисък. — Той е ловец на сенки. Не се занимавай с него.

Бат изруга и се отскубна от бармана. Тръгна наперено към изхода, с гневно изпънати рамене. Вратата се затръшна след него.

Момчето спря да се усмихва и погледна към Чудатия Пит с нещо като мрачно негодувание, сякаш барманът му бе отнел играчката, с която още му се играеше.

— Това не беше необходимо — рече той. — Можех сам да се оправя.

Пит изгледа ловеца на сенки.

— Това е моят бар и се притеснявам за него, а не за теб — каза най-после той. — Ако не искаш неприятности, ловецо на сенки, може би трябва да си потърсиш друг бар.

— Не съм казал, че не искам неприятности. — Момчето се облегна на стола си. — Пък и не съм си допил питието.

Мая хвърли поглед през рамо, там където стената зад бара бе изпръскана с алкохол.

— Според мен няма какво да се допива.

Една секунда момчето гледаше безизразно, после в златистите му очи блеснаха весели искри. В този миг то толкова приличаше на Даниел, че Мая инстинктивно понечи да се дръпне назад.

Пит плъзна по бара друга чаша с кехлибарена течност, преди момчето да успее да й отговори.

— Ето — каза той. Очите му се плъзнаха към Мая. Стори й се, че вижда в тях предупреждение.

— Пит… — започна тя, но не довърши. Вратата на бара се отвори със замах. На входа стоеше Бат. Мина известно време, докато Мая забележи, че предната част на ризата му и ръкавите бяха прогизнали с кръв.

Тя се плъзна от стола си и хукна към него.

— Бат! Ранен ли си?

Лицето му бе посърнало, сребристият белег изпъкваше на бузата му като парче извита тел.

— Нападение — каза той. — В уличката има труп. Убито дете. Кръв… навсякъде. — Той поклати глава и погледна към себе си. — Тази кръв не е моя. Аз съм добре.

— Труп? Но кой…

Отговорът на Бат бе задавен от вълнение. Всички наскачаха от местата си и се втурнаха към вратата. Пит излезе иззад бара и си запроправя път през навалицата. Само ловецът на сенки остана на мястото си със сведена над питието глава.

През една пролука в тълпата около вратата Мая мерна сивата настилка на уличката, изпръскана с кръв. Беше още мокра и се просмукваше между фугите на паветата, подобно на ластари от червено растение.

— Гърлото му е прерязано, така ли? — обърна се Пит към Бат, който отново бе възвърнал цвета на лицето си. — Но как…

— В уличката имаше някой. Той се бе навел над него — каза Бат. Гласът му беше дрезгав. — Не беше човек, а по-скоро сянка. Избяга, когато ме видя. Момчето беше още живо. Береше душа. Наведох се над него, но… — Бат сви рамене. Това движение бе небрежно, но жилите на шията му изпъкнаха като дебели корени, увити около дънера на дърво. — Умря, без да каже нищо.

— Вампири — рече една пълничка ликантропка, която стоеше до вратата. Май се казваше Амабел, помисли си Мая. — Децата на нощта. Няма кой друг да е.

Бат погледна към нея, после се обърна и прекоси помещението, за да стигне до бара. Сграбчи ловеца на сенки за гърба на якето му — или поне посегна да го направи, но момчето вече се беше изправило на крака и плавно се обърна.

— Какъв ти е проблемът, върколако?

Ръката на Бат още стоеше протегната.

— Ти да не си глух, нефилиме? — изръмжа той. — На алеята има убито момче. Един от нашите.

— Имаш предвид ликантроп или друг долноземец? — Момчето леко повдигна вежди. — За мен всички сте еднакви.

Чу се ниско ръмжене… идващо от Чудатия Пит, забеляза с изненада Мая. Беше се върнал на бара и бе заобиколен от останалите членове на глутницата, които бяха приковали поглед в ловеца на сенки.

— Той беше само едно дете — каза Пит. — Казваше се Джоузеф.

Името не говореше нищо на Мая, но тя видя как челюстта на Пит се стегна и усети присвиване в стомаха. Сега глутницата беше разярена и ако ловецът на сенки имаше поне малко разум, трябваше час по-скоро да се махне оттук. Но той очевидно нямаше такова намерение. Стоеше си най-спокойно и ги гледаше със златистите си очи и шеговита усмивка на лицето.

— Значи момче ликантроп? — попита той.

— Един от глутницата — отвърна Пит. — Беше само на петнайсет.

— И какво по-точно очаквате да направя аз? — попита момчето.

Пит гледаше невярващо.

— Ти си нефилим. При случаи като този Клейвът ни дължи защита.

Момчето се огледа, бавно и толкова самоуверено, че лицето на Пит пламна.

— Тук не виждам нищо, от което трябва да бъдете защитени — каза то. — Като се изключи ужасното обзавеждане и вероятно мухълът. Но него спокойно можете да си го изчистите с препарат.

— Има труп пред вратата на бара — рече Бат, като бавно изговаряше думите. — Да не мислиш…

— Мисля, че е малко късно да му се помогне — отвърна момчето, — при положение че е вече мъртво.

Пит продължаваше да гледа втренчено. Ушите му се бяха изострили и когато проговори, гласът му се губеше между растящите кучешки зъби.

— Внимавай, нефилиме — предупреди той. — Много внимавай.

Момчето го изгледа неразбиращо.

— Да внимавам ли?

— Значи няма да направиш нищо? — каза Бат. — Така ли?

— Разбира се, че ще направя нещо, ще допия питието си — каза момчето, като погледна към полупразната си чаша, която още беше на бара. — С ваше позволение.

— Значи такава е позицията на Клейва, седмица след подписването на Съглашението? — рече възмутено Пит. — За теб смъртта на долноземец нищо ли не означава?

Момчето се усмихна и Мая усети тръпки по гърба си. Той поразително приличаше на Даниел, когато посягаше да изтръгне крилцата на калинка.

— Как долноземците — отвърна той — очакват Клейвът да оправи неразбориите между тях? Или мислите, че можете да ни безпокоите само защото някакво глупаво хлапе е решило да разплиска кръвта си на улицата…

И той си послужи с една дума, дума за върколаци, която те никога не употребяваха за себе си, цинична дума, която означаваше неприемлива връзка между вълци и човешки жени.

Преди някой да успее да помръдне, Бат замахна към ловеца на сенки… но момчето беше изчезнало. Бат залитна, завъртя се и се заоглежда. Глутницата затаи дъх.

Устата на Мая увисна. Ловецът на сенки се бе качил на бара и стоеше там с разтворени крака. Той наистина приличаше на ангел-отмъстител, готов да раздава божествена справедливост отгоре, както беше редно да правят ловците на сенки. После протегна ръка и посочи себе си с пръсти, многократно, като в играта Ела и ме хвани… и глутницата се втурна към него.

Бат и Амабел се покатериха на бара. Момчето се завъртя толкова бързо, че отражението му в огледалото зад бара се размаза. Мая видя как замахна с крак към тях, а после двамата се строполиха на пода сред фонтан от счупени стъкла. Чу как момчето се изсмя, дори когато някой замахна към него и го повали. То потъна в навалицата с лекота, която издаваше, че го прави доброволно, а после Мая го изгуби от поглед, виждаше само мятащи се безразборно ръце и крака. Тя все още чуваше смеха му, дори и когато проблесна метал — острие на нож — и тогава шумно си пое въздух.

— Престанете!

Беше гласът на Люк, спокоен, равен, като биенето на сърцето. Колко странно, че винаги чуваш гласа на водача на глутницата си. Мая се обърна и го видя, застанал точно на входа на бара, облегнат с ръка на стената. Изглеждаше не само уморен, но и посърнал, сякаш нещо го разяждаше отвътре. Той продължи със спокоен глас:

— Стига. Оставете момчето на мира.

Глутницата се отдръпна от ловеца на сенки, като остави Бат, който продължаваше да стиска гърба на ризата на ловеца на сенки с едната ръка, а с другата държеше къса остра кама. Момчето се беше зачервило, но не приличаше на някой, който се нуждае от защита, усмихваше се ехидно и тази усмивка беше по-заплашителна от натрошеното стъкло, пръснато по пода.

— Той не е момче — каза Бат. — Той е ловец на сенки.

— Те са добре дошли тук — рече Люк с неутрален тон. — Те са наши съюзници.

— Той каза, че е без значение — отвърна гневно Бат. — Смъртта на Джоузеф…

— Знам — каза спокойно Люк. Очите му се приковаха в русото момче. — Само за да се сбиеш ли дойде тук, Джейс Уейланд?

Момчето — Джейс — се усмихна, при което от цепнатата му устна потече тънка струйка кръв по брадичката му.

— Люк.

Бат, изненадан да чуе малкото име на водача им от устата на ловеца на сенки, пусна ризата на Джейс.

— Не знаех…

— Няма нищо за знаене — каза Люк, умората в очите личеше и в гласа му.

Чудатия Пит басово изръмжа.

— Той каза, че Клейвът не се интересува от смъртта на някакъв си ликантроп, дори и да е дете. А мина само седмица от подписването, Люк.

— Джейс не говори от името на Клейва — каза Люк — и нищо не би могъл да направи, дори и да иска. Не е ли така?

Той погледна Джейс, който беше пребледнял.

— Ти как…

— Знам какво се е случило — рече Люк. — С Мерис.

Джейс се скова и за миг Мая видя през типичната за Даниел свирепост да прозира веселост, но тъмна и агонизираща веселост, която й напомняше повече за собствените й очи в огледалото, отколкото за тези на брат й.

— Кой ти каза? Клеъри ли?

— Не беше Клеъри. — Мая не беше чувала досега Люк да произнася това име, но в тона му се усещаше, че то е много специално за него, както и за ловеца на сенки. — Аз съм водач на глутница, Джейс. Чувам разни неща. А сега ела. Да идем в кабинета на Пит и да поговорим.

Джейс се поколеба за момент, после сви рамене.

— Добре — каза той, — но ми дължиш един скоч, който не можах да изпия.

— Това беше последното ми предположение — каза Клеъри с отчаяна въздишка, докато сядаше на стълбите пред музея на изкуствата Метрополитън и гледаше с досада към Пето авеню.

— Беше логично. — Саймън седна до нея, като протегна дългите си крака. — Искам да кажа, че той е човек, който обича оръжията и убиването, така че защо да не проверим при най-голямата колекция от оръжия в целия град? Пък и аз обичам да ходя в отделението „Оръжия и доспехи“. Дават ми идеи за военните операции.

Тя го погледна изненадано.

— Още ли играете с Ерик, Кърк и Мат?

— Много ясно. Защо да не играем?

— Мислех, че компютърните игри са загубили част от очарованието си, откакто ти… — Откакто нашият истински живот започна да прилича на някоя от твоите виртуални военни операции. Изпълнен с добри и лоши герои, истински черни магии, както и магически предмети, които трябва да намериш, ако искаш да спечелиш играта.

Само дето в игрите добрите винаги побеждават, унищожават лошите и се завръщат с трофея. В реалния живот те бяха изгубили трофея и на моменти Клеъри още се питаше дали те са от лошите или от добрите.

Тя погледна към Саймън и я обля вълна на съжаление. Ако той загубеше играта, вината щеше да е нейна, точно както и всичко, което му се бе случило през изминалите седмици, беше по нейна вина. Спомни си пребледнялото му лице на мивката онази сутрин, точно преди да я целуне.

— Саймън… — започна тя.

— Точно сега играя свещеник, наполовина трол, който иска да отмъсти на орките, които са избили семейството му — каза въодушевено той. — Страхотно е.

Тя се засмя и в същото време иззвъня мобилният й телефон. Извади го от джоба си и го отвори, беше Люк.

— Не сме го открили — каза, преди той да смогне да поздрави.

— Вие не, но аз да.

Клеъри се изпъна на мястото си.

— Шегуваш се. Той при теб ли е? Може ли да говоря с него? — Тя улови погледа на Саймън, който настойчиво я гледаше и сниши глас. — Наред ли е всичко?

— Може да се каже.

— Какво значи „може да се каже“?

— Той се сби с глутница върколаци. Има тук-там някои рани и синини.

Клеъри притвори очи. Защо, о, защо Джейс се е бил с глутница вълци? Какво го е прихванало? От друга страна, това беше Джейс. Би се изправил и срещу товарен камион, стига да си наумеше.

— Мисля, че е по-добре да дойдеш — каза Люк. — Някой трябва да го вразуми, а аз не се справям много добре.

— Къде сте? — попита Клеъри.

Той й обясни. Барът се наричаше Луната на ловеца на улица Хестър. Тя се запита дали не беше скрит с магически прах. Затвори телефона и се обърна към Саймън, който я гледаше с вдигнати вежди.

— Блудният син се е завърнал?

— Така изглежда. — Тя се изправи и протегна омалелите си крака, пресмятайки наум колко време ще й отнеме отиването до Китайския квартал с влак и дали джобните, които Люк й беше дал, ще й стигнат за такси. Може би няма, реши тя, ако попаднат в задръстване, ще се забавят повече, отколкото ако вземат метрото.

— … дойда с теб? — завърши Саймън, като се изправяше. Стоеше едно стъпало по-ниско от нея, което ги правеше почти еднакво високи. — Как мислиш?

Тя отвори уста, но не знаеше какво да каже.

— Ами-и-и…

— Не чу и дума от това, което ти казах през последните две минути, нали? — обиди се той.

— Така е — призна си. — Мислех си за Джейс. Имам чувството, че нещо с него не е наред. Извинявай.

Саймън смръщи вежди.

— Да не би сега да хукнеш да превързваш раните му?

— Люк ме помоли да отида. Надявах се да дойдеш с мен.

Саймън ритна горното стъпало с ботуша си.

— Ще дойда, но… защо? Не може ли Люк да върне Джейс в института и без твоята помощ?

— Вероятно може. Но мисли, че Джейс ще иска първо да говори с мен.

— Нали имахме планове за довечера — рече Саймън. — Да се забавляваме. Да гледаме филм. Да вечеряме в центъра.

Тя го погледна. В далечината се чуваше плискащата се вода на фонтана в музея. Спомни си за кухнята у тях, за влажните му ръце в косата й, но всичко й изглеждаше толкова далечно, макар и да можеше да си го представи — по начина, по който си спомняме снимка от дадено събитие без всъщност да си спомняме самото събитие.

— Той ми е брат — рече. — Трябва да отида.

Саймън имаше вид на човек, който не може да гледа от умора.

— Тогава ще дойда с теб.

Кабинетът на Чудатия Пит беше в дъното на тесен коридор, покрит с дървени стърготини. Тук-там стърготините бяха разпръснати от стъпки и изцапани с тъмна течност, която далеч не приличаше на бира. Цялото помещение миришеше на пушек и застояло, малко като на… мокро куче, призна си Клеъри, въпреки че никога не би го казала пред Люк.

— Не е в много добро настроение — рече Люк, като спря пред затворената врата. — Заключих го в кабинета на Чудатия Пит, понеже за малко не изтреби половината ми глутница с голи ръце. Освен това не желае да говори с мен — Люк сви рамене. — В теб ми е надеждата. — Премести поглед от смутеното лице на Клеъри към това на Саймън. — Какво?

— Не мога да повярвам, че е дошъл тук — рече Клеъри.

— А аз не мога да повярвам, че познаваш някого на име Чудатия Пит — каза Саймън.

— Познавам много хора. Не че Чудатия Пит е точно човек, но едва ли аз съм този, който има право да каже това. — Люк отвори широко вратата на кабинета. Стаята беше семпло обзаведена, без прозорци, по стените висяха шампионски спортни флагчета. Имаше отрупано с документи бюро, с малък телевизор върху него, а зад бюрото, на стол, чиято кожа бе така напукана, че приличаше на мрамор, прорязан с жилки, седеше Джейс.

Когато вратата се отвори, Джейс хвана един жълт молив от бюрото и го хвърли. Той се превъртя във въздуха и се заби в стената точно до главата на Люк и започна да вибрира. Люк се ококори. Джейс се усмихна леко.

— Съжалявам, не знаех, че си ти.

Сърцето на Клеъри се сви. С дни не беше виждала Джейс и сега й се стори някак различен — не само заради окървавеното лице и раните, които очевидно бяха пресни, но и кожата на лицето му беше някак по-обтегната, а скулите — по-изпъкнали.

Със замах на ръката Люк посочи Саймън и Клеъри.

— Доведох едни хора да те видят.

Джейс премести поглед върху тях. Очите му бяха така безизразни, сякаш нарисувани на лицето му.

— За жалост — каза той — имах само един молив.

— Джейс… — поде Люк.

— Не искам да го виждам тук. — Джейс кимна с брадичка към Саймън.

— Това не е честно. — Клеъри бе възмутена. Нима бе забравил, че Саймън спаси живота на Алек, а вероятно и живота на всички тях?

— Изчезвай, мунди — каза Джейс, като сочеше вратата.

Саймън вдигна ръка.

— Добре. Ще почакам в коридора. — Той излезе, като се въздържа да затръшне вратата след себе си, макар според Клеъри да му се искаше да го направи.

Тя отново се обърна към Джейс.

— Трябва ли да бъдеш толкова… — започна, но спря, когато видя лицето му. То изглеждаше посърнало, някак странно уязвимо.

— Нелюбезен? — довърши мисълта й той. — Такъв съм само когато осиновителката ми ме изхвърли от дома си с нареждането никога повече да не прекрачвам прага й. Иначе съм рядко добродушен по природа. Особено на осмия ден от седмицата.

Люк изръмжа.

— Мерис и Робърт Лайтууд не са сред любимците ми, но не мога да повярвам, че Мерис е направила това.

Джейс се изненада.

— Познаваш ли ги? Семейство Лайтууд?

— Бяхме заедно в Кръга — каза Люк. — Изненадах се, когато чух, че са оглавили тукашния институт. Изглежда, след въстанието са се споразумели с Клейва да бъдат третирани по по-лек начин, докато Ходж… е, знаем какво се случи с него. — Той помълча за миг. — Мерис каза ли ти защо те изритва, ако мога така да се изразя?

— Не вярва, че съм се мислил за син на Майкъл Уейланд Обвинява ме, че през цялото време съм бил в съюз с Валънтайн… един вид, за да му помогна да похити Бокала на смъртните.

— Защо тогава би останал тук? — попита Клеъри. — Защо според нея не си избягал с него?

— Тя не го каза, но предполагам си мисли, че съм останал тук като шпионин. Змия в пазвата им. Не употреби думата „пазва“, но то си е ясно.

— Змия на Валънтайн? — смая се Люк.

— Според нея Валънтайн си мисли, че като са привързани към мен, тя и Робърт ще повярват на всичко, което им кажа. Затова Мерис смята, че ще реши проблема, като спре да е привързана към мен.

— Но това няма как да стане — поклати глава Люк. — Не можеш да спреш привързаността си ей така, като с кранче. Особено ако си родител.

— Те не са ми истински родители.

— Родителството е нещо много повече от кръвна връзка. Те са били твои родители цели седем години. Просто Мерис е наранена.

— Наранена ли? — смая се Джейс. — Тя ли е наранена?

— Не забравяй, че тя е обичала Валънтайн — каза Люк. — Както и всички ние. Той я нарани жестоко. Сега не иска да бъде наранена и от сина му. Тревожи се, че си ги лъгал. Че човекът, за когото те е мислила през всички тези години, е бил измама, уловка. Трябва да я разбереш.

Изражението на Джейс беше смесица от упорство и изненада.

— Мерис е зряла жена! На нея не й трябва аз да я разбирам.

— О, хайде, Джейс — каза Клеъри. — Не можеш да очакваш всички да бъдат съвършени. Възрастните също грешат. Върни се в института и се разберете. Бъди мъж.

— Не искам да бъда мъж — каза Джейс. — Искам да бъда измъчван от страхове тийнейджър, който не може да се изправи срещу собствените си вътрешни демони и вместо това си изкарва вербалната агресия върху другите.

— Е — каза Люк, — в това отношение се справяш фантастично.

— Джейс — бързо се намеси Клеъри, преди да са се скарали сериозно, — трябва да се върнеш в института. Помисли за Алек и Изи. Знаеш ли какво им е на тях?

— Мерис ще измисли да ги залъже с нещо. Може да им каже, че съм избягал.

— Няма да стане — каза Клеъри. — Изабел звучеше отчаяно по телефона.

— Изабел винаги звучи отчаяно — рече Джейс, но, изглежда му стана приятно. Той се облегна на стола. Раните по челюстта и скулите изпъкваха на кожата му като безформени знаци. — Няма да се върна там, където не съм желан. Вече не съм на десет години. Мога сам да се грижа за себе си.

Люк не изглеждаше никак убеден в това.

— Къде ще отидеш? Как ще живееш?

Очите на Джейс блестяха.

— Аз съм на седемнайсет. На практика съм възрастен. Възрастните ловци на сенки имат право на…

— Възрастните, да. Но ти не си. Не можеш да получаваш заплата от Клейва, защото си още малък и на практика семейство Лайтууд са задължени по закон да се грижат за теб. Ако те не го правят, на тяхно място ще бъде определен друг или…

— Или какво? — Джейс скочи от стола. — Ще ме пратят в сиропиталището в Идрис? Ще ме дадат на непознато семейство? Мога да си намеря работа в света на мундитата за една година, да живея като един от тях…

— Не, не можеш — рече Клеъри. — Аз знам, Джейс, била съм една от тях. Ти си още малък за каквато и да е работа, а освен това уменията, които имаш… е, професионалните убийци са по-възрастни от теб. И са престъпници.

— Аз не съм убиец.

— Ако живееш в света на мундитата, ще бъдеш считан за такъв — каза Люк.

Джейс сви вироглаво устни и Клеъри разбра, че думите на Люк го уязвиха дълбоко.

— Ти не разбираш — каза с внезапна покруса в гласа. — Не мога да се върна. Мерис иска да мразя Валънтайн. А аз не мога.

Вдигна брадичка, стегна челюстта си, очите му се приковаха в Люк, сякаш очакваше възрастният мъж да му отговори с насмешка или дори погнуса. В крайна сметка, Люк имаше повече причини да мрази Валънтайн, от който и да е друг на света.

— Знам — каза Люк. — Някога и аз го обичах.

Джейс въздъхна, едва ли не с облекчение и Клеъри изведнъж си помисли: Ето защо е дошъл тук, на това място. Не просто за да се сбие с някого, а да се срещне с Люк. Защото Люк щеше да го разбере. Не всичко, което правеше Джейс, беше откачено и гибелно. Просто така изглеждаше.

— Не е нужно да лъжеш, че мразиш баща си — каза Люк. — Било то и за да докажеш нещо на Мерис. Тя би трябвало да те разбере.

Клеъри се приближи до Джейс, опитвайки се да разчете мислите по лицето му. То беше като книга, написана на чужд език, който само бегло бе изучавала.

— Тя наистина ли каза, че не иска да се връщаш? — попита Клеъри. — Или просто си си въобразил, че е казала това и си си тръгнал?

— Тя каза, че може би ще е по-добре за известно време да ме няма — отвърна Джейс. — Не каза къде да отида.

— Ти даде ли й възможност за това? — рече Люк. — Виж, Джейс. Няма никакъв проблем да останеш при мен толкова, колкото се налага. Искам да знаеш това.

Стомахът на Клеъри се сви. Мисълта Джейс да живее тук, едва ли не завинаги, я изпълваше със смесица от възторг и ужас.

— Благодаря — рече Джейс. Гласът му беше равен, но очите му се стрелнаха безпомощно към Клеъри и тя видя в тях същата зловеща смесица от емоции, които самата бе почувствала. Люк, помисли си тя, понякога ми се иска да не бъдеш чак толкова великодушен. Или толкова сляп.

— Но — продължи Люк, — надявам се, в края на краищата, да се върнеш в института, най-малкото, за да говориш с Мерис и да разбереш какво всъщност става. Имам чувството, че нещо не се е доизказала. Може би има да ти казва повече, отколкото си искал да чуеш.

Джейс откъсна погледа си от Клеъри.

— Добре. — Гласът му беше дрезгав. — Но при едно условие. Не искам да ходя сам.

— Ще дойда с теб — каза бързо Клеъри.

— Знам — понижи глас Джейс. — Аз също искам да дойдеш. Но искам да дойде и Люк.

Люк бе изумен.

— Джейс… живея тук от петнайсет години и никога не съм ходил в института. Нито веднъж. Не мисля, че Мерис ще е очарована…

— Моля те — каза Джейс и въпреки че гласът му беше равен и спокоен, Клеъри усети почти осезаемо гордостта, която беше сподавил, за да произнесе тези две думи.

— Добре. — Люк кимна с онова характерно за водачите на глутница кимване, с което искат да покажат, че ще направят това, което трябва да бъде направено, независимо дали го искат или не. — Тогава ще дойда с теб.

Саймън се беше облегнал на стената в коридора пред кабинета на Пит и се опитваше да не се самосъжалява.

Денят бе започнал добре. Е, относително добре. Първо този отвратителен епизод с Дракула по телевизията, който му докара гадене и замайване и отпуши емоции, които дълго бе потискал и се мъчеше да забрави. После гаденето някак си изостри нервите му и усети, че целува Клеъри така, както бе мечтал от години. Хората казват, че нещата никога не стават така, както си си ги представял. Ала грешаха.

И тя бе отвърнала на целувката му…

Но ето че сега тя беше тук с Джейс и Саймън имаше чувството, че нещо се усуква в стомаха му, сякаш бе погълнал купа червеи. Беше гадно усещане, което често му се случваше да изпитва напоследък. Но невинаги бе така, дори и след като разбра какво изпитва към Клеъри. Той никога не я беше притискал, никога не й бе натрапвал чувствата си. Беше уверен, че някой ден тя ще се събуди от своите копнежи по анимационни принцове и кунгфу герои и ще види това, което бе изписано на лицата и на двамата: че са родени един за друг. И макар да не се интересуваше от Саймън, все пак тя не се бе интересувала и от никой друг.

До появата да Джейс. Спомняше си как седеше на стълбите на верандата пред дома на Люк и наблюдаваше Клеъри, докато му обяснява кой е Джейс, с какво се занимава, докато самият Джейс изучаваше ноктите си и гледаше с превъзходство. Саймън изобщо не чуваше какво му говори тя. Беше твърде зает да наблюдава начина, по който тя гледаше русото момче с чудати татуировки и скулесто, красиво лице. Прекалено красиво, си беше помислил Саймън, ала Клеъри очевидно не бе забелязала това. Тя го гледаше така, сякаш той бе един от нейните анимационни герои, оживял в реалността. Никога преди не я беше виждал да гледа някого по този начин и винаги си бе мислил, че ако все пак погледне някого така, то този някой ще е той. Ала не беше той и това го нарани по-силно, отколкото си бе представял.

Когато разбра, че Джейс е брат на Клеъри, се почувства като човек, когото водят на разстрел и който е помилван в последната минута. Изведнъж светът отново стана привлекателен.

Сега обаче не беше сигурен в това.

— Ехо. — Някой, не много висок на ръст, идеше по коридора, като внимателно стъпваше между кървавите петна. — Люк ли чакаш? Той вътре ли е?

— Не точно. — Саймън се отмести от вратата. — Искам да кажа и да, и не. Той е вътре с един мой приятел.

Лицето, което вървеше към него, спря и го погледна. Саймън видя, че това беше момиче, на около шестнайсет години, с гладка, светлокафява кожа. Златистокестенявата й коса бе сплетена в дузина малки плитчици, а лицето й бе почти с формата на сърце. Тялото й бе стегнато, закръглено, с широки бедра и тънка талия.

— Онзи тип от бара ли? Ловецът на сенки?

Саймън сви рамене.

— Е, не ми е приятно да ти го казвам — рече тя, — но приятелят ти е задник.

— Той не ми е приятел — каза Саймън. — И съм повече от склонен да се съглася с теб.

— Ама ти не каза ли, че…

— Чакам сестра му — отвърна Саймън. — Тя е най-добрата ми приятелка.

— И сега тя е вътре с него? — Момичето посочи с палец към вратата. Пръстите й бяха окичени с пръстени, най-обикновени халки, изчукани от бронз и злато. Джинсите й бяха износени, но чисти, а когато обърна глава, видя белега, прорязващ шията й, точно над яката на тениската. — Е — каза тя с досада, — знам всичко за братята задници. Предполагам, че вината не е нейна.

— Не е — каза Саймън. — Но може би е единственият човек, когото той ще послуша.

— Не прилича на човек, който ще послуша когото и да било — отвърна момичето и улови косия му поглед. Лицето й се оживи. — Гледаш белега ми. Това е мястото, на което съм ухапана.

— Ухапана ли? Да не искаш да кажеш, че си…

— Върколак — рече момичето. — Като всички други тук. Без теб и задника. И сестрата на задника.

— Но ти невинаги си била върколак. Искам да кажа, не си се родила такава.

— Както и повечето от нас — каза момичето. — Това е разликата между нас и твоите приятели ловци на сенки.

— Какво?

Тя бегло се усмихна.

— Някога сме били хора.

Саймън не каза нищо. Миг след това момичето му протегна ръка.

— Аз съм Мая.

— Саймън. — Той разтърси ръката й. Беше суха и мека. Тя го погледна през златистокафявите си мигли, с цвят на препечена филийка с масло. — Откъде знаеш, че Джейс е задник? — попита той. — Или по-точно, как разбра това?

Мая отдръпна ръката си.

— Той изпотроши бара ни. Цапардоса приятеля ми Бат. Дори зашемети някои от глутницата.

— Те добре ли са? — разтревожи се Саймън. Джейс не изглеждаше обезпокоен, но доколкото го познаваше, не би се поколебал в една и съща сутрин да убие няколко души и да отиде за вафли. — Видя ли ги лекар?

— Магьосник — рече момичето. — Нашият вид не може да ползва услугите на лекарите на мундитата.

— Вашият вид, тоест долноземците?

Тя вдигна вежди.

— Наясно си с терминологията, а?

Саймън се сепна.

— Как разбра, че не съм един от тях? Или от вас? Ловец на сенки или долноземец, или…

Тя така поклати глава, че плитките й подскочиха.

— Просто човешката същност ти личи — каза с лека горчивина.

Напрежението в гласа й го накара да потрепери.

— Мога да почукам на вратата — рече Саймън, внезапно усетил слабост. — Ако искаш да говориш с Люк.

Тя сви рамене.

— Само му кажи, че Магнус е тук и оглежда обстановката в уличката. — Сигурно е изглеждал изумен, защото тя добави: — Магнус Бейн. Той е магьосник.

Знам, искаше да каже Саймън, но се въздържа. И без това разговорът им беше достатъчно откачен.

— Добре.

Мая понечи да си тръгне, но се спря насред коридора и опря ръка на касата на вратата.

— Мислиш ли, че тя ще успее да го вразуми? — попита. — Сестра му?

— Ако Джейс изобщо слуша някого, то това е тя.

— Колко мило — рече Мая. — Толкова да обича сестра си.

— Да — каза Саймън. — Прекрасно е.

3 Инквизиторката

Когато Клеъри за първи път бе пристъпила в Института, той приличаше на порутена църква с пробит покрив, а вратата бе запечатана с жълта полицейска лента. Сега не й трябваше да се концентрира, за да проникне отвъд магията. Дори и от другата страна на улицата го виждаше точно такъв, какъвто си беше — готическа катедрала с кули, чиито върхове сякаш пронизваха тъмното небе като ножове.

Люк мълчеше. По лицето му бе изписана вътрешната борба, която изпитваше. Когато изкачиха стълбите, Джейс по навик бръкна в ризата си, но когато извади ръка, тя беше празна. Той горчиво се засмя.

— Забравих. Мерис ми взе ключа, преди да тръгна.

— Друго не можеше и да се очаква. — Люк стоеше точно пред портата на института. Внимателно докосна символите, гравирани в дървото, току под перваза. — Тази порта е същата като онази, на заседателната зала в Идрис. Не мислех, че някога отново ще видя подобна.

На Клеъри й беше съвестно да прекъсва носталгичните спомени на Люк, но трябваше да се действа.

— Ако нямаме ключ…

— Не ни трябва ключ. Един институт трябва винаги да бъде отворен за всеки нефилим, който няма лоши намерения спрямо обитателите му.

— Ами ако техните намерения са лоши спрямо нас? — мърмори Джейс.

Устните на Люк се разтеглиха в усмивка.

— Мисля, че и в този случай важи същото.

— Да, но Клейвът умее да се прикрива. — Гласът на Джейс звучеше глухо, долната му устна бе подута, а левият клепач — посинял.

Защо не излекува раните си?, недоумяваше Клеъри.

— И стилито ли ти взе?

— Когато си тръгнах, оставих всичко — рече Джейс. — Не исках да взимам нищо от това, което са ми дали семейство Лайтууд.

Люк го погледна малко обезпокоено.

— Всеки ловец на сенки трябва да има стили.

— Е, ще си намеря друго — каза Джейс и бутна с ръка вратата на института. — В името на Клейва — каза той — моля за достъп до това свещено място. В името на ангела Разиел моля за благословия на моята мисия срещу…

Портата се отвори. Клеъри видя вътрешността на катедралата, сенчестия мрак, тук-там осветяван от свещи във високи железни свещници.

— Я, гледай ти — рече Джейс. — Получих си ей така благословията, преди още да съм казал за какво я искам. Можеше да е за мисия против всички, които носят бяло през зимата.

— Ангелът знае каква е мисията ти — каза Люк. — Не е нужно да я казваш на глас, Джонатан.

За миг на Клеъри й се стори, че нещо пробягна по лицето на Джейс — нерешителност, изненада — а може би и облекчение? Ала той каза само:

— Не ме наричай така. Това не е моето име.

Прекосиха партера на катедралата, минаха покрай празните пейки, а от олтара се носеше светлина. Люк се огледа любопитно и дори се изненада, когато пристигна асансьорът, подобен на позлатена клетка, за да ги качи горе.

— Това трябва да е хрумване на Мерис — каза той, когато влязоха в клетката. — Типично в неин стил.

— Тук е, откакто се помня — каза Джейс, когато вратата се затвори зад тях. Изкачването беше кратко и никой не проговори. Клеъри нервно си играеше с пискюла на шала. Чувстваше се малко виновна, задето каза на Саймън да си върви и да изчака да му се обади по-късно. По ядно изправените му рамене, докато крачеше по улица Ченъл, тя разбра, че се бе почувствал безцеремонно отпратен. Но пък и не можеше да си представи да го доведе тук, него — един мунди, докато Люк се застъпва за Джейс пред Мерис Лайтууд. Това само щеше да усложни нещата.

Асансьорът спря с издрънчаване, излязоха от него и видяха Чърч, който ги чакаше в коридора, с поовехтяла червена панделка на врата. Джейс се наведе и погали с опакото на дланта си главата на котката.

— Къде е Мерис?

Чърч издаде гърлен звук, нещо средно между мъркане и ръмжене, и тръгна надолу по коридора. Те го последваха — Джейс мълчеше, а Люк се оглеждаше с нескрито любопитство.

— Никога не съм мислел, че ще видя това място отвътре.

— Такова ли си го представяше? — попита Клеъри.

— Бил съм в институтите в Лондон и Париж, този не е по-различен от тях. И все пак някак си…

— Какво някак си? — Джейс вървеше малко по-напред.

— Тук е по-студено — рече Люк.

Джейс нищо не каза. Бяха стигнали до библиотеката. Чърч седна, сякаш за да покаже, че няма намерение да отиде по-нататък. Въпреки дебелата дървена врата отвътре се долавяха гласове, но Джейс отвори, без да чука, и влезе.

Клеъри чу как някой извика от изненада. За миг сърцето й се сви, когато си помисли, че може би е Ходж, когото бе свикнала да вижда тук и който бе живял в тази стая. Ходж, с дрезгавия глас, и Хюго, соколът, почти постоянен негов спътник — който по заповед на Ходж едва не издра очите й.

Разбира се, не беше Ходж. Зад огромното бюро от масивен махагон, чийто плот се крепеше на гърбовете на два коленичили каменни ангела, седеше жена на средна възраст с черната като индиго коса на Изабел и тънкото, жилаво телосложение на Алек. Бе облечена в изискан черен костюм, съвсем изчистен, за сметка на многобройните разноцветни пръстени, които искряха по пръстите й.

До нея стоеше още някой: строен тийнейджър, с крехко телосложение, с къдрава тъмна коса и медна кожа. Когато се обърна и погледна към тях, Клеъри едва не падна от изненада.

— Рафаел?

За миг момчето се обърка. После се усмихна, зъбите му бяха много бели и остри — което не беше чудно, предвид факта, че бе вампир.

— Боже — каза той, като се обърна към Джейс. — Какво се е случило с теб, братко? Изглеждаш, сякаш глутница вълци са се опитвали да те разкъсат.

— Това е дяволски точно предположение — рече Джейс — или вече си чул за станалото.

Усмивката на Рафаел премина в гримаса.

— До ушите ми достига какво ли не.

Жената зад бюрото се изправи на крака.

— Джейс — рече тя с изпълнен с безпокойство глас. — Случило ли се е нещо? Защо се връщаш толкова скоро? Мислех, че ще останеш при… — Погледът й се плъзна към Люк и Клеъри. — А тези кои са?

— Сестрата на Джейс — каза Клеъри.

Очите на Мерис се спряха върху нея.

— Да, виждам. Приличаш на Валънтайн. — Тя отново се обърна към Джейс. — Довел си и сестра си? А също и този мунди? Точно в момента тук не е безопасно за никой от вас. Най-вече за мундана…

Люк се усмихна леко и рече:

— Но аз не съм мунди.

Когато погледна към Люк, когото едва сега бе загледала истински, изражението на Мерис бавно премина от учудване в шок.

— Лушън?

— Здравей, Мерис — рече Люк. — Мина много време.

Лицето на Мерис се вкамени и в този миг тя сякаш внезапно се състари, изглеждаше по-стара и от Люк. Бавно се отпусна на стола си.

— Лушън — повтори, ръцете й бяха опрени на бюрото. — Лушън Греймарк.

Рафаел, който наблюдаваше сцената с широко отворени очи, се обърна към Люк:

— Ти си този, който уби Габриел.

Кой пък беше Габриел? Клеъри гледаше озадачено Люк. Той леко сви рамене.

— Да, убих го, както и той е убил водача на глутницата преди него. За ликантропите това е в реда на нещата.

При тези думи Мерис вдигна поглед.

— Водач на глутница?

— Ако ти си водачът на глутницата, трябва да си поговорим и с теб — каза Рафаел, като любезно наклони глава към Люк, но при все това с тревога в очите. — Макар и не точно сега, предполагам.

— Ще пратя някой да го уреди — отвърна Люк. — Напоследък съм доста зает. Може и да не смогна.

— Ще смогнеш — заключи Рафаел. После отново се обърна към Мерис. — Приключихме ли с нашата работа?

Мерис заговори с усилие.

— Щом казваш, че децата на нощта не са замесени в тези убийства, ще ти повярвам. Нямам друг избор, освен ако не излязат на светло други факти.

Рафаел се намръщи.

— На светло ли? — рече той. — Не обичам тази фраза. — После се обърна и Клеъри с учудване забеляза, че по контурите му може да вижда през него, сякаш беше снимка, обгоряла по края. Лявата му ръка беше прозрачна и през нея виждаше големия метален глобус, който Ходж винаги държеше на бюрото. После ахна от изненада, когато прозрачността му се плъзна нагоре по ръцете, след което обхвана гърдите и раменете му и в следващия миг той изчезна, подобно на изтрита от рисунка фигура. Мерис въздъхна с облекчение.

Клеъри гледаше изумено.

— Той мъртъв ли е?

— Кой, Рафаел ли? — попита Джейс. — Вероятно не. Това беше само негова холограма. Той не може да влезе в института.

— Защо?

— Защото това е свещено място — рече Мерис. — А той е прокълнат.

Студените й очи ни най-малко не омекнаха, когато се обърна към Люк.

— Значи, оглавяваш глутница тук? — попита тя. — Май не съм много изненадана. Съвсем типично за теб.

Люк не обърна внимание на язвителността в гласа й.

— Да не би Рафаел да беше тук заради детето, което беше убито днес?

— Не само то, а и един магьосник — рече Мерис. — Бил намерен мъртъв в центъра преди два дни.

— Но защо Рафаел беше тук?

— Магьосникът бил обезкървен — каза Мерис. — Вероятно този, който е убил върколачето, е бил прекъснат, преди да излочи кръвта му и подозрението естествено падна върху децата на нощта. Вампирът дойде, за да ме увери, че неговите хора нямат нищо общо с това.

— И ти му повярва? — попита Джейс.

— Не мисля, че точно сега е моментът да обсъждам нещата на Клейва с теб, Джейс… не и пред Лушън Греймарк.

— Сега се казвам Люк. Люк Гароуей.

Мерис поклати глава.

— Едва те познах. Станал си истински мунди.

— Нали това е целта.

— Всички мислехме, че си мъртъв.

— Надявахте се — тихо я поправи Люк. — Надявахте се да съм мъртъв.

Мерис го погледна така, сякаш се бе задавила с кост.

— Седнете тогава — каза най-накрая тя, като посочи столовете пред бюрото. — Сега — рече Мерис, когато те заеха местата си — предполагам, ще ми кажете защо сте тук.

— Джейс иска да се изправи пред Клейва — обясни без предисловие Люк. — Аз ще гарантирам за него. Бях в Ренуик в нощта, когато Валънтайн разкри тайната си. Бих се с него и едва не се убихме взаимно. Гарантирам, че всичко, казано от Джейс относно случилото се, е истина.

— Не мисля, че мога да се доверя на твоите думи — възрази Мерис.

— Може да съм ликантроп — каза Люк, — но едновременно с това съм и ловец на сенки. Готов съм да се подложа на проверката с Меча, ако това ще помогне.

С меча ли? Това не звучеше никак добре. Клеъри погледна към Джейс. Беше необичайно тих, бе сплел пръсти в скута си, но от него лъхаше някакво напрежение, сякаш бе на косъм да избухне. Той улови погледа й и обяви:

— Мечът. Втората реликва на смъртните. Използва се, за да се разбере дали даден ловец на сенки лъже.

— Ти не си ловец на сенки — рече Мерис на Люк, сякаш Джейс не беше казал нищо. — Не си живял според закона на Клейва от много време.

— Имаше време, когато и ти не живя според него — отвърна Люк. Бузите на Мерис силно поруменяха. — Предположих — продължи той, — че вече си преодоляла неспособността си да се доверяваш на някого, Мерис.

— Някои неща не могат да бъдат забравени. — Гласът й прозвуча заплашително меко. — Въобразяваш си, че инсценирането на собствената му смърт е единственото нещо, за което Валънтайн ни е лъгал? Мислиш си, че чарът и честността вървят ръка за ръка? И аз мислех така. Но съм грешала. — Тя се изправи и се облегна на масата с тънките си ръце. — Той ни казваше, че ще даде живота си за Кръга и че очаква от нас да направим същото. И щяхме да го направим — всички ние, сигурна съм в това. Поне аз щях да го направя. — Погледът й се плъзна по Джейс и Клеъри, после се кръстоса с този на Люк. — Спомни си как ни говореше, че въстанието щяло да бъде нищо работа, дори не истинска битка, няколко невъоръжени пратеници срещу цялата мощ на Кръга. Бях така уверена в лесната ни победа, че когато тръгнахме към Аликанте, оставих Алек сам вкъщи в люлката. Помолих Джослин да наглежда детето ми, докато ме няма. Тя отказа. Сега знам защо. Тя е знаела, ти също. И не ни предупредихте.

— Опитах се да те предупредя за Валънтайн — каза Люк. — Ти не щеше и да чуеш.

— Не говоря за Валънтайн. Имам предвид въстанието! Когато пристигнахме, бяхме петдесет срещу петстотин долноземци…

— Вие щяхте да ги избиете невъоръжени, защото си мислехте, че са само петима — каза тихо Люк.

Ръцете на Мерис се притиснаха още по-силно към бюрото.

— Вместо това ние бяхме избити — каза тя. — Насред клането се огледахме за Валънтайн да ни поведе. Но него го нямаше. В това време Клейвът беше обградил залата за преговори. Помислихме, че Валънтайн е убит, бяхме готови да дадем собствения си живот в последен отчаян устрем. После се сетих за Алек, ако аз умра, какво ще стане с момченцето ми? — Гласът й пресекна. — Затова се оттеглих от битката и се предадох на Клейва.

— Постъпила си правилно, Мерис — каза Люк.

Тя се обърна към него, очите й блестяха.

— Не се нуждая от одобрението ти, върколако. Ако не беше ти…

— Не упреквайте него! — прекъсна я Клеъри, като се понадигна. — Ваша е вината, задето сляпо сте се доверили на Валънтайн…

— Мислиш, че не знам това? — Гласът на Мерис бе прегракнал. — О, това казаха и от Клейва, когато ни разпитваха. Използваха Меча и разбираха кога лъжем, но не можеха да ни накарат да проговорим… нищо не беше в състояние да ни накара да проговорим, докато…

— Докато какво? — обади се Люк. — Така и не разбрах. Винаги съм се питал какво са ви казали, за да ви накарат да се обърнете срещу него.

— Просто истината — рече Мерис, като в гласа й се усети внезапна умора. — Че Валънтайн не е загинал в залата. Че е избягал… оставил ни е да умрем без него. Казаха ни, че е умрял по-късно, запалил се бил в дома си. Инквизиторската ни показа костите му, обгорения амулет, който винаги носеше. Което, разбира се, пак се оказа лъжа… — Гласът й заглъхна, после отново се оживи, думите й отекваха ясно: — Така или иначе, постепенно всичко излезе наяве. Най-накрая всички си признахме, че сме били в Кръга. Преди битката Валънтайн ме беше дръпнал встрани и ми бе казал, че от всички в Кръга най-много се доверява на мен, че съм най-близкият му съратник. Когато от Клейва започнаха да ни разпитват, разбрах, че същото е казал и на останалите.

— И в ада няма ярост по-голяма от тази на отхвърлената жена — промърмори Джейс толкова тихо, че само Клеъри успя да го чуе.

— Той излъга не само Клейва, но и нас. Възползва се от верността и привързаността ни. Точно както направи и когато те изпрати при нас — каза Мерис, като погледна Джейс право в очите. — А сега се завърна и Бокалът на смъртните е у него. Кроял е планове за това през всичките тези години, през цялото време. Не мога да си позволя да ти вярвам, Джейс. Съжалявам.

Джейс нищо не каза. Лицето му беше безизразно, но докато Мерис говореше, то ставаше все по-бледо, незаздравелите му рани на челюстта и бузата му се откроиха още повече.

— И сега какво? — каза Люк. — Какво очакваш да направи той? Къде предлагаш да отиде?

Очите й за миг се спряха на Клеъри.

— Защо не при сестра си? Семейството…

— Изабел е сестра на Джейс — прекъсна я Клеъри. — Алек и Макс са негови братя. Какво ще им кажете на тях? Те ще ви намразят завинаги, ако изхвърлите Джейс от дома си.

Мерис впи очи в нея.

— Какво разбираш ти?

— Познавам Алек и Изабел — отвърна Клеъри. За миг се сети за Валънтайн, но пропъди мисълта за него. — Семейството е повече от кръвта, която тече във вените. Валънтайн не ми е баща. Моят баща е Люк. Точно както Алек, Макс и Изабел са семейството на Джейс. Ако се опитате да го откъснете от семейството, ще оставите рана, която никога няма да зарасне.

Люк я погледна с нещо като неизпитано досега уважение. Нещо проблесна в очите на Мерис… колебание?

— Клеъри, стига — каза тихо Джейс. Гласът му беше съкрушен. Клеъри се обърна към Мерис.

— Ами Мечът? — попита тя.

За миг Мерис я погледна искрено озадачена.

— Какъв меч?

— Мечът на истината — рече Клеъри. — Онзи, с помощта на който може да се разбере дали един ловец на сенки лъже или не. Можете да го използвате, за да проверите Джейс.

— Това е добра идея. — В гласа на Джейс имаше искрица оживление.

— Клеъри, подбудите ти са добри, но не знаеш как се борави с този меч — каза Люк. — Единствената, която умее да го използва, е инквизиторката.

Джейс се наведе напред.

— Ами да се обадим на инквизиторката тогава. Аз ще се погрижа.

— Не — каза Люк, но Мерис погледна към Джейс.

— Инквизиторката — рече тя с досада — вече е на път…

— Мерис. — Гласът на Люк секна. — Кажи ми, че не си я повикала за това!

— Не съм! Да не мислиш, че Клейвът ще гледа отстрани тези безумия с бездушните воини, портали и показни убийства? След всичко, което направи Ходж? Благодарение на Валънтайн сега всички сме под наблюдение — завърши тя, гледайки пребледнялото и изплашено лице на Джейс. — Инквизиторката може да тикне Джейс в затвора. Може да го лиши от руните му. Мислех, че ще е по-добре…

— Джейс да го няма, когато тя пристигне — каза Люк. — Значи затова си бързала да го отпратиш.

— Каква е тази инквизиторка? — попита Клеъри. Думата и навяваше представи за испанската инквизиция, за мъчения и камшици. — С какво се занимава?

— Държи под наблюдение ловците на сенки от името на Клейва — каза Люк. — Следи за това, нефилимите да не нарушават закона. След въстанието не изпуска от очи всички членове на Кръга.

— Тя ли е проклела Ходж? — попита Джейс. — А теб изпрати тук?

— Тя избра наказанието на Ходж и нашето изгнание. Мрази баща ти, а и нас никога не ни е обичала.

— Няма да си тръгна — каза Джейс, все още пребледнял. — Какво ще стане, ако тя дойде и не ме намери тук? Ще си помисли, че се опитваш да ме скриеш. Ще ви накаже — теб, Алек, Изабел и Макс.

Мерис нищо не каза.

— Мерис, не ставай глупава — рече Люк. — Ще те порицае, задето си оставила Джейс да си тръгне. Ако той остане тук и позволи да бъде подложен на проверката с Меча, това би било знак, че е честен.

— Да остави Джейс… сериозно ли говориш, Люк? — попита Клеъри. Вярно, че идеята да се използва Мечът беше нейна, но вече съжаляваше, че изобщо е повдигнала въпроса. — Тази жена ми изглежда ужасна.

— Но ако Джейс си тръгне — отвърна Люк, — никога повече няма да може да се върне. Никога вече няма да бъде ловец на сенки. Все пак инквизиторката е дясната ръка на закона. Ако Джейс иска да бъде част от Клейва, ще трябва да говори с нея. Той притежава нещо, нещо, което липсваше на членовете на Кръга след въстанието.

— И какво е то? — попита Мерис.

Люк леко се усмихна.

— За разлика от теб Джейс говори истината.

Мерис с мъка си пое въздух, после се обърна към Джейс.

— В крайна сметка, решението си е твое — каза тя. — Ако искаш да бъдеш проверен, остани тук и изчакай инквизиторката.

— Ще остана — каза Джейс. В гласа му имаше твърдост, лишена от всякакъв гняв, което изненада Клеъри. Той гледаше покрай Мерис, в очите му трепкаше светлина като отразени пламъчета. В този миг Клеъри не можеше да не отбележи поразителната прилика с баща му.

4 Кукувица в гнездото

— Портокалов сок, меласа, яйца — е, с изтекъл преди седмици срок на годност — и нещо, което прилича на маруля.

— Маруля ли? — Клеъри надникна над рамото на Саймън в хладилника. — О, това е моцарела.

Саймън потръпна и затвори с крак вратата на хладилника на Люк.

— Дали да не си поръчаме пица?

— Вече го направих — каза Люк, който влезе в кухнята с безжичен телефон в ръка. — Огромна вегетарианска пица и три коли. Обадих се и в болницата — добави той, като вдигна телефона. — Няма промяна в състоянието на Джослин.

— О, — каза Клеъри и седна до дървената маса в кухнята на Люк. Обикновено Люк поддържаше изрядна чистота, ала в момента масата бе отрупана с неотворена поща и купища мръсни чинии. Зелената пътна чанта на Люк бе овесена на гърба на един стол. Знаеше, че трябва да помага с почистването, но напоследък просто нямаше сили. Кухнята на Люк беше малка и поомърляна, меко казано — той не беше много по готвенето, за което свидетелстваше фактът, че на поставката за подправки, която висеше над старомодната газова печка, нямаше подправки. Той я използваше, за да държи там кутии с кафе и чай.

Саймън седна до нея, докато Люк събираше мръсните чинии от масата и ги слагаше в мивката.

— Добре ли си? — попита с тих глас.

— Добре съм. — Клеъри с мъка се усмихна. — Не съм очаквала мама да се събуди днес, Саймън. Имам чувството, че тя… очаква нещо.

— Знаеш ли какво е то?

— Не. Само предполагам, че нещо липсва. — Погледна Люк, но той бе погълнат от енергичното търкане на чиниите в мивката. — Или някой.

Саймън й хвърли шеговит поглед и сви рамене.

— Значи сцената в института е била покъртителна, така ли?

Клеъри сви рамене.

— Майката на Алек и Изабел е ужасна.

— Как се казваше тя?

— Мерис — отвърна Клеъри, като имитираше произношението на Люк.

— Това е старо име сред ловците на сенки. — Люк бършеше ръцете си в кухненската кърпа.

— И Джейс е решил да остане там и да се разбере с онази инквизиторка? Не е искал да си тръгне? — попита Саймън.

— Няма друг избор, ако иска да живее като ловец на сенки — каза Люк. — А това, да бъде нефилим, означава много за него. Познавах и други ловци на сенки като него, още навремето в Идрис. Ако това му се отнеме…

Чу се познатото иззвъняване на вратата. Люк хвърли кърпата върху кухненския плот.

— Ей сега се връщам.

Едва излязъл от кухнята, и Саймън рече:

— Наистина ми е странно да гледам на Люк като на човек, който е бил ловец на сенки. По-странно и от това да мисля за него като за върколак.

— Сериозно? Защо?

Саймън сви рамене.

— Бях чувал за върколаци и преди. Те са сравнително познати като вид. Да се превръщаш във вълк всеки месец, по̀ може да се приеме. Но тази история с ловците на сенки… приличат ми на сектанти.

— Не приличат на сектанти.

— Напротив, точно на такива приличат. Ловът на демони запълва целия им живот. И гледат останалите отвисоко. Наричат ни мундита. Сякаш те не са човешки същества. Не се сприятеляват с обикновени хора, не ходят на същите места, не разбират шегите ни, мислят се за нещо повече от нас. Саймън протегна длъгнестия си крак и приглади оръфаните ръбове на дупките на джинсите си. — Днес срещнах още един върколак.

— Не ми казвай, че си се срещнал с Чудатия Пит в Луната на ловеца. — Тя усети някакво тревожно свиване в стомаха, но не можеше да каже с точност кое го бе причинило. Може би напрежението от неизвестното.

— Не. Едно момиче — каза Саймън. — Колкото нас. Казва се Мая.

— Мая ли? — Люк се беше върнал в кухнята, с квадратна бяла кутия от пица в ръце. Той я тупна на масата и Клеъри посегна да я отвори. Мирисът на изпечено тесто, доматен сос и кашкавал й напомни колко прегладняла беше. Откъсна си едно парче, без да дочака Люк да плъзне по масата чиния към нея. Той седна, като се усмихваше и клатеше глава.

— Значи Мая е от твоята глутница, така ли? — попита Саймън, като си взе парче пица.

Люк кимна.

— Точно така. Тя е добро дете. Оставих я да наглежда книжарницата тук, докато бях в болницата. Съгласи се да й платя с книги.

Саймън погледна Люк над пицата си.

— С парите ли си закъсал?

Люк сви рамене.

— Парите никога не са били важни за мен, а глутницата сама се грижи да си ги изкарва.

Клеъри рече:

— Когато закъсвахме с парите, мама винаги казваше, че ще продаде някоя от вещите на баща ми. Но откакто се оказа, че човекът, когото мислех за свой баща, не е мой баща, се съмнявам това да са били вещите на Валънтайн…

— Майка ти продаваше бижутата си едно по едно — каза Люк. — Валънтайн й беше подарил някои от семейните ценности, принадлежали на поколения Моргенстърн. Дори и най-малката дрънкулка би имала висока тръжна цена. — Той въздъхна. — Сега ги няма, вероятно Валънтайн ги е открил при потрошаването на стария ви апартамент.

— Е, надявам се, че все пак е било някаква утеха да му разпродава нещата на парче — каза Саймън и си взе трето парче пица.

Направо е смайващо, мислеше си Клеъри, как едно момче в тийнейджърска възраст е в състояние да яде толкова много, без да качи и грам или поне да му прилошее.

— Сигурно ти е било странно да видиш Мерис след толкова много години — каза тя на Люк.

— Чак странно, не. Мерис не се е променила много от времето, когато… всъщност сега повече от всякога прилича на себе си, ако разбираш какво имам предвид.

Клеъри разбираше. Начинът, по който изглеждаше Мерис Лайтууд, напълно отговаряше на представата й за слабото, тъмнокосо момиче на снимката, която Ходж й бе дал, онова, с надменно притиснатата към гърдите брадичка.

— Какво смяташ, че изпитва тя към теб? — попита. — Наистина ли мислиш, че са се надявали да си мъртъв?

Люк се усмихна.

— Може би не от омраза, не, но безспорно щеше да им е по-удобно и по-малко объркващо, ако бях мъртъв. Това, че съм не само жив, но и водач на глутница в центъра на града, едва ли е нещо, което са очаквали. Освен това тяхната работа е да пазят мира между долноземците… и ето, появявам се аз, имам стари сметки за уреждане с тях и куп причини да желая отмъщение. Притеснени са, защото съм непредсказуем.

— Така ли е? — попита Саймън. Бяха приключили с пицата и без да поглежда, посегна към една от коричките на Клеъри. Знаеше, че тя не ги обича. — Искам да кажа, наистина ли си непредсказуем?

— Няма такова нещо. Достатъчно зрял съм. Човек на средна възраст.

— Като се изключи това, че веднъж месечно се превръщаш във вълк и тичаш наоколо, като от време на време разкъсваш нещо — каза Клеъри.

— Можеше да бъде и по-лошо — рече Люк. — Мъжете на моята възраст обикновено си купуват скъпи спортни коли и се забавляват със супермодели.

— Ти си само на трийсет и осем — отбеляза Саймън. — Това не е средна възраст.

— Благодаря, Саймън, поласкан съм. — Люк отвори кутията за пица и като видя, че е празна, я затвори с въздишка. — Независимо че си изял цялата пица.

— Взех си само пет парчета — запротестира Саймън, като се облегна на стола си и се залюля на двата му задни крака.

— А ти колко парчета мислиш, че имаше пицата, глупчо такъв? — осведоми се Клеъри.

— По-малко от пет парчета изобщо не се брои за ядене. Само си залъгваш апетита с тях. — Саймън погледна боязливо към Люк. — Сега да не вземеш да се превърнеш във вълк и да ме изядеш?

— Едва ли ще те изям. — Люк пусна кутията от пицата в коша за боклук. — Изглеждаш ми жилав и трудносмилаем.

— Но все пак кашер2 — отбеляза бодро Саймън.

— Ако срещна някой еврейски ликантроп, ще го изпратя при теб. — Люк отново се наведе над мивката. — Но да отговоря на въпроса ти, Клеъри. Беше ми странно да видя Мерис Лайтууд, но не беше заради нея. А заради обстановката. Институтът твърде много ми напомня за заседателната зала в Идрис. Усещах силата на руните от Сивата книга навсякъде около себе си, след като петнайсет години съм се опитвал да ги забравя.

— И успя ли? — попита Клеъри. — Успя ли да ги забравиш?

— Има неща, които никога не се забравят. Руните от книгата са нещо повече от рисунки. Те стават част от теб. Част от кожата ти. Никога не можеш да престанеш да бъдеш ловец на сенки. Това е дар, който носиш с кръвта си и не можеш да се освободиш от него, както не можеш да промениш кръвната си група.

— Питам се — рече Клеъри, — дали не е редно и аз да получа такива руни.

Саймън изпусна коричката от пица, която гризеше.

— Шегуваш се.

— Не, не се шегувам. Защо ми е да се шегувам с такива неща? Защо да нямам знаци? Аз съм ловец на сенки. И трябва да имам защитата, която ми се полага.

— Защита от какво? — настояваше Саймън, като се наведе напред и предните крака на стола му се удариха шумно в земята. — Всичко това с лова на демони вече ми идва в повече. Мислех, че се опитваш да живееш като нормален човек.

Люк рече меко:

— Не съм сигурен, че има такова нещо като нормален живот.

Клеъри сведе поглед към ръката си, където преди време Джейс й беше начертал единствения знак. Той още се виждаше като бледа плетеница, повече като спомен, отколкото белег.

— Ами, аз може и да искам да избягам от тази дивотия. Но ако тя ме преследва? Какво правим, ако нямам избор?

— Или може би просто не искаш да се махнеш от дивотията — промърмори Саймън. — Или поне не, докато Джейс е още там.

Люк се покашля.

— Повечето нефилими преминават през различни етапи на обучение, преди да получат своите знаци. Не бих ти препоръчал да се сдобиеш с руни, преди да изкараш поне основното обучение. Но, разбира се, от теб зависи дали искаш да се занимаваш с това. Така или иначе, не можеш да минеш без едно нещо. Нещо, което притежава всеки ловец на сенки.

— Противно, арогантно поведение? — рече Саймън.

— Стили — каза Люк. — Всеки ловец на сенки трябва да има стили.

— Ти имаш ли? — попита изненадана Клеъри.

Люк излезе от кухнята, без да отговори. Не след дълго се върна, като носеше нещо, увито в черен плат. Постави предмета на масата и разви плата, от който се показа блестящ, подобен на палка инструмент, направен от блед, матов кристал. Стили.

— Чудесно е — рече Клеъри.

— Радвам се, че ти харесва, защото искам да ти го дам — каза Люк.

— Да ми го дадеш? — погледна го смаяна. — Но нали е твое?

Той поклати глава.

— Беше на майка ти. Не искаше да го държи в апартамента си, за да не го откриеш случайно, и ми даде аз да го съхранявам.

Клеъри взе стилито. Беше хладно на допир, макар че при употреба, тя знаеше това, ставаше горещо и искрящо. Беше странен предмет, не достатъчно дълъг, за да бъде оръжие, но не и достатъчно къс, за да може спокойно да се използва като средство за рисуване. Реши, че с времето ще свикне с размера му.

— Може ли да го задържа?

— Разбира се. Е, стар модел е, такива не се произвеждат от почти двайсет години. Вече ги правят с по-изчистен дизайн. Но затова пък действието му е изпитано.

Саймън наблюдаваше как Клеъри вдигна стилито като диригент палката си и започна леко да чертае някакви плетеници във въздуха помежду им.

— Това ми напомня за времето, когато моят дядо ми даде старите си стикове за голф.

Клеъри се засмя и свали ръката си.

— Да бе, само дето ти изобщо не ги ползваш.

— Надявам се и ти никога да не използваш това — каза Саймън и бързо погледна встрани, преди тя да му отговори.

От знаците се издигаше пушек, който образуваше черна спирала и издаваше задушлив мирис, идващ от собствената му изгоряла кожа. Баща му стоеше над него със стилито, върхът му пръскаше огнена жар, също като върха на пирограф, забравен на огъня.

— Затвори очи, Джонатан — каза той. — Болката е такава, каквато ти й позволиш да бъде. — Но ръката на Джейс се изви, без да иска, сякаш самата му кожа се сгърчи в желанието си да отхвърли стилито. Чу пукване, когато се счупи една кост на ръката му, после още една…

Джейс отвори очи и се взря в тъмнината, гласът на баща му се беше стопил като дим, разнесен от вятъра. Усети болка и металически вкус по езика си. Беше прехапал устната си. Треперещ, той се изправи в седнало положение.

Чу се отново изпукване и неволно сведе поглед към ръката си. Нищо й нямаше. Разбра, че звукът идваше някъде извън стаята. Някой колебливо чукаше на вратата.

Той се изтърколи от леглото и потрепери, когато босите му крака се опряха в студения под. Облече се в просъница и с отвращение изгледа измачканата си риза. Сигурно още миришеше на вълк. И всичко го болеше.

Почукването се повтори. Джейс прекоси стаята и отвори вратата. После примигна от изненада.

— Алек?

Алек, с ръце в джобовете на джинсите си, притеснено сви рамене.

— Извинявай, че толкова рано. Мама ме изпрати да те повикам. Иска да отидеш при нея в библиотеката.

— Колко е часът?

— Пет сутринта.

— А ти защо, по дяволите, си станал?

— Просто не съм си лягал. — По вида му можеше да се съди, че казва истината. Под сините му очи личаха тъмни сенки.

Джейс прокара ръка по разрошената си коса.

— Добре. Почакай една секунда, докато си сменя ризата. — Той се отправи към гардероба и зарови сред рафтовете прилежно сгънати дрехи, докато намери тъмносиня тениска с дълги ръкави. Внимателно съблече ризата, с която беше в момента — на места по кожата му имаше засъхнала кръв.

Алек извърна поглед.

— Какво ти се е случило? — Гласът му беше странно задавен.

— Сбих се с глутница вълци. — Джейс нахлузи синята тениска през глава. Така облечен, безшумно излезе след Алек в коридора. — Имаш нещо на шията си — забеляза той.

Алек вдигна ръка към шията си.

— Какво?

— Прилича на белег от ухапано — рече Джейс. — Всъщност какво си правил цяла нощ навън?

— Нищо. — Алек се изчерви като домат и все още с ръка на шията си, тръгна по коридора. Джейс го последва. — Излязох да се поразходя в парка. Опитвах се да прочистя главата си.

— И налетя на вампир?

— Какво? Не! Паднах.

— На шията си? — Алек издаде звук, от който Джейс заключи, че е по-добре да не коментира повече. — Добре, както и да е. Защо ти беше нужно да си прочистваш главата?

— Ти. Родителите ми — рече Алек. — След като си тръгна, майка ми дойде и ни обясни защо е ядосана. Разказа ни и за Ходж. Между другото, много ти благодаря, че не ми разказа.

— Извинявай. — Джейс се изчерви на свой ред. — Някак си сърце не ми даде да го направя.

— Във всеки случай не прави добро впечатление. — Алек най-после свали ръка от шията си и се обърна с укор към Джейс. — Изглежда така, сякаш криеш нещо. Нещо, свързано с Валънтайн.

Джейс рязко се спря.

— Мислиш, че съм излъгал? За това, че не знаех, че Валънтайн е мой баща?

— Не! — Алек беше поразен, дали от въпроса или от страстта, с която Джейс го зададе. — Пък и не ме интересува кой е баща ти. За мен това е без значение. Ти си си все същият.

— Но повдигна въпроса. — Думите прозвучаха студено, преди да успее да ги спре.

— Казах го просто така — рече помирително Алек. — Понякога си малко… рязък. Просто помисли, преди да кажеш нещо, само за това те моля. Никой тук не ти мисли лошото, Джейс.

— Е, благодаря ти за съвета — каза Джейс. — Знам пътя до библиотеката.

— Джейс…

Но той беше вече тръгнал, без да обръща внимание на безпокойството на Алек. Джейс не обичаше някой да се тревожи за него. Това го караше да се чувства така, сякаш наистина имаше повод за притеснение.

Вратата на библиотеката беше открехната. Джейс влезе, без да чука. Това беше една от любимите му стаи в института — имаше някакъв уют в старомодната смесица от дърво и месинг, подвързаните с кожа и кадифе книги, наредени по стените, приличаха на стари приятели, които очакват неговото завръщане. Когато отвори вратата, го лъхна силна струя студен въздух. На мястото на огъня, който обикновено пламтеше в огромната камина през цялата есен и зима, сега имаше купчина пепел. Лампите бяха угасени. Единствената светлина се процеждаше през тесните сводести прозорци и люка, намиращ се на високия таван.

Без да иска, Джейс се сети за Ходж. Ако той беше тук, огънят щеше да гори, газените лампи щяха да са запалени и щяха да хвърлят златиста светлина върху паркета. Самият Ходж щеше да седи във фотьойла до огъня, с Хюго, кацнал на рамото му, и разтворена книга…

Ала в стария фотьойл на Ходж беше седнал някой. Някаква тънка и сива фигура се изправи и плавно извивайки се като змия, се обърна към него с хладна усмивка.

Беше жена. Бе наметната със старомодна тъмносива пелерина, която падаше до върха на ботушите й. Под нея се виждаше стилен тъмносив костюм, с огромна яка, твърдите ръбове на която се впиваха в шията й. Косата й беше светлоруса, почти безцветна, силно опъната назад, а очите й бяха сиви и гледаха сурово. Те въздействаха на Джейс като допир с ледена вода, докато жената местеше поглед от мръсните му, окаляни джинси, към израненото му лице, после към очите му, където се закова.

За миг нещо трепна в погледа й, подобно на искрица от пламък, скрит под лед. После изчезна.

— Ти ли си онова момче?

Преди Джейс да успее да отговори, се чу друг глас: беше Мерис, която сигурно бе влязла в библиотеката след него. Запита се как не я е чул да приближава, след което видя, че е събула обувките си с токчета и сега е с пантофи. Беше облечена в дълга роба от рисувана коприна, а устните й бяха свити.

— Да, инквизиторке — рече тя. — Това е Джонатан Моргенстърн.

Инквизиторката се плъзна към Джейс, подобно на извиващ се сив пушек. Спря пред него и протегна ръка — бяла, с дълги пръсти, напомняше му на паяк-албинос.

— Погледни ме, момче — каза тя и внезапно дългите пръсти се озоваха под брадичката му и започнаха да повдигат главата му. Ръката беше изключително силна. — Ще ме наричаш инквизитор. Само така и по никакъв друг начин. — Кожата около очите й беше прорязана от тънки линии, подобни на пукнатини в боя. От крайчетата на устата й до брадичката се спускаха две тесни бразди. — Разбра ли?

За Джейс инквизиторката винаги бе била някаква далечна, полутайнствена фигура. Нейната самоличност, дори и много от функциите й биваха пазени в дълбока тайна от Клейва. Винаги си я бе представял като нещо подобно на мълчаливите братя, с тяхната вътрешна сила и тайнственост. Изобщо не си я представяше така директна… и така враждебна. Очите й сякаш го пронизваха и искаха да отстранят от него обгръщащата го броня от решителност и насмешливост, като проникнат чак до костите му.

— Казвам се Джейс — рече той. — А не момче. Джейс Уейланд.

— Нямаш право да се наричаш Уейланд — каза тя. — Ти си Джонатан Моргенстърн. Твърдението, че се казваш Уейланд, те прави лъжец. Също като баща ти.

— Всъщност — каза Джейс — предпочитам да ме мислят за неповторим и изключителен, единствения по рода си лъжец.

— Ясно. — Лека усмивка разкриви бледите й устни. Тази усмивка не беше приятелска. — Не понасяш да те командват, също като баща ти. Като ангела, чието име носите. — Пръстите й стиснаха брадичката му с внезапна жестокост, ноктите й се впиха болезнено в нея. — Луцифер беше възнаграден за своето непокорство, когато Бог го изпрати в ада. — Дъхът й беше кисел като оцет. — Ако се опълчиш на моя авторитет, уверявам те, че ще завиждаш на леката му участ.

Тя го пусна и отстъпи назад. Джейс усети леко кървене на местата, където се бяха впивали ноктите й. Ръцете му трепереха от гняв, но не понечи да избърше кръвта.

— Имоджин… — започна Мерис, но после се поправи. — Инквизиторке Херондейл. Той се съгласи да се подложи на проверката с Меча, за да разберете дали казва истината.

— За баща си ли? Да. Разбира се, че ще разбера. — Стегнатата яка на инквизитор Херондейл се впи в шията й, когато тя се обърна да погледне Мерис. — Мерис, знаеш, че Клейвът не е доволен от вас. Вие с Робърт сте ръководители на института. Имате късмет, че от години досието ви е относително чисто. Е, без да броим онези неприятности с демона наскоро, после обаче всичко се оправи. Няма оплаквания дори и от Идрис и затова Клейвът е така благосклонен. Но започнахме да се чудим дали наистина сте се отказали от клетвата си към Валънтайн. Ако е така, имайте предвид, че ви е заложил капан и вие се хванахте в него. Но сигурно и ти вече си наясно с това.

— Това не е капан — намеси се Джейс. — Баща ми е знаел, че семейство Лайтууд ще се грижат за мен, само ако си мислят, че съм син на Майкъл Уейланд. Това е всичко.

Инквизиторката го погледна така, сякаш бе говореща хлебарка.

— Чувал ли си някога за кукувицата, Джонатан Моргенстърн?

Джейс се запита дали работата на инквизитор — може би не съвсем приятна професия — не бе направила Имоджин Херондейл малко чалната.

— За какво?

— За кукувицата — рече тя. — Кукувиците са паразити. Снасят яйцата си в гнездата на другите птици. Когато яйцето се излюпи, малкото кукувиче избутва другите птички от гнездото. Горките родители се претрепват от работа, за да осигурят достатъчно храна за огромната кукувица, убила собствените им деца и заела тяхното място.

— Огромна ли? — попита Джейс. — Да не намеквате, че съм дебел?

— Беше метафора.

— Аз не съм дебел.

— А аз — рече Мерис — не се нуждая от съжалението ти, Имоджин. Не мога да повярвам, че Клейвът ще накаже мен или съпруга ми за това, че сме решили да приберем при себе си сина на мъртъв приятел. — Тя изпъна рамене. — Не е като да не сме им казали какво сме направили.

— А аз никога не съм действал в ущърб на семейство Лайтууд по какъвто и да е начин — каза Джейс. — Работех здраво, учих усилено… баща ми може да е всякакъв, но е факт, че направи от мен истински ловец на сенки. Аз съм заслужил мястото си тук.

— Хич не ми защитавай баща си — каза инквизиторката. — Познавам го. Той беше… е… най-низкият човек на света.

— Низък ли? Кой го казва това? Какво изобщо значи „низък“?

Безцветните мигли на инквизиторката докоснаха бузите й, когато присви очи и се втренчи изпитателно.

— Ти си арогантен — каза най-после тя. — И не падаш по гръб. Баща ти ли те научи да се държиш така?

— Не и спрямо него — отсече Джейс.

— Но си същият като него. Валънтайн беше най-арогантният и неуважителен човек, когото някога съм срещала. Предполагам, че те е възпитал и ти да бъдеш такъв.

— Да — каза Джейс, неспособен повече да се сдържа. — От малък са ме учили да бъда зъл гений. Да дърпам крилата на пеперудите, да сипвам отрова в подземната вода — тези неща ги учех в детската градина. Мисля, че всички трябва да сме щастливи, задето баща ми инсценира собствената си смърт и така не се стигна до онази част от обучението ми, която засяга изнасилването и грабежа, иначе тежко и горко на всички.

Мерис изстена от ужас.

— Джейс…

Но инквизиторката я прекъсна.

— И точно като баща си не умееш да се владееш. Семейство Лайтууд са те разглезили и са позволили на лошия ти нрав да се разгърне. Може и да приличаш на ангел, Джонатан Моргенстърн, но аз много добре те познавам.

— Той е само едно момче — каза Мерис.

Нима го защитаваше? Джейс бързо я погледна, но тя отклони очи.

— Някога и Валънтайн беше само едно момче. Все пак, преди да се поровим в русата ти глава, за да търсим истината, предлагам да поохладиш малко страстите си. И аз знам точно къде това може да стане най-добре.

Джейс примигна.

— В стаята ми ли ще ме изпратите?

— Ще те изпратя в затвора в Града на тишината. След една нощ, прекарана там, смятам, че ще бъдеш по-склонен да разговаряш нормално.

Мерис ахна.

— Имоджин… не можеш!

— Напротив, мога. — Очите й блестяха като бръсначи. — Имаш ли нещо да ми кажеш, Джонатан?

Джейс гледаше втренчено и безмълвно. В Града на тишината имаше един куп нива, а той бе виждал само първите две, където се пазеше архивът и където заседаваха братята. Затворническите килии бяха на най-ниското ниво в града, под нивата на гробищния парк, където бяха погребани хиляди ловци на сенки. Килиите бяха предназначени за най-големите престъпници: вампири, станали измамници, магьосници, нарушили закона на Завета, ловци на сенки, пролели кръвта на собствените си събратя. Джейс не беше сторил нищо подобно. Как можа дори да й хрумне да го изпрати там?

— Добре постъпваш, Джонатан. Виждам, че вече си усвоил най-добрия урок, на който може да те научи Градът на тишината. — Усмивката на инквизиторката й придаваше вид на ухилен череп. — А именно как да си държиш устата затворена.

Клеъри тъкмо помагаше на Люк да разчисти остатъците от вечерята, когато на вратата отново се позвъни. Тя се стегна и стрелна с поглед Люк.

— Очакваш ли някого?

Той се намръщи и избърса ръцете си в кърпата за съдове.

— Не. Стой тук. — Тя видя как той посегна да вземе нещо от рафта и после излезе от кухнята. Нещо, което блестеше.

— Видя ли ножа? — Саймън подсвирна и стана от масата. — Неприятности ли очаква?

— Мисля, че той не е спирал да очаква неприятности — каза Клеъри, — или поне в последно време. — Надникна иззад вратата на кухнята и видя как Люк отваря външната врата. Чу гласа му, но не разбра какво каза. Но при всички случаи не звучеше тревожно.

Саймън сложи ръка на рамото й и я дръпна назад.

— Дръпни се от вратата. Да не си полудяла? Ами ако там има демон?

— Тогава на Люк сигурно ще му трябва помощ. — Погледна ръката му на рамото си и се усмихна дяволито. — Ти какво пазиш ли ме? Много мило.

— Клеъри! — извика я Люк от антрето. — Ела. Искам да те запозная с някого.

Клеъри потупа ръката на Саймън и я отстрани.

— Ей сега се връщам.

Люк се беше облегнал на касата на вратата със скръстени ръце. Ножът в ръката му магически беше изчезнал. На стълбите пред къщата стоеше момиче с къдрава кестенява коса, сплетена в множество тънки плитчици и с жълто-кафяво кадифено яке.

— Това е Мая — каза Люк. — Тъкмо за нея ви говорех.

Момичето погледна към Клеъри. На ярката светлина на верандата очите й имаха странен кехлибарено-зелен цвят.

— Значи ти си Клеъри.

Клеъри кимна.

— В такъв случай онзи тип, момчето с русата коса, което вилня в Луната на ловеца, е твой брат?

— Джейс — каза кратко Клеъри, на която не й се хареса натрапчивото любопитство на момичето.

— Мая? — Беше Саймън, който се показа иззад Клеъри, с ръце, пъхнати в джобовете на джинсите му.

— Да. Ти беше Саймън, нали? По принцип не помня имена, но твоето съм запомнила. — Момичето му се усмихна, поглеждайки покрай Клеъри.

— Страхотно — каза Клеъри. — Сега вече всички се познаваме.

Люк се покашля и се изпъна.

— Исках да ви запозная, понеже през следващите няколко седмици Мая ще ме замества в книжарницата. Ако я видиш да влиза и излиза тук, не се безпокой. Тя си има ключ.

— И ще следя нещо да не се навърта навън — обеща Мая. — Демони, вампири, каквото и да е.

— Благодаря — каза Клеъри. — Сега се чувствам много по-спокойна.

Мая примигна.

— Иронизираш ли ме?

— Всички сме малко изнервени — каза Саймън. — Що се отнася до мен, бих бил спокоен, ако някой наглежда гаджето ми, докато е сама вкъщи.

Люк вдигна вежди, но нищо не каза. Клеъри рече:

— Саймън е прав. Извинявай, че бях груба с теб.

— Няма нищо. — Мая гледаше разбиращо. — Чух за майка ти. Съжалявам.

— И аз — рече Клеъри, обърна се и отиде в кухнята. Седна до масата и закри лицето си с ръце. Малко по-късно дойде и Люк.

— Извинявай — каза той. — Май не ти беше много до запознанства.

Клеъри го погледна през сплетените си пръсти.

— Къде е Саймън?

— Говори с Мая — каза Люк и Клеъри наистина долови гласовете им, тихи като ромон, в другия край на къщата. — Помислих си, че в този момент ще е добре за теб да си имаш дружка.

— Аз си имам Саймън.

Люк бутна нагоре падналите на носа му очила.

— Така ми се стори или той наистина каза гадже?

Тя едва не прихна при вида на обърканото му изражение.

— Май така каза.

— Това нещо ново ли е, или е нещо, което би трябвало да знам, но съм пропуснал?

— И аз не го бях чувала досега. — Тя свали ръце от лицето си и ги погледна. Сети се за руната, отвореното око, начертана върху опакото на дясната ръка на всеки ловец на сенки. — Нечие гадже — каза тя, — нечия сестра, нечия дъщеря. Никога преди не съм мислила, че ще бъда всичко това и още не съм наясно коя съм всъщност.

— То кой ли е наясно по този въпрос — каза Люк и Клеъри чу как вратата в другия край на къщата се затваря и после стъпките на Саймън, идващ към кухнята. С него нахлу и студеният нощен въздух.

— Имаш ли нещо против да остана тази нощ тук? — попита той. — Стана малко късно да се прибирам.

— Знаеш, че винаги си добре дошъл. — Люк погледна часовника си. — Ще отида малко да подремна. Утре трябва да стана в пет, за да съм в шест в болницата.

— Защо пък в шест? — попита Саймън, когато Люк излезе от кухнята.

— Защото от тогава са разрешени свижданията в болницата — каза Клеъри. — Няма нужда да спиш на дивана. Освен ако не искаш, де.

— Нямам нищо против да остана с теб и утре — каза той, като отметна нетърпеливо тъмната коса от очите си. — Никак даже.

— Знам. Имах предвид, че не е нужно да спиш на дивана, ако не искаш.

— Ами, къде другаде… — Гласът му секна, очите му се ококориха зад очилата. — О.

— Леглото е двойно — каза тя. — В стаята за гости.

Саймън извади ръцете си от джобовете. По бузите му се разля руменина. Джейс би се опитал да се държи на положение, на Саймън и през ум не му минаваше.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

Той прекоси кухнята и отиде до нея, наведе се и я целуна леко и несръчно по устните. Тя се усмихна и се изправи.

— Все ни върви на кухни — каза тя. — Никакви кухни повече. — Решително го хвана за ръката и го поведе към гостната, където тя спеше.

5 Греховете на бащите

Мракът на затвора в Града на тишината беше много по-плътен, отколкото Джейс изобщо някога си бе представял. Той не можеше да види очертанията на собствената си ръка на милиметри пред очите си, камо ли да види пода или тавана на килията. Това, което знаеше за килията, беше от беглия поглед, с който я обгърна на светлината на факлата, когато го въведе един от мълчаливите братя, който бе отворил залостената врата и го бе бутнал вътре като отявлен престъпник.

Всъщност може би точно за такъв го и мислеха.

Знаеше, че килията е постлана с каменен под, че три от стените са изсечени в скалата, а четвъртата представлява решетка от разположени една до друга пръчки, направени от сплав от сребро и злато и дълбоко забити в камъка. Знаеше, че в решетката има врата. Но също така знаеше, че покрай източната стена минава дълъг метален лост, на който мълчаливите братя бяха заключили едната скоба от чифт сребърни белезници, като другата беше сложена на китката му. Можеше да прави няколко крачки из килията, дрънчейки като духа на Марли, но само толкова. Вече беше протрил дясната си китка с безсмисленото опъване на белезниците. Все пак беше левичар — светъл лъч в непрогледния мрак. Не че това беше от кой знае какво значение, но беше утешително да знаеш, че по-сръчната ти ръка е свободна.

Започна отново да се разхожда по протежението на килията си, като ходом прокарваше пръсти по стените. Беше вбесяващо да не знае колко е часът. В Идрис баща му го учеше да познава времето по положението на слънцето, дължината на следобедните сенки, а нощем — по разположението на звездите в небето. Но тук нямаше звезди. И той започна да се пита дали изобщо някога ще види отново небето.

Джейс се спря. Ама че въпроси си задаваше. Разбира се, че щеше да види отново небето. Клейвът нямаше да го убие. Наказването със смърт се отреждаше на убийците. При все това страхът не го напускаше, беше се загнездил в гръдния му кош, подобен на непозната, внезапно появила се болка, Джейс не беше предразположен към пристъпи на паника — според Алек малко здравословна страхливост в някои случаи не би му навредила. Но страхът никога не бе имал особено въздействие върху него.

Спомни си думите на Мерис: „Ти никога не си се страхувал от тъмното.“

Така е. Тази тревога, която изпитваше, беше напълно нехарактерна за него. Не беше достатъчно просто да е тъмно, за да изпита страх. Той отново въздъхна леко. Просто трябваше да изкара нощта. Една нощ. Какво толкова. Пристъпи още една крачка напред, оковите му мрачно издрънчаха.

Някакъв звук разцепи въздуха и го накара да замръзне на мястото си. Беше висок, пронизителен вой, вик на неподправен и безпаметен ужас. Сякаш се издигаше все повече и подобно на звук от цигулка, ставаше все по-тънък и по-остър, докато накрая секна.

Джейс изруга. Ушите му кънтяха и усети ужаса в устата си, като тръпчив вкус на метал. Кой би могъл да предположи, че страхът има вкус? Притисна гръб към стената на килията и притаи дъх.

Звукът се появи отново, този път по-силен, а след него се чу още един писък и още един. Нещо изкънтя над него и Джейс неволно се наведе, но после се сети, че всъщност беше няколко нива под земята. Той чу още един тропот и в съзнанието му се оформи следната картина: портата на мавзолея е разбита, телата на мъртвите от векове ловци на сенки са пръснати навън, от тях не е останало нищо друго, освен скелети, крепящи се на изсъхнали сухожилия, разхвърляни из етажите на Града на тишината, с мършави, кокалести пръсти…

Стига! Джейс прогони видението с въздишка на досада. Мъртвите не могат да се върнат. Пък и те бяха нефилими като него, негови убити братя и сестри. Нямаше защо да се бои от тях. А и защо изобщо да се страхува? Сви ръце в юмруци, ноктите се впиха в дланите му. Беше под достойнството му да изпитва страх. Щеше да го преодолее. Щеше да го смаже. Пое дълбоко въздух, дробовете му се изпълниха тъкмо когато прозвуча още един писък, този път много силен. Джейс изпусна шумно въздуха от гърдите си и в този миг нещо силно изтрополи много близо до него и внезапно пред очите му блесна цветът на ярко, огнено цвете.

На светлината се показа брат Джеремая, с дясната си ръка държеше все още горяща факла, качулката му с цвят на пергамент се беше смъкнала и откриваше лице, с изписано на него гротескно изражение на страх. Зашитата му преди уста сега зееше отворена в безмълвен писък, кървавите нишки на скъсаните конци висяха от разкъсаните му устни. Кръв, черна на светлината на факлата, капеше по светлата му роба. Той направи няколко залитащи стъпки напред, протегна ръце… и тогава, докато Джейс гледаше с нямо недоумение, Джеремая залитна напред и се сгромоляса на пода. Джейс чу звук от строшаване на кости, когато тялото на архиваря се удари в пода и факлата се изплъзна от ръката му, като се търколи към плиткия каменен улей, издълбан в пода, точно пред залостената врата на килията.

Джейс машинално коленичи и се протегна към факлата, доколкото му позволяваше веригата. Пръстите му почти я докосваха. Светлината бързо гаснеше, но в сумрака видя мъртвото лице на Джеремая, обърнато към него, кръвта още се стичаше от отворената му уста. Зъбите му бяха черни и криви.

Джейс усети как нещо тежко притиска гърдите му. Мълчаливите братя никога не отварят устите си, никога не говорят, не се смеят, не пищят. Но именно писък беше звукът, който Джейс бе чул, сега беше сигурен в това — писъци на мъже, които не са крещели от половин век, гласът на ужаса много по-ясен и по-могъщ от древната руна на мълчанието. Но как стана така? И къде са другите братя?

Джейс искаше да извика за помощ, но тежестта продължаваше да притиска гърдите му. Сякаш не му достигаше въздух. Посегна отново към факлата и усети как една от малките костици на китката му изпука. Болка прониза ръката му, но се скъси разстоянието, което го делеше от факлата. Успя да я вземе и се изправи. Когато пламъкът отново се разгоря, чу още един звук. Плътен, неприятен, звук от плъзгане. Космите на тила му се изправиха. Той вдигна факлата напред, треперещата му ръка чертаеше танцуващи светлини по стените и идеално осветяваше сенките.

Нямаше нищо.

Вместо да се успокои, той усети още по-силен страх. Започна да поема въздух на големи глътки, сякаш щеше да се гмурка под вода. За него нямаше по-лошо нещо от страха, защото му беше непознат. Какво се беше случило с него? Нима се беше превърнал в страхливец?

Рязко опъна белезниците, като се надяваше предизвиканата от това болка да прочисти главата му. Не сполучи. Отново чу шум, пак онова грубо влачене, този път по-близо. Имаше и още един звук, следващ този от влаченето, беше тих, подобен на шепот. Джейс никога не беше чувал толкова зловещ звук. Почти загубил ума и дума от страх, той се притисна до стената, като издигна факлата с бясно треперещата си ръка.

За миг, ясно като ден, видя цялото помещение: килията, залостената врата, голите каменни плочи отвъд нея и мъртвото тяло на Джеремая, свито на пода. Току зад Джеремая имаше врата, която бе леко открехната. На прага й имаше нещо. Нещо огромно, тъмно и безформено. Очи, подобни на искрящ лед, вкопани в дълбоки, тъмни гънки, гледаха Джейс с необяснима веселост. После съществото се хвърли напред. Огромен облак от непроницаема мъгла се издигна пред очите на Джейс, подобно на вълна, която се носи по повърхността на океана. Последното нещо, което видя, беше пламъкът на факлата, преминаващ в зелено, после в синьо, преди тъмнината да го погълне.

Саймън целуваше приятно. Доставяше онова лежерно удоволствие, което изпитваш, когато се припичаш на слънце в хамака, с книжка и чаша лимонада. Можеш спокойно да му се отдадеш, без да се отегчиш, смутиш или разтревожиш от нещо, освен ако, разбира се, металната пружина на разтегателния диван не се впие в гърба ти.

— Ох — възкликна Клеъри, като напразно се опитваше да се отмести от ръбестия метал.

— Нараних ли те? — Саймън се отдръпна от нея и я изгледа притеснено. Или може би просто без очила очите му изглеждаха по-големи и по-тъмни.

— Не, не е твоя вината… леглото. Истинско средство за изтезание.

— Не съм забелязал — каза навъсено, когато тя взе една захвърлена на пода възглавница и я пъхна под тях.

— Логично. — Тя се засмя. — Докъде бяхме стигнали?

— Ами, лицето ми беше горе-долу там, където е сега, но твоето беше доста по-близо до моето. Ако не ме лъже паметта.

— Колко романтично. — Тя го притегли надолу към себе си и той се опря на лактите си. Телата им бяха плътно едно до друго и тя усещаше биенето на сърцето му през неговата и своята тениска. Когато се наведе да я целуне, миглите му, обикновено скрити зад очилата, я погъделичкаха. Тя се разтърси от лек кикот. — Не ти ли е странно? — прошепна.

— Не. Мисля, че когато си представяш нещо достатъчно често, в действителност то изглежда…

— Разочароващо?

— Не, не! — Саймън се отдръпна от нея и я изгледа укорително с късогледите си очи. — Дори не си го и помисляй. Точно обратното на разочароващо. То е…

От гърдите й се изтръгна сподавено кикотене.

— Добре, приемам, че не си искал да кажеш това.

Той притвори очи, устните му се изкривиха в усмивка.

— Тогава ще ти кажа нещо, което може да ти се стори смешно, но това, за което не мога да спра да мисля, е… — Тя му се усмихна дяволито.

— Че искаш секс?

— Стига. — Той взе ръцете й в своите, притисна ги към покривката на леглото и смутено я погледна. — Че те обичам.

— Значи не искаш секс?

Той пусна ръцете й.

— Не съм казал това.

Тя се засмя и опряла две ръце на гърдите му, леко го бутна от себе си.

— Чакай да стана.

Той изглеждаше разтревожен.

— Нямах предвид, че искам само секс…

— Не е заради това. Искам да се преоблека. Нищо няма да се получи, докато съм с обути чорапи.

Гледаше я жално, докато вадеше пижамата си от гардероба, а после се отправи към банята. Преди да затвори вратата, тя се обърна към него.

— Ей сега се връщам.

Каквото и да бе отговорил, тя не го чу, защото вратата беше вече затворена. Изми зъбите си и остави водата да тече, докато се оглеждаше в огледалото, което приличаше на тези по лекарските кабинети. Косата й беше разрошена, а бузите й — поруменели. Това дали се брои за сияене, запита се тя. Нали влюбените сияят? Или може би това се отнасяше за бременните жени, не си спомняше точно, но беше сигурна, че трябва да изглежда малко по-различно. Все пак за първи път се целуваше толкова продължително… и беше хубаво, каза си тя, безопасно, приятно и удобно.

Вярно, бе целувала и Джейс в нощта на рождения си ден, но тогава не беше безопасно, нито удобно, нито можеше да се нарече приятно. Онази целувка сякаш разтваряше фибрите на тялото й за някакъв неясен копнеж по нещо по-горещо, по-сладко и по-тръпчиво. Стига си мислила за Джейс, смъмри се тя, но когато се погледна в огледалото, видя премрежените си очи и разбра, че тялото й помни, дори и разумът да не иска.

Пусна студената вода и наплиска лицето си, преди да посегне към пижамата. Хубава работа, установи тя, беше си взела долнището, но не и горнището. Саймън можеше и да се зарадва, но беше още твърде рано да се сложи край на спането с горнище. Върна се в спалнята само, за да открие, че Саймън е заспал в средата на леглото, гушнал възглавницата като човешко същество. Тя сподави смеха си.

— Саймън… — прошепна, но в това време се чу острото двукратно пиукане на мобилния й телефон, което сигнализираше, че е получила съобщение. Телефонът се намираше на нощната масичка, Клеъри го вдигна и видя, че съобщението е от Изабел.

Отвори телефона и трескаво зачете текста на съобщението. Прочете го два пъти, за да се увери, че не й се привижда. После се втурна към килера да вземе палтото си.

— Джонатан.

Гласът идваше от мрака: нисък, мрачен, до болка познат. Джейс примигна и отвори очи, но видя само тъмнина. Потрепери. Беше се свил на ледения каменен под. Сигурно беше припаднал. Ядоса се на собствената си слабост, на собствената си мекушавост.

Завъртя се и опъна пулсиращата си в белезниците китка.

— Има ли някой тук?

— Не може да не си познал собствения си баща, Джонатан — чу се отново гласът и този път Джейс го позна: твърд, равен, почти беззвучен. Опита се да се изправи на крака, но ботушите му се подхлъзнаха на нещо мокро и залитна назад, като силно удари раменете си в каменната стена. Веригата издрънча като хор от стоманени камбани.

— Ранен ли си? — Ярка светлина блесна и заслепи очите на Джейс. Той примигна, за да прогони влагата от очите си и видя Валънтайн, застанал от другата страна на решетката, до трупа на брат Джеремая. Магическият камък в ръката му пръскаше остра белезникава светлина из цялото помещение. Джейс видя следи от засъхнала кръв по стените… и скорошна кръв, малка локва от тази, която се стичаше от отворената уста на брат Джеремая. Усети как стомахът му се свива и си спомни за черната, безформена фигура, която бе видял, с нейните блестящи очи, подобни на скъпоценни камъни.

— Онова същество — каза задавено той. — Къде е то? Какво беше?

— Наистина си ранен. — Валънтайн се приближи до решетката. — Кой нареди да те заключат тук? Някой от Клейва ли? Семейство Лайтууд?

— Инквизиторката. — Джейс огледа тялото си. Имаше доста кръв по крачолите и ризата му. Не можеше да каже дали е негова. От белезниците му леко се процеждаше кръв.

Валънтайн го гледаше замислено през решетката. За първи път от години Джейс виждаше баща си, облечен в истинска бойна униформа — дебели кожени дрехи, в които се обличаха ловците на сенки, които позволяваха свобода на движенията и в същото време предпазваха кожата от всякакви видове демонска отрова. По ръцете и краката му имаше златно-сребърни гривни, всяка от които гравирана с релефни фигури и руни. През гърдите му минаваше широк ремък, а на него бе окачен меч, който блестеше над рамото му. Валънтайн клекна и изравни студените си черни очи с тези на Джейс, който с изненада откри, че в тях нямаше гняв.

— Инквизиторката и Клейвът са едно и също нещо. Семейство Лайтууд не биваше да допускат това. Аз не бих позволил на никого да постъпва така с теб.

Джейс притисна рамене до стената. Гледаше да е възможно по-далече от баща си, доколкото веригата му позволяваше.

— Дошъл си тук да ме убиеш ли?

— Да те убия? Защо ми е да те убивам?

— А защо ти беше да убиваш Джеремая? Само не ми казвай, че както си минавал покрай него, той ей така, изведнъж се е гътнал. Знам, че ти си го направил.

Известно време Валънтайн гледаше трупа на брат Джеремая.

— Да, аз го убих, както и останалите мълчаливи братя. Принуден бях. Те притежаваха нещо, от което се нуждаех.

— Какво? Чувство за приличие?

— Това — каза Валънтайн и със светкавично движение изтегли меча от ножницата на рамото си. — Мелартак.

Джейс потисна вика на изумление, който се надигна в гърлото му. Бе разбрал достатъчно: огромният, тежък и остър сребърен меч, чиято дръжка бе с формата на разперени крила, бе висял над Говорещите звезди в заседателната зала на мълчаливите братя.

— Взел си Меча на мълчаливите братя?

— Никога не е бил техен — рече Валънтайн. — Той принадлежи на всички нефилими. Това е острието, с което ангелът изпъдил Адам и Ева от градината. И постави в източната част на градината Едем един херувим и огнен меч, който се върти във всички посоки — изрецитира той, наведен над острието.

Джейс облиза сухите си устни.

— Какво ще правиш с него?

— Ще ти кажа — рече Валънтайн, — когато се уверя, че мога да ти вярвам, и когато усетя, че и ти ми вярваш.

— Да ти вярвам? След като в Ренуик избяга през портала и след това го счупи, за да не мога да те последвам? И след като се опита да убиеш Клеъри?

— Никога не бих наранил сестра ти — каза Валънтайн с гневна нотка в гласа. — Както не бих наранил и теб.

— Всичко, което правиш, ме наранява! Семейство Лайтууд са тези, които ме спасиха!

— Не аз съм този, който те заключи тук. Не аз съм този, който те заплаши и който се отнесе с недоверие към теб. Направиха го семейство Лайтууд и техните приятели от Клейва. — Валънтайн направи пауза. — Като те гледам така, толкова сдържан след всичко, което ти причиниха, наистина се гордея с теб.

При тези думи Джейс вдигна изненадано поглед, толкова бързо, че усети вълна от замайване. Ръката му запулсира болезнено. Потисна болката и дишането му постепенно се укроти.

— Какво? — попита невярващо.

— Сега виждам грешката, която допуснах в Ренуик — продължи Валънтайн. — Представях си те като малкото момче, което изоставих в Идрис, покорно на всяко мое желание. Вместо това намерих вироглав млад мъж, независим и смел, но при все това продължих да те третирам като дете. Нищо чудно, че се опълчи срещу мен.

— Да съм се опълчил? Аз… — Гърлото на Джейс се сви и той не можа да произнесе думите, които напираха у него. Сърцето му започна да бие в ритъма на пулсирането на ръката му.

Валънтайн се приведе напред.

— Никога не съм имал възможност да ти разкажа за миналото си, да ти обясня защо е трябвало да направя това, което сторих.

— Няма нищо за разказване. Ти си убил баба ми и дядо ми. Държеше майка ми затворена. Уби други ловци на сенки, за да постигнеш целите си. — Всяка дума от устата на Джейс имаше вкус на отрова.

— Ти знаеш само половината от фактите, Джонатан. Излъгах те, когато беше дете, защото беше твърде малък, за да разбереш. Сега си достатъчно голям, за да чуеш истината.

— Ами кажи ми я тогава.

Валънтайн посегна през решетките на килията и постави ръката си върху тази на Джейс. Той почувства грубите му, мазолести пръсти по същия начин, по който ги бе чувствал, когато беше на десет години.

— Искам да ти се доверя, Джонатан. Бих ли могъл?

Джейс понечи да отговори, но не можа да отрони и дума.

Усещаше около гърдите си някакъв железен обръч, който бавно го притискаше и постепенно спираше дъха му.

— Надявам се… — прошепна той.

Над тях се чу звук. Звукът приличаше на затръшване на метална врата, после Джейс чу стъпки и някакъв шепот, който отекваше в каменните стени на Града. Валънтайн се изправи, като закри магическата светлина с ръка, докато тя се стопи до слабо мъждукане, а той самият се очерта като бледа сянка.

— По-бързи са, отколкото си мислех — промърмори и сведе поглед към Джейс през решетката.

Джейс надникна през нея, но не можа да види нищо на бледото мъждукане на магическата светлина. Сети се за кълбящата се тъмна форма, която бе видял преди и която прегазваше всяка светлина пред себе си.

— Какво става? Какво е това? — питаше той, като пропълзя на колене.

— Трябва да тръгвам — рече Валънтайн. — Но още не сме приключили разговора си.

Джейс пъхна ръка между решетките.

— Освободи ме. Каквото и да е това, искам да мога да се бия с него.

— Освобождаването ти сега не би било в твоя полза. — Валънтайн сключи плътно ръката си около камъка с магическата светлина. Тя примигна и помещението се потопи в мрак. Джейс се хвърли към решетката на килията, счупената му ръка изпука от негодувание и болка.

— Не! — изкрещя той. — Татко, моля те.

— Ако искаш да ме намериш — каза Валънтайн, — ще ме намериш.

Миг по-късно се чуваше само звукът от отдалечаващите му се стъпки и от тежкото дишане на Джейс, който се свлече до решетката.

В метрото Клеъри не бе способна да седи на едно място. Ходеше напред-назад из полупразния вагон, с окачени на врата слушалки на айпода си. Изабел не беше вдигнала телефона, когато Клеъри й позвъни, и сега я разяждаше някакво необяснимо безпокойство.

Мислеше за Джейс, такъв, какъвто го бе видяла в Луната на ловеца, целия покрит с кръв. Както се беше озъбил в яда си, приличаше много повече на върколак, отколкото на ловец на сенки, призван да защитава хората и да се съобразява с долноземците.

Клеъри изкачи стъпалата на спирката на метрото на 96-а улица и бавно се отправи към ъгъла, на който се издигаше институтът като огромна сива сянка. Долу, в подлеза, беше горещо и тя настръхна при допира на студения въздух с изпотения й врат, когато тръгна по напуканата бетонена пътека към входа на института. Посегна към огромния железен чук, висящ на вратата, но се поколеба. Тя беше ловец на сенки, нали така? Имаше право да бъде в института точно толкова, колкото и семейство Лайтууд. В изблик на решителност посегна към дръжката на вратата и се опита да си спомни думите, които изричаше Джейс.

— В името на ангела, аз…

Вратата се отвори към мрака, осветен от пламъците на дузина тънки свещи. Докато бързо прекосяваше редиците с пейки, свещите примигваха, сякаш й се смееха. Стигна асансьора и затвори с прищракване металната врата след себе си, след което с треперещ пръст натисна копчето. Помъчи се да се отпусне — питаше се дали се тревожи за Джейс, или се тревожи от срещата си с Джейс. Лицето й се гушеше във вдигнатата яка на палтото и изглеждаше много бяло и дребно, очите й бяха големи и зелени, а устните й — бледи и напукани. Никак не беше хубава, помисли си тъжно и побърза да прогони тази мисъл. Какво значение имаше как изглежда? За Джейс това не беше важно. Не можеше да бъде важно.

Асансьорът спря и Клеъри бутна вратата. Чърч я чакаше във фоайето и я поздрави с недоволно измяукване.

— Какво има, Чърч? — гласът й прозвуча странно високо в тихото помещение. Запита се дали изобщо имаше някой в института. Може би беше сама. При тази мисъл я побиха тръпки. — Има ли някой вкъщи?

Синият персиец й обърна гръб и тръгна надолу по коридора. Минаха покрай музикалната стая и библиотеката, и двете бяха празни, след това Чърч зави зад следващия ъгъл и седна пред една затворена врата. Пристигнахме, дотук сме, сякаш казваше изражението му.

Преди да успее да почука, вратата се отвори и на прага се показа Изабел, с боси стъпала, обута в джинси и лек виолетов пуловер. Когато видя Клеъри, се стъписа.

— Стори ми се, че чух някой да идва по коридора, но не предполагах, че може да си ти — каза тя. — Какво правиш тук?

Клеъри я погледна втренчено.

— Нали ти ми изпрати съобщение. Каза, че инквизиторката е хвърлила Джейс в затвора.

— Клеъри! — Изабел се огледа в коридора и прехапа устни. — Не мислех, че веднага ще долетиш тук.

Клеъри беше потресена.

— Изабел! Затвор!

— Да, но… — Изабел въздъхна примирено, отстъпи назад и с жест подкани Клеъри да влезе в стаята й. — Е, така и така си тук. Я къш — каза тя, като махна с ръка на Чърч. — Върви да пазиш асансьора.

Чърч я изгледа с пренебрежение, легна по корем и се приготви да спи.

— Котки — измърмори Изабел и затръшна вратата.

— Здрасти, Клеъри. — Алек седеше на неоправеното легло на Изабел, обутите му в ботуши крака висяха отстрани. — Какво правиш тук?

Клеъри седна на табуретката пред тоалетката на Изабел, където цареше смайващ безпорядък.

— Изабел ми писа. Каза ми какво се е случило с Джейс.

Изабел и Алек си размениха многозначителни погледи.

— О, стига, Алек — рече Изабел. — Мислех, че тя трябва да знае. Не предполагах, че ще се изстреля тук!

Стомахът на Клеъри се сви.

— Как няма да дойда! Той добре ли е? Защо, за Бога, тази инквизиторка го е хвърлила в затвора?

— Това не е точно затвор. Той е в Града на тишината — каза Алек, като се изправи на леглото и придърпа в скута си една от възглавниците на Изабел. Започна неволно да си играе с мънистените пискюли, обшити по краищата й.

— В Града на тишината? Защо?

Алек се поколеба.

— Под Града на тишината има килии. Там държат престъпниците, преди да бъдат депортирани в Идрис, където да се изправят пред Съвета. Такива, които са извършили истински престъпления. Убийци, вампири-изменници, ловци на сенки, които са нарушили споразумението. Ето на такова място е в момента Джейс.

— Затворен заедно с убийци? — Клеъри гневно скочи на крака. — Какво ви става, бе, хора? Защо не сте разстроени?

Алек и Изабел си размениха по още един поглед.

— Само за една нощ е — каза Изабел. — А и долу няма никой с него. Ние помолихме за това.

— Но защо? Какво е направил Джейс?

— Държал се е предизвикателно с инквизиторката. Това е причината, доколкото ми е известно — каза Алек.

Изабел седна на крайчеца на тоалетката си.

— Това е недопустимо.

— Значи инквизиторката е луда — каза Клеъри.

— Всъщност не е — отвърна Алек. — Ако Джейс беше войник в армията на мундитата, мислиш ли, че щеше да си позволи да противоречи на командира си? Изключено.

— Е, само по време на война. Но Джейс не е войник.

— Напротив, ние всички сме войници. Джейс е като всички нас. Има си йерархия и в нея инквизиторката е почти на върха. Джейс е почти в дъното. Би трябвало да се отнася към нея с повече уважение.

— Ако мислите, че той си е заслужил да бъде в затвора, тогава защо ме повикахте тук? Само за да се съглася с вас? Не виждам смисъл. Какво очаквате от мен?

— Не сме казали, че трябва да е в затвора — сопна се Изабел. — Само че би трябвало да се сдържа пред по-висшестоящи членове на Клейва. Пък и — добави по-тихо тя — мислех, че можеш да помогнеш.

— Да помогна? Как?

— Както ти казах и преди — рече Алек, — на Джейс сякаш му доставя удоволствие да се излага на опасност. Трябва да се научи да се пази, а в случая това означава да се разбира с инквизиторката.

— И ти мислиш, че аз ще съумея да го накарам да се пази повече? — попита Клеъри с нотка на недоверие в гласа.

— Не съм убедена, че изобщо някой е в състояние да накара Джейс да направи каквото и да било — каза Изабел. — Но мисля, че можеш да му напомниш, че има за какво да живее.

Алек сведе поглед към възглавницата в ръката си и с внезапна ярост дръпна пискюла. Мънистата се посипаха по леглото на Изабел като дъжд от преминаващ облак.

Изабел се намръщи.

— Алек, престани!

Клеъри искаше да каже на Изабел, че те са семейството на Джейс, а не тя, че техните думи имат много повече тежест пред Джейс, отколкото нейните изобщо някога биха имали. Ала в съзнанието й изплува гласът на Джейс, който казваше, че никога досега не се е чувствал като част от нещо. И че именно тя го е накарала да усети чувството за принадлежност.

— Може ли да отидем до Града на тишината и да го видим?

— Ще му кажеш ли да бъде по-любезен с инквизиторката? — настояваше Алек.

Клеъри помисли малко.

— Първо искам да чуя той какво ще каже.

Алек хвърли изтърбушената възглавница на леглото и намръщено се изправи. Преди да успее да каже нещо, на вратата се почука. Изабел стана от тоалетката и отиде да отвори.

Беше едно дребно, тъмнокосо момче, с очи, наполовина скрити зад очила. Беше облечено с джинси и някакъв суичър и носеше книга в ръка.

— Макс — каза Изабел с лека изненада, — мислех, че си заспал.

— Бях в оръжейната — каза момчето, което всъщност беше най-малкият син на семейство Лайтууд. — Но от библиотеката се чуват някакви шумове. Мисля, че някой се опитва да се свърже с института. — Той погледна към Клеъри. — Коя е тя?

— Това е Клеъри — каза Алек. — Тя е сестра на Джейс.

Макс ококори очи.

— Мислех, че Джейс няма нито братя, нито сестри.

— Всички мислехме така — отвърна Алек, като взе пуловера, който бе оставил върху един от столовете, и го облече. Косата му щръкна около главата като лек тъмен ореол, наелектризирана от статичното електричество. Той нервно я приглади надолу. — Най-добре да отида в библиотеката.

— И аз ще дойда — каза Изабел, като извади от чекмеджето златния си камшик, усукан в блестящо въже, и пъхна дръжката му в колана си. — Може нещо да се е случило.

— Къде са родителите ви? — попита Клеъри.

— Обадиха им се преди няколко часа. Някаква фея била убита в Сентръл парк. Инквизиторката отиде с тях — обясни Алек.

— А не искахте ли и вие да отидете?

— Не бяхме поканени. — Изабел прибра двете си тъмни плитки в кок и забоде в него две малки стъклени ками. — Ще наглеждаш Макс, нали? Ние ей сега се връщаме.

— Но… — запротестира Клеъри.

— Ей сега се връщаме. — Изабел изскочи в коридора, последвана от Алек. Когато вратата се затвори след тях, Клеъри седна на леглото и погледна притеснено Макс. Никога досега не й се беше случвало да й поверят някое дете — майка й не и позволяваше да работи като детегледачка, а и тя самата не знаеше какво се говори на деца и как трябва да бъдат забавлявани. В случая малко й помагаше приликата на това момченце със Саймън на същата възраст, с тези мършави ръце и крака и твърде големите за лицето му очила.

На свой ред Макс също я гледаше изпитателно, не чак стеснително, но все пак внимателно и сдържано.

— На колко си години? — попита най-после той.

Клеъри се смути.

— На колко ти изглеждам?

— На четиринайсет.

— На шестнайсет съм, но хората си мислят, че съм по-малка заради ниския ми ръст.

Макс кимна.

— И при мен е така — каза той. — На девет години съм, а пък ме мислят за седемгодишен.

— На мен си ми изглеждаш на девет — каза Клеъри. — Какво е това, което държиш? Книга ли?

Макс извади ръката иззад гърба си. В нея държеше някаква широка, плоска книга с меки корици, с размера на онези малки списания, които се продават в кварталните магазинчета. Тази беше с шарена корица, изписана с японски йероглифи с английските им обозначения. Клеъри се засмя.

— Наруто — каза тя. — Не знаех, че харесваш манга. Откъде я взе?

— От летището. Харесват ми картинките, но не мога да чета текста.

— Дай на мен. — Тя отвори книжката, със страниците към него. — Чете се наопаки, от дясно на ляво, а не от ляво на дясно. И разлистваш страниците по посока на часовниковата стрелка. Знаеш ли какво означава това?

— Разбира се — каза Макс. За миг Клеъри се притесни да не го е отегчила. Той обаче изглеждаше доволен и когато си взе книгата обратно, отгърна на последната страница. — Това е девети брой — каза той. — Мисля, че преди това трябва да прочета останалите осем.

— Добра идея. Можеш да накараш някого да те заведе до Мидтаун Комикс или Забранената планета.

— Забранената планета ли? — смая се Макс, но преди Клеъри да обясни, Изабел се втурна през вратата, останала почти без дъх.

— Някой се е опитал да се свърже с института — каза тя, преди още Клеъри да е попитала. — Някой от мълчаливите братя. Нещо се е случило в Града от кости.

— Какво може да е това нещо?

— Не знам. Никога досега не съм чувала мълчаливите братя да молят за помощ. — Изабел беше направо отчаяна. Тя се обърна към брат си. — Макс, върви в стаята си и стой там, чу ли?

Макс стисна зъби.

— С Алек ще ходите ли някъде?

— Да.

— При мълчаливите братя ли?

— Макс…

— Искам и аз да дойда.

Изабел поклати глава; дръжките на камите в косата й блестяха като огън. — Категорично не. Прекалено малък си.

— И ти нямаш осемнайсет!

Изабел се обърна към Клеъри и я изгледа със смесица от тревога и гняв.

— Клеъри, би ли дошла за секунда.

Клеъри стана учудена… а Изабел я сграбчи за ръката и я издърпа от стаята, като затръшна вратата след себе си. След малко Макс заблъска от другата страна по нея.

— По дяволите — каза Изабел с ръка на дръжката на вратата, — би ли извадила стилито ми? В джоба ми е…

Клеъри трескаво извади стилито, което Люк й беше дал същата вечер.

— Използвай моето.

С няколко леки движения Изабел начерта заключваща руна на вратата. Клеъри още чуваше протестите на Макс отвътре, докато Изабел отстъпи от вратата и й върна с гримаса стилито.

— Не знаех, че и ти имаш.

— Било е на майка ми — каза Клеъри, след което мислено се укори. Не е било, а е на майка ми. То е на майка ми.

— Ехо — Изабел заблъска с юмрук по вратата. — Макс, ако огладнееш, в чекмеджето на нощното ми шкафче има десертни блокчета. Ще се върнем веднага, когато можем.

Последва още един гневен вик зад вратата; Изабел сви рамене и бързо тръгна надолу по коридора, придружена от Клеъри.

— Какво се казваше в съобщението? — попита отново Клеъри. — Просто, че има неприятности?

— Че е имало нападение. Това е.

Алек ги чакаше пред библиотеката. Бе сложил върху дрехите си черна кожена ризница, каквато си слагаха ловците на сенки. Ръцете му бяха защитени от специални ръкавици, а по китките и шията му се виеха знаци. На колана около кръста му блестяха серафимските ками, всяка от които наречена на някой ангел.

— Готова ли си? — попита той сестра си. — Макс на сигурно място ли е?

— Той е добре. — Тя вдигна ръка. — Сложи ми знак.

Докато чертаеше плетениците на руните по опакото на дланите на Изабел и от вътрешната страна на китките й, Алек погледна към Клеъри.

— Може би трябва да си вървиш — каза той. — Не е в твой интерес инквизиторката да те завари тук, когато се върне.

— Искам да дойда с вас — рече Клеъри, думите изскочиха от устата й, преди да успее да ги спре.

Изабел дръпна едната си ръка от Алек и започна да духа върху знака, сякаш там беше излято горещо кафе.

— Звучиш като Макс.

— Макс е на девет. Аз съм колкото вас.

— Но ти нямаш никакъв опит — възрази Алек. — Само ще пречиш.

— Не, няма. Някой от вас бил ли е досега в Града на тишината? — настояваше Клеъри. — Аз съм била. Знам как се стига дотам. Знам и пътя за връщане.

Алек се сепна и прибра стилито си.

— Не мисля…

Изабел се намеси.

— Всъщност тя е права. Мисля, че ако иска, може да дойде.

Алек изглеждаше слисан.

— Когато последния път видяхме демон, тя едва не се разтрепери и разкрещя. — Когато видя вкиснатия поглед на Клеъри, той я погледна извинително. — Съжалявам, но си беше така.

— Мисля, че трябва да й се даде възможност да се учи — каза Изабел. — Знаеш какво казва Джейс. Ако ти не търсиш опасностите, опасностите ще намерят теб.

— Не можете да ме заключите, както направихте с Макс — добави Клеъри, като се възползва от разколебаната решителност на Алек. — Не съм дете. И знам къде се намира Градът от кости. Мога да се оправя и без вас.

Алек се извърна, като клатеше глава и мърмореше нещо за момичетата. Изабел протегна ръка към Клеъри.

— Дай ми стилито си — каза тя. — Време е да получиш някои знаци.

6 Град от пепел

В крайна сметка Изабел направи на Клеъри само два знака, по един на всяка ръка. Единият беше отвореното око, украсяващо ръката на всеки ловец на сенки. Другият приличаше на два пресичащи се полумесеца. Изабел каза, че това е руната на защитата. И двете руни пареха при допира на стилито до кожата, но болката утихна, когато Клеъри, Изабел и Алек се качиха на едно черно такси и се отправиха към центъра на града. Когато стигнаха до Второ авеню и стъпиха на тротоара, Клеъри усети ръцете си толкова леки, сякаш плуваше с надуваеми ръкавели в басейн.

Тримата преминаха в мълчание арката от ковано желязо и влязоха в мраморното гробище. Последния път, когато Клеъри бе идвала в този малък парк, беше бързала след брат Джеремая. Сега за първи път забеляза имената, издълбани в стените: Янгблъд, Феърчайлд, Трашкрос, Найтвайн, Рейвънскар. До тях имаше руни. По традиция всяко семейство ловци на сенки си имаше свой символ: На Уейланд беше ковашки чук, на Лайтууд — факла, а на Валънтайн — звезда.

В подножието на статуята на ангела в центъра на парка беше избуяла трева. Очите на ангела бяха затворени, тънките му ръце бяха сключени около столчето на каменна чаша, изобразяваща Бокала на смъртните. Каменното му лице беше спокойно, набраздено със засъхнали вадички мръсотия.

Клеъри каза:

— Последния път, когато бях тук, брат Джеремая изписа руна на статуята, за да отвори портите на Града.

— Не искам да използвам руните на мълчаливите братя — каза Алек. Лицето му беше строго. — Те трябваше да са усетили присъствието ни, преди да сме стигнали до тях. Вече започвам да се безпокоя. — Той извади една кама от колана си и прокара острието й по голата си длан. От плитката рана бликна кръв. Сви юмрук над каменната чаша и остави кръвта да потече в нея. — Кръвта на нефилимите — каза той. — Трябва да подейства като ключ.

Каменните клепачи на ангела се отвориха. За миг Клеъри си помисли, че очите му ще блеснат между каменните гънки, но те продължаваха да си бъдат от гранит. Секунда след това тревата в подножието на статуята започна да се разцепва. Крива черна линия, извиваща се като змия, се отдели от статуята и Клеъри бързо отскочи назад, когато в краката й се разтвори тъмна дупка.

Тя се наведе над нея. Долу се виждаха стълби, които се губеха в тъмнината. Миналия път, когато беше тук, мракът се разсейваше от поставени на разстояние една от друга факли, които осветяваха стъпалата. Сега цареше пълен мрак.

— Нещо не е наред — каза Клеъри. Изабел и Алек дори не помислиха да възразят. Клеъри извади от джоба си камъка с магическата светлина, който Джейс й беше дал, и го вдигна над главата си. От него бликна светлина, която се процеждаше през сключените й пръсти. — Хайде.

Алек застана пред нея.

— Аз ще вървя напред, а ти ще ме следваш. Изабел ще пази тила ни.

Бавно заслизаха надолу, влажните ботуши на Клеъри се плъзгаха по изтърканите с времето стъпала. В подножието на стълбите имаше къс тунел, който водеше до огромна зала с мраморни бели арки с инкрустирани в тях полускъпоценни камъни. Редиците на мавзолеите тънеха в сенките, подобно на отровни гъби от вълшебна приказка. По-далечните от тях дори не се виждаха; магическата светлина не беше достатъчно силна, за да освети цялата зала.

Алек погледна надолу към мрачните редици.

— Никога не съм мислил, че ще вляза в Града на тишината — каза той. — Дори и когато умра.

— На твое място не бих била толкова тъжна — каза Клеъри. — Брат Джеремая ми каза какво правят със своите мъртви. Изгарят ги и използват по-голямата част от пепелта, за да направят мрамора на Града. Кръвта и костите на убийците на демони са сами по себе си мощна защита срещу злото. Дори и в смъртта си, Клейвът служи на каузата.

— Хммм — каза Изабел. — Така се показва уважение. Пък и вие, мундитата, също понякога изгаряте мъртвите си.

Това не го прави по-малко зловещо, помисли си Клеъри. Мирисът на пепел и пушек тежко висеше във въздуха, което й беше познато от миналия път, когато беше идвала тук, но сега сред тези миризми се долавяше още нещо, по-тежката и по-плътна смрад на гниещи плодове.

Изглежда, Алек също беше доловил миризмата, защото се намръщи и извади ангелската кама от колана с оръжията си.

— Арател — прошепна той и светлината на камата се сля с магическата на Клеъри, при което те съгледаха още едно стълбище и се спуснаха по него. Магическата светлина пулсираше в ръката на Клеъри като умираща звезда. Тя се запита дали тези камъни изобщо някога се изтощават, както става с батериите на джобно фенерче. Надяваше се, че не. Самата мисъл да се потопи в непрогледния мрак на това зловещо място я накара неволно да потрепери от ужас.

Миризмата на гниещи плодове ставаше все по-силна, когато най-накрая стигнаха до подножието на стълбите и се озоваха в друг дълъг тунел. Той извеждаше към зала, обградена с остри, издялани кости — Клеъри много добре си спомняше тази зала. Инкрустираните сребърни звезди искряха по пода като скъпоценни камъни. В средата на залата имаше черна маса. По гладката й повърхност личеше локва тъмна течност, която се стичаше надолу и образуваше рекичка на пода.

Преди, когато Клеъри беше застанала пред Съвета на мълчаливите братя, на стената зад масата бе висял сребърен меч. Сега мечът го нямаше, а на негово място стената бе опръскана с алена течност, образуваща огромно ветрило.

— Това кръв ли е? — прошепна Изабел. Не звучеше изплашено, а по-скоро изненадано.

— На такова ми прилича. — Алек огледа помещението. Сенките бяха плътни като боя и сякаш изпълнени с движение. Той стисна серафимската си кама.

— Какво ли може да се е случило? — каза Изабел. — Мълчаливите братя… мислех, че те са неуязвими…

Гласът й трепна, когато Клеъри се обърна и магическата светлина в ръката й образува странни сенки между остриетата. Едно от тях имаше по-особена форма. Тя се опита да усили магическата светлина, като я насочи право в тази посока.

На едно от остриетата, като червей на кука, бе нанизано мъртвото тяло на един от мълчаливите братя. Ръцете, раздрани и окървавени, висяха точно над мраморния под. Вратът му изглеждаше счупен. Кръвта се бе събрала в локва под него, съсирена и черна на магическата светлина.

Изабел ахна.

— Алек. Виждаш ли…

— Виждам. — Гласът на Алек беше мрачен. — Виждал съм и по-лоши неща. Тревожа се за Джейс.

Изабел се приближи и докосна черната базалтова маса, плъзна пръсти по повърхността й.

— Тази кръв е прясна. Когато и да се е случило това, не е било отдавна.

Алек се приближи към набучения труп на брата. От локвата кръв тръгваха влажни отпечатъци по пода.

— Стъпки — каза той. — Някой е минавал оттук. — Алек подкани с трепереща ръка момичетата да го последват. Те тръгнаха след него, като Изабел спря да избърше окървавените си ръце в меките си кожени наколенници.

Пътеката от стъпки водеше към тесен тунел и потъваше в тъмнината. Когато Алек спря и започна да се оглежда, Клеъри мина нетърпеливо покрай него, а пламъкът на магическата светлина разстла сребристобяла пътека пред тях. В края на тунела видя една двойна порта, която бе открехната.

Джейс.

Тя някак си усети, че той е наблизо. Почти се затича, ботушите й шумно тракаха по твърдия под. Чу как Изабел извика след нея, а после заедно с Алек също се затичаха, като шумно тракаха с токове. Когато стигна края на коридора, Клеъри се промуши през вратата и се озова в широко каменно помещение, преградено с редица метални решетки, вкопани дълбоко в земята. Едва различи една свита фигура отвъд решетките. Точно пред тях беше проснато отпуснатото тяло на един от мълчаливите братя.

Клеъри веднага разбра, че е мъртъв. Позна това по начина, по който лежеше, като кукла с изметнати крайници, опънати до счупване. Робата с цвят на пергамент беше наполовина смъкната от раменете му. Страховитото му лице, разкривено в див ужас, все още можеше да се разпознае. Това беше брат Джеремая.

Тя се втурна покрай тялото към вратата на килията, която беше от плътно разположени една до друга пръчки с панта от едната страна. Не се виждаше ключалка или брава, които да може да отвори. Чу името си, извикано от намиращия се зад нея Алек, но не му обърна внимание: тя гледаше вратата. Разбира се, нямаше видим начин да я отвори, установи тя. Братята не се занимаваха с видимите, а по-скоро с невидимите неща. С магическата светлина в една ръка, тя грабна с другата стилито на майка си.

От другата страна на решетката се чу шум. Нещо като приглушен стон или въздишка, не беше сигурна точно какво беше, но разбра откъде идва. Джейс. Клеъри започна да стърже по вратата на килията с върха на стилито си, като се опитваше да начертае върху твърдия метал руната на отворената врата, която се бе появила в главата й, черна и релефна. Там, където се докосваше стилито, златно-сребърните пръчки изпращяваха. Отвори се, молеше се тя на вратата, отвори се, отвори се, ОТВОРИ СЕ!

Звук от разпарящ се плат прониза помещението. Клеъри чу как Изабел извика, когато вратата изскочи от пантите си навътре и се сгромоляса в килията като падащ подвижен мост. Клеъри чу още един звук на отделяне на метал от метал, мощно издрънчаване като шепа хвърлени камъни. Тя се шмугна в килията, като стъпваше върху вибриращата паднала врата.

Магическата светлина изпълни малкото помещение, в което стана светло като ден. С крайчеца на очите си забеляза редицата белезници — всички от различен метал: злато, сребро, стомана и желязо, които започнаха да се изтръгват от стените и да падат с дрънчене на пода. Очите й бяха привлечени от отпуснатата фигура в ъгъла; видя светлата коса, протегнатата напред ръка, отключените белезници, изхвърлени малко встрани. Китката беше оголена и разкървавена, по кожата бяха останали грозни рани.

Клеъри се свлече на колене, като остави стилито си встрани, и внимателно повдигна тялото. Беше Джейс. Бузите му също бяха изранени, а лицето му бе много бледо. Тя обаче видя трепващи движения под клепачите му. На шията му пулсираше една вена. Той беше жив.

Заля я гореща вълна от облекчение и отпусна опънатите въжета на напрежението, което от доста време я стягаше. Магическата светлина падна на пода до нея, където продължи да си свети. Клеъри отметна косата на Джейс от челото му с нежност, която й беше чужда — никога не бе имала братя и сестри, дори и братовчеди. Никога не й се беше случвало да превързва рани или да целува наранени колене, или изобщо да се грижи за някого.

Но беше нормално да изпитва към Джейс нежност като тази, помисли си тя, като неволно дръпна ръката си, още щом клепачите на Джейс трепнаха и той изстена. Беше неин брат, защо да не я е грижа какво му се е случило?

Той отвори очи. Зениците му бяха огромни, разширени. Дали не си е ударил главата? Очите му се впериха в нея с удивен поглед.

— Клеъри? Какво правиш тук?

— Дойдох да те намеря — каза тя, защото това си беше самата истина.

По лицето му премина спазъм.

— Ти наистина ли си тук? Не съм… не съм мъртъв, нали?

— Не — отвърна тя, като го погали по лицето. — Просто беше припаднал. Сигурно си си ударил и главата.

Джейс сложи ръката си върху нейната, притисната до бузата му.

— Струваше си — каза с толкова нисък глас, че тя дори не беше сигурна, че е казал нещо.

— Какво става? — Беше Алек, който се промъкна под ниския вход, последван от Изабел. Клеъри рязко дръпна ръката си, после изруга тихо под носа си. Не беше направила нищо лошо.

Джейс се изправи в седнало положение. Лицето му беше посърнало, ризата му бе изцапана с кръв. Алек го погледна загрижено.

— Добре ли си? — попита той и коленичи. — Какво се е случило? Помниш ли нещо?

Джейс вдигна здравата си ръка.

— Уместен въпрос, Алек. Имам чувството, че главата ми се е разцепила.

— Кой ти причини това? — попита Изабел едновременно объркано и уплашено.

— Никой нищо не ми е причинявал. Опитвах се да се освободя от белезниците. — Джейс сведе поглед към китката си, сякаш беше смъкнал почти цялата си кожа, и въздъхна.

— Дай да ти помогна — казаха едновременно Клеъри и Алек, като посегнаха към ръката му. Очите им се срещнаха и Клеъри първа отдръпна ръката си. Алек пое китката на Джейс и извади стилито си. С няколко ловки движения нарисува иратце — лечителната руна — точно под разкървавената кожа.

— Благодаря — каза Джейс, като отдръпна ръката си. Наранената част от китката му вече беше започнала да се възстановява. — Брат Джеремая…

— Мъртъв е — рече Клеъри.

— Знам. — Без да се възползва от предложената му от Алек помощ, той се изправи, като се подпираше на стената. — Той бе убит.

— Дали мълчаливите братя не са се избили помежду си — попита Изабел. — Не разбирам… не разбирам защо им е било да го правят…

— Не са го направили те — каза Джейс. — Нещо ги е убило. Не знам какво. — Болезнен спазъм разкриви лицето му. — Главата ми…

— Хайде да тръгваме вече — каза припряно Клеъри. — Преди това, което ги е убило…

— Да се върне да убие и нас? — довърши Джейс. Той сведе поглед към кървавата си риза и наранена ръка. — Мисля, че вече си е отишло. Но по всяко време може да го накара да се върне.

— Кой да го накара да се върне? — попита Алек, но Джейс не каза нищо. Цветът на лицето му се менеше от сиво до хартиено бяло. Когато започна да се свлича до стената, Алек го хвана. — Джейс…

— Добре съм — запротестира той, но ръката му силно сграбчи ръкава на Алек. — Мога да стоя прав.

— Струва ми се, че използваш стената, за да се подпираш на нея. По моите представи това не е „стоене прав“.

— Това е стоене под наклон — отвърна Джейс. — Стоенето под наклон е на една крачка от стоенето прав.

— Стига сте се препирали — рече Изабел, като ритна угасената факла от пътя си. — Трябва да се махнем оттук. Ако има някакво същество, то няма да се задоволи само с убийството на мълчаливите братя, а ще иска да убие и нас.

— Изи е права. Да тръгваме. — Клеъри вдигна магическата светлина и се изправи. — Джейс… в състояние ли си да ходиш?

— Той може да се облегне на мен. — Алек обви с ръка раменете на Джейс и той се облегна на него. — Хайде — рече нежно Алек. — Ще те превържем, когато излезем оттук.

Те бавно се придвижиха към вратата на килията, където Джейс спря и се втренчи в тялото на брат Джеремая, свито на каменните плочи. Изабел коленичи и дръпна кафявата вълнена качулка на мълчаливия брат, за да закрие лицето му. Когато се изправи, лицата на всички бяха посърнали.

— Никога не съм виждал някой от мълчаливите братя изплашен — каза Алек. — Не мислех, че изобщо са способни да изпитват страх.

— Всеки изпитва страх. — Джейс все още беше много блед и макар че крепеше ранената си ръка до гърдите, Клеъри не мислеше, че болката му е физическа. Изглеждаше някак дистанциран, сякаш затворен в себе си и като че ли криеше нещо. Те се върнаха през тъмните коридори, от които бяха дошли и се заизкачваха по тесните стъпала, водещи до залата на говорещите звезди. Когато стигнаха там, Клеъри усети тежка миризма на кръв и изгорено, която й бе убягнала минавайки оттук на идване. Джейс, облегнат на Алек, се оглеждаше наоколо с някаква смесица от ужас и смущение на лицето. Клеъри видя как той се втренчи в отсрещната стена обилно напоена с кръв, и каза:

— Джейс, не гледай! — После се почувства глупаво, та той бе ловец на демони, все пак, виждал е и по-лоши неща.

Той поклати глава.

— Тук нещо не ми харесва…

— Тук всичко не ми харесва — каза Алек, като кимна към гората от сводове, която извеждаше от павилиона. — Това е най-краткият път за излизане оттук. Хайде.

Млъкнаха и не проговориха, докато не излязоха от Града от кости. Струваше им се, че всяка сянка се движи, сякаш мракът бе изпълнен със същества, готови да скочат върху тях. Изабел промърмори нещо под нос. Макар Клеъри да не чу какво, се досети, че е на чужд език, на някакъв древен език — може би латински.

Когато стигнаха до стъпалата, които извеждаха от града, Клеъри изпусна тиха въздишка на облекчение. Градът от кости може някога и да е бил красив, но сега беше ужасяващ. Когато достигнаха последната редица от стълби, светлина прониза очите й и я накара да извика от изненада. Статуята на ангела в горния край на стъпалата със своята брилянтна златна светлина осветяваше наоколо като ден. Тя хвърли поглед към останалите, и те изглеждаха не по-малко смаяни.

— Няма как слънцето да е изгряло още… нали? — промълви Изабел. — Колко време бяхме долу?

Алек погледна часовника си.

— Не беше дълго.

Джейс измърмори нещо, прекалено тихо, за да го чуе някой. Алек нададе ухо.

— Какво каза?

— Магическа светлина — каза Джейс, този път малко по-силно.

Изабел бързо се изкачваше по стълбите, Клеъри я следваше, след тях вървеше Алек, който почти влачеше, почти носеше Джейс нагоре. Когато се изкачи горе, Изабел внезапно спря като закована. Клеъри я извика, но тя не помръдна. Миг по-късно Клеъри стоеше до нея и на свой ред също започна да се оглежда смаяно.

Градината беше изпълнена с ловци на сенки — двайсет, може би трийсет, облечени в тъмни униформи, покрити със знаци, всеки от тях понесъл камък с магическа светлина.

Най-отпред стоеше Мерис, с черното облекло на ловците на сенки и наметало със смъкната качулка. Зад нея се редяха дузина непознати мъже и жени, които Клеъри никога не беше виждала, но които носеха знаците на нефилимите по ръцете и лицата си. Един от тях, красив мъж с кожа, черна като абанос, се обърна и погледна втренчено Клеъри и Изабел, а после и Джейс и Алек, които се бяха изкачили по стълбите и примигваха на неочаквано ярката светлина.

— В името на ангела — каза мъжът. — Мерис, някой вече е бил долу.

Когато видя Изабел, Мерис зяпна и от устата й се отрони тиха въздишка. После затвори уста, устните й се присвиха в тънка бяла линия, сякаш изтеглена през лицето й с тебешир.

— Виждам, Мелик — каза тя. — Това са моите деца.

7 Мечът на смъртните

Из тълпата се разнесе ропот. Тези, които бяха с качулки, ги свалиха и Клеъри видя по израженията на Джейс, Алек и Изабел, че много от ловците на сенки в двора са им познати.

— В името на ангела. — Невярващият поглед на Мерис премина от Алек към Джейс, стрелна се покрай Клеъри и отново се върна на дъщеря й. При думите на Мерис, Джейс се отдръпна от Алек и застана леко встрани от другите трима, с пъхнати в джобовете ръце, докато Изабел нервно си играеше със златния камшик. През това време Алек въртеше в ръце мобилния си телефон, макар че Клеъри не можеше да си представи с кого би могъл да говори. — Какво правите тук, Алек? Изабел? Обаждали са се от Града на тишината, нещо е станало…

— Ние приехме обаждането — каза Алек. Погледът му тревожно обходи събралото се множество. Клеъри не можеше да го упреква за тревогата му. Това беше най-голямата група от възрастни ловци на сенки — и изобщо на ловци на сенки, която някога беше виждала. Тя започна да ги оглежда лице по лице и да си отбелязва разликите между тях — бяха от най-различна възраст и раса, и с най-различна външност, но при все това създаваха едно и също впечатление за огромна, вътрешна сила. Тя усещаше пронизващите им погледи, които я изучаваха и преценяваха. Една жена с мека вълниста сребърна коса се беше втренчила в нея така интензивно, че нямаше как да не й направи впечатление. Клеъри примигна и извърна поглед, а Алек продължи: — Вас ви нямаше в Института… и нямаше на кого да предадем, затова дойдохме сами.

— Алек…

— Всъщност, вече няма никакво значение — каза Алек. — Те са мъртви. Мълчаливите братя са мъртви. Били са убити.

Този път от множеството не излезе нито звук. Вместо това то сякаш притихна по начина, по който притихва стадо лъвове, когато е съзряло газела.

— Мъртви? — повтори Мерис. — Какво имаш предвид като казваш мъртви?

— Мисля, че е пределно ясно какво има предвид. — Една жена с дълго сиво наметало внезапно се появи до Мерис. В трепкащата светлина тя се стори на Клеъри като карикатура на Едуард Гори, с острите си черти, опънатата назад коса и очи, подобни на черни дупки, издълбани в лицето й. Държеше трепкаща магическа светлина, която пулсираше изпод най-кокалестите пръсти, които Клеъри изобщо беше виждала. — Всички ли са мъртви? — попита тя, обръщайки се към Алек. — Нито един жив ли не намерихте в Града?

Алек поклати глава.

— Не, доколкото успяхме да видим, инквизиторке.

Аха, значи това беше инквизиторката, установи Клеъри. Изглеждаше й напълно способна да тикне тийнейджър в тъмница само защото й противоречи.

— Доколкото сте успели да видите — повтори инквизиторката, очите й приличаха на твърди, блестящи мъниста. Тя се обърна към Мерис. — Може да има някой оцелял. Най-добре да изпратиш хората си в Града, за да проверят.

Мерис стисна устни. От оскъдното, което бе научила за нея, Клеъри знаеше, че осиновителката на Джейс не обича да й се казва какво да прави.

— Разбира се, инквизиторке.

Обърна се към другите ловци на сенки, които не бяха толкова много, колкото първоначално се бе сторило на Клеъри.

Бяха по-скоро двайсет, отколкото трийсет, просто шокът от тяхната поява им бе придал вид на внушителна тълпа.

Мерис каза нещо на Мелик с поверителен тон. Той кимна и поведе ловците на сенки към входа на Града от кости. Когато заслизаха по стълбите един по един, отнасяйки със себе си магическата светлина, в двора притъмня. Последна в редицата беше жената със сребърната коса. Тя се спря насред стълбите, обърна се и погледна зад себе си — право към Клеъри. Очите й бяха пълни с неистов копнеж, сякаш отчаяно искаше да й каже нещо. Миг след това тя скри лицето си в качулката и потъна в сенките.

Мерис първа наруши тишината.

— Защо някой ще иска да убие мълчаливите братя? Те не са воини, не носят руни за битки…

— Не бъди наивна, Мерис — каза инквизиторката. — Това не е случайно нападение. Мълчаливите братя може и да не са воини, но са пазители и много добре изпълняват задълженията си. Да не говорим колко е трудно да бъдат убити. Някой е искал нещо от Града от кости и за да го вземе, е трябвало да убие мълчаливите братя. Било е обмислено предварително.

— Защо си толкова сигурна?

— Защото ни пратиха за зелен хайвер в Сентръл парк. Това безсмислено търсене на убиеца на детето-фея.

— Не бих нарекла това пращане за зелен хайвер. На детето-фея беше източена кръвта, както и на останалите. Тези убийства могат да причинят сериозни неприятности между децата на нощта и другите долноземци…

— Глупости — каза презрително инквизиторката. — Искал е да ни изведе от Института, за да няма кой да отговори на зова за помощ на мълчаливите братя. Наистина хитро. Но той винаги си е бил хитър.

— Той? — обади се Изабел, чието лице беше много бледо сред черните и коси. — Имате предвид…

Последвалите думи на Джейс разтърсиха Клеъри така, сякаш през нея бе преминал ток.

— Валънтайн — каза той. — Валънтайн взе Меча на смъртните. Затова се е наложило да избие мълчаливите братя.

Тънка, неочаквана усмивка разкриви лицето на инквизиторката, сякаш Джейс бе казал нещо, от което беше изключително доволна.

Алек бавно се обърна и се втренчи в Джейс.

— Валънтайн? Но ти не ни каза, че е бил тук.

— Никой не попита.

— Не може той да е убил братята. Те са пръснати навсякъде. Никой не може сам да направи това.

— Може някой демон да му е помогнал — каза инквизиторката. — Той и преди е използвал демони за целите си. Пък и под закрилата на Бокала той би могъл да призове някои ужасни същества. Много по-опасни от ненаситните — добави тя, като изкриви устни в презрителна гримаса. И макар че при тези думи не погледна Клеъри, те прозвучаха като вербална плесница. Крехката надежда, че инквизиторката не я е забелязала или познала, изчезна. — Или от смехотворните бездушни.

— Не знам за такава помощ. — Джейс беше много блед, по скулите му бяха избили трескави петна, сякаш имаше температура. — Но беше Валънтайн. Видях го. Всъщност, когато слезе при килиите и ме заговори през решетките, Мечът беше у него. Беше като във филм на ужасите, само дето не си засукваше мустака.

Клеъри го погледна разтревожено. Говори прекалено бързо, помисли си тя, и сякаш едва се държи на краката си.

Но, изглежда, инквизиторката не забелязваше това.

— Значи, твърдиш, че Валънтайн ти е казал всичко това? Казал ти е, че е убил мълчаливите братя, защото е искал да вземе Меча на ангела?

— Какво друго ти каза? Каза ли ти къде отива? Какво смята да прави с двете реликви на смъртните? — трескаво заразпитва Мерис.

Джейс поклати глава.

Инквизиторката се приближи към него, наметката й се увиваше около нея като ленива змия. Нейните сиви очи и сива уста бяха свити в тесни хоризонтални линии.

— Не ти вярвам.

Джейс само я погледна.

— Не съм го и очаквал.

— Съмнявам се и Клейвът да ти повярва.

Алек живо се намеси:

— Джейс не е лъжец…

— Поразмърдай си малко мозъка, Александър — каза инквизиторката, без да отделя очи от Джейс. — Остави за малко лоялността към приятеля си. Каква е логиката Валънтайн да се спре пред килията на сина си на бащинска раздумка относно Меча, а в същото време да не каже какво смята да прави с него, нито къде възнамерява да отиде?

— S’io credesse che mia risposta fosse — каза Джейс на език, който Клеъри не разбираше — a persona che mai tornasse al mondo…

— Данте. — Инквизиторката изглеждаше студено развеселена. — Ад. Още не си в ада, Джонатан Моргенстърн, макар че ако се опиташ да излъжеш Клейва, ще ти се прииска да си там. — Тя се обърна към останалите. — На никого ли не му се вижда странно това, че Мечът изчезна в нощта, преди Джонатан Моргенстърн да бъде подложен на проверката с него, и че именно баща му е този, който го е откраднал?

Джейс изглеждаше шокиран, устните му бавно се разтвориха от изненада — сякаш и през ум не му беше минало такова нещо.

— Баща ми не е взел Меча заради мен. Той го взе за себе си. Съмнявам се, че изобщо е знаел за проверката.

— И виж само колко удобно за теб. И за него. Сега вече ще е спокоен, че няма да издрънкаш тайните му.

— Аха — каза Джейс, — явно се е страхувал да не кажа на някого, че заветната му мечта е била да стане балерина. — Инквизиторката не сваляше очи от него. — Не знам никакви тайни на баща ми — рече по-остро той. — Никога нищо не ми е казвал.

Инквизиторката го гледаше с нещо като отегчение.

— Ако баща ти не е взел Меча, за да те защити, то тогава защо го е взел?

— Това е Реликва на смъртните — рече Клеъри. — В него се съдържа сила. Като Бокала. Валънтайн обича силата.

— Бокалът си има специално предназначение — каза инквизиторката. — Той може да се използва за създаване на армия. Мечът се използва при разпити и съдебни процеси. Не виждам какъв интерес може да представлява за него.

— Може да го е направил, за да обърка Клейва — предположи Мерис. — Да подкопае устоите ни. Да ни покаже, че няма нищо, което да можем да скрием от него, стига той да поиска да го узнае. — Това е изненадващо добро обяснение, помисли си Клеъри, но Мерис не звучеше много убедително. — Факт е, че…

Но те така и не чуха какъв факт имаше предвид тя, защото в същия момент Джейс вдигна ръка, сякаш за да попита нещо, но изведнъж замлъкна и внезапно седна на тревата, сякаш краката му се бяха подкосили. Алек коленичи до него, но Джейс отказа помощта му.

— Остави ме. Добре съм.

— Не си добре. — Клеъри коленичи до Алек на тревата, Джейс я погледна с разширени и тъмни зеници, въпреки магическата светлина, която осветяваше нощта. Тя сведе поглед към китките му, където Алек бе начертал иратце. Знакът беше изчезнал, не беше останал дори тънък белег, който да показва, че е подействал. Погледът й се срещна с този на Алек и тя видя собствената си тревога, отразена в очите му. — Нещо става с него — каза тя. — Нещо сериозно.

— Мисля, че му трябва лечителна руна. — Инквизиторката сякаш се дразнеше, че Джейс е намерил да се нарани в момент, когато се обсъждаха толкова важни неща. — Иратце или…

— Опитахме с иратце — каза Алек. — Не подейства. Струва ми се, че тук има демонична намеса.

— Нещо като демонична отрова? — Мерис помръдна, сякаш възнамеряваше да отиде при Джейс, но инквизиторката я задържа.

— Той се преструва — рече тя. — А всъщност в този момент трябваше да е затворен в една от килиите на Града на тишината.

При тези й думи Алек скочи на крака.

— Как можахте да го кажете… погледнете го! — Той посочи към Джейс, който се беше строполил по гръб на тревата, очите му бяха затворени. — Той дори не може да стои изправен. Трябва му лекар, трябва му…

— Мълчаливите братя са мъртви — каза инквизиторката. — Да не предлагаш да го пратим в болница на мунданите?

— Не. — Гласът на Алек се стегна. — Реших, че може да отиде при Магнус.

Изабел издаде някакъв звук, който беше нещо средно между кихане и кашляне. Тя се извърна, а инквизиторката изгледа безизразно Алек.

— Магнус ли?

— Той е магьосник — рече Алек. — По-точно, е висшият магьосник на Бруклин.

— Говориш за Магнус Бейн, така ли? — попита Мерис. — Репутацията му е…

— Той ме излекува, след като се сбих с великия демон — каза Алек. — Мълчаливите братя бяха безсилни, обаче Магнус…

— Това е абсурдно — каза инквизиторката. — Просто искаш да помогнеш на Джонатан да избяга.

— Той изобщо не е в състояние да избяга — рече Изабел. — Нима не виждате?

— Магнус никога не би го допуснал — каза Алек, като бегло погледна сестра си. — Той няма интерес да си навлича неприятности с Клейва.

— И как ще успее да го предотврати? — Гласът на инквизиторката бе пропит с ирония. — Джонатан е ловец на сенки, няма да е лесно да бъде държан под ключ.

— Може би трябва него да попитаме — предложи Алек. Инквизиторката се усмихна с режещата си усмивка.

— Непременно. Къде е той?

Алек сведе поглед към телефона, който държеше, а после се обърна към тънката сива фигура пред себе си.

— Тук е — рече той. И повиши глас. — Магнус! Магнус, излез.

Дори инквизиторката вдигна вежди, когато Магнус влезе през портата. Висшият магьосник носеше черен кожен панталон, колан с катарама във формата на скъпоценно „М“ и кобалтово синя военна пруска куртка, изпод която се подаваше бяла дантелена риза. Целият бе покрит с блестящи помади. За миг развеселеният му поглед се спря върху лицето на Алек, а после отиде при проснатия на тревата Джейс.

— Мъртъв ли е? — осведоми се той. — Прилича ми на мъртъв.

— Не — тросна се Мерис. — Не е мъртъв.

— Проверихте ли? Ако искате, мога да го изритам. — Магнус тръгна към Джейс.

— Престани! — сряза го инквизиторката, която прозвуча на Клеъри като учителката й в трети клас, когато я караше да спре да драска по чина си с маркера. — Не е мъртъв, а ранен — добави тя, едва ли не обидено. — Нужни са ни твоите лечителски умения. Джонатан трябва да се оправи дотолкова, че да може да бъде подложен на разпит.

— Добре, но това си има цена.

— Аз плащам — каза Мерис.

Инквизиторката дори не мигна.

— Много добре. Но той не може да се върне в Института. Това, че Мечът е изчезнал, не означава, че разпитът няма да се състои така, както е планирано. А междувременно момчето трябва да се държи под наблюдение. Рискът да избяга никак не е малък.

— Риск да избяга? — смая се Изабел. — Постъпвате така, сякаш той се е опитал да избяга от Града на тишината…

— Е — рече инквизиторката. — Нали сега не е в килията си?

— Не е честно! Не можете да очаквате от него да стои долу, заобиколен от мъртъвци!

— Не е честно ли? Не било честно? Ти сериозно ли очакваш да повярвам, че с брат ти сте се вдигнали да дойдете в Града от кости заради аварийното обаждане, а не защото сте искали да освободите Джонатан от затвора, със затварянето му в който ясно обявихте, че не сте съгласни? И как очакваш да повярвам, че няма отново да се опитате да го освободите, ако му бъде разрешено да се върне в Института? Да не мислиш, че ще ме преметнеш толкова лесно, колкото правиш това с родителите си, Изабел Лайтууд?

Изабел се изчерви. Понечи да отговори, ала Магнус я прекъсна:

— Вижте, няма проблем — каза той. — При мен Джейс ще бъде на достатъчно сигурно място.

Инквизиторката се обърна към Алек.

— Твоят магьосник — каза тя — дава ли си сметка, че Джонатан е свидетел от изключителна важност за Клейва?

— Той не е мой магьосник. — Острите скули на Алек пламнаха в тъмночервено.

— При мен и друг път е имало затворници на Клейва — рече Магнус. В тона му бе изчезнала шеговитата нотка. — Мисля, ще се съгласите, че в това отношение репутацията ми е безупречна. Моята магия е една от най-добрите.

Дали Клеъри си въобразяваше, или наистина очите му се задържаха върху Мерис, когато каза това? Тя нямаше време да разсъждава по този въпрос; инквизиторката нададе остър вик, дали на изумление, дали от погнуса, и каза:

— Е, добре. Когато е способен да говори, ми се обади, магьоснико. Имам още много въпроси към него.

— Разбира се — каза Магнус, но Клеъри имаше чувството, че май вече не слушаше инквизиторката. Той мина елегантно по тревата и застана над Джейс. Беше колкото висок, толкова и слаб и когато Клеъри вдигна поглед, бе изумена колко много звезди успяваше да закрие с тялото си.

— Той може ли да говори? — попита Магнус Клеъри, като посочи Джейс.

Преди Клеъри да успее да отговори, Джейс отвори очи. Той вдигна замаян и блуждаещ поглед към магьосника.

— Какво правиш тук?

В отговор Магнус се усмихна на Джейс и зъбите му блеснаха като диаманти.

— Здравей, съквартиранте — рече той.