Тринайсета глава Един неочакван съюзник

В първия миг реших, че по някакви причини, известни само на него, воинът ще ме разсече. Но се случи нещо съвсем различно. Той разсече въжетата, с които бях вързан.

— Аз те познавам — казах изненадан. — Ти си войнът, с когото се бих близо до Варнал.

— Аз съм войнът, чийто живот ти пощади и спаси от обидите и мечовете на другарите му. Много мислих над постъпката ти, Майкъл Кейн. Възхитих се на жеста ти. Той означава много за мен. А сега поне мога да ти помогна да се биеш за живота си срещу това изчадие.

— Но мислех, че твоят народ се страхува от него, защото го смята за свръхестествено същество.

— Така е, но започнах да се съмнявам, че това отговаря на истината. Бързо, вземи меча, винаги съм бил по-добър с бойната брадва, отколкото с меч.

С този неочакван и добре дошъл съюзник аз се обърнах с лице към Звяра Н’аал.

Звярът изглеждаше объркан от развоя на събитията. Местеше поглед от единия към другия, несигурен кого да нападне първи, защото ние бяхме започнали да се движим, и двамата — дебнещи, чакащи.

Изведнъж грамадната глава на Звяра замахна към мен. Заотстъпвах назад, препъвайки се, докато се опрях в стената и замахнах отчаяно към зурлата с грамадното оръжие.

Звярът явно не беше свикнал жертвите му да оказват съпротива. Докато разсичах муцуната му, от изненада той гневно засъска.

Животното се дръпна назад и започна да се развива. Много скоро главата му се извиси високо над мен и аз се оказах в сянката й. Над мен се надвеси бездънната уста и за момент си помислих, че ще ме нагълта на една хапка. Вдигнах меча нагоре. Когато муцуната, от която се разнасяше непоносима смрад, се озова точно над мен, забих острието право нагоре в мекото небце.

Звярът изрева и се дръпна назад. Люлеещата се глава удари война аргзуун, който се беше приближил и замахваше с бойната брадва.

Той загуби равновесие и падна. Създанието се надвеси над него с намерението да откъсне главата му. Точно в този миг видях какво мога да направя. Скочих върху гърба му, изкатерих се по плоската глава и го възседнах малко над очите.

Всичко това отне само няколко секунди, през които отчаяният аргзуун се опитваше да избяга от тракащите челюсти.

Вдигнах меча с две ръце над дясното око на Звяра.

Спуснах го с всичка сила надолу.

Стоманата потъна навътре. Главата се дръпна назад и аз полетях, но вече обезоръжен, към земята.

Звярът Н’аал се извърна отново към мен. Сега, с меча забит в окото, видът му беше още по-противен.

Воинът застана до мен с брадвата в ръка, с явното намерение да ме защитава, тъй като бях останал без оръжие.

Гадната твар издаде смразяващ рев, който отекна в шахтата. После, със зейнала уста и изваден раздвоен език, замахна към нас.

Само на сантиметри преди да ни достигне, главата изведнъж се извъртя и с рязко движение се насочи нагоре. Звярът разви цялото си тяло и се изпъна с такава сила, че за миг си помислих, че ще изскочи от шахтата. Мернах уплашените зрители и след секунда туловището се строполи долу, като едва не ни уби с тежестта си.

Мечът беше свършил работата си. Бях го умъртвил. Беше живял прекалено дълго за каквото и да е създание. Почти вярвах в свръхестествения му произход.

Без затруднение измъкнах меча от чудовищната глава.

Тогава осъзнах, че в действителност нищо не беше приключило. Все още бях затворник и макар и въоръжен, горе ни чакаха около двеста аргзууни, готови да ни унищожат при най-малък знак от Хоргул.

— Какво ще правим? — попитах новия си приятел.

— Ще ти кажа — отвърна след кратък размисъл той. — На дъното на шахтата от другата страна има един отвор, виж. — Проследих накъде сочи пръстът му. Наистина имаше отвор, достатъчен да премине човек, но не и главата на Звяра Н’аал.

— Какво е това?

— Тунел, който води към кошарите, където държат робите, като понякога ги принуждават да минават оттам, за да нахранят звяра — Приятелят ми мрачно се подсмихна. — Повече няма да дъвче човешко месо. Ела, последвай ме. Убихме Звяра Н’аал и това ще ги впечатли. Ще бъдат още по-впечатлени, когато изчезнем и с повече късмет може да успеем да се измъкнем в суматохата.

Последвах го в тунела.

Докато вървяхме, той ми каза името си — Моват Ярд от клана Моват-Тик, един от най-големите аргзуунски кланове, преди да се появи Хоргул и застане начело на народа аргзуун. Каза ми още, че макар да се страхували, сега те роптаели срещу нея. Амбициозните й планове не довели до нищо, освен до намаляване на населението.

След известно време в тунела леко просветля. Пред нас се видя нещо като решетка от дърво. Зад нея се намираше пещера, осветена от една-единствена факла.

Легнали направо на пода в пози на пълно изтощение, наблъскани един до друг като добитък, голи и мръсни, бледи и брадясали бяха останките на великата армия, пленена преди две години. Изпитах съжаление към тези около сто и петдесет недохранени, безжизнени роби. Изпитах съжаление към тях.

Моват Ярд насече с брадвата си дървената решетка и ние влязохме. Няколко глави изненадано се надигнаха. Миризмата вътре беше почти непоносима, но знаех, че не бе по тяхна вина.

Един мъж, който стоеше по-изправен от останалите и беше висок почти колкото мен, пристъпи напред. Имаше голяма брада, която се беше опитал да поддържа относително чиста, а по тялото му играеха мускули, които без съмнение бяха резултат на тренировка.

Когато заговори, гласът му се оказа дълбок и мъжествен, дори властен.

— Аз съм Карнак — каза просто той. — Какво означава това? Кои сте вие и как се озовахте тук? Как се промъкнахте покрай Звяра Н’аал?

Обърнах се не само към него, но и към всички останали. Те гледаха към нас с надежда.

— Звярът Н’аал е мъртъв! — съобщих аз. — Ние го убихме — това е Моват Ярд, мой приятел.

— Един аргзуун, твой приятел? Невъзможно!

— Напълно е възможно, фактът, че съм жив е свидетелство за това! — Усмихнах се на Моват Ярд, който направи опит да се усмихне в отговор, въпреки че като оголи зъби, резултатът беше по-скоро плашещ.

— Кой си ти? — попита брадатият, наречен Карнак.

— Аз съм странник на вашата планета, но съм тук, за да ви помогна. Искате ли да сте свободни?

— Разбира се — отвърна той. В пещерата се разнесе развълнуван шепот. Някои започнаха да се изправят, усети се оживление.

— Трябва да сте готови да се биете със зъби и нокти за свободата си — обърнах се към тях аз. — Нужно ни е отнякъде да се въоръжим.

— Не можем да се бием с целия народ аргзуун — тихо ми каза Карнак.

— Знам. Но целият народ аргзуун не е тук в момента. Горе има около двеста бойци и те са деморализирани.

— Това вярно ли е? Наистина ли е вярно? — Карнак се усмихваше възторжено.

— Вярно е — отвърнах аз, — но въпреки това ви превъзхождат по брой, освен това сте невъоръжени. Нужно е да обмислим всичко внимателно, но първо трябва да се измъкнем оттук.

— Няма да е много трудно при настоящото ни настроение. Обикновено има повече пазачи, но сега са само двама. — Карнак посочи към другия вход на пещерата, преграден от плет и нищо друго. — Пещерата след тази е пълна с пазачи и всеки, който се опита да избяга оттам, бива убит или върнат обратно и пренесен в жертва на Звяра Н’аал. Но сега…

Заедно с Моват Ярд, вървящ плътно зад мен, тръгнах към вратата и веднага започнах да я сека с меча.

Моват Ярд се присъедини с брадвата си. Развълнуваните затворници се струпаха зад нас, предвождани от Карнак.

От другата страна на плета долетя изненадано ръмжене. После единият аргзуун изкрещя:

— Махайте се или ще станете храна за Звяра Н’аал!

— Н’аал е мъртъв. Говориш с хората, които го заклаха.

Напънахме вратата. Тя падна и се разби на земята, откривайки пред нас двама объркани аргзууни с мечове в ръце.

Двамата с Моват Ярд се втурнахме без забавяне към тях и с няколко невероятно бързи удари ги убихме.

Карнак се наведе и вдигна меча на единия от падналите пазачи. Друг мъж взе втория меч, а още двама се въоръжиха с бойната брадва и боздугана.

— Трябва да отидем до оръжейната на аргзууните — каза Моват Ярд. — Там ще можем да се въоръжим, както трябва.

— Къде се намираме в момента? — попитах аз.

— Ами, под Черния град. Има няколко изхода.

— А къде се намира оръжейната?

— В двореца, в двореца на Хоргул. Ако побързаме, можем да стигнем там, преди да се върнат. Вероятно все още не са се осъзнали.

— Моват Ярд, защо ни помагаш срещу своите? — попита Карнак. Той изпитваше известно съмнение, което беше оправдано. Беше изпитал вече на гърба си капана на аргзууните.

— Научих много от малкото, което Майкъл Кейн каза и направи за мен. Разбрах, че понякога идеалите могат да се издигнат над кръвните връзки. А освен това възнамерявам да се боря срещу Хоргул, а не срещу аргзууните. Ако я победим, тогава ще се наложи да решавам къде да остана, но не и докато тя властва над аргзууните.

Изглежда тези думи убедиха Карнак. Затичахме се по пътеките, водещи извън подземния затвор, и скоро стигнахме до желязна врата, пазена от един аргзуун. Когато ни видя, вероятно изражението на отчаяна решителност в очите ни го накара, вместо да посегне към оръжието си, да протегне напред ръце.

— Вземете ключовете, но ме оставете жив.

— Честна сделка — отбелязах аз. Взех ключовете и отключих желязната врата. — Ако не възразяваш, ще вземем за малко назаем и оръжието ти.

Още двама мъже се въоръжиха с меча и бойната му брадва — така станахме осем. Вързахме Синия великан и излязохме на улицата.

Зад стените на Черния град долиташе шум на объркани гласове, но аргзууните все още не бяха достигнали портите на града.

Забързахме към двореца с Моват Ярд и Карнак.

Нахлухме вътре, като пътьом заклахме няколко пазача, които ни се изпречиха на пътя.

Точно когато стигнахме до оръжейната, чухме как първите завърнали се аргзууни вдигнаха тревога.

Влетяхме в залата, по-неподредена, но също така добре заредена като тази във Варнал. Само дето оръжията бяха, разбира се, по-варварски.

Докато радостните затворници хукнаха да се въоръжават с най-доброто, което притежаваха аргзууните, без да споменаваме купищата пленено оръжие, което се намираше там, ние осемте, които вече бяхме въоръжени, посрещнахме първата вълна от войници.

Сигурно сме изглеждали доста странно тримата, които предвождахме останалите — един Син великан, почти четири метра висок, един гол мъж, целият обрасъл с косми и див пламък в очите, и един загорял от слънцето човек, който дори не беше от тази планета. Но едно нещо имахме общо — бяхме майстори на меча.

Стояхме рамо до рамо, преграждайки пътя на атакуващите, докато другарите ни се въоръжат. Сякаш дъжд от мечове се изсипа върху мен. Задържахме ги по някакъв начин, дори успяхме да заколим няколко.

После зад нас се разнесе силен рев!

Затворниците бяха въоръжени и готови за битка. Робите се бяха превърнали отново в бойци, изгарящи от желание за възмездие за годините на подчинение и страх, за отмъщение за коварния капан, в който бе унищожен цветът на южната армия. Настъпихме напред, принуждавайки аргзууните да отстъпят.

Бихме се по коридорите на двореца. Бихме се в зали и стаи. Бихме се също в изоставената тронна зала, както и в личните покои на Хоргул. Аз използвах един момент и разкъсах изображението на Звяра Н’аал.

Навън улиците на Черния град се изпълниха със сражаващи се мъже.

Бяхме по-малко на брой. Нашите хора бяха почти забравили бойните си умения. Но сърцата ни бяха изпълнени с изгарящо желание за битка. Дочакали бяхме момента да отвърнем на удара на старите си врагове.

Когато всички ние се озовахме на улицата, аргзууни бяха успели да намалят броя ни с една трета, но пък ние бяхме унищожили повече.

Колкото повече се сражавахме, толкова повече се възвръщаха старите умения на бившите роби. Боят по улиците постепенно замря. Аргзууните реорганизираха силите си. Използвахме затишието, за да се съберем и обсъдим нашата стратегия.

Държахме голямо пространство около двореца, но в ръцете на аргзууните беше по-голямата част от града.

Някъде там бяха Хоргул и Шизала. Надявах се Хоргул в изблик на омраза да не нареди да убият Шизала. Надявах се кралицата да не е загубила вярата си в способността на нейните воини да победят.

Аргзууните нападнаха първи, но ние ги очаквахме и бяхме разположили бойци по всички улици.

Известно време изглеждаше, че нито една от страните няма преимущество. И ние, и те удържахме позициите си.

— Така може да продължим до безкрай — каза Моват Ярд, когато тримата с него и Карнак се събрахме на съвещание.

— Как да пробием защитата им? — попитах аз.

— Да преведем голяма група бойци в тила им — предложи Карнак. — Тогава ще можем да атакуваме от двете страни и да пробием редиците им.

— Добра идея — съгласих се аз. — Но как ще прехвърлим тази група? Не можем да прелетим над тях.

— Прав си — каза Моват Ярд, — но можем да минем под тях. Спомняш ли си затвора? Помниш ли, когато ти казах, че има няколко входа и изхода?

— Да — отвърнах. — Можем ли да минем през един от тях и да излезем в тила им?

— Ако не са готови за този номер, можем. Но ако са блокирали входовете, ще загубим повече. Ще изпратим там добрите бойци, а тук ще оголим фронта. Дали си заслужава риска?

— Да — бях категоричен. — Ако не спечелим скоро някакво предимство, хората ни съвсем ще се изморят. Те и без това са изтощени от недохранване. Не можем да си позволим да губим повече време.

— Кой ще ги поведе? — Карнак направи крачка напред. По всяка вероятност имаше предвид себе си.

— Аз — казах. — Вие двамата сте нужни повече тук, да ръководите отбраната.

Те се съгласиха с доводите ми.

Преди да измине един схатис, аз вече водех група от около трийсет рицари към входа на затвора, който ни бе посочил Моват Ярд.

Тичахме в неравномерен тръст надолу по виещите се рампи и налетяхме право на отряд аргзууни, идващи от другата страна!

Още преди да се осъзнаем, бяхме въвлечени в битка, губейки време и бойци.

Аргзууните се биеха не много ентусиазирано. Бях убил двама и обезоръжил няколко, когато останалите оставиха на земята оръжието си и се предадоха.

— Защо се отказахте толкова лесно? — попитах един от тях.

Отвърна ми с грубото си произношение:

— Уморихме се да водим сражения за Хоргул. Тя дори не ни предвожда. Изчезна, след като ти уби Звяра Н’аал. Ние я следвахме, защото смятахме, че Рахарумара се е вселил в Звяра Н’аал, а тя беше по-силна от него. Но сега вече знаем, че Рахарумара не се е вселил в Звяра, в противен случай ти не би могъл да го убиеш. Не желаем повече да умираме заради нейните планове. Много наши братя бяха убити през последните години, за да задоволят амбициите й. А виж какво стана — няколко воини да се отбраняват по улиците срещу някакви роби. Искаме мир!

— Колко от вас мислят като теб?

— Не знам — призна той. — Не сме говорили. Твърде много неща се случиха за кратко време.

— Спомняш ли си русото момиче, което Хоргул доведе тук? Тя беше и на церемонията със Звяра Н’аал.

— Да, видях я.

— А знаеш ли къде се намира сега?

— Мисля, че е в кулата на Вулсе.

— Къде е това?

— Близо до главната врата, тя е най-високата кула в града.

Взехме оръжието им и продължихме през бившия затвор, докато най-после излязохме в една част на града, където се озовахме почти непосредствено зад последните редици на сражаващите се аргзууни, и веднага атакувахме.

С викове на изненада аргзууните се обърнаха към нас. Завърза се битка, в която ние се опитвахме да преминем през тях и да се свържем с другарите си от другата страна.

Аз самият се дуелирах с най-едрия аргзуун, с когото бях се сблъсквал досега. Сигурно беше над пет метра висок и в боя използваше дълго копие и меч.

В един момент той хвърли копието към мен. Съумях да го хвана в движение, обърнах го и го хвърлих обратно към него. Улучих го в корема. После го довърших с меча. Ако не бях извадил късмет, улавяйки копието, едва ли щях да оцелея в двубоя.

Огледах се и видях, че почти се бяхме свързали с нашите хора от другата страна.

Убеден в успеха на тактиката, оставих отряда си под командата на мургав боец, показал умение и интелигентност в битката, и напуснах полесражението.

Затичах се към кулата на Вулсе. Надявах се най-после там да намеря Шизала и да се погрижа поне за безопасността й.

Скоро зърнах кулата и не забелязах входа й да се охранява, но видях нещо друго. Нещо, което за мен беше голяма изненада.

Помислих си, че най-вероятно бе игра на светлината или видение.

Това, което гледах, беше един летателен апарат, увиснал над върха на кулата, един кораб много подобен на този, с който Шизала и аз бяхме летели.

Как се бе озовал тук?

Стигнах входа на кулата и се втурнах вътре. Освен едно каменно, вито стълбище, водещо нагоре, на долния етаж не забелязах нищо друго. Хукнах по стълбите.

Близо до върха на кулата открих една врата. Пред нея нямаше никой и аз я отворих.

Видът на двамата, които бяха в стаята, ми подейства като шок.

Единият беше Шизала.

Другият…? Другият беше Телем Фас Огдаи, принцът на Мисхим Теп, годеникът на Шизала.

С едната си ръка беше прегърнал Шизала, а в другата държеше меч. Беше обърнато лице към мен и гледаше предпазливо към вратата, през която току-що бях влязъл.

Загрузка...