Градът на илюзиите

6

Завладян от самотния спомен за самотно стърчащия връх, олицетворяващ думата „планина“, Фалк си мислеше, че стигнат ли веднъж планините ще се озоват в Ес Ток, без да си дава сметка, че ще се наложи да се катерят по склоновете на тази безкрайна планинска верига, пресичаща по дължина целия континент, сякаш бе негов гръбнак. Планинските масиви се издигаха един след друг, дните се нижеха неусетно, а двамата продължаваха да пълзят нагоре към света под небесния покрив и въпреки това целта на техния път оставаше все така далеч на югозапад. От време на време сред горите, или между каменистите сипеи зърваха по някое самотно селище, или неголям лагер. Често не можеха да избегнат срещата с обитателите им, тъй като селищата бяха разположени върху единствения възможен път. Пресичаха ги, без да слизат от гърбовете на мулетата, които Принцът им бе подарил на раздяла, и никой не се опитваше да ги спре. Естрел му каза, че планинците, обитаващи подножието на царството на шингите, са хора предпазливи, никога не нападали пътниците, ала и не допускали да им се месят в работата.

Макар и април, в планината беше доста студено и още първата вечер двамата решиха да останат в селцето, което бяха стигнали, вместо да вдигат бивак някъде нагоре. Селото беше съвсем малко, не повече от четири дървени колиби, вдигнати на брега на бурна планинска река, която бе изсякла каньон в обветрените скали. Въпреки дребните си размери, то имаше свое име — казваха му Бесдио и Естрел се бе отбивала веднъж тук, преди много години, когато била малко момиче. Неколцина селяни, русокоси и светлокожи като Естрел, излязоха да ги посрещнат и размениха няколко думи с нея. Говореха езика, който използваха и Скитниците — Фалк бе разговарял с Естрел само на галактика, та не знаеше нито дума от западния диалект. Естрел обясняваше нещо, като сочеше с ръка на запад и изток, планинарите кимаха с хладни изражения, разглеждаха я втренчено и само от време на време хвърляха по някое око към Фалк. Не зададоха много въпроси, донесоха им храна и ги приютиха, ала се държаха на дистанция, на моменти почти враждебно, та Фалк си повтаряше, че трябва да бъде на щрек.

Оборът, където ги пуснаха да преспят, беше топъл, с живата топлина на обитаващите го крави и овце, а пръхтенето и миризмата на животните му придаваха някакъв особено примамлив уют. Докато Естрел разговаряше с домакините в една от колибите Фалк подреди легло от слама, застла го със спалните чували, и се отпусна уморено в него. Вече се унасяше в сън, когато Естрел се върна, но се пробуди достатъчно, за да й подхвърли:

— Добре, че дойде… тук мирише на нещо, но така и не можах да определя на какво.

— Подуши ме и ще разбереш.

За първи път я чуваше да се шегува и това го изненада.

— Радваш се, че наближаваме града, нали? — попита я той. — Де да можех и аз да се радвам.

— А не бива ли? Там се надявам да открия роднините си, дори и да не успея, Господарите ще ми помогнат. И ти ще откриеш каквото търсиш — ще си върнеш изгубеното наследство.

— Наследство ли? Мислех, че ме смяташ за Разрушен.

— Ти? Никога! Фалк, наистина ли мислеше, че шингите са се ровичкали в мозъка ти? Вярно, че веднъж го подхвърли, още като пресичахме платото, но тогава не те разбрах. Как можеш да се мислиш за Разрушен, за обикновен човек? Ти не си роден на Земята!

Никога досега не му бе говорила с такава завладяваща увереност. Думите й пробуждаха в душата му нова надежда, ала същевременно го озадачаваха, защото в последно време тя бе станала твърде загрижена и мълчалива. Внезапно той зърна нещо да се полюшва на кожената връв около шията й.

— Подарили са ти друг амулет. — Ето я причината за неочакваната й обнадежденост.

— Да — кимна тя и погали доволно камъка. — Ние с планинците сме от една вяра. Сега вече ще ни потръгне отново.

Той се подсмихна лекичко на суеверието й, но беше доволен, че камъкът й дава сили. Легнаха си, но той знаеше, че тя не е заспала, а гледа с невиждащи очи в мрака. Отвсякъде ги обгръщаше топлото ухание на животните. Призори, когато петелът го събуди, той откри, че Естрел вече е станала и шепне молитви на амулета си на езика, който не разбираше.

Продължиха нагоре, но избраха заобиколен маршрут, за да избегнат високите върхове, където бурите бяха често явление. Оставаше им да прехвърлят последната планинска верига. Четири дни се катериха нагоре по склоновете й, въздухът ставаше все по-студен и разреден, небето все по-тъмносиньо, а яркото априлско слънце продължаваше да блести по перестите облаци, които надзъртаха в отсрещните долини. Когато стигнаха най-високата точка на прохода небето внезапно се смрачи и заваля сняг, скривайки в бяла покривка червеникаво-сивите гранитни скали. Тук се натъкнаха на заслон и се приютиха вътре заедно с мулетата, докато облакът отмине и снеговалежът спре.

— Нататък пътят става по-лесен — рече Естрел като го погледна над самара на мулето, сякаш бе доловила нарастващия му страх. Малко по-късно поеха отново към Ес Ток.

С наближаваше пътят постепенно се разширяваше и не след дълго настилката му стана съвсем равна, а из околностите взеха да се мяркат ферми, колиби и къщички. Хора почти не срещаха, валеше непрестанно и местните жители изглежда предпочитаха да са на сухо под покривите. На третата сутрин, откакто напуснаха прохода, небето се проясни и след като пояздиха няколко часа Фалк дръпна юздите на мулето и погледна въпросително Естрел.

— Какво има Фалк?

— Това е Ес Ток, нали? Стигнахме.

Неусетно бяха излезли в просторна равнина, затворена почти на хоризонта от далечни планински върхове, а пасищата и ливадите от предишните дни постепенно бяха отстъпили място на къщи, къщи и още къщи. Имаше най-обикновени колиби, бараки, хижи, обиталища, страноприемници, дюкяни, където стоките не само се предлагаха, но и произвеждаха; навсякъде се виждаха деца, хора по пътя, хора по пресечките, едни пеш, други яхнали коне или мулета, някои на шейни, в непрестанно движение; мястото бе многолюдно и същевременно пусто, шумно и притихнало, мръсно и нерадостно, под яркото мрачно небе на планинската утрин.

— До Ес Ток има не повече от миля.

— Какъв е тогава този град?

— Това са покрайнините на града.

Фалк продължаваше да се оглежда, смаян и развълнуван. Пътят, който бе следвал още от къщата в Източната Гора се беше превърнал в улица, чийто край очевидно бе съвсем близо. Двамата се придържаха към средата на улицата и минувачите ги поглеждаха с любопитство, но никой не ги заговаряше. Жените криеха лицата си, или ги извръщаха встрани. Само децата проявяваха нескрит интерес и дори ги сочеха с пръсти, а сетне се разбягваха с весел смях из околните улички. Нищо от това не отговаряше на представите на Фалк, но какво всъщност трябваше да очаква?

— Не знаех, че на света има толкова много хора — изрази той на глас притесненията си. — Скупчили са се около шингите като рояци мухи край конска фъшкия.

— Конските фъшкии привличат и червеите — поправи го сухо Естрел. Погледна го крадешком, пресегна се и го потупа успокоително по ръката. — Тук живеят прокудените и бедняците — тези, за които няма място зад стената. Изчакай докато влезем в града, в истинския Град. Дълъг път изминахме за да го видим…

Продължиха да яздят и скоро съгледаха стърчащите над дървените покриви слепи стени на зелените коли, блеснали на слънчевата светлина.

Сърцето на Фалк заби по-силно и той забеляза, че Естрел говори на амулета, който бе получила в Бесдио.

— Не можем да яздим мулетата вътре в града — рече му тя. — Ще ги оставим тук.

Спряха пред една страноприемница, където бяха навързани и други животни и Естрел размени няколко думи на непознатия Западен диалект с човека, натоварен да ги пази.

— Тук ще са на сигурно място — успокои го тя, когато Фалк я погледна въпросително.

— Уверена ли си?

— И още как. Ако не му платим за наглеждането може да ги задържи. Нямаш никакви пари, нали?

— Нямам — отвърна смутено Фалк. Не само че нямаше, а и никога не бе виждал как изглеждат — въпреки че на галактика имаше дума за пари, подобно понятие бе непознато в Горския език.

Конюшнята на страноприемницата бе последната сграда, отвъд която следваше тясна, покрита с чакъл ивица, разделяща предградията от каменните стени на истинския град. Имаше една единствена врата, заобиколена от високи мраморни колони. Върху лявата колона бе изписано на галактика:БЛАГОГОВЕНИЕ ПРЕД ЖИВОТА. На дясната пък се мъдреше някаква дълга сентенция на непознат за Фалк език. Около вратата нямаше никакво движение, не се виждаше и охрана.

— Това са колоната на Лъжата и колоната на Тайната — произнесе гласно той докато ги подминаваха, ала миг по-късно двамата се озоваха в града и той млъкна втрещен от гледката.

Градът на Земните Господари беше построен върху два отсрещни бряга на каньон — грандиозна цепнатина, пресичаща снагата на планината, тясна, с фантастични очертания, чийто черни стени близо половин миля се спускаха отвесно надолу до сребърната лента на реката в сенчестото им подножие. Градските кули бяха кацнали върху двата срещуположни ръба и стърчаха високо в небето, а между тях, прехвърляйки бездната, имаше стройни, на пръв поглед крехки мостове. Из въздуха се носеха хеликоптери, с бясно въртящи се витла, а по осветените отвътре улици и мостове безшумно се плъзгаха шейни. Слънцето, едва превалило над високите масивните върхове на изток, хвърляше издължени сенки в града, само високите зелени кули лъщяха под ярките му лъчи.

— Ела — покани го Естрел и тръгна пред него със светнал поглед. — Няма от какво да се боиш тук, Фалк.

Той я последва. По улицата, която се спускаше надолу сред по-ниските сгради, към двете най-високи кули, не се виждаше жива душа. Той хвърли боязлив поглед към вратата, но нещо се бе спуснало безшумно, затваряйки прохода между двете колони.

— Къде отиваме?

— Зная едно място, къща, където се срещат моите сънародници. — Тя го хвана за ръката, за първи път, откакто бяха тръгнали заедно и продължи напред, свела поглед надолу. Постепенно наближаваха сърцето на града и сградите от едната им страна ставаха все по-високи, докато от другата — без никаква стена или парапет — зееше разтворената черна паст на каньона.

— Ами ако ни поискат пари…

— Те ще се погрижат за нас.

Ярко и причудливо облечени хора прелитаха край тях на шейни, високо по стените на сградите имаше открити площадки, върху които се приземяваха въртолети. От каньона с грохот излетя въздушна кола, направи широк завой и се изгуби зад една от сградите.

— Всички тези… шинги ли са?

— Някои от тях.

Съвсем несъзнателно бе поставил ръка върху дръжката на лазера. Без да го поглежда, Естрел го посъветва засмяно:

— Не използвай лазерния си пистолет тук, Фалк. Не забравяй, че си дошъл, за да си възвърнеш паметта, а не да я загубиш.

— Къде ме водиш, Естрел?

— Тук.

— Тук. Че това е някакъв палат!

Блестящите зелени стени се губеха от погледа високо над тях. Те спряха и стената се проряза от правоъгълна плъзгаща се врата.

— Те знаят, че съм тук. Не се страхувай. Ела с мен.

Все още го държеше за ръката. Той се подвоуми. Озърна се и забеляза неколцина мъже на улицата, първите, които се движеха пешком. Приближаваха се към тях. Това го уплаши и той прекрачи прага, следван от Естрел. И този път вратата се спусна безшумно и автоматично зад тях. В мига, когато се озова вътре, той бе завладян от мисълта, че е извършил ужасна, непоправима грешка.

— Какво е това място? Естрел…

Намираха се в просторна зала, озарена от плътна зеленикава светлина, сумрачна като подводна пещера, имаше много врати и коридори, по които към тях бързаха хора. Естрел го пусна и пристъпи встрани. Завладян от паника той се обърна назад, но вратата беше затворена. Не се виждаха дръжки. Неясни фигури на мъже тичаха към него и викаха. Той опря гръб в затворената врата и посегна да извади лазера. Оръжието беше в ръката на Естрел. Тя стоеше зад мъжете, докато заобикаляха Фалк, той се опита да пробие кръга им, но го хванаха, повалиха го с удари на земята въпреки яростната му съпротива и последното, което чу, преди да изгуби съзнание бе нейния смях.

В ушите на Фалк отекна неприятно дрънчене, а устата му бе изпълнена с метален вкус. Главата му се люшна, когато се опита да я изправи, очите му отказваха да фокусират околните предмети, а и изглежда не можеше да се движи свободно. Постепенно осъзна, че се свестява от безсъзнание и че не може да помръдне, защото е наранен или упоен. Едва тогава забеляза, че ръцете му са оковани с къса верига, както и глезените му. Световъртежът продължаваше да се усилва. Някакъв оглушително-боботещ глас не спираше да ехти в ушите му: рамарен-рамарен-рамарен. Той разтърси глава да се отърве от него и извика от острата болка. Гласът го изпълваше с ужас. Пред очите му блещукаха светлини, нечий глас, който удивително приличаше на неговия, успя да надвика шума, произнасяйки: „Аз не съм…“

Следващия път, когато дойде на себе си, наоколо цареше мъртвешко спокойствие. Главата му се пръскаше от болка и все още не виждаше съвсем ясно, но веригите вече ги нямаше — ако въобще ги бе имало — и той знаеше, че за него се грижат и че е на сигурно място. Знаеха кой е и се радваха на завръщането му. Намираше се в безопасност, сред приятели, хора, които му вярваха, обичаха го и щяха да му дадат всичко, което му е нужно — засега това бе сън и почивка, докато тихият, нежен глас продължаваше да нашепва в главата му: марен-марен-марен…

Той се пробуди. Отне му известно време и усилия, но накрая отвори очи и дори успя да седне. Известно време се бори с пронизващата болка в главата и отпърво не забеляза, че седи на пода в някаква стая. Подът бе мек, топъл и податлив, сякаш лежеше върху хълбока на огромно животно. После вдигна глава, успя да фокусира зрението си и се огледа.

Беше съвсем сам в стая с такива неописуеми размери, че за известно време замайването му се върна. Нямаше никакви мебели. Стените, подът и таванът бяха направени от една и съща фосфоресцираща материя, която при допир потъваше и бе леко хлъзгава, сякаш от растителен произход. Под повърхността се виждаха някакви зловещи рисунки или гравюри, на пръв поглед незабележими, ала присъстващи осезателно. Ъглите, където стените се срещаха, бяха скрити зад завеси от оптическа илюзия, с кръстосани линии и паралели създаващи привидна декорация, нужно бе известно усилие на волята за да си представи, че някъде зад тях стените се срещаха под прав ъгъл, но дори в последното не беше съвсем сигурен. Ала нито една от тези привидни картини на обкръжаващата го среда не смущаваха толкова Фалк, колкото фактът, че светещите стени са прозрачни. Отначало смътно, сякаш различаваше очертания под повърхността на горско езеро, той откри, че под него се вижда още едно помещение. Над главата му сияеше зеленикав диск, който можеше да бъде луната, замъглена и разкривена от един или няколко прозрачни тавани. Зад една от стените се движеха далечни, неясни очертания, в които не след дълго различи прелитащи въртолети и въздушни коли. Зад другата следваха още подредени стени, стаи, тънещи в мрак, коридори и врати. Из тях също се движеха сенки. Различаваше контурите им, но нищо повече — черти, облекла, размери, всичко се губеше. Всичко това му се стори необичайно красиво — тази скрита от светлини и сенки зеленикава феерия, тези танцуващи своя странен танц фигури във вътрешността на грамадната сграда.

Вниманието му бе привлечено от ярко светещо петно върху близката стена. Той се завъртя и замръзна от изненада и страх пред неочакваната гледка: диво, свирепо лице, което го разглеждаше зад две нечовешки жълтеникави очи.

— Шинг — прошепна ужасено той. Лицето му се подиграваше, устните повториха насмешливо „шинг“ и едва сега осъзна, че това е неговото собствено отражение.

Изправи се вдървено, приближи огледалото и прокара ръка по гладката му повърхност за да се увери, че е отражение. Нечий глас го накара да се обърне. В другия край на помещението стоеше фигура, чийто очертания бяха резки и ясни въпреки мъгливата светлина. Никъде не се виждаше врата, но мъжът бе влязъл и сега стоеше неподвижно и го разглеждаше: беше много висок, с бяло, спускащо се от широките му плещи наметало, побелели коси и прозрачни, светли, проницателни очи. Гласът му бе нисък и спокоен.

— Добре дошъл при нас, Фалк. Отдавна те чакаме. Отдавна бдим над теб и те насочваме насам. — Светлината прерасна в ярко, ослепително сияние. В гласа се долавяше екзалтация. — Забрави страховете си и бъди добре дошъл сред нас, о, Пратенико. Тъмният път остана зад теб и сега краката ти са стъпили на другия път, който ще те отведе у дома. — Фалк непрестанно примигваше от засилващото се сияние и когато погледна отново, мъжът си бе отишъл.

И тогава неканени в главата му отекнаха думите, които бе чул преди месеци в устата на един старец от Гората: „Ужасяващият мрак и ярките светлини на Ес Ток“.

Нямаше да позволи повече да си играят с него, да го мамят и тъпчат с лекарства. Беше глупак, че дойде тук, откъдето никога нямаше да се измъкне жив, но поне не биваше да става играчка в ръцете им. Втренчи поглед в стената отпред, опитвайки се да открие вратата, през която бе излязъл мъжът. Огледалото проговори с човешки глас: „Почакай още малко, Фалк. Илюзиите не винаги са лъжи. Ти търсиш истината“.

Стената отпред се разтвори и в прохода застанаха две фигури. Единият, строен и дребен, носеше плътно прилепнали бричове с изпъкнала предница, късо кожено палто и тясна шапка. Вторият, по-висок, беше омотан в дебела роба и пристъпваше накуцвайки, а дългата му, къдрава коса се спускаше чак до кръста. Приличаше на жена, за каквато го взе в началото и Фалк, ала заговори с плътен, мъжки глас.

— Стрела, знаеш, че ни снимат.

— Зная — отвърна дребният с гласа на Естрел. Никой от тях не поглеждаше към Фалк, държаха се, сякаш бяха съвсем сами. — Казвайте каквото имате да казвате, Краджи.

— Тъкмо смятах да те попитам защо се забави толкоз.

— Да съм се забавила? Несправедлив сте, Господарю. Как според вас можех да го открия в Гората източно от Шорг — там е непроходим пущинак. А и тъпите животни не ми оказаха никакво съдействие — бива ги само да дрънкат за Закона. Когато най-сетне ми спуснахте човекотърсача бях на двеста мили северно от него. А когато го открих, вече бе навлязъл в територията на баснашките. Нали знаете, че Съветът ги е оборудвал с птицебомби и други подобни съоръжения за да могат да избиват Скитниците и Солиа-пачимите. Наложи се да се присъединя към това мръсно племе. Не четохте ли докладите ми? Изпращах ги редовно, докато загубих предавателя при пресичането на реката южно от Канзаската област. Добре че в Бесдио майка ми ми даде нов. Сигурна съм, че всички мои доклади са записани.

— Никога не слушам докладите. Пък и според мен всичко това бе напразна загуба на време и излишно излагане на риск, след като за седмиците, през които сте били заедно, не успя да му внушиш, че не бива да се страхува от нас.

— Естрел — извика Фалк. — Естрел!

Крехка и гротескна в своите мъжки дрехи, Естрел нито го чу, нито се обърна. Тя продължи да разговаря с омотания мъж. Фалк извика още няколко пъти името й със сподавен от гняв и срам глас, после изтича напред и я сграбчи за рамото — но там нямаше нищо, само неясно светлинно сияние във въздуха и избледняващи цветове.

Вратата в стената отново се плъзна встрани и през отвора Фалк можеше да надникне в съседната стая. Там, с гръб към него, стояха Естрел и мъжът с робата. Той прошепна името й, а тя се извърна и го погледна. Срещна погледа му открито, без следа от срам, или притеснение, спокойно, безстрастно, без намек от тържествуване — както винаги го беше гледала.

— Защо… защо ме излъга? — попита я той. — Защо ме доведе тук? — Знаеше защо, знаеше какъв е бил винаги и какъв ще бъде в очите на Естрел. Не разумът му го подсказваше, а чувството за собствено достойнство.

— Изпратиха ме да те доведа тук. Ти самият го искаше.

Изправен неподвижно, застинал от изненада, той правеше отчаяни опити да запази самообладание.

— И ти ли си шинг?

— Аз съм шинг — отвърна мъжът, като се усмихваше лекичко. — Всички шинги са лъжци. Дали тогава аз съм шинг, който те лъже, което би означавало, че не съм шинг, а не-шинг, който също те лъже? Лъжа ли е, че всички шинги лъжат? Но аз наистина съм шинг и също така е истина, че лъжа. Известно е, че земните жители и животните също лъжат; гущерите менят цвета на кожата си, буболечките се преструват на пръчки, камбалите замират неподвижно, все едно, че са камъчета, или пясък във водата. Стрела, този е по-глупав и от дете.

— Не, Господарю Краджи, той е много интелигентен — отвърна Естрел с тихия си, покорен глас. Говореше за Фалк така, както хората разговарят за някое животно.

Беше вървяла редом с него, деляла бе залъка с него и бе спала в обятията му… Фалк не откъсваше поглед от нея, притихнал, тя също го разглеждаше без да промълви дума, без да помръдне, сякаш очакваше сигнал за да продължи с представлението.

Не изпитваше омраза към нея. В момента не чувстваше абсолютно нищо. Тя се бе превърнала във въздух, в неясно сияние. Страдаше единствено за себе си — беше изтощен до крайност, унизен и низвергнат.

„Върви сам, Опалов камък“ — бе казал Канзаският Принц. „Върви сам“ — го посъветва Харидан от племето на Пчеларите. „Върви сам“ — му рече старият Чуващ в гората. „Върви сам, синко“ — изпроводи го Зов. Колцина още щяха да му посочат верния път, да му помогнат, да го въоръжават със знания, ако ги бе послушал и бе пресякъл прерията сам? Колко още щеше да научи, ако не беше се доверил на Естрел?

А ето, че сега не знаеше почти нищо, освен, че е постъпил изключително глупаво и непредпазливо и че тя го бе излъгала. Беше го лъгала още от самото начало, от момента, когато му каза, че е от племето на Скитниците — дори и по-рано, от мига, когато го зърна и се престори, че не знае кой или какво е. А е знаела през цялото време, защото е била изпратена за да го открие и да го доведе в Ес Ток. И да противодейства на влиянието на всички онези, които мразят шингите и биха могли да въздействат върху решението му. Но защо тогава, помисли си с болка той изправен насред стаята и втренчил поглед в нея, защо спря да го лъже сега?

— Сега вече няма значение какво ще ти кажа — произнесе тя, сякаш прочела мислите му.

Вероятно беше права. Никога не бяха използвали за общуване мисловна реч, но ако тя е шинг и притежава телепатичната сила на шингите, за чийто мащаби можеше да се съди само по мълвите и слуховете, които хората разпространяваха, нищо чудно да е подслушвала мислите му през всичките дни на съвместното им пътешествие. Как да разбере дали е вярно? Да я пита би било безсмислено…

Зад него се разнесе шум. Той се обърна и забеляза двама души изправени в другия край на помещението, съвсем близко до огледалото. Носеха черни пелерини с бели качулки и на ръст надхвърляха два пъти нормалния човешки бой.

— Много лесно се лъжеш — подхвърли единият.

— Сигурно си знаел, че те мамят — рече вторият.

— Ти си само половин човек.

— А половин човек не може да знае цялата истина.

— Този, който мрази, ще бъде осмиван и мамен.

— Този, който убива, ще бъде разрушен и превърнат в наше оръдие.

— Откъде се взе, Фалк?

— Какво си ти, Фалк?

— Къде си, Фалк?

— Кой си ти, Фалк?

Двамата гиганти отметнаха назад качулките, под които нямаше нищо освен сенки, отстъпиха назад към стената и изчезнаха.

Естрел дотича при него от другата стая, притисна се към него и го целуна страстно и отчаяно.

— Обичам те, влюбих се в теб от мига, когато те видях! Повярвай ми, Фалк, вярвай ми! — тя се понесе назад, сякаш теглена от невидима и могъща сила, или отнесена от ураганен вятър зад процепа в стената, който веднага след това се затвори.

— Осъзнаваш ли — каза мъжът в другата стая, — че си под влиянието на халюцинаторни лекарства. — Шепнеше, ала в гласа му си долавяше сарказъм и досада. — Най-малко от всички трябва да вярваш на себе си. Е? — След тези думи той вдигна полите на робата си, изпика се без следа от свян, нагласи отново дрехата си и приглади косите си.

Фалк не откъсваше поглед от пода на съседната стая, където локвата урина бавно се топеше, докато накрая изчезна без следа.

Двата края на вратата започнаха да се приближават, затваряйки постепенно цепнатината. Това бе единственият изход от стаята, в която го бяха затворили. Той се отърси от летаргията си и се хвърли към цепнатината, преди да е изчезнала напълно. Стаята, в която до скоро се намираха Естрел и другият мъж, бе досущ като първата, може би малко по-тясна и тъмна. По същия начин на отсрещната стена имаше цепнатина, която се затваряше, но по-бавно от предишната. Той пресече стаята, пъхна се в отвора и се озова в третото поред помещение, което също приличаше на предните две, само дето бе по-малко и тъмно. Цепнатината в отсрещната стена се затваряше много бавно и той побърза да се прехвърли в следващата стая, по-тъмна и тясна от предишната, от нея се промуши в следващата, още по-малка и мрачна, от която се озова в една съвсем малка и тъмна стая, от която се напъха в малко, замъглено огледало и полетя надолу с ужасяващ писък, право към бялата, облещена луна.

Събуди се отпочинал, изпълнен със сили и все още малко объркан. Лежеше в меко, удобно легло, сред ярко осветена, лишена от прозорци стая. Седна и сякаш това бе чаканият сигнал, защото двама мъже излязоха зад близкия параван — едри, яки мъже — и го загледаха с животинска покорност.

— Поздравления Господарю Агад! Поздравления Господарю Агад! — надпреварваха се те един през друг. — Последвайте ни, ако обичате, последвайте ни. — Фалк се изправи, беше чисто гол, ала въпреки това готов да се бие — единственото, което си спомняше ясно бе ръкопашния бой на входа на сградата — но двамата не предприемаха никакви заплашителни действия. — Последвайте ни, молим ви — повтаряха те с хипнотично постоянство докато накрая той се подчини. Изведоха го, все още чисто гол, от стаята, нагоре по един пуст коридор с огледални стени, пак нагоре по изящно извита стълба, после по друг коридор, още стълби и най-сетне се озоваха в просторна мебелирана стая, със синкаво-зелени стени, една от които сияеше с яркостта на слънчева светлина. Единият от мъжете спря пред прага на стаята, другият влезе заедно с Фалк.

— Тук са дрехите, тук — храната, а тук — напитките. Сега вие трябва много яде и пие. Сега вие каже всичко каквото иска. Добре? — Той вторачи настойчив, но безразличен поглед във Фалк.

На масата бе поставена кана с вода и Фалк я изпи на един дъх, защото умираше от жажда. едва тогава огледа странната, приятно обзаведена стая, с кресла от прозрачна пластмаса, прозрачни, лишени от прозорци стени и накрая съсредоточи вниманието си върху своя пазач и неговия другар. Беше едър мъж с безизразно лице, в кобура на колана си имаше лазерен пистолет.

— Какво казва Законът? — попита той подтикван от внезапен порив.

— Не отнемай живота — отвърна другият с готовност и без никаква изненада.

— Но ти носиш оръжие.

— О, този пистолет само парализира, но не убива — обясни пазачът и се разсмя. Говореше с причудлива интонация, която не следваше смисъла на думите, а между последното изречение и смеха направи продължителна пауза. — Сега вие яде, пие и почиства. Ето тук дрехите. Виждате, това дрехите.

— Ти да не си Разрушен?

— Не. Аз съм капитан от телохранителите на Истинските Господари и се включвам в компютър номер осем. Сега вие яде, пие и почиства.

— Хубаво, ако напуснеш стаята.

Нова пауза.

— О, да, много добре, Господарю Агад — кимна едрият мъжага и отново се разсмя, като да бяха го погъделичкали. Може би наистина изпитваше гъдел всеки път, когато компютърът се обаждаше в мозъка му. Той отстъпи назад. Фалк различаваше смътните очертания на двамата пазачи през полупрозрачната стена на стаята — стояха на пост пред вратата. Огледа се, откри банята и влезе да се умие. Върху голямото меко легло, изпълващо единия край на стаята, бяха поставени чисти дрехи — оказа се, че има широка свободно спускаща се до земята мантия, извезана с червено, виолетово и оранжево, той я огледа с отвращение, но поради липса на друго се наложи да я облече. Раздрипаната му раница бе положена върху изящната маса със златисти крака и табла от прозрачна пластмаса. Вътре всичко си бе по местата, от цялата екипировка липсваха само пистолета и собствените му дрехи. Забеляза таблата с ядене и изведнъж осъзна, колко е гладен. Колко ли време бе изминало, откакто бе влязъл в сградата? Нямаше представа, но гладът му подсказваше, че никак не е малко. Храната имаше странен изглед и още по-странен вкус — с много непознати подправки, примеси и сосове, ала това не му попречи да я излапа лакомо. Когато приключи с яденето — последната точка от програмата — зае се да огледа внимателно стаята. Сенките на пазачите зад зеленикавата полупрозрачна стена бяха изчезнали и тъкмо, когато се накани да я приближи, за да надникне отблизо, процепът в стената започна да се разширява и зад него се раздвижи нечия сянка. Отворът постепенно придоби овална форма и в стаята пристъпи човешка фигура.

Момиче, помисли си отначало Фалк, сетне видя, че гостът е момче, приблизително шестнадесет годишно, облечено с подобна на неговата мантия. Момчето не приближи към Фалк, а спря на място, вдигна ръце с обърнати напред длани и произнесе няколко неразбираеми изречения.

— Ти пък кой си?

— Ори — отвърна младежът. — Ори! — И отново заломоти неразбрано. Имаше изтощен и болнав вид, гласът му трепереше от слабост и вълнение. Неочаквано се отпусна на колене и сведе почтително глава — макар досега Фалк да не бе виждал подобен жест, почти не се съмняваше в неговия смисъл.

— Говори на галактика — нареди той, едновременно объркан и ядосан. — Кой си ти?

— Аз съм Хар-Ори-Преч-Рамарен — прошепна момчето.

— Стани. Изправи се. Не желая… Познаваш ли ме?

— Преч Рамарен, не ме ли помните? Аз съм Ори, синът на Хар Уедън…

— Как се казвам аз?

Момчето вдигна глава и Фалк втренчи поглед в него — в очите му, вперени право в неговите. На цвят бяха жълтеникаво-кехлибарени, с изключение на големите черни зеници: само ирис, без бяло, също като при котките или елените — не приличаха на нито едни човешки очи, освен на тези, които Фалк бе зърнал снощи в огледалото.

— Името ви е Агад Рамарен — произнесе заеквайки момчето.

— Откъде знаеш?

— Аз… винаги съм го знаел, преч Рамарен.

— Ти от моята раса ли си? А другите?

— Аз съм синът на Хар Уедън, преч Рамарен! Кълна ви се, че съм аз!

В златисто-зеленикавите очи се мярнаха сълзи. Фалк почувства, че в душата му се надига непреодолим смут. Дългите мъчителни дни на самоопознаване, пътешествието през гората — всичко щеше да завърши сега и тук. Някаква част от ума му проговори, сякаш за да го предупреди: „Те точно това искат. Да бъдеш смутен и доверчив.“ В този момент не би могъл да се закълне, че Естрел — същата тази Естрел, която бе обикнал и на която се бе доверявал — е приятел, шинг, или послушно оръдие на шингите, дали някога, поне веднъж му е казвала истината, или го е лъгала от самото начало, дали също като него бе попаднала в клопка, или самата тя го бе подмамила. Спомни си смеха й, но не беше забравил прегръдката и прошепнатите думи на съжаление… Какво да мисли за това момче, което го гледаше с болка и безпределно упование през същите неземни очи като неговите: дали и той нямаше да се превърне в сияние от разноцветни светлини? Ще отговори ли на въпросите му с лъжи, или с истини?

Сред всичките илюзии, грешки и измами, които го обкръжаваха, струваше му се, че трябва да следва единствения път, който бе избрал още когато напусна Къщата на Зов. Той сведе поглед към момчето и му каза истината.

— Аз не те познавам. Дори и да ме помниш, аз не те помня, защото спомените ми датират едва от четири-пет години насам. — Той се покашля смутено, обърна се, седна в един от меките фотьойли и махна с ръка на момчето да стори същото.

— Значи… не помните Уеръл?

— Кой е Уеръл?

— Родният ни дом. Нашият свят.

Заболя го. Фалк предпочете да не отговаря.

— А помните ли… пътуването до тук, преч Рамарен?

Фалк поклати глава.

Ори повтори въпроса си с лека промяна.

— Помните ли пътуването ни до Земята, преч Рамарен?

— Не. Кога е било това пътуване?

— ПРеди шест земни години. Моля ви да ми простите, преч Рамарен. Аз не знаех… намирах се отвъд Калифорнийско море и те изпратиха въздушна кола да ме вземе, беше с автопилот и въобще не ми съобщиха за какво съм им нужен. Сетне господарят Краджи ме извести, че бил намерен един от членовете на Експедицията и аз си помислих… Но той не ми каза, че сте изгубили паметта си… Значи помните… само… Земята?

Сякаш молеше за отрицателен отговор.

— Помня само Земята — кимна Фалк без да обръща внимание на въздействието, което тези думи оказаха на момчето. Измъчваше го подозрението, че неговият събеседник може да не е този, за който се представя.

Но ако греши?

Няма да позволя, да ме измамят отново, помисли си с горчивина Фалк.

Не бъди толкова сигурен, отново проговори гласът в него, ще те излъжат стига да поискат и няма никакъв начин да им попречиш. Знай, че каквото и да чуеш от устата на това момче, може да е само лъжа и това ще означава, че си изминал целия този мъчителен и болезнен път за нищо. Дошъл си тук, за да узнаеш името си. Той ти каза едно име — приеми го.

— Ще ми кажеш ли кои… кои сме ние?

Момчето отново заговори развълнувано на своя непонятен език, сетне забеляза неразбиращия поглед на Фалк.

— Забравили ли сте да говорите келшакски, перч Рамарен?

Фалк кимна уморено.

— Този келшакски твоят роден език ли е?

— Да. И вашият също, перч Рамарен.

— Как се казва „баща“ на келшакски?

— „Хайоуеч“. Или „уауа“ — така казват бебетата. — Лицето на Ори се озари от простодушна усмивка.

— А как наричате някой стар и уважаван човек?

— Превуа… киойнап, ска н-гехой… думите са много, но с близко значение. Трябва да помисля малко, пречна. От доста време не бях говорил келшакски… Може би пречноуег, ако не е близък ще бъде тиокиой, или превйотио…

— Тиокиой. Веднъж произнесох тази дума… но нямах представа откъде я зная…

Не го разпитваше, за да провери дали говори истината. Нямаше смисъл да го прави. Не беше разказвал на Естрел за срещата със стария Чуващ в гората, но нищо чудно да бяха прочели за нея в паметта му, заедно с всички останали спомени, докато е бил упоен предната нощ. Най-лошото бе, че нямаше никаква представа какво всъщност искат от него.

— Можеш ли свободно да идваш и да си отиваш?

— О, да, преч Рамарен. Господарите са много мили с мен. Доста отдавна търсят някой оцелял от Експедицията. Пречна, знаете ли, дали има и други…

— Не зная.

— Всичко, което Краджи успя да ми каже, когато пристигнах тук преди няколко минути е, че сте живели в гората в източната част на континента, при някакво дивашко племе.

— Ще ти разкажа подробно всичко, което искаш да знаеш. Но първо трябва да науча някои неща. Не зная кой съм, кой си ти, каква е тази Експедиция и какво е Уеръл.

— Ние сме келши — отвърна момчето, очевидно смутено, че се налага да обяснява толкова очевидни неща на някой, когото смята за по-възрастен и мъдър. — От келшкския народ, на Уеръл — пристигнахме тук на борда на „Алтера“…

— И с каква цел дойдохме?

Дума по дума, като се объркваше, поправяше, връщаше назад и отговаряше на безчислените въпроси, Ори продължи да разказва, докато се изтощи да говори — и Фалк да го слуша — а мътно-зелените стени на стаята засияха с вечерна светлина. Едва тогава двамата потънаха в мълчание. Появиха се немите прислужници и им поднесоха храна и напитки. През цялото време докато се хранеха, фалк не откъсваше мислен взор от камъка, който можеше да е фалшив и можеше да е безценен — сюжета, модела, блясъка — истински, или не — на света, който бе изгубил.