Градът на Звяра

Десета глава В пещерите на мрака

Успях да ги задържа по някакъв начин, но точно как и досега не мога да си обясня. После видях, че зад гърба им се появи Дарнад, размахвайки меч, взет неясно откъде.

Нападнахме Чинод Саи и хората му от двете страни, но не бяхме убедени, че щяхме да победим.

И тогава ненадейно се разнесе горд рев и в тронната зала нахлу тълпа бунтовници, размахали мечове, копия и алебарди.

Предвождаше ги красив млад мъж и по блясъка на очите му, едновременно пресметлив и ликуващ, ми стана ясно, че това е следващият претендент за мизерния трон на Града на крадците.

Те се хвърлиха да помагат на Дарнад срещу стражата и аргзууна, а аз съсредоточих усилията си срещу Чинод Саи. Този път, обещах си аз, той нямаше къде да избяга.

Чинод Саи долови намеренията ми и това внесе известно подобрение в бойните му умения.

И така ние се дуелирахме върху порутения под на залата, върху костите на нещастниците, които беше затварял за собственото си извратено удоволствие.

Мушване, париране, нападане — стоманата на оръжията ни звънтеше, а от другата страна се биеше разбунтуваната тълпа.

Тогава ми се случи нещастие, спънах се в една от каменните плочи и паднах по гръб в подземието!

Чинод Саи вдигна меча, за да го забие в проснатото ми в калта тяло. Преди мечът да достигне сърцето ми, аз се претърколих настрани. Чух го как изруга и падна до мен. Като ме видя, замахна да ме промуши. Подпрян на лявата си ръка, аз също замахнах и го пронизах право в сърцето. Натиснах силно напред и той се отпусна назад мъртъв.

Изкатерих се обратно.

— Подходящо място за гроб, Чинод Саи. Остани там при костите на онези, които така жестоко си осъдил. Само дето не заслужаваше такава бърза смърт!

Моето измъкване от подземието съвпадна с победата на Дарнад над последния аргзуун.

Сражението беше приключило и младият водач на бунтовниците вдигна високо дясната си ръка, викайки:

— Чинод Саи е победен. Смърт на тиранина!

Тълпата отвърна екзалтирано.

— Да живее Морда Кон, цар на Нарлет!

Морда Кон се обърна към мен и ми се ухили.

— Враговете на Чинод Саи са мои приятели. Макар и косвено, вие ми помогнахте да спечеля трона. Но къде е Чинод Саи?

Показах към пода.

— Заклах го — отвърнах му кратко.

Морда Кон се разсмя.

— Прекрасно! След тази малка услуга ти си ми повече от приятел.

— Това не беше предвидено като услуга за теб, а нещо, което си бях обещал да извърша за собствено удоволствие.

— Точно така. Безкрайно съжалявам за смъртта на твоя приятел.

— Моя приятел? — изненадах се аз. В това време се приближи Дарнад. На рамото си имаше рана, но иначе изглеждаше добре.

— Белет Вор — не знаехте ли?

— Какво се е случило с Белет Вор? — попита разтревожено Дарнад.

Трябва да си призная, че в момента не мислех само за Белет Вор, а и за момичето, което бях изпратил при него — за Шизала.

— Ама как, точно това ми помогна да вдигна хората срещу Чинод Саи — отвърна Морда Кон. — Чинод Саи и синият му приятел разбрали, че сте били в къщата на Белет Вор. Отишли там и наредили да го обезглавят на място.

— Белет Вор, мъртъв? Обезглавен? О, не! — Лицето на Дарнад пребледня от ужас.

— Страхувам се, че е вярно.

— Но момичето, което спасихме, онова, което изпратихме при него? — произнесох думите с трепет, страхувайки се предварително от отговора.

— Момиче ли? Не знам — нищо не съм чул за момиче. Може би все още се крие някъде в къщата.

Отпуснах се. Сигурно беше така.

— Още един липсва — каза Дарнад. — Жената от Владнияр — Хоргул. Тя къде е?

Претърсихме заедно двореца, но от нея нямаше и следа.

Нощта настъпваше. Взехме назаем дахари от новия цар и се втурнахме към къщата на Белет Вор.

Вътре всичко беше обърнато наопаки. Извикахме името на Шизала, но не получихме отговор.

Шизала беше изчезнала, но къде и как?

Измъкнахме се от къщата. Нима напразно се бяхме били и рискували толкова много?

Върнахме се обратно в двореца с надежда, че Морда Кон може да ни помогне.

Новият цар надзираваше поставянето на плочите върху пода.

— Ще бъдат здраво циментирани — обясни ни той. — Никога повече няма да се използват за тази ужасна цел.

— Морда Кон — отчаяно произнесох аз, — момичето го няма в къщата на Белет Вор. Ние сме сигурни, че тя не е отишла никъде по своя воля. Дали някои от пазачите на Чинод Саи са оцелели? Вероятно някой от тях може да ни каже какво се е случило.

— Мисля, че в преддверието имаме няколко пленника — кимна Морда Кон. — Ако искате, ги разпитайте.

Отидохме в преддверието. Там седяха трима умърлушени, ранени пленници.

— Някой от вас знае ли къде е Шизала? — попитах аз.

— Шизала? — единият погледна към нас озадачено.

— Русото момиче, пленничката, която беше в двореца.

— О, тя ли? Мисля, че и двете тръгнаха заедно.

— Кои двете?

— Тя и тъмнокосата жена.

— И къде отидоха?

— А каква полза ще имам, като ти кажа каквото знам? — погледна ме той лукаво.

— Ще говоря с Морда Кон. Той ми дължи услуга. Ще го помоля да бъде милостив към теб.

— Държиш ли на думата си?

— Разбира се.

— Мисля, че тръгнаха към планините на Аргзуун.

— А-а, но защо? — намеси се Дарнад. — Защо една владниярка ще отиде по собствено желание при аргзууните? Сините великани не са приятели на никого.

— Има нещо тайнствено около връзката на Хоргул с аргзууните. Вероятно, когато я намерим, ще научим и отговора — отбелязах аз. — Можеш ли да ни заведеш до планините на Аргзуун, Дарнад?

— Мисля, че да — кимна той.

— Хайде тогава, да побързаме. Ако имаме късмет, можем да ги хванем, преди да стигнат планините.

— По-добре ще бъде да успеем.

— Защо?

— Защото аргзууните живеят буквално под планините — в Пещерите на мрака, които минават под планинската верига. Някои казват, че там бил Мрачният свят на смъртта. От това, което съм чувал, съм склонен да им повярвам.

Преди да си тръгнем, помолихме Морда Кон да прояви милост към пазача.

Излязохме навън, яхнахме дахарите си и се насочихме към ужасяващите Пещери на мрака.

Нямахме късмет. Първо дахарата на Дарнад си сряза крака на един камък и окуця. Наложи се да вървим пеша цял ден, докато стигнахме един лагер, където заменихме животното на Дарнад за една не много издръжлива рошава дахара.

После се изгубихме в една гола равнина, наречена Пустинята на тъгата. От личен опит се убедихме защо всеки се натъжава, докато я прекоси.

Междувременно се оказа, че новата дахара на Дарнад беше много по-яко животно, отколкото си мислихме. Моята се измори много преди неговата.

Най-накрая прекосихме Пустинята на тъгата и се озовахме на брега на една изключително широка река. По-широка и от Мисисипи.

Пак се забавихме, докато наемем лодка от един добродушен рибар и успеем да прекосим реката. За щастие Дарнад носеше на пръста скъп пръстен, който заменихме за перли — разменното средство по тези места.

От крайречния град си купихме храна и научихме, за наше облекчение, защото винаги съществуваше възможността пазачът да ни бе излъгал от злоба, че две жени, отговарящи на описанието на Хоргул и Шизала, са минали преди няколко дни. Поинтересувахме се дали Шизала е била арестувана, но нашият информатор не беше забелязал да е била вързана.

Това беше озадачаващо. Не можехме да си обясним как Шизала би пътувала по свое желание към мрачните владения на аргзууните.

Но, както сами си казахме, колкото по-бързо ги настигнехме, толкова по-бързо щяхме да получим отговора. Те все още имаха три дни преднина.

И така, ние прекосихме реката с лодката на рибаря. Натоварихме също животните и провизиите. Преминаването отсреща се оказа трудна задача. Преди да стигнем насрещния бряг, течението ни отнесе на километри надолу по реката. Рибарят щеше да прибере лодката си по-късно. Ние я изтеглихме на брега, натоварихме храната на дахарите и ги яхнахме.

Сега се движехме през гориста местност с най-странните дървета, които бях виждал. Стволовете им не бяха солидни като тези на земните дървета, а се състояха от стотици тънки стебла, които се бяха увили едно около друго и така образуваха дънери с диаметър близо девет-десет метра. От друга страна, дърветата не бяха високи и там, където преминавахме през особено ниски горички, главите ни стърчаха над тях и аз се чувствах като великан.

Листата им пък бяха оцветени като папратта от Кримзън Плейн, но тук червеното беше само основен цвят. Имаше също нюанси на синьо, зелено и жълто, кафяво и оранжево. Останах с впечатление, че гората преминаваше през сезона на есента и видът й ми достави голямо удоволствие. Необяснимо защо ниските широкостволи дървета ми напомниха за детството.

Ако не съществуваше целта на нашето търсене, щях да отдъхна сред тях за по-дълго време.

Но се оказа, че в гората има и още нещо, с което много скоро щях да се срещна, и то щеше да ме убеди напълно, че трябва да продължаваме, без да спираме.

Пътувахме през гората вече втори ден, когато Дарнад рязко спря дахарата си и посочи мълчаливо към листата.

Нищо не видях и поклатих недоумяващо глава.

Дарнад започна да обръща своята дахара, насочвайки я обратно по пътя, по който бяхме дошли. Наподобяващото маймуна животно изпълни послушно командите. Моето го последва доста бързо, при това, сякаш беше доволно да се върне обратно.

После Дарнад пак спря и ръката му посегна към меча.

— Много късно — каза той. — Трябваше да те предупредя.

— Нито виждам, нито чувам нещо. За какво трябваше да ме предупредиш?

— Хеела.

— Хеела — какво е това хеела?

— Ето това — посочи Дарнад.

Към нас се промъкваше дебнешком звяр, роден сякаш от нощен кошмар. Кожата му беше в същите преливащи се тонове като на гората. Имаше осем крака и всеки от тях завършваше с шест извити нокътя.

Имаше две глави и всяка от тях с грамадна уста, пълна с дълги и остри като бръснач зъби и ярки, жълти очи. От туловището му излизаше общ врат, който се разчленяваше към върха, където се намираха главите.

Имаше също и две опашки, грапави и мощни, и продълговато тяло с играещи мускули.

Не приличаше на нищо, което можех да опиша. Не би трябвало да съществува такова животно, но то съществуваше.

Хеелата спря на няколко метра от нас. Докато ни оглеждаше с два чифта очи, опашките й се размахваха като камшик.

Единственото ни предимство, което можех да забележа, бе, че размерите й бяха на половината на обикновената дахара.

Но въпреки това изглеждаше опасна и ако зависеше от мен, с удоволствие щях да побягна.

Неочаквано хеелата скочи — не върху Дарнад или върху мен, а към главата на дахарата на Дарнад.

Нещастното животно изврещя от болка и страх, но това не попречи на хеелата да забие ноктите на осемте си лапи в плоската му глава и просто да увисне там, захапвайки с два комплекта зъби гръбнака на дахарата.

Дарнад започна да ръга хеелата с меча си. Опитах да му се притека на помощ, но моята дахара отказваше да помръдне.

Смъкнах се от гърба й и застанах зад хеелата. Не бях добре запознат с марсианската биология, но си избрах едно място във врата й, точно където тя на свой ред беше захапала дахарата. Известно ми беше, че повечето животни нападат места, съответстващи на техни жизненоважни части от тялото.

Забих меча.

За кратко време хеелата остана вкопчена в дахарата. После я пусна, надавайки рев на болка и страх, и се строполи върху покритата с мъх земя. Отстъпих, готов за нова атака, ако се наложеше. Но звярът се изправи, закрепи се на треперещите си крака, отдалечи се няколко крачки и падна мъртъв.

Междувременно Дарнад беше слязъл от дахарата си, която стенеше от болка и тъпчеше мъха.

От врата и главата на нещастното животно беше откъснато голямо парче кожа и месо. Не можехме с нищо да му помогнем, освен да облекчим последните му мъки.

Със съжаление гледах как Дарнад вдигна меча и я обезглави.

И така дахарата и хеелата лежаха мъртви една до друга, една безсмислена загуба на живот.

Освен това оттук нататък трябваше да яздим една дахара и въпреки че тя бе достатъчно силна да ни издържи, скоростта ни на придвижване щеше да намалее два пъти.

Очевидно, лошият късмет продължаваше да ни преследва.

Напуснахме населената от хеели гора, яхнали заедно дахарата.

Дарнад ми каза, че сме били щастливци, сблъсквайки се само с един звяр от цялата група. Характерно за хеелите било водачът да нападне пръв жертвата и ако нападението е успешно, да доведе и останалите. Ако се случело обратното — водачът да бъде убит, останалите зверове се оттегляли, преценявайки, че врагът е прекалено силен, за да рискуват с нападение. Те така и така щели да се нахранят с мъртвото тяло на водача си. В нашия случай, и с тялото на дахарата.

Изглежда също както земните хиени, хеелите са силни, но страхливи. Благодарих на провидението за тази им отличителна черта.

Въздухът стана по-студен, а небето по-мрачно. Пътувахме много дълго. Минавахме през обширна равнина, покрита с кал, начупени камъни и зловещи останки на древни руини. Краката на единствената ни дахара шляпаха в дълбоки локви, плъзгаха се по кални камъни или се препъваха в развалини на сгради.

Попитах Дарнад дали това са останки от градове на шеев, но той изрази съмнение.

— Предполагам, че тези руини някога са били обитавани от якша.

Потреперих под студения дъжд, който се сипеше върху нас.

— Кои са якша?

— Казват, че били стари врагове на шеев. Имали са общ произход.

— Само това ли знаеш?

— Това са единствените факти. Останалото е суеверие и умозаключения. — Стори ми се, че той потръпна вътрешно не от студ, а от някаква идея, която го осени.

И така продължихме, напредвайки все по-бавно през мрачната пустош. Нощем спирахме за почивка до полуразрушени стени или купчини скали. Между другото, нощта много слабо се различаваше от деня. Странни същества обитаваха тази равнина — издаваха звуци като изгубени души. Не ги виждахме, по-скоро усещахме, че са наоколо.

И така цели две седмици, докато през слабата, мъглива светлина над Пустошта на обречените видяхме да мержелеят скалите на Аргзуун.

Планините на аргзууните бяха високи и назъбени, черни и страховити.

— Като гледам местността, в която живеят — обърнах се към Дарнад, — разбирам защо аргзууните са такива. Подобен пейзаж едва ли ще породи нежност и светлина в нечия душа.

— Съгласен съм — отвърна той. И малко по-късно добави — Трябва да стигнем Портите на Гор Делпус преди падането на нощта.

— Какво представляват те?

— Входът към Пещерите на мрака. Казвали са ми, че никой не ги охранява. Страхът ни от тъмни и затворени пространства е достатъчна защита. Неколцина са се осмелили да проникнат в подземните владения на аргзууните.

— Дали Пещерите са опасни?

— Не знам. Никой не се е върнал оттам, за да разкаже…

С падането на нощта стигнахме пред Вратите, осветени от слабата светлина на Деймос. Те представляваха естествени отвори на пещери, грубо уголемени от човешка ръка. Бяха тъмни и мрачни, стана ми ясно какво искаше да каже Дарнад.

Само мисията ми — да спася жената, която обичах и която никога нямаше да бъде моя — можеше да ме накара да вляза.

Оставихме вярната дахара отпред да се погрижи сама за себе си, докато се върнем, ако изобщо се върнехме.

И после влязохме в Пещерите на мрака.