Градът на илюзиите

7

Слънце, подобно на око на дракон, жълто-оранжево, като опалова огърлица със седем блестящи висулки, следващи лениво своите орбити.

Шейсет земни години били нужни на зелената трета планета, за да завърши своя кръг: „Щастливец е онзи, който доживее своята втора пролет“ — преведе Ори една пословица от този свят. Зимите в северното полукълбо, наклонено от ъгъла на еклиптиката обратно на слънцето, когато планетата е в най-далечната си точка, били студени, тъмни и страшни; летата сякаш били безкрайни, защото изминавал половин човешки живот, докато ги смени есента. Огромни приливни вълни, командвани от гигантската луна на планетата, се вдигали над океанската шир и по четиристотин дни опустошавали сушата далеч навътре. Земната кора се пропуквала от честите трусове, вулканични изригвания и движещи се растения. Това бил свят на чудесата — животните огласяли просторите със своите песни, а човеците строяли изящни градове. Ала преди двадесет години в тази почти приказна страна се приземил кораб от далечния космос. Двадесет гигантски години — допълни веднага Ори — които се равняват на хиляда и двеста Земни.

Колонисти и пратеници на Вселенския съюз, хората от този кораб били посветили живота и работата си на новооткритата планета, крайно отдалечена от древните централни планети на Съюза, надявайки се някой ден да въведат местните разумни същества във Вселенския съюз и да ги превърнат в свои съюзници през Надвисналата война. Такава била политиката, която следвал Съюзът от много поколения насам, когато пристигнали първите съобщения отвъд Хайдес за грамадна вълна завоеватели, които се придвижвали от свят на свят, от век на век, все по-близо и по-близо до разпиления из космоса куп от осемдесет планети, които толкова гордо наричали организацията си Вселенски съюз. Тера, една от граничните планети в Съюза и най-близка до новооткритата Уеръл, осигурила всички колонисти за този първи полет. Трябвало да последват и други кораби, ала повече не се появил нито един: Войната ги изпреварила.

Единственото средство за връзка на колонистите със Земята, с Първичния свят Давенант и с останалите светове от Съюза, бил ансибълът, мигновеният предавател на борда на кораба. Нито един кораб — направи кратко отклонение Ори — не може да лети със скорост, по голяма от тази на светлината. Тук Фалк възрази. Вярно, кимна Ори, някои бойни кораби били построени на принципа на ансибъла, но те били само напълно автоматизирани машини за унищожение, невероятно скъпи и непригодни да носят на борда си екипаж. Както тогава, така и сега, скоростта на светлината със своето скъсяващо времето действие, е непреодолима бариера за придвижването на човека. По тази причина колонистите на Уеръл се оказали безкрайно далеч от своя роден свят и можели да разчитат единствено на ансибъла за новини. Едва били прекарали пет години на новата планета, когато пристигнало съобщение за появата на Враговете и веднага след това последвали серия противоречиви, объркани и неясни послания, а сетне настъпила тишина. Близо една трета от колонистите решили да се качат на кораба и да преодолеят обратно бездната, която ги деляла от Земята, за да се присъединят към своя народ. Другите останали на Уеръл, като доброволни изгнаници. Осъзнавали, че през целия си живот няма да узнаят какво е станало с родната им планета и Съюза, към който принадлежали, кои и какви са Враговете и дали не са надвили в двубоя със Съюза. Били напълно изолирани, без кораб и средство за връзка, малка колония, заобиколена от любопитни, но враждебно настроени Високо Разумни Същества от по-ниска култура, но с разум, равен на техния. Чакали, после чакали синовете им, докато звездите отгоре ги наблюдавали мълчаливо. Нито кораб, нито вест. Вероятно техният звездолет бил унищожен, а сведенията за планетата — изгубени. Сред всичките тези безбройни звезди оранжевото слънце било забравено.

А колонията разцъфтявала, заемала все по-голяма площ и скоро край нея се оформил красив град, който нарекли Алтера. После, след още няколко години — тук Ори спря и се поправи: „Близо шест века земно време. Беше, мисля, Десетата година от Колонията. Тъкмо започнах да уча история, но татко и… и вие, преч Рамарен, често ми разказвахте за епохата преди Пътешествието…“ След първите няколкостотин години в колонията настъпили тежки времена. Малко деца се зачевали, още по-малко се раждали живи. Тук момчето отново направи пауза, въздъхна и накрая поясни: "Помня, веднъж ми разказвахте, че алтераните не знаят каква е причината. Смятали, че се крие в някакъв страничен и неизяснен ефект при оплождането. Тукашните Господари мислят, че става дума за несъвместимост между човешкия организъм и условията на чуждата планета. С помощта на генетично инженерство могат да се избегнат затрудненията при оплождането, но полученото потомство също ще бъде безплодно. Така или иначе, не зная каква е била съдбата на алтераните — тогава бях съвсем малко момче и за света научих от вашите разкази — помня, че понякога спорихте за селекция, за смесване с туземците… Както и да е, колонията почти била заплашена от пълно изчезване, когато малцината оцелели най-сетне успели да сключат съюз с местния уерилиански народ — теварите. Прекарали зимата заедно, а когато настъпил сезонът на пролетното размножаване открили, че тевари и алтерани могат да създават поколение. Достатъчно на брой, за да бъде създадена нова хибридна раса. Господарите тук смятат, че това е невъзможно. Но аз помня, че вие ми разказвахте за това. — Момчето го погледна обезпокоено и смутено.

— Ние потомци на тази раса ли сме?

— Вие сте потомък на Алтера Агат, същият, който превел колонията през Зимата на Десетата година. За Агат сме учили още в училище. Това е и вашето име, преч Рамарен — Агад от Чарен. Аз не съм от вашия род, но моята пра-прабаба била от семейството на Есми от Кио — това е алтеранско име. Разбира се в едно демократично общество като земното тези различия нямат съществено значение, нали? — Лицето на Ори отново придоби обезпокоен вид, очевидно в душата му се зараждаше някакъв конфликт. Фалк пое инициативата в свои ръце и се постара да го върне към историята на Уеръл, попълвайки с предположения и собствени разсъждения неясните места в разказа на момчето.

Новото смесено поколение, носещо белезите и на двете култури процъфтявало в годините след Десетата Зима. Населението на малките градчета рязко нараснало, скоро континентът бил пресечен от многобройни и оживени търговски пътища. След още няколко поколения вълната на културата достигнала далечните брегове на южния континент, където проблемите с оцеляването през зимата не били толкова тежки. Броят на населението растял, науката и техниката се развивали с бързи темпове, подкрепяни и насочвани в необходимата посока от Книгите на Алтера, корабната библиотека, чийто отпърво неразгадани тайнства се топели с всеки изминат ден, докато далечните потомци на колонистите възвръщали отдавна загубените знания. Поколения преди тях тези книги били грижливо пазени и препечатвани, а езикът, на който били написани — галактика — се предавал от баща на син като най-скъпа реликва. Настъпила златната епоха, първите летателни апарати излезли на орбита, достигнали луната и близките планети, долу на планетата се възцарило всеобщо благоденствие и тогава, със съвместното усилие на всички народности, бил построен първият звездолет.

Звездолетът, наречен „Алтера“, напуснал Уеръл осемнадесет и половина години след приземяването на първия земен кораб: хиляда и двеста години земно време. Екипажът му нямал представа какво ще завари на Земята. На Уеръл все още не били преоткрити принципите на ансибълната връзка, а радиосигнали не посмели да изпратят, за да не издадат местонахождението си на някой враждебен свят, завладян от Враговете, заплашвали някога Съюза. Единственият начин да се сдобият с достоверна информация оставал да се изпратят хора до там и обратно, хора, които да пресекат дългата нощ до древния дом на алтераните.

— И колко дълго продължи пътуването?

— Повече от две уерълиански години — може би сто и тридесет или четиридесет светлинни години — тогава бях съвсем малко момче, преч Рамарен и не всичко ми беше съвсем ясно…

Фалк не разбираше защо Ори трябва да се притеснява от невежеството си, по-странното бе, че момчето изглеждаше на не повече от петнадесет-шестнадесет години, а твърдеше, че живяло повече от сто и петдесет години. А той самият?

„Алтера“, продължи Ори, излетяла от една база близо до стария крайбрежен град Тевар, с предварително зададени координати за полет до Земята. На борда й имало деветнадесет членен екипаж — мъже, жени и деца, повечето от смесено потомство, но имало и преки наследници на първите колонисти: съставът бил подбран от Хармоничния Съвет на империята според доста строги изисквания относно личните качества на отделните членове — интелигентност, решителност, храброст, великодушие и арлеш.

— За последното не зная точната дума на галактика. Арлеш е… арлеш — Ори се засмя непринудено. — Рейл е… да вършиш онова, което трябва, като да учиш различни неща в училище, или като река, която следва своето корито, а арлеш произлиза от рейл.

— Дао? — попита Фалк, но Ори не познаваше Старите Човешки Завети.

— Какво стана с кораба? Какво стана с останалите седемнадесет души от екипажа?

— Нападнаха ни при Бариерата. Шингите се добраха до нас едва след като „Алтера“ беше разрушен и нападателите се бяха разпръснали. Били са бунтовници, с планетолети. Шингите успяха да спасят само мен. Не знаеха дали останалите са били избити, или отведени с нападателите. Продължаваха да търсят навсякъде из планетата и преди около година научиха за някакъв мъж, който живеел в Източната Гора — според слуха можеше да е един от нашите…

— А ти какво помниш от всичко това — атаката и прочие?

— Нищо. Нали знаете какви последствия има полетът при околосветлинни скорости…

— Зная, че за хората на борда на кораба, времето е спряло. Но нямам представа как се чувстват.

— Ами, моите спомени също не са кой знае колко ясни. Бях съвсем малко момче, на девет години, според земните представи. Честно казано едва ли някой си припомня онези дни. Губи се връзката между събитията. Иначе виждаш и чуваш добре, само дето не разбираш смисъла на онова, което става… наистина ми е трудно да го обясня. Ужасно усещане, прилича на кошмарен сън. При навлизане в нормалния космос има един етап, който Господарите наричат Бариера, тогава всички пътници губят съзнание, освен ако не са подготвени за това. Нашият кораб не беше. Никой от нас не беше дошъл в съзнание, когато е започнала атаката и затова няма как да си спомнят — също както и вие, преч Рамарен. Когато дойдох на себе си, вече бях на борда на шингите.

— Защо са позволили да полети едно малко момче като теб?

— Баща ми беше капитан на експедицията. Майка ми също беше на борда. Сам знаете защо, перч Рамарен — дори да се върнем някога, всички наши близки отдавна ще са измрели. Но това вече няма значение — моите родители също са мъртви. Освен ако не ги е сполетяла вашата съдба… тогава и да се срещнем, няма да ме познаят…

— Каква беше моята роля в експедицията?

— Вие бяхте нашият навигатор.

Последното накара Фалк да се усмихне иронично, но Ори продължи, без да го забележи, в типичния си малко наивен стил.

— Това означава разбира се, че вие определяхте маршрута на кораба и задавахте предварителните координати. Зная, че на Келши сте бил един от най-известните и уважавани математици. Всички, с изключение на моя баща, Хар Уедън, се обръщаха с почтителното „преч“ към вас. Вие сте от Осми ранг, преч Рамарен! Помните ли… поне нещичко…?

Фалк поклати глава.

— Не мога да повярвам, че не помните, освен когато правите така.

— Когато клатя глава ли?

— На Уеръл свиваме рамене за „не“. Ето така.

Фалк почти бе запленен от простодушния наивитет на момчето. Опита се да свие рамене като него и за миг му се стори, че в жеста има нещо познато, но не знаеше дали са се обадили старите навици, или е самовнушение. Усмихна се и лицето на Ори веднага се разведри.

— Толкова приличате на себе си, преч Рамарен, и същевременно сте така различен! Простете ми. Какво са ви направили, за да забравите всичко?

— Разрушили са ме. Всъщност и сега съм си аз. Аз съм човекът, когото познавам. Аз съм Фалк… — Той притисна слепоочията си с длани. Ори го гледаше сконфузено. Не смееше да заговори. Около тях сияеше прохладният, безмълвен въздух на стаята, по западната стена трепкаха лъчите на залязващото слънце.

— А тук как се отнасят с теб?

— Господарите настояват винаги да нося със себе си комуникатор, когато отлитам нанякъде с колата. — Ори докосна гривната на лявата си китка, която на пръв поглед приличаше на най-обикновена златна верижка. — Казват, че е опасно да се скиташ сред диваците.

— Но инак можеш да отидеш където пожелаеш, така ли?

— Да, разбира се. Вашата стая е съвсем като моята — тя е от другата страна на каньона. — Ори отново имаше озадачен вид. — Тук не сме сред врагове, преч Рамарен — добави накрая той.

— Така ли? И къде са нашите врагове?

— Ами… отвън… там, откъдето дойдохте…

Двамата размениха еднакво объркани погледи.

— Ти смяташ, че нашите врагове са хората — земяните, човешките същества. Мислиш, че именно те са разрушили ума ми, така ли?

— Кой друг? — попита изплашено Ори.

— Пришълците… Враговете… шингите!

— Но… — момчето преглътна болезнено, сякаш едва сега бе осъзнало размерите на объркването, царящо в ума на неговия някогашен учител. — Никога не сме имали Врагове. Никога не е имало Война.

Стените на стаята почти забележимо потрепериха и миг по-късно се разнесе нисък, вибриращ глас: „Среща на съвета.“ Цепнатината в стената се разшири и през отвора в стаята прекрачи облечена в дълга тога фигура, с черна, покрита с орнаменти перука. Лицето, което принадлежеше на около четиридесет годишен мъж, бе покрито с дебел слой грим, а веждите бяха гладко избръснати и изрисувани в черно. Ори скочи чевръсто от фотьойла, поклони се и прошепна: „Господарю Абундибот“.

— Хар Ори — отвърна мъжът на поздрава също шепнешком, после се извърна към Фалк. — Агад Рамарен. Добре дошъл сред нас. Свикана е среща на Земния съвет, където ще отговорим на всички ваши въпроси и ще обсъдим желанията ви. Погледнете, моля… — Влезлият все още стоеше пред вратата, без да приближава към двамата уерълианци. Беше обкръжен с някаква властна атмосфера на спотаена сила. Държеше се така, сякаш между тях съществува невидима пропаст. Съвсем кратко време тримата останаха неподвижни, сетне Фалк проследи погледа на другия и забеляза, че вътрешната стена на стаята е придобила мътноват оттенък, сякаш беше някакво зеленикаво желе, в което едва забележимо трепкаха и изчезваха линии и форми. Постепенно изображението стана съвсем ясно и Фалк усети, че дъхът му секва. Първото, което се появи, бе десетократно уголеменото лице на Естрел. Очите й се втренчиха в неговите със съжаление и състрадание.

„Аз съм Стрела Сиобелбел. — Устните на изображението се раздвижиха, но гласът не идваше от същата посока, а сякаш извираше от повърхността на стената и караше въздуха в стаята да трепти. — Бях изпратена да доведа в Града един от членовете на Уерълската Експедиция, за когото получихме сведения, че живеел в Източната част на Първи континент.“

Лицето й се стопи, заменено от това на Фалк.

„Хар Ори познава ли тази личност?“ — разнесе се непознат глас.

Докато Ори отговаряше, на екрана се появи неговият образ.

"Това е Агад Рамарен, навигаторът на „Алтера“.

Лицето на момчето на свой ред избледня, този път екрана остана пуст, докато зад него се чуваше шепот от много гласове, като кратко но възбудено съвещание между духове, разговарящи на непознат език. Това бе начинът, по който шингите провеждаха своя Съвет: всеки в стаята си, свързани единствено с тези шепнещи гласове. Докато неразбираемите въпроси и отговори се редяха, Фалк промърмори на Ори:

— Разбираш ли езика им?

— Не, преч Рамарен. Винаги са разговаряли на галактика с мен.

— Защо говорят така, вместо да се срещнат лице в лице?

— Защото са много — Господарят Абундибот веднъж ми каза, че Съветът наброявал няколко хиляди члена, разпръснати по цялата територия на Земята — въпреки, че Ес Ток е единственият град. В момента говори Кен Кеняк.

Ромонът на безтелесните гласове бе утихнал и на екрана се бе появило ново лице — мъжко, с мъртвешки бледа кожа и светли очи.

„Агад Рамарен, бяхме свикани на съвещание за да изслушаме намеренията ви относно успешното завършване на мисията, с която сте бил изпратен тук, на Земята и завръщането ви у дома — стига да го желаете. Господарят Абундибот ще се обърне към вас чрез мисловна реч“.

Стената внезапно засия, после възвърна първоначалната си прозрачност. Високият мъж зад нея бе втренчил нетрепващ поглед във Фалк. Устните му не помръдваха, но Фалк чуваше думите му съвсем ясно. Не можеше да повярва, че му говорят с езика на мисълта, ала друго обяснение нямаше. Това бе глас лишен от всякаква емоционална окраска и тембър, чист и ясен тон, музика на мисълта, разум разговарящ с разум.

„Използвам мисловната реч за да се уверите, че говорим само истината. Защото не е вярно онова, което твърдят другите — че ние, които наричаме себе си шинги, умеем да скриваме или извъртаме истината при паравербалната реч. Лъжата, която хората ни приписват, е сама по себе си лъжа. Но ако пожелаете да разговаряме гласно, веднага ще се съобразим с това.“

— Не владея мисловната реч — произнесе Фалк след известна пауза. Гласът му прозвуча дрезгаво. — Но мога да чувам онова, което ми казвате. Освен това, не съм настоявал за истината. Кой съм аз, че да питам за нея? Все пак, готов съм да ви изслушам.

Младият Ори го погледна втрещено. Нищо не се изписа върху лицето на Абундибот. Изглежда той достигаше едновременно Фалк и Ори — доста рядко умение, доколкото можеше да прецени Фалк — защото и Ори бе изслушал паравербалното му обръщение.

„Умът ви е опустошен от човеци, които са ви научили на онова, което според тях е трябвало да знаете — и да вярвате. Това е причината, поради която ни нямате доверие. Бояхме се, че ще бъде така. Но питайте каквото искате, Агад Рамарен от Уеръл — ние ще ви отговорим с истината.“

— Колко дълго съм тук?

— Шест дни.

— Защо в началото бях упоен, защо ме докарахте тук с измама?

— Опитвахме се да възстановим паметта ви. Не успяхме.

„Не им вярвай, не им вярвай“ — повтаряше си Фалк. Предполагаше, че шингите четат свободно мислите му, но не знаеше как да ги скрива. Това нямаше значение. Не му оставаше друго, освен да играе играта по техните правила, въпреки че именно те създаваха правилата. Единственото му оръжие си оставаше честността. Беше се вкопчил като удавник във вярата, че честният човек не може да бъде измамен и че истината — ако играта бъде изиграна до край — ще го отведе пак до истина.

— Кажете ми защо според вас трябва да ви се доверявам — каза той.

Отговорът отново дойде на мисловна реч, приличаща на чист и ясен, създаден от електронни инструменти музикален тон. Абундибот и Ори стояха съвършено неподвижно, като фигурки върху шахматна дъска.

"Ние, които познавате като шинги, сме хора. Ние сме земяни, родени на Земята от земна плът, от каквато е бил и вашият прародител Джейкъб Агад от Първата колония на Уеръл. Историята, която познавате, ви е разказвана и предавана от поколение на поколение, след основаването на Колонията на Уеръл. Сега ние — плът от вашата плът — ще ви разкажем онова, което знаем.

Никакви Врагове не са идвали от далечните звезди за да нападат световете от Вселенския съюз. Съюзът е бил разрушен от революция, гражданска война, от собственото си разпадане, от настъпилата епоха на милитаризъм и деспотизъм. На всички светове избухнали размирици, бунтове и въстания, а от Първичния свят били изпратени наказателни отреди, които оставяли след себе си само изгорена земя и черен пясък. Никой вече не дръзвал да изпраща звездолети към неизвестното бъдеще: само СС1-кораби, кораби-ракети и планетарни ускорители. Земята не била унищожена, но във войната загинало половината от населението й, разрушени били всички градове, корабите й, ансибълите, архивите — цялата човешка култура. Всичко това станало само за две години война между лоялистите и бунтовниците, едните и другите въоръжени с неописуемо мощни оръжия, създадени за борба с очакваното нашествие от пришълци.

И тогава група отчаяни мъже, които се озовали в изгодна стратегическа позиция, но си давали сметка, че рано или късно могат да бъдат свалени от власт с контрареволюция и че след това разрухата ще бъде неизбежна и невъзвратима, изобретили ново оръжие. Те започнали да лъжат. Измислили си ново название, създали свой език и започнали да разпространяват слухове за далечния свят, от който били дошли, а после се постарали както сред техните редове, така и сред редиците на лоялистите да се разпространи мълвата, че на Земята били пристигнали Враговете. Така цялата вина за избухналата гражданска война била стоварена върху пришълците. Враговете, твърдели те, били проникнали навсякъде, унищожили Вселенския съюз и поставили Земята под своя власт, Враговете и само Враговете имали сили и възможности да спрат войната. Всичко това постигнали благодарение на собственото си, зловещо изобретение: умението да се лъже по мисловен път.

Хората повярвали на слуховете. Приемали с готовност това обяснение, защото били уморени от дългите сражения, изтормозени и объркани. Светът, който познавали, бил в руини и те с готовност склонили глава пред този нов противник, за който поне вярвали, че е непобедим и владее свръхестествени сили. От тогава заживели в мир.

Тук, в Ес Ток, често разказваме една легенда, в която се казва, че в началото Създателят произнесъл една голяма лъжа. Защото се казва, че нямало нищо, а Създателят проговорил и рекъл: „Аз съществувам“. Какво означава това — след като Божията лъжа се превърнала в Божия истина, изведнъж вселената започнала своето съществуване…

Щом мирното съществуване между хората зависело само от лъжата, тези, които го осъзнали, били готови да поддържат тази лъжа. И тъй като вече бил разпространен слухът, че Враговете са слезли на Земята и я управляват, ние започнахме да се наричаме Враговете и да управляваме. Не чухме нито един глас на съмнение, нито ни заплашваше някакво разкритие — отдавна световете на Съюза бяха изгубили връзка по между си, епохата на междузвездните полети бе отминала безвъзвратно, макар да се случваше веднъж на стотина години в околоземното пространство да се появи някой кораб като вашия. Ала бунтовниците продължаваха да се крият от нас и вероятно някоя такава група е нападнала вашия кораб при Бариерата. Полагаме неимоверни усилия да открием тези последни останки на потушената война, да ги унищожим, или приобщим към царящия мир, но невинаги успяваме. Веднъж създали една толкова голяма лъжа, ние трябва да я поддържаме с нови. Известен ви е законът, който ние — хора, сред хората — сме наложили със сила: единственият закон, изкован през най-тежките дни от съществуването на човека.

Ярката, лишена от тоналност мисловна реч внезапно бе прекратена: сякаш някой бе изгасил осветлението. В последвалата тишина, която наподобяваше мрак, младият Ори прошепна тихо: „Благоговение пред живота.“

Отново настъпи тишина. Фалк стоеше неподвижно, опитвайки се да скрие обърканите си мисли. Не беше ли станал жертва на поредната измама? Наистина ли човечеството нямаше свой Враг?

— Ако тази история е истинската — произнесе накрая той, — защо не я разкажете и на другите хора?

„Ние сме хората — разнесе се телепатичният отговор. — Съществуват десетки хиляди като нас, които знаят истината. Ние сме тези, които владеят силата и знанието и ги използват, за да запазват мира. Епохите на мрак и невежество следват една след друга, тази сега е една от тях, човечеството неведнъж е изпускало демона от бутилката. Сега ние сме в ролята на този демон в техните легенди. Когато започнат да заместват легендите с логика, ние ще им помогнем и те ще узнаят истината.“

— Защо ми казахте всичко това?

„Заради истината и заради вас.“

— Кой съм аз, та да заслужавам истината? — повтори студено Фалк, впил настойчив поглед в лицето на Абундибот.

„Вие сте пратеник на един забравен свят, колония, чийто координати са били изгубени през Размирните години. Дошъл сте на Земята, а ние, нейните Господари, не съумяхме да ви защитим. За нас това е срамно и тъжно. Тези, които ви нападнаха, също са земни жители — те са избили останалите членове на екипажа, или са разрушили мозъците им. Били са бунтовници от Трети континент, който нито е толкова примитивен, нито така рядко заселен, както е континентът, на който сме сега — Първи континент. Използвали са откраднати междупланетни летателни средства, предполагайки че звездолетът принадлежи на «шингите» и затова са го нападнали без никакво предупреждение. Щяхме да го предотвратим, ако бяхме малко по-добре подготвени. Дължим извинения на вас и всички останали.“

— През всичките тези години те положиха неимоверни усилия за да ви открият — добави ентусиазирано Ори. Очевидно му се щеше Фалк час по-скоро да повярва в тази история, да я приеме за чиста монета. И тогава — какво очакваха от него?

— Опитали сте се да възстановите паметта ми? — рече Фалк. — Защо?

„Нали затова дойдохте тук — за да откриете себе се.“

— Така е. Но аз… — Не знаеше какво точно иска да попита, все още нито вярваше, нито не вярваше в онова, което му бяха казали. Не намираше солидна почва, върху която да започне да гради представите си. Недопустимо бе Зов и останалите да са го мамили през всичките години, които преживя с тях, но напълно възможно бе те самите да са били жертва на илюзия и погрешна представа за света. Изпитваше подозрения към онова, което му разкри Абундибот, ала повечето сведения бе получил по мисловен път, където лъжата и измамата бяха изключени — всъщност дали наистина бяха изключени? Можеш ли да повярваш на лъжец, който твърди, че лъже? Фалк отпусна безпомощно рамене, погледна отново към Абундибот и рече:

— Моля ви, не се обръщайте мислено към мен. Аз… бих предпочел да чувам гласа ви. Одеве струва ми се споменахте, че не сте в състояние да възстановите паметта ми.

Гласът на Абундибот прозвуча странно, ниски, шептящи тонове на галактика, след плавната и гладка мисловна реч.

— Не и със средствата, които приложихме.

— А с други средства?

— Не е изключено. Предполагахме, че ви е бил поставен парахипнотичен блок. Оказа се, че се касае за пълно разрушаване на предишната памет. Не знаехме откъде бунтовниците са научили тази техника, тъй като я пазим в тайна. Още по-дълбока тайна е фактът, че дори разрушеният ум може да бъда възстановен. — За миг на лицето на говорещия се мярна тъжна усмивка. — Смятаме, че бихме могли да помогнем на ума ви да възстанови загубеното с помощта на свръхмощен психокомпютър. Това обаче би означавало временно или пълно блокиране на заместващото съзнание и по тази причина не бихме желали да продължим без вашето съгласие.

Заместващото съзнание… Какво всъщност искаха да кажат с това?

Фалк усети, че го побиват студени тръпки.

— Да не искате да кажете — попита той, — че за да си припомня кой съм бил, ще трябва да забравя… кой съм в момента?

— Точно това, за съжаление. Сигурен съм обаче, ще се съгласите, че загубата на памет с неколкогодишна давност не е твърде висока цена за възстановяването на ум като вашия и разбира се за възможността да завършите великата мисия, в името на която сте пресекли огромно разстояние сред звездите и да се завърнете у дома с информацията, която там все още чакат с нетърпение.

— „Възможността да завърша…“? — повтори смутено Фалк, замислен на думите, които Абундибот произнасяше също толкова плавно и уверено, както и докато използваше мисловната реч. Той потърси с поглед Ори, сякаш чакаше помощ или пояснение от него. — Искате да кажете, че сте готов да ме изпратите… да ни изпратите обратно на планетата, от която съм дошъл?

— Да ви предоставим звездолет за обратния полет до Уеръл за нас ще бъде чест и същевременно възможност да поправим злото, което неволно сме ви сторили с бездействието си.

— Моят дом е Земята — произнесе с неочаквана ярост Фалк. Абундибот притихна. След около минута момчето заговори:

— А моят дом е Уеръл, преч Рамарен. Без вашата помощ не мога да се завърна там.

— Защо да не можеш?

— Защото не зная къде е. Когато потегляхме бях малко дете. Нашият кораб беше унищожен заедно с навигационния компютър и всичко останало по време на атаката. Не съм в състояние да изчисля обратния курс!

— Но нали тези хора разполагат със звездолети и маршрутни компютри! За какво говориш? Единственото, което трябва да знаеш е коя е звездата, около която кръжи Уеръл.

— Но аз не зная коя е тя.

— Глупости… — завъртя глава Фалк, подтикван от безпричинния си гняв. Абундибот вдигна ръка и му даде знак, че иска да говори.

— Оставете на момчето да ви обясни, Агад Рамарен — прошепна той.

— Какво да ми обясни — че не знае името на слънцето, край което е неговата планета?

— Истина е, преч Рамарен — намеси се развълнувано Ори. — Ако вие бяхте… бяхте самият себе си, нямаше да е нужно да ви убеждавам. Когато потегляхме бях едва в деветата си лунна фаза — това се равнява на Първо ниво. Нивата… Добре, ще почна отдалеч. Нашата цивилизация се различава от всичко, което познавате тук. Като я преценявам сега, в светлината на всичко, което са ме учили Господарите и като я сравнявам с тяхното демократично общество, склонен съм да призная, че всъщност сме били доста изостанали. Както и да е — съществуват Нива, които пресичат всички Ордени и Рангове и изграждат Основната Хармония на… пречнова… Не зная как да го кажа на галактика. Това е нещо като познание. Та значи, аз бях на Първо ниво, нивото на което са всички деца, а вие притежавахте Осми Ранг или Орден. Всяко ниво е свързано с информация, която трябва да знаете и с неща, които не ви казват, защото няма да ги разберете, докато не узреете за тях. Под седмо ниво — доколкото ми е известно — никой не знае Истинското Име на Света и Истинското Име на Слънцето — за нас те са само „светът“ — Уеръл и „слънцето“ — прахан. Истинските Имена са техните древни имена — има ги в Осмите Анали на Книгата на Алтера, архивите на Колонията. Написани са на галактика, така че ще бъдат напълно понятни за Господарите на Земята. Но аз не мога да им ги кажа, защото не ги знам, всичко, което помня са думите „слънце“ и „свят“, а те не ще ми помогнат да се завърна у дома — нито на вас, докато не си припомните онова, което сте знаели! Кое е истинското име на слънцето? На нашия свят? Моля ви, преч Рамарен, позволете им да ви възвърнат изгубената памет! Разбирате ли сега колко е важно?

— Като през стъкло — произнесе Фалк, — …помътняло.

И с тези думи от Йеховския Завет изведнъж той си припомни, едновременно възбуден и объркан от видяното — яркото слънце, което блестеше над Сечището и вятъра, люлеещ клоните на надвисналите над терасата дървета. Значи не своето име бе дошъл тук да узнае, а името на слънцето, истинското име на слънцето.