Градът на черепите

6. Тунелите на гибелта

Двамата голи мъже излязоха от водата и се огледаха в тъмнината. Те бяха плували няколко часа, както им се струваше, в търсене на място, където да влязат в Шамбала незабелязани. Накрая те намериха отвора на един отводнителен канал. Джума все още държеше парчето счупено весло, с което се бе бил срещу моряците; Конан бе захвърлил своето още на кораба. Отвреме навреме в канала проникваше светлина през някоя от решетките, поставени на улицата над главите им, но тази светлина бе твърде слаба — тънкият лунен полумесец бе залязъл — така, че мракът долу оставаше почти непроницаем. Така, в почти пълна тъмнина, двамата напредваха в мръсните води, търсейки изход от тези тунели.

Огромни плъхове цвъртяха и бягаха, когато те минаваха по каменните коридори под улиците. Те можеха да видят блещукането на очи в тъмнината. Един от по-едрите гризачи захапа Конан за глезена, но той улово и смачка в ръката си, след което захвърли тялото му към по предпазливите му другари. Те веднага започнаха битка над тялото, а Конан и Джума се опътиха по извиващите се нагоре тунели.

Джума бе онзи, който откри тайния вход. Плъзгайки едната си ръка по влажната стена, той случайно натисна някаква пружина и изсумтя изненадано, когато част от каменната стена поддаде под търсещите му пръсти. Макар нито той, нито Конан да имаха представа накъде води тайния коридор, те тръгнаха по него, тъй като им изглеждаше, че той се издига към улиците на града над главите им.

Накрая, след дълго изкачване, те стигнаха до друга врата. В пълна тишина те опипваха, докато най-сетне Конан откри резе, което дръпна в обратна посока. Вратата се отвори под натиска на ръката му със скърцане на сухите панти, двамата бегълци влязоха и замръзнаха.

Те стояха на украсен с орнаменти балкон, който бе натъпкан със статуите на богове или демони в огромен, осмоъгълен храм. Стените на помещението се издигаха нагоре, покрай балкона, и се затваряха над главите им в осмоъгълен купол. Конан си спомни, че бе видял подобен купол да се възвишава над по-незначителните сгради на града, но не бе попитал какво се криеше зад стените.

Под тях, край едната стена на осмоъгълния под, се издигаше огромна статуя, поставена на плоча от черен мрамор, която гледаше към олтар, разположен в самия център на помещението. Статуята правеше всичко останало в стаята да изглежда по-малко. Тя се издигаше на около девет метра и слабините й идваха на едно ниво с балкона, на който стояха Конани Джума. Това беше гигантски идол от зелен камък, който изглеждаше като нефрит, макар хората никога да не бяха намирали толкова голям къс нефрит. Имаше шест ръце, а в очните кухини на озъбеното му лице бяха поставени огромни рубини.

Срещуположно на статуята, от другата страна на олтара, имаше трон от черепи, като онзи, който Конан бе видял в тронната зала на двореца при пристигането си в Шамбала, но по-малък. Подобният на жаба нисък крал-бог на меру, седеше в този трон. Когато погледът на Конан се отмести от лицето на идола към онова на управника, той помисли, че забелязва няккава ужасна прилика между тях. Конан потрепери и косата на тила му настръхна при намека на неразгадаемите космически тайни, които се криеха зад тази прилика.

Римпошът бе зает с някакъв ритуал. Шамани в алено-червени тоги беха коленичили в редици около трона и олтаря, рецитирайки древни молитви и заклинания. Зад тях, до стените на помещението, имаше няколко редици мерувийци, седнали с кръстосани крака на мраморния под. По красотата на скъпоценностите им и сложната кройка на оскъдното им облекло, изглеждаше, че те са служители и благородници в кралството. Над главите им, поставени в ниши по протежение на балкона, имаше стотици запалени факли, които пращяха и димяха. На пода, разположени в квадрат около централния олтар, имаше четири стойки, над всяка от които се издигаше златния пламък на маслена лампа. Четирите пламъка потрепваха.

На олтаря между трона и колоса лежеше голото, бяло, стройно тяло ма младо момиче, което бе приковано за олтаря с тънки златни вериги. Това бе Зосара.

Ниско изръмжаване се чу в гърлото на Конан. Изпепеляващият поглед на очите му, гореше със син пламък, докато той наблюдаваше омразните фигури на Крал Джалунг Тонгпа и Великия Шаман, жрецът-маг Танцонг Тенгри.

— Да ги нападнем ли, Конан? — прошепна Джума, белите зъби на който святкаха в призрачния сумрак. Цимериецът изръмжа съгласието си.

Беше празникът на новолунието и кралят-бог се женеше за дъщерята на краля на Туран на олтаря, пред многоръката статуя на Великото Куче на Смъртта и Ужаса, Кралят-Демон Яма. Церемонията се провеждаше по древния ритуал, описан в свещените текстове на Книгата на Бога на Смъртта. Отпуснато очаквайки публичното консумиране на брачните си права със стройното, дългокрако туранско момиче, божественият монарх на Меру се поклащаше на трона си от черепи, докато редиците на облечените в червено шамани монотонно пееха дрвени молитви.

Изведнъж церемонията бе прекъсната. Двама голи гиганти скочиха, неизвестно от къде, на пода на храма; единият — героична фигура от жив бронз, а другият — дългоръка заплашителна фугура, чиято могъща физика изглеждаше изваяна от абанос. Шаманите замръзнаха насред песнопенията си, а двете виещи фигури се забиха в редиците им.

Конан сграбчи една от стойките и я запрати към жреците в алени тоги. Те се пръснаха, крещейки от болка и паника, защото горящото течно масло бе подпалило тогите им, превръщайки ги в живи факли. След малко последваха бързо и другите три стойки, разпространявайки огъня и всявайки объркване в помещението.

Джума скочи към пиедестала, където седеше кралят и здравото му око глкедаше със страх и изумление. Изпитият Велик Шаман пресрещна Джума на мраморните стъпала с вдигнат във въздуха магически жезъл, готов за нанасяне на удар. Но черният гигант все още носеше счупеното си весло и замахна с него със страшна сила. Жезълът от слонова кост се разлетя във въздуха на стотици парчета. Второто замахване улучи жрецът-маг в тялото и го запрати, пречупен и умиращ в хаоса от бягащи, крещящи и пламтящи шамани.

Крал Джалунг Тохгпа бе следващия. Джума прелетя през стъпалата нагоре към свилия се малък крал-бог. Но Джалунг Тонгпа вече не бе на трона. Вместо там, той бе коленичил пред статуята, и с вдигнати ръце отправяше своята молитва.

Конан стигна до олтаря в същия миг и се надвеси над голото, извиващо се тяло на ужасеното момиче. Тънките златни вериги бяха достатъчно здрави за да я задържат, но недостатъчно здрави за да устоят на силата на Конан. Изпъшквайки, той подви крака и дръпна едната верига; едно от звената на веригата се удължи, разтвори се и се скъса. Последваха го и другите три вериги и Конан вдигна ридаещата принцеса в ръцете си. Той се обърна… и върху лицето му падна сянка.

Изненадан, той вдигна поглед и си спомни онова, което му бе казал Ташуданг: „И когато повика баща си, Бог идва!“

Едва сега той разбра в пълна степен ужасния смисъл зад тези думи. Защото, високо над тях в потрепващата светлина от факлите, ръцете на гигантския идол от зелен камък се движеха. Алените рубини, които му служеха за очи, яростно гледаха надолу и в тяй светеше разум!