Град от пепел

Епилог

— Клеъри! — Лицето на майката на Саймън грейна при вида на момичето, застанало пред вратата на дома й. — Не съм те виждала от цяла вечност. Бях започнала да се безпокоя, че двамата със Саймън сте се скарали.

— О, не — отвърна Клеъри. — Просто нещо не бях добре, това е. — Дори да имаш магическа лечителна руна, очевидно не си неуязвим. Тя никак не се изненада, когато на сутринта след битката се събуди и откри, че има ужасно главоболие и температура. Помисли си, че се е простудила — а и как няма, след като цяла нощ бе мръзнала в мокрите си дрехи в открито море. Но според Магнус по-скоро напълно се е изтощила от създаването на руната, която бе разрушила кораба на Валънтайн.

Майката на Саймън кимна съчувствено.

— Обзалагам се, че е същият вирус, който бе покосил и Саймън по-миналата седмица. Той почти не ставаше от леглото.

— Но сега е по-добре, нали? — рече Клеъри. Знаеше, че е така, но й се искаше пак да го чуе.

— Той е добре. Мисля, че е в задната градина. Мини през онази врата там. — Тя се усмихна. — Много ще се радва да те види.

Редицата червени тухлени къщи на улицата на Саймън се разделяха една от друга с кокетни бели огради от ковано желязо, във всяка от които имаше порта, водеща към малка градинка зад къщата. Небето беше яркосиньо, а въздухът — хладен, въпреки че беше слънчево. Клеъри можеше да усети във въздуха мириса на настъпващата по-рано зима.

Затвори портата след себе си и тръгна да търси Саймън. Той наистина се оказа в градината, легнал на пластмасов шезлонг с отворен върху скута си комикс. Когато видя Клеъри, го остави встрани, надигна се и седна, усмихвайки се дяволито.

— Здрасти, бейби.

— Бейби? — Тя седна до него на шезлонга. — Шегуваш се, нали?

— Опитах се. Не се ли получи?

— Не — каза категорично тя и се наведе да го целуне по устата. Когато се отдръпна, пръстите му бяха заровени в косата й, но очите му бяха замислени.

— Радвам се, че намина — каза той.

— И на мен ми е приятно. Щях да дойда и по-рано, но…

— Беше болна. Знам. — Цяла седмица му беше пращала съобщения от дивана на Люк, където лежеше увита в одеяло и гледаше повторенията на От местопрестъплението. Беше толкова приятно да се потопиш в един свят, където всяка мистерия си има своето неоспоримо научно обяснение.

— Сега съм по-добре. — Тя се огледа наоколо и потрепери, като се уви по-плътно в бялата си жилетка. — А ти защо лежиш навън в такова време? Не ти ли е студено?

Саймън поклати глава.

— Вече не мога да усещам студа. Пък и жегата. — Устата му се изви в усмивка — А и искам да прекарвам възможно най-дълго време на слънце. Още ми е сънливо през деня, но ще го преодолея.

Тя докосна бузата му с опакото на ръката си. Кожата му беше затоплена от слънцето, но плътта отдолу беше студена.

— Но всичко останало… още си е същото, така ли?

— Питаш ме дали още съм вампир? Да. Така изглежда. Още ми се пие кръв, още нямам пулс. За в бъдеще трябва да избягвам лекарите, но вампирите, така или иначе, не боледуват… — Той сви рамене.

— А говори ли с Рафаел? Той още ли няма обяснение защо можеш да излизаш на слънце?

— Не. На него тази работа май никак не му харесва. — Саймън примигна сънено срещу нея, сякаш беше два сутринта, а не два следобед. — Мисля, че това разстройва представата му за начина, по който би следвало да бъдат нещата. Освен това му е много трудно да ме накара да скитам през нощта, защото твърдо съм решил да го правя през деня.

— А би трябвало да бъде очарован.

— Вампирите не обичат промените. Те са си традиционалисти. — Той й се усмихна и тя си помисли: Той винаги ще изглежда както в този миг. Когато аз стана на петдесет или на шейсет години, той ще продължава да изглежда на шестнайсет. Не беше никак добра перспектива.

— Поне ще е добре за музикалната ми кариера. Ако може да се вярва на Ан Райе и романите й, от вампирите стават големи рок звезди.

— Не съм сигурна, че на тази информация може да се разчита.

Той се облегна на шезлонга.

— То на кое ли може? Освен на теб, разбира се.

— На мен? Така ли гледаш на мен? — попита тя с шеговито възмущение. — Не е особено романтично.

По лицето му премина сянка.

— Клеъри…

— Какво? Какво има? — Тя посегна към ръката му и я хвана. — С това изражение обикновено съобщаваш лошите новини.

Той извърна поглед от нея.

— Не знам дали тази новина е лоша или не.

— Или е лоша, или не е, няма трети вариант — каза Клеъри. — Само ми кажи, че си добре.

— Аз съм добре — каза той. — Но… не мисля, че трябва да се срещаме повече.

Клеъри без малко не падна от шезлонга.

— Не искаш повече да сме приятели?

— Клеъри…

— Заради демоните ли е? Или защото заради мен беше превърнат във вампир? — Гласът й се извисяваше все повече и повече. — Знам, че последните седмици бяха напълно откачени, но аз мога да те държа далеч от всичко това. Мога…

Саймън се намръщи.

— Започваш да звучиш като делфин, знаеш ли? Престани.

Клеъри млъкна.

— Искам да си останем приятели — каза той. — Относно другото, не съм съвсем сигурен.

— Кое другото?

Той започна да се изчервява. Клеъри не знаеше, че вампирите могат да се изчервяват. Червените му страни ясно се открояваха на бялата кожа.

— Онова, с гаджетата.

Тя дълго мълча, докато търсеше подходящите думи. Най-накрая каза:

— Поне не каза „онова, с целуването“. Боях се, че така ще го наречеш.

Той сведе поглед към ръцете им, които, сплетени, бяха отпуснати на шезлонга между тях. Нейните пръсти бяха по-малки от неговите, но за първи път кожата й беше с един тон по-тъмна. Той прокара разсеяно палец по кокалчетата й и рече:

— Нямаше да го нарека така.

— Мислех, че точно това е желанието ти — рече тя. — Нали каза, че…

Той я погледна през тъмните си мигли.

— Че те обичам ли? Така е, обичам те. Но има още нещо.

— Заради Мая ли е? — Зъбите й започнаха да тракат, но не само заради студа. — Защото харесваш нея?

Саймън се поколеба.

— Не. Искам да кажа, да, харесвам я, но не по начина, по който си представяш. Просто, когато съм край нея… знам какво е да имам около себе си някой като мен. И това е напълно различно, отколкото с теб.

— Но ти не я обичаш…

— Може би някога ще я обикна.

— Може би и аз ще те обикна някой ден.

— Ако това се случи — рече той, — ще ми кажеш, нали? Знаеш къде да ме намериш.

Зъбите й затракаха по-силно.

— Не искам да те загубя, Саймън. Не мога.

— Никога няма да ме загубиш. Аз не те напускам. Но предпочитам да запазим това, което имаме, защото тези чувства са истински и значими. Не искам да се опитваш да се преструваш за нещо, което не съществува. Когато съм с теб, искам да знам, че наистина си с мен, истинската Клеъри.

Тя опря главата си до неговата и затвори очи. Още го чувстваше като Саймън, независимо от всичко, което се бе случило. Той още миришеше на себе си, на своя прах за пране.

— Може би и аз не знам коя е истинската Клеъри.

— Но аз знам.

Когато Клеъри излезе от дома на Саймън и затвори вратата след себе си, чисто новият пикап на Люк стоеше със запален мотор до тротоара.

— Ти ме докара. Не беше нужно и да ме взимаш — каза тя, докато се качваше в кабината до него. Верен на стила си, Люк бе заменил стария си, разнебитен пикап с нов, от абсолютно същия модел.

— Извини ме за бащината загриженост — каза Люк, като й подаде картонена чаша с кафе. Тя отпи — без мляко и с много захар, точно както го обичаше. — Напоследък се усещам, че ставам нервен, когато не си в непосредственото ми полезрение.

— Така ли? — Клеъри здраво стискаше чашата, за да не се разлее кафето, докато пикапът подскачаше по неравния път. — И колко дълго мислиш, че ще продължи това?

Люк се замисли.

— Няма да е за дълго. Пет, може би шест години.

— Люк!

— Ако искаш да съм по-конкретен, смятам да започна да те пускам по срещи, когато станеш на трийсет.

— Всъщност не звучи никак зле. Докато не стана на трийсет, може и самата аз да не съм готова за такива неща.

Люк я изгледа косо.

— Нещо със Саймън…?

Тя махна с ръката, с която не държеше кафето.

— Не питай.

— Ясно. — Вероятно наистина беше разбрал, помисли си Клеъри. — Вкъщи ли да те оставя?

— В болницата ли отиваш? — предположи тя, съдейки по напрежението, което се долавяше зад шегите му. — Ще дойда с теб.

В момента бяха на моста и Клеъри гледаше надолу към реката, като замислено отпиваше от кафето си. Тази гледка никога не й омръзваше, притиснатата река между отвесните стени на Манхатън и Бруклин, блеснала на слънцето като алуминиево фолио. Запита се защо ли никога не се бе помъчила да я нарисува. Помнеше, че веднъж беше питала майка си защо никога не я е използвала за модел, защо никога не нарисува дъщеря си. „Рисуването на нещо е опит да го уловиш и запечаташ завинаги“, беше казала Джослин, седнала на пода с четка в ръка, от която капеше синя боя върху джинсите й. „Ако наистина обичаш нещо, не се опитваш да го запечаташ в даден образ завинаги. Трябва да го оставиш да се променя.“

Но аз мразя промените. Тя въздъхна дълбоко.

— Люк, когато бяхме на кораба, Валънтайн ми каза нещо, нещо за…

— Нищо, което започва с думите „Валънтайн каза“, не е довело до нещо добро — измърмори Люк.

— Сигурно. Но беше свързано с теб и мама. Той каза, че си бил влюбен в нея.

Мълчание. Бяха попаднали в задръстване на моста. Тя чуваше звука на преминаващ влак.

— Ти мислиш ли, че това е вярно? — попита най-накрая Люк.

— Ами… — Клеъри усети увисналото напрежение във въздуха и се опита да подбере правилните думи. — Не знам. Искам да кажа, че той и преди го е споменавал, но все съм си мислела, че преувеличава и от злоба говори така. Но този път се замислих и… е, малко е необичайно, че ти винаги си бил край нас, бил си ми като баща, на практика живеехме заедно или поне през лятото сме заедно във фермата, а и нито ти, нито мама излизате на срещи с други хора. Така че си помислих, че може би…

— Помислила си си, че какво?

— Че може би през цялото време сте били заедно, но просто не сте искали да ми кажете. Сигурно сте си мислили, че съм твърде малка, за да го разбера. Може би сте се бояли, че ще започна да задавам въпроси за баща си. Но аз вече не съм малка. Можеш да ми кажеш. Да, точно това имам предвид: можеш да ми кажеш всичко.

— Може би не всичко. — Отново настъпи тишина, докато пикапът пъплеше в задръстването. Люк премигна срещу слънцето, пръстите му забарабаниха по волана. Най-накрая той каза: — Права си. Обичам майка ти.

— Това е страхотно — рече Клеъри, като се опита да прозвучи позитивно, въпреки неприятната представа, която предизвикваше у нея фактът, че хора на възрастта на майка й и Люк могат да бъдат влюбени.

— Но — довърши той — тя не знае.

— Не знае ли? — Клеъри направи невярващ широк жест с ръка. За щастие си беше изпила кафето. — Но защо? Ти не си ли й казал?

— Честно казано, не — отвърна Люк, като натисна газта толкова рязко, че пикапът подскочи напред.

— И защо?

Люк въздъхна и почеса уморено брадичката си.

— Защото — каза той — все не намирах подходящ момент.

— Това е много неубедително извинение и ти го знаеш.

Люк издаде някакъв звук, наподобяващ нещо средно между потиснат смях и раздразнено сумтене.

— Вероятно, но е истината. Когато за първи път разбрах какво изпитвам към Джослин, бях на твоите години. Шестнайсет. И всички ние тъкмо бяхме срещнали Валънтайн. Не можех и да се сравнявам с него. Дори малко се радвах, че щом тя не ме иска, поне ще бъде с някого, който наистина я заслужава. — Гласът му стана рязък. — Когато разбрах, че съм се лъгал по отношение на него, беше вече твърде късно. След като избягахме заедно от Идрис, а тя беше бременна с теб, аз й предложих да се омъжи за мен, за да мога да се грижа за нея. Казах й, че независимо кой е бащата на детето, ще гледам на него като на свое собствено. Тя си помисли, че го правя от добро сърце. Не можах да я убедя, че постъпвам, изцяло изхождайки от желание да угодя на себе си. Тя ми каза, че не искала да ми бъде в тежест, че не би могла от никого да иска толкова много. Когато ме остави в Париж, аз се върнах в Идрис, но така и не намерих щастието си. Винаги ми липсваше тази част от мен, която беше свързана с Джослин. Все си я представях някъде по широкия свят, как се нуждае от моята помощ, как ме вика, а аз не мога да я чуя. Накрая тръгнах да я търся.

— Помня, че тя се зарадва, когато я намери — каза колебливо Клеъри.

— Зарадва се, но не съвсем. Радваше се да ме види, но в същото време виждаше в мое лице целия онзи свят, от който беше избягала и от който не желаеше да бъде част. Съгласи се да остана при нея, когато й обещах, че ще прекъсна всякакви контакти с глутницата си, с Клейва, с всичко, свързано с него. Предложих й да живея при вас двете, но Джослин прецени, че ще ми бъде трудно да крия трансформациите си от теб и аз се съгласих. Купих си книжарницата, смених си името и погребах завинаги Лушън Греймарк. А и той в много отношения и без това си беше мъртъв.

— Ти наистина си направил много за мама. Отказал си се от целия си предишен живот?

— Бих направил и повече — каза Люк делово. — Но тя беше категорична в нежеланието си да има каквото и да е общо с Клейва или света на долноземците, а аз, както и да се преструвах, не можех да променя факта, че продължавах да съм ликантроп. Аз бях живия спомен за целия този невидим свят. А тя бе твърдо убедена, че ти не бива да разбираш за него. Знаеш, че винаги съм бил против онези посещения при Магнус, изтриването на спомените ти или блокирането на Зрението ти, но тя искаше така и аз се примирявах, защото знаех, че ако се опитам да я спра, ще ме отпрати. Освен това никога не бих допуснал, наистина никога, тя да се омъжи за мен, аз да съм ти баща и да не ти кажа истината за себе си. С това щях да срутя всички чупливи стени, които тя така упорито беше издигнала между себе си и Невидимия свят. Не можех да й причиня това. И затова запазих мълчание.

— Искаш да кажеш, че така и не си й казал какво чувстваш?

— Майка ти не е глупава, Клеъри — рече Люк. Той говореше спокойно, но в гласа му се долавяше известно напрежение. — Сигурно е разбрала. Все пак и предложих да се оженя за нея. Колкото и любезен да бе отказът й, в едно съм сигурен: тя знае какво изпитвам към нея, но не чувства същото към мен.

Клеъри мълчеше.

— Всичко е наред — каза Люк, като се опита да придаде безгрижност на гласа си. — Отдавна съм приел нещата.

Нервите на Клеъри внезапно се опънаха и това според нея далеч не се дължеше на кофеина. Тя се замисли за собствения си живот.

— Предложил си й да се ожениш за нея, но каза ли й, че го правиш, защото я обичаш? Аз не чух нищо такова.

Люк мълчеше.

— Мисля, че е трябвало да й кажеш истината. Възможно е да грешиш по отношение на чувствата й.

— Не, не греша, Клеъри — каза категорично Люк и интонацията му прозвуча като „Стига сме говорили за това“.

— Спомням си, че веднъж я попитах защо не ходи на срещи — каза Клеъри, без да обръща внимание на предупредителния му тон. — Тя каза, че защото сърцето й вече принадлежи на друг. Тогава си помислих, че е имала предвид баща ми, но сега… сега не знам.

Люк бе искрено изненадан.

— Тя е казала това? — Той се овладя и добави: — Сигурно е имала предвид Валънтайн.

— Не, не вярвам. — Тя го погледна с ъгълчето на окото си. — Пък и не мислиш ли, че е ужасно? Толкова време да не кажеш какво наистина чувстваш?

Този път тишината продължи, докато слязоха от моста и се спуснаха по улица Орчард, по която се редяха магазини и ресторанти с красиви табели, изписани с причудливи китайски знаци в златно и червено.

— Така е, ужасно е — каза Люк. — Но пък си мислех, че това, което имам с теб и майка ти, е повече от нищо. Но ако не можеш да кажеш истината на хората, които обичаш, в един момент няма да можеш да я признаеш и пред самия себе си.

Звук, подобен на течаща вода прозвуча в ушите на Клеъри. Тя сведе поглед и видя, че е смачкала празната чаша в неузнаваема топка.

— Закарай ме до Института — каза тя. — Моля те.

Люк я изгледа с изненада.

— Нали искаше да дойдеш в болницата?

— После ще се видим там — каза тя. — Първо трябва да свърша нещо.

Приземният етаж на Института беше облян в светлина, прашинки танцуваха на слънчевите лъчи. Клеъри се затича по тясната пътека между пейките, хвърли се към асансьора и нетърпеливо натисна бутона.

— Хайде, хайде — мърмореше тя. — Хай…

Златната врата се отвори с изскърцване. В асансьора стоеше Джейс. Очите му се ококориха, когато я видя.

— … де — довърши Клеъри и отпусна ръката си. — О, здравей!

Той я гледаше втренчено.

— Клеъри?

— Подстригал си се — изстреля тя, без да се замисли.

Така беше — дългите светлоруси кичури не му влизаха вече безразборно в очите, а бяха сръчно и изискано оформени. Това му придаваше по-приличен вид и дори го правеше малко по-възрастен. Облеклото му също беше спретнато — тъмносин пуловер и джинси. На шията му блестеше нещо сребърно, точно под яката на пуловера.

Той вдигна ръка.

— А, да. Мерис ме подстрига. — Вратата на асансьора започна бавно да се затваря; той я задържа. — Имаш да свършиш нещо в Института ли?

Тя поклати глава.

— Всъщност исках да говоря с теб.

— О! — Той бе сякаш леко изненадан, но излезе от асансьора, като остави вратата да се затръшне след него. — Тъкмо се канех да отскоча до „При Таки“ и да взема нещо за хапване. На никого не му се готви…

— Разбирам — отвърна Клеъри, после съжали, че е казала нещо. Желанието или нежеланието на семейство Лайтууд да готвят й беше абсолютно безразлично.

— Можем там да поговорим — предложи Джейс. Той тръгна към вратата, после спря и се обърна да я погледне. Така застанал между два запалени свещника, чиято светлина разливаше бледо злато по цялата му коса и кожа, приличаше на нарисуван ангел. Сърцето и се сви. — Идваш ли, или не? — сопна й се той, което никак не звучеше по ангелски.

— А, да, идвам. — Тя побърза да го настигне.

Докато вървяха към „При Таки“, Клеъри се опита да не засяга теми, свързани с нея, Джейс или с нея и Джейс. Вместо това, тя питаше за Изабел, Макс и Алек.

Джейс изглеждаше замислен. Започна да подухва хладен вятър. Небето беше безоблачно синьо, чудесен нюйоркски есенен ден.

— Съжалявам. — Клеъри се ядоса на собствената си глупост. — Сигурно се чувстват ужасно. Умряха толкова техни познати.

— При ловците на сенки нещата не стоят така — каза Джейс. — Ние сме воини. Свикнали сме със смъртта, за разлика от вас…

Клеъри не успя да сподави въздишката си.

— … мунданите. Това щеше да кажеш, нали?

— Да — съгласи се той. — Понякога и на мен ми е трудно да определя каква си всъщност.

Спряха пред „При Таки“, с порутения покрив и фасадата без прозорци. Ифритът, който пазеше пред вратата, ги погледна с подозрителни червени очи.

— Аз съм си Клеъри — каза тя.

Джейс сведе поглед към нея. Вятърът разрошваше косата по лицето й. Той протегна ръка и я отметна зад ухото й.

— Знам.

Вътре си намериха едно закътано сепаре и се настаниха в него. Ресторантът беше почти празен. Кели, сервитьорката, стоеше подпряна на бара и лениво потрепваше със синьо-белите си крилца. Някога бяха излизали с Джейс. В едно друго сепаре имаше двойка върколаци. Ядяха сурови агнешки крака и коментираха кой би спечелил евентуален двубой: Дъмбълдор от книгите за Хари Потър или Магнус Бейн.

— Дъмбълдор определено ще спечели — каза единият върколак между две хапки. — Той може да прави заклинание за убиване.

Другият ликантроп язвително отбеляза:

— Но той не съществува наистина.

— А откъде знаеш, че Магнус Бейн съществува — възрази язвително първият. — Ти да не би да си го срещал?

— Толкова е откачено — каза Клеъри, като се сниши на мястото си. — Чуваш ли какво си говорят?

— Не. Не е възпитано да се подслушва. — Джейс разглеждаше менюто и това даде възможност на Клеъри на свой ред тайничко да разгледа него. Никога не те гледам, беше му казала тя. И това беше вярно или поне никога не го гледаше по начина, по който й се искаше, с окото на художник. Винаги се разсейваше, привлечена от някой детайл: извивката на скулата, ъгъла, образуван от миглите му, формата на устните му.

— Зяпаш ли ме — каза той, без да вдига поглед от менюто. — Защо го правиш? Има ли ми нещо?

Идването на Кели до тяхната маса спести на Клеъри необходимостта да отговори. Клеъри забеляза, че за химикал й служеше една сребърна клонка. Изцяло сините й очи погледнаха с любопитство Клеъри.

— Избрахте ли си?

Въпросът свари Клеъри неподготвена и тя поръча напосоки няколко неща от менюто. Джейс си избра порция пържени сладки картофи и няколко ястия за вкъщи, които щеше да занесе на семейство Лайтууд. Кели се отправи към кухнята, оставяйки след себе си лек мирис на цветя.

— Кажи на Алек и Изабел, че съжалявам за всичко, което се случи — каза Клеъри, когато Кели се беше отдалечила достатъчно и не можеше да ги чуе. — А на Макс кажи, че ще го заведа да гледаме заедно „Забранената планета“.

— Само един мундан може да каже, че съжалява, когато иска да изрази съчувствието си — отбеляза Джейс. — Нищо не е станало по твоя вина, Клеъри. — В очите му внезапно заблестя омраза. — Вината е изцяло на Валънтайн.

— Предполагам, че все още няма никаква…

— Следа от него? Не. Може би се е скрил някъде и изчаква, докато успее да довърши преобразяването на Меча. А какво ще се случи тогава… — Джейс сви рамене.

— Какво ще се случи?

— Не знам. Той е откачен. Трудно може да се отгатне каква ще е следващата стъпка на един откачен. — Но той избягваше погледа й и Клеъри разбра какво си мислеше: Война. Това искаше Валънтайн. Война с ловците на сенки. И щеше да я получи. Въпросът беше само къде ще удари първо.

— Все пак не мисля, че си дошла да говорим за това, нали?

— Не. — Сега, когато моментът беше настъпил, Клеъри не знаеше как да започне. Тя улови отражението си в сребърния салфетник. Бяла жилетка, бяло лице, трескава руменина по бузите й. Изглеждаше така, сякаш имаше температура. А може и наистина да имаше. — През последните няколко дни исках да говоря с теб…

— Не думай. — Гласът му стана непривично рязък. — Всеки път, когато ти се обаждах, Люк казваше, че си болна. Реших, че ме отбягваш. Отново.

— Не е вярно. — Струваше й се, че ги делят огромни празни пространства, макар че сепарето не беше голямо и не бяха седнали далеч един от друг. — Исках да говоря с теб. През цялото време си мислех за теб.

Той възкликна изумено и протегна към нея ръката си през масата. Тя я пое и усети как я облива вълна от облекчение.

— И аз си мислех за теб.

Ръката му, която беше уловила нейната, беше топла, успокояваща и й припомни как в Ренуик бе взела нежно от същата тази ръка кървавото парче огледало от портала — единственото, което му беше останало от предишния му живот, и как я бе прегърнал.

— Наистина бях болна — каза тя. — Кълна ти се. Знаеш, че едва не умрях на онзи кораб.

Той пусна ръката й, но продължаваше да я гледа, сякаш се опитваше да запомни лицето й.

— Знам — рече той. — Всеки път, когато за малко не умираш, за малко не умирам и аз.

Думите му накараха сърцето й да заблъска силно в гърдите й, сякаш бе отпила огромна глътка кафе.

— Джейс. Дойдох да ти кажа, че…

— Чакай. Нека първо аз да говоря. — Той вдигна нагоре ръце, сякаш за да възпре следващите й думи. — Преди да кажеш нещо, искам да ти се извиня.

— Да ми се извиниш? За какво?

— За това, че не слушах какво ми казваш. — Той прокара двете си ръце през косата и тя забеляза един малък белег, тънка сребриста линия отстрани на шията му, който преди го нямаше. — Ти ми казваше, че не мога да получа от теб това, което искам, а аз те притисках, без изобщо да те слушам. Просто исках теб и не ме интересуваше кой какво си мисли. Дори твоето мнение не ме интересуваше.

Устата й внезапно пресъхна. Преди да успее да каже каквото и да е, Кели се върна с картофите на Джейс и един куп неща за нея самата. Клеъри се втренчи в поръчката си. Зелен млечен шейк, нещо, което приличаше на хамбургер със сурова пържола и порция щурци, потопени в шоколад. Не че имаше значение, стомахът й така се беше свил, че изобщо не й беше до ядене.

— Джейс — каза тя, веднага след като сервитьорката се отдалечи. — Нищо не си объркал. Ти…

— Не, почакай. Остави ме да довърша. — Той се втренчи в картофите така, сякаш очакваше от тях да научи тайните на вселената. — Клеъри, трябва да го кажа сега или… или никога няма да го кажа. — Думите му започнаха да се стичат като порой: — Мислех, че съм изгубил семейството си. И нямам предвид Валънтайн. Говоря за семейство Лайтууд. Мислех, че повече не ме искат. Мислех, че нищо не е останало от предишния ми свят, освен ти. Аз… аз бях полудял, не знаех какво да правя и си го изкарах на теб, за което съжалявам. Ти беше права.

— Не, аз бях глупава. Бях жестока с теб…

— И беше напълно права. — Той вдигна поглед към нея и тя внезапно и необяснимо защо си спомни как, когато беше на четири години, стоеше на плажа и плачеше, защото вятърът беше разрушил пясъчния замък, който бе направила. Тогава майка й каза, че може да си направи друг, ако иска, но тя не спираше да плаче, защото това, което си мислеше, че е вечно, се оказа преходно, направено от пясък и изчезващо при допира си с вятъра или водата. — Това, което каза ти, беше истина. Ние не живеем, нито обичаме във вакуум. Заобиколени сме с хора, които държат на нас и които биха били наранени, разстроени, ако решим да изживеем на воля чувствата си. Това би било егоистично, или иначе казано, все едно да бъдем като… да бъдем като Валънтайн.

Той произнесе името на баща си с такава категоричност, че Клеъри го почувства като затръшване на врата в лицето й.

— Отсега нататък ще бъда само твой брат — каза той, като я погледна, трепетно очаквайки да я види доволна. А на нея й идеше да изкрещи, че с това разбива сърцето й на късове и трябва веднага да престане. — Това искаше, нали?

Тя дълго време не можеше да отговори и когато накрая възвърна гласа си, той й звучеше като ехо, идващо от много далеч.

— Да — каза тихо тя и сякаш силно бучене на вълни заглуши думите й, а очите й се замъглиха от солен морски бриз. — Това исках.

Клеъри вцепенено се изкачваше по широките стълби, които водеха до големите стъклени врати на болницата „Бет Израел“. Донякъде се радваше, че е точно тук, а не на друго място. Това, което най-много й се искаше в момента, беше да се хвърли в прегръдките на майка си и да плаче, без дори да се налага да й обяснява защо. И след като не можеше да направи това, то поне можеше да поседи до леглото на майка си и пак да си поплаче.

В „При Таки“ се бе държала много добре, дори прегърна Джейс за довиждане. Успя да сдържи плача си чак до метрото и тогава се разплака без задръжки за всичко, което й се беше насъбрало — за Джейс и Саймън, за Люк и майка й и дори за Валънтайн. Тя плачеше толкова силно, че мъжът, който седеше до нея, безмълвно й подаде кърпичка, а тя му изкрещя: Какво ме зяпаш, бе, идиот?, защото в Ню Йорк това си е в реда на нещата. След това се почувства малко у по-добре.

Когато стигна до края на стъпалата, забеляза, че пред стъкления вход стои жена. Беше облечена с дълга тъмна наметка върху костюм. Носеше дрехи, каквито рядко можеше да срещнеш по улиците на Манхатън. Наметката беше от тъмен кадифен плат с качулка, спусната ниско над лицето. Клеъри се огледа наоколо и установи, че никой от другите посетители на болницата като че ли не забелязва появата на тази жена. Явно беше прикрита под вълшебен прах.

Клеъри се изкачи догоре и спря, като вдигна поглед към жената. Все още не можеше да види лицето й.

— Вижте, ако сте дошли заради мен, просто ми кажете какво искате. Сега изобщо не съм в настроение за маскарад и секретност.

Забеляза, че хората наоколо спират и се втренчват в лудото момиче, което явно си говореше само. Едва се удържа да не им се изплези.

— Добре. — Гласът беше нежен, странно познат. Жената посегна и свали качулката си. По раменете като водопад се разпиля сребристата й коса. Това беше жената, която Клеъри бе видяла пред входа на Града на тишината, същата жена, която ги бе спасила от ножа на Мелик в Института. Отблизо Клеъри видя, че лицето й е доста ъгловато, твърде изсечено, за да бъде красиво, макар че очите й имаха топъл лешнико-кафяв цвят. — Казвам се Мадлен. Мадлен Белфльор.

— И…? — попита Клеъри. — Какво искате от мен?

Жената — Мадлен, се поколеба.

— Познавах майка ти, Джослин — каза тя. — Бяхме приятелки в Идрис.

— Извинявай, но не може да я видите — каза Клеъри. — Докато не се оправи, посещенията са разрешени само за членове на семейството.

— Но тя няма да се оправи.

Клеъри се почувства, сякаш жената я беше зашлевила по лицето.

— Какво?

— Съжалявам — каза Мадлен. — Не исках да те разстроя. Просто знам какво й е на Джослин. Няма мунданска болница, която може да й помогне. Това, което се случи с нея… тя си го причини сама, Клариса.

— Не. Не разбирате. Валънтайн…

— Тя си го причини, преди да попадне в ръцете на Валънтайн. За да не може той да изтръгне информация от нея. Беше го планирала много отдавна. Това беше тайна, тайна, която тя сподели само с един човек и му каза заклинанието, което може да я извади от това състояние. Този човек съм аз.

— Искате да кажете…

— Да — рече Мадлен. — Искам да кажа, че знам как може да бъде събудена майка ти.