Урсула Ле ГуинГрадът на илюзиите

1

Представете си тъмнина.

В тази тъмнина, която е обърната с противоположната си страна към слънцето, се пробуди един самотен дух. Изцяло завладян от хаоса, с лишен от строеж ум. Той не познаваше никакъв език и не знаеше, че мракът се нарича нощ.

Докато неспомнената светлина наоколо се разведряваше той се раздвижи, запълзя, затича се, отпърво на четири крака, малко по-нататък дори опита да се изправи, без да знае къде отива. За него нямаше пътища в този свят, защото всеки път изисква начало и край. Всички обкръжаващи го неща бяха сплетени и всички до едно му се съпротивляваха. Объркването, което владееше съществото му, се предаваше на движенията му със сили, чийто названия му бяха непознати: ужас, глад, жажда, болка. А той продължаваше да се провира мълчаливо през тъмната, непрогледна гора, докато нощта — със сила по-голяма от неговите — накрая го спря. Но веднага щом светлината се появи, той продължи да се промъква пипнешком. А когато се озова неочаквано върху просторната, огряна равнина на Сечището, той се изправи и се огледа неподвижно. Сетне скри лицето си с ръце и закрещя колкото му глас държи.

Първа го зърна Парт, която тъчеше на стана, в озарената от слънце градина. Тя повика останалите с кратък порив на ума си. Не се боеше от непознатия та докато останалите се приближат от къщата вече бе пресякла Сечището до голата фигура, която клечеше между високите, жилави треви. Когато и те наближиха, зърнаха я да му шепне успокояващо, положила ръка на рамото му.

Тя вдигна лице към тях, питайки ги със зачудено изражение: „Видяхте ли очите му…?“

И наистина, странни бяха очите му. Зениците му бяха широки, ирисите в сивкаво-кехлибарен цвят и толкова големи, че съвсем не се виждаше бялото на очите.

— Като на котка — кимна Гарра.

— Като яйце без белтък — добави Кай, давайки воля на безпокойството си, предизвикано от тази дребна, но съществена разлика. А иначе, под калта, драскотините и мърсотията покриваща в плътен слой тялото и лицето му, странникът си изглеждаше напълно нормален човек. Може и да беше малко по-светъл от тъмнокожите хора, които сега го заобикаляха, обсъждайки приглушено изгледа му, докато клечеше, примижавайки от яркото слънце, целият треперещ от изтощение и страх.

Парт надзърна право в странните му очи, ала не видя там и следа от реакция. Непознатият беше ням за езика им, нито разбираше жестовете им.

— Обезумял е или уплашен до смърт — подхвърли Зов. — Освен това умира от глад и в това поне можем да му помогнем.

В това време Кай и младият Таро по-скоро повлачиха, отколкото поведоха, треперещия нещастник към къщата. Вътре Парт и Конски кестен успяха да го почистят и нахранят, а сетне го положиха на нара, с достатъчно приспивателно в кръвта за да го задържи там.

— Дали не е шинг? — попита Парт баща си.

— Ами ти? А аз? Не ставай наивна, скъпа — отвърна й Зов. — Ако можех да отговоря на този въпрос сигурно щях да освободя Земята. Това, което се надявам поне да разбера е, дали е обезумял, или не, дали не е имбецил, откъде се е взел и защо очите му са такива. Дали хората не са започнали вече да се чифтосват с котки, или ястреби, в тази епоха на дегенерация на цялото човечество? Дъще, помоли Кретян да дойде при наровете.

Парт последва нейната сляпа братовчедка Кретян нагоре по стълбите до сенчестата, проветрива тераса, където спеше непознатият. Там вече ги очакваха Зов и сестра му Карел, която всички наричаха Конски кестен. И двамата седяха кръстосали крака и изправили гърбове, Конски кестен се забавляваше с рамката за редене на мъниста, а Зов не правеше нищо: брат и сестра привикнали да живеят в разбирателство през всичките тези години; широките им, ведри лица, излъчваха безкрайно спокойствие. Момичето се настани непосредствено зад тях, като се стараеше да не нарушава възцарилата се тишина. Парт беше червенокоса, но точно отпред имаше дълъг катраненочерен кичур. Облечена бе само в чифт широки сребристи бричове и риза. Кретян, малко по-възрастна, беше мургава и болнава, а незрящите й очи бяха превързани с широка червена платнена лента. Подобно на майка си тя носеше плетена от мека вълна наметка. Беше горещо. Летният следобед изгаряше градината под терасата и вдигаше мараня по стърнищата на Сечището. Гората ги заобикаляше от всички страни — достатъчно близо до това крило на къщата, за да ги закрива с клони, обрасли в листа и достатъчно далече във всички останали посоки за да се скрива зад синкавата омара.

Четиримата постояха мълчаливо известно време, едновременно заедно и разделени, смълчани, ала свързани с невидими нишки.

— Кехлибарените топчици днес непрестанно се подреждат в мотива на Широтите — подхвърли засмяно Конски кестен, докато пръстите й бягаха по оплетената с тънки конци рамка.

— Твоите топчета все така се редят — отвърна брат й. — Трябва да е заради спотаеното ти влечение към мистиката. Внимавай, че ще свършиш като майка ти — на нея накрая все мотиви й се привиждаха.

— Спотаено дрън-дрън — възрази Конски кестен. — Никога не съм спотайвала нищо в живота си.

— Кретян — рече Зов, — видя ли, миглите му трепнаха? Дали не е във фаза на сънуване?

Сляпото момиче приближи до нара. Протегна бавно ръка и Зов я насочи внимателно към челото на непознатия. Всички замлъкнаха. И всички слушаха, но само Кретян можеше да чува.

Най-сетне тя вдигна невиждащото си лице.

— Нищо — рече с малко напрегнат глас.

— Нищо?

— Безпорядък — и пустота. Той няма ум.

— Кретян, чакай да ти кажа как изглежда. Краката му са вървели, ръцете му са работили. Сънят и лекарствата отпускат лицето му, но само един мислещ ум би могъл да изсече чертите му по такъв начин.

— А как изглежда, когато е буден?

— Уплашен — рече Парт. — Уплашен, объркан.

— Може да е пришълец — подхвърли Зов. — Човек от друга планета, не от Земята… макар да не виждам как ще стане това… Може да мисли по различен начин от нас. Опитай още веднъж, докато спи.

— Ще опитам, чичо. Но не долавям никакво присъствие на разум, нито пък емоции. Страшничко е да надникнеш в ума на някой младенец, но това тук е дори по-страшно… по-страшно от мрака и безпорядъка…

— Отдръпни се, щом е тъй — спря я безгрижно Зов. — Неумът е опасно място, където да се скита нечий друг ум.

— Неговата тъмнина е по-лоша от моята — рече момичето. — Този пръстен на ръката му… — Тя положи длан върху ръката на мъжа, сякаш от съжаление, или за да го помоли за прошка, задето бе надзъртала неканена в сънищата му.

— Да, носи златен пръстен, без никакви надписи или шарки. Само това имаше, когато го намерихме. Кой ли ще не и изпратил този нещастен дивак от гората?

Нея вечер цялото семейство, което обитаваше Къщата на Зов, с изключение на малките деца, се събра в просторния хол на първия етаж, където всички прозорци бяха широко разтворени за влажния нощен въздух. Звездната светлина, присъствието на дърветата и шумът на листата проникваха безпрепятствено в сумрачно осветената стая, така че между всеки един и седящия до него и между думите, които си разменяха, се издигаше невидима стена от сенки, нощен вятър и тишина.

— Истината, както обичайно, ще е последното, което да узнаем за този странник — обърна се към тях Старейшината на Къщата. — Няколко са възможните обяснения. Може да се е родил идиот и да е попаднал тук по случайност, но ще попитам тогава, кой го е загубил? Може да е човек, чийто разум е бил увреден при нещастен случай, или разбъркан съвсем преднамерено. Може да е шинг и да прикрива мислите си зад тази привидна аменция. Може накрая да не е нито човек, нито шинг — но кой ще е? Не разполагаме с доказателства за което и да било от тези предположения. Какво значи да правим с него?

— Да видим дали може да се учи — предложи Роса, жената на Зов.

Тогава заговори Меток, най-големият син на Старейшината:

— Не бива да му вярваме, окаже ли се, че може да се учи. Помислете че са го изпратили нарочно при нас — за да узнае тайните и навиците ни. Котка, пусната в дупката от добронамерена мишка.

— Аз не съм добронамерена мишка, синко — възрази Старейшината. — За шинг го мислиш, така ли?

— Или за тяхно оръдие.

— Всички сме оръдия на шингите. Ти какво би направил с него?

— Бих го убил преди да се пробуди.

През прозорците нахлу нов порив на вятъра, който носеше звуци от шепнещите треви на Сечището.

— Чудя се — рече Най-Старата Жена, — дали не е по-скоро жертва, отколкото оръдие. Може шингите да са разрушили ума му като наказание за нещо, което е направил, или помислил. Няма ли тогава само да продължим наказанието им?

— Че това ще е истинско милосърдие — отвърна Меток.

— Смъртта е измамно милосърдие — отвърна с горчилка Най-Старата Жена.

Така продължиха още дълго да обсъждат въпроса, едновременно спокойно и с тежест, която включваше в равни порции морална загриженост и тревога, присъстваща неизменно всеки път щом някой произнесеше думата „шинг“. Парт, която бе само на петнадесет, не взимаше участие в дискусията, но ги слушаше напрегнато. Странна симпатия я свързваше с непознатия и тя искаше да остане жив.

Рейна и Кретян се присъединиха към групата, Рейна бе подложила непознатия на всички психологически тестове, които знаеше, докато Кретян следеше ума му за реакция. Нямаха кой знае колко да съобщят, освен че нервната му система и рецепторните области, както и зоните управляващи двигателната активност, изглеждали напълно нормални, въпреки че физическите му реакции и двигателни умения съответствали на едногодишно дете и че всички опити за предизвикване на възбуда оставали напразни.

— Сила на зрял мъж, координация на бебе, празен ум — заключи Рейна.

— Ако не го убием като див звяр — подметна Конски кестен — остава да го опитомим като див звяр…

— Изглежда, че си заслужава да опитаме — съгласи се Кай, братът на Кретян. — Защо пък ние младите да не се погрижим за него и да видим какво може да се направи. И без това едва ли ще се наложи да го учим на Вътрешните Завети. Поне да му покажем как да не си ляга подмокрен… Интересно, дали е човек? Ти какво мислиш, старейшино?

Зов разпери грамадните си ръце.

— Кой знае? Ще чакаме кръвните проби на Рейна. Не съм чувал шингите да имат жълти очи, или други видими отлики от земните хора. Но ако той не е шинг, или човек, какъв е тогава? Нито едно създание от Външните Светове не е стъпвало на Земята от хиляда и двеста години насам. Да знаеш, Кай, и аз като теб съм съгласен да рискуваме като го оставим тук — от чисто любопитство…

Ето така решиха гостът да остане жив.

В началото той създаваше известни затруднения на младите, които го наглеждаха. Постепенно възстановяваше силите си, спеше много, дълго седеше или лежеше без да върши нищо. Парт го кръсти Фалк, което на диалекта на Източната Гора означаваше „жълт“, заради бледата му кожа и опаловите очи.

Една сутрин няколко дни след пристигането му, когато стигна до една лишена от шарки ивица на дрехата, която тъчеше, Парт остави задвижвания от слънчева енергия стан да си мърка долу в градината и се изкачи на затворената със завеси тераса, сега обитавана от Фалк. Той не я забеляза, че влиза. Седеше на рогозката си и зяпаше с празен поглед в небето. Слънчевото сияние предизвикваше сълзене в очите му и той ги търкаше често-често с ръка, понякога вперваше учуден поглед в ръката си и отново продължаваше да ги търка. Стискаше и разпускаше пръсти с намръщено, почти озадачено лице. Накрая отново вдигна глава към слънцето и го закри с разтворена длан.

— Това е слънцето, Фалк — рече Парт. — Слънцето…

— Слънцето — повтори той, загледан право в огненото кълбо и празнотата вътре в него се изпълни със слънчева светлина и с отгласа на името.

Така започна обучението му.

Парт се качи от избата и докато пресичаше Старата кухня зърна Фалк подпрян на един от прозорците, самотен, загледан в снега, който покриваше посивялата земя. Десет дни бяха изминали откакто бе ударил Роса и го бяха заключили докато се успокои. Дълго след това настроението му остана мрачно и той отказваше да разговаря. Странно бе да видиш това възмъжало, зряло лице, набърчено от виновна детска гримаса.

— Ела при огъня, Фалк — повика го Парт, но не спря да го почака. Озърна се едва долу, в големия хол, където огънят бумтеше радостно, но видя че го няма и потърси нещо друго, с което да приповдигне настроението си. Нямаше с какво да се захване, снегът навън продължаваше да се стеле, къщата бе изпълнена с до болка познати лица, а всички книги разказваха за неща, които са се случили отдавна и отдавна не са истина. Навсякъде около притихналата Къща и близките нивя се издигаше непроходимата стена на гората — безкрайна, монотонна и равнодушна, зима след зима, и тя никога нямаше да напусне тази Къща, защото къде щеше да отиде — къде?

На една от празните маси Рейна бе забравила своя тьоанб, плосък музикален инструмент с клавиши, за който казваха че е с Хейнски произход. Парт изсвири няколко тона в меланхоличния ритъм на Източните Гори, сетне нагласи инструмента на неговата първоначална скала и започна отново. Не я биваше кой знае колко с тьоанба, трудно намираше нотите и непрестанно изоставаше с музикалния съпровод към думите, които се нижеха от устата й.

Зад шепота на вятъра в дърветата

зад плясъка на бурята в моретата

на стъпала от слънцето огрени

изправена на Айрек дъщерята

Тя изгуби верния тон, сетне го намери отново:

…смълчана, с пустота в ръката.

Легенда, кой знае колко стара, от един неописуемо далечен свят, чийто текст и мелодия от векове бяха станали част от наследството на човечеството. Парт пееше съвсем тихо, сама в просторната, озарена от огъня стая — зад прозорците плътна завеса от сняг.

Зад нея се разнесе някакъв шум и тя се извърна, за да открие, че там стои Фалк. Странните му очи бяха изпълнени със сълзи.

— Парт… спри… — прошепна той.

— Какво има, Фалк?

— Боли ме — рече той и извърна лицето си, което толкова ясно пресъздаваше неговия беззащитен и разхвърлян ум.

— И това ако не е комплимент за изпълнението ми — присмя му се тя, но беше трогната и спря да пее. По-късно същата нощ видя Фалк изправен до масата с тьоанба. Той вдигна ръка, но не посмя да докосне инструмента, сякаш се боеше да не освободи затворения вътре сладникав безжалостен демон, който бе проплакал под ръката на Парт и бе превърнал гласа й в музика.

Моето дете се учи по-бързо от твоето — заяви Парт на Гара, — но твоето расте по-бързо. За щастие.

— Твоето и без това е пораснало достатъчно — кимна Гара и се загледа през кухненската градина към ручея, където стоеше Фалк, вдигнал на рамене бебето на Гара. Ранният летен следобед пееше с гласовете на щурци и комари. Косата на Парт танцуваше на немирни кичури докато тя редеше и разместваше плетките в стана. Изпод совалката й бавно изпълзяха издължени жеравови шии, следвани от закръглените им глави, оформени със сребристи и сиви нишки. Макар и само на седемнадесет тя бе най-добрата плетачка сред жените. Зимно време ръцете й непрестанно бяха изцапани от багрилата, с които оцветяваше конците и преждата, а лятото минаваше в безспирно тачене край слънчевия стан, където образите във въображението й се превръщаха в цветове и картини.

— Малко паяче — подхвърли майка й, която стоеше наблизо, — шегата си е шега. А мъжът си е мъж.

— Зная, че искаш да ида с Меток в Къщата на Катол и да разменя моя гоблен с жеравите за съпруг.

— Никога не съм го казвала — нали? — попита я майка й и продължи да разравя лехите с марули.

Фалк приближи по пътеката, а бебето на раменете му се оглеждаше, мижеше на слънцето и сочеше захилено с пръстче. Той го постави на тревата, наведе се и го заговори, сякаш беше възрастен: „Ама че е горещо, а?“ После се обърна към Парт, погледна я с присъщата си навъсеност и попита:

— Парт, Гората има ли край?

— Така казват. Няма две карти да си приличат. Едно знам със сигурност — морето е натам, а в тази посока е прерията.

— Прерията?

— Широка равнина, цялата затревена. Нещо като Сечището, само че продължава няколко хиляди мили — чак до планините.

— Планините? — повтори той, невинно и неразбиращо като дете.

— Високи хълмове, със снегове по върховете през цялата година. Ей така изглеждат — тя остави совалката, допря дългите си кафеникави пръсти и изобрази стръмен връх.

Жълтеникавите очи на Фалк блеснаха неочаквано и лицето му придоби напрегнат изглед.

— Под бялото идва синьо, а още по-надолу — очертанията — на далечни хълмове…

Парт го погледна внимателно, но не каза нищо. По-голямата част от познанията му бяха дошли директно от нея, защото най-често тя се занимаваше с обучението му. Умовете им бяха в постоянна и тясна връзка. Процесът на изграждане на неговия нов живот се оказа изключително трудоемък.

— Виждам ги… виждал съм ги. Помня ги — добави той.

— Като проектиран образ ли, Фалк?

— Не. Не беше и от книга. Има го в ума ми. Съвсем ясно си спомням. Виждал съм тази картина в сънищата си. Само не зная името на планината.

— Можеш ли да я нарисуваш?

Той коленичи до нея и изрисува в праха очертанията на неправилен конус и под него линията на хълмовете. Гара надзърна през рамото му, огледа рисунката и попита:

— Планините са побелели от сняг, нали?

— Да. Сякаш ги гледам през нещо прозрачно — голям прозорец, някъде много високо… От твоя ум ли е, Парт? — попита малко разтревожено той.

— Не — отвърна момичето. — Никой от нас, в Къщата, не е виждал високите планини. Според мен няма нито едно възвишение от тази страна на Вътрешната река. Сигурно са много, много далеч от тук. — Говореше така, сякаш внезапно я бяха побили тръпки.

Остро, пронизително и зловещо стържене разкъса бледата пелена на съня, отеквайки надалеч. Фалк вдигна глава и седна до Парт: и двамата премигваха с подпухнали от спането очи, озъртайки се на север, накъдето бе утихнал пулсиращият звук и където първите лъчи на изгряващото слънце придаваха призрачна бледнина на небето.

— Въздушна кола — прошепна Парт. — И друг път съм я чувала, но беше много отдавна… — Тя потрепери. Фалк обгърна раменете й с ръка, завладян от същото безпокойство, усещането за някакво далечно, неразбираемо и злокобно присъствие, преминало над тях и изгубило се на север, през светлия сърп на зората.

Звукът утихна и в необятната тишина на Гората отново се разнесе песента на птиците. Светлината на изток ставаше все по-ярка. Фалк и Парт лежаха притиснати един до друг, наслаждавайки се на уюта на леглото. Фалк отново взе да се унася в сън. Когато Парт го целуна лекичко и се изправи, намислила да се заема с ежедневните задължения, той я повика тихо: „Не си отивай… постой още малко… щурче…“. Но тя се засмя, изплъзна се от протегнатите му ръце и той отново се унесе в дрямка.

Слънцето грееше ярко право в очите му. Той се извърна на една страна, после седна, прозя се и се загледа в гъстата корона на дъбовото дърво, чийто клони закриваха отгоре терасата. Едва сега осъзна, че преди да си тръгне, Парт бе включила хипноучителя до възглавницата му и говорителят продължаваше да нашепва тихо някакъв урок по сетианска числова теория. Той се разсмя и хладината на ноемврийската утрин го разбуди докрай. Нахлузи ризата и бричовете — възтежички, изплетени собственоръчно от Парт от мека и топла вълна — изправи се до дървения парапет и зарея поглед към безкрайната редица от кафеникаво-зелени дървета, която обрамчваше Сечището.

Свежа, тиха и изпълнена със сладникави ухания бе утринта, докато се пробуждаха обитателите на къщата и излизаха навън, за да посрещнат издигащото се над горските простори слънце. Утрините тук си приличаха като две капки вода, такива бяха и есените, но годините, които хората все така отброяваха, бяха много. Веднъж вече човешката раса бе завладявала тази земя, за да бъде покорена на свой ред, но сега всички те си бяха отишли — завоеватели и поробени, милиони и милиони човешки животи — изчезнали много отдавна в някаква неясна точка отвъд извивката на хоризонта. Звездите също бяха покорени и изгубени отново. А годините продължаваха да се нижат една след друга, толкова много, че Гората от най-древни времена, унищожена напълно в епохата, когато човечеството бе изграждало своя цивилизация, бе израснала наново. Подобен растеж отнема грамадни периоди от време, съизмерими с цели исторически ери. Не всяка планета притежава такова богатство, не навсякъде човешкото око може да се любува на слънчевата светлина през клоните на полюшваните от вятъра дървета…

Фалк стоеше неподвижно, вдъхвайки с цялото си същество от свежестта на ноемврийската утрин, която сигурно беше като много други утрини, които не помнеше и това я правеше още по-безценна. Той се заслуша в чуруликането на някакво птиче скрито в клоните на дъба, протегна се, почеса се енергично по главата и слезе долу, за да се присъедини към другите обитатели на къщата.

Къщата на Зов беше висока и разхвърляна постройка, приличаща едновременно на замък, чифлик и горски заслон, със стени от дялан камък и греди; някои части бяха строени преди стотина и повече години. В нея имаше някакъв суров и привлекателен примитивизъм — стълби от опушено дърво, каменни огнища и изби, непокрити подове от полирани дъбови дъски. Строителите й бяха помислили за всичко — стените и покрива бяха от огнеупорни и водоустойчиви материали, сред обзавеждането се срещаха немалко уреди със сложно устройство и изтънчена изработка — красивите, жълтеникави лампи с плутониеви батерии, библиотеката със записи на музика, думи и изображения, множеството автоматизирани инструменти за чистене, готвене, пране и градинска обработка, както и някои прецизни механизми, които стояха в работилницата на Източното крило. Всички те бяха неразделна част от Къщата, построени вътре или заедно с нея. Повечето машини бяха масивни и сравнително просто устроени, единствено познанията, с чиято помощ бяха създадени техните енергоизточници, бяха деликатни и незаменими.

Липсваше само един единствен вид технически устройства. В библиотеката имаше няколко ръководства по електроника, с чиято помощ децата бяха конструирали миниатюрни радиостанции и разговаряха на къси разстояние из къщата. Но никъде нямаше телевизор, телефон, радиоприемник, или телеграф, който да изпраща и получава сигнали отвъд Сечището. Нито един инструмент за връзка на далечни разстояния. В гаража на Източното крило бяха паркирани няколко шейни на въздушна възглавница, плъзгачи местно производство, но те също се използваха най-вече от децата. А когато хората се отправяха на път към някоя съседна Къща, тръгваха пеша, или вземаха коне.

Работата в Къщата и фермата не беше особено тежка. Условията бяха сравнително комфортни, храната, макар и не разнообразна, бе в достатъчно количество. Животът тук носеше белезите на спокойното комунално съществуване, скромно, монотонно и пестеливо. Четиридесет и четирима души живееха заедно тук. Къщата на Катол, най-близката до тяхната, бе на около трийсетина мили. Отвъд границите на Сечището започваше гората, хиляди мили от дива, неизследвана територия. Само пущинак и небе. Място, където не човекът създаваше своя среда за обитаване, а природата го караше да се подчинява на законите й. Да запазиш поне мъничко от постиженията на една почти изчезнала цивилизация бе несъмнено достойнство, което, за изненада на Фалк, местните намираха за съвсем обичайно. Може би защото, за разлика от тях, дори от децата, той идваше отвън, от безконечните горски простори, непознали човешки крак, обитаващи в зловеща самота, като чудовищата, които скитаха из тях. Тъкмо затова Къщата на Зов му приличаше на трепкаща запалена свещ сред море от мрак.

На закуска — хляб, сирене от козе мляко и тъмен ел — Меток му предложи да го придружи до скривалището на елените. Фалк се почувства поласкан. По-Старият Брат беше опитен ловец, но напоследък Фалк също бе показал завиден напредък в това умение. Така двамата все по-често намираха обща тема за разговор и сближаване. Тук обаче се намеси Старейшината:

— Днес ще вземеш Кай, синко. Искам да поговоря с Фалк.

Всеки обитател на къщата имаше своя собствена стая за учене или работилница, където освен това спеше, когато времето е студено. Стаята на Зов бе малка, с високи тавани и осветена от три прозореца, които гледаха на север, запад и изток. Загледан към гората отвъд полето с изсъхнала трева, Старейшината произнесе замислено:

— Ей там някъде те намери за първи път Парт. Беше преди пет години и половина. Много време! Не мислиш ли, че е редно да си поговорим вече?

— Сигурно е редно, старейшино — отвърна Фалк.

— Трудно ми е да определя с точност, но мисля че си бил на около двайсет и пет, когато те открихме. Какво ти е останало сега от тези двадесет и пет години?

Фалк протегна ръка.

— Само един пръстен — рече той.

— И споменът за планината?

— По-скоро спомен за спомена — сви рамене Фалк. — Понякога, както съм ти казвал, чувам нечий гласове в главата си, или усещам движение или жест, разстояние. Неща, които нямат нищо общо с живота ми сред вас. Нито пък имат някакво значение, или смисъл.

Зов приседна на парапета на прозореца и подкани Фалк да си настани до него.

— Вече си приключил с растежа, а и двигателните ти умения няма накъде повече да се усъвършенстват. Трябва да призная, че възприемаше всичко, на което те учехме, с изумителна бързина. Често съм се питал, дали шингите, за които знам, че познават тайните на генетичното инженерство, не са ни селекционирали още в далечни времена, да бъдем послушни и покорни, а по-бунтовните умове не са били изпратени на колониите. Ако е така, ти ще трябва да принадлежиш към някоя раса на мутанти, избягнали техния контрол. Какъвто и да си, ти си бил високо разумен човек… и сега пак си такъв. Интересно ми е да узная какво мислиш за своето загадъчно минало.

Близо минута Фалк мълча. Беше нисък, мускулест, добре сложен мъж, с живо и изразително лице, на което твърде често и с детинско откровение се изписваха вълнуващите го мисли.

— Това лято, докато учех с Рейна — поде той, когато приключи вътрешния си монолог, — тя ми показа по какво се различавам от обичайните човешки генетични стереотипи. Става дума само за една-две извивки на спиралата… съвсем минимално различие. Нещо като разликата между уей и о. — Зов вдигна засмяно глава при споменаването на Заветите, които бяха запленили Фалк, но младият мъж продължи все така сериозно. — Въпреки това няма никакво съмнение, че не принадлежа изцяло към човешкия род. Може наистина да съм мутант, роден от някое странно съчетание, или под въздействие на средата, или извънземен. Лично аз смятам, че съм рожба на генетичен експеримент, преднамерена или случайна, но без особен успех, след като експериментаторите са ме пуснали на свобода… въпреки че по ми се ще да съм пришълец от други светове. Тогава поне ще знам, че не съм единственото същество от моя вид във вселената.

— Какво те кара да мислиш, че има и други обитаеми светове?

Фалк го погледна изненадано, като дете, чиято вяра в напълно естествени неща, се опитват да разклатят.

— Има ли причина да мислим, че останалите светове от Вселенския съюз са били унищожени?

— Има ли причина да смятаме, че все още съществуват?

— Нали вие така ме учихте, вашите книги, историята ви…

— И ти повярва… повярва на всичко, което е казано там?

— А в какво друго да вярвам? — Лицето му пламна. — Защо ще ме лъжете?

— Бихме могли да те лъжем денем и нощем за всичко по две съвсем очевидни причини. Защото сме шинги. Или защото мислим, че им служиш.

В стаята се възцари мълчание.

— Бих могъл да им служа без да го зная… — промълви Фалк, забил поглед в пода.

— Напълно възможно — кимна Старейшината. — Помисли върху това, Фалк. От нашите Меток винаги е твърдял, че умът ти е бил програмиран. Но въпреки това дори той не те е лъгал. Нито веднъж. Никой от нас не го е правил съзнателно. Още преди хиляда години Речния Поет е казал: „…в правдата се крие мъжеството…“ — Зов произнесе тази строфа с глас на опитен рецитатор, но после се засмя. — С раздвоен език, като всички поети. Е, добре, Фалк, вече знаеш всички факти и истини. Но може би не всички предположения и легендите, разни такива неща, дето вървят преди фактите…

— На тях кой ще ме научи?

— Ние не можем. Научихме те да познаваш света такъв, какъвто го знаем ние — а той за теб може да е чужд свят. Направихме те отново човек, но никога няма да ти върнем детството. Всеки го има само веднъж…

— И без това между вас се чувствам като дете — тросна се малко ядосано Фалк.

— Не си дете. Ти си зрял и опитен мъж. Ти си инвалид, защото детето в теб го няма, откъснат си от своите корени, от първоизточника си. Нима би могъл да кажеш, че това тук е твоят дом?

— Не — отвърна Фалк като потрепна. Но после добави: — Макар да бях щастлив тук.

Старейшината замълча, колкото да си поеме дъх и пак се върна към въпросите.

— Мислиш ли, че животът ни тук е добър и че пътят, който следваме, е достоен за човеците?

— Да.

— Друго ще те питам. Кои са враговете ни?

— Шингите.

— Защо?

— Защото те унищожиха Вселенския съюз, отнеха на хората свободата и правото на избор, унищожиха всички човешки достижения, заличиха архивите ни и преустановиха еволюцията на расата. Те са тирани и лъжци.

— Но те не ни пречат да водим достойно съществуване тук.

— Ние сме в нелегалност — скрити далеч от погледите им. Стига само да опитаме да построим някоя от великите машини, да се събираме на големи групи, или да основем градове и те ще проникнат сред нас, за да саботират работата ни и да ни разпръснат. Повтарям онова, което съм научил от вас и в което вярвам, старейшино!

— Зная. Чудех се, дали зад фактите не си доловил… легендата, предположенията, надеждите…

Фалк не отговори.

— Ние се крием от шингите. Но се крием също и от онова, което сме били. Разбираш ли ме, Фалк? Живеем добре в нашите Къщи — достатъчно добре. Но позволяваме да ни управлява страхът. Било е време, когато сме летели с кораби между звездите, а сега не смеем да се отдалечим на повече от стотина мили от домовете си. Съхраняваме не повече от зрънце познание и не правим нищо с него. А някога сме го използвали за да плетем шевицата на живота върху мрака и хаоса. Да отправяме предизвикателства към обкръжаващия ни свят. И да го покоряваме.

След още една, по-продължителна пауза, Зов продължи, загледан в чистото ноемврийско небе:

— Представи си всички тези светове, обитавани от най-различни хора и чудовища, съзвездията в техните небеса, градовете, които са строяли, песните и обичаите им. И всичко това е загубено, поне за нас, толкова безвъзвратно загубено, колкото твоето детство. Какво всъщност знаем за епохата на нашето величие? Няколко имена на светове и герои, засъхнала утайка от факти, които се опитваме да сглобим в история. Законът на шингите забранява убийствата, но те самите убиват познанието, изгарят книгите, и което е още по-лошо, фалшифицират малкото, което остава непокътнато. Благодарение на тях Лъжата се прокрадна между нас и остана завинаги. В нищо вече не сме сигурни и най-вече в онова, което знаем за Епохата на Съюза — колко ли документи са били фалшифицирани? Едно искам да запомниш от мен — шингите са наши заклети врагове. Не е трудно да живееш с мисълта, че не съществуват, или са недостижимо далеч — най-много да чуеш някоя от въздушните им коли докато цепи простора. Тук, в Гората, те не ни закачат и може би е така навсякъде по Земята — кой може да каже. Ще ни оставят да си живуркаме докато сме съгласни да не напускаме тази клетка на невежеството и пущинаците и скланяме покорно глава всеки път, когато прелитат над нас. Но те ни нямат доверие. И как биха ни имали, дори след хиляда и двеста години? Те не знаят какво е това доверие, защото не познават истината. Не зачитат никакви договори, нарушават всички обещания, съдят както им е угодно, предават, когато им е изгодно и лъжат неизчерпаемо. В някои летописи от времето на Разпадането на Съюза се говори, че могат дори да лъжат в мислите си. Именно Лъжата доведе до разгрома на Съюза и ни превърна в роби на шингите. Запомни го, Фалк. Никога не приемай за чиста монета онова, което ти казват Враговете.

— Ще го запомня, старейшино, ако някога ги срещна.

— Няма да ги срещнеш никога, освен ако не отидеш сам при тях.

На лицето на Фалк се изписа тревога. Изглежда бяха стигнали до главната тема на разговора.

— Искаш да кажеш, че ще напусна Къщата — рече той.

— Ти сам си мислил за това.

— Така е, наистина. Но не виждам как ще стане. Искам да живея тук. Парт и аз…

Той се поколеба и Зов побърза да се намеси, настоятелен и предпазлив.

— Уважавам чувствата между теб и Парт и споделям радостта ви. Но ти се отби при нас по пътя за някъде другаде, Фалк. Посрещнахме те и те приехме като свой. Връзката ти с дъщеря ми се оказа безплодна, но въпреки това аз я одобрявам. И все пак вярвам дълбоко, че тайнството на твоето съществуване и появата ти тук имат голямо значение и че не бива да бъдат зачерквани с лека ръка, че трябва да продължиш пътя си, защото те чака още работа…

— Каква работа? Кой може да ми каже?

— Работата, която не ни позволяват да вършим, а на теб са отнели. Ще го узнаеш от шингите — бъди сигурен в това.

В гласа на Зов се долавяше неприкрита горчивина, каквато Фалк не бе забелязвал никога досега.

— Да не искаш да кажеш, че ще узная истината от онези, които познават единствено лъжата? И как ще разбера какво търся, дори когато го открия?

Зов замълча и сетне произнесе с обичайното си самообладание:

— Ще ми се да вярвам, синко, че в теб лежи някаква надежда за човека. Не мога толкова лесно да изоставя тази надежда. Но само ти можеш да търсиш своята истина и ако ти се струва, че пътят ти свършва тук, може би това е твоята истина.

— Ако си тръгна — произнесе неочаквано Фалк, — ще пуснеш ли Парт да дойде с мен?

— Не, сине мой.

От градината ехтеше жизнерадостна детска песен — четиригодишният син на Гарра подскачаше радостно сред треволяка и се дереше с цяло гърло. Високо в небето една след друга се плъзгаха V-образните ята на мигриращите птици, насочени с острото на юг.

— Бяхме се уговорили с Меток и Търо да отскочим до Търовия дом за да му вземем невеста — подхвърли Фалк. — Смятахме да потеглим при първа възможност — преди да се е развалило времето. Ако ще вървя, смятам да мина покрай Рансифеловата Къща.

— През зимата?

— Чух, че на запад от Рансифел имало и други къщи, където да поискам подслон и храна.

Нито каза, нито Зов попита защо смята да поеме тъкмо на запад.

— Може и да е така, не зная. Нямам представа дали ще се съгласят да приютят непознати. Но тръгнеш ли, ще бъдеш сам — трябва да бъдеш сам. Вън от тази Къща, по цялата земна повърхност за теб няма да има безопасно място.

Говореше, както винаги, съвършената истина… и заплащаше цената за това усилие с невероятно самообладание и болка.

— Зная го, старейшино — кимна припряно Фалк. — Не за безопасността ще ми е мъчно…

— Ще ти кажа какво мисля за теб. Мисля, че ти не си бил роден на Земята и че си дошъл тук от някой изгубен свят. Появил си се — първият Пришълец след толкова много години — за да ни донесеш някаква вест или знак. Ала шингите са ти запушили устата, е сетне са те прогонили в гората, за да не ги обвинят, че те са те убили. След това дойде при нас. Ако си тръгнеш, ще тъгувам и ще се боя за теб, защото зная колко си самотен. Но също така ще се надявам — заради теб и заради всички нас! Защото ако наистина носиш в себе си думи, предназначени за човечеството, рано или късно ще си ги спомниш. Трябва да има някаква надежда, или поне знак — не може вечно да живеем така.

— Ами ако расата ми не е била в приятелски отношения с човечеството? — попита Фалк като вторачи жълтите си очи в Зов. — Кой знае за какво са ме пратили тук?

— Ще откриеш тези, които го знаят. А след това ще го направиш. Не се боя от теб. Дори и да служиш на Враговете, значи и ние им служим — тогава всичко е загубено и няма какво повече да се губи. Ако пък не, следователно в теб е скрито онова, което всички ние — човеците — сме изгубили: своята съдба. Тръгнем ли след теб тогава, може би ще ни дариш всички с надежда…

Загрузка...