Графиня дьо Монсоро

Глава 1Сватбата на Сен-Люк

През 1578 г., в последния неделен ден на Сирни заговезни, когато шумните дневни веселби по парижките улици взеха да затихват, в неотдавна построения разкошен дворец на брега на Сена, почти срещу Лувъра, за знаменитото семейство Монморанси, сродило се с кралския дом и неотстъпващо по начина на живот на принцовете, започна шумно празненство. Повод за това семейно събитие веднага след народните увеселения бе бракосъчетанието на Франсоа д’Епине дьо Сен-Люк, довереника и любимеца на крал Анри III, с Жана дьо Косе-Брисак, дъщеря на маршал дьо Косе-Брисак.

Сватбеният обяд стана в Лувъра и кралят, който даде с крайно нежелание съгласието си за този брак, се появи на празничната трапеза с никак неподобаващ за случая мрачен израз. А и облеклото му бе напълно в съответствие с вида му: тъмнокафяв костюм, същият, с който Куле го беше нарисувал на картината, изобразяваща сватбата на Жуаез. При вида на това мрачно величие, на този крал, напомнящ собствения си призрак, гостите се вцепеняваха от страх. Особено силно се свиваше сърцето на младоженката, която кралят удостояваше всеки път с поглед, пълен с неодобрение.

Навъсените обаче вежди на краля в разгара на брачния пир не будеха като че ли изненада у никого; всички знаеха, че причината се крие в една от дворцовите тайни, от които си струва да стоиш по-надалеч като от подводни рифове, защото натъкването на тях заплашва с неминуемо корабокрушение.

Едва дочакал да завърши обядът, кралят скочи рязко и всички гости бяха принудени щат не щат да последват примера му; надигнаха се дори онези, които изказваха шепнешком желанието си да продължат празничната гощавка.

Тогава Сен-Люк, след като се взря продължително в очите на жена си, за да почерпи сякаш в тях мъжество, се приближи до своя повелител:

— Ваше величество, ще благоволите ли да послушате довечера цигулкова музика и да украсите с присъствието си бала, който искам да дам във ваша чест в двореца Монморанси?

Анри III се обърна към младоженеца със смесено чувство на гняв и досада, но Сен-Люк му се поклони така ниско, с толкова много смирение и с такава молба в гласа, че кралят омекна.

— Е, добре, господине — отвърна той, — ние ще дойдем, макар да не заслужавате ни най-малко подобно доказателство за нашата благосклонност.

Тогава бившата госпожица дьо Брисак, от този ден вече госпожа дьо Сен-Люк, почтително благодари на краля, ала Анри обърна гръб на новобрачната, без да й отговори.

— С какво сте се провинили пред краля, господин дьо Сен-Люк? — попита Жана своя съпруг.

— Скъпа моя, ще ви разкажа всичко по-късно, когато буреносните облаци се разпръснат.

— А дали ще се разпръснат?

— Би трябвало — отвърна Сен-Люк.

Младоженката нямаше още навиците на законна съпруга и не се реши да настоява; тя притаи любопитството си дълбоко в сърцето и се зарече да продължи разговора при по-благоприятни обстоятелства, когато ще е в състояние да диктува своите условия на Сен-Люк, без да се страхува, че той ще ги отхвърли.

И така, когато започва историята, която искаме да разкажем на нашите читатели, в двореца Монморанси очакваха пристигането на Анри III. Но единадесет часа вече минаваше, а кралят все не идваше.

Сен-Люк бе поканил на бала всички свои приятели, а това значеше и приятели на краля. Освен това бе разпратил покани до принцовете и техните миньони1, включително до приближените на нашия стар познат херцог д’Алансон, когото възшествието на Анри III на кралския престол бе направило херцог д’Анжу. Но херцогът не бе сметнал за нужно да се появи на сватбения обяд в Лувъра и вероятно не се канеше да присъства на сватбения бал в двореца Монморанси.

Кралят на Навара и съпругата му ги нямаше в Париж. Те, както читателят знае от предишния ни роман2, се бяха спасили с бягство в Беарн и там застанаха начело на войските на хугенотите, оказали открита съпротива на краля.

Херцог д’Анжу както винаги спадаше към недоволните, но и с нищо не издаваше това недоволство; той неизменно се стараеше да стои в задните редове и да изтиква пред себе си благородниците от своето обкръжение, неотрезвени от ужасната съдба на Ла Мол и дьо Коконас, чиято екзекуция, без съмнение, нашите читатели не са забравили.

Не ще съмнение, че привържениците на херцога и последователите на краля се намираха в състояние на несигурен мир: не по-малко от два-три пъти на месец между тях възникваха дуели и само в много редки случаи нямаше убити или поне тежко ранени.

Колкото до Екатерина Медичи, най-заветното желание на кралицата майка се беше изпълнило — любимият й син се бе възкачил на трона, който тя така много беше бленувала за него, а по-точно казано, за самата себе си; този път тя царуваше, прикрита зад името му и с целия си вид и поведение даваше да се разбере, че в този преходен свят нейните грижи са насочени единствено към здравето и към нищо друго.

Разтревожен от необещаващото нищо добро отсъствие на краля и принцовете, Сен-Люк се мъчеше да успокои тъста си, който бе огорчен до дъното на душата си от този факт. Убеден, както впрочем и целият двор, в това, че крал Анри и Сен-Люк се намират в тесни приятелски връзки, маршалът се надяваше да се сроди с един източник на благодеяния — на ви сега! — всичко излезе тъкмо обратно: дъщеря му се бе бракосъчетала с едно истинско въплъщение на кралската немилост. Сен-Люк се мъчеше как ли не да вдъхне на стареца увереност, каквато самият той не изпитваше, а неговите приятели — Можирон, Шомберг и Келюс, натруфени като пуяци, неестествено изправени във великолепните си камизоли с огромни надиплени яки, върху които главите им стояха като поставени върху блюда, само подливаха масло в огъня с шегичките и иронично поднасяните си съболезнования.

— Бога ми, бедни наш приятелю — съчувстваше на Сен-Люк Жак дьо Леви, граф дьо Келюс, — страхувам се, че този път работата ти е съвсем спукана. Кралят ти се сърди, задето пренебрегна съветите му, херцог д’Анжу пък за това, че не изрази полагаемата се почит към носа му3.

— Е, не — възрази Сен-Люк. — Грешиш, Келюс, кралят не дойде, защото замина за поклонение в Минимския манастир във Венсенската гора, а херцог д’Анжу — защото се влюбил в някаква дама, която аз, за беля, пропуснах да поканя.

— Ами! — възрази Можирон. — Не видяхме ли каква кисела физиономия имаше кралят на обяда? Човек, който е решил да тръгне с тояжката на поклонение в манастир, има кротък, благ израз на лицето. Колкото до херцог д’Анжу, нека, както твърдиш, някакви лични обстоятелства да са го възпрепятствали, но какво пречеше поне един от неговите анжуйци да беше присъствал? Огледай се наоколо — абсолютна пустота, дори самохвалкото Бюси не благоволи да се яви.

— Ах, господа — поклати съкрушен глава, маршал дьо Брисак, — как всичко това говори за изпадане в немилост! Господи боже мой! Как така негово величество се е разгневил на нашия дом, винаги толкова предан на короната?

И старият царедворец надигна скръбно ръце към небето.

Младите хора се заливаха от смях, ала тяхното весело настроение ни най-малко не успокояваше стария маршал, а само увеличаваше неговото отчаяние.

Младоженката, замислена и съсредоточена, бе измъчвана, както и баща й, от същия въпрос — с какво е могъл Сен-Люк да разгневи краля?

Самият Сен-Люк, разбира се, знаеше в какво се е провинил и затова се вълнуваше повече от всички останали.

Не щеш ли, на една от вратите към залата възвестиха за пристигането на краля.

— Ах! — просия маршалът. — Сега вече от нищо не се боя; за да бъда напълно щастлив, остава да чуя за пристигането и на херцог д’Анжу.

— А мен — измърмори Сен-Люк — присъствието на краля ме плаши повече от отсъствието му; той не идва току-така, сигурно иска да ми изиграе лош номер. Херцог д’Анжу е намерил за нужно да не дойде по същата причина.

Тези невесели мисли не попречиха на Сен-Люк да се втурне срещу своя повелител, който най-после се беше разделил с мрачната си кафява дреха и се появи в залата в трепет на пера, блясък на коприна и сияние на брилянти.

В същия миг, когато на една от вратите се появи Анри III, на противоположната врата изникна един друг крал Анри III — пълно подобие на първия, точно така облечен, обут, вчесан, накъдрен, напудрен и изчервен. И придворните, спуснали се до един към първия крал, изведнъж се спряха като вълна, срещнала по пътя си препречващ я мост и, обърнати сякаш от водовъртеж, се устремиха към другата врата, откъдето се беше появил кралският двойник.

Пред очите на Анри III се замяркаха зяпнали уста, бягащи погледи, фигури, изпълняващи пируети на един крак.

— Какво означава всичко това, господа? — попита кралят.

В отговор последва гръмогласен смях.

Кралят, избухлив по натура и най-малко склонен към кротост особено в тази минута, се намръщи, но точно тогава от навалицата на гостите се отдели Сен-Люк и се приближи до него.

— Ваше величество, там е Шико, вашият шут. Облякъл се е също като вас и сега подава ръка на дамите за целувка.

Анри III се разсмя. Шико се ползуваше при двора на последния Валоа със свобода, с каквато бе удостоен тридесет години преди него Трибуле при двора на Франсоа I и каквато щеше да бъде предоставена четиридесет години по-късно на Ланжели при двора на крал Луи XIII.

Работата е там, че Шико бе необикновен шут. Преди да го нарекат Шико, той се наричаше дьо Шико. Обикновен гасконски благородник, той не само бе дръзнал да встъпи в любовна конкуренция с херцог д’Майен, но и бе взел връх над този принц от кралско потекло, заради което, както се говореше, херцогът решил да се разправи с него и Шико бил принуден да търси убежище при Анри III. За покровителството, оказано му от приемника на Шарл IX, той се разплащаше с това, че говореше на краля истината, колкото и горчива да беше тя.

— Не мислите ли, уважаеми Шико — обърна се Анри към него, — че двама крале на един бал са твърде голяма чест за домакина?

— Ако смяташ така, позволи ми тогава да изиграя ролята на краля според умението си, а самият ти се опитай да се представиш за херцог д’Анжу. Току-виж, че те приели за него и тогава ще можеш да чуеш нещо любопитно, а и да разбереш какво замисля твоето братле или поне с какво е заангажиран в момента.

— А и наистина моят брат, херцог д’Анжу, отсъствува — забеляза кралят с явно неудоволствие.

— Още една причина да го замениш. Решено — аз ще бъда Анри, а ти — Франсоа. Аз ще царувам, а ти — ще танцуваш. Аз ще прибягна до целия комплект от преструвки, подобаващи на кралското величие, а ти ще се поразвлечеш малко, бедни мой кралю.

Кралят спря погледа си на Сен-Люк.

— Прав си, Шико. Аз ще се заема с танците — каза той.

„Колко съм се заблуждавал с опасенията си от кралския гняв — помисли си маршал дьо Брисак. — Тъкмо обратното, кралят е в рядко добро настроение.“

И той се засуети, като обсипваше безразборно с комплименти наляво и надясно всички гости, и най-важното, без да забравя да похвали и себе си за това, че е успял да намери за дъщеря си съпруг, толкова щедро отрупан с благосклонностите на негово величество.

През това време Сен-Люк се приближи до жена си. Жана дьо Брисак не беше от най-големите хубавици, ала притежаваше прелестни черни оченца, белоснежни зъбки, ослепителен цвят на лицето, тоест всичко онова, което взето заедно е прието да се нарича очарователна външност.

— Съпруже — обърна се тя към Сен-Люк, преследвана все от същата мисъл, — обяснете ми какво иска кралят от мен? Откакто се появи, не е престанал да ми се усмихва.

— Но когато се връщахме от обяда, вие говорехте съвсем друго, мила Жана. Тогава неговият поглед ви плашеше.

— Тогава негово величество беше в лошо настроение — каза младата жена, — а този път…

— Този път е още по-лошо — прекъсна я Сен-Люк. — Кралят се смее, без да разтваря устни. Бих предпочел да видя зъбите му. Жана, горкичката ми, кралят ни крои някакъв подъл сюрприз. О, не ме гледайте така нежно, моля ви, по-добре ми обърнете гръб! Впрочем при нас тъкмо навреме се приближава Можирон. Задръжте го около себе си, прикоткайте го, по-ухажвайте го.

— Давате ми доста съмнителен съвет, съпруже — усмихна се Жана, — ако реша да го последвам, могат да си помислят…

— Ах! — въздъхна Сен-Люк. — Да мислят каквото си щат, толкова по-добре.

И той обърна гръб на своята донемайкъде изненадана съпруга, и отиде да угажда на Шико, който се престараваше да важничи, за да изобрази краля, като предизвикваше с гримасите си всеобщ смях.

През това време Анри, освободен от кралското си величие, танцуваше, но без да изпуска изпод око Сен-Люк: ту ще го повика при себе си, за да му предаде щукналата в главата му духовитост, която всеки път, независимо дали му се беше удала или не, предизвикваше у младоженеца пристъп на гръмогласен смях, ту го черпеше от своята бонбониерка със захаросани бадеми и плодове, намирани от Сен-Люк неизменно за превъзходни. Стига само Сен-Люк да се отлъчеше за минутка от залата, където беше кралят, макар с намерение само да приветства гостите в другите зали, и Анри тутакси изпращаше след него някого от своите сродници или придворни, и младоженецът се връщаше сияещо усмихнат при своя повелител, а кралят с появата на своя любимец изпадаше в превъзходно настроение.

Внезапно до кралските уши достигна толкова силен шум, че той не можеше да бъде заглушен от общата бъркотия на звуците.

— Я виж! — каза Анри. — Не е ли това гласът на Шико? Чуваш ли, Сен-Люк? Кралят е дал воля на гнева си.

— Да, господарю — отзова се Сен-Люк, без да дава вид, че е схванал намека, съдържащ се в тези думи, — като че ли се кара на някого.

— Идете да разберете какво се е случило — разпореди се кралят — и незабавно ми доложете.

Сен-Люк се отправи да изпълни заповедта. И наистина, Шико крещеше високо, като в подражание на краля изговаряше думите гъгниво:

— Издал съм сума ти укази срещу разточителството. Ако не са ви достатъчни, ще издам още и още и ще ги умножавам дотогава, докато не окажат своето въздействие. Ако не са достатъчно добри, поне да бъдат много. Кълна се в рогата на Велзевул, моя братовчед, шест пажове, господин дьо Бюси, е прекалено.

И Шико изду бузи и широко се разкрачи с ръце на хълбоците, с което придоби пълно сходство с краля.

Върналият се Сен-Люк бе вече готов да отговори, когато в този миг тълпата се разтвори и откри пред погледите им шестима пажове, облечени с камизоли от златен брокат и обкичени с нанизи; върху гърдите на всеки паж сияеше с всички цветове на дъгата гербът на неговия повелител, извезан със скъпоценни камъни. След пажовете пристъпваше красив младеж с високо вдигната горда глава и презрително надигната горна устна, който хвърляше надменни погледи на всички страни. Семплата му дреха от черно кадифе контрастираше рязко с богатите костюми на пажовете.

— Бюси! — разнесоха се гласове. — Бюси д’Амбоаз!

И тълпата, втурнала се срещу новопристигналия, чиято поява бе предизвикала в залата такава суматоха, се отдръпна встрани, за да може той да мине.

Можирон, Шомберг и Келюс обкръжиха краля, за да го защитят сякаш от някаква опасност.

— Ама че работа, слугата е тук, а господаря му го няма — каза Можирон с намек за неочакваната поява на Бюси и отсъствието на херцог д’Анжу, към чиято свита принадлежеше последният.

— Да почакаме — забеляза Келюс, — пред слугата вървят собствените му слуги, така че и главният господар може да се появи след господаря на шестимата първи слуги.

— Тук има върху какво да се замислиш, Сен-Люк — намеси се и Шомберг, най-младият, а поради това и най-дръзкият миньон на крал Анри. — Не обърна ли внимание, че господин дьо Бюси не е твърде вежлив с тебе? Погледни — той е с черен камизол. По дяволите! Нима това е облекло за сватбен бал?

— Не — съгласи се и Келюс, — това е траурна премяна за погребален случай.

— Не е ли решил да благоволи да присъства на собственото си погребение? — измърмори Анри.

— И въпреки това, Сен-Люк — каза Можирон, — херцог д’Анжу не се появи след Бюси. Нима и тук си изпаднал в немилост?

Това многозначително „и тук“ прободе младоженеца право в сърцето.

— А защо всъщност трябва да се появи след Бюси? — взе да разсъждава Келюс. — Не помните ли: когато негово величество оказа чест на господин дьо Бюси и го запита няма ли да пожелае да принадлежи към хората на краля, Бюси му отговори, че вече принадлежи към дома на Клермоните и не изпитва необходимостта да принадлежи още на някого, както и че напълно го задоволява възможността да бъде господар на самия себе си, понеже е сигурен, че собствената му персона е най-добрият принц от всички принцове на света.

Кралят свъси вежди и захапа мустак.

— И въпреки това — каза Можирон, — както ми се струва, все пак Бюси е постъпил в свитата на херцог д’Анжу.

— Че какво толкова — флегматично възрази Келюс, — просто е сметнал, че херцогът е малко по-силен от нашия крал.

Тази забележка засегна дълбоко Анри, който цял живот мразеше по братски д’Анжу. Ето защо, макар кралят да не произнесе нито дума, всички можаха да видят как побледня.

— Хайде, господа — помъчи се да укроти разгарящите се страсти треперещият от вълнение Сен-Люк, — пощадете поне отмалко гостите ми. Не ми разваляйте сватбата.

Изглежда, тази молба насочи мислите на Анри в друга посока.

— Наистина, да не разваляме на Сен-Люк деня на неговата сватба, господа — каза той и взе да навива мустака си с лукав израз на лицето, който не остана незабелязан за бедния младоженец.

— Та какво излиза — възкликна Шомберг, — че Бюси днес е в съюз с хората на Брисак, така ли?

— Това пък откъде ти хрумна? — учуди се Можирон.

— Оттам, че Сен-Люк се застъпва горещо за него. По дяволите! В този презрян свят всеки може да се застъпи единствено само за себе си. Няма да сгреша, ако кажа, че у нас всеки защитава само своите близки, съюзници и приятели.

— Господа — възрази Сен-Люк, — господин дьо Бюси не ми е нито съюзник, нито приятел, нито роднина: той е мой гост.

При тези думи кралят хвърли злобен поглед към говорещия.

— И освен това — побърза да поправи грешката си нещастният Сен-Люк, сразен от кралския поглед — аз ни най-малко не се каня да го защитавам.

Бюси е шестимата пажове пред себе си се приближаваше с достойнство към краля с намерението да го приветства, но в този миг Шико, недопускащ никой да бъде предпочетен вместо него, закрещя:

— Ей, ти, там! Бюси! Бюси д’Амбоаз! Луи дьо Клермон! Граф дьо Бюси! Май няма да се спреш, докато не изредят всичките ти титли. Толкова ли не виждаш къде е истинският Анри, нима не можеш да различиш краля от глупака? Този, към когото така важно си се насочил, е Шико, моят глупак, моят шут. Понякога му щукват такива идиотщини, че направо да си умреш от смях.

Бюси обаче невъзмутимо продължаваше пътя си и, вече изравнил се с Анри, искаше да му се поклони, ала кралят каза:

— Не чухте ли, господин дьо Бюси! Викат ви.

И под оглушителния смях на миньоните обърна гръб на младия човек.

Бюси почервеня от гняв, но мигом се овладя. Той си даде вид, че уж приема сериозно думите на краля и, сякаш недочул подмятанията на Келюс, Шомберг и Можирон и не видял наглите им усмивки, се обърна към Шико.

— Простете ми, ваше величество — каза той. — Някои крале толкова много приличат на шутове, че никак не е трудно да се объркаш. Надявам се, ще ме извините, че приех вашия шут за краля.

— Какво, какво? — протегна шия Анри, извърнат по посока на Бюси. — Какво каза той?

— Нищо, ваше величество — побърза да се намеси Сен-Люк, на когото, изглежда, небесата бяха поверили цялата вечер да бъде миротворец, — нищо, абсолютно нищо особено.

— Не, метр Бюси — изрече Шико, надигнал се на пръсти и издул бузи, както правеше това кралят, когато желаеше да си придаде величествен вид, — вашето поведение е непростително.

— Моля да ме извините, ваше величество — смирено молеше Бюси, — бях се замислил.

— За какво? Дали не за своите пажове, господине? — раздразнено го попита Шико. — Да, тези хлапета ще ви разорят и, кълна се в Господа Бога, вие явно посягате на нашите кралски прерогативи.

— Но по какъв начин? — почтително се осведоми Бюси; той разбираше, че след като бе позволил на шута си да заеме мястото му, кралят поставя самия себе си в смешно положение. — Моля ваше величество да ми обясни и в случай, че действително съм допуснал грешка, какво пък, ще си я призная с пълно смирение.

— Натруфили сте в сърма и злато тая сбирщина — Шико посочи с пръст пажовете, — а вие, вие — дворянин, полковник, потомък на рода Клермон, почти принц, най-сетне, се появявате на бала с просто черно кадифе.

— Ваше величество — високо каза Бюси, обърнал се към фаворитите на краля, — след като днес сбирщината се труфи като принцове, добрият вкус изисква от принцовете да се обличат като сбирщина.

И той върна на младите фаворити, потънали в блясъка на скъпоценностите си, не по-малко презрителна усмивка от онези, с които те го бяха удостоили минута преди това.

Анри погледна своите побледнели от ярост любимци, които сякаш при една само негова дума бяха готови да се нахвърлят върху дьо Бюси. Келюс, който повече от останалите имаше зъб на Бюси и отдавна би потърсил разправа с него, ако кралят не му бе забранил това, постави ръка върху дръжката на шпагата си.

— Не намеквате ли с това за мен и моите хора?! — възкликна Шико. Узурпирал мястото на краля, той произнесе тези думи, които би подобавало да произнесе Анри.

При това шутът застана във високомерната героична поза на капитан Матамор4 и бе толкова смешен, че половината от залата прихна от смях. Другата половина мълчеше по твърде простата причина, че се смееха тъкмо на нея.

Предусетили назряващото спречкване, тримата приятели на Бюси го заобиколиха. Това бяха Шарл Балзак д’Антраге — по-известен под името Антраге, Франсоа д’Оди, виконт дьо Рибейрак и Ливаро.

При вида на тази подготовка за враждебни действия Сен-Люк се досети, че Бюси е дошъл по поръчение на херцога с цел да направи скандал или да предизвика някого. При тази мисъл Сен-Люк трепна, почувства се притиснат между двата могъщи и разпалени от гняв противници, избрали неговия дом за полесражение.

Нещастният младоженец се втурна към Келюс, чийто възбуден вид се хвърляше в очите на всички, сложи ръка върху пръстите му, стискащи дръжката на шпагата, и се обърна към него с гореща молба:

— За бога, приятелю, потърпи. Нашият час още не е настъпил.

— Проклятие! Потърпи ти сам, ако можеш! — закрещя Келюс. — Плесницата на този нахал не може да те засегне по-малко от мен. Който оскърби един от нас, оскърбява всички ни, а който оскърбява всички ни, оскърбява краля.

— Келюс, Келюс — настояваше Сен-Люк, — помисли за херцог д’Анжу, нали той стои зад гърба на Бюси. Вярно, че го няма тук, но толкова по-предпазливи трябва да бъдем — невидим, той е много по-опасен. Надявам се, няма да ме подозреш в това, че за мен е страшен слугата, а не господарят му?

— По дяволите! Кой може да бъде страшен за хората на френския крал? Ако се натъкнем на опасност, докато се сражаваме за краля, той ще съумее да ни защити.

— Тебе — да, но не и мен — жално каза Сен-Люк.

— Ах, да му се не види макар! И за какъв дявол ти щукна да се жениш?! Нима не знаеше как кралят ревнува своите приятели?

„Дадено — помисли си Сен-Люк, — щом като всеки се грижи сам за себе си, и ние няма да се забравим. Искам спокойствие поне първите две седмици след сватбата, а за това ми трябва да предразположа херцог д’Анжу.“

И с тези мисли той остави Келюс и се запъти към Бюси.

Бюси стоеше с гордо вдигната глава и обгръщаше с поглед присъстващите. Беше наострил уши в очакване някой да отвърне дръзко на хвърлените от него оскърбления. Но никой не го поглеждаше, всички упорито мълчаха: едни се опасяваха да не предизвикат неодобрението на краля, други — неодобрението на Бюси.

Последният, забелязал приближаващия се към него Сен-Люк, реши, че най-после е постигнал своето.

— Господине — обърна се той към домакина, — предполагам, че желаете да поговорите с мен, и сигурно дължа тази чест на думите, които току-що произнесох?

— Думите, които току-що сте произнесли ли? — с най-простодушен вид повтори Сен-Люк. — А какво всъщност сте произнесли? Нищо не съм чул, уверявам ви. Просто ви видях и се зарадвах, че ще имам удоволствието да приветствам един толкова висок гост и да му благодаря за честта, оказана на моя дом.

Бюси бе необикновен човек във всяко отношение: смел до безразсъдство и същевременно образован, остроумен и прекрасно възпитан. Убеден в несъмнената храброст на Сен-Люк, той разбра, че дългът на гостоприемството е удържал в него връх над деликатността на придворния. На всеки друг Бюси не би се поколебал да повтори дума по дума казаната от него фраза, тоест да хвърли предизвикателство в лицето му, но, обезоръжен от дружелюбието на Сен-Люк, той се поклони учтиво и произнесе няколко любезности.

— Охо! — каза Анри, забелязал, че Сен-Люк разговаря с Бюси. — Струва ми се, че моето петле е прокукуригало вече на капитана. Правилно е постъпил, но аз не искам да го убиват. Идете, Келюс, и разберете каква е работата. Впрочем, не, вие сте с твърде горещ нрав. По-добре идете вие, Можирон.

— Какво каза на това конте? — попита кралят, когато Сен-Люк се върна.

— Аз ли, ваше величество?

— Да, ти.

— Пожелах му добро прекарване на вечерта.

— Виж ти! И нищо повече? — сърдито измърмори кралят.

Сен-Люк усети, че е направил погрешна стъпка.

— Пожелах му добро прекарване на вечерта — продължи той, — а после му казах, че утре ще имам удоволствието да му пожелая добро утро.

— Добре. А аз едва не се усъмних в твоята смелост, юнако.

— Но, ваше кралско величество, окажете ми милостта това да си остане между нас — с подчертано тих глас помоли Сен-Люк.

— Дявол да го вземе! Разбира се, че нямам намерение да ти преча. Добре би било да ме избавиш от него, без ти сам да пострадаш от това.

Миньоните си размениха бързи погледи, но Анри III не даде вид, че е забелязал това.

— Защото в края на краищата — продължи той, — този нахал стана съвсем непоносим.

— Да, да — каза Сен-Люк. — Но бъдете спокойни, ваше величество, рано или късно той ще си намери майстора.

— Хм — недоверчиво поклати глава кралят, — той владее шпагата до съвършенство. Добре би било да го ухапе бясно куче. Тогава ще може да се отървем от него без никакви трудности.

И той погледна накриво Бюси, който се разхождаше, придружен от тримата си приятели, като избутваше или осмиваше всички, които смяташе за врагове на херцог д’Анжу — от само себе си се разбираше, че тези хора бяха привърженици на краля.

— По дяволите — закрещя Шико, — не смейте да обиждате моите любимци, метр Бюси, че иначе, нищо че съм крал, ще развъртя шпагата си не по-зле от който и да е шут.

— Ах, мошеник — измърмори Анри, — честна дума, той е прав.

— Ако Шико не престане със своите шегички в същия дух, ще го напердаша, ваше величество — каза Можирон.

— Не се пъхай, където не ти е работа, Можирон. Шико е благородник и много чувствителен по отношение на честта си. Още повече че най-малко той заслужава пердаха, тук има къде по-дръзки от него.

Този път намекът беше ясен; Келюс направи знак на д’О и д’Епернон, които се подвизаваха в другите ъгли на залата и не бяха свидетели на държанието на Бюси.

— Господа — започна Келюс, след като отведе приятелите си встрани, — нека се посъветваме. А ти, Сен-Люк, иди по-добре да занимаваш краля. Продължавай ролята си на миротворец, ти се справяш отлично с нея.

Сен-Люк счете предложението за разумно и се върна при краля, който спореше горещо с Шико за нещо.

Келюс се отдели с четиримата фаворити в прозоречната ниша.

— Хайде да чуем сега за какво ни събра — каза д’Епернон. — Тъкмо ухажвах усилено жената на Жуаез и мисли му, ако не ни съобщиш нещо наистина важно.

— Искам да ви предупредя, господа — обърна се Келюс към другарите си, — че веднага след бала аз тръгвам на лов.

— Отлично — каза д’О, — и за какъв дивеч?

— За глиган.

— Откъде ти щукна пък това? Да ловуваш в този кучешки студ! И за какъв дявол? Да те изтърбушат в някои шубраци.

— И така да е! Все едно отивам.

— Самичък?

— Не, с Можирон и Шомберг, ще ловуваме за краля.

— Аа! Ясно — в един глас казаха Можирон и Шомберг.

— Кралят изяви желание да види утре на обедната си трапеза глиганска глава.

— С обърната яка по италиански — намекна Можирон за простата обърната яка, която носеше Бюси за разлика от пищните яки на фаворитите.

— Разбрано — каза д’Епернон. — Става. Аз също се включвам.

— Но какво е станало? — запита д’О. — Обяснете ми, аз все още нищо не разбирам.

— Ами че огледай се наоколо, миличък.

— Е, огледах се, и какво?

— Толкова ли не забелязваш нахала, който ти се смее в лицето?

— Бюси ли имаш предвид?

— Позна. А не ти ли се струва, че това е глиганът, чиято глава би зарадвала краля?

— Ти смяташ, че кралят… — започна д’О.

— Абсолютно сигурен съм — прекъсна го Келюс.

— Тогава идвам и аз на лов! Но как ще действаме?

— Ще поставим засада. Така е най-сигурно.

Бюси забеляза отдалеч, че миньоните се съвещават за нещо и не се съмняваше, че става дума за него. Той се отправи към своите противници, като пътьом си разменяше шеги с приятелите.

— Обърни внимание, Антраге, погледни, Рибейрак, как те са се пръснали там на двойки. Това е просто трогателно. Могат да минат за Евриал с Ние, за Дамон с Питий, за Кастор с… Но почакай, къде се е дянал Полукс?

— Полукс се ожени — отвърна Антраге — и нашият Кастор остана соло.

— С какво са заети там, според вас? — високо попита Бюси и дръзко заразглежда фаворитите.

— Бас държа — каза Рибейрак, — че изобретяват в момента нова кола за яките си.

— Не, господа — усмихна се Келюс, — уговаряме се да ходим на лов.

— Шегувате се, сеньор Купидо — възрази Бюси. — Времето е твърде студено за ловуване. Цялата ви кожа ще се напука.

— Не се тревожете, господине — в същия тон му отвърна Можирон, — имаме си топли ръкавици, а и камизолите ни са с кожени подплати.

— Е, тогава съм спокоен — отстъпи Бюси. — И кога се каните да тръгнете?

— Може би още тази нощ — отвърна Шомберг.

— Без „може би“. Непременно тази нощ — поправи го Можирон.

— В такъв случай съм длъжен да предупредя краля — заяви Бюси. — Какво ще каже негово величество, ако утре при сутрешния му тоалет всички негови любимци вземат да смъркат, кихат и кашлят?

— Не се трудете напразно, господине — каза Келюс, — негово величество знае, че се каним да ходим на лов.

— За чучулиги, нали? — насмешливо се заинтересува Бюси, като влагаше в гласа си колкото се може по-презрителни нотки.

— Не, господине — каза Келюс. — Не за чучулиги, а за глиган. На всяка цена трябва да доставим главата му.

— А звярът?

— Вече е вдигнат.

— Но трябва още да се знае, откъде ще мине — каза Ливаро.

— Оставете на нас да разузнаем това — успокои го д’О. — Не желаете ли да дойдете с нас, господин дьо Бюси?

— Не, откровено казано съм зает. Утре трябва да бъда у херцог д’Анжу на приема на граф дьо Монсоро, за когото, както навярно сте чули, херцогът е издействал длъжност на главен ловчия.

— Поне тази нощ? — попита Келюс.

— Съжалявам, но и тази нощ съм зает. Имам среща в един тайнствен дом в предградието на Сент-Антоан.

— Я гледай! — възкликна д’Епернон. — Нима кралица Марго се е върнала инкогнито в Париж? Ако се вярва на слуховете, вие, господин дьо Бюси, сте наследили дьо Ла Мол.

— Няма да взема да отричам, но преди известно време се отказах от това наследство и този път става дума за съвсем друга особа.

— И тази особа ви чака в някоя уличка в предградието на Сент-Антоан? — попита д’О.

— Именно. И дори искам да се обърна към вас за съвет, господин дьо Келюс.

— Ще бъда щастлив да ви услужа. Макар и да не принадлежа към съдийското съсловие, все пак се гордея, че на никого още не съм давал лоши съвети, особено пък на приятелите си.

— Разправят, че нощем парижките улици не са безопасни, а предградието Сент-Антоан е една доста уединена част от града. По какъв път ще ме посъветвате да мина?

— По дяволите! — каза Келюс. — Лувърският салджия ще трябва да ни чака цялата нощ до сутринта, затова на ваше място, господине, аз бих се възползвал от малкия сал при Пре-о-Клерк, с който ще се спусна надолу по реката до ъгловата кула, след това бих тръгнал по крайбрежната улица до Гран-Шатле и по-нататък по улица Тиксерандери бих се добрал до Сент-Антоанското предградие. И ако ви се удаде да стигнете до края на улица Сент-Антоан и без никакви премеждия да отминете Турнелския дворец, вероятно ще можете да почукате жив и невредим в двора на вашия тайнствен дом.

— Благодаря за толкова подробното описание на пътя. И така, вие казахте: салът при Пре-о-Клерк, ъгловата кула, крайбрежната до Гран-Шатле, улица Тиксерандери, след това улица Сент-Антоан. Бъдете сигурни — няма да се отклоня от този път — обеща Бюси.

И като се поклони на петимата фаворити, той си тръгна, обърнал се нарочно високо към Балзак д’Антраге:

— С този народ буквално няма какво да си кажем, Антраге. Да се махаме оттук.

Ливаро и Рибейрак последваха със смях Бюси и д’Антраге; на излизане цялата тази компания се обръщаше няколко пъти назад, сякаш за да одумва фаворитите.

Миньоните запазваха спокойствие. Изглежда, бяха решили да не обръщат внимание на нищо.

Когато Бюси влезе в последната гостна, където се намираше госпожа дьо Сен-Люк, която нито за минутка не изпускаше от очи своя съпруг, самият младоженец изгледа многозначително напускащия дома му фаворит на херцог д’Анжу. Жана с чисто женска проницателност мигом всичко разбра: тя догони Бюси и му прегради пътя.

— О, господин дьо Бюси — каза тя, — всички говорят само за вашия последен сонет. Твърдят, че той…

— Осмива краля ли? — попита Бюси.

— Не, прославя кралицата. Ах, умолявам ви, прочетете ми го.

— На драго сърце, госпожо — каза Бюси.

Той предложи ръка на младоженката и, без да спира да върви, започна да й декламира своя сонет.

През това време Сен-Люк незабелязано се приближи до миньоните, които слушаха Келюс.

— По такива белези звярът лесно може да се проследи. И така, решено: ъгълът на Тур нелекия дворец, около Сент-Антоанските порти, срещу двореца Сен-Пол.

— Да взимаме ли лакеи със себе си? — попита д’Епернон.

— В никакъв случай, Ногаре, в никакъв случай — възрази Келюс, — ние тръгваме сами, единствено само ние ще знаем нашата тайна, ще изпълним дълга си със собствените си ръце. Аз не понасям Бюси, но бих се чувствал опозорен, ако тоягата на лакей се докосне до него. Бюси е благородник от главата до петите.

— И шестимата ли ще излезем едновременно? — осведоми се Можирон.

— Петимата, искаш да кажеш, а не шестимата — поправи го Сен-Люк.

— Ах да, ти си младоженец. А ние все още по стар навик те броим за ерген! — възкликна Шомберг.

— Сен-Люк е прав — намеси се д’О, — нека остане, бедният, поне в първата брачна нощ с жена си.

— Грешите, господа — каза Сен-Люк. — Жена ми безусловно заслужава да остана с нея, но не тя ме задържа, а кралят.

— Наистина ли кралят?

— Да, кралят. Негово величество изказа желание да го придружа до Лувъра.

Младежите погледнаха Сен-Люк с усмивка, която нашият младоженец напразно се мъчеше да изтълкува.

— Какво още ти трябва? — каза Келюс. — Кралят изпитва към теб толкова необикновена дружба, че не може да направи една крачка без теб.

— Още повече че ще се справим отлично и без Сен-Люк — добави Шомберг. — Да оставим нашия приятел на грижите на краля и на съпругата му.

— Хм, но нали сме тръгнали на лов за едър дивеч — усъмни се д’Епернон.

— Ами! — безгрижно възкликна Келюс. — Нека само ми го изкарат отпред и да ми дадат копие, всичко останало поемам върху себе си.

В този миг те дочуха краля да вика Сен-Люк.

— Господа — каза младоженецът, — чувате, че кралят ме вика. Наслука и до нова среща.

И Сен-Люк напусна компанията на своите приятели, ала вместо да побърза при краля, мина край все още изправените в шпалир покрай стените зрители и спрели за почивка танцьори и дотича до вратата, за дръжката на която Бюси се беше вече хванал, задържан от младоженката, която правеше всичко по силите си, за да забави заминаването на госта.

— А! Лека нощ, господин дьо Сен-Люк — каза Бюси. — Но какво има? Защо имате такъв разтревожен вид? Нима и вие сте решили да се присъедините към ловната дружина, която се събира тук? Такова решение прави чест на вашето мъжество, но не на вашата галантност.

— Господине — отвърна Сен-Люк, — видът ми е разтревожен, защото се страхувах, че ще ви изпусна.

— Наистина ли?

— Страхувах се да не си отидете. Мила Жана, предайте на вашия баща молбата ми да задържи краля. Необходимо ми е да предам на господин Бюси две думи на четири очи.

Жана побърза да изпълни това поръчение. Тя нищо не разбираше от всички тези неотложни работи, но покорно се подчиняваше на волята на своя мъж, тъй като чувстваше, че става дума за нещо много важно.

— Та какво искате да ми кажете, господин дьо Сен-Люк? — осведоми се Бюси.

— Искам да ви кажа, господине, че парижките улици днес са опасни и ако имате някаква среща тази вечер, по-добре ще бъде да я отложите за утре, но ако все пак попаднете в района на Бастилията, гледайте да избегнете Турнелския дворец: там има едно кътче, в което могат да се скрият няколко души. Това е всичко, което исках да ви предам, господин Бюси. Не си въобразявам, че мога да уплаша човек, подобен на вас, боже опази, но помислете добре.

В тази минута по цялата зала се разнесе жалният вопъл на Шико:

— Сен-Люк, мой малък Сен-Люк! Какво става с теб? Защо се криеш? Не виждаш ли, че те чакам и че без теб не искам да се върна в Лувъра?

— Тук съм, ваше величество! — викна му в отговор Сен-Люк и се спусна натам.

Редом с Шико стоеше Анри III; пажът му подаваше вече тежката хермелинова наметка, друг паж държеше приготвени дълги — до лактите — ръкавици, а трети — кадифена маска с атлазена подплата.

— Ваше величество — обърна се Сен-Люк едновременно към двамата Анри. — Ще имам честта да ви съпровождам с факел до носилката.

— Не — отвърна кралят. — Шико не е в същата посока. Тези безделници, твоите приятели, хукнаха да празнуват Сирните заговезни и ме оставиха да се връщам самичък в Лувъра. Аз се надявах на тях, а те безбожно ме подведоха. Сега трябва да ти е ясно — не ще допуснеш твоят крал да пътува самичък. Като солиден и вече женен мъж, на теб ти подобава да ме предадеш в ръцете на кралицата. Да тръгваме, приятелю, да тръгваме! Ей! Коня на господин Сен-Люк. Впрочем, не, защо ти е кон, моята носилка е достатъчно широка, за да се намери място и за двама ни.

Жана дьо Брисак не пропусна нито звук от този разговор. Тя искаше да заговори, да каже на Сен-Люк поне една дума, да предупреди баща си, че кралят отвежда съпруга й, но Сен-Люк й заповяда с пръст на устата да мълчи и кротува.

„Дявол да го вземе! — каза си Сен-Люк. — След като помогнах на Франсоа д’Анжу, не ще допусна да се скарам с Анри Валоа.“

— Ваше величество — продължи той вече на всеослушание, — аз съм готов. Толкова съм предан на ваше величество, че ще ви последвам при първия повик макар и накрай света.

Настъпи отчаяна суматоха, безброй церемонни приклякания и поклони, и изведнъж всичко едновременно се прекрати, настъпи мъртва тишина — придворните искаха да чуят какво ще каже кралят на Жана дьо Брисак и на нейния баща при сбогуването. Кралят се прости с младата жена и с маршала с най-любезни милостиви излияния.

След това конете цвилеха и тъпчеха с копита в двора и във витражите се отразяваха червените отблясъци на факлите. Най-сетне всички придворни на френското кралство и всички сватбени гости, кои със смях, кои треперещи от студ, изчезнаха в нощната мъгла.

Останала само с прислужниците си, Жана се прибра в спалнята си и застана на колене пред иконата на особено почитания от нея светец. После освободи прислужничките и се разпореди да поднесат на мъжа й, когато се върне, лека вечеря.

Маршал дьо Брисак прояви още по-голяма грижа за своя зет: изпрати шест копиеносци да изчакат пред Лувъра Сен-Люк и да го съпровождат до дома. Но два часа по-късно един от копиеносците се върна и предаде на маршала, че в Лувъра всички входове са затворени и при затварянето на последните порти началникът на караула казал:

— Не стърчете напразно тук, тази нощ никой повече няма да излезе от Лувъра. Негово величество се прибра в покоите си и всички спят.

Маршалът предаде това известие на дъщеря си, която сподели, че е много разтревожена, не може да заспи и смята да дочака будна своя съпруг.

Глава 2От която следва, че в дома влиза не винаги този, които отваря вратата

В ония времена Сент-Антоанските порти представляваха един вид зидан свод, напомнящ арката над портите Сен-Дени или Сен-Мартен в съвременния Париж. От лявата им страна прилепваха плътно някакви постройки, достигащи в другия си край до Бастилията и свързващи сякаш Сент-Антоанските порти със старата крепост. Надясно от портите и до Бретонския дворец се простираше обширно, мрачно и мръсно незастроено място. Ако през деня на него все още можеше да се срещне минувач, с настъпването на тъмнината всяко движение тук затихваше, защото в ония времена улиците нощно време се превръщаха в разбойнически вертепи, а нощните стражи бяха рядкост. Закъснелите пешеходци плахо се промъкваха покрай стените на крепостта, по-близо до часовия на кулата, който, наистина, не беше в състояние да се притече на помощ, но можеше да призове към такава и със своите викове да подплаши грабителите.

От само себе си се разбира, че през зимните нощи минувачите бяха още по-предпазливи.

Нощта, ознаменувана със събитията, за които току-що разказахме, както и с други произшествия, с които тепърва предстои да запознаем читателя, беше изключително тъмна и мразовита, небето бе изцяло покрито с черни, ниски облаци и бе невъзможно да се различи спасителният часови зад зъбците на кралската крепост, а и той, на свой ред, не си струваше да се мъчи нещо да различи върху незастроеното място.

Откъм града пред Сент-Антоанските порти нямаше нито един дом, там се проточваха две високи стени: отдясно — оградата на черквата „Свети Павел“, а отляво — стената, ограждаща Турнелския дворец. Тази последната, малко преди улица Сент-Катрин, образуваше вътрешен ъгъл, същия „ъгъл“, за който Сен-Люк бе споменал пред Бюси.

По-нататък тясно притиснати една до друга следваха къщурки, разположени между улица Жуи и широката улица Сент-Антоан, пред която по онова време минаваше улица Бийет и се възправяше черквата „Света Екатерина“.

Нито един уличен фенер не осветяваше току-що описаната от нас част на стария Париж. През нощите, в които луната се нагърбваше с осветлението на земята, тук на фона на звездното небе ярко се открояваше огромният силует на Бастилията — мрачна, величествена и неподвижна. В безлунните нощи на мястото на крепостта се виждаше само черното петно на гъстия мрак, през който тук и там проникваше бледата светлина на отделни редки прозорци.

Описваната от нас нощ започна със силен студ и трябваше да завърши с обилен снеговалеж; в такава нощ не би се намерил смелчак да пресече пропукания терен на незастроеното място, това подобие на път, водещо към предградието, избягвано, както вече знаем, от закъснелите пътници, предпочитащи за по-сигурно да минават по заобиколен път. Опитното око обаче би могло да забележи в ъгъла, образуван от стената на Турнелския дворец, подозрителни черни сенки, които от време на време помръдваха, навеждайки на мисълта, че това са някакви несретници, опитващи се да запазят естествената топлина на телата си, напускаща ги с всяка минута все повече поради неподвижността, на която, изглежда, сами се бяха обрекли в очакване на предстоящото събитие.

Нощният мрак не позволяваше на часовия на крепостната кула да види какво става на площада. Той не бе в състояние да чуе нещо, защото разговорът между подозрителните сенки се водеше шепнешком. А между другото този разговор представлява за нас известен интерес.

— Този бесен Бюси излезе прав — каза една от сенките, — нощта днес ми напомня за една такава във Варшава, когато крал Анри бе полски крал; ако продължава така, пророчеството на Бюси ще се сбъдне — кожите ни ще се попукат.

— Е, стига, Можирон, какво си се разхленчил като жена — отвърна му друга сянка. — Разбира се, че не можем да се оплачем от жега, но се загърни по-добре с наметалото, напъхай по-дълбоко ръце в джобовете и ще престанеш да зъзнеш.

— Лесно ти е да говориш така, Шомберг — намеси се трета сянка, — веднага се вижда, че си немец и от малък си приучен към студа. А на мен устните ми започнаха вече да кървят, а по мустаците ми има висулки.

— На мен пък ръцете ми се вкочаниха — включи се четвърти глас. — Мога да се басирам, че пръстите ми са измръзнали.

— Горкият Келюс, как си забравил да вземеш маншона на твоята мамичка? — подигра го Шомберг. — Тя ще е щастлива да ти услужи с него, само й кажи, че маншонът й ще помогне да се избавим от ненагледния й Бюси, когото тя има за по-лош и от чумата.

— Ах, господи, имайте малко търпение — произнесе петата сянка. — Още минута и съм сигурен, че ще почнете да се оплаквате от горещина.

— Чул те Господ, д’Епернон! — каза Можирон, тъпчейки на място с крака.

— Не аз — отзова се д’Епернон, — д’О го каза. А аз мълча от страх да не замръзнат думите ми.

— Какво каза? — обърна се Келюс към Можирон.

— Д’О каза, че само след минута ще ни стане горещо, а аз заключих: „Чул те господ!“

— Изглежда, Господ вече го е чул, защото виждам, че някой идва насам по улица Сен-Пол.

— Грешиш. Това не може да бъде той.

— Защо?

— Защото той не се канеше да минава оттам.

— Какво от това? Не би ли могъл да предусети нещо нередно и да мине от друго място?

— Не познавате Бюси. Щом е казал веднъж, че ще мине от еди-къде си, значи ще мине оттам, та дори и дяволът да го очаква в засада.

— А докато говорим — каза Келюс, — там вече вървят двама души.

— Наистина, наистина — потвърдиха достоверността на неговите наблюдения едновременно няколко гласа.

— В такъв случай, господа, какво се бавим? Напред! — предложи Шомберг.

— Една минутка — намеси се д’Епернон, — струва ли си да изтърбушим някакви скромни буржоа или някоя честна акушерка?… Аха? Те се спряха.

Наистина, стигнали до кръстовището на улиците Сен-Пол и Сент-Антоан, двамата, заинтригували петимата приятели, се спряха в нерешителност.

— Ама че беля! Дали пък не ни видяха? — каза Келюс.

— Откъде да ни видят? Ние самите едва се виждаме един-друг.

— Вярно — съгласи се Келюс. — Погледни! Погледни! Те свърнаха наляво… спряха пред някакъв дом… нещо търсят.

— Ей богу, ти си прав.

— Като че се канят да влязат — каза Шомберг. — Така ли ще ги оставим да ни се изплъзнат?

— Но това не е той, той се канеше да върви в Сент-Антоанското предградие, а тези двама излязоха от улица Сен-Пол и заслизаха надолу — възрази Можирон.

— А каква е гаранцията — настояваше Шомберг, — че тоя изпечен мошеник не ни е подвел? Би могъл да го стори или случайно — от разсеяност, или умишлено — от хитрост.

— Имаш право, може да е и така — съгласи се Келюс.

Това предположение накара цялата компания на миньоните стремително да се втурне напред. Те изскочиха от своето убежище като сюрия гладни песове и, размахали извадените си шпаги, се хвърлиха към двамата непознати, които се бяха спрели пред вратата на някакъв дом.

Единият от двамата вече превърташе ключа в ключалката и вратата вече се отваряше, когато шумът, вдигнат от нападателите, принуди тайнствените пришълци да се обърнат.

— Какво става там, д’Орили? — попита по-ниският от двамата. — Дали не сме обект на покушение?

— Ах, монсеньор — отвърна този, който отваряше вратата, — струва ми се, че на това мирише. Ще благоволите ли да се назовете или предпочитате да запазите инкогнито?

— Те са въоръжени! Ние сме в капан!

— Някакви ревнивци са ни проследили. Боже господи! Колко пъти ви казвах — тази дама е такава хубавица, че не може да няма поклонници.

— Да влезем, д’Орили, побързай, по-добре да бъдем обсадени, заели позиция зад вратата, отколкото пред вратата.

— Да, монсеньор, стига само в крепостта да не ви чакат врагове. Но кой може да гарантира?…

Орили не успя да довърши. Фаворитите на краля с бързината на мълния преодоляха пространството от стотината крачки, отделящи ги от двамата пришелци. Келюс и Можирон, притичващи покрай стената, се хвърлиха между вратата и непознатите, за да им отрежат пътя за отстъпление. Шомберг, д’О и д’Епернон се приготвиха да нападнат откъм улицата.

— Убийте го! Убийте го! — крещеше Келюс, както винаги най-необузданият от цялата компания.

Изведнъж този, който бе наречен монсеньор и който бе запитан няма ли да пожелае да запази инкогнито, се обърна към Келюс, направи крачка напред и скръсти надменно ръце на гърдите.

— Стори ми се, че вие заплашвахте със смърт наследника на френския престол, така ли беше, господин дьо Келюс? — със зловещ глас заговори той.

Келюс спря като закован, пред очите му притъмня, коленете му се подгънаха, ръцете му безсилно провиснаха.

— Монсеньор херцог д’Анжу! — възкликна той.

— Монсеньор херцог д’Анжу! — в хор повториха и останалите.

— Е, как, приятелчета — заплашително произнесе Франсоа, — ще продължим ли да крещим: „Убийте го! Убийте го!“?

— Монсеньор — заговори д’Епернон, — това беше просто шега. Простете ни.

— Монсеньор — подкрепи го и д’О, — не можехме и да допуснем дори, че ще срещнем ваше височество в този глух квартал, в покрайнините на Париж.

— Шега ли? — възкликна Франсоа, без да удостои д’О с отговор. — Имате странен маниер да се шегувате, господин д’Епернон. Е, добре, ако не мен, то кого тогава сте искали да заколите просто на шега?

— Монсеньор — почтително се обърна към него Шомберг, — видяхме как Сен-Люк излезе от двореца Монморанси и тръгна в тази посока. Неговото поведение ни учуди и ние решихме да разберем с каква цел един съпруг оставя жена си през първата брачна нощ.

Оправданието звучеше доста правдоподобно: на следващия ден щяха по всяка вероятност да докладват на херцог д’Анжу, че Сен-Люк не е нощувал в двореца Монморанси и лъжата на Шомберг по такъв начин би се потвърдила.

— Господин Сен-Люк? Нима сте могли да ме вземете за Сен-Люк, господа?

— Да, монсеньор — в един глас отвърнаха петимата приятели.

— Но мислимо ли е толкова грубо да се заблудите? — усъмни се херцогът. — Господин Сен-Люк е с цяла глава по-висок от мен.

— Това е така, монсеньор, но той е еднакъв на ръст с господин д’Орили, който има честта да ви съпровожда — намери изход от положението Келюс.

— И после нощта е толкова тъмна, монсеньор — подхвана и Можирон.

— Освен това за главен от вас двамата взехме този, който вкарваше ключа в ключалката — каза д’О.

— И накрая — заключи Келюс, — монсеньор не може да предположи, че бихме се осмелили да замислим дори нещо лошо срещу него, че бихме дръзнали да попречим дори на развлеченията на негово височество.

Докато задаваше въпроси и изслушваше повече или по-малко смислените отговори, продиктувани от обърканост или страх, Франсоа предприе ловка стратегическа маневра: както разговаряше, той крачка след крачка се отдалечаваше от прага на тази врата, пред която, го бяха сварили, и крачка след крачка, подобно на сянка, го следваше д’Орили, неговият лютнист и неизменен спътник в нощните похождения. Така че те незабелязано се отдалечиха на значително разстояние от заветния дом и на фаворитите вече не би се удало да го разпознаят сред другите постройки.

— На моите развлечения! — горчиво възкликна херцогът. — Откъде решихте, че търся тук развлечения?!

— Ах, монсеньор, във всеки случай, каквото и да ви е довело насам — каза Келюс, — бъдете така великодушен да ни простите. Ние незабавно си тръгваме.

— Дадено. Прощавайте, господа.

— Монсеньор — сметна за нужно да добави д’Епернон, — както е добре известно на ваше височество, ние не сме от приказливите.

Херцог д’Анжу, който бе пристъпил вече да си тръгва, рязко се спря и свъси вежди.

— Какво имате предвид, господин Ногаре, и кой ви кара да не приказвате?

— Монсеньор, ние си помислихме: ваше височество са сами, в този късен час, съпроводен само от своето доверено лице…

— Заблуждавате се. Ето какво следва да мислите, и аз желая да знаете защо се оказах тук в този късен час…

Петимата приятели застинаха в най-дълбоко и почтително очакване на обяснението му.

— Дойдох тук — продължи херцог д’Анжу със съзнателно натъртен тон, за да запечата сякаш навеки в паметта на слушателите си всеки звук, — дойдох тук да се посъветвам с евреина Манасес, който умее да гледа върху стъкло и на кафе. Както знаете, Манасес живее на улица Турнел. Д’Орили ви забеляза отдалече и ви сметна за стрелци, извършващи обиколка. Тогава — добави принцът с особена, присъща на него насмешливост, от която всеки, познаващ характера му, се плашеше, — както и подобава на постоянните посетители на магьосници, ние решихме да се скрием: прилепихме се до стената и искахме да се притаим в нишата на входната врата от вашите застрашителни погледи.

Докато даваше тези разяснения, принцът незабелязано излезе на улица Сен-Пол и се оказа на разстояние, достатъчно, за да бъде чут от часовите на Бастилията — съвсем не излишна предпазливост в случай на ново нападение, възможността за което, въпреки всички клетвени уверения и унижени извинения на кралските фаворити, херцогът ни най-малко не смяташе за изключена: той много добре знаеше каква отдавнашна и люта омраза изпитва към него царуващият му брат.

— Сега вече знаете на какво трябва да вярвате и, главното, какво да говорите, а засега прощавайте, господа. От само себе си се разбира, че не е необходимо да ме съпровождате.

Миньоните се сбогуваха с принца с ниски поклони, а той се отправи в противоположна на тяхната посока, като на няколко пъти се обръща, за да се убеди, че те наистина са си тръгнали.

— Монсеньор — обърна се д’Орили към принца. — Кълна се, че тези хора замислят нещо лошо. Наближава полунощ. Кварталът тук, както и те сами признаха, е глух. Да се върнем по-бързо в двореца, монсеньор, да се връщаме незабавно.

— Не — каза принцът и се спря. — Напротив, ще се възползуваме от тяхното заминаване.

— Ваше величество се заблуждава. Те и не мислят да си тръгват. Монсеньор може да се увери в това със собствените си очи; погледнете, те се скриха в същото убежище, откъдето бяха изскочили срещу нас. Погледнете, монсеньор, ей там, в оная уличка на ъгъла на Турнелския дворец.

Франсоа се взря в тъмнината — д’Орили беше напълно прав. И петимата се бяха скрили отново в същия ъгъл. Без съмнение появата на принца им бе попречила да приведат в изпълнение някакъв замисъл. А бе възможно дори да са останали на това безлюдно място с цел да проследят принца и неговия спътник, за да се убедят наистина ли са тръгнали при евреина Манасес.

— И така, монсеньор, какво е вашето решение? — попита д’Орили. — Предварително се подчинявам на всяка заповед на ваше височество, но, според мен, да оставаме тук би било неразумно.

— Проклятие — каза принцът. — Колко досадно е да прекъсваш играта.

— Напълно ви разбирам, монсеньор, но нали може да отложите партията? Вече имах честта да съобщя на ваше височество всичко, което ми се удаде да разузная. Домът е нает за една година, знаем, че покоите на дамата са на втория етаж, споразумели сме се с прислужницата, притежаваме ключа от входната врата. С такива козове в ръце можем и да не избързваме.

— Сигурен ли си, че вратата можа да се отключи?

— Абсолютно, стана третият ключ от тези, които бях взел със себе си.

— Впрочем, успя ли да я заключиш отново?

— Вратата ли?

— Да.

— Естествено, монсеньор.

Колкото и искрено да прозвуча отговорът на д’Орили на въпроса на неговия покровител, трябва все пак да кажем, че фаворитът на херцога далеч не бе сигурен, че е заключил вратата, макар добре да помнеше, че я беше отключил. Убедителният му обаче тон не остави и сянка на съмнение у херцога както за първото, така и за второто.

— И все пак — каза принцът, — няма да е зле да знам…

— Какво правят те там ли, монсеньор? Мога да ви кажа това почти без да сбъркам. Те очакват в засада някого. Да се махнем оттук. Ваше височество има достатъчно врагове. Знаем ли какво могат да ни скроят?

— Така да бъде, да вървим, съгласих се, но непременно ще се върнем.

— Само не тази нощ, монсеньор. Нека ваше височество разбере страховете ми. Навсякъде ми се привиждат засади и капани; всичко ме плаши и това е напълно разбираемо, нали съпровождам първия принц… наследника на короната… а толкова хора искат да не я получите.

Тези думи така подействаха на Франсоа, че той мигом реши да отстъпи, но все пак тегли една ругатня по адрес на тези, които бяха дръзнали да застанат на пътя му, като си обеща да се отплати стократно и на петимата.

— Какво да правим, ще трябва да се върнем в двореца — каза той. — Тази проклета сватба вече е свършила и Бюси трябва да се е върнал. Предполагам, че е успял да предизвика сериозно спречкване и е промушил или утре сутринта ще промуши някого от тези похотливи фаворитчета. Подобна мисъл донякъде ме утешава.

— Така да бъде, монсеньор, да се уповаваме на Бюси. Колкото до мен, не бих желал нищо по-добро. Аз, както и вие, ваше височество, заставам в това отношение зад Бюси като зад каменна стена.

И херцогът се отправи с верния си спътник за вкъщи.

Не бяха завили още зад ъгъла на улица Жуи, когато нашите петима приятели забелязаха, че на ъгъла на улица Тизон се показа конник, загърнат в дълго наметало. Копитата на коня сухо и отсечено чаткаха по вкаменилата се земя и в гъстия нощен мрак бледният лъч на луната, направил последен опит да пробие забуленото с облаци небе и плътния, наситен с дъха на близкия снеговалеж въздух, посребри бялото перо върху шапката на конника. Той дърпаше силно юздите и хълбоците на коня, принуден да върви ходом, въпреки студа бяха покрити с пяна.

— Този път е вече той — каза Келюс.

— Не, не е той — обади се Можирон.

— Защо мислиш така?

— Защото този е сам, а ние оставихме Бюси с Ливаро, д’Антраге и Рибейрак, те не биха го зарязали при този риск.

— И въпреки всичко, това е Бюси — каза д’Епернон. — Вслушай се, нима не можеш да разпознаеш звънкото му „хм“, вгледай се по-добре, кой друг умее така гордо да вири глава? Той е самичък.

— Тогава — каза д’О — той ни готви капан.

— Капан или не, във всеки случай — намеси се Шомберг — това е той, а щом е така, вадете шпагите, господа, вадете шпагите!

И наистина, конникът беше Бюси, който безгрижно яздеше по улица Сент-Антоан, придържайки се неотстъпно към пътя, посочен му от Келюс. Както знаем, Сен-Люк го беше предупредил и макар думите на домакина да бяха внесли в душата на младия човек напълно обяснима тревога, все пак на излизане от двореца Монморанси той се раздели с тримата си приятели. В тази безгрижност се бе проявило присъщото на Бюси безстрашие, което така много ценеше в себе си самият доблестен полковник. Той казваше: „Аз съм само един обикновен благородник, но нося в гърдите си сърце на император и когато чета в животоописанията на Плутарх за подвизите на древните римляни, не намирам там нито един герой, чиито деяния да не бих: повторил във всичките им подробности.“

Освен това Бюси бе помислил, че може би Сен-Люк, никога непринадлежал към неговите приятели, бе проявил тази грижа за него само защото самият бе попаднал в затруднено положение. Може би предупреждението му беше направено с тайното намерение да сплаши Бюси, да го принуди към излишни предпазни мерки, с което да стане смешен в очите на враговете си, ако наистина биха се намерили такива смелчаци, които да се решат да го причакат. А за Бюси да се покаже смешен беше по-страшно от всяка друга опасност. Дори сред враговете си той се ползуваше с репутацията на смел до безразсъдство човек и в старанието си да поддържа тази си слава на върха, до който тя бе стигнала, се решаваше на най-дръзки постъпки. Така и през тази нощ, като действаше по примера на героите на Плутарх, той отпрати по домовете им тримата си приятели — един силен ескорт, способен да даде отпор на цял ескадрон.

И ето че сега, съвсем сам, скръстил ръце под наметалото, въоръжен само с шпага и кинжал, Бюси отиваше там, където го очакваше не любовна среща, както можеше да се предположи, а писмо, което всеки месец в един и същ ден му пращаше със специален куриер Наварската кралица в памет на тяхната нежна дружба. Смелият воин, изпълняващ безпрекословно даденото от него обещание на прекрасната Маргьорит, винаги идваше в дома на куриера за нейното послание през нощта и без придружители, за да не компрометира никого.

Бюси измина безпрепятствено част от пътя от улица Гран-Огюстен до улица Сент-Антоан, но когато стигна до улица Сент-Катрин, неговото предпазливо, прозорливо и приучено към тъмнината око различи в мрака до стената смътните очертания на човешки фигури, които имащият не по-малки основания да внимава херцог д’Анжу не беше забелязал. Не трябва да се забравя и това, че един наистина мъжествен човек в предчувствие за приближаваща опасност изпитва повишена възбуда и всичките му чувства, както и мозъкът му се напрягат до краен предел.

Бюси преброи черните сенки върху фона на тъмната стена.

— Три, четири, пет. И при това без слугите, които вероятно са някъде наблизо и ще притичат на помощ при първия зов. Струва ми се, че тези господа се отнасят с полагаемото се уважение към моята особа. Дявол го взел! За един човек работата тук е прекалено много. Виж ти! Значи благородният Сен-Люк не ме е излъгал и дори той пръв да пробие корема ми в боя, все едно ще му кажа: „Благодаря за предупреждението, приятелю!“

С тези мисли Бюси продължаваше да се движи напред: дясната му ръка лежеше спокойно под наметалото, а с лявата разкопча катарамата пред гърдите си.

В този миг Шомберг извика: „Шпаги вън!“, другарите му повториха този боен вик и петимата изскочиха на пътя пред Бюси.

— А, значи така, господа — разнесе се резкият, но спокоен глас на Бюси, — изглежда, бедния Бюси искат да го заколят. Значи той е дивечът, славният глиган, на лов за който искахте да се отправите? Какво пък, прекрасно, господа, глиганът ще разпори коремите на тоз-онзи от вас, кълна ви се в това, а вие знаете, че аз не хабя клетвите си напразно.

— Нека така да бъде! — отвърна Шомберг. — И все пак ти си нахал, сеньор Бюси д’Амбоаз. Ти разговаряш с нас, пешаците, възседнал кон.

При тези думи ръката му, цялата в бял атлаз, се измъкна изпод наметалото и блесна на лунната светлина като сребърна мълния. Бюси не разбра смисъла на този жест, макар и да почувства в него заплаха. Затова понечи по навик да отговори на дързостта с дързост, но, забил шпори в корема на коня, почувства, че той се олюлява и сякаш се свлича под него. Шомберг с присъщата му ловкост, неведнъж намерила потвърждение в многобройни схватки, които въпреки младата му възраст той имаше зад гърба си, бе метнал нож с широко острие, по-тежко от дръжката му, и това страшно оръжие, прерязвайки ставата на коня, остана забито в раната като брадва в дънера на дърво.

Бедното животно зацвили глухо, потръпна с цялото си тяло и падна на подгънатите си колене.

Бюси, както винаги готов за всякакви неочаквани развръзки, мълниеносно скочи на земята с шпага в ръка.

— А, негодници! — кресна той. — Това беше любимият ми кон. Скъпо ще ми платите за него.

Шомберг смело се хвърли напред, но зле пресметна дължината на насочената срещу него шпага, която Бюси държеше притисната до тялото си — така може да сбърка в дължината на скока си свила се на спирала отровна змия — ръката на Бюси внезапно се изопна като силно свита пружина и шпагата му прониза Шомберг в бедрото.

Раненият изохка.

— Отлично — каза Бюси. — Както виждате, удържах на думата си. На едного от вас кожата му вече е продупчена. Трябваше да подрежеш шпагата на Бюси, заплес такъв, а не сухожилието на коня.

И докато Шомберг превързваше с носна кърпа ранения си крак, Бюси с бързината на мълния се хвърли в бой. Острието на дългата му шпага ту блесваше пред самите очи, ту едва не докосваше гърдите на противниците му. Той се биеше мълчаливо, защото да вика за помощ, а следователно, да се признае за по-слаб, би било недостойно за името, което носеше. Можа само да омотае наметалото си около лявата ръка, за да я превърне в щит и да отстъпи на няколко крачки, но не с цел да се спаси с бягство, а за да се добере до стената, до която да се прислони и по този начин да избегне евентуално нападение откъм тила. Едновременно с това той не преставаше да върти шпагата си на всички страни, като всяка минута правеше по десетина резки нападки и усещаше от време на време меката съпротива на жива плът, свидетелстваща, че ударът е постигнал целта си. Изведнъж той се подхлъзна и неволно погледна под краката си. Келюс се възползува мигновено от това и му нанесе удар отстрани.

— Улучих го! — радостно закрещя Келюс.

— Как не — само че в наметалото — отвърна Бюси, нежелаещ да си признае, че е ранен. — Само страхливците нанасят такива удари.

И като скочи напред, той изби от ръцете на Келюс шпагата му с такава сила, че тя отлетя на десет крачки встрани. Бюси обаче не можа да се възползува от плодовете на тази победа, защото в същата секунда върху него с удвоена ярост се нахвърлиха д’О, д’Епернон и Можирон. Шомберг бе превързал вече раната си, Келюс вдигна шпагата си и Бюси разбра: сега ще го обкръжат, разполагаше с не повече от минута и ако през това време не се добере до стената — неминуемо ще загине.

Бюси отскочи назад, като остави противниците си на три крачки разстояние от себе си. Четири шпаги бързо се устремиха след него и го догониха, но малко късно: той успя да направи още един скок и да се долепи до стената. Тук той се спря силен като Ахил или Роланд и посрещна с усмивка бурята от удари и проклятия, връхлетели отгоре му.

Внезапно почувства, че по челото му избива пот, и в очите му притъмня.

Бюси бе забравил съвсем за раната си и тези признаци за наближаващо загубване на съзнанието му напомниха за нея.

— А, ти взе вече да отслабваш — провикна се Келюс и зачести с ударите си.

— Съди сам — отвърна Бюси, — на, заповядай!

И с дръжката на шпагата си той удари Келюс в слепоочието. От удара на тази желязна ръка кралският фаворит се просна на земята.

Възбуден, разярен наистина като глиган, който отхвърлил нависналите връз него кучета, сам връхлита срещу враговете си, Бюси нададе яростен вик и се спусна напред. Д’О и д’Епернон отстъпиха, Можирон вдигна Келюс от земята и го подкрепяше да се задържи прав; с тока на обувката си Бюси счупи шпагата на Келюс и рани д’Епернон с пробождащ удар в предмишницата. За миг му се стори, че е победил. Но Келюс дойде на себе си, Шомберг, въпреки раната си, се присъедини към другарите си и отново пред Бюси засвяткаха четири шпаги. Той за втори път се почувства на ръба на гибелта си. Напрегна сетните си сили и крачка по крачка отново заотстъпва към стената. Студената пот върху челото, глухият звън в ушите, кървавата пелена пред очите — всичко свидетелстваше, че силите му са изчерпани. Шпагата не му се подчиняваше, мислите му се объркваха. С лявата си ръка той напипа зад гърба си стената и от допира до студената й повърхност изпита известно облекчение, но изведнъж, за голяма негова изненада, стената взе да се отмества под ръката му, Това не беше стената, а незаключена врата.

Тогава Бюси се ободри и разбрал, че настъпва решителният миг, събра последните остатъци от силите си. Той така стремително и с такова безстрашие атакува своите противници, че те или отпуснаха шпагите си, или ги отклониха встрани. Възползувал се от тази мигновена отсрочка, Бюси се вмъкна през вратата и като се обърна, я блъсна с рязък удар на рамото си. Ключалката щракна. Сега вече всичко остана зад гърба му. Смъртната опасност бе отминала. Бюси победи, защото можа да остане жив.

Със замъглен от радост поглед той погледна през прозорчето на вратата и видя през гъстата му решетка бледните, объркани и разярени физиономии на своите врагове. Отначало се раздадоха глухи удари — шпагите им с все сила се забиваха в дебелата дървена врата, после се надигнаха бесни викове и безразсъдни закани. И тогава Бюси почувства, че земята пропада под краката му и стената се залюлява. Той направи три крачки напред и се озова в някакво антре, сетне се извърна кръгом и падна по гръб върху стъпалата на стълбището. Стори му се, че пада в дълбока, тъмна яма. И после престана да чувства каквото и да било.

Глава 3За това, колко трудно е да се установи насън ли е било, или наяве

Преди да изгуби съзнание. Бюси успя да пъхне носната си кърпа под ризата и да я превърже отгоре с каишката от шпагата, за да се получи нещо подобно на превръзка върху дълбоката и обилно кървяща рана. Но той вече беше изгубил много кръв и изпадането в безсъзнание, за което стана дума в предишната глава, бе неизбежно.

Ала дали защото във възбудения от болка и гняв мозък на ранения, въпреки дълбоката несвяст все още мъждукаше съзнание, или защото припадъчното състояние се замени за известно време със силно втрисане, което, на свой ред, отстъпи място на нов припадък, но ето какво видя той или какво му се стори, че вижда в този миг на границата между бодърстването и съня — мига на дрезгавината, проблеснала между мрака на двете нощи.

Той лежи в някаква стая, обзаведена с резбована мебел, с гоблени по стените, изобразяващи хора, и изрисуван таван. Хората на гоблените стоят в различни пози: едни държат цветя, други — копия; сякаш са излезли от стените и се тълпят, за да се изкачат по някаква невидима стълба на тавана. Между прозорците виси портрет на жена, напоен от светлина, но Бюси се учудва, че за рамка на портрета служи касата на вратата. Бюси лежи неподвижно, сякаш прикован към постелята си от свръхестествена сила, лишен от възможността да се помръдне дори. Той е лишен от сетивата си освен от зрението и гледа с нежност заобикалящите го човешки фигури. Него го възхищават и превзетите усмивки на дамите с цветя в ръцете, и неестествено бурния гняв на въоръжените с шпаги кавалери. Той вижда за пръв път тези фигури, но дали не ги е срещал вече някъде? Това той не може да разбере, тежестта в главата пречи на мислите му.

Внезапно му се струва, че портретът оживява, възхитителното създание излиза от рамките и се приближава до него; жената е с бяла рокля, наподобяваща ангелски одежди, светлорусите й коси падат върху раменете й, очите под гъстите кадифени ресници светят като черен яспис, кожата й е толкова нежна, че може да се види как прелива под нея кръвта и й придава розов цвят. Дамата от портрета сияе с вълшебна красота, протегнатите й ръце примамват Бюси. Той трескаво се опитва да скочи от постелята и да падне в краката на непознатата, но го задържат окови, подобни на тези, които държат тленното тяло в гроба, докато душата, пренебрегнала земното привличане, се възнася на небесата.

Това досадно чувство за скованост кара Бюси да обърне внимание на постелята, на която лежи. Той вижда великолепен креват от резбовано дърво, от тези, които са правени по времето на Франсоа I, балдахинът му е от бяла коприна с втъкано злато.

При вида на жената Бюси престава да се интересува от фигурите на стените и тавана. Непознатата от портрета засенчва за него всичко останало, той се мъчи да разгледа празното място, което би трябвало да остане в рамката. Някакво облаче обаче, непроницаемо за очите, плава пред рамката и я скрива от погледа му. Тогава Бюси прехвърля погледа си върху тайнствената дама и целият се съсредоточава върху това чудесно видение. Опитва се да се обърне към него с мадригал, каквито обикновено се съчиняват в чест на придворните красавици.

Но внезапно жената изчезва, нечия тъмна фигура я закрива от погледа на Бюси. Тази фигура се движи неуверено напред с прострени напред ръце, като при игра на жмичка.

Кръвта удря Бюси в главата, раненият изпада в такова неудържимо буйство, че само ако би могъл да се движи, непременно би се нахвърлил върху неканения гост; откровено казано, той дори се опитва да се нахвърли, но не е в състояние да помръдне ни ръка, ни крак.

Докато Бюси напразно се мъчи да стане от постелята, към която сякаш са го приковали, непознатият казва:

— Това ли е всичко? Доведохте ли ме най-после?

— Да, метр — отвръща му гласът, — такъв нежен, че всички фибри в сърцето на Бюси треперят, — можете да свалите превръзката си.

Бюси се мъчи да надигне глава, иска да погледне дали този дивен глас не принадлежи на дамата от портрета, но това не му се удава. В полезрението на Бюси е само един млад, солиден мъж, който, подчинявайки се на отправената му покана, снема превръзката от очите си и объркан, оглежда мястото, където е попаднал.

„Да върви по дяволите“ — мисли си Бюси. И иска да изрази мисълта си с думи или жест, но нито гласът, нито ръцете му се подчиняват.

— А, сега вече ми е ясно! — възкликва младият човек, приближил се до постелята. — Вие сте ранен, така ли, мой любезни господине? Е, ще се опитаме да ви закърпим.

Бюси би отговорил с готовност, но знае, че за него това е невъзможно. Ледена мъгла застила очите му и сякаш хиляди остри иглички пробождат връхчетата на пръстите му.

— Дали раната не е смъртоносна? — чува той все същия нежен глас, изпълнен с такова горчиво съчувствие, че очите му се насълзяват: сега вече той не се съмнява — гласът принадлежи на дамата от портрета.

— Още не знам, госпожо, минутка търпение и ще отговоря на въпроса ви — отвръща младият мъж, — а засега той отново изпада в безсъзнание.

И това беше всичко, което можа да стигне до съзнанието на Бюси. Стори му се още, че чува отдалечаващото се шумолене на рокля, след това бедрото му бе пронизано като с нагорещено желязо и последните искри на съзнание, все още тлеещи в мозъка му, изведнъж изчезнаха.

Впоследствие Бюси никак не можеше да определи колко време бе продължил припадъкът му.

Когато дойде на себе си, студен вятър брулеше лицето му, някакви пресипнали и кряскащи гласове дращеха слуха му. Той отвори очи — да се убеди не са ли това фигурите от гоблените, влезли в пререкание с фигурите от тавана и, като се надяваше да намери портрета на мястото му, завъртя глава наляво и надясно. Но нямаше нито гоблени, нито таван, а и нито следа от портрета. Отдясно на Бюси стоеше мъж със сива работна дреха и вързана около кръста бяла, зацапана с кръв престилка, а отляво — монах от манастира „Света Женевиев“, който се беше навел и крепеше главата му. Точно насреща му някаква старица мънкаше молитви.

Блуждаещият поглед на младия човек скоро се спря на издигащия се отпред зид, плъзна се нагоре по него, за да измери височината му, и раненият позна Тампл, ъгловата кула на Бастилията. Студеното, посърнало небе над Тампл бе озарявано плахо от първите златисти лъчи на изгряващото слънце.

Бюси лежеше чисто и просто на улицата или, по-скоро, на края на един ров, и този ров бе ровът на Тампл.

— Ах, благодаря ви, добри хора, че сте си направили труда да ме пренесете тук — каза Бюси. — Не ми стигаше въздухът, но можехте да отворите прозорците в стаята, там — на постелята със златно-белия балдахин щях да се чувствам по-добре, отколкото тук — на влажната земя. Но не е там работата…. В джоба ми, ако преди това сами не сте се погрижили да се разплатите за труда си, което би било напълно предвидливо от ваша страна… та в джоба ми ще намерите двадесетина златни екюта. Те са ваши, приятели мои, вземете ги.

— Но, ваше сиятелство — каза месарят, — ние съвсем не сме ви пренасяли тук, а ви заварихме на това място, когато рано сутринта минавахме оттук.

— Чудна работа — не повярва Бюси, — а младият лекар беше ли тук?

Присъстващите се спогледаха.

— Все още бълнува — забеляза монахът и поклати печално глава.

След това се обърна към Бюси:

— Сине мой, мисля, че би трябвало да се изповядаме.

Бюси уплашено погледна монаха.

— Тук нямаше никакъв лекар, бедни, добри ми, млади човече — занарежда бабичката. — Вие лежахте тук сам-самичък и студен като покойник. Погледнете, около вас е понатрупал снежец, а под вас земята е черна.

Бюси почувства болка в хълбока, спомни си, че бе получил удар с шпага, пъхна ръката си под наметалото и напипа каишката на шпагата, а под нея — носната кърпа върху раната, на същото място, където я бе подложил предния ден.

— Нищо не разбирам — каза той.

Възползували се от полученото разрешение, всички, които стояха около Бюси, си поделиха, без да се бавят, съдържанието на кесията, като обсипваха притежателя й с гръмогласни излияния на съчувствие.

— Достатъчно — каза Бюси, след като делбата на екютата завърши, — всичко това е прекрасно, приятели мои. А сега ме отнесете вкъщи.

— Ах, бъдете спокоен, бъдете спокоен, бедни, добри млади човече — забърбори бабичката, — господ е дал на месаря доста сила, а пък и кон има с него и може да ви качи.

— Наистина ли? — зарадва се Бюси.

— Светата истина — отзова се месарят, — и самият аз, и моето конче сме готови да ви услужим.

— И все пак, сине мой — каза монахът, когато месарят отиде за коня си, — бих ви посъветвал да си уредите сметките с Господа.

— Как се казвате, свети отче? — попита го Бюси.

— Наричат ме брат Горанфло.

— Чуйте ме, брат Горанфло — каза Бюси, като се мъчеше да седне, — надявам се, че тази минута още не е настъпила за мен. При това, отче, аз бързам. Съвсем замръзнах тук и бих желал да си бъда в двореца и да се стопля.

— А кой е вашият дворец?

— Дворецът Бюси.

— Как? Дворецът Бюси?

— Какво толкова удивително виждате в това?

— Значи вие сте от хората на дьо Бюси?

— Аз съм самият дьо Бюси.

— Бюси! — зарева тълпата. — Сеньор дьо Бюси! Храбрият дьо Бюси! Бичът на кралските фаворити! Да живее дьо Бюси!

И младият човек беше отнесен с почит в двореца му върху раменете на събралото се простолюдие, а монахът, докато броеше своя дял от златните екю ходешком, клатеше глава и бърбореше:

— Ако това е същият онзи главорез Бюси, не ми е чудно, че се отказа от изповед.

Щом се върна в двореца си, Бюси заповяда да извикат хирурга, който обикновено го лекуваше. Ескулапът намери раната му за несериозна.

— Кажете ми — обърна се Бюси към него, — дали някой се е занимавал вече с раната ми?

— Откровено казано, не мога да твърдя това, макар че раната изглежда съвсем прясна.

— А могла ли е да предизвика бълнуване?

— Естествено.

— Дявол да го вземе — тросна се Бюси. — И все пак — тези фигури с цветята и копията, изрисуваният плафон, резбованият креват с копринения балдахин и втъканите златни нишки в него, портретът на очарователната черноока блондинка, лекарят, който играеше на жмичка и на когото едва не викнах: „Горещо!“ както в играта, нима всичко това съм го бълнувал, а в действителност е имало само бой с кралските фаворити? Тогава — къде съм се бил? Ах да, спомних си. Около Бастилията, близо до улица Сен-Пол. Бях се облегнал на стената, но се оказа, че не е стена, а врата и, за мое щастие, тя се отвори. Можах с мъка да я затворя. А после се озовах в антрето и там съм загубил съзнание, след което вече нищо не помня. Може би всичко това ми се е присънило, ето къде е въпросът! Да, между другото, къде е конят ми? Нали там, на мястото на боя, би трябвало да остане убитият ми кон?… Докторе, моля ви, викнете някого.

Лекарят повика слугата.

Бюси го разпита и узна, че конят, осакатен, загубил много кръв, се бил домъкнал на разсъмване у дома и с цвилене разбудил прислугата. В двореца мигом вдигнали тревога, хората на Бюси, боготворящи своя господар, без да се бавят нито минутка, пристъпили към дирене и по-голямата част от тях още не се била върнала.

— Значи само портретът е плод на бълнуванията ми — разсъждаваше Бюси, — и сигурно той действително ми се е присънил. Нима е мислимо един портрет да излиза от рамката си и да разговаря с лекаря, на когото очите са завързани? Ами че просто съм се побъркал! И все пак, което отлично помня, дамата на портрета бе възхитителна. Тя имаше…

И Бюси започна да възстановява във въображението си женския образ с всичките му подробности: страстна тръпка — любовният трепет, който съгрява и тревожи душата, — с кадифена мекота плъзна по гърдите му.

— И всичко това ми се е присънило! — горчиво възкликна Бюси, докато хирургът го превързваше. — Господи, Исусе Христе! Това е просто немислимо. Такива сънища не съществуват. Но я да повторим още веднъж всичко отначало.

Бюси се зае за кой ли път да възстановява в паметта си случилото се.

— Бях на бала. Сен-Люк ме предупреди, каза ми, че край Бастилията ще ме причакат. С мен бяха Антраге, Рибейрак и Ливаро. Аз ги накарах да ме оставят. Поех по крайбрежната покрай Гран-Шатле и по-нататък. Край Турнелския дворец забелязах хората, които ме причакваха. Те ме нападнаха и осакатиха коня под мене. Сбихме се здраво. Аз се озовах в антрето. Там ми стана лошо, а сетне… Ах, точно това „а сетне“ ме убива! След това „а сетне“ — треската, бълнуването и видението. Накрая — въздъхна Бюси — дойдох на себе си на ръба на рова край Тампл, където женевиевският монах искаше на всяка цена да ме изповяда. Кълна се, че всичко ще узная — зарече се Бюси след минутното мълчание, през което отново можа да проследи всичко подред. — Докторе, наистина ли заради тази драскотина ще трябва да кисна между четирите стени неотлъчно петнайсет дни както миналия път?

— Зависи от обстоятелствата. А и в състояние ли сте да се движите?

— Аз ли да не съм в състояние? Точно обратното. Краката ми така и не се сдържат да стъпят на пода.

— Е хайде, направете няколко крачки.

Бюси скочи с лекота от леглото и доста бодро описа един кръг по стаята, за да представи нагледно, че е отишъл много далеч по пътя на изцелението си.

— Бива ви. Стига да не яхнете още първия ден коня и не изминете десет левги.

— Вие наистина сте най-превъзходният лекар — възкликна Бюси. — Миналата нощ обаче видях един друг медик. Да, да, отлично можах да го видя, обликът му се е врязал в паметта ми и ако се случи да го срещна, ще го позная от пръв поглед. Бъдете сигурен.

— Драги ми сеньоре! Съветвам ви да не губите времето си в издирвания. След раняване с шпага винаги се изпада в треска, трябва да знаете това, ами че вие имате по тялото си вече дванайсет белега с последния.

— Ах, господи! — неочаквано се провикна Бюси, който през цялото това време не преставаше да търси обяснения за тайните през предишната нощ и изведнъж бе поразен от една мисъл. — Може би сънят ми е започнал пред вратата, а не зад нея? Може да не е имало никакви антрета, стълбища, никакви кревати с бели и златни балдахини, никакви изрисувани тавани? Може тези негодяи да са решили, че съм мъртъв и да са ме домъкнали тихомълком до рова край Тампл, за да объркат евентуалните свидетели? Тогава аз, разбира се, съм видял всичко останало в бълнуванията си. Свети боже! Ако това е така, ако те наистина са ми пробутали това видение, което толкова много ме вълнува, мъчи и убива, кълна се, че ще ги изкормя всички, от първия до последния.

— Мой скъпи сеньор — прекъсна го лекарят, — ако желаете бързо оздравяване, не трябва така да се горещите.

— Разбира се, с изключение на нашия славен Сен-Люк — продължаваше Бюси, без да обръща внимание на лекаря. — Той се прояви като истински приятел. Ето защо първия, когото ще посетя днес, е той.

— Само не по-рано от пет часа следобед — забеляза лекарят.

— Съгласен съм — отвърна Бюси. — Бъдете обаче сигурен, че ще оздравея много по-бързо, ако взема да излизам и навестявам приятелите си, докато ако остана тук в тишина и усамотение, болестта ми може да се влоши.

— Възможно е и да сте прав — съгласи се хирургът, — вие във всички отношения не приличате на другите болни. Какво пък, постъпете според собственото си виждане, монсеньор. Ще ви дам само един съвет: постарайте се, моля ви се, да не ви промушат още веднъж, преди тази ваша рана да е зараснала съвсем.

Бюси обеща да направи всичко, което е по силите му, облече се, заповяда да му приготвят носилката и се отправи към двореца Монморанси.

Глава 4За това, как бившата госпожица дьо Брисак, понастоящем госпожа дьо Сен-Люк прекара своята първа брачна нощ

Луи дьо Клермон, по-известен под името Бюси д’Амбоаз, когото Брантом, неговият братовчед, бе причислил към големите пълководци на XVI век, беше красив мъж и образец за благородство. От древни времена нито един смъртен не бе удържал по-славни победи. Крале и принцове се надпреварваха да търсят дружбата му. Кралици и принцеси пазеха за него най-благосклонните си усмивки. Бюси наследи от дьо Ла Мол нежната привързаност на Маргьорит дьо Навар. Добрата кралица, която притежаваше любвеобилно сърце и след описаната вече от нас смърт на своя избраник несъмнено се нуждаеше от утешение, направи заради храбрия красавец Бюси д’Амбоаз толкова безумства, че дори разтревожи Анри, своя съпруг, макар на всички да бе известно колко малко значение придаваше кралят на Навара на женските постъпки. Известно е също, че херцог д’Анжу никога не би простил на Бюси любовта на сестра си, ако не смяташе, че тази любов е причина нашият герой да стане негов — на херцога, привърженик. И този път Франсоа отново пожертва собствените си чувства за угода на сляпото и нерешително честолюбие, което трябваше да му причини толкова много неприятности в живота и да му донесе толкова малко плодове.

Но всред военните подвизи, честолюбиви замисли и любовни интриги Бюси запазваше душа, недостъпна на човешките слабости: той не знаеше що е страх, а и истинската любов не го беше още навестила, поне до деня, от който започнахме нашия разказ. Сърцето му — сам той го наричаше сърце на император, оказало се в гърдите на обикновен благородник, — това сърце запазваше девствената си чистота и бе подобно на елмаз, току-що измъкнат на божия свят от недрата на някоя мина, където е узрявал, и още не минал през ръцете на шлифовача. Но в сърцето на Бюси нямаше място за помисли, които наистина биха могли да доведат нашия герой до императорския трон. Той се смяташе достоен за короната, но бе достоен за нещо повече, и короната му служеше само като мерило за успехите в живота.

Сам Анри III бе предложил на Бюси своето приятелство, ала Бюси беше отклонил кралската милост с възражението, че на приятелите на краля се налага да бъдат негови слуги, ако не и нещо по-лошо, което Бюси не може да допусне за себе си. Анри III трябваше да преглътне мълчаливо тази обида, утежнявана още и от това, че Бюси избра за свой покровител херцог д’Анжу. Впрочем последният бе повелител на Бюси дотолкова, доколкото собственикът на някоя менажерия може да се смята за повелител на лъва в нея. Собственикът на менажерията само обслужва и храни благородния хищник, за да не бъде разкъсан самият той от него. Така стояха нещата и с Бюси, когото Франсоа използуваше като оръдие за разправа с личните си врагове. Бюси разбираше това, но подобна роля го задоволяваше.

Бюси си бе избрал девиз, напомнящ девиза на Рогановци, гласящ: „Не мога да бъда крал, не искам да съм принц, аз съм Роган.“ Бюси си казваше: „Не мога да бъда крал на Франция, но херцог д’Анжу иска и може да бъде, а аз ще бъда крал на херцог д’Анжу.“

И той наистина беше такъв.

Когато хората на Сен-Люк видяха, че към двореца Монморанси се приближава носилката на този страшен Бюси, те се спуснаха през глава да предупредят господин дьо Брисак.

— Дали господин дьо Сен-Люк си е вкъщи? — осведоми се Бюси, подал глава иззад завеските.

— Не, господине — каза лакеят на вратата.

— А къде може да е?

— Не знам, господине — отвърна достойният страж. — Днес в двореца никой не е на себе си. От снощи господин дьо Сен-Люк не се е прибирал вкъщи.

— Какво говорите? — възкликна изненадан Бюси.

— Всичко е точно така, както имах честта да ви доложа.

— А госпожа дьо Сен-Люк?

— О! Госпожа дьо Сен-Люк е нещо друго.

— Тя вкъщи ли си е?

— Да.

— Предайте й, че ще бъда щастлив, ако ми позволи да засвидетелствам лично почитта си към нея.

Пет минути по-късно лакеят се върна и съобщи, че госпожа дьо Сен-Люк ще се радва да види господин дьо Бюси.

Бюси стана от кадифените възглавници и се изкачи по парадните стълби. Жана дьо Косе излезе да посрещне непредвидения гост по средата на парадната зала.

Тя беше смъртно бледа, гарваново черните й коси придаваха на тази бледост жълтеникав оттенък, наподобяващ цвета на слонова кост; очите й бяха почервенели от преживяванията през безсънната нощ, а на една от страните й можеше да се забележи сребриста следа от още неизсъхнала сълза. Бледнотата на стопанката на дома предразположи Бюси към усмивка и той дори започна да съчинява мадригал в чест на свенливо сведените оченца, но следите от дълбока мъка, толкова очевидни върху лицето на младата жена, го накараха да прекъсне импровизацията си.

— Здравейте, господин дьо Бюси — приветства госта Жана, — макар да допускам, че идвате тук с лоши вести.

— Благоволете да обясните, госпожо — помоли Бюси. — По какъв начин вашият покорен слуга може да бъде лош вестител в този дом?

— Ах, но нима миналата нощ не сте се били на дуел със Сен-Люк? Нали съм права? Признайте.

— Аз? Със Сен-Люк? — зачуди се искрено Бюси.

— Да, със Сен-Люк. Той ме остави, за да поговори с вас. Вие сте на страната на херцог д’Анжу, а той — на краля. И ето че сте се спречкали. Не крийте нищо от мен, господин дьо Бюси, умолявам ви. Трябва да влезете в положението ми. Той замина с краля, това е вярно, но нали би могъл да изпрати краля и да се срещне след това някъде с вас? Кажете ми истината, какво е станало с господин дьо Сен-Люк?

— Госпожо — каза Бюси, — не мога да повярвам на ушите си, наистина. Очаквах да ме попитате дали съм се оправил след раняването ми, а вие ми устройвате пристрастен разпит.

— Сен-Люк ви е ранил? Значи той се е бил с вас! — възкликна Жана. — Ах, сами виждате…

— Не, не, госпожо, нашият скъп Сен-Люк не се би. Във всеки случай и да се е бил, то не с мен, в никакъв случай не с мен, и благодарение на бога не той ме рани. Нещо повече, той направи всичко възможно, за да ме предпази от това раняване. Впрочем той самичък ще трябва да ви разкаже, че от днес нататък ние с него сме като Дамон и Питий.

— Самият той? Но как може да ми разкаже нещо, ако оттогава не съм го виждала повече?

— Повече не сте го виждали ли? Значи лакеят на вратата не ме е излъгал?

— Какво ви каза?

— Че господин дьо Сен-Люк бил излязъл в единайсет часа през нощта и не се завърнал… Значи, вие не сте виждали своя съпруг от единадесет часа през нощта насам.

— Уви, не съм го виждала.

— Но къде би могъл да бъде?

— Ето, че и аз ви питам това.

— Дявол да го вземе! Разкажете ми всичко подред, госпожо — каза Бюси, започнал вече да подозира причината за внезапното изчезване на Сен-Люк, — това е просто прелестно…

Бедната жена го погледна, вцепенена от изненада.

— Не, не. Исках да кажа, че това е твърде печално — поправи се Бюси. — Загубих много кръв и затова понякога се отплесвам и не знам какво говоря. Разкажете ми тази горестна история. Моля ви, госпожо, говорете.

И Жана му разказа всичко, каквото й беше известно: как Анри III заповядал на Сен-Люк да съпроводи кралската му особа до Лувъра и как портите на Лувъра се затворили, и как началникът на караула казал, че никой повече няма да излезе от двореца, и как действително същата нощ никой повече не излязъл от кралския дворец.

— Прекрасно — каза Бюси. — Разбирам.

— Как? Вие разбирате?

— Да. Негово величество е отвел Сен-Люк в Лувъра и след като е влязъл там, Сен-Люк не е могъл вече да се измъкне навън.

— А кой не го е пуснал?

— Проклятие! — видя се Бюси в затруднение. — Вие искате от мен да разглася държавна трайна.

— Но аз самата ходих дотам, до Лувъра, а и моят баща също.

— И какво?

— Стражите ми отговориха, че не разбират какво искаме, според думите им, Сен-Люк трябвало вече да се е върнал у дома си.

— Това още веднъж ме убеждава, че господин дьо Сен-Люк е в Лувъра — каза Бюси.

— Така ли мислите?

— Сигурен съм, и ако пожелаете, вие също ще можете да се уверите в това.

— По какъв начин?

— Със собствените си очи.

— Нима е възможно?

— Извън всякакво съмнение.

— Но ако се появя в двореца, ще ме върнат обратно, както вече стана веднъж, при това със същите думи, които вече ми бяха казани. Ако той наистина е там, защо не ме пускат при него?

— Питам ви — искате ли да проникнете в Лувъра?

— Но за какво?

— За да видите Сен-Люк.

— А ако него го няма там?

— Кълна се в Христа — той е там.

— Колко странно е всичко това!

— Не, това е в стила на краля.

— Но вие самият, нима вие можете да влезете в Лувъра?

— Естествено. Аз не съм жената на Сен-Люк.

— Вие ме изкушавате.

— Решавайте. Тръгвате ли с мен?

— Как да ви разбирам? Казахте, че входът в Лувъра е забранен за жената на Сен-Люк, а сам искате да я вкарате вътре.

— В никакъв случай, госпожо. Съвсем не искам да взема със себе си жената на Сен-Люк, Жана! В никакъв случай!

— Значи вие ми се надсмивате, а аз съм така разстроена. Колко жестоко от ваша страна!

— Какво говорите, любезна графиньо, моля ви — изслушайте ме. Вие сте на двайсет години, висока сте на ръст и имате черни очи и стройна талия. Вие много приличате на най-младия от пажовете ми… На онова мило момче, на което снощи толкова му отиваше броката, разбирате ли ме?

— Ах, какъв срам, господин дьо Бюси — почервеня от възмущение Жана.

— Чуйте ме, разполагам само с тази възможност, други нямам. Трябва или да прибегнем до нея, или да я отхвърлим. Искате ли да видите вашия скъп Сен-Люк? Да или не?

— О! Бих дала всичко на света, за да го видя.

— Добре тогава. Обещавам да ви срещна и не искам нищо в замяна.

— Да… но…

— Обясних ви как ще стане това.

— Няма как, ще постъпя така, както искате, господин дьо Бюси. Моля ви да предупредите само вашия младеж, че ще ми потрябва един от неговите костюми и че ще пратя за него прислужницата си.

— Не е необходимо. Ще наредя да ми покажат най-новите дрехи, които поръчах за своите безделници, за да могат да блеснат с тях на бала у кралицата майка. Ще ви изпратя костюма, който преценя, че най-добре ще пасне на вашата фигура. А после ще се срещнем на някое уречено място, например на ъгъла на улиците Сент-Оноре и Прувер тази вечер, и оттам…

— Оттам?…

— Оттам ние с вас ще се отправим направо в Лувъра.

Жана се разсмя и протегна ръка на Бюси.

— Простете ми за подозренията — каза тя.

— На драго сърце. Давате ми възможност да изиграя номер, който ще развесели цяла Европа. Аз трябва да съм ви признателен, госпожо.

И като се поклони на младата жена, той побърза да се прибере в двореца си, за да се заеме с подготовката на маскарада.

Вечерта, в уговорения час, Бюси и госпожа дьо Сен-Люк се срещнаха край заставата Сержан. Бюси не би познал младата жена, ако тя не бе облечена с костюма на неговия собствен паж. Жана бе очарователна, в мъжката си премяна. Съучастниците си размениха няколко думи и се насочиха към Лувъра.

В края на Фосе-Сен-Жермен-л’Оксероа те се натъкнаха на многобройна тълпа, която бе изпълнила цялата улица и преградила пътя.

Жана се изплаши. По факелите и аркебузите Бюси позна хората на херцог д’Анжу. Впрочем не беше трудно да разпознае и самия херцог по кулестия му кон и белия кадифен плащ, който той обичаше да намята при излизане в града.

— Та ето на — обърна се Бюси към Жана, — вие се страхувате, мой мили пажо, че няма да ви пуснат в Лувъра. Можете да бъдете спокойни, ще влезете, и то с музика. — Ей, монсеньор! — провикна се той с пълни гърди към херцог д’Анжу.

Този възклик прелетя над улицата, без да се слее с нестройната гълчава на гласовете и конския тропот, и достигна до височайшия слух.

Принцът се обърна.

— Я виж, Бюси — зарадва се той, — а бяха ми казали, че си смъртно ранен. Това ме накара да тръгна сега при теб на улица Гренел.

— Честна дума, монсеньор — отвърна Бюси, без дори да помисли да поблагодари на принца за проявеното към него внимание, — останах жив само благодарение на себе си. Откровено казано, монсеньор, вие ме бяхте напъхали в чудесен капан и ме зарязахте там на произвола на съдбата. Вчера след бала у Сен-Люк попаднах в истинска касапница. Освен мен там нямаше никого от анжуйците и, право да си кажа, едва не ми източиха цялата кръв, каквато имам в тялото си.

— Кълна се в честта си, Бюси, те ще заплатят скъпо за твоята кръв. Ще ги принудя да се отчетат за всяка нейна капка.

— Как не, всичко само на думи — с присъщата му безцеремонност възрази Бюси, — а всъщност ще продължите както винаги да се усмихвате на всеки от тях, който ви се изпречи насреща. Поне когато им се усмихвате, да им показвахте зъбите си, а не да стискате устни, както обикновено.

— Добре, добре — каза принцът, — ще дойдеш с мен в Лувъра и сам ще се убедиш.

— В какво, монсеньор?

— В това как ще говоря с моя брат.

— Чуйте ме, монсеньор, аз няма да дойда в Лувъра, ако тази разходка ми поднесе ново оскърбление. Да понасят оскърбления, може да си позволят само принцовете от кралско потекло или миньоните.

— Бъди спокоен. Взел съм присърце твоето раняване.

— Обещавате ли ми пълно удовлетворение?

— Кълна се, че ще останеш доволен. Какво, още ли се колебаеш?

— Монсеньор, толкова добре ви познавам.

— Казах вече, отиваме; за това тепърва ще се говори.

— Ето че и вашата работа се уреди — пошепна Бюси на ухото на графинята. — Докато двете мили братлета, които не могат да се понасят, се вчепкат в нечувана кавга, вие ще можете да издирите своето ненагледно мъжле.

— Е, как — попита херцогът, — какво реши? Може би ти трябва още да дам тържествено думата си на принц?

— О, не — отвърна Бюси, — вашата дума ще ми навлече само нещастие. Е добре, да става каквото ще, идвам с вас, и нека се опитат само да ме оскърбят — ще съумея да отмъстя за себе си.

И Бюси зае обичайното си място до принца; новият му паж го следваше неотстъпно, сякаш вързан за своя господар.

— Да те оставим самичък да отмъщаваш за себе си? В никакъв случай! — каза принцът в отговор на заплахата, прозвучала в думите на Бюси. — Не трябва да имаш грижа за това, храбри ми рицарю. Сам ще се погрижа за възмездието. Послушай — добави той шепнешком, — аз знам кой се е опитвал да те убие.

— Я виж! — възкликна Бюси. — Нима ваше височество сте се постарали да устроите издирване?

— Аз ги видях.

— Тоест как така сте ги видели? — изненада се Бюси.

— Ами така. Сблъсках се с тях край Сент-Антоанските порти. Те ме нападнаха и едва не ме заколиха вместо теб. Дори не подозирах, че именно теб причакват, разбойниците му ниедни… Иначе…

— Какво иначе?

— А новият ти паж беше ли с теб в тази история? — попита принцът, без да завърши заплахата си.

— Не, монсеньор — каза Бюси, — бях самичък; а вие, монсеньор?

— Аз ли? С мен беше Орили. А защо си бил самичък?

— Исках да запазя репутацията си на храбрия Бюси, с която ме наградихте.

— И те те раниха, така ли? — попита принцът, побързал, както обикновено, да отговори на удара с удар.

— Чуйте ме — каза Бюси, — не бих желал да им давам повод за ликуване, но аз получих превъзходен удар с шпага, бедрото ми е пронизано дълбоко.

— Ах, негодници! — възмути се принцът. — Орили беше прав, те наистина са замисляли предварително това злодейство.

— Вие сте видели засадата, с вас е бил и Орили, който владее шпагата почти толкова виртуозно, колкото и лютнята, и Орили е предупредил ваше височество, че тези хора имат нещо лошо наум, и сте били двама, а те само петима! Защо не ги задържахте и не ми дойдохте на помощ?

— Проклятие! Какво искаш? Откъде можех да знам кого чакат в засада?

— „Продъни се, нечиста сила!“, както казваше крал Шарл IX при вида на приятелите на крал Анри III. Но вие не сте могли да не помислите, че те имат предвид някого от вашите приятели, а тъй като в Париж единствено аз се осмелявам да се нарека ваш приятел, не е било трудно да се досетите кого са очаквали.

— Наистина, прав си, мой скъпи Бюси — призна си Франсоа, — това някак не ми дойде наум.

— Къде ще ви дойде на вас… — въздъхна Бюси, сякаш намерил за безсмислено да довърши онова, което би искал да каже за своя покровител.

Те пристигнаха в Лувъра. Херцог д’Анжу бе посрещнат пред портите от един капитан и стражите. Капитанът имаше строга заповед да не пуска никого в Лувъра, но естествено тази заповед не можеше да важи и за първата особа в държавата след краля. Ето защо принцът мина със свитата си под арката на подвижния мост.

— Монсеньор — обърна се към принца Бюси, след като влязоха в главния двор, — отивайте да вдигате шум при краля, но не забравяйте за онова, в което ми се клехте, а аз самият ще ида да кажа две думи на един свой приятел.

— Зарязваш ли ме, Бюси? — обезпокои се Франсоа, на когото присъствието на неговия любимец придаваше смелост.

— Налага се, но нека това не ви смущава, бъдете сигурен, че ще се появя в разгара на вашата кавга. Крещете, монсеньор, крещете, дявол да го вземе! Съдерете си гърлото, за да ви чуя, нали разбирате, ако не чуя гласа ви, няма да ви дойда на помощ.

И, възползувал се от това, че херцогът влезе в парадната зала, Бюси се промъкна през страничната врата заедно с Жана.

Бюси се чувстваше в Лувъра като у дома си. Той се изкачи по тайните стълби, премина през два или три безлюдни коридора и се озова в някакво подобие на антре.

— Почакайте ме тук — каза той на Жана.

— Ах, боже мой, сама ли ще ме оставите? — разтревожи се младата жена.

— Принуден съм — отвърна Бюси. — Трябва да проуча пътя и да подготвя излизането ви на сцената.

Глава 5За това, какво предприе бившата госпожица дьо Брисак, понастоящем госпожа дьо Сен-Люк, за да прекара втората си брачна нощ малко по-различно от първата

Бюси тръгна към толкова любимата някога от Шарл IX Оръжейна зала, превърната след новото разпределение на лувърските помещения в спалня на крал Анри III, който бе обзавел стаята по свой вкус. Шарл IX, крал ловец, крал ковач, крал поет, събираше в нея еленови рога, аркебузи, манускрипти, книги и ръчни менгемета. Анри III бе наредил да поставят две легла от коприна и кадифе и да се окачат по стените непристойни картинки, реликви, осветени от папата скапуларии, торбички с ароматични вещества, доставени от Изтока, и колекция превъзходни фехтовални рапири.

Бюси знаеше, че Франсоа бе изпросил от брат си аудиенция в коридора, което ще рече, че кралят не можеше да бъде в спалнята си; известно му бе също така, че съседната на кралската спалня стая, заемана някога от дойката на Шарл IX, сега е спалня на поредния кралски фаворит. А тъй като Анри III се отличаваше с непостоянство в своите привързаности, в това помещение се бяха изредили последователно Сен-Мегрен, Можирон, д’О, д’Епернон, Келюс и Шомберг. Както предполагаше Бюси, сега там би трябвало да пребивава Сен-Люк, към когото, както вече видяхме, кралят изпитваше толкова силна нежност, че дори се беше решил да похити любимеца си от законната му съпруга.

Анри III беше странно създание, той съчетаваше в себе си повърхността с дълбокомислието, страхливостта със смелостта. Винаги скучаещ, винаги възбуден, винаги мечтаещ, той вечно търсеше развлечения: през деня обичаше шума, движението, игрите, физическите упражнения, шутовството, маскарадите и интригите, а през нощта се нуждаеше от ярка светлина, празнодумство, молитви или оргии. Анри бе може би единственият образ на подобен човешки тип в нашия съвременен свят. Този античен хермафродит би трябвало да са роди в някой град на Изтока, сред неми роби, евнуси, еничари, философи и софисти и тогава царуването му би ознаменувало някоя преходна епоха между Нерон и Хелиогабал, епоха на изтънчен разврат и нечувани досега безумства.

И така, предположил, че Сен-Люк е държан в бившата стая на дойката, Бюси почука на вратата на антрето, обща за тази стая и за спалнята на краля.

Отвори му един гвардейски капитан.

— Господин дьо Бюси! — изненадан, възкликна той.

— Да, самият той, любезни ми господин дьо Нанси. Кралят ме изпраща при господин дьо Сен-Люк.

— Прекрасно — отвърна офицерът. — Известете господин дьо Сен-Люк, че при него са дошли от името на краля.

През оставената полуотворена врата Бюси погледна своя паж.

След това се обърна отново към дьо Нанси и го попита:

— Какво прави там бедният Сен-Люк?

— Играе на карти с Шико в очакване на краля, който дава в момента аудиенция на херцог д’Анжу по молба на негово височество.

— Ще позволите ли на моя паж да ме изчака тук? — попита Бюси началника на караула.

— А защо не? — не възрази капитанът.

— Влезте, Жан — обърна се Бюси към младата жена.

И й посочи с ръка прозоречната ниша, където Жана побърза да се скрие.

Едва бе успяла да се притаи в нишата, когато се появи Сен-Люк. Господин дьо Нанси се отдръпна деликатно на разстояние, непозволяващо да чува разговора.

— Какво иска още от мен кралят? — начумерен, попита Сен-Люк. — Ах, вие ли сте това, господин дьо Бюси?

— Самият той, драги ми Сен-Люк, и преди всичко… — тук Бюси понижи глас, — преди всичко искам да ви благодаря за услугата, която ми оказахте.

— Ах — каза Сен-Люк, — наистина не си струва да благодарите. Чувствах се отвратително при мисълта, че могат да заколят един такъв храбрец като глиган. Но аз предполагах, че вие сте вече на онзи свят.

— За малко да ме пратят там; трябва да кажа обаче, че в подобни случаи „за малко“ има голямо значение.

— А как ви се удаде да оцелеете?

— С Шомберг и д’Епернон се разплатих чрез отличен удар на шпагата си и, както ми се струва, върнах им дълга с лихва. А Келюс трябва да благодари на здравината на черепа си. Той притежава най-здравия череп от всички, които досега са ми попадали подръка.

— Ах, разкажете ми, моля ви се, по-подробно. Това ще ме развлече — каза Сен Люк и се прозя с риск да си навехне челюстта.

— За съжаление разполагам с много малко време, скъпи ми Сен-Люк. Освен това съм дошъл по съвсем друг повод при вас. Тук вие твърде много скучаете, прав ли съм?

— По кралски, с това, мисля, всичко е казано.

— Отлично тогава, дойдох да ви поразвлека. Дявол да го вземе! Услуга за услуга.

— Прав сте, услугата, която ми оказвате, не е ни-никак по-малка от тази, която аз ви оказах. От скука се умира със същия успех, както и от шпага; процесът е малко по-продължителен, но затова пък по-сигурен.

— Горкият граф! — посъчувства му Бюси. — Виждам, че тук сте в положението на затворник.

— Буквално на затворник. Кралят смята, че може да го развлече само такъв веселяк като моя милост. Кралят е твърде добър, тъй като от вчера аз му правя повече гримаси от неговата маймуна, и му наговорих повече дързости от неговия шут.

— Е, да видим. Може би настъпи и моят ред да ви услужа! Какво бихте искали от мен?

— Естествено — каза Сен-Люк — бихте могли да посетите дома ми или, по-точно, дома на маршал дьо Брисак и да успокоите моята бедна малка, която без съмнение е в голяма тревога, и моето поведение трябва да й се струва твърде подозрително.

— И какво да й предам?

— Е, проклятие! Опишете й всичко, което видяхте, кажете й, че съм затворен между четири стени, и че с мен може да се говори само през прозорчето, че от вчера кралят неуморно ме уверява в дружбата си, като Цицерон, който е писал за нея, в добродетелта си, като Сократ, а между другото Сократ наистина е бил добродетелен.

— А как отвръщате на тези му уверения? — със смях попита Бюси.

— Исусе Христе! Отвръщам му, че, ако ще говорим за дружба, аз съм неблагодарна свиня, а що се отнася до добродетелта, аз съм непоправим развратник, но всичко е напразно — кралят въздиша тежко и продължава да настоява на своето: „Ах, Сен-Люк, наистина ли приятелството е само химера? Ах, Сен-Люк, наистина ли добродетелта е само празен звук?“ Впрочем трябва да му се признае, след като изрече това на френски, той го повтаря на латински и за трети път след това на гръцки.

При тези думи пажът, на когото Сен-Люк не обръщаше никакво внимание, се разсмя.

— А какво искате, приятелю? Той се опитва да ви разчувства. Bis repetita placent5 и толкова повече ter6. Та това ли е всичко, с което мога да ви услужа?

— Ах, боже мой, да; боя се, че това е всичко.

— Е, в такъв случай съм изпълнил вече вашето поръчение.

— Тоест как?

— Предположих какво се е случило с вас и предварително обясних всичко на вашата съпруга.

— А тя?

— Отначало не искаше да ми повярва, но — добави Бюси и хвърли поглед към нишата на прозореца, — надявам се, че в края на краищата тя ще капитулира пред очевидността. И така, помолете ме за нещо друго, за нещо по-трудно, дори невъзможно, и ще бъда щастлив да изпълня молбата ви.

— Тогава, приятелю, дайте ми назаем за два часа хипогрифа7 на славния рицар Астолф, доведете ми го под прозореца, аз ще скоча отгоре му зад вас и вие ще ме откарате при жена ми. А после, ако ви щукне, можете да литнете и до луната.

— Скъпи приятелю — каза Бюси, — всичко може да стане много по-просто: да взема с хипогрифа вашата съпруга и да ви я докарам тук.

— Тук?

— Ами да, тук!

— В Лувъра?

— В самия Лувър. Не ви ли се струва, че това ще е по-забавно? Отговорете ми!

— Исусе Христе! Безусловно.

— И ще престанете ли да скучаете?

— Имате думата ми, ще престана.

— Защото тук сте подложен на смъртна скука, нали? Вие ми се оплаквате от скука.

— Попитайте Шико. Той така ми омръзна вече, че сутринта му предложих да си разменим няколко удара с шпагите си. Този безделник се разсърди по такъв смешен начин, че едва не пукнах от смях. Добре пак, че не съм злопаметен, но ако всичко продължи много дълго, или ще го заколя, за да се поразсея малко, или пък той ще стори това с мен.

— Чумата да ви тръшне! С такива неща не се шегуват, сами знаете, че Шико е превъзходен фехтовач. Вие се измъчвате в своя затвор, но помислете — в гроба ще ви бъде още по-скучно.

— Честна дума, не съм сигурен в това.

— Стига толкова — усмихна се Бюси. — Искате ли да ви оставя пажа си?

— На мен ли?

— Да, на вас. Той е прелестно момче.

— Благодаря — отвърна Сен-Люк, — пажовете ми са противни. Кралят ми предложи за компания от своите пажове по избор, но аз му отказах. Предложете своя паж на краля, който обзавежда дома си. Колкото до мен, стига да се измъкна оттук, ще живея като на Зеленото празненство в замъка Шенонсо: ще ме обслужват само жени и аз сам ще им подбера костюмите.

— Виж ти! — настояваше Бюси. — А все пак опитайте.

— Бюси — с досада каза Сен-Люк, — не е хубаво от ваша страна така да се подигравате с мен.

— Не ми възразявайте, бъдете така добър.

— За нищо на света.

— Уверявам ви, добре знам какво ви липсва.

— Не, не и не. Хиляди пъти не.

— Ей, паж! Елате насам!

— Не, по дяволите! — възкликна Сен-Люк.

Пажът напусна убежището си и се приближи до тях, целият пламнал от смущение.

— О! О! — прошепна Сен-Люк. Щом позна Жана в костюма на пажа на дьо Бюси, той загуби дар слово.

— Е, как — осведоми се Бюси, — да го върна ли обратно?

— Не, бога ми, не! — възкликна Сен-Люк. — Ах, Бюси, кълна ви се във вечно приятелство!

— Не забравяйте, Сен-Люк, оттук не могат да ни чуват, но затова пък могат да ни гледат.

— Прав сте — съгласи се Сен-Люк.

И едва направил две стремителни крачки към жена си, той мигом отстъпи с три крачки назад. Наистина, господин дьо Нанси, учуден от твърде изразителната пантомима, която Сен-Люк неволно изигра, започна да се вслушва в разговора им, но в този миг мислите на капитана бяха отвлечени от силен шум, идващ от остъкления коридор.

— Ах, господи! — възкликна господин дьо Нанси. — Навярно негово величество се е разгневил от някого.

— На това ми прилича — подкрепи предположението му Бюси и изобрази уплаха върху лицето си. — Но на кого ли? Дали не на херцог д’Анжу, с когото дойдох в Лувъра?

Капитанът поправи шпагата на бедрото си и се запъти към коридора, откъдето, през сводовете и стените, се чуваха възбудени гласове.

— Не намирате ли, че уредих всичко превъзходно? — попита Бюси.

— А какво става там? — заинтересува се Сен-Люк.

— Кралят и херцог д’Анжу са се хванали един друг за гушите. Това трябва да представлява прелюбопитно зрелище; тичам натам, за да не пропусна нищо. А вие се възползувайте от суматохата, но само не мислете да бягате. Така или иначе това е безполезно, кралят ще ви намери и под земята. По-добре скрийте великолепния ми паж,- когото ви оставям, на някое безопасно място. Ще се намери ли за него някоя тайна колибка?

— Ще се намери, кълна се в Господа, но дори да не се намери, сам ще я построя. За щастие аз се правя на болен и не излизам от спалнята си

— В такъв случай прощавайте, Сен-Люк. Госпожо, не ме забравяйте в молитвите си.

И Бюси, предоволен от шегата, която му се удаде да изиграе на Анри III, излезе от антрето на кралските покои и се насочи по коридора — натам, където почервенелият от гняв крал убеждаваше побелелия от ярост херцог, че главен виновник за събитията от предишната нощ бил Бюси.

— Уверявам ви, ваше величество — горещеше се херцог д’Анжу, — д’Епернон, Шомберг, д’О, Можирон и Келюс го причакваха в засада при Турнелския дворец.

— Кой ви каза това?

— Видях ги със собствените си очи, ваше величество.

— В непрогледния мрак, така ли? Било е тъмно като в рог.

— Можах да ги разпозная не по лицата.

— Че по какво друго ги разпознахте? По гърбовете ли?

— Не, ваше величество, по гласовете.

— Те говориха ли с вас?

— Само това да беше! Те ме взеха за Бюси и ме нападнаха.

— Вас?

— Да, мен.

— А кой дявол ви изпрати чак при Сент-Антоанските порти?

— Какво значение има това?

— Искам просто да зная. Днес съм особено любопитен.

— Отивах при Манасес.

— При Манасес? Евреина?

— А вие как навестявате Руджиери, отровителя?

— Аз мога да навестявам когото си искам. Аз съм крал.

— Вие не ми отговаряте, а се измъквате от отговора.

— Както и да е, аз повтарям: те бяха предизвикани от Бюси.

— От Бюси?

— Да.

— Къде е станало това?

— На бала у Сен-Люк.

— Бюси е предизвикал наведнъж петимата? Това е вече прекалено. Бюси е храбрец, но не и луд.

— Кълна се в разпятието Христово! Казвам ви — лично съм свидетел на поведението му. И после — Бюси е способен и на нещо повече. Не ми го рисувайте като невинно агънце. Той е ранил Шомберг в бедрото, д’Епернон в ръката, а Келюс едва не е бил убит на място.

— Наистина ли? — приятно се изненада херцогът. — Виж, това не ми каза. Ще го поздравя още щом го видя.

— А аз — каза кралят — не се каня никого да поздравявам, но непременно ще накажа тази драка.

— Тогава аз — възрази херцогът, — аз, върху когото вашите приятели посягат, като не само нападат Бюси, но и дръзват да вдигнат ръка непосредствено срещу моята особа, тогава аз ще узная най-сетне, действително ли съм ваш брат и действително ли някой във Франция, освен ваше величество, има право да ме погледне в лицето, без да сведе погледа си, ако не от почит, то поне от страх.

В тази минута, привлечен от гръмките, преминаващи в крясъци гласове на двамата братя, се появи Бюси с елегантен костюм от зелен атлаз с розови фльонги.

— Ваше величество — направи той дълбок поклон пред Анри III, — позволете да ви засвидетелствам моята най-покорна почит.

— Бога ми! Ето го и него! — възкликна Анри.

— Ваше величество, можах да чуя, че ми оказвате висока чест, като споменавате името ми.

— Да — отвърна кралят, — радвам се да ви видя, защото каквото и да ми говориха за вас, вашето лице пращи от здраве.

— Ваше величество, доброто кръвопускане освежава кожата и това е причината тази вечер да имам особено свеж вид.

— Е, добре, ако срещу вас е извършено нападение, сеньор дьо Бюси, ако са ви ранили, обърнете се към мен с оплакване и аз ще отсъдя.

— Позволете, ваше величество — каза Бюси, — никой не ме е нападал, никой не ме е ранявал, няма от кого да се оплаквам.

Анри застина от изненада и насочи поглед към херцог д’Анжу.

— А вие какво ми говорихте? — попита той.

— Аз казах, че Бюси има пробивна рана в бедрото от удар с шпага.

— Вярно ли е, Бюси?

— Щом като братът на ваше величество твърди така, значи е вярно. Първият принц с кралска кръв не може да лъже.

— И вие не сте се оплаквали на никого, след като са ви ранили в бедрото? — настояваше Анри.

— Бих взел да се оплаквам, ваше величество, само в случай, че ми отсекат дясната ръка и бъда лишен от възможността да отмъстя за себе си, а и тогава — добави непоправимият дуелист, — аз вероятно бих прибягнал до лявата си ръка, за да разчистя сметките си с моя оскърбител.

— Нахал — избърбори Анри.

— Ваше величество — обърна се към него херцог д’Анжу, — вие току-що говорехте за правосъдие. Какво пък, ние молим за вашето правосъдие и за нищо друго. Наредете да се извърши разследване, назначете съдии, и нека те определят кой е устроил засадата и кой е подготвял убийство.

Анри почервеня.

— Не — отвърна той, — аз и този път ще предпочета да не зная кой е прав и кой е крив, и ще помилвам напълно всички. Бих искал да помиря тези заклети врагове, но за съжаление раните задържат Шомберг и д’Епернон на легло. Впрочем, господин херцог, кой от моите приятели, според вас, е бил най-неукротим? Кажете, за вас не е трудно да го определите, щом те, както казвате, са нападнали и вас.

— Според мен, Келюс, ваше величество — каза херцог д’Анжу.

— Честна дума, вие сте прав — каза Келюс. — Аз не съм се крил зад чужди гърбове, ваше височество ми е свидетел.

— Щом е така — провъзгласи Анри, — нека господин дьо Бюси и господин дьо Келюс се помирят от името на всички участници.

— О! — възкликна Келюс. — Какво ще рече това, ваше величество?

— Това ще рече: аз искам да се прегърнете с господин дьо Бюси, да се прегърнете тук, пред очите ми, и то незабавно.

Келюс се намръщи.

— Какво има, сеньор? — гъгниво се обърна Бюси към Келюс в подражание на характерния за италианеца Панталоне жест. — Нима ще ми откажете тази милост?

Постъпката бе толкова неочаквана и Бюси вложи в нея такова шутовско усърдие, че дори кралят се разсмя. Тогава Бюси се приближи до Келюс.

— Хайде, Монсу — каза той, — такава е волята на краля. — И обви с ръце шията на миньона.

— Надявам се, че тази церемония с нищо не ни обвързва? — прошепна Келюс на ухото на Бюси.

— Не се вълнувайте — също шепнешком му отвърна Бюси. — Рано или късно ще се срещнем с вас.

Целият зачервен и раздърпан, треперещ от ярост, Келюс се отдръпна назад.

Анри свъси вежди, но Бюси, все още изобразявайки Панталоне, направи пирует и напусна залата на съвета.

Глава 6За това, как протичаше вечерният тоалет на крал Анри III

След тази започнала с трагедия и завършила с комедия сцена, отгласите за която, подобно на ехо, излетяха от Лувъра и се разпространиха по целия град, кралят се оттегли силно разгневен в покоите си; съпровождащият го Шико настойчиво обсаждаше своя повелител с молби да хапне нещо за вечеря.

— Не съм гладен — тросна се кралят и прекрачи прага па своята спалня.

— Възможно е — отвърна Шико, — но аз, аз съм вбесен до крайност и ме мъчи желанието някого или нещо да ухапя, та дори това да бъде печена овнешка плешка.

Кралят се направи, че нищо не чува, отметна плаща си и го захвърли върху леглото, свали шапката, забодена към косите му с дълги черни карфици, и я запокити върху креслото. След това тръгна бързо към антрето, в което се намираха в съседство вратите от стаята на Сен-Люк и спалнята на краля.

— Почакай ме тука, шуте — заповяда той на Шико, — ще се върна.

— О, не бързай, синко — каза Шико, — не бързай. Би ми се искало дори — продължи той, като се вслушваше в отдалечаващите се стъпки на Анри, — да останеш по-дълго там, за да имам повече време да ти подготвя един малък сюрприз.

Когато шумът от стъпките окончателно затихна, Шико отвори вратата към антрето и се провикна: „Ей, има ли някой там?“

Притича един слуга.

— Кралят размисли — каза Шико, — той заповяда да бъде поднесена тук изискана вечеря за две персони, за него и за Сен-Люк. И посъветва да се обърне специално внимание на виното. А сега се поразтъпчете по-живо.

Слугата се обърна върху токовете си и се втурна да изпълнява заповедта на Шико, без ни най-малко да се съмнява, че тя изхожда от краля.

През това време Анри III, както вече споменахме, мина в стаята, предоставена на Сен-Люк: последният, навреме предупреден за визитата на краля, лежеше в постелята си и слушаше молитвите, които му четеше старият слуга, последвал го в Лувъра и споделил неговото заточение. В ъгъла, в позлатеното кресло, свесил глава върху ръцете си, пажът, доведен от Бюси, бе потънал в дълбок сън. Кралят обгърна с един поглед цялата тази картина.

— Какъв е този младеж тук? — подозрително попита той Сен-Люк.

— Нима забравихте, ваше величество? След като ме затворихте тук, вие милостиво ми разрешихте да извикам един от моите пажове.

— Да, разбира се — отвърна Анри.

— Така че аз се възползувах от вашето разрешение, ваше величество.

— Ах, така значи!

— Разкайва ли се ваше величество, че ме дари с това малко развлечение? — осведоми се Сен-Люк.

— Не, синко, не. Напротив. Забавлявай се, щом искаш. Как се чувстваш?

— Имам силна треска, ваше величество — оплака се Сен-Люк.

— То ти личи. Цялото ти лице гори, малкият ми. Да проверим пулса ти, знаеш, че разбирам малко от медицина.

Сен-Люк неохотно му протегна ръката си.

— Ами да — каза кралят, — пулсът е прекъсващ, повишен.

— О, ваше величество — простена Сен-Люк, — аз наистина съм сериозно болен.

— Успокой се. Ще ти изпратя моя придворен лекар.

— Бъдете милостив, ваше величество, не мога да понасям Мирон.

— Аз самичък ще поема грижите за теб.

— Ваше величество, не ще допусна…

— И ще наредя да пренесат леглото ми в твоята спалня, Сен-Люк. Ще бъбрим до сутринта, имам да ви разправям сума работи.

— Ах! — отчаяно възкликна Сен-Люк. — Вие се наричате човек, разбиращ от медицина, наричате се мой приятел, а искате да ме оставите без сън. Кълна се в разпятието, лекарю, отнасяте а по странен начин с вашите пациенти! Кълна се в разпятието Христово, ваше величество, някак твърде особено обичате своите приятели!

— Как? Ти искаш да останеш насаме със своите страдания?

— Ваше величество, с мен е Жан, моят паж.

— Но той спи.

— Ето защо предпочитам да бъда обслужван от слуги: поне ще ме оставят да спя.

— Но позволи ми поне заедно с него да побдя край твоята постеля, кълна ти се, ще заговоря с теб само след като се събудиш.

— Ваше величество, аз се събуждам зъл като дявол и трябва много да сте ми свикнали, за да ми простите всички глупости, които бих ви наговорил, докато окончателно се разсъня.

— Остани поне, докато завърша вечерния си тоалет.

— А ще ми бъде ли позволено след това да се върна в леглото си?

— То се знае!

— Щом е така, моля! Но ви предупреждавам, ще бъда жалък придворен, честна дума. Още отсега дяволски ме кара на сън.

— Можеш да се прозяваш колкото си искаш.

— Какъв деспотизъм! — каза Сен-Люк. — Нима не разполагате с всички мои приятели?

— Как не, как не! Всички са в отлично състояние. Бюси ги е наредил от добре по-добре. Шомберг е намушкан в бедрото, на д’Епернон китката на ръката е разрязана като испански ръкав. Келюс все още не може да дойде на себе си след удара с дръжката на шпагата по главата и след днешните прегръдки. Остават омръзналият ми до смърт д’О и Можирон, който вечно за нещо мърмори. Е, хайде, събуди този спящ красавец да ти подаде халата.

— Ще благоволите ли, ваше величество, да ме оставите за минутка?

— Това пък защо?

— Уважението ми към вас…

— Ах, какви глупости.

— Ваше величество, след пет минути ще бъда при вас.

— След пет минути, съгласен. Но не повече, чуваш ли? А за тези пет минути си припомни за мен някакви забавни истории, че да можем да се посмеем малко.

С тези думи, получил наполовина онова, което искаше да получи, кралят излезе също удовлетворен наполовина.

Вратата още не се беше затворила след него, когато пажът внезапно се стресна и с един скок се озова до завесата.

— Ах, Сен-Люк — промълви той, когато шумът от кралските стъпки затихна, — вие отново ме оставяте. Боже мой! Каква мъка! Умирам от страх. Ами ако ме открият?

— Мила ми Жана — отвърна Сен-Люк, — Гаспар, който стои пред вас, ще ви защити от всякаква нескромност. — И той й посочи стария слуга.

— Не е ли по-добре да се махна оттук? — цялата почервеняла, предложи младата жена.

— Ако това е вашето непременно желание, Жана — печално заговори Сен-Люк, — ще заповядам да ви съпроводят до двореца Монморанси, защото единствено само на мен е забранено да напускам Лувъра. Но ако бъдете толкова добра, колкото и прекрасна, ако намерите в сърцето си поне капка състрадание към нещастния Сен-Люк, ще почакате тук няколко минути. Главата ми, нервите ми, вътрешностите ми — всичко непоносимо ще ме заболи, кралят няма да издържи да вижда пред себе си такава жалка фигура и ще ме отпрати в леглото.

Жана сведе глава.

— Е, добре — каза тя, — ще почакам, но ще ви кажа като краля: не се бавете.

— Жана, ненагледна моя, вие сте възхитителна. Повярвайте ми, ще се върна при вас, щом се представи най-малката възможност за това. И, знаете ли, хрумна ми една мисъл, добре ще я проуча и когато се върна, ще ви я изложа.

— За това как да се измъкнем оттук ли?

— Именно.

— Тогава вървете.

— Гаспар — каза Сен-Люк, — не пускайте никого тук. След четвърт час заключете вратата и ми донесете ключа в спалнята на краля. След това идете в двореца Монморанси и кажете да не се тревожат за госпожа графинята. Върнете се тук чак утре сутринта.

Тези разпореждания, които Гаспар изслуша с разбираща усмивка, обещавайки да изпълни всичко най-точно, накараха Жана да се залее отново с гъста червенина.

Сен-Люк взе ръката на жена си и запечата на нея нежна целувка, след което се отправи с решителни крачки към стаята на Анри, който бе започнал вече да проявява нетърпение.

Останала самичка и цялата трепереща от нервно напрежение, Жана се скри зад пищните гънки на балдахина, сгушена в ъгъла на постелята. Както мечтаеше, както се вълнуваше и сърдеше, младоженката въртеше машинално в ръце сарбакана и напразно се мъчеше та намери изход от нелепото положение, в което беше попаднала.

При влизането си в кралската спалня Сен-Люк бе зашеметен от тръпчивия, сладостен аромат, който бе напоил цялото помещение. Краката на Анри тънеха в купища цветя, чиито стебла бяха изрязани, за да не подразнят — не дай си боже! — нежната кожа на негово величество: рози, жасмин, теменуги, шибой, въпреки студения сезон, покриваха пода и образуваха мек благоуханен килим.

В стаята с нисък, красиво изрисуван таван, както вече стана дума, имаше два кревата, единият от тях бе особено широк и макар плътно да опираше до стената с края си откъм главата, заемаше почти една трета част от помещението.

Върху широката кувертюра на този креват се виждаха избродирани със злато митологични персонажи, те изобразяваха историята на Кеней, или на Кенис, превръщаш се ту в мъж, ту в жена и, както може да си представим, за изобразяването на тази метаморфоза художникът е трябвало да напряга до крайност своята фантазия. Балдахинът от посребрено платно бе оживен от различни фигури, извезани с коприна и злато; а там, където той опираше до стената, за да образува края на леглото откъм главата, имаше изобразени кралски гербове, извезани с разноцветни коприни и сърмена позлата.

Прозорците имаха завеси от същата коприна, както и кувертюрата на леглото, със същата материя бяха тапицирани и креслата, и диваните. От тавана, по средата на стаята, висеше на златна верига светилник от позлатено сребро, в който гореше масло, разнасящо фин аромат. Отдясно на леглото златен сатир държеше в ръце канделабър с четири запалени свещи от розов восък. Тези ароматични свещи, неотстъпващи по дебелина на църковните, осветяваха заедно със светилника доста добре стаята.

Кралят се бе разположил върху стол от абанос със златни инкрустации, беше поставил босите си крака върху пъстрия килим от цветя. Държеше на коленете си седем-осем малки кутрета шпаньоли, чиито муцунки гъделичкаха нежно кралските длани. Двама слуги прилежно разресваха на кичури и навиваха прибраните отзад, като на жена, коси на краля, неговите засукани нагоре мустаци, рядката му сплъстена брадичка. Трети слуга внимателно поставяше върху лицето на негово величество слой мазна розова помада, приятна на вкус и разнасяща невероятно съблазнителен мирис.

Анри седеше със затворени очи и с величествен и дълбокомислен вид на индийско божество позволяваше да го подлагат на всички тези манипулации.

— Сен-Люк — мърмореше той, — къде е Сен-Люк?

Сен-Люк влезе. Шико го хвана за ръката и го отведе до краля.

— Дръж — каза той на Анри III, — ето го твоето приятелче Сен-Люк. Накарай го да се намаже или, по-точно казано, да се измаже с твоята помада, защото, ако не вземеш необходимите предпазни мерки, ще те сполети беда: или на теб, ухаещ толкова на хубаво, ще ти се струва, че той мирише лошо, или на него, който на нищо не мирише, ще му се струва, че ти благоухаеш прекалено. Е, хайде, подайте насам гребените и козметиките — добави Шико, след което се разположи в голямото кресло срещу краля, — аз също искам да се намажа.

— Шико! Шико! — възкликна Анри. — Вие имате много суха кожа, тя се нуждае от огромно количество помада, а тя и за мен дори няма да стигне; вашата коса е толкова твърда, че ще строшите всички зъби на моите гребени.

— Моята кожа е изсъхнала в непрестанните битки за теб, неблагодарни ми кралю! И ако къдрите ми са твърди, това е защото от постоянните огорчения, които ми причиняваш, те през цялото време стоят настръхнали. Но щом си решил да ми откажеш помадата си за моите страни, тоест за моята външна обвивка, така да бъде, сине мой, това е, което мога да кажа.

Анри присви рамене с вид на човек, който не е склонен да се развлича с шегички от толкова ниско естество.

— Оставете ме на мира — каза той, — вие дрънкате глупости.

След това се обърна към Сен-Люк.

— Е, как е сине мой, мина ли ти главата?

Сен-Люк сложи ръка на челото си и жално въздъхна.

— Представи си — продължаваше Анри, — аз видях Бюси д’Амбоаз. Ох! Господине — обърна се той към фризьора си, — вие ме опарихте.

Фризьорът падна на колене.

— Видели сте Бюси д’Амбоаз? — попита Сен-Люк, обзет от вътрешен трепет.

— Да — отвърна кралят, — можеш ли да си обясниш как тези петима заплеси, които са се нахвърлили едновременно върху него, са се изхитрили да го изпуснат от ръцете си? Ще заповядам да ги изтезават до смърт. Ако беше с тях, Сен-Люк, какво щеше да стане, как мислиш?

— Сигурно и аз не бих постигнал нещо повече, ваше величество.

— Е, стига! Защо говориш така? Басирам се на хиляда златни екю, че на всеки шест попадения на Бюси твоите биха били десет. Дявол да го вземе! Трябва да видя как съумяваш да постигнеш това. Продължаваш ли да се дуелираш с шпага, малкият ми?

— Естествено, ваше величество.

— Питам често ли се упражняваш във фехтовката.

— Почти всекидневно, когато съм здрав, но когато съм болен, не ме бива за нищо.

— Колко пъти си успявал да ме докоснеш?

— Ние с вас сме приблизително на едно равнище във фехтуването, ваше величество.

— Да, но съм по-добър в това отношение от Бюси. Кълна се в Христовото разпятие, господине — обърна се Анри към бръснаря, — вие ще ми откъснете мустаците.

Бръснарят падна на колене.

— Ваше величество — помоли го Сен-Люк, — посочете ми някое лекарство против болки в сърцето.

— Яж повече — отвърна кралят.

— О, ваше величество, струва ми се, че грешите.

— Не, уверявам те.

— Ти си прав, Валоа — намеси се Шико, — и аз самият изпитвам силни болки дали в сърцето, дали в стомаха — не мога да определя точно, затова изпълнявам твоето предписание.

Едновременно се дочуха странни звуци, сякаш някаква маймуна зачатка начесто със зъби.

Кралят се обърна и погледна шута.

Шико, справил се самостоятелно с обилната вечеря, която бе поръчал за двамина от името на краля, весело потракваше със зъби, докато поглъщаше нещо от блюдото от японски порцелан.

— И таз добра! — изненада се Анри. — Какво, по дяволите, правите там, господин Шико?

— Ползвам се от помада вътрешно — отвърна Шико, — след като външно ми бе забранено да я прилагам.

— Ах, предател! — възмути се кралят и така рязко извърна глава, че намазаният с помада пръст на камердикера попадна право в устата му.

— Яж, сине мой — проговори важно Шико. — Не съм такъв деспот като тебе: външно или вътрешно — все едно, разрешавам ти и двете употреби.

— Господине, вие ще ме задушите — каза Анри на камердинера.

Камердинерът падна на колене, както това бяха направили преди него фризьорът и бръснарят.

— Да дойде тук капитанът на гвардейците! — закрещя Анри. — Да дойде незабавно капитанът!

— А за какво ти е притрябвал твоят капитан? — осведоми се Шико. Той натопи пръст в порцелановото блюдо и хладнокръвно взе да го облизва.

— Нека наниже Шико на шпагата си и да приготви от него, колкото и костелив да се окаже, печено за моите песове.

Шико скочи на крака и нахлузи шапката си обратно.

— Кълна се в Христовото разпятие! — запищя той. — Шико да бъде хвърлен на кучетата, четириногите твари да бъдат нахранени с един благородник? Хубаво, сине мой, нека само се появи твоят капитан, ще видим тогава кой кого.

С тези думи шутът измъкна от ножницата дългата си шпага и толкова смешно започна да я върти пред фризьора, бръснаря и камердинера, че кралят прихна да се смее.

— Но аз съм гладен — жално простена той, — а този измамник е оплюскал цялата вечеря.

— Ти си голям капризник, Анри — отвърна Шико. — Колко пъти те каних на трапезата, но ти не пожела. В краен случай за теб има останал малко бульон. Колкото до мен, аз вече се нахраних и отивам да спя.

Докато траеше тази словесна престрелка, се появи старият Гаспар и връчи на своя господар ключа от стаята.

— Аз също се прибирам — каза Сен-Люк. — Чувствам, че краката ми повече не ме държат, още малко и ще наруша всякакъв етикет — ще се свлека в присъствието на краля в нервен припадък на земята. Целия ме тресе.

— Дръж, Сен-Люк — каза кралят и протегна на младежа две от кутретата си, — вземи ги със себе си, непременно ги вземи.

— А какво ще заповядате да правя с тях?

— Пъхни ги под завивката си, болестта ще те остави и ще се прехвърли на тях.

— Покорно благодаря, ваше величество — каза Сен-Люк и постави двете кученца обратно в кошницата. — Нямам доверие на вашето лечение.

— Нощес ще те навестя, Сен-Люк — обеща му кралят.

— О, за бога, не се затруднявайте, ваше величество — замоли му се Сен-Люк. — Вие може да ме разбудите внезапно, а казват, че това можело да доведе до епилепсия.

С тези думи Сен-Люк се поклони на краля и напусна стаята му. В знак на най-приятелско разположение кралят усърдно му махна с ръка, докато вратата се затвори.

Шико изчезна още по-рано.

Двама или трима от придворните, присъстващи при вечерния тоалет на краля, напуснаха на свой ред неговата спалня.

Около краля останаха само слугите. Те поставиха върху лицето му маска от най-фино платно, просмукано от благовонни масла. В маската имаше прорези за носа, очите и устата. Върху челото и ушите на краля прилежно навлякоха копринен калпак, украсен със сребърна бродерия.

Сетне облякоха краля с нощница от розов атлаз, подплатена с памук и копринени подплънки, навлякоха върху ръцете му ръкавици от такава мека кожа, че при пипане можеше да минат за вълнени. Ръкавиците стигаха до лактите и отвътре бяха намазани с ароматично масло, придаващо им особена еластичност, чиято тайна не можеше да бъде разгадана, без ръкавиците да бъдат обърнати наопаки.

Когато тайнството на кралския тоалет бе завършено, връчиха на Анри златна купа със силен бульон, но, преди да поднесе съда до устата си, той отля половината от бульона в друга купа, неотличаваща се по нищо от тази, която държеше в ръцете си, и нареди да я отнесат на Сен-Люк с пожелание за лека нощ.

Сетне дойде ред до Бога, с когото Анри, несъмнено по силата на прекомерната си заетост, се отнесе доста небрежно. Той се ограничи с това, че избъбри на бърза ръка една-единствена молитва и дори не се докосна до осветената броеница. Накрая нареди да оправят постелята му, напръскана с кориандър, тамян и канела, и легна.

Настанил се върху многобройните възглавници, Анри заповяда да съберат настланите цветя, от които в стаята бе станало душно. Прозорците за няколко секунди бяха разтворени, за да се проветри помещението. След това в мраморната камина пламнаха сухи лозови пръчки, лумна пищен и ярък огън, който мигом угасна, но по цялото помещение се разля приятна топлина.

Тогава слугите спуснаха всички завеси и пердета и вкараха в спалнята огромен пес — кралския любимец Нарцис. Той се озова с един скок върху кралската постеля, потъпка с лапи отгоре й, повъртя се и легна напреки в краката на стопанина си.

Последният слуга, останал в стаята, духна свещите от розов восък в ръцете на златния сатир, намали светлината на нощния светилник, като смени фитила му с по-тесен и, на свой ред, се измъкна на пръсти от спалнята.

И ето че кралят на Франция стана по-спокоен, по-безгрижен и по-безпаметен от безделничещите монаси на своето кралство, настанени в богатите манастири, и забрави за това, че на света има Франция.

Той заспа.

Половин час по-късно бдящите в коридорите часови, които виждаха от постовете си закритите със завеси прозорци на кралската спалня, забелязаха, че светилникът в нея угасна и сребристото сияние на луната замени върху стъклата украсяващата ги отвътре нежна розова светлина. Часовите разбраха, че негово величество спи дълбоко.

И тогава замряха всички шумове вътре и вън от Лувъра, и в неговите дрезгави коридори можеше да се долови полетът и на най-предпазливия прилеп.

Глава 7За това, как крал Анри се бе преродил на следния ден, макар причините за това да останаха неизвестни

Два часа изтекоха спокойно.

Внезапно тишината бе разкъсана от вледеняващ душата вик. Той идваше от спалнята на негово величество. Ала нощният светилник там си оставаше изгасен, в двореца цареше все същата дълбока тишина и не се раздаваше никакъв звук, ако не смятаме този страшен вик на краля.

Защото крещеше кралят.

А сетне се разнесе шум от падаща мебел, звън от пръснал се порцелан, разлетял се на дребни парчета, и бързи, тревожни стъпки на човек, който тича обезумял от единия до другия ъгъл. И нов вик, съпроводен от кучешки лай. Тогава светнаха прозорци навсякъде, в коридорите заблестяха шпаги, и мраморните колони се затресоха от тежките стъпки на сънената стража.

— На оръжие! — гърмеше от всички страни. — На оръжие! Кралят ни зове! На помощ на краля! По-бързо!

И само след миг капитанът на гвардейците, полковникът на швейцарците, придворните и дежурните аркебузири нахълтаха в кралската спалня и двадесетина факли осветиха едновременно тъмната стая.

Креслото бе преобърнато, подът застлан с парчета от порцелан, постелята — измачкана, и завивките разхвърляни по целия под, а до кревата — Анри, нелеп и страшен в нощните си одежди, косите му — щръкнали, облещените му очи — вперени в една точка.

Дясната ръка на краля бе протегната напред и трепереше като лист срещу вятър.

Лявата му ръка се бе вкопчила трескаво в дръжката на безсъзнателно грабнатата от него шпага.

Възбуден не по-малко от своя стопанин, песът гледаше краля с широко разкрачени лапи и жално виеше.

Анри бе сякаш вкаменен от ужас: нахълталите в спалнята му хора не смееха да нарушат това вцепеняване и току се споглеждаха в очакване, обхванати от ужасна тревога.

В този миг в стаята се втурна полуоблечена, загърната с широко наметало младата кралица Луиза Лотарингска; отчаяните викове на съпруга й бяха вдигнали от сън това русокосо и нежно създание, което водеше безпорочния живот на светица на тази грешна земя.

— Ваше величество — обърна се тя към краля, цялата тресяща се от страх, — какво се е случило? Боже мой! Дочух вашите викове и ето че дотичах.

— Ни… ни… нищо… — сричаше кралят, все още устремил поглед в една точка; той сякаш виждаше във въздуха някакъв призрак, достъпен само за неговия взор.

— Но ваше величество крещеше — настояваше кралицата. — Значи ваше величество страда.

Ужасът бе толкова явно изразен върху лицето на краля, че постепенно се предаде на всички събрани в спалнята. Едни се отдръпнаха до стената, други пристъпиха по-близо до краля и напрягаха очи, за да разберат дали не е ранен, дали не го е ударил гръм или пък го е ухапала някоя отровна гадина.

— О, ваше величество! — възкликна кралицата. — Заклевам ви в небето, не ни дръжте в такъв страх. Не трябва ли да повикаме лекар?

— Лекар ли? — мрачно повтори въпроса й Анри. — Не, тялото ми е здраво, но душата ми, духът ми страда… Не, не ми трябва лекар, а изповедник.

Придворните се спогледаха, зашариха с очи по вратите, завесите, паркета и тавана…

Ала никъде нямаше ни най-малка следа от невидимия призрак, който така бе изплашил краля.

След като по-нататъшното старателно търсене стана очевидно излишно, любопитството се удвои: мракът на тайната се сгъсти — кралят пожела изповедник.

Мигом един бързоходец препусна на кон и хиляди искри се пръснаха по калдъръмения двор на Лувъра. За някакви си пет минути беше разбуден, измъкнат от леглото му и отведен при краля Жозеф Фулон, абатът от манастира „Света Женевиев“.

С появата на духовника суматохата притихна и тишината се възстанови. Всички си задаваха един на друг въпроси, правеха догадки, намираха обяснения, но най-вече трепереха от страх… Кралят се изповядва!

На сутринта след нощните тревоги кралят стана пръв и се разпореди да се затворят всички входове и изходи и да не пускат никого в двореца с изключение на неговия духовник.

След това той повика ковчежника, продавача на восък, церемониалмайстора, взе своя молитвеник с черна подвързия и се захвана да чете молитви, после остави четенето и започна да изрязва фигурки на светци, но изведнъж захвърли и това занимание и заповяда да извикат всичките му миньони.

Изпълнението на кралската заповед започна от Сен-Люк, но той страдаше по-силно от когато и да било друг път. Той съхнеше, беше смъртно уморен. Болестта го бе довела до пълно изнемощяване, до непрекъсната сънливост; през изминалата нощ бе потънал в дълбок сън, приличащ на летаргия и единствен той в целия дворец не беше чул нищо, макар от кралската спалня да го отделяше само тънка стеничка. Ето защо той помоли да го оставят в постелята, като обеща да прочете толкова молитви, колкото ще бъде угодно на краля.

Когато разказаха на Анри какви мъки изпитва нещастният Сен-Люк, той се прекръсти и заповяда да изпратят при бедния страдалец кралския аптекар.

След това кралят нареди да се изпратят от манастира „Света Женевиев“ всички уреди, служещи за бичуване. Облечен целият в черно, той мина пред строя на своите миньони — пред накуцващия Шомберг, пред д’Епернон с ръка на превръзка, пред Келюс, който все още не бе дошъл на себе си, пред треперещите от страх д’О и Можирон, мина, като им раздаде камшици и им даваше наставления как да се бичуват безжалостно собственоръчно и един друг.

Д’Епернон помоли да бъде освободен от бичуването, позовавайки се на ранената си ръка — тя нямало да му позволи да отговори достойно на получените удари, което без съмнение щяло да наруши общата хармония.

Но Анри отговори, че такова покаяние ще бъде още по-угодно за Господа бога.

Той пожела сам да даде пример за благочестивото си усърдие. Свали камизола, яката и ризата си и започна да се шиба по раменете със старанието на великомъченик. Шико опита да прибегне до обичайните си шегички, но срещнал свирепия поглед на краля, разбра, че не е време за тях. Тогава той, както и останалите, взе един камшик и се хвана за работа с тази само разлика, че бичуваше не себе си, а съседите си, а ако наблизо не се окажеше нечий гръб, свличаше отлющилата се боя от колоните и стените.

В тази суматоха лицето на краля постепенно взе да придобива по-спокоен израз, ала все още отразяваше някаква угнетяваща го тайна мисъл.

Неочаквано Анри изхвърча от спалнята, като заповяда на фаворитите си да не престават с бичуването в негово отсъствие. Но щом вратата зад него се захлопна, всички ръце изведнъж се свлякоха като по знак на магическа пръчка. Единствено Шико продължаваше да шиба д’О, когото не обичаше. Д’О отвръщаше старателно на шута със същата монета. Това бе истински дуел с камшици.

Анри се устреми към спалнята на кралицата. Той и поднесе в дар бисерна огърлица на стойност двадесет и пет хиляди екю, прегърна я и я целуна по двете страни — обред, какъвто не му се бе случвало да извършва вече повече от година, — а след това помоли Луиза да свали от себе си всички скъпоценности и да облече власеница.

Винаги покорна и отстъпчива, Луиза Лотарингска мигом се подчини. Попита само защо нейният възлюблен съпруг й подарява тази бисерна огърлица, щом желае да я вижда облечена с груба дреха.

— За да изкупваш моите грехове — отвърна Анри.

Този отговор удовлетвори кралицата, понеже тя по-добре от всички знаеше какво огромно множество грехове трябваше да изкупва нейният мъж. Луиза изпълни желанието на Анри и той напусна покоите й, като преди това пожела да я види в своята спалня.

При появата на краля бичуването се възобнови. Д’О и Шико не прекъсваха нито за миг да си нанасят удари и целите бяха облени с кръв. Кралят похвали тяхното усърдие и ги нарече свои единствени истински приятели.

След десет минути се появи кралицата, облечена с власеница. Незабавно на целия двор бяха раздадени свещи и придворните, контета и кокетки, както и преданите на своя крал и на светата Дева парижани, въпреки лошото време тръгнаха към Монмартър боси по леда и снега. Отначало всички те трепереха от студ, но скоро мнозина се стоплиха от яростните удари, които Шико щедро раздаваше на ония, които имаха неблагоразумието да се окажат в обсега на неговия камшик.

Д’О се призна за победен и се държеше на разстояние петдесетина крачки от Шико.

Към четири часа през деня мрачното шествие завърши, манастирите получиха богати пожертвования, краката на всички придворни се подуха, кожата по гърбовете им беше съдрана, кралицата се появи пред очите на целия народ по риза от неизбелено платно, кралят — с броеница, чиито зърна бяха с вида на черепи. И сълзите, и воплите, и молитвите, и тамянът, и песнопенията — всичко беше в изобилие.

Както виждате, денят се оказа изключителен.

Действително, за угода на краля всички покорно търпяха студа и ударите на камшиците и никой не можеше да си обясни защо техният повелител, завчера все още весело танцуващ, днес с такава самозабрава се бе отдал на това печално покаяние и умъртвяване на плътта.

Хугенотите, лигистите и свободомислещите се смееха, като гледаха как се движи изпълненото с покаяние шествие и в качеството си на гнусни по своята природа заядливци, дръзваха да отправят хапливи забележки — миналия път, май, процесията ви беше къде по-внушителна, а и каещите се отнасяха към бичуването с по-голяма отговорност, — макар че тези твърдения ни най-малко не отговаряха на истината.

Анри се върна в Лувъра гладен, с рамене, нашарени със сини и тъмночервени бразди. По време на шествието той не отстъпваше нито на крачка от кралицата и възползувайки се от всяко прекъсване, от всяко спиране на процесията около някой параклис, й връчваше нови и нови подаръци или строеше планове за съвместно поклонение до светите места.

Що се отнася до Шико, уморил се да размахва камшика и огладнял от това необичайно физическо упражнение, към което го бе подтикнал кралят, след Монмартърските порти той се измъкна незабелязано от процесията и заедно със своя приятел, брат Горанфло, същия онзи монах от манастира „Света Женевиев“, който искаше да изповяда Бюси, кривна в градинката на една гостилничка, ползваща се със завидна слава. Там приятелите изпиха изрядно количество бутилки ароматно вино и похапнаха дива патица, убита в блатата на Гранж-Бателиер. След това, дочакал завръщането на процесията, Шико отново зае своето място в редовете на каещите се и се върна в Лувъра, като с преогромно усърдие бичуваше безразборно всички, които му попаднеха подръка — и кавалерите, и дамите: на неговия език това се наричаше: „Да се раздава пълно опрощение на греховете.“

На мръкване кралят се почувства гладен и изтощен от дългото ходене бос по снега и бесните камшични удари. Той заповяда да му поднесат постна вечеря, да му сложат компреси върху раменете, да запалят буен огън в камината и да навестят Сен-Люк. Последният изглеждаше съвсем здрав и весел.

Кралят се беше коренно променил от предишния ден. Сега той мислеше само за тленността на всичко земно, за покаянието и смъртта.

— Ах! — въздъхна той с израз на дълбоко разочарован човек. — Господ е прав, като прави нашето съществувание толкова горчиво и тягостно.

— Но защо, ваше величество? — попита го Сен-Люк.

— Защото, след като се умори от тегобите в живота, човек престава да се бои от смъртта и дори започва да я желае.

— Моля ваше величество да ме извини — възрази Сен-Люк, — говорете само за себе си, аз съвсем не жадувам смъртта. Ни най-малко.

— Чуй ме, Сен-Люк — поклати съкрушено глава кралят, — ще постъпиш правилно, ако последваш съвета ми, нещо повече — моя пример.

— С преголямо удоволствие, ваше величество, стига вашият пример да ми хареса.

— Искаш ли, аз ще оставя короната, а ти — жена си, и ние двамата ще се затворим в някоя обител? Имам разрешението на нашия светейши отец. Утре ще се подстрижем за калугери и аз ще се наричам брат Анри…

— Простете ми, ваше величество, но вие не държите на своята корона, тя ви е дошла до гуша, нещата с моята жена стоят по-иначе — тя ми е скъпа, ами че аз изобщо не я познавам. Затова не мога да приема вашето предложение.

— Ох, ох — завъздиша Анри, — изглежда, ти не си вече така болен или създаваш такова впечатление?

— Вярно е, ваше величество, чувствам се много по-добре. Духът ми е спокоен, а сърцето изпълнено с радост. И изпитвам безумно влечение към щастие и наслаждения.

— Бедни ми Сен-Люк! — въздъхна кралят и прилепи длани като за молитва.

— Вчера трябваше да се обърнете към мен с вашите предложения, ваше величество. О, вчера аз бях капризен и мрачен страдалец. За най-малката дреболия бях склонен да се хвърля в някой кладенец. Но тази вечер всичко ми изглежда съвсем различно, прекрасно прекарах нощта и отлично — деня. Кълна се в Христовото разпятие! Да пребъде животът с всичките му утехи!

— Какво все споменаваш името господне, богохулнико?

— Нима се клех в Христа, ваше величество? Възможно. Но имаше време, когато и вие отправяхте такива клетви, ако не ме лъже паметта.

— Кълнях се, Сен-Люк, но от днес нататък не се кълна.

— Е, това аз не мога да кажа за себе си. Ще споменавам името господне по-рядко, това е единственото, което мога да обещая. Пък и Господ бог е добър и милостив към нас, грешниците, когато греховете ни са плод на човешките слабости.

— Мислиш ли, че бог ще ми прости?

— О, за вас, ваше величество, не мога да кажа, говоря само за себе си, за вашия покорен слуга. Чумата да ме тръшне! Вие, вие грешахте по кралски, а аз грешах като жалък любител, като частно лице. Надявам се, че на Страшния съд Господ ще държи в ръцете си различни везни с различни теглилки.

Кралят въздъхна дълбоко и зашепна „Confiteor“8, като се удряше в гърдите при думите „mea culpa“9.

— Сен-Люк — попита той, — кажи най-сетне, не искаш ли да прекараш нощта в моята спалня?

— Зависи от това, с какво ще се занимаваме в спалнята на ваше величество — отвърна Сен-Люк.

— Ще запалим всички свещи, аз ще легна, а ти ще отправяш молитви към светците.

— Покорно благодаря, ваше величество.

— Отказваш ли се?

— Такова прекарване на времето не ме съблазнява.

— Ти ме изоставяш в беда, Сен-Люк, ти ме изоставяш!

— Не. Не ви изоставям. Ни най-малко!

— Вярно ли?

— Ако така ви е угодно!

— Разбира се, че ми е угодно.

— Но при едно условие sine qua non10.

— Какво е то?

— Нека ваше величество заповяда да сложат трапеза, да събере всички придворни и славно да потанцуваме, ей богу.

— Сен-Люк, Сен-Люк! — изохка кралят, обзет от ужас.

— А защо не? — каза Сен-Люк. — Искам да се позабавлявам тази вечер. А вие, ваше величество, нямате ли желание да пийнете и да се повеселите?

Но Анри не го удостои с отговор. Духът му, винаги толкова жизнерадостен и бодър, все повече и повече се омрачаваше, сякаш той се бореше с някаква гнетяща го тайна мисъл. Така някоя птица, към крачето на която е вързано парче олово, не може да излети и напразно размахва крила.

— Сен-Люк — произнесе накрая кралят с гробовен глас, — имаш ли сънища?

— Да, ваше величество, и доста често.

— Вярваш ли в сънищата?

— От благоразумие.

— Как да го разбирам?

— Много просто. Сънищата успокояват, утешават ни в житейските горести. Така например тази нощ сънувах превъзходен сън.

— Какъв, разкажи!

— Сънувах, че моята жена…

— Все за жена си ли мислиш, Сен-Люк?

— Повече от всеки друг път.

— Ах! — съкрушено произнесе кралят и извърна очи към тавана.

— Сънувах — продължи Сен-Люк, — че моята жена, запазила прекрасното си лице, защото, ваше величество, жена ми е красавица…

— Уви, да — каза кралят. — Ева също е била красавица, нещастен грешнико, ала Ева е погубила всички нас.

— А, ето защо сте толкова зле настроен към жена ми. Но да се върнем към съня ми, ваше величество.

— Аз — каза кралят — също имах знаменателен сън…

— И така, моята жена, запазила прекрасното си лице, е придобила крила и тяло на птица, благодарение на което е прелетяла над стените на Лувъра и с нежен писък притиска главица до стъклото на моя прозорец, а аз разбирам, че с този писък тя иска да ми каже: „Отвори ми прозореца, Сен-Люк, отвори ми, мой скъпи съпруже!“

— И ти отвори ли й? — попита кралят, намиращ се на границата на пълното отчаяние.

— Че как иначе? — възкликна Сен-Люк. — Спуснах се презглава да й отворя.

— Суетен човек си ти.

— Суетен, ако така ви е угодно да смятате, ваше величество.

— Но в този момент, надявам се, ти си се събудил.

— Напротив, ваше величество, с всички сили се мъчех да не се събуждам. Толкова хубав беше сънят ми.

— Значи ти продължи да я виждаш?

— Колкото можех, ваше величество.

— И тази ли нощ се надяваш да я видиш?

— Естествено, надявам се на продължение, и, не се сърдете, ваше величество, но това е причината да не мога да приема вашата милостива покана да се заема с четенето на молитви. Ако не ще трябва да се спи, ваше величество, бих предпочел поне да получа нещо равностойно в замяна на изпуснатото съновидение. И както вече казах, ако ваше величество благоволи да заповяда да сложат трапеза и да викнат музиканти…

— Стига толкова, Сен-Люк, стига! — каза кралят и стана от мястото си. — Ти се погубваш, а и мен ще погубиш, ако те задържа още малко при себе си. Прощавай, Сен-Люк, уповавам се, че небето ще ти изпрати вместо този дяволски сън изкусител спасителен сън, който да те подтикне утре да се покаеш заедно с нас, и тогава ние всички ще се спасим.

— Съмнявам се, ваше величество, нещо повече, сигурен съм, че няма да постигнем общо за всички ни спасение и затова ще се осмеля да посъветвам ваше величество да пръждоса тази вечер от Лувъра този непоправим безбожник Сен-Люк, който явно се кани да умира неразкаян.

— Не — каза Анри, — не, надявам се, че тази нощ божията благодат ще осени и теб, както можа да осени и мен, грешния. Лека нощ, Сен-Люк, ще се моля за теб.

— Лека нощ, ваше величество, а аз ще сънувам и за вас.

И Сен-Люк затананика първия куплет от една повече от лекомислена песничка, която Анри обичаше да си напява, когато биваше в добро настроение; познатият мотив принуди краля да си тръгне по-бързо, той захлопна след себе си вратата на стаята и се върна в спалнята си, като нашепваше:

— Господи, владико на живота ми, твоят гняв е справедлив и законен, защото светът от ден на ден става все по-лош.

Глава 8За това, как кралят се боеше от страха, който изпитваше, и как Шико се боеше да не изпита страх

След като излезе от Сен-Люк кралят се убеди, че заповедта му е вече изпълнена и целият двор се е събрал в главната галерия.

Тогава той отрупа своите приятели с какви ли не милости: заточи в провинцията д’О, д’Епернон и Шомберг, заплаши да даде под съд Можирон и Келюс, ако още веднъж посмеят да нападнат Бюси, протегна милостиво ръка на Бюси за целувка, а брат си Франсоа прегърна и дълго го притиска до гърдите си.

Беше крайно внимателен с кралицата, наговори й сума любезности и придворните дори помислиха, че за наследника на френския престол няма да има пречки.

Наближаваше обаче обичайният час за лягане и не бе трудно да се забележи, че кралят отлага, колкото е възможно, своя вечерен тоалет. Най-сетне часовникът в Лувър удари десет. Анри бавно огледа придворните, сякаш размисляше на кого да възложи заниманието, от което се бе отклонил Сен-Люк.

Шико пресрещна погледа му.

— И таз хубава! — каза той с обичайната си безцеремонност. — Тази вечер, струва ми се, ти ме поглеждаш дяволито, Анри. Може би търсиш на кого да харижеш някое солидно абатство с десет хиляди ливри доход? Провали се вдън земя, нечиста сила! А какъв похватен игумен ще излезе от мен! Давай го насам това твое абатство, сине мой, подари ми го!

— Съпроводете ме, Шико — каза кралят. — Лека нощ, господа. Аз отивам да спя.

Шико се обърна към придворните, засука мустак, зае грациозна поза и премрежил поглед, повтори думите на Анри, подражавайки на гласа му:

— Лека нощ, господа, лека нощ. Ние отиваме да спим.

Придворните захапаха устни, за да не прихнат, а кралят почервеня.

— Ах, да — сепна се Шико, — а къде е моят фризьор, къде е моят бръснар, къде е моят камердинер — и преди всичко къде е помадата ми?

— Не — възрази кралят, — повече няма да имаме нужда от всичко това. Започва пост и аз пристъпвам към покаяние.

— Ах, колко жалко за помадата — въздъхна Шико.

Кралят и шутът влязоха в познатата ни вече кралска спалня.

— И таз хубава, Анри! — каза Шико. — Ще рече единствено аз съм спечелил благоволението ти, така ли? Ще рече, не можеш да минеш без мен? Ще рече, аз съм ти по-привлекателен и от този купидон Келюс?

— Замълчи, шуте! — заповяда кралят. — А вие ни оставете — обърна се той към слугите.

Слугите се оттеглиха и вратата се затвори след тях. Анри и Шико останаха сами. Шико гледаше изненадано краля.

— Защо ги освободи? — попита той. — Още не са ни намазали с козметични масла. Да не би да искаш да ме намажеш собственоръчно със своята кралска десница? И защо не? Тази епитимия не е по-лоша от всяка друга.

Анри не отговаряше. Те бяха сами и двамата крале — безумецът и мъдрецът, се погледнаха един друг в очите.

— Да се помолим — каза Анри.

— Мерси! Каква чест! — възкликна Шико. — Няма що, приятно прекарване на времето. Ако си ме поканил за това, по-добре да се върна обратно в проклетата компания, в която се намирах. Прощавай, сине мои. Лека. нощ.

— Останете! — заповяда Анри.

— Охо! — възкликна Шико и се изправи. — Май че се връщаме към тиранията? Ти си деспот! Фаларис! Дионисий! Омръзна ми вече тук. Днес цял ден налагах по твоя милост с камшик от волски жили раменете на най-добрите си приятели, а с настъпването на вечерта ти искаш да започнем всичко отново… Чумата да ме тръшне! Да отложим това занимание, Анри. Тук сме само двамата, а когато двама се бият… всеки удар попада в целта.

— Замълчете, нетърпими бърборко — кресна му кралят, — и помислете за греховете си.

— Дадено! Ето че се договорихме. Ти искаш аз да се покая? Това ли искаш от мен? А в какво трябва да се покая? В това ли, че съм станал шут на един монах? Confiteor… Разкайвам се, mea culpa… В това е моята вина, моята най-тежка вина!

— Не богохулствай, жалък грешнико, не богохулствай! — възпря го кралят.

— А, така ли? — възкликна Шико. — Нека по-добре ме затворят в клетка с лъвове или маймуни, стига да не оставам тук, насаме с краля маниак. Прощавай, Анри! Аз си тръгвам.

Кралят побърза да измъкне ключа от вратата.

— Анри, видът ти е страшен, предупреждавам те, ако не ме пуснеш оттук, ще викам и ще изкъртя вратата, ще счупя стъклото на прозореца. Аз!… Аз!…

— Шико — с прискърбие каза кралят, — Шико, приятелю, ти използваш потиснатото ми състояние.

— Ааа, разбирам — отвърна Шико, — ти се боиш да останеш сам, всички тирани сте такива. Заповядай да ти построят дванайсет стаи като Дионисий, или дванайсет дворци като Тиберий. А засега вземи шпагата ми и разреши да запазя само ножницата й. Може ли?

При думите „боиш се“ в очите на краля блесна мълния, сетне той се надигна, обзет от някаква странна треска, и закрачи из стаята.

Цялото му тяло излъчваше такава възбуда, че Шико си помисли да не би кралят наистина да се е разболял? Той уплашено наблюдаваше как Анри описва кръгове по стаята и най-накрая каза:

— Чуй ме, сине мой, какво ти се е случило? Сподели страховете си с мен, с твоето приятелче Шико.

Кралят се спря пред шута и го погледна право в очите.

— Да — каза той, — ти си ми приятел, единственият ми приятел.

— Впрочем в абатство Валансо мястото на игумена е свободно — вметна Шико.

— Чуй ме, Шико, умееш ли да пазиш тайна?

— Няма игумен и в абатство Питивиер, а там пекат чудесни баници с чучулиги.

— Като оставим твоите шутовщини — продължи кралят, — ти си смел човек.

— Тогава защо ми е абатство, дай ми по-добре полк.

— И дори можеш да дадеш разумен съвет.

— В такъв случай не ми трябва твоят полк, назначи ме за съветник. Ах, не, размислих. По-добре полк или абатство. Не искам да бъда съветник. Тогава ще бъда принуден във всичко да се съгласявам с краля.

— Замълчете, Шико, замълчете, наближава часът, ужасният час.

— Какво пак ви прихвана? — попита Шико.

— Ще видите и ще чуете.

— Какво ще видя? Какво ще чуя?

— Почакайте малко и ще разберете всичко, всичко, което искате да знаете. Потърпете.

— Не, не, за нищо на света не ще остана да чакам. И що за бясна бълха е ухапала баща ти и майка ти през оная злощастна нощ, когато са решили да те заченат?!

— Шико, храбър човек ли си ти?

— Да, и се гордея с това. Но няма да подлагам храбростта си на такова изпитание. Продъни се, нечиста сила! Ако кралят на Франция и на Полша крещи нощем, и то толкова силно, че вдига на крака целия Лувър, какво мога да направя? Аз съм малък човек й мога да опозоря дори твоята спалня. Прощавай, Анри, извикай своите капитани, швейцарци, стражи и аркебузци, а на мен ми позволи да се измъкна на свобода. По дяволите невидимата гибел! По дяволите неизвестната опасност!

— Заповядвам ви да останете — властно произнесе кралят.

— Кълна се в честта си! Ама че забавен монарх, иска да заповядва на страха. Нали ти казвам, че се страхувам. Хора! На помощ!

И Шико скочи върху масата, за да заеме предварително удобна позиция, в случай че се появи някаква опасност.

— Е, шуте, така да бъде, щом иначе няма да замълчиш, ще трябва всичко да ти разкажа.

— Аха — потри ръце Шико. Той предпазливо слезе от масата и измъкна дългата си шпага. — Голямо нещо е да знаеш нещата предварително. Ей сега ще разнищим всичко за миг. Е, разказвай, разказвай, сине мой. Както личи, тук се е завъдил крокодил, познах ли? Продъни се, нечиста сила! Шпагата ми е добра, всяка седмица режа с острието й мазолите си, а те са донемайкъде корави.

И Шико се разположи удобно в голямото кресло, като постави пред себе си извадената шпага; краката му се обвиха около нея като две змии — символ на мира — около жезъла на Меркурий.

— Нощес — започна Анри — спях…

— Аз също — забеляза Шико.

— И изведнъж усетих по лицето си някакъв полъх…

— Това е крокодилът, той е огладнял и е излизвал помадата от тебе.

— В полусън почувствах как космите на брадата ми настръхнаха от страх.

— Ах, ти ме караш да треперя — сгуши се Шико в креслото, подпря брадичка върху дръжката на шпагата си.

— И внезапно — заговори кралят с толкова слаб и колеблив глас, че Шико с мъка ловеше думите му, — и внезапно в стаята се раздаде глас, проникнат от такава мъка, че ме потресе до дъното на душата.

— Гласът на крокодила, да. Бях чел у пътешественика Марко Поло, че крокодилът има необикновен глас и че може да подражава дори на детски плач. Но успокой се, сине мой, ако той се появи, ние ще го убием.

— Слушай добре.

— А какво правя, дявол да го вземе? — възмути се Шико и се изопна като пружина. — Целият съм слух: неподвижен съм като пън и ням като шаран.

Анри продължи с още по-мрачен и скръбен тон:

— „Жалък грешник!…“ — каза гласът.

— Гледай ти! — прекъсна го Шико. — Гласът произнасял думи. Значи това не е бил крокодилът?

— „Жалък грешник! — каза гласът. — Аз съм гласът господен!“

Шико подскочи, след което отново се просна в креслото.

— Гласът господен? — повтори той.

— Ах, Шико — отвърна Анри, — този глас ужасяваше.

— А красиво ли звучеше? — попита Шико. — И наистина ли приличаше на тръбен глас, както е казано в Светото Писание?

— „Тук ли си? Чуваш ли ме? — продължаваше гласът. — Чуваш ли ме, закоравял грешнико? Все така ли смятащ да тънеш в грехове и беззакония?“

— Майчице мила, ай-ай-ай! Ала, доколкото мога да съдя, божият глас, изглежда, е сходен с гласа на твоя народ.

— След това — каза кралят — последваха още хиляди други упреци, които, вярвайте ми, Шико, ми се сториха много жестоки.

— Е, по-нататък, разказвай по-нататък, сине мой, разкажи, разкажи в какво те упрекваше гласът. Искам да знам колко добре е осведомен Господ бог.

— Нечестивецо! — възкликна кралят. — Ако смееш да се съмняваш, ще накарам да те накажат.

— Аз да се съмнявам? — опули се Шико. — Ни най-малко, само едно ме учудва: защо Господ бог е чакал до този ден, за да стовари всичко това върху теб? Дали пък от потопа досега да се е научил на търпение? И така, сине мой — продължи Шико, — теб те е обхванал непреодолим страх.

— О, да!

— Имало е защо.

— Потта се стичаше на ручеи по лицето ми, мозъкът в костите ми се смръзна.

— Съвсем като при Йеремия, а впрочем това е напълно естествено. Ей богу, на твое място щях къде повече да си загубя ума от страх. И тогава ти викна за помощ?

— Да.

— И всички ли се притекоха?

— Да.

— И се втурнаха да търсят?

— Навсякъде.

— И не откриха ли поне едно малко богче?

— Не. Гласът замлъкна.

— Затова пък се раздаде твоят. Дааа, действително страшно.

— Толкова страшно, че повиках духовника.

— Аха. И той появи ли се?

— Незабавно.

— Послушай, сине мой, бъди искрен с мен и въпреки обичая си, ми кажи истината. Какво мисли за това откровение твоят духовник?

— Той потръпна.

— Има си хас да не потръпне!

— И се прекръсти; и, както и бог, ми заповяда да се покая.

— Отлично, покаянието никога не е излишно. Но какво каза той за това, което ти се е присънило или, по-скоро, си дочул?

— Каза ми, че това е знамение отгоре, чудо, и че трябва да помисля за спасението на държавата. Та затова тази сутрин аз…

— Какво си направил днес сутринта, сине мой?

— Дадох сто хиляди ливри на йезуитите.

— Великолепно!

— И нашибах тялото си, както и телата на моите любимци с камшик.

— Прекрасно! И това ли е всичко?

— Как така дали е всичко? А ти сам какво мислиш, Шико? Този път те питам не като шут, а като разумен човек, като приятел.

— Ах, ваше величество — сериозно отвърна Шико, — струва ми се, че това е било кошмар.

— Така ли мислиш?

— Всичко това ти се е присънило и сънят ти няма да се повтори, ако не си пълниш главата с подобни дивотии.

— Сън ли? — каза Анри и поклати недоверчиво глава. — Не, не. Вече се бях събудил, залагам главата си, Шико.

— Ти си спал, Анри.

— Ни най-малко, очите ми бяха широко разтворени.

— Случва се, и аз спя с отворени очи.

— Но аз можах да видя със собствените си очи, а това е невъзможно, когато наистина спиш.

— И какво можа да видиш?

— Видях лунна светлина от прозорците и зловещия блясък на аметист върху дръжката на моята шпага, на същото това място, където седиш сега, Шико.

— А светилникът, какво стана с него?

— Той угасна.

— Сън, любезни ми, чисто и просто сън.

— Защо не ми вярваш, Шико? Нима не си чувал, че Господ говори с кралете всеки път, когато се кани да извърши на земята някакви грандиозни промени?

— Да, той говори е тях, това е истина — каза Шико, — но с такъв тих глас, че те никога не го чуват.

— Но защо не искаш да ми повярваш?

— Защото си чул всичко много добре.

— Така да бъде. А знаеш ли защо те накарах сега да останеш? — запита го кралят.

— Дявол знае! — отвърна Шико.

— За да чуеш и ти самият, какво ще каже гласът.

— Не, ами за това, че ако реша да повторя, което чуя, хората да кажат — Шико дрънка глупости, Шико е пълна нула, нищожество, един безумец, и каквото и да говори на първия срещнат, все едно никой няма да му повярва. Не е замислено зле, сине мой.

— А защо не допускате, приятелю мой — каза кралят, — че ви поверявам тази тайна, осланяйки се на вашата изпитана преданост?

— Ех, не лъжи, Анри, нали ако гласът се появи, ще те упрекне за тази лъжа? А ти и тъй си затънал в грехове до гуша. Но да бъде твоето: приемам предложението ти. С удоволствие ще послушам гласа божи, може пък да каже нещичко и за мене.

— А какво да правим дотогава?

— Ще легнем да спим, сине мой.

— Но ако…

— Никакви „ако“.

— И все пак.

— Не мислиш ли, че ако ще стоим така, няма да попречим на гласа господен да заговори? Кралят надхвърля по ръст поданиците си само с големината на короната си, а когато главата ти е непокрита, повярвай ми, Анри, ти си на ръст колкото и всички останали, че дори по-нисък от някои.

— Добре — съгласи се кралят, — значи оставаш с мен?

— Споразумяхме се.

— Дадено, аз си лягам.

— Отлично!

— Но ти няма да легнеш, нали?

— И не мисля.

— Ще си сваля само камизола.

— Както намериш за добре.

— Панталоните няма да свалям.

— Правилна предпазна мярка.

— А ти?

— Аз ще остана в това кресло.

— Няма ли да заспиш?

— За това не гарантирам. Сънят, както и страхът, сине мой, не зависят от нашата воля.

— Но поне се постарай да не заспиш.

— Успокой се, ще се пощипвам от време на време! Впрочем гласът ще ме разбуди.

— Не се шегувай с гласа — предупреди го Анри, който вече поставяше крака си върху постелята, но мигом го свали обратно на пода.

— Е, хайде — каза Шико. — Да не чакаш аз да те сложа в леглото?

Кралят въздъхна, огледа тревожно всички ъгли и кьошенца в стаята и треперейки с цялото си тяло, се пъхна под завивката.

— Да — каза Шико, — сега е моят ред.

И се изтегна в креслото, като се обгради от всички страни с възглавници и възглавнички.

— Е, как се чувствате, ваше величество?

— Добре — отзова се кралят. — А ти?

— Отлично. Лека нощ, Анри.

— Лека нощ, Шико, само гледай да не заспиш.

— Чумата да ме тръшне! Не се и каня — каза Шико и широко се прозя.

И двамата затвориха очи, кралят — за да се престори на заспал, а Шико — наистина да заспи.

Глава 9За това, как гласът господен се излъга и разговаря с Шико, въобразил си, че говори с негово величество

Близо десетина минути кралят и Шико лежаха в пълно мълчание почти без да помръднат. Но изведнъж Анри потръпна като ужилен, рязко се надигна на лакти и седна в постелята.

Това раздвижване на краля и вдигнатият от него шум измъкнаха Шико от състоянието на сладката дрямка, предхождаща съня, и той също зае седнало положение.

Кралят и шутът се спогледаха с пламтящи очи.

— Какво има? — тихо попита Шико.

— Същият полъх — още по-тихо отвърна кралят. — Ето, пак.

В този миг една от свещите в ръката на златния сатир угасна, след нея втора, трета и, накрая, четвъртата и последна.

— Охо! — каза Шико. — Бива си го ветрецът.

Не успя да завърши последната дума, когато светилникът на свой ред угасна и сега стаята бе осветявана само от последните отблясъци на огъня, догарящ в камината.

— Горещо — промърмори Шико и се измъкна от креслото.

— Сега той ще заговори — простена кралят и скри глава под завивката. — Сега ще заговори.

— Ще го чуем — каза Шико.

И наистина в спалнята се разнесе дрезгав и от време на време изсвирващ глас, който излизаше сякаш някъде от прохода между стената и леглото на краля.

— Закоравял грешнико, тук ли си?

— Да, да, господи — отзова се Анри с тракащи зъби.

— Охо! — каза Шико. — Ама че простуден глас. Нима и на небесата може да хванеш хрема? Но все едно страшничко си е.

— Чуваш ли ме добре? — попита гласът.

— Да, господа — с мъка изтръгна от гърлото си Анри, — слушам, прегънат под тежестта на твоя гняв.

— Мислиш ли, че си изпълнил всичко, което исках от теб — продължи гласът, — като се зае да вършиш всякакви глупости през деня? Това е само за лице — дълбоко в теб сърцето ти остава непроменено.

— Отлично казано — одобри Шико. — Всичко е правилно.

Прилепените за молитва длани на краля трепереха и приплясваха една в друга. Шико се приближи плътно до неговото легло.

— Е, как — прошепна Анри, — сега вече вярваш ли, нещастнико?

— Почакайте — каза Шико.

— Какво си намислил да правиш?

— По-тихо! Измъкни се от постелята си, само че тихо, и ме пусни на твоето място.

— Защо да правя това?

— За да може господният гняв да връхлети първо върху мен.

— Мислиш ли, че тогава той ще ме пощади?

— Не гарантирам, но нека опитаме.

И с ласкава настойчивост Шико избута краля от постелята му и се намести в нея.

— Сега, Анри — каза той, — седни в моето кресло и не ми пречи.

Анри се подчини, той взе да разбира.

— Не чувам да ми отговаряш — отново се раздаде гласът, — това потвърждава твоята закоравялост в греховете.

— О, прости ми, прости ми, господи! — замоли се Шико с гъгнивия глас на краля.

След това се наклони към Анри и прошепна: — Забавно, дявол да го вземе! Разбираш ли, сине мой, Господ бог не разпозна Шико.

— И какво от това? — учуди се Анри. — Какво искаш да докажеш?

— Потърпи малко, тепърва има какво да чуеш.

— Нечестивецо! — загърмя гласът.

— Да, господи, да — побърза да се съгласи Шико, — да, аз съм закоравял грешник, непоправим развратник.

— Тогава признай престъпленията си и се покай.

— Признавам — каза Шико, — че се държах като истински предател с моя братовчед Конде, чиято жена прелъстих, и се разкайвам.

— Какви, какви ги дрънкаш там? — зашепна кралят. — Замълчи, моля ти се! Тази история отдавна вече никого не интересува.

— Ах, вярно — съгласи се Шико, — да минем по-нататък.

— Говори — заповяда гласът.

— Признавам — продължи мнимият Анри, — че най-безсрамно ограбих поляците: те ме избраха за крал, а аз офейках една нощ с всички скъпоценности на кралството и сега се разкайвам за това.

— Ах, ти, безделнико — изсъска Анри, — какво си решил да припомняш? Всичко това е забравено.

— На всяка цена трябва и по-нататък да го залъгваме — възрази Шико. — Доверете ми се. Признавам — отново взе да гъгне шутът, — че похитих френския престол от своя брат херцог д’Алансон, на когото той принадлежеше по право, след като аз, отказал се по законен ред от френската корона, се съгласих да седна на полския трон, и сега се разкайвам за това.

— Негодник — задъха се кралят.

— Не става дума само за тези неща — забеляза гласът.

— Признавам, че влязох в заговор с добрата ми майчица Екатерина Медичи с цел да прогоним от Франция моя зет — Наварския крал, като предварително избихме всичките му приятели, да прогоним също и моята сестра — кралица Маргьорит, като предварително избих всичките й възлюблени, и сега се разкайвам искрено за това.

— Ах ти, разбойнико — гневно процеди през зъби кралят.

— Ваше величество, да не оскърбяваме Всевишния, като се опитваме да скрием от него онова, което и без нас му е отлично известно.

— Тук не става дума за политиката — каза гласът.

— Ах, ето че дойдохме до същността — сълзливо се отзова Шико. — Значи опряхме до моите нрави, така ли?

— Продължавай — прогърмя гласът.

— Самата истина, господи — каеше се Шико от името на краля, — аз съм твърде изнежен, ленив, слабохарактерен, глупав и лицемерен.

— Това е вярно — глухо потвърди гласът.

— Зле се отнасям с жените, преди всичко с моята жена, една толкова достойна особа.

— Подобава да възлюбиш жена си като самия себе си и да я предпочетеш пред всичко на света — настояваше гласът.

— Ах — отчаяно простена Шико, — тогава съм затънал в грехове.

— И ти подтикваш към грях другите, като им даваш пример.

— Всичко е вярно, напълно вярно.

— Ти едва не погуби бедния Сен-Люк.

— Я гледай! — възрази Шико. — А сигурен ли си, господи, че не съм го погубил окончателно?

— Не, той още не е погубен, но може да бъде погубен, а заедно с него и ти, ако още утре сутринта, и в никакъв случай не по-късно, не го оставиш да се върне вкъщи при семейството си.

— Аха — прошепна Шико на краля, — тук ми намирисва, че гласът дружи с дома на дьо Косе.

— И ако ти не направиш Сен-Люк херцог, а неговата жена херцогиня като възмездие за дните, през които е била принудена да живее като сламена вдовица.

— А ако не те послушам? — каза Шико, като придаде на гласа си явна нотка на несъгласие.

— Ако не ме послушаш — със страшна сила загърмя гласът, — ще кипиш цяла вечност в голям казан, където се варят вече и те очакват Сарданапал, Навуходоносор и маршал дьо Рец.

Анри III простена. Тази заплаха отново го хвърли в див страх.

— Чумата да ме тръшне! — изруга Шико. — Забележи, Анри, как небесата се интересуват от господин дьо Сен-Люк. По дяволите, може да помисли човек, че Господ му седи в джоба.

Но Анри или не чуваше шегите на Шико, или, ако ги чуваше, те не бяха в състояние да го успокоят.

— Аз съм загубен — потресен заяви той, — загубен съм, този глас свише ще ме убие.

— Този глас свише — подигравателно повтори думите му Шико. — Ах, този път се лъжеш. Гласът идва отстрани.

— Как — глас отстрани? — учуди се Анри.

— Ами да, нима не чуваш, сине мой? Гласът излиза от тази стена. Анри, Господ бог живее в Лувъра. Вероятно той, подобно на император Карл V, е решил да тръгне за Франция по пътя към ада.

— Безбожник! Богохулник!

— Но това е голяма чест за теб, Анри! Моите поздравления по този случай. Но трябва да ти призная, ти се отнасяш доста хладно към тази чест. Ами че помисли! Сам Господ бог, лично, се намира в Лувъра и е отделен от теб само с някаква стеничка, а ти не искаш да го навестиш. Какво става с теб, Валоа? Не мога да те позная, ти си станал просто невежлив.

В тази минута някаква съчка, свряна в ъгъла на камината, лумна с трясък и освети лицето на Шико

Изразът на това лице бе толкова весел, дори насмешлив, че кралят се учуди.

— Как — каза той, — и имаш още наглостта да се смееш? Ти дръзваш…

— Да, дръзвам — отвърна Шико — и сега ти сам ще дръзнеш, или нека иначе ме тръшне чумата. Помисли добре, сине мой, и постъпи така, както ти казвам.

— Ти искаш да ида да видя…

— Да не би Господ бог не се е приютил в съседната стая.

— Ами ако гласът заговори отново?

— Но нали аз съм тук и ще мога да му отговоря? Дори още по-добре, ако продължа да говоря от твое име и гласът, който ме взема за теб, повярва, че ти се намираш в спалнята, защото този божи глас е рицарски доверчив и съвсем не познава този свят. Помисли само, аз вече четвърт час рева тук като магаре, а той все още не може да се досети. Това е унизително за едно разумно същество.

Анри се намръщи. Думите на шута поколебаха несъкрушимата му вяра.

— Май че си прав, Шико — каза той, — и на мен много ми се иска…

— Е, хайде, тръгвай — взе да го побутва към вратата Шико.

Анри внимателно открехна вратата в антрето, съединяващо спалнята му със съседната стая, която, както вече имахме случая да споменем, някога бе стая на дойката на Шарл IX, а сега служеше за спалня на Сен-Люк. Кралят не бе успял да направи и четири крачки, когато гласът с удвоена жар възобнови своите упреци. Шико им отвръщаше с най-жалостив тон.

— Да — гърмеше гласът, — ти си непостоянен като жена, изнежен като сибарит, развратен като езичник.

— Уви! — хлипаше Шико. — Уви! Уви! Нима съм виновен, велики боже, че си ме създал с такава нежна кожа, с такива бели ръце, с такъв чувствителен нос, с такъв непостоянен дух. Но от днес нататък е това е свършено, господи, от днес нататък ще нося само ризи от грубо сукно, ще се заровя в яма с оборски тор като Йов и ще ям кравешки говна като Йезекиил.

През това време, докато пресичаше антрето, Анри забеляза изненадан, че колкото гласът на Шико ставаше все по-глух, толкова гласът на неговия събеседник звучеше все по-силно и че този глас, както изглеждаше, наистина идва от стаята на Сен-Люк.

Анри вече се канеше да почука на вратата, когато видя внезапно лъч от светлина, проникващ през широката ключалка.

Той се наведе и надникна през нея.

Бледото му лице внезапно почервеня от гняв, той се изправи и започна да трие очите си, сякаш не можеше да повярва и искаше да разгледа по-добре това, което беше видял.

— Кълна се в Христовото разпятие! — изрече той. — Възможно ли е да посмеят така да се подиграят с мен?

А ето какво можа да види кралят през ключалката на вратата.

В ъгъла на стаята Сен-Люк по халат и тесни панталони отправяше през тръбичката на сарбакана заплахите, които Анри бе приемал за божие откровение, а редом с него, опряна на рамото му, стоеше млада жена с бели прозрачни одежди и от време на време измъкваше сарбакана от ръцете на Сен-Люк и викаше през него всичко, което й дойдеше на ум — всякакви глупости, които можеше отначало да се прочетат в лукавите й очи и върху усмихващите й се устни. Всеки път, когато сарбаканът се сваляше, избухваше неудържим кикот, защото се чуваше как Шико се оплакваше и скърбеше, подражавайки толкова съвършено гъгнивия глас на своя повелител, че на краля в антрето му се стори, че сам той се жали и скърби искрено заради своите прегрешения.

— Жана дьо Косе в стаята на Сен-Люк! Дупка в стената! Само как са ме баламосали! — глухо изръмжа Анри. — О! Негодяи! Скъпо ще ми платите!

И след една особено оскърбителна фраза, която госпожа дьо Сен-Люк произнесе през сарбакана, Анри отстъпи крачка и със сила, неочаквана у едно толкова женствено създание, с един удар на крака изкърти вратата: пантите й отхвръкнаха, ключалката й се счупи.

Полуоблечената Жана се хвърли със страшен вик под балдахина и се загърна с копринените му завеси.

Пребледнял от ужас, със сарбакана в ръце, Сен-Люк падна на колене пред побелелия от ярост крал.

— Ах! — пищеше Шико от дълбочината на кралската спалня. — О, милост, милост! Дево Марийо, спаси ме, спасете ме, всички светци… аз губя сили, аз…

Но в съседната стая всички действащи лица на току-що описаната от нас бурлеска, превърнала се за миг в трагедия, бяха застинали, неспособни да произнесат нито звук.

Анри наруши мълчанието с една-единствена дума, а вцепенението с един-единствен жест.

— Махайте се — и им посочи вратата.

Поддал се на порива на гнева, недостоен за един крал, Анри изтръгна сарбакана от ръцете на Сен-Люк и замахна с него към своя бивш любимец. Но Сен-Люк рязко скочи на крака като подхвърлен от стоманена пружина.

— Ваше величество — предупреди той, — вие имате право да ме ударите само по главата, аз съм благородник.

Анри захвърли с все сила сарбакана на пода. Някакъв човек се наведе и прибра тази играчка. Това беше Шико. Дочул сгромолясването на изкъртената врата и съобразил, че присъствието на посредник няма да е излишно, той бе побързал да притича в стаята на Сен-Люк.

Шико остави на Анри и Сен-Люк да изясняват отношенията си, а сам той се спусна към балдахина, зад който явно някой се криеше, и измъкна оттам бедната жена, цялата разтреперана от страх.

— Я виж ти! — каза Шико. — Адам и Ева след грехопадението! И ти ги изгонваш, така ли, Анри? — обърна се той към краля.

— Да — отсече Анри.

— Почакай тогава, аз ще вляза в ролята на ангела с огнения меч.

И като застана между Сен-Люк и краля, Шико протегна над главите на двамата провинили се сарбакана вместо огнения меч и каза:

— Вие загубихте моя рай заради своето непослушание. От днес нататък няма място за вас в него.

И като се приведе към Сен-Люк, който бе прегърнал жена си, за да я защити в случай на необходимост от кралския гняв, прошепна:

— Ако имате на разположение добър кон, вземете и последните му сили, но до сутринта бъдете на двайсет левги оттук.

Глава 10За това, как Бюси се отправи в търсене на съня си, все по-силно убеден, че всичко е било наяве

Бюси и херцог д’Анжу напуснаха Лувъра дълбоко замислени: херцогът се опасяваше от последиците на дръзкия си разговор с краля, към който го подтикна Бюси, а мислите на Бюси витаеха както и преди около събитията през миналата нощ.

„В края на краищата — разсъждаваше той на път за двореца си, след като се сбогува с херцога, чието мъжествено и решително поведение той възнесе до небесата, — в края на краищата едно нещо не подлежи на съмнение: мене ме нападнаха, аз се защитавах, накрая ме раниха; раната ми в десния хълбок още се обажда, и то доста силно. И така, докато се биех с миньоните, виждах стената на Турнелския дворец и зъбчатите кули на Бастилията толкова добре, както сега виждам там в далечината кръста върху черквата Пти-Шан; бях нападнат на площада пред Бастилията малко преди да стигна Турнелския дворец, между улиците Сент-Катрин и Сен-Пол, а аз бях тръгнал за Сент-Антоанското предградие да взема писмото от кралицата на Навара. Нападнаха ме близо до една врата с прозорче, през което, след като вратата зад мене се затвори, гледах Келюс, чиито страни бяха от бели по-бели, а очите му горяха. Озовах се в някакво антре със стълбище в единия му край. Спънах се в първото стъпало на стълбището и паднах в несвяст. После започна моят сън. После студеният вятър ме върна в съзнание: лежах на ръба на рова край Тампл, около мен стояха някакъв монах, някакъв месар и още — една бабичка.

Обикновено напълно и много бързо забравям сънищата си, а този все по-ярко оживява в паметта ми, въпреки че времето го отдалечава все повече от мен. Ах — помисли Бюси, — в това е и цялата загадка…“

През това време той стигна до входа на своя дворец, спря се, облегна се на стената и затвори очи.

— Господи, невъзможно е един сън да остави в душата такава ярка следа — каза си той. — Аз виждам стаята, фигурите върху гоблените, виждам рисувания таван, кревата от резбован дъб със завеси от бяла коприна, бродирана със златни нишки, виждам портрета, виждам русата дама, макар, може би, тя и да не е излязла от портрета, в това отношение не съм много наясно. Най-сетне, аз виждам доброто и весело лице на младия лекар, когото бяха довели при мен със завързани очи; изобщо главата ми е пълна с всевъзможни образи и подробности. Да си повторим всичко още веднъж: гоблените, таванът, резбованият креват, коприненият бял балдахин със златни нишки, портретът, жената, лекарят. Хайде! Хайде! Кълна се, че ще издиря къде се намира всичко това и ще бъда последният нещастник, ако не постигна своето. А най-важното — завърши за себе си Бюси, — за да бъде всичко както трябва, ще се облечем по-подходящо за нощни разходки, и — към Бастилията.

Едва ли това решение можеше да се нарече разумно. Защото кой разумен човек, изложил се на нападение в някоя глуха уличка и по чудо избегнал смъртта, ще се отправи на следния ден, и то в същия приблизително час, да търси мястото на произшествието? Бюси обаче се канеше да постъпи тъкмо така. Без повече да умува, той се качи горе в стаите си и заповяда на посветения в лекарското изкуство слуга, когото държеше за такива случаи, да превърже по-стегнато раната му, нахлузи високи ботуши, стигащи до средата на бедрата, избра най-добрата си шпага, загърна се в плаща си, седна в носилката, спря я в края на улица Роа-дьо-Сисил, слезе от носилката, нареди на своите хора да го чакат и закрачи по улица Сент-Антоан към площад Бастилия.

Беше около девет часа вечерта. Бе даден вече сигналът да се загасят светлините. Парижките улици опустяха. През деня слънцето бе надниквало от време на време и духаше топъл вятър, ето защо всичко се топеше, локвите с ледена вода и пълните с кал ями бяха превърнали площада на Бастилията в почти непроходима местност, покрита с езера и трапища; той бе опасан от минаващ покрай самата крепостна стена път, за който вече говорихме.

След като си изясни къде се намира, Бюси започна да търси мястото, където бяха ранили коня му и, както му се стори, го намери. След това той възстанови в паметта си своите отстъпления и атаки и ги повтори наум. Огледа фасадите на съседните къщи с надеждата да открие вратата с нишата, в която бе потърсил по-голяма сигурност за защитата си, и с прозорчето, през което бе наблюдавал Келюс. Ала всички врати бяха в ниши и почти във всяка от тях имаше прозорче, през което се виждаше тъмно тясно антре. По волята на съдбата зад три-четвърти от всички входни врати имаше такива антрета и съображението за тяхното наличие няма да ни се стори толкова безсмислено, ако си спомним, че в ония времена парижките буржоа не са имали портиери.

— По дяволите! — с явна досада заключи Бюси. — Ако трябва, ще почукам на всяка врата и ще разпитам всички стопани, ако трябва, ще изхарча хиляда екю, за да развържа езиците на всички лакеи и всички стари бабички, но ще разбера онова, което искам да разбера. Тук има петдесет къщи, по десет на вечер прави пет вечери и аз ще ги пожертвам. Само че ще трябва да почакам, докато земята изсъхне.

Бюси вече завършваше монолога си, когато забеляза в далечината поклащаща се, бледа светлинка, която се отразяваше в локвите подобно на светлината на фар в морето и се движеше към него.

Светлинката се приближаваше бавно и неравномерно; от време на време спираше, понякога се отклоняваше наляво или надясно, понякога спираше изведнъж, започваше внезапно да подскача като блуждаещ огън, сетне спокойно тръгваше напред, но скоро отново започваше да криволичи.

— Не ще и дума, Бастилията е необикновено място — каза си Бюси. — Но ще почакаме, каквото и да става.

И с тези думи той се нагласи по-удобно: загърна се с плаща си и се скри в най-близката ниша. Нощта бе от тъмна по-тъмна и на четири крачки отпреде си човек не можеше да различи нищо.

Светлинката продължаваше да се приближава и да описва най-чудновати кръгове. Но тъй като Бюси не беше суеверен, оставаше с убеждението, че тази светлина не е естествен блуждаещ огън, от ония, които внушаваха такъв страх на пътниците в средните векове, а е чисто и просто някакъв фенер, размахван от нечия ръка, която на свой ред бе прикрепена към нечие тяло.

И наистина след няколко секунди на очакване това предположение се потвърди. На тридесетина крачки от себе си Бюси забеляза черен силует, удължен и тънък като стълб, постепенно силуетът прие очертанията на човешка фигура; човекът държеше в ляната си ръка фенер и ту го изнасяше с ръката си напред, ту встрани, ту надолу към краката си. Отначало Бюси помисли, че непознатият е член на почтеното братство на пияниците, тъй като само с пийнало състояние можеха да се обяснят нелепите му движения и философското спокойствие, с което той пропадаше в калните ями и шляпаше по локвите.

В един миг той дори се подхлъзна на разтопения лед: Бюси дочу глух звук, видя как фенерът стремително полетя надолу, и помисли, че нощният пияница едва се крепи на краката си и се мъчи да запази равновесие.

Към този „служител на Бакхус“, както метр Ронсар би нарекъл непознатия, Бюси вече изпитваше съчувствието, което благородните сърца изпитват към пияниците, оказали се в късни доби на улицата, и едва не се спусна да му се притече на помощ, когато фенерът полетя нагоре с бързина, свидетелстваща, че неговият притежател демонстрира значително по-голяма устойчивост, отколкото можеше да се допусне на пръв поглед.

— На ти сега — каза си Бюси, — предстои ни май още едно приключение.

И тъй като фенерът възобнови движението си напред и, изглежда, се носеше точно към мястото, където се намираше Бюси, младият човек се прилепи по-плътно до стената.

Фенерът се приближи с още десетина крачки и в обсега на неговата светлина нашият герой забеляза нещо поразително — очите на човека с фенера бяха вързани.

„Ей богу! — каза си Бюси. — Що за щуротия да си играе на жмичка с феиер в ръка, особено по това време и в тая киша? Да не би пък отново да спя и сънувам?“

Бюси изчакваше. Човекът със завързаните очи направи още пет или шест крачки.

— Господи, боже мой — изненада се Бюси, — той май си приказва самичък. Не, той не е нито пияница, нито умопобъркан. Той е математик и се опитва да реши някаква задача.

Последното заключение на нашия наблюдател се основаваше на думите, които чу да произнася човекът с фенера.

— Четиристотин осемдесет и осем, четиристотин осемдесет и девет, четиристотин и деветдесет — тихо броеше той. — Трябва да е тук някъде.

И тайнственият непознат надигна превръзката от очите си, приближи се до вратата на дома, пред който бе спрял, и внимателно започна да я изучава.

— Не — установи той, — явно не е тази врата. След това отново нахлузи превръзката на очите си и продължи пътя си, като все така броеше на глас:

— Четиристотин деветдесет и едно, четиристотин деветдесет и две, четиристотин деветдесет и три, четиристотин деветдесет и четири… Тук трябва вече да е „горещо“.

Той отново надигна превръзката от очите, приближи се до най-близката до Бюси врата, огледа я с не по-малко внимание от първата и отново заговори:

— Хъм! Хъм! Като че ли тази ще е. Не… да, да… не, дяволски врати, приличат си една на друга като две капки вода.

„До същия извод стигнах и аз — каза си Бюси. — Този математик започва да ме изпълва с уважение.“

Непознатият отново сложи превръзката върху очите си и продължи нататък.

— Четиристотин деветдесет и пет, четиристотин деветдесет и шест, четиристотин деветдесет и седем, четиристотин деветдесет и осем, четиристотин деветдесет и девет… Ако срещу мен сега има врата — произнесе той, — трябва да е онази…

Врата наистина имаше, и то тъкмо тази, в чиято ниша се беше притаил Бюси, така че, когато предполагаемият математик свали превръзката, видя точно пред себе си нашия герой.

— И какво? — заинтересува се Бюси.

— Господи! — отстъпи потресен назад любителят на нощните разходки.

— Това се казва среща! — каза Бюси.

— Възможно ли е? — възкликна неизвестният.

— Както виждате, възможно е, но случаят наистина е необикновен. Та значи вие сте същият онзи лекар?

— А вие същият онзи благородник?

— Както виждате.

— Исусе Христе! Какъв късмет!

— Значи, същият лекар — продължи Бюси, — който снощи превърза благородника, получил удар с шпага в бедрото?

— Без всякакво съмнение.

— Аз също ви познах веднага. Трябва да ви кажа, че имате нежна, лека ръка и в същото време много умела.

— Ах, господине, най-малко вас очаквах да срещна тук.

— А какво търсите?

— Къщата.

— Ааа, къщата ли? — учудено запита Бюси.

— Да.

— Ще рече, вие не знаете къде се намира тя?

— Как мога да я знам — отвърна младият човек, — след като ми вързаха очите, преди да ме отведат в нея?

— Значи вас са ви вкарали със завързани очи?

— Именно.

— Сигурен ли сте обаче, че наистина сте идвали в този дом?

— В този или в един от съседните. В кой именно, не съм сигурен, затова съм се захванал да го търся…

— Прекрасно — каза Бюси, — значи всичко това не е било сън…

— Кое всичко? Какъв сън?

— Трябва да ви призная, любезни, че цялото това приключение с изключение на удара с шпагата естествено, ми се струваше просто сън.

— Разбирам ви — каза младият лекар, — в това не виждам нищо удивително, господине.

— Как така?

— Самият аз мислех, че в цялата тази история има някаква тайна.

— Да, любезни, и тъкмо нея искам да разкрия. Да се надявам ли на помощта ви?

— Иска ли питане?

— Дайте ми ръката си. Но преди това ще ви попитам…

— Слушам ви.

— Как се казвате?

— Господине — отвърна младият лекар, — не бих искал да приема за обиден въпроса ви. Знам, че, както го изисква добрият тон, на въпроса ви би трябвало да вдигна гордо глава и изпъчен да попитам на свой ред: „А вие, господине, няма ли да ми се представите?“ Но вие имате дълга шпага, а аз само ланцет, при това видът ви е на знатен благородник, а аз, измокрен до кости и в кал до кръста, трябва да ви се струвам някакъв нехранимайко. Затова ще ви отговоря просто и чистосърдечно: казвам се Реми льо Одоен.

— Прекрасно, господине, премного съм ви благодарен. Колкото до мен, аз съм граф Луи дьо Клермон, сеньор дьо Бюси.

— Бюси д’Амбоаз? Героят Бюси! — възторжено възкликна младият медик. — Гледай ти! Господине, нима вие сте същият онзи знаменит Бюси, полковникът, който, който… О!

— Същият, господине. А сега, когато си изяснихме кои сме, бъдете така добър да задоволите любопитството ми, въпреки че сте толкова измокрен и изкалян.

— Наистина — каза младият човек и заоглежда съкрушен доста късите си панталони, целите опръскани с кал, — наистина, подобно на Епаминонд Тивански, ще трябва, очевидно, да прекарам три дни вкъщи, доколкото гардеробът ми разполага всичко на всичко само с едни панталони и един камизол. Но, извинете, вие ме попитахте като че ли нещо?

— Да, господине, бих желал да знам как попаднахте в този дом?

— По най-простия и едновременно с това много сложен начин. Съдете сам.

— Да чуя.

— Господин графе, дължа да ви се извиня. Бях толкова потресен, че се обръщах към вас, без да назовавам вашата титла.

— Това са чисти дреболии, продължавайте.

— Господин графе, ето цялата ми история: живея на улица Ботрйи на петстотин и две крачки оттук. Макар само беден ученик на хирург, смея да ви уверя, че ръката ми е доста умела.

— Аз самият имах случая да се убедя в това — каза Бюси.

— Учих се усърдно — продължи младият човек, — но не можах да си намеря пациенти. Казвам се, както вече ви се представих, Реми льо Одоен; Реми — защото такова име са ми дали при кръщенето, а Одоен — защото съм се родил в Нантей-льо-Одоен. Преди седем-осем дни зад Арсенала някакъв клетник бе намушкан с нож, аз му заших корема и много сполучливо натиках вътре червата му, които се бяха изсипали. Тази операция ми донесе известност наоколо и, изглежда, благодарение на това имах снощи щастието да бъда събуден от едно приятно гласче.

— Глас на жена? — възкликна Бюси.

— Да, но не бързайте с изводите, графе, колкото и селяндур да съм, все пак можах да разбера, че това е глас на прислужница. В това отношение не мога да се излъжа, много по-често ми се случва да имам работа с прислужници, отколкото с госпожи.

— И какво направихте?

— Вдигнах се от леглото и отидох да отворя вратата, но едва бях проврял глава, когато две малки, не твърде нежни, но и не прекалено загрубели ръчички ми сложиха върху очите превръзка.

— Без нито дума да ви кажат при това?

— Не, защо, беше ми казано: „Вървете с мен, без да се опитвате да разберете къде ви водя, мълчете, ето вашето възнаграждение.“

— Какво беше то?

— Кесия с пистоли, която ми бе пъхната в ръката.

— Аха! А какво отговорихте вие?

— Че съм готов да последвам моята очарователна водачка. Не знаех колко е очарователна, но си помислих, че блага приказка пари не струва.

— И я последвахте без възражения, без да искате някакви гаранции за сигурността си?

— Често ми се е случвало да чета в книгите за подобни истории и съм забелязал, че за лекаря те винаги завършват с нещо приятно. И така, аз тръгнах с непознатата, както вече имах честта да ви доложа; стъпвахме по твърда земя, през нощта беше замръзнало, и аз преброих четиристотин, четиристотин и петдесет, петстотин, и накрая петстотин и две крачки.

— Отлично — каза Бюси, — постъпили сте много умно. И сега трябва да бъдем според вас пред същата врата?

— Във всеки случай някъде наблизо, защото този път можах да преброя четиристотин деветдесет и девет крачки. Естествено хитрото девойче би могло да ме поведе по заобиколен път — според мен то бе способно да ми изиграе такъв номер.

— Да допуснем, че прислужницата се е погрижила за подобни предпазни мерки, все пак, дори да е била по-хитра от самия дявол, би могла да изтърве нещо излишно, да назове нечие име?

— Абсолютно нищо.

— А вие самият не забелязахте ли нещо?

— Само което може да усетиш с допира на пръстите, научени в някои случаи да ни заменят очите, тоест — вратата, обкована с гвоздеи, антрето зад вратата и стълбището в дъното на антрето.

— Отляво ли?

— Точно така. Дори преброих стъпалата.

— Колко бяха?

— Дванайсет.

— И веднага след това входа?

— Мисля, че отначало имаше коридор: отваряха се три врати.

— Добре.

— А после чух глас. Ах, този път това бе гласът на госпожицата — толкова нежен и мелодичен.

— Да, да. Това беше нейният глас.

— Естествено нейният.

— Нейният, нейният, кълна ви се.

— Ето все пак нещо, в което можете да се закълнете. По-нататък ме вмъкнаха в една стая, където лежахте вие и ми разрешиха да сваля превръзката от очите си.

— Всичко е точно.

— И тогава ви видях.

— Къде се намирах?

— На едно легло.

— На едно легло с балдахин от бяла коприна, бродирана със златни цветя?

— Да.

— А стените на стаята бяха обкичени с гоблени, нали?

— Правилно.

— А върху тавана бяха изрисувани фигури?

— Точно така, а между прозорците…

— Портрет?

— Именно.

— На осемнайсет-двайсетгодишна жена?

— Да.

— Блондинка?

— Да, несъмнено.

— Прекрасна като ангел?

— Още по-прекрасна!

— Браво! И какво направихте?

— Превързах ви.

— При това отлично, честна дума!

— Постарах се, колкото мога.

— Превъзходно ме превързахте, просто превъзходно, милостиви господине, тази сутрин раната ми беше почти затворена и стана розова.

— Това го дължите на мехлема ми; мисля, че въздействието му е отлично, понеже, преди да го приложа на друг, съм го изпробвал неведнъж върху собствената си кожа на най-различни места по тялото и — кълна ви се! — два-три дни след това раните напълно се затварят.

— Любезни ми господин Реми — възкликна Бюси, — вие сте забележителен човек, вие ме предразположихте изцяло към себе си… Но по-нататък? Какво стана по-нататък? Разказвайте.

— По-нататък вие отново загубихте съзнание. Гласът ме попита какво ви е състоянието.

— Откъде ви питаше?

— От съседната стая.

— Значи не видяхте самата дама?

— Не, не я видях.

— Какво й казахте?

— Казах й, че раната не е опасна и че ще се затвори след двадесет и четири часа.

— А тя остана ли доволна?

— Ужасно. Тя възкликна: „Боже мой, какво щастие!“

— Казала е: „Какво щастие!“? Мили господин Реми, ще ви позлатя целия, но продължавайте, продължавайте… или!

— Това беше всичко, по-нататък няма нищо. След като ви превързах, нямах повече работа там. Гласът ми каза: „Господин Реми…“

— Гласът знаеше името ви?

— Разбира се, все заради същия нещастник, когото бяха намушкали с нож. Помните ли, преди малко ви споменах?

— Вярно, вярно; и така, гласът ви каза: „Господин Реми…“

— „Останете докрай човек на честта, не подлагайте на опасност една бедна жена, поддала се на състраданието; завържете си очите и се оставете да ви върнат у дома ви, без да се опитвате да надничате по пътя.“

— Обещахте ли й?

— Дадох й дума.

— Устояхте ли на думата си?

— Както виждате — простодушно отвърна младият човек, — иначе не бих търсил сега вратата.

— Добре — каза Бюси, — това е великолепна черта на характера ви, показваща, че вие сте галантен кавалер и макар че всичко в мен кипи от злоба, не мога да не ви кажа: ето ви ръката ми, господин Реми.

И възхитеният Бюси протегна ръката си на младия лекар.

— Господине! — възкликва трогнатият Реми.

— Стиснете я, стиснете я, вие сте достоен да бъдете благородник.

— Господине — отзова се Реми, — вечно ще се гордея с това, че имах честта да стисна ръката на храбрия Бюси д’Амбоаз. Ала моята съвест остава неспокойна.

— Това пък защо?

— В кесията имаше десет пистола.

— И какво?

— Това е твърде много за един лекар, който получава за визитация пет су, ако изобщо решат да му платят, и аз търсех да открия дома…

— За да върнете кесията ли?

— Именно.

— Любезни господин Реми, вие сте твърде добросъвестен, кълна ви се; спечелили сте честно тези пари, те ви се полагат по право.

— Мислите ли? — с явно облекчение попита Реми.

— Отговарям за думите си, макар че най-малко тази дама е следвало да се разплаща с вас, ами че аз съвсем не я познавам, нито пък тя мен.

— Ето ви още една причина да върна парите. Сам виждате.

— Исках само да кажа, че аз също ви оставам длъжник.

— Вие мой длъжник?

— Да, и аз ще ви се изплатя. С какво се занимавате в Париж? Хайде, разкажете ми. Поверете ми вашите тайни, любезни господин Реми.

— С какво се занимавам в Париж ли? Да, всъщност с нищо, господин графе, но бих могъл да върша все нещо, ако имах пациенти.

— Да смятаме тогава, че ви е провървяло; за начало ви предоставям един пациент: самия себе си. Повярвайте ми, ще имате голяма практика! Не минава ден, в който да не продупча най-прекрасното творение на създателя или някой да не повреди великолепния образец на неговата работа в мое лице. Е как, съгласен ли сте да се заемете с кърпенето на дупките по моята кожа или на онези, които самият аз ще продупча в нечия чужда?

— Ах, господин графе — отвърна Реми, — аз имам толкова малко заслуги…

— Напротив, вие сте именно човекът, който ми трябва, дявол да го вземе! Ръката ви е лека като на жена, и с този мехлем Ферагюс…

— Господине!

— Вие ще останете да живеете при мен, ще имате на разположение собствени стаи и собствени слуги; съгласявайте се или, честна дума, ще ме хвърлите в бездната на отчаянието. Още повече че вашата работа не е приключила: трябва да смените превръзката ми, любезни господин Реми.

— Господин графе — отвърна младият лекар, — аз съм в такъв възторг, че не знам как да изразя радостта си. Ще имам работа! Ще имам пациенти!

— Е не, казах ви, че ви вземам само за себе си… и за моите приятели естествено. А сега — нищо друго ли не си спомняте?

— Нищо.

— Щом е така, помогнете ми да си обясня някои неща, ако е възможно.

— Как именно?

— Виждате ли… вие сте наблюдателен човек: броите крачките си, опипвате стените, запомняте гласовете. Не знаете ли защо след като сте ме превързали, се озовах на ръба на рова край Тампл?

— Вие?

— Да… аз… Може би сте помагали при пренасянето ми?

— В никакъв случай! Напротив, ако бяха поискали моя съвет, аз решително щях да се възпротивя срещу такова преместване. Студът можеше да ви напакости извънредно много.

— Не мога да си обясня как е могло да стане това. Желаете ли да продължим заедно издирването на този дом?

— Готов съм на всичко, което е угодно на вас, господине, но се боя, че от това няма никаква полза — всички къщи тук са напълно еднакви.

— Тогава — каза Бюси — трябва да ги огледаме през деня.

— Да, но през деня ще ни забележат.

— Тогава ще трябва да съберем сведения.

— Всичко ще разузнаем, монсеньор…

— И ще постигнем своето. Повярвай ми, Реми, от днес сме двама и съществуваме не насън, а наяве, а това вече не е никак малко.

Глава 11За това, що за човек беше главният ловчия Бриан дьо Монсоро

Не бе дори радост, а някакъв необуздан възторг чувството, което обзе Бюси, когато се убеди, че жената на неговите блянове действително съществува и че тази жена му е оказала не насън, а наяве великолепното гостоприемство, неясния спомен за което той пазеше дълбоко в сърцето си.

Ето защо Бюси реши да не се разделя нито за миг с младия лекар, когото току-що бе издигнал в ранг на свой постоянен лечител. Той застави Реми да седне с него в носилката така, както си беше окаляй от главата до петите. Бюси се опасяваше, че ако дори за миг изпусне от погледа си Реми, той ще изчезне подобно на дивното видение от миналата нощ; трябваше да го отведе на всяка цена в дома си, където да го заключи до сутринта, а на следващия ден да решава дали да го пуска на свобода, или да не го пуска.

По време на обратния път бяха задавани нови въпроси, но отговорите им се въртяха в затворения кръг, който току-що очертахме. Реми льо Одоен знаеше не повече от Бюси. Вярно, лекарят, който не беше губил съзнание, потвърждаваше, че Бюси не бе бълнувал.

За всеки човек, започващ да се влюбва — а Бюси се бе влюбил от пръв поглед, — е извънредно важно да има подръка някого, с когото да може да говори за любимата жена. Вярно, че Реми не бе имал честта да види със собствените си очи красавицата, но за Бюси това беше още едно достойнство, защото му даваше възможност отново и отново да разказва на своя спътник до каква степен оригиналът превъзхожда във всички отношения копието си.

Бюси гореше от желание да прекара цялата нощ в разговори за прекрасната непозната, но Реми пристъпи към изпълнение на лекарските си задължения с това, че поиска от ранения да спи или най-малкото да пази постелята. Умората и болката от раната диктуваха на нашия герой същото решение и в края на краищата тези три могъщи сили взеха надмощие над него.

Преди да легне обаче, Бюси лично настани своя нов сътрапезник в три стаи на четвъртия етаж, които той сам заемаше в годините на младостта си. И чак след като се убеди, че младият лекар, доволен от своето ново жилище и от новата си съдба, подарена му от провидението, няма да избяга тайно от двореца, Бюси се оттегли в разкошните си покои на втория етаж.

Когато на другия ден се събуди, Реми вече стоеше до постелята му. Младият човек не бе могъл да повярва през цялата нощ в сполетялото го щастие и очакваше пробуждането на Бюси, за да се убеди, че всичко това не е сън.

— Е — заговори Реми, — как се чувствате?

— По-добре от всеки друг път, мили мой ескулапе, а вие? А вие доволен ли сте?

— Толкова много, мой сиятелни покровителю, че не бих сменил участта си със самия крал Анри III, макар че през вчерашния ден негово величество трябваше силно да скъси пътя си до рая. Но не е там работата, разрешете да погледна раната ви.

— Вижте я.

Бюси легна на една страна, за да може младият хирург да свали превръзката.

Раната бе зараснала превъзходно, краищата й се бяха съединили и имаха розов оттенък. Обнадежденият Бюси бе спал дълбоко през нощта и щастливото му настроение бе дошло на помощ на хирурга, за да не му остави почти никакви грижи.

— Е? — запита Бюси. — Какво ще кажете, метр Амброаз Паре?

— Ще кажа, че сте почти съвсем здрав, но ви откривам тази лекарска тайна с голям страх — да не ме отпратите обратно на улица Ботрейи, която е на петстотин и две крачки от известния дом.

— Който ние ще открием, прав ли съм, Реми?

— Напълно сигурен съм.

— Как го каза, момчето ми? — накара го да повтори Бюси.

— Простете ме — каза Реми със сълзи на очи, — наистина ли ми заговорихте на „ти“, монсеньор?

— Реми, аз винаги съм на „ти“ с тези, които обичам. Не ти ли харесва да се обръщам така към теб?

— Напротив — възкликна младият човек и се опита да хване ръката на Бюси, за да я целуне, — напротив, стори ми се, че не съм дочул добре. О! Монсеньор дьо Бюси, да не би да искате да се побъркам от радост?

— Не, приятелю, искам само и ти на свой ред да ме обикнеш и да се смяташ за член от моя дом, а така също, докато се настаняваш при мен, да ми позволиш днес да присъствам на церемонията по връчването на естортоера на краля11.

— Ах — каза Реми, — ето че веднага взехме да проявяваме неблагоразумието си.

— Е, не, напротив, обещавам ти да се държа кротко.

— Но нали ще трябва да яхнете коня си?

— Проклятие! Това е неизбежно.

— Разполагате ли с ездитен кон със спокоен алюр?

— Мога да избирам между четири такива.

— Тогава си изберете за днес онзи кон, на който бихте качили дамата от портрета, разбирате ли ме?

— Отлично, отлично ви разбирам. Послушайте, Реми, наистина успяхте да налучкате пътя към сърцето ми, страшно се боях да не ме спрете за този лов или, по-скоро, за това ловно представление, на което ще присъстват всички придворни дами и тълпи от любопитстващи гражданки. И съм сигурен, Реми, ти разбираш, че дамата от портрета трябва да принадлежи към двора или, във всеки случай, трябва да е поне парижанка. Без съмнение тя няма да е обикновена буржоазка: гоблените, финият емайл, рисуваният таван, креватът с белите и златни завеси — с една дума, целият този изискан разкош издава в нея дама с висок произход или поне богата жена. Какво ли пък, ако я срещна там, в гората?

— Всичко е възможно — философски заключи Одоен.

— С изключение на едно — да открием къде е домът й — въздъхна Бюси.

— И да проникнем в него, когато го открием — добави Реми.

— Виж, за това най-малко се безпокоя — каза Бюси. — Веднъж да се добера до входа на дома й — продължи той, — а там вече ще пусна в ход едно изпитано средство.

— Какво е то?

— Ще си докарам още един удар с шпага.

— Отлично — каза Реми, — думите ви ми дават надеждата, че ще ме задържите при себе си.

— В това отношение можеш да бъдеш спокоен. Струва ми се, че те познавам поне от двайсетина години, не по-малко, и, имай думата ми на благородник, не бих могъл да се оправя вече без теб.

Приятното лице на младия лекар разцъфна в прилив на неизразима радост.

— Така че, решено е — каза Реми. — Вие заминавате на лов и се заемате с търсене на дамата, а аз ще се върна на улица Ботрейи и ще се опитам да открия дома й.

— Току-виж — каза Бюси, — когато се върнем, излезе, че и двамата имаме успех.

И те се разделиха по-скоро като двама приятели, отколкото като господар и слуга.

Във Венсенската гора бе замислен наистина голям лов в чест на встъпването в длъжност на господин Бриан дьо Монсоро, назначен няколко седмици преди това за главен ловчия. Вчерашната процесия и неочакваното покаяние на краля, който бе започнал да пости в последния ден на карнавала по Сирни заговезни, накараха придворните да се усъмнят дали той ще почете с присъствието си този лов. Понеже обикновено, когато Анри III бе обладаван от пристъп на набожност, той по цели седмици не напускаше Лувъра, а понякога дори отиваше в манастир да бичува плътта си. Този път обаче, за изненада на целия двор, към девет часа сутринта дойде известието, че кралят заминал за Венсенския замък и преследва лопатар заедно с брат си монсеньор херцог д’Анжу.

За сборен пункт на ловците служеше Коневръзът на крал Луи Светия. Така наричаха в ония времена кръстопътя, където, както разправят, тогава още можело да се види прочутият дъб, под който кралят мъченик раздавал правосъдие. Всички се събраха към девет часа и точно в десет, възседнал прекрасен вран жребец, на поляната се появи новоизпеченият главен ловчия, предмет на всеобщото любопитство, защото почти никой от придворните не го познаваше.

Всички погледи се насочиха към току-що появилия се.

Граф дьо Монсоро беше висок мъж на около тридесет и пет години; върху лицето му, изпъстрено с дребни следи от шарка, при най-малко вълнение избиваха червени петна, и това насочваше погледите на любопитните още повече към него, което рядко е в полза на този, когото наблюдават.

И наистина чувството на взаимна симпатия обикновено възниква от първото впечатление: откритият поглед и усмивката пораждат ответните ласкав взор и усмивка.

С камизол от зелено сукно, изцяло покрит със сребърни сърмени ширити, опасан със сребърна лента, на която бе избродиран щит с кралския герб, с барета с дълго перо, хванал в лявата си ръка копие, а в дясната — естортоера, предназначен за краля, господин дьо Монсоро можеше да се стори страшен сеньор, но в никакъв случай не можеше да мине за красавец.

— Пфу! Що за изрод сте ни докарали от вашия край, монсеньор — обърна се Бюси към херцог д’Анжу, — това ли са благородниците, които покровителствате? Мътните да ме вземат, ако в Париж се намери второ такова чудовище, а Париж е доста голям град и в него ще се намерят доста грозници. Ваше височество знае, че аз не вярвам на различни слухове, но мълвата гласи, че сте положили неимоверни усилия, докато кралят се съгласи да избере главен ловчия по вашето указание.

— Сеньор дьо Монсоро ми служи добре — лаконично отвърна херцог д’Анжу — и аз го наградих за вярната му служба.

— Прекрасно казано, монсеньор, особено след като се знае, че признателността е твърде рядко срещано качество у принцовете; но ако нещата опират само до службата, бихте могли да се спрете и на моя милост — струва ми се, аз също служа не лошо на ваше височество и смея да ви уверя, че камизолът на главен ловчия би ми стоял по-добре, отколкото на това дангалашко привидение. Ах, ами че на него и брадата му е рижава — отначало не забелязах това — тя му придава особено красив вид.

— Досега не бях чувал — възрази херцог д’Анжу, — че само красавци, скалъпени по образеца на Аполон или Антиной, могат да разчитат на придворна длъжност.

— Чудно — отвърна Бюси, запазил абсолютно хладнокръвие. — Нима никога не сте чували?

— За мен е важно сърцето, а не лицето, действително оказаните услуги, а не само обещаните.

— Ваше височество може да си помисли, че съм прекалено любопитен — каза Бюси, — но аз напразно се мъча да разбера каква чак толкова услуга би могъл да ви окаже този Монсоро.

— Ах, Бюси — раздразнено се съгласи херцогът, — вие сте прав: твърде любопитен сте, дори прекалено.

— Ама и принцовете си ги бива! — възкликна Бюси с обичайната си непринуденост. — Самите те винаги питат и трябва да отговаряш на всичките им въпроси, ала опитай се един-единствен път да ги попиташ за нещо — те и не мислят да те удостоят с отговор.

— Вярно — каза херцог д’Анжу, — но знаеш ли как трябва да постъпиш, за да получиш отговор?

— Не, не знам.

— Обърни се към самия господин дьо Монсоро.

— Наистина — каза Бюси, — ей богу, вие сте прав, монсеньор. При това той е само един обикновен благородник и ако не ми отговори, мога да прибегна до още едно средство.

— До какво?

— Да го назова безсрамник.

С тези думи Бюси обърна гръб на принца и без много да умува, пред очите на своите приятели, с шапка в ръка, препусна към граф Монсоро; графът, възседнал коня си насред поляната, представляваше мишена за любопитните погледи и със завидна издръжливост очакваше появата на краля, за да се освободи от бремето на упоритите погледи, насочени към него от всички страни.

При вида на Бюси, приближаващ се към него с усмивка на уста и с шапка в ръка, главният ловчия си позволи малко да се отпусне.

— Моля да ме простите, господине — обърна се към него Бюси, — но аз ви виждам напълно уединен от всички останали. Нима заради оказаната ви милост е трябвало да си спечелите тук толкова врагове, колкото приятели бихте могли да имате една седмица, преди да ви назначат за главен ловчия?

— Ей богу, любезни графе — отвърна сеньор дьо Монсоро, — не мога да се закълна, но съм готов да се обзаложа, че е така. Позволете ми обаче да разбера кое ви е подбудило да ми окажете тази чест и да нарушите уединението ми?

— Дявол да го вземе — смело каза Бюси, — аз действам, подбуден от огромното възхищение пред вас, което ми внуши херцог д’Анжу.

— По какъв начин?

— Като ми разказа за вашия подвиг, същия, за който сте били удостоен с длъжността на главен ловчия.

Граф дьо Монсоро пребледня толкова страшно, че дребните дупчици от сипаницата, нашарила лицето му, се превърнаха в черни точки върху жълтеникавата кожа; същевременно главният ловчия изгледа Бюси със заплашителен поглед, непредвещаващ нищо хубаво.

Бюси разбра, че бе направил погрешен ход, но не беше от хората, които отстъпват, напротив — той принадлежеше към онези, които обикновено поправят допуснатата нескромност с дързост.

— Твърдите, любезни графе — произнесе главният ловчия, — че монсеньорът ви бил разказал за моя последен подвиг?

— Да, господине — отвърна Бюси, — с всичките му подробности. Признавам ви, толкова бях заинтригуван, че не можах да преодолея горещото си желание да чуя целия разказ от собствените ви уста.

Граф дьо Монсоро стисна трескаво копието, сякаш обзет от не по-малко горещо желание мигом, на същото това място, да прониже с него граф дьо Бюси.

— Повярвайте ми, господине — каза той, — готов съм да оценя вашата учтивост и да изпълня молбата ви, но за съжаление кралят вече дойде и не ми остава време за това. Но ако желаете, можем да се срещнем някой друг път.

И наистина кралят, възседнал любимия си великолепен испански скулест жребец, вече препускаше от замъка към сборното място.

Бюси обърна коня си назад и срещна погледа на херцог д’Анжу; върху устните на принца, играеше зла усмивка

„И господарят, и слугата му — помисли си Бюси, — когато се смеят, имат еднакво отвратителен вид. Как ли биха изглеждали, когато плачат?“

Кралят обичаше красивите и приветливи лица. Ето защо външността на господин дьо Монсоро не го бе предразположила особено нито първия път, когато го бе видял, пито още повече при втората му среща с него. И все пак Анри с доста благосклонна усмивка прие естортоера от ръцете на главния ловчия, който го поднесе с приетото за случая приклякане на едно коляно. Щом кралят пое жезъла, кралските ловджии обявиха, че лопатарят е подгонен, и ловът започна.

Бюси застана от края на ловната кавалкада, за да има възможност да вижда цялото събрало се общество; той внимателно се вглеждаше във всяка минаваща покрай него жена с надеждата да открие в нея тази от портрета, но усилията му останаха напразни: по време на този лов, където за пръв път се представяше новият главен ловчия, се бяха събрали всички красавици и всички прелъстителки на Париж и кралския двор, но сред тях го нямаше очарователното създание, което той търсеше.

Отчаян след напразните си надежди, Бюси реши да се поразвлече с празни приказки в компанията на приятелите си. Антраге, както винаги весел и словоохотлив, му помогна да разсее мъката си.

— От вида на нашия главен ловчия на човек му се повдига — каза Антраге, — а на тебе?

— Според мен той е просто плашило. Ама и семейството му трябва да си го бива, стига тези, които имат честта да са членове на рода му, да имат семейна прилика. Покажете ми жена му.

— Засега главният ловчия още не е женен — отвърна Антраге.

— Откъде знаеш?

— От госпожа дьо Ведрон, тя го смята за голям хубавец и на драго сърце би го направила свой четвърти съпруг както Лукреция Борджия херцог д’Есте. Погледни как шиба коня си, за да настигне врания жребец на господин дьо Монсоро.

— И къде е имението му? — попита Бюси.

— Той има много имения.

— В кои краища?

— Около Анжер.

— Значи е богат?

— Според слуховете, да, но не е от знатните. Струва ми се, че няма благородническо потекло.

— Че коя ще е любовницата на това графче?

— Той няма любовници. Този достоен мъж иска да бъде единствен по рода си. Но виж, монсеньор херцог д’Анжу ти маха с ръка, не се бави, отивай.

— Закъде да бързам? Херцогът ще почака. Този Монсоро разгаря любопитството ми. Той е някак странен. Не знам защо, но, както ти е известно, първото впечатление от срещата с някого е най-вярното. Струва ми се, че тепърва ще имам неприятна схватка с него. Пък и името му какво е — Монсоро!

— Миша могила — поясни Антраге, — това е етимологията на думата; на латински Mons soricis. Моят стар абат ми я разтълкува тази сутрин.

— Бива си я, няма що.

— Почакай — изведнъж се сепна Антраге.

— Какво има?

— Ливаро трябва всичко да знае.

— Какво всичко?

— Всичко за нашия Mons soricis. Именията им са съседни.

— Защо мълча досега? Ей, Ливаро!

Ливаро пришпори коня си към своите приятели.

— Какво има? — осведоми се той.

— Разкажи ни всичко, каквото знаеш за Монсоро.

— На драго сърце.

— Надълго и нашироко ли?

— Не, ще се постарая да бъда съвсем кратък. С три думи ще кажа всичко, което мисля за него: вдъхва ми страх!

— Прекрасно. А сега, след като ни каза всичко, което мислиш за него, разкажи всичко, което знаеш за него.

— Чуйте… една вечер…

— Какво вълнуващо начало — изхили се Антраге.

— Ще ме оставите ли да говоря?

— Продължавай.

— Една вечер на връщане от моя чичо д’Антраге минах през Меридорската гора, беше приблизително преди половин година; внезапно до ушите ми стигна сърцераздирателен вик и покрай мен притича раванлия кон без ездач, притича и се скри в гъсталака. Ударих шпори, препуснах коня натам, откъдето се нададе викът и в късния вечерен здрач, в края на дългата просека, видях ездач на вран кон; той не препускаше, а се носеше като вихър. Отново се повтори сподавел вик и тогава можах да видя, че той държи пред себе си жена, метната отпред на седлото му, и че е затиснал устата й с ръка. Носех със себе си ловджийска аркебуза. Знаеш, че съм доста добър стрелец; прицелих се и, честна дума, бих го убил, но за беда проклетият фитил угасна тъкмо когато натисках спусъка.

— А после — нямаше търпение Бюси, — какво стана после?

— После срещнах един въглищар и на въпроса ми, кой ще е този господин, който отмъква върху врания си кон жени, той ми каза, че това е господин дьо Монсоро.

— Какво пък — заключи Антраге, — случва се да бъдат отвличани и жени, нали, Бюси?

— Случва се — отвърна Бюси, — но във всеки случай, без да им се запушват устата.

— А жената, коя е тя? — поинтересува се д’Антраге.

— Е, по този въпрос не мога нищо да кажа.

— Не — каза Бюси, — няма спор, в този човек има нещо необикновено, той ме заинтересува.

— Изобщо — добави Ливаро, — нашият мил граф дьо Монсоро има ужасна репутация.

— Знаеш ли нещо повече за него?

— Не, нищо; открито графът не е извършил нито едно злодейство, нещо повече, разправят, че се отнасял доста милостиво към своите селяни; и все пак в земите, които му принадлежат, се боят от него като от огън. Впрочем той е страстен ловец, лика-прилика с Нимрод12, само, може би, ловец не пред Всевишния, а пред сатаната. Кралят никога не е имал такъв главен ловчия. За тази длъжност подхождаше повече Сен-Люк. Отначало кралят искаше да я даде на Сен-Люк, но се намеси херцог д’Анжу, пусна в ход цялото си влияние и успя накрая да я издейства за Монсоро.

— Не чуваш ли, херцог д’Анжу продължава да те вика — каза Антраге.

— Нищо, нека си вика. А ти научи ли нещо ново около Сен-Люк?

— Не. Какво, още ли е пленник на краля? — засмя се Ливаро.

— Сигурно — каза Антраге, — след като го няма тук.

— Грешиш, драги ми, нощес в един часа той е напуснал Париж с намерение да посети владенията на своята съпруга.

— Какво, да не е изгонен?

— На такова прилича.

— Сен-Люк в изгнание? Немислимо!

— Всичко е вярно както в Евангелието, приятелю мой.

— От Лука?

— Не, от маршал дьо Брисак, чух го днес сутринта от собствените му уста.

— Е, на това се вика новина; за Монсоро това няма да бъде неприятно.

— Разбрах — каза Бюси.

— Какво имаш предвид?

— Отгатнах.

— Какво си отгатнал?

— Каква услуга е оказал на херцога.

— Кой, Сен-Люк?

— Не, Монсоро.

— Наистина ли?

— Да, дявол да го вземе, ще видите, тръгвайте с мен.

И Бюси, съпроводен от Ливаро и д’Антраге, препусна в галоп след херцог д’Анжу, който, след като се умори да маха настойчиво с ръка на своя любимец, бе тръгнал напред на разстояние от няколко аркебузни изстрела.

— Ах, монсеньор — възкликна Бюси, догонил накрая херцога, — какъв прекрасен човек се оказа този граф Монсоро!

— Така ли?

— И просто невероятно любезен.

— Значи ти все пак говори с него? — попита с предишната си насмешлива усмивка принцът.

— Естествено, при това той притежава необичаен ум.

— И ти го попита какво именно е направил той за мен, нали?

— Естествено, единствено с тази цел го заговорих.

— Е, отговори ли ти? — още по-развеселен попита херцогът.

— Без колебание и толкова любезно, че ме изпълни с безкрайна признателност.

— Да чуем, какво ти е казал, мой храбри самохвалко.

— Той ми призна най-учтиво, ваше височество, че е ваш доставчик.

— Доставчик на дивеч?

— Не, на жени.

— Какво, какво каза? — начумери се изведнъж херцогът. — Какво означава тази нелепа шега, Бюси?

— Това означава, монсеньор, че той похищава на своя огромен вран жребец жени за ваша милост, а тъй като те, очевидно, не знаят каква чест ги очаква, им затиска устата с ръка, за да не крещят.

Херцогът свъси вежди, стисна гневно пестници и пришпори коня си в такъв бесен галоп, че Бюси и другарите му останаха далеч назад.

— Аха! — възкликна Антраге. — Май че шегата ти попадна точно в целта.

— Толкова по-добре — отвърна Ливаро, — макар че, ако ме питате, никой не я възприе като шега.

— Дяволска история! — изруга Бюси. — Май че здравата засегнах нашия беден херцог.

Миг по-късно те дочуха херцог д’Анжу да крещи:

— Ей, Бюси, къде си?

— Тук съм, монсеньор — отзова се Бюси и пришпори коня си.

Принцът се превиваше от смях.

— Виж ти! — учуди се Бюси. — Изглежда думите ми ви развеселиха.

— Не, Бюси, причината за смеха ми не са твоите думи.

— Съжалявам, не е малка заслугата да разсмееш един принц, който се смее толкова рядко.

— Смешно ми е, бедни ми Бюси, че в желанието си да разбереш една истина, плещиш бабини деветини.

— Не, монсеньор, казах ви самата истина.

— Да допуснем. Тогава, докато сме сами, обясни ми: откъде измъкна този анекдот, който ми разправяш?

— От Меридорската гора, монсеньор!

Херцогът отново пребледня, но нищо не отговори.

„Няма съмнение — каза си Бюси, — че херцогът е замесен по някакъв начин в тази история с похищението на жената с белия раванлия кон, извършено с големия вран кон.“

— Нека да поразмислим, монсеньор — каза той и се засмя на свой ред над това, че на херцога не му е вече до смях, — не може ли да ви услужа с нещо такова, което да ви е особено приятно, кажете ми го и аз съм готов да го изпълня, дори да вляза в съперничество с господин дьо Монсоро.

— Да, по дяволите — отвърна херцогът, — има едно такова нещо и аз сега ще ти го открия.

Те се отделиха встрани.

— Слушай — продължи херцогът, — случайно срещнах в черквата една изключително пленителна жена и макар тя да беше с воал, успях да различа чертите на лицето й. Те ми напомниха за една дама, която някога бях обичал безумно. Проследих непознатата и разбрах къде живее. Подкупихме прислужницата й и сега разполагам с ключ от нейния дом.

— Значи всичко върви засега прекрасно, монсеньор.

— Не бързай. Казват, че въпреки младостта, красотата и независимостта си, тя е добродетелна.

— Ах. монсеньор, тук вече навлизаме в областта на фантазията.

— Чуй, ти си храбър и, както твърдиш, ме обичаш…

— Имам свои дни.

— За храброст ли?

— Не, за израз на обичта ми към вас.

— Ясно. Да се надявам ли, че тези дни са вече настъпили?

— Винаги съм бил на услугите ви. Да чуя какво очаквате от мен.

— Ще трябва да свършиш за мен нещо, което обикновено човек върши само за себе си.

— Аха! — зарадва се Бюси. — Навярно, монсеньор, вие искате да ми наредите да по-ухажвам предмета на вашата любов, за да се убедите, че тя наистина е толкова целомъдрена, колкото и прекрасна? Не, тази работа не е за мен.

— Не, ти трябва да разбереш дали имам съперник.

— Ах, това било! Нещата се усложняват. Бъдете по-ясен, монсеньор.

— Ще трябва да се скриеш и да проследиш кой е мъжът, който я посещава.

— Значи там ходи все пак някакъв мъж?

— Боя се, че е така.

— Любовник или съпруг?

— Във всеки случай ревнивец.

— Толкова по-добре, монсеньор.

— Какво му е по-доброто?

— Това увеличава шансовете ви.

— Мерси, но засега бих искал да знам що за човек е той.

— И ми възлагате да изясня това?

— Да, ако се съгласиш да ми направиш тази услуга…

— А ще ме направите ли главен ловчия, когато това място се освободи?

— Повярвай ми, Бюси, че едно такова обещание от моя страна ще ми бъде още по-приятно и от това, че досега с нищо не съм те възнаградил.

— Да видим! Монсеньор все пак е обърнал внимание на този факт.

— Отдавна си казвам това.

— Но съвсем тихо, както обикновено принцовете си говорят подобни неща.

— И така?

— Какво, монсеньор?

— Съгласен ли си?

— Да следя дамата ли?

— Да.

— Ще ви призная, монсеньор, че подобен ангажимент никак не ми допада, бих предпочел нещо друго.

— Току-що ми предлагаше услугите си, Бюси, и ето че вече биеш отбой.

— Проклятие, вие ми натрапвате роля на шпионин, монсеньор.

— Ни най-малко. Ролята ти е друга. Впрочем не мисли, че ти предлагам чиста синекура, много е възможно да трябва да прибегнеш и до шпагата си.

Бюси поклати глава.

— Монсеньор — каза той, — има неща, които може да се свършат добре единствено ако самичък се заловиш за тях, ето защо дори един принц трябва самостоятелно да уреди тази работа.

— Значи ми отказваш?

— Да, монсеньор.

Херцогът свъси вежди.

— Какво пък, ще последвам съвета ти — каза той, — ще ида сам, и ако там ме убият или ранят, ще кажа, че съм молил приятеля си Бюси да получи или нанесе вместо мен този удар с шпага и че за пръв път в живота си Бюси е проявил предпазливост.

— Монсеньор — отвърна Бюси, — една вечер вие ми казахте: „Бюси, мразя всички тези миньони от кралската спалня, които по всеки повод ни подиграват и оскърбяват, ти трябва да идеш на сватбата на Сен Люк, да намериш случай да се скараш с тях и да ни избавиш от тях.“ И аз отидох там, монсеньор, те бяха петима, а аз — един. Аз ги оскърбих. Те ми направиха засада, налетяха едновременно връз мен, убиха коня ми и все пак можах да раня двамина и да зашеметя третия. Днес вие искате от мен да обидя една жена. Извинете ме, монсеньор, но един принц не може да иска такъв род услуги от благородник и аз се отказвам.

— Така да бъде — отвърна херцогът, — аз самичък ще застана на пост, най-много съпроводен от Орили както миналия път.

— Моля? — поиска да му се повтори Бюси, взел вече нещо да подразбира.

— Какво не ти е ясно?

— Значи вие сте стояли на своя пост, монсеньор, през онази нощ, когато сте се натъкнали на миньоните, очакващи моя милост в засада?

— Именно.

— Ще рече, вашата прелестна непозната живее около Бастилията?

— Домът й е срещу черквата „Света Екатерина“.

— Наистина ли?

— Да, в един квартал, където могат за едната хубост и без никакви затруднения да ти прережат гърлото, това трябва да го знаеш.

— А дали ваше височество е посещавал повторно този квартал след споменатата вечер?

— Вчера.

— И какво видяхте, монсеньор?

— Някакъв човек. Той тършуваше по всички ъгълчета на площада в желанието си, без съмнение, да се убеди, че никои не го следи, а после вероятно ме забеляза, застана пред вратата, която ми беше нужна, и не се помръдна оттам.

— Сам ли беше този човек, монсеньор? — заинтересува се Бюси.

— Да, около половин час сам.

— А след този половин час?

— Към него се присъедини още един мъж с фенер в ръце.

— Аха! — възкликна Бюси.

— Тогава човекът с плаща… — продължи принцът.

— Първият беше с плащ, така ли? — пожела да уточни Бюси.

— Да. Тогава той заговори с човека с фенера и по всичко личеше, че нямат намерение да напускат нощния си пост пред вратата, поради което аз трябваше да отстъпя и да се прибера у дома си.

— Изглежда тази двойна несполука е изстудила вашия плам?

— Откровено казано, да. Честна дума!… И си помислих, че преди да се напъхвам в този дом, който спокойно би могъл да се окаже разбойнически вертеп…

— Не ще бъде зле отначало да прережат гърлото на някого от вашите приятели?

— Не съвсем така. Помислих си: нека отначало моят приятел, който е свикнал на такива истории и има понеже не е принц, по-малко врагове от мен, нека моят приятел разузнае на каква опасност се подлагам и да ми доложи…

— На ваше място, монсеньор — каза Бюси, — бих се отказал от тази жена.

— В никакъв случай.

— Защо?

— Тя е извънредно хубава.

— Но вие сам казахте, че сте я зърнали само за миг.

— Ала достатъчно, за да забележа възхитителните й руси коси.

— Ах, виж ти!

— Чудесните й очи.

— Наистина ли?

— Тенът на лицето, какъвто не съм виждал у никоя друга, великолепната талия.

— Какво говорите!

— Сам разбираш, от подобна хубавица не можеш да се откажеш толкова лесно.

— Да, монсеньор, разбирам ви и от душа ви съчувствам.

Херцогът погледна изкосо Бюси.

— Честна дума — каза Бюси.

— Смееш ли се?

— Не. И за доказателство тази вечер ще застана на пост, стига само монсеньорът да ми даде наставления и да ми посочи къде е този дом.

— Значи ти размисли?

— Е, монсеньор, само нашият свят отец Грегорио XIII е непогрешим; а сега ми кажете какво трябва да правя.

— Трябва да се скриеш на мястото, което ще ти покажа, и ако някой мъж влезе в дома, да се вмъкнеш след него и да разбереш кой е той.

— Ами ако след като влезе, той заключи вратата?

— Нали ти казах, аз имам ключ.

— Ах, вярно, тогава мога да се опасявам само от едно: че мога да проследя съвсем друг човек или че там ще има още някоя врата, за която няма да имам ключ.

— Няма възможност да сбъркаш; входната врата води към антре, в края на което наляво има стълба, ти ще изкачиш дванайсет стъпала и ще се озовеш в един коридор.

— Откъде ви е известно всичко това, след като не сте били нито веднъж там?

— Нима не ти казах, че прислужницата е в ръцете ни? Всичко това го знам от нея.

— Господи Исусе Христе! Колко е удобно да си принц, всичко ти се поднася на тепсия. А аз щях да съм принуден сам да издирвам къщата, да изследвам антрето, да броя стъпалата и обследвам коридора. Това би ми отнело сума време и — кой знае? — бих ли имал успех?

— Да разбирам ли, че си съгласен?

— А нима бих могъл да откажа нещо на ваше височество? Молбата ми е само да дойдете с мен и да ми посочите вратата на дома.

— Защо? След като свърши ловът, ще се върнем по заобиколен път през Сент-Антоанските порти и ще можеш да видиш.

— Чудесно, монсеньор. А какво ще наредите да правя с човека, ако се появи?

— Нищо, само ще го проследиш, за да разбереш кой е той.

— Това е деликатна работа. А ако например той се окаже толкова неучтив, че спре насред пътя и решително откаже да отговаря на въпросите ми?

— Е, тогава ти разрешавам да действаш според както намериш за правилно.

— Значи, ваше височество, вие ми разрешавате да действам както намеря за добре?

— Именно.

— Така и ще постъпя, монсеньор.

— Но гледай да не се изтървеш пред нашите млади приятели.

— Имате думата ми на благородник.

— Не вземай никого със себе си.

— Сам ще ида, кълна ви се.

— Е, разбрахме се; връщаме се покрай Бастилията, аз ти показвам входната врата… ти идваш у дома… аз ти давам ключа… и тази вечер…

— Ще ви заменя, монсеньор, и точка по въпроса.

Бюси и принцът се присъединиха към ловците. Господин дьо Монсоро майсторски ръководеше лова. Кралят остана възхитен от умението, с което този опитен ловчия избра местата за почивки и разположи смените на кучетата и конете. Лопатарят, който кучетата гониха не по-малко от два часа в заобиколения участък от четири-пет левги, се появи двадесетина пъти пред очите на ловците и в края на краищата се натъкна точно на копието на краля.

Господин дьо Монсоро прие поздравленията на негово величество и на херцог д’Анжу.

— Монсеньор — каза той, — щастлив съм да заслужа похвалата ви, защото именно на вас трябва да благодаря за длъжността си.

— Но на вас ви е известно, господине — каза херцогът, — че за да имате и занапред нашата благодарност, трябва тази вечер да заминете за Фонтенбло; кралят желае вдругиден да започне там лов, който да продължи няколко дни, а вие разполагате едва с един ден, за да се запознаете с тамошната гора.

— Известно ми е всичко, монсеньор — отвърна Монсоро, — напълно готов съм да отпътувам и ще сторя това тази нощ.

— Ах, ето че се почна, господин дьо Монсоро! — възкликна Бюси. — От днес нататък няма да има за вас покой. Желали сте да бъдете главен ловчия и желанието ви се е сбъднало. Сега, като на главен ловчия, ви се полага да спите петдесетина нощи по-малко през годината в сравнение с останалите. Пак добре, че не сте женен, господине.

Бюси произнесе тези думи със смях. Херцогът хвърли пронизващ поглед към главния ловчия, след което се обърна към краля и поздрави своя коронован брат с това, че здравословното му състояние в сравнение с предишния ден значително се е подобрило.

Що се отнася до граф Монсоро, шегата на Бюси отново наложи върху страните му мъртвешка бледност, която придаде на лицето му още по-зловещ израз.

Глава 12За това, как Бюси намери едновременно и портрета, и оригинала му

Ловът завърши към четири часа следобед, а към пет целият двор се връщаше в Париж. Отгатнал сякаш желанието на херцог д’Анжу, кралят заповяда да минат през Сент-Антоанското предградие.

Господин дьо Монсоро под предлог на предстоящото му същата вечер заминаване се прости с краля и принцовете и потегли със своите ловджии към Фроманто.

Когато минаваха покрай Бастилията, кралят обърна внимание на спътниците си върху гордия и мрачен вид на тази крепостна твърдина. Това бе деликатен начин да напомни на придворните какво ги очаква, ако някой прекрасен ден им хрумне да се прехвърлят във вражеския стан.

Намекът беше разбран и придворните удвоиха раболепното си поведение пред него.

През това време херцог д’Анжу тихо обясняваше на Бюси, който яздеше рамо до рамо с него:

— Гледай внимателно, Бюси, гледай добре: виждаш, ли вдясно дървена къщичка с малка статуя на светата Дева под билото на покрива? Започни оттам и преброй още три след нея.

— Преброих — каза Бюси.

— Нас ни интересува петата къща — каза херцогът, — онази, която гледа срещу улица Сент-Катрин.

— Виждам, монсеньор. Погледнете, погледнете, народът се е струпал по всички прозорци при тръбните звуци, възвестяващи за идването на краля.

— С изключение на прозорците на къщата, която ти показах — каза херцогът, — те продължават да са плътно затворени.

— Но на един от тях завесата леко се отмести — каза Бюси и почувства как сърцето му силно заби.

— И все пак нищо не ще успееш да видиш зад нея. О!… Тази дама здраво се пази, или пък здраво я пазят. Във всеки случай това е домът, който ни интересува. В двореца ще ти дам ключа от него.

Бюси хвърли жаден поглед към тесния отвор между завесите, но колкото и да напрягаше зрението си, не можа да различи нищо.

Вече в двореца си, херцогът незабавно връчи на Бюси ключа и още веднъж го посъветва да бъде предпазлив. Бюси му обеща да изпълни всичко, което се иска от него, и побърза да се прибере вкъщи.

— Всичко наред ли е? — попита той Реми.

— С този въпрос щях да се обърна и аз към вас, господине.

— Нищо ли не можа да откриеш?

— Домът се оказа толкова неразличим от другите през деня, колкото и през нощта. Мотах се без полза между пет-шест съседни къщи.

— В такъв случай — каза Бюси, — на мен, изглежда, ми е провървяло повече, драги ми Одоен.

— Как да разбирам това, монсеньор? Нима вие също сте търсили този дом?

— Не, аз просто минах по същата улица.

— И разпознахте вратата?

— Провидението, приятелю мой, има свои околни пътища и тайни.

— А кое ви кара да сте сигурен, че това е същият дом?

— Няма да кажа, че съм сигурен, но се надявам.

— А кога ще разбера дали ви се е удало да намерите това, което търсите?

— Утре сутринта.

— А дотогава няма ли да ви трябвам?

— Не, драги Реми.

— Не може ли поне да ви придружавам?

— Изключено.

— Поне бъдете внимателен, монсеньор.

— Ах! — каза Бюси. — Съветът ви е излишен. Аз се славя с предпазливостта си.

Бюси се наобядва добре като човек, който не знае къде и какво ще вечеря, след това, когато удари осем часът, подбра най-добрата си шпага, напъха в пояса си два пистолета, въпреки неотдавна издадения кралски указ, и заповяда да му докарат носилката, с която бе отнесен до улица Сен-Пол. Пристигнал на посоченото място, той позна къщата със светата Дева, отброи четири къщи, увери се, че петата е същата, която му показа херцогът, и като се загърна с тъмната си широка наметка, се притаи на ъгъла на улица Сент-Катрин, решил да изчака два часа, а ако и след това никой не се появи — да постъпи както се случи.

Когато Бюси застана в засада, на камбанарията на черквата „Свети Павел“ удари девет часът. Не бяха минали и десет минути, когато забеляза в мрака двама конници, излизащи от портите на Бастилията. Те спряха пред Турнелския дворец. Единият слезе от коня и хвърли поводите на другия, по всяка вероятност негов слуга, който обърна конете и препусна с тях обратно по пътя, по който бяха дошли. След като изчака, докато конете и ездачът потънат в нощната тъма, господинът тръгна към дома, наблюдаван от Бюси.

Няколко крачки, преди да стигне до входната врата, непознатият направи голям кръг, сякаш за да изследва мястото наоколо, и след като се увери, че никой не го следи, влезе в дома.

Бюси чу как вратата се захлопна с трясък.

Изчака още малко, за да не би тайнственият пришълец да се задържи зад прозорчето и да огледа улицата; няколко минути по-късно Бюси напусна своето убежище, пресече улицата, отвори вратата с ключа и безшумно я заключи след себе си.

Сетне погледна през прозорчето. То бе тъкмо на височината на очите му и това го зарадва: положително именно през него бе наблюдавал Келюс.

Но Бюси бе проникнал в заветния дом не за да стърчи на входната врата. Той бавно тръгна навред, затърси с ръце стените за опора и в края на антрето, отляво, напипа с крак първото стъпало на стълбите.

И тук Бюси се спря по две причини: първо, той почувства, че от вълнение му се подкосяват краката, второ, чу глас, който каза:

— Гертруда, предупредете вашата господарка, че съм тук и искам да вляза при нея.

Молбата бе отправена с повелителен тон, изключваш всякакъв отказ. Минута по-късно Бюси чу гласа на прислужницата:

— Заповядайте в гостната, господине, госпожата ще дойде при вас.

И Бюси чу как изскърца затваряна врата.

Той си спомни, че Реми бе изброил дванадесет стъпала и на свой ред ги преброи, след което се оказа на стълбищната площадка.

По-нататък трябваше да следва коридор с три врати. Бюси затаи дъх и като простря напред ръка, направи няколко предпазливи крачки. Ръката му веднага се натъкна на първата врата, същата, през която бе влязъл непознатият; Бюси продължи пътя си, стигна до втората врата и целият обзет от трепет, превъртя ключа, стърчащ в ключалката, и бутна вратата.

В стаята, в която се озова, бе тъмно, само от страничната врата проникваше ивица светлина. Тя осветяваше прозореца, закрит с два гоблена, при вида на които сърцето на младия човек радостно затупа.

Бюси вдигна глава и в същия лъч светлина можа да види върху тавана същия познат му плафон с митологични герои. Той протегна ръка и напипа резбованата табла на кревата.

Съмненията му се разсеяха: той стоеше в същата стая, в която се бе събудил през нощта, след като така щастливо го бяха ранили — щастливо, защото раняването му бе станало причина да срещне гостоприемството на неизвестната дама.

Гореща тръпка премина по тялото му, щом само докосна тази постеля и вдъхна сладостния аромат, който го облъхна от леглото на младата прекрасна жена.

Бюси се скри зад завесите на балдахина и се вслуша.

В съседната стая се чуваха нетърпеливите стъпки на непознатия. От време на време той се спираше и цедеше през зъби:

— И къде толкова се бави… Няма ли да дойде най-сетне?

След едно такова поредно изказано нетърпение вратата към гостната, разположена, изглежда, срещу открехнатата врата на спалнята, се отвори. Килимът предаде приглушено меките стъпки на малки крачета. До слуха на нашия герой достигна шумоленето на рокля, сетне се чу женски глас, в който се долавяше едновременно страх и презрение. Гласът попита:

— Аз съм тук, господине, какво искате от мен?

„Охо! — помисли си Бюси, скрит зад завесите. — Ако това е любовникът, поздравявам от цялата си душа съпруга.“

— Госпожо — произнесе непознатият, на когото бе оказан толкова студен прием, — имам чест да ви известя: утре сутринта заминавам за Фонтенбло и затова дойдох да прекарам нощта с вас.

— Узнахте ли нещо за моя баща? — попита същият женски глас.

— Госпожо, изслушайте ме…

— Господине, забравихте ли какво се споразумяхме вчера, преди да дам съгласието си да стана ваша жена? Първото ми условие бе — или баща ми да дойде в Париж, или аз да замина при него.

— Госпожо, щом се върна от Фонтенбло, незабавно ще отидем при него, давам ви думата си, но засега…

— О! Господине, безсмислено е да затваряте вратата, няма да прекарам дори една-единствена нощ под един покрив с вас, докато не разбера къде е баща ми и какво става с него.

И жената, произнесла тези твърди думи, поднесе до устните си малка сребърна свирка. Разнесе се рязко продължително изсвирване.

Така биваше повиквана прислугата във времената, когато звънецът още не беше изобретен.

В същия миг вратата, през която бе проникнал Бюси, се разтвори, в спалнята се втурна прислужницата на младата дама, една висока снажна мома; очевидно тя очакваше този сигнал и едва чула го, се бе спуснала стремително на помощ на своята господарка.

Прислужницата пресече гостната и остави вратата широко отворена след себе си.

В стаята, в която се криеше Бюси, нахлу поток светлина и нашият герой можа да види на стената между прозорците познатия женски портрет.

— Гертруда — каза дамата, — не лягайте да спите и бъдете някъде наблизо, за да чувате гласа ми.

Прислужницата нищо не отвърна и се оттегли по същия път, по който бе дошла, като остави след себе си вратата отворена, а по този начин и осветен от светлината на съседната стая възхитителния портрет.

За Бюси изчезна и последната сянка на съмнение. Портретът беше същият.

Той се промъкна на пръсти до стената и застана зад разтвореното крило на вратата с намерение да наблюдава по-нататък какво става през пролуката между вратата и рамката й, но, колкото и безшумно да се движеше, паркетът неочаквано изскърца под краката му.

Този звук накара жената да се обърне и пред очите на Бюси се възправи дамата от портрета, приказната фея на неговия блян.

Макар и да не бе чул нищо, мъжът се обърна след жената.

Това беше граф дьо Монсоро.

— Аха… — беззвучно прошепна Бюси, — белият раванлия кон… жената напреки на седлото… навярно ще чуя сега някаква потресаваща история.

И той изтри потта, внезапно избила върху челото му.

Както вече споменахме, Бюси виждаше двамата — и мъжа, и жената. Непознатата стоеше бледа, изправена, гордо отметнала глава, граф дьо Монсоро бе също бледен, но с мъртвешка, отблъскваща бледност. Той нетърпеливо потропваше с крак и гризеше ноктите си.

— Госпожо — произнесе той, — не се надявайте, че ще можете и занапред да ми разигравате ролята на преследвана, нещастна жертва. Вие сте в Париж, в моя дом и, нещо повече, от днес вие сте графиня дьо Монсоро, тоест моя законна съпруга.

— След като съм ваша съпруга, защо не искате да ме отведете при моя баща? Защо продължавате да ме криете от очите на целия свят?

— Забравяте херцог д’Анжу, госпожо.

— Вие ме уверявахте, че щом стана ваша съпруга, ще престана да се опасявам от него.

— Аз имах предвид…

— Вие ми се заклехте.

— Но, госпожо, трябва да взема допълнително някои предпазни мерки.

— Прекрасно, господине, вземете ги и елате при мен.

— Диана — каза графът и явно личеше, че в гърдите му се надига гняв, — Диана, не превръщайте в играчка свещените връзки на съпружеството. Сериозно ви съветвам.

— Дръжте се така, господине, че да не изпитвам недоверие към съпруга си, и аз ще изпълнявам образцово съпружеските си задължения.

— Струва ми се обаче, че със своето отношение към вас и с това, което направих за вас, заслужавам пълното ви доверие.

— Господине, мисля, че в цялата тази работа вие се ръководехте не само от моите интереси или, благодарение на слепия случай, извлякохте от него полза и за себе си.

— О, това вече е прекалено! — възкликна графът. — Тук е моят дом, вие сте моя жена, и, викайте ако щете самия дявол на помощ, тази нощ ще бъдете моя.

Бюси постави длан върху дръжката на шпагата си и направи крачка напред, но Диана не му даде време да излезе на сцената.

— Ето — каза тя и измъкна от корсажа си кинжал, — ето с какво ще ви отговоря.

Тя светкавично притича в стаята, където се криеше Бюси, затръшна вратата и спусна двойното й резе. Граф Монсоро забълва заплахи и заблъска с юмруци по вратата.

— Ако посмеете да избиете дори една дъска от тази врата — каза Диана, — ще ме намерите мъртва на прага. Вие ме познавате, господине, ще удържа на думата си.

— И бъдете спокойна, госпожо — прошепна Бюси, поел Диана в прегръдките си, — ще се намери кой да отмъсти за вас.

Диана едва не закрещя, но мигом съобрази, че най-страшната опасност идва от страната на мъжа й. Тя продължаваше да стиска в ръката си кинжала, но мълчеше, цялата трепереща, без да помръдне от мястото си.

Граф дьо Монсоро няколко пъти ритна силно с крак вратата, но, очевидно знаейки, че Диана е в състояние да изпълни заканата си, напусна гостната, като затръшна с грохот вратата. Шумът от отдалечаващите му се стъпки идваше все по-слабо от коридора и съвсем затихна по стълбите.

— Но вие, господине — обърна се тогава Диана, отстъпила крачка назад, за да се освободи от ръцете на Бюси, — кой сте и как попаднахте тук?

Бюси отвори вратата на гостната и коленичи пред Диана.

— Госпожо — каза той, — аз съм този, на когото вие спасихте живота. Как можахте да помислите, че мога да проникна при вас с лоши намерения или за да поругая честта ви?

В потока от светлина, нахлуващ от гостната, Диана видя благородното лице на младия човек и позна вчерашния ранен.

— Ах, това сте вие, господине! — възкликна тя и плесна с ръце. — Били сте тук и всичко сте чули?

— Уви, да, госпожо.

— Но кой сте вие? Вашето име, господине!

— Госпожо, аз съм Луи дьо Клермон, граф дьо Бюси.

— Бюси? Същият онзи храбрец Бюси? — простодушно възкликна Диана, без да си дава сметка, какъв възторг пробуди това възклицание в сърцето на младия човек. — Ах, Гертруда — обърна се тя към прислужницата, която, дочула, че госпожата й разговаря с някого, изплашена притича в стаята, — Гертруда, повече няма от какво да се боя, от тази минута предоставям честта си под защитата на най-достойния и най-непорочния благородник на Франция.

И протегна ръка на Бюси.

— Станете, господине — каза тя, — сега, когато знам вече кой сте, трябва и вие да узнаете моята история.

Глава 13Историята на Диана дьо Меридор

Зашеметен от щастие, Бюси се изправи и последва Диана в гостната, току-що напусната от господин дьо Монсоро.

Младият човек гледаше Диана с възхитено учудване, той не смееше и да се надява, че издирваната от него жена може да издържи сравнението с героинята на неговия сън, но действителността превъзхождаше образа, смятан от него за плод на въображението.

Диана бе на осемнадесет-деветнадесет години, тоест тя беше в първия разцвет на младостта и красотата, който дарява цветята с най-чистите багри, а плодовете — с най-нежната мекота. Невъзможно бе да се заблуди човек в значението на погледа на Бюси. Диана чувстваше, че се възхищават от нея и не намираше в себе си сили да извади Бюси от възторженото му вцепеняване.

Най-сетне тя осъзна, че е време да прекъсне това прекалено вече красноречиво мълчание.

— Господине — каза тя, — вие отговорихте само на единия от двата ми въпроса: попитах ви кой сте и вие ми казахте, но на втория ми въпрос — как попаднахте тук, още не съм получила отговор.

— Госпожо — каза Бюси, — можах да чуя много малко от разговора ви с господин дьо Монсоро и все пак ми стана ясно, че причините, довели ви тук, са свързани с историята, която обещахте да ми разкажете. Нима самата вие не ми казахте преди минутка, че аз трябва да узная историята на вашия живот?

— О, да, графе, ще ви я разкажа — възкликна Диана. — Вашето име е вече достатъчно, за да ми внуши пълно доверие. Много съм слушала за вас като за мъжествен и верен човек, като за човек на честта, на когото можеш да се осланяш във всичко.

Бюси се поклони.

— От това, което сте чули тук — продължи Диана, — сте могли да разберете, че аз съм дъщеря на барон дьо Меридор, тоест единствената наследница на една от най-благородните и древни фамилии в Анжу.

— Знам един барон дьо Меридор — забеляза Бюси, — който в битката при Павия е могъл да избегне попадането си в плен, но предпочел да връчи доброволно шпагата си на испанците, когато разбрал, че кралят е пленен, и като единствена милост поискал позволение да съпровожда Франсоа I до Мадрид. Той споделил с краля всички тегоби на плена и го оставил само за да се върне във Франция, където да води преговори за откупа му.

— Това е моят баща, господине, и ако вие някога попаднете в голямата зала на Меридорския замък, ще видите там портрета на Франсоа I, рисуван от Леонардо да Винчи и подарен от краля на барона като спомен и награда за верността му.

— Ах! — въздъхна Бюси. — Едно време кралете и принцовете все още са се отплащали на своите слуги.

— След завръщането си от Испания баща ми се оженил. Първите му двама синове умрели. Смъртта им била жесток удар за барон дьо Меридор, който загубил надежда да има продължител на рода си. Скоро след това кралят умрял и мъката на барона се превърнала в отчаяние. Няколко години по-късно той напуснал двора и се уединил със съпругата си в Меридорския замък, а десет години след смъртта на синовете му, като по някакво чудо, съм се родила и аз.

Цялата любов на барона се прехвърлила върху детето, изпратено му от небесата на стари години. Той изпитваше към мен не просто бащина любов: той ме боготвореше. На тригодишна възраст загубих майка си. За барона това беше нова дълбока скръб, но аз, още дете, не разбирах сполетялата ни беда. Аз непрестанно се усмихвах и моята усмивка бе единствената утеха за баща ми.

Растях и се развивах пред очите на баща си. Бях всичко за него, но и той, горкият ми баща, също ми заменяше всичко на света. Влязох в своята шестнадесета пролет, без дори да подозирам, че съществува друг някакъв свят, освен моите овчици, моите пауни, лебеди и гълъби, без да мисля, че моят безгрижен живот все някога трябва да свърши и без да желая той да има край.

Меридорският замък тъне сред непроходими гори, принадлежащи на херцог д’Анжу; в тях лудуват на воля лопатари, диви кози и елени, които никой не безпокои и затова те са станали питомни. Познавах почти всички тези животни; някои от тях ме познаваха по гласа и притичваха на моя зов, особено бе свикнала с мен една сърна, моята любимка, моята фаворитка — Дафна, клетата ми Дафна — тя ядеше от шепите ми.

Една пролет Дафна изчезна за цял месец, аз вече я смятах за загинала и я оплаквах като любима приятелка, но изведнъж тя се появи, повела след себе си две малки сърненца. Отначало те се уплашиха от мен, но като видяха как майка им ласкаво лиже ръцете ми, се престрашиха и на свой ред започнаха да ми се галят.

По това време се разпространи слухът, че херцог д’Анжу изпратил в провинциалната столица свой наместник. Няколко дена по-късно стана известно, че наместникът на херцога е пристигнал и че се казва граф дьо Монсоро.

Защо, когато чух за пръв път името му, сърцето ми се стегна? Мога да си обясня това тревожно усещане само с предчувствието за беда.

Минаха осем дни. Из цялата околност се говореше много за сеньор дьо Монсоро, и все противоречиви неща. Една сутрин гората бе огласена от звуците на ловджийски рог и кучешки лай. Притичах до оградата на парка тъкмо навреме, за да видя как покрай замъка прелетя като мълния Дафна, преследвана от сюрия кучета. Двете сърнета тичаха заедно с майка си.

Миг след това, на вран кон, който летеше сякаш с крила, покрай мен профуча мъж, напомнящ страшен призрак. Това беше господин дьо Монсоро.

Аз закрещях, молех го да пощади моята любимка, но той толкова бе увлечен от преследването, че или не чу моя глас, или не му обърна внимание.

Тогава, без да се замислям колко ще се тревожи баща ми, ако забележи отсъствието ми, аз се спуснах да тичам след хайката. Надявах се да срещна графа или някого от свитата му и да ги помоля да спрат преследването, разкъсващо сърцето ми.

Тичах около половин левга, без да си давам сметка, накъде бягам и накрая загубих от погледа си и сърните, и кучетата, и ловците. Строполих се на земята край някакво високо дърво и сълзите рукнаха от очите ми. Измина около четвърт час и ми се стори, че в далечината отново чувам шума на лова. Не бях сбъркала, хайката се приближаваше към мен, още миг, и вече не се съмнявах, че ловците трябва да минат някъде наблизо. Бързо скочих и се спуснах да бягам натам, откъдето идваше шумът.

Наистина можах да видя как бедната Дафна прекоси горската полянка. Тя беше задъхана, с нея бе само едната й рожба, втората очевидно бе останала без сили и разкъсана от кучетата. Самата Дафна изглеждаше изтощена, разстоянието между нея и преследвачите й значително се скъсяваше, тя правеше трескави скокове и когато притича покрай мен, жално застена.

И пак не успях да привлека вниманието на ловците. Господин дьо Монсоро препускаше и радостно тръбеше с рога си, без да вижда нищо друго, освен преследвания от него дивеч. Той профуча покрай мен още по-стремително от първия път.

Следваха го трима или четирима кучкари, които с крясъци и сипкавия вой на роговете си насъскваха хрътките. Този вихър от крясъци, тръбни звуци и кучешки лай профуча покрай мен, изчезна в гората и замря някъде в далечината.

Изпаднах в отчаяние, проклинах се заради непохватността си, струваше ми се, че ако бях съумяла да дотичам до горската полянка поне петдесетина крачки по-наблизо, граф дьо Монсоро щеше да ме забележи, да чуе молбите ми и, без съмнение, да пощади нещастните животни.

Тази мисъл донякъде ме поободри.

Ловците можеха да попаднат пред очите ми и трети път. Тръгнах по пътя под сянката на вековни дървета. Този път ми беше познат, той водеше до замъка Боже, владение на херцог д’Анжу, който се намираше приблизително на три левги от Меридор. Скоро замъкът се откри пред погледа ми и едва тук осъзнах, че съм изминала пеша три левги и че се мъкна сам-самичка далеч от родната стряха.

Признавам си, облада ме чувство на смътен страх. Едва сега осъзнах цялото си безразсъдство и дори неприличието на своето поведение. Тръгнах по брега на вира с надежда да срещна добродушния градинар, който всеки път, когато баща ми ме вземаше със себе си, ми поднасяше великолепен букет цветя. Исках да го помоля да ме съпроводи до вкъщи. Изведнъж до мен отново долетя шумът на ловуващите. Спрях се като закована и взех да се ослушвам. Хайката идваше към мен. Забравих всичко на света. Почти в същия миг на другия бряг на вира изскочи от гората сърната, преследвана буквално по петите от кучетата. Дафна беше сама, втората й рожба беше също загинала. Видът на водата сякаш придаде на клетата нови сили. Тя пое с ноздри водната свежест и се хвърли във вира, за да доплува сякаш до мен.

Отначало тя плуваше доста бързо и като че ли отново бе възстановила предишната си пъргавина. Гледах я със сълзи на очи, протягах ръце към нея и дишах почти толкова тежко, колкото и тя. Но силите на Дафна постепенно отпадаха, докато хрътките, възбудени от близостта на плячката, удвоиха усилията си. Скоро най-злите от тях настигнаха сърната и започнаха да разкъсват със зъби хълбоците й. Нещастното животно вече не можеше да доплува до моя бряг. В този момент от гората изскочи господин дьо Монсоро, спря до вира и бързо слезе от коня. Аз прострях ръце към него и викнах със сетни сили: „Смилете се!“ Стори ми се, че той погледна към мен. Отново закрещях, още по-високо от първия път. Той ме чу, тъй като надигна глава, после се хвърли в лодката, бързо потегли от брега и с всички сили загреба към клетата Дафна, която се бранеше както можеше от заобиколилата я сюрия кучета. Не се съмнявах, че господин дьо Монсоро, трогнат от моите викове и жестове, бърза да отърве Дафна, но когато се оказа до нея, той извади огромен ловджийски нож. Стоманеното острие блесна като мълния в лъчите на слънцето. Този блясък мигом угасна и аз изстенах от ужас: ножът се заби чак до дръжката в гърлото на нещастното животно. Кръвта шурна като фонтан и водата наоколо почервеня. Дафна нададе жален предсмъртен вик, заудря по повърхността на водата с предните си копита, изправи се на задните си крака и рухна мъртва във вира.

Застенах почти толкова жално, колкото и Дафна и се строполих на земята, загубвайки съзнание.

Дойдох на себе си на легло в една от стаите на замъка Боже и видях свещеника, за когото бяха пратили, да плаче до главата ми.

Заболяването ми се обясняваше само с пренапрягане на силите ми, довели до нервния припадък, ето защо още на следващия ден аз можах да се върна в Меридор. Ала още три-четири дни не напусках стаята си.

На четвъртия ден баща ми каза, че през цялото време господин Монсоро идвал да пита за здравето ми. Видял как ме пренасяли в безсъзнание и изпаднал в отчаяние, след като разбрал, че е станал неволно причина за цялото това произшествие. Графът молел да му разрешат лично да ми поднесе своите извинения и настоявал, че няма да се успокои, докато не чуе опрощаващи думи от моите уста.

Не можех да откажа да го приема и въпреки цялото ми отвращение към този човек, се съгласих на среща с него.

На другия ден той ме посети. Разбирах нелепостта на положението си — ами че ловът е любимото развлечение не само на мъжете, но и за много дами. Трябваше да обясня защо така глупаво се бях разстроила и в оправдание на своя припадък да разкажа колко съм обичала Дафна.

Графът си придаде вид на дълбоко отчаян, не по-малко от двайсетина пъти ми се кле в честта си, че ако можел да отгатне каква любов съм изпитвала към неговата жертва, щял да сметне за преогромно щастие да запази живота й. Красноречието му обаче не можа да ме убеди и графът си отиде, без да изглади в мен неприятното впечатление, което правеше.

Когато си тръгваше, графът помоли баща ми да ни посети още веднъж. Графът е роден в Испания, възпитан е в Мадрид и баронът бе съблазнен от възможността да поговори за страната, в която и самият той бе прекарал немалко време. При това графът е от благороден произход, наместник на провинция; според мълвата бе любимец на херцог д’Анжу, така че баща ми нямаше никакви поводи да му откаже гостоприемството си.

Уви! От този ден се наруши ако не щастливото, то поне безгрижното течение на моя живот. Скоро забелязах, че правя впечатление на графа. Отначало той ни посещаваше всяка седмица, после два пъти в седмицата и накрая започна да се появява ежедневно. Обграждаше баща ми с всички знаци на внимание и съумя да го спечели в своя полза. Виждах, че баронът обича да беседва с него като със забележителна личност. Не смеех да се оплаквам; а и от какво можех да се оплаквам?

Графът беше учтив с мен като със стопанка на дома и почтителен като с родна сестра.

Една сутрин баща ми влезе в стаята ми с необичайно тържествен вид, но въпреки цялата му важност беше ясно, че е зарадван от нещо.

— Дете мое — каза той, — ти неведнъж ме уверяваше, че ще си щастлива никога да не се разделяш с мен.

— Ах, татко! — възкликнах аз. — Вие знаете, че това е заветното ми желание.

— Щом е така, моя Диана — и той се наведе, за да ме целуне по челото, — изпълнението на това желание зависи единствено от теб самата.

Изведнъж аз се досетих какво има предвид и така страшно пребледнях, че баща ми замря, преди да ме докосне с устните си.

— Диана, детето ми! — възкликна той. — Милостиви боже! Какво ти е?

— Господин дьо Монсоро, нали? — прошепнах аз.

— А защо не? — учуди се баща ми.

— О! За нищо на света, татко, ако имате капка жалост към вашата дъщеря, за нищо на света!

— Диана, любов моя — каза той, — ти знаеш, че не само те обичам, аз те обожавам; хайде помисли осем дни и ако и след това…

— О, не, не! — изстенах аз. — Не ми трябват нито осем дни, нито двайсет и четири часа, нито дори минута. Не и не! О, господи, не!

И избухнах в ридания.

Баща ми ме обожаваше и нито веднъж не бе виждал сълзите ми; той улови ръцете ми, успокои ме с няколко думи и се закле в честта си на благородник, че никога повече няма да заговори с мен за тази женитба.

Действително, измина цял месец и аз нито веднъж не видях господин дьо Монсоро и не чух за него нито дума. Една сутрин получихме с баща ми покана за големия празник, уреждан от господин дьо Монсоро в чест на кралския брат херцог д’Анжу, канещ се да посети провинцията, чието име носеше. Празникът трябваше да се състои в кметството на град Анжер.

Към писмото бе приложена специална покана от принца; херцогът пишеше на моя баща, че помнел как те навремето си се били срещали при двора на крал Анри II, и с удоволствие отново би се видял с него.

Моят първи подтик бе да помоля баща ми да не отидем на празника; без съмнение аз бих настояла на своето, ако поканата идваше само от господин дьо Монсоро, но второто писмо беше подписано от принца и баща ми се боеше да не би с отказа си да обиди негово височество.

И така, ние се отправихме на бала. Господин дьо Монсоро ме посрещна така, сякаш между нас нищо не беше станало. В отношението си към мен той не проявяваше нито преднамерено безразличие, нито тенденциозна любезност. Държеше се с мен така, както и с всички останали дами, и аз бях доволна, че той с нищо не ме отличаваше сред събралото се общество.

Съвсем другояче се държеше херцог д’Анжу. Той не сваляше очи от мен. Чувствах се неудобно под тежкия му поглед; и накрая, без да кажа нито дума на баща си за своето състояние, направих незабелязано така, че да напуснем бала почти първи.

Три дни по-късно господин дьо Монсоро се появи в Меридор. Щом го зърнах да идва по алеята към замъка, аз се скрих в покоите си.

Страхувах се да не би баща ми да ме повика при госта, но той не направи това. Мина не повече от половин час и господин дьо Монсоро напусна замъка ни. Никой, дори баща ми не обели и дума за тази визита, ала на мен ми се стори, че след появата на графа баронът помръкна.

Минаха още няколко дни. Веднъж се върнах от разходка из околността и разбрах, че господин дьо Монсоро отново е разговарял с баща ми. В мое отсъствие баронът питал два-три пъти за мен и се безпокоял къде ли съм могла да отида. Заповядал незабавно да му съобщят, когато се върна.

И наистина едва влязох в стаята си и чух баща ми да чука на вратата.

— Дете мое — обърна се той към мен, — по причина, която е напълно ненужно да знаеш, съм принуден да се разделя с теб за известно време. Не ме питай за нищо. Разбери едно — тази причина е твърде уважителна, след като се решавам да прекарам седмица, две, може би дори месец, разделен от теб.

Аз трепнах, макар и да не можех да отгатна каква опасност ме заплашва. Но повторната визита на господин дьо Монсоро не ми обещаваше нищо хубаво.

— И къде трябва да замина, татко? — осведомих се аз.

— В замъка Люд, при сестра ми, там ще бъдеш на скришно място. Ще се погрижим да пристигнеш там под закрилата на нощта.

— А вие няма ли да тръгнете с мен?

— Не, аз ще трябва да остана тук, за да отклоня подозренията. Даже прислугата ни не трябва да знае къде си заминала.

— А кой ще ме съпроводи дотам?

— Двама души, на които имам пълно доверие.

— О, боже мой! Татко!

Баронът ме прегърна.

— Дете мое — каза той, — така се налага.

Знаех как ме обича и повече не настоявах за нищо и не исках никакви обяснения.

Уговорихме се, че ще взема със себе си дъщерята на моята дойка Гертруда.

Баща ми ме остави и нареди да се приготвя за заминаването.

Бяха най-късите зимни дни и към осем часа вечерта вече съвсем се смрачи и застудя. В осем часа баща ми дойде за мен. Бях се вече приготвила, както ме беше помолил. Безшумно се спуснахме по стълбите и прекосихме градината. Баронът собственоръчно отключи вратичката, водеща към гората. Там ни чакаше впрегната карета с двамата съпровождачи. Баща ми дълго говори с тях, вероятно им даваше наставления как да се грижат за мен. Качих се, Гертруда седна до мен. Баронът ме прегърна на прощаване и ние потеглихме.

Не знаех що за опасност ме заплашва и какво е накарало баща ми да ме проводи от Меридорския замък. Гертруда не можеше да ми помогне с нищо, тя също нямаше понятие какво е станало. Нашите спътници ми бяха непознати и аз не се решавах да се обърна към тях. Пътувахме около два часа в пълно мълчание по някакви околни пътища и макар много да се вълнувах, равномерното клатушкане на каретата постепенно ме приспа и вече започнах да задрямвам, когато изведнъж спряхме и Гертруда ме хвана за ръката.

— Ах, госпожице — прошепна клетото момиче, — какво ли ни чака?

Погледнах през завеската: бяха ни обкръжили шест конници с маски. Двамата, които ни съпровождаха, очевидно при опита си да окажат съпротива, бяха хванати и обезоръжени.

Изплашена до смърт, не бях в състояние да извикам за помощ, пък и кой би могъл да откликне на призива ми?

Маскираният конник, който, изглежда, беше началникът им, дойде до вратичката на каретата.

— Успокойте се, госпожице — каза той, — няма с нищо да ви обидим, но ще трябва да ни последвате.

— Къде? — попитах аз.

— Там, където не ви заплашва нищо. Напротив, там ще се отнасят с вас като с кралица.

Това обещание ме изплаши повече и от най-голямата заплаха.

— Ах, татко, мили татко! — прошепнах аз.

— Чуйте ме, госпожице — каза ми Гертруда, — познавам добре околността, аз съм ви предана, Господ ме е дарил със сила, повярвайте ми — ще успеем да избягаме.

Тези уверения на моята бедна прислужница не можаха естествено да ме успокоят, но все пак нейната подкрепа ме поободри и аз се посъвзех.

— Правете с нас каквото ви е угодно, господа — отвърнах аз, — ние сме само две слаби и беззащитни жени.

Един от нападателите ни слезе от коня си и зае мястото на нашия кочияш, след което отбихме встрани от посоката, по която пътувахме.

Бюси, както читателите помнят, слушаше разказа на Диана с най-голямо внимание. Една от първите прояви на зараждащата се голяма любов е чувството на почти религиозно преклонение пред любимата. Вие издигате избраницата на сърцето ви върху пиедестал, възнасяте я над всички останали жени. Вие възвеличавате, пречиствате, обожествявате образа й, всеки неин жест — това е милост, с която тя ви възнаграждава, всяка нейна дума е щастие за вас, изпратено ви свише, нейният поглед ви изпълва с радост, усмивката й — с възторг.

Ето защо младият човек предостави на прекрасната си разказвачка пълната възможност да разгръща безпрепятствено своето повествование, без да допуска и най-малката мисъл да я пресича. И най-незначителното обстоятелство, свързано с тази жена, която, както той предчувстваше, му предстоеше да вземе под защита, предизвикваше в душата му най-жив отклик. Той слушаше Диана мълчаливо, с мъка поемайки си дъх, сякаш животът му зависеше от всяка нейна дума.

И когато младата жена млъкна за минутка, понеже явно не бе в състояние да потисне обзелото я двойно вълнение, предизвикано и от настоящите перипетии, и от спомените за миналото, Бюси не намери повече сили да сдържа тревогата си и молитвено простря ръце към нея.

— О, продължавайте, госпожо — простена той, — за бога, продължавайте.

Диана не можеше да се заблуждава в дълбочината на чувството, което внушаваше: молбата се долавяше не само в думите на младия човек, но и в гласа му, в жеста, в израза на лицето му. Красавицата се усмихна скръбно и продължи:

— Пътувахме около три часа и накрая спряхме. Чух как изскърцаха порти, нашите похитители размениха няколко думи с някого; след това екипажът потегли по-нататък и копитата на конете зачаткаха по нещо твърдо, сякаш по настилката на подемен мост. Погледнах през завеската и се убедих, че не се лъжа — бяхме в двора на някакъв замък.

Чий бе този замък? Нито Гертруда, нито аз можехме да отгатнем. По пътя ние неведнъж се мъчехме да разпознаем местността, но не виждахме нищо, освен безкрайната тъмна гора. Наистина и на двете ни се стори, че нашите похитители нарочно криволичат през гората, за да ни объркат и да ни лишат от възможността да определим къде се намираме.

Вратичката на каретата се отвори и същият маскиран мъж, който вече бе говорил с нас, ни покани да слезем.

Аз мълчаливо се подчиних. Двама души, очевидно слуги от замъка, в който бяхме пристигнали, ни срещнаха със запалени факли в ръце. Даденото ми страшно обещание се сбъдваше — бяха ни оказани знаци на най-дълбока почит. Тръгнахме след факлоносците. Те ни въведоха в разкошна спалня, която, изглежда, бе мебелирана и украсена през най-бляскавите години от царуването на Франсоа I.

На масата ни чакаше богато сервирана вечеря.

— Вие сте си у дома, госпожице — каза мъжът, който два пъти вече бе заговарял с мен. — Без съмнение вие се нуждаете от прислуга, затова вашето момиче ще остане при вас. Стаята му е до вашата.

Ние с Гертруда си разменихме радостни погледи.

— Ако ви потрябва нещо — продължи човекът с маската, — почукайте на вратата с чукчето, което виси на нея, в антрето ще има през цялото време дежурен и той веднага ще дойде.

Тази привидна грижа свидетелстваше, че нас ще ни пазят грижливо.

Човекът с маската се поклони и излезе, чухме как затвори вратата и два пъти превъртя ключа в ключалката.

Останахме сами с Гертруда.

Известно време се гледахме мълчаливо една друга. Два канделабъра, поставени върху голямата маса, осветяваха стаята. Гертруда отваряше вече уста, за да ми каже нещо, но аз я спрях с пръст на устните: можеха да ни подслушват.

Вратата на стаята, предназначена за Гертруда, беше отворена и на нас двете едновременно ни мина през ум мисълта да огледаме това помещение. Гертруда взе един от канделабрите и ние на пръсти влязохме там.

Озовахме се в голяма тоалетна стая, допълваща спалнята; в нея имаше още една врата, и то на същата стена с вратата, през която ни бяха въвели в спалнята. Тази врата, без съмнение, също извеждаше в антрето; на нея, както и на вратата за спалнята, висеше върху меден гвоздей чукче от същия метал. И чукчетата, и гвоздеите бяха толкова изящно изработени, че изглеждаха като сътворени от самия Бенвенуто Челини.

Гертруда поднесе свещта до ключалката; вратата беше заключена с двойно превъртане на ключа.

Ние бяхме затворнички.

Просто е невероятно колко еднакво двама души, дори принадлежащи към различни обществени слоеве, но оказали се в едно и също положение и подложени на една и съща опасност, просто е невероятно, казвам, колко еднакво мислят те и колко леко се разбират помежду си от половин дума.

Гертруда се приближи до мен.

— Забелязахте ли, госпожице — тихо каза тя, — че когато ни вкараха тук от двора, изкачихме само пет стъпала?

— Да — отвърнах аз.

— Значи сме на първия етаж.

— Така излиза.

— А какво ли — продължи тя шепнешком и посочи с очи капаците на прозорците, — а какво ли, ако…

— Ако прозорците са без решетки — довърших мисълта й аз.

— Стига госпожицата да събере смелост.

— Смелост! — възкликнах аз. — О, бъди спокойна, ще ми стигне смелост.

Този път Гертруда трябваше да ме предупреждава с пръст на устните.

— Да, да, всичко е ясно — казах аз.

Гертруда ми направи знак с ръка да остана на мястото си, а тя се върна в спалнята, за да остави канделабъра на мястото му.

Вече разбрах какво бе замислила тя, затова отидох до прозореца и започнах да търся резетата на капаците.

Накрая, с помощта на Гертруда, ги намерихме и отворихме.

Нададох радостен вик: прозорците бяха без решетки.

Но Гертруда тутакси установи причината за това мнимо недоглеждане от страна на нашите стражи. Подножието на стената се миеше от водите на широко езеро. Дълбоки повече от три метра, те ни пазеха къде по-сигурно от всякакви решетки.

Като прехвърлих погледа си от повърхността на езерото върху бреговете му, можах да открия познати места: ние бяхме пленници в замъка Боже, който, както стана дума, бяхме посещавали с баща ми няколко пъти и където месец преди това, в деня на гибелта на Дафна, ме бяха пренесли в безсъзнание.

Замъкът Боже принадлежеше на херцог д’Анжу.

И изведнъж съзнанието ми се освети като от мълния, разбрах всичко.

Гледах езерото с чувство на мрачно удовлетворение: ето я последната възможност да се отърва от насилието, ето го сигурното убежище от безчестието.

Затворихме капаците на прозорците. Аз се хвърлих на леглото, без да се събличам. Гертруда заспа в креслото до краката ми.

През нощта се будих двадесетина пъти, обзета от необясним ужас, но всеки път се убеждавах, че страховете ми с нищо не са оправдани, ако не се брои положението ми на пленница. Нищо наоколо не говореше за зли умисли срещу мен, обратно, целият замък спеше сякаш необезпокояван от нищо сън и единствено крясъците на блатните птици нарушаваха нощната тишина.

Съмна се. Нощният мрак, в който винаги има нещо зловещо, отстъпи. Но нощните ми страхове не можаха да се разпръснат. Разбрах, че без помощ отвън бягството ми е невъзможно. Но откъде би могла да дойде тази помощ?

Около девет часа на вратата ми се почука. Аз минах в стаята на Гертруда, а на нея разреших да пусне тези, които чукаха.

Оставих вратата притворена и в процепа й можах да видя как влязоха същите онези вчерашни слуги. Те прибраха вечерята, така и останала непокътната, и сложиха на масата закуска.

Гертруда се опита да им зададе някакъв въпрос, но те се оттеглиха, без нищо да й отговорят.

Тогава се върнах и аз в спалнята. Това, че се намирахме в замъка Боже, както и подчертано оказваното ни уважение, ми обясняваше всичко. Херцог д’Анжу ме бе видял на бала у господин дьо Монсоро и се е влюбил в мен. Баща ми е бил предупреден и е решил да спаси дъщеря си от преследванията, на които тя, без съмнение, би трябвало да бъде подложена. Той е искал да ме измъкне от Меридор, но тази предпазна мярка благодарение измяната на някой слуга или нещастен случай, не се е увенчала с успех. Бях попаднала в ръцете на човека, от когото баща ми напразно се бе мъчил да ме отърве.

Тази мисъл ми се стори напълно правдоподобна и действително впоследствие се потвърди.

Аз отстъпих на молбите на Гертруда и изпих чаша мляко с парче хляб.

Сутринта изтече в съставяне на най-безумни планове за бягство. На стотина крачки пред нас, в тръстиките, имаше лодка с весла. Ако тя беше в пределите на досегаемостта, то, разбира се, моите сили, десетократно увеличени от страха, както и немалките сили на Гертруда, биха били достатъчни, за да се спасим.

През целия ден никой не ни обезпокои. Сервираха ни обяда така, както сутринта закуската. Но от слабост аз едва се държах на крака. Докато обядвах, ми прислужваше само Гертруда; след като сложиха храната на масата, нашите пазачи мигом ни оставиха. И изведнъж разчупих едно малко хлебче и намерих в него бележка.

Нетърпеливо я разгънах и прочетох:

Не ще и дума колко се зарадвах; сърцето ми заби отчаяно, сякаш искаше да изхвръкне от гърдите ми. Показах бележката на Гертруда. Остатъкът от деня измина в очакване и надежди.

Втората нощ протече също така спокойно, както и първата; настъпи времето за закуската, която чаках с нетърпение, защото не се съмнявах, че в хляба ще намеря нова бележка. И не се излъгах. Съдържанието на бележката беше следното:

Четях и препрочитах това послание, след това го хвърлих в огъня, както бях посъветвана. Почеркът ми беше непознат и, да си призная, съвсем не подозирах кой би могъл да бъде автор на бележката.

Двете с Гертруда се губехме в догадки. Сто пъти през тази сутрин отивахме до прозореца да видим няма ли някой на брега на езерото или в гората, но навсякъде беше безлюдно.

Един час след обяда на вратата ни се почука. За пръв път се чукаше не в определените за хранене часове, но ние нямахме възможност да се заключваме отвътре и затова не ни оставаше друго, освен да разрешим да влязат.

Влезе същият човек, който ни бе довел тук, лицето му ми беше непознато, защото го бях виждала само с маска, ала го познах от първите думи по гласа му,

Той ми подаде едно писмо.

— Кой ви изпраща, господине? — попитах го аз.

— Постарайте се, моля, да прочетете това писмо, госпожице — отвърна той, — и ще разберете всичко.

— Но аз не желая да го чета, след като не знам от кого е.

— Госпожицата е свободна да постъпи както намери за добре. На мен ми е заповядано да й връча това послание и аз й го поставям в краката. Ако госпожицата благоволи да се наведе и го вдигне, тя ще направи това.

И наистина този човек, вероятно благородник, постави писмото върху скамейчицата, на която подпирах краката си, и излезе.

— Какво да правя? — попитах Гертруда.

— Ще се осмеля да ви посъветвам, госпожице, да прочетете писмото. В него може би се говори за някоя опасност, която бихме избегнали, ако знаем предварително за нея.

Съветът бе толкова разумен, че аз премислих и разпечатах писмото.

Тук Диана прекъсна разказа си, стана, отвори малка кутийка от онези, които наричаме с италианската дума stipo, извади оттам копринена чантичка и измъкна едно писмо.

Бюси хвърли поглед върху адреса.

— „До прекрасната Диана дьо Меридор“ — прочете той.

После погледна младата жена и каза:

— Този адрес е написан с ръката на херцог д’Анжу.

— Ах — въздъхна Диана, — значи той не ме е излъгал.

Сетне, като видя, че Бюси не се решава да отвори писмото, каза:

— Четете. Случаят ви прави свидетел на най-интимните събития в моя живот, аз няма какво да крия от вас.

Бюси се подчини и прочете следното:

— Значи това писмо наистина е написано от херцог д’Анжу? — попита Диана.

— Уви, да! — отвърна Бюси. — Това са неговият почерк и подпис.

Диана въздъхна.

— Излиза, че той наистина не е чак толкова виновен, колкото мислех досега — прошепна тя.

— Кого имате предвид — принца ли?

— Не, граф дьо Монсоро.

Този път дойде ред на Бюси да въздъхне.

— Продължавайте, госпожо — каза той, — и ние ще преценим вината и на принца, и на графа.

— Това писмо, в истинността на което тогава нямах никакви причини да се съмнявам, понеже напълно потвърждаваше собствените ми предположения, показваше, както предвиди и Гертруда, на каква опасност съм изложена и толкова по-неоценима ставаше за мен подкрепата на неизвестния приятел, предложил ми своята помощ от името на моя баща. Единствено само на този приятел можех да се надявам.

След като се върнахме на наблюдателния ни пост на прозореца, ние с Гертруда не изпускахме от очи езерото и гората пред нас.

Ала докъдето стигаше взорът ни, не се забелязваше нищо утешително.

Свечери се и както винаги през януари, бързо се смрачи. До срока, назначен от херцога, оставаха четири или пет часа и ние чакахме, обхванати от тревога.

Навън беше една от ония хубави зимни вечери, когато, ако не е студът, може да помисли човек, че е краят на пролетта или началото на есента. Небето сияеше, осеяно с хиляди звезди и младият полумесец заливаше околността със сребърна светлина; ние отворихме прозореца в стаята на Гертруда, защото мислехме, че той се наблюдава не така строго, колкото моя.

Някъде към седем часа лека пелена, подобна на воал от прозрачен тюл, се спусна над езерото, но това не ни пречеше да виждаме, може би защото очите ни бяха привикнали към тъмнината.

Ние нямахме часовник и не мога да кажа точно в колко часа забелязахме, че от гората излизат някакви сенки. Съвсем предпазливо, прикривайки се зад дънерите на дърветата, се приближаваха към брега на езерото. Бяхме вече готови да помислим, че тези сенки само са ни се привидели поради умореното ни зрение, но в този миг до нас достигна конско изцвилване.

— Това са нашите приятели — прошепна Гертруда.

— Или принцът — отвърнах аз.

— О, принцът — възрази Гертруда, — принцът не би се крил.

Този прост довод разсея подозренията ми и укрепи духа ми.

Продължихме с удвоено внимание да се вглеждаме в прозрачната мъгла.

Някакъв човек излезе напред, спътниците му останаха, изглежда, отзад, в сянката на дърветата.

Човекът отиде до лодката, отвърза я от стълба, за който бе вързана, седна в нея, и лодката безшумно се плъзна по водата към нас.

Колкото повече се приближаваше, толкова повече напрягах зрението си, за да разгледам приятеля, който ни се притече на помощ.

И изведнъж ми се стори, че високата фигура на човека напомня граф дьо Монсоро. Малко по-късно можах да различа мрачните и резки черти на лицето му; накрая, когато лодката бе вече на десетина крачки от нас, последните ми съмнения се разсеяха.

Сега вече новопоявилият се приятел ми внушаваше почти същия страх, както и врагът.

Стоях, безмълвна и неподвижна, встрани от прозореца, и графът не можеше да ме види. Той стигна до подножието на стената, върза лодката за стълба на отсамния бряг и главата му се показа над перваза на прозореца.

Аз не издържах и изписках.

— Ах, простете — каза граф дьо Монсоро, — предполагах, че вие ме чакате.

— Аз наистина очаквах някого, но най-малко предполагах, че това ще сте вие.

Графът се усмихна горчиво.

— Че кой друг, освен мен и вашия баща, ще пази честта на Диана дьо Меридор?

— В писмото, което получих, пишехте, господине, че сте упълномощен от моя баща.

— Да, и тъй като предвиждах, че вие ще се усъмните в това, ви нося писмо от него.

И графът ми протегна лист хартия.

Ние не бяхме запалили свещите, за да можем свободно да се измъкнем в тъмнината. Отидох от стаята на Гертруда в моята спалня, застанах на колене пред камината и при слабата светлина на пламъка прочетох:

Нямах конкретни причини да не се доверя на граф дьо Монсоро. Тон ми внушаваше чисто инстинктивно отвращение, което не се основаваше върху доводите на разсъдъка. Можех да го обвинявам само за смъртта на Дафна, но нима убийството на една сърна е престъпление за ловеца?

Върнах се при прозореца.

— Е, как? — попита графът.

— Господине, прочетох писмото на баща ми. Той пише, че вие сте готов да ме отведете оттук, но нищо не споменава за това, къде ще ме отведете.

— Ще ви отведа там, където ви очаква баронът.

— А къде ме очаква той?

— В Меридорския замък.

— Значи ще видя баща си?

— След два часа.

— О, господине! Ако само казвате истината…

Аз не довърших. Графът с явна тревога чакаше какво ще кажа по-нататък.

— Разчитайте на моята признателност — добавих аз с треперещ глас; вече се досещах в какво, според него, трябва да се заключава тази признателност, но нямах сили да назова всичко това със свои думи.

— В такъв случай — каза графът — готови ли сте да ме последвате?

Погледнах с тревога Гертруда. По лицето й се четеше, че мрачната фигура на нашия спасител й внушава не по-голямо доверие, отколкото на мен.

— Имайте предвид, че всяка минута забавяне ни заплашва с беда, която не можете и да си представите — каза той. — Аз закъснях приблизително с половин час; наближава десет часът, нима не ви съобщиха, че точно в десет принцът ще пристигне в замъка Боже?

— Уви! Да — отвърнах аз.

— Щом принцът се появи тук, вече нищо не ще мога да сторя за вас, дори и да поставя живота си на карта, докато сега аз го рискувам с пълната надежда, че ще успея да ви спася.

— Защо баща ми не е с вас?

— Как си го мислите? Нима вашият баща не е под наблюдение? Той не може да направи и крачка, без да стане известно къде отива.

— А вие? — попитах го аз.

— Аз ли? С мен работата е друга. Аз съм приятел на принца, негово доверено лице.

— Но, господине — възкликнах аз, — ако вие сте приятел на принца, ако сте негово доверено лице, тогава…

— Тогава това ще рече, че аз го предавам заради вас; да, именно така е. Ето защо ви казвам, че рискувам живота си заради спасението на вашата чест.

В тона на графа звучеше толкова голяма убеденост и всичките му думи изглеждаха толкова правдиви, че макар този човек все още да ми беше неприятен, не знаех как да му обясня своето недоверие.

— Аз чакам — каза графът.

Погледнах Гертруда, но тя също беше в нерешителност.

— Ето че го дочакахме — каза графът. — Ако още се колебаете, погледнете на онзи бряг.

И той ми посочи кавалкадата, препускаща към замъка по брега на езерото, само че от противоположната посока на тази, от която той бе доплувал.

— Какви са тези хора? — попитах аз.

— Херцог д’Анжу със свитата си — отвърна графът.

— Госпожице! Госпожице! — взе да се вълнува Гертруда. — Не трябва да губим време.

— Ние и така го загубихме прекалено много — каза графът. — Заклевам ви в небето, решавайте.

Аз паднах на стола, силите ме напуснаха.

— Господи боже! Господи боже! Какво да правя? Какво да правя? — повтарях аз.

— Чуйте — каза графът, — чуйте: те чукат на вратата.

Наистина двама конници, отделили се от кавалкадата, вече чукаха на портите с чукчето.

— След пет минути — напомни графът — всичко ще бъде свършено.

Исках да се надигна, но краката ми се подкосиха.

— Бързо, Гертруда — прошепнах аз. — Ела при мен!

— Госпожице — замоли ми се бедното момиче. — Не чувате ли? Вече отварят портите. Не чувате ли? Конниците влизат в двора.

— Да, да! — отвърнах аз и напразно се опитвах да се надигна. — Но нямам никакви сили.

— Ах, ако е само това!… — зарадва се Гертруда. И тя ме вдигна на ръце, леко, сякаш бях дете, и ме предаде на графа.

Почувствала допира на ръцете му, аз потреперих толкова силно, че едва не паднах във водата.

Но той ме притисна до гърдите си и внимателно ме постави в лодката.

Гертруда ме последва и се качи в лодката без чужда помощ.

В този миг воалът ми отлетя от мен и заплува по водата.

Помислих, че той ще издаде нашите следи на преследвачите ни.

— Там е воалът, моят воал! — обърнах се аз към графа. — Извадете го от водата.

Графът хвърли поглед натам, където му сочех с пръст.

— Не — каза той, — по-добре да оставим всичко така, както си е.

Той грабна веслата и загреба с такава сила, че след няколко замахвания лодката ни се озова до брега.

В тази минута ние видяхме, че в прозорците на моята стая се появи светлина: бяха влезли слуги със свещи в ръце.

— Е, не бях ли прав? — попита ме господин дьо Монсоро. — Нима можеше още да се бавим?

— Да, да, да, господине — отвърнах му аз, — наистина вие сте моя спасител.

А светлините от свещите тревожно заиграха в стъклата, като се местеха ту от моята спалня в стаята на Гертруда, ту от нейната в моята. До нас достигаха гласове. В спалнята се появи човек, пред когото всички почтително се отдръпнаха. Той се приближи до отворения прозорец, наведе се навън и изведнъж нададе вик, вероятно бе забелязал воала ми, плаващ върху водата.

— Убедихте ли се сега, че направих добре, като оставих воала ви? — каза графът. — Принцът ще помисли, че в желанието да спасите честта си, вие сте се удавили в езерото и докато търсят там вашето тяло, ние ще избягаме.

Отново потръпнах, този път поразена от мрачните дълбини на този ум, който можеше да предвижда дори и такъв страшен изход.

Но в този миг стигнахме брега.

Глава 14Историята на Диана дьо Меридор. Договорът

Отново настъпи тишина. Преживяваща наново всички събития от ония трагични дни, Диана толкова много се развълнува, че гърлото й се стегна.

Бюси се бе превърнал целият в слух, той предварително се бе заклел във вечна омраза към враговете на младата жена, които и да бяха те.

Диана извади от джоба си флакон с ароматични соли, вдиша дълбоко острата им миризма и продължи:

— Едва стъпихме на брега и до нас притичаха седем-осем души. Това бяха хора па графа и на мен ми се стори, че познах сред тях двамата слуги, които придружаваха нашата карета, докато не бяхме нападнати и отведени насила в замъка Боже. Един от слугите доведе два коня: врания за графа и белия раванлия за мен. Графът ме качи на седлото, след което възседна своя.

Гертруда се настани зад гърба на един от графските слуги.

И без да се бавим нито минута повече, се понесохме в галоп по горския път.

Графът не изпускаше от ръцете си поводите на моя кон, забелязах това и му казах, че умея да яздя и не се нуждая от подобни предпазни мерки; той ми отговори, че конят ми бил плашлив и можел, да ме понесе лудо напред или неочаквано да се метне встрани.

Препускахме вече десетина минути, когато чух, че Гертруда ме вика. Обърнах се и видях, че нашият отряд се разделя: четирима конници свиха по една странична пътека в гората, а останалите четирима заедно с мен продължаваха да препускат напред.

— Гертруда! — извиках аз. — Господине, защо Гертруда не идва с нас?

— Това го правим от предпазливост — отвърна ми графът. — Трябва да оставим две следи, в случай че след нас тръгне потеря. Нека на два различни пътя хората кажат, че са видели жена, отвеждана от четирима мъже. Тогава херцог д’Анжу може да тръгне по лъжливата следа и да се спусне след прислужницата вместо след господарката й.

Макар доводите му да изглеждаха основателни, все пак не можаха да ме убедят, но какво можех да му кажа или да направя? Въздъхнах и се примирих.

При това ние препускахме по пътя за Меридорския замък, и то толкова бързо, че след четвърт час трябваше да бъдем вече в замъка. Но изведнъж, когато излязохме на едно добре известно ми кръстовище, графът вместо да продължи по-нататък по пътя, водещ към моя баща, зави наляво, в посока, отдалечаваща ни от замъка. Аз закрещях и, въпреки бързия галоп на моя кон, се надигнах от седлото, за да скоча на земята, но графът, без съмнение следящ движенията ми, се наведе от коня си, хвана ме с ръка през кръста и ме прехвърли върху своето седло. Почувствал се свободен, моят кон изцвили и се скри в гората.

Всичко това графът извърши толкова мълниеносно, че успях само да извикам.

Господин дьо Монсоро затисна устата ми с ръка.

— Госпожице — каза ми той, — кълна се в честта си, че изпълнявам само заповедта на баща ви и ще ви дам доказателство за това още при първото ни спиране за почивка, което ще направим; ако това доказателство се окаже неубедително или породи у вас съмнения, още веднъж се кълна в честта си, че ще ви предоставя пълна свобода.

— Но, господине, вие ми бяхте обещали да ме отведете при баща ми! — възкликнах аз, като отблъснах ръката му и отметнах глава.

— Да, дадох ви такова обещание, защото видях, че вие се колебаете; още миг — и тези колебания, както сама се убедихте, биха погубили всички ни: вашия баща, вас и мен. Сега помислете — каза графът и задържа коня на място, — нима искате да убият барона? Нима искате да попаднете в ръцете на този, който има намерение да ви обезчести? Една ваша дума — и аз ще ви отведа в Меридорския замък.

— Къде е доказателството, потвърждаващо, че действате от името на баща ми?

— Ето го — каза графът, — вземете това писмо и в първата странноприемница, където ще спрем, го прочетете. Повтарям ви, ако след като прочетете писмото пожелаете да се върнете в замъка, кълна се в честта си, вие сте свободна да правите каквото решите. Но ако поне отмалко почитате барона, вие няма да постъпите така, сигурен съм в това.

— Тогава напред, господине, и по-скоро да стигнем до тази първа странноприемница, защото изгарям от желание да се убедя в правдивостта на вашите думи.

— Не забравяйте, че вие ме последвахте доброволно.

— Да, доброволно, ако изобщо може да се говори за добра воля в положението, в което се намирам. Нима може да се говори за добра воля у едно момиче, което има само два избора: или смъртта на баща му и безчестие, или пълно доверие към един почти непознат човек; впрочем нека бъде както искате — аз ви следвам доброволно и вие самият ще се убедите в това, ако благоволите да ми дадете кон.

Графът даде знак на едного от хората си и онзи слезе от коня си. Аз скочих от врания жребец на графа и след миг седях вече на седлото.

— Раванлията не може да е избягал далеч — каза графът на слугата, отстъпил ми коня си, — потърсете го в гората, викнете го по име: той си го знае и като куче ще притича на гласа или подсвирването. Ще се присъедините към нас в Ла-Шатр.

Неволно потръпнах. Ла-Шатр се намираше на цели десет левги от Меридорския замък по пътя за Париж.

— Господине — казах аз на графа, — дадено, тръгвам с вас. Но в Ла-Шатр ще трябва да поговорим.

— Това ще рече, госпожице — отвърна графът, — че в Ла-Шатр вие ще благоволите да ми дадете заповедите си.

Тази привидна покорност ни най-малко не ме успокояваше; и все пак, доколкото нямах избор, нямах друго средство да се спася от херцог д’Анжу, трябваше да продължа пътя си. На разсъмване стигнахме в Ла-Шатр. Но вместо да влезем в селото, графът свърна от пътя стотина крачки преди първите градини и се насочи през полето към една уединена къщичка.

Аз спрях коня си.

— Къде отиваме?

— Чуйте ме, госпожице — отвърна графът, — вече имах възможност да забележа, че вие мислите извънредно логично и затова ще си позволя да се обърна към вашия разсъдък. Можем ли, след като бягаме от принца, от най-могъщата особа в държавата след краля, да спрем в обикновена странноприемница посред селото, където първият селянин, който ни види, няма да пропусне да ни издаде? Може да подкупим един човек, но цяло село едва ли ще подкупим.

Всички отговори на графа бяха напълно логични и убедителни и това ме потискаше.

— Добре — съгласих се аз. — Да вървим. И отново препуснахме.

Нас ни очакваха; един от конниците, незабелязано от мен, се бе отделил от нашата кавалкада, за да ни изпревари и подготви всичко. В камината на една горе-долу чиста стая гореше огън, леглото беше застлано.

— Това е спалнята ви — каза графът, — аз съм на вашите услуги.

Той се поклони и ме остави сама в стаята.

Първото нещо, което направих, бе да се приближа до светилника и да извадя писмото на баща ми от корсажа си… Ето го, господин Бюси. Бъдете ми съдник, прочетете го.

Бюси взе писмото и го зачете.

— Уви — каза Бюси, — ако това наистина е писмо от вашия баща, желанието му е изразено напълно недвусмислено.

— Писмото е писано от баща ми, в това няма никакви съмнения, и все пак аз го препрочетох три пъти, преди да взема някакво решение. Накрая повиках графа да влезе.

Той мигом се появи, очевидно бе стоял зад вратата. Аз държах писмото в ръка.

— Е, как — попита ме той, — прочетохте ли писмото?

— Да — отвърнах аз.

— Още ли се съмнявате в моята преданост и в уважението ми към вас?

— И да съм се съмнявала, господине, писмото на баща ми ми вдъхна вярата, от която имах нужда. А сега ми кажете, ако последвам съвета на баща си, какво смятате да направите?

— Смятам да ви отведа в Париж. Именно там най-лесно ще ви бъде да се скриете.

— А баща ми?

— Навсякъде, където и да сте, и вие добре знаете това, баронът ще се присъедини към вас, веднага щом премине непосредствената опасност.

— Е, добре, господине, готова съм да приема вашето покровителство при вашите условия.

— Аз не поставям никакви условия, госпожице — отвърна графът, — предлагам ви пътя към спасението, това е всичко.

— Нека бъде така: готова съм да приема предлагания от вас път за спасение при три условия.

— Какви са те, госпожице?

— Първото е да ми върнете Гертруда.

— Тя е вече тук — каза графът.

— Второ, ние трябва да пътуваме до Париж отделно.

— Аз самият исках да ви предложа да се разделим, за да успокоя вашата подозрителност.

— И трето, нашето бракосъчетание, което съвсем не смятам за нещо неотложно, да се състои само в присъствието на баща ми.

— Това е моето най-горещо желание и аз разчитам, че благословията на вашия баща ще призове за нас благоволението на небесата.

Бях поразена. Струваше ми се, че графът ще потърси някакви възражения срещу тази тройна изява на моята воля, а стана съвсем наопаки, той бе във всичко съгласен с мен.

— Е, а сега, госпожице — каза господин дьо Монсоро, — ще ми позволите ли на свой ред да ви дам няколко съвета?

— Слушам ви, господине.

— Пътувайте само нощем.

— Така съм и решила.

— Назовете ми избраните от вас пътища, по които ще тръгнете, и странноприемниците, където ще отсядате. Аз ще взема всички предпазни мерки с една-единствена цел — да ви спася от херцог д’Анжу.

— Ако вие ме обичате, както твърдите това, господине, нашите интереси съвпадат и аз нямам ни най-малки възражения срещу всичко онова, което предлагате.

— Най-сетне, съветвам ви в Париж да се настаните в дома, който ще приготвя специално за вас, колкото скромен и уединен да е той.

— Държа само на едно, господине: да живея скрита от всички, и колкото по-скромно и уединено бъде избраното от вас жилище, толкова по ще съответства то за една бегълка.

— Тогава, госпожице, смятайте, че сме уговорили всичко и за да изпълня начертания от вас план, ми остава само да ви изкажа моята най-дълбока почит, да ви изпратя прислужницата и да се заема с избора на пътя, по който вие ще тръгнете за Париж.

— А на мен, господине — отвърнах аз, — ми остава да ви кажа, че аз, също както и вие, съм от благороден род: изпълнявайте вашите обещания, а аз ще изпълня своите.

— Това е единственото, което искам — каза графът, — и вашите думи са за мен верен залог за това, че скоро аз ще бъда най-щастливият човек на земята.

И той се поклони и излезе.

Пет минути по-късно в стаята ми влезе тичешком Гертруда.

Доброто девойче бе извън себе си от радост: тя мислила, че искат завинаги да я отделят от мен. Разказах й всичко, което беше станало. Искаше ми се да имам край себе си човек, който да знае намеренията ми, да споделя моите желания и, в случай на необходимост, да ме разбира от половин дума, да ми се подчинява при първия знак, при движението на ръката ми. Удиви ме отстъпчивостта на господин дьо Монсоро и аз се опасявах да не вземе да наруши току-що сключения между нас договор.

Не бях успяла да завърша разказа си, когато до слуха ни стигна тропотът на конски копита. Притичах до прозореца. Графът се отдалечаваше в галоп по пътя, по който бяхме пристигнали. Защо се връщаше обратно, вместо да тръгне пред нас към Париж? Не можех да разбера това. Но така или иначе, след като изпълни първото условие от нашия договор — като ми върна Гертруда, той изпълняваше и второто: избавяше ме от присъствието си. Тук нямаше на какво да възразявам. Впрочем, където и да отиваше, неговото заминаване ме успокояваше.

Прекарахме целия ден в малката къщичка, чиято стопанка се оказа много услужлива. Вечерта този, който очевидно беше началник на нашия ескорт, дойде в стаята ми да разбере какви ще са разпорежданията ми. Тъй като ми се струваше, че опасността е толкова по-голяма, колкото по-близо се намираме до замъка Боже, му отговорих, че съм готова да тръгнем незабавно. Той се върна след пет минути и ми предаде с поклон, че очаква само заповедта ми. Пред входа на къщата ме чакаше белият раванлия кон; както и граф Монсоро беше предвидил, той бе притичал при първото повикване.

Пътувахме цяла нощ и, както и предишния път, спряхме за почивка едва на разсъмване. Според сметките ми бяхме изминали през нощта приблизително петнадесет левги. Господин дьо Монсоро се бе погрижил да не страдам по пътя нито от умора, нито от студ: белият кон, който бе избрал за мен, се движеше с удивително равен тръс, а преди тръгване наметнаха на раменете ми кожена наметка.

Втората ни почивка приличаше на първата, както и всички наши нощни пътувания си приличаха едно на друго. Навсякъде ни посрещаха с почит и уважение; навсякъде се стараеха колкото се може по-добре да ни услужат. Очевидно някой пътуваше пред нас и ни подготвяше престоя. Дали това не беше графът? Не знам. Той спазваше строго условията на споразумението и нито веднъж не ми попадна пред очите в продължение на цялото ни пътуване.

Привечер на седмия ден от пътуването ни видях от върха на високия хълм огромно струпване на къщи. Това беше Париж.

Спряхме да дочакаме нощта, за да продължим нататък по тъмно. Скоро минахме под арката на големи порти, зад които пред нас се възправи огромно здание; съдейки по високите му стени, помислих, че това трябва да е манастир. Сетне два пъти се прехвърляхме през една река, завихме надясно и след десет минути излязохме на площад Бастилия. От входа на един дом се отдели човек, който, изглежда, ни беше очаквал; той приближи до началника на ескорта и каза:

— Мястото е тук.

Началникът на ескорта се обърна към мен:

— Чухте ли, госпожице? Пристигнахме.

Той скочи от коня, подаде ми ръка, за да сляза от моя, както правеше обикновено при всяко наше спиране. Вратата на дома беше отворена, стълбите бяха осветени от поставен върху стъпалата светилник.

— Госпожице — обърна се към мен началникът на ескорта, — тук сте като у дома си. Беше ни наредено да ви съпроводим до тази врата, можем да смятаме това наше задължение за изпълнено. Да се надявам ли, че съумяхме да отговорим на всички ваши желания и да ви окажем полагаемото ви се уважение, както ни бе заповядано?

— Да, господине — отвърнах му аз, — приемете моите благодарности. И благоволете да предадете моята признателност и на другите смелчаци, които ме съпровождаха. Бих искала да им се отплатя с нещо по-значително, но не разполагам с нищо.

— Не се безпокойте, госпожице — отвърна този на когото поднесох това извинение, — те са възнаградени щедро.

И като направи дълбок поклон, той скочи на коня.

— След мен — изкомандува той на спътниците си, — и до утре сутринта да забравите напълно и този дом, и тази врата.

След тези думи малкият отряд пришпори конете си в галоп и се скри зад ъгъла на улица Сент-Антоан.

Първата грижа на Гертруда беше да затвори вратата и ние продължихме да следим вече през прозорчето й как те се отдалечават.

След това тръгнахме към стълбата, осветена от един светилник. Гертруда го взе в ръце и тръгна напред.

Изкачихме се до един коридор с три отворени врати.

Влязохме през средната и се озовахме в гостната, в която се намираме сега с вас. Тя беше ярко осветена, както и сега.

Отворих отначало ей онази там врата и видях голяма тоалетна стая, сетне другата врата, която води в спалнята; за мое голямо учудване, влязла вече в спалнята, аз се оказах лице срещу лице със своето изображение.

Познах портрета, който висеше в стаята на моя баща в Меридорския замък; графът, изглежда, го беше измолил от барона.

Потръпнах пред новото доказателство за това, че баща ми вижда вече в мен съпругата на господин дьо Монсоро.

Обходихме целия дом. Той беше пуст, но с всичко необходимо за живеене. Във всички камини гореше огън, а в столовата ме очакваше сложена трапеза. За мое голямо успокоение там имаше сложен само един прибор.

— Както виждате, госпожице — каза ми Гертруда, — графът удържа докрай на думата си.

— За съжаление, да — въздъхнах аз, — по-добре щеше да е да наруши някое от обещанията си и с това да ме освободи от задълженията ми към него.

Вечерях, сетне за втори път огледахме къщата, но, както и първия път, не се натъкнахме на нито една жива душа; целият дом принадлежеше на нас, само на нас.

Гертруда се пренесе да спи в моята стая.

На другия ден тя излезе да се запознае с квартала. Едва тогава разбрах от нея, че живеем в края на улица Сент-Антоан, срещу Турнелския дворец, и че крепостта, възправяща се срещу нас, е Бастилията.

Но изобщо тези сведения не представляваха за мен почти никаква ценност. Никога не бях идвала в Париж и съвсем не познавах този град.

Денят премина спокойно. Вечерта, когато се капех да седна на масата да вечерям, някой почука на външната врата.

Ние с Гертруда се спогледахме.

Чукането се повтори.

— Иди виж кой чука — казах аз.

— Ами ако е графът? — попита Гертруда, след като видя, че пребледнях.

— Ако е графът — с усилие проговорих аз, — отвори му: той изпълнява стриктно своите обещания; нека види, че и аз държа на думата си не по-зле от него.

Гертруда се върна бързо.

— Господин графът е, госпожице — каза тя.

— Да влезе — отвърнах аз.

Гертруда се отдръпна и на прага се появи графът.

— Е, как, госпожице — попита ме той, — изпълних ли точно всички условия на договора ни?

— Да, господине — отвърнах аз, — и съм ви крайно благодарна.

— В такъв случай ми позволете да ви направя посещение — добави той с усмивка, чиято ирония не можеше да скрие, въпреки всичките си усилия.

— Заповядайте, господине.

Графът влезе в стаята и застана пред мен. Поканих го да седне с кимване на глава.

— Имате ли някакви новини, господине? — попитах го аз.

— Новини ли? Откъде и за какво, госпожице?

— За моя баща и преди всичко от Меридор.

— Не съм се отбивал в Меридорския замък и не съм виждал барона.

— Тогава от Боже и за херцог д’Анжу.

— Това е друго нещо. Бях в Боже и разговарях с херцога.

— И какво прави той?

— Опитва се да се усъмни.

— В какво?

— Във вашата смърт.

— Но, надявам се, вие сте го убедили?

— Направих всичко, което е по силите ми.

— А къде е сега херцогът?

— Снощи се върна в Париж.

— Защо толкова бързо?

— Защото на никого не е приятно да се задържа из местата, където по негова вина е загинала жена.

— Видяхте ли го след завръщането му в Париж?

— Току-що идвам от него.

— Дали ви говори за мен?

— Не му дадох време за това.

— За какво сте говорили тогава?

— Той ми беше обещал някои неща и аз му напомних да изпълни обещанието си.

— Какво ви е обещавал?

— Като награда за оказаните му от мен услуги беше се задължил да издейства за мен длъжността на главен ловчия.

— Ах, да — казах аз с тъжна усмивка, спомнила си за смъртта на клетата Дафна, — вие сте страстен ловец и имате всички основания да настоявате за това място.

— Аз ще го получа съвсем не защото съм ловец, госпожице, а защото съм слуга на принца; ще го получа не защото имам някакви права върху него, а защото херцог д’Анжу няма да посмее да е неблагодарен към мен.

Въпреки уважителния тон на графа, във всичките му отговори звучеше толкова плашещата ме интонация, в тях се долавяше някаква мрачна и непреклонна воля.

За минутка аз замълчах, сетне го попитах:

— Ще ми позволите ли да изпратя писмо на баща си?

— Естествено, но не забравяйте, че писмата могат да бъдат заловени.

— А забранено ли ми е да излизам на улицата?

— За вас няма никакви забрани, госпожице, искам само да обърна вниманието ви върху това, че могат да ви проследят.

— Не мога ли да слушам в храма меса поне в неделя?

— Мисля, че за вашата сигурност ще е по-добре да не ходите, но ако толкова ви се иска, — забележете, от моя страна това е просто съвет, а не заповед — слушайте я в черквата „Света Екатерина“.

— А къде се намира тази черква?

— Точно срещу вашия дом, трябва да пресечете само улицата.

— Благодаря ви, господине. Отново настъпи мълчание.

— Кога ще ви видя следващия път, господине?

— Чакам само вашето позволение, за да дойда отново.

— Това необходимо ли ви е?

— Несъмнено. Вие все още не ме познавате.

— Нима вие не притежавате ключ от този дом?

— Единствено като ваш съпруг ще имам право на такъв ключ.

Неговата странна покорност ме разтревожи много повече от евентуалния му рязък, нетърпящ възражение тон.

— Господине — казах аз, — вие ще се върнете тук, когато намерите за добре или когато научите нещо ново, което сметнете за нужно да ми съобщите.

— Благодаря ви, госпожице, ще се възползувам от вашето разрешение, но не мисля да злоупотребявам с него и в потвърждение на думите ми ще започна с това, че ще помоля да ми позволите да се оттегля.

С тези думи графът стана от креслото.

— Напускате ли ме? — попитах аз, все по-удивена от сдържаността, която никак не бях очаквала от него.

— Госпожице — отвърна графът, — знам, че вие не ме обичате и не искам да злоупотребявам с положението, в което се озовахте и което ви принуждава да приемете моята закрила. Но аз се надявам, че ако се ползвам смирено от вашето общество, вие малко по малко ще свикнете с присъствието ми. И когато настъпи време да станете моя съпруга, жертвата ви ще ви се стори не толкова тягостна.

— Господине — казах аз и също се надигнах от мястото си, — виждам цялата деликатност на вашето поведение и я оценявам, въпреки че във всяка ваша дума долавям някаква рязкост. Вие сте прав и аз ще говоря с вас толкова откровено, колкото и вие говорихте с мен. Аз все още се отнасям към вас с известно подозрение, но се надявам, че с времето всичко ще се уреди.

— Позволете ми, госпожице — каза графът, — да споделя с вас тази надежда и да живея с очакване на бъдещото си щастие.

След тези думи той се поклони ниско пред мен, толкова ниско, колкото можех да очаквам това само от най-почтителния от собствените си слуги, направи знак на Гертруда, присъстваща при този ни разговор, да му освети пътя до изхода, и излезе.

Глава 15Историята на Диана дьо Меридор. Съгласие за брак

— Честна дума, странен човек — каза Бюси.

— О да, твърде странен, нали, господине? Дори и когато се обясняваше в любов, ми се струваше, че се обяснява в омраза. Гертруда се върна и ме намери още по-разтревожена и опечалена от обикновено.

Вярната ми прислужница се опита да ме успокои, но явно, че самата тя се тревожеше не по-малко от мен. Леденият израз на почит, ироничната покорност, потиснатата страст, която прозираше във всяка дума на графа, ме плашеха още и защото зад всичко това сякаш дори не се криеше определено изразено желание, на което можех да се противопоставя.

На следващия ден беше неделя. Откакто се помня, нито веднъж не съм пропускала случая да присъствам на неделното богослужение и когато удари камбаната на черквата „Света Екатерина“, ми се стори, че тя ме призовава. Към храма господен се стичаше народ от всички страни. Аз се закрих с гъст воал и съпроводена от Гертруда, се влях в тълпата от вярващи, тръгнали за храма.

Вътре потърсих най-тъмното кътче и застанах на колене до стената. Гертруда се изправи като часовой между мен и другите богомолци. Но всички тези предпазни мерки се оказаха излишни: никой не ни обръщаше внимание или поне аз не забелязах ничий поглед.

На другия ден графът отново ме посети и обяви, че са го назначили за главен ловчия. Тази длъжност била вече почти обещана на един от фаворитите на краля, на някой си господин дьо Сен-Люк, но влиянието на херцог д’Анжу превъзмогнало всичко. Това била победа, на каквато и самият граф не смеел да се надява.

— И наистина — забеляза Бюси — назначаването на графа за главен ловчия удиви всички ни.

— Той дойде да ми съобщи тази новина — продължи Диана, — като се надяваше, че това високо положение ще ускори моето съгласие: ала не ме припираше, не настояваше, а търпеливо чакаше, като се надяваше на моето обещание и на хода на събитията.

А на мен все по-често ми идваше наум мисълта, че ако херцог д’Анжу ме има за мъртва, значи опасността е минала и моята зависимост от графа скоро ще свърши.

Изминаха още седем дни, без да донесат нищо ново, с изключение на още две посещения на графа. Той, както и преди, беше изпълнен със сдържаност и почит. Но аз вече споменах колко странни, бих казала — почти заплашителни, ми се струваха и тази сдържаност, и тази почит.

През следващата неделя, както и миналия път, се отправих в черквата и заех там същото място, на което се бях молила седем дни преди това. Чувството за сигурност прави човека непредпазлив и аз, вглъбена в молитвите си, не забелязах как воалът ми се свлече от лицето… Впрочем, в божия дом аз се обръщах с мислите си единствено само към бога… Аз горещо се молех за баща си и изведнъж усетих, че Гертруда ме докосва с ръка. Но чак след второто й докосване можах да изляза от състоянието си на молитвен екстаз, подигнах глава, неволно се огледах наоколо и с ужас забелязах херцог д’Анжу; облегнат до една колона, той ме поглъщаше с очи.

До херцога стоеше някакъв млад мъж, който се държеше по-скоро като близък приятел, отколкото като слуга.

— Това е бил Орили — каза Бюси, — неговият лютнист.

— Да, да — отвърна Диана, — струва ми се, че именно това име ми назова по-късно Гертруда.

— Продължавайте, госпожо — настоя Бюси, — бъдете добра, продължавайте. Започвам всичко да разбирам.

— Побързах да закрия лицето си с воала, но беше вече късно: херцогът ме беше видял и дори да не ме бе познал, то във всеки случай, сходството ми с жената, която бе пожелал и сметнал за загинала, би трябвало дълбоко да го порази. Почувствах се страшно неловко под упорития му поглед, изправих се на крака и тръгнах да излизам от черквата, но херцогът ме чакаше вече на вратата. Той потопи пръстите си в чашата със светена вода и искаше да се докосне с тях до моята ръка.

Направих се, че не го забелязвам, и минах покрай него, без да приема услугата му.

Дори без да се обръщам, чувствах, че ни следят. Ако познавах Париж, бих се опитала да заблудя херцога и да скрия от него къде живея, но аз не ходех никъде, освен на черква, не познавах никого, който би могъл да ме приюти за четвърт час, нямах нито една приятелка, никого, освен моя защитник, а от него ме беше страх повече, отколкото от врага…

— О, боже мой — прошепна Бюси, — защо небето, провидението или случаят не ме изведоха по-рано на вашия път?

Диана удостои младия човек с признателен поглед.

— Простете ми, за бога — сепна се Бюси, — все ви прекъсвам и в същото време изгарям от любопитство. Продължавайте, умолявам ви.

— Същата вечер господин дьо Монсоро отново ме посети. Не знаех дали трябва да му разкажа за случилото се, но той сам ме изведе от моята нерешителност.

— Питахте ме — каза той, — дали ще ви бъде позволено да ходите на богослужение в черквата. Отговорих ви, че тук сте пълна господарка на действията и постъпките си, но по-добре ще е за вас да не напускате дома си. Не ми повярвахте и тази сутрин сте отишли да слушате месата в черквата „Света Екатерина“; случайно или по-скоро по волята на съдбата, принцът е бил там и ви е видял.

— Това е истина, господине, но аз се колебаех дали да ви разкажа за тази среща, понеже не знаех разбрал ли е принцът, че вижда самата Диана дьо Меридор, или просто го е поразила моята външност.

— Поразила го е вашата външност, вашата прилика с жената, която той оплаква, му се е сторила необичайна; той ви е проследил и се е опитал да разузнае коя сте вие, но нищо не е узнал, тъй като никой нищо не знае за вас.

— Господи боже мой! — възкликнах аз.

— Херцогът е злопаметен и упорит човек — каза господин дьо Монсоро.

— О, надявам се, че той ще ме забрави!

— Точно в това не вярвам. Този, който ви види веднъж, никога не може да ви забрави. Аз сам правих всичко възможно, за да ви забравя, но така и не можах.

И в този миг аз за пръв път забелязах как в очите на господин дьо Монсоро проблесна мълнията и страстта.

Този пламък, неочаквано лумнал над огнището, което изглеждаше изгаснало, ме изплаши много повече от одевешната среща с принца.

Аз замрях в очакване.

— Какво мислите да предприемете? — попита ме графът.

— Господине, няма ли възможност да се махна от този дом, от този квартал, от тази улица, да се преместя в другия край на Париж или, още по-добре, да се върна в Анжу?

— Всичко ще бъде напразно — каза господин дьо Монсоро и поклати глава. — Херцог д’Анжу е опитен копой; веднъж попаднал на следа, където и да бягате отсега нататък, той все едно ще ви намери и настигне.

— О, господи боже, вие ме плашите!

— Не искам да ви плаша, просто ви казвам всичко както си е, и нищо повече.

— Тогава и аз ще ви задам същия въпрос, който вие току-що ми зададохте. Какво възнамерявате да правите, господине?

— Уви! — възкликна граф дьо Монсоро и в гласа му прозвуча горчива ирония. — Аз съм човек със слабо въображение. Бях намерил един изход, но вие го отхвърлихте и аз се отказах от него. Не ме заставяйте да търся други пътища!

— Но боже мой! — продължих аз. — Може би опасността не е толкова близка, как мислите?

— Времето ще покаже, госпожице — отвърна графът и се надигна. — Във всеки случай искам да повторя: госпожа дьо Монсоро няма да се опасява от преследванията на принца още и защото на моята нова длъжност аз се подчинявам непосредствено на краля и естествено ние, аз и моята съпруга, винаги ще можем да разчитаме на защитата на негово величество.

Отговорих на тези му думи с въздишка. Всичко, което говореше графът, беше напълно разумно и приличаше на истина.

Господин дьо Монсоро се задържа за минута, сякаш искаше да ми предостави пълна възможност да му отговоря, но нямах сили да му кажа каквото и да било. Той чакаше, изправен на крака, готов да си тръгне. Накрая по устните му плъзна горчива усмивка. Той се поклони и излезе. Счу ми се, че на стълбите той процеди през зъби някакво проклятие.

Извиках Гертруда.

Тя веднага се появи. Обикновено, когато графът ме посещаваше, тя се намираше някъде наблизо: в тоалетната стая или в спалнята.

Застанах до прозореца, прикрита зад завесата. По този начин можех да виждам всичко, което става на улицата, без никой да може да ме види оттам.

Графът напусна къщата ни и се отдалечи.

Около един час ние внимателно наблюдавахме улицата, но тя остана пуста.

Нощта мина спокойно.

На другия ден на улицата заговорил с Гертруда някакъв млад човек, в когото тя разпознала вчерашния спътник на принца; тя не се поддала на неговите настоявания и на всичките му въпроси отговорила с мълчание.

В края на краищата младият човек се видял принуден да я остави на мира.

Когато разбрах за тази среща, ме обзе неописуем ужас; без съмнение принцът се бе заел да ме издири и щеше да продължи с това и по-нататък. Изплаших се, че господин дьо Монсоро няма да ме посети същата вечер, а тъкмо тогава можех да бъда изложена на нападение. Пратих Гертруда да го повика и той незабавно се появи.

Разказах му всичко и му описах външността на непознатия според предаденото ми от Гертруда.

— Това е Орили — каза графът, — а какво му е отговорила Гертруда?

— Тя не го е удостоила с отговор. Господин дьо Монсоро се замисли:

— Не е постъпила добре.

— Защо?

— Защото на нас ни трябва да спечелим време.

— Време ли?

— Днес аз все още завися от херцог д’Анжу; но след две седмици, след десет, може би осем дни — херцог д’Анжу ще зависи от мен. А засега трябва да го заблудим и накараме да чака.

— Боже мой!

— Именно така. Надеждата ще го направи търпелив. Решителният отказ може да го подтикне към отчаяна постъпка.

— Господине, пишете на баща ми! — възкликнах аз. — Той тутакси ще пристигне в Париж и ще се хвърли в краката на краля. Кралят ще пожали стария човек.

— Това зависи от настроението, в което ще се намира кралят и какво ще бъде през този ден от негов интерес: да има херцога за приятел или за неприятел. Освен това по-рано от шест денонощия куриерът няма да стигне при баща ви, а и на барона ще трябват още шест денонощия, докато се добере до Париж. За тези дванайсет денонощия херцог д’Анжу може да направи всичко, каквото си поиска, ако не съумеем да го спрем.

— А как да го спрем?

Господин дьо Монсоро замълча. Отгатнах мисълта му и оброних глава.

— Господине — казах аз след непродължителна пауза, — наредете на Гертруда и тя ще изпълни всички ваши разпореждания.

Неуловима усмивка пробягна като сянка по устните на господин дьо Монсоро — ами аз за пръв път се обръщах към него за покровителство.

Той говори с Гертруда няколко минути.

— Госпожице — каза ми той, — могат да ме видят, когато излизам от дома ви; до настъпването на нощта остават два или три часа; няма ли да ми позволите да прекарам тези два-три часа във вашето общество?

Господин дьо Монсоро се ограничи с молба, макар че имаше право да иска; посочих му със знак да остане.

И тогава разбрах колко умело можеше да се владее графът; в един миг той преодоля хладината, породена от неловкото положение, в което се бяхме оказали, и се прояви като любезен и занимателен събеседник. Резкият тон, за който вече ви споменах, придаващ на думите му мрачна властност, изчезна. Графът бе много пътешествал, много видял, много умувал, и за двата часа, прекарани с него, можах да разбера по какъв начин този необикновен човек бе оказал толкова голямо влияние върху моя баща.

Бюси въздъхна.

— Когато се стъмни, графът не направи нищо, за да се домогва до мен и с вид на човек, напълно удовлетворен от постигнатото, стана, поклони ми се и излезе.

След като си тръгна, ние с Гертруда отново застанахме до прозореца. Този път ясно видяхме двама души, които оглеждаха нашия дом. Те минаха няколко пъти покрай входната ни врата. Самите нас не можеха да видят; бяхме изгасили всички светлини.

Към единадесет часа подозрителните пришълци си отидоха.

На другата сутрин Гертруда отново срещнала на същия ъгъл същия млад човек. Той отново, както и предния ден, започнал да й досажда с въпроси. Този път Гертруда се оказала не толкова непристъпна и разменила с него няколко думи.

След още един ден Гертруда била още по-общителна, тя му разказала, че съм вдовица на съветник и след като съм останала подир неговата смърт без средства, водя много уединен начин на живот; Орили се мъчел да изкопчи повече сведения, но трябвало да се задоволи с тези.

След още един ден у Орили, изглежда, се били появили някакви подозрения относно достоверността на сведенията, получени предния ден. Той заговорил за графството Анжу, за замъка Боже и произнесъл думата „Меридор“.

Гертруда му отвърнала, че всички тези названия са й напълно неизвестни.

Тогава Орили й признал, че е човек на херцог д’Анжу и че херцогът, след като ме видял, се влюбил в мен. След това признание той започнал да обещава златни планини и на мен, и на нея: на Гертруда — ако пусне принца у дома, на мен — ако се съглася да го приема.

Всяка вечер господин дьо Монсоро ни посещаваше и всяка вечер аз му разказвах всички наши новини. Той оставаше у нас от осем часа вечерта до полунощ и по всичко личеше, че е силно разтревожен.

В събота вечерта той се появи още по-блед и възбуден от обикновено.

— Обещайте ми — каза той — да се видите с херцога във вторник или сряда.

— Да обещая свиждане с него? — възкликнах аз. — А защо?

— Защото херцог д’Анжу е готов на всичко, сега той е в прекрасни отношения с краля и следователно не можем да се надяваме на помощ от негово величество.

— Но нима до сряда положението може да се измени в наша полза?

— Надявам се. От ден на ден очаквам едно събитие, което трябва да постави принца в зависимост от мен; аз подбутвам, пришпорвам това събитие, и не само с молитви, но и с действия. Утре ще бъда принуден да ви напусна, заминавам за Монтеро.

— Необходимо ли е? — попитах аз със страх, примесен с чувство на известно облекчение.

— Да, тази среща ще ускори вероятно събитието, за което ви говорих.

— А ако ние се окажем в трудно положение, какво да правим тогава? Боже мой!

— Нима мога да се възправя срещу принца, госпожице? Нима имам някакви права над вас, за да ви защитавам? Принудени сме да отстъпим пред злата съдба…

— Ах, татко, мили ми татко! — простенах аз.

Графът ме погледна втренчено.

— О, господине!

— Можете ли да ме упрекнете в нещо?

— Не, не, напротив!

— Нима не ви бях предан като приятел и почтен като брат?

— Вие се държахте с мен образцово във всяко едно отношение.

— Помпите ли какво ми бяхте обещали?

— Да.

— Напомних ли ви поне веднъж за това?

— Не.

— И все пак, когато обстоятелствата се стичат така, че се налага да избирате между почетното положение на съпруга и позорната участ на куртизанка, вие предпочитате да станете любовница на херцог д’Анжу, а не жена на граф дьо Монсоро.

— Не съм казвала такова нещо, господине.

— Но тогава решавайте.

— Аз вече реших.

— Да станете графиня дьо Монсоро?

— Стига да не бъда любовница на херцог д’Анжу.

— Само за да не бъдете любовница на херцог д’Анжу. Няма що, изборът ви ме ласкае.

Аз замълчах.

— Впрочем, не е важно — каза графът. — Разбрахме ли се? Нека Гертруда проточи нещата до сряда, а в сряда ще видим.

На другия ден Гертруда излезе както обикновено, но не срещнала Орили. Когато се върна, и двете се разтревожихме: отсъствието на този човек ни обезпокои повече, отколкото, ако се беше появил. Гертруда отново излезе, само и само да го срещне, но него го нямало. Излезе и трети път, но също безрезултатно.

Изпратих Гертруда до граф Монсоро; графът бил заминал и никой не знаел къде.

Останали напълно сами, ние почувствахме цялата си слабост. За пръв път разбрах колко несправедлива съм била към графа.

— О, госпожо — провикна се Бюси, — не бързайте да променяте мнението си за този човек: в неговите постъпки има нещо такова, което не знаем, но до което ще се доберем.

— Мръкна се и това ни донесе нови страхове. Бях готова на всичко само да не попадна жива в ръцете на херцог д’Анжу. Снабдих се е ей този кинжал и реших да се пронижа с него пред очите на принца в мига, когато той или неговите хора дръзнат да посегнат към мен. Ние се барикадирахме в нашите стаи, защото поради някакъв немислим пропуск входната ни врата беше без резе отвътре. След това загасихме лампата и заехме нашия наблюдателен пост до прозореца.

До единайсет часа вечерта всичко беше спокойно. В единадесет от улица Сент-Антоан излязоха петима души, те се спряха, посъвещаваха се, изглежда, за нещо, а после се скриха до стената на Турнелския дворец.

Почнахме да треперим от страх. По всяка вероятност тези хора бяха дошли за нас.

Ала те не помръдваха. Така измина около четвърт час.

След четвърт час видяхме как на ъгъла на улица Сен-Пол се появиха още двама души. В светлината на луната, показваща се между облаците, Гертруда позна в единия от тях Орили.

— Уви, госпожице! Това са те! — прошепна ми клетото момиче.

— Да — отвърнах аз, цялата разтреперана, — а онези петимата са дошли, за да ги подкрепят в случай на необходимост.

— Но те ще трябва да разбият вратата — каза Гертруда, — а тогава съседите ще притичат от вдигнатия шум.

— Защо смяташ, че съседите ще притичат? Те не ни познават, защо да се обвързват с някаква съмнителна история и да ни защитават? Уви, Гертруда, принудена съм да призная, че нямаме друг защитник освен графа.

— Но щом е така, защо тогава упорствате и не се съгласявате да станете графиня?

Можах само да въздъхна.

Глава 16Историята на Диана дьо Меридор. Сватбата

Докато разговаряхме с Гертруда, двамата, появили се на ъгъла на улица Сен-Пол, се промъкнаха крадешком покрай къщите и се спряха под нашите прозорци.

Ние открехнахме единия прозорец.

— Сигурен ли си, че е тук? — попита единият.

— Да, монсеньор, напълно сигурен. Това е петата къща, ако броим от ъгъла на улица Сен-Пол.

— И ти мислиш, че ключът ще стане?

— Взех отпечатък от ключалката.

Улових ръката на Гертруда и я стиснах здраво.

— А след като влезем?

— След като влезем, се доверете на мен. Прислужницата ще ни отвори. Ваше височество държи в джоба си златен ключ, който не отстъпва на този железен.

— Тогава отваряй.

До слуха ни стигна как ключът със стържещ звук се превъртя в ключалката. Но внезапно хората, притаили се край двореца, се отделиха от стената и се спуснаха срещу принца и Орили с викове: „Смърт! Смърт!“

Нищо не можех да разбера. Ясно бе само едно — беше ни дошла изневиделица помощ. Паднах на колене и благодарих на небето.

Но щом принцът показа лицето си и назова името си, виковете мигом секнаха, шпагите се прибраха в ножниците и петимата нападатели дружно отстъпиха.

— Да, да — каза Бюси, — те са причаквали не принца, а мен.

— Както и да е — продължи Диана, — това нападение принуди принца да си отиде. Видяхме как той тръгна по улица Жуи, а петимата благородници отново се върнаха в своята засада.

Беше ясно, че поне тази нощ опасността ни бе отминала, защото хората, застанали в засада, не замисляха покушение срещу мен. Но ние с Гертруда бяхме много развълнувани и наплашени, за да заспим. Останахме да стоим зад прозореца в очакване на някакво неизвестно събитие, което, както и двете смътно предчувствахме, се приближаваше към нас.

Не стана нужда да чакаме дълго. На улица Сент-Антоан се показа конник, който яздеше по средата на платното. Нямаше съмнение, че това ще е човекът, когото петимата благородници.причакваха в засада, понеже, веднага щом го забелязаха, те закрещяха: „Шпаги вън! Шпаги вън!“ — и се нахвърлиха срещу него.

— Що се отнася до този конник, вие знаете всичко по-добре от мен, доколкото това сте били вие — каза Диана.

— Не, не всичко, госпожо — отвърна Бюси, който се надяваше по тона на младата жена да вникне в тайната на сърцето й, — съвсем не всичко, помня само схватката, защото веднага след това бях загубил съзнание.

— Излишно е да ви казвам — продължи Диана, леко почервеняла — на чия страна бяха нашите симпатии в това сражение, в което вие се бихте толкова доблестно, въпреки неравните, сили. При всеки удар на шпагата ние ту потръпвахме от уплаха, ту виквахме от радост, ту отправяхме молитва към бога. Видяхме как се подкосиха краката на коня ви и как той се свлече на земята. Като че ли всичко с вас беше свършено; но не, храбрият Бюси напълно бе заслужил своята слава. Вие успяхте да скочите от поваления кон и тутакси да се хвърлите срещу враговете си. Най сетне, когато бяхте обкръжен от всички страни, когато отвсякъде ви заплашваше неминуема гибел, вие заотстъпвахте като лъв, с лице към противника, и ние видяхме как опряхте гръб до нашата врата. Тук нас с Гертруда ни осени една и съща мисъл — да ви пуснем в нашия дом. Гертруда ме погледна. „Да“ — казах аз и двете се затичахме към стълбите. Но, както вече ви казах, ние се бяхме барикадирали отвътре и загубихме няколко секунди, докато отместим мебелите, преграждащи вратата към коридора; когато изтичахме на стълбищната площадка, отдолу долетя шум от затръшваща се врата.

Замряхме неподвижни. Кой може да е човекът, който е влязъл при нас, и как е съумял да влезе?

Опряна на рамото на Гертруда, стоях и чаках какво ще стане по-нататък.

Скоро дочухме стъпки в антрето, те наближаваха стълбището, най-сетне видяхме и човека долу; той стигна, олюлявайки се, до стъпалата с протегнати напред ръце и се свлече с глух стон върху първото стъпало.

Досетихме се, че не го преследват, понеже бе успял да залости вратата, която, за негово щастие, херцог д’Анжу бе оставил незаключена и по такъв начин бе преградил пътя на своите противници, но ние допуснахме, че той е паднал на стълбите тежко, дори може би смъртно ранен.

Във всеки случай нямаше от какво да се опасяваме — в краката ни лежеше човек, нуждаещ се от помощ.

— Светлина — казах аз на Гертруда.

Тя изтича и се върна със светилник.

Не се бяхме лъгали: вие бяхте в дълбока несвяст.

Можахме да разпознаем във вас храбрия благородник, който толкова доблестно се бе отбранявал и решихме без колебание да ви окажем помощ.

Пренесохме ви в моята спалня и ви положихме на леглото.

Вие все още не идвахте в съзнание; явно, че трябваше да ви види незабавно хирург. Гертруда си спомни, че й били разказвали за някакъв си млад лекар от улица… улица Ботрейи, ако се не лъжа, който преди няколко дни излекувал блестящо един тежко болен. Тя знаеше къде е жилището му и пожела да иде за него.

— Но той — казах аз — може да ни издаде.

— Бъдете спокойна — отвърна Гертруда, — аз ще се погрижа за това.

— Гертруда е колкото смела, толкова и предпазлива — продължи Диана. — Напълно й имам доверие. Тя взе пари, ключа и моя кинжал, а аз останах сама край вас… и се молех за вас.

— Уви — каза Бюси, — дори и не подозирах, госпожо, че ме е споходило такова щастие.

— Гертруда се върна след четвърт час с един млад лекар, който бе приел нашите условия и изминал пътя дотук със завързани очи.

Аз се прибрах в гостната, а него го заведохме в моята стая. Там му позволихме да свали превръзката от очите си.

— Да — каза Бюси, — тъкмо в тази минута се свестих и погледът ми се спря върху вашия портрет, а после ми се стори, че и самата вие влязохте.

— Така беше, тревогата ми за вас надделя над предпазливостта. Зададох на младия хирург няколко въпроса, той огледа раната и каза, че гарантира за живота ви, и сякаш камък падна от сърцето ми.

— Всичко това се е запазило в съзнанието ми — каза Бюси, — но само като спомен за някакъв сън, който не съм забравил, и все пак, ето, тук — добави той и постави ръка на сърцето, — нещо ми казваше: „Това не беше сън.“

— Докторът превърза раната ви, след това капна няколко капки червена течност от един флакон в устата ви. Според думите му този еликсир трябвало да ви приспи и да прогони треската.

Наистина няколко секунди по-късно вие отново затворихте очи и сякаш отново изпаднахте в дълбока несвяст, от която се бяхте събудили няколко минути преди това.

Аз се изплаших, но лекарят ме увери, че всичко се развива както трябва. Сънят щял да възстанови силите ви, трябвало само да не ви будят.

Гертруда завърза отново очите на лекаря и го отведе на улица Ботрейи. После ми разказа, че той като че ли броил крачките си.

— Не се е излъгала — потвърди Бюси, — той наистина ги е броил.

— Това предположение ни изплаши. Младият човек можеше да ни издаде. Решихме да унищожим следите от гостоприемството си, но преди всичко трябваше да ви изнесем оттук.

Събрах цялото си мъжество. Беше два часът сутринта, по това време улиците са обикновено пусти. Гертруда се опита да ви повдигне. С моя помощ това й се удаде и ние ви отнесохме до рова край Тампл, където ви и оставихме. След това се прибрахме, изплашени до смърт от собствената си смелост: помислете си, ние — две слаби жени — се бяхме решили да излезем навън в такъв час, когато и мъже не излизат, без да са съпроводени от някого.

Господ ни пазеше. Никого не срещнахме и благополучно се върнахме, без да бъдем забелязани.

В момента, в който се прибрахме, аз не понесох напрежението от тези вълнения и припаднах.

— Госпожо, ах, госпожо — възкликна Бюси и молитвено прилепи длани. — С какво мога да ви се отблагодаря за всичко, което сте направили за мен?

Настъпи кратко мълчание, по време на което Бюси поглъщаше с очи Диана. Младата жена бе опряла лакти върху масата, подпряла глава на дланта си.

Тишината бе нарушена от ударите на часовника, долетели от камбанарията на черквата „Света Екатерина“.

— Два часа! — потръпна Диана. — Два часа, а вие все още сте тук.

— О, госпожо — примоли й се Бюси, — не ме карайте да си вървя, преди да съм чул всичко до края. Не ме гонете, преди да разберете с какво мога да ви бъда полезен. Представете си, че Господ бог ви изпраща брат, и кажете на този си брат, какво може да направи за своята сестра.

— Уви! Вече нищо — въздъхна младата жена. — Твърде късно е.

— Какво стана на другия ден? — попита Бюси. — Какво правихте в деня, когато мислех само за вас, без да съм сигурен дали не сте само един блян, породен от бълнуването ми, видение, породено от треската?

— Същия ден — продължи Диана — Гертруда отново била спряна от Орили. Представителят на херцога се държал още по-настойчиво от когато и да било; не обелил ни дума за станалото предната вечер, но поискал среща от името на своя господар.

Гертруда привидно се съгласила да му помогне, но го помолила да почака до сряда, тоест до днес, като казала, че дотогава ще съумее да ме уговори.

Орили обещал, че херцогът ще потърпи до сряда.

Така че разполагахме с още три дни.

Вечерта господин дьо Монсоро се завърна.

Разказахме му всичко, като премълчахме само за вас. Казахме му, че предишната вечер херцогът е отворил вратата ни с подправен ключ, но в същата минута, когато се е канел да влезе, са го нападнали петима благородници, сред които господата д’Епернон и дьо Келюс. Тези имена бяха стигнали до мен и аз ги повторих на графа.

— Да, да — каза графът, — вече чух да се говори за това. Значи той има подправен ключ. Така си и мислех.

— Не трябва ли да сменим бравата?

— Той ще заповяда да му извадят друг ключ — отвърна графът.

— А ако поставим отвътре резе?

— Той ще доведе със себе си десетина свои слуги и те ще разбият вратата и резето.

— А как стоят нещата със събитието, което, както разправяхте, би ви дало неограничена власт над херцога?

— Ще иска още време, което не мога да определя.

Замълчах, студени капки пот избиха по челото ми. Повече не можех да крия от себе си, че единственият начин да се измъкна от херцог д’Анжу е да се омъжа за господин дьо Монсоро.

— Господине — казах аз, — чрез своя посредник херцогът е обещал да не предприема нищо до сряда вечер; а аз, аз ви моля да изчакате до вторник.

— Във вторник вечер, по същото време — каза графът — ще бъда у вас, госпожице.

И без да прибави нито дума повече, той стана и излезе.

Проследих го от прозореца; но той не си тръгна, а на свой ред се скри в тъмния ъгъл до Турнелския дворец и, изглежда, се канеше да ме охранява през цялата нощ. Всяко доказателство за преданост от страна на този човек ме поразяваше направо в сърцето като удар на кинжал.

Двата дена отлетяха като един миг, никой не наруши уединението ни. Сега не съм в състояние да опиша всичко, което изстрадах за тези два дни, докато следях с мъка стремителния полет на времето.

Настъпи вечерта на втория ден. Струваше ми се, че всички сили ме напускат. Седях студена, няма, привидно безстрастна, като статуя, единствено сърцето ми все още биеше, цялото ми останало същество бе сякаш мъртво.

Гертруда стоеше неотлъчно до прозореца. Аз седях на същото това кресло, без да се движа, и само от време на време изтривах с кърпичка потта от челото си. Изведнъж Гертруда протегна към мен ръка, но този предупреждаващ жест, който по-рано би ме накарал да скоча от мястото си, не ми направи никакво впечатление.

— Госпожице! — обърна се Гертруда към мен.

— Какво има? — попитах аз.

— Четирима души… виждам четирима мъже… Идват към нас… отварят вратата… вече влизат.

— Нека влизат — казах аз, без да помръдна.

— Но това с положителност трябва да е херцог д’Анжу с Орили и хора от свитата му.

Вместо отговор измъкнах кинжала и го-поставих на масата пред себе си.

— О, оставете да погледна поне кои са! — извика Гертруда и се хвърли към вратата.

— Погледни — отвърнах аз.

Гертруда се върна веднага.

— Госпожице — каза тя, — господин графът.

Без да кажа нито дума, аз скрих кинжала в корсажа си. Когато графът влезе, извърнах само главата си към него.

Моята бледост го изплаши.

— Какво чувам от Гертруда?! — възкликна той. — Вие сте ме помислили за херцога и, ако действително се бе оказало, че е той, бихте се убили?

За пръв път го виждах толкова развълнуван. Но кой би могъл да ми каже колко искрено бе това?

— Гертруда ви е наплашила напразно, господине — отвърнах аз, — щом като не е херцогът, всичко е наред.

Замълчахме.

— Знаете, че този път не идвам сам — каза графът.

— Гертруда ми каза, че сте четирима.

— Досещате се, смятам, кои са тези хора, нали?

— Предполагам, че единият е свещеник, а останалите двама — нашите свидетели.

— Ще рече, вие сте готова да станете моя жена?

— Но нали се договорихме за това? Само искам да ви напомня условията на нашия договор: разбрахме се, че ако не възникнат някакви причини, признати от мен за неотложни, аз ще вляза в брак с вас само в присъствието на моя баща.

— Прекрасно помня това условие, но нима тези неотложни причини не са възникнали?

— Е, да.

— Тогава?

— Тогава и аз съм съгласна да сключим с вас брак, господине. Но запомнете едно: ще стана в буквалния смисъл ваша жена само след като видя баща си.

Графът се намръщи и прехапа устната си.

— Госпожице — каза той, — нямам намерение да ви принуждавам. Ако се смятате за обвързана с дадената си дума, аз ви я връщам; вие сте свободна, само че…

Той отиде до прозореца и погледна към улицата,

—… само че елате да погледнете.

Аз станах, обзета от непреодолимата сила, която ни влече да се убедим със собствените си очи в постигналата ни беда, и долу под прозореца можах да видя загърнат в плащ човек, който се опитваше като че ли да проникне в нашия дом.

— Боже мой! — възкликна Бюси. — Казвате, че това е било вчера?

— Да, графе, вчера, около девет часа вечерта.

— Продължавайте — каза Бюси.

— Малко след това до непознатия се приближи още един с фенер в ръка.

— Как мислите, кои могат да бъдат тези хора? — попита ме господин дьо Монсоро.

— Без съмнение принцът и неговият разузнавач — отвърнах аз.

Бюси застена.

— Е, а сега — продължи графът, — остава да решите как да постъпя — да си ида ли, или да остана?

Аз все още се колебаех; да, въпреки писмото на баща ми, въпреки клетвеното си обещание, въпреки опасността, непосредствената, осезаемата, страшната опасност, да, аз все още се колебаех! И да не бяха тези двамата там, под прозореца…

— О, злочестият аз! — простена Бюси. — Ами че аз, аз бях този човек с плаща, а другият, с фенера — Реми льо Одоен, същият млад лекар, когото бяхте викали за мен.

— Как, това сте били вие? — сякаш поразена от гръм, възкликна Диана.

— Да, аз! Аз все повече се убеждавах, че моите съновидения са действителност, и се отправих да търся дома, в който ме бяха приютили, стаята, в която ме бяха пренесли, жената или, по-скоро, ангела, който ми се беше явил. О, колко прав бях, когато се нарекох злощастен!

И Бюси замълча, сякаш смазан от тежестта на фаталната съдба, която го бе използвала като оръдие, за да принуди Диана да даде ръката си на графа.

— И така — събра той всичките си сили, за да я попита, — вие негова жена ли сте?

— От вчера — отвърна Диана.

И отново настъпи тишина, нарушавана само от тежкото дишане на двамата събеседници.

— А вие? — изведнъж го попита Диана. — А вие как попаднахте в този дом, как се оказахте тук?

Бюси мълчаливо й показа ключа.

— Ключ! — възкликна Диана. — Откъде имате този ключ, кой ви го даде?

— Нима Гертруда не е обещала на принца да го вкара при вас тази вечер? Принцът видял, макар и да не познал, господин дьо Монсоро и мен, също както господин дьо Монсоро и аз видяхме него; той се побоял да не попадне в някой капан и изпрати мен напред да разузная.

— И вие сте се съгласили? — с упрек в гласа го запита Диана.

— За мен това бе единствената възможност да ви видя. Нима ще бъдете толкова жестока и ще ми се разсърдите, задето се отправих да търся жената, която стана най-огромната радост и най-неутешимата мъка в живота ми?

— Да, аз ви се сърдя — каза Диана, — защото за нас двамата беше по-добре да не се виждаме отново. Без да ме видите втори път, щяхте да ме забравите.

— Не, госпожо — каза Бюси, — вие грешите. Напротив, сам Господ бог ме доведе при вас и ми заповяда да проникна в същността на подлия заговор, чиято жертва сте вие. Чуйте ме: още щом ви видях, дадох обет да ви посветя целия си живот. От днес нататък аз пристъпвам към изпълнение на този обет. Вие бихте искали да знаете какво става с вашия баща нали?

— О, да! — възкликна Диана. — Аз наистина не знам нищо за него.

— Е, добре, аз ще се заема с това. Моля ви само да не забравяте този, който от днес нататък ще живее само мислено с вас и за вас.

— А ключа? — с тревога попита Диана.

— Ключът ли? Ще ви го дам, тъй като аз бих желал да го получа само от вашите собствени ръце. Едно ще ви кажа: давам ви думата си, че нито една сестра не е поверявала ключа от покоите си на по-предан и по-почтен брат.

— Аз вярвам в думата на храбрия Бюси — каза Диана. — Вземете го, господине.

И тя върна ключа на младия човек.

— Госпожо — каза Бюси, — след две седмици ние ще разберем кой е всъщност господин дьо Монсоро.

И той се сбогува с Диана с почтителност, в която се примесваха едновременно и пламенна любов, и дълбока тъга, след което се спусна надолу по стълбите.

Наклонила глава по посока на външната врата, Диана се вслушваше в отдалечаващите му се стъпки. Шумът от тях вече отдавна бе затихнал, а тя все още се вслушваше с примряло сърце и сълзи на очи.

Глава 17За това, как крал Анри III тръгна на лов и колко време му бе нужно, за да измине пътя от Париж до Фонтенбло

Три-четири часа след описаните от нас събития бледното слънце посребри открая един червеникав облак и настъпващият ден стана свидетел на потеглянето на крал Анри III за Фонтенбло, където, както вече стана дума, на следващата сутрин трябваше да се състои голям лов.

За всеки друг крал тръгването на лов би останало незабелязано, но при този оригинал, историята на чието царуване решихме бегло да очертаем, то бе свързано с толкова шум, суета и лутане, че се превръщаше в истинско събитие, подобно впрочем на всичко, което Анри замисляше. Съдете сами: към осем часа сутринта от големите порти на Лувъра, между монетния двор и улица Асгрюс, излезе кавалкада от придворни на породисти коне и с плащове с кожени подплати; следваха ги огромно множество пажове, след тях тълпа лакеи и накрая — рота швейцарци, която предшестваше непосредствено кралската карета.

Последното сложно съоръжение, влачено от осем мулета с богата амуниция, заслужава отделно описание.

То представляваше правоъгълен дълъг кош, поставен върху четири колела, целият настлан отвътре с възглавници, а отвън драпиран с копринени завеси. Каретата бе дълга около петнадесет фута, а широка — осем. На труднопроходимите и стръмни участъци от пътя мулетата биваха сменявани с волове, и то с толкова, колкото го изискваха обстоятелствата. Тези бавноподвижни, ала силни и упорити животни, не прибавяха скорост, но затова пък вдъхваха увереност, че ще се стигне до местоназначението, макар и със закъснение най-малко от два-три часа.

Каретата побираше крал Анри III с целия му походен двор без кралицата Луиза дьо Водемон; честно казано, кралицата спадаше толкова малко към двора на своя съпруг, че за нея бихме могли изобщо да не споменаваме, ако не бяха поклоненията на светите места и религиозните процесии, в които тя участваше най-дейно.

Но да оставим клетата кралица на мира и да разкажем кого включваше походният двор на Анри III.

Преди всичко в него влизаше самият крал, след това кралският лекар Марк Мирон, кралският капелан, чието име, за съжаление, не е стигнало до нас, по-нататък нашият стар познайник, кралският шут Шико, пет-шест миньони — в описваното от нас време тези щастливци се наричат Келюс, Шомберг, д’Епернон, д’О и Можирон — освен това две огромни хрътки, чиито източени, змиевидни глави, най-често с разтворени в отчаяна прозявка уста, току се подаваха от тази хорска тълпа, лежащи, седящи или стоящи на крака или на колене, и накрая, като неизменна принадлежност на походния двор — миниатюрните английски кутренца в кошница, която кралят или държеше на колене, или окачваше на верижка пред гърдите си.

От време на време измъкваха от специално направената ниша тяхната кърмачка — кучка с налети от мляко цицки, и цялата група кутрета тутакси се наместваха до корема й. Хрътките, притиснали острите си носове до потракващата в лявата ръка на краля броеница с топчета във вид на черепи, наблюдаваха снизходително обряда на бозаенето и дори не си правеха труд да ревнуват, твърдо убедени в специалното благоразположение на краля към тях.

Под тавана на кралската карета се поклащаше клетка от позлатена медна тел, в която седяха най-красивите на света гълъби: белоснежни птици с двойни черни якички. Ако по волята на случая в каретата се появеше дама, към тази менажерия се присъединяваха и две-три маймунки от породата уистит или сапажу — те бяха на особена почит сред модаджийките при двора на последния Валоа.

В дълбочината на каретата, в позлатена ниша, се възправяше Шартърската мадона, изсечена от мрамор работа на Жан Гужон, по поръчка на крал Анри II; Мадоната бе с поглед, отправен надолу към главата на младенеца и изразяващ сякаш удивление от това, което става около нея.

Напълно обяснимо е, че всички памфлети от онова време — а за недостиг от такива не би могло да се говори — и всички сатирични стихове от тази епоха — а те са се съчинявали в неограничено количество — са оказвали чест на кралската карета и често са я упоменавали, именувайки я обикновено Ноев ковчег.

Кралят седеше важно в дъното на екипажа, точно под статуетката на Мадоната. В краката му Келюс и Можирон плетяха ковьорчета от ленти, нещо, което в ония времена е било смятано за едно от най-сериозните занимания за младите хора. Някои щастливци са успявали да подберат изкусни съчетания от цветове, неизвестни дотогава и останали неповторими оттогава, и да сплитат ковьорчета от дванадесет разноцветни лентички. В един ъгъл Шомберг бродираше своя герб с нов девиз, който, както му се струваше, е изобретил току-що, а всъщност бе попаднал някъде на него. В друг ъгъл кралският капелан разговаряше с лекаря. Недоспалите си д’О и д’Епернон гледаха разсеяно през прозорчетата и се прозяваха не по-лошо от хрътките. И, накрая, на една от вратичките на каретата седеше Шико, провесил крака навън, за да бъде готов всеки момент, когато му хрумне, да скочи на пътя или пък да се прибере вътре; той ту започваше да пее религиозни химни, ту декламираше сатирични стихове, ту съставяше станалите модерни анаграми, като в името на всеки миньон, написано на френски или латински, търсеше намеци, донемайкъде обидни за този, чиято личност се осмиваше по този начин.

Когато каретата излезе на площад Шатле, Шико подхвана един религиозен химн.

Капеланът, който, както вече казахме, разговаряше с Мирон, изгледа намръщено шута.

— Шико, приятелю — каза му кралят, — внимавай: ръфай моите миньони, раздирай на късове моето величество, говори всичко, каквото щеш за бога — Господ е добър, — но не се карай с църквата.

— Благодаря за съвета, сине мой — отзова се Шико, — просто не забелязах, че в оня ъгъл нашият достоен капелан беседва с лекаря за изпратения му от него покойник и му се оплаква, че това било третото за този ден опело, което трябвало да извърши, и че вечно го вдигали гладен от трапезата. Да оставим химните, златни ти уста, химните са вече остарели, по-добре ще е да ти изпея съвсем нова песничка.

— А какъв е мотивът? — попита кралят.

— Ами все същият — отвърна Шико.

И запя с цяло гърло:

— Пръснах много повече — прекъсна го Анри. — Твоят съчинител на песни е зле осведомен.

Без да се смущава, Шико внесе поправка в текста и продължи:

— Не е лошо — каза Келюс, докато сплиташе лентите си, — а ти си имал прекрасен глас, Шико; мини на втория куплет, приятелче.

— Кажи си тежката дума, Валоа — без да удостои Келюс с отговор се обърна Шико към краля, — забрани на своите приятели да наричат и мен приятел; това ме унижава.

— Говори със стихове, Шико — отвърна му кралят, — твоята проза не струва пукната пара.

— Заповядайте — съгласи се Шико и продължи:

— Браво! — похвали го кралят. — Кажи, д’О, да не би ти да си измислил оризовата кола?

— Не, ваше величество — каза Шико, — това е господин дьо Сен-Мегрен, който миналата година предаде богу дух — прободе го с шпагата си херцог дьо Майен! По дяволите, не отнемайте заслугата на бедния покойник; за да стигне паметта за него до потомството, той може да разчита само на тази кола и още на неприятностите, причинени от него на херцог дьо Гиз; отнемете му колата и паметта за него ще секне на половината път.

И без да обръща внимание на лицето на краля, помрачило се при този спомен, Шико отново запя:

— Разбира се, продължаваме да говорим за миньоните — прекъсна той пеенето си.

— Ясно, ясно, продължавай — каза Шомберг.

Шико продължи да пее:

— Песничката ти е бая остаряла — каза д’Епернон.

— Как ще е остаряла? Тя се появи едва вчера.

— Какво от това? Тази сутрин модата е вече друга. Ето, погледни!

Д’Епернон свали шапката си и показа на Шико, че косите му отпред са остригани почти толкова късо, колкото и отзад.

— Пфу, каква отвратителна глава! — погнуси се Шико и отново запя:

— Четвъртият куплет ще пропусна — каза Шико. — Той е прекалено безнравствен.

И продължи:

— Браво! — каза Анри. — Ако брат ми пътуваше сега с нас, щеше да ти е твърде признателен, Шико.

— Кого наричаш свой брат, сине мой? — попита го Шико. — Дали не Жозеф Фулон, абата от манастира „Света Женевиев“, където, както чувам, се каниш да се подстригваш?

— Не — отвърна Анри, сякаш акомпаниращ на шегите на Шико. — Говоря за моя брат Франсоа.

— Ах, ти си прав; този действително е твой брат, но не во Христа, а во дявола. Добре, добре, значи ти говориш за Франсоа, по божията милост наследник на френския престол, за херцог дьо Брабант, дьо Лотиер, дьо Люксембург, дьо Хелдр. д’Алансон, д’Анжу, дьо Турен, дьо Бери, д’Евр и Шато-Тиерн, граф дьо Фландр, дьо Холанд, дьо Зеланд, дьо Зютфен, дьо Мен, дьо Перш, дьо Мант, дьо Мелан и дьо Бофор, маркиз на Свещената империя, сеньор дьо Фриз и Мехелен, защитника на белгийската свобода, на когото от единствения нос, даруван от природата, сипаницата е направила цели два; по повод на тези му носове съм съчинил такъв куплет:

Миньоните се закискаха дружно, защото смятаха херцог д’Анжу за свой личен враг и епиграмата, осмиваща херцога, мигом ги накара да забравят отправената срещу тях сатира, която Шико току-що бе изпял.

Колкото до краля, тъй като от тази каскада духовитости върху неговата особа бяха попаднали само отделни пръски, той се смееше по-гръмогласно от всички, гощаваше весело кучетата със захар и курабии и усърдно упражняваше остроумието си срещу своя брат и своите приятели.

Внезапно Шико възкликна:

— Пфу, колко глупаво е, Анри, колко нетактично и дори дръзко.

— За какво говориш? — учуди се Анри.

— Не, честна дума, не трябва да си признаваш тези неща. Пфу, колко е некрасиво!

— Какви неща? — настояваше да разбере кралят.

— Тези, които ти признаваш всеки път, когато подписваш името си. Ах, Анри! Ах, сине мой!

— Пазете се, ваше величество — каза Келюс, заподозрял в мазния тон на Шико някаква лоша шега.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Как се подписваш? Кажи де?

— Дявол да го вземе… подписвам се… подписвам се „Henri de Valois“ — Анри Валоа.

— Отлично. Забележете, господа, той сам го каза, доброволно, а сега да погледнем няма ли да се намери сред тези тринайсет букви буквата „V“.

— Разбира се, че ще се намери: „Valois“ започва с „V“.

— Вземете вашите плочки, отец капелан, защото сега ще узнаете как от днес нататък трябва да записваме на тях името на краля. Ами че „Henri de Valois“ е чисто и просто анаграма.

— Тоест как?

— Много просто. Чисто и просто анаграма. А сега ще ви открия истинското име на царуващото днес величество. И така, казахме, че в подписа „Henri de Valois“ има „V“, нанесете тази буква върху вашите плочки.

— Нанесохме ги — каза д’Епернон.

— Ще се намери ли там и буквата „i“?

— Естествено, това е последната буква в думата „Henri“.

— Докъде стига човешкото коварство! — каза Шико. — Така да се разделят две букви, създадени да стоят една до друга. Напишете „i“ веднага след „V“. Написахте ли я?

— Да — отвърна д’Епернон.

— Сега да потърсим няма ли да се намери буквата „l“. Аха, ето я, хванахме ли я? А сега — буквата „а“; и тя била тук; още едно „i“ — ето го; и накрая — „n“. Отлично. Умееш ли да четеш, Ногаре?

— За мой срам, да — каза д’Епернон.

— Вижте го, хитреца! Да не се смяташ чак толкова за знатен, че да можеш да си оставаш кръгъл невежа?

— Празнодумец — замахна д’Епернон към Шико със сарбакана.

— Удари ме, но прочети, образовани господине — каза Шико.

Д’Епернон се разсмя и прочете високо:

— „Vi-lain, Vi-lain“ — т.е. подъл.

— Браво! — възкликна Шико. — Виждаш ли, Анри, как става това: ето че се намери истинското име, което ти е дадено при кръщаването. Надявам се, ако съумея да разкрия твоето истинско фамилно име, че ще наредиш да ми изплащат пенсия не по-малка от тази, която нашият брат Шарл IX е отпуснал на господин Амийо.

— Ще заповядам да те напердашат с пръчки, Шико — каза кралят.

— Откъде ще намериш пръчки, с каквито пердашат благородниците, сине мой? Дали не в Полша? Кажи ми, моля ти се!

— Ако се не лъжа, обаче — забеляза Келюс, — херцог дьо Майен все пак е намерил такава пръчка в деня, когато те е спипал, клети ми Шико, със своята любовница.

— Това е сметката, която тепърва ни предстои да закрием. Бъдете спокоен, сеньор Купидо — ей тук всичко е записано на херцога в дебит.

И Шико чукна с пръст челото си, което доказва, че още по него време главата е била смятана за вместилище на паметта.

— Престани, Келюс — намеси се д’Епернон, — иначе заради тебе може да изпуснем фамилното име.

— Не се бой — каза Шико, — държа го здраво. Ако ставаше дума за господин дьо Гиз, бих казал: държа го за рогата, а за теб, Анри, ще кажа просто: за ушите.

— Фамилното име, кажете фамилното име! — дружно закрещяха миньоните.

— Преди всичко, сред буквите, които ни остават, виждаме едно главно „Н“: пиши „Н“, Ногаре.

Д’Епернон се подчини.

— Сетне „e“, подир него „r“, както гледам има останало в думата „Valois“ още и „o“ — дай и него; накрая, в подписа на Анри малкото име е отделено от фамилното с две букви, които учените граматици наричат частица; прибавям тези „d“ и „e“ и всичко това заедно със „s“, с което завършва родовото име, образува дума; прочетете я по букви, д’Епернон.

— „H-e-r-o-d-e-s“, „Herodes“ — Ирод — прочете д’Епернон.

— „Vilain Herodes“! Подлият Ирод! — възкликна кралят.

— Вярно — каза Шико. — И с това име ти се подписваш всеки ден, сине мой. Пфу!

И шутът отметна глава назад, изобразил върху лицето си ужас и отвращение.

— Господин Шико, вие прехвърляте границите! — заяви Анри.

— Позволих си да кажа само това, което е. Това са кралете: кажеш ли им истината, не могат да ти простят.

— Прекрасна генеалогия, няма що — възрази Анри.

— Не се отказвай от нея, сине мой — отвърна Шико, — кълна се в светото зачатие! Тя напълно подхожда за крал, който два-три пъти в месеца е принуден да се обръща към евреите.

— Този грубиян — възкликна кралят — си запазва винаги последен думата. Не му отговаряйте, господа, само така можем да го накараме да замълчи.

В каретата незабавно се възцари дълбока тишина и това мълчание, което Шико, целият погълнат в следенето на пътя, не се канеше, изглежда, да нарушава, продължи няколко минути, дотогава, докато каретата, минала площад Мобер, не достигна до ъгъла на улица Ноайе. Тук Шико внезапно скочи на паважа, разтика гвардейците и коленичи пред някакъв доста приятен на вид дом с издаден над улицата резбован дървен балкон, поддържан от изрисувани греди.

— Ей ти! Езичнико! — закрещя кралят. — Ако толкова ти се иска да заставаш на колене, направи това поне пред кръста на улица Сент-Женевиев, а не пред тази нищо и никаква къща. Какво чак толкова има в нея, черква някоя ли е скрита или, може би, олтар?

Но Шико не отвърна, той стоеше на колене насред улицата и четеше молитва на висок глас. Кралят нададе ухо и се стараеше да не изпусне нито дума.

— Господи боже! Боже милостиви, боже праведни! Аз помня този дом и ще го помня цял живот; ето я стряхата на любовта, под която Шико претърпя мъки, ако не заради тебе, господи, то заради едно от твоите създания; Шико никога не те е молил да наказваш херцог дьо Майен, който го бе подложил на мъчения, нито метр Никола Давид, изпълнил тази заповед. Не, господи, Шико умее да чака, Шико е търпелив, макар и да не е вечен. И ето вече цели шест години, включително и една високосна, Шико трупа проценти върху малката сметчица. която е открил на името на господин херцога дьо Майен и Никола Давид. Пресметнато по десет на година — а това е законният процент, срещу такъв и самият крал получава пари, — за седем години първоначалният капитал се е удвоил. Велики боже! Праведни боже! Дано търпението на Шико стигне за още една година, та петдесетте удара с бич, получени от него в този дом по заповед на подлия убиец — лотарингския принц, и от мръсния му наемник — нормандския адвокат, та петдесетте удара, извлекли от клетото тяло на Шико най-малко една пинта13 кръв, да нараснат до сто удара с бич за всеки един от тези негодници и до две пинти кръв от всеки. Нека на херцог дьо Майен, колкото и дебел да е, и на Никола Давид, колкото и дълъг да е, не им стигне кръвта, нито кожата, за да се разплатят с Шико, и нека се обявят за банкрутирали и да молят да им се отбият от дълга петнайсет-двайсет процента, и нека пукнат на осемдесетия или осемдесет и петия удар на бича. Во имя отца, и сина, и светаго духа! Да бъде! — заключи Шико.

— Амин! — каза кралят.

Пред очите на поразените зрители, неразбрали нищо от тази сцена, Шико целуна земята и отново зае мястото си в каретата.

— А сега — каза кралят, който, макар през последните три години да се бе лишил от доста привилегии, подобаващи на сана му, като ги повери в други ръце, все още си запазваше правото за всичко да научава пръв. — А сега, метр Шико, открийте ни, защо бе нужна тази странна и дълга молитва? Че и това удряне в гърдите? За какво, най-сетне, бяха тези кълчения пред един толкова обикновен на вид дом?

— Ваше величество — отвърна гасконецът, — Шико е като лисицата: Шико души и лиже камъните, върху които е пролята кръвта му, дотогава, докато не разбие с тези камъни главите на ония, които са я пролели.

— Ваше величество — възкликна Келюс, — бас държа! Както сам можахте да чуете, в своята молитва Шико спомена името на херцог дьо Майен. Обзалагам се, че тази молитва е свързана с пръчките, за които преди малко говорихме.

— Обзалагайте се, сеньор Жак дьо Леви, граф дьо Келюс — каза Шико, — обзалагайте се — и ще спечелите.

— Ще рече… — започна кралят.

— Точно така, ваше величество — продължаваше Шико, — в този дом живееше възлюблената на Шико, добро и очарователно създание, от най-благородните, дявол да го вземе! Една нощ, когато Шико бе дошъл да я види, един ревнив принц заповяда да обкръжат къщата, да хванат Шико и жестоко да го набият, и Шико бе принуден да се спасява през прозореца, като счупи стъклото му — нямаше време да го отваря, — и да скочи след това от височината на този малък балкон на улицата. Той не се преби само по чудо и затова всеки път, когато минава покрай този дом, Шико коленичи и благодари в молитвите си на Господа, който го измъкна от това премеждие.

— Ах, клетият Шико, а вие го порицавате на всичко отгоре, ваше величество. Според мен той се е държал както подобава на добър християнин.

— Значи теб все пак яко са те пердашили, мой бедни Шико?

— О, много яко, ваше величество, но не толкова силно, колкото бих искал.

— Тоест?

— Откровено казано, не бих имал нищо против да получа няколко удара с шпага.

— За сметка на греховете си ли?

— Не, за сметка на греховете на херцог дьо Майен.

— Ах, разбирам: ти имаш намерение да върнеш цезаревото цезарю…

— Не, защо пък на Цезар, да не смесваме, ваше величество, нещата; Цезар е велик пълководец, храбър воин, Цезар е по-големият брат, този, който иска да бъде крал на Франция. Не става дума за него, той има да урежда сметки с Анри Валоа и това засяга теб, сине мой. Плати си дълговете, Анри, пък аз ще си платя моите.

Анри не обичаше, когато му напомняха за братовчед му херцог дьо Гиз, затова, като чу намека на Шико, се навъси и разговорът бе прекъснат, без повече да се възобнови до пристигането им в Бисетър.

Пътят от Лувъра до Бисетър продължи три часа и това караше оптимистите да предполагат, че кралят би трябвало да пристигне във Фонтенбло вечерта на другия ден, а песимистите се хващаха на бас, че ще пристигне не по-рано от обяд на по-следващия ден.

Шико беше убеден, че изобщо няма да пристигнат там.

След като излезе от Париж, кортежът започна да се движи по-живо. Грехота беше да се оплакват от времето: беше чудна сутрин, вятърът утихна, слънцето разкъса завесата на облаците и настъпилият ден напомняше за прекрасния октомври, когато под шумоленето на последните окапващи листа пред възхитения взор на пътника се открива светлосинята тайна на шепнещите лесове.

В три часа през деня кралският кортеж достигна до първите стени на крепостната ограда на Жювизи. Оттук вече се виждаха мостът над река Орж и голямата странноприемница „Френският двор“, от която пронизващият вятър донасяше миризмата на дивеч, печен на шиш, и весела глъч.

Носът на Шико мигом улови кухненските аромати. Гасконецът си подаде главата навън и видя в далечината, пред вратата на странноприемницата, група хора, загърнати в дълги плащове. Сред тях имаше някакъв нисък шишко, чието лице бе закрито от широкопола шапка чак до брадичката.

При вида на приближаващия се кортеж тези хора побързаха да се приберат в странноприемницата.

Но ниският дебеланко се забави на вратата и Шико с изненада го позна. Затова в същия миг, когато шишкото изчезна вътре, нашият гасконец скочи на земята, пое своя кон от пажа, който го водеше за поводите, скри се зад ъгъла на стената и, под защитата на бързо спускащия се здрач, се откъсна от кортежа, който продължи към Есон, където кралят имаше намерение да спре за нощуване. Когато и последните конници изчезнаха от погледа и глухото потракване на колелетата по настлания с камъни път затихна, Шико напусна убежището си, заобиколи замъка и се появи пред странноприемницата от страната, противоположна на тази, откъдето всъщност бе пристигнал, като да се връщаше все едно в Париж. Шико се приближи до прозореца и погледна вътре през стъклото. Той със задоволство видя, че забелязаните от него хора, сред които и ниският шишко, който, изглежда, особено го интересуваше, все още са там. Шико обаче имаше очевидно причини да желае споменатият шишко да не го види, затова влезе не в главната зала, а в стаята отсреща, поръча си бутилка вино и зае мястото, което му позволяваше безпрепятствено да наблюдава изхода на странноприемницата.

От това място Шико, предвидливо седнал в сянка, виждаше част от залата с камината, до която, на ниска табуретка, седеше споменатият шишко и без да подозира, че го наблюдават, спокойно бе обърнал лице към пращящия огън, в който току-що бяха подхвърлили наръч сухи лозини, удвоили силата и яркостта на пламъка.

— Не, очите не ме лъжат — каза си Шико, — и когато се молех пред дома на улица Ноайе, може да се каже, просто бях подушил, че той се завръща в Париж. Но защо се промъква крадешком в престолния град на нашия приятел Ирод? Защо се крие, когато кралят минава покрай него? Ах, Пилате, Пилате! Нима добрият Господ не пожела да ми даде едната година отсрочка, за която го молех, и иска от мен да си уредим сметките по-рано, отколкото предполагах?

Скоро Шико забеляза с радост, че поради някакъв акустичен каприз от мястото, където седеше, можеше не само да вижда какво става в залата на странноприемницата, но и да чува какво се говори там. Направил това откритие, Шико напрегна слуха си не по-малко от зрението.

— Господа — говореше шишкото на своите спътници, — мисля, че е време да тръгваме, последният лакей от кортежа отдавна изчезна от погледа и според мен тъкмо сега пътят е най-безопасен.

— Напълно е безопасен, монсеньор — чу Шико глас, който го накара да потръпне. Той принадлежеше на човека, на когото Шико, изцяло погълнат от съзерцаването на малкия дебелак, не бе обръщал дотогава внимание.

Човекът, чийто глас бе рязнал слуха на Шико, бе пълната противоположност на онзи, когото нарекоха монсеньор. Той бе толкова невъобразимо дълъг, колкото другият бе нисък на ръст, толкова блед, колкото другият румен, толкова подмазващ се, колкото другият бе високомерен.

— Аха, падна ли ми, метр Никола — засмя се беззвучно Шико от радост. — Tu quoque…14 Никак няма да ни провърви, ако този път се разделим, без да си разменим две приказки.

И Шико пресуши чашата си и се разплати със стопанина, за да има възможност веднага да стане и да тръгне, когато това му се наложи.

Тази негова предвидливост дойде много навреме, тъй като седмината, привлекли вниманието му, се разплатиха на свой ред (по-точно, ниският шишко плати за всичките). Те излязоха от странноприемницата, лакеите или конярите им докараха конете, всички скочиха на седлата, малкият отряд препусна по пътя за Париж и скоро се изгуби в първата вечерна мъгла.

— Отлично! — каза си Шико. — Той тръгна за Париж, значи и аз ще трябва да се върна там.

И Шико на свой ред, възседна коня и последва кавалкадата на разстояние, което му позволяваше да вижда сивите наметала на конниците или пък в случаите, когато ги загубваше от погледа си, да чува тропота на конските копита.

Седмината свърнаха от пътя за Фроманто и направо през ширналото се поле стигнаха до Шуази, след това прехвърлиха Сена през Шарантонския мост, и през Сент-Антоанските порти влязоха в Париж. Накрая, подобно на рояк пчели, изчезващи в кошера си, те се вмъкнаха в двореца на дьо Гиз, чиито порти мигом плътно се затвориха зад тях, сякаш чакали само тяхното пристигане.

— Прекрасно — каза си Шико и застана в засада на ъгъла на улица Катр-фис, — тук ми мирише не само на Майен, но и на самия Гиз. Засега това е само любопитно, но скоро ще стане забавно. Ще почакаме.

И наистина Шико остана да чака близо цял час, без да обръща внимание на глада и студа, които започнаха да го глождят с острите си зъби. Най-сетне портите се отвориха, но вместо седем конници, загърнати с наметки, оттам излязоха с огромни броеници в ръце седем монаси от манастира „Света Женевиев“, лицата им бяха скрити под качулки, спуснати до очите.

— Охо! — каза си Шико. — Каква неочаквана развръзка! Нима дворецът Гиз е пропит до такава степен от святост, че едва престъпили неговия праг, разбойниците тутакси се превръщат в божии агънца? Нещата стават все по-забавни.

И Шико последва монасите също както преди това бе следвал конниците, без да се съмнява, че под расата се крият същите хора, които преди това се бяха крили под наметалата си.

Монасите прехвърлиха Сена по моста Нотр-Дам, пресякоха Сите, минаха и по Малкия мост, излязоха на площад Мобер и се заизкачваха по улица Сент-Женевиев.

— Какво става! — възкликна Шико, без да забрави да свали шапка пред дома на улица Ноайе, където сутринта бе отправял молитви. — Може би се връщаме във Фонтенбло? Тогава излиза, че не съм избрал най-краткия път. Но не, греша, чак толкова далеч не сме тръгнали.

И наистина монасите спряха пред входа на манастира „Света Женевиев“ и минаха под неговата портика; в самото дъно можеше да се види един монах от същия орден, който най-внимателно разглеждаше ръцете на влизащите в манастира.

— Исусе Христе! — изруга Шико. — Изглежда тази вечер в абатството пускат само тези, чиито ръце са чисти. Няма съмнение, че тук става нещо необикновено.

Стигнал до това заключение, Шико, до този момент изцяло зает с това да не изпусне от поглед следените от него хора, се огледа наоколо и с изненада откри, че на всички улици, водещи към абатството, бе пълно с хора, облечени с монашески раса със спуснати качулки; поединично или по двойки всички те, като един, отиваха в манастира.

— Виж ти! — каза Шико. — Значи тази вечер в абатството ще има велик капитул15, на който са поканени всички монаси женевиевци от цяла Франция? Честна дума, за пръв път изгарям от желание да присъствам на капитул и да си призная, това желание е необоримо.

А монасите продължаваха да се стичат от всички посоки, те минаваха под свода на портиката, показваха на посрещача своите ръце или някакъв предмет, който държеха в ръка, и се скриваха в абатството.

— Бих се опитал да вляза и аз — каза си Шико, — но за целта не разполагам с две съществено важни неща: първо, с расо, защото, както виждам, сред толкова многото свети отци няма нито един мирянин; и, второ, с онова, което показват на брата посрещач; а те му показват нещо. Ах, брат Горанфло, брат Горанфло! Защо не си тук сега, мой достойни приятелю!

Тези думи бяха извикани от спомена за един от най-почтените монаси на манастира „Света Женевиев“, обичайния сътрапезник на гасконеца в дните, когато той обядваше в града, за монаха, с който в деня на процесията на покаянието Шико бе прекарал отлично в кръчмичката край Монмартърските порти на печена патица и тръпчиво вино.

А монасите продължаваха да прииждат — човек можеше да си помисли, че половината парижани бяха навлекли раса — братът посрещач не спираше да проверява прииждащите, без да лиши нито един от вниманието си.

— Да видим, да видим — каза си Шико, — тази вечер положително ще става нещо необикновено. Какво пък, да бъдем любопитни докрай. Сега е седем и половина, събирането на милостинята е приключило. Ще потърся брат Горанфло в „Рогът на изобилието“, точно сега той вечеря.

И Шико предостави на легиона монаси възможността свободно да маневрират около абатството и да изчезват през портите му, а сам, пришпорил коня си в галон, стигна до широката улица Сен-Жак, където срещу манастира „Свети Беноа“ се намираше кръчмичката „Рогът на изобилието“ — едно твърде процъфтяващо заведение, усърдно посещавано от ученици и от неизтощимите любители на спорове — монасите.

В това заведение Шико се ползуваше с известност, но не като постоянен посетител, а като един от тайнствените гости, които от време на време се появяват, за да оставят някое златно екю и частица от разсъдъка си в кръчмата на метр Клод Бономе. Така се наричаше този, който раздаваше даровете на Церера и Бакхус16, неуморно изсипвани от знаменития митологичен рог, послужил вместо табела на заведението.

Глава 18В която читателят ще има удоволствието да се запознае с брат Горанфло, за когото вече два пъти бе споменавано в нашата история

Хубавият ден бе сменен от ясна вечер, ала денят беше прохладен и привечер стана още по-студено. Можеше да се види как под шапките на късните минувачи се сгъстява нара от дъха им и как розовее в светлината на фенерите. Разнасяха се ясно отекващите по заледената земя стъпки, звънките „хм“, изтръгвани от студа и както би се изразил един съвременен физик, отразявани от еластичните повърхности. С една дума, във въздуха се чувстваше онзи прекрасен пролетен студ, който придава двойно очарование на блещукащите с пурпурна светлина прозорци на всяка кръчмичка.

Шико отначало влезе в общото помещение, обгърна с поглед всички кътчета и като не откри сред посетителите на метр Клод човека, когото търсеше, се отправи непринудено в кухнята.

Стопанинът на заведението се беше съсредоточил в четенето на някаква божествена книга, докато в същото време цяло езеро от масло, затворено между бреговете на един огромен тиган, търпеливо се нагряваше в очакване температурата му да се вдигне до градуса, който би позволил да се сложат вътре оваляните в брашно риби треска.

Дочул шума от отварящата се врата, метр Бономе надигна глава.

— Ах, това сте вие, господине — каза той и захлопна книгата. — Добър вечер и добър апетит.

— Мерси за двойното пожелание, макар че втората му част е еднакво полезна и за двама ни. Но моят апетит е все още под съмнение.

— Как, нима вашият апетит зависи от още нещо?

— Да, вие знаете, че не мога да търпя да се угощавам самичък.

— Но щом е така, господине — каза Бономе и надигна калпака си с цвят на фъстък, — аз съм готов да вечерям заедно с вас.

— Мерси, великодушни стопанино, знам, че сте отличен сътрапезник, но търся друг човек.

— Да не би брат Горанфло? — осведоми се Бономе.

— Тъкмо него — отвърна Шико, — какво, да не би да вечеря вече?

— Засега още не, но побързайте.

— Защо да бързам?

— Защото след пет минути той вече ще е свършил с вечерята.

— Брат Горанфло още не е започнал да вечеря и след пет минути вече ще е свършил с това занимание, какво говорите?

И Шико поклати глава, което във всички страни на света се смята за знак на недоверие.

— Господине — каза метр Клод, — днес е сряда, великият пост вече започна.

— И какво от това? — попита Шико, който явно се съмняваше в привързаността на брат Горанфло към догматичните правила на религията.

— Абе кой го знае! — махна с ръка метр Бономе, което очевадно значеше: „Не разбирам тая работа повече от вас, но е точно така.“

— Положително нещо се е повредило в нашия земен механизъм — учуди се Шико, — пет минути за вечерята на брат Горанфло! Днес ми е съдено да се натъквам на истински чудеса.

И с вид на пътешественик, стъпил на неизследвани земи, Шико направи няколко крачки към малката странична стаичка, наподобяваща отделен кабинет, бутна стъклената врата, закрита с вълнена завеса на бели и розови квадратчета, и при светлината па свещта с кадящ фитил видя в дъното на стаята почтения монах, който пренебрежително чоплеше с вилицата оскъдната порция спанак, сварен с чиста водичка, и се опитваше да усъвършенства вкуса на тази тревиста субстанция посредством добавените към нея остатъци от сюренско сирене.

Докато достойният брат приготвя сместа си с гримаса, изразяваща съмнение във вкусовите качества на толкова жалката комбинация, ще се опитаме да го представим на нашите читатели в най-ярка светлина и с това да изгладим вината си, задето тъй дълго го оставяхме в сянка.

И така, брат Горанфло бе мъж на тридесет и осем години и висок около метър и половина. Този толкова дребен ръст се компенсираше, по думите на самия монах, от удивителната съразмерност на пропорциите, защото всичко, което братът събирач на милостиня бе загубил във височината, го наваксваше в ширината, и от едното до другото му рамо имаше деветдесет сантиметра; такава дължина на диаметъра, както е известно, съответства на двеста и седемдесет сантиметра обиколка.

Между тези наистина Херкулесови рамене се разполагаше яка шия, на която, сякаш въжета, изпъкваха мощни мускули. За нещастие шията също съответстваше на цялото останало тяло, тоест тя беше дебела и къса, което заплашваше брат Горанфло при първото малко по-силно вълнение с неминуем апоплектичен удар. Но като съзнаваше с какво го грози този недостатък на телосложението му, брат Горанфло никога не се вълнуваше; и трябва да кажем, че само в крайно редки случаи можеше да го видим толкова обиден и раздразнен, както го завари Шико, когато влезе при него.

— Какво правите тук, приятелю? — възкликна нашият гасконец, като местеше поглед от спанака към Горанфло, кадящата свещ и чашата, пълна с вода, едва оцветена с няколко капки вино.

— Нима не виждате, братко мой? Вечерям — отвърна Горанфло с тътнещ като камбаната на неговото абатство глас.

— Това вечеря ли го наричате? Тревичка и кашкавал? Какво става с вас, Горанфло? — възкликна Шико.

— Навлязохме в първата сряда на великия пост; трябва да се погрижим за нашето спасение, братко мой, да се погрижим за спасението си — гъгниво каза Горанфло и набожно вдигна очи към тавана.

Шико замря като ударен от гръм; погледът на гасконеца говореше, че неведнъж му се бе случвало да вижда брат Горанфло, прославящ по съвсем друг начин светите дни на същия този велик пост, който току-що бе започнал.

— За нашето спасение ли? — повтори той. — А нима нашето спасение може да зависи от водата и тревата?

— Недей месо във петък яж, а също и във сряда, — пропя Горанфло.

— Е, а кога закусихте?

— Изобщо не съм закусвал, братко мой — все по-гъгниво взе да говори монахът.

— Ах, ако трябва да се говори гъгниво — каза Шико, — готов съм да се състезавам с монасите женевиевци от цял свят. — И той заговори през носа си по най-отвратителен начин. — И така, след като дори не сте и закусвали с какво сте били зает, братко мой?

— Съчинявах реч — гордо надигна глава Горанфло.

— Не думайте! Реч, а за какво?

— За да я произнеса довечера в абатството.

„На ти сега! — помисли си Шико. — Реч довечера в абатството. Интересно.“

— А сега — добави Горанфло и поднесе към устата си първата вилица, натоварена със спанак и сирене — време ми е вече да тръгвам, моите слушатели ме чакат сигурно отдавна.

Шико си помисли за безбройното множество монаси, които се бяха запътили пред очите му към абатството и като си спомни, че сред тях вероятно е и херцог Майен, си зададе въпроса защо на Жозеф Фулон, абата на манастира „Света Женевиев“ му е щукнало да избере за проповедта пред лотарингския принц и пред толкова многобройното общество именно Горанфло, оценяван до този ден за качества, нямащи никакво отношение към красноречието.

— Я виж! — каза Шико. — А в колко часа е вашата проповед?

— От девет до девет и половина, братко мой.

— Добре! Сега е девет без четвърт. Отделете ми само пет минути. Кълна се в светото зачатие! Вече повече от осем дни не ни се е случвало да обядваме заедно.

— Но това не е по наша вина — отвърна Горанфло, — и повярвайте, възлюблени ми братко, че нашата дружба не е пострадала ни най-малко от това; задълженията, свързани с вашата длъжност, ви задържат при особата на нашия славен крал Анри III, да му даде Господ здраве; задълженията, произтичащи от моето положение, ме принуждават да се занимавам със събирането на милостиня, а цялото останало време да посвещавам на молитви; ето защо няма нищо чудно, че толкова дълго не сме се виждали.

— Вие сте прав, обаче, кълна се в тялото Христово — каза Шико, — струва ми се, това е още една причина да сме доволни, че отново се виждаме.

— И аз се радвам, радвам се безпределно — отвърна Горанфло и направи възможно най-благата физиономия каквато може да си представи човек, — и въпреки това съм принуден да ви оставя.

И монахът се надигна от стола, за да стане.

— Дояжте си поне тревичката — каза Шико и сложи ръката си върху рамото му.

Горанфло погледна спанака и въздъхна.

После погледна розовата вода и се извърна.

Шико разбра, че е настъпил благоприятният момент за атака.

— Спомняте ли си колко задушевно прекарахме последния път — обърна се той към Горанфло — там, в кръчмичката до Монмартърските порти? Докато нашият славен крал Анри III бичуваше себе си и другите, ние унищожихме цяла патица от блатата на Гранж-Бателиер и супа от раци, а всичко това поляхме с превъзходно бургундско; как се казваше? Не беше ли именно онова вино, което открихте вие?

— Говорите за романейското вино, виното на моя край — каза Горанфло.

— Да, да, спомних си; същото онова млекце, което сте засукали още като невръстно дете, достойни сине на Ной.

Горанфло облиза устните си с тъжна усмивка.

— А какво ще кажете за бутилките, които тогава опразнихме? — попита го Шико.

— Биваше си го винцето, макар и да не бе от най-добрите сортове.

— Същото твърдеше една вечер и нашият стопанин Клод Бономе. Уверяваше ни, че в избата му можело да се намерят най-малко петдесетина бутилки, пред които виното на неговия събрат от Монмартърските порти било просто джибри.

— Самата истина — засвидетелства Горанфло.

— Как? Истина? — възмути се Шико. — А сте седнали да се наливате с тази противна боядисана вода, когато трябва да протегнете само ръка, за да пийнете от истинското вино? Пфу!

И Шико грабна чашата му и плисна съдържанието й на пода.

— Всичко с времето си, братко мой — каза Горанфло. — Виното е добро, ако след като го изпиеш, ти остава само да благодариш на Всевишния, създал тази благодат. Но ако трябва да държиш реч, водата е за предпочитане, не по вкус, разбира се, а по въздействие: facunda estaqua17.

— Ами! — възрази му Шико. — Magis facundum est vinum18, и за доказателство ще поръчам бутилка от вашето романейско, макар че днес на мен също ми предстои да държа реч. Аз вярвам в чудотворната сила на виното; кажете честно, Горанфло, посъветвайте ме, какво мезе върви към него?

— Само не тази противна трева — каза монахът. — Нищо по-лошо не може да се измисли от нея.

— Бррр! — потрепери Шико, след като взе чинията и я поднесе до носа си. — Бррр!

Сетне отвори малкото прозорче и изхвърли на улицата спанака заедно с чинията.

— Метр Клод! — обърна се той да повика съдържателя.

Съдържателят, който, изглежда, подслушваше зад вратата, изникна мигом на прага.

— Метр Клод, донесете ми две бутилки от романейското, което, по думите ви, е от най-добрия сорт.

— Две бутилки! — учуди се Горанфло. — Защо две? Аз няма да пия.

— Ако щяхте да пиете, щях да поръчам четири, шест, всички бутилки, които може да се намерят в избата. Но щом като пия сам, две бутилки ще са ми достатъчни, не съм кой знае какъв пияч.

— И наистина — съгласи се Горанфло — две бутилки е разумно, ако при това замезвате само с постна храна, вашият духовник няма да вземе да ви порицава.

— То се знае. Кой ще яде блажно в срядата на великия пост? Само това остава.

Метр Бономе слезе в избата за бутилките, а Шико отиде до шкафа с провизиите и измъкна оттам охранена майска кокошка.

— Какво правите там, братко мой? — възкликна Горанфло, който следеше с неволен интерес всички движения на гасконеца. — Какво правите там?

— Както виждате, хванах този шаран от страх някой друг да не сложи лапа върху него. В срядата на великия пост този род храна се ползува с особен успех.

— Шаран ли? — изуми се Горанфло.

— Естествено шаран — каза Шико и взе да върти пред очите му апетитната птица.

— А откога шараните са с клюнове? — попита монахът.

— Клюн! — изненада се гасконецът. — Къде виждате клюн? Това е рибешка глава.

— А крилата?

— Плавници.

— А перата?

— Това са люспи, мили ми Горанфло, пиян ли сте, не мога да ви разбера?

— Пиян! — възмути се Горанфло. — Аз пиян! Това е вече прекалено. Аз пиян! Ял съм само спанак и не съм пил нищо освен вода.

— Така ли? Значи спанакът е претоварил стомаха ви, а водата ви е ударила в главата.

— По дяволите! — каза Горанфло. — Ето го нашият стопанин, той да отсъди.

— Какво да отсъди?

— Шаран ли е това, или кокошка.

— Съгласен съм, но отначало нека отвори виното. Искам да го пробвам на вкус. Отворете една бутилка, метр Клод.

Метр Клод измъкна тапата на бутилката и наля до половина чашата на Шико. Шико я пресуши и примлясна.

— Аха! — каза той. — Никак не ме бива за дегустатор. Езикът ми е напълно лишен от памет; не мога да определя по-добро или по-лошо е от онова, което пихме при Монмартърските порти. Дори не съм сигурен дали е същото вино.

Очите на брат Горанфло засвяткаха при вида на няколкото капки рубинова влага, останали на дъното на чашата.

— Вземете, братко мой — каза Шико, като наля съвсем малко вино в чашата на монаха, — вие сте призван в грешния ни живот да служите на ближния; насочете ме по правия път.

Горанфло взе чашата, поднесе я до устните си и с наслада прецеди бавно през зъби нейното съдържание.

— Няма съмнение, виното е от същия сорт — заключи той, — но…

— Но?… — повтори Шико.

— Но беше твърде малко, за да реша по-добро или по-лошо е от монмартърското.

— А аз държа много да зная това. Чумата да ме тръшне! Не искам да ме мамят и ако на вас, братко мой, не ви предстоеше да държите реч, бих ви помолил да опитате още веднъж това вино.

— Ще го направя заради вас само — съгласи се монахът.

— Дявол го взел! — заключи Шико и напълни чашата му до половина.

Горанфло с не по-малко уважение от първия път я поднесе до устните си и пожабурка виното със същото съзнание за отговорност.

— Това е по-добро — обяви той присъдата си. — Това е по-добро. Гарантирам.

— Гледай ти! Сякаш сте се наговорили с нашия стопанин.

— Истинският познавач — изрече Горанфло — трябва да определи по първата глътка сорта на виното, по втората — марката, по третата — годината на производството.

— О! Годината! Как бих желал да разбера кога е правено.

— Няма нищо по-лесно — подаде чашата си Горанфло, — капнете ми малко. Две-три капки, не повече, и ще ви кажа.

Шико напълни три четвърти от чашата и монахът бавно, без да прекъсва, я пресуши.

— Хиляда петстотин шейсет и първа — заключи той и постави чашата на масата.

— Ей богу! — възкликна Клод Бономе. — Хиляда петстотин шейсет и първа година, без грешка!

— Брат Горанфло — свали пред него шапка с поклон Шико, — в Рим са обявили мнозина за светци, но те не се връзват и на малкия ви пръст.

— Всичко опира до навика, братко мой, нищо повече — скромно забеляза Горанфло.

— И до таланта — възрази Шико. — Чумата да ме тръшне! Един навик още нищо не значи, по себе си знам, а аз съм човек с навици. Почакайте, какво правите?

— Нима не виждате? Ставам.

— Защо?

— Отивам в манастира.

— Без да опитате от шарана ми?

— Ах, да! — сети се Горанфло. — Изглежда, моят достоен брат разбира толкова от храна, колкото и от вино. Метр Бономе, що за животинка е това?

И брат Горанфло посочи с пръст предмета на спора.

Съдържателят изненадано зяпна човека, задал му такъв въпрос.

— Да — настоя Шико, — вас питат: какво е това?

— Дявол да го вземе! — каза съдържателят. — Ами че кокошка.

— Кокошка! — объркан повтори Шико.

— И дори от Ман — продължи метр Клод.

— Казвах ли ви! — тържествуващо отсече Горанфло.

— Да, очевидно съм се заблудил. Но страшно ми се ще да изям тази кокошка и в същото време да не изпадна в грях. Чуйте ме, братко мой, бъдете така добър — в името на нашата взаимна любов, поръсете я с няколко капки вода и я наречете шаран.

— Ах, оставете ме! — заохка монахът.

— Много ви моля, иначе мога да се облажа и да изпадна в смъртен грях.

— Дадено, така да бъде — предаде се Горанфло, който по природа беше истински другар, а и освен това върху него вече оказваха въздействие гореописаните три дегустации, — тук няма обаче вода.

— Не помня къде, но беше казано — заяви Шико, — „в случай на необходимост вземи това, което намериш подръка“. Целта оправдава средствата; осветете кокошката с виното, братко мой, осветете я с вино; от това тя може да стане по-малко католическа, но вкусът й едва ли ще пострада.

И Шико изпразни първата бутилка, като напълни чашата на монаха догоре.

— В името на Бакхус, Мом и Ком, троицата на великия свети Пантагрюел — произнесе Горанфло, — назовавам те шаран.

И като натопи върховете на пръстите си в чашата, напръска кокошката с няколко капки вино.

— А сега — каза Шико и се чукна с монаха, — за здравето на моя кръщелник, нека го изпекат добре и нека метр Клод Бономе усъвършенства чрез своето изкуство природните му достойнства.

— За негово здраве — откликна се Горанфло с гръмогласен смях и пресуши чашата си, — за негово здраве. Дявол да го вземе, на това му се вика винце!

— Метр Клод, незабавно набодете този шаран на шиш — взе да се разпорежда Шико, — намажете го с прясно масло и добавете ситно нарязан лук и свинска мас, а когато рибата се позачерви, я разделете на две части, залейте я със сос и я поднесете на масата ни гореща.

Горанфло слушаше тези указания, без да произнесе дума, но по очите му и едва забележимите кимвания на главата можеше да се разбере, че напълно ги одобрява.

— Е, а сега — каза Шико, след като се убеди, че е постигнал своето, — носете сардините, метр Бономе, дайте насам рибата тон. Вече сме във Велики пости и, както справедливо ни разясни богоугодният брат Горанфло, аз също се отказвам от блажно. Почакайте, не забравяйте да донесете още две бутилки от вашето прекрасно романейско винце, реколта хиляда петстотин шейсет и първа година.

Ароматите на тези гозби, напомнящи, за ястията на провансалската кухня, толкова мили на сърцата на истинските чревоугодници, започнаха да изпълват стаята а незабелязано замъглиха съзнанието на монаха. Езикът му се навлажни, очите му засвяткаха, но той все още се държеше и дори понечи да се надигне от масата.

— Къде? — попита Шико. — Нима сте способен да ме напуснете в часа на битката?

— Така трябва, брате мой — отвърна Горанфло и отправи поглед към небето, за да привлече вниманието на Всевишния върху жертвата, която принася.

— Да държите реч на гладен стомах е твърде неразумно от ваша страна.

— Неразумно ли, защо? — изненада се монахът.

— Защото ще ви изневерят гърдите, братко мой. Гален19 е казал: „Pulmo hominis facile deficit“ — Белите дробове на човека са слаби и лесно се уморяват.

— Уви, да — съгласи се Горанфло. — Неведнъж съм го изпитвал върху себе си; ако дробовете ми бяха здрави, думите ми щяха да поразяват като мълния.

— Ето, виждате ли?

— За щастие — продължи Горанфло и се намести удобно на стола, — за щастие мен ме поддържа религиозното ми усърдие.

— Да, но само усърдие още не е достатъчно. На ваше място бих опитал тези сардини и бих глътнал няколко капки от този нектар.

— Една-единствена само сардинка — склони Горанфло — и една-единствена чашка, не повече.

Шико сложи в чинията на монаха една сардинка и му даде втората бутилка.

Горанфло изяде сардината и изпи чашата си.

— Е, как е? — поинтересува се Шико, който старателно пълнеше чинията на монаха с гозбите и му доливаше чашата, без самият той да пие от своята. — Как е, а?

— Наистина чувствам как се изпълвам със сили.

— Кълна се в светото зачатие! Ако отивате да държите реч, не е достатъчно да чувствате само, че се изпълвате със сили, вие трябва да бъдете с пълни сили. И на ваше място — продължи гасконецът, — за да постигна това, аз бих изял двата плавника на нашия шаран; защото, ако не хапнете обилно, ще миришете на вино. Merum sobriam male olet20.

— По дяволите — каза Горанфло, — вие сте прав, за това не бях помислил.

В този момент беше поднесена кокошката, свалена от шиша. Шико отряза едно от крачетата, които бе кръстил „плавници“, и монахът лакомо го заръфа.

— Кълна се в мъките на Христа — каза Горанфло, — това е превкусна риба!

Шико отряза втория „плавник“ и го сложи в чинията на монаха, а сам деликатно взе да осмуква едно от крилцата.

— Какво отлично вино само — каза той и отпуши трета бутилка.

Веднъж разтревожил, разпалил, разбудил дълбините на необятния си стомах, Горанфло не бе в състояние вече да се спре: той изяде останалото крило, оглозга до кости цялата кокошка и повика Бономе.

— Метр Клод — каза той, — умирам от глад, няма ли да се намерят за мен пържени яйца на очи?

— Как няма да се намерят — намеси се Шико, — те дори са поръчани, нали Бономе?

— Не подлежи на съмнение — потвърди съдържателят, който имаше за правило никога да не противоречи на посетителите, ако те увеличават своите поръчки, а следователно и своите разходи.

— Ами че носете ги тогава, метр! — настоя монахът.

— След пет минутки — обеща Бономе и като се подчини на погледа на Шико, бързо излезе, за да приготви поръчката.

— Ах — въздъхна Горанфло, и стовари огромния си юмрук със стиснатата в него вилица върху масата, — едва сега започна да ми олеква.

— Наистина ли?

— И ако яйцата бяха сега тук, щях да ги глътна наведнъж, както наведнъж ще гаврътна сега това вино.

И на един път пресуши пълната чаша от наченатата трета бутилка, а в очите му засвяткаха щастливи искрици.

— Наистина ли не се чувствахте добре?

— Излязох глупак, приятелю — сподели Горанфло. — Тази проклета реч ми влезе под кожата като дявол, последните три дни само тя ми е в главата.

— Предполагам, че е великолепна реч — забеляза Шико.

— Блестяща.

— Кажете ми нещо от нея, докато чакаме яйцата.

— В никакъв случай! — обиди се Горанфло. — Проповед по време на яденето! Къде си виждал такова нещо, господин глупако? Може би в двора на краля, твоя господар?

— При двора на крал Анри, да му дава Господ здраве, произнасят знаменити речи — каза Шико и повдигна шапката си.

— И за какво са тези речи? — поинтересува се Горанфло.

— За добродетелта — отвърна гасконецът.

— Как не — облегна се назад върху стола си монахът, — виж ти какъв добродетелен развратник бил твоят крал Анри III!

— Добродетелен или не — възрази Шико, — но в неговия двор нито веднъж не съм виждал нещо такова, което да ме е карало да се червя.

— Господи, Исусе Христе! Сигурен съм, че ти отдавна си отвикнал да се червиш, господин грешнико — каза монахът.

— Какъв грешник съм аз — възмути се Шико. — Ами че аз съм олицетвореното въздържание, въплътеното целомъдрие, без мен не минава нито едно шествие, нито един пост.

— Да, шествията и постите на твоя Сарданапал, на твоя Навуходоносор, на твоя Ирод. Користни шествия, престорени пости. За щастие всички вече започват да разбират твоя Анри, дявол го взел!

И Горанфло, вместо да държи реч, запя с цяло гърло:

— Браво! — закрещя Шико. — Браво!

След това добави тихо:

— Добре, щом запя, значи и ще заговори.

В тази минута влезе метр Бономе. Той носеше споменатите яйца на очи и две нови бутилки.

— Дай ги насам — викна монахът с блеснали очи и ухилен до уши.

— Но, приятелю мой — каза Шико, — забравихте ли, че ви чака да държите реч?

— Тя лежи тук в мен — каза монахът и се почука с юмрук по челото, към което бе плъзнала огнената руменина от бузите му.

— В девет и половина — напомни му Шико.

— Излъгах — призна си Горанфло. — Omnis homo mendax confiteor21.

— В колко часа наистина?

— В десет.

— В десет ли? Доколкото знам, манастира го затварят в девет.

— Е, много му здраве, да го затварят — произнесе монахът и заразглежда пламъка на свещта през чашата, напълнена с рубиненото вино, — и да го затворят, имам ключ.

— Ключ от манастира? — възкликна Шико. — Дали са ви ключ от манастира?

— Той е в джоба ми — и Горанфло се потупа по бедрото, — ей го тук.

— Не може да бъде — усъмни се Шико. — Ходил съм на покаяние в три манастира; знам, че ключът на абатството не се дава на обикновен монах.

— Ето го — с тържествен глас заяви Горанфло, като се облегна на стола и показа на Шико някаква монета.

— Гледай ти! Пари — каза гасконецът. — А, разбирам. Вие сте подкупили монаха на входа и той по всяко време на нощта ви пуска вас, нещастния грешник.

Горанфло разтегли устата си до ушите в блажена и добра пиянска усмивка.

— Sufficit!22 — измърмори той.

И с несигурна ръка понесе монетата към джоба си.

— Почакайте, дайте първо да погледна — спря го Шико. — Я виж, каква интересна монета.

— На нея е изобразен еретик — поясни Горанфло, — а на мястото на сърцето има дупка.

— Наистина, това е тестон23 с изображението на краля на Беари. Вярно, ето и дупката.

— Кинжал в сърцето! — възкликна Горанфло. — Смърт на еретика! Убиецът на еретик се причислява приживе към светците, аз му отстъпвам мястото си в рая.

„Аха — помисли си Шико, — туй-онуй започва да ми се прояснява, но този глупак още не е достатъчно пиян.“

И гасконецът наля отново чашата на монаха.

— Да — каза той, — смърт на еретика и да пребъда месата!

— Да пребъде месата! — изръмжа и Горанфло и със замах изпразни чашата в гърлото си. — Да пребъде месата!

— Значи — каза Шико, който при вида на тестена, стиснат в огромния юмрук на монаха, си спомни как манастирският вратар оглеждаше ръцете на всички, минаващи под портиката на манастира, — значи вие показвате тази монета на входа и…

— И влизам.

— Свободно?

— Както това вино в стомаха ми.

И монахът изля още една чаша в огромното си гърло.

— Чумата да ме тръшне! Ако се вярва на сравнението ви, то ще влезете там, без да се допрете до вратата.

— За брат Горанфло — фъфлеше мъртвешки пияният монах, — за брат Горанфло вратите са широко отворени.

— И произнасяте речта си?

— И про… произнасям речта си. Ето как ще стане: пристигам, слушай, Шико, пристигам…

— Разбира се, слушам, целият съм се превърнал в слух.

— Пристигам, к-казвам ти аз. Г-голямо съб-брание, най-отбрана публика, барони, графове, херцози.

— И дори принцове.

— И д-дори принцове — повтори монахът. — Как-кво каза… принцове ли? Голямо чудо, принцове! Влизам смирено с другите верни на Съюза…

— Верните на Съюза ли? — спря го Шико. — А що за вярност такава?

— Аз се числя към верните на Съюза; повикват ме: „Брат Горанфло!“, из-злизам н-напред.

При тези думи монахът стана от стола.

— Е, хайде, излизайте — подкани го Шико.

— Из-злизам — Горанфло се опита да съпроводи думите си с действие.

Но едва направил една крачка, той се блъсна в ъгъла на масата и се просна на пода.

— Браво! — поздрави го Шико, след което го вдигна и отново го намести на стола. — Вие излизате, приветствате събранието и говорите…

— Н-не, н-не говоря аз, говорят моите приятели.

— И какво говорят тези ваши приятели?

— П-приятелите к-казват: „Т-това е брат Горанфло! Ще държи реч б-брат Горанфло! Какво отлично име за един член на лигата — б-брат Г-горанфло!“

И монахът взе да повтаря името си с най-нежни интонации.

— Отлично име за един член на лигата? — повтори Шико. — Каква ли още истина ще измъкне от този пияница виното, което той излочи?

— И т-тук аз з-започвам…

Монахът стана и понеже всички предмети плувнаха пред него, затвори очи и се опря до стената, за да се задържи на несигурните си крака.

— Вие започвате… — подсети го да продължи Шико, като го придържаше до стената както Палячо Арлекин.

— З-започвам: „Братя монаси, днес е прекрасен ден за вярата; братя, днес е от по-прекрасен ден за вярата; братя, днес е от прекрасен най-прекрасен ден за вярата.“

След тази градация от сравнителна към превъзходна степен на прилагателното на Шико не му се удаде да измъкне нищо по-свързано от устата на Горанфло и той пусна монаха.

Брат Горанфло, който запазваше равновесието само благодарение на подкрепящия го Шико, оставен сам на себе си, мигом се свлече надолу по стената като лошо закована дъска и бутна толкова силно масата с краката си, че празните бутилки изпопадаха,

— Амин! — каза Шико.

Почти в същия момент юнашко хъркане, напомнящо гръмовен тътен, накара стъклата в тясната стаичка да задрънчат.

— Отлично — каза си Шико, — кокошите кълки свършиха работа. Сега нашият приятел ще спи най-малко дванадесет часа и аз безпрепятствено ще мога да му смъкна дрехите.

Не трябваше да се губи време и Шико бързо заразвързва връзките на расото му, освободи ръцете му от ръкавите, след това помъкна монаха като чувал с картофи, уви го с покривката от масата, закри главата му с една салфетка и като напъха расото под наметалото си, отиде в кухнята.

— Метр Бономе — каза той и протегна на съдържателя кесийка с бродирана на нея роза. — Това е за нашата вечеря, за храната на коня ми, който ви оставям за известно време, и най-вече за това да не будите брат Горанфло,- нека спи като праведник.

— Дадено! — каза метр Клод, доволен от щедростта на гасконеца. — Дадено! Бъдете спокоен, господин Шико.

След тези уверения Шико напусна заведението и, пъргав като сърна и бдителен като лисица, стигна до ъгъла на улица Сент-Етиен, там той здраво стисна в дясната си ръка тестона с изображението на краля на Беарн, нахлузи монашеското расо и в десет без четвърт, не без вълнение, застана пред портите на манастира „Света Женевиев“.

Глава 19За това, как Шико установи, че е по-лесно да влезеш в абатството „Света Женевиев“, отколкото да излезеш оттам

Преди да облече расото, Шико се досети да удвои ширината на раменете си, като подложи върху тях плаща и останалите си дрехи, без което расото му стоеше провлачено. Брадата му беше на цвят като тази на Горанфло, и макар да се беше родил на бреговете на Сена, а монахът — на Гарона, Шико тъй често се развличаше да подражава на гласа му, че накрая бе постигнал пълна прилика. А на всички е известно, че от монашеската качулка излизат на божия свят единствено брадата и гласът.

Когато Шико стигна до входа на манастира, там вече се канеха да заключват портите и братът вратар дочакваше само неколцина закъсняващи. Гасконецът показа своята монета с пробитото сърце и бе пуснат без никакви усложнения. Преди него влязоха двама монаси, Шико тръгна след тях и се озова в черквицата на манастира, която добре познаваше, тъй като често бе придружавал тук краля. Анри III оказваше неизменно специално покровителство над абатството „Света Женевиев“.

Черквичката беше построена в романски стил, тоест през XI столетие и както във всички черквички от тази епоха, под балкона имаше гробница или подземна черква. Ето защо балконът бе на около три метра височина над нефа24 и до него се стигаше по две странични стълби. В стената между стълбите имаше желязна врата, през която можеше да се слезе в гробницата, към която водеха толкова стъпала, колкото и до балкона.

На балкона, от двете страни на олтара, увенчан с образа на света Женевиев, приписван на четката на метр Росо, се възправяха статуите на Кловис и Клотилда25.

Черквичката се осветяваше от три кандила: едното беше на балкона, другите две в нефа на еднакво разстояние от първото.

Това слабо осветление придаваше на храма особена тържественост, понеже позволяваше на въображението да разширява до безкрайност тънещите му в мрак странични олтари.

Отначало Шико трябваше да нагоди очите си към полумрака. За да ги поупражни, той взе да брои монасите. В нефа те бяха сто и двадесет души, а на балкона — дванадесет, общо сто тридесет и двама. Дванадесетте монаси на балкона стояха в една редица срещу олтара и отдалеч приличаха на часови, охраняващи светилището.

Шико със задоволство се увери, че не се присъединява последен към тези, които Горанфло бе нарекъл „братя на Съюза“. След него влязоха още трима монаси, облечени с широки сиви раса. Те се качиха на балкона и застанаха пред дванадесетте монаси, които оприличихме на часови.

Един малък на ръст монах, на когото Шико не бе обърнал до момента внимание, по всяка вероятност момче от манастирския хор, обходи цялата черквичка и преброи присъстващите, след което каза нещо на един от тримата монаси, дошли последни.

— Тук сме сто тридесет и шест души — с нисък бас провъзгласи единият от тримата, — това число е угодно Богу.

Коленичилите дотогава сто и двадесет монаси тутакси се изправиха и насядаха по столовете и скамейките. Скоро изскърцването на пантите на вратата и издрънчаването на спусканите резета възвестиха, че масивните порти на черквичката са залостени.

Колкото и храбър да беше Шико, все пак, когато до слуха му стигна прещракването на ключовете в ключалките, сърцето в гърдите му усилено затуптя. За да се успокои, той седна в сянката на амвона и очите му съвсем естествено се обърнаха към тримата монаси, които, както изглежда, председателстваха това събрание.

Донесоха им кресла, те тържествено седнаха и заприличаха на трима съдии. Дванадесетте други монаси зад тях останаха да стоят изправени на балкона.

Когато шумът от затварянето на вратите и заемането на местата стихна, прозвъня три пъти звънче.

Без съмнение това беше сигнал за тишина, тъй като по време на първите два звънеца от всички страни се разнесе едно проточено „шшшт“, а след третия — всякакъв шум се прекрати.

— Брат Монсоро — заговори все същият монах, — какви новини носите на Съюза от провинция Анжу?

Шико наостри уши и направи това по две причини.

Първо, порази го този заповеднически глас, създаден сякаш да гърми не в черква под монашеска качулка, а на полесражението под боен шлем.

Второ, той чу името Монсоро, станало само няколко дни преди това известно на двора, където то, както знаем, породи различни тълкования.

Високият монах, чието расо бе издуто над бедрата му, мина между събралите се и с твърда и уверена стъпка се качи на амвона. Шико се помъчи да разгледа лицето му.

Това се оказа невъзможно.

— Нищо — каза си гасконецът, — след като не виждам лицата на присъстващите, значи и те не могат да видят моето.

— Братя мои — произнесе един глас, в чиито първи звуци Шико разпозна гласа на главния ловчия, — новините от провинция Анжу не са твърде радостни и не защото там няма симпатизанти на нашето дело, а защото липсват достатъчно наши представители. Да умножи редиците на Съюза в тази провинция беше поверено на барон Меридор, но старецът, потресен от неотдавнашната смърт на дъщеря си, е занемарил дейността на светата Лига и докато не се съвземе от загубата си, не ще можем да разчитаме на него. Що се отнася до мен лично, нося ви три нови молби за зачисляване в нашата общност и съгласно устава ги пуснах в главната манастирска кутия за събиране на пожертвувания. Съветът ще реши дали са достойни новите трима братя, за които аз впрочем гарантирам като за самия себе си.

В редиците на монасите се надигна одобрителен шум, който не стихна и след като брат Монсоро се върна на мястото си.

— Брат Ла Юриер! — възкликна същият този монах, който, изглежда, имаше правото да посочва ораторите по своя преценка. — Разкажете ни какво направихте в град Париж.

Един монах с нахлупена ниско над очите качулка се качи на амвона, току-що напуснат от граф Монсоро.

— Братя мои — каза той, — всички вие знаете предаността ми към католическата религия, която потвърдих на дело в славния ден на възтържествуването на нашата вяра. Да, братя мои, аз се гордея, че от него ден принадлежа на верните привърженици на нашия велик Анри дьо Гиз. От устата на самия господин дьо Безме — да му дава Господ здраве! — аз получавах заповедите, с които херцогът ме удостояваше, и ги изпълнявах толкова ревностно, че не бих се спрял да убивам дори собствените си посетители. Благодарение на предаността ми към святото дело ме назначиха за старши на квартала и смея да кажа, че моето назначение е от полза за нашата вяра. На тази си длъжност можах да направя списък на всички еретици в квартала Сен-Жермен-л’Оксероа, където от дълги години вече държа на улица Арбр-Сек странноприемница „Пътеводна звезда“ — на вашите услуги, братя, — и да предам този списък на нашите приятели. Разбира се, днес аз не жадувам вече така страстно кръвта на еретиците, както някога, но не скривам от себе си истинската цел на светия ни Съюз, който ние с вас създаваме сега.

— Спомням си — каза си Шико, — че този Ла Юриер бе ревностен изтребител на еретици и ако доверието на господата от Лигата се оказва според заслугите, той трябва да бъде добре осведомен за нейните дела.

— Продължавайте, продължавайте! — обадиха се няколко гласа.

Ла Юриер, получил възможността да прояви своите ораторски способности, което рядко му се случваше, макар и да се смяташе за оратор по рождение, събра за миг мислите си, окашля се и продължи:

— Надявам се, братя мои, няма да сбъркам, ако кажа, че ние преследваме не само изкореняването на отделните ереси; ние, тоест всички добри французи, трябва да сме сигурни, че сред принцовете от кралско потекло, които могат да се окажат на трона никога няма да има еретици. Защото, братя, как стоят нещата? Франсоа II, обещаващ да бъде ревностен поддръжник на вярата, умря бездетен; Шарл IX, а той бе истински радетел, умря бездетен; крал Анри III, в чиято истинска вяра нямам право да се съмнявам, нито пък да съдя за деянията му, ще умре по всяка вероятност бездетен; следователно ще остане херцог д’Анжу, но и той няма деца, още повече че е равнодушен и към светата ни Лига.

На това място неколцина гласа, сред които и гласът на главния ловчия, прекъснаха оратора.

— Защо да е равнодушен? — попита Монсоро. — И кой ви е упълномощил да отправяте такова обвинение срещу принца?

— Аз казах: равнодушен, понеже той все още не е потвърдил съгласието си да се включи в Лигата, макар че високопочтеният брат, който ме прекъсна, напълно недвусмислено ни бе обещал това от негово име.

— А кой ви е казал, че не е дал съгласието си? — отново попита Монсоро. — Имаме нови молби за встъпване в Съюза. Според мен вие нямате право да подозирате когото и да било преди тези молби да бъдат разгледани.

— Прав сте — съгласи се Ла Юриер, — още ще почакам. Но херцог д’Анжу е смъртен, той няма деца, а забележете, в тази фамилия хората умират млади, кой ще наследи короната след херцог д’Анжу? Най-непоправимият хугенот, когото само можем да си представим, отстъпникът, закоравелият грешник, Навуходоносор…

Този път вече не ропот на протест, а шумни ръкопляскания прекъснаха речта на Ла Юриер.

— Анри дьо Навар, срещу когото преди всичко е създадена и нашата общност, Анри дьо Навар, за когото често мислим, че е зает с любовните си интрижки в По или Табър, а го срещат в Париж.

— В Париж! — възкликнаха изненадано няколко гласа. — В Париж! Не може да бъде!

— Той е идвал в Париж! — повиши пискливо глас Ла Юриер. — Бил е в Париж през нощта, когато бе убита госпожа дьо Сов; много е вероятно и сега да е в Париж.

— Смърт на беарнския крал! — понесе се по целил храм.

— Да, само смърт! — отзова се от амвона Ла Юриер. — И ако имам щастието да го видя, отседнал в моята „Пътеводна звезда“, ще поема пълната отговорност за него; но не, при мен той няма да се отбие. Не ще залъжеш лисицата два пъти в един и същи капан. Той ще се скрие на някое друго място, при някой свой приятел, този нечестивец все още има приятели. Ще рече, трябва да намалим числото на приятелите му или поне да ги познаваме до един. Нашият Съюз е свещен, нашата Лига е узаконена, осветена, благословена, вдъхновена от нашия отец папа Грегорио XIII. Ето защо настоявам да не държим повече нашия Съюз в тайна, за да могат нашите отговорници по квартали и участъци да връчват подписки за събиране на помощи и да посещават с тази цел достопочтените граждани с молба да поставят подписите си. Тези, които подпишат, ще бъдат наши приятели, които откажат да подпишат, ще станат наши врагове. И когато отново настъпи нощта на свети Вартоломей, в неотложността на която, струва ми се, истинските ревнители на вярата все повече са убедени, тогава ще повторим същото, което извършихме през първата Вартоломеева нощ. Ние ще избавим Господа бога от труда сам да отделя доброто от злото.

Заключителните му думи бяха посрещнати с бурни овации; после, когато те затихнаха — бавно и постепенно, защото възторзите на присъстващите явно не секваха, а само временно поспаднаха, — се раздаде гласът на монаха, който ръководеше събранието:

— Предложението на брат Ла Юриер, на когото свещеният Съюз благодари за проявеното от него усърдие, е взето под внимание и ще бъде обсъдено във Висшия съвет.

Овациите се възобновиха с удвоена сила. Ла Юриер се поклони няколко пъти, благодари на събранието, слезе от амвона и зае мястото си, превит под огромното бреме на славата.

— Аха — каза си Шико, — сега всичко започва да се изяснява. Пример за ревностна служба в полза на католическата вяра не е моят Анри, а неговият брат Шарл IX и господата Гиз. Това трябваше да се очаква, след като тук е замесен вече и херцог дьо Майен. Господата дьо Гиз искат да образуват в държавата малка общност, в която да имат първи думата; великият Анри, като пълководец, ще получи армията, дебелият Маейн — буржоазията, а нашият знаменит кардинал — църквата. И една прекрасна сутрин моят Анри ще установи, че държи в ръцете си само броеницата си и тогава учтиво ще го поканят да изчезне с тази броеница в някой манастир. Хитро, изключително хитро! Ах, да… ще остане още херцог д’Анжу. По дяволите! А къде ще дянат херцог д’Анжу?

— Брат Горанфло! — провикна се монахът, повикал до този момент главния ловчия и Ла Юриер.

Дали защото Шико бе потънал в размислите, за които току-що разказахме на нашите читатели, или защото не бе още свикнал да се отзовава на името, присвоено заедно с расото на събирача на милостиня, но той не се откликна.

— Брат Горанфло! — поде и малкото монахче с глас толкова тънък и чист, че Шико трепна.

— Охо! — измърмори той. — Може да ти се стори, че някое женско гласче вика брат Горанфло. Дали пък на това почтено събрание не са смесени не само всички съсловия, но и двата пола?

— Брат Горанфло! — повтори същият женски глас. — Къде сте, брате Горанфло?

— Ах — сепна се Шико, — ами че брат Горанфло — това съм аз. Е, да вървим!

И високо заговори с гъгнивия глас на монаха.

— Тук съм, тук съм, ето ме, ето ме. Бях потънал в благочестиви размисли, които предизвика в мен речта на брат Ла Юриер, и не чух, че ме викате.

Напомненото име на брат Ла Юриер, чиито думи още отекваха във всички сърца, породи нов одобрителен шум, който даде на Шико време да се подготви.

Могат да ни кажат, че Шико не би трябвало да се откликва на името Горанфло, понеже никой от събраните тук не сваляше качулката от главата си. Но, както си спомняме, всички участници в събранието бяха преброени и отсъствието на един човек, който според преброяването трябваше да е налице, би повлякло след себе си обща проверка, а тогава измамата неминуемо щеше да се открие и тогава да му мислеше гасконецът!

Шико не се поколеба нито секунда. Той стана и важно изкачи стъпалата до амвона, без да забрави да дръпне качулката си колкото се може по-ниско над очите.

— Братя — започна той с глас, напълно наподобяващ гласа на Горанфло, — аз съм събирач на милостиня за този манастир и както знаете, моите задължения ми дават, право да прекрачвам всеки праг. Аз използвам това си право за благото на Господа.

— Братя — продължи той и си спомни началото от речта на Горанфло, така ненавреме прекъсната от съня, който, навярно, още не бе освободил мъртвешки пияния събирач на милостиня от могъщите си обятия, — братя, какъв прекрасен ден за вярата е днешният, в който всички сме се събрали. Ще кажем откровено, братя, прекрасен ден за вярата ни, защото сме се събрали с вас всички тук, в храма господен.

Какво е Френското кралство? Тяло. Свети Августин е казал: „Omnis civitas corpus est“. „Всяко общество има тяло.“ Какво е нужно за съществуването на това тяло? Добро здраве. Как да запазим това здраве? Като прибягваме до разумно пускане на кръв, когато силите са в излишък. И така, очевидно враговете на католическата вяра са твърде силни, щом се страхуваме от тях; значи трябва още веднъж да пуснем кръв от огромното тяло, наречено общество. Това ми го повтарят всеки ден добрите католици, от които донасям в манастира яйчица, свински бутове и пари.

Встъпителната част от речта на Шико направи на слушателите силно впечатление.

Той замълча, за да даде време да утихне одобрителният шум, предизвикан от думите му, и когато този шум утихна, продължи:

— Ще ми възразите, може би, че светата църква ненавижда кръвопролитието: „Ecclesia abhorret a sanguine“. Само че забележете добре, братя мои, — ученият богослов не е казал чия именно кръв ужасява църквата; обзалагам се, че, във всеки случай, не е имал предвид кръвта на еретиците. Спомнете си: „Fons malus corruptorum sanguis hoereticorum autem pessimus“26. A има и още един аргумент, братя! Казах: „Църквата“, но чие, тук присъстващите, ние не сме само хора на църквата. Преди мен от този амвон говори красноречиво брат Монсоро, на чийто пояс, сигурен съм, е окачен кинжалът на главен ловчия. Брат Ла Юриер пък майсторски действа със своя шиш: „Veru agreste, lethiferum tamen instrumentum“27. A и самият аз, братя, аз, който говоря с вас, аз, Жак-Непомюсен Горанфло, съм носил мускет в Шампания и подпалих там хугенотите, докато се молеха. За мен това бе немалка заслуга и ми бе осигурено място в рая. Поне така предполагах, но изведнъж на съвестта ми бе открито петънце: преди да изгорим хугенотските, малко се бяхме поразвлекли с тях. И това, изглежда, е понавредило малко на богоугодното дело — във всеки случай така ми обясни моят духовен отец. Ето защо побързах да се подстрижа за монах и за да се очистя от петното, което оставиха на моята съвест еретичките, приех обет да прекарам остатъка от моите дни във въздържание и да влизам в допир само с добрите католички.

Тази втора част от речта имаше не по-малък успех от първата. Всички слушатели бяха възхитени, изглежда, от средството, до което бе прибегнал Всевишният, за да застави брат Горанфло да се подстриже.

Ето защо към одобрителния шум тук-таме се прибавиха и ръкопляскания.

Шико скромно се поклони на аудиторията.

— Остава ни — продължи той — да поговорим за водачите, които сме си избрали, и за които, както разбирам аз, недостойният грешник, клетият монах от манастира „Света Женевиев“, би трябвало да поговорим. Естествено това е прекрасно и, по-специално, твърде предвидливи са мерките да се промъкнем тук през нощта, под прикритието на расата си, и да слушаме как проповядва брат Горанфло. Но според мен задълженията на тези, на които сме поверили властта, не трябва да се ограничават само с това. Толкова прекалената предпазливост може да предизвика насмешките на проклетите хугеноти, които, трябва да им признаем, когато се стигне до бой, се съпротивляват като бесни. Смятам, че ние трябва да се държим както подобава на мъжествени хора, каквито сме, или, по-скоро, каквито искаме да изглеждаме. Към какво се стремим? Към изкореняване на ереста… Какво се иска от нас?… Ами нужно е да се провикнем от всички покриви, така си мисля. Защо да не тръгнем по улиците на Париж в религиозно шествие, за да видят всички стройните ни редици и нашите биващи си ги копия? Защо да се крием като шайка нощни крадци, които се оглеждат на всяко кръстовище да не ги види стражата? „Но кой ще ни даде пример?“ — ще попитате вие. Какво пък, нека този човек бъда аз, аз, Жак-Непомюсен Горанфло, аз, недостойният брат от манастира „Света Женевиев“, сиротният и немощен събирач на милостиня. С ризница на тялото, с каска на глава и мускет на рамо ще застана, ако потрябва, начело на всички добри католици, които пожелаят да ме последват. И аз ще направя това, за да засрамя нашите водачи, които се крият така, сякаш защитават не църквата, а някакъв противен пияница, който налита на бой.

Заключителната част от речта на Шико отговаряше на въжделенията на повечето членове на Лигата, които не виждаха друг път към целта, освен този, открит преди шест години от свети Вартоломей, и изпадаха в отчаяние от неповратливостта на своите водачи. Думите му запалиха свещен огън в сърцата на събралите се и всички те, с изключение на тримата монаси, председателстващи събранието, закрещяха в един глас:

— Да пребъде месата! Слава на храбрия брат Горанфло! Да тръгнем в шествие! Да вървим!

Общият възторг бе особено пламенен още и затова, защото ревностното усърдие на достойния брат се проявяваше за пръв път в такава ярка светлина. До този ден дори най-близките приятели на Горанфло, макар и да го смятаха за ревностен поборник на вярата, го отнасяха към ония нейни защитници, чието усърдие е задържано винаги от могъщото чувство за самосъхранение в границите на предпазливостта. А този път брат Горанфло, обикновено предпочитащ да стои в сянка, внезапно, пред очите на всички се хвърли с бойните си доспехи в открит бой под ярките лъчи на слънцето. Това беше неочаквано до грандиозност, то показваше достопочтения им събрат в съвсем нова светлина. Някои от присъстващите в своето възхищение — толкова по-силно от това, че бе неочаквано, — вече виждаха в лицето на брат Горанфло, призоваващ към първото шествие на правоверните католици, подобие на Петър Пустинник, който е провъзгласил първия кръстоносен поход.

За нещастие или щастие на този, който предизвика тези възторзи, в плановете на ръководителите съвсем не влизаше да му бъде предоставена свобода на действията. Един от тримата мълчаливи монаси се наклони до ухото на малкия монах и мелодичният детски гласец зазвънтя под сводовете; момчето три пъти се провикна:

— Братя мои, времето изтече, събранието ни приключи.

Бръмчащи като пчелен кошер, монасите станаха от местата си и бавно се отправиха към вратата, като пътьом се договаряха единодушно да поискат на следващото събрание шествие, както го предложи този юнак, брат Горанфло. Мнозина се отбиваха до амвона, за да изразят своето одобрение на събирача на милостиня, когато той слезе от него след блестящата си реч. Шико обаче си помисли, че отблизо могат да го разпознаят по гласа, защото, колкото и да се стараеше, не можеше напълно да се избави от лекия си гасконски акцент, пък и ръстът му можеше да породи учудване, тъй като той бе с петнадесет-двадесет сантиметра по-висок от брат Горанфло, който, естествено, бе израснал в очите на своите събратя, но само духовно. Ето защо Шико коленичи и си даде вид, че, подобно на пророк Самуил, говори с Господа на четири очи и всецяло е погълнат от този разговор.

Монасите не посмяха да нарушат молитвения му екстаз и се отправиха към изхода. Те бяха силно възбудени и това развесели Шико, който през пролуката между гънките на качулката си следеше незабелязано всичко, което ставаше около него.

И все пак Шико не беше постигнал почти нищо. Той беше напуснал краля без негово разрешение само за да види къде отива херцог дьо Майен, и се върна в Париж само защото бе видял Никола Давид. Шико, както знаем, се бе заклел да отмъсти на тези двама души, но на него, като на не твърде важен човек, за да нападне принца на Лотарингския дом или за да направя това безнаказано, му се налагаше дълго и търпеливо да изчаква подходящ случай. С Никола Давид работата стоеше малко по-иначе, това бе обикновен нормандска адвокат, вярно, мошеник от класа, при това, преди да стане адвокат, бе служил в армията като учител по фехтовка. Шико никога не бе заемал длъжността учител по фехтовка, но смяташе, че владее не зле рапирата. Единственото, което искаше, бе да се срещне лице в лице със своя враг, а по-нататък, подобно на героите от древността, щеше да повери живота си на своята правота и на своята шпага.

Шико разглеждаше тайно отиващите си един след друг монаси с надеждата да разпознае под някое расо или качулка дългата и слаба фигура на метр Никола и изведнъж забеляза, че при изхода монасите ги подлагат на проверка, подобно на тази при влизането им: на излизане всеки монах вадеше от джоба си някакъв предмет и го показваше на изхода едва след което биваше удостояван с думата exeat28. Отначало Шико помисли, че просто му се е сторило, за миг се поколеба, но скоро подозренията му се превърнаха в увереност и челото на гасконеца се покри с капки студена пот.

Брат Горанфло го бе снабдил любезно с пропуск за влизане в манастира, но бе забравил да му предостави пропуск за излизане от него.

Глава 20За това, как Шико останал в черквицата на абатството, видя и чу нещо, което за него бе твърде опасно да види и чуе

Шико слезе бързо от амвона и се смеси с последните монаси — надяваше се да разбере какъв предмет служи за пропуск навън и да се опита да си го набави, ако има възможност за това. И наистина, като се сля с тълпата на последните излизащи и надигна глава над главите на другите, Шико видя, че те показват на излизане дение29, изрязано под формата на звезда.

В джобовете на нашия гасконец звънтяха немалко дениета но, за нещастие, нито едно с формата на звезда, а и да търси такова беше безполезно, защото подобна монета би била незабавно иззета от парично обръщение.

Шико оцени мигновено създалото се положение. Ако идеше до изхода, без да покаже звездообразното дение, щеше тутакси да бъде разобличен като предрешен монах, но с това естествено работата нямаше да свърши, в него щяха да разпознаят метр Шико, кралския шут, а тази длъжност, която му гарантираше немалки привилегии в Лувъра и в кралските замъци, тук, в абатството „Света Женевиев“, че още и при подобни обстоятелства, съвсем нямаше да предизвика уважение. Шико разбра, че е попаднал в капан. Той се скри зад една четириъгълна колона и се сви в ъгъла между нея и доближената до нея изповедалня.

— Освен че ще погубя себе си — разсъждаваше по нататък Шико, — ще погубя и този глупак, моя господар, когото имах глупостта да обикна, макар и да го ругая в очите така, че го правя на мат и маскара. Разбира се, най-добре би било да се върна в „Рогът на изобилието“ и да правя компания на брат Горанфло, но като не може, здраве му кажи.

И като откровеничеше така със самия себе си, тоест със събеседник, заинтересован повече от когото и да било от запазването на всичко казано в тайна, Шико се постара да се навре колкото се може по-навътре в тясното пространство между изповедалнята и колоната.

И в този момент чу гласа на момчето хорист откъм вратата на черквичката:

— Всички ли излязоха? Сега ще затворя вратата.

Никой не се обади. Шико надигна глава и видя, че храмът е съвсем пуст и само тримата монаси, още по-плътно загърнали се в своите раса, седят мълчаливо насред балкона на донесените за тях кресла.

— Така да бъде — каза си Шико, — само да не им хрумне да затворят прозорците, това е единственото, за което ги моля.

— Да проверим всички ли са излезли — предложа момчето хорист на вратаря.

— Кълна се в светата утроба — каза си Шико, — на това му се вика упорито хлапе!

Братът вратар запали свещ и съпроводен от малкия певец, тръгна да обхожда черквата.

Не трябваше да се губи нито секунда. Монахът със свещта трябваше да мине на четири крачки от Шико и неминуемо щеше да го забележи.

Отначало Шико ловко заобикаляше колоната, като през цялото време оставаше в сянка, след това отвори вратичката на изповедалнята, затворена, без да е заключена, и се вмъкна в този продълговат сандък, седна на скамейката и затвори вратичката след себе си.

Монахът и момчето минаха на четири крачки от него и през резбованата решетка върху расото на Шико паднаха петна светлина от свещта, с която осветяваха пътя си.

— По дяволите! — помисли си Шико. — Вратарят, момчето и тримата монаси няма да останат цяла вечност в храма я, щом си отидат, ще поставя стол на някоя скамейка, ще кача Пелион върху Оса30, както казва господин Ронсар, и ще се измъкна през прозореца.

— Как не, през прозореца — възрази Шико сам на себе си, — дори и да изляза през прозореца, ще попадна в двора, а той още не е улицата. Май че най-добре ще бъде да прекарам нощта в изповедалнята. Расото на брат Горанфло е достатъчно топло, а и тази нощ ще бъде къде по-милосърдна, отколкото ако я бях прекарал на друго място; мисля, че тя ще ми бъде зачетена при опрощаване на греховете.

— Загасете кандилата — разпореди се момчето хорист, — нека отвън да мислят, че никой не е останал в храма.

Вратарят с помощта на огромен гасилник незабавно загаси двете кандила в нефа, който потъна в непроницаем мрак.

След това загаси и кандилото на балкона.

Сега вече църквата се осветяваше само от бледия лъч на зимната луна, проникващ с мъка през цветните витражи.

Със загасването на светлината затихнаха и всички шумове.

Камбаната удари дванадесет пъти.

— Пресвета Дево! — каза си Шико, — посред нощ в черква; да беше тук вместо мен Анри, здравата би се уплашил; за щастие ние не сме от страхливите. Да вървим да спим, драги ми Шико, лека ти нощ и приятни сънища.

И като си предаде тези пожелания, Шико се нагласи по-удобно в изповедалнята, завъртя райберчето отвътре, за да се чувства съвсем като у дома си, и затвори очи.

Изминаха около десетина минути, откакто бе затворил клепачи, и в съзнанието му, замъглено от първия повей на съня, вече се рояха смътни образи, плаващи в тайнствената пелена, която поражда здрачината на мисълта, когато изведнъж звън от медно звънче разкъса тишината, проехтя под сводовете на храма и заглъхна някъде в дъното.

— Какво ще е това? — запита се Шико, като отвори очи и се вслуша. — Какво ли значи?

И мигом кандилото на балкона засия със синкава светлина, чиито първи отблясъци осветиха същите трима монаси, седнали един до друг все на същото място и все така неподвижни.

На Шико не бяха чужди суеверията на времето. С каквато и храброст да се отличаваше нашият гасконец, той бе син на своята епоха, изпълнена с фантастични предания и страшни легенди.

Шико тихичко се прекръсти и едва чуто прошепна: „Vade retro, Satanas“31. Ала тайнствената светлина не угасна и след кръстния знак, което непременно би станало с всеки адски огън, а тримата монаси, въпреки vade retro, не мръднаха от мястото си и гасконецът постепенно започна да съобразява, че на балкона е било запалено обикновено кандило, а пред себе си вижда, ако не истински монаси, то поне истински хора от плът и кръв.

И все пак Шико продължи да трепери; леките тръпки, побиващи човека при събуждането му от сън бяха съчетани в него с конвулсията на страха.

В същия миг една от плочите на пода бавно се надигна и замръзна във вертикално положение. От черния отвор се показа отначало сива монашеска качулка, а след това и целият монах; едва стъпил на мраморния под, плочата зад него бавно се спусна и затвори дупката.

Пред това зрелище Шико забрави за изпитанието, на което току-що бе подложил нечистата сила, и загуби вярата си в могъществото на заклинанието, смятано за неоспоримо. Косите му настръхнаха и за миг му се стори, че всички игумени, абати и декани на манастира „Света Женевиев“, като се почне от Оптаф, починал през 533 година и се стигне до Пиер Буден, непосредствения предшественик на последния игумен, са се надигнали от своите гробници в подземието на черквата, където някога са почивали мощите на света Женевиев, и заразени от дадения пример, също ще повдигнат плочите на пода с черепите си.

Но това призрачно видение не продължи дълго.

— Брате Монсоро — обърна се един от тримата монаси на балкона към новопоявилия се по този странен начин, — тук ли е вече този, когото чакаме?

— Да, монсеньори — отвърна граф дьо Монсоро, — той чака.

— Тогава отворете вратата и го доведете при нас.

— Добре! — каза си Шико, — Изглежда комедията ще бъде в две действия, засега виждам само първото. Две действия — ни рак, ни риба! Колко глупаво са я скроили тази пиеса!

Шико с шегички се мъчеше да укрепи духа си, понеже все още не можеше да се пребори с тръпките по тялото си, предизвикани от страха; струваше му се, че хиляди остри иглички изскачат от дървената пейка, на която седи, и се забиват в хълбоците и седалището му.

През това време брат Монсоро слезе от балкона и разтвори желязната врата между двете стълби, водещи в подземната гробница.

В същия миг монахът, който седеше по средата, отметна качулката си и откри на показ големия си белег — благородния знак, при вида на който парижани с бурен възторг приветстваха човека, когото вече смятаха за герой на католическата вяра и от когото чакаха, че ще стане неин мъченик.

— Великият Анри дьо Гиз със собствената си персона, а негово преглупейшо величество мисли, че той сега се занимава с обсадата на Ла-Шарите! Ах, сега вече разбирам — възкликна Шико. — Този от дясната му страна, който благославяше присъстващите, е Лотарингският кардинал, а този от лявата, който говори с малоразмерното хористче, е монсеньор дьо Майен, моят стар приятел; но къде ще е тогава метр Никола Давид?

И наистина, сякаш за да потвърдят веднага правилните предположения на Шико, монасите, седнали отляво и отдясно на херцог дьо Гиз, също отметнаха качулките си и гасконецът можа да види умната глава, високото чело и острия поглед на знаменития кардинал и къде по-грубата и обикновена физиономия на херцог дьо Майен.

— Аха, познах те, дружна, но съвсем не света троицо — усмихна се Шико. — Сега да видим какво ще правиш и какво ще кажеш — целият съм зрение и слух.

Точно в тази минута господин дьо Монсоро отиде до желязната врата, водеща към подземната гробница, за да я отвори.

— Мислите ли, че ще дойде? — попита Белязания своя брат, кардинала.

— Не само мисля — отвърна последният, — а съм сигурен и дори нося под расото си всичко необходимо за замяната на съда с мирото.

Шико, който се намираше недалеч от троицата, както бе нарекъл братята Гиз, и можеше всичко да вижда и всичко да чува, забеляза как в слабата светлина на кандилото, висящо над балкона, блесна позлатено резбовано ковчеже.

— Виж какво било! — каза си Шико. — Изглежда тук се канят да посвещават някого в сан. Просто съм имал късмет. Отдавна горя от желание да позяпам такава церемония.

През това време двадесетина монаси, чиито глави бяха покрити с огромни качулки, заизлизаха от гробницата и заеха места в храма.

Само един от тях, предвождан от граф Монсоро, се качи на балкона и се настани на скамейката отдясно на братята Гиз, по-точно, застана на нейната подставка.

Отново се появи момчето хорист, почтително изслуша някакви разпореждания на кардинала и изчезна.

Херцог дьо Гиз обгърна с поглед събранието, което бе пет пъти по-малобройно от предишното и, по всяка вероятност, включваше само избраници, и се увери, че всички чакат думите му с най-голямо нетърпение.

— Приятели — каза той, — времето ни е скъпоценно и искам да хвана бика за рогата. Можахте да чуете, защото предполагам, че всички сте участвали в първото събрание, можахте да чуете, казвам, как в речите на някои от членовете на католическата Лига прозвучаха оплаквания от една част на нашата общност, която обвинява в равнодушие и дори в недоброжелателност един от нашите старейшини, принца, който е най-близо до трона. Настъпи времето да се отнесем към него с цялото уважение, което му се полага, и да оценим справедливо неговите заслуги. Вие, които с цялото си сърце се стремите да изпълните първата задача на светата Лига, вие сами ще чуете всичко и сами ще отсъдите — заслужават ли вашите водачи упреците в равнодушие и бездейност, прозвучали в речта на един от братята лигисти, на когото ние не сметнахме за нужно да разкрием нашата тайна; имам предвид брат Горанфло.

При това име, което херцог дьо Гиз произнесе с пренебрежителен тон, свидетелстващ, че войнстващият монах никак не му бе допаднал, Шико не можа да се удържи в изповедалнята от смях, който, макар и беззвучен, явно бе насочен срещу силните на деня.

— Братя мои — продължи херцогът, — принцът, чието съдействие ни бе обещано, принцът, от когото едва дръзвахме да очакваме дори не присъствие на нашите събрания, но поне одобрение на нашите цели, този принц е тук.

Всички отправиха любопитни погледи към монаха, застанал на подставката на скамейката отдясно на тримата лотарингски принцове.

— Монсеньор — обърна се херцог дьо Гиз към предмета на всеобщото внимание, — струва ми се, че Всевишният е проявил своята воля, защото, ако сте се съгласили да се присъедините към нас, значи всичко, което правим, го правим за добро. Сега ще ви помоля, монсеньор: свалете си качулката, нека верните членове на Съюза видят с очите си как държите на обещанието си, което им е дадено от ваше име, едно толкова благоприятно обещание, че те дори не смееха да му повярват.

Тайнствената личност, която Анри дьо Гиз представи по този начин на събранието, поднесе ръка до качулката и я отметна върху раменете си и Шико, предполагащ, че под това расо се крие някакъв още неизвестен му лотарингски принц, с изненада позна главата на херцог д’Анжу; херцогът беше толкова бледен, че при погребалната светлина на кандилото приличаше на мраморна статуя.

— Охо! — каза си Шико. — Нашият брат д’Анжу. Ще рече, той все още се мъчи да се добере до трона, като залага чужди глави.

— Да живее монсеньор херцог д’Анжу! — викнаха всички присъстващи.

Франсоа пребледня още повече.

— Не се страхувайте, монсеньор — каза му Анри дьо Гиз. — Този храм е сигурен и вратите му са здраво залостени.

„Щастлива предвидливост“ — отбеляза в себе си Шико.

— Братя мои — каза граф дьо Монсоро, — негово височество желае да се обърне към събранието с няколко думи.

— Да, да, да говори — чуха се гласове, — ние го слушаме.

Тримата лотарингски принцове се обърнаха към херцог д’Анжу и му се поклониха. Херцогът се залови с две ръце за облегалката на скамейката, сякаш всеки момент ще падне.

— Господа — започна той с глас, толкова слаб и треперещ, че първите му думи почти не се разбираха, — господа, аз вярвам, че Всевишният, който често ни се струва глух и равнодушен към земните дела, напротив, неотстъпно ни следи с всевиждащото си око и създава впечатление за безстрастие и безразличие само за да нанесе мълниеносен удар веднъж завинаги върху безпорядъка, породен от безумното честолюбие на човешките синове.

Началото на речта на принца беше, подобно на характера му, доста мъгляво и всички чакаха кога негово височество ще разясни мислите си и ще даде възможност или да им ръкопляскат, или да ги осъдят.

Херцогът продължи с по-уверен глас.

— И аз, аз също, без да имам възможността да обгърна целия свят със слабия си взор, спрях погледа си върху Франция. Какво можах да видя навсякъде в нашето кралство? Основите на святата Христова вяра са се пропукали, истинските божии служители са пръснати и преследвани. Тогава реших да изследвам дълбочината на пропастта, разтворена преди двадесет години от еретиците, които подкопават основите на вярата под предлог, че знаели по-сигурен път към спасението, и душата ми, подобно душата на пророка, потъна в скръб.

В тълпата на слушателите премина одобрителен шепот. Херцогът изказваше съчувствие към страданията на църквата, това можеше да се тълкува като обявяване война на ония, които караха тази църква да страда.

— И докато скърбях дълбоко в душата си — продължи херцогът, — до мен достигна слухът, че неколцина доблестни и набожни благородници, пазители на обичаите на нашите предни, се мъчат да укрепят разклатилия ни се жертвеник. Огледах се около себе си и имах усещането, че вече присъствам на Страшния съд и че Всевишният е разграничил вече добрите от лошите. На едната страна бяха отцепниците, и аз с ужас се отдръпнах от тях; на другата стояха праведниците, и аз побързах да се хвърля в обятията им. И ето че сега съм тук, братя мои!

— Амин! — прошепна в заключение Шико.

Но тази му предпазливост беше напразна, той смело би могъл да каже това с пълен глас, думите му все едно биха потънали във вихъра от ръкопляскания и виковете „браво“, полетели до самите сводове на храма.

Тримата лотарингски принцове призоваха за тишина и дадоха на събранието време да се успокои; след това кардиналът, който бе по-близо до херцога, го доближи и попита:

— Доброволно ли дойдохте при нас, принце?

— Напълно доброволно, господине!

— Кой ви посвети в святата тайна?

— Моят приятел, ревностният слуга на вярата, граф дьо Монсоро.

— Сега — заговори на свой ред херцог дьо Гиз, — сега, когато ваше височество се присъединява към нас, благоволете, монсеньор, да ни разкажете какво възнамерявате да направите за благото на светата Лига.

— Възнамерявам да служа предано на католическата вяра, апостолската и римската, и да изпълнявам всичко, което тя поиска от мен — отвърна новопокръстеният.

— Пресвета Дево — каза си Шико. — Ама че глупаци, честна дума: те се крият, за да говорят подобни неща. Защо чисто и просто не изложат своите намерения пред Анри III, моя многоуважаван крал? Всичко това би му допаднало много. Шествия, бичуване на плътта, изкореняването на ереста както в Рим, снопи съчки и аутодафе32 както във Фландрия и в Испания. Може би това е единственото средство да заставят моя добър крал да си осигури дечица. Кълна се в тялото Господне! Този премил херцог д’Анжу ме развълнува дотам, че ми се ще да изляза от изповедалнята и на свой ред да се представя на всички присъстващи. Продължавай, достойно братле на негово величество, продължавай, благородни пройдоха!

И херцог д’Анжу, доловил сякаш това поощрение, действително продължи.

— Обаче — каза той, — защитата на святата вяра не е единствената цел, която доблестните благородници трябва да си поставят. Колкото до мен, аз предвиждам и друга.

— Я гледай! — удиви се Шико. — Аз също съм благородник и, ще рече, това също ме засяга не по-малко от другите. Говори, Анжу, говори!

— Монсеньор, всички следим с най-дълбоко внимание думите ви — заяви кардинал дьо Гиз.

— И когато ви слушаме, в сърцата ни бие надеждата — добави херцог дьо Майен.

— Готов съм да обясня всичко — каза херцог д’Анжу, като с тревога се вглеждаше в тъмните ъгли на храма, сякаш желаеше да се увери, че думите му ги чуват само хора, заслужаващи доверие.

Граф Монсоро разбра опасенията на принца и го успокои с усмивка и многозначителен поглед.

— И така, когато един благородник отдаде всичко дължимо на бога — продължи херцог д’Анжу с неволно понижен глас, — той се обръща с мислите си към…

— По дяволите — въздъхна Шико, — към своя крал, толкова е ясно.

— …към своето отечество и се пита действително ли неговата родина се ползува с цялото уважение и с цялото благосъстояние, с които трябва да се ползува по право? Защото доблестният благородник получава своите привилегии отначало от бога, а после от страната, в която е роден.

Събранието избухна в бурни ръкопляскания.

— Така да бъде — реши Шико, — само че къде дяна краля? Нима за него вече и дума не се обелва? Горкият монарх! А аз вярвах, че винаги се казва, както е написано върху пирамидата в Жювизи: Бог, краля и дамите!

— И се запитах — продължаваше херцог д’Анжу, по острите скули на когото се появи трескава руменина, — запитах се дали моята родина се наслаждава на мир и щастие, които заслужава по право тази прекрасна и благодатна страна, наричана Франция, и с горчивина в душата видях, че у нас няма нито мир, нито щастие.

И наистина, братя мои, държавата ни я разкъсват на части равните по могъщество и противоборстващи си воля и желание; и това благодарение на слабостта на върховната воля, която, забравила, че заради благото на своите поданици трябва да властва над всички, си спомня за това нещо само от време на време, когато й дойде на ум, и всеки път действа толкова неразумно, че нейните енергични деяния само увеличават злото; това бедствие, вън от всяко съмнение, трябва да припишем или на фаталната съдба на Франция, или на слепотата на нейния владетел. Но дори и да не знаехме истинската причина за злото или само да я предполагахме, злото от това не намалява и, както мисля, то е породено или от престъпленията срещу религията, извършени от Франция, или от безбожните постъпки на някои фалшиви приятели на краля, а не на самия монарх. И в единия, и в другия случай, господа, аз, като верен слуга на олтара и трона, съм задължен да се присъединя към ония, които с всички средства се стремят да изкоренят ереста и да премахнат коварните съветници, Ето, господа, какво възнамерявам да направя за Лигата с присъединяването си към вас.

— Охо! — прошепна изтръпналият от изненада Шико. — Връхчетата на ушите се подават направо пред очите и, както и по-рано предполагах, това не са уши на магаре, а на лисица.

На нашите читатели, отдалечени с три столетия от политическите интриги на онова време, речта на херцог д’Анжу може да се стори разтегната, ала тя толкова много заинтересува слушателите, че повечето от тях пристъпиха по-наблизо до оратора, за да не изпуснат нито един звук, защото гласът на принца отслабваше толкова повече, колкото по-ясни ставаха думите му.

Зрелището бе доста занимателно. Двадесет и пет — тридесет души от слушателите се бяха струпали около амвона с отметнати на гърба качулки; в светлината на единственото кандило, осветяващо мястото на действието, се виждаха техните горди, възбудени лица и святкащите им от решителност или любопитство очи.

Плътни сенки скриваха всички останали части на храма и сякаш те нямаха никакво отношение към драмата, която се разиграваше в осветеното пространство.

В центъра на това пространство се виждаше бледното лице на херцог д’Анжу: малките му очички, дълбоко разположени под издаденото чело, устата, която при отварянето си наподобяваше мрачното зъбене на череп.

— Монсеньор — започна херцог дьо Гиз, — искам да благодаря на ваше височество за прекрасните думи, които току-що произнесохте, и се смятам за задължен да ви уверя, че тук сте обкръжен само от хора, предани не само на принципите, изложени от вас, но и на самата особа на ваше кралско височество, и ако вие все още имате някакви съмнения в това отношение, в по-нататъшния ход на нашето събрание ще ви бъдат дадени доказателства, значително по-убедителни от тези, които вие бихте могли да очаквате.

Херцог д’Анжу се поклони и като се изправи, огледа тревожно присъстващите.

— Охо! — прошепна Шико. — Или аз греша, или всичко, което видяхме досега, е само началото и тук трябва да стане нещо много по-важно от всички глупости, които бяха казани и се правеха досега.

— Монсеньор — каза кардиналът, от чието внимание не убягна погледът на принца, — ако ваше височество се опасява от нещо, аз се надявам, че поне имената на тези, които го заобикалят тук, ще го успокоят. Ето господин губернатора на провинция Онис; ето господин д’Антраге-младши, господин дьо Рибейрак и господин дьо Ливаро, все благородници, с които негово височество е, може би, познат и които са ви толкова предани, колкото и решителни. А ето още господин епископ Кастильонски, господин барон дьо Лузинян, господата Крюс и Льоклерк. Всички те са поразени от мъдростта на ваше кралско височество и са щастливи от оказаната им чест да тръгнат под неговото знаме на борба за освобождаването на светата вяра и трона. Ние с благодарност ще се подчиним на заповедите, които ваше височество ще благоволи да ни даде.

Херцог д’Анжу не бе в състояние повече да се сдържа и отметна гордо глава. Братята дьо Гиз, същите тези Гиз, толкова надменни, че никой никога не можеше да ги принуди да се подчинят, сами заговориха за послушание.

Херцог дьо Майен подкрепи своя брат, кардинала:

— Вие, монсеньор, и по правото на раждането, и по силата на присъщата ви мъдрост сте естественият водач на нашия свещен Съюз и вие трябва да ни разясните какви действия трябва да предприемем срещу фалшивите приятели на краля, за които току-що говорихте.

— Няма нищо по-просто — отвърна принцът, обзет от трескава възбуда, която заменя мъжеството на слабите хора, — когато плевелите в полето израснат и пречат за по-добрата реколта, тези вредни треви се изтръгват от корен. Кралят е обкръжен не от приятели, а от фаворити, те го погубват и със своето поведение непрекъснато възмущават и Франция, и целия християнски свят.

— Което е вярно, вярно е — с глух глас потвърди херцог дьо Гиз.

— Освен това тези фаворити — подхвана кардиналът, — пречат на истинските приятели на краля да се приближат до трона, макар да имаме това право и по нашия сан, и по рождение.

— Нека оставим бога — грубо се намеси херцог дьо Майен — на грижите на обикновените членове на Лигата, на лигистите от първа Лига. Като служат на бога, те ще служат на тези, които им говорят за бога. А ние да се заловим за своето дело. На нас ни пречат някои хора, те се перчат пред нас, оскърбяват ни, постоянно отказват да уважават принца, когото ние смятаме над останалите и който е наш водач.

Челото на херцог д’Анжу се покри с червенина.

— Ще унищожим — продължи херцог дьо Майен, — ще ги унищожим до един, от първия до последния, ще изтребим напълно тази проклета сган, която кралят обогати за сметка на нашите състояния, и нека всеки от нас се задължи да премахне поне един от тях. Тук сме тридесет души, хайде да направим сметка.

— Това е мъдро предложение — каза херцог д’Анжу — и вие изпълнихте вече своята задача, господин херцог.

— Това бе извън сметката — възрази херцог дьо Майен.

— Оставете все пак нещо и за нас, монсеньор — каза д’Антраге, — аз си запазвам Келюс!

— А аз Можирон! — подкрепи го Ливаро.

— А аз Шомберг! — заяви Рибейрак.

— Добре, добре — отвърна принцът. — Но ние имаме още и Бюси, моя храбър Бюси. Той също ще внесе своята лепта.

— И аз! И аз! — разнесоха се викове от всички страни.

— Аха — каза си Шико, който, като видя какъв обрат вземат събитията, вече престана да се смее, — главният ловчия има претенции за своя пай от плячката.

Но Шико се лъжеше.

— Господа — каза Монсоро с протегната ръка, — помълчете за миг. Ние, събраните тук, сме смели хора, а се плашим да поговорим откровено помежду си. Ние, събраните тук, сме умни хора, а се въртим около някакви глупави подробности. Нека, господа, да проявим малко повече мъжество, малко повече смелост, малко повече откровеност. Работата не е в миньоните на крал Анри и не в това, че достъпът ни до кралската особа е затруднен.

— Карай нататък! — прошепна Шико с широко разтворени очи и с длан до ухото, за да не пропусне нито дума. — Карай нататък! Не спирай. Аз чакам.

— Това, което тревожи всички ни, господа — продължи графът, — е безизходното положение, в което се оказахме. Това е крал, който ни натрапиха, и който не е в интересите на френската аристокрация. Това са безкрайни молебени, деспотизъм, безсилие, оргии, нечувани разходи за празненства, на които ни се присмива цяла Европа, скъперническо пестене във всичко, което се отнася до войната и занаятите. Подобно поведение не бива да се обяснява нито със слабост на характера, нито с невежество, това е слабоумие, господа.

Речта на главния ловчия звучеше зловещо в тишината. Тя направи особено дълбоко впечатление, тъй като всички присъстващи мислеха същото, но Монсоро го произнесе на всеослушание и думите на главния ловчия накараха всеки неволно да потръпва, сякаш признал пълното си съгласие с оратора.

Граф дьо Монсоро почувства, че мълчанието на слушателите е знак на съгласие, и продължи:

— Можем ли и занапред да оставаме под властта на краля глупак и бездеен лентяй по време, когато Испания разпалва клади, когато Германия буди старите ересиарси, приютили се в сянката на манастирите, когато Англия сече глави и идеи в съответствие със своята политика? Всички прославени държави преследват нещо. А ние, ние спим. Господа, простете, че ще се изкажа в присъствието на великия принц, който, може би, ще ме укори за дързостта, тъй като това му повеляват родствените чувства, но помислете, господа, вече четири години нас ни управлява не крал, а монах.

При тези думи експлозията, умело подготвена и в продължение на час умело задържана от предпазливите ръководители, избухна с такава сила, че никой не би познал в тази беснееща тълпа спокойните, трезво пресметливи хора, които видяхме в предишната сцена.

— Долу Валоа — кряскаха те, — долу отец Анри! Нека ни поведе принцът благородник, кралят рицар, нека бъде дори тиранин, само да не е с расо.

— Господа, господа — лицемерно се намеси херцог д’Анжу, — заклевам ви, простете, простете на моя брат, той се заблуждава или по-точно, него го заблуждават. Позволете ми да се надявам, господа, че нашите мъдри укори и дейната намеса на могъщата ни Лига ще го вкарат в правия път.

— Съскай, змийо — прошепна Шико, — съскай.

— Монсеньор — отвърна херцог дьо Гиз, — ваше височество чухте, може би, малко преждевременно, но все пак чухте нашите искрени помисли. Не, не става вече дума за Лигата, насочена срещу Беарнеца, това плашило за глупаците; не става дума и за Лигата, поставила си за цел да поддържа църквата, — нашата църква сама ще се погрижи за себе си, — става дума за това. Господа, да измъкнем благородната аристокрация на Франция от калното тресавище, в което тя тъне. Твърде дълго ни сдържаше уважението, внушавано ни от ваше височество; твърде дълго любовта, която, както знаем, изпитвате към вашето семейство, ни заставяше да си затваряме очите. Този път всичко изби на повърхността и сега вие, ваше височество, ще присъствате на истинското заседание на Лигата. Всичко, което ставаше тук до този момент, е само встъпление.

— Какво искате да кажете с това, господин херцог? — попита принцът, едновременно раздиран от страх и суетност.

— Монсеньор — продължи херцог дьо Гиз, — събрали сме се тук, както справедливо забеляза господин главният ловчия не за да обсъждаме сто пъти обсъжданите въпроси на теорията, а за да действаме с полза. Днес ние избираме своя предводител, способен да прослави и обогати аристокрацията на Франция. Древните франки са имали обичая, когато са си избирали водач, да поднасят на избраника си достоен за него дар и ние поднасяме в дар на предводителя, когото избрахме…

Всички сърца затуптяха, но най-силно затуптя сърцето на херцог д’Анжу.

И все пак той остана ням и неподвижен и единствено бледността издаваше вълнението му.

— Господа — продължи херцог дьо Гиз, като взе от креслото до него някакъв предмет и го вдигна с усилие над главата си, — господа, ето какво поднасяме от ваше име в дар в краката на принца.

— Корона! — извика херцог д’Анжу. — Корона! На мен ли, господа?!

— Да живее Франсоа III! — в един глас гръмна и накара да се разтресат черковните сводове тясно сплотилата се тълпа от благородници, които извадиха шпагите си.

— На мен, на мен — тръпнеше херцогът от радост и от страх, — на мен! Но това е невъзможно! Моят брат е още жив, той е помазан от бога.

— Ние го детронираме — каза Анри дьо Гиз, — в очакване, докато Господ не утвърди чрез смъртта му направения от нас днес избор или, по-точно казано, докато някой негов поданик, който не може да търпи повече безславното му царуване, не изпревари чрез отрова или кинжал божията справедливост!…

— Господа — задъхано и още по-тихо каза херцогът. — Господа…

— Монсеньор — произнесе кардиналът, — на толкова благородната деликатност, която сега проявявате пред нас, ще ви отговорим по следния начин. Анри III бе божи помазаник, но ние го детронирахме и той вече не е божи избраник. Отсега нататък вие ще бъдете този избраник, монсеньор. Намираме се в един храм, не по-малко почитан от Реймската катедрала; защото тук се пазят мощите на света Женевиев, покровителката на Париж; защото тук е погребано тялото на крал Хлодвиг, първия крал християнин; така че тук, монсеньор, в този свят храм, пред статуята на истинския основател на френската монархия, аз, един от князете на църквата, който без фалшиво тщеславие може да се надява след време да стане неин глава, ви казвам, монсеньор: „Ето светеното миро, изпратено от папа Грегорио XIII, то ще замени мирото, пазено в Реймската катедрала. Монсеньор, назовете вашия бъдещ реймски архиепископ, назовете вашия бъдещ конетабъл33, и след минута вие ще станете крал, помазан за трона, а вашият брат Анри, ако не ви отстъпи короната, ще бъде смятан за узурпатор.“ Момче, запали свещите пред олтара.

Момчето хорист, което очевидно очакваше това нареждане, тутакси излезе от ризницата със запалена факла в ръка и скоро около олтара и на балкона светнаха свещи в петдесет канделабъра.

И тогава пред очите на всички заблестя със скъпоценните си камъни митра34 заедно с голям меч, украсен с хералдически лилии: митрата на архиепископа и мечът на конетабъла.

И в същия миг от тъмния ъгъл, където не проникваше светлина, зазвуча орган и се разнесе „Veni creator“35.

Това подобие на спектакъл, подготвено от тримата лотарингски принцове без знанието на херцог д’Анжу, вдъхнови присъстващите. Смелите се въодушевиха, а слабите се почувстваха силни.

Херцог д’Анжу повдигна глава и с крачка, по-твърда, отколкото можеше да се очаква от него, доста решително взе в лявата си ръка митрата, а в дясната — меча и като се приближи до херцога и кардинала, предварително очакващи тази чест, положи митрата върху главата на кардинала и препаса херцога с меча.

Събралите се посрещнаха с единодушни ръкопляскания уверените действия на принца, каквито те, познавайки нерешителността му, не бяха очаквали от него.

— Господа — обърна се херцог д’Анжу към присъстващите, — съобщете вашите имена на херцог дьо Майен, главния мажордом на Франция и в същия ден, в който аз стана крал, вие всички ще станете рицари на ордена.

Ръкоплясканията се усилиха и всички присъстващи един след друг, се заизреждаха пред херцог дьо Майен, за да му назоват своите имена.

— Господи, Исусе Христе! — промълви Шико. — Ето прекрасен случай да се сдобиеш със синя лентичка. Друга такава възможност никога няма да имам. И като си помисля само, че съм принуден да се откажа от нея!

— А сега към олтара, ваше величество — каза кардинал дьо Гиз.

— Господин дьо Монсоро, мой капитан полковник, господа дьо Рибейрак и д’Антраге, мои капитани, господин дьо Ливаро, лейтенант на моята гвардия, заемете местата си на балкона, подобаващи на званията, които ви присвоих.

Всеки от назованите благородници зае мястото, което би му се полагало според етикета при една истинска церемония по помазване за крал.

— Господа — обърна се херцогът към останалите, — нека всеки от вас ме помоли каквото пожелае и аз ще се постарая да няма нито един недоволен сред вас.

През това време кардиналът отиде за дарохранителницата и навлече епископски одежди. Скоро той се появи със съда с мирото и го постави на олтара.

После направи знак на момчето хорист и то донесе Евангелието и един кръст. Кардиналът ги пое от ръцете му, постави кръста върху книгата и ги поднесе на херцог д’Анжу, който сложи ръка върху тях.

— Пред лицето на Всевишния — заяви херцогът — обещавам на моя народ да пазя и почитам нашата свята вяра, както това подобава на най-християнския крал и най-големия син на църквата. И нека ми помагат Всевишният и неговите свети Евангелия.

— Амин! — в един глас се откликнаха присъстващите.

— Амин! — повтори ехото, идващо сякаш от най-отдалечените кътчета на храма.

Херцог дьо Гиз, както вече стана дума, изпълняващ ролята на конетабъл, изкачи трите стъпала до жертвеника пред олтара и постави меча си пред дарохранителницата; кардиналът благослови оръжието.

След това кардиналът извади меча от ножницата, хвана го за острието и го подаде на краля, който го взе за дръжката.

— Ваше величество — започна кардиналът, — вземете този меч, връчван ви с благословията на Господа бога, за да можете с негова помощ и със силата на светия дух да се противопоставяте на всички ваши врагове, да пазите и защитавате светата църква и поверената ви държава. Вземете този меч, за да раздавате с неговата стомана правосъдие, да браните вдовиците и сираците, да пресичате безпорядъка, за да могат всичките ви добродетели да ви покрият със слава и заслужено да царувате заедно с оногова, чийто образ вие олицетворявате на земята, с оногова, който царствува и днес, и присно, и во веки веков заедно с Отца и Светия дух.

Херцог д’Анжу наведе острието на меча към земята и като посвети меча на бога, го връчи на херцог дьо Гиз.

Момчето донесе възглавничка и я сложи пред херцог д’Анжу, който коленичи върху нея.

Тогава кардиналът отвори малък позлатен съд, с края на една златна игла гребна оттам няколко капки миро и ги размаза върху патена36. Сетне, хванал патена в лявата си ръка, той прочете над херцога две молитви, след което, като натопи палеца си в мирото, изписа върху темето на херцога кръст и каза:

— Ungo te in regem de oleo sanctiiicato, in nomine Patris et Filii et Spiritus sancti37.

Почти едновременно момчето избърса със златна бродерия миросаното място.

Тогава кардиналът взе с две ръце короната и я задържа над главата на принца, без да му я слага. Херцог дьо Гиз и херцог дьо Майен се приближиха до принца и прихванаха короната от двете й страни.

А кардиналът, който държеше короната с лявата си ръка, благослови с дясната принца с думите:

— Господ те увенчава с венеца на славата и справедливостта.

След това, като положи короната върху главата на принца, произнесе:

— Приеми този венец в името на Отца, и Сина, и Светаго духа.

Херцог д’Анжу, бледен и треперещ, почувства тежестта на короната върху главата си и неволно я хвана с ръка.

Звънчето в ръката на момчето заби отново и всички сведоха глави.

Но свидетелите на тази церемония незабавно се изправиха и като размахаха шпагите си, завикаха:

— Да живее крал Франсоа III!

— Ваше величество — каза кардиналът на херцог д’Анжу, — от днес нататък вие царувате във Франция, защото сте помазан от самия папа Грегорио XIII, когото аз представям.

— Пресвета Дево! — отбеляза Шико. — Колко жалко, че не съм скрофулозен, за да получа веднага изцеление.

— Господа — произнесе херцог д’Анжу гордо и величествено, като се изправи на крака, — никога няма да забравя имената на тридесетимата благородници, които първи ме сметнаха достоен да бъда техен крал; а сега прощавайте, господа, да ви пази святата и могъща десница божия.

Кардиналът и херцог дьо Гиз коленичиха пред херцог д’Анжу; ала Шико забеляза от своя ъгъл, че докато херцог дьо Майен съпровожда новоизпечения крал до изхода, останалите двама лотарингски принцове си размениха иронични усмивки.

— Виж ти! — учуди се гасконецът. — Какво значи всичко това и що за игра, в която всички играчи шмекеруват?

А херцог д’Анжу стигна през това време до стълбите, водещи надолу в гробницата, и скоро изчезна в мрака на подземието; един подир друг го последваха и всички останали с изключение на тримата братя, които се скриха в ризницата, докато вратарят гасеше свещите върху олтара.

Момчето затвори вратата към гробницата и сега храмът се осветяваше само от едно кандило, което бе като символ на някаква тайна, загадъчна за непосветените.

Глава 21За това, как Шико, като мислеше да прослуша курс по история, прослуша курс по генеалогия

Шико се изправи в изповедалнята да поразтъпче малко отеклите си крака. Имаше всички основания да мисли, че това заседание е последно и тъй като наближаваше два часа през нощта, трябваше да побърза с устройване на нощувката си.

Но за най-голямо учудване на гасконеца, след като ключът на подземната гробница два пъти със скърцане се превъртя в ключалката, тримата лотарингски принцове отново излязоха от ризницата, само че този път без раса, а в обичайните си дрехи.

Виждайки ги, момчето певец избухна в такъв весел и чистосърдечен смях, че той зарази и Шико, който започна да се смее, без сам да знае защо.

Херцог дьо Майен припряно се приближи до стълбата.

— Не се смейте така високо, сестро — каза той. — Те не са отишли далече и могат да ви чуят.

„Негова сестра?! — помисли Шико, учудвайки се все повече и повече. — Нима това монахче е жена?“

И наистина, след като послушникът отметна качулката — откри се най-одухотвореното и най-очарователното женско личице, което може да си представи човек: такава красота не беше пренасял върху платно дори самият Леонардо да Винчи — художникът, който както е известно нарисува Джокондата.

Черните очи искряха от лукавство, но станеха ли сериозни — зениците им се разширяваха, абаносовите им кръгчета се уголемяваха и погледът на красавицата ставаше заплашителен.

Устата беше малка, изящна, алена, носът — изваян с класическа строгост, заоблената брадичка завършваше безупречния овал на малко бледото лице, върху което изпъкваха двете синьо-черни дъги на срасналите вежди, изписани съвършено.

Това беше достойната сестрица на братя Гиз — госпожа дьо Монпансьо — опасна сирена, ловко скриваща под грубото монашеско расо своите телесни недостатъци — рамената, едното от които беше по-високо от другото и леко изкривения десен крак, поради което накуцваше.

Благодарение на тези физически недостатъци в тялото, на което бог бе дал глава на ангел, се беше вселила душа на демон.

Шико позна херцогинята, която двадесетина пъти бе виждал в двора, където тя си разменяше любезности със своята братовчедка кралица дьо Водемон и разбра, че нейното присъствие тук не е без причина и че зад упоритото нежелание на семейство Гиз да напусне църквата, се крие още една тайна.

— Ах, братко кардинале — задавяйки се от трескав смях бърбореше херцогинята, — на какъв светец се правехте и как прочувствено произнасяхте името божие. Имаше момент, когато даже се изплаших: стори ми се, че го правите сериозно, а онзи глупак, той пък, как охотно подлагаше глава за миросване и под короната и каква жалка гадина изглеждаше с нея!

— Няма значение — каза херцог дьо Гиз, — ние постигнахме това, което искахме, Франсоа сега вече не може да се отрече от нас. Монсоро несъмнено има своя тайна сметка, но той докара своя принц дотам, че отсега нататък можем да бъдем спокойни — Франсоа няма да ни изостави насред пътя към ешафода, както изостави Ла Мол и Коконас.

— Охо — каза херцог дьо Майен, — принцове с нашата кръв не поемат така просто по този път: от Лувъра до абатството „Света Женевиев“ за нас ще бъде винаги по-близо, отколкото от кметството до Гревския площад.

— Хайде да се върнем към работата, господа — прекъсна го кардиналът. — Наистина ли всички врати са затворени?

— О, за вратите отговарям — отвърна херцогинята, — впрочем, мога да отида да проверя.

— Няма нужда — каза херцогът, — вие сигурно сте уморено, мое прелестно момче хорист.

— Съвсем не, честна дума всичко това е много забавно!

— Майен, вие казвате, че той е тук? — попита херцогът.

— Да.

— Не го забелязах.

— Мисля, че се е скрил.

— И къде?

— В изповедалнята.

Тези думи проехтяха в ушите на Шико като стоте хиляди тръби на Апокалипсиса.

— Кой ли може да се крие в изповедалнята? — питаше се той и се въртеше неспокойно в своя дървен сандък. — Кълна се в светата утроба, че освен себе си, никого не виждам.

— Значи той е видял и чул всичко? — попита херцогът.

— Е, и какво от това, нали той е изцяло наш човек.

— Доведете ми го, Майен — каза херцогът.

Херцог дьо Майен се спусна от хора по стълбата, известно време постоя, като че ли обмисляше накъде да тръгне и накрая решително се насочи към онази изповедалня, където се беше спотаил Шико.

Шико беше храбър, но този път зъбите му затракаха от страх и студени капки пот потекоха по челото му.

„Ах, така значи!“ — каза си той, опитвайки се да измъкне шпагата от гънките на расото. — „Аз обаче съвсем не желая да бъда заклан като среднощен крадец в този сандък. Е какво, ще срещнем смъртта лице в лице, заклевам се в светата утроба! И щом като се предоставя случай — нека убием сами, преди да умрем.“

И готвейки се да приведе в изпълнение своя замисъл, Шико, който най-после напипа дръжката на шпагата, постави ръка върху резето на вратата. Именно в този момент чу гласа на херцогинята:

— Не в тази, Майен, не в тази, в другата — от лявата страна, съвсем в дъното.

— Ах, да, вярно — промърмори херцогът, рязко се обърна и отпусна ръката си, която вече беше протегнал към изповедалнята на Шико.

— Ух — изтръгна се дълбока въздишка на облекчение от гърдите на Шико, на която би завидял самият Горанфло. — Тъкмо навреме. Но що за дявол се крие в другата кутия?

— Излезте, метр Никола Давид — покани го херцог дьо Майен, — вече сме сами.

— На вашите услуги, монсеньор — обади се човекът от изповедалнята.

— Добре — каза Шико, — тебе те нямаше на празника, метр Никола, аз те търсих навсякъде и ето, че когато престанах да те търся, те намерих.

— Вие видяхте всичко и всичко чухте, нали така? — попита херцог дьо Гиз.

— Не пропуснах нито дума от това, което се говори тук и няма да забравя нито една дреболия. Бъдете спокоен, монсеньор.

— И вие ще можете да предадете всичко на пратеника на негово преосвещенство папа Грегорио XIII — продължи Белязания.

— Всичко с най-малки подробности.

— Е, а сега да видим там, какво сте направили за нас: брат ми Майен ми каза, че вие направо вършите чудеса.

Подтиквани от любопитство, кардиналът и херцогинята се приближиха. Тримата братя и сестрата застанаха един до друг.

Никола Давид стоеше на три крачки от тях, огрян от светлината на кандилото.

— Направих всичко, което обещах, монсеньор — каза той, — тоест намерих за вас начин на законно основание да заемете френския трон.

— И те за същото — възкликна Шико. — Виж ти! Всички се стремят да заемат френския трон. Последните да станат първи!

Както виждате, нашият славен Шико отново доби кураж и се развесели. Тази промяна беше предизвикана от три причини.

Първо, той съвсем неочаквано се изплъзна от неминуема гибел; второ — откри опасен заговор, и накрая — след като откри заговора, намери средство да погуби двамата си главни врагове: херцог дьо Майен и адвоката Никола Давид.

— Добри ми Горанфло — измърмори той, когато всички тези мисли се улегнаха в главата му, — с каква вечеря ще ти се отплатя утре за това, че ми зае расото! Ще видиш.

— Но ако узурпацията твърде бие на очи, ние ще се въздържим вашият начин да бъде приложен — произнесе Анри дьо Гиз. — Аз не бива да настройвам против себе си всички християнски крале, водещи началото си от божественото благоволение.

— Помислил съм за вашата деликатност, монсеньор — каза адвокатът, кланяйки се на херцога и обгръщайки с уверен поглед целия триумвират. — Аз придобих умения не само в изкуството на фехтовката, монсеньор, както успяха да ви донесат моите врагове, за да ме лишат от вашето доверие, бидейки човек сведущ по богословие и юриспруденция, аз, както подобава на всеки истински казуист и учен юрист, се обърнах към аналите и декретите и подкрепих с тях моите проучвания. Да се получи право на законно наследяване на трона — това значи да се получи всичко и аз открих, монсеньор, че вие сте законните наследници, а Валоа е само второстепенен и узурпаторски клон.

Увереният тон, с който Никола Давид произнесе своята кратка реч, предизвика най-оживена радост у мадам дьо Монпансьо, най-силно любопитство у кардинала и херцог дьо Майен и почти разглади бръчките върху суровото чело на херцог дьо Гиз.

— Едва ли Лотарингският дом — каза херцогът, — колкото и славен да е той, може да претендира за преимущество пред Валоа.

— Това обаче е доказано, монсеньор — отвърна метр Никола.

Като разгърна полите на расото си, той измъкна от джоба на широките панталони свитък пергамент, а при това движение изпод расото се показа и дръжката на дълга рапира.

Херцогът взе пергамента от ръцете на Никола Давид.

— Какво е това? — попита той.

— Генеалогичното дърво на Лотарингската династия.

— И кой е родоначалникът?

— Карл Велики, монсеньор.

— Карл Велики — едновременно възкликнаха тримата братя с недоверие, към което се прибавяше и известно удовлетворение.

— Това е немислимо. Първият херцог Лотарингски е бил съвременник на Карл Велики, но той по никаква линия не е бил в роднинска връзка с великия император. Казвал се е Рание.

— Почакайте, монсеньори — каза Никола. — Вие, разбирате, че аз съвсем не съм търсил такива доказателства, които да могат да бъдат опровергани току-тъй и които първият срещнат познавач на хералдиката да разбие на пух и прах. На вас ви е нужен добър процес, който да се проточи дълго, да заангажира и парламента, и народа, и който да ви позволи да привлечете на своя страна не народа, той и без това е с вас, а парламента. Вижте, монсеньор, как става това: Рание, първият лотарингски херцог, е съвременник на Карл Велики. Хилберт — неговият син, е съвременник на Людовик Благочестиви. Анри, синът на Хилберт — съвременник на Карл Плешивия.

— Но… — започна херцог дьо Гиз.

— Мъничко търпение, монсеньор, вече се приближаваме. Слушайте внимателно — Бон…

— Да — каза херцогът, — дъщерята на Рисен, втория син на Рание.

— Вярно — поде адвокатът, — за кого е омъжена?

— Бон?

— Да.

— За Карл Лотарингски, сина на Луи IV — краля на Франция.

— За Карл Лотарингски, сина на Луи IV, краля на Франция — повтори Давид. — Добавете още: братът па Лотар, от когото след смъртта на Луи V, Хуго Капет похити френската корона.

— О! О! — възкликнаха едновременно херцог дьо Майен и кардиналът.

— Продължете — каза Белязания, — тук се появи известно прояснение.

— Тъй като Карл Лотарингски трябваше да наследи своя брат Лотар, ако родът на Лотар се прекъсне; родът на Лотар прекъсва; получава се, господа, че вие сте единствените законни наследници на френската корона.

— Господи — каза Шико. — Това влечуго е още по-отровно, отколкото си мислех.

— Какво ще кажете за това, братко? — в един глас попитаха кардиналът и херцог дьо Майен.

— Аз ще кажа — отвърна Белязания, — че за наша беда във Франция съществува така нареченият салически закон, който анулира всичките ни права.

— Очаквах това възражение, монсеньор — възкликна Давид гордо и видът му сочеше, че честолюбието му е удовлетворено, — но спомнете си кога е бил първият случай на прилагане на салическия закон?

— При възкачване на Филип Валоа на престола в ущърб на Едуард Английски.

— А датата на това възцаряване?

Белязания напразно напрягаше паметта си.

— Хиляда триста двадесет и осма година — подсказа кардинал Лотарингски.

— Тоест, триста четиридесет и една години след узурпацията на короната от Хуго Капет; двеста и четиридесет години след прекъсване на рода Лотар. Значи през годината, когато е бил приет салическият закон, вашите прадеди вече двеста и четиридесет години са имали права върху френската корона. А на всички е известно, че законът няма обратна сила.

— Да, шмекер сте, метр Никола Давид — каза Белязания, разглеждайки адвоката с възхищение, към което се прибавяше и известна доза презрение.

— Това е твърде остроумно — отбеляза кардиналът.

— Това е просто чудесно — произнесе херцог дьо Майен.

— Това е възхитително — възкликна херцогинята. — Ето ме вече принцеса с кралска кръв. Дайте ми сега за съпруг самия германски император.

— Господи, боже мой — молитвено произнесе Шико, — ти знаеш, че молитвата ми към теб е само една: „Ne nos inducas intentationem, et libera nos ab advocatis“38

Сред всеобщата шумна радост единствено само херцог дьо Гиз остана замислен.

— Нима не е възможно човек с моя произход да не може да мине без подобни хитрости — промърмори той. — Като си помисля само, че преди да признаят нечия власт над себе си, хората трябва да изучават пергаменти като този, вместо да съдят за благородството на човека по блясъка на очите или шпагата му.

— Вие сте прав, Анри, вие десет пъти сте прав. И ако съдеха само по лицето, то вие бихте били крал на кралете, защото казват, че всички други принцове в сравнение с вас са просто селяци. Но за това да се възкачиш на трона съществено значение има, както вече каза метр Никола Давид, един добър процес, който да спечелите, за да може нашият родов герб да не отстъпва на гербовете, които висят над другите европейски тронове.

— Е, тогава тази генеалогия е добра — усмихна се Анри дьо Гиз, — метр Никола Давид, ето ви двеста златни екю, които ми поиска за вас моят брат Майен.

— Ето и още двеста — каза кардиналът на адвоката, докато последният с блестящи от радост очи пускаше монетите в дълбоката си кесия. — Това е за изпълнение на новото поръчение, което искаме да ви доверим.

— Говорете, монсеньор, целият съм на услугите на ваше преосвещенство.

— Тази генеалогия трябва да получи благословията на нашия свети отец Грегорио XIII, но ние не можем да възложим на вас лично да я отнесете в Рим. Вие сте твърде малък човек и вратите на Ватикана няма да се отворят за вас.

— Уви! — каза Никола Давид. — Аз съм мъжествен човек, но с низш произход. Ех, де да бях поне обикновен благородник!

— Млъкни, негоднико — прошепна Шико.

— Но за нещастие — продължи кардиналът, — вие не сте благородник. Ето защо се налага да възложим тази мисия на Пиер дьо Гонди.

— Позволете, братко — каза херцогинята, която изведнъж стана сериозна, — Гонди са умни хора, но трябва да признаеш, че те не са зависими от нас и по никакъв начин няма да ни се подчинят. Ние можем да разчитаме само на тяхното честолюбие, но честолюбивите амбиции на това семейство могат да бъдат удовлетворени от краля не по-лошо от семейство Гиз.

— Сестра ни е права, Луи — заяви херцог дьо Майен с присъщата му грубост, — ние не можем да се доверим по същия начин на Пиер Гонди, както на Никола Давид. Никола Давид е наш човек и можем да го обесим, когато решим.

Тези простодушни думи на херцога, хвърлени право в лицето на адвоката, направиха поразително впечатление на бедния пазител на закона, който избухна в трескав смях, издаващ силна уплаха.

— Моят брат Шарл се шегува — каза Анри дьо Гиз на пребледнелия адвокат, — известно е, че вие сте наш верен слуга, това сте доказали в много случаи.

„Особено в моя“ — помисли Шико, заплашвайки с юмрук своя враг, или по-точно, двамата си врагове.

— Успокойте се, Шарл, успокойте се, Катрин, аз всичко съм обмислил предварително: Пиер дьо Гонди ще отнесе тази генеалогия в Рим, но заедно с други книжа, без да знае какво именно носи. Ще я благослови ли папата, или не, във всеки случай решението на светия отец няма да бъде известно на Гонди. Накрая той, все още без да знае какво носи, ще се върне въз Франция с тази генеалогия, независимо благословена ли е от папата, или не. Вие, Никола Давид, ще заминете почти едновременно с Гонди и ще останете да чакате неговото завръщане в Шалон, Лион или Авиньон в зависимост от това, кой от тези градове ще ви посочим. По такъв начин само вие ще знаете истинската цел на това пътуване. Както виждате, вие си оставате както и преди наше единствено доверено лице.

Давид се поклони.

— И ти знаеш при какво условие, драги приятелю — прошепна Шико, — при условие, че ще бъдеш обесен, ако направиш макар една крачка погрешно. Но бъди спокоен: кълна се в света Женевиев, превъплътена тук от гипс, мрамор, или кост, че сега ти стоиш между две бесилки и по-близко до теб се поклаща тъкмо примката, която съм ти приготвил аз.

Тримата братя си стиснаха ръцете и прегърнаха сестра си, херцогинята, която им донесе расата, оставени от тях в ризницата. След това херцогинята помогна на братята си да нахлузят отгоре защитните монашески дрехи, спусна качулката до очите си и поведе братята си към свода на вратата, където ги чакаше монахът вратар. Цялата компания изчезна през вратата. След всички вървеше Никола Давид, в джобовете на когото при всяка крачка подрънкваха златните екю.

Като изпрати гостите, братът вратар затвори вратата с резето, върна се в църквата и загаси кандилото на хора. Тутакси параклисът потъна в тъмнина, която докара и онзи тайнствен страх, от който не един път вече настръхваха косите на Шико.

В тъмнината се чуваше тътренето на сандалите на монаха, което постепенно се отдалечаваше, отслабваше и накрая съвсем затихна.

Изминаха пет минути, които се сториха на Шико часове и нищо повече не нарушаваше нито тъмнината, нито тишината.

— Добре — каза гасконецът, — изглежда този път действително всичко е свършено, всичките три акта са изиграни и актьорите си отидоха. Да се опитаме да ги последваме; такава комедия като тази за една-единствена нощ ми стига.

И Шико, който беше видял отварящите се гробница и изповедални, в които се крият хора, се отказа да чака идването на деня в параклиса; той лекичко повдигна мандалото, внимателно бутна вратичката и подаде крака си от своя сандък.

Следейки придвижването на мнимия певец, Шико беше забелязал стълбата в ъгъла, предназначена за почистване на стъклописите. Той не губи време напразно. С протегнати напред ръце предпазливо запристъпва и безшумно се добра до ъгъла, напипа с ръка стълбата, после, определяйки приблизително местонахождението си, успя да я опре до един от прозорците.

При светлината от луната Шико разбра, че не се е излъгал в сметките си: прозорецът гледаше към гробището на манастира, а зад гробището се намираше улица Бурдел.

Шико отвори прозореца, обкрачи перваза и със сила и ловкост, каквито радостта или страхът винаги придават на човека, изтегли стълбата през прозореца и постави долния й край на земята.

След като слезе, той скри стълбата сред тисовете, които растяха покрай оградата. После, движейки се плавно от гроб до гроб, се добра до сградата, отделяща гробището от улицата и се прехвърли през нея, събаряйки от върха няколко камъка, които едновременно с него се намериха на земята.

Щом се озова на свобода, Шико се спря и пое дълбоко дъх.

Беше се измъкнал, като се отърва само с няколко натъртвания, от гнездото на осите, където животът му неведнъж бе висял на косъм.

Когато почувства, че гърдите му се напълниха с чист въздух, той тръгна към улица Сен-Жак, без да спира стигна до странноприемница „Рогът на изобилието“ и уверено почука на вратата, като че ли часът съвсем не беше толкова късен, или по-точно толкова ранен.

Метр Клод Бономе собственоръчно му отвори вратата. Съдържателят на странноприемницата знаеше, че всяко безпокойство се заплаща, и разчиташе да натрупа състояние по-скоро от допълнителни приходи, отколкото от реални доходи.

Той позна Шико от пръв поглед, макар че Шико излезе по костюм за езда, а се върна в калугерско расо.

— Ах, това сте вие, господине — каза той. — Добре дошли.

Шико му даде едно екю и попита:

— Как е брат Горанфло?

Лицето на стопанина засия от широка усмивка. Той се приближи до кабинета и бутна вратата.

— Погледнете.

Брат Горанфло хъркаше силно и лежеше там, където го бе оставил Шико.

— Кълна се в светата утроба, почтени ми приятелю — каза гасконецът, — ти току-що, без сам да знаеш това, сънува кошмарен сън.

Глава 22За това, как съпрузите Сен-Люк пътешестваха заедно и как по пътя към тях се присъедини спътник

На следващата сутрин, приблизително в часа, когато брат Горанфло се събуди, грижливо загърнат в своето расо, нашият читател, ако пътешестваше от Париж за Анжер, би могъл да срещне някъде между Шартър и Ножан двама конници, на вид дворянин и неговия паж; техните кротки коне вървяха един до друг, ласкаво докосвайки муцуни и разменяйки си изцвилвания и изпръхтявания като разумни същества, които бидейки лишени от дар слово, все пак са намерили начин да обменят мисли.

Предишния ден, приблизително в същия ранен час, тези конници на запенени коне бяха пристигнали в Шартър; хълбоците на конете вдигаха пара, от устата висяха парцали пяна. Единият кон падна на катедралния площад, тъкмо когато вярващите отиваха на литургия; видът на породистия кон, изтощен до смърт и захвърлен като последна кранта от собствениците си на произвола на съдбата, предостави на шартърските жители зрелище, нелишено от интерес.

Някои от гражданите забелязаха — а жителите на град Шартър от край време се отличаваха с наблюдателност, — и тъй, казваме, — някои от жителите забелязаха как онзи конник, който бе по-висок, пъхна едно екю в ръката на някакъв честен младеж и как младежът ги заведе до най-близкия хан. А само след половин час двамата пътешественици вече на отпочинали коне напуснаха странноприемницата през задната порта, запрепускаха през полето и бузите им пламтяха с ярка руменина, свидетелстваща за полезността на чашата червено вино, изпито пред път.

Докато се носеха през просторните поля, все още пусти, все още студени, но вече леко синкави — първият признак на приближаващата пролет, — високият конник плътно се приближи до своя спътник и като разтвори обятия, каза:

— Моя малка женичке, целуни ме силно. От този момент нататък няма повече от какво да се боим.

Тогава госпожа дьо Сен-Люк, тъй като това беше тя, отметна топлата наметка, с която беше загърната, грациозно се наклони от седлото, сложи двете си ръце върху раменете на младия си съпруг и без да сваля погледа си от него, изпълни молбата му като го възнагради с нежна и дълга целувка.

Може би уверенията на Сен-Люк успокоиха младата жена, а може би виновна беше целувката, с която госпожа Сен-Люк дари своя съпруг, но така или иначе, нашите познати в същия ден отседнаха в малка странноприемница в селото Курвил, отдалечено всичко на четири левги от Шартър; уединеността на тази постройка, двойните врати в стаите на гостите и множеството други преимущества представляваха за младите влюбени надеждна гаранция за тяхната безопасност.

Съпрузите се прибраха в наетата от тях малка стаичка и след сервиране на закуската се заключиха. Там те в пълна тайна прекараха целия ден и цялата нощ, като бяха казали на стопанина, че от дългия път съвсем са капнали и молят да не бъдат безпокоени до следващото утро. Необходимо ли е да се казва, че тази молба беше свято уважена.

Именно през това утро ние срещнахме господин и госпожа Сен-Люк по пътя от Шартър за Ножан.

Съпрузите се чувстваха много по-уверено, отколкото предния ден и приличаха не на бегълци, не на влюбени, а по-скоро на двама ученици. Те лудуваха от сърце и току отбиваха от пътя, за да се полюбуват на скала, напомняща конна статуя, да откъснат напъпили клончета, да потърсят ранни мъхове, да наберат кокичета — тези спътници на пролетта, показали се през вече топящия се сняг. А когато забелязваха преливащите се отблясъци на слънцето върху перата на дива патица, или виждаха заек да се носи стремително през полето, направо ги обхващаше възторг.

— Исусе! — неочаквано възкликна Сен-Люк. — Каква прелест е да бъдеш свободен. Ти била ли си някога свободна, Жана?

— Аз ли? — весело отвърна младата жена. — Никога в живота си. За първи път мога до насита да се наслаждавам на чист въздух и простор. Баща ми беше недоверчив човек, а майка ми — домошар. Пускаха ме да излизам от къщи само с гувернантката, две камериерки и огромния лакей. Не си спомням поне един път да са ми позволили да потичам по поляната от времето, когато като невръстно весело дете палувах в големите Меридорски гори заедно с добрата си приятелка Диана. Случвало се е да я извикам да се надбягваме и така да се носим презглава по горските поляни, докато се изгубим една от друга. Тогава се спирахме и треперехме от страх, вслушвайки се в прашенето на сухите клонки под копитата на някой елен, сърна или кошута, побягнали подплашени от нас, за да ни предоставят възможността да се вслушваме с трепет в мълчанието на горския гъсталак. А ти, любими мои Сен-Люк, ти бил ли си свободен?

— Аз свободен?

— Разбира се, мъжът…

— Какво говориш! Нито веднъж в живота си! Аз израснах в свитата на краля, когато той беше още херцог д’Анжу. Той ме откара в Полша и заедно с него се върнах в Париж. Бях прикован към неговата особа с непоклатимите правила на етикецията и постоянно бях преследван от сълзливия му глас, стигаше само за минута да се отдалеча — вече го чувах да вика: „Сен-Люк, приятелю мой, скучно ми е! Ела да споделиш скуката ми!“ Свободен! Как не! А корсетът, който притискаше стомаха? А огромните колосани плисирани яки, които издраскваха шията до кръв? А тези букли, навити с лепило? От дъжда те се размекваха, слепваха се и привличаха като магнит всякакъв прахоляк. А шапката, накрая шапката, която се забождаше с карфици на главата, като че ли забити гвоздеи? О не, не, ненагледна моя Жана, струва ми се, че аз съм бил още по-малко свободен, отколкото ти. Виждаш сама, как се радвам на свободата. Да живее създателят! Какво чудесно нещо е свободата! И защо хората сами се заробват, когато могат да минат без това?

— А ако ни заловят, Сен-Люк — каза младата жена и уплашено се огледа, — ако ни затворят в Бастилията?

— Ако ни затворят заедно, моя мъничка Жана, това би било половин беда. Нека признаем, че вчера ние с тебе съвсем не скучахме, макар че целия ден бяхме заключени, съвсем като държавни престъпници.

— Е, на това не се надявай, Сен-Люк — каза Жана с лукава усмивка, — ако ни заловят, не мисля, че ще ни затворят заедно.

И като се постара да изкаже така много с толкова малко думи, очарователната жена се изчерви.

— Тогава да се скрием хубавичко — каза Сен-Люк.

— О! Не се безпокой — отвърна Жана. — Няма от какво да се боим. Ще бъдем скрити на сигурно място; ако добре познаваше Меридор с неговите вековни дъбове, които приличат на църковни колони, подпиращ небесния свод, с безкрайните гъсталаци, със спокойно течащите реки, чиито води през лятото струят в сянката на зелените сводове на дърветата, а зиме — под покривалото на опадали листа; още: големите езера, плодородни нивя, цветни градини, многобройни полянки и малки кулички, около които като пчели около кошер с весел шум кръжат хиляди гълъби, а след това, след това — това още не е всичко, Сен-Люк, — това малко кралство има своя кралица, тези градини на Артемида имат своя вълшебница, красавица, въплъщение на добротата, несравнимата Диана — брилянтно сърце в златна рамка. Ти ще я обикнеш, Сен-Люк.

— Вече я обичам, щом тя те обича.

— О! Гарантирам, че тя ме обича все още и че никога няма да престане да ме обича. Не е в нейния характер от каприз да променя своята привързаност. Представи си само колко щастливо ще заживеем в своето гнезденце от цветя и мъхове, които зеленеят през пролетта. Диана е пълновластна господарка в дома на своя баща, стария барон. Той няма да ни пречи. Това е воин от времето на Франсоа I и сега е толкова немощен и безобиден, колкото в онези далечни времена е бил смел и силен. За миналото той има само един спомен: за своя крал, победител при Мариняно и пленник при Павия: в настоящето — само една любов и една надежда — неговата горещо обичана Диана. Ние можем да живеем в Меридор, без той да знае и даже да забележи нещо. А ако разбере — няма да е голяма беда! Ние ще му заплатим за гостоприемството като бъдем негови търпеливи слушатели и му дадем възможност колкото иска да превъзнася Диана като първа красавица на света и да възхвалява Франсоа I като най-велик пълководец на всички времена и народи.

— Всичко ще бъде много мило, но аз предчувствам бурни свади.

— Какви?

— Между барона и мен.

— Заради кого? Нима заради Франсоа I?

— Не. Нека той остане ненадминат пълководец на земята. Заради това — коя е най-голямата красавица на света.

— Е, аз не влизам в сметката, нали съм твоя жена.

— Ах, да, това е вярно.

— Представяш ли си, любими, как ще заживеем. Сутрин ще бягаме в гората през мъничката врата на ловната къщичка, която Диана ще ни определи за жилище. Аз знам тази къщичка: две кулички, свързани с постройка, възхитителна по своята архитектура, построена още по времето на Луи XII. Ти непременно ще им се възхищаваш, нали толкова обичаш цветя и дантели. А прозорците, прозорците! От едната страна гледат към спокойни, сумрачни безкрайни гори, на чиито просеки можеш да забележиш сърна или кошута, които пасат, трева и вдигат глава при най-лекия шум; а от другата страна — открити простори, златисти поля, червените керемидени покриви и бели стени на селата, Лоара сребри на слънцето, цялата обсипана с малки лодчици. След това ще отидем на езерото, там в тръстиките ще ни чака лодка. А конете! А кучетата! Ще подгоним някой лопатар в гъстите гори, а старият барон, без дори да подозира, че някой гостува в замъка, ще чуе далечния лай и ще каже:

„Диана, чуй, изглежда, преследват дивеч?“

„Е, татко, какво от това, нека си го преследват.“

— Да побързаме, Жана! — възкликна Сен-Люк. — Бих искал да бъда вече в Меридор.

Те пришпориха конете. Конете препускаха в тръс и на всяка втора-трета левга внезапно се спираха, желаейки очевидно да дадат възможност на ездачите си да подновят прекъснатия разговор, или да поправят някоя не много сполучлива целувка.

По този начин съпрузите пропътуваха от Шартър до Ман; в Ман, чувствайки се в пълна безопасност, те спряха за едно денонощие; после, на другата сутрин, след още една чудесна спирка по чудесния път, по който се движеха, те твърдо си обещаха същата вечер да пристигнат в Меридор, като хванат пътя през пясъците и еловите гори, които се простираха по онова време от Геселар до Екомуа.

Като излезе на този път, Сен-Люк повече не мислеше за опасността: той основно беше изучил характера на краля, у когото приливите на кипяща деловитост се сменяха с лениво безразличие. В зависимост от това, в какво разположение на духа се намираше кралят в деня на заминаването на Сен-Люк, той би трябвало да прати след бегълците сто куриери и двеста гвардейци със заповед да ги заловят живи или мъртви, или лениво изтегнат на леглото, без дори да стане, да въздъхне дълбоко и да промърмори:

— О, какъв предател си, Сен-Люк! И защо не можах да те разбера по-рано!

Но след като нито един куриер не настигна бегълците и нито един гвардеец не се показа на хоризонта, излизаше, че кралят е бил не в действено, а в лениво настроение.

Като се успокояваше така сам, Сен-Люк от време на време все пак се обръщаше и оглеждаше пустия път, по който не се забелязваха никакви признаци на преследване.

„Добре — мислеше младият съпруг, — значи бурята ще се стовари на главата на бедния Шико, който макар и да е глупак, а може би и именно защото е глупак, ми даде добър съвет. Е, нищо, ще му се отплатя с анаграма и ще се постарая да бъде по-остроумна.“

И Сен-Люк си спомни убийствената анаграма, която беше направил Шико от неговото име още по времето, когато беше фаворит на краля.

Изведнъж той почувства ръката на жена си върху своята.

Сен-Люк трепна. Това докосване не приличаше на ласка.

— Обърни се — каза Жана.

Сен-Люк се обърна и забеляза на хоризонта конник, който препускаше по същия този път, по който и те, и изглежда пришпорваше коня. Конникът беше на билото на хълма и се открояваше на фона на избледнялото небе, изглеждаше по-голям, отколкото беше в действителност. На читателите несъмнено е известно за такава оптическа измама, която се създава от перспективата.

Появяването на конника се стори на Сен-Люк лошо предзнаменование, дали защото съдбата успешно избра най-подходящия момент да разруши чувството за безопасност, което изпитваше младият съпруг, а може би за това, че независимо от непрекъснато показваното външно спокойствие, дълбоко в душата си той все още се страхуваше от непредвиден кралски каприз.

— Да, наистина — каза Сен-Люк като неволно пребледня, — там има конник.

— Да бягаме — каза Жана и пришпори коня си.

— Не — възрази Сен-Люк, който независимо от уплахата, не беше изгубил присъствие на духа, — не, доколкото мога да съдя, той е сам и не ни прилича да бягаме от един човек. Хайде да спрем, да го оставим да ни задмине, а после да продължим пътя си.

— Но ако той също спре?

— Нека, тогава ще видим с кого си имаме работа и ще действаме според обстоятелствата.

— Ти си прав, а и какво съм се уплашила, нали моят Сен-Люк е тук с мен и ще успее да ме защити.

— Не, изглежда, че ще се наложи да бягаме — каза Сен-Люк, като хвърли последен поглед към непознатия, който щом ги забеляза, препусна в галоп, — перото на шапката му и плисираната яка под шапката ме карат да подозирам нещо.

— О, боже мой, по какъв начин перото и яката могат да ти внушават подозрения — попита Жана, следвайки мъжа си, който беше хванал юздите на коня й и го теглеше след себе си към гората.

— Затова, защото перото е с цвят, който в момента е най-модерен в двореца, а плисираната яка — последна кройка; такова боядисване на перото не е по кесията на благородниците от Ман, а колосването на плисетата на яката би изисквало от тях непосилни грижи. Това означава, че ни догонва не кой да е, а по-скоро пратеник на моя господар.

— Да побързаме — възкликна младата жена, разтреперана като лист само при мисълта, че могат да я разделят от мъжа й.

Но това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Огромните ели стояха една до друга и образуваха плътна стена от клони.

Към всичко се прибави и това, че конете затънаха до гърди в движещите се пясъци.

В това време конникът се приближаваше с мълниеносна бързина; чуваше се как копитата на коня му отекват по склона на хълма.

— Господи Исусе, той наистина ни преследва — възкликна Жана.

— Дявол да го вземе — каза Сен-Люк и спря изведнъж коня. — Ако препуска заради нас, дай да видим за какво сме му потрябвали, защото, така или иначе, достатъчно е да слезе от коня и тутакси ще ни настигне.

— Той се спря — каза младата жена.

— И даже слезе от коня — добави Сен-Люк. — Навлиза в гората. Ей, богу, ако ще да е самият дявол, все едно — ще го спра.

— Почакай — каза Жана и хвана мъжа си за ръката, — почакай. Струва ми се, че ни вика нещо.

Действително, неизвестният върза коня си за една от елхите и се втурна през гората като крещеше с цяло гърло:

— Ей вие, господине, господине! Не бягайте, хиляди дяволи, нося ви нещо, което сте загубили.

— Дявол го взел! Вика, че сме загубили нещо.

— Хей, господине — продължаваше неизвестният. — Вие, вие, малък господине, загубихте гривната си в хана в Курвил. По дяволите! Портрет на жена не се захвърля така, особено портрета на нашата многопочитаема госпожа дьо Косе. В името на вашата любима майка не ме карайте да ви гоня.

— Но този глас ми е познат! — възкликна Сен-Люк.

— И после, той споменава моята майка.

— Значи вие сте загубили гривната с нейния портрет, малката ми?

— Ах, боже мой, да, разбира се. Забелязах изчезването едва днес сутринта и не можах да си спомня къде съм я оставила.

— Но това е Бюси! — изведнъж извика Сен-Люк.

— Граф дьо Бюси! — развълнувано поде Жана. — Нашият приятел Бюси?

— Нашият верен приятел — зарадва се мъжът и се устреми към новодошлия със същата пъргавина, с която току-що се готвеше да бяга от него.

— Сен-Люк! Значи не греша — раздаде се звучният глас на Бюси и нашият герой с един скок се намери пред съпрузите. — Добър ден, госпожо, — продължи той и като се смееше гръмогласно подаде гривната на графинята, която тя наистина беше забравила в хана в Курвил, където, както си спомняме, бяха пренощували.

— Нима сте пристигнали да ни арестувате по заповед на краля, господин Бюси? — усмихвайки се, попита Жана.

— Аз? Не, честна дума. Не съм толкова близък на негово величество, за да ми довери подобни поръчения. Не. Аз просто намерих вашата гривна в Курвил и разбрах, че сте тръгнали преди мен. Тогава пришпорих коня и скоро ви забелязах, но се усъмних — вие ли сте точно и неволно ви подгоних. Приемете моите извинения.

— Излиза — каза Сен-Люк, чиито последни съмнения все още не бяха изчерпани, — че единствено случаят ви доведе при нас.

— Случаят — отговори Бюси, — впрочем, сега, когато вече ви срещнах, мога да кажа: провидението.

И пред откровения поглед и откритата усмивка на Бюси в главата на Сен-Люк се разсея и последната сянка на подозрение.

— Значи вие пътешествате? — попита Жана.

— Пътешествам — отвърна Бюси, качвайки се на коня.

— Но не като нас?

— За съжаление, не.

— Тоест, исках да кажа, не защото сте изпаднали в немилост?

— Ей богу, малко ми липсваше за това.

— И за къде сте тръгнали?

— Към Анжер, а вие?

— Ние също натам.

— Ах, разбирам. Вашият замък Брисак се намира между Анжер и Сомюр, дотам са някакви десетина левги; вие искате да се скриете в родителското гнезденце като подгонени гълъбчета; това е прелестно и аз бих завидял на вашето щастие, ако завистта не беше толкова отвратителен порок.

— Е, господин дьо Бюси — каза Жана, отправяйки към нашия герой поглед, изпълнен с признателност, — оженете се и ще бъдете щастлив като нас; кълна ви се, за онези, които се обичат, щастието е проста работа.

И тя с усмивка погледна Сен-Люк, като че ли признаваше това пред свидетели.

— Госпожо — каза Бюси, — аз не вярвам на такова щастие и вие не можете да ми бъдете за пример — не на всяка се пада възможност да се свърже в брак с любимеца на краля.

— И това го казвате вие, вие — всеобщият любимец? Когато един човек го обичат всички, госпожо — въздъхна Бюси, — това означава, че никой истински не го обича.

— Щом е така — предложи Жана, разменяйки с мъжа си многозначителен поглед, — позволете ми аз да ви оженя. Преди всичко вашият брак ще успокои много познати на мен ревниви мъже. И още нещо, обещавам ви да намерите именно онова щастие, възможността за което отричате.

— Аз не отричам възможността за щастие, госпожо — отново въздъхна Бюси, — аз отричам само, че това щастие е възможно за мен.

— Искате ли да ви оженя? — настояваше госпожа дьо Сен-Люк.

— Ако се готвите да ми избирате жена по ваш вкус, то не, но ако е по мой — нямам нищо против.

— Вие говорите като човек, твърдо решил да си остане ерген.

— Може би.

— Значи вие сте влюбен в жена, за която не можете да се ожените?

— За бога, графе — каза Бюси, — помолете госпожа Сен-Люк да не забива в сърцето ми хиляда кинжала.

— Ах, ето какво било! Пазете се, Бюси, вие ме карате да подозирам, че предмет на вашата страст е моята жена.

— Даже това да беше така, то във всеки случай, ще се съгласите, че се държа с изключителна деликатност и съпругът няма никакво право да ревнува.

— Прав сте — каза Сен-Люк, припомняйки си, че именно Бюси доведе жена му при него в Лувъра. — Но все едно, признайте си, че сърцето ви е заето.

— Признавам — каза Бюси.

— И какво има в него — любов или прищявка — попита Жана.

— Страст, госпожо.

— Аз ще ви излекувам.

— Не вярвам.

— Ще ви оженя.

— Съмнявам се.

— Ще постигна за вас онова щастие, което вие заслужавате.

— Уви, госпожо, отсега нататък ще съм щастлив с нещастието.

— Аз съм много упорита, предупреждавам ви — каза Жана.

— И аз също — отговори Бюси.

— Графе, вие ще отстъпите.

— За бога, госпожо — каза младият човек, — нека пътуваме като добри приятели. Отначало да се измъкнем от тези пясъци, а след това, ако не възразявате, да пренощуваме в онова очарователно малко селце, което блести там долу на слънцето.

— Там, или някъде другаде.

— Все ми е едно, предоставям избора на вас.

— Значи ще ни придружите?

— До онова място, за което пътувам, ако това не ви притеснява.

— Напротив, много се радваме. Но сторете още по-добре: елате заедно с нас там, където отиваме ние.

— А закъде пътувате вие?

— За Меридорския замък.

Кръвта изби върху лицето на Бюси и изведнъж се отдръпна към сърцето. Той така пребледня, че тайната му в същия момент би била разкрита, ако Жана в този момент не беше заета — тя се усмихваше на мъжа си.

Докато съпрузите, или по-скоро влюбените си разменяха погледи, Бюси успя да се съвземе и да отговори на хитростта на младата жена с хитрост, но с хитрост по свой маниер: реши да не разкрива намеренията си.

— Вие казахте, госпожо, за Меридорския замък — произнесе той щом почувства, че е в състояние да произнесе това название, — а какво представлява той? Обяснете, моля ви.

— Владение на една от моите най-близки приятелки — отговори Жана.

— На една от най-близките ваши приятелки… и… — продължи Бюси, — там живее тази ваша приятелка?

— Несъмнено — отговори госпожа Сен-Люк, която нямаше ни най-малка представа за това, какви събития бяха станали в Меридор през последните два месеца. — Но нима нищо не сте чули за барон дьо Меридор, един от най-богатите барони в Пуату и…

— И?… — подхвана Бюси, виждайки, че Жана спира.

— И за неговата дъщеря, Диана дьо Меридор, най-красивата от всички дъщери на барони, които са били някога на света.

— Не, госпожо — отговори Бюси, като едва не се задави от вълнение.

И нашият герой, докато Жана предано гледаше мъжа си, нашият герой, повтаряме, тихичко се питаше, какъв беше този удивителен късмет, че на този път, без всякакви разумни причини, въпреки всякаква логика, той срещна хора, с които може да говори за Диана дьо Меридор, в които можеше да намери отзвук единствената мисъл, която занимаваше сърцето му. Какво е това? Просто случайност? Малко вероятно. А ако това е капан? Почти немислимо. Сен-Люк вече не беше в Париж през оная вечер, когато той проникна при графиня дьо Монсоро и узна, че преди се е казвала Диана дьо Меридор.

— А далече ли е още до този замък, госпожо — осведоми се Бюси.

— Според мен около седем левги. Обзалагам се, че довечера ще нощуваме в този замък, а не в онова мъничко селце, което така привлекателно блести на слънцето, макар че видът му не ми вдъхва никакво доверие. Вие, разбира се, ще дойдете с нас, нали?

— Да, госпожо.

— Ето — каза Жана, — вие вече направихте първата крачка към онова щастие, което ви предлагам.

Бюси се поклони и продължи да язди редом с двамата съпрузи, а те, чувствайки му се задължени, си даваха вид, че присъствието на трети човек с нищо не ги притеснява. Известно време и тримата мълчаха. Накрая Бюси, комуто се искаше да научи още много, се осмели да продължи да разпитва. Предимството, което имаше в дадения случай, беше, че може да пита и както изглеждаше, той реши да се възползува от това докрай.

— А този барон дьо Меридор, за когото ми говорехте — попита той, — най-богатият човек в Пуату, какво представлява всъщност?

— Образец на благородник, древен герой, рицар, който, ако беше живял по времето на крал Артур, несъмнено би заел място на кръглата маса.

— И как — попита Бюси, напрягайки мускулите на лицето си и потискайки вълнението в гласа си, — успя ли да омъжи дъщеря си?

— Да омъжи дъщеря си!

— Питам само.

— Диана омъжена!

— И какво необикновено има в това?

— Нищо, но Диана не е омъжена; няма съмнение, че ако помислеше да се омъжва, бих била първата, която ще научи това.

Сърцето на Бюси се сви и горчива въздишка се процеди през стиснатите му в спазъм устни.

— Излиза — попита той, — че Диана дьо Меридор живее в замъка заедно със своя баща?

— Ние много се надяваме на това — Сен-Люк подчерта с гласа си „много“, за да покаже на жена си, че я разбира, споделя мислите и плановете й.

Настъпи кратко мълчание, по време на което всеки продължаваше размишленията си.

— Ах — внезапно възкликна Жана, като се надигна на стремената, — ето ги кулите на замъка. — Погледнете, погледнете, господин Бюси, там сред голите дървета, които след някой и друг месец ще станат толкова красиви, виждате ли керемидения покрив?

— О, да, разбира се — каза Бюси, обзет от вълнение, на което сам се учудваше — дотолкова това беше непривично за неговото храбро и все още с нищо неуязвено сърце, — да, виждам. И това е Меридорският замък?

Като следваше естествения ход на мислите си, при вида на жилището на знатния господин и вековните гори, сияещи с горда красота сред природата, още не отърсила се от зимното вцепенение, той си спомни бедната затворничка, погребана сред мъглите на Париж в душната къщичка на улица Сент-Антоан.

Бюси въздъхна отново, но това вече не беше въздишка на отчаяние и безизходица. Като му обещаваше щастие, госпожа дьо Сен-Люк му беше подарила надежда.

Глава 23Осиротелият старец

Госпожа дьо Сен-Люк не сбърка: след два часа пътниците се приближиха до Меридорския замък.

През тези два часа те мълчаха. Бюси се питаше дали да не каже на приятелите си за онези събития, които бяха заставили Диана дьо Меридор да напусне родното гнездо. Но ако направеше дори само една крачка по пътя на откровеното признание, вече трябваше да разкаже и не само за това, което скоро щеше да бъде известно на всички, но и за онова, което знаеше единствено само той и което нямаше намерение да разкрива никому. Затова той не се реши на признание, то неминуемо би довело до различни предположения и въпроси.

Освен това Бюси искаше да влезе в Меридорския замък като съвършено непознат. Той искаше по този начин без каквато и да било предварителна подготовка да се срещне с барон дьо Меридор и да чуе от него за граф дьо Монсоро и херцог д’Анжу. Не се съмняваше в искреността на Диана, нито за секунда не можеше да заподозре в лъжа този чист ангел, но може би Диана сама се заблуждаваше в нещо, ето защо Бюси искаше да се убеди, че в разказа, който беше изслушал с неотслабващо внимание, всички събития са изобразени правилно.

Както забелязва читателят, в душата на Бюси живееха две чувства, даващи възможност на мъжа да запази господстващо положение, дори когато е обхванат от любовно безумие. Тези две чувства бяха: предпазливост по отношение на всички непознати и дълбоко уважение към обекта на неговата любов.

Ето защо госпожа Сен-Люк, независимо от своята женска проницателност, можа да се подведе от показаното от Бюси пълно безразличие и да остане с убеждението, че младият човек за първи път чува името на Диана дьо Меридор и че то не събужда в него никакви спомени или надежди. Значи той просто очаква да срещне в Меридор посредствена провинциалистка, твърде непохватна и извънредно смутена от срещата си със столични кавалери.

Жана предварително предвкусваше наслаждението, което ще изпита при вида на неговото изумление.

Тя обаче с учудване забеляза, че при звуците на рога, с които стражата от стената известяваше за тяхната поява, Диана не изтича на подвижния мост да посрещне гостите, както правеше обикновено.

Вместо нея от парадния вход на замъка излезе прегърбен от годините старец, който се подпираше на бастун.

Той беше загърнат с широко наметало от зелено кадифе, обшито с лисичи кожи, на колана му висеше блестяща сребърна свирка и подрънкваше връзка ключове.

Бялата му като сняг дълга коса се развяваше от вечерния вятър над главата му. Той мина по подвижния мост, съпроводен от два огромни песа немска порода, които с наведени глави вървяха отзад, без да бързат и не се изпреварваха един друг нито крачка, но също така и не изоставаха с нито една крачка.

— Кой е там? — със слаб глас попита баронът, когато достигна вала на замъка. — Кой оказва чест на бедния старец със своето посещение?

— Това съм аз, това съм аз, сеньор Огюстен! — весело извика младата жена. Тя беше свикнала да се обръща към стария барон по име, за да го различава от неговия по-млад брат Гийом, който беше починал преди три години.

В отговор Жана очакваше да чуе също такова радостно възклицание, но старецът бавно вдигна глава и погледна неочакваните гости със своите печални безжизнени очи.

— Вие? — попита той. — Кои сте вие? Не ви виждам?

— О, боже мой — възкликна Жана, — нима не можете да ме познаете? Ах, да, наистина, нали съм преоблечена.

— Простете — каза баронът, — но аз почти съвсем не виждам. Старческите очи не понасят сълзи и когато старците плачат, сълзите им изгарят очите.

— Скъпи бароне — продължи младата жена, — значи вашето зрение действително е отслабнало, иначе бихте ме познали дори в мъжки дрехи. Изглежда налага се да назова името си?

— Обезателно, нали казах, че почти не ви различавам.

— Но аз все едно ще ви излъжа, скъпи сеньор Огюстен — аз съм госпожа дьо Сен-Люк.

— Сен-Люк? Не ви познавам, госпожо — каза старият барон.

— Но моето моминско име — разсмя се младата жена, — моето моминско име е Жана дьо Косе-Брисак.

— О, господи — възкликна старият човек и с треперещи ръце се опита да повдигне напречната греда, която затваряше прохода, — о, господи!

Като не беше в състояние да си обясни защо й се оказва толкова странен прием, съвсем различен от онзи, който очакваше, Жана го отдаде на преклонната възраст на барона и неговата старческа немощ. Сега когато видя, че най-после той я позна, тя скочи от коня и стремително се хвърли в обятията му, както правеше това, когато беше малко момиченце. Обаче прегръщайки почтения старец, госпожа Сен-Люк почувства, че бузите му са мокри — баронът плачеше. „Това е от радост — помисли тя. — Сърцето винаги остава младо.“

— Моля заповядайте — покани ги баронът, след като целуна Жана.

И като че ли не забелязал двамата и спътници, той се отправи към замъка с отмерена крачка, а след него на същото разстояние както преди това тръгнаха кучетата, които бяха успели вече да подушат и разгледат посетителите.

Замъкът имаше необичайно печален вид. Капаците на прозорците бяха затворени, слугите, които се мяркаха тук-там, носеха траур. Меридорският замък приличаше на огромна гробница.

Сен-Люк хвърли на жена си недоумяващ поглед — нима така му описваше тя приюта на своето детство?

Жана го разбра, а и на самата нея й се искаше по-скоро да излезе от неловкото положение. Младата жена догони барона и го хвана под ръка.

— А Диана? — попита тя. — Нима за моя зла участ няма да се срещна с нея?

Старият барон спря внезапно като поразен от мълния и почти с ужас се взря в Жана.

— Диана — повтори той.

Като чуха това име, кучетата вдигнаха глави от двете страни на своя стопанин и нададоха сърцераздирателен вой.

Бюси не можа да сдържи студените тръпки, които преминаха по тялото му, Жана погледна Сен-Люк, а Сен-Люк се спря, без да знае какво да предприеме — да продължи, или да се върне обратно.

— Диана — повтори старецът, като че ли чак сега проумя въпроса, който му бяха задали. — Нима нищо не знаете?

Неговият слаб, треперещ глас се задави от ридания, изтръгнали се от дълбините на сърцето му.

— Но какво има? Какво се е случило? — развълнувано възкликна Жана и стисна ръце.

— Диана е мъртва — извика баронът и в неудържимо отчаяние издигна ръце към небето, а от очите му рукнаха потоци от сълзи.

Той се свлече на първите стъпала на входната врата, до която бяха вече стигнали, и така остана да седи, обхванал с две ръце глава, поклащайки се настрани, като че ли отпъждаше с това съдбоносния спомен, който не му даваше покой.

— Мъртва — в ужас изкрещя Жана, пребледняла като привидение.

— Мъртва — проговори Сен-Люк, обзет от състрадание към бедния баща.

— Мъртва — прошепна Бюси. — Значи той и него е убедил в смъртта й. Ех, бедни старче, как ще ме обикнеш в един прекрасен ден!

— Мъртва, мъртва — твърдеше баронът. — Те я убиха.

— Скъпи мой сеньор — промълви Жана, която потресена от страшното известие, беше обляна в сълзи — средството, което спасява женското сърце да не се пръсне.

Младата жена прегърна стареца, обливайки лицето му с горчиви сълзи.

Старият господин с мъка се изправи.

— Влезте — каза той — колкото опустошен и безутешен да е този дом, той все пак не е загубил своето гостоприемство, най-покорно ви моля — заповядайте.

Жана хвана барона подръка, мина заедно с него през покритата галерия и предишното помещение на стражата, превърнато в столова, и влезе в гостната.

Отпред вървеше слуга, който отваряше вратите и скръбното му лице свидетелстваше за нежна привързаност към господаря. Сен-Люк и Бюси завършваха шествието.

Като влезе в гостната, старият барон, все още поддържан от Жана, седна, или по-скоро се строполи в голямото, украсено с дърворезба кресло.

Слугата отвори прозореца да влезе чист въздух и без да напуска стаята, се оттегли в тъмния ъгъл.

Жана не се осмеляваше да наруши мълчанието. Страхуваше се да не разчопли отново раните на стареца с въпросите си. В същото време като всички млади и щастливи хора тя не можеше да повярва в нещастието, за което току-що беше чула. Има възраст, когато човек не е способен да приеме смъртта, защото не вярва в самата смърт.

Тогава баронът, като че ли отгатнал мислите на младата жена, проговори пръв:

— Вие ми казахте, че сте омъжена, мила моя Жана, значи този господин е ваш съпруг?

Баронът посочи Бюси.

— Не, сеньор Огюстен — отговори Жана, — Моят мъж е господин дьо Сен-Люк.

Сен-Люк се поклони дълбоко пред злощастния баща, отдавайки почит не толкова на старостта, колкото на скръбта на барона. Той бащински поздрави младия човек и се опита дори да се усмихне. После неговите подпухнали очи се спряха на Бюси.

— А този господин е ваш брат, брат на вашия съпруг или ваш роднина?

— Не, любезни бароне, господинът не ни е роднина, а наш приятел — Луи дьо Клермон, граф дьо Бюси д’Амбоаз — приближен на херцог д’Анжу.

При произнасянето на името на херцога старият барон рязко се изправи, като изхвърлен от скрита пружина, отправи гневен поглед към Бюси и като че ли изгубвайки последните си сили от това безмълвно предизвикателство — със стон рухна в креслото.

— Какво ви стана? — обезпокои се Жана.

— Вие познавате ли барона, господин дьо Бюси? — поинтересува се Сен-Люк.

— Не. За първи път имам честта да срещна барон дьо Меридор — спокойно отговори Бюси. Единствен той разбра какво въздействие оказа върху стареца произнасянето на името на херцога.

— Да не би да е загубил разсъдъка си? — попита тихо Сен-Люк жена си, докато гледаше учудено барона.

— Изглежда скръбта е помътила съзнанието му — уплашено отговори Жана.

Владетелят на Меридор, който с думите си накара Жана да се съмнява в яснотата на разсъдъка му, съпроводи тези думи с още по-заплашителен поглед, отколкото преди това. Бюси обаче запази спокойствие и издържа този поглед, без да каже нищо, като продължаваше да показва с вида си най-дълбоко почитание.

— Това чудовище — повтори барон дьо Меридор — убиецът на моята дъщеря!

— Какво казахте? — попита Жана.

— Нещастни господине — прошепна Бюси.

— Излиза, че вие не го познавате, след като ме гледате така изплашено — възкликна баронът, хващайки за ръцете Жана и Сен-Люк. — Но нали херцог д’Анжу уби моята Диана! Херцог д’Анжу!… Дъще моя, момичето ми! Той я уби!

Отчаянието, което прозвуча в старческия глас, беше така покъртително, че даже очите на Бюси се напълниха със сълзи.

— Господине — каза младата жена, — дори това да е така, макар че не разбирам как е могло да се случи, вие нямате право да хвърляте вина за постигналото ви ужасно нещастие върху господин дьо Бюси — най-верния и най-благородния сред всички рицари. Погледнете, скъпи господине, че господин дьо Бюси плаче заедно с нас — той също нищо не знаеше за вашата беда. Нима той би дошъл тук, ако можеше да предположи как ще го посрещнете? Мили сеньор Огюстен, в името на вашата скъпа Диана, разкажете ни как стана всичко това!

— Вие наистина ли нищо не знаете? — обърна се баронът към Бюси.

Последният мълчаливо се поклони.

— Боже мой, разбира се, че не — каза Жана. — Никой от нас не знае.

— Възможно ли е моята Диана да е мъртва, а най-близката й приятелка да не знае нищо за това! Макар че аз наистина на никого не писах и на никого не казах за нейната смърт. Струваше ми се, че целият свят трябва да прекрати своето съществувание от онази минута, когато престане да съществува моята Диана. Смятах, че цялата вселена трябва да носи траур по нея.

— Говорете, говорете, ще ви олекне — каза Жана.

— Слушайте тогава — с ридание произнесе баронът. — Този подъл принц — позор за френските благородници, след като видял моята Диана, пленен от красотата й, заповядал да бъде похитена и отведена в замъка Боже, където смятал да я обезчести, както би постъпил с дъщерята на някой свой слуга. Но Диана, моята Диана, това свято и благородно създание, предпочела смъртта пред позора. Тя се хвърлила от прозореца в езерото, в което след това бил намерен само воалът й, плаващ по водата.

Старецът с мъка произнасяше думите през задавящите го ридания. Това зрелище се стори на Бюси едно от най-покъртителните, които някога той, закаленият воин, свикнал сам да пролива кръв и да вижда как я проливат другите, бе виждал през живота си.

Жана, готова да припадне, гледаше Бюси със страх в очите.

— О, графе — извика Сен-Люк. — Но това е просто чудовищно?! Графе, вие трябва незабавно да напуснете този презрян принц! Такова благородно сърце като вашето не би могло да изпитва дружески чувства към един похитител и убиец на жени.

Тези думи поободриха стария барон и той очакваше отговора на Бюси, за да си състави окончателно мнение за него. В минути на огромни душевни сътресения човек става слаб като дете, а един от най-сигурните начини да утешиш дете, което е ухапано от любимото му куче, е: пред неговите очи да удариш любимото куче.

Бюси, без да даде отговор, пристъпи към барон дьо Меридор.

— Господин барон — каза той, — ще благоволите ли да ми окажете чест като ме удостоите с разговор насаме?

— Изслушайте господин Бюси, любезни сеньоре — помоли Жана, — и вие ще видите колко добър и отзивчив е той.

— Говорете, господине — разреши баронът, който неволно потрепна, почувствал в погледа на младия човек нещо необичайно.

Бюси се обърна към Сен-Люк и неговата жена и ги погледна с открит приятелски поглед.

— Ще позволите ли? — попита той.

Младите съпрузи излязоха от стаята, хванати под ръка, съзнавайки с удвоена сила своето щастие пред лицето на тази неизмерима скръб.

Когато вратата след тях се затвори, Бюси се приближи към барона и му се поклони дълбоко.

— Господин барон — обърна се той към стареца, — преди минута в мое присъствие вие обвинявахте принца, на когото аз служа, изразите ви бяха така резки, че аз съм принуден да ви помоля за обяснение.

Старецът гордо вдигна глава.

— Съвсем не се съмнявайте в почтения смисъл на думите ми, говоря с вас, изпитвайки най-дълбоко съчувствие и искрено желание да облекча вашата мъка. Моля ви, господин барон, разкажете ми с повече подробности ужасната история, която току-що накратко изложихте пред Сен-Люк и неговата жена. Нека видим действително ли всичко е станало така, както вие мислите, и дали наистина всичко е загубено.

— Господине — каза баронът, — имах някакъв лъч на надежда. Господин дьо Монсоро — благороден и верен човек, обикна дъщеря ми и поиска ръката и.

— Господин дьо Монсоро! А как се държеше той? — попита Бюси.

— О, като човек на честта и дълга. Диана му отказа, но независимо от това, именно той първи ме извести за подлите намерения на херцога. Именно той ми посочи начин да осуетя изпълнението им. Той си предложи услугите да спаси дъщеря ми, като молеше само едно — то още веднъж доказва неговото великодушие, — да му дам Диана за жена, ако му се удаде да я изтръгне от ноктите на херцога. Уви! Моята дъщеря не би могла да бъде спасена от нищо друго. Той, младият, енергичен и предприемчив човек щеше да може да я защити от посегателствата на могъщия принц, след като това не беше вече по силите на бедния й баща. Аз с радост дадох съгласието си, но за мое нещастие — всичко се оказа напразно. Графът пристигна твърде късно, когато моята бедна Диана се беше спасила от безчестие с цената на живота си.

— А след този съдбоносен ден господин дьо Монсоро не се ли появи? — попита Бюси.

— Оттогава измина един месец — отговори баронът. — Бедният граф очевидно не смее да се покаже пред очите ми, след като не му се удаде да изпълни великодушния си замисъл.

Бюси наведе глава — всичко му стана ясно.

Сега той разбра по какъв начин граф дьо Монсоро е могъл да отнеме от принца девойката, в която се е бил влюбил, и как опасявайки се, че принцът ще научи за женитбата му с тази девойка, е разпространил слуха за смъртта й и е накарал дори нещастния й баща да повярва в това.

— И тъй, господине — каза старият барон, виждайки как младият човек замислено беше свел глава и очи, в които неведнъж по време на тъжния разказ, святкаха искри.

— И тъй, господин барон — отговори Бюси, — поръчано ми е от монсеньор херцог д’Анжу да ви отведа в Париж, където негово височество желае да поговори с вас.

— Да разговаря с мен — възкликна баронът. — След смъртта на дъщеря си да застана лице срещу лице с този изверг! И какво може да ми каже той, който я погуби?

— Кой знае? Може би той иска да се оправдае.

— Притрябвали са ми неговите оправдания! Не, господин дьо Бюси, аз няма да замина в Париж, тъй като покрай всичко друго не желая да се отдалечавам от мястото, където в своя студен саван от тръстика почива бедното ми дете.

— Господин барон — с твърдост в гласа произнесе Бюси, — позволете ми да настоявам. Мой дълг е да ви съпроводя до Париж, тъй като пристигнах единствено за това.

— Нека бъде така — ще замина за Париж — целият разтреперан от гняв изрече баронът. — Тежко на онзи, който пожелае да ме погуби! Кралят ще ме изслуша, а ако не пожелае да ме изслуша, тогава ще се обърна към всички френски благородници. Как можа да се случи това — промърмори той, — в скръбта си да забравя, че в ръцете си имам оръжие, останало до този момент без приложение. Решено, господин дьо Бюси, заминавам с вас.

— А аз, господни барон — каза Бюси, като хвана ръката на стареца, — аз ви съветвам да проявите търпение, да запазите спокойствие и самообладание, подобаващо на истински християнин. Божието милосърдие е безкрайно и неведоми са пътищата господни. Моля ви в очакване на деня, когато бог ще прояви милосърдие, да не ме причислявате към своите врагове, тъй като не знаете какво смятам да сторя за вас. И тъй, до утре, господин барон, когато с настъпването на деня, ако сте съгласен — ще се отправим на път.

— Съгласен съм — отвърна старият господин, който против волята си бе трогнат от проникновените нотки в гласа на Бюси, — независимо от това, какъв сте сега за мен, приятел или враг, в момента вие сте мои гост и дългът ми повелява да ви отведа в определените за вас покои.

Баронът взе от масата сребърния свещник с три свещи и с натежали крачки започна да се изкачва по парадната стълба на замъка, а след него пристъпваше Бюси д’Амбоаз.

След Бюси вървяха двама слуги, които също носеха свещници. Кучетата се надигнаха, готови да тръгнат със стопанина си, но с жест на ръката той ги спря.

На прага на стаята си Бюси попита къде са сега господин и госпожа Сен-Люк.

— Моят стар Жермен би трябвало да се е погрижил за тях. Лека нощ, господин графе!

Глава 24За това, как Реми льо Одоен в отсъствие на Бюси направи разузнаване в къщата на улица Сент-Антоан

Господин и госпожа Сен-Люк не можеха да дойдат на себе си от изумление. Как така Бюси изведнъж да има тайни с барон дьо Меридор, да се готви да пътува заедно с него в Париж, да се залавя да оправя чужди неща, за които в началото уж нямаше никаква представа. Всичко това изглеждаше през погледа на младоженците необяснима загадка.

Що се отнася до барона, магическата сила, която се съдържаше в обръщението „негово кралско височество“ оказа върху него дължимото въздействие, тъй като по времето на Анри III благородниците още не бяха свикнали иронично да се усмихват, чувайки титли и гледайки гербове.

За барон дьо Меридор, както и за всеки французин, с изключение на краля, думите „кралско височество“ означаваха някаква висша власт, тоест гръм и мълния.

На сутринта баронът се сбогува със своите гости, които настани в замъка. Съпрузите Сен-Люк обаче, разбирайки неудобството от създалото се положение, решиха при първа възможност да напуснат Меридор. Стигаше само да се убедят в съгласието на боязливия маршал да се преместят в съседните на баронските земи на дьо Брисак.

На Бюси беше достатъчна само една секунда, за да може да обясни своето странно поведение. Като единствен пазител на тайната, пълновластен в решението да я открие на когото пожелае, той напомняше източен вълшебник, който с първото размахване на вълшебната пръчица пресушава всички сълзи, с второто — заставя зениците радостно да се разширят и устните да се озарят от весела усмивка.

Тази секунда, в течение на която, както вече казахме, Бюси беше в състояние да извърши толкова големи промени, той използува, за да прошепне няколко думи в нетърпеливо подложеното му ушенце на очарователната съпруга на Сен-Люк.

Лицето на Жана просия, руменина обля челото й, кораловите устнички се разтвориха и зад тях блеснаха белите като седеф зъби. Слисаният съпруг с целия си вид изобразяваше ням въпрос, но Жана сложи пръст пред устните си и припна като сърничка, без да забрави да благодари на Бюси с въздушна целувка.

Старият барон не забеляза тази изразителна пантомима. Като не сваляше очи от родния замък, той машинално галеше кучетата си, които неотстъпно го следваха, и с развълнуван глас даваше последни разпореждания на слугите. След това, като се подпря на рамото на коняря, той с голямо усилие се покатери на своя стар сив кон на петна, към който изпитваше нежна привързаност, тъй като това беше неговият боен кон от последните граждански войни. После отправи прощален поглед към замъка и без да каже никому нито дума, потегли на път.

Бюси отвърна със сияещ поглед на усмивката на Жана и няколко пъти се обърна, за да се прости с приятелите си. На раздяла Жана му прошепна:

— Вие сте необикновен човек, графе! Аз ви обещавах щастие в Меридор… Стана обратното — вие да върнете тук прогоненото щастие.

От Меридор до Париж пътят е дълъг, но още по-дълъг се стори той на барона, чието тяло беше надупчено от удари на шпаги и куршуми на мускети по време на кървавите битки, в които бе участвал и където броят на получените рани се увеличаваше в пряка зависимост от храбростта на воините. Дълъг и уморителен беше пътят и за другия заслужил ветеран — коня, който се казваше Жарнак. Щом чуеше това име, конят отместваше потъналата в гъста грива глава и гордо поглеждаше изпод надвисналите тежки клепачи.

По време на пътя Бюси имаше свои грижи. Със синовна обич и внимание той се стараеше да спечели сърцето на стария барон, чийто гняв успя да си навлече отначало, и изглежда, че старанията му не бяха отишли на вятъра, тъй като сутринта на шестия ден, когато наближиха Париж, господин дьо Меридор се обърна към своя спътник с думи, красноречиво показващи промените, настъпили в душата му по време на пътя.

— Не е ли учудващо това, графе, че сега, когато се намирам по-близо от всякога до своето нещастие — аз се чувствам по-спокойно, отколкото при тръгването.

— Още два часа, сеньор Огюстен — каза Бюси, — и вие ще прецените дали съм прав, което единствено се стремя да постигна.

Те влязоха в Париж през предградието Сен-Марсел — изконните входни врати на френската столица, които именно в ония времена станаха предпочитани от пътниците, защото този ужасен квартал, един от най-мръсните в Париж, благодарение на многочислените църкви, хиляди живописни здания и тесни мостчета, прехвърлени над клоаките, изглежда, най-силно въплъщаваше в своя облик неповторимото парижко своеобразие.

— Къде отиваме — осведоми се баронът, — нали в Лувъра?

— Господине — каза Бюси, — първо съм длъжен да ви поканя вкъщи и да ви дам възможност да си починете от пътя, да се приведете в ред, за да можете да се явите в достоен вид пред особата, при която ще ви отведа.

Баронът не възрази и те се отправиха към улица Гран-Сент-Оноре в двореца на Бюси.

Хората на графа не го очакваха, или по-точно — вече не го чакаха. Последния път преди своето отпътуване той се върна в двореца през нощта, мина през портичката, ключ от която имаше единствено той; сам оседла коня си и замина, без да го види никой, с изключение на Реми льо Одоен. Естествено, че внезапното изчезване на Бюси, разчулото се нападение върху него седмица преди това, което той не можеше да скрие поради раната, накрая неговата страст към рисковани похождения, която не намаляваше, независимо от всички уроци, които получаваше, — всичко това навеждаше на мисълта, че е попаднал в капан, приготвен по пътя му от неговите врагове. Навярно на Фортуна, толкова дълго време отнасяща се благосклонно към неговите дръзки прояви, в края на краищата беше омръзнало постоянното безразсъдство на нейния любимец и навярно той сега лежеше някъде мъртъв, прострелян или прободен с кинжал в гърдите.

По тази причина най-добрите приятели и най-верните слуги на Бюси вече девети ден отправяха молитви за неговото завръщане, въпреки че то им изглеждаше също така малко вероятно, както излизането на Пиритой от ада. По-разсъдливите, като не се надяваха да срещнат Бюси повече сред живите, старателно претърсваха всички ями и канавки, подозрителни свърталища, каменоломните около града, дъното на реката и рововете на Бастилията, за да открият трупа му.

И само един човек на въпроса: „Няма ли някакви известия за Бюси?“ — неизменно отговаряше:

— Господин графът е в отлично здраве.

Но щом го питаха къде се намира графът и с какво се занимава, излизаше, че не знае нищо.

Човекът, който даваше такива успокояващи, но отвлечени отговори и върху когото по тази причина се стоварваха толкова упреци, беше не някой друг, а метр Реми льо Одоен. Той от сутрин до вечер се занимаваше с нещо. Понякога изпадаше в странна замисленост, случваше се през деня или през нощта да изчезва някъде от двореца, да се завръща с вълчи апетит и да се шегува весело, което за кратко време разведряваше мрачното униние, обхванало всички в дома на Бюси.

След като се завърна от една от своите тайнствени разходки, Одоен чу радостни възгласи пред парадния вход и видя Бюси, който не можеше да слезе от коня, защото шумната тълпа слуги го беше наобиколила и всички си оспорваха честта, кой да държи стремето на своя господар.

— Стига вече — каза Бюси. — Благодаря ви, че сте радостни да ме видите жив. Съмнявате се дали това съм аз? Е какво, разгледайте ме хубаво, ако искате пипнете ме, само побързайте. А сега помогнете на този почтен благородник да слезе от коня и не забравяйте, че аз се отнасям към него с по-голямо уважение, отколкото към принца.

Бюси имаше основателни причини да възвеличава по такъв начин своя гост, комуто никой не обръщаше внимание. Скромното държание и маниери на владетеля на Меридорския замък, старомодните му дрехи и сивата петниста кранта, преценена така от пръв поглед от прислугата, свикнала да се грижи за породисти, силни коне, създадоха в слугите убеждението, че пред тях стои някакъв стар дребен благородник, когото безразсъдният Бюси е измъкнал някъде от провинцията като от онзи свят.

Но като чуха нареждането на своя господар, всички веднага се засуетиха около барона. Льо Одоен наблюдаваше тази сцена и по навик тихомълком се подсмиваше. Единствено многозначителният и строг поглед на Бюси изтри иронията от жизнерадостното лице на младия лекар.

— Бързо стая за господина! — извика Бюси.

— Коя? — едновременно откликнаха пет или шест гласа.

— Най-хубавата, моята собствена!

Като предложи ръка на почтения старец, за да му помогне да се качи по стъпалата, Бюси се стараеше да му окаже повече внимание, отколкото му беше оказано на него самия в Меридорския замък.

Барон дьо Меридор покорно позволи да бъде увлечен от тази обаятелна учтивост. Така ние безволно се понасяме след някаква мечта, отвеждаща ни в страната на фантазията, царството на въображението и нощта. На барона беше поднесена позлатената чаша на графа, който, изпълнявайки ритуала на гостоприемството, пожела собственоръчно да налее вино на своя гост.

— Благодаря, благодаря, господине — каза старецът, — но скоро ли ще тръгнем за там, за където сме дошли?

— Скоро, сеньор Огюстен, скоро, не се безпокойте. Там ни очаква щастие, не само вас, но и мен също.

— Какво искате да кажете и защо постоянно ми говорите с някакви неразбираеми за мен намеци?

— Искам да ви кажа, сеньор Огюстен, същото, за което и по-рано ви бях казал — за милостта на провидението към благородните сърца. Приближава се минутата, когато аз от ваше име ще се обърна към провидението.

Баронът учудено погледна Бюси, а той направи с ръка почтителен жест, с който като че ли искаше да каже „веднага се връщам“ и с усмивка на уста излезе от стаята.

Както и очакваше, Одоен го чакаше до вратата. Бюси хвана младия човек за ръка и го поведе към кабинета си.

— Какво ще кажете, скъпи Хипократе? Има ли нещо ново?

— Къде, монсеньор?

— Дявол да го вземе, на улица Сент-Антоан.

— Аз предполагам, че там доста се интересуват от вас, монсеньор, но в това вече няма нищо ново.

Бюси въздъхна.

— Съпругът връщал ли се е? — попита той.

— Връща се, но безуспешно. В цялото това действие има още и баща, който по всяка вероятност ще реши развръзката като някакъв бог, който най-неочаквано се спуска от небето. Всички очакват появяването на този липсващ баща, на този непознат бог.

— Добре — каза Бюси, — но откъде ти е известно всичко това?

— Там е работата, монсеньор — отговори льо Одоен със своята добродушна открита усмивка, — че докато вас ви нямаше, моите лекарски задължения станаха съвсем синекурни и аз реших да употребя във ваш интерес останалото ми свободно време.

— Е, и какво направи, разказвай, любезни Реми, слушам те!

— Направих ето какво: малко след като заминахте, аз пренесох парите си, книгите си и шпагата си в една малка стаичка, която наех в къщата на ъгъла на улиците Сент-Антоан и Сент-Катрин.

— Добре.

— От там можех да виждам въпросната къща изцяло — от прозорчетата на мазето до комините.

— Отлично.

— Щом се нанесох в стаята, веднага се настаних до прозореца.

— Превъзходна позиция.

— Обаче в тази превъзходна позиция имаше един съществен недостатък.

— Какъв?

— Щом виждах аз, то биха могли и мен да видят, или просто да забележат макар и сянката на някакъв непознат, който упорито гледа в една и съща посока. Такова постоянство след два или три дни щеше да ми навлече подозрение, че съм крадец, любовник, шпионин или луд.

— Съвсем резонно, любезни льо Одоен. И как излезе от това положение?

— О, тогава, господин графе, аз разбрах, че трябва да се прибегне до някакво изключително средство и ей богу…

— Кажете, кажете.

— Ей богу, аз се влюбих.

— Какво, какво? — попита Бюси, като не можеше да разбере по какъв начин може да му бъде полезна любовта на Реми.

— Влюбих се, както вече имах честта да ви съобщя, влюбих се до уши, влюбих се безумно — с важен вид произнесе младият лекар.

— В кого?

— В Гертруда.

— В Гертруда — прислужницата на госпожа дьо Монсоро?

— Да, боже мой! В Гертруда, прислужницата на госпожа дьо Монсоро. Какво искате, монсеньор, ние не сме благородници и да се влюбваме в господарките не ни е по ранга. Аз съм само един беден, дребен човек, лекар, чиято практика е съсредоточена само върху един пациент, а и той, надявам се, занапред ще се нуждае от моята помощ само в твърде редки случаи. Налага ми се да правя своите опити, както казват у нас в Сорбоната in anima vili39.

— Бедни ми Реми — каза Бюси, — повярвай ми, аз много високо ценя твоята преданост!

— Е, монсеньор — отговори льо Одоен, — в края на краищата, аз няма от какво да се оплаквам. Гертруда е силна и представителна девойка с цели два дюйма по-висока от мен и хващайки вашия покорен слуга за яката, може да го вдигне с изпънати ръце, което е доказателство за добро развитие на бицепсите и делтовидния мускул. Това внушава в мен уважение към нея, което я ласкае и понеже винаги отстъпвам, ние никога не се караме. Освен това Гертруда притежава скъпоценен дар…

— Какъв, мили мой Реми?

— Тя е голяма майсторка да разказва.

— Така значи!

— Да. По такъв начин аз научавам всичко, което става в дома на нейната господарка. Какво ще кажете? Мисля, че един такъв шпионин в къщата би ви послужил при нужда.

— Льо Одоен, ти си добрият гений, който ми изпрати случаят, или по-скоро провидението. Значи Гертруда-и ти…

— Palella me diligit40 — отговори льо Одоен, поклащайки се с наперен вид.

— А приемат ли те в къщата?

— Вчера в полунощ влязох там на пръсти през знаменитата врата с прозорчето, която ви е известна.

— И как постигна това щастие?

— Да си призная, по най-естествен начин.

— Казвай бързо!

— Един ден след вашето заминаване и на следващия ден след настаняването ми в стаичката аз вече очаквах кога кралицата на моите мечти ще излезе от къщи за продукти. Такива излизания, трябва да ви призная, тя прави ежедневно сутрин от осем до десет часа. В осем и десет минути тя се появи и аз веднага се спуснах от моята обсерватория и й преградих пътя.

— Тя позна ля те?

— Как не! Тя се разкрещя с цяло гърло и хукна да бяга.

— А ти?

— Аз се спуснах след нея и я догоних, това ми отне доста усилия, тъй като Гертруда е извънредно подвижна, но полите, вие се досещате, във всички случаи само пречат.

— Исусе — каза тя.

— Света Дево — възкликнах аз.

Това възклицание ме представи от най-добрата страна. Някой друг по-малко набожен на мое място би извикал „дявол да го вземе“, или „кълна се в Христовите рани“.

— Лекарю — каза тя.

— Прелестна стопанке — отвърнах аз.

Тя се усмихна, но веднага се опомни и придоби непристъпен вид.

— Припознахте се, господине — каза тя, — не съм ви виждала нито веднъж.

— Но затова пък аз съм ви виждал — възразих аз. — Ето вече цели три дни как не живея, не съществувам и единственото, което правя, е да ви обожавам. Ето защо сега живея не на улица Ботрейи, а на улица Сент-Антоан на ъгъла с улица Сент-Катрин. Смених жилището си, за да мога да ви съзерцавам, когато влизате или излизате от къщи. Ако отново ви потрябвам, за да превържа раните на някакъв красавец благородник, трябва да ме търсите не на стария адрес, а на новия.

— По-тихо — прошепна тя.

— Ето че ви хванах — засмях се аз.

По този начин се състоя, или по-точно се възобнови нашето запознанство.

— Значи днес вече ти…

— Дотолкова съм ощастливен, доколкото може да бъде един любовник. Ощастливен от Гертруда, разбира се, всичко на този свят е относително. Но аз съм повече от щастлив, аз съм на върха на блаженството си, понеже постигнах това, към което се стремях заради вас.

— А тя не подозира ли?

— Нищо, аз нито дума не съм споменал за вас. Нима бедният Реми льо Одоен може да познава толкова благородна особа като сеньор дьо Бюси? Не, само един път с най-равнодушно изражение я попитах:

— А как е вашият млад господин? Вече по-добре ли му е?

— Кой млад господин?

— Онзи, когото лекувах у вас.

— Той не ми е никакъв господин — отговори тя.

— Как така, нали лежеше в леглото на вашата господарка, затова помислих…

— О не, за бога, не — с въздишка каза тя. — Бедният млад човек не ни се пада никакъв. Оттогава сме го видели само един път.

— Значи вие не знаете даже името му? — попитах аз.

— О, знаем го.

— Но дори да сте го знаели, може да сте го забравили.

— Такива имена не се забравят.

— Тогава как се казва?

— Може би ви се е случвало да чуете за сеньор дьо Бюси?

— Естествено — отговорих аз. — Бюси, храбрецът Бюси!

— Тъкмо той.

— Значи дамата?…

— Моята господарка е омъжена, господине.

— Може да сте омъжена, може да сте вярна съпруга и в същото време понякога да си мислите за младия красавец, дори ако сте го виждали… само един път, особено ако този млад красавец е бил ранен, предизвиквал е у вас състрадание и е лежал в постелята ви.

— Прав сте — отвърна Гертруда, — честно, не бих казала, че моята господарка не мисли за него.

Алена вълна кръв нахлу към лицето на Бюси.

— Ние даже си спомняме за него — добави Гертруда, — всеки път, когато оставаме сами.

— Каква чудесна девойка — възкликна графът.

— И какво си говорите? — попитах аз.

— Аз разказвам за разни негови подвизи, а това не е трудно, при положение, че в Париж все за това се говори — как той бил ранил някого, или как него го ранили. Аз дори научих госпожата една малка песничка за него, която сега е на мода.

— Знам я — отговорих аз, — не е ли тази?

— Да, да, същата — зарадва се Гертруда. — Сега моята госпожа пее само нея.

Бюси стисна ръката на младия лекар. Необяснима тръпка на щастие премина по жилите му.

— И това е всичко? — попита той, защото човек е ненаситен в желанията си.

— Всичко, монсеньор. О, ще съумея да изкопча още нещо. Но, по дяволите! Не е възможно да се научи всичко за един ден… или по-точно, за една нощ.

Глава 25Баща и дъщеря

Разказът на Реми направо ощастливи Бюси. Всъщност той беше напълно щастлив, защото узна: първо, че господин дьо Монсоро, както и преди е мразен, и, второ, че него, Бюси вече го обичат.

Освен това искрената приятелска привързаност на младия човек радваше сърцето му. Възвишените чувства карат цялото ни същество да разцъфтява, те като че ли удвояват нашите способности. Добрите чувства създават усещане за щастие.

Бюси разбра, че не бива да губи повече време и, че всяко скръбно потръпване, свиващо сърцето на стареца, граничи със светотатство. При едни баща, оплакващ смъртта на своята дъщеря, има такова несъответствие на всички природни закони, че онази който, има възможност да утеши нещастния родител и не го прави, заслужава проклятията на всички бащи на света.

За владетеля на Меридорския, замък, по заповед на Бюси, беше оседлан бодър кон, който, вече беше на двора редом с коня на Бюси. Баронът и графът яхнаха конете и съпровождани от Реми, напуснаха двореца.

По пътя към улица Сент-Антоан барон дьо Меридор не престана да се изумява. Вече двадесет години откакто не беше идвал в Париж и беше поразен от пъстрата многогласа суетня на големия град: цвилене на коне, подвиквания на лакеи, множество преминаващи екипажи. Баронът намираше, че от времето ма царстването на крал Анри II Париж силно се е променил.

Но независимо от изумлението, граничещо понякога с възхищение, мрачните мисли продължаваха да тормозят съзнанието на барона и според степента на приближаване към неизвестната цел неговата печал растеше. Какъв прием ще му окаже херцогът и какви нови нещастия му обещава тази среща?

От време на време старият барон учудено поглеждаше към Бюси и се питаше: каква непозната сила го застави да последва придворния на принца, на принца, който беше причина за всичките му страдания? Не беше ли по-достойно да отправи предизвикателство към херцог д’Анжу и да не се влачи след Бюси, напълно подчинявайки се на неговата воля, а да се отправи направо в Лувъра и да падне в краката на краля? Какво може да му каже принцът? С какво може той да го утеши? Нима херцог д’Анжу не принадлежи към хората, свикнали да сипят ласкателства, с които като с балсам мажат раната, нанесена всъщност от тяхната ръка. Но достатъчно е да се оттеглят и кръвта руква от раната с нова сила, а болката се удвоява.

Най-после нашите конници пристигнаха на улица Сен-Пол. Бюси като опитен пълководец изпрати Реми напред със заповед да разузнае обстановката и да подготви пътя за влизане в крепостта.

Младият лекар намери Гертруда, бързо се върна и доложи на своя господар, че пътят е свободен и никаква шапка, никаква рапира не преграждат антрето, стълбата и коридора, водещи към покоите на госпожа дьо Монсоро.

Не е необходимо да се обяснява, че всички преговори между Бюси и льо Одоен се водеха шепнешком.

Баронът чакаше мълчаливо и с учудване се оглеждаше наоколо.

„Възможно ли е — питаше се той — херцог д’Анжу да живее на такова място?“

Скромният вид на къщата събуждаше недоверие в душата на барона.

— Разбира се, че херцогът не живее тук — усмихнато каза Бюси, който отгатна неговите съмнения, — това не е неговият дом. Тук живее една дама, която той обичаше.

По челото на стария благородник премина сянка.

— Господине — каза той и опъна поводите на коня, — ние -провинциалистите сме скроени по друг модел, различен от вашия, на столичните жители, леките нрави на Париж ни плашат и отблъскват и ние не бихме могли да живеем сред вашите тайни. Мисля, че щом херцог д’Анжу желае да се срещне с барон дьо Меридор, то трябва да го приеме в двореца си, а не в дома на една от любовниците си. И после — добави старецът е дълбока въздишка, — вие, който както ви разбрах сте човек с чест, защо ме водите при такава жена? Може би с това искате да ми дадете да разбера, че моята бедна Диана би останала жива, ако подобно на стопанката на този дом беше предпочела позора пред смъртта?

— Стига, стига, господин барон — каза Бюси със своята сърдечна усмивка, която беше най-сигурното му средство за убеждаване на стареца, — не се задълбочавайте в измамни догадки. Давам ви честната си дума на благородник, че дълбоко се заблуждавате. Дамата, която предстои да видите, е образец на добродетелта и е достойна за най-голямо уважение.

— Но коя е тя?

— Тя е… съпруга на едни благородник, когото познавате.

— Нима? Но тогава, господине, защо ми казахте, че принцът е обичал тази жена?

— Защото аз винаги говоря само истината, господин барон. Влезте и ще видите сам, лъжливи ли бяха обещанията ми.

— Внимавайте, аз оплаквах моето любимо чедо, когато вие ми казахте: „Бъдете спокоен, господине, божието милосърдие е огромно.“ — Да се обещава утешение на моята скръб е все едно да се обещава да стане чудо.

— Влезте, господине — повтори Бюси със същата усмивка, на която баронът не можеше да противоречи.

Баронът слезе от коня.

Объркана и смутена, Гертруда стоеше на вратата и поглеждаше към Одоен, Бюси и барон дьо Меридор, без да е по силите й да разбере по какъв начин провидението ги е събрало заедно.

— Вървете да предупредите госпожа дьо Монсоро — каза графът, — че господин дьо Бюси се е върнал и че веднага желае да я види. Но, заклевам ви — тихо добави той, — нито дума за това, кого съм довел.

— Госпожа дьо Монсоро! — смаяно промърмори старецът, — госпожа дьо Монсоро!

— Заповядайте, господин барон — покани го Бюси, като леко го побутваше към антрето.

Старецът с подкосяващи се крака започна да се изкачва по стълбата, когато всички чуха, всички чуха, казваме, необикновено развълнувания глас на Диана:

— Господин дьо Бюси ли, Гертруда? Господин дьо Бюси ли казахте? Нека влезе!

— Качвайте се, господин барон — каза Бюси.

Но баронът, целият разтреперан, се спря, хвана се за перилата и започна да се озърта наоколо. В този момент пред него на горната площадка, огряна от златистите слънчеви лъчи, се появи Диана, сияеща от красота, с усмивка на уста, макар че съвсем не очакваше да види своя баща.

Тя се стори на барона някакво неземно видение. Издавайки страшен вопъл, той замръзна на мястото си с блуждаещ поглед и протегнати напред ръце, като истинско и съвършено въплъщение на ужас и отчаяние, така че Диана, която вече се готвеше да се хвърли на шията на баща си, също се спря изумена и уплашена.

Баронът отмести ръката си, напипа рамото на Бюси и се облегна на него.

— Диана е жива! — бъбреше старецът, — Диана, моята Диана! А бяха ми казали, че е мъртва. О, господи!

И този силен воин, свикнал да побеждава във войните и междуособиците, пощаден от копия и куршуми, този стар дъб, поразен като от удар на мълния с известието за смъртта на дъщеря му и все пак задържал се на краката си, този могъщ борец, успял да се противопостави на скръбта, беше сломен, смазан, унищожен от радостта. При вида на скъпия образ, който плуваше и се люшкаше пред очите му, като че ли се разпадаше на отделни атоми, баронът отстъпи назад, коленете му се подкосиха и ако Бюси не го придържаше, щеше да се затъркаля надолу по стълбата.

— Боже мой! Господин дьо Бюси — извика Диана, стремително преодолявайки стъпалата, които я отделяха от баща й, — какво стана с баща ми?

Същият въпрос, дори още по-недоумяващ, се четеше и в очите на младата жена, изплашена от внезапната бледост и странното поведение на барона при срещата с нея, среща, за която тя мислеше, че баронът би трябвало да бъде предупреден.

— Господин барон дьо Меридор ви мислеше за мъртва, госпожо, той ви оплакваше така, както подобава на баща в такъв случай.

— Какво? — възкликна Диана. — И никой не го разубеди?

— Никой.

— Да, да, никой — обади се старецът, като вече се връщаше от небитието. — Никой, дори господин дьо Бюси.

— Неблагодарник — произнесе с ласкав упрек в гласа Бюси.

— О, не — отговори старецът, — вие бяхте прав. Ето я минутата, която с лихвите заплаща всичките ми страдания. О, моя Диана! Моя любима Диана! — продължаваше той, с едната си ръка обхванал главата на дъщеря си, притегляйки я към устните си, а другата протегнал към Бюси.

Изведнъж той отметна глава, като че ли някакъв -мъчителен спомен, или нов страх се прокрадна към сърцето му през бронята на радостта, която, ако може така да се изразим, току-що беше облякла неговото сърце.

— Обаче вие, господин дьо Бюси, ми бяхте казали, че ще видя госпожа дьо Монсоро. Къде е тя?

— Уви, татко — прошепна Диана.

Бюси събра всичките си сили.

— Тя е пред вас — каза той — и граф дьо Монсоро е ваш зет.

— Какво, какво? — несвързано проговори поразеният барон. — Господин дьо Монсоро е мой зет и никой не ми е известил за това, нито ти, Диана, нито той самият, никой?

— Не смеех да ви пиша, татко, от страх писмото ми да не попадне в ръцете на принца. При това предполагах, че вие знаете всичко.

— Но защо — попита баронът, — кому са нужни всички тези тайни?

— О, татко, помислете сам — подхвана Диана, — защо господин дьо Монсоро ви е оставил да смятате, че съм мъртва? Защо той скри от вас, че е мой мъж?

Целият разтреперан, баронът като че ли се страхуваше да проникне докрай в тази мрачна тайна. Той отправяше плах, питащ поглед ту към блестящите очи на своята дъщеря, ту към тъжните проницателни очи на Бюси.

Междувременно, като се придвижваха крачка след крачка напред, те влязоха в гостната.

— Господин дьо Монсоро — мой зет — все още слисано повтаряше барон дьо Меридор.

— Това не бива да ви учудва — отговори Диана и в гласа й прозвуча ласкав упрек, — нима вие не ми заповядахте да се омъжа за него, татко?

— Да, ако той те спаси.

— Ето, че ме е спасил — глухо проговори младата жена й се отпусна в креслото. — Той ме спаси, ако не от беда, то във всеки случай от позор.

— Тогава защо той не ми извести, че си жива — на мен, който така горчиво те оплаквах — повтаряше старецът. — Защо ме остави да се погубвам от отчаяние, когато можеше с една дума, с една-единствена дума да ми върне живота?

— О, тук има някакъв коварен умисъл — възкликна Диана. — Татко, отсега нататък вие не ще ме оставите. Господин дьо Бюси, нали вие няма да ни откажете защитата си?

— Много съжалявам, госпожо — каза, покланяйки се младият човек, — аз нямам никакво право да прониквам във вашите семейни тайни. Виждайки странното поведение на вашия съпруг, бях длъжен да ви намеря защитник, комуто да можете да се доверите. Този защитник е вече при вас, за него аз пътувах до Меридор. Отсега нататък с вас ще бъде вашият баща, а аз се оттеглям.

— Прав е — печално отбеляза старецът. — Господин дьо Монсоро се е страхувал да не разгневи херцог д’Анжу, господин дьо Бюси също се бои да не навлече върху себе си гнева на негово височество.

Диана отправи към младия човек красноречив поглед, който означаваше:

„Вие, когото наричат храбрецът Бюси, нима се боите от гнева на херцог д’Анжу, както може да се бои от него господин дьо Монсоро?“

Бюси разбра значението на погледа на Диана и се усмихна.

— Господин барон — каза той, — моля да ме извините за странната молба, вас, госпожо, също ви моля да ми простите, тъй като намеренията ми са най-добри.

Бащата и дъщерята се спогледаха и замряха в очакване.

— Господин барон — продължи Бюси, — моля ви да попитате госпожа дьо Монсоро…

При последните думи, подчертано произнесени от Бюси, младата жена пребледня. Като видя, че й причинява болка, Бюси се поправи.

— Попитайте вашата дъщеря щастлива ли е в брака, за който е дала съгласие, изпълнявайки вашата родителска воля.

Диана започна да кърши ръце и да плаче. Такъв беше единственият отговор, който тя беше в състояние да даде на Бюси. Впрочем никакъв друг не би бил по-ясен от този.

Очите на стария барон се напълниха със сълзи, той започна да разбира, че може би твърде набързо е завързал дружба с граф дьо Монсоро и тази дружба е изиграла съдбоносна роля в нещастната участ на неговата дъщеря.

— Сега — каза Бюси — наистина ли, господине, вие дадохте ръката на дъщеря си на господин дьо Монсоро доброволно, без да сте принуден със сила или с някаква друга хитрост?

— Да, при условие, че той ще я спаси.

— И действително той я е спасил. Аз не намирам за нужно да ви питам, господине, ще държите ли на своята дума.

— Да държиш на думата си — това е общ закон, от значение особено за лица с благороден произход и вие, господине, сте длъжен да го знаете по-добре от когото и да било. Господин дьо Монсоро, според вашите собствени думи, е спасил живота на моята дъщеря, значи моята дъщеря принадлежи на господин дьо Монсоро.

— Ах — прошепна Диана, — защо не умрях!

— Госпожо — обърна се към нея Бюси, — сега разбирате основанията ми да кажа, че нямам повече работа тук. Господин баронът е дал вашата ръка на господин дьо Монсоро, а вие самата сте му обещали да станете негова жена при условие, че отново видите баща си жив и невредим.

— Ах, не разкъсвайте сърцето ми, господин дьо Бюси — възкликна Диана, пристъпвайки към младия човек. — Татко не знае, че аз го ненавиждам, татко не знае, че се страхувам от него. Татко упорито се стреми да вижда в него мой спасител, а аз, ръководейки се не от разсъдъка, а от вътрешно усещане, утвърждавам, че този човек е моят палач.

— Диана! Диана! — умоляваше баронът, — той те спаси!

— Да — извика Бюси извън себе си, отведнъж престъпвайки всички граници, в които до тази минута го удържаше благоразумието и деликатността му, — а какво ако опасността не е била толкова голяма, както на вас ви се струва, ако опасността е била мнима, ако… Ах, нима аз зная? Повярвайте ми, господин барон, във всичко това има някаква тайна, която тепърва ми предстои да разкрия, и аз ще я разкрия. Но считам за свой дълг да ви заявя, че ако на мен самия ми се бе паднало щастието да се окажа на мястото на господин дьо Монсоро, то и аз бих спасил от безчестие вашата целомъдрена и прекрасна дъщеря, но кълна се в бога, който ме чува — аз никога не бих поискал отплата за тази услуга.

— Той я обичаше — каза баронът, който също чувстваше цялата мерзост в поведението на граф дьо Монсоро, — а на любовта трябва да се прощава.

— А аз! — извика Бюси. — Нима аз…

Изплашен от този изблик, неволно изтръгнал се от сърцето му, Бюси замълча, но прекъснатата фраза беше довършена от пламналия му поглед.

Диана разбра Бюси не по-лошо, отколкото ако той бе изказал с думи всичко онова, което кипеше в душата му, а може би неговият поглед бе по-красноречив от всякакви думи.

— И така — каза тя поруменяла, — вие ме разбрахте, нали? Е, тогава, мой приятелю, братко мой, нали вие настоявахте за тези обръщения и аз ви ги давам. И така, приятелю мой, и така, братко мой, можете ли да ми помогнете с нещо?

— Но херцог д’Анжу! Херцог д’Анжу! — бърбореше старецът, все още заслепен от мълнията на заплашителния височайши гняв.

— Аз не съм от тези, които се плашат от гнева на принцовете, сеньор Огюстен — отговори младият човек, — може би аз или се заблуждавам, или ние няма за какво да се плашим от този гняв. Ако вие пожелаете, господин барон, мога да ви направя толкова близък приятел на принца, че той ще ви защитава от граф дьо Монсоро, тъй като истинската опасност, повярвайте ми, произлиза от графа — опасност неизвестна, но несъмнена, невидима, но може би неизбежна.

— Обаче, ако херцогът узнае, че Диана е жива, всичко загива — възрази старият барон.

— Щом е така — каза Бюси, — виждам, че каквото и да ви кажа, все едно вие преди всичко и по-скоро, отколкото на мен, ще повярвате на господин дьо Монсоро. Няма да говорим повече за това. Вие се отказвате от моето предложение, господин барон, вие отблъсквате всемогъщата ръка, която съм готов да ви призова на помощ; хвърлете се в обятията на човека, който така прекрасно е оправдал вашето доверие. Аз казах вече: моят дълг е изпълнен и нямам повече работа тук. Прощавайте, сеньор Огюстен, прощавайте, госпожо, повече няма да ме видите, аз си отивам. Прощавайте!

— А аз? — възкликна Диана, хващайки го за ръка. — Нима аз съм променила отношението си към него? Не. На колене ви моля, господин дьо Бюси, не ме напускайте, не ме напускайте!

Бюси пое молитвено събраните прекрасни ръце и целият му гняв в същия миг се стопи, също както под горещата усмивка на майското слънце на гребена на скалата внезапно изчезва снежната шапка.

— Така да е, госпожо — каза Бюси. — Приемам святата мисия, която ми възлагате, и след три дни, понеже ми трябва време, докато се добера до принца, който, както се говори сега, заедно с краля е на поклонение на Шартърската богородица — не по-късно от три дни, ние отново ще се видим, или аз не съм достоен да нося името Бюси.

И като се доближи до Диана той я опияни със страстното си дихание и пламенен поглед и тихо добави:

— Ние с вас сме в съюз против Монсоро. Помнете, че не той ви върна бащата, и не ме предавайте.

И като стисна ръката на барона, Бюси напусна стаята.

Глава 26За това, как брат Горанфло се събуди и какъв прием му беше оказан в манастира

Ние оставихме нашия приятел Шико в онази минута, когато възхитено се любуваше на брат Горанфло, който непробудно спеше, тресейки въздуха с гръмогласно хъркане. Шико направи знак на стопанина на странноприемницата да изнесе свещта. Още преди това той помоли метр Бономе в никакъв случай да не се изпусне да спомене пред почтения монах, че неговият сътрапезник е излязъл в десет часа вечерта и се е завърнал едва в три часа сутринта.

Тъй ката за метр Бономе беше ясно, че каквито и отношения да свързваха шута и монаха, плащаше винаги шутът, той изпитваше към него голяма почит, а към монаха се отнасяше доста пренебрежително.

Затова той обеща на Шико да не намеква никому с нищо за събитията през изтеклата нощ и се оттегли, както му бе предложено, като остави двамата приятели на тъмно.

След малко Шико забеляза една особеност, която го докара във възторг: брат Горанфло не само хъркаше, но и говореше. Неговият несвързан говор беше породен не от терзана от угризения съвест, както бихте могли да помислите, а от претоварения с храна стомах.

Ако думите, изстрелвани от брат Горанфло насън, се подредяха една до друга, бихме получили необичаен букет, от изящните цветя на духовното красноречие и магарешките тръни на трапезната мъдрост.

В същото време Шико разбра, че в адската тъмнина ще му бъде извънредно трудно да изпълни задачата си и възстанови нещата така, че когато неговият приятел се събуди да не за подозре нищо. Имаше опасност, като се движи в тъмнината, той, Шико, по невнимание да настъпи някой от четирите крайника на Горанфло, проснати в неизвестни нему посоки и тогава болката щеше да извади монаха от мъртвешкия сън.

За да освети малко стаята, Шико раздуха въглените в огнището.

При този звук Горанфло престана да хърка и промърмори:

— Братя! Ето свирепия вятър: този полъх господен, дихание на Всевишния, той ме вдъхновява.

И в същия момент отново захърка. Шико изчака минута, докато сънят отново завладя монаха, и започна предпазливо да го разповива.

— Какъв студ — заръмжа Горанфло, — гроздето няма да узрее при такъв студ.

Шико прекъсна своето занимание по средата, изчака няколко минути и отново се захвана за работа.

— Вие познавате моето усърдие, братя — забоботи монахът, — аз ще отдам всичко за светата църква и за монсеньор херцог дьо Гиз.

— Мошеник — каза Шико.

— Такова е и моето мнение — незабавно се отзова Горанфло, — от друга страна несъмнено…

— Какво несъмнено? — попита Шико като приповдигаше туловището на монаха, за да му надене расото.

— Несъмнено, че човекът е по-силен от виното: брат Горанфло се бори с виното като Яков с ангела и брат Горанфло победи виното.

Шико повдигна рамене.

Ненавременното движение доведе до това, че Горанфло отвори едно око и видя над себе си Шико, който от мъждивата светлина на въглените от огнището му изглеждаше мъртвешки бледен и зловещ.

— Ах, само не призраци, само не вампири — запротестира монахът, като че ли се обясняваше с някакъв добре познат му дявол, който нарушава условията на подписания между тях договор.

— Той е мъртвопиян — заключи Шико, след като успя да облече брат Горанфло в расото и нахлузи на главата му качулката.

— Ха така — измрънка монахът. — Най-после клисарят се сети да затвори вратата на хора и повече не духа.

— Сега можеш да се събуждаш, когато ти скимне — каза Шико. — Все ми е едно.

— Господ чу молитвата ми — промърмори Горанфло — и отвратителният северен вятър, който той изпрати, за да измрази лозята, се превърна в приятен ветрец.

— Амин — каза Шико.

Като се постара да придаде колкото се може по-правдоподобен вид на натрупаните празни бутилки и мръсни чинии върху масата, Шико си направи възглавница от кърпите, постла за чаршаф покривката, легна на земята до Горанфло и заспа.

Слънчевите лъчи, които паднаха върху очите на монаха и дрезгавият глас на ханджията, подканващ своите помощници от кухнята, успяха да пробият гъстите пари, омотали съзнанието на Горанфло.

Монахът се надигна с помощта на двете си ръце и се закрепи на онази част на тялото, която предвидливата природа е предназначила да бъде център на тежестта на човека.

Като извърши всичко това с доста усилия, Горанфло се взря в красноречивия натюрморт от празни съдове на масата. Шико лежеше изящно прегънал ръка по начин, който му даваше възможност изпод нея да оглежда цялата стая, без да изпуска нито едно движение на монаха. От време на време гасконецът престорено хъркаше и го правеше така естествено, че това правеше чест на таланта му на подражател, за което вече говорихме.

— Съмнало — възкликна монахът. — Проклятие! Съмнало и вече е ден! Излиза, че цялата нощ съм лежал тук.

После изведнъж се сепна.

— Ами абатството! Боже господи!

Той трескаво започна да се препасва с връвта — труд, с който Шико не счете за нужно да натоварва себе си.

— Не, напразно — продължи Горанфло — сънувах страшен сън: присъни ми се, че съм покойник, загърнат в саван, а саванът целият в кървави петна.

Горанфло беше почти прав.

През нощта, полусъбуден, той възприе покривката, С която беше завит, за саван, а петната от вино по нея — за кръв.

— За щастие беше сън — сам се успокои той и се огледа отново.

Този път погледът му се спря на Шико, който усети това и захърка с удвоена сила.

— Великолепен е този пияница — продължи Горанфло, гледайки със завист другаря си. — И сигурно е щастлив, след като спи така яко — добави той. — Ех, да се беше намерил малко в моята кожа!

После монахът изпусна въздишка, която, сливайки се с хъркането на Шико, образува такъв мощен звук, който несъмнено би събудил гасконеца, ако гасконецът наистина спеше.

— А защо ли не го разбутам и не се посъветвам с него? — гласно помисли Горанфло. — Той е мъдър съветник.

В същия момент Шико утрои старанието си и хъркането му, приело звучене на орган, се издигна до гръмотевичен тътен.

— Не, не трябва — сам си възрази Горанфло, — твърде много ще се възгордее. И без негова помощ ще съумея да излъжа нещо. Но каквото и да излъжа, без манастирската тъмница няма да мине. Работата не е в тъмницата, а в това, че ще се кара на хляб и вода. Ех, ако имах поне пари, щях да мога да съблазня брата тъмничар.

Щом чу тези думи, Шико незабелязано измъкна от джоба си доста заоблената си кесия и я пъхна под корема си.

Тази предпазна мярка съвсем не се оказа излишна, тъй като Горанфло със съкрушена физиономия се примъкна към приятеля си и печално забъбри:

— Ако се събудеше, той не би ми отказал едно екю, но тъй като неговият сън е свещен за мен, налага се сам…

На това място брат Горанфло, който до този момент пребиваваше в седящо положение, смени последното на коленопреклонно и като се надвеси над Шико, внимателно пъхна ръката си в джоба му.

Шико обаче, за разлика от своя другар по пиене, не счете, че е своевременно да се обръща с претенции към познатия дявол и позволи на монаха да се порови спокойно и в единия, и в другия джоб на дългия му камизол.

— Странно — каза Горанфло, — джобовете са празни. А! Сигурно са в шапката!

Докато монахът търсеше шапката му, Шико изсипа съдържанието на кесията в шепата си, а изпразнената лека и плоска като лист хартия кесия сложи в джоба на панталоните си.

— И в шапката няма нищо — каза монахът. — Това ме учудва! Моят приятел Шико, който е извънредно умен глупак, никога не излиза от къщи без пари. Ах ти, стари гале — добави той ухилен до уши, — бях забравил, че имаш и гащи.

Ръката му се плъзна в джоба на Шико и измъкна оттам празната кесия.

— Исусе — промърмори Горанфло. — Ами вечерята… кой ще я плаща?

Тази мисъл така силно подейства на монаха, че той веднага скочи на крака и макар и с неуверена, но твърде бърза крачка тръгна към вратата. Мина мълчешком през кухнята, пренебрегвайки опитите на стопанина да го заговори, и избяга от странноприемницата.

Тогава Шико пъхна парите обратно в кесията, а нея в джоба си и като се подпря на лакти върху нагретия вече от слънчевите лъчи перваз на прозореца, потъна в дълбоки размишления, абсолютно забравяйки за съществуването на брат Горанфло.

В това време събирачът на милостиня, преметнал торба на рамо, продължаваше своя път с доста сложен за разбиране израз на лицето. На минувачите то наглеждаше дълбокомислено и благочестиво, а всъщност беше загрижено, тъй като Горанфло се опитваше да съчини една от онези спасителни измислици, които осеняват ума на пийналия калугер, или на закъсняващия за проверка войник. Основата на подобни измишльотини винаги е еднаква, но сюжетът им е твърде разнообразен и зависи от силата на въображението на лъжеца.

Когато брат Горанфло отдалече видя вратите на манастира, те му се сториха по-мрачни от обикновено, а групичките монаси, които разговаряха за нещо и с безпокойство се взираха на всички посоки — предвещаваха нещо не добро.

Щом братята забелязаха Горанфло на ъгъла на улица Сен-Жак, те някак се възбудиха, а това предизвика в душата на събирача на милостиня див ужас, какъвто не му се беше случвало да изпитва до този момент.

„Явно мен одумват — помисли той. — Сочат ме с пръст и ме причакват. Миналата нощ са ме търсили, отсъствието ми е предизвикало паника — загубен съм.“

От това му се зави свят, в главата му се мярна безумната мисъл да бяга, да бяга незабавно, да бяга, без да се обръща. Няколко монаси обаче вече вървяха срещу него и несъмнено биха го преследвали. Брат Горанфло не надценяваше възможностите си и знаеше добре, че не е създаден за надбягване — ще го заловят, ще го вържат и ще го завлекат в манастира. Не, най-добре веднага да се подчини на съдбата.

Ето защо с подвита опашка той се отправи към своите другари, които, както се виждаше, не се решаваха да го заговорят.

— Уви — каза Горанфло, — те се правят, че въобще не ме познават, аз съм им трън в очите.

Накрая един от монасите се осмели да се приближи до него.

— Бедни брате — каза той.

Горанфло тежко въздъхна и вдигна очи към небето.

— Както знаете, отецът игумен ви чака — добави друг монах.

— Ах, боже мой!

— Ах, боже мой — повтори трети, — той заповяда веднага, щом се върнете в манастира, да ви отведем при него.

— Точно от това се страхувах — каза Горанфло.

Полумъртъв от страх той влезе в манастира, чиито врати веднага се захлопнаха зад него.

— А, това сте вие — възкликна братът вратар, — побързайте, побързайте, достопочтеният отец игумен Жозеф Фулон ви вика.

И братът вратар хвана Горанфло за ръката и го поведе, или по-точно го повлече след себе си към килията на игумена.

И отново вратата след Горанфло се затвори.

Той наведе очи, страхувайки се да срещне страшния поглед на абата. Чувстваше се самотен, изоставен от всички, лице срещу лице със своя духовен наставник, който сигурно беше разгневен от неговото поведение, и то с право разгневен.

— А, появихте се най-после — каза абатът.

— Ваше преподобие… — изпелтечи монахът.

— Колко безпокойства ни причинихте само — каза абатът.

— Отче, вие сте твърде добър — отговори Горанфло, който не можеше да си обясни защо тонът, с който разговарят с него, е толкова снизходителен.

— Вие се страхувахте да се върнете след всичко, което извършихте тази нощ, не е ли така?

— Признавам, че не смеех да се върна — каза монахът и на челото му изби студена пот.

— Ах, скъпи брате, скъпи брате — поклати глава игуменът. — Колко лекомислено е всичко и как непредпазливо се държахте.

— Позволете ми да ви обясня, отче…

— Какво има да обяснявате? Вашата постъпка…

— Няма какво да обяснявам? — каза Горанфло. — Толкова по-добре, без друго ще ми е трудно да го сторя.

— Аз прекрасно ви разбирам. Вие за момент сте се поддали на екзалтация, на възторг. Екзалтацията е свята добродетел, възторгът — свещено чувство, но прекалените добродетели граничат с пороците, а най-благородните чувства, ако над тях губят власт, са достойни за порицание.

— Моля за прошка, отче — каза Горанфло, — но ако вие разбирате всичко, то аз нищо не разбирам. За каква постъпка говорите?

— За постъпката ви тази нощ.

— Извън манастира ли? — плахо попита монахът.

— Не, в манастира.

— Аз съм направил нещо нередно?

— Да.

Горанфло се почеса по носа. Започна да разбира, че двамата говорят за различни неща.

— Аз съм също така добър католик, както и вие, обаче вашата смелост ме плаши.

— Моята смелост — каза Горанфло, — значи аз съм бил смел?

— Повече от смел, сине мой, вие бяхте дързък.

— Уви! Подобава да се опростят изблиците на страсти, още недостатъчно укротени от пост и бдение, но аз ще се поправя, отче.

— Да, но докато очаквам това, аз не мога да не се опасявам за последствията от този изблик не само за вас, но и за всички нас също. Ако всичко беше останало само между нашето братство, би било съвсем друго.

— Как — учуди се Горанфло, — за това знаят в града?

— Несъмнено. Вие помните, че там имаше повече от сто души миряни, които не изпуснаха нито дума от вашата реч.

— От моята реч? — повтори още по-учудено Горанфло.

— Признавам, че речта беше прекрасна. Разбирам, че овациите могат да ви опиянят и всеобщото одобрение да ви възгордее, но да се стигне до там да се предлага минаване на процесия по улиците на Париж, да се предлага в ризница с каска на главата и протазан на рамо да се обръщате с призиви към добрите католици, съгласете се, това минава всякакви граници.

Горанфло гледаше игумена с облещени очи, в които се редуваха всички степени на учудване.

— Обаче — продължи абатът — съществува възможност всичко да се уреди. Свещеният пламък, който кипи във вашето благородно сърце, е във ваша вреда в Париж, където сте следен от толкова зли очи. Искам малко да го охладите.

— Къде, отче? — попита Горанфло, убеден че затворът няма да му се размине.

— В провинцията.

— Но това е изгнание — възкликна Горанфло.

— Прескъпи брате, оставайки тук, вие се излагате на много по-сурово наказание.

— Какво ме заплашва?

— Съдебен процес, който по всяка вероятност би завършил с присъда за доживотен затвор, или даже със смъртно наказание.

Горанфло страшно пребледня. Той никак не можеше да проумее защо трябва да го заплашва доживотен затвор или даже смъртна присъда само защото се е напил в кръчмата и е прекарал нощта вън от стените на манастира.

— В същото време, ако се съгласите на временно заточение, вие, любими брате, не само ще избегнете опасността, но ще издигнете знамето на вярата в провинцията. Всичко, което направихте и говорихте миналата нощ, е твърде опасно и даже немислимо тук пред очите на краля и проклетите му любимци, докато в провинцията това е напълно допустимо. Тръгвайте по-скоро, брате Горанфло, може би и сега вече да е твърде късно и стрелците на краля да имат заповед за арестуването ви.

— Какво! Преподобни отче, какво чувам — ломотеше Горанфло и уплашено въртеше очи в зависимост от това, как игуменът, чиято снизходителност отначало внушаваше най-светли надежди, продължаваше да говори, а братът монах все повече се втрещяваше от чудовищните размери, до които се раздуваше неговото прегрешение, което в интерес на истината съвсем не беше непростимо. — Вие казахте — стрелци, а какво общо имам аз с тях?

— Е, ако вие нямате, може би те имат.

— Тогава значи са ме издали? — попита брат Горанфло.

— Обзалагам се, че е така. Затова заминавайте, заминавайте!

— Да замина, преподобни отче — каза обърканият Горанфло, — но от какво ще живея, ако замина?

— О, няма нищо по-просто. Вие сте събирач па милостиня за манастира — от това ще живеете. До днес със събраните пожертвувания вие хранехте други — отсега нататък вие ще се изхранвате с тях. И освен това, няма за какво да се безпокоите. Боже мой! Мислите, които вие изказахте тук, ще ви осигурят в провинцията толкова привърженици, че ви гарантирам — за нищо няма да изпитвате нужда. Така че, с бога напред, вървете и нека не ви хрумва да се завръщате, докато не получите за това покана от нас.

И като прегърна ласкаво монаха, игуменът леко, но настойчиво го побутна към вратата на килията.

Отвън вече в очакване на Горанфло се беше събрало цялото братство.

Щом той се появи, тълпата монаси се хвърли към него, като всеки се стремеше да го докосне — да пипне ръката му, или врата, дрехата. В усърдието си някои стигнаха дотам, че целуваха полите на расото му.

— Сбогом — казваше един, притискайки брат Горанфло към сърцето си, — сбогом, свети човече, не ме забравяйте в молитвите си:

— Брей — прошепна под носа си Горанфло. — Аз — свят човек? Доста интересно.

— Сбогом, безстрашни поборнико на вярата — твърдеше друг и му стискаше ръката. — Сбогом! Готфрид Булонски е джудже в сравнение с вас.

— Сбогом, мъченико — напътстваше го трети, целувайки края на връвта, с която беше препасано расото му, — ние все още живеем в мрак, но светлината скоро ще възсияе.

И по такъв начин, предаван от ръце на ръце, Горанфло шестваше от целувка към целувка, от похвала към похвала, докато не се озова до вратите на манастира, които веднага, щом като прекрачи прага, се захлопнаха след него.

Горанфло погледна към манастирските порти с изражение, което не се поддава на описание. От Париж той излезе олюлявайки се, като че ли се отдалечаваше от ангела, който го заплашваше с върха на пламтящия си меч.

Ето какво каза той, когато стигна градската порта: — Дявол ме взел! Всички са се побъркали, а ако не са, боже милостиви, излиза, че аз, грешният, съм мръднал.

Глава 27За това, как брат Горанфло се убеди, че е сомнамбул, и как горчиво оплаква своята немощ

Включително до съдбоносния ден, до който стигнахме в своето повествувание, до деня, в който върху бедния монах се стовари толкова неочаквана беда, брат Горанфло водеше живот съзерцателен, тоест, той излизаше от манастира рано сутрин, ако искаше да подиша чист въздух, или по-късно, ако искаше да се погрее на слънчице. Като се уповаваше на бога и на манастирската кухня, той беше загрижен само за това да може да си подсигури в добавка, и то не толкова често, изключително мирски трапези в „Рогът на изобилието“. Количеството и обилието на тези трапези зависеше от настроението на вярващите, понеже се заплащаше с монетите, събирани от брат Горанфло във вид на милостиня. И брат Горанфло, минавайки по улица Сен-Жак, не пропускаше случай да спре в „Рогът на изобилието“ заедно със своя улов. След това той отнасяше в манастира всички събрани от него през деня доброволни подаяния, като се извадят онези, които биваха оставяни в кръчмичката. Той имаше и приятел — Шико, който обичаше добре да се нахрани с весела компания. Но на Шико не можеше да се разчита. Понякога се срещаха три, или четири дена подред, после Шико изчезваше внезапно и не се появяваше две седмици, месец, шест седмици. Или беше с краля в двореца, или съпровождаше краля на поредното поклонение, или пътуваше някъде по свои работи, или просто от каприз. Горанфло принадлежеше към онези монаси, за които, както и за другите деца на полка, светът започваше от старшия вкъщи, сиреч от манастирския полковник и завършваше с празното канче. И тъй, това дете на манастира, този войник на църквата, ако ни е позволено да употребяваме за духовно лице образния израз, с който току-що охарактеризирахме защитниците на родината, никога не бе и помислял, че в един прекрасен ден ще му се наложи да се отправи на път към неизвестността.

Ех, да имаше пари! Игуменът обаче отговори на неговия въпрос по апостолски просто и ясно, както е казано от Лука: „Търсете и ще намерите.“

Като си помисли в какви далечни краища трябва да търси, Горанфло усети умора по цялото тяло. Главното на първо време обаче беше да се избегне надвисналата над главата му опасност — опасност неизвестна, но близка, както можеше да се заключи от думите на игумена.

Злощастният монах не беше от тези, които, променяйки външността си и с помощта на някаква метаморфоза, ловко могат да се изплъзнат от преследвачите. Ето защо той реши отначало да излезе в открито море и като се вкопчи в това решение, с бодра стъпка премина през Бурделската порта, а после със страх, предпазливо, стараейки се да заема колкото се може по-малко място в пространството, за да избегне евентуалната среща със стрелците, която му предричаше абатът на манастира „Света Женевиев“, премина край караулното на нощната стража и вратарите.

Когато се озова на воля, сред полето, на петстотин крачки от градските порти, когато съзря на склоновете на рова, които бяха също като кресло, първата поникнала пролетна тревица, видя на хоризонта веселото пролетно слънце, отляво и отдясно — пустеещи поля, а отзад шумния град, той седна на крайпътния откос, подпря двойната си брадичка с широка тлъста длан, почеса с показалец квадратния връх на носа си, напомнящ нос на дог, и потъна в размишления, прекъсвани от жални въздишки.

На брат Горанфло му липсваше арфа само, за да прилича съвсем на един от онези юдеи, които закачили арфите си на върбата по време на разрушаването на Ерусалим, и оставили на бъдещото човечество знаменития псалм „Super flumina Babilonis“41, послужил за сюжет на безкрайно множество печални картини.

Горанфло въздишаше толкова изразително и защото наближаваше девет часът — часът на обедната трапеза, тъй като монасите, изоставайки от цивилизацията, както подобава на хора, уединили се от мирската суета, в година 1578, с божия милост все още спазваха обичаите на добрия крал Шарл V, който обядваше в осем часа сутринта — веднага след месата.

Да се преброят всички противоречиви мисли, които като вихър се извиха в съзнанието на принудения да пости брат Горанфло, би било не по-малко трудно, отколкото да се преброят песъчинките, вдигнати от вятъра на морския бряг в бурно море.

Но първата мисъл, от която, длъжни сме да кажем, той се отказа трудно, беше: да се върне в Париж, да отиде право в манастира и да обясни на абата, че предпочита затвора пред заточението и че даже е съгласен, ако се налага, да изтърпи наказание, бича, двойния бич и inpace42, стига само под клетва да му обещаят, че ще се погрижат за софрите му, чийто брой той даже би се съгласил да се съкрати до пет на ден.

Тази мисъл се оказа твърде натрапчива и продължи да витае в мозъка на монаха цял четвърт час и най-накрая се смени с друга, малко по-разумна: да се упъти направо в „Рогът на изобилието“, да събуди Шико, а ако той вече е станал и излязъл, да го извика, да му разкаже в какво окаяно положение се е оказал той, брат Горанфло, поради това че е проявил слабост и е отстъпил пред неговите тактически призиви, да му разкаже и по такъв начин да получи от своя приятел нещо за препитание.

Този план зае на Горанфло още четвърт час, тъй като монахът се отличаваше с разсъдителност, а идеята сама по себе си не беше лишена от достойнства.

След това се появи и трета, твърде смела мисъл: да заобиколи около стените на столицата, да влезе в нея през Сен-Жерменската порта или Нелската кула и тайно да продължи да събира милостиня в Париж. Той знаеше топлички местенца, плодородни кътчета, малки улички, където познати кумички отглеждат вкусни кокошки и винаги са готови да пуснат в торбата му някой скопен петел, издъхнал от затлъстяване. В благодарното огледало на своите спомени Горанфло видя нечия къщичка с навес, където се приготвяха всевъзможни сушени плодове и сладка, които според брат Горанфло, както поне той обичаше да мисли — се приготвяха, за да може в торбата на събирача на милостиня като отплата за неговата бащинска благословия да бъдат пускани бурканче с желе от сушени дюли, или дузина захаросани лешници, или кутия със сушени ябълки, чийто аромат би накарал дори умиращ да помисли за пийване. Трябва да признаем, че помислите на брат Горанфло в по-голямата си част бяха насочени към наслажденията на пълната маса и към радостите на покоя и той неведнъж с известно безпокойство се сещаше за двамата адвокати на дявола на име Мързел и Чревоугодничество, които в деня на Страшния съд ще се изправят срещу него. Но длъжни сме да кажем, че в очакване на този час, достойният монах неотклонно вървеше, макар и не без угризения на съвестта, по обсипания с цветя склон, водещ към бездната, в дълбините на която нестихващо виеха, подобно на Сцила и Харибда, двата по-горе описани смъртни гряха.

Именно затова последният план беше особено приятен на Горанфло. Струваше му се, че е създаден за такова съществуване. Но да се осъществи този план и да се води предишният начин на живот, беше възможно само при условие, че останеше в Париж, а в Париж Горанфло на всяка крачка можеше да срещне стрелци, сержанти, манастирски власти — с една дума паство, твърде нежелателно за монаха беглец.

И освен това, пред него се очертаваше още едно препятствие: ковчежникът на манастира „Света Женевиев“ беше твърде усърден стопанин, за да остави Париж без събирач на милостиня и излизаше, че Горанфло рискуваше да се сблъска лице в лице със своя събрат, притежаващ неоспоримото преимущество, че се намира при изпълнение на служебните си задължения.

Представяйки си тази среща, брат Горанфло вътрешно потръпна и имаше защо.

Той вече се беше изморил от своите монолози и своите страхове, когато забеляза, че в далечината при Бурделската порта се показа конник и скоро под сводовете на арката се раздаде тропот от галопа на коня.

Близо до една къща, на около сто крачки от мястото, където се намираше Горанфло, конникът слезе от коня и почука. Отвориха му и той изчезна в двора заедно с коня.

Горанфло отбеляза това обстоятелство, понеже завидя на щастливия конник, че притежава кон, който следователно можеше да бъде продаден.

Но след малко конникът — Горанфло го позна по наметалото — конникът казваме, като излезе от къщата, се отправи към намиращите се на известно разстояние дървета, пред които се издигаше купчина камъни и се скри между дърветата и този своеобразен бастион.

— Няма съмнение, той проследява някого от засада — прошепна Горанфло. — Ако имах доверие на стрелците, бих ги предупредил, а ако бях по-храбър, и сам бих му попречил.

В този момент човекът от засадата, който не изпускаше от очи градската порта, хвърли набързо поглед наляво и надясно и забеляза Горанфло, който все още седеше, подпрял брадата си с ръка. Присъствието на външен човек, изглежда, пречеше на непознатия. Той стана и с престорено равнодушие започна да се разхожда зад камъните.

— Походката ми е позната — каза Горанфло, — като че ли и фигурата също. Излиза, че го познавам… но не, това е невъзможно.

Изведнъж непознатият се обърна с гръб към Горанфло и се свлече на земята с такава бързина, като че ли краката му се подкосиха. Вероятно той чу тропота на конски копита, който долетя откъм градската порта.

И наистина, трима ездачи — двамата от които, изглежда бяха лакеи — върху три здрави мулета, към седлата на които бяха вързани с ремъци три големи куфара, без да бързат, излязоха от Париж през Бурделската врата. Щом ги забеляза, човекът при камъните се сви, колкото можеше, и почти пълзешком се добра до горичката, избра най-дебелото дърво и се скри зад него в позата на ловец, проследяващ дивеч.

Кавалкадата премина, без да го забележи, или във всеки случай, без да му обърне внимание. Напротив, човекът от засадата направо впи очи в ездачите.

„Аз попречих да бъде извършено престъпление — каза си Горанфло, — моето присъствие тук на този път, в тази минута е проява на божията воля; как бих искал щото Господ отново да прояви своята воля и ми помогне да закуся.“

Пропускайки ездачите покрай себе си, наблюдателят се върна в къщата.

— Прекрасно — каза Горанфло. — Ето срещата, която ще ми донесе желания успех, стига само да не греша. Човек, който проследява някого, не обича да бъде разкрит. Значи аз разполагам с нечия тайна и ще изкарам от нея попе шест дена.

И Горанфло, без да се бави, насочи стъпките си към къщата. Но колкото повече се приближаваше към вратите й — все по-ясно си представяше войнствената осанка на конника, дългата рапира, удряща по прасците своя собственик и заплашителния поглед, с който той следеше кавалкадата. И монахът си каза:

„Не, сигурно аз бъркам, такъв мъж няма да позволи да бъде заплашен.“

Докато вървеше към вратата, Горанфло окончателно се убеди в безполезността на своя план и почесваше сега не носа си, а ухото.

Изведнъж лицето му се озари.

— Имам идея — каза той.

Появата на идея в сънения мозък на монаха беше толкова рядко събитие, че Горанфло сам се учуди. Обаче и в онези времена е била известна фразата: необходимостта е майка на изобретателността.

— Идея — убеждаваше се той. — При това доста хитра идея. Аз ще му кажа: „Господине, всеки човек има свои проекти, свои желания, свои надежди — аз ще се помоля за изпълнение на вашите замисли, а вие все ще ми пожертвувате нещо.“ Ако той е замислил нещо нередно, в което не се съмнявам, ще бъде двойно по-заинтересован някой да се моли за него и затова ще даде охотно милостиня. След това ще представя този казус за разглеждане пред първия доктор по богословие, който ми попадне на пътя. Ще го попитам: възможно ли е да се молиш за изпълнение на замисли, които са ти неизвестни, особено ако предполагаш, че са и греховни. Както каже ученият мъж, така и ще направя, и тогава отговорен ще бъда не аз, а той. А ако не срещна доктор по богословие? Дребна работа, щом се съмняваме — ще се въздържим от молитви. А през това време ще закуся за сметка на този добър човек с нечестиви намерения.

Като взе това решение, Горанфло се притисна до стената и зачака.

След пет минути вратата широко се разтвори и се появи човек на кон.

Горанфло се приближи.

— Господине — започна той, обръщайки се към конника, — ако ви се струва, че пет „Pater“43 и пет „Ave“44 за изпълнение на вашите планове не са излишни…

Конникът изви глава към монаха.

— Горанфло! — извика той.

— Господин Шико! — изтръгна се от гърдите на слисания монах.

— Къде по дяволите, скиташ, приятелю? — попита Шико.

— Сам не зная, а вие?

— При мен работата е съвсем друга, аз си зная — каза Шико. — Аз карам само напред.

— Далеко ли?

— Докато не спра. Но ти, друже, защо не можеш да ми кажеш какво правиш тук? Подозирам нещо.

— Какво именно?

— Шпионираш ме.

— Господи Исусе! Да шпионирам вас, боже опази! Просто ви видях, това е всичко.

— Кога ме видя?

— Когато проследявахте мулетата.

— Глупак.

— Както желаете, но ей там зад онези камъни, вие ги…

— Слушан, Горанфло, аз си строя къща извън града. Този чакъл го купих и исках да видя какво качество е.

— Това е друга работа — каза монахът, без да повярва на нито една дума на Шико, — изглежда, съм сбъркал.

— И все пак, какво правиш ти тук, извън градските стени?

— Ах, господин Шико, аз съм изгнаник — със съкрушен вид отговори монахът.

— Какво?

— Изгнаник съм ви казвам.

И Горанфло, както беше драпиран в расото, се протегна в целия си неголям ръст и започна да поклаща глава нагоре-надолу, погледът му придоби взискателно изражение като на човек, на когото постигналото го голямо нещастие дава право на състрадание от страна на себеподобните.

— Братята ме отхвърлиха от себе си — продължи той. — Аз съм отлъчен от църквата, анатемосан.

— Така ли? И за какво?

— Чуйте ме, господин Шико — произнесе монахът, слагайки ръка на сърцето си, — може да ми вярвате, може да не ми вярвате, но аз и сам не зная защо.

— Може би са ви забелязали през онази нощ, друже, когато се шляехте по кръчмите?

— Неуместна шега — строго каза Горанфло, — вие прекрасно знаете с какво се занимавах тогава, като се започне от вечерта.

— Тоест — уточни Шико, — с какво сте се занимавали от осем до десет вечерта. Какво сте правили от десет часа вечерта до три часа сутринта — на мене не ми е известно.

— Как да разбирам това — от десет вечерта до три сутринта?

— Точно така — в десет часа вие излязохте.

— Аз? — Горанфло учудено опули очи срещу гасконеца.

— Разбира се, аз даже попитах къде отивате.

— Къде отивам, вие сте ме попитали къде отивам?

— Да!

— И какво ви отговорих?

— Отговорихте ми, че отивате да държите реч.

— Но в това има частица истина — измърмори потресеният Горанфло.

— Проклятие! Каква частица, вие даже възпроизведохте пред мен доста внушителна част от своята реч, тя не беше от късите.

— Моята реч се е състояла от три части, такава композиция според Аристотел е най-добра.

— В речта ви имаше възмутителни места, насочени срещу крал Анри III.

— Нима? — каза монахът.

— Просто възмутителни, и не бих се учудил, ако разбера, че ви преследват като подстрекател на безредици.

— Господин Шико, вие ми отваряте очите. Кажете, когато разговарях с вас, имах ли вид на буден човек?

— Длъжен съм да ви призная, друже, че видът ви ми се стори доста странен. Особено погледът ви беше толкова неподвижен, че чак се изплаших. Можеше да се предположи, че все още не сте се събудили и говорите насън.

— И все пак — каза Горанфло, — какъвто и дявол да се е забъркал в тази работа, аз знам със сигурност, че се събудих тази сутрин в „Рогът на изобилието“.

— Да, но вие се завърнахте в три часа сутринта и за доказателство мога да ви кажа, че оставихте вратата отворена и аз премръзнах.

— И аз също — каза Горанфло. — Това помня.

— Ето, виждате ли! — подхвана Шико.

— Ако само казвахте истината…

— Как — ако казвам истината? Бъдете сигурен, друже, думите ми са чиста истина. Попитайте метр Бономе.

— Метр Бономе?

— Разбира се, нали той ви отвори вратата. Длъжен съм да отбележа още, че когато се върнахте, вие просто бяхте набъбнал от високомерие, та аз ви казах: „Засрамете се, друже, високомерието не прави чест на човек, особено ако този човек е монах.“

— И защо съм бил толкова възгордян?

— Защото вашата реч е имала успех, защото са ви поздравявали и хвалили херцог дьо Гиз, кардиналът и херцог дьо Майен… Да продължи Господ дните му — добави Шико като повдигна шапката си.

— Сега разбирам всичко — каза Горанфло.

— Това е отлично! Значи вие признавате, че сте били на това събрание? Дявол го взел, как го нарекохте? Почакайте! Събрание на Светия съюз. Така.

Горанфло наведе глава и застена.

— Аз съм сомнамбул — каза той, — отдавна вече подозирам това.

— Сомнамбул — повтори Шико. — А какво значи сомнамбул?

— Това означава, господин Шико, че в моето тяло духът господства над плътта до такава степен, че когато плътта спи — духът бодърства и й заповядва, а плътта, която спи, е принудена да се подчинява.

— Ех, това ми прилича много на магия. Ако сте обладан от нечиста сила, признайте ми това откровено. Как е възможно да ходи човек насън, да размахва ръце, да произнася речи, в които да ругае краля — и всичко това, без да се събуди? Кълна се в светата Дева! Според мен това е противоестествено. Махни се, Велзевуле! Vade retro, Satanas!

И Шико се отдръпна настрана.

— Значи — каза Горанфло — и вие, вие също ме напускате, господин Шико. Tu quoque Brute! Ай-ай-ай! Не съм мислил никога, че сте способен на това.

И смазаният от мъка монах се опита да изстиска от гърдите си ридание.

Такова голямо отчаяние, което изглеждаше още по-безмерно поради това, че се съдържаше в това шкембесто тяло, предизвика у Шико съжаление.

— Хайде — каза той, — повтори какво ми беше казал.

— Кога?

— Току-що.

— Уви! Аз нищо не помня, аз полудявам, главата ми е претъпкана, а стомахът ми е празен. Вкарайте ме в правия път, господин Шико!

— Ти ми говори нещо за странстване?

— Да, говорих ви, аз казах, че достопочтеният отец игумен ме изпрати да постранствувам.

— В каква посока? — осведоми се Шико.

— В каквато поискам — отговори монахът.

— И къде отиваш?

— Където ми видят очите! — Горанфло издигна ръце към небето — уповавам се на божията милост! Господин Шико, не ме оставяйте в беда, заемете ми няколко екю за по път.

— Ще направя по-добре — каза Шико.

— Какво, какво ще направите?

— Както ви казах, аз също пътешествам.

— Наистина, вие казахте това.

— И ще ви взема със себе си.

Горанфло недоверчиво погледна към Шико и това беше поглед на човек, който не смее да повярва в споходилото го изведнъж щастие.

— Но при условие, че ще се държите разумно, и тогава аз ще ви позволя да си останете закоравял грешник. Приемате ли предложението ми?

— Приемам ли го! Приемам ли го!… А ще ни стигнат ли парите за пътешествие?

— Погледнете тук — каза Шико и измъкна дълга кесия с приятно заоблени стени.

Горанфло подскочи от радост.

— Колко? — попита той.

— Сто и петдесет пистола.

— И накъде се отправяме?

— Ще видиш, друже.

— А кога ще закусим.

— Още сега.

— Но с какво ще пътувам аз? — обезпокои се Горанфло.

— Само не на моя кон, кълна се в тялото на Христа! Ти ще го смажеш.

— Тогава — разстроен попита Горанфло, — какво ще правим?

— Няма нищо по-просто. Ти си шкембест като Силен и също такъв пияница. И за да бъде пълна приликата, ще ти купя магаре.

— Вие сте моят крал, господин Шико, моето слънчице! Изберете ми само по-яко магаре. Вие сте моят бог! А сега, къде ще закусим?

— Тук, дявол го взел, направо тук. Погледни надписа над тази врата и прочети, ако можеш да четеш.

Всъщност, къщата, пред която се намираха, беше нещо като странноприемница. Горанфло погледна на където сочеше показалецът на Шико и прочете:

— „Тук: шунка, яйца, пастет от змиорки и бяло вино.“

Трудно е да се опише как се преобрази лицето на Горанфло при вида на тази табела: то изведнъж се оживи, очите му се разшириха, устните му се разтегнаха, откривайки два реда бели гладни зъби. В знак на благодарност монахът издигна ръце към небето и полюлявайки се с цялото си масивно тяло в някакво подобие на ритъм, поде следната песничка, която може да бъде извинена само с възторженото състояние на певеца:

— Отлично казано — възкликна Шико. — А сега, възлюблени брате мой, без да губите минута, заповядайте на масата, а аз ще потърся магаре.

Глава 28За това, как брат Горанфло пътешества на магаре на име Панург и как по време на това пътешествие научи много неща, които по-рано не знаеше

Преди да напусне гостоприемния покрив на „Рогът на изобилието“, Шико здраво закуси и само затова този път с такова безразличие се отнесе към собствения си стомах, за който нашият гасконец, какъвто и глупак да беше, или за какъвто и глупак да се представяше, винаги проявяваше не по-малка загриженост, отколкото кой да е монах.

При това не напразно се казва, че великите страсти подкрепят нашите сили, а Шико беше обзет от велика страст.

Той заведе брат Горанфло в малката къщичка, където на масата пред монаха веднага се издигна нещо подобно на кула от шунка, яйца и бутилка вино. Достойният брат с присъщото му старание и усърдие се зае с разрушаването на тази крепост.

В същото време Шико се отправи към съседните дворове в търсене на магаре за своя спътник. Той намери това миролюбиво създание, което беше обект на въжделенията на Горанфло, дремещо между бика и коня в конюшнята на едно селско семейство в Ско. Избраното от Шико магаре, беше на четири години, сиво-кафяво на цвят, с доста охранено туловище, което се крепеше на четири крака с форма на вретена. В онези времена такова магаре струваше двадесет ливри, но щедрият Шико заплати двадесет и две и отведе магарето, съпровождан от благословиите на стопаните.

Той се върна с победа и даже вмъкна живия трофей в стаята, където пируваше Горанфло, който беше вече преполовил пастета от змиорки и изпразнил три бутилки вино. Монахът, възхитен от вида на добичето и размекнат от винените пари, предразполагащи към нежни чувства, разцелува животното по двете бузи и тържествено му пъхна в устата дълга коричка хляб — лакомство, което накара магарето да зареве от удоволствие.

— Охо — каза Горанфло, — тази божа твар има чудесно гласче. Някой път ще изпълним дует. Благодаря ти, приятелю Шико, благодаря ти!

И той незабавно нарече магарето Панург.

Като хвърли поглед към масата, Шико се убеди, че няма да бъде тирания от негова страна, ако предложи на монаха да се откъсне от трапезата.

И той провъзгласи с решителен глас, на който Горанфло не можа да се противопостави:

— Потегляме на път, друже, на път! В Мелон ни чака обед.

Макар Шико да говореше с повелителен тон, той съумя да подправи своята строга заповед с шепа надежда, ето защо Горанфло повтори без каквито и да било възражения:

— Към Мелон! Към Мелон!

Той тутакси стана от масата и с помощта на стола се покатери на магарето си, което вместо седло имаше проста кожена възглавница с две примки от ремък, които заменяха стремето. Монахът пъхна сандалите си в тези примки, след това хвана с дясната си ръка поводите, подпря гордо лявата на кръста си и излезе през вратата на странноприемницата величествен като Господ бог, приликата с когото Шико не без основание долавяше в него.

Що се отнася до Шико, то той се метна на седлото със самоувереността на опитен ездач и двамата конници, без да се бавят нито минута, потеглиха в тръс по пътя за Мелон.

Изминаха наведнъж четири левги и чак тогава се спряха да отдъхнат. Монахът веднага се просна на земята и заспа под лъчите на слънцето. Шико се зае с пресмятане на времето, необходимо за път и определи, че ако правят по десет левги на ден, то ще изминат за дванадесет дена разстоянието от сто и двадесет левги.

Панург с крайчетата на бърните си отщипваше от един магарешки бодил.

Десет левги — това беше всичко, което можеше да се очаква от обединените усилия на магарето и монаха.

Шико поклати глава.

— Това е невъзможно — промълви той, гледайки как Горанфло безметежно спи върху крайпътния откос, като че ли върху пухена постеля. — Не, така няма да я бъде — ако дългополият иска да пътува с мен, длъжен е да прави не по-малко от петнадесет левги на ден.

Както виждате, от известно време върху брат Горанфло започнаха да се сипят всякакви напасти.

Шико побутна монаха с лакът, за да го събуди и да му съобщи решението си.

Горанфло отвори очи.

— В Мелон ли сме вече? — попита той. — Огладнях пак.

— Не, друже, не сме — каза Шико. — Затова ви събуждам, за да може по-скоро да стигнем. Движим се твърде бавно, кълна се в светата утроба, ние твърде бавно се движим!

— А защо всъщност скоростта на нашето придвижване толкова ви огорчава, любезни господин Шико? Пътят на нашия живот е стръмен, понеже завършва на небето, и да се изкачиш по него не е леко. При това какво ни гони? Колкото по-дълго сме на път, толкова повече време ще прекараме заедно. Нима аз странствам не заради разпространението на вярата Христова, а вие, нима вие не пътешествате за собствено удоволствие? Та колкото по-бавно пътуваме, толкова по-твърдо ще се внедрява в сърцата светата вяра, колкото по-бавно пътуваме, толкова повече развлечения ще ни се предоставят. Например бих ви посъветвал да се задържим в Мелон една седмица. Разправят, че там приготвят превъзходни пастети от змиорки, и аз бих искал да направя безпристрастно и аргументирано сравнение на мелонския пастет с пастетите от другите френски провинции. Какво ще кажете на това, господин Шико?

— Ще кажа — отговори гасконецът, — че аз съм на съвсем друго мнение. Според мен ние трябва да се движим колкото се може по-бързо, за да наваксаме изпуснатото време, да не обядваме в Мелон, а направо да вечеряме в Монтеро.

Горанфло недоумяващо погледна своя другар в пътешествието.

— Тръгваме, тръгваме! На път! — настояваше Шико.

Монахът, който се беше изтегнал с ръце под главата, се ограничи с това, че се надигна, закрепи се на седалището си и застена.

— Тогава, друже — продължи Шико, — щом искате да пътешествате по свой начин — ваша работа.

— Не, не — разбърза се Горанфло, изплашен от призрака на самотата, от който като по чудо се беше изплъзнал. — Тръгвам с вас, господин Шико, аз ви обичам и никога няма да ви изоставя.

— Щом е така, хайде на седлото, друже, на седлото!

Горанфло докара магарето си до синорния стълб и се качи на гърба му, но този път не го яхна, а седна на една страна по женски. Той заяви, че в такава позиция щяло да му бъде по-удобно. Всъщност, предвиждайки, че на магарето ще му се налага да тича с удвоена скорост, той разумно реши, че е добре да има подръка две допълнителни опорни точки: гривата и опашката.

Шико препусна в тръс, магарето го последва с рев.

Първите минути от ездата бяха ужасни за Горанфло: за щастие онази част на тялото, която му служеше за опора, имаше доста обширна площ, така че монахът по-лесно можеше да запази равновесие, отколкото кой да е друг ездач.

От време на време Шико се повдигаше на стремената и гледаше напред. Като не откриваше на хоризонта онова, което му беше нужно, той пришпорваше коня.

Отначало Горанфло мислеше само за това, как да не полети на земята и затова остави без внимание тези свидетелства на нетърпение, показващи, че Шико издирва някого. Но когато малко по малко свикна и „се научи да диша“, както казват плувците, странното поведение на гасконеца се наби в очите му.

— Е, любезни господин Шико, кого търсите — попита той гасконеца.

— Никого — отвърна Шико, — просто гледам накъде вървим.

— Но ние пътуваме за Мелон, или поне така ми се струва. Вие сам ми го казахте, даже ми обещахте…

— Не, ние не пътуваме, друже, не пътуваме, ние стоим на едно място — отвърна Шико и пришпори коня.

— Как така не пътуваме? — възмути се монахът. — Яздим в тръс.

— В галоп! В галоп! — заповяда гасконецът и препусна в галоп.

Панург, увлечен от примера, също се понесе в галоп, но с лошо прикрита злост, която не предвещаваше на ездача му нищо добро.

Горанфло почувства как дъхът му секва.

— Кажете, кажете, моля ви, господин Шико — развика се той, щом си възвърна дар словото, — смятате ли, че това е пътешествие за развлечение, лично аз не се развличам.

— Напред! Напред! — отговори Шико.

— Но магарето има толкова твърди хълбоци.

— Добрите ездачи галопират само като стоят на стремената.

— Да, но аз не казвам, че съм добър ездач.

— Тогава останете!

— Не, дявол да го вземе! — извика Горанфло. — За нищо на света!

— Щом е така, слушай ме и напред! Напред!

Шико отново пришпори коня и го подкара с още по-голяма скорост.

— Панург се задъхва — каза Горанфло. — Панург спира.

— Тогава прощавай, друже — каза Шико.

Горанфло за секунда едва не се поддаде на изкушението да отговори със същите думи, но си спомни, че конят, който той проклинаше в душата си, ще отнесе на гърба си не само неговия неумолим спътник, но заедно с него и кесията, скрита в неговия джоб. Затова се подчини на съдбата и като заблъска бясно със сандалите си магарето в хълбоците, го застави да възобнови галопа.

— Ще съсипя моя беден Панург — жалостиво викаше Горанфло, призовавайки користта на Шико, след като не можа да повлияе върху чувството му за състрадание, — ще го убия, наистина ви казвам, ще го убия.

— Какво да се прави, друже, убийте го — хладнокръвно отговори Шико, без за секунда да забавя ездата, — ще купим муле.

Панург като че ли разбра заплахата в тези думи, отби се от главния път и като вихър се понесе по изсъхналата странична пътечка, водеща над стръмния склон. По тази пътечка Горанфло не би се осмелил да мине дори пеша.

— Помощ — викаше монахът, — помощ! Ще падна в реката!

— Няма никаква опасност — отговори Шико, — гарантирам, че дори да паднете — няма да потънете.

— О, ще умра — бъбреше Горанфло, — ще умра, сигурно ще умра. И като си помисля само, че всичко това се случи, защото съм станал сомнамбул.

Монахът вдигна поглед към небето, с който като че ли казваше: „Господи, господи, какво престъпление съм извършил, че ми изпращаш такава гибел?“

Изведнъж Шико се изкачи на върха на хълма и рязко спря коня, така че изненаданото животно приклекна на задницата си, почти докосвайки земята с тялото си.

Горанфло, който беше по-лош ездач от Шико, при това разполагащ вместо юзда само с поводи, Горанфло, казваме пак, продължаваше да препуска напред.

— Стой, по дяволите, стой — крещеше Шико.

Магарето обаче беше завладяно от желание да препуска в галоп, а магаретата доста неохотно се разделят с желанията си.

— Спри — викаше Шико, — иначе, честна дума, ще ти тегля куршума.

„Що за дявол се е вселил в този човек — питаше се Горанфло, — каква муха го е ухапала?“

Но гласът на Шико звучеше все по-заплашително и монахът вече чуваше свистенето на куршума. Това го накара да прибегне към маневра, изпълнението на която значително се облекчаваше от положението му върху седлото. Маневрата се състоеше в това да се плъзне от гърба на магарето на земята.

— Край — каза той и храбро се смъкна на мощните си седалищни мускули, стиснал с две ръце поводите. Магарето направи още няколко крачки и волю-неволю, трябваше да спре.

След това Горанфло започна да търси с очи Шико, надявайки се да види възхищението, което не можеше да не бъде предизвикано след тази смело изпълнена маневра.

Но Шико се беше скрил зад една скала и оттам продължаваше да прави предупредителни и заплашителни знаци.

Тези призиви за предпазливост накараха монаха да разбере, че на сцената има още някакви действащи лица. Той погледна напред и видя на разстояние петстотин метра от тях да препускат с умерен тръс трима ездачи върху мулета.

От пръв поглед Горанфло позна, че това са същите пътници, които сутринта напуснаха Париж през Бурделската порта, същите, които така прилежно проследяваше Шико иззад дърветата.

Шико, без да помръдне, изчака, докато тримата ездачи се скриха от погледите им, и едва тогава се приближи до своя спътник, който продължаваше да седи на мястото, където беше паднал, стискайки в ръце поводите на Панург.

— Бихте ли ми обяснили най-после, любезни господин Шико — каза Горанфло, който беше започнал да губи търпение, — с какво се занимаваме. Преди минута се налагаше да препускаме презглава, а сега трябва да седим кротко.

— Добри ми приятелю — каза Шико, — аз исках само да разбера добра порода ли е магарето ви и дали не ме измамиха като ме накараха да дам за него двадесет и две ливри. Сега изпитанието е завършено и аз съм предоволен.

Както разбирате, монахът не беше излъган от отговора и се готвеше да го каже на своя спътник, но вроденият му мързел надделя и му прошепна на ухото, че е по-добре да не спори с Шико.

Тогава монахът се ограничи само с това, че без да крие лошото си настроение, каза:

— Нека да му турим пепел! Но аз съм дяволски уморен и гладен като звяр.

— Това е нещо поправимо — успокои го Шико, закачливо потупвайки го по рамото. — Аз също съм уморен и също съм гладен и в първата странноприемница, която се изпречи на пътя ни, ще…

— Какво ще… — възкликна Горанфло, който просто не можеше да повярва в щастливия обрат на своята горчива съдба.

— Това, че — продължи Шико — ще поръчаме свинско печено, едно или две кокоши фрикасета и кана от най-хубавото вино, което имат в мазето.

— Наистина? Нима този път няма да ме излъжете?

— Дума давам, друже.

— Тогава да тръгваме — каза монахът и стана от земята. — Веднага да вървим да търсим това благословено място. Размърдай се, Панург, за обед ще имащ трици.

Магарето радостно зарева.

Шико се качи на коня, а Горанфло тръгна пеша, водейки магарето за поводите.

Не след много пътниците видяха така необходимата им странноприемница. Тя се намираше на пътя между Корбе и Мелон. Но за голямо учудване на Горанфло, който отдалече се любуваше на желания приют, Шико му заповяда да възседне магарето и зави по пътя наляво, заобикаляйки странноприемницата. Впрочем Горанфло, чиято съобразителност се усъвършенстваше все повече, веднага разбра причината за това хрумване: пред странноприемницата стояха трите мулета на пътешествениците, които, изглежда, следеше Шико.

„Така значи, от прищевките на някакви си трима негодници — помисли си Горанфло — ще зависи цялото ни пътешествие, включително и кога да седнем на трапезата? Колко печално.“

Той съкрушено въздъхна.

От своя страна Панург видя, че се отдалечават от правата линия, която даже магаретата считат за най-кратко разстояние между две точки, и се спря, като опря здраво четирите си копита в земята, сякаш искаше да пусне корени на това място.

— Виждате ли — жалостно каза Горанфло, — даже магарето ми отказва да върви.

— Ах, така ли! Отказва да върви? Почакай — отговори Шико.

Той се приближи до дряновите дървета до оградата, откърши една жилава и доста внушителна пръчка, дълга пет фута и дебела един дюйм.

Панург не принадлежеше към числото на онези глупави четириноги, които не се интересуват от онова, което става около тях и като не могат да предвиждат събитията, забелязват тоягата едва тогава, когато ударите се стоварват върху гърба им. Той следеше действията на Шико, които несъмнено внушаваха на едно магаре немалко уважение и щом разгада намеренията на гасконеца, в същия миг размърда крака и енергично се втурна напред.

— Тръгна! Тръгна! — завика Горанфло към своя спътник.

— Все пак на човек, който пътешества в компания на магаре и монах, хубавата тояга винаги може да потрябва — изрече Шико.

И взе дряновата пръчка със себе си.

Глава 29За това, как брат Горанфло размени магарето си за муле, а мулето — за кон

Митарствата на Горанфло през този ден в крайна сметка привършиха. Като направиха заобиколка, двамата приятели отново излязоха на големия път и спряха пред една странноприемница, която съперничеше на онази, която заобиколиха и която беше на три четвърти левги разстояние от нея.

Шико нае стаята, която гледаше към пътя, и се разпореди вечерята да се сервира там. От всичко личеше, че храната не представлява първостепенна грижа за гасконеца. Той работеше със зъбите небрежно, но пък иначе целият беше слух и зрение. Това продължи до десет часа. Доколкото до този час Шико не видя и не чу нищо подозрително, той сне обсадата, поръча да сипят на коня и на магарето двойна порция овес и трици и да ги оседлаят, щом се развидели.

Като чу тази заръка, Горанфло, който вече от един час изглеждаше заспал, а всъщност се намираше в състояние на сладостно премаляване, предизвикано от обилната храна, оросена с достатъчно количество бутилки хубаво вино, тежко въздъхна.

— Веднага, щом се развидели? — повторно попита той.

— Кълна се в светата утроба — каза Шико. — Ти си длъжен да имаш навика да ставаш с разсъмването.

— Защо? — поинтересува се Горанфло.

— А утринните меси?

— Абатът ме беше освободил от тях поради крехко здраве — отговори монахът.

Шико сви рамене и произнесе само една дума: „Лентяй“, като прибави към окончанието и буквата „и“, която, както е известно, се явява признак на множествено число.

— Е да, лентяи — съгласи се Горанфло — разбира се, лентяи. А защо ли пък не?

— Човекът е създаден за труд — наставнически каза гасконецът.

— А монахът за почивка — възрази брат Горанфло, — изключение от рода човешки.

И доволен от този довод, с който, изглежда, срази дори Шико, Горанфло с голямо достойнство стана от масата и легна в леглото, което Шико, опасявайки се да не би монахът да направи нещо непредпазливо, беше заповядал да поставят в неговата стая.

Ако брат Горанфло нямаше такъв здрав сън, той би могъл да види как с развиделяването Шико стана от постелята, приближи се до прозореца и като се скри зад завесата, започна да наблюдава пътя.

Изведнъж той се отдръпна от прозореца, независимо че имаше завеса, и ако брат Горанфло в тази минута се събудеше, щеше да чуе как по калдъръмената настилка на пътя отекват подковите на трите мулета.

В същия момент Шико се спусна към спящия монах и го разтърси за рамото.

— Нима няма да имам минута покой — пробърбори монахът, който беше проспал цели десет часа.

— Ставай, ставай — подканяше го Шико. — Бързо, обличаме се и тръгваме.

— А закуската? — осведоми се монахът.

— Чака ни по пътя за Монтеро.

— Какво е това Монтеро? — попита монахът, пълен невежа по география.

— Монтеро — отговори гасконецът, — това е град, в който се закусва. Това достатъчно ли ви е?

— Да — отвърна кратко Горанфло.

— Тогава, друже — каза Шико, — аз ще сляза долу да платя за нас и за нашите животни. Ако след пет минути не бъдете готов, ще замина без вас.

Сутрешният тоалет на монаха не е дълъг, но на Горанфло той все пак зае шест минути. Ето защо, излизайки от вратите на странноприемницата, той видя как Шико, точен като швейцарец, вече препускаше по пътя. Горанфло се покачи на Панург, а Панург, въодушевен от двойната дажба овес и трици, които му бяха отпуснати по заповед на Шико, без да дочака нечии нареждания, пое в галоп и скоро препускаше хълбок до хълбок с коня на Шико.

Гасконецът беше изправен на стремето като върлина.

Горанфло също се приповдигна и видя на хоризонта трите мулета, които се скриваха зад хребета на хълма.

Монахът въздъхна тежко, като си помисли колко печално е собствената му съдба да зависи от нечия чужда воля.

Този път Шико удържа на думата си — те закусиха в Монтеро.

Целият ден приличаше на предишния като две капки вода, а и следващият премина почти еднакво. Затова смело можем да пропуснем подробностите. Горанфло, лошо или добре, започна да свиква с чергарския начин на живот, докато на четвъртото денонощие, привечер, забеляза, че Шико постепенно започва да губи обичайната си веселост. От половин ден той беше загубил следите на тримата ездачи на мулетата, затова вечеря в лошо настроение и през нощта спа лошо.

Горанфло яде и пи за двама, изпя своите най-хубави, песнички, но Шико си остана мрачен и неразговорлив.

Едва съмнало, той беше вече на крак и разбута спътника си. Монахът се облече и буквално от прага препуснаха в тръс, който скоро премина в бесен галоп.

Но всичко остана напразно — мулетата не се появяваха на хоризонта.

По обед и конят, и магарето бяха капнали от умора.

На моста Вилньов-льо-Роа Шико се приближи до будката, където се плащаше мито за всички копитни твари, и попита:

— Не сте ли виждали трима ездачи на мулета? Трябваше да минат оттук тази сутрин.

— Днес сутринта не са минавали, господине — отговори събирачът на мито. — Минаха вчера вечерта рано.

— Вчера?

— Да, вчера вечерта в седем часа.

— Забелязахте ли нещо?

— По дяволите! Както обикновено забелязвам преминаващите.

— Питам ви, не си ли спомняте, що за хора бяха?

— Стори ми се, че един от тях е господин, а другите двама — лакеи.

— Това са те — каза Шико и даде на събирача на мито едно екю.

След това промърмори на себе си:

„Вчера вечерта, в седем часа. Кълна се в светата утроба, те са ме изпреварили с дванадесет часа! Смело, приятелю Горанфло!“

— Чуйте ме, господин Шико — каза монахът, — аз все още как да е се държа, но Панург вече съвсем капна.

Действително, бедното животно, изтощено до крайна степен през последните два дни, трепереше с цялото си тяло и неговата тръпка се предаваше и на ездача му,

— И вашият кон също — продължи Горанфло, — погледнете в какво състояние е.

В интерес на истината, конят, който беше истински състезателен кон, колкото и да беше издръжлив, а може би именно и от това, беше се запенил, гъста пара излизаше от ноздрите му, а от очите му като че ли всеки момент щеше да бликне кръв.

Шико огледа двете животни и изглежда се съгласи със своя другар.

Горанфло облекчено въздъхна.

— Слушай, брате — каза Шико, — сега сме длъжни да вземем велико решение.

— Но вече няколко дена, откакто само с това се занимаваме — възкликна Горанфло, чието лице се изопна още преди да е чул какво го заплашва.

— Ние трябва да се разделим — каза Шико, хващайки, както се казва, бика за рогата.

— Ето пак — каза Горанфло, — вечно все една и съща шега! А защо ни е да се разделяме?

— Твърде сте бавен, друже.

— Света Богородице — възкликна Горанфло, — нося се като вятър, сутринта препускахме в галоп цели пет часа.

— И все пак това е недостатъчно.

— Тогава да потегляме, по-бързо като тръгнеш — по-бързо ще стигнеш. Предполагам, че все ще пристигнем някъде.

— Конят ми не може да върви, вашето магаре също отказва да ви служи.

— Тогава какво да правим?

— Ще ги оставим тук и ще ги вземем на връщане.

— Ами ние? Да не искате да се мъкнем пешачката?

— Ще вземем мулета.

— Откъде ще ги вземем?

— Ще ги купим.

— Това е — въздъхна Горанфло, — пак разходи.

— И така?

— И така, заминаваме за мулета.

— Браво, друже, започвате да се образовате. Възложете на стопанина да се грижи за Баярд и Панург, аз ще вървя да търся мулета.

Горанфло старателно изпълни поръчението. За четирите дни, които прекара с Панург, той успя да оцени, ако не достойнствата на магарето, то във всеки случай неговите недостатъци. Монахът забеляза, че трите главни недостатъка, присъщи на Панург, бяха трите порока, към които той самият също имаше склонност, а именно: мързел, чревоугодничество и сластолюбие. Това наблюдение трогна сърцето на монаха и той не без съжаление се раздели със своето магаре. Обаче брат Горанфло беше не само лентяй, лакомник и женкар, той преди всичко беше егоист и затова предпочиташе да се раздели с Панург, отколкото да се раздели с Шико, тъй като в джоба на последния, както вече казахме, се намираше кесията.

Шико се върна с две мулета, на които те същия ден преминаха разстояние от двадесет левги. Вечерта той с радост забеляза трите мулета пред вратите на ковачницата.

— Ах! — изтръгна се за пръв път от него въздишка на облекчение.

— Ах! — въздъхна след него Горанфло.

Но опитното око на Шико отбеляза, че мулетата са разседлани, а липсват и господинът, и двамата му лакеи. Мулетата стояха в своята природна премяна, тоест от тях беше свалено всичко, което можеше да бъде снето, а що се отнася до господина и лакеите, то те бяха изчезнали.

Нещо повече, около мулетата се тълпяха непознати хора, които ги оглеждаха и по всяка вероятност ги оценяваха. Тук бяха: прекупвачът на коне, ковачът и двама монаси францисканци. Всички въртяха бедните животни на всички страни — гледаха зъбите им, надничаха в ушите, опипваха краката, с една дума — изучаваха ги всестранно.

Тръпки преминаха по тялото на Шико.

— Върви там — каза той на Горанфло. — Приближи се до францисканците, дръпни ги настрана и хубавичко ги разпитай. Надявам се, че монасите няма да имат тайни от монах. Неусетно разузнай откъде са се взели тези мулета, каква цена им искат и къде са се дянали стопаните им, после се върни и ми разкажи.

Горанфло, обезпокоен от състоянието на своя приятел, подгони мулето в тръс към ковачницата и след няколко минути се върна.

— Ето всичко поред — каза той. — Първо, знаете ли къде се намираме?

— По дяволите! Пътуваме по пътя за Лион — каза Шико. — Това е единственото, което ми трябва да зная.

— Нека бъде така, но вие трябваше да знаете още, поне така казвахте, къде са се дянали стопаните на тези мулета.

— Е да, разказвай!

— Онзи, който прилича на благородник…

— Какво, какво?

— Онзи, който прилича на благородник, е заминал оттук за Авиньон по краткия път през Шато-Шинон и Прива.

— Сам?

— Как сам?

— Питам сам ли е свил към Авиньон?

— Не, с лакея.

— А другият лакей?

— Другият лакей е заминал по стария път.

— В Лион?

— В Лион.

— Чудесно. А защо благородникът е заминал за Авиньон? Предполагах, че той пътува за Рим. Обаче — замислено каза Шико, като че ли разговаряше сам със себе си, — аз те питам за неща, които ти не можеш да знаеш.

— А не, аз знам — отговори Горанфло. — Доста ще ви учудя!

— И какво знаеш?

— Той пътува за Авиньон, защото негово светейшество папата е изпратил в Авиньон легат, на когото е доверил всички пълномощия.

— Добре — каза Шико, — всичко е ясно… А мулетата?

— Мулетата са изморени. Те са ги продали на ковача, а той иска да ги препродаде на францисканците.

— За колко?

— По петнадесет пистола на глава.

— На какво за заминали?

— Купили са коне.

— От кого?

— От един кавалерийски капитан, който тук набира коне.

— Заклевам се в светата утроба, друже — възкликна Шико. — Ти си скъпоценен, едва днес те оцених истински.

Горанфло самодоволно се усмихна.

— Сега — продължи Шико, — довърши онова, което така прекрасно започна.

— Какво съм длъжен да сторя?

Шико слезе на земята и сложи юздата на своето муле в ръката на Горанфло.

— Вземи нашите мулета и ги предложи на францисканците двете за двадесет пистола. Сигурно ще приемат предложението ти.

— Ще го приемат — увери го Горанфло, — иначе ще се оплача на абата им.

— Браво, друже, ти се образова вече!

— А ние — попита Горанфло, — ние на какво ще заминем?

— На коне, дявол да го вземе, на коне!

— По дяволите — изруга монахът и се почеса зад ухото.

— Стига де — каза Шико. — Ти си такъв ездач!

— Както се случи — въздъхна Горанфло. — Но къде ще ви намеря?

— На градския площад.

— Чакайте ме там.

И монахът с решителна стъпка се отправи към францисканците, докато в същото време Шико по една странична уличка излезе на централния площад на малкото градче.

Тук, в странноприемницата с табела „Храбрият петел“, той намери капитана на кавалеристите, който си пийваше от лекото оксерско вино, което разни доморасли познавачи бъркат с бургундското. Капитанът съобщи на гасконеца допълнителни сведения по всички пунктове, потвърждаващи донесението на Горанфло.

Шико незабавно се договори с капитана за два коня, които смелият капитан отметна в списъка като умрели по пътя. Благодарение на тази непредвидена смърт Шико успя да се сдобие с два коня за тридесет и пет пистола.

Остана само да се спазарят седла и юзди, но тук Шико видя как от страничната улица на площада излезе Горанфло с две седла на главата и две юзди в ръцете.

— Охо — възкликна гасконецът. — Какво означава всичко това, друже?

— Нима не виждате — отвърна Горанфло, — това са седлата и юздите от нашите мулета.

— Ти си ги задържал, преподобни отче? — каза Шико и се усмихна широко.

— Ами да — каза монахът.

— И продаде мулетата?

— По десет пистола за глава.

— А платиха ли ти?

— Ето ги паричките.

Монахът разтърси джоба си, в който дружно задрънкаха всевъзможни монети.

— Кълна се в светата утроба! — възкликна Шико. — Ти си велик!

— Е, чак пък толкова — с престорена скромност потвърди Горанфло.

— На път!

— Но аз искам да пия — оплака се монахът.

— Добре, пий, докато аз оседлавам конете, само гледай да не се напиеш.

— Една бутилчица.

— Бива, една, но не повече.

Горанфло пресуши две, а останалите пари върна на Шико.

На Шико му мина мисълта да не взема от монаха тези двадесет пистола, намалели със стойността на двете изпити бутилки, но веднага съобрази, че ако у Горанфло се задържат дори две екю, той в същия ден ще престане да се подчинява.

И гасконецът, без да издава с нищо своите колебания, взе парите и яхна коня.

Горанфло направи същото с помощта на капитана, който като човек богобоязлив, подкрепи крака на монаха, а в замяна на тази услуга Горанфло от седлото възнагради капитана със свята благословия.

— Ха така — каза Шико и препусна в галоп, — на този хаймана от днес му е приготвено място в рая.

Като видя, че вечерята му препуска напред, Горанфло се спусна да я догони. Трябва да кажем, че той правеше безспорни успехи в изкуството на ездата и вече не се хващаше с една ръка за гривата, а с другата за опашката, а се вкопчваше с две ръце в предната дъга на седлото и с тази единствена опорна точка яздеше така бързо, че не изоставаше от Шико.

В крайна сметка той започна да проявява повече усърдие, отколкото своя патрон, и всеки път, когато Шико сменяше алюра и придържаше коня, монахът, който пред тръс предпочиташе галоп, продължаваше да препуска, окуражавайки коня си с викове „Ур-ра!“

Тези всеотдайни усилия заслужаваха възнаграждение и след още един ден, вечерта, малко преди Шалон, Шико отново откри метр Никола Давид, преоблечен като лакей, и до самия Лион не го изпусна от очи. На осмия ден след отпътуването им от Париж, привечер, и тримата влязоха през градските порти.

Горе-долу в същия този час, пътувайки в противоположна посока, Бюси и съпрузите Сен-Люк, както вече разказахме, видяха стените на Меридорския замък.

Глава 30За това, как Шико и неговият другар се настаниха в странноприемницата „Под знака на кръста“ и какъв прием им оказа стопанинът на странноприемницата

Метр Никола Давид, все още преоблечен като лакей, се отправи към площад Теро и спря своя избор на главната странноприемница в града с табела „Под знака на кръста“.

Адвокатът влезе в странноприемницата пред очите на Шико и гасконецът известно време наблюдаваше вратите на заведението, за да се убеди, че неговият враг действително ще отседне там и няма да му избяга никъде.

— Имаш ли нещо против странноприемницата „Под знака на кръста“ — попита той своя спътник.

— В никакъв случай — отговори той.

— Тогава влез и помоли да ти дадат отделна стая, кажи, че чакаш своя брат. Всъщност така и ще стане: ще ме чакаш на прага, а аз ще се поразходя из града и ще дойда късно през нощта. От своя пост ще следиш наемателите и хубавичко ще изучиш плана на къщата, а след това ще ме посрещнеш и ще ме преведеш в нашата стая така, че да не ми се наложи да се сблъскам с хора, които не искам да виждам. Разбра ли всичко?

— Всичко.

— Избери просторна, светла стая с хубав подстъп, по възможност съседна на стаята на онзи наемател, който току-що пристигна. Погрижи се прозорците да гледат към улицата, за да мога да виждам кой влиза и кой излиза от странноприемницата. Не споменавай името ми под какъвто и да било предлог. На готвача обещай куп злато.

Горанфло прекрасно изпълни поръчението. Стаята беше избрана, настъпи нощта, а с настъпването на тъмнината се появи и Шико. Горанфло го хвана за ръка и го заведе в наетата за тях стая. Монахът — глупав по природа, все пак беше хитър като всички църковници. Той посочи на Шико обстоятелството, че независимо, че до стаята им води друга стълба, стаята на метр Никола Давид е съседна на тяхната и ги разделя проста преграда от дъски и вар, която при желание лесно може да бъде пробита.

Шико слушаше монаха с неотслабващо внимание, а ако присъстваше и страничен наблюдател, който да вижда и говорещия, и слушащия, би забелязал как лицето на гасконеца постепенно се прояснява. Когато монахът завърши своята реч, Шико каза:

— Всичко, което сега ми съобщи, заслужава възнаграждение. Горанфло, тази вечер за теб ще има херес, да, да го вземат дяволите, иначе не бих бил твой приятел.

— Досега нито веднъж не ми се е случвало да се напия с херес — отбеляза Горанфло. — Трябва да е много приятно.

— Кълна се в светата утроба, скоро ще го опиташ, аз ти го заявявам — обеща гасконецът.

Шико извика стопанина на странноприемницата.

Може би на някого ще се стори, че разказвачът на тази история, следвайки своите герои, твърде често посещава странноприемници. На това разказвачът ще отговори, че не е негова вина, ако някои от тези герои, изпълнявайки желанието на възлюблената, други, скривайки се от гнева на краля — пътуват на север и на юг. Попадайки в междинна епоха, между античната древност, когато ханове не е имало — заменяло ги е братското радушие на хората, и съвременната епоха, където ханът вече не съществува, авторът е принуден да спира героите си в странноприемници, където се развиват важни събития в неговия роман. Ще отбележим, че кервансараите на нашия Запад по онова време са се подразделяли на три вида: странноприемници, ханове и кръчми. Тази класификация не бива да се пренебрегва, макар че в много отношения сега е загубила своето значение. Обърнете внимание, че ние не споменаваме превъзходните бани; в наши дни не е създадено нищо равностойно на тях, баните, завещани от Рим на императорите на Париж на кралете и наследили от античността многообразни езически наслаждения.

Обаче по време на царстването на Анри III тези заведения бяха съсредоточени в пределите на столицата. Провинцията в онези времена трябваше да се задоволява със странноприемници, ханове и кръчми.

И така, ние се намираме в странноприемницата.

Стопанинът на заведението веднага даде възможност на своите нови наематели да почувстват това. Когато Шико направи опит да го покани при себе си, стопанинът предаде, че трябва да имат търпение и да почакат, докато той побеседва с госта, пристигнал по-рано от тях и поради това ползващ се с предимство.

Шико се досети, че този гост трябва да е неговият адвокат.

— За какво ли могат да говорят? — попита Шико.

— Вие мислите, че между стопанина и вашия човек има някакви тайни?

— Проклятие! А нима сам не виждате? Ако тази надута муцуна, която срещнахме и която, както разбирам, принадлежи на стопанина на странноприемницата.

— На него самия — потвърди монахът.

— …изведнъж току-тъй се съгласява да разговаря с човек, облечен като лакей…

— А! Той се преоблече — видял го сега целия в черно — каза Горанфло.

— Още едно доказателство — отбеляза Шико. — Стопанинът несъмнено участва в играта.

— Искате ли да се опитам да изповядам жена му? — предложи Горанфло.

— Не — отговори Шико, — по-добре иди се поразходи из града.

— Ето на! А вечерята? — поинтересува се Горанфло.

— Аз ще я поръчам, докато те няма. Ето ти едно екю, за да издържиш до вечерята.

Горанфло го прие с благодарност.

По време на пътешествието монахът неведнъж вече беше извършвал такива късни излизания, той обожаваше тези обиколки по околните кръчмички, понякога си го бе позволявал и в Париж, прикривайки се със задължението си на брат — събирач на милостиня. Но откакто Горанфло напусна манастира, нощните разходки му се харесваха особено много. Сега той с всички пори на тялото си вдъхваше въздуха на свободата и манастирът в спомените му изглеждаше като мрачен затвор.

И като запретна расото си, монахът изхвръкна от стаята с екюто в джоба.

Щом той изчезна, Шико, без да губи време, взе един тирбушон и проби в преградната стена дупка на височината на очите.

Наистина, дебелината на дъските не му позволяваше да обхване с поглед цялата стая на адвоката през тази шпионка колкото дупка на сарбакан, но затова пък, ако долепеше ухо, гасконецът можеше ясно да чува всичко, което се говореше в стаята.

При това, по щастлива случайност, в полезрението на Шико се оказа лицето на стопанина на странноприемницата, който разговаряше с Никола Давид.

Началото на разговора, както знаем, Шико не беше чул, но от онези думи, които успя да долови, стана ясно, че Давид всячески се старае да покаже пред стопанина своята преданост към краля и даже да намекне за някаква важна мисия, възложена му от господин дьо Морвилие.

Докато той говореше, стопанинът на странноприемницата слушаше с почтителен вид, но едновременно с това твърде безучастен и едва удостояваше адвоката с отговор. На Шико даже се стори, че в погледа на стопанина и в интонацията на гласа му се долавя ирония винаги когато адвокатът произнасяше името на краля.

— Охо — каза Шико, — нашият стопанин между другото да не би да е лигист? Дявол го взел! Ще изясня това.

И доколкото в стаята на Никола Давид не се говореше нищо интересно, Шико реши да почака, докато стопанинът на странноприемницата благоволи да му направи визита.

Най-после вратата се отвори.

Стопанинът влезе, почтително свалил шапката си, но лицето му все още имаше забелязаното от Шико насмешливо изражение, с което разговаряше с метр Никола Давид.

— Заповядайте, седнете — каза Шико, — и преди да се споразумеем окончателно, изслушайте историята ми.

Стопанинът се отнесе към този увод явно недоброжелателно и даже отрицателно завъртя глава, показвайки, че предпочита да остане прав.

— Както желаете, господине — каза Шико.

Стопанинът отново с кимване показа, че в своя дом може да прави каквото си иска, без да се нуждае от покана.

— Тази сутрин вие ме видяхте заедно с един монах — продължи Шико.

— Да, господине — потвърди стопанинът.

— По-тихо. Не трябва да говорим за това… Монахът е изгнаник.

— Аха! — каза стопанинът. — Може би е преоблечен хугенот?

Шико демонстрира оскърбено достойнство.

— Хугенот — продума той с отвращение. — Вие казахте хугенот? Знайте, че този монах ми е роднина, а сред роднините ми няма хугеноти. И как можа да ви дойде в главата? Драги, вие трябва да изгорите от срам заради тези нелепости.

— Ами то, господине — каза стопанинът, — всичко се случва.

— Само не и в моето семейство, сеньор съдържател на странноприемницата! Напротив, този монах е зъл враг на хугенотите. Затова е изпаднал в немилост пред негово величество Анри III, който, както ви е известно, поощрява еретиците.

Изглежда, стопанинът започна да изпитва жив интерес към преследвания Горанфло.

— По-тихо — предупреди той с пръст върху устните.

— Тоест, как по-тихо — попита Шико. — Нима във вашата странноприемница са се промъкнали хора на краля?

— Страхувам се… — каза стопанинът и кимна с глава. — Там, в съседната стая, има един господин…

— В такъв случай — каза Шико — ние двамата аз и моят роднина, незабавно ви напускаме, понеже той е изгнаник и го преследват.

— И къде ще отидете?

— Имаме два-три адреса, които ни даде един собственик на странноприемница — нашият приятел метр Ла Юриер.

— Ла Юриер! Вие познавате Ла Юриер?

— Шш-шт! Не го наричайте по име. Запознахме се с него в навечерието на свети Вартоломей.

— Сега разбирам — каза стопанинът, — че вашият роднина и вие сте свети люде, аз също познавам Ла Юриер. Купувайки тази странноприемница, аз исках в знак на нашата дружба да й дам същото име като на неговото заведение, тоест „Пътеводна звезда“, но тъй като странноприемницата вече имаше някаква популярност с табелата „Под знака на кръста“, опасявах се да не би смяната на имената да се отрази на доходите. Значи, вие казахте, господине, вашият роднина…

— Проявил непредпазливост като в своята проповед заклеймил хугенотите. Проповедта имала огромен успех. Негово величество кралят, разгневен от този успех, свидетелстващ за настроението на умовете, заповяда роднината ми да бъде издирен и хвърлен в затвора.

— И тогава? — попита стопанинът, без вече да се опитва да скрие своето съчувствие.

— По дяволите! Аз го отвлякох — каза Шико.

— И добре сте сторили. Бедният!

— Монсеньор дьо Гиз ми предложи да го вземе под свое покровителство.

— Как, великият Анри дьо Гиз? Анри Све…

— Да, Анри Свети.

— Ах, той наистина е светец.

— Но аз се боя от гражданска война.

— Е, щом е така — каза стопанинът, — ако вие сте приятели на монсеньор дьо Гиз, би трябвало да знаете това?

Той направи пред очите на Шико с ръка нещо като масонски знак, с помощта на който членовете на лигата се познаваха един друг.

През онази знаменита нощ, която прекара в манастира „Света Женевиев“, Шико запомни не само този жест, който двадесет пъти се мярна пред очите му, но и ответния условен знак.

— По дяволите — каза той. — А вие — това? И на свой ред махна с ръце.

— Щом е тъй — каза стопанинът на странноприемницата, който вече имаше абсолютно доверие на новите наематели, — тук сте като у дома си, моят дом е и ваш дом. Смятайте ме свой приятел, а аз ще ви имам като брат, а ако нямате пари…

Вместо отговор Шико измъкна от джоба си кесията, която, макар вече да беше доста поизтъняла, все още притежаваше онази закръгленост, която винаги радва окото и неволно внушава доверие.

Видът на една закръглена кесия е винаги приятен: той радва даже великодушния приятел, който ви предлага пари, но щом види кесията ви и се убеди, че нямате нужда от тях, ви изказва своите благородни чувства и се освобождава от необходимостта да ги подкрепя с дела.

— Добре — каза стопанинът.

— Ще ви кажа — добави Шико, — за да ви успокоя още повече, че ние странстваме с цел разпространение на вярата и нашите пътни разноски се заплащат от ковчежника на Светия съюз. Посочете ни странноприемница, където бихме могли да не се опасяваме от нищо.

— Проклятие! Никъде няма да сте в по-голяма безопасност, отколкото тук при мен, господа. Гарантирам за това!

— Но вие току-що говорихте за човека от съседната стая.

— Да, но той ще се държи кротко. Само ако разбера, че ви шпионира, имате думата на Бернуйе, той ще изхвръкне оттук.

— Вие се казвате Бернуйе?

— Да, това е името ми, господине, и смея да забележа, че се гордея с това, че то е известно сред верните, ако не в столицата, то във всеки случай в провинцията. Една ваша дума, една-единствена ваша дума и аз ще изхвърля този негодник от странноприемницата.

— Защо? — каза Шико. — Напротив, оставете го тук. Винаги е за предпочитане да имаш врагове около себе си, в крайна сметка, тогава можеш да ги следиш.

— Вие сте прав — каза Бернуйе, възхитен от ума на своя наемател.

— Но какво ви кара да приемате този човек за наш враг? Казвам: „За наш враг“ — продължи гасконецът с ласкава усмивка, — понеже виждам, че сме, братя.

— Да, да, разбира се — каза стопанинът, — какво ме заставя…

— Именно, какво ви заставя?

— Това, че той пристигна тук облечен като лакей, а тук се преоблече уж като адвокат. Но той е адвокат не повече; отколкото лакей; забелязах, че изпод наметалото, което е преметнал на стола, стърчи краят на дълга рапира. При това той говори за краля с почит, нещо, което сега от никого няма да чуеш, а накрая призна, че изпълнява някакво поръчение на господни дьо Морвилие, а на вас би трябвало да ви е известно, че Морвилие е министър на Навуходоносор.

— На Ирод, както го наричам аз.

— Сарданапал!

— Браво!

— Ехе, но ние се разбираме един друг от половин дума — каза стопанинът.

— Кълна се в бога — потвърди Шико. — Решено — аз оставам!

— Намирам, че е най-добре да останете.

— Но нито дума за моя роднина.

— Да пази Господ!

— Нито за мен.

— Вие за кого ме вземате? Но по-тихо, чувам нечии стъпки.

На прага се появи Горанфло.

— О! Това е той — достопочтеният отец — възкликна стопанинът.

И като се приближи до монаха, направи знака на лигистите.

При вида на този знак Горанфло бе обхванат от изумление и страх.

— Отговорете де, отговорете, брате — каза Шико. — Нашият стопанин знае всичко, той е от нашите.

— От кои наши? — усъмни се Горанфло. — Как да го разбирам?

— От Светия съюз — с половин глас каза Бернуйе.

— Виждате, че може да му се отговори. Отговорете, хайде!

Тогава Горанфло направи ответния знак и това донемайкъде зарадва стопанина.

— Обаче — каза монахът, бързайки да промени разговора, — бяха ми обещали херес.

— Херес, малага, аликанте — всички вина от моята изба са на ваше разположение, брате мой.

Горанфло премести погледа си от стопанина към Шико, а от Шико към небето. Той нищо не разбираше от това, което се беше случило, и се виждаше как в своето чисто монашеско смирение се чувства недостоен за споходилото го щастие.

Горанфло пи и се напива три дена подред: първия ден — с херес, втория — с малага, третия — с аликанте, но в края на краищата призна, че най-приятно опиянение при него настъпва от бургундските вина и на четвъртото денонощие се върна към шамбертена.

През тези четири дни, докато монахът се занимаеше със своите изследвания, Шико не напускаше стаята и от сутрин до вечер следеше поведението на адвоката Никола Давид.

Стопанинът, който отдаваше това на страха от предполагаемия привърженик на краля, ставаше все по-изтънчен в издевателстванията си над нежелания наемател.

Но той беше неуязвим, в крайна сметка — поне на вид. Никола Давид беше определил среща на Пиер дьо Гонди в странноприемницата „Под знака на кръста“ и не искаше да напуска своето временно убежище, опасявайки се, че пратеникът на херцозите Гиз няма да го намери. Затова в присъствието на стопанина той се държеше с най-голямо спокойствие. Наистина, щом вратата след метр Бернуйе се захлопнеше, през шпионката на стената Шико с голям интерес съзерцаваше как, оставайки сам, Никола Давид изпадаше в бяс без задръжки.

Още на следващия ден след пристигането си в странноприемницата Шико вече видя как Никола Давид, забелязвайки недобрите намерения на стопанина, заплаши с юмрук метр Бернуйе, само че в интерес на истината, не самия него, а вратата, която се затвори зад гърба му.

— Още пет-шест дена, мерзавецо — изсъска адвокатът, — и ти ще ми платиш за всичко!

Сега Шико знаеше достатъчно и беше сигурен, че Никола Давид няма да напусне странноприемницата, докато не пристигне отговорът от папския легат.

Но на шестия или на седмия ден, ако се брои денят на пристигането в странноприемницата, Никола Давид, когото стопанинът, независимо от всички уговорки на Шико, предупреди, че заеманата от него стая в най-скоро време ще му трябва — тежко се разболя.

Стопанинът настояваше адвокатът незабавно да се маха от странноприемницата, докато все още може да се държи на крака. Адвокатът помоли да му се разреши да остане до следващото утро, обещавайки, че през нощта състоянието му несъмнено ще се подобри. На следващия ден то стана по-лошо.

Метр Бернуйе дойде да съобщи тази новина на своя приятел лигиста.

— Нещата се нареждат — говореше той и потриваше ръце, — нашият кралски блюдолизец, Иродовият приятел се е запътил на преглед при адмирала, трам-та-там, трам-та-там.

На езика на лигистите изразът „запътил се на преглед при адмирала“ означаваше — да иде на оня свят.

— Виж ти — каза Шико. — Мислите, че ще умре?

— Страхотна треска, брате мой, треска, която се разпорежда с него като на дуел: раз, два, три — и готово. Той направо подскача на леглото и безусловно е обзет от демон: налага слугите ми, мене се опита да удуши. Лекарите нищо не разбират от болестта му.

Шико се замисли.

— Вие самият видяхте ли го?

— Разбира се, нали ви казвам: той искаше да ме удуши. — Как изглежда?

— Блед, възбуден, отслабнал и вие като побъркан.

— Какво именно?

— „Пазете краля! Животът на краля е в опасност!“

— Какъв мръсник!

— Истински негодник. После, от време на време твърди, че чака някакъв човек от Авиньон и не иска да умира, докато не се срещне с него.

— Ето, виждате ли — каза Шико. — Значи той говори за Авиньон?

— Всяка минута.

— Пресвета утробо — изтръгна се от Шико любимото му проклятие.

— Ама че смях ще бъде, ако умре — произнесе стопанинът.

— Голям смях — отговори Шико, — но нека по-добре да доживее до пристигането на този човек от Авиньон.

— Защо? Колкото по-скоро пукне, толкова по-скоро ще се избавим от него.

— Да, но аз не стигам в своята омраза дотам, че да желая гибелта и на тялото, и на душата и тъкмо човекът, който пристигне от Авиньон, ще го изповяда…

— А! Бъдете сигурен, че това е просто бълнуване от треската, призрак на болното му въображение и че той никого не чака.

— Е, кой знае — каза Шико.

— Вие сте ангелска душа и примерен християнин — отбеляза стопанинът.

После се оттегли, изпълнен с възхищение.

Колкото до Горанфло, то той не се тормозеше от нищо и дебелееше пред очите на всички. На деветия ден от този живот стълбата към втория етаж стенеше под тежестта му. Неговото затлъстяло тяло с мъка се вместваше между стената и перилата и една вечер Горанфло изплашено каза на Шико, че стълбата нещо е отслабнала. Всичко останало: адвокатът Никола Давид, Лигата, плачевното състояние, в което бе изпаднала религията, — ни най-малко не занимаваха монаха. Той нямаше други грижи, освен как да внесе разнообразие в менюто и да приведе в хармония местните бургундски вина и различните яденета, които поръчваше. Всеки път, съглеждайки Горанфло, метр Бернуйе замислено повтаряше:

— Просто не е за вярване, че това шкембесто отче може да бъде фонтан на красноречие.

Глава 31За това, как монахът изповяда адвоката и как адвокатът изповяда монаха

Най-после настъпи или поне изглеждаше настъпил денят, който трябваше да освободи странноприемницата от досадния наемател. Метр Бернуйе се втурна в стаята на Шико, като силно се смееше на глас и на гасконеца не се удаде веднага да изясни причината за толкова неудържимото веселие.

— Той умира — викаше стопанинът на странноприемницата, изпълнен с християнско милосърдие. — Той свършва! Най-после ще пукне!

— И за това ли се радвате така? — попита Шико.

— Разбира се, нали вие му изиграхте тази превъзходна шега.

— Каква шега?

— А нима не? Признайте си, че вие го изиграхте.

— Аз съм изиграл болния?

— Да!

— Но за какво става дума? Какво се е случило с него?

— Какво се е случило с него? Вие знаете, че той през цялото време повтаряше за някакъв човек от Авиньон!

— Е, и какво, нима този човек пристигна най-после?

— Пристигна.

— Вие видяхте ли го?

— По дяволите! Нима е възможно да влезе някой, без да мине пред очите ми?

— А как изглежда?

— Човекът от Авиньон? Дребен, мършав, с розови бузи.

— Това е той! — изтръгна се от Шико.

— Така, така, недейте да спорите, вие сте го изпратили, иначе не бихте го познали.

— Пратеникът е пристигнал! — възкликна Шико, като стана и засука мустак. — Кълна се в светата утроба! Разкажете ми повече, друже Бернуйе!

— Няма нищо по-просто още повече, че ако не вие сте се пошегували с него, то ще ми кажете кой е могъл да направи това. Преди час, като закачвах заклания заек за гредата, изведнъж гледам: пред вратата стои едър кон, а до него — дребен човек. „Тук ли е отседнал метр Никола?“ — попита човечето. Нали знаете, че нашият подъл кралски подлизурко се записа с това име в книгата.

— Да, господине — отговорих аз.

— Кажете му тогава, че особата, която очаква от Авиньон, пристигна.

— С удоволствие, господине, но трябва да ви предупредя за нещо.

— За какво именно?

— Метр Никола, както го нарекохте, е на смъртно легло.

— Значи сте длъжен да изпълните моето поръчение още по-бързо.

— Но вие сигурно не знаете, че той умира от злокачествена треска.

— Истина ли? — възкликна човечето. — Тогава тичайте презглава!

— Значи настоявате?

— Настоявам.

— Независимо от опасността?

— Независимо от всичко. Аз ви казах: трябва да го видя.

— Дребният човечец се разсърди и започна да ми говори с повелителен тон, нетърпящ възражения. Затова аз го заведох в стаята на умиращия.

— Значи сега той е там? — попита Шико и посочи с ръка стената.

— Там, не е ли смешно наистина?

— Необикновено смешно — каза Шико.

— Какво нещастие, че не можем да ги чуем.

— Да, действително нещастие.

— Сценката трябва да е забавна.

— Сто на сто! Но кое ви пречи да влезете там?

— Той ме отпрати.

— Под какъв предлог?

— Под предлог, че ще се изповядва.

— А какво ви пречи да подслушвате до вратата?

— Да, имате право — каза стопанинът и изтича навън.

Шико от своя страна се устреми към дупката на стената.

Пиер дьо Гонди седеше до възглавницата на болния и двамата разговаряха, но толкова тихо, че Шико не можа да чуе нито една дума.

При това разговорът явно привършваше и той едва ли би научил вече нещо важно, тъй като след пет минути господин дьо Гонди стана, сбогува се с умиращия и излезе от стаята.

Шико се втурна към прозореца.

Лакеят, който седеше върху дребен нисък кон, държеше за юздите огромния кон, за който спомена стопанинът. Минута по-късно пратеникът на дьо Гиз излезе от вратата, яхна коня и изчезна зад ъгъла на улицата, извеждаща на големия парижки път.

— Дявол го взел — каза Шико. — Само дано не е отмъкнал със себе си генеалогичното дърво, а ако е така, аз все едно ще го догоня, дори да уморя по пътя десетина коня. Но не — добави той, — адвокатите са хитри шмекери, а нашият особено и подозирам… Да, впрочем — продължи Шико, като нетърпеливо потрепваше с крак и по всяка вероятност свързваше мислите си в един възел — впрочем, къде се дява този безделник Горанфло?

В стаята влезе стопанинът на странноприемницата.

— Е, какво? — попита Шико.

— Замина — отговори стопанинът.

— Изповедникът?

— Той е толкова изповедник, колкото съм аз.

— А болният?

— След разговора лежи в несвяст.

— Вие сигурен ли сте, че той е още в стаята?

— По дяволите! Та той може да излезе оттам само с краката напред.

— Добре, вървете и ми изпратете моя брат веднага щом се появи.

— Дори ако е пиян?

— При всички обстоятелства.

— Това наложително ли е?

— Това е за благото на нашето дело.

Бернуйе набързо излезе, тъй като беше човек със силно развито чувство за дълг.

Настъпи моментът Шико на свой ред да се мята в треска. Той не знаеше какво да прави: дали да препусне след Гонди, или да проникне в стаята на адвоката. Ако последният е действително толкова болен, колкото предполага стопанинът, то той би бил длъжен да предаде всички книжа на Пиер дьо Гонди. Шико като обезумял се мяташе из стаята, пляскаше се по челото и се опитваше да намери правилното решение сред хилядите мисли, бълбукащи в мозъка му като мехурчета във врящо котле.

От стаята на Никола Давид не се долавяше нито звук. Шико можеше да вижда само ъгъла на леглото, закрито със завески.

Изведнъж от стълбата се чу глас, който го накара да трепне — гласът на монаха.

Горанфло, подпиран от стопанина, който безуспешно се опитваше да го накара да млъкне, преодоляваше стъпало след стъпало и пееше с дрезгав глас:

Шико притича до вратата.

— Млъкни, пияницо! — извика той.

— Пияница… — бърбореше монахът — …ако човек е сръбнал глътчица вино, това не значи, че е пияница!

— Хайде, мърдай насам, а вие, Бернуйе… вие… нали разбирате?

— Да — каза стопанинът и утвърдително кимна с глава, след което бежешком се спусна по стълбата, като прескачаше наведнъж през четири стъпала.

— Каза ти се, ела насам — продължи Шико, избутвайки Горанфло в стаята. — И да поговорим сериозно стига да си в състояние да проумееш нещо.

— Проклятие! Вие ми се надсмивате, друже! Сериозен съм като магаре на водопой — каза Горанфло.

— Като магаре след водопой — забеляза Шико, свивайки рамене.

След това заведе монаха до креслото, в което Горанфло незабавно се тръшна с радостно „ух!“.

Шико затвори вратата и пристъпи към монаха с такъв мрачен израз, че онзи разбра — налага се да изслуша нещо.

— Какво още има? — каза той, като че правеше равносметка на всички мъчения, които Шико го е накарал да изтърпи.

— Това — сурово отговори Шико, — че ти пренебрегваш преките задължения на своя сан, ти си закоравял развратник, затънал в пиянство, а през това време светата вяра е захвърлена на произвола на съдбата, дявол да го вземе!

Горанфло учудено се вгледа в събеседника си.

— За мен ли говориш така? — попита той.

— А за кого? Погледни се на какво приличаш, гадно е да те гледа човек: раздрано расо, лявото око синьо — изглежда си се бил с някого по пътя.

— Ти говориш така за мене? — повтори монахът, все повече учуден на този град от упреци, към които Шико обикновено не беше склонен.

— Естествено, че за тебе: до колената си в кал — и в каква кал! В бяла кал, което е доказателство, че си се накъркал някъде в предградията.

— Ей богу, прав си — каза Горанфло.

— Нечестивец! И това ми било монах от манастира „Света Женевиев“.

— Шико, приятелю, виновен съм, много съм виновен — смутено се разкайваше Горанфло.

— Заслужаваш огън небесен да те изгори целия до сандалите. Внимавай, ако това продължава така — ще те зарежа!

— Шико, приятелю мой — каза монахът, — ти няма да направиш това!

— И в Лион ще се намерят стрелци.

— О, пощади ме, благородни покровителю — замоли се монахът и не заплака, а зарева като бик.

— Фу! Мръсно животно — продължи Шико своите увещания, — и какво време си избрал за разпътство! Тъкмо часът, когато съседът ни угасва!

— Това е вярно — каза Горанфло с дълбоко съкрушен вид.

— Помисли си, християнин ли си, или не?

— Да, християнин съм — застена Горанфло и се надигна. — Да, християнин съм! Кълна се в живота на папата! Такъв съм! Ще провъзглася това, даже да ме пекат на скара като свети Лаврентий.

И като протегна ръка като за клетва, той зарева така силно, че стъклата на прозорците задрънчаха:

— Стига — каза Шико и затисна с ръка устата на монаха, — ако си християнин, не позволявай твоят брат християнин да умре без покаяние.

— Това е вярно! Къде е моят брат християнин? Ще го изповядам — каза Горанфло, — само преди това ще пийна, защото съм жаден.

Шико подаде на Горанфло пълна кана с вода, която той изпразни почти до дъно.

— Ах, сине мой — каза той, като постави каната на масата, — очите ми се проясняват.

— Това е добре — отговори Шико, който реши да се възползува от тази минута на прояснение.

— Е, а сега, скъпи приятелю, кого трябва да изповядам? — попита монахът.

— Нашия беден съсед, той е на смъртно легло.

— Нека му донесат пинта вино с мед — посъветва Горанфло.

— Не възразявам, обаче той повече се нуждае от духовно утешение, а не от мирски радости. Това утешение ще му донесеш ти.

— Вие мислите, господин Шико, че съм достатъчно добре подготвен за такова нещо? — плахо попита монахът.

— Да, ти! Никога досега не съм те виждал изпълнен с толкова благодат, както сега. Ти много бързо ще го върнеш към истинската вяра, ако се е заблуждавал, и ще го изпратиш направо в рая, ако той търси път за натам.

— Бягам при него!

— Чакай! Първо ще чуеш указанията ми!

— Защо? Двадесет години се занимавам с тия работи и сигурно вече знам задълженията си.

— Но днес ще изпълняваш не само своите задължения, но и моята воля.

— Вашата воля?

— И ако с точност я изпълниш, слушаш ли ме — аз ще оставя на твое име в „Рогът на изобилието“ сто пистола, за да можеш да пиеш или ядеш — по твой избор.

— И да пия, и да ям, така повече ми харесва.

— Нека е така. Сто пистола, чуваш ли? Само ако изповядаш този полупокойник.

— Ще го изповядам по най-добър начин, чумата да ме отнесе! Ти как искаш да го изповядам?

— Слушай: расото ти дава голяма власт, ти говориш и от името на бога, и от името на краля. Трябва със своето красноречие да принудиш този човек да ти даде книжата, които току-що му донесоха от Авиньон.

— А защо ми е да измъквам от него някакви книжа?

Шико със съжаление погледна монаха.

— За да получиш хиляда ливри, ти — кръгли глупако — каза той.

— Вие сте прав — съгласи се Горанфло. — Отивам там.

— Постой малко. Той ще ти каже, че вече се е изповядал.

— Е, и какво, ако той наистина каже, че вече се е изповядал?

— Ти ще му отговориш: „Не лъжете, господине — човекът, който излезе от вашата стая, не е духовно лице, а също такъв интригант, както и вие.“

— А ако се разсърди?

— Тебе какво те засяга? Нека, нали е на смъртно легло.

— Така е.

— Сега ти е ясно: можеш да говориш пред него за бога, за дявола, за когото искаш, но на всяка цена да измъкнеш книжата, донесени от Авиньон. Разбра ли?

— А ако не се съгласи да ги даде?

— Ще му откажеш опрощение на греховете, ще го прокълнеш, ще го анатемосаш.

— Или ще ги взема насила.

— Даже така. Но достатъчно ли си изтрезнял, за да можеш да изпълниш това, което ти възлагам?

— Ще изпълня всичко безупречно, ще видите.

Горанфло прокара длан по широкото си лице, като че ли с това се стараеше да заличи видимите следи от опиянението. Погледът му стана спокоен, макар че един внимателен наблюдател можеше да го счете за тъп, говорът му стана бавен и отмерен, жестовете — сдържани, само ръцете му още трепереха.

И като се стегна, той тържествено се запъти към вратата.

— Една минута — задържа го Шико, — когато ти даде книжата, стисни ги хубаво, а с другата ръка почукай на стената.

— А ако откаже?

— Пак почукай.

— Значи и в единия, и в другия случай трябва да чукам?

— Да.

— Добре.

Горанфло излезе от стаята, а Шико, обхванат от необяснимо вълнение, залепи ухо на стената, стараейки се да не изпусне нито звук. Изминаха десет минути, скърцането на дъсчения под извести за това, че монахът влиза в стаята на съседа, а след миг в малкото кръгче се появи и самият Горанфло.

Адвокатът се надигна от леглото и мълчаливо загледа приближаващото се към него странно видение.

— Охо, добър ден, брате мой — провъзгласи Горанфло, като застана по средата на стаята и разлюля широките си плещи, за да запази равновесие.

— Защо сте тук, отче? — със слаб глас простена болният.

— Сине мой, аз — недостойният служител на църквата, узнах, че вие сте в опасност, и дойдох да побеседвам с вас за спасението на душата ви.

— Благодаря ви — отговори умиращият, — но мисля, че грижите ви са напразни. Вече ми е по-добре.

Горанфло отрицателно поклати глава.

— Така ли мислите?

— Уверен съм в това.

— Интриги на Сатаната — иска му се да умрете без покаяние.

— Сатаната ще попадне сам в собствените си мрежи. Аз току-що се изповядах.

— Пред кого?

— Пред светия отец, който пристигна от Авиньон.

Горанфло поклати глава.

— Как, нима той не е свещеник?

— Не.

— Откъде знаете?

— Познати сме.

— С онзи, който излезе оттук?

— Да — отговори Горанфло така убедително, че адвокатът се смути, макар че, както се знае, адвокатите се смущават извънредно трудно. — И понеже вашето състояние не се е подобрило — добави монахът, — и защото този човек не е свещеник, трябва да се изповядате.

— Тъкмо това желая — каза адвокатът с неочаквано укрепнал глас. — Но бих желал сам да си избера духовник.

— Вие не разполагате с време да изпращате за друг, а след като вече аз съм тук…

— Как така да не разполагам с време? — възкликна болният, чийто глас все повече и повече набираше сила. — Нали ви казах, че съм по-добре вече и ви заявявам, че съм уверен в своето оздравяване.

Горанфло за трети път поклати глава.

— А пък аз — каза той все така невъзмутимо, — аз от своя страна потвърждавам, сине мой, че вие трябва да се приготвите за най-лошото. Вие сте осъден и от лекарите, и от божественото провидение. Жестоко е да ви го казвам, знам това, но в края на краищата, всички ние ще бъдем там — едни по-рано, други по-късно. В това съществува равновесие, равновесие на висша справедливост, при това е утешително, че умирайки в този живот — ще възкръснеш в друг. Така, сине мой, казва дори самият Питагор, а той е бил само езичник. Не протакайте, възлюблено чадо мое, изповядайте ми греховете си.

— Но аз ви уверявам, отче, вече достатъчно укрепнах, вероятно ми подейства благотворно вашето свято присъствие.

— Заблуждение, сине мой, заблуждение — не отстъпваше Горанфло, — в предсмъртния миг жизнените сили като че ли се обновяват. Кандилото припламва, преди да угасне завинаги! Хайде, започвайте — продължи монахът и се настани до леглото на болния, — разкажете ми за вашите интриги, за вашите заговори, за вашите козни.

— За моите интриги, за моите заговори, за моите козни? — проговори Никола Давид и се отдръпна от този странен духовник, когото не познаваше, но който, изглежда, го познаваше добре.

— Да — каза Горанфло, като събра големите пръсти на скръстените си ръце, — после, след като ми разкажете всичко, ще ми дадете книжата и може би Господ бог ще се смили и ще ми позволи да ви опростя греховете.

— Какви книжа? — закрещя болният, но така силно, като че ли беше съвсем здрав.

— Книжата, които онзи, когото вие наричате свещеник, ви донесе от Авиньон.

— А кой ви каза, че този човек ми е донесъл книжа? — попита адвокатът, измъквайки единия си крак изпод юргана. Гласът му прозвуча неочаквано рязко и това изведе Горанфло от състоянието на блажена полудрямка, в която беше започнал да потъва, седейки в креслото.

Монахът помисли, че е настъпило времето за прилагане на сила.

— Онзи, който ми го е казал, е знаел какво говори — повиши той тон. — Дай, дай книжата, иначе никакво опрощение!

— Плюя аз на твоето опрощение, мошенико — извика Давид, скочи от леглото и хвана Горанфло за гърлото.

— Обаче — запелтечи монахът, — вие май имате пристъп от треската? Какво, не искате ли да се изповядате? Вие…

Чевръстите и силни пръсти на адвоката се впиха в гърлото на монаха и прекъснаха думите на Горанфло — чу се звук много приличащ на хъркане.

— Не, аз ще се заема с твоите грехове, адско изчадие — изкрещя Никола Давид, — а що се отнася до треската, ще видиш, че няма да ми попречи да те удуша!

Брат Горанфло беше силен, но за нещастие сега се намираше в такова състояние, когато изпитото вино парализира нервната система. Това разхлабващо въздействие обикновено се сблъсква с противоположна реакция, изразяваща се в това, че човек след опиянение отново придобива своите способности.

Затова, като напрегна сили, монахът можа да се вдигне от креслото и опирайки се с двете си ръце върху гърдите на адвоката, успя да го отхвърли от себе си.

В интерес на справедливостта ще отбележим, че както и да беше разхлабен организмът на брат Горанфло, все пак той отблъсна Никола Давид с такава сила, че той се търкулна на средата на стаята.

Но в същия момент той яростно скочи и с един скок се намери до стената, където под черната адвокатска мантия висеше дългата шпага, която беше забелязал метр Бернуйе. Адвокатът измъкна шпагата от ножницата и опря острието в гърлото на монаха, който изтощен от своите свръхчовешки усилия, отново се смъкна в креслото.

— Дойде твоят ред да се изповядаш — с глух глас каза Никола Давид, — или ще умреш.

Като почувства докосването на хладната стомана до гърлото си, Горанфло отведнъж изтрезня и си даде сметка за цялата сериозност на създалото се положение.

— О! — каза той. — Вие всъщност не сте болен. Значи вашата агония е чиста преструвка!

— Ти забравяш, че си длъжен не да питаш, а да отговаряш.

— Да отговарям на какво?

— На моите въпроси.

— Питайте.

— Кой си ти?

— Сам виждате — каза Горанфло.

— Това не е отговор — възрази адвокатът, като натисна по-силно острието на шпагата в гърлото на монаха.

— По дяволите! Бъдете по-внимателен! Ако ме убиете, преди да съм ви отговорил — въобще нищо няма да узнаете.

— Прав си. Как е името ти?

— Брат Горанфло.

— Но ти си истински монах?

— А какъв да бъда? То се знае — истински.

— Защо си в Лион?

— Защото съм в изгнание.

— Как попадна в странноприемницата?

— Случайно.

— И отдавна ли си тук?

— Шестнадесет дни.

— Защо ме шпионираш?

— Не съм ви шпионирал.

— Откъде знаеш, че съм получил книжа?

— Съобщиха ми.

— Кой ти съобщи?

— Този, който ме изпрати при вас.

— А кой те изпрати при мен?

— Е, това не мога да кажа.

— И все пак ще кажеш!

— Олеле! Оле! Света Дево! Ще викам за помощ, ще закрещя!

— А аз ще те убия.

Монахът започна да вие. Върху острието на шпагата на адвоката се показа капка кръв.

— Името му — каза той.

— Ей богу, нищо не може да се направи — отговори Горанфло, — държах се, колкото можах.

— Разбира се, твоята чест е спасена. Е, кой те изпрати при мен?

— Това е…

Горанфло още се колебаеше; той не можеше да се реши да предаде приятеля си.

— Свършвай — заповяда адвокатът и тропна с крак.

— Ей богу, нищо не може да се направи! Това е Шико.

— Кралският шут?

— Да, той.

— И къде е той сега?

— Тук — раздаде се глас.

На прага на стаята се появи Шико — блед, сериозен, с гола шпага в ръка.

Глава 32За това, как Шико, който проби една дупка с тирбушон, проби друга с шпага

Виждайки човека, когото имаше всички основания да счита за свой смъртен враг, метр Никола Давид с ужас се отдръпна.

Възползувайки се от минутното объркване на адвоката, Горанфло отскочи настрана, нарушавайки по такъв начин правата линия, която съединяваше гърлото му с шпагата.

— Насам, любими приятелю — силно извика той. — Към мен! Помощ! Спасете ме! Колят! Колят ме!

— А, любезни ми Никола Давид — каза Шико. — Нима това сте вие?

— Да — промърмори Никола Давид — да, това съм аз.

— Щастлив съм да ви видя — продължи Шико. След това се обърна към монаха и каза:

— Драги Горанфло, докато предполагахме, че този господин умира, твоето присъствие тук като духовник бе необходимо, но сега, когато се изясни, че той се чувства по-добре от всякога, на него не му е нужен изповедник, затова сега ще има работа с благородник.

Давид се опита да се усмихне презрително.

— Да, с благородник — потвърди Шико, — който ще ви докаже, че е от добър произход. Любезни Горанфло — каза гасконецът, обръщайки се отново към монаха, — направете ми услуга като попазите на площадката на стълбата и не позволите никому да ни попречи на разговора; надявам се, че няма да продължи дълго.

Горанфло не желаеше нищо повече от това — да бъде вън от обсега на шпагата на Никола Давид.

Затова той внимателно описа полукръг, като се държеше възможно най-близко до стената, и щом стигна до вратата, леко прелетя през прага. Докато беше в стаята на адвоката, беше загубил поне сто фунта от теглото си.

Шико спокойно затвори вратата след него и сложи резето.

Давид отначало наблюдаваше тези подготвителни действия с известен страх, предизвикан от неочаквана обрат на събитията, но постепенно дойде на себе си. Спомни си, че не напразно е всепризнат майстор във фехтовката, а и оставаше насаме с Шико, така че, когато гасконецът затвори вратата след Горанфло и се обърна — адвокатът вече стоеше опрян на облегалката на кревата, с шпага в ръка и усмивка на уста.

— Облечете се, господине — каза Шико, — и може да не бързате. Не искам да имам никакво преимущество пред вас. Знам, че сте знаменит фехтовач и владеете шпагата като самия Леклерк, но това ми е безразлично.

Давид се разсмя.

— Шегата не е лоша — каза той.

— Да — отговори Шико, — във всеки случай на мен също ми харесва, защото аз съм я съчинил, а вие, като човек с тънък вкус, сега още повече ще я оцените. Знаете ли защо съм дошъл при вас, метр Никола?

— За недополучените удари с камшик, за които ви останах длъжен от името на херцог дьо Майен през онзи ден, в който така ловко офейкахте през прозореца.

— Не, господине, аз помня броя на тези удари и можете да бъдете спокоен, че ще ги върна на онзи, който ви заповяда да ме наградите с тях. Дойдох за едно генеалогично дърво, което ви донесе от Авиньон Пиер дьо Гонди, без сам да знае какво ви носи, и което ви връчи съвсем наскоро, без да знае какво ви връчва.

Давид пребледня.

— Какво генеалогично дърво?

— Това на херцозите дьо Гиз, които по права линия произхождат от Карл Велики.

— Охо, значи покрай всичко друго вие сте и шпионин, господине? А аз ви считах само за шут.

— С ваше позволение, милостиви господине, в дадения случай ще бъда и едното, и другото: като шпионин ще ви заведа до бесилката, където ще ви обесят, а като шут ще се посмея на тази церемония.

— Да ме обесят!

— „Високо и веднага“, господине. Надявам се, че не претендирате за обезглавяване — това е привилегия на благородниците.

— И как мислите да постигнете това?

— О, по твърде прост начин. Няма да скрия от вас, милостиви господине, че миналия месец присъствах на семеен таен съвет, който проведоха в манастира „Света Женевиев“ техни сиятелства херцозите дьо Гиз и госпожа дьо Монпансьо.

— Вие?

— Да, аз квартирувах в изповедалнята, която се намира срещу онази, в която бяхте вие — в тези сандъци е доста неудобно, нали? Моето положение беше още по-незавидно, защото аз не можех да се измъкна, докато не завършеше цялото действие, а то се проточи извънредно дълго. По този начин аз присъствах на изпълненията на господин дьо Монсоро, на Ла Юриер и на някакъв монах, чието име не мога да си спомня, но който ми се стори твърде красноречив. След това видях коронясването на херцог д’Анжу, което беше не дотам интересно. Затова пък последната малка пиеска се оказа извънредно забавна. Игра се комедията „Генеалогичното дърво на лотарингските принцове“, с добавки и поправки на метр Никола Давид. Това беше извънредно смешно нещо само дето липсваше разрешението на негово светейшество.

— А! Излиза, че вие знаете за генеалогичното дърво — каза Давид, като едва се сдържаше и хапеше от злоба устните си.

— Да — каза Шико, — и намирам всичко това твърде остроумно измислено, особено що се отнася до онази част за салическия закон. Само че за вас това е голямо нещастие — да притежаваш такъв изключителен ум и безспорен талант, та нали у нас такива изтъкнати хора е прието чисто и просто да се бесят. Вие се оказахте толкова хитроумен човек, че аз се изпълних с жив интерес към вас. „Как? — казах си аз. — Нима ще позволя да закачат на бесилката мъжествения господин Давид, изкусния учител по фехтовка, първокласния адвокат, един от най-добрите ми приятели при това, когато мога да го спася не само от примката, но и да устроя съдбата на този славен адвокат, този прекрасен учител, този превъзходен приятел — първият човек, който си позволи да измери дълбочината на сърцето ми, вземайки за мярка гърба ми. Не, това няма да го бъде.“ И след като чух, че се готвите да пътешествате, а мен в Париж нищо не ме задържаше — аз реших да пътешествам заедно с вас, тоест след вас. Вие излязохте през Бурделската врата, не е ли истина? Аз ви проследих и вие не ме забелязахте, тъй като бях скрит добре. От този ден аз ви следвах неотстъпно, губех ви, отново ви намирах — с една дума — вие ми струвахте немалко усилия, уверявам ви. Накрая ние пристигнахме в Лион. Казвам „ние“, защото един час по-късно аз се настаних в същата странноприемница, където бяхте отседнали вие, и не само че в същата странноприемница, но и в съседна на вашата стая. Разделяше ни само обикновена преградка. Трябва да знаете, че аз изминах пътя от Париж до Лион, без да ви изпусна от погледа си, не за да ви изпусна тук — в Лион. Не, аз превъртях малка дупчица в стената, през която да мога да ви изучавам колкото ми душа иска и да си призная, неведнъж на ден си доставях това удоволствие. Но ето, че се разболяхте. Стопанинът искаше да ви изхвърли, а вие бяхте определили именно в странноприемницата „Под знака на кръста“ среща на господин дьо Гонди. Страхувахте се, че на друго място той няма да ви намери или ще загуби много време да ви търси. Болестта ви беше мнима и успя да ме заблуди наполовина, но тъй като бях длъжен да предвидя всички възможности, дори онази, че действително сте болен и доколкото всички сме смъртни — истина, в която сега ще се опитам да ви убедя, — аз изпратих при вас моя юначен монах, моя приятел, моя другар, за да ви помоли да се изповядате и покаете. Но вие, неразкаяни грешнико, се опитахте да му пронижете гърлото с рапира, забравяйки евангелската мъдрост: „Който меч вдигне — от меч загива.“ И тук, любезни господин Давид, се появявам аз и ви казвам: „Ние с вас сме стари познайници и приятели. Дайте да уредим нашите малки разногласия чрез взаимно съгласие.“ Е, сега, когато знаете всичко — съгласен ли сте да се споразумеем?

— Зависи за какво.

— За това, че всичко ще бъде направено така, като че ли вие действително сте били болен и брат Горанфло ви е изповядал, а вие сте му връчили книжата, които ви е поискал. Тогава аз бих ви простил и от все сърце бих прочел за вас „In manus“45. Аз няма да изисквам от живия повече, отколкото от мъртвия и ми остава да се обърна към вас с думите: господин Давид, вие преуспяхте във всичко — и във фехтовката, и в ездата, и в заяждането, и в ламтенето за пълни кесии за дълбоки джобове, вие събрахте в себе си всички таланти. Би било жалко такъв човек да изчезне от лицето на земята, където му е отредена блестяща кариера. И тъй, господин Давид, не се забърквайте повече в заговори, доверете ми се, скъсайте с тези Гиз, дайте ми вашите книжа и имате думата ми на благородник, че ще ви помиря с краля.

— А ако не ги дам? — поинтересува се Никола Давид.

— Е, ако не ги дадете, тогава друга работа. Давам думата си на дворянин — ще ви убия! Това също ли ви се струва забавно, любезни господин Давид?

— Все повече и повече — отговори адвокатът, поглаждайки любовно шпагата си.

— Но ако ми ги дадете — продължи Шико, — всичко ще бъде забравено. Може би не ми вярвате, господин Давид, тъй като по природа сте недоверчив човек и мислите, че злобата се е впила в сърцето ми като ръждата в желязото. Не, аз ви ненавиждам, това е вярно, но херцог дьо Майен ненавиждам повече от вас. Помогнете ми да погубя херцога и аз ще ви спася. Впрочем, ако желаете, аз мога да добавя още няколко думи, на които няма да повярвате, та нали не обичате никого освен себе си. Работата е там, че аз обичам краля, какъвто глупак, развратник или изрод да е той. Той ме приюти, защити от вашия месар Майен, който можа начело на петнадесет разбойници да нападне през нощта на Лувърския площад един човек и да го убие — става дума за бедния Сен-Мегрен. Вие не бяхте ли сред неговите палачи? Не? Така си и мислех, че не сте били, а сега съм уверен в това. Аз искам едно — нека моят крал Анри да си царува спокойно. Но с генеалогичното дърво на Никола Давид и с разни Майеновци това е невъзможно. Дайте ми тази генеалогия и кълна се в честта си — ще премълча вашето име и ще устроя съдбата ви.

Шико нарочно разтегна своето изложение на мислите, тъй като искаше между другото да понаблюдава Давид, когото познаваше като умен и твърд човек. Но нищо не трепна в ястребовите очи на адвоката, нито една добра мисъл не озари мрачните му черти, нито едно ответно движение на душата не разслаби пръстите, стискащи дръжката на шпагата.

— Добре — каза Шико, — виждам, че думите ми бяха напразни и че вие не ми вярвате. Остава ми само един изход, с който да мога както да ви накажа за предишните ви провинения пред мен, така също и да очистя земята от човек, който е загубил вяра в честността и човещината. Ще ви пратя на бесилката. Сбогом, господин Давид.

И Шико отстъпи крачка към вратата, без да сваля очи от адвоката.

Адвокатът подскочи напред.

— И вие мислите, че ще ви позволя да си отидете? — възкликна той. — Не, малко мое шпионче, не, приятелче Шико! Онзи, който знае такива тайни като тайната на генеалогичното дърво — ще умре! Онзи, който дръзва да заплашва Никола Давид — ще умре! Онзи, който посмя да влезе тук, както влезе ти — ще умре!

— Вие просто ме радвате — отговори Шико все със същото хладнокръвие. — Аз не се решавах да ви предизвикам само защото съм уверен в изхода на нашия двубой: ще ви заколя по всяка вероятност. Преди два месеца, фехтувайки се с мен, Крийон ми показа един много опасен удар — един-единствен, но честна дума, друг повече не ми трябва. Стига вече! Дайте ми вашите книжа, иначе ще ви убия! Аз даже ще ви кажа как ще стане това: ще пронижа гърлото ви на онова място, където искахте да пуснете кръв на брат Горанфло.

Гасконецът още не беше спрял да говори, когато Давид с див взрив от смях се нахвърли върху него. Шико срещна врага с шпага в ръка.

Двамата противници бяха приблизително еднакви на ръст. Мършавото тяло на Шико беше закрито от дрехите, докато в същото време дългият кокалест и гъвкав корпус на адвоката не беше прикрит почти с нищо. Давид приличаше на дълга змия, тъй като ръката му изглеждаше като продължение на главата му, а шпагата се мяркаше като тройно жило. Но както и предупреждаваше Шико — той срещна достоен противник. Почти всеки ден Шико се упражняваше във фехтуване с краля и поради това бе станал един от най-силните фехтовачи на кралството. В това Никола Давид има възможност сам да се убеди, защото, където и да се опиташе да нанесе удар, навсякъде шпагата му се натъкваше на стоманеното острие на шпагата на гасконеца.

Адвокатът отстъпи една крачка.

— Охо, вие започнахте да разбирате, не е ли така? — каза Шико. — Е, Добре, предлагам ви още веднъж: книжата!

Вместо да отговори, Давид отново се хвърли към гасконеца. Този път боят беше по-продължителен и ожесточен от първата схватка, макар че Шико се ограничи с това да парира ударите, а сам не нанесе нито един.

Тази втора схватка завърши по същия начин, както и първата: адвокатът отново отстъпи една крачка.

— Аха — каза Шико. — Сега е моят ред. Той направи крачка напред.

Никола Давид се опита да спре гасконеца, отклонявайки шпагата му Шико направи а прим, кръстоса шпагата си с шпагата на противника, извъртя я и му нанесе удара там, където бе обещал — шпагата до половината влезе в гърлото на адвоката.

— Това се казва удар — каза Шико.

Давид не отговори; той рухна в краката на Шико, задавяйки се в кръв.

Шико отстъпи крачка назад. Змията, макар и смъртно ранена, можеше да се изметне и да ухапе.

Но Давид с неволно движение се протегна към леглото, като че ли се стараеше да защити своята тайна.

— Ехе — каза Шико, — аз те мислех за хитрец, а ти се оказа глупав като кавалерист. Аз не знаех къде криеш книжата си, но ето че ти сам ми ги посочваш.

И като остави Давид да се гърчи в агония, Шико се приближи до леглото, повдигна дюшека и в горния край, където е мястото на главата, откри малък свитък пергамент, който адвокатът, не подозирайки приближаващата се беда, не се беше погрижил да скрие по-надеждно.

Докато Шико развързваше свитъка, за да се убеди, че пред него е действително онзи документ, който търси, умиращият рязко се повдигна, но веднага падна на пода и издъхна.

Гордо и радостно, със светнал поглед Шико прегледа документа, който беше донесен от Авиньон от Пиер дьо Гонди.

Папският легат, верен на политиката, която провеждаше неговият върховен суверен от първия ден на встъпването си на папския престол, беше написал отдолу: „Fiat ut voluit Deus: Deus jura hominum fecit“46

— Ето папа, който не брои за нищо най-християнския крал — каза Шико.

И като сгъна пергамента грижливо — пъхна го в джоба на камизола си до гърдите.

После повдигна тялото на адвоката, по което почти нямаше кръв — раната беше предизвикала вътрешен кръвоизлив, — и го сложи на леглото с лице към стената, след което отвори вратата и повика Горанфло.

Горанфло влезе.

— Колко сте бледен! — каза той.

— Да — каза Шико. — Последните минути на този нещастник доста ме развълнуваха.

— Той умря ли? — попита Горанфло.

— Има всички основания да смятаме така — отговори Шико.

— Та нали току-що беше съвсем здрав.

— Даже твърде здрав. Той искаше да преглътне някои неща, които далеч не стават за ядене, и умря като Анакреон, задави се.

— Охо — възкликна Горанфло. — Този безобразник искаше да ме удуши, мен — божия човек — точно това му докара бедата.

— Простете му, друже, нали сте християнин.

— Прощавам му — каза Горанфло, — макар че много ме наплаши.

— Това още не е всичко — отбеляза Шико, — налага ви се да запалите свещи и да измрънкате над тялото някоя и друга молитва.

— За какво?

— Как за какво? За да не ви заловят като убиец и ви проводят в градския затвор.

— Мене? Като убиец на този човек? Как не! Нали той именно искаше да ме удуши.

— Е, разбира се, боже мой! И тъй като не успява да ви довърши, от злоба цялата му кръв кипва, някакъв кръвоносен съд се скъсва в гърлото му и — сбогом, скъпи брате, спи спокойно! Сам разбирате, Горанфло, че в крайна сметка вие сте били причината за смъртта му. Което е вярно, това е неволна причина, но какво значение има? Докато ви признаят за невинен, може да имате немалко неприятности.

— Мисля, че сте прав, господин Шико — съгласи се монахът.

— Още повече, че съдията в прекрасния град Лион се слави като твърде жесток човек.

— Исусе! — промърмори монахът.

— Правете каквото ви казвам, друже.

— А какво трябва да правя?

— Разполагайте се тук и четете всички молитви, които помните, и даже и онези, които сте позабравили, а когато се стъмни и всички се приберат в стаите си, излезте от странноприемницата. Вървете спокойно, без да бързате, но и без да се бавите. Вие знаете ковачницата на ъгъла на улицата, нали?

— Разбира се, нали този ковач така ме подреди снощи — каза Горанфло и посочи черния кръг около окото си.

— Трогателен спомен. Добре, аз ще се погрижа да можете да намерите там своя кон, разбирате ли? Ще се качите на коня, без да давате никому никакви обяснения. А след това, ако се вслушате в гласа на сърцето си — то ще ви изведе на пътя за Париж. Във Вилньов-льо-Руа ще продадете коня и ще си вземете магарето.

— Ах, моя добър Панург!… Вие сте прав, ще бъда щастлив да се срещна с него, толкова го обикнах. Но от сега нататък — добави монахът със сълзлив тон — от какво ще живея?

— Когато аз давам — давам — каза Шико, — и не оставям приятелите си да просят милостиня, както това е прието в манастира „Света Женевиев“. Ето — дръжте.

С тези думи той загреба от джоба си шепа екю и ги изсипа в широката длан на монаха.

— Великодушни приятелю — каза Горанфло, трогнат до сълзи. — Позволете ми да остана с вас в Лион. Много ми харесва в Лион: това е втората столица на нашето кралство, при това такъв гостоприемен град.

— Но разбери най-после, непоправими глупако: аз не оставам тук! Аз заминавам и ще препусна толкова бързо, че няма да можеш да ме настигнеш.

— Нека бъде вашата воля, господин Шико — покорно каза монахът.

— Чул те Господ — отговори Шико. — Ето такъв те обичам, друже.

И той настани монаха в креслото до леглото, а сам слезе долу и дръпна стопанина настрана.

— Метр Бернуйе — каза той, — вие нищо не подозирате, а във вашия дом стана голямо събитие.

— Така ли? — стопанинът погледна Шико уплашено. — Какво се е случило?

— Този бесен роялист, този богохулник, това долно недоносче от хугенотските молителници…

— Какво му е?

— Какво ли? Тази сутрин го посети пратеник от Рим.

— Знам, нали аз ви казах.

— И така, нашият свети отец папата, комуто е възложено да раздава временно правосъдие в целия свят, нашият свети отец папата лично е изпратил свой доверен човек при заговорника, само че заговорникът по всяка вероятност не се досещаше за целта.

— А с каква цел го е изпратил?

— Качете се в стаята на вашия наемател, господин Бернуйе, отметнете завивката, вижте гърлото му и ще разберете.

— Така ли? Вие ме плашите.

— Повече не мога да ви кажа. Божи съд се извърши във вашия дом, метр Бернуйе. Това е велика чест, оказана ви от папата.

След това Шико пъхна в ръката на стопанина десет екю и се отправи към конюшнята, където поръча да изведат двата коня.

През това време стопанинът с бързината на птича полетя по стълбата нагоре и се втурна в стаята на Никола Давид.

Там той видя Горанфло да буботи молитви.

После, както го посъветва Шико, той се приближи до леглото и повдигна одеялото.

Намери раната точно на посоченото място. Тя още аленееше, но тялото беше вече изстинало.

— Така умират враговете на светата вяра — каза метр Бернуйе и многозначително намигна на Горанфло.

— Амин — отговори монахът.

Тези събития станаха горе долу в онзи час, когато Бюси доведе при Диана дьо Меридор стария барон, който мислеше дъщеря си за мъртва.

Глава 33За това, как херцог д’Анжу узна, че Диана дьо Меридор е жива

Бяха последните дни на април.

Стените на голямата Шартърска катедрала бяха покрити с бял плат, а колоните украсени със зелени клонки. Както е известно, през това време на годината зеленината е все още рядкост и снопчетата зелени клонки на колоните заменяха букетите с цветя.

Кралят на бос крак измина пътя от Шартърските порти до катедралата и сега продължаваше да стои бос по средата на храма, поглеждаше от време на време настрани и проверяваше всички ли негови приятели и придворни присъстват на молебена. Но някои от тях с изранени от камъните по пътя крака не бяха издържали и се бяха обули, други, измъчени от глад и жажда, тайно бяха успели да се промъкнат в крайпътните кръчмички и там си бяха и останали и само на малка част достигнаха сили да изминат целия път боси, облечени с дълги ризи на каещи се и да застанат с боси крака на влажните плочи в катедралата.

В катедралата се извършваше молебствие за появяване на наследник на френската корона. Две ризи на Богородица, обладаващи чудодейна сила, съмнение за което не би било възможно предвид многобройните сътворени от тях чудеса, бяха извадени от златната мощеница, където се съхраняваха. Народът се тълпеше да позяпа тържествената церемония и тълпата неволно наведе глава, заслепена от блясъка на лъчите, идващи от мощеницата, когато оттам бяха извадени ризите.

В тази минута Анри III чу как в мъртвата тишина се раздаде някакъв странен звук, напомнящ сподавен смях. Кралят се огледа не е ли наблизо Шико. Той не можеше да допусне дори мисълта, че някой друг освен Шико може да има дързостта да се разсмее в тази минута.

Не Шико обаче се разсмя при вида на светите ризи. Уви, Шико все още отсъстваше, което твърде огорчаваше краля, който, както помним, внезапно загуби своя шут от погледа си по пътя за Фонтенбло и от тогава нищо не беше чул за него. Виновник за странния шум се оказа някакъв благородник. Той току-що беше пристигнал на потънал в пот и пяна кон и направо както бе в дрехите за езда, с опръскани с кал ботуши, нахлу в катедралата като разбутваше придворните, облечени с власеници или с чували на главите, но и в единия, и в другия случай боси.

Като видя, че кралят се оглежда, благородникът храбро продължи да стои на хора, приемайки най-почтителен вид. По елегантните му дрехи и още повече по маниерите се виждаше, че не е новак при двора.

Анри, недоволен от това, че благородникът, пристигнал със закъснение, вдигна такъв шум и с облеклото си е посмял така предизвикателно да се отличава от монашеските одеяния, предписани за носене през този ден, погледна към него с укор.

Пристигналият като че ли не забеляза кралския поглед. Като скърцаше дръзко с обувките си с подвита нагоре предна част (по модата в онези времена), той прекрачи през няколко плочи със скулптурни изображения на епископи и падна на колене до тапицираното с кадифе кресло на херцог д’Анжу. Херцогът седеше потънал не толкова в молитви, колкото в свои тайни мисли и въобще не обръщаше внимание на това, което ставаше около него.

Щом почувства обаче нечие докосване, той живо се обърна и приглушено възкликна:

— Бюси!

— Добър ден, монсеньор — отвърна Бюси, като че ли предната вечер се бе разделил с херцога и като че ли през времето, откакто не са се виждали — нищо съществено не е станало.

— Ти сигурно не си с всичкия си — каза принцът.

— Защо, монсеньор?

— Защото си пристигнал независимо от къде, за да се явиш в Шартър да зяпаш ризите на Богородица.

— Монсеньор — каза Бюси, — работата е в това, че трябва незабавно да поговоря с вас.

— Защо не пристигна по-рано?

— Вероятно не съм могъл.

— Но какво се е случило през тези три седмици, откакто не сме се виждали?

— Тъкмо за това искам да поговоря с вас.

— Виж ти! Може би ще почакаш, докато излезем от църквата?

— За съжаление — ще се наложи да почакам, а това ме ядосва.

— Мълчи! Скоро всичко ще свърши. Имай търпение и ние заедно ще отидем при мен в странноприемницата.

— На това разчитам, монсеньор.

И действително, кралят вече надяна върху ризата си от тънко платно кълчищената риза на Богородица, а кралицата, с помощта на своите придворни дами, навличаше другата свята риза.

След това кралят падна на колене и кралицата последва примера му. Известно време съпрузите се молиха под големия балдахин, придворните, водени от желание да угодят на краля, правеха поклони.

Накрая кралят стана, свали святата риза, сбогува се с архиепископа, сбогува се и с кралицата и тръгна към изхода на катедралата.

Насред път той обаче се спря: пред очите му отново се появи Бюси.

— А, ето ви и вас, господине — каза Анри. — Изглежда нашето благочестие не ви е по вкуса, след като не се решавате да се разделите със златото и коприните, и то във време, когато вашият крал се облича с грубо сукно и проста саржа.

— Господарю — с достойнство отговори Бюси, бледен от сдържано вълнение, — даже сред тези, които днес бяха облечени в най-грубите раса и бяха с най-изранени крака, — няма да се намери човек, който така близо до сърцето си да приема службата към ваше величество. Но аз пристигнах в Париж след дълъг и уморителен път и едва тази сутрин научих, че ваше величество е в Шартър. Препусках и изминах двадесет и две левги за пет часа, бързайки да се присъединя към ваше величество. Ето защо нямах време да се преоблека и ваше величество не бихте ме упрекнали, ако вместо да побързам да слея молитвите си с вашите, бях останал в Париж.

Изглежда, кралят беше доволен да чуе всичко това, но като погледна към своите приятели видя, че някои от тях при думите на Бюси свиха рамене. Като не желаеше да обижда своите привърженици със знак на внимание към придворния на херцог д’Анжу, кралят мина покрай Бюси със сърдит израз на лицето.

Бюси понесе тази немилост, без да мигне.

— Какво ти е? — каза херцогът. — Нима не видя?

— Какво?

— Че Шомберг, Келюс и Можирон свиха рамене, слушайки твоите оправдания.

— Да, така е — съвсем спокойно отговори Бюси, — всичко това го знам.

— Е, и какво?

— Е, нима мислите, че съм способен да прережа гърлата на себеподобните си, или почти себеподобните си, в църквата? Прекалено добър християнин съм, за да го направя.

— Щом е така, всичко е наред — каза учуденият херцог. — Стори ми се, че ти не забеляза това или не пожела да го забележиш.

Бюси на свой ред сви рамене на излизане от катедралата и дръпна принца настрана.

— Отиваме ли у вас, монсеньор? — попита той.

— Незабавно. Трябва да имаш интересни новини за мен?

— Да, несъмнено, монсеньор, даже такива, за които и не подозирате.

Херцогът учудено погледна Бюси.

— Да, да — каза Бюси.

— Е, добре, позволи ми само да се сбогувам с краля и съм на твоите услуги.

Херцогът отиде при краля да помоли за разрешение да напусне свитата му и кралят, поради особената сила на въздействие от Богородица, а също и предразположен към търпимост, дари своя брат с позволение да замине за Париж, когато пожелае.

Херцогът бързо се върна при Бюси и двамата се оттеглиха в една от стаите му в странноприемницата.

— Ето, че сме сами, приятелю — каза той, — сега сядай и разказвай за похожденията си. Знаеш, че те мислех за мъртъв.

— Напълно ви вярвам, монсеньор.

— Знаеш, че откакто се чу за твоето изчезване, целият двор от радост се преоблече в бяло и мнозина въздъхнаха с облекчение за първи път от деня, в който си се научил да държиш шпагата. Но не е там работата — хайде, разказвай! Нали ти ме напусна, за да проследиш прекрасната непозната. Коя е тази жена и какво мога да очаквам от нея?

— Вие ще пожънете това, което сте посеяли, монсеньор, тоест — срам и позор!

— Какво? — възкликна херцогът, поразен повече от загадъчния смисъл на тези думи, отколкото от тяхната непочтителност.

— Монсеньорът чу — с ледено спокойствие отговори Бюси, — не е необходимо да повтарям.

— Обяснете, господине, а гатанките и анаграмите оставете на Шико.

— О, няма нищо по-лесно от това, достатъчно е да се обърна към паметта ви.

— Но коя е тази жена?

— Мисля, монсеньор, че вие сте я познали.

— Нима това беше тя?

— Да, монсеньор.

— Ти видя ли я?

— Да.

— И тя разговаря с теб?

— Разбира се, само призраците не говорят. А нима монсеньорът имаше основания да я счита за мъртва или да се надява на нейната смърт?

Херцогът пребледня и замря, като че ли беше смазан от думите на онзи, който би трябвало да се държи както подобава на дворцов ласкател.

— Е да, монсеньор — продължи Бюси, — макар и тласната към мъчителна смърт, младата девойка от благороден произход успява да я избегне. Не бързайте обаче да въздъхвате с облекчение и да се считате оправдан, тъй като запазвайки живота си, тя попада в още по-голяма беда, отколкото смъртта.

— И какво е станало с нея? — попита херцогът, цял разтреперан.

— Станало е това, монсеньор, че един господин спасява живота и, но иска за тази услуга такава цена, че по-добре би било да не я е правил.

— Хайде, хайде, свършвай.

— Диана дьо Меридор, монсеньор, за да избегне вече протегнатите към нея ръце на херцог д’Анжу, чиято любовница не желае да бъде, Диана дьо Меридор се хвърля в обятията на човек, когото ненавижда.

— Какво каза?

— Казах, че Диана дьо Меридор сега се казва госпожа дьо Монсоро.

При тези думи вълна от кръв нахлу в иначе бледото лице на Франсоа, херцогът почервеня така силно, че изглеждаше, че от очите му ще бликне кръв.

— Дявол да го вземе — заръмжа разяреният принц. — Нима това е истина?

— Да, по дяволите, щом аз ви го казвам — високомерно отговори Бюси.

— Не исках да кажа това — поправи се принцът — и не се съмнявам във вашата искреност, Бюси, просто се питам — как е възможно един от моите хора, някой си Монсоро — да дръзне да ми задигне жена, която съм удостоил с вниманието си.

— А защо не? — попита Бюси.

— И ти самият също би могъл да направиш това?

— Аз бих го направил по-добре, монсеньор, бих ви предупредил, че честта ви е в опасност.

— Почакайте, Бюси — каза херцогът, възвръщайки спокойствието си. — Моля ви да ме изслушате. Вие разбирате, драги мой, че не се оправдавам.

— И правите грешка, принце мой: във всички случаи, когато е засегната честта, вие сте не повече от благородник.

— Е добре, точно затова ви моля вие да бъдете съдник на господин дьо Монсоро.

— Аз?

— Да, вие! И кажете ми: нима той не е постъпил към мен като предател, като вероломен предател?

— Към вас?

— Да, та нали моите намерения му бяха известни?

— А в намеренията на ваше височество влизаше?…

— Да заставя Диана да ме обикне, не го отричам.

— Да я заставите да ви обикне?

— Да, но в никакъв случай не чрез насилие.

— Такива ли бяха намеренията ви, монсеньор? — попита Бюси с иронична усмивка.

— Безусловно, тези намерения аз запазих до последната минута, макар господин дьо Монсоро да възразяваше срещу тях с цялата убедителност, на която е способен.

— Монсеньор! Монсеньор! Какво чувам! Този субект ви е подтиквал да обезчестите Диана?

— Да.

— Тоя ви съветваше за това?

— Пишеше ми писма. Искаш ли да ти покажа едно такова писмо?

— О! — възкликна Бюси. — Ако можех да повярвам на това!

— Почакай секунда и сам ще видиш.

Херцогът изтича да вземе кутията, която винаги се намираше в кабинета му под охраната на пажа, извади от нея записка и я пъхна в ръцете на Бюси.

— Чети — каза той, — щом се съмняваш в думите на своя принц.

Все още съмнявайки се, Бюси взе листчето с трепереща ръка и прочете:

— Е, какво ще кажеш за това? — попита принцът, след като Бюси два пъти прочете писмото.

— Ще кажа, че на вас добре ви служат, монсеньор.

— Тоест, напротив, че ме предават.

— Да, вярно, забравих какво беше след това.

— Да ме излъже мен! Мерзавец! Той ме накара да повярвам в смъртта на жената…

— Която е откраднал от вас. Наистина подла постъпка — отбеляза Бюси, без да скрива иронията в гласа си. — Но господин дьо Монсоро има оправдание — той се е влюбил.

— Мислиш ли? — каза принцът с недотам добра усмивка.

— Проклятие! — отговори Бюси. — По повод на това нямам свое мнение. Ще мисля така, както вие считате.

— А какво би направил ти на мое място? Не, почакай, първо ми разкажи как е действал той.

— Той е убедил бащата на младото момиче, че сте я похитили вие. Предложил му своите услуги и се явил в замъка Боже с писмо от барон дьо Меридор. Приближил се с лодка под прозорците на замъка и откарал пленницата със себе си. А след това я затворил в онази къща, която вие знаете, и със заплахи я принудил да се венчае с него.

— Нима това не е подло вероломство! — изкрещя херцогът.

— Да, но прикрито от вашето собствено вероломство — отговори Бюси с присъщата си смелост.

— Ах, Бюси… Ще видиш как ще отмъстя.

— Бие да мъстите? Престанете, монсеньор, не се унижавайте дотам.

— Защо?

— Принцовете не отмъщават, монсеньор, те наказват. Вие ще разобличите подлостта на този Монсоро и ще го накажете.

— По какъв начин?

— Като направите щастлива Диана дьо Меридор.

— Нима това е по силите ми?

— Разбира се.

— И какво може да се направи?

— Да й се върне свободата.

— Я обясни!

— Няма нищо по-просто — бракосъчетанието е било насилствено, следователно то не е действително.

— Прав си.

— Заповядайте да разтрогнат брака и ще постъпите като истински благородник и благороден принц, монсеньор.

— Виж ти — каза с подозрение в гласа принцът. — С какъв жар само! Изглежда, ти самият си заинтересован от тази работа, Бюси?

— Аз ли? По-малко от всичко на света. Интересува ме само това да не може да се говори за мен: този е Луи дьо Клермон, граф дьо Бюси, който служи на един вероломен принц и безчестен човек.

— Е добре, ще видиш ти. Но как да се разтрогне този брак?

— Много просто. Достатъчно е да се обърнете към бащата.

— Барон дьо Меридор?

— Да.

— Но нали той е далече.

— Той е тук, монсеньор, тоест в Париж.

— При тебе?

— Не, при своята дъщеря. Поговорете с него, монсеньор, накарайте го да разбере, че може да разчита на вас. Нека види в лицето на ваше височество не онзи, когото е виждал досега, не врага, а покровителя, и тогава той, който днес проклина вашето име, ще ви обожава като добър гений.

— Той е могъщ господар в своите земи — каза херцогът — и казват, че се ползува с голямо влияние в цялата провинция.

— Всичко това е така, монсеньор, но не бива да мислите преди всичко за това. Преди всичко — той е баща, чиято дъщеря е изпаднала в беда, и е нещастен от нещастието на своята дъщеря.

— И кога ще мога да го видя?

— Щом се завърнете в Париж.

— Добре.

— Значи договорихме се за всичко, монсеньор?

— Да.

— Думата ви на благородник?

— Думата на принц.

— А кога тръгвате?

— Довечера. Ще ме почакаш ли?

— Не, ще тръгна напред.

— Заминавай и бъди готов.

— На вашите услуги, монсеньор. Къде да намеря ваше височество?

— В будоара на краля утре около обед.

— Ще бъда там, монсеньор, сбогом.

Бюси не губи нито секунда и пътя, който херцогът, дремейки в каретата, би пропътувал за петнадесет часа, Бюси преодоля за пет. Той се носеше с препълнено от щастие и любов сърце, за да може, колкото се може по-скоро, да успокои барона, комуто бе обещал помощ, и Диана, на която връщаше половината живот.

Глава 34За това, как Шико се завърна в Лувъра и как беше приет от крал Анри III

Удари едва единадесет часът сутринта и целият Лувър още беше потънал в сън. Стражите на двора се стараеха да се движат безшумно, конниците, сменящи постовете, яздеха бавно.

Изморен от вчерашното поклонение, кралят спеше и никой не се осмеляваше да наруши съня му.

Двама души едновременно се приближиха до главните порти на Лувъра. Единият беше яхнал отпочинал арабски жребец, а другият — запенен от езда андалузки кон. Пред самите порти те се спряха и неволно се спогледаха, тъй като, пристигайки от две напълно противоположни посоки, почти се сблъскаха.

— Господин дьо Шико — възкликна онзи от пристигналите, който беше по-млад, и се поклони учтиво. — Как сте?

— А, сеньор дьо Бюси! Както никога добре, господине — отговори Шико с непринудена учтивост на истински благородник, а и приветствието на Бюси го разкриваше като уважаван и добре възпитан сановник.

— Вие сте пристигнали, за да присъствате на сутрешния тоалет на краля? — осведоми се Бюси.

— И вие също, както предполагам?

— Не, аз искам да засвидетелствам своето почитание към монсеньор херцог д’Анжу. Вие знаете, господин дьо Шико, че аз нямам щастието да принадлежа към любимците на негово величество.

— За това следва да бъде упрекнат кралят, а не вие, господине.

Бюси се поклони.

— Да, господине, аз бях на лов — отговори Шико. — А вие също ли пътешествахте?

— Да, обикалях из провинцията. А сега, господине — продължи Бюси, — ще благоволите ли да ми направите една услуга?

— Няма защо да питате. Всеки път, когато господин дьо Бюси благоволи да се обърне към мен с молба, независимо каква би била тя — той ми оказва най-висока чест.

— Отлично. Вас като привилегирован човек ще ви пуснат в лувърските палати, а аз ще остана да чакам в приемната. Бъдете така любезен, предупредете херцог д’Анжу, че го очаквам.

— Ако херцог д’Анжу е в Лувъра, той непременно ще присъства на кралския тоалет. Защо, господине, да не дойдете заедно с мен?

— Боя се да не видя недоволство върху лицето на краля.

— Така значи!

— По дяволите, той до ден днешен не ме е глезил с мили усмивки.

— Бъдете спокоен, всичко скоро ще се промени.

— Ах, да не би да предсказвате бъдещето, господин дьо Шико?

— Понякога. Не унивайте, господин дьо Бюси — да вървим!

Те влязоха в Лувъра и там се разделиха: единият се отправи към кралските покои, а другият — към апартаментите, заети от монсеньор херцог д’Анжу, в които по-рано, както вече струва ми се, бяхме казвали, обитаваше кралица Маргьорит.

Анри III току-що се беше събудил. Той позвъни с голямата камбанка и тълпа от слуги и приятели се устреми към кралската спалня. На краля вече беше поднесен кокоши бульон, вино с подправки и пастет от месо, когато при своя августейши повелител влезе възбуденият Шико, който дори без да поздрави, започна с това, че грабна парче пастет от сребърната чиния и отпи бульон от златната паничка.

— Дяволите да го вземат — възкликна кралят, придавайки си гневен вид, макар че беше безкрайно зарадван. — Та това е нашият мошеник Шико! Беглецът, скитникът, обесникът Шико!

— Е, е, какво говориш, сине мой — каза Шико и седна, както си беше с прашните ботуши на краката, най-безцеремонно в огромното, бродирано със златни хералдически лилии кресло, където вече седеше Анри III. — Значи забравихме нашето завръщане от Полша, когато ние играехме ролята на елена, а магнатите изпълняваха ролите на хрътки. Дръж го, дръж го, хвани го!

— Ето, върна се този негодник — каза Анри, — отсега нататък ще ми се налага да слушам само остроти. Толкова ми беше спокойно през тези три седмици.

— Ба — възкликна Шико. — Вечно се оплакваш. Приличаш на своите поданици, дявол да ме вземе! Да видим с какво си се занимавал в мое отсъствие и какви глупости си свършил, управлявайки нашето прекрасно Френско кралство!

— Господин Шико!

— Хм! А нашите народи все още ли ти се плезят?

— Безделник!

— Не са ли обесили някого от твоите накъдрени господинчовци? Ах, извинете, господин дьо Келюс, не ви забелязах.

— Шико, ще се скараме.

— И най-после, останаха ли някакви пари в нашите сандъци, или в сандъците на евреите? Парите биха хванали място, трябва непременно да се повеселим, кълна се в светата утроба! Животът е непоносимо скучен.

И Шико алчно се нахвърли върху зачервените парчета пастет в чинията.

Кралят се разсмя — всички подобни сцени неизменно завършваха със смеха му.

— Разкажи къде беше и какво прани през дългото си отсъствие?

— Аз — отвърна Шико — съставях проект за малка процесия в три действия.

Действие първо: каещи се, облечени само по ризи и гащи, се изкачват от Лувъра на Монмартър, като се скубят и се бият с юмруци.

Действие второ: същите каещи се, голи до кръста, се спускат от Монмартър към абатството „Света Женевиев“, като по пътя усърдно се бичуват с трънени броеници.

Действие трето: накрая, тези същите каещи се, вече съвсем голи, се връщат от манастира „Света Женевиев“ в Лувъра, като по пътя се налагат един друг с ремъци, камшици, или бичове.

Отначало бях замислил да въведа като неочаквана перипетия преминаването на процесията през Гревския площад, където палачите да изгорят каещите се — всички, — от първия до последния. После обаче се сетих, че Всевишният сигурно е запазил там, при себе си, горе, малко от содомската сяра и гоморския катран и реших да не го лишавам от удоволствието лично да се заеме с печенето на грешниците. И тъй, господа, в очакване на този голям ден, хайде да се развличаме.

— Почакай, отначало разкажи с какво се занимаваше — каза кралят. — Знаеш ли, че бях заповядал да те издирват по всички вертепи на Париж?

— А Лувъра добре ли претърси?

— Да не би някой развратник да те е държал затворен, приятелю?

— Това е невъзможно, Анри, та ти си събрал при себе си в Лувъра всички развратници на кралството.

— Значи греша?

— Бога ми, разбира се, че грешиш. Впрочем, както винаги и във всичко.

— В края на краищата, ще стане ясно, че си бил на покаяние.

— Да, именно. Заловил се бях с религията, исках да разбера какво е това и ей богу — дойде ми до гуша от нея. Не понасям монасите. Фю! Мръсни животни.

В този момент в стаята влезе господин дьо Монсоро и почтително се поклони на краля.

— Ах, ето ви и вас, господин главен ловчия — каза Анри. — Кога ще ни зарадвате с някакъв увлекателен лов?

— Когато е угодно на вас, ваше величество. Получих известие, че в Сен-Жермен-ан-Ле е пълно с глигани.

— Глиганът е изключително опасен звяр — каза Шико. — Спомням си как крал Шарл IX едва не загина, когато ловуваше глигани, а освен това, копието е такова грубо оръжие, че непременно ще направи мазоли на нашите малки ръчички. Не е ли така, сине мой?

Граф дьо Монсоро косо погледна Шико.

— Погледни — каза гасконецът, обръщайки се към Анри, — неотдавна твоят главен ловчия е срещнал вълк.

— Защо мислиш така?

— Защото подобно облаците на поета Аристофан, той е запазил нещо вълче в лицето си, особено в очите. Просто поразително!

Граф дьо Монсоро се обърна пребледнял и каза на Шико.

— Господин Шико, аз рядко бивам в двореца и не съм свикнал да си имам работа с шутове, но ви предупреждавам, че не обичам да ме оскърбяват в присъствието на моя крал, особено когато става дума за службата ми при него.

— Това се вижда, господине — отвърна Шико, — вие сте пълна противоположност на нас, придворните; затова и ние така се смяхме на последната шега на краля.

— Каква последна шега? — попита Монсоро.

— На тази, че той ви назначи за главен ловчия. Виждате ли, ако моят приятел Анри е по-малък шут от мен, то като глупак е къде по-голям.

Монсоро хвърли на гасконеца страшен поглед.

— Хайде, хайде — примирително каза Анри, чувствайки, че във въздуха замириса на кавга, — да поговорим за нещо друго, господа.

— Да — каза Шико, — да поговорим за чудесата на Шартърската богородица.

— Шико, не богохулствай — строго предупреди кралят.

— Да богохулствам? Аз? — учуди се Шико. — Стига, ти ме вземаш за човек на църквата, а аз съм човек на шпагата. Напротив, длъжен съм да те предупредя за някои неща, сине мой.

— За какво именно?

— За това, че ти се държиш по отношение на Шартърската богородица донемайкъде невежливо.

— Откъде го измисли това?

— За това няма съмнение: светата Дева има две ризи, които са свикнали да лежат заедно, а ти ги разедини. На твое място, Анри, аз бих съединил ризите и тогава ти би имал поне едно основание да се надяваш на чудо.

Този твърде груб намек за разделянето на краля от кралицата предизвика смеха на придворните.

Анри се протегна, разтърка очите си и също се усмихна.

— Този път — каза той — нашият глупак е дяволски прав.

Разговорът се промени.

— Господине — шепнешком каза Монсоро, обръщайки се към Шико, — няма ли да ви бъде угодно, без да привличате ничие внимание, да ме почакате ей там, в нишата до прозореца.

— То се знае, господине — каза Шико, — с преголямо удоволствие.

— Добре, тогава да идем там.

— С вас съм готов да отида дори в най-гъстите дебри, господине.

— Стига шегички, тук те на никого не са нужни, нали няма кой да се смее на тях — каза Монсоро, присъединявайки се към шута, който вече чакаше в посочената му ниша до прозореца. — Тук сме на четири очи и можем да си поговорим откровено. Слушайте, господин Шико, господин глупако, господин шуте, един благородник ви забранява — проумейте добре тези думи — забранява ви да му се присмивате.

Той ви предлага да поразмислите както трябва, преди да определяте срещи в гората, защото в тези гори, където сега ме приканвахте, растат цял комплект тояги и пръти, напълно пригодни да заменят онези ремъци, с които толкова забележително ви напердашиха по заповед на херцог дьо Майен.

— А-а — проточи Шико, без да показва ни най-малък признак на вълнение, макар че в черните му очи проблесна зловещо пламъче, — господине, вие ми напомняте за моя дълг към херцог дьо Майен и искате да задлъжнея и към вас също така, както към херцога, да впиша вашето име в същата рубрика на паметта си и да ви предоставя с херцога равни права на моята признателност.

— Струва ми се, че сред вашите кредитори, господине, вие забравихте да назовете най-главния.

— Това ме учудва, господине, винаги съм се гордял със своята памет. Кой ще е този кредитор? Разкрийте ми, моля ви!

— Метр Никола Давид.

— О! За него не се безпокойте — с мрачна усмивка каза Шико, — на него вече нищо не съм му длъжен — всичко е платено докрай.

В този миг към разговора се присъедини трети събеседник.

Това беше Бюси.

— А, господин дьо Бюси — каза Шико, — моля ви, помогнете ми. Ето господин дьо Монсоро, който се готви да ме преследва като че ли съм лопатар или елен. Кажете му, господин дьо Бюси, че той греши, той има работа с глиган, а глиганът се нахвърля върху ловеца.

— Господин Шико — отговори Бюси, — според мен вие сте несправедлив към господин главния ловчия, мислейки, че той ви взема не за онзи, който сте, тоест не за благородник. Господине — продължи Бюси, обръщайки се към графа, — на мен е възложена честта да ви уведомя, че монсеньор херцог д’Анжу желае да побеседва с вас.

— С мене? — обезпокои се Монсоро.

— Именно с вас, господине — потвърди Бюси.

Монсоро хвърли на пратеника на херцога остър поглед, мъчейки се да проникне в дълбините на душата му, но очите и усмивката на Бюси бяха изпълнени с такава безгрижна яснота, че главният ловчия бе принуден да се откаже от намерението си.

— Вие ли ще ме заведете, господине? — осведоми се той.

— Не, господине, аз ще побързам да известя негово височество, че веднага ще се явите при него, а вие през това време помолете краля да ви разреши да напуснете.

И Бюси се върна по същия път, по който беше дошъл, промъквайки се с обичайната си ловкост през тълпата придворни.

Херцог д’Анжу действително чакаше в кабинета си, препрочитайки известното вече на нашите читатели писмо. Щом чу шум от разгръщане на завеси, той помисли, че това е Монсоро, който идва по негово нареждане, и скри писмото.

Влезе Бюси.

— Къде е той? — попита херцогът.

— Сега ще дойде, монсеньор.

— Нищо ли не подозира?

— Е, дори и да е така, дори да подозира нещо — каза Бюси, — нима той не е ваше създание? Вие сте го извадили от калта, нима не сте в състояние да го изпратите там обратно?

— Без съмнение — каза херцогът с оня загрижен израз на лицето, който се появяваше винаги, когато чувстваше приближаването на важни събития и необходимостта от някакви енергични действия от негова страна.

— Какво, днес той по-малко виновен ли ви се струва, отколкото вчера?

— Напротив, стократно по-виновен. Неговите деяния се отнасят към престъпленията, които стават все по-тежки, колкото повече се размишлява върху тях.

— Каквото и да се говори — каза Бюси, — всичко се свежда до едно: той вероломно отвлича млада девойка от благородническо потекло и с измама се жени за нея, използвайки за това средства, недостойни за един благородник; той трябва или сам да поиска разтрогване на брака, или вие да направите това заради него.

— Договорихме се.

— Заради дъщерята, заради бащата, заради Меридорския замък, заради Диана — давате ли ми думата си?

— Давам.

— Помислете, те са предупредени, те с тревога очакват как ще завърши разговорът ви с този човек.

— Девойката ще получи свобода, Бюси, давам ви дума.

— Ах — каза Бюси, — ако вие направите това, монсеньор, вие действително ще бъдете велик принц.

И като взе ръката на херцога, същата онази ръка, която подписа толкова лъжливи обещания и наруши толкова клетвени обети, той почтително я целуна.

В този момент пред вратата се чуха стъпки.

— Това е той — каза Бюси.

— Поканете господин дьо Монсоро да влезе — извика със строг тон Франсоа и в тази строгост Бюси съзря добро предзнаменование.

Този път младият човек, почти уверен в това, че най-после достигна венеца на своите желания, разменяйки поклон с Монсоро, не можа да потуши в погледа си тържествуващия и насмешлив блясък. Колкото се отнася до главния ловчия, то той посрещна погледа на Бюси с помътнял взор, зад който като зад стената на непристъпна крепост скри своите чувства.

Бюси чакаше в известния вам коридор, в онзи същия коридор, където веднъж през нощта Шарл IX, бъдещият Анри III, херцог д’Алансон и херцог дьо Гиз едва не удушиха Ла Мол с колана на кралицата майка. Сега в този коридор и на площадката на стълбата, където той излезе, се тълпяха благородници, пристигнали да се поклонят на херцога.

Бюси се присъедини към този жужащ рой и придворните побързаха да му сторят място. В двореца на херцог д’Анжу Бюси се ползуваше с почитание както за своите лични заслуги, така и за това, че в негово лице виждаха любимец на херцога. Нашият герой надеждно скъта в дълбочината на сърцето си обхваналото го вълнение и с нищо не издаде смъртната тъга, затаена в душата му. Той чакаше как ще завърши разговорът, от който зависеше неговото щастие, цялото му бъдеще.

Беседата обещаваше да бъде твърде оживена. Бюси вече добре познаваше главния ловчия и разбираше, че той не е от онези, които се предават без борба. Херцог д’Анжу трябваше само да сложи ръка върху Монсоро и ако той не се огъне — тогава по-зле за него — ще бъде сломен!

Изведнъж от кабинета се разнесе познатият тътен на гласа на принца. Изглежда, той заповядваше.

Бюси потрепера от радост.

— Аха — каза си той, — херцогът държи на думата си.

Но след тези първи шумове не последваха други.

Изплашени, придворните замълчаха и с безпокойство започнаха да се споглеждат, а в коридора настъпи дълбока тишина.

Тишината разтревожи Бюси, наруши неговите мечтания. Надеждата го напусна и в замяна дойде отчаянието. Той чувстваше как бавно текат минутите и в такова състояние се измъчва около четвърт час.

Внезапно вратата на стаята на херцога се разтвори, иззад завесите се разнесоха весели гласове.

Бюси изтръпна. Той знаеше, че в стаята няма никои, освен херцога и главния ловчия и ако тяхната беседа протичаше така, както очакваше той, не би могло да има причини за веселие.

Гласовете се усилиха и скоро завесата се вдигна. Монсоро излезе, отстъпвайки заднешком и кланяйки се. Херцогът го изпрати до прага на стаята с думите:

— Сбогом, приятелю. Между нас всичко е решено.

— Приятелю — промърмори Бюси. — По дяволите! Какво значи това?

— По този начин, монсеньор — говореше Монсоро, все още обърнат с лице към херцога, — ваше височество счита, че най-доброто средство — това е гласността?

— Да, да — каза херцогът, — всички тайни от този род — това са детинщини.

— Значи — продължи главният ловчия — довечера аз ще я представя на краля.

— Вървете и не се бойте от нищо. Аз всичко ще подготвя.

Херцогът се приближи до главния ловчия и му прошепна няколко думи на ухото.

— Ще бъде изпълнено, монсеньор — отговори онзи.

Монсоро отмери последен поклон на херцога, който оглеждаше събралите се придворни, без да забележи Бюси, скрит зад завесата, в която се беше вкопчил, за да се задържи на краката си.

— Господа — каза Монсоро, обръщайки се към придворните, които очакваха своя ред за аудиенция и вече предварително се бяха преклонили пред новия фаворит, както изглежда затъмнил с блясъка на подарените му милости самия Бюси, — господа, позволете ми да ви съобщя една новина: монсеньорът ми разреши да оглася брака си с Диана дьо Меридор, която вече от един месец е моя съпруга и която аз под неговото покровителство тази вечер ще представя в двореца.

Бюси се олюля, ударът, макар че вече не беше внезапен, все пак беше ужасен и на младия човек се струваше, че е смазан от тежестта на стоварилата се върху него беда.

В този момент Бюси вдигна глава, херцогът също, и двамата бледни, но под наплива на съвършено противоположни чувства, се спогледаха: погледът на Бюси изразяваше безкрайно презрение, в очите на херцога се четеше уплаха.

Монсоро се промъкваше през тълпата благородници, обсипван от поздравления и любезности.

Бюси понечи да тръгне към херцога, но херцогът, виждайки това движение, побърза да спусне завесата; зад нея вратата тутакси се захлопна и се чу как щракна ключът в ключалката.

Бюси почувства как горещата кръв като поток нахлу към слепоочията и сърцето му. Ръката му сама се спусна към дръжката на кинжала, който висеше на кръста му, и наполовина измъкна острието от ножницата, понеже този човек не умееше да се съпротивлява на първия порив на своите неукротими страсти; обаче същата тази любов, която тласкаше към насилие, парализира порива. Горчивата, дълбока, разкъсваща мъка заглуши гнева. Сърцето не се изду под напора на яростта — то се пръсна. В този пристъп на две едновременно борещи се в душата му страсти енергията на младия човек секна. По този начин се сблъскват и едновременно падат две могъщи вълни, които се издигат като че ли чак до небето.

Бюси разбра, че ако остане тук, разкъсващата го мъка може да се превърне в любопитно зрелище за придворната тълпа. Той се добра до тайната стълба и се спусна по нея в двора на Лувъра, яхна коня и в галоп се понесе към улица Сент-Антоан.

Баронът и Диана очакваха отговора, обещан им от Бюси. Младият човек застана пред тях бял като платно, с изкривено лице и налети с кръв очи.

— Госпожо — възкликна той. — Презирайте ме, ненавиждайте ме! Предполагах, че все нещо представлявам на тоя свят, а аз съм просто една нищожна прашинка. Мислех, че съм способен на нещо, а се оказва, че не мога дори да си изтръгна сърцето от гърдите. Госпожо, вие действително сте съпруга на господин дьо Монсоро и от този час — законно призната. Днес вечерта вие ще бъдете представена в двореца. А аз съм само един беден глупак, жалък безумец, впрочем, не, по-скоро вие бяхте прав, господин барон — херцог д’Анжу е страхливец и подлец.

И оставяйки изплашените баща и дъщеря, обезумял от мъка, пиян от ярост, Бюси изскочи от стаята, изтича по стълбата надолу, скочи върху седлото, забоде двете шпори в корема на коня и се понесе накъдето му видят очите, захвърлил поводите и предизвикващ около себе си объркване и страх. Притиснал ръка към гърдите, той мислеше само за едно: как да накара отчаяно биещото си сърце да замлъкне.

Глава 35За това, какво се беше случило между херцог д’Анжу и главния ловчия

Настана време да обясним на читателя, защо херцог д’Анжу наруши дадената на Бюси дума.

Приемайки граф Монсоро след разговора със своя любимец, херцогът искрено смяташе да изпълни всички съвети на Бюси. В неговото тяло жлъчта лесно се възбуждаше и изливаше от сърцето, разядено от двете главни страсти, свили в него гнездо: честолюбието и страха. Честолюбието на херцога беше оскърбено, а страхът пред позорния скандал, с който Бюси заплашваше от името на барон дьо Меридор, твърде осезаемо подхранваше неговия гняв.

Всъщност, ако две такива чувства се съединят, те предизвикват опасен взрив, особено ако сърцето, в което те гнездят, има дебели стени и е здраво запушено като бомба, догоре напълнена с барут, тогава натискът отвътре удвоява силата на взрива.

Затова херцог д’Анжу прие главния ловчия, запазвайки на лицето си едно от онези сурови изражения, които вселяваха трепет и в най-безстрашните придворни, тъй като отмъстителният характер на Франсоа и широките възможности, с които разполагаше, не бяха тайна за никого.

— Ваше височество сте пожелали да ме видите? — спокойно се осведоми Монсоро и заразглежда гоблена на стената.

Този човек, свикнал да направлява настроенията на своя покровител, усещаше какъв яростен пламък бушува в него под външно хладното държане. И може да се каже, че одушевявайки неодушевените предмети, той се опитваше да научи от стаята замислите на стопанина.

— Не се бойте, господине — каза херцогът, отгатвайки истинското значение на погледа на Монсоро, — зад тези гоблени няма никой: може да разговаряме свободно и най-вече откровено.

Монсоро се поклони.

— Вие сте добър слуга, господин главен ловчия на Френското кралство и сте привързан към моята особа, не е ли така?

— Надявам се, монсеньор.

— От своя страна аз съм убеден в това, господине; нали вие неведнъж разкривахте заговори, замисляни срещу мен; та нали вие ми помагахте в моите работи, при което често забравяхте своите собствени интереси и даже излагахте живота си на опасност.

— О, ваше височество!

— Всичко знам. Обаче съвсем наскоро… Налага се да ви напомня този случай, понеже самият вие наистина сте въплъщение на деликатност и никога, даже косвено не бихте споменали за оказаната ми от вас услуга. Та наскоро, по време на злощастно произшествие…

— Кое произшествие, монсеньор?

— Отвличането на Диана дьо Меридор! Бедното младо създание!

— Уви — промърмори Монсоро така, че не можа да се разбере към кого се отнася неговото съжаление.

— Вие я оплаквате, нали? — каза херцогът, отново пренасяйки разговора на твърда почва.

— А нима вие не я оплаквате, ваше височество?

— Аз? О! Нали знаете как съжалявах за моя съдбоносен каприз! И представете си, заради приятелските си чувства към вас, поради навиците да използвам вашите хубави услуги, аз съвсем бях забравил, че ако не бяхте вие — не бих отвлякъл младата девойка.

Монсоро усети удара.

„Да видим — каза си той, — може би това е просто угризение на съвестта?“

— Монсеньор — възрази той на херцога, — вашата природна доброта ви кара да се оклеветявате напразно, защото вие не сте причина за смъртта на Диана дьо Меридор, а също и аз не съм виновен.

— Защо? Обяснете!

— Ако позволите. Нима в своите мисли сте допускали, че може да не се спрете даже пред смъртта на Диана дьо Меридор?

— О, разбира се, не!

— Тогава вашите намерения ви оправдават, монсеньор. Вие нямате нищо общо, че е връхлетяла беда, случайна беда, такива нещастия се случват всеки ден.

— При това — добави херцогът, пронизвайки с поглед чак в сърцето Монсоро, — смъртта е обвила всичко със своето вечно безмълвие.

В тези думи прозвуча такава зловеща интонация, че Монсоро впери очи в принца и помисли: „Не, това не е угризение на съвестта…“

— Монсеньор — каза той, — позволете ми да говоря с ваше височество откровено!

— А какво всъщност ви пречи? — с високомерно учудване се осведоми принцът.

— Право да си кажа, не знам и аз какво ми пречи.

— Какво искате да кажете с това?

— О, монсеньор, искам да кажа, че отсега нататък откровеността трябва да бъде главната основа на моя разговор с принца, надарен с такъв забележителен ум и толкова благородно сърце.

— Отсега?… Защо едва отсега?

— Но нали в началото на нашата беседа ваше височество също така счете за нужно да бъде откровен с мен.

— Нима? — парира херцогът с изкуствен смях, който издаваше кипващия му гняв.

— Чуйте ме, монсеньор — смирено каза Монсоро. — Зная какво се готви да ми каже ваше височество.

— Щом е тъй, говорете.

— Ваше височество искаше да ми даде да разбера, че Диана дьо Меридор може би не е умряла и това избавя от угризение на съвестта онези, които се смятат нейни убийци.

— О! Колко дълго протакахте, господине, преди да се решите да ме докарате до тази утешителна мисъл. И се наричате още верен слуга! Виждахте колко мрачен и потиснат бях. Признах ви, че след смъртта на тази жена ме измъчват кошмари, мене, човека, който благодарение на бога не е склонен към изострена чувствителност… и вие ме оставихте да се терзая и измъчвам, макар че една ваша дума, едно изказано от вас съмнение, можеше да облекчи моите страдания. Как би трябвало да назова подобно поведение, господине!

В думите на херцога прозвучаха предупредителните нотки на готовия да избухне гняв.

— Монсеньор — отговори Монсоро, — може да се помисли, че за нещо ме обвинявате.

— Предател! — внезапно закрещя херцогът, като пристъпи към главния ловчия. — Обвинявам те и поддържам обвинението си… Ти ме излъга и ми отне жената, която обичах.

Монсоро страшно пребледня, но продължи да стои спокоен, дори предизвикателно спокоен.

— Това е вярно — каза той.

— Ах, вярно!… Измамник! Предател!

— Благоволете да говорите по-тихо, монсеньор — каза Монсоро, все още запазвайки спокойствие, — ваше височество забравяте, че разговаряте с благородник, с добър слуга…

Херцогът избухна в конвулсивен смях.

— …с добър слуга на краля! — завърши Монсоро. Той произнесе тази страшна заплаха, без да промени безпристрастния си тон.

Щом чу думата „крал“, херцогът веднага престана да се смее.

— Какво искате да кажете с това? — промърмори той.

— Искам да кажа — почтително, дори угоднически продължи Монсоро, — че ако монсеньорът пожелае безпристрастно да ме съди, той ще разбере защо мога да завладея тази жена, нали ваше височество също така искахте да я завладеете.

Херцогът се втрещи от тази дързост и не намери какво да отговори.

— Ето и моето извинение — естествено каза главният ловчия, — аз горещо обичам Диана дьо Меридор.

— Но и аз също — надменно възрази Франсоа.

— Това е вярно, монсеньор, вие също сте и мой господар, но Диана дьо Меридор не ви обича!

— А тебе те обича? Теб?

— Възможно — измънка Монсоро.

— Лъжеш! Лъжеш! Ти си я принудил с насилие, както можех да я принудя и аз. Само че аз, твоят господар, претърпях неуспех, а ти, моят слуга, си успял. И това е така, защото аз действах просто със сила, а ти с вероломство.

— Монсеньор, аз я обичам.

— Какво ме засяга това! Мен!

— Монсеньор…

— Ти ме заплашваш, змийо?

— Монсеньор, пазете се — произнесе Монсоро, навеждайки глава като тигър, който се готви за скок. — Аз я обичам и ви повтарям, че аз не съм от вашите слуги, както току-що ме нарекохте. Моята жена ми принадлежи като моята земя. Никой не може да ми я отнеме, никой, дори самият крал. Аз пожелах тази жена — и аз я взех.

— Твоя работа — каза Франсоа и посегна към сребърното звънче на масата, — както си я взел, така ще я върнеш.

— Грешите, монсеньор — възкликна Монсоро и се хвърли към масата, за да спре принца. — Оставете тази нечестива мисъл да ми попречите. Ако извикате тук хора, ако ми нанесете публично оскърбление…

— Казвам ти: откажи се от тази жена.

— Да се откажа от нея? Невъзможно… Тя е моя жена, ние сме венчани пред бога.

Монсоро разчиташе на въздействието на името божие, но и то не укроти бесния гняв на херцога.

— Ако тя е твоя жена само пред бога, то ти ще я върнеш на хората — каза принцът.

— Нима той знае всичко? — изтръгна се от Монсоро.

— Да, аз знам всичко. Този брак, ако ти сам не го разтрогнеш — ще го разтрогна аз, ако щеш се кълни пред всички богове, които някога са царствали на небесата.

— Монсеньор, вие богохулствате — каза Монсоро.

— Още утре Диана дьо Меридор ще се върне при баща си, още утре ще те пратя на заточение. Давам ти едни час да продадеш длъжността на главен ловчия. Такива са моите условия. Иначе, пази се, васале, ще те счупя като тази чаша.

Принцът взе от масата голямата кристална чаша, украсена с емайл, подарена му от австрийския херцог, и с всичка сила я хвърли в краката на Монсоро. Парчетата стъкло се пръснаха по главния ловчия.

— Аз няма да дам своята жена, няма да се откажа от длъжността и ще остана във Франция — натъртено произнесе графът, като се приближи към втрещения от учудване принц.

— Как смееш… негоднико!

— Аз ще се обърна за помилване към краля на Франция, към краля, избран в абатството „Света Женевиев“, и нашият нов върховен владетел, толкова добър, изпратен ни по божия милост, няма да откаже да изслуша първия човек, обърнал се към него с молба.

Монсоро говореше и се въодушевяваше все повече и като че ли огънят, пробляскващ в очите му, възпламеняваше и думите му.

Сега дойде редът на Франсоа да пребледнее. Той отстъпи една крачка и вече се готвеше да дръпне завесата на вратата, когато изведнъж хвана Монсоро за ръката и каза като разтягаше всяка дума, сякаш я произнасяше със сетни сили:

— Добре… добре… графе, прошението си… изложете го пред мен… но говорете по-тихо… слушам ви…

— Аз ще говоря със смирение — каза Монсоро, внезапно успокоен, — със смирение, както подобава на смирен служител на ваше височество.

Франсоа бавно обиколи голямата стая и предпазливо надникна зад всички гоблени и завеси. Изглежда, не можеше да повярва, че никой не е чул Монсоро.

— Какво казахте?

— Казах, монсеньор, че за всичко е виновна съдбоносната любов. Любовта, благородни мой властелине, е най-деспотичното от всички човешки чувства. За да забравя, че Диана се бе харесала на ваше височество, трябваше да загубя всякаква власт над себе си.

— Казах ви, графе, това е измяна.

— Не ме оскърбявайте, монсеньор, чуйте какво видях мислено. Аз ви видях богат, млад, щастлив, видях ви като най-великия владетел на християнския свят.

Херцогът направи предпазливо движение с ръка.

— Но нали това е така — прошепна Монсоро на ухото на херцога, — между този висш сан и вас стои само сянка, която ще изчезне при първия полъх. Аз видях вашето бъдеще в целия му блясък и сравнявайки вашата велика съдба с онази дреболия, на която посегнах, заслепен от вашата бъдеща слава, почти закриваща от мен това бедно цвете — венец на моите желания, аз — жалко човече в сравнение с вас, моя благодетел, си казах: да оставим принца да носи в душата си своите блестящи мечти и величествени планове — това е негова кралска съдба, а аз ще намеря своята съдба в неговата сянка и той едва ли ще почувства, ако от неговата кралска лента се изплъзне отмъкнатата от мен малка скромна перличка.

— Графе! Графе! — прошепна херцогът, против волята си упоен от разгърнатата пред него чаровна картина.

— Вие ми прощавате, нали, монсеньор?

В този момент херцогът вдигна очи. Той видя на тапицираната с позлатена кожа стена портрета на Бюси, който обичаше понякога да гледа също както преди време му харесваше да съзерцава портрета на Ла Мол. От портрета Бюси гледаше така гордо, с такова високомерно изражение, така картинно се опираше с ръка на бедрото си, че на херцога се стори, че това не е изображение, а самият Бюси е устремил към него своя огнен взор, слязъл е от сцената, за да вдъхне мъжество в сърцето му.

— Не — каза херцогът, — аз не мога да ви простя и съм длъжен да бъда строг не заради себе си, бог ми е свидетел. Не е за мен, а за бащата, облечен в траур, бащата, с чието доверие е злоупотребено и който иска да му върнат дъщерята. Отнася се и за жената, която вие сте принудили да се омъжи за вас. Тази жена моли за възмездие. Работата е там, че висшият дълг на принцовете е справедливостта.

— Монсеньор!

— Аз казах — справедливостта е висше задължение на принцовете и аз ще бъда справедлив…

— Ако справедливостта е висшият дълг на принцовете, то благодарността е висше задължение на кралете — възрази Монсоро.

— Какво искате да кажете с това?

— Искам да кажа, че кралят никога не трябва да забравя на кого дължи своята корона. А вие, монсеньор…

— Е?…

— Господарю, короната ви задължава пред мен.

— Монсоро! — гневно възкликна херцогът, обхванат от още по-голям ужас, отколкото при първите атаки на главния ловчия. — Монсоро! — повтори той с тих треперещ глас. — Значи вие искате да измените на краля точно така, както изменихте на принца?

— Аз съм верен на онзи, който ме поддържа, господарю! — каза Монсоро, все повече и повече повишавайки глас.

— Подлец…

Херцогът отново хвърли поглед към портрета на Бюси.

— Не мога — каза той. — Вие сте честен благородник, Монсоро, вие ще ме разберете, не мога да одобря вашите действия.

— Защо, монсеньор?

— Защото те позорят и вас, и мен… Откажете се от тази жена. Ах, любезни графе, направете още една жертва. В замяна на това ще направя за вас всичко, за което ме помолите…

— Значи ваше височество все още обича Диана дьо Меридор?… — попита Монсоро, пребледнял от ревност.

— Не! Не! Кълна ви се, не.

— Но какво тогава смущава ваше височество? Тя е моя жена, а нима в моите жили не тече благородна кръв? И кой ще посмее да си пъха носа в моите семейни тайни?

— Но тя не ви обича.

— Кой го засяга?

— Направете го заради мен, Монсоро.

— Не мога.

— Тогава… — каза принцът в страшна нерешителност. — Тогава…

— Помислете добре, господарю.

Като чу тази титла, херцогът изтри потта, избила по челото му.

— Ще ме издадете ли?

— На отхвърления заради вас крал? Да, ваше величество. Щом моят нов господар посяга върху моята чест и моето щастие, ще се върна при стария.

— Това е нечестно.

— Вярно, господарю, но аз обичам толкова силно, че няма да се спра пред безчестие.

— Това е подло.

— Да, ваше величество, но аз обичам толкова силно, че няма да се спра пред подлостта.

Херцогът направи движение към Монсоро, но графът го удържа с един поглед, с една усмивка.

— Монсеньор, ако ме убиете, не постигате нищо — каза той. — Има тайни, които изплуват заедно с труповете! Нека всеки остане на своето място — вие крал, изпълнен с милосърдие, а аз — най-смирения от вашите поданици.

Херцогът чупеше пръсти, впиваше нокти в дланите си.

— Стига, стига, добри ми сеньоре, направете нещо за човека, който вярно ви е служил във всичко.

Франсоа стана.

— Какво желаете? — попита той.

— Ваше величество…

— Нещастнико! Искаш да ти се моля ли?

— О! Монсеньор!…

Монсоро се поклони.

— Говорете — промърмори Франсоа.

— Монсеньор, прощавате ли ми?

— Да.

— Монсеньор, ще ме помирите ли с барон дьо Меридор?

— Да — каза херцогът и едва си пое дъх.

— И ще уважите моята съпруга с усмивка в деня, когато тя се появи в двореца при кралицата, където искам да имам честта да я представя?

— Да — каза Франсоа. — Това ли е всичко?

— Нищо друго, монсеньор.

— Вървете. Давам ви своята дума.

— А вие — прошепна Монсоро на ухото на херцога, — вие запазете трона, на който ви качих аз! Сбогом, господарю.

Този път той говореше толкова тихо, че думите му прозвучаха като най-сладка музика.

„Остава само да изясня — помисли си Монсоро, — от кого е узнал всичко херцогът.“

Глава 36За това, как протече големият кралски съвет

Желанието на граф дьо Монсоро, изложено пред херцог д’Анжу, се изпълни същия ден: графът представи младата си съпруга в двореца на кралицата майка и на кралицата.

Анри си легна с лошо настроение, тъй като дьо Морвилие го предупреди, че на следващия ден би трябвало да се събере Големият кралски съвет.

Кралят не попита канцлера за нищо. Времето беше напреднало и на негово величество му се спеше. За съвета беше избрано най-удобното време, за да не се попречи нито на съня, нито на почивката на краля.

Почтеният канцлер добре беше изучил навиците на своя повелител и знаеше, че за разлика от Филип Македонски, Анри III, когато не си беше доспал, или беше гладен, слушаше докладите невнимателно.

Той знаеше също, че Анри, който страдаше от безсъние — да не спи самият той, това е участта на онзи, който се грижи за съня на другите, — посред нощ непременно ще се събуди и ще мисли за предстоящата аудиенция и на заседанието на съвета ще се отнесе към всичко с изострено любопитство и необходимата сериозност.

Всичко стана така, както предвиждаше господин дьо Морвилие.

След първия сън, който продължи около четири часа, Анри се събуди. Спомни си за молбата на канцлера, седна на леглото и започна да размишлява; скоро му омръзна да размишлява сам и като се плъзна по пухените постелки, той намъкна копринените си панталони, които прилепваха по тялото, пъхна крака в пантофите и в това нощно облекло, което му придаваше вид на привидение, при светлината на свещника тръгна към стаята на Шико, към онази стая, където така щастливо прекара първата си брачна нощ Жана дьо Брисак.

Гасконецът спеше непробудно и хъркаше, сякаш лъхтяха ковашки мехове.

Кралят три пъти раздруса рамото му, но Шико не се събуди.

Когато обаче третия път кралят не само раздруса спящия, но и му извика силно, последният отвори едното си око.

— Шико! — повтори кралят.

— Какво има? — попита Шико.

— Ах, приятелю мой — каза Анри, — как можеш да спиш, когато твоят крал бодърства?

— О, боже! — възкликна Шико и се престори, че не е познал краля. — Нима негово величество има лошо храносмилане?

— Шико, приятелю — каза Анри. — Това съм аз.

— Кой си ти?

— Това съм аз, Анри.

— Точно така е, сине мой, бекасите ти тегнат на стомаха. Аз обаче те предупреждавах. Ти снощи изяде твърде много от тях, а също и от супата от раци.

— Не — каза Анри, — едва ги опитах.

— Тогава — заяви Шико — трябва да са ви отровили. Пресвета Дево! Анри, вие сте бял като платно!

— Това е платнената ми маска, приятелю — каза кралят.

— Значи не си болен?

— Не.

— Тогава защо ме събуди?

— Защото ме е обзела натрапчива тъга.

— Ти тъгуваш?

— И то как!

— Толкова по-добре.

— Защо по-добре?

— Защото тъгата навежда на мисли, а като поразмислиш хубавичко, ще разбереш, че един порядъчен човек може да бъде събуден в два часа през нощта само за да му се даде подарък. Да видим какво ми носиш.

— Нищо, Шико. Дойдох да си побъбрим.

— Но това ми е малко.

— Шико, господин дьо Морвилие снощи дойде при мен.

— С лоша компания си се събрал, Анри. Защо идва?

— Идва да моли за аудиенция.

— Ах, този човек умее да живее. Не като тебе: да се вмъкваш в чужда спалня в два часа през нощта.

— Какво може да ми каже той, Шико?

— Какво? Нещастнико — възкликна гасконецът, — нима ме будиш само за да ми зададеш този въпрос?

— Шико, приятелю мой, ти знаеш, че този господин оглавява моята полиция.

— Какво говориш! — каза Шико. — Ей богу, нищо не знаех.

— Шико — не млъкваше кралят, — за разлика от теб намирам, че господин дьо Морвилие е винаги добре осведомен.

— Като си помисли човек — каза гасконецът, — че можех спокойно да си спя, вместо да слушам тези глупости.

— Ти се съмняваш в бдителността на канцлера? — понита Анри.

— Да, кълна се в тялото Христово, съмнявам се — каза Шико — и си имам причини за това.

— Какви?

— Стига ли ти, ако ти кажа една-единствена?

— Да, стига да бъде съществена.

— И след това ще ме оставиш на мира?

— Разбира се.

— Е добре. Един ден, не, почакай, беше вечер…

— Каква разлика има?

— Има разлика, и то голяма. И така, една вечер аз те поналожих на улица Фроадмантел. Ти беше с Келюс и Шомберг…

— Ти си ме наложил?

— Да, с бастуна и не само тебе, а трима ви.

— И защо?

— Бяхте оскърбили моя паж и си получихте заслуженото, а господин дьо Морвилие нищо не ви донесе за това.

— Как! — възкликна Анри. — Значи това си бил ти, негоднико, вероломник такъв!

— Аз — каза Шико и потриваше ръце, — нали е вярно, сине мой, че когато бия — бия здраво?

— Нечестивец!

— Признаваш ли, че казвам истината?

— Ще заповядам да те напердашат, Шико.

— Не става дума за това. Кажи: беше ли така, или не беше — това искам да знам.

— Отлично знаеш, че беше, негоднико!

— На следващия ден ти извика ли господин дьо Морвилие?

— Разбира се, нали идва в твое присъствие.

— Разказа ли му за досадния случай, който бил станал предната вечер с един благородник, твой приятел?

— Да.

— Заповяда ли му да намери виновника?

— Да.

— А той намери ли го?

— Не.

— Ето това е, а сега върви да спиш, Анри. Виждаш сам, че твоята полиция не струва пукната пара.

И като се обърна към стената, понеже не желаеше да отговаря на никакви други въпроси, Шико отново захърка. Това хъркаме, което приличаше на грохот на тежка артилерия, лиши краля от всякаква надежда да продължи разговора.

Анри с въздишка се върна в своята спалня и поради липса на други събеседници започна да се жалва на своята хрътка Нарцис от злощастната участ на кралете, които могат да узнаят истината само ако добре заплатят за нея.

Големият кралски съвет се събра на следващия ден. Неговият състав не беше постоянен и се менеше в зависимост от изменчивите предпочитания на краля. Този път в него влизаха Келюс, Можирон, д’Епернон и Шомберг. И четиримата вече от половин година бяха сред приближените на краля.

Шико седеше, правеше корабчета от хартия, редеше ги едно до друго и разправяше, че това била флотилията на най-християнското величество, която щяла да замени флотата на католическия крал.

Съобщиха за пристигането на господин дьо Морвилие.

Той се яви облечен в своя най-тъмен костюм и със съвсем погребален израз на лицето. Поклони се — вместо краля му отговори Шико — и се приближи до Анри III.

— Дали присъствам на заседание на Големия съвет на ваше величество? — попита той.

— Да, тук са събрани моите най-добри приятели. Говорете.

— Простете, господарю, аз не питам току-така, искам да се уверя в това, тъй като имам намерение да ви разкрия твърде опасен заговор!

— Заговор?! — едновременно възкликнаха всички присъстващи.

Шико наостри уши и спря да майстори великолепния двупалубов кораб, който искаше да направи флагман на своя флот.

— Да, заговор, ваше величество — каза господин дьо Морвилие и понижи глас с онази тайнственост, която предвещава потресаващи откровения.

— Оо! — проточи кралят. — Да не би случайно да е испански този заговор?

В този момент в залата влезе херцог д’Анжу, също повикан на съвета; вратата след него веднага се затвори.

— Разбрахте ли, братко — каза Анри, щом размяната на официални приветствия завърши, — господин дьо Морвилие иска да разобличи пред нас заговор против държавата.

— Възможно ли е това?… — избъбри д’Анжу.

— За съжаление, да, монсеньор — каза Морвилие, — опасен заговор.

— Разкажете ни за него — предложи Шико и пусна едно корабче в кристалната ваза с вода на масата.

— Да — промърмори херцог д’Анжу, — разкажете ни, господин канцлер.

— Слушам ви — каза Анри.

Канцлерът се наклони колкото може по-ниско и придаде на погледа си най-голяма сериозност, а на гласа си — най-доверителна интонация.

— Господарю — каза той, — отдавна вече следя поведението на някои недоволни…

— О! — прекъсна го Шико. — „Някои“! Твърде сте скромен, господин дьо Морвилие.

— Те са — продължи канцлерът — ужасна сбирщина: занаятчии, търговци, дребни чиновници… Понякога сред тях попадат монаси и ученици.

— Е, това не са бог знае какви принцове — обади се Шико и с невъзмутимо спокойствие се зае да доправи двупалубния кораб.

Херцог д’Анжу се усмихна насила.

— Сега всичко ще ви се изясни, господарю — каза канцлерът, — знам, че недоволните използуват винаги две главни опори: армията и църквата…

— Твърде разумно — отбеляза Анри. — Продължавайте по-нататък.

Канцлерът, ощастливен от тази похвала, продължи:

— В армията аз намерих офицери, предани на ваше величество, които ми донасяха за всичко; в църковните среди това беше по-трудно. Тогава пуснах в ход моите хора…

— Все още твърде разумно — каза Шико. — Говорете по-нататък.

— И накрая с помощта на мои доверени лица ми се удаде да склоня един от хората на парижкото пре…

— Да склоните за какво — попита кралят.

— За това да следи проповедниците, които настройват народа против ваше величество.

„Охо! — помисли Шико. — Нима са забелязали моя приятел?“

— Тези хора, господарю, ги обединява не Господ бог, а сдружението на заклети врагове на короната. Това сдружение проучих.

— Много добре — одобри кралят.

— Твърде разумно — добави Шико.

— И знам на какво разчитат те — тържествуващо заяви Морвилие.

— Просто превъзходно — възкликна Шико.

Кралят му направи знак да млъкне.

Херцог д’Анжу не сваляше поглед от Морвилие.

— В течение на повече от два месеца — продължи канцлерът — аз издържах за сметка на кралската хазна няколко твърде ловки и смели хора. Истина е, че те се отличават с ненаситна алчност, но аз можах да обърна тези качества в полза на краля, тъй като макар да им плащах щедро, само спечелих. Именно от тях, след като пожертвувах крупна сума пари, аз узнах за този заговор, за първото сборище на заговорниците.

— Всичко това е добре — каза Шико, — плащай, парите, кралю…

— Е, това не е проблем — възкликна Анри. — Кажете ни каква е целта на този заговор и на какво разчитат заговорниците…

— Господарю, става дума ни повече ни по-малко за втора Вартоломеева нощ.

— Срещу кого?

— Срещу хугенотите.

Присъстващите се спогледаха учудено.

— Горе-долу каква сума ви струваше всичко това? — попита Шико.

— Седемдесет и пет хиляди ливри на единия и сто хиляди — на другия.

Шико се обърна към краля.

— Искаш ли аз само за хиляда екю да ти издам тайната, която е узнал господин дьо Морвилие — възкликна той.

Канцлерът учудено сви рамене, а херцог д’Анжу направи такава гузна гримаса, каквато никога досега не бяха виждали на лицето му.

— Говори! — заповяда кралят.

— Това е Лигата, чисто и просто — Лигата, образувана преди десет години. Господин дьо Морвилие е научил тайна, която всеки парижки буржоа знае като „Отче наш“…

— Господине… — възмути се канцлерът.

— Аз казвам истината и ще я докажа — заяви Шико с тон, който не търпеше възражение.

— Тогава назовете ми мястото, където се събират лигистите.

— С готовност: първо — по площадите и улиците; второ — по улиците и площадите; и трето — по площадите и улиците.

— Благоволявате да се шегувате, господин Шико — каза канцлерът и се опита да се усмихне. — А как се познават един друг?

— Те са облечени точно като парижаните и като вървят местят краката си поред един след друг — с важен вид отговори Шико.

Това обяснение беше посрещнато с взрив от смях и даже самият канцлер реши, че правилата на добрия тон изискват от него да се присъедини към общото веселие и той се засмя заедно с другите.

— Моят шпионин е присъствал на едно от техните събрания, което е станало на място, неизвестно на господин Шико.

Херцог д’Анжу пребледня.

— И къде? — попита кралят.

— В абатството „Света Женевиев“.

Шико изпусна хартиената птичка, която слагаше върху адмиралския кораб.

— В абатството „Света Женевиев“! — възкликна кралят.

— Това е невероятно — избърбори херцогът.

— Обаче е вярно — каза Морвилие и победоносно огледа събралите се, твърде доволен от впечатлението което предизвика.

— И какво са правили те, господин канцлер? Какво са решили? — попита кралят.

— Че легистите сами ще си изберат водачи, всеки записан в списъка на Лигата да се снабди с оръжие въз всяка провинция да се изпратят представители от разбунтуваната столица и всички хугеноти любимци на ваше величество, както те се изразяват…

Кралят се усмихна.

— Ще бъдат изтребени в определен ден.

— Това ли е всичко? — каза Анри.

— Чумата да ме тръшне — възкликна Шико. — Веднага пролича, че си католик.

— Наистина ли това е всичко? — осведоми се херцогът.

— Не, монсеньор…

— Чумата да ме тръшне! Мисля, че това не е всичко! Ако кралят за сто седемдесет и пет хиляди ливри е получил само това, то той с пълно право може да се счита за ограбен.

— Говорете, канцлере — заповяда кралят.

— Вождове…

Шико забеляза, че гърдите на херцог д’Анжу бурно се повдигаха от вълнение под жилетката.

— Тъй, тъй — каза Шико, — значи заговорът си има и ръководители, чудно нещо! И все пак за нашите сто седемдесет и пет хиляди ливри — трябваше да ни подхвърлят още нещо.

— Кои са тези вождове… имената им? — попита кралят. — Как се казват тези вождове?

— Първо, един проповедник, фанатик, бесен фанатик — за неговото име заплатих десет хиляда ливри.

— И правилно сте постъпили.

— Някой си Горанфло — монах от манастира „Света Женевиев“.

— Горкият — отбеляза Шико с искрено състрадание. — Казано му беше: не се бъркай в чужди работи — нищо свястно няма да излезе.

— Горанфло… — каза кралят и си записа името, — добре… по-нататък…

— По-нататък… — повтори канцлерът явно разколебан, — но това е всичко, господарю.

Морвилие още веднъж изгледа събранието с изпитателен, загадъчен поглед, който като че ли казваше:

„Ако ваше величество останеше насаме с мен, щеше да узнае повече.“

— Говорете, канцлере, тук са само мои приятели, говорете.

— О, господарю, онзи, чието име не се решавам да произнеса, също има могъщи приятели.

— Около мене?

— Навсякъде.

— Е, какво, тези приятели по-силни ли са от мен? — възкликна Анри, пребледнял от гняв и безпокойство.

— Господарю, тайни не се обявяват на всеослушание. Простете, аз съм държавен служител.

— Вярно е.

— И твърде разумно — подхвана Шико. — Но ние тук всички милеем за държавата.

— Господине — каза херцог д’Анжу, — ако вашето съобщение не може да бъде огласено в наше присъствие, то ние ще изразим нашата най-дълбока почит и ще се оттеглим.

Господин дьо Морвилие спря в нерешителност. Шико следеше всеки негов най-малък жест, опасявайки се, че канцлерът, колкото и наивен да изглеждаше, е успял да разузнае нещо повече от това, което вече съобщи.

Кралят направи знаци, с които заповяда: на канцлера — да се приближи, на херцог д’Анжу — да остане на мястото си, на Шико — да млъкне, а на останалите трима фаворити — да се занимават с нещо друго.

Тутакси господин дьо Морвилие се наведе над ухото на негово величество, но той не беше извършил и половината от това отмерено и грациозно движение на тялото, изпълнявано по всички правила па етикета, когато в двора па Лувъра се раздаде силен шум. Кралят рязко се изправи, Келюс и д’Епернон се хвърлиха към прозореца, херцог д’Анжу постави ръка върху дръжката на шпагата си, като че ли тези звуци криеха някаква опасност за неговата особа.

Шико стана от масата. Следеше всичко, което ставаше в залата и на двора.

— Аха! Монсеньор дьо Гиз! — изкрещя той първи — Монсеньор дьо Гиз благоволява да дойде.

Кралят трепна.

— Това е той — в хор потвърдиха фаворитите.

— Херцог дьо Гиз? — несвързано произнесе братът на краля.

— Учудващо… нали. По какъв начин херцог дьо Гиз се е озовал в Париж? — бавно изрече кралят, прочел във втрещените очи на господин дьо Морвилие онова име, което канцлерът искаше да му прошепне на ухото.

— Съобщението, което бяхте приготвили за мен, се отнасяше до моя братовчед дьо Гиз, така ли е? — тихо попита той канцлера.

— Да, господине, той е председателствал събранието… — в същия дух отговори Морвилие.

— А другите?

— Не са ми известни.

Анри погледна към Шико въпросително.

— Кълна се в светата утроба! — възкликна с важна осанка гасконецът. — Да влезе моят братовчед дьо Гиз.

Той се наклони към Анри и му прошепна на ухото:

— Ето човекът, чието име знаеш добре, и мисля, че няма нужда да си го записваш.

Лакеите шумно разтвориха вратата.

— Едното крило на вратата, господа — каза Анри, — само едното. Двете се отварят само за краля.

Херцог дьо Гиз, който вече се приближаваше през галерията към залата, където протичаше кралският съвет, чу тези думи, но запази на лицето си усмивката, с която имаше намерение да приветства краля.

Глава 37За това, какво правеше в Лувъра херцог дьо Гиз

След херцог дьо Гиз вървеше множество офицери, придворни, благородници. След този блестящ ескорт се бяха проточили тълпи народ — ескорт много по-малко блестящ, но далеч по-надежден и страшен.

В двореца пуснаха само свитата на херцога, народът остана пред стените на Лувъра.

Виковете, които се чуваха в онази минута, когато херцог дьо Гиз вече невидим за тълпата, влизаше в галерията, идваха именно от редиците на народа.

При вида на тази необикновена армия, която обграждаше кумира на парижани всеки път, когато той се появяваше по улиците на столицата, кралските гвардейци се хванаха за оръжието и като се построиха зад своя храбър полковник, загледаха към народа заплашително, а към триумфатора с нямо предизвикателство.

Гиз забеляза враждебното настроение на тези войници, командвани от Крийон. С изящен полупоклон той поздрави полковника, който с шпага в ръка беше застанал на четири крачки пред строените си хора. Застинал с безпристрастно изражение на лицето и неподвижност, която изразяваше презрение, той не отвърна на поздрава.

Подчертаният отказ на офицера и войниците да се преклонят пред неговото всепризнато могъщество, учуди херцог дьо Гиз. Той се намръщи, но с приближаването към вратите на кралския кабинет бръчките по челото му се разглаждаха и както вече казахме, в залата той влезе с любезна усмивка.

— А, това сте вие, братовчеде — каза кралят, — що за шум вдигнахте! Като че ли и фанфари имаше? Или фанфарите просто са ми се сторили?

— Господарю — отговори херцогът, — фанфарите в Париж славят само краля, а на бойното поле — само пълководеца. Аз твърде добре познавам и двореца, и военния лагер, за да сбъркам. Тук фанфарите биха били твърде гръмогласни за поданика, а там недостатъчно гръмки даже за принца.

Анри прехапа устни.

— Кълна се в смъртта на Христос — каза той след минутно мълчание, при което не сваляше очи от лотарингския принц, — вие изглеждате чудесно, братовчеде. Нима едва днес пристигате от обсадата на Ла-Шарите?

— Да, едва днес, господарю — отговори херцогът и леко се изчерви.

— Бога ми, вашето посещение е голяма чест за нас, голяма чест, голяма чест.

Анри III, когато имаше твърде много тайни мисли, имаше навик да повтаря думите, като че ли уплътняваше редиците на войници, прикриващи от очите на противника оръдейна батарея, която трябва да се изяви само в нужната минута.

— Голяма чест — повтори Шико, толкова точно копирайки интонацията на краля, че можеше да се помисли, че тези две думи произнесе Анри.

— Господарю — каза херцогът, — ваше величество си позволява да се шегува: нима може васал да оказва чест на суверена, от когото произлизат всички чести и почести?

— Имам предвид, господин дьо Гиз — възрази Анри, — че всеки добър католик, който се завръща от поход, обикновено отначало навестява бога в някой храм, а след това краля. Да се почита бога, да се служи на краля — вие знаете, братовчеде, — това е истина наполовина политическа, наполовина божествена.

При тези думи херцог дьо Гиз почервеня още по-забележимо. Кралят, който говореше, гледайки госта в очите, забеляза неговото смущение; подчинявайки се на някакъв инстинктивен порив, той премести поглед от дьо Гиз на херцог д’Анжу и с учудване видя, че неговият мил брат е пребледнял толкова силно, колкото е почервенял неговият скъп братовчед.

Това вълнение, проявено толкова различно, порази краля. Анри нарочно отмести поглед и прие любезен вид. Под този кадифен поглед Анри III както никой друг умееше да скрие кралските си нокти.

— Във всеки случай, херцоже — каза той, — нищо не може да се сравни с радостта ми, че ви виждам жив и невредим, щастливо избягнал всички съдбоносни случайности на войната, макар да говорят за вас, че вие не бягате от опасностите, а дръзко търсите среща с тях. Опасностите обаче ви познават, братовчеде, и те бягат от вас.

Херцогът в отговор на тази любезност направи поклон.

— Ето защо ще ви кажа, братовчеде: не преследвайте с такова увлечение смъртта, нещо, което наистина е непоносимо за безделници като нас грешните, които спят, ядат, ходят на лов и считат за победа измислянето на нова мода или молитва.

— Да, да господарю — залови се за последната дума на краля херцогът, — известно ни е, че сте просветен и благочестив крал и никакви земни грижи няма да ви накарат да забравите бога и интересите на светата църква. Затова и пристигнахме тук, изпълнени с доверие към ваше величество.

— Можеш да се полюбуваш на доверието на своя братовчед, Анри — каза Шико, посочвайки свитата на херцога, която, като не се осмеляваше да влезе в кралските покои, се тълпеше край отворените врати, — една трета от него той е оставил пред вратата на кабинета ти, а останалите две — пред вратите на Лувъра.

— С доверие?… — повтори Анри. — А нима не винаги идвате с доверие при мен, братовчеде?

— Позволете ми да ви обясня, господарю, думата „доверие“, която се изпусна от устата ми, се отнася за едно предложение, което, надявам се, няма да ми откажете да изслушате.

— Охо! Вие имате някакво предложение за мен, братовчеде? Тогава говорете откровено, или както казахте „изпълнен с доверие“. Какво имате да ни предложите?

— Една от най-прекрасните идеи, които биха могли още да вълнуват християнския свят, откакто кръстоносните походи станаха невъзможни.

— Говорете, херцоже.

— Господарю — продължи херцогът, повишавайки глас така, че да може да бъде чут и в преддверието, — господарю, званието на всехристиянски крал не е празен звук, то задължава ревностно и пламенно да се брани религията. Големият син на църквата, а такава е вашата титла, господарю, трябва винаги да бъде готов да защити своята майка.

— Виж ти — каза Шико, — моят братовчед проповядва с дълга рапира на кръста и каска на главата. Забавно! Вече няма да се чудя на монаси, които горят от нетърпение да се хвърлят в бой. Анри, моля полк за Горанфло.

Херцог дьо Гиз се направи, че не чува тези думи. Анри III кръстоса крака, опря лакът върху коляното си и подпря брадата си с длан.

— Нима църквата я заплашват сарацини? — попита той. — И не жадувате ли за случай да се сдобиете с титлата на… ерусалимски крал?

— Господарю — продължи херцогът, — уверявам ви, че огромните тълпи народ, които ме последваха до Лувъра, благославяйки името ми, ми оказват такава почит само като награда за моите ревностни усилия, насочени към защита на вярата. Имах честта да спомена на ваше величество още преди встъпването ви на престола проект за съюз между всички верни католици.

— Да, да — подхвана Шико, — спомням си. Това е Лигата, кълна се в светата утроба, Анри. Това е Лигата, Лигата, създадена в чест на свети Вартоломей, кралю мой. Бога ми, ти имаш къса памет, сине мой, ако не можеш да си спомниш такава победна идея.

При тези думи херцогът се обърна и с презрение погледна онзи, който ги произнесе, без да подозира какво голямо значение имат те за краля след неотдавнашните съобщения на господин дьо Морвилие.

Херцог д’Анжу се разтревожи. Притискайки пръст към устните си, той втренчено погледна херцог дьо Гиз, който беше блед и неподвижен като статуята на Предпазливостта.

Този път кралят не би забелязал това мълчаливо предупреждение, свидетелствуващо за общността на интересите на двамата принцове, но Шико си даде вид, че му е хрумнало да забоде една от своите хартиени птички на рубинената верижка, украсяваща шапката на краля, наведе се към Анри и му прошепна на ухото:

— Погледни братлето си, Анри.

Анри бързо вдигна очи — пръстът на херцог д’Анжу се махна със същата бързина, обаче беше късно. Кралят видя това движение и се досети какво означава.

— Господарю — продължи херцог дьо Гиз, който беше забелязал Шико да казва нещо на краля, но не можеше да чуе думите, — католиците действително нарекоха своето тайно сдружение света Лига и тази Лига сега си поставя за главна цел укрепването на трона и защитата му от нашите заклети врагове хугенотите.

— Добре казано! — възкликна Шико — Одобрявам pedibiis et nuiu47.

— И все пак — продължи херцогът — само обединение, колкото и сплотено да е то, е все още недостатъчно. Това единно обединено тяло трябва да се приведе в движение, да се насочи към някаква цел, тъй като в кралство като Франция няколко милиона души не се обединяват без съгласието на краля.

— Няколко милиона души! — повтори Шико. — Бива си я семката на недоволството! Ако се посади от опитна ръка — не се съмнявам, че прекрасните плодове няма да закъснеят.

Този път търпението на херцога изглежда преля, той презрително сви устни, напрегна десния си крак и за малко да тропне с него, но успя да се сдържи.

— Учудвам се, господарю — каза той, — че ваше величество допуска така често да прекъсват речта ми, макар че говоря за толкова важни неща.

При такова открито изказване на неудоволствие, със справедливостта на което беше невъзможно да не се съгласи, Шико изгледа всички присъстващи злобно и като подражаваше на пронизителния глас на парламентарния глашатай, кресна:

— Тишина! Инак, кълна се в светата утроба — ще си имате работа с мен.

— Няколко милиона! — повтори кралят, видимо поразен от тази цифра. — Твърде похвално за католическата религия. Срещу тези няколко милиона обединени католици колко души могат да изправят протестантите в моето кралство?

Херцогът сякаш се помъчи да си спомни някаква цифра.

— Четирима — каза Шико.

Тази нова проява беше посрещната с гръмогласен смях от придворните на краля, но херцог дьо Гиз сви вежди, а от преддверието, където бяха неговите хора, се чу ропот на възмущение от дързостта на шута.

Кралят бавно се обърна към вратата, откъдето идваха недоволните гласове, и тъй като умееше да придава на погледа си израз на високо достойнство, ропотът веднага стихна.

След това кралят със същия израз на лицето погледна херцога.

— И тъй, господине, към какво се стремите? — каза той. — По същество… по същество…

— Моля за едно, господарю, тъй като славата на моя крал може би ми е по-скъпа от моята собствена — нека ваше величество, който във всяко едно отношение стои над нас — да покаже своето превъзходство над нас също и чрез своята ревностна преданост към католическата вяра и по такъв начин да лиши недоволните от какъвто и да е повод за възобновяване на войната.

— Ах, ако става дума за война, братовчеде — каза Анри, — аз имам войска. Само под ваше командване в лагера, който напуснахте, за да ме ощастливите със скъпоценните си наставления, има, ако не се лъжа, почти двадесет и пет хиляди войници.

— Господарю, може би съм длъжен да ви обясня какво разбирам под война.

— Обяснете ми, братовчеде, велики пълководецо, не се съмнявайте, че аз винаги с голямо удоволствие слушам как разсъждавате за подобни неща.

— Исках да кажа, господарю, че в наше време кралете са призвани да водят две войни: война духовна, ако може така да се изразим, и война политическа — война с иден и война с хора.

— Кълна се в смъртта на Исус! — каза Шико. — Великолепно изложено!

— Млъкни, глупако! — заповяда кралят.

— Хората — продължаваше херцогът — това са видими, осезаеми същества, смъртни; с тях може да се сблъскаш, да ги атакуваш и разбиеш, а когато са разбити, тях ги съдят или бесят без съд, което е още по-добре.

— Да — каза Шико — може да се обесят изобщо без съд: и по-кратко, и повече по кралски.

— Но с идеите — продължи херцогът, — с идеите не можете да се борите като с хората, господарю, те са невидими и пропълзяват навсякъде; те се крият от очите особено на онези, които искат да ги изкоренят. Скривайки се в тайни кътчета на човешките души, те пускат там дълбоки корени. И колкото по-старателно изрязвате невнимателните филизи, избили на повърхността, толкова по-могъщи и неизтребими стават невидимите корени. Идеята, господарю, това е джудже гигант, което трябва да бъде следено и денем, и нощем, тъй като то може вчера да е лазило в краката ви, а утре да виси заплашително над главата ви. Идеята, господарю, е като искра, попаднала в слама, само зорки очи могат да забележат пламващия посред бял ден пожар. Ето защо, господарю, на вас са ви нужни милиони стражи.

— Ето че и последните четирима френски хугеноти хвръкват по дяволите! — каза Шико. — Кълна се в светата утроба! Жал ми е за тях.

— А за да бъдат под око тези стражи — продължи херцогът, — предлагам на ваше величество да назначи глава на Светия съюз.

— Свършихте ли, братовчеде? — попита кралят.

— Да, господарю, и както ваше величество можа да се убеди, говорих пределно откровено.

Шико изпусна чудовищна въздишка, а херцог д’Анжу като се съвзе след неотдавнашната уплаха, се усмихна на лотаринтския принц.

— А вие — обърна се кралят към заобикалящите го придворни, — какво мислите вие за това, господа?

Шико, без да каже нито дума, взе шапката и ръкавиците си, хвана за опашката лъвската кожа, постлана на пода, замъкна я в ъгъла и легна върху нея.

— Какво правите, Шико? — попита кралят.

— Господарю — отговори Шико, — казват, че нощта е добър съветник. Защо казват така? Защото през нощта се спи. Аз ще спя, а утре на свеж ум ще отговоря на моя братовчед дьо Гиз.

След това той се изтегна на кожата.

Херцогът хвърли на гасконеца яростен поглед. Шико отвори едното си око, улови погледа и му отвърна с хъркане, подобно на гръмотевичен тътен.

— И така, господарю — попита херцогът, — какво мисли ваше величество?

— Мисля, че сте прав както винаги, братовчеде, съберете вашите главни лигисти, елате заедно с тях и аз ще избера човека, от който има нужда религията.

— А кога, господарю? — осведоми се херцогът.

— Утре.

Произнасяйки тази дума, кралят изкусно раздели усмивката си на две — едната половина — за херцог дьо Гиз, а другата — за херцог д’Анжу.

Последният се беше приготвил да си върви заедно с придворните, едва беше пристъпил към вратата, когато Анри каза:

— Останете, братко мой, искам да поговоря с вас.

Херцог дьо Гиз за миг стисна челото си с ръка, като че ли искаше да събере заедно потока от мисли, после излезе заедно със свитата си и изчезна с нея под сводовете на галерията.

Минута по-късно гръмнаха радостните възгласи на тълпата, която приветстваше излизането му от Лувъра по същия начин, както приветстваше влизането му.

Глава 38Кастор и Полукс

Кралят задържа при себе си брат си и освободи фаворитите.

По време на предхождащите събития херцог д’Анжу успя да запази пред всички, с изключение на Шико и херцог дьо Гиз, вид на пълно равнодушие към нещата, които ставаха и сега без каквото и да било недоверие се отнесе към поканата на Анри. Той не подозираше, че Шико беше накарал краля да погледне към него и че той бе видял невнимателния пръст върху устните му.

— Брате — каза Анри, след като се разходи из стаята и се убеди, че освен Шико няма никой друг, — знаете ли, че аз съм най-щастливият крал на земята?

— Господарю — каза принцът, — щастието на ваше величество, ако само наистина се считате щастлив, може да се определи като възнаграждение, изпратено от небето за вашите заслуги.

Анри погледна брат си.

— Да, много съм щастлив — потвърди той, — защото в случай, че великите идеи не осеняват моята глава, то те осеняват главите на онези, които ме заобикалят. Мисълта, която току-що изложи пред нас моят братовчед дьо Гиз, е велика идея.

Херцогът се поклони в знак на съгласие.

Шико отвори едното си око, сякаш чуваше лошо със затворени очи, или може би да види лицето на краля, за да проникне в истинския смисъл на думите му.

— Всъщност — продължи Анри — струва си да съберем под едно знаме всички католици, да създадем кралство на църквата, тихомълком да въоръжим цяла Франция от Кале до Лангедок, от Бретан до Бургундия и така винаги ще имам армия, готова да излезе срещу Англия, Фландрия или Испания, а Англия, Фландрия или Испания нищо да не заподозрат. Разбирате ли, Франсоа, каква гениална мисъл е това?

— Наистина ли, господарю? — попита херцог д’Анжу, зарадван, че кралят споделя възгледите на неговия съюзник херцог дьо Гиз.

— Да, признавам, че изпитвам горещо желание да възнаградя щедро автора на този толкова мъдър проект.

Шико отвори и двете си очи, но веднага ги затвори отново. Шутът съзря на лицето на краля една от онези незабележими усмивки, които можеше да види само той, който най-добре познаваше Анри, и тази усмивка му беше достатъчна.

— Да — продължи кралят, — повтарям, такъв проект заслужава внимание и аз ще направя всичко за оня, който го е замислил. Кажете ми, Франсоа, действително ли херцог дьо Гиз е баща на тази превъзходна идея, или по-точно казано — инициатор на това велико дело? То вече е започнато, нали така, брате мой?

Херцог д’Анжу кимна с глава, за да потвърди, че действително е пристъпено към изпълнение на замисъла.

— Толкова по-добре, толкова по-добре — повтори кралят. — Казах, че много съм щастлив, а би трябвало да кажа, че съм щастлив дори прекалено, понеже ближните ми не само са осенявани от велики идеи, но и горейки от желание да служат на своя крал и родина — те претворяват тези идеи в живота. Обаче аз ви попитах, скъпи Франсоа — продължи Анри и сложи ръка върху рамото на своя брат, — попитах ви, действително ли за такава наистина кралска мисъл трябва да благодаря на моя братовчед дьо Гиз?

— Не, господарю, нея я издигна Лотарингският кардинал преди повече от двадесет години и само нощта на свети Вартоломей попречи за нейното изпълнение, или по-точно казано, временно го направи ненужно.

— Какво нещастие е, че кардиналът умря! — каза Анри. — Щях да го направя папа след смъртта на негово светейшество Грегорио XIII. Още повече, че не можем да не признаем — продължи той с такова привидно простодушие, каквото само той можеше да изобрази по-добре от който и да е френски комедиант, — не е възможно да не признаем, че неговият племенник е наследил тази идея и я е накарал да дава плодове. За съжаление не е по силите ми да го направя папа, но ще напра… С какво би го възнаградил ти, Франсоа, с какво, което все още той няма?

— Господарю — каза Франсоа, заблуден от думите на своя брат, — преувеличавате заслугите на нашия братовчед. Както казах вече, тази идея е негово наследствено владение, а имаше човек, който му помогна да я усъвършенства.

— Неговият брат кардиналът, може би?

— От само себе си се разбира, че и той взе участие, но не той е този човек.

— Значи херцог дьо Майен?

— О, господарю, оказвате му твърде голяма чест!

— Прав си, не би могло и да се очаква, че такава практична политическа мисъл може да дойде в главата на този касапин. И все пак, Франсоа, на кого трябва да бъда признателен за помощта, оказана на моя братовчед?

— На мен, господарю — каза херцогът.

— На вас! — възкликна Анри, като че ли изгубил ума и дума.

Шико отвори едното си око.

Херцогът се поклони.

— Как! — каза Анри. — Във време, когато целият свят се е опълчил срещу мен, проповедници разобличават моите пороци, поети и пасквиланти осмиват недостатъците ми, мъдри политикани сочат грешките ми, когато приятелите ми се надсмиват на моята безпомощност, а положението като цяло става толкова несигурно и заплетено, че аз видимо от ден на ден слабея и намирам нови и нови бели коси, подобна идея ви идва на ум на вас, Франсоа, на човека, в лицето на когото, длъжен съм да призная (известно е, че хората са слаби, а кралете слепи), в лицето на когото не винаги виждах приятел. Колко съм виновен, Франсоа!

Анри, трогнат до сълзи, протегна ръка на брат си.

Шико отвори двете си очи.

— Помислете — продължи Анри, — каква победоносна идея! Та аз не мога да въведа нито нов данък, не мога да обявя набор в армията, без да предизвикам викове, не мога нито да празнувам, нито да спя, нито да обичам, без да предизвикам смях. И ето че идеята на господин дьо Гиз, по-точно вашата, Франсоа, отведнъж ми дава армия, пари, приятели, спокойствие. И за да бъде това спокойствие по-дълго, Франсоа, необходимо е само едно…

— Какво именно?

— Братовчедът казваше, че великото движение се нуждае от вождове.

— Несъмнено.

— Този вожд, разберете ме правилно, Франсоа, не може да бъде нито един от моите фаворити. Нито един от тях не притежава едновременно и ум, и сърце, необходими за такъв стремителен полет. Келюс е храбър, но той, бедният, е зает само със своите любовни похождения. Можирон също е храбър, но суетен, не вижда по-далече от премените си. Шомберг е храбър, но не блести с ум, което са принудени да признаят дори най-добрите му приятели. Д’Епернон е храбър, но лицемерен и не вярвам нито на една негова дума, макар и да го посрещам с усмивка. Нали знаете, Франсоа — все по-непринудено говореше Анри, — че едно от най-тежките задължения на краля е вечно да се преструва. Ето защо — добави той — винаги, когато мога да говоря с открито сърце, както сега, аз дишам свободно.

Шико затвори двете си очи.

— Значи така — заключи Анри, — щом братовчед ми дьо Гиз е получил тази идея, в развитието на която вие, Франсоа, имате такова голямо участие, то вероятно нему и подобава да се заеме с привеждането й в действие.

— Какво казахте, господарю? — разтревожен и задъхан от вълнение възкликна Франсоа.

— Казах, че за ръководенето на това движение е необходим велик принц.

— За бога, господарю!

— Велик пълководец, ловък дипломат.

— Преди всичко ловък дипломат — отбеляза херцогът.

— Предполагам, че ще се съгласите, Франсоа, че херцог дьо Гиз във всяко отношение подхожда за този пост? Не е ли така?

— Братко мой — каза Франсоа, — Гиз и без това е твърде могъщ.

— Разбира се — съгласи се Анри, — но неговото могъщество е залог за моята сила.

— С херцог дьо Гиз са армията и буржоазията, Лотарингският кардинал има църквата, Майен е оръдие на братята си; вие се готвите да съсредоточите твърде големи сили в ръцете на едно семейство.

— Имате право, Франсоа — каза Анри, — мислих вече за това.

— Ако дьо Гиз бяха поне френски принцове, щеше да е разбираемо; тогава възвеличаването на династията на френските крале щеше да е в техен интерес.

— Няма съмнение, но за нещастие те са лотарингски принцове.

— Домът им винаги е съперничел с нашия.

— Франсоа, вие бръкнахте в раната ми. По дяволите! Изобщо не мислех, че сте толкова добър политик! Това е причината, поради която и слабея, и побелявам — извисяването на Лотарингския дом редом с нашия. Повярвайте ми, Франсоа, не минава ден без тройката дьо Гиз — вярно отбелязахте, че в техни ръце е всичко — не минава ден, в който или херцогът, или кардиналът, или Майен, все едно, ако не единият, то другият, с дързост и хитрост да не заграбват някоя част от властта ми, частица от привилегиите ми, а аз — слаб и самотен — не мога нищо да направя срещу тях. Ах, Франсоа, ако нашето днешно обяснение беше станало по-рано, ако преди можех да надникна в сърцето ви както сега! Разбира се, че ако имах вашата подкрепа, може би щях по-успешно да им се съпротивлявам, отколкото досега. Но вече, както сам виждате, е късно.

— Защо да е късно?

— Защото без борба те няма да отстъпят, а всяка борба ме уморява. Тъкмо поради това ще го назнача за глава на Лигата.

— Ще направите грешка, братко — каза Франсоа.

— Но кого според вас трябва да назнача, Франсоа? Кой ще се съгласи да заеме този опасен пост? Да, опасен. Нима вие не разбирате замисъла на херцога? Той е убеден, че ще го назнача за глава на Лигата.

— И какво после?

— Това, че всеки друг избраник ще стане негов смъртен враг.

— Назначете силен човек, който, опирайки се на вашето могъщество, ще е достатъчно силен, за да не се бои от тримата лотарингци взети заедно.

— Добри ми брате, не познавам никой, който да отговаря на вашите условия — с унил глас произнесе Анри.

— Огледайте се около себе си, господарю.

— Около себе си виждам само вас и Шико — и двамата сте мои истински приятели.

— Охо! — промърмори Шико. — Нима и мен иска да изиграе?

И той отново затвори очи.

— Ех — каза херцогът, — вие още ли не се сещате, братко?

Анри се вторачи в херцог д’Анжу, като току-що прогледнал.

— Така значи! — възкликна той.

Франсоа мълчаливо кимна с глава.

— Не, не — изрече Анри, — вие никога няма да се съгласите на това. Задачата е твърде тежка; не е за вас това — постоянно да подтиквате ленивите буржоа, да ги заставяте да се обучават на военно изкуство, не е за вас да проверявате речите на всички проповедници, или ако в Париж пламне битка и улиците се превърнат в касапница — да влезете в ролята на палач. За това е необходимо да сте трима, както са дьо Гиз, и да имате дясна ръка, която да се казва Шарл, и лява, която да се нарича Луи. Знаете, че в деня на свети Вартоломей херцогът собственоръчно уби много хора, не е ли истина, Франсоа?

— Твърде много, господарю.

— Възможно е той действително да е проявил премного усърдие. Но вие оставихте въпроса ми без отговор, Франсоа. Какво? Нима всичко, което ви описах, ви допада? Да се подмазвате на тези заплеси в саморъчно направени ризници и с тези тенджери, които нахлупват върху главите си вместо каски? И ще търсите популярност вие — най-големият велможа на нашия двор? Заклевам се в живота си, братко, колко много се изменят хората с годините!

— Може би заради самия себе си не бих се занимавал с това, но заради вас, разбира се, бих направил всичко.

— Добрият, превъзходният ми брат — развълнува се Анри и с върха на пръста си се опита да изтрие несъществуваща сълза.

— И тъй — каза Франсоа, — вие няма да възразите, Анри, ако се заема с делото, което имахте намерение да възложите на херцог дьо Гиз?

— Да възразявам! — възкликна Анри. — Кълна се в рогата на дявола. Не само че не възразявам, напротив, направо съм очарован от вашето предложение. Излиза, че вие също сте си мислили за Лигата? Още по-добре, по дяволите! Още по-добре! Значи и вие сте били съпричастен към тази идея? А може би и не толкова малко? Може би, напротив, доста активно. Освен това, всичко, което ми наговорихте тук, е направо възхитително! Наистина аз — най-голямото магаре в кралството, съм заобиколен само от велики умове.

— Ваше величество благоволява да се шегува.

— Аз? Опазил ме бог! Положението е много сериозно, Франсоа, говоря това, което мисля. Вие ме спасявате от голямо затруднение, Франсоа, особено поради това, че от известно време не се чувствам добре, възможностите ми намаляват. Мирон често ми напомня за това. Но хайде да се върнем към по-съществените неща; всъщност за какво ми е да напрягам жалкия си ум, щом мога да бъда озаряван по пътя си от светлината на вашия? И тъй, договаряме ли се да ви поставя начело на Лигата?

Франсоа бе обхванат от радостен трепет.

— О! — възкликна той. — Стига ваше величество да ме счита достоен за такова доверие!

— Доверие! Ах, Франсоа, защо да говорим за доверие? Щом херцог дьо Гиз няма да оглавява Лигата, на кого според теб не бих могъл да се доверя? Може би на самата Лига? Нима Лигата може да представлява опасност за мен? Обяснете ми, драги Франсоа, кажете ми всичко.

— О, господарю — каза херцогът.

— Но какъв глупак съм! — продължи Анри. — Ако беше така, то брат ми не би се съгласил да я оглави, от минутата, в която той заеме този пост — опасност повече няма да съществува. А! Много е логично, излиза, че учителят ни по логика не напразно си е получавал парите. Бога ми, не изпитвам никакви опасения. При това във Франция имам много хора с шпаги, така че ако се наложи да тръгна срещу Лигата, бих могъл да го сторя с добра компания.

— Имате право, господарю — отговори херцогът с почти същото простодушие, което така умело умееше да разиграва и неговият брат, — кралят си остава винаги крал.

Шико отвори едното си око.

— Дявол да го вземе! — каза Анри. — Като напук ми дойде една мисъл. Просто невероятно, колко мисли ми идват днес! Случват се такива дни.

— Каква мисъл, братко? — попита херцогът с безпокойство, тъй като още не можеше да повярва, че го е споходило такова огромно щастие.

— А нашият братовчед Гиз, който е бащата, или по-скоро се счита сам за баща на идеята, сигурно вече си е набил в главата, че точно той трябва да ръководи Лигата. Той ще поиска и да командва.

— Да командва?

— Без съмнение, дори без ни най-малко съмнение. Изглежда, той е обмислял тази идея единствено, за да се възползува. Впрочем, ти казваше, че сте обмисляли заедно. Пази се, Франсоа, този човек няма да се остави да го правят на глупак. Sie vos non verbis… Помните ли Вергилий? — mdificatis, aves48.

— О, господарю!

— Франсоа, обзалагам се, че той си го мисли. Известно му е колко съм лекомислен.

— Да, но след като му обявите вашата воля, той ще отстъпи.

— Или ще се престори, че отстъпва. Пазете се, Франсоа, нашият братовчед има дълги ръце и никой в кралството, дори самият крал, не може да достигне дотам, където се протягат те. Едната ръка е протегната към Испания, другата към Англия — към дон Хуан Австрийски и кралица Елизабет. Шпагата на Бурбона беше по-къса от ръката на нашия братовчед и все пак Бурбона причини немалко неприятности на нашия дядо Франсоа I.

— Обаче — каза Франсоа, — ако ваше величество намира Гиз за толкова опасен, това е още една причина да се повери ръководството на Лигата на мен. По такъв начин той ще бъде притиснат между двама ни и при първия опит за измяна, ще му нагласим съдебен процес.

Шико отвори второто си око.

— Съдебен процес! Съдебен процес, Франсоа! Това е могъл да си позволи богатият и могъщ Луи XI, който е нагласявал съдебни процеси и е издигал ешафоди, а аз нямам пари даже да купя черно кадифе, ако се наложи случаят да го поиска.

Анри независимо от самообладанието, което притежаваше, дълбоко в душата си бе силно развълнуван и отправи към брат си остър проницателен поглед, чийто блясък херцогът не можа да понесе.

Шико затвори двете си очи.

В стаята настъпи кратко мълчание.

Пръв наруши мълчанието кралят.

— Би трябвало всичко да се подреди така, скъпи Франсоа, че да няма междуособни войни и разпри между моите поданици. Аз съм син на Анри Воина и Екатерина Хитрата, от милата си майчица съм наследил частица коварство. Ще извикам при себе си херцог дьо Гиз и ще му обещая всевъзможни блага, така че ще уредим вашата работа по взаимно съгласие.

— Господарю — възкликна херцог д’Анжу, — поставяте ме начело на Лигата, нали?

— Така мисля.

— Вие сте съгласен аз да получа този пост?

— Напълно.

— Накрая, вие сам желаете това?

— Това е най-горещото ми желание. Не бива обаче да се предизвиква твърде много неудоволствието на херцог дьо Гиз, моя братовчед.

— Щом е така, можете да бъдете спокоен — каза херцог д’Анжу. — Ако за моето назначение няма други препятствия, заемам се лично да уредя всичко с херцога.

— И кога?

— Още днес.

— Нима ще заминете при него? Ще му направите посещение? Помислете, братко, не е ли твърде голяма чест?

— Не, господарю, аз няма да заминавам.

— Тогава как?

— Той ме очаква.

— Къде?

— При мен в Лувъра.

— При вас? Но аз чух викове, които приветстваха излизането му от Лувъра.

— След като излезе през главния вход, той ще се върне през тайната врата? Право на първа визита на херцог дьо Гиз има кралят, на втората имам аз.

— Ах, братко мой — каза Анри, — признателен съм ви за това, че така ревностно зачитате нашите привилегии, които аз твърде често поради слабостта на характера си пренебрегвам. Вървете и се договаряйте с него, Франсоа.

Херцогът пое ръката на брат си и се наведе с намерение да я целуне.

— Какво правите, Франсоа? Елате в прегръдките ми да ви притисна до сърцето си — възкликна кралят. — Там е истинското ви място.

Братята няколко пъти здраво се прегърнаха. Щом се освободи от прегръдката на брат си, херцог д’Анжу излезе от кабинета, с бързи стъпки мина през галерията и влезе в покоите си.

Навярно сърцето му трябваше да се обкове със стоманени и дъбови обръчи, както сърцето на първия мореплавател, за да не се пръсне от радост.

След излизането на брат си кралят заскърца със зъби от злоба, втурна се по тайния коридор, който водеше към спалнята на Маргьорит дьо Навар, заета сега от херцог д’Анжу, и влезе в една малка стаичка, от която можеше да чува разговора между двамата херцози — дьо Гиз и д’Анжу — също така ясно, както Дионисий от своето скривалище е можел да слуша разговорите на пленниците.

— Кълна се в светата утроба! — каза Шико, като отвори и двете си очи и седна на пода. — Доколко трогателна може да бъде картината на семейно съгласие. По едно време ми се стори, че съм на Олимп и присъствам на срещата на Кастор и Полукс след шестмесечна раздяла.

Глава 39В която се доказва, че подслушването е най-сигурният път към разбирането

Херцог дьо Гиз очакваше херцог д’Анжу в бившите покои на Маргьорит дьо Навар, където някога Беарнеца и дьо Муи шепнешком разработваха плана на бягството си. Предпазливият Анри дьо Навар знаеше, че почти всяко помещение в Лувъра е устроено така, че всички разговори, дори онези, които се водят полугласно, да мотат да бъдат подслушани от този, за когото представляват интерес. Херцог д’Анжу също беше запознат с това немаловажно обстоятелство, но очарован от простосърдечното държане на краля или не му придаде достатъчно значение, или просто забрави за него.

Анри III, както казахме вече, зае своя наблюдателен пост в същата минута, когато брат му влезе в стаята. По този начин нито една дума от разговора на двамата принцове не можа да се изплъзне от ушите му.

— Е, как е, монсеньор? — оживено попита херцог дьо Гиз.

— Както трябва, херцоже, заседанието се състоя.

— Много сте блед, монсеньор.

— Това бие ли на очи? — обезпокои се херцог д’Анжу.

— За мене да, монсеньор.

— Дали кралят е забелязал?

— Нищо, може би така ми се струва… Негово величество ли ви задържа?

— Както виждате.

— Разбира се, той е пожелал да поговори с вас за моето предложение?

— Да, господине.

Настана неловко мълчание, смисълът на което кралят, който не изпускаше нищо, прекрасно разбра.

— И какво каза негово величество, монсеньор? — попита херцог дьо Гиз.

— Самата идея хареса на краля, обаче колкото по-гигантски размах заплашва тя да приеме, толкова по-опасно му се струва, че ще бъде, ако начело на всичко това постави човек като вас.

— Тогава ние сме пред провал.

— Боя се, че е така, любезни херцоже, и според мен Лигата може да се разпусне.

— Дяволска работа! — огорчено каза херцог дьо Гиз. — Това означава да умреш, преди да се родиш, да свършиш, преди да започнеш.

— И двамата са страшни шегаджии, вземи единия, удари другия — разнесе се нечий тих и ехиден глас в самото ухо на Анри, който се беше долепил до отвора за подслушване.

Кралят се обърна рязко и видя до друг отзор дългото тяло на Шико.

— Ти си посмял да тръгнеш след мен, негоднико! — кипна кралят.

— Млъкни — махна с ръка Шико, — пречиш ми да слушам, сине.

Кралят сви рамене и доколкото шутът беше единственото човешко същество, на което той напълно се доверяваше, притихна и отново се наклони към отвора.

Херцог дьо Гиз заговори отново.

— Монсеньор — каза той, — струва ми се, че ако нещата стоят така, кралят веднага би ми обявил това. Би ме приел подобаващо строго и, разбира се, без заобикалки би ми казал направо в лицето какво мисли. Може би той иска просто да ме отстрани от Лигата.

— На мен също така ми се струва — изпелтечи херцог д’Анжу.

— Но тогава той ще погуби цялото дело.

— Непременно — потвърди херцог д’Анжу — и тъй като знаех, че вече сте пристъпили към изпълнение на идеята си, хвърлих се да ви спасявам.

— И какво постигнахте, монсеньор?

— Кралят предостави на мен да реша дали да се вдъхне нов живот на Лигата, или тя да бъде унищожена напълно.

— Е, и какво решихте? — попита херцог дьо Гиз и очите му светнаха, независимо от волята му.

— Чуйте, всичко зависи от това, кого ще утвърди кралят за предводител, сам го знаете. Ако вместо да ви отстранява и разпуска Лигата, той избере за неин ръководител човек, който е в течение на нещата, и ако назначи на този пост не херцог дьо Гиз, а херцог д’Анжу…

— Ето какво било! — изтръгна се от херцог дьо Гиз, който не можа да сдържи нито възклицанието си, нито прилива на кръв към лицето си.

— Браво! — каза Шико. — Два дога сега ще се сдавят за кокала.

Но за немалко учудване на гасконеца и за още по-голямо учудване на краля, който много по-малко, отколкото шута схващаше тайните пружини, които движеха разиграващото се пред тях действие, херцог дьо Гиз престана да се ядосва и със спокоен, дори весел глас каза:

— Вие сте умел политик, монсеньор, ако сте постигнали това.

— Постигнах го — отговори херцог д’Анжу.

— Толкова бързо!

— Да. Трябва да ви кажа, че обстоятелствата бяха благоприятни и аз ги използвах. Обаче, любезни херцоже, нищо още не е окончателно решено — добави Франсоа, — аз не пожелах да дам отговор, докато не се срещна с вас.

— Защо, монсеньор?

— Защото не зная докъде може да ни доведе това.

— Аз знам — каза Шико.

— Това мирише на малък заговор — усмихна се кралят.

— За който господин дьо Морвилие, който според теб е прекрасно осведомен за всичко, не промълви нито дума. Дай да чуем по-нататък, работата става интересна.

— Е, мога да ви кажа, монсеньор, не докъде ще ни доведе всичко това — това само бог знае, — а защо ни е нужно всичко това. Лигата — това е втората армия, първата е в ръцете ми, църквата е в ръцете на брат ми кардинала, така че, докато ние тримата сме единни — нищо не би могло да ни се противопостави.

— Не следва да се забравя — каза херцог д’Анжу, — че аз съм вероятният наследник на короната.

— Ах! — въздъхна кралят.

— Прав е — каза Шико, — твоя си е вината, синко. Все още не си благоволил да съединиш ризите на Шартърската богородица.

— Монсеньор, колкото и да са големи шансовете ви за короната, не бива да забравяте шансовете на противната страна.

— Мислите ли, херцоже, че по сто пъти на ден не съм претеглил възможностите на всеки от тях?

— Преди всичко помислете за Наварския крал.

— О! Той въобще не ме безпокои — зает е изцяло с обожаваната Ла Фосез.

— А именно той, господине, може да оспорва дори връзката на кесията ви. Той е изтощен, изгладнял и подобно на уличен котарак, усетил миризмата на мишки, може по цели нощи да дебне на тавана, докато тлъстият, пухкав и охолно гледан домашен котарак не би се помръднал и не би му дошло дори наум да си вади ноктите от кадифените лапички. Наварският крал ви следи. Той е нащрек, не изпуска нито вас, нито брат ви от погледа си. Той ламти за трона. Почакайте, докато се случи нещастие с онзи, който седи сега на трона, тогава ще видите колко са жилави мускулите на този мършав котарак, който с един скок ще се намери от По в Париж и ще ви даде да почувствате остротата на ноктите му. Ще видите, монсеньор, ще видите всичко това.

— Да се случи нещастие с онзи, който седи на трона? — бавно повтори Франсоа и впери въпросителен поглед в херцог дьо Гиз.

— Охо! — каза Шико. — Слушай, Анри, дьо Гиз говори и ще наговори още много поучителни неща, съветвам те да си го имаш наум.

— Да, монсеньор — повтори херцог дьо Гиз. — Нещастен случай! Нещастните случаи не са толкова редки във вашето семейство, това го знаете не по-зле от мен, може би дори по-добре. Случва се монарх с цветущо здраве изведнъж да започне да тлее като свещ. Друг монарх, считащ, че ще живее дълги години, не подозира, че му остава да живее само няколко часа.

— Чуваш ли, Анри? Чуваш ли? — каза Шико, като хвана краля за ръката. Тя беше покрита със студена пот и трепереше.

— Да, прав сте — каза херцог д’Анжу с толкова приглушен глас, че кралят и Шико трябваше да напрегнат слуха си до краен предел. — Кралете от нашата династия се раждат под съдбоносна звезда. Обаче благодарение на бога, моят брат Анри III е със здраво тяло. В миналото той мина през войната и оцеля, това дава основание да се вярва, че ще устои и сега, когато животът му се състои от непрекъснати развлечения. Той ги понася така твърдо, както понася и воинския труд.

— И все пак, монсеньор, не забравяйте едно — възрази херцог дьо Гиз, — развлеченията, с които се обграждат кралете на Франция, понякога крият опасности. Например, спомнете си как умря вашият баща Анри II? Та нали той също остана жив след войната, след толкова опасности, а смъртта му дойде от едно развлечение. Железният връх на копието на Монтгомери, което беше оръжие за турнири, не би могло да пробие броня, обаче проби окото и крал Анри II беше убит. Ето ви един от нещастните случаи, за които ви казвам. Ще кажете, че петнадесет години по-късно кралицата майка заповяда да се залови и обезглави Монтгомери, макар той да мислеше, че след толкова години не може да бъде наказан поради давност. Всичко това стана така, обаче смъртта на Монтгомери не възкреси вашия родител. Спомнете си за вашия брат — покойния Франсоа. Помислете какъв ущърб в мнението на народите му донесе слабостта на духа. Този нещастен принц умря от нещастен случай. Ще се съгласите с мен, монсеньор, че болестта на ухото, по дяволите, като че ли не може да бъде съдбоносна случайност. Излиза обаче, че това е била съдбоносна случайност, и то от най-смъртоносните. От най-различни места успях да чуя, че смъртоносната болест била налята в ухото на крал Франсоа II, а това че е направено от някого, едва ли може да се нарече „случайност“. За това има друго название, известно на всички.

— Херцоже… — промърмори Франсоа, като се изчерви.

— Да, монсеньор, да — продължи херцогът, — думата „крал“ от известно време донася нещастие и когато се произнася „крал“, като че ли се подразбира, „който се излага на опасност“. Спомнете си за Антоан дьо Бурбон: ако не беше крал, едва ли аркебузният изстрел в рамото му щеше да се окаже смъртоносен, за всеки друг не би бил такъв. Обаче този изстрел в рамото изпрати краля на оня свят. Око, ухо, рамо неведнъж са потопявали Франция в траур и тук ми идват на ум милите стихчета на вашия господин дьо Бюси, съчинени по този повод.

— Какви стихчета? — шепнешком попита Анри.

— Стига де! — отвърна Шико. — Нима наистина не ги знаеш?

— Не.

— Не, ти наистина си крал на място, щом крият от теб такива произведения. Сега ще ти ги кажа:

Но шшт! Ш-шт! Мисля, че братлето ти се кани да каже нещо по-интересно.

— А последното двустишие?

— Ще ти го кажа по-късно, когато господин дьо Бюси направи от стахчетата десет.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че на семейния портрет липсват две лица. Но слушай, монсеньор дьо Гиз ще заговори — той няма да ги забрави.

Действително, разговорът се възобнови.

— Нали историята на вашите роднини и вашите съюзници, монсеньор — продължи херцог дьо Гиз, — още не е отразена докрай в стиховете на господин дьо Бюси.

— Какво ти казах! — прошепна Шико и побутна с лакът краля по хълбока.

— Не бива да се забравя Жана д’Албре, майката на Беарнеца, която умря от носа си, защото беше вдишала от аромата на парфюмираните ръкавици, купени от Флорентинеца на моста Сен-Мишел. Съвсем неочаквана съдбоносна случайност. Тя учудващо съвпада с желанията на някои важни персони, кръвно заинтересовани от смъртта на Наварската кралица, и това странно съвпадение извънредно много порази целия двор. А вас, монсеньор, тази смърт не ви ли смущава?

Вместо да отговори, херцог д’Анжу се намръщи: навъсените вежди придаваха на погледа на дълбоко разположените очи още по-мрачно изражение.

— А нима ваше височество забрави от каква съдбоносна случайност умря крал Шарл IX — продължи херцогът, — не е излишно да ви се напомни. Този път причината беше не око, не рамо, не нос, а уста.

— Какво казахте? — възкликна Франсоа.

Анри чу как по паркета звучно изтропаха стъпките на брат му, който от уплаха отстъпи назад.

— Да, монсеньор, устата — повтори дьо Гиз, — особена опасност за кралете представляват книгите за лов, чиито страници се залепват една с друга. Когато ги прелистват, често пъти се налага да се допира пръстът към устата. Тези стари книги развалят слюнката, а човек с развалена слюнка, даже и крал да е, не се задържа дълго на земята.

— Херцоже! Херцоже! — два пъти повтори принцът. — Изглежда ви харесва да измисляте престъпления.

— Престъпления! — учуди се дьо Гиз. — Та кой ви говори за престъпления, монсеньор? Разказвам ви само за съдбоносни случайности и нищо повече. За съдбоносни случайности, разберете ме правилно; за нищо друго не става дума, освен за случайности. А нима не бива да се нарече случайност онова, което стана с крал Шарл IX по време на лова?

— Дявол да го вземе — каза Шико, — ето ти нещо ново за тебе, Анри, нали си ловец; слушай, слушай, слушай де, това трябва да е любопитно.

— Аз знам за това — каза Анри.

— Да, но аз не знам; по това време още не бях представен в двора. Дай ми да послушам, сине мой.

— Известно ви е, монсеньор, кой лов имам предвид, нали? — продължи лотарингският принц. — Имам предвид онзи лов, когато вие, воден от великодушно желание да убиете глигана, който е нападнал вашия по-голям брат, стреляте така бързо, че не попадате в звяра, а в коня, в който въобще не сте се прицелвали. Този аркебузен изстрел много нагледно показва, монсеньор, какво коварно нещо е случаят. Всъщност вашата точност е известна на целия двор, Ваше височество винаги стреля без пропуски и този неочакван пропуск навярно много ви учудва, още повече че злите езици веднага започват да дрънкат: падането на краля, притиснат от коня, неминуемо би завършило гибелно, ако не се беше намесил Наварският крал и ако не беше пробол глигана, който вие не улучихте.

— Престанете — каза херцог д’Анжу, опитвайки се да си възвърне увереността, в която безпощадната ирония на херцог дьо Гиз беше пробила зеещ отвор. — Каква полза мога да извлека от смъртта на краля, моя брат, ако Шарл IX трябваше да бъде наследен от Анри III?

— Минутка, монсеньор, дайте да се разберем: в онези години вече имаше един незает трон — полския. Смъртта на Шарл IX направи вакантен още един — френския. Без съмнение, вашият брат, както отлично разбирам, без колебание би избрал френския трон. Но което е лошо — Полското кралство също не е за изпускане. Казват, че някои принцове пробвали честолюбивите си намерения дори по отношение на дребното и жалко престолче на Наварския крал. При това смъртта на Шарл IX би ви приближила с една степен към френския трон, значи всички тези съдбоносни случайности са били във ваша полза. На крал Анри III бяха необходими десет дена, за да се завърне от Варшава. Защо да не направите и вие това, ако стане нова съдбоносна случайност?

Анри III погледна Шико, който на свой ред погледна краля, но този път в погледа на шута нямаше обичайната и присъща му лукава, ирония, нито сарказъм, не, на неговото бронзово от лъчите на южното слънце лице проблясна сянка на ласкаво съчувствие.

— И до какво заключение стигате, херцоже? — попита Франсоа д’Анжу, за да завърши или поне да направи опит да завърши този неприятен разговор, в който херцог дьо Гиз вложи цялата си обида.

— Монсеньор, стигнах до заключението, че всеки крал е изложен на съдбоносна случайност, както сега се убедихме в това. Ето че вие представлявате за крал Анри III съдбоносна случайност, бидейки глава на Лигата, тъй като да бъдеш глава на Лигата е почти същото като да бъдеш крал на краля. Не споменавам това, че ставайки глава на Лигата, вие премахвате съдбоносната случайност на своето собствено царуване, а то не е далече, тоест — Беарнеца.

— Вече не е далече! Чу ли? — възкликна Анри III.

— Кълна се в светата утроба! Чух със собствените си уши! — каза Шико.

— Следователно?… — попита херцог дьо Гиз.

— Следователно — повтори херцог д’Анжу — ще приема предложението на краля. Нали ме съветвате да го приема?

— И още как! — каза лотарингският принц. — Умолявам ви да го приемете, монсеньор.

— А вие тази вечер?…

— О! Бъдете спокоен, още от сутринта моите хора действат и тази вечер Париж ще представлява любопитно зрелище.

— И какво ще има довечера в Париж? — попита кралят.

— Как, нима не се досещаш?

— Не.

— О, колко си глупав! Днес вечерта, сине мой, ще се записват в Лигата. Открито записване, тайно то е започнало отдавна; чакаха само твоето съгласие, за да започнат явно записване, ти сутринта го даде и довечера то свободно започва. Кълна се в светата утроба, Анри, внимавай добре, това са твоите съдбоносни случайности и при това две… и не губят напразно времето си.

— Добре — каза херцог д’Анжу, — до довечера, херцоже.

— Да, до вечерта — повтори кралят.

— Тоест как? — учуди се Шико. — Анри, да нямаш намерение тази вечер да се шляеш по улиците на Париж, излагайки се на опасности?

— Разбира се.

— Ще направиш грешка.

— Защо?

— Пази се от съдбоносни случайности!

— Не се безпокой, няма да бъда сам; ти искаш ли да дойдеш с мен?

— Престани, вземаш ме за хугенот, сине мой. Но не, аз като добър католик искам да се запиша в Лигата и даже не един път, а десет, не, по-добре не десет, а сто пъти.

Гласовете на херцог д’Анжу и херцог дьо Гиз замлъкнаха.

— Още една дума — каза кралят, като спря Шико, когато той си тръгна. — Какво мислиш ти за всичко това?

— Мисля, че всички крале — ваши предшественици, не са знаели нищо за съдбоносните си случайности: Анри II не се е страхувал от окото си, Франциск II — от ухото, Антоан дьо Бурбон — от рамото, Жана д’Албре — от носа, Шарл IX — от устата. Пред всички тях вие имате огромно предимство, метр Анри, тъй като, кълна се в светата утроба! — вие познавате братлето си, нали е така, господарю?

— Да — каза Анри, — и скоро и това ще стане ясно на всички.

Глава 40Вечерта на лигата

Народните празненства в съвременен Париж — това е преди всичко тълпа, по-голяма или по-малка, и шум, повече или по-малко силен. Съвсем друг характер са имали тези празници през отминалите времена, някога. Драго е било да гледаш как в тесните улички до стените на къщите с украсени с резба балкони, входове и покриви е гъмжало несметно количество хора, как човешките потоци от всички страни са се стичали към едно и също място. По пътя парижаните са се разглеждали един друг и се възхищавали или присмивали. Понякога се раздавали и презрителни подсвирквания, което означавало, че премените на някой парижанин или парижанка са се сторили на някого прекалено чудновати. В онези далечни времена облеклото, оръжието, езикът, жестовете, гласът — с една дума, всичко у всеки е било индивидуално, свое, неповторимо. По такъв начин събирането на хиляди на никого неприличащи личности на едно място е представлявало действително твърде впечатляващо зрелище.

Именно такъв беше Париж в осем часа вечерта в деня, когато монсеньор дьо Гиз направи визита на краля и говори с херцог д’Анжу и, както той считаше, бе подбудил жителите на славната столица да се записват в Лигата.

Тълпи от граждани, облечени празнично, накичени с оръжията си, като че ли се отправяха на парад или в бой, нахлуха по църквите. Видът на тези хора, водени от един и същи порив и крачещи към една и съща цел, беше едновременно и жизнерадостен, и страшен и последното особено биеше на очи, когато минаваха покрай пост швейцарци или покрай патрул на лека кавалерия. Този независим вид в съчетание с виковете, хихикането и шумните похвали може би щеше да изплаши господин дьо Морвилие, ако почтеният магистрат не познаваше своите парижани. Тези хора, които се закачаха и надсмиваха един на друг, не бяха способни да предизвикат кръвопролития, към такива неща можеше да ги подтикне някакъв мним приятел или да ги предизвика някой недалновиден враг.

Този път парижките улици представляваха още по-живописно зрелище, отколкото обикновено. Шумът на тълпата беше особено силен поради това, че много жени, които не искаха в един толкова велик ден да си останат вкъщи, бяха последвали със или без разрешение мъжете си. Някои майки на семейства бяха постъпили още по-добре, бяха повели със себе си цялото потомство и беше твърде забавно да се гледа как малчуганите са окичени с мускетите, сабите и алебардите на бащите си. Парижкият гамен през всички времена, епохи, векове е обичал оръжието до самозабрава. Когато още не е бил в състояние да носи това оръжие, той го е влачел по земята, а когато още и на това не е бил способен — възхитено е зяпал оръжието, което носят другите.

От време на време някоя особено силно възбудена компания вадеше от ножниците старите шпаги. Тази проява на воински чувства обикновено се проявяваше пред вратите на къщи, чийто стопанин подозираха в калвинизъм. При това децата крещяха с цяло гърло: „Дойде свети Вартоломей-мей-мей!“, а бащите викаха: „Хугенотите на кладата, на кладата, на кладата!“

При виковете отначало в рамката на прозореца се показваше бледото лице на старата слугиня или на хугенотския свещеник в черно, след това се чуваше скърцането на мандалата, запиращи външните врати. Тогава буржоата с щастлив и горд вид, подобно на заека на Лафонтен, който успял да изплаши друг страхливец, по-голям от самия него, тържествено шестваше по-нататък и крещеше под други прозорци своите шумни, но непредставляващи реална заплаха закани, както уличният търговец хвали стоката си.

Особено голямо скупчване на хора ставаше на улица Арбр-Сек. Тя буквално се заприщваше от народ. Гъстата тълпа с викове и крясъци се стичаше към ярко светещия фенер, висящ над табела, която много наши читатели ще си спомнят, ако им кажем, че на нея беше нарисувана печена на шиш кокошка и имаше надпис: „Пътеводна звезда“.

На прага на тази странноприемница шумно говореше човек с модерна за онези времена квадратна памучна шапка, покриваща съвсем олисяла глава, той размахваше гола шпага, а с другата ръка размахваше голяма канцеларска книга. Листата бяха вече наполовина изпъстрени с подписи. Човекът с шапката крещеше:

— Насам, насам, храбри католици! Влизайте в странноприемницата „Пътеводна звезда“, където ви очакват хубаво вино и радушен прием! Насам, насам! Времето е дошло. През тази нощ чистите ще бъдат отделени от нечистите и утре ще знаем къде е доброто зърно и къде са плевелите. Заповядайте, господа! Онези, които умеят да пишат, нека се приближат и се запишат сами! Онези, които още не са се научили да пишат, също да се приближат и да се доверят на мен, метр Ла Юриер, или на моя помощник господин Крокантен.

Крокантен — млад нехранимайко от Перигор, облечен в бяло, препасан с връв, от едната страна на която висяха кухненски нож и мастилница, този Крокантен предварително беше написал в книгата си имената на всички съседи начела с името на своя достоен патрон метр Ла Юриер.

— Господа, в името на църквата! — буботеше с цяло гърло стопанинът на странноприемницата „Пътеводна звезда“. — Господа, в името на светата вяра!

— Да живее святата религия, господа! Да живее църквата! Ех!…

Той се задъхваше от вълнение и умора, понеже вече четири часа се намираше във възторжено състояние. Призивите на Ла Юриер намираха отзвук в сърцата на обхванатите от не по-малка възбуда граждани и много от тях, които умееха да пишат, се записваха в неговата книга, онези, които не можеха да пишат — в книгата на Крокантен. Този успех особено ласкаеше Ла Юриер още и за това, че съседната църква Сен-Жермен-л’Оксероа представляваше за него опасен съперник. За щастие през онази епоха броят на правоверните католици беше толкова голям, че тези две заведения — странноприемницата и църквата, не само че не си пречеха, а си помагаха: онези, които не успяваха да се промъкнат в църквата, където събирането на подписите ставаше при централния олтар, се опитваха да се промъкнат към подиума на Ла Юриер с неговото двойно записване, а онези, които не можеха да се промъкнат към него, хранеха надежда, че ще им провърви повече в църквата Сен-Жермен л’Оксероа.

Когато двете книги на Ла Юриер и Крокантен бяха запълнени, стопанинът на странноприемницата веднага поиска два нови списъка, та събирането на подписи да не прекъсва дори за минута и двамата с удвоени старания продължиха своята дейност, надявайки се, че техните постижения ще издигнат Ла Юриер на недосегаема висота в очите на херцог дьо Гиз — нещо, за което толкова отдавна мечтаеше стопанинът на „Пътеводна звезда“.

Потоците от вярващи, които се бяха вече подписали или желаеха да се подпишат в новите книги на Ла Юриер, преливаха от една улица в друга, когато сред това множество се появи един висок слаб човек, който си проби път през тълпата с щедри удари с лакти и юмруци и бързо се добра до книгата на Крокантен.

Щом се добра, той взе перото от ръцете на някакъв честен буржоа, току-що написал името си, завършващо с лъкатушеща опашчица, отгърна нова страница и веднага я издраска като написа името си с букви с големина от половин дюйм и с едно драсване на перото направи такъв завършек, че се получи нещо като лабиринта на Дедал, изпъстрен с мастилени петна. След това предаде перото на следващия претендент за място в редиците на защитниците на светата вяра.

— Шико — прочете бъдещият лигист. — Да те вземат дяволите, това е господин с превъзходен почерк!

Действително, това беше Шико. Както вече чухме, той не пожела да съпроводи Анри и сега самостоятелно поддържаше Лигата.

Като документира своето усърдие в книгата на Крокантен, той веднага премина към книгата на метр Ла Юриер. Последният като видя подписа на Шико в книгата на своя подчинен, пожела да има също образец от този забележителен почерк и посрещна гасконеца, ако не с отворени обятия, то с отворена книга. Шико пое перото от ръцете на един търговец на вълна от улица Бетизи и повторно написа името си с още по-голям замах със сто пъти по-изразително драсване накрая и попита Ла Юриер няма ли трета книга.

Ла Юриер не понасяше шегите и вън от странноприемницата губеше своето радушие. Той изгледа накриво Шико. Шико го погледна право в очите. Ла Юриер промърмори нещо за проклетите хугеноти, Шико процеди някакви думи за възгорделите се кръчмари, Ла Юриер отмести настрана книгата и се хвана за дръжката на шпагата, Шико остави перото, за да може, ако се наложи, да извади своята шпага. Ясно беше, че нещата вървят към сблъсък, който би донесъл на стопанина на странноприемницата само загуби, но в този момент Шико усети, че някой го ощипа отзад за лакътя и се обърна.

Пред него стоеше кралят, преоблечен като обикновен буржоа, а зад него, също преоблечени, стояха Келюс и Можирон. Фаворитите бяха въоръжени с рапири и освен това имаха аркебузи на рамо.

— Е, е — каза кралят, — какво става тук? Добрите католици да спорят по такъв начин! Кълна се в смъртта на Христос, вие давате лош пример!

— Господине — отговори Шико, без да дава вид, че е познал Анри, — обръщайте се към онзи, който започна пръв. Този бандит крещи на минувачите да се записват, а след това им крещи още повече.

Вниманието на Ла Юриер беше привлечено от новите желаещи да турят подписите си. Тълпата откъсна Шико, краля и фаворитите от заведението на фанатичния лигист, те се намериха до някакъв вход и по този начин заеха удобна позиция.

— Какъв плам! — каза Анри. — С колко топлина е обградена днес нашата религия по улиците на добрия ми град!

— Да, господарю, но от това на еретиците им е твърде горещо — забеляза Шико, — а на ваше величество е известно, че ви вземат за еретик. Погледнете наляво, кого виждате там?

— О! Широката мутра на херцог дьо Майен и лисичата муцунка на кардинала.

— Ш-шт!… Да влизаш в игра, господарю, може само при положение, че знаеш къде са твоите врагове, а твоите врагове не знаят къде си ти.

— Значи според теб трябва да се опасявам от нещо?

— Боже милостиви! В тази тълпа никой не е гарантиран. Току-виж в нечий джоб се окаже отворен нож, който изведнъж се намери в корема на съседа. Съседът кълне, а след това не му остава нищо друго освен да предаде богу дух. Да минем от другата страна, господарю.

— Познаха ли ме?

— Не мисля, но сигурно ще ви познаят, ако още се задържите тук.

— Да живее Църквата! Да живее Църквата! — с тези възгласи хорското море, идващо от страната на пазара, заля като прилив улица Арбр-Сек.

— Да живее херцог дьо Гиз! Да живее кардиналът! Да живее херцог дьо Майен! — отговори тълпата, наблъскана пред вратите на Ла Юриер. Изглежда, че тя беше забелязала принцовете.

— Що за викове са това? — намръщи се Анри III.

— Тези викове доказват, че всеки тежи на своето място — херцог дьо Гиз — на улицата, а вие — в Лувъра. Вървете в Лувъра, господарю, вървете в Лувъра.

— Ти ще дойдеш ли с нас?

— Аз? Не, сине мой, сега не се нуждаеш от мен, с теб са обичайните ти защитници. Напред, Келюс! Напред, Можирон! Аз искам да догледам спектакъла до края, изглежда ми любопитен, дори забавен.

— Къде ще отидеш?

— Да се подписвам в други списъци. Искам утре хиляда мои автографа да пътешестват по улиците на Париж. Ето че сме вече на крайбрежната, лека нощ, сине мой, върви надясно, а аз ще завия наляво — всеки по своя път. Ще изтичам до Сен-Мери да послушам знаменития проповедник.

— Охо! Що за шум има там? — попита кралят — И каква е тази тълпа, която тича от Новия мост насам?

Шико се повдигна на пръсти, но не видя нищо, освен викаща, крещяща и блъскаща се тълпа, която триумфиращо влачеше нещо като човек или предмет.

Множеството достигна до мястото, където пред улица Лавандер крайбрежният, булевард се разширява и хорските вълни се разпростряха наляво и надясно, отстъпиха и избутаха към краля човека, който очевидно беше главното действащо лице на тази разбушувана сцена. Така някога морето изхвърлило чудовището пред краката на Иполит.

Виновникът за суматохата се оказа монах, яхнал магаре. Той ораторстваше и жестикулираше. Магарето ревеше.

— Заклевам се в светата утроба! — възкликна Шико, който позна монаха и магарето. — Аз ти казвах за знаменития проповедник, който проповядва на улица Сен-Мери. Няма нужда да се отива толкова далече — нека послушаме този.

— Проповедник на магаре? — усъмни се Келюс.

— А защо пък не, сине мой?

— Но това е Силен — каза Можирон.

— Кой от двамата е проповедникът? — попита кралят. — И двамата крещят едновременно.

— Онзи отдолу е по-гръмогласен — каза Шико, — но онзи отгоре по-добре се изразява на френски.

— По-тихо! — разнесе се от всички страни. — По-тихо!

— По-тихо! — кресна Шико, извисявайки гласа си над този на тълпата.

Всички млъкнаха. Хората обкръжиха монаха и магарето.

Монахът започна проповедта.

— Братя — каза той. — Париж е превъзходен град. Париж е гордостта на френското кралство, а парижаните — най-умните хора. Не напразно в песента се казва…

Монахът запя с цяло гърло:

Щом чу тези думи, или по-скоро мелодията, магарето веднага започна да акомпанира. То ревеше така усърдно, с такива високи тонове, че заглуши гласа на стопанина си.

Тълпата се затресе от смях.

— Млъкни, Панург, веднага млъкни — разсърди се монахът, — ще вземеш думата, когато ти дойде редът, а сега нека аз се изкажа първи.

Магарето млъкна.

— Братя! — продължи проповедникът. — Нашата земя е долина на скръбта, където човек по-голямата част от живота си утолява своята жажда със сълзи.

— Той е пиян, мъртвопиян! — възмутено възкликна кралят.

— Да върви по дяволите! — подкрепи го Шико.

— Обръщам се към вас — продължи монахът — такъв, какъвто ме виждате, като евреин, върнал се от плен, и вече осем денонощия ние с Панург живеем само от подаяния и в пост.

— А кой е Панург? — попита кралят.

— По всяка вероятност настоятелят на манастира му — отговори Шико. — Но дай ми възможност да послушам този добряк, той е трогателен.

— И кой ме докара до това положение, приятели мои? Ирод! Знаете за кой Ирод говоря.

— И ти знаеш, сине мой — каза Шико. — Обясних ти анаграмата.

— Мошеник!

— Кого имаш предвид — мене, монаха, или магарето?

— И трима ви.

— Братя — с нова сила закрещя монахът, — това е магарето ми, което обичам като агънце. То ще ви разкаже как ние три дена се добирахме насам от Вилньов-льо-Роа, за да можем да присъстваме на великото тържество тази вечер. И в какво положение се добрахме!

Но ние с Панург бяхме готови на всичко.

— Но кого, по дяволите, нарича Панург? — попита кралят, заинтересуван от това пантагрюелистично име.

— Ние дойдохме — продължи монахът — да видим какво става тук — ние гледаме, но нищо не разбираме. Какво става тук, братя? Да не свалят случайно днес Ирод? Да не би да заточават днес брат Анри в манастир?

— Охо! — каза Келюс. — Сърбят ме ръцете да пробия тази шкембеста бъчва. Какво ще кажеш, Можирон?

— Недей, Келюс — възрази Шико, — кипваш от нищо. Нима нашият крал сам не се затваря едва ли не всеки ден в манастира? Повярвай ми, Анри, ако те заплашва само манастир, то нямаш причини да се оплакваш, нали, Панург?

Магарето, долавяйки името си зарева ужасяващо.

— О, Панург! — каза монахът. — Укротете страстите си. Господа — продължи той, — аз напуснах Париж с двама спътници — магарето ми и господин Шико, глупака на негово величество краля. Господа, какво е станало с моя приятел Шико?

Шико се намръщи.

— Така значи! — каза кралят. — Значи ти е приятел?

Келюс и Можирон дружно избухнаха в смях.

— Чудесен е твоят приятел — продължи кралят — и внушава голяма почит. Как се казва?

— Това е Горанфло, Анри. Същият този мил Горанфло, за когото дьо Морвилие ти каза няколко думи.

— Размирникът от манастира „Света Женевиев“?

— Точно той.

— Щом е така, ще заповядам да го обесят.

— Това е невъзможно.

— Защо?

— Защото той няма шия.

— Братя! — продължаваше Горанфло. — Братя! Пред вас е един истински мъченик. Братя, днес народът се е вдигнал в защита на моето дело, или по-точно делото на всички добри католици. Вие не знаете какво става в провинцията, каква каша забъркват хугенотите. В Лион ни се наложи да убием едного от тях, ревностен подстрекател на бунт. Дотогава, докато във Франция остане макар едно хугенотско гнездо, добрите католици няма да имат минута покой! Да изтребим хугенотите до крак! На оръжие, братя, на оръжие!

Множеството повтори: „На оръжие!“

— Кълна се в кръвта на Христос! — каза кралят. — Запушете гърлото на този пияница, иначе ще ни устрои втора Вартоломеева нощ.

— Почакай, почакай — обади се Шико.

И като взе от ръцете на Келюс сарбакана, мина зад гърба на монаха и го наложи здраво през гърба.

— Помощ! — започна да вие Горанфло.

— А, ти ли си! — каза Шико, като измъкна главата си под ръцете на монаха. — Как си, отче отшелнико?

— На помощ, господин Шико, помогнете! — крещеше Горанфло. — Враговете на святата вяра искат да ме убият! Но преди да умра, нека всички чуят моя глас. На кладата хугенотите! На кладата Беарнеца?

— Млъкни, говедо.

— По дяволите гасконците! — продължи Горанфло.

В тази секунда вече не сарбакан, а тояга се стовари върху рамото му и изтръгна от гърлото на монаха непресторен вик на болка.

Шико учудено се огледа, но видя само как тоягата изчезва. Човекът, който с удара си пътьом наказа Горанфло, веднага се стопи в тълпата.

— Охо! — каза Шико. — Какъв дявол се е заел да се застъпва за гасконците? Може би е мой земляк? Трябва да се провери. — И той се запъти след човека с тоягата, който се отдалечаваше по крайбрежната улица заедно със своя спътник.