Графиня дьо Монсоро

Глава 1Улица Феронри

Шико имаше здрави крака и, разбира се, не би пропуснал възможността да се възползува от това преимущество, за да догони човека, който удари Горанфло с тоягата, ако поведението на непознатия и още повече на неговия спътник не се сториха на шута подозрителни и не го наведоха на мисълта, че срещата с тях крие опасност, че могат да бъдат познати от него, което те по всяка вероятност съвсем не желаеха. Очевидно двамата бегълци се стараеха колкото се може по-бързо да се загубят в тълпата, но на всеки ъгъл се обръщаха назад, за да се убедят, че никой не ги преследва.

Шико си помисли, че може да остане незабелязан само ако мине пред тях. По улиците Моне и Тирешап непознатите излязоха на улица Сент-Оноре; на ъгъла на тази улица Шико ускори крачка, надмина ги и се притаи в края на улица Бурдоне.

По-нататък непознатите поеха по улица Сент-Оноре, покрай къщите от страната на житния пазар. Шапките им бяха нахлупени чак до веждите, а лицата скрити с наметалата до очите. С бързи, отмерени като на войници крачки те тръгнаха към улица Феронри. Шико продължи да върви напред.

На ъгъла на улица Феронри двамата мъже отново се спряха, за да се огледат още веднъж.

За това време Шико успя да ги изпревари дотолкова, че беше вече до средата на улицата.

Тук пред една къща, която едва се крепеше да не рухне от старост, стоеше карета, в която бяха впрегнати два яки коня. Шико се приближи и видя дремещ на капрата кочияш и една жена, която неспокойно поглеждаше иззад перденцата на каретата. Осени го догадка, че каретата очаква онези двама мъже. Под прикритието на двойната сянка — от каретата и къщата, той заобиколи и се шмугна под широката каменна скамейка, служеща за тезгях на продавачите на зеленчук, които по онова време два пъти седмично предлагаха своята стока на улица Феронри.

Шико едва успя да се скрие под скамейката, когато двамата мъже бяха вече до конете, отново се спряха и напрегнато се огледаха.

Единият от тях се зае да разтърсва кочияша и тъй като той продължаваше да спи като праведник, отправи по негов адрес твърде изразително гасконско проклятие. Между другото неговият спътник, още по-нетърпелив, бодна с острието на кинжала си кочияша по задницата.

— Охо — каза Шико, — значи не сбърках: това наистина са мои земляци. Няма нищо чудно в това, че така славно натупаха Горанфло, та нали ругаеше гасконците.

Младата жена позна мъжете, които чакаше, бързо се показа иззад завесите и Шико можа да я разгледа по-добре. Можеше да й се дадат двадесет или двадесет и две години. Беше много хубава и извънредно бледа и ако беше светло, по лекото изпотяване, овлажнило светлите коси на слепоочията, по синкавите кръгове около очите, по матовата бледност на ръцете, по уморено нежната й поза, нямаше да е трудно да се разбере, че тя се намира във властта на неразположение, истинската причина на което много скоро биха издали честите прилошавания и закръглената фигура.

Но от всичко това Шико видя само, че е млада, бледа и светлокоса.

Мъжете се приближиха до каретата и естествено се оказаха между нея и скамейката, под която се беше пъхнал Шико.

Онзи, който беше по-висок, взе в дланите си белоснежната ръчичка, която му подаде дамата, стъпи с единия крак на стъпалото на каретата, подпря се на лакът на прозорчето и попита:

— Е, миличка моя, сърчице мое, прелест моя, как се чувстваме?

В отговор дамата с печална усмивка поклати глава и му показа някакво шишенце.

— Пак ли ви прилошава! Как щях да ви се сърдя, мила моя, че сте все болна, ако не знаех, че сам съм виновен за вашата приятна болест.

— За какъв дявол домъкнахте госпожата в Париж? — доста грубо попита вторият мъж. — Що за проклятие, кълна се в честта си! Вечно към жилетката ви трябва да бъде пришита някаква фуста.

— Е, драги Агрипа — каза оня, който проговори първи и който изглеждаше или съпруг, или любим на дамата, — нали толкова е тежко да се разделяш с онези, които обичаш.

И той размени с предмета на своята любов поглед, който беше изпълнен със страстна мъка.

— Може да се побърка човек, ако ви слуша приказките, кълна се в спасението на душата си! — възмути се неговият спътник. — Значи пристигнахте в Париж, за да се занимавате с любов, мили мой женкарю? Според мене и в Беарн има напълно достатъчно места за вашите любовни похождения и нямаше нужда да се завираме в този Вавилон, където тази вечер заради вас поне двадесет пъти едва не загазихме. Връщайте се в Беарн, щом толкова ви се иска да се признавате в любов край завеските на каретите, но тук — кълна се в смъртта на Христос! — никакви интриги, освен политически, господарю.

При думата „господарю“ Шико изпита желание да повдигне главата си и да погледне, но не можеше да направи това, без да рискува да бъде разкрит.

— Нека да си мърмори, миличка, не му обръщайте внимание. Достатъчно е да спре своето мърморене и току-виж заболее — ще започнат изпотявания и прилошавания както при вас.

— Кълна се в разпетия петък! Как обичате да бъбрите — възкликна мърморкото, — ако толкова ви се говори с госпожата, в края на краищата, в каретата е по-безопасно, на улицата могат да ви познаят.

— Прав си, Агрипа — каза влюбеният гасконец. — Виждате ли, миличка, съветите му не са толкова противни както физиономията му. Направете ми местенце, прелест моя, ако нямате нищо против да седна до вас, след като не мога да падна на колене пред вас.

— Не само нямам нищо против, господарю — отговори младата дама. — желая това с цялата си душа.

— Господарю! — прошепна Шико, повдигайки неволно главата си, която здраво се чукна в каменната скамейка. — Господарю! Какви ги говори тя?

Междувременно щастливият любовник се възползува от разрешението и подът на каретата заскърца от допълнителния товар.

Скърцането бе последвано от продължителна и нежна целувка.

— Кълна се в смъртта на Христос! — възкликна мъжът, който остана на улицата. — Всъщност човекът е само едно глупаво животно.

— Да ме обесят, ако мога да разбера нещо — пробърбори Шико. — Но ще почакаме. С търпение и труд всичко се постига.

— О! Колко съм щастлив! — продължи онзи, когото нарекоха господар, ни най-малко не обезпокоен от недоволното мърморене на своя приятел — изглежда, беше свикнал с това отдавна. — Разпети петък! Днес е прекрасен ден: едни добри парижани ме мразят с цялата си душа и биха ме убили, без да им мигне окото, други добри парижани правят всичко възможно да ми разчистят пътя към трона, а аз държа в прегръдките си любимата! Къде се намираме сега, д’Обиньо? Когато стана крал ще заповядам да издигнат паметник за прослава на добрия гений на Беарнеца.

— Беа…

Шико не довърши — направи си втора цицина до първата.

— Ние сме на улица Феронри, господарю, и тук тя не мирише много приятно — отговори д’Обиньо, който вечно беше в лошо настроение и като му омръзнеше да се сърди на хората, започваше да се сърди на каквото му падне.

— Струва ми се — продължи Анри, защото нашите читатели, без съмнение, познаха Наварския крал, струва ми се, че виждам, виждам ясно целия си бъдещ живот: аз съм крал, седя на трона, силен и могъщ, възможно по-малко любим, отколкото сега. Погледът ми прониква в това бъдеще чак до самия смъртен час. О, скъпа моя, повторете ми още и още, че ме обичате, при звука на вашия глас сърцето ми се разнежва!

И в пристъп на тъга, която понякога го обземаше, Беарнеца с дълбока въздишка се отпусна върху рамото на своята възлюблена.

— Боже мой! — изплашено възкликна младата жена. — Лошо ли ви е, господарю!

— Ха така! Само това липсва — възмути се д’Обиньо, — няма какво да се каже, чудесен войник, чудесен пълководец и крал, който припада.

— Не, не, успокойте се, миличка моя — каза Анри, — макар че да припадна до вас би било за мен щастие.

— Просто не разбирам, господарю, защо се подписвате „Анри Наварски“? Би следвало да се подписвате „Ронсар“ или „Клеман Маро“. Кълна се в Христовото тяло! И как успявате да не се разбирате с госпожа Маргьорит, та нали и двамата сте луди по поезията?

— Ах, д’Обиньо, бъди така добър, не ми говори за жена ми. Нали знаеш поговорката… Какво ли, ако тук изведнъж се срещнем с Маргьорит?

— Независимо от това, че сега тя е в Навара?

— Разпети петък! А нима аз сега не съм в Навара? Във всеки случай нима не се счита, че съм там? Чуй, Агрипа, ти направо ме хвърли в треска, качвай се, да тръгваме!

— А, не — каза д’Обиньо, — заминавайте без мен, аз ще тръгна след вас. Иначе ще ви притеснявам, и което е още по-лошо — вие ще ме притеснявате.

— Тогава затвори вратите, беарнска мечко, и постъпвай така, както намериш за добре — отговори Анри.

— Лаварен, натам, където знаеш! — обърна се той към кочияша.

Каретата потегли бавно, а след нея закрачи д’Обиньо, който порицаваше приятеля си, но считаше за необходимо да пази краля.

Заминаването на Анри дьо Навар избави Шико от ужасни опасения: д’Обиньо не беше от тези, които ще оставят жив онзи, който подслушва неговия откровен разговор с Анри:

— Трябва ли Валоа да знае за това, което стана тук? — каза Шико, изпълзявайки на четири крака изпод скамейката. — Това е въпросът.

Шико се протегна, за да възвърне еластичността на дългите си крака, схванати от тръпки.

— Защо ли му трябва да знае? — продължи да разсъждава наум гасконецът. — Двама мъже, които се крият, и една бременна жена! Не, наистина би било подло! Нищо няма да кажа. При това, както предполагам, това не е и толкова важно, доколкото в крайна сметка кралството управлявам аз.

И Шико, останал съвсем сам, весело подскочи.

— Влюбени — много мило — продължи той, — но д’Обиньо е прав, нашият скъп Анри дьо Навар се влюбва твърде често за един крал: in partibus49. Само преди една година той идва в Париж заради госпожа дьо Сов. А днес взема със себе си едно очарователно дете, склонно към припадане. Коя ли може да бъде, дявол да го вземе? По всяка вероятност — Ла Фосез. И после, струва ми се, че ако Анри дьо Навар е сериозен претендент за престола, ако той, бедният, действително се стреми към трона, не му пречи малко да се позамисли как да унищожи своя враг Белязания, своя враг кардинал дьо Гиз и своя враг милия херцог дьо Майен. На мен ми допада Беарнеца и съм убеден, че рано или късно той ще създаде неприятности на богоненавистния кожодер от Лотарингия. Решено — нито думичка за онова, което видях и чух.

В този момент на улицата се изсипа тълпа пияни лигисти с викове:

— Да живее църквата! Смърт на Беарнеца! На кладата хугенотите! В огъня еретиците!

По това време каретата вече сви зад ъгъла на гробищата на Невинно убитите и се скри в улица Сен-Дени.

— И така — каза Шико, — да си припомним как беше: видях кардинал дьо Гиз, видях херцог дьо Майен, видях крал Анри Валоа, Анри дьо Навар. В колекцията си нямам само принц, тоест херцог д’Анжу. Да вървим да го търсим и ще го търсим, докато го намерим. А всъщност, къде с моят Франсоа III, кълна се в светата утроба? Копнея да го съзерцавам — него, достойния монарх.

Шико се запъти към църквата Сен-Жермен-л’Оксероа.

Не само Шико беше зает с издирване на херцог д’Анжу и обезпокоен от неговото отсъствие. Братята Гиз също търсеха принца и също безуспешно. Монсеньор херцог д’Анжу не беше човек, склонен към безразсъден риск, и по-късно ще разберем какво все още го задържаше настрана от приятелите му.

За миг на Шико се стори, че откри принца. Това се случи на улица Бетизи. Пред вратите на магазина за вино се беше събрала голяма тълпа и в нея Шико видя господин дьо Монсоро и Белязания.

— Чудесно! — каза си той. — Ето ги морските лисици. Акулата трябва да е тъдява някъде.

Шико сбърка. Господин дьо Монсоро и Белязания пред препълнената с пияници кръчмичка гощаваха с вино някакъв оратор, стопляйки по такъв начин завалените му излияния.

Този оратор беше Горанфло. Мъртвопияният монах разказваше за своето пътешествие в Лион и за двубоя в странноприемницата с една от най-долнопробните маши на Калвин.

Господин дьо Гиз слушаше този разказ с неотслабващо внимание, долавяйки в това някаква връзка с мълчанието на Никола Давид.

Улица Бетизи беше претъпкана, с народ. На кръглия коневръз — нещо твърде обичайно през онази епоха за много улици, бяха вързани конете на много благородници лигисти. Шико се спря до тълпата при коневръза и наостри уши.

Разгорещен, развихрен, непрекъснато завалящ се на седлото ту на една, ту на друга страна, Горанфло, който все пак успя веднъж да се изтърси на земята от своята жива катедра и с мъка бе отново възкачен върху гърба на Панург, бърбореше нещо несвързано, но за нещастие все още бърбореше и затова продължаваше да си остава жертва, на коварните домогвания и въпроси на господин дьо Монсоро, който измъкваше от него откъслечни признания и отделни фрази.

Тази изповед разтревожи Шико съвсем по друг начин, отколкото присъствието на краля на Навара в Париж. Той чувстваше, че наближава моментът, когато Горанфло ще произнесе неговото име и то може с мрачна светлина да освети цялата тайна. Гасконецът не губи време напразно. Тук-там той отвърза или преряза поводите на почти долепените един до друг коне и с няколко удара с ремък ги подгони към най-гъстата част на тълпата, която при вида на препускащите с отчаяно цвилене животни се разпръсна настрани.

Горанфло се изплаши за Панург, благородниците за своите коне и багаж, а много хора за самите себе си. Народът се разпръсна. Някой извика: „Пожар!“, викът веднага беше подхванат от десетки гласове. Шико като стрела се мушна между хората, подскочи към Горанфло и го изгледа с пламтящи очи, при вида на които монахът изведнъж изтрезня, хвана юздите на Панург и вместо да последва бягащата тълпа, се хвърли в обратна посока. Много скоро между Горанфло и херцог дьо Гиз се образува твърде голямо пространство, което мигновено се запълни от прииждащия поток на закъснели зяпачи.

Тогава Шико повлече клатушкащия се на своето магаре монах към вдлъбнатата част, образувана от абсидата на църквата Сен-Жермен-л’Оксероа и прислони и него, и Панург към нишата така, както би постъпил скулпторът с барелефа, който се готви да взида в нишата.

— Пияница! — каза Шико. — Езичник! Изменник! Вероотстъпник! Значи така, както и преди си готов да продадеш приятеля си за кана с вино?

— Ах, господин Шико! — измънка монахът.

— Храня те, негоднико — продължи Шико, поя те, пълня джобовете и търбуха ти, а ти си готов да предадеш своя господар!

— Ах! Шико! — развълнува се монахът.

— Ти издрънкваш тайните ми, нещастнико!

— Любезни приятелю!

— Млъкни! Ти си доносчик и заслужаваш наказание.

И набитият, силен, тлъст монах, як като бик, но размекнат от разкаяние и най-вече от виното, не се и опитваше да се защитава, като че ли беше голям въздушен балон в ръцете на Шико, който го разтърсваше.

Единствено Панург въстана против насилието над неговия приятел и все се опитваше да ритне Шико, но копитата му не улучваха целта, а Шико им отговаряше с удари с пръчка.

— Аз ли заслужавам наказание? — бърбореше монахът. — Аз, вашият приятел, господин Шико?

— Да, да, заслужаваш — отговори Шико — и ще го получиш.

Тук пръчката на гасконеца премина от магарето върху широките рамене на монаха.

— О! Само да не бях пиян — възкликна Горанфло в порив на гняв.

— Ти би ме наложил, така ли, неблагодарно говедо? Мен, твоя приятел?

— Вие сте мой приятел, господин Шико! И вие ме биете!

— Бия онзи, когото обичам.

— Тогава убийте ме и да се свърши с това! — възкликна Горанфло.

— Струва си да се помисли.

— О! Ако само не бях пиян — повтори Горанфло и силно простена.

— Това го каза вече.

И Шико удвои доказателствата на своята любов към бедния монах, който жално заблея.

— Така значи — каза гасконецът — вълк, а се преструва на овца. Хайде, качвай се на Панург и тръгвай да нанкаш в „Рогът на изобилието“.

— Не мога да виждам пътя — каза монахът, от чиито очи валяха като град сълзи.

— А! — каза Шико. — Какво ли щеше да бъде, ако плачеше с виното, което си изпил! В крайна сметка сигурно би изтрезнял! Излиза обаче, че сега трябва да ти бъда и водач.

Шико поведе магарето за юздите, докато в същото време монахът се беше вкопчил с две ръце в извивката на седлото и с всички сили се мъчеше да пази равновесие.

По този начин те минаха по моста Мене, улица Сен-Бартелеми, моста Пти-Пон и излязоха на улица Сен-Жак. Шико теглеше магарето, монахът лееше сълзи.

Двама слуги и метр Бономе по разпореждане на Шико смъкнаха монаха от гърба на магарето и го отведоха в известната вече на читателите стая.

— Готово — каза, като се върна метр Бономе.

— Легна ли? — попита Шико.

— Хърка…

— Но тъй като след ден-два все пак ще се събуди, помнете: не искам той да знае как се е озовал тук. Никакви обяснения! Не би било лошо, ако реши, че въобще не е излизал оттук от онази славна нощ, когато направи такъв шумен скандал в манастира ви, и приеме всичко, което му се е случило в този промеждутък, просто за сън.

— Разбрано, сеньор Шико — отговори съдържателят на заведението, — но какво му се е струпало на главата на бедния монах?

— Голяма беда. Изглежда се е скарал в Лион с пратеника на херцог дьо Майен и го е убил.

— О, боже мой!… — възкликна стопанинът. — Значи…

— Значи, че херцог дьо Майен по всяка вероятност се е заклел, че няма да е херцог, ако не го разпъне на колелото до смърт — отговори Шико.

— Не се вълнувайте — каза Бономе, — той няма да излезе оттук за нищо на света.

— Чул те Господ! А сега — продължи гасконецът, успокоен относно Горанфло, — сега трябва да се намери херцог д’Анжу. Е, да го потърсим!

И той се запъти към двореца на негово величество Франсоа III.

Глава 2Принц и приятел

Както вече знаем, по време на вечерта на Лигата Шико усърдно търсеше херцог д’Анжу по улиците на Париж.

Вие си спомняте, че херцог дьо Гиз покани принца да се разходи из града. Тази покана обезпокои принца, който въобще се отличаваше с подозрителността си. Франсоа започваше да размишлява, а след размисли той ставаше по-предпазлив от змия.

В негов интерес беше обаче да види със собствените си очи, какво ще стане вечерта в града и затова той счете за необходимо да приеме поканата, но в същото време реши да не напуска двореца, без да си осигури подходяща охрана.

Всеки човек, когато се страхува, се хваща за любимото си оръжие, херцогът също се отправи за своята шпага, а тази шпага беше Бюси д’Амбоаз.

Навярно херцогът трябва да е бил доста изплашен, за да се реши да предприеме такава стъпка. След като беше излъган в надеждите си относно граф дьо Монсоро, Бюси избягваше херцога и Франсоа дълбоко в душата си разбираше, че ако е на мястото на своя любимец — ако това можеше да стане, разбира се, би означавало, че ще придобие и неговата смелост едновременно с другото, — самият той би изпитвал към измамилия го принц нещо много по-силно от обикновено презрение.

Що се отнася до Бюси, то младият човек подобно на всички избрани натури, много по-силно възприемаше страданието, отколкото радостта: обикновено един смел мъж, който безстрашно посреща опасностите и запазва хладнокръвие и спокойствие пред острието на ножа и пистолета, насочени към него, е по-податлив към тъжни преживявания, отколкото един страхливец. Жените най-лесно разплакват онези мъже, пред които останалите мъже треперят.

Бюси беше като замаян от своята мъка. Той видя, че Диана бе приета в двореца като графиня дьо Монсоро, където кралица Луиза я произведе в ранг на придворна дама; видя как хиляди очи жадно поглъщаха тази несравнима с нищо красота, която може да се каже, че откри той и пак той измъкна от гроба, в който беше погребана. През цялата вечер той не откъсна своя поглед от младата жена, но тя нито веднъж не вдигна към него своите сведени очи и сред празничния блясък Бюси, несправедлив като всеки истински влюбен мъж; Бюси, който беше изкоренил от душата си всички признаци на миналото щастие, Бюси не се замисли колко може би страдаше Диана от това, че не бива да вдига погледа си и сред всичките равнодушни или глупаво любопитни физиономии да види замъгленото със скъпа за нея печал лице.

„Да — каза си Бюси, разбирайки, че няма да дочака погледа на Диана, — жените са хитри, ловки и смели, когато трябва да излъжат покровителя си, мъжа си или майка си, но стават неумели и страхливи, когато трябва да се отплатят с признателност. Те така се страхуват да не ги помислят за влюбени, така високо оценяват и най-малката проява на великодушие от своя страна, а в същото време докарват до отчаяние човека, който е готов на всичко заради тях и са способни най-безмилостно да разбият сърцето му, стига да им хрумне. Диана можеше откровено да ми каже: «Благодарна съм за всичко, което направихте за мен, господин Бюси, но не ви обичам!» Тогава или бих умрял на място, или бих се излекувал. Но не! Тя предпочита да я обичам безнадеждно. Тая обаче няма да я бъде, понеже аз повече не я обичам, презирам я.“

И кипящ от ярост — той се оттегли настрана от придворните, които бяха при краля.

В тази минута лицето му с нищо не приличаше на онова лице, което караше жените да се влюбват, а мъжете да изпитват страх: челото на Бюси беше смръщено, очите блуждаеха, а устата бе изкривена от зла усмивка.

Излизайки към изхода той видя своето отражение в огледалото и сам на себе си се стори отвратителен.

„Аз съм безумец — помисли си той. — И за какво! Заради една жена съм готов да отблъсна сто други, готови да се хвърлят в обятията ми. Но за какво съм пренебрегнат от нея, или по-точно заради кого?

Заради този ли дълъг скелет с мъртвешко лице, който през цялото време стърчи на две крачки от нея и не я изпуска от ревнивия си поглед… при това се прави, че въобще не ме забелязва? Като си помисля само, че стига да поискам и след четвърт час ще го просна в краката си с пронизано от шпагата ми сърце. Само да поискам и мога да облея белоснежната и рокля с кръвта на онзи, който я е обкичил с цветя. След като не е по силите ми да я накарам да ме обича, то мога да я накарам най-после да се страхува от мен и да ме мрази.

О! По-добре омразата й, отколкото нейното безразличие!

Да, но това би било дребнаво и пошло: така би могъл да постъпи някой си Келюс или Можирон, ако подобни хора могат да обичат. По-добре да приличам на оня герой на Плутарх, от когото винаги съм се възхищавал, на младия Антиох, който умира от любов, без да се осмели нито на едно признание, без да произнесе нито дума за жалба. Да, ще запазя мълчание! Аз, който сразих в двубой не един страшен враг, аз, който избих шпагата от ръцете на самия Крийон, храбрия Крийон, който стоеше пред мен обезоръжен и животът му беше в моя власт; аз ще потисна страданието, ще го задуша в сърцето си също както Херакъл удушава гиганта Антей, няма да позволя дори то да се докосне до своята майка — надеждата. Няма нищо невъзможно за мен, Бюси, наричан също като Крийон храбрец; всичко, което са извършили античните герои, ще го извърша и аз.“

При тези думи младият човек отпусна конвулсивно сгърчените си пръсти, с които раздираше гърдите си, прокара длан по мокрото си от пот чело и бавно тръгна към изхода. За миг юмрукът му инстинктивно се сви готов да се стовари върху изпречилия се на вратата портиер, но Бюси призова на помощ цялото търпение, на което бе способен, и излезе с усмивка на уста, ясен поглед и… с вулкан в сърцето.

Наистина, срещайки херцог д’Анжу, той се отвърна, защото не беше в състояние да се усмихне и дори да кимне за поздрав на човека, когото считаше за свой приятел и който така подло го предаде.

При срещата принцът го повика по име, но Бюси отмина, без да се обърне.

Той се прибра у дома. Остави шпагата на масата, извади кинжала от ножницата, откачи я от колана си, разкопча наметалото и камизола и се смъкна в голямото кресло с глава, отметната назад върху облегалката, на която беше изобразен щитът на родовия герб.

Слугите забелязаха посърналия вид на господаря си, помислиха, че иска да подремне и решиха да се оттеглят и го оставят сам. Бюси не спеше.

Той остана така няколко часа, без дори да забележи, че в другия край на стаята седи друг човек и втренчено го наблюдава, без да произнесе нито една дума, без да се помръдне, по всяка вероятност очаквайки удобен повод, за да привлече вниманието му.

Накрая ледени тръпки преминаха по тялото на Бюси, клепачите му потрепереха. Наблюдаващият не помръдна.

По-късно зъбите на графа затракаха в нервна конвулсия, пръстите му се сгърчиха, главата му натежа и се смъкна върху рамото.

В този миг човекът, който го наблюдаваше, въздъхна и стана от мястото си, а след това се приближи към Бюси.

— Господин графе — каза той, — имате треска.

Графът вдигна зачервеното си от температура лице.

— Ти ли си, Реми? — пробърбори той.

— Да, графе, чаках ви тук.

— Защо?

— Защото там, където страдат, не остават за дълго.

— Благодаря ви, приятелю — каза Бюси и му подаде ръка.

Реми стисна в дланта си тази страшна ръка, която сега бе по-слаба от детска ръчичка, и с нежност и уважение я притисна до гърдите си.

— Чуйте, графе, трябва да решите кое повече ви допада: искате ли треската да ви превземе и унищожи — тогава продължавайте да не се грижите за себе си; желаете ли да я преодолеете — легнете си и заповядайте да ви четат от някоя прекрасна книга, откъдето можете да почерпите добър пример и нови сили.

На графа не му оставаше нищо друго, освен да се подчини.

Приятелите, дошли да го посетят, го завариха вече в леглото.

Целия следващ ден Реми прекара при леглото на графа. Той изпълняваше двойна мисия — беше целител на душата и тялото. За тялото той имаше освежаващи питиета, а за душата — ласкави и добри думи.

Но след едно денонощие, в същия онзи ден, когато господин дьо Гиз се яви в Лувъра, Бюси се огледа и видя, че Реми го няма в стаята

„Уморен е — помисли си той — и това е напълно естествено! Бедното момче, необходими са му въздух, слънце, топлина. При това, навярно го очаква и Гертруда. Тя е просто една прислужница, но го обича… Прислужницата, която обича, стои по-високо от кралицата, която не обича.“

Така измина целият ден. Реми все не идваше и на Бюси може би затова като че ли, още повече му се искаше да го види. Започваше да изпитва раздразнение от отсъствието на бедния лекар.

— Ах — не за първи път вече въздъхна той. — А аз вярвах, че все още има признателност и дружба! Не, повече в нищо не вярвам!

Привечер, когато се здрачи и улиците бяха пълни с пъстра тълпа народ, а в полумрака предметите в стаята ставаха с все по-неясни очертания, Бюси чу многобройни и много силни гласове в преддверието.

Дотича изплашен до смърт слуга.

— Монсеньор, там е херцог д’Анжу — каза той.

— Нека влезе — отвърна Бюси и се намръщи при мисълта за този човек, чиято грижа дори му беше противна.

Херцогът влезе. В стаята на Бюси нямаше светлина. На боледуващите сърца е по-приятен полумракът, който е населен с призраци.

— Доста е тъмно при теб, Бюси — каза херцогът. — Това навярно ти навява тъга.

— Аз действително съм много болен, монсеньор — промълви Бюси.

— Значи затова те нямаше при мен тези два дни? — попита херцогът.

— Да, монсеньор — потвърди Бюси.

Херцогът се почувства засегнат от лаконичните отговори. Той се разходи из стаята, като разглеждаше изникващите пред погледа му в тъмнината скулптури и опипваше тъканите.

— Добре си се устроил Бюси, поне така аз мисля — отбеляза той.

Бюси не отговори.

— Господа — обърна се херцогът към свитата си, — почакайте ме в съседната стая. Бедни ми Бюси, ти си наистина сериозно болен. Защо не извикахте Мирон?

Един от слугите поклати глава и това движение не остана скрито за херцога.

— Бюси, да не би да имаш някаква мъка? — попита той почти със заповеден тон.

— Не зная — отговори графът.

Херцогът се приближи към него подобно на онези влюбени, които колкото повече ги отблъскват, толкова по-настойчиво любезни и нежни стават.

— Но какво има? Поговори най-после с мен, Бюси! — възкликна той.

— За какво мога да говоря с вас, монсеньор?

— Сърдиш ли ми се? — понижи глас херцогът.

— Да се сърдя? За какво? Освен това да се сърди човек на принц е безполезно.

Херцогът замълча.

— Обаче — наруши мълчанието Бюси, — ние напразно губим време за всякакви заобикалки. Да минем направо по същество, монсеньор.

Херцогът го изгледа.

— Аз съм ви нужен, не е ли така? — с жестока откровеност попита Бюси.

— Господин дьо Бюси!

— Разбира се, че съм ви нужен, повтарям това. Мислите ли, че повярвах в намерението ви да ме посетите в знак на дружба? Не, кълна се в бога, не! Та вие никого не обичате.

— О, Бюси, как можеш да ми говориш такива думи!

— Добре, да свършим с това. Говорете, монсеньор! Какво ви е нужно? Ако човек принадлежи на принц, който до такава степен се преструва, че се обръща с „приятелю мой“, то очевидно за това трябва да му се благодари и при необходимост да се жертва дори животът за него. Говорете!

Херцогът се изчерви от смущение, но в тъмното това остана незабелязано.

— Нищо не ми е нужно от теб, Бюси, и напразно мислиш, че съм дошъл с някаква сметка! Исках просто да се поразходим заедно из града. Времето е чудесно! Целият Париж се вълнува от това, че тази вечер ще, стане записването в Лигата.

Бюси погледна херцога.

— Нима си нямате Орили? — попита той.

— Някакъв лютнист?

— О, монсеньор! Забравяте останалите му таланти. Струва ми се, че при вас той изпълнява и други задължения. Освен това имате още дузина благородници: чувам звъна на шпагите им в преддверието на моя дом.

Завесата на вратата бавно се повдигна.

— Кой е там? — високомерно попита херцогът. — Кой смее без предупреждение да влиза в стаята, когато съм тук аз?

— Аз съм, Реми — отговори Одоен и тържествено, без ни най-малко смущение, влезе в стаята.

— Кой е този Реми? — попита херцогът.

— Реми е лекар, монсеньор — отговори младият човек.

— Реми е нещо повече от мой лекар, монсеньор — добави Бюси. — Той е мой приятел.

— А, така ли — произнесе засегнат херцогът.

— Ти чу ли желанието на монсеньора? — попита Бюси и понечи да стане от леглото.

— Да, да придружите монсеньора, но…

— Какво но? — попита херцогът.

— Но вие, господин графе, не можете да го съпроводите — продължи Одоен.

— Защо?!

— Защото навън е твърде студено, монсеньор.

— Твърде студено? — повторно попита херцогът, поразен от това, че му се възразява.

— Да. Освен това аз, като отговорен за неговото здраве пред неговите приятели и особено пред самия себе си, му забранявам да излиза.

Независимо от тези думи, Бюси се надигна да стане, но Реми хвана ръката му и многозначително я стисна.

— Прекрасно — каза херцогът. — Щом разходката е толкова опасна за вашето здраве — останете си.

Крайно раздразнен, Франсоа направи две крачки към вратата.

Бюси не се помръдна.

Херцогът отново се върна към леглото.

— Значи решено, не желаеш да рискуваш?

— Нали виждате, монсеньор, лекарят ми забранява.

— Би трябвало да извикаш Мирон, Бюси, той е опитен лекар.

— Монсеньор, пред учения доктор предпочитам лекаря приятел — възрази Бюси.

— В такъв случай сбогом.

— Сбогом, монсеньор.

Херцогът доста шумно се оттегли.

Веднага щом той напусна двореца на Бюси, Реми, който го изпрати с поглед, докато съвсем изчезна, се спусна към болния.

— А сега, господине, ставайте колкото се може по-бързо.

— Защо?

— За да дойдете на разходка с мен. В стаята е твърде горещо.

— Но ти току-що каза на херцога, че на улицата е студено.

— От момента, в който той си отиде, температурата се повиши.

— Това означава? — приповдигна се заинтересован Бюси.

— Означава, че съм убеден, че чистият въздух ще ви се отрази добре.

— Нищо не разбирам — каза Бюси.

— А нима разбирате нещо от сиропите, които ви давам да гълтате? Независимо от това ги пиете. Хайде, по-живо! Вдигайте се! Разходка с херцог д’Анжу е опасна за вас, но с вашия лекар тя е целебна. Това ви го казвам аз! Или повече не ми се доверявате? В такъв случай — откажете се от моите услуги.

— Да вървим, щом искаш — каза Бюси.

— Така трябва.

Бледен и треперещ, Бюси се изправи на краката си.

— Интересна бледост, може да се каже — красив болен! — забеляза Реми.

— Но къде отиваме?

— В един квартал, където днес изследвах въздуха.

— И какъв е този въздух?

— Целебен за вашето заболяване, монсеньор.

Бюси се облече.

— Шапката и шпагата! — заповяда той.

Той наложи първата, препаса втората и излезе навън заедно с Реми.

Глава 3Етимологията на улица Жюсиен

Реми хвана своя пациент под ръка, зави наляво по улица Кокийер и така вървяха по нея до крепостния вал.

— Странно — каза Бюси, — водиш ме към блатата Гранж-Бателиер, това ли ти е чистият въздух, или даже целебен?

— Малко търпение, господине — отвърна Реми. — Сега ще минем покрай улица Пажевен, ще оставим вдясно от нас улица Бренез и ще излезем на Монмартър; ще видите колко прелестна е тази улица.

— Мислиш, че аз не я знам ли?

— Още по-добре, щом я знаете! Няма да ми се налага тогава да си губя времето да ви обяснявам красотите й, а ще ви отведа незабавно на една много хубава уличка. Да вървим, да вървим, повече нито дума няма да ви кажа.

И наистина, след като Монмартърските врата останаха отляво, те изминаха около двеста крачки и Реми зави надясно.

— Ти ме занасяш, Реми — възкликна Бюси. — Връщаме се там, откъдето дойдохме.

— Тази улица се казва Жипсиен или Ежипсиен, както искате, народът започва да я нарича улица Жисиен, а в скоро време ще стане Жюсиен, защото така звучи много по-приятно и защото в духа на езиците — колкото по на юг се върви, толкова повече гласни се добавят. Това го знаете, след като сте били в Полша. Тези шегаджии и сега продължават да слагат по четири съгласни една до друга, ето защо когато разговарят, като че ли преживят камъни, освен това доста ругаят. Нима не е така?

— Че е така, така е — каза Бюси, — само че ние не дойдохме тук, за да изучаваме филология. Кажи, искам да знам къде отиваме?

— Вижте тази църквичка — каза Реми, без да отговори на въпроса. — Какво нещо е! Погледнете, монсеньор, как отлично е разположена — фасадата към улицата, а абсидата към енорията! Обзалагам се, че не сте я забелязали досега.

— Действително — каза Бюси, — досега не съм обръщал внимание.

Бюси не беше единственият знатен господин, който никога не бе стъпвал в църквата „Света Мария Египетска“. Този храм се посещаваше главно от простолюдието и беше известен сред вярващите като параклиса Кокерон.

— Сега вече като знаете как изглежда църквата и как се казва, нека надникнем да видим стъклописите на централната част — много са интересни.

Бюси погледна Одоен и видя на лицето му такава приятна усмивка, че веднага разбра: младият лекар го беше довел не за да му показва стъклописите, които в полумрака не можеха да се разгледат както трябва, а със съвсем друга цел.

Все пак в църквата имаше какво да се види, тъй като беше осветена за предстоящата служба: стените й бяха украсени с наивните стенописи на XVI век. Такива фрески са запазени в немалко количество в Италия, благодарение на прекрасния климат, докато при нас във Франция, от една страна, влагата, от друга, вандализмът — са заличили от стените много от тези свидетелства за отминалите времена и вярата, изчезнала в наше време. По заръка на крал Франсоа I, художникът бе изобразил житието на света Мария Египетска. Сред най-интересните събития простодушният живописец на най-видно място в храма бе изобразил, придържайки се ако не към анатомическата истина, то поне към историческата, онзи епизод, когато света Мария поради липса на пари да заплати на лодкаря — предлага себе си.

В интерес на истината трябва да отбележим, че независимо от най-дълбокото уважение на енориашите към света Мария Египетска, много почтени жени считаха, че художникът е трябвало да намери по друго място на този деликатен епизод, или поне да не го беше показвал толкова явно. Като аргумент използуваха, или по-точно казано, красноречиво премълчаваха, че някои подробности от стенописа, твърде често привличат погледите на младите чираци, които техните господари търговци на сукно довеждаха на църква в неделите и по празниците.

Бюси хвърли поглед към Одоен, който за миг се беше превърнал в млад търговец и с най-голямо старание изучаваше фреската.

— Да не се готвиш да събуждаш в мен анакреонистични мисли с твоя параклис „Света Мария Египетска“? — попита Бюси. — Ако е така, то ти се заблуждаваш. Би трябвало да доведеш монаси или ученици.

— Боже опази — каза Одоен. — Omnis coqitatio libidi nosa cerebnim inficit50.

— Тогава защо?

— По дяволите! Да не би да трябва да си изваждаме очите, преди да влезем тук.

— Чуй ме, нали не си ме довел тук, за да ми покажеш коленете на света Мария Египетска, а с някаква друга цел?

— Само за това, дявол да го вземе! — каза Реми.

— Щом е така, тогава да си вървим, нагледах им се вече.

— Имай търпение! Службата скоро свършва. Ако вземем да излизаме сега, ще попречим на онези, които се молят.

Одоен леко придържаше Бюси за лакътя.

— Ето че свърши и всички излизат — каза Реми. — Да направим и ние същото, ако не възразявате.

Бюси с видимо безразличие и разсеяно се отправи към изхода.

— Та вие по този начин ще забравите и светена вода да вземете. Къде, по дяволите, ви е главата? — смъмри го Одоен.

Бюси, послушен като дете, се насочи към колоната, където се намираше чашата със светената вода.

Одоен се възползува от това и направи с ръка знак на някаква млада жена, която улови жеста и моментално се отправи към същата колона.

Ето защо, когато графът протегна ръка към чашата със светена вода, която имаше форма на раковина, придържана от двама египтяни, изваяни от черен мрамор, една друга зачервена възпълна ръка, принадлежаща по всяка вероятност на жена, докосна пръстите му и ги намокри с живителната влага.

Бюси не можа да удържи да не погледне лицето на тази жена — в същия миг той отстъпи крачка назад и пребледня — притежателната на тази ръка беше Гертруда, загърната в черно вълнено покривало.

Той застина така с протегната ръка, забравяйки да се прекръсти. Гертруда му се поклони и отмина нататък — високият й силует се открои на портата на малката църква.

На две крачки след Гертруда вървеше грижливо загърната с копринено наметало жена, чиято изящна фигура и прелестни крачета накараха Бюси да се замисли, че никъде в света не може да има друга такава изящна фигура и такива прелестни крачета.

На Реми не се наложи да обяснява нищо. Младият лекар само погледна графа. Бюси вече разбра защо трябваше да дойдат на тая улица и да влязат в тази църква.

Бюси последва жената, младият лекар последва Бюси. Тази процесия от четирима, следващи един след друг можеше да се стори някому забавна, ако тъжният вид на двама от тях не издаваше жестоки страдания.

Гертруда продължаваше да върви напред, зави на ъгъла на улица Монмартър, извървя по нея няколко крачки, след това се отби в една задънена улица, където се виждаше някаква портичка.

Бюси се поколеба.

— Какво, господин графе, да не искате да ви настъпя по петите? — каза Реми.

Бюси тръгна напред.

Гертруда все още оглавяваше шествието и извади от джоба си ключ, отвори портичката и пропусна госпожата да мине, без да се обърне нито веднъж.

Одоен й прошепна няколко думи и се отстрани да направи път на Бюси, а самият той влезе след това заедно с Гертруда. Тогава портичката се затвори и уличката опустя.

Часът беше седем и половина вечерта. Беше вече май и в затопления въздух се чувстваше първият полъх на пролетта. От своите пропукващи се тъмници се показваха на бял свят първите листа.

Бюси се огледа. Намираха се в малка, петдесет квадратни фута градинка, заградена с висока стена, обвита с бръшлян и други пълзящи растения, които пускаха все нови и нови филизи и изпускаха аромат във вечерната прохлада. Парченца мазилка се бяха отронили от стената под напора на развиващата се зеленина.

Дългите шибои весело надничаха, през пукнатините на църковната стена. Техните красиви цветове блестяха като чиста мед.

И накрая — първият люляк, разцъфтял сутринта под лъчите на слънцето, сега излъчваше нежен упойващ аромат, замъгляваше съзнанието на графа и го караше да мисли дали именно на тези прекрасни и ароматни повеи не дължи присъствието на тази толкова нежно обичана от него жена?

Под арката от жасминови клонки, на малката скамейка до църковната стена, с наведена глава седеше Диана. Ръцете й бяха безсилно отпуснати, с едната от тях погалваше стръкче шибой. Младата жена несъзнателно късаше листенцата му, които се разпръскваха по пясъка.

В същата минута от съседния кестен се разнесоха тъжните трели на песента на славей и подобно на ракети се пръснаха във въздуха.

Бюси се озова насаме с графинята, понеже Гертруда и Реми се бяха отдалечили. Той се приближи до нея. Диана вдигна глава.

— Господин графе — каза плахо тя. — Всякакви подобни хитрости биха били недостойни за вас. Срещата ни в църквата не е случайна, нали?

— Не, госпожо — отвърна Бюси. — Одоен ме доведе, без да ми каже защо, кълна ви се.

— Не ме разбрахте, господине — промълви тъжно Диана. — Знам че, господин Реми ви доведе, може би дори насила?

— Съвсем не, госпожо — възрази Бюси. — Просто не знаех кого ще видя.

— Такъв отговор звучи жестоко, господине — тихо каза Диана, поклащайки глава, и погледна графа с тъжните си очи. — Не искате ли да кажете с това, че ако знаехте къде ви води и с кого ще се срещнете, въобще нямаше да тръгнете?

— О! Госпожо!

— Какво пък, би било справедливо от ваша страна. Направихте ми такава неоценима услуга, а аз дори още не съм ви благодарила за рибарската постъпка. Простете ми и приемете моята най-дълбока признателност.

— Госпожо…

Бюси беше толкова объркан, че не намираше думи.

— Исках да ви докажа — продължи Диана, — че не съм от онези неблагодарни жени, които забравят доброто. Аз помолих господин Реми да ви доведе, като посочих и мястото на срещата. Простете, ако това ви е неприятно.

Бюси притисна ръка до сърцето си.

— О, не, госпожо! Как можахте да го помислите?!

Мислите в главата на този нещастник с разбито сърце започнаха да се проясняват. Може би лекият ветрец, изпълнен с аромати, беше започнал да разсейва облака, засенчващ зрението му.

— Знам — продължи Диана, която се намираше в по-изгодна позиция, тъй като отдавна се готвеше за тази среща, — разбирам колко тежко би трябвало да ви бъде да изпълните моето поръчение. Добре известна ми е вашата деликатност. Познавам ви и ви ценя, повярвайте ми. Съдете сам, колко трябваше да страдам при мисълта, че мога да оставя подобни чувства за себе си в сърцето ви.

— Госпожо — каза Бюси, — вече три дена, откакто боледувам.

— Зная — отвърна Диана и се изчерви, с което доказа колко близко до сърцето й е това боледуване. — Страдах не по-малко, въпреки че господин Реми, разбира се, той не ми казваше истината, уверяваше ме…

— Че причината за моето страдание е вашата неблагодарност ? О да, това е истина.

— Значи постъпих така, както би трябвало да постъпя, графе. Благодаря ви за вашите нежни грижи и се кълна, че ще ви бъда вечно признателна. Говоря ви от цялата си душа.

Бюси печално поклати глава и не отговори.

— Да не би да се съмнявате в думите ми? — попита госпожа дьо Монсоро.

— Госпожо — каза Бюси, — всеки човек, когато изпитва някакво разположение, го изразява както може: в деня на вашето представяне в двореца вие знаехте, че аз се намирам там и стоя пред вас. Не можехте да не усещате моя поглед, който не свалях от вас, но вие не благоволихте дори да ме погледнете, с най-малък жест да ми дадете да разбера, че сте ме забелязали… А възможно е да не можехте да ме познаете, наля сме се виждали само два пъти.

Диана отговори на тези думи с поглед, изпълнен с тъжен упрек, който прободе Бюси право в сърцето.

— Простете ми, госпожо, простете ми — възкликна той. — Вие толкова не приличате на всички останали жени, а постъпвате точно като всяка от тях. Този ваш брак?

— Вие знаете, че ме принудиха и как стана това.

— Знам, но можехте да скъсате.

— Напротив, точно това беше съвършено невъзможно.

— Но нима нищо не ви подсказа, че редом с вас се намира толкова предан човек?

Диана наведе очи.

— Именно това ме плашеше повече от всичко — каза тя.

— Ето от какви съображения ме пожертвувахте значи! О! Помислете само в какво се превърна животът ми, откакто принадлежите на друг.

— Господине — с достойнство отговори графинята, — жената не може, без да опетни честта си, да сменя името си, докато са живи двама мъже, които го носят: едното е фамилното име, което е оставила, а другото е онова, което е приела.

— Каквото и да говорите, вие предпочетохте името на Монсоро пред моето, затова го запазихте.

— Щом мислите така — прошепна Диана, — това е още по-добре.

Очите й се напълниха със сълзи. Бюси забеляза как тя наведе очи и пристъпи развълнуван към нея.

— Е какво, ето че отново съм за вас това, което бях преди, съвсем чужд човек.

— Уви! — въздъхна Диана.

— Вашето мълчание говори по-добре от вас.

— Аз мога да говоря само с мълчанието си.

— Това мълчание, госпожо, е продължение на приема, който ми оказахте в Лувъра. Там вие не ме забелязвахте, а тук не желаете да разговаряте с мен.

— В Лувъра до мен беше господин дьо Монсоро, който ме гледаше — той страшно ревнува.

— Ревнува! Така значи! Какво повече иска той, боже мой?! На кого би могъл да завижда той, когато всички завиждат на неговото щастие?

— Казвам ви, че той ревнува, господине. Забелязал е, че някой вече от няколко дена обикаля около новата къща, в която се нанесохме.

— Значи напуснахте къщата на улица Сент-Антоан?

— Какво? — неволно се изтръгна от нея. — Значи това не сте били вие?!

— Госпожо, след като вашето бракосъчетание беше огласено и вие бяхте представени в двореца, след онази вечер в Лувъра, накрая, след като не ме удостоихте дори с погледа си, — аз изгарям от треска, лежа в леглото и умирам. Сега виждате, че вашият съпруг няма основание да ревнува поне от мен, още повече че дори не знаех, че имате нов дом.

— Тогава, господин графе, ако сте изпитвали някакво желание да ме видите, би трябвало да благодарите на този неизвестен мъж, тъй като, знаейки на какво е способен господин дьо Монсоро, аз се изплаших за вас и затова се реших да ви срещна и да ви предупредя: „Не се подлагайте повече на опасности заради мен, графе. Не ме правете още по-нещастна.“

— Успокойте се, госпожо, уверявам ви, не съм бил аз.

— Позволете ми да ви изкажа докрай всичко, което искам. Опасявайки се от този човек, когото ние с вас не познаваме, но когото графът вероятно добре познава, той настоява да замина от Париж и по такъв начин това е последната ни среща с вас… Утре заминавам за Меридор.

— Вие заминавате, госпожо? — извика Бюси.

— Това е единственият начин да бъде спокоен господин дьо Монсоро — каза Диана. — При това, що се отнася до мен, аз мразя Париж, двореца, Лувъра. Ще бъда щастлива да се уединя там, където премина детството ми, и дано със спомените от миналото щастие върху мен като капчици роса да се изсипе частица от онова толкова хубаво време от младостта ми. Баща ми също заминава с мен. Там ще се срещна и с господин и госпожа Сен-Люк, които толкова скучаят без мен. Сбогом, господин дьо Бюси.

Бюси закри лицето си с ръце.

— Значи — прошепна той — за мен всичко е свършено.

— Какво говорите?! — възкликна Диана и се надигна от пейката.

— Казвам, госпожо, че човекът, който ви изпраща в изгнание, ме лишава от единствената ми останала надежда да дишам същия въздух, който дишате вие, да виждам вашата сянка зад перденцето, да докосвам леко дрехата ви, когато се разминаваме, най-после — да мога да боготворя живо същество, а не сянка… Този човек, който ме лишава от всичко това, е мой смъртен враг и аз ще го унищожа със собствените си ръце, дори да ми е съдено самият аз да загина.

— О! Господин графе!

— Презряна твар! Не му ли стига, че сте негова жена, вие, най-прекрасното създание, което е сътворила природата на този свят, най-целомъдрената сред всички божи творения, за да ви ревнува! Да ревнува вас!? Нелепо ненавистно чудовище! Той е готов да лапне целия свят!

— Успокойте се, графе, успокойте се! Може би самият той не е виновен, че е такъв.

— Не е виновен?! Вие го защитавате, госпожо?!

— О, ако знаехте само! — промълви Диана и закри лицето си от страх, че дори в тъмнината Бюси може да забележи руменината, която го покри.

— Ако знаех какво? — попита той. — Госпожо, аз знам, че мъж, който има такава жена, не би трябвало да се интересува от нищо друго на света.

— Но — каза Диана с пресекващ страстен глас — вие дълбоко се заблуждавате, ако смятате, че господин графът е мой мъж.

При тези думи младата жена докосна с хладната си ръка изгарящите ръце на Бюси, скочи от мястото си и побягна. Като лека сянка тя се мярна по алеите на градинката, хвана под ръка Гертруда и я повлече след себе си, след което и двете изчезнаха преди Бюси — опиянен, обезумял, сияещ, да бе протегнал дори ръка да я задържи.

Той извика и се олюля.

Реми му се притече на помощ навреме, подхвана го и му помогна да седне на пейката, от която току-що беше скочила Диана.

Глава 4За това, как бе скъсан камизолът на д’Епернон и за това, как Шомберг бе боядисан в син цвят

По времето, когато метр Ла Юриер събираше подпис след подпис, а Шико предаваше Горанфло на съхранение в „Рогът на изобилието“, в същото това време, когато Бюси се връщаше към живота благодарение на малката градинка, напоена с аромат, песни и благоухание, Анри с помръкнало настроение се прибра в двореца. Всичко, което видя из града: проповедите, които чу в църквите, загадъчните поздрави, с които посрещаха неговия брат херцог д’Анжу, когото той видя случайно на улица Сент-Оноре заедно с херцог дьо Гиз, херцог дьо Майен и цяла свита начело с граф дьо Монсоро, по всяка вероятност всичко това предизвика неговото раздразнение и ярост. С такова настроение той се завърна в Лувъра, съпроводен от Можирон и Келюс.

Кралят се беше отправил за града както обикновено, в компанията на четиримата си приятели, но едва се бяха отдалечили от Лувъра, Шомберг и д’Епернон, на които беше омръзнало да съзерцават угриженото лице на Анри, преценявайки, че уличната суматоха ще им предостави неограничен простор за действие в търсене на развлечения и наслаждения, се възползуваха да изчезнат още на първия ъгъл на улица Астриос. Те се вляха в тълпата, запълнила улица Орлеан. В същото време кралят заедно с другите двама фаворити продължи своята разходка по крайбрежната улица.

Двамата млади хора не бяха успели да изминат и сто крачки, когато всеки от тях вече си бе намерил свое занимание: д’Епернон препъна със своя сарбакан един човек, който полетя надолу с главата, а Шомберг смъкна дантелената шапчица от главата на една жена, която беше взел за старица, но която за щастие се оказа млада и доста хубавичка.

Двамата приятели обаче не бяха избрали най-подходящия и удачен ден да се шегуват с парижаните, които по принцип бяха сговорчиви хора. Сега улиците бяха залети от възмущение, тази трескава вълна внезапно се проявяваше тук-там в столицата. Ето защо препънатият буржоа, след като се изправи, завика: „Бийте нечестивците!“ Той беше ревностен „пазител на вярата“, всички, които го чуха, се нахвърлиха върху д’Епернон; жената, чиято шапчица бе смъкната, извика: „Бийте фаворитите!“, което беше още по-лошо, а мъжът й, който беше бояджия — пусна върху Шомберг своите чираци.

Шомберг беше храбър. Той спря, сложи ръка върху шпагата си и извиси глас.

Д’Епернон, който беше по-предпазлив, избяга.

Анри не се безпокоеше за двамата изостанали от него фаворити. Той прекрасно знаеше, че и двамата могат да се измъкнат от всякаква заплетена история — първият с помощта на краката си, а вторият — благодарение на силната си ръка. Ето защо кралят продължи разходката си и, както знаем, се завърна в Лувъра.

Той влезе в оръжейната палата и седна в голямото кресло. Цялото му тяло се тресеше от вълнение и възбуда. Анри просто търсеше предлог да излее гнева си.

Можирон играеше с Нарцис — огромната хрътка на краля.

Келюс се беше свил на възглавницата, беше подпрял брадата си с юмруци и наблюдаваше краля.

— Те действат, те действат — говореше му кралят. — Заговорът им се шири. Те са ту като тигри, ту като змии, ту се нахвърлят срещу теб, ту пропълзяват.

— О, господарю! Нима може да има кралство без заговори? С какво, по дяволите, биха се занимавали синовете на краля, братята на краля, братовчедите на краля, ако престанеха да устройват заговори?

— Не, Келюс, всъщност, когато виждам вашите надути бузи и слушам несвързаните ви приказки, струва ми се, че разбирате от политика точно толкова, колкото някой селянин от панаира Сен-Лоран.

Келюс се извъртя заедно с възглавницата си и безцеремонно обърна гръб на краля.

— Кажи, Можирон — трябва ли да бъда успокояван с глупави шеги и изтъркани истини, като че ли съм крал като всички останали, или търговец на вълна, който се страхува да загуби любимия си котарак?

— Ах, ваше величество — каза Можирон, който винаги и във всичко поддържаше Келюс, — щом не сте крал като другите, дръжте се наистина така, постъпвайте като велик крал. Вземете пример от Нарцис — любимото си куче. Макар и ласкав и прекрасен звяр, достатъчно е да го дръпнеш за ухото и той ще заръмжи. Опитай се да го настъпиш — ще те ухапе. Постъпвайте и вие така.

— Великолепно — каза Анри, — а само как ме приравни с кучето.

— Нищо подобно, господарю, тъй като слагам Нарцис по-високо от вас, защото Нарцис умее да се защитава, а вие не.

И той на свой ред обърна гръб на краля.

— Ето че останах сам — каза кралят. — Продължавайте така, скъпи приятели, заради които, както ме обвиняват, захвърлям кралството си на вятъра, изоставяйте ме, оскърбявайте ме, убивайте ме всички наведнъж. Кълна се в честта си! Обграден съм от палачи. Ах, къде си, мой бедни Шико?

— Прекрасно — каза Келюс, — само Шико липсва сега.

— Напълно естествено — отговори му Можирон.

И този нахалник процеди през зъби някаква латинска пословица, която на френски може да се преведе така: „Кажи ми с кого дружиш, да ти кажа кой си.“

Анри се намръщи, а големите му очи заискриха като мълнии от гняв, така че погледът, който отправи в този момент към самозабравилите се приятели, беше наистина кралски.

Гневът обаче, изглежда, бързо обезсили краля, защото той отново се отпусна в креслото и започна да си играе с пръсти с ушите на малките кученца, които лежаха в панерчето до него.

В този момент в антрето отекнаха бързи стъпки и се появи д’Епернон без шапка, без наметало, с раздран камизол.

Келюс и Можирон се обърнаха към влезлия, а Нарцис с лай се нахвърли срещу него, като че ли познаваше любимците на краля само по дрехите им.

— Господи Исусе! — възкликна Анри. — Какво е станало с теб?

— Господарю — каза д’Епернон, — вижте как се отнасят към приятелите на ваше величество.

— Кой те е подредил така? — попита кралят.

— Вашият народ, кълна се в смъртта на Христос! По-точно народът на херцог д’Анжу. Този народ крещеше: „Да живее Лигата! Да живее църквата! Да живее дьо Гиз! Да живее Франсоа!“ С една дума — да живеят всички, освен краля.

— А какво направи ти на този народ, за да постъпи така с теб?

— Аз? Абсолютно нищо. Какво може да направи сам човек срещу всички? Народът в мое лице вижда ваш приятел и това му стига.

— А Шомберг?

— Какво Шомберг?

— Не ти ли се притече на помощ? Не те ли защити?

— Кълна се в смъртта на Христос, той и сам си имаше грижи.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че го оставих в ръцете на един бояджия, на чиято жена Шомберг смъкна шапчицата, и този бояджия заедно с петима или седмина свои чираци се готвеше да го пердаши.

— Проклятие! — изкрещя кралят. — И къде остави моя беден Шомберг? — добави той и се надигна от креслото. — Сам ще отида да му се притека на помощ. Може би някой ще каже — той погледна към Можирон и Келюс, — че приятелите ми ме напускат, но никой няма да каже, че аз напускам приятелите си.

— Благодаря, господарю — чу се глас зад гърба на Анри. — Аз съм тук. — Gott verdamme mich51 справих се с тях сам, макар че не беше лесно.

— Шомберг! Това е неговият глас! — извикаха тримата фаворити. — Но къде, по дяволите, е той?

— Тук съм! Заклевам се в бога, че ме виждате — извиси се гласът.

Тогава всички забелязаха, че от тъмнината на кабинета се приближи човек, по-скоро сянка на човек.

— Шомберг! — възкликна кралят, — откъде се взе и защо си с такъв цвят?

Наистина от главата до петите, без да е пропусната нито една част на тялото, нито един детайл на костюма му, целият Шомберг беше боядисан с най-прекрасен яркосин цвят, какъвто може да си представи човек.

— Der Teufel52! — закрещя той. — Презрени негодници! Ясно е вече защо бяха хукнали след мен.

— Но в какво се състои работата? Ако беше жълт, можеше да си го обясним, че е от страх, но син!

— Работата е в това, че ме хвърлиха в някаква каца. Помислих, че е само вода, а излезе, че е пълна с индиго!

— Кълна се в смъртта на Христос! — засмя се Келюс. — Те са наказали себе си. Това е скъпа боя, а ти си попил поне за двадесет екю.

— Смей се, смей се, но де да беше на мое място.

— А ти никого ли не напердаши? — попита Можирон.

— Знам само, че кинжалът ми остана там, където го забих до самата дръжка — в някакъв дебел търбух. Всичко стана за секунда. Изведнъж бях хванат и хвърлен в бурето, където направо щях да се удавя.

— А как успя да се измъкнеш?

— Имах още смелост, за да се реша на една страхлива постъпка, господарю.

— Какво направи?

— Извиках: „Да живее Лигата!“

— Точно като мен — каза д’Епернон, — само че мен към това ме накараха да добавя: „Да живее херцог д’Анжу!“

— Също и мен — каза Шомберг, гризейки пръстите си от ярост — и аз го извиках, но това още не е всичко.

— Какво! — възкликна кралят. — Заставили са те да извикаш още нещо?

— Не, още да викам не ме караха, това им беше достатъчно, но в момента, когато виках: „Да живее херцог д’Анжу!…“

— Кажи…

— Познайте кой мина в този момент?

— Нима мога да отгатна?

— Бюси, проклетият Бюси, който чу как прославям неговия господар.

— По всяка вероятност той не е разбрал какво става? — каза Келюс.

— Какво по дяволите ще е трудно да разбере — аз бях в кацата с кинжал, опрян в гърлото.

— И той не ти се притече на помощ? — учуди се Можирон. — Но това е дълг на всеки благородник по отношение на друг.

— Той изглеждаше така, като че ли мисли за съвсем друго: носеше се като че ли имаше крила и е готов да литне.

— Впрочем, могъл е и да не те познае — добави Можирон.

— Прекрасно оправдание!

— Беше ли вече син?

— О! Ти си прав — каза Шомберг.

— Тогава му е простено — забеляза Анри, — тъй като, честно казано, драги Шомберг, аз самият не можах да те позная.

— Все едно — възрази Шомберг, който не случайно беше немец, — ние с него все ще се срещнем някъде на друго място, не на ъгъла на улица Кокийер и в ден, когато няма да съм седнал в бъчва.

— А що се отнася до мен, аз съм обиден не на слугата, а на самия господар — херцог д’Анжу, затова бих искал да се срещна не с Бюси, а с монсеньор херцог д’Анжу.

— Да, да — възкликна Шомберг, — монсеньор херцог д’Анжу иска да ни умори от смях, докато му се удаде възможност да го стори с кинжал.

— Нали за херцог д’Анжу пееха в прослава по улиците. Вие сам чухте, господарю — в един глас казаха Келюс и Можирон.

— Каквото и да говорим, днес стопанин на Париж е херцогът, а не кралят. Опитайте се да излезете от Лувъра и ще се убедите, че ще се отнесат и към вас по същия начин, както към нас — каза д’Епернон.

— Ах, брате мой, брате мой! — заплашително промърмори Анри.

— Е, господарю, навярно още неведнъж ще кажете същото, което казахте сега: „Ах, брате мой!“, но без да предприемете нищо против брат си — каза Шомберг. — Заявявам ви, обаче: за мен е напълно ясно, че вашият брат стои начело на някакъв заговор.

— Кълна се в Христовата смърт! — възкликна Анри. — Същото бях казал пред тези господа малко преди да влезете, но те не ми отговориха нищо, а ми обърнаха гръб.

— Господарю, ние свихме рамене и ви обърнахме гръб не защото споменахте за заговор, а защото не забелязахме у вас желание да се разправите с него.

— А сега — подхвана Келюс — ние се обръщаме с лице към вас, за да ви кажем отново: „Господарю, спасете ни, или по-скоро спасете себе си, тъй като в случай че загинете вие — с нас също всичко е свършено. Утре в Лувъра ще се яви херцог дьо Гиз, за да поиска от вас да го поставите начело на Лигата, но вие ще назовете името на херцог д’Анжу, както обещахте, и достатъчно ще бъде той да застане начело на хилядите, разпалени от безчинствата на тази нощ парижани, за да се окажете напълно в ръцете му.“

— Така, така — каза кралят, — а в случай, че взема някакво решение — готови ли сте да ме подкрепите?

— Да, господарю — едновременно отговориха младите хора.

— Но преди всичко, господарю, позволете ми да облека други дрехи — обърна се към него д’Епернон.

— Идете в моята гардеробна, д’Епернон, и моят камердинер ще ви даде всичко необходимо, нали сме еднакви на ръст.

— А на мен, господарю, отначало разрешете да се измия — каза Шомберг.

— Върви в моята баня, там ще се изкъпеш добре. Телякът ми ще се погрижи за това.

— Ваше величество — попита Шомберг, — значи можем да се надяваме, че оскърблението ни няма да остане безнаказано?

Анри призова с ръка към мълчание, отпусна се отново в креслото и дълбоко се замисли. След малко каза:

— Келюс, узнайте дали херцог д’Анжу се е върнал в Лувъра.

Келюс излезе. Д’Епернон и Шомберг останаха да изчакат завръщането му, сплотени от надвисващата опасност. Най-голямо самообладание е необходимо на моряците не по време на самата буря, а по време на затишието, което я предвещава.

— Господарю — попита Можирон, — значи ваше величество се решихте?…

— Ще видите — отговори кралят. Келюс се върна.

— Господин херцогът още не се е върнал — съобщи той.

— Добре — забеляза кралят. — Д’Епернон, вървете да се преоблечете, а вие, Шомберг — да се измиете и да смените цвета си. Вие, Келюс, и вие, Можирон — вървете и пазете на двора както трябва, докато не се завърне брат ми.

— А след като се върне? — попита Келюс.

— След като се върне, ще заповядате да затворят всички врати. Тръгвайте!

— Браво, господарю! — възкликна Келюс.

— Ваше величество — обеща д’Епернон, — след десет минути съм тук.

— Аз, господарю, не мога да ви обещая това, ще зависи от качеството на боята.

— Връщайте се, колкото се може по-бързо! Това е всичко, което ви казвам.

— Но, ваше величество, оставате сам? — попита Можирон.

— Не, Можирон, оставам с бога, когото ще моля да покровителства делото ни.

— Молете се добре, господарю — каза Келюс, — вече започвам да се замислям дали Господ не се е съюзил с дявола, за да може да ни погуби и на този, и на онзи свят.

— Amen!53 — каза Можирон.

Фаворитите, които отиваха да пазят на двора, излязоха през едната врата, онези, които трябваше да се преоблекат — от другата.

Останал сам, кралят коленичи и започна да се моли.

Глава 5Шико все повече и повече е крал на Франция

Удари полунощ. В полунощ вратите на Лувъра обикновено се затваряха Но Анри разсъди мъдро, че херцогът няма да пропусне да пренощува тази нощ в Лувъра, за да не създава повод за подозрение у краля, и затова заповяда да не затварят до един часа през нощта.

В дванадесет и четвърт първи при него се появи Келюс.

— Господарю — каза той, — херцогът се върна.

— Можирон какво прави?

— Остана да проследи дали херцогът няма да излезе отново.

— Такова нещо не ни заплашва.

— Значи… — Келюс с жест показа на краля, че остава само да се действа.

— Значи… ще го оставим спокойно да легне да спи — каза Анри. — Кой е с него?

— Господин дьо Монсоро и вечната му свита.

— А господин дьо Бюси?

— Господин дьо Бюси не е с тях.

— Отлично — каза кралят, за когото беше голямо облекчение да научи, че неговият брат е без първата си шпага.

— Каква ще бъде волята на краля?

— Кажете на д’Епернон и на Шомберг да побързат да предупредят господин дьо Монсоро, че кралят желае да разговаря с него.

Келюс се поклони и изпълни поръчението с онази бързина, която се подтиква от чувството на омраза и жажда за мъст, съединени в едно.

Пет минути по-късно влязоха д’Епернон и Шомберг, първият много добре облечен, а вторият — измит до бяло, само тук-там в гънките на кожата на лицето му имаше синкав оттенък; според мнението на теляка това можело да изчезне едва след няколко парни бани.

След двамата фаворити се появи господин дьо Монсоро.

— Господин капитанът от гвардията на ваше величество ме уведоми за честта, която ваше величество ми оказва като ме вика — поклони се главният ловчия.

— Да, господине — отговори Анри, — точно така. Докато се разхождах тази вечер и гледах светещите звезди и блестящата луна, неволно ми дойде наум, че след като времето е великолепно, не би било лошо да се по-ловува. Сега е само полунощ, господин графе, заминавайте още сега за Венсен и се разпоредете да ми осигурят лопатар, който утре да мога да преследвам.

— Но, господарю, предполагах, че ваше величество утре ще удостои херцог д’Анжу с аудиенция, също и херцог дьо Гиз, за да бъде избран глава на Лигата.

— И какво от това, господине? — каза кралят с толкова високомерен тон, който би затруднил всякакъв отговор.

— Може би няма да имате време…

— Онзи, който умее правилно да разпределя времето си, никога няма да има липса на време. Ето защо ви казвам: имате време да заминете още тази нощ при условие, че го сторите незабавно. Ще имате достатъчно време да подготвите дивеча и да предупредите дружината за утре в десет часа сутринта да бъде готова. И така, заминавайте веднага! Келюс и Можирон, заповядайте да отворят вратите на Лувъра на господин дьо Монсоро от мое име и след това заповядайте да ги затворят пак от името на краля.

Невероятно учуден, главният ловчия напусна стаята.

— Това прищявка на краля ли е? — попита той фаворитите в преддверието.

— Да — лаконично отговориха те.

Господин Монсоро разбра, че към това няма какво да се добави и замълча.

Главният ловчия нямаше никаква възможност да предупреди принца. От дясната му страна вървеше Келюс, от лявата — Шомберг. За миг го осени догадка, че фаворитите са получили тайна заповед да го арестуват и едва когато се оказа извън стените на Лувъра и чу как се затвориха вратите след него, се убеди в неоснователността на своите подозрения.

След десет минути Келюс и Шомберг се върнаха обратно.

— А сега — каза Анри, — нито звук и тръгвайте и четиримата с мен.

— Къде отиваме, господарю? — попита както винаги пръв предпазливият д’Епернон.

— Онзи, който дойде, ще види — отговори кралят.

— Да вървим — казаха в един глас и четиримата.

Фаворитите се въоръжиха с шпагите си, пристегнаха наметалата и последваха краля, който с фенер в ръцете ги поведе по познатия ни вече коридор, по който, както имахме възможност да видим с вас, бяха вървели и кралицата майка, и крал Шарл IX, отивайки при своите дъщеря и сестра, при милата Маргьорит, чиито покои, както вече също ни е известно, заемаше сега херцог д’Анжу.

В коридора дежуреше един от камериерите на херцога, но преди той да успее да отстъпи от вратата и да предупреди своя господар, Анри го хвана и му заповяда да мълчи, след което го предаде на своите спътници, които набутаха невнимателния слуга в една от стаите и го заключиха.

По този начин дръжката на вратата на спалнята на херцога натисна самият крал.

Херцогът току-що беше легнал в леглото, унесен в честолюбивите си мечти, предизвикани от събитията тази вечер. Той видя как всички превъзнасяха името му, забравили въобще името на краля. Той видя как почтително му правеха път — на него и на неговите придружвачи — и как оскърбително се отнасяха с хората на краля. Нито веднъж от началото на неговия дълъг жизнен път, изпъстрен с толкова тайни издирвания и страхливи заговори, не му се беше падала такава популярност и като следствие от нея такава надежда.

Той сложи на масата писмото на херцог дьо Гиз, което му предаде дьо Монсоро и в което го съветваха утре сутринта непременно да присъства на тоалета на краля.

Херцог д’Анжу не се нуждаеше от подобни съвети, тъй като съвсем нямаше намерение да пропуска часа на великото си тържество.

Но какво беше изумлението на Франсоа, когато видя как вратата на тайния коридор се отваря и ужасът, когато разбра, че е отворена от ръката на краля!

Анри направи знак на спътниците си да останат на прага, а сам сериозен и намръщен се приближи до леглото на брат си, без да каже нито една дума.

— Господарю — запелтечи херцогът, — честта, с която ме удостоявате, е толкова неочаквана за мен…

— Че дори ви плаши, не е ли истина? — каза кралят. — Аз ви разбирам. Не, не, брате, не ставайте, останете си в леглото

— Но, господарю, все пак, позволете ми… — каза херцогът, целият разтреперан и примъкна към себе си писмото на херцог дьо Гиз, което преди това беше прочел.

— Прочетохте ли го? — попита кралят.

— Да, ваше величество.

— Очевидно онова, което четете, трябва да е твърде увлекателно, за да не спите в толкова късен час.

— О, господарю — отговори херцогът с измъчена усмивка, — нищо, което да заслужава особено внимание: вечерна кореспонденция.

— Разбира се — каза Анри, — вечерната кореспонденция е кореспонденцията на Венера; впрочем, не, греша, подобни писма, които се изпращат по Ирис54 или Меркурий, не носят такъв голям печат.

Херцогът скри писмото.

— Колко е потаен нашият Франсоа — каза кралят със смях, който повече приличаше на скърцане със зъби, и брат му изстина от страх.

Херцогът направи усилие да добие по-уверен вид.

— Ваше величество иска да ми каже нещо насаме? — попита той. Беше забелязал как четиримата благородници до вратата се размърдаха и разбра, че те слушат и се наслаждават на започващата сцена.

— Всичко, което имам да ви кажа насаме — отвърна кралят, като натърти на последната дума, понеже право на такъв разговор бе предоставено като привилегия на братята на краля церемониално от френския двор, — всичко това, господине, ще благоволите да изслушате днес от мен пред свидетели. Слушайте добре, господа, кралят ви разрешава.

Херцогът повдигна глава.

— Господарю — каза той с пълен с отровна омраза поглед, като че ли взет назаем от змия, — преди да бъде оскърбен човек с моето положение, трябваше да ми бъде отказано гостоприемството на Лувъра; в своя дворец аз бих ви отговорил по подходящ за случая начин.

— Наистина — каза Анри с мрачна ирония — вие забравяте, че навсякъде, където и да се намирате, сте мой поданик и че моите поданици навсякъде, където и да са, си остават мои поданици, тъй като крал съм аз, слава богу!… Крал на тази страна!…

— Господарю — каза Франсоа, — в Лувъра аз съм при своята майка.

— А вашата майка е при мен — отговори Анри. — Но да преминем към същността на въпроса, господине, дайте това писмо.

— Кос писмо?

— Онова, което четяхте, което беше на масата до леглото ви, и което скрихте, щом влязох.

— Господарю, помислете! — каза херцогът.

— За какво? — попита кралят.

— За това, че поведението ви е недостойно за благородник. Така може да изисква само един полицай.

Кралят стана блед като мъртвец.

— Писмото, господине! — повтори той.

— Това е писмо от жена, господарю, помислете! — каза Франсоа.

— Има писма от жени, които на всяка цена трябва да бъдат прочетени, а някои от тях е особено опасно да остават непрочетени, например: писмата на нашата майка.

— Братко! — каза Франсоа.

— Писмото, господине — изкрещя кралят и тропна с крак, — или ще повикам четиримата при вратата да го вземат насила.

Херцогът скочи, стиснал смачканото писмо в юмрука си, явно с намерение да го хвърли в огъня на камината.

— И вие ще постъпите така с вашия брат?

Анри отгатна намерението му и прегради пътя към камината.

— Не с моя брат, а с моя смъртен враг! Не с моя брат, а с херцог д’Анжу, който цяла вечер се мотае из Париж след опашката на коня на господин дьо Гиз! С брат, който се опитва да скрие от мен писмото на един от своите съмишленици — господаря на лотарингските принцове.

— Този път вашата полиция е поработила лошо.

— Казвам ви че видях върху печата трите знаменити дрозда на Лотарингия, готови да погълнат лилията на Франция. Дайте, ми писмото, иначе, кълна се в смъртта на Христос…

Анри пристъпи към херцога и сложи ръката си върху рамото му.

Веднага щом усети тежестта на кралската ръка, Франсоа косо хвърли поглед към вратата, където в заплашителна поза, готови да извадят шпагите си, стояха четиримата фаворити, после падна на колене, притисна се до леглото си и закрещя:

— Насам! Помощ! Брат ми иска да ме убие! Тези думи, пълни с ужас, който ги правеше толкова убедителни, направиха на краля впечатление и усмириха неговия гняв, именно защото още повече го задълбочиха. Кралят помисли, че Франсоа наистина се страхува от убийство, което би било братоубийство. За миг главата му се завъртя при мисълта, че над неговото семейство, както над всички семейства с гаснещи родове, тежи проклятието братя по традиция да убиват братята си.

— Не — каза той, — грешите, брате, кралят не ви заплашва с това, от което се боите. Опитахте се да се борите, а сега се признавате за победен. Знайте, че тук господар е кралят, а ако не сте знаели, знайте отсега нататък. Е, кажете това, но не шепнешком, а високо.

— О! Заявявам това, братко, това казвам и аз — извиха херцогът.

— Прекрасно. Тогава дайте писмото… защото ви го заповядва кралят.

Херцог д’Анжу изпусна хартията на земята. Кралят я взе и, без да я чете, я прибра в кесията си, от която раздаваше милостиня.

— Това ли е всичко, господарю? — попита херцогът и вдигна към краля кривогледите си очи.

— Не, господине — каза Анри, — поради днешните безредици, които за щастие нямаха пагубни последици, — ще се наложи да останете тук, в тази стая, докато моите подозрения около вас не се разсеят окончателно. Тук е удобно, обстановката ви е позната, по-малко прилича на затвор, така че оставате тук. Ще имате приятно общество, тъй като тези четирима господа ще останат да ви пазят тук тази нощ, утре ще ги сменят.

— А приятелите ми? Ще мога ли да се видя с тях?

— Кои наричате свои приятели?

— Например господата дьо Монсоро, дьо Рибейрак, д’Антраге, дьо Бюси.

— Аха! — каза кралят. — И този значи!

— Нима е имал нещастието с нещо да не угоди на ваше величество?

— Да — каза кралят.

— Кога?

— Винаги и отчасти тази вечер.

— Тази вечер? Какво се е случило тази вечер?

— Нанесе ми оскърбление по улиците на Париж.

— На вас ли, господарю?

— Да, на мен и на мои предани хора, което е едно и също.

— Бюси да е оскърбил някого тази вечер на улицата? Заблудили са ви, господарю.

— Аз зная какво говоря.

— Господарю — възкликна херцогът с тържествуващ вид, — господин дьо Бюси вече два дена не излиза от своя дворец! Той е болен от треска.

Кралят се обърна към Шомберг.

— Може да е имал треска вкъщи, но не и на улица Кокийер — каза Шомберг.

— Какво казахте? — попита херцогът и се надигна. — Бюси е бил на улица Кокийер?

— Сам го видях.

— Вие сте го видели на улицата?

— Да, Бюси, млад, свеж, бодър, весел, като най-щастлив на света, придружаван от постоянния си съучастник, мисля, че се казваше Реми — негов оръженосец, или лекар.

— В такъв случай нищо не разбирам — каза поразен херцогът. — Аз видях Бюси днес. Той беше на легло. Трябва да ме е излъгал.

— Добре — каза кралят, — когато всичко се изясни, господин дьо Бюси ще бъде наказан като другите и заедно с тях.

Херцогът не се опита повече да защити своя благородник като предостави възможност на краля да излее гнева си върху дьо Бюси и по този начин го отклони от себе си.

— Ако господин дьо Бюси е постъпил така — каза Франсоа, — ако той, след като се отказа да излезе с мен, е излязъл сам, то тогава сигурно е имал някакви намерения, които е било неудобно да ми признае, знаейки моята преданост към ваше величество.

— Чувате ли, господа, какво казва моят брат? — попита кралят. — Той твърди, че Бюси е вършел всичко без негово знание.

— Още по-добре — каза Шомберг.

— Защо по-добре?

— Защото в такъв случай, ваше величество, позволете ни да постъпим както си знаем.

— Добре, добре, ще се изясни и ще видим — каза Анри. — Господа, поверявам брат си на вашите грижи: през тази нощ го охранявайте като му оказвате всички подобаващи почести за ранга му на пръв принц и първи в кралството човек след мен.

— О, господарю — каза Келюс и от погледа му херцогът усети, че го побиват тръпки, — бъдете спокоен, знаем колко сме задължени на негово височество.

— Прекрасно, прощавайте, господа — каза Анри.

— Господарю — възкликна херцогът, на който отсъствието на краля се струваше много по-опасно, отколкото присъствието му. — Нима наистина съм арестуван?! Нима приятелите ми няма да могат да ме навестяват?! Нима съм заточен в тази стая?!

Той си спомни за утрешния ден, деня, в който му беше така необходимо да бъде до херцог дьо Гиз.

— Господарю — продължи Франсоа, забелязал, че кралят е готов да се смили, — позволете ми в крайна сметка утре да бъда с ваше величество. Моето място е край вас. Пред очите на всички бих бил най-добре охраняваният пленник, където и да било. Господарю, окажете ми тази милост да бъда до вас.

Кралят, който не съзря нищо подозрително в тази молба на херцог д’Анжу, беше готов да се съгласи и да каже своето „да“, когато вниманието му беше привлечено от дълга и твърде гъвкава фигура, която с ръце, глава, очи, с една дума — с всичко, правеше всички отрицателни знаци и жестове, които можеше да се направят, без да се стигне до счупване на кости.

Това беше Шико, който изобразяваше едно „не“.

— Не! — каза Анри на брат си. — Тук ви е добре и това го искам и аз.

— Но, господарю! — изхленчи херцогът.

— Такава е волята на краля на Франция. Струва ми се, че това трябва да ви бъде достатъчно, господине — добави Анри с високомерие, което окончателни сломи херцога.

— Нали ви казвах, че истинският крал на Франция — това съм аз! — каза Шико.

Глава 6За това, как Шико посети Бюси и какво последва от това

На другия ден около девет часа сутринта Бюси спокойно закусваше в компанията на Реми, който, в качеството си на лекар, му предписваше различни подсилващи средства. Те разговаряха за вчерашните събития и Реми се опита да си спомни легендите, изобразени на фреските в черквата „Света Мария Египетска“.

— Слушай, Реми — попита внезапно Бюси, — онзи благородник, който беше потопен в кацата на ъгъла на улица Кокийер, като минахме оттам, не ти ли се стори познат?

— Разбира се, господин графе, и то толкова, че от този момент се мъча да си спомня неговото име.

— Значи и ти не го позна?

— Не. Той беше вече напълно син.

— Би трябвало да му се притека на помощ — каза Бюси, — дълг на порядъчните хора е да се защитават един друг от всякаква паплач. Честно казано обаче, бях твърде зает с моите работи.

— Но ако ние не сме го познали — каза Одоен, — той със сигурност ни е познал, та ние си бяхме с нашия естествен цвят. Дори ми се стори, че той злобно се блещи след нас и се заканва с юмрук.

— Сигурен ли си, Реми?

— За това, че се блещеше, отговарям с главата си, а за юмрука и заплахите не съм съвсем сигурен — каза Одоен, който познаваше избухливостта на Бюси.

— В такъв случай трябва да разберем, Реми, кой е бил този благородник. Аз не мога да оставя безнаказано такава обида.

— Почакайте, почакайте — внезапно извика Одоен, като попарен с вряла вода. — Ах, боже мой! Спомних си! Аз зная кой беше той.

— Как би могъл да разбереш?

— Чух го като ругаеше.

— Кълна се в Разпятието, всеки би ругал в такова положение.

— Да, но той ругаеше на немски.

— А!

— Той каза: Gott verdamme55.

— Значи е бил Шомберг.

— Точно така, господин графе, самият Шомберг.

— Тогава, скъпи Реми, почвай да правиш своя мехлем.

— Защо?

— Защото скоро ще се наложи да кърпиш или моята, или неговата кожа.

— Няма да сте толкова луд да позволите да ви убият точно сега, когато най-после сте здрав и толкова щастлив — намигна Реми. — По дяволите! Света Мария Египетска вече ви възкреси веднъж, може и да й омръзне да твори чудеса, та и Христос е правил това само два пъти.

— Напротив, Реми — отговори графът, — ти не можеш да си представиш какво наслаждение е да рискуваш своя живот, когато си щастлив. Вярвай ми, нямам желание да се бия, когато губя на карти или пък ако съм заварил любовницата си на местопрестъплението, или когато съм недоволен от себе си. Обратното, когато кесията ми е пълна, сърцето ми е леко и съвестта ми е чиста, излизам на дуел смело, като на шега. Тогава ръката ми е сигурна, аз разгадавам противника си и го потискам със своя късмет. Чувствам се като човек, който печели на карти и прибира златото на съперника си, което вятърът на късмета подхвърля към нето. Не, именно в такива минути аз съм блестящ, уверен в себе си и нападам умело. Днес бих се бил великолепно, Реми — каза младежът и протегна ръка на лекаря, — защото, благодарение на теб, аз съм щастлив.

— Момент, моля! Все пак, ако не възразявате, ще ви се наложи да се откажете от това удоволствие — каза Одоен. — Една прекрасна дама — моя приятелка, ме помоли да се грижа за вас и ме принуди да се закълна, че ще ви запазя здрав и невредим, принуди ме под предлог, че животът ви й принадлежи и затова не можете да се разпореждате с него без нейното съгласие.

— Мой добри Реми — каза графът замечтано, в онова състояние, когато влюбеният възприема всичко около себе си неясно, без ярки линии и цветове, както актьорите и декорите се възприемат през прозрачната завеса на театъра — онова чудесно състояние на полусън, когато с цялата си душа се отдаваме на нежни мисли за предмета на нашата любов и в същото време с чувствата си възприемаме думите или жестовете на приятеля.

— Вие ме наричате „добри ми Реми“ — каза Одоен, — защото ви дадох възможност да видите отново госпожа дьо Монсоро, но дали ще ме наричате така, когато бъдете разделен от нея, а, за съжаление, този ден е близък, ако не е и настъпил.

— Какво казваш? — извика стреснато Бюси. — Да не се шегуваме с това, метр дьо Одоен.

— Но, господине, не се шегувам. Та нима не знаете, че тя заминава за Анжу и че аз самият съм обречен да страдам поради раздялата с мадмоазел Гертруда? Ах!

Бюси не можа да задържи усмивката си от престореното отчаяние на Реми.

— Много ли я обичаш? — попита той.

— Разбира се… Тя мен също… Само да знаехте как ме бие.

— И ти й позволяваш?

— От любов към науката. Благодарение на Гертруда бях принуден да изобретя чудесен мехлем против синини.

— В такъв случай би трябвало да изпратиш няколко бурканчета на Шомберг.

— Да не говорим повече за Шомберг, нека той сам се погрижи за себе си.

— Да, и да се върнем на госпожа дьо Монсоро, или по-точно към Диана дьо Меридор, защото нали знаеш…

— Боже мой, разбира се, че знам…

— Реми, кога тръгваме?

— А! Така си мислех. Колкото може по-късно, господин графе.

— Защо?

— Първо, защото в Париж се намира нашият скъп принц — вожд на анжуйците, който миналата вечер се набърка в такива неща, че ние очевидно ще му потрябваме, както ми се струва.

— После?

— После, защото господин дьо Монсоро, като по някаква специална милост на небето, не ни подозира в нищо — във всеки случай, не подозира вас, но може да заподозре нещо, ако вие изчезнете от Париж едновременно с жена му, която не му е жена.

— Е, и какво? Какво ме интересуват неговите подозрения?

— О, разбира се! Но мен ме интересува, и то много, любезни мой господине. Аз се наемам да кърпя дупките от ударите на шпагите, получени от вас на дуел, защото вие сте превъзходен фехтовач и никога не получавате сериозни рани, но не бих се заел с раните от кинжал, нанесени от засада, особено когато са нанесени от ревниви мъже. Тези животни в такива случаи удрят с всичка сила. Спомнете си бедния господин дьо Сен-Мегрен, убит така злодейски от нашия приятел господин дьо Гиз.

— Какво пък, мили мой, ако ми е писано, ще загина от ръката на Монсоро!

— Значи!

— Значи ще ме убие!

— А след седмица, месец или година госпожа дьо Монсоро ще стане жена на своя съпруг, което ще подлуди вашата бедна душа, която ще види това отгоре или отдолу и не ще може да попречи, защото няма да има тяло.

— Ти си прав, Реми, аз искам да живея!

— Добре казано! Но само да живеете не е достатъчно, повярвайте ми, трябва да следвате моите съвети и да бъдете любезен с Монсоро. Сега той ужасно ревнува от херцог д’Анжу. Докато вие се измъчвахте от треската в леглото си, той като преуспяващ испанец се разхождаше под прозорците на дамата и бе разпознат по своя лютнист Орили. Оказвайте всякакви любезности на милия съпруг, който не е съпруг, и даже не му споменавайте за жена му. Пък не ви и трябва, вие и така знаете всичко за нея… Тогава той навсякъде ще разказва, че вие сте единственият благородник, притежаващ добродетелите на Сципион — непоколебимост и целомъдрие.

— Струва ми се, че си прав — каза Бюси. — Сега, когато не ревнувам вече от тази мечка, ще я опитомя. Ама ще се посмеем! Ах, Реми, сега можеш да искаш от мен всичко, толкова съм щастлив.

В този момент на вратата се почука. Събеседниците замълчаха.

— Кой е там? — попита Бюси.

— Монсеньор — отговори един от пажовете, — долу някакъв благородник иска да говори с вас.

— Толкова рано! Кой би могъл да бъде?

— Висок господин, облечен в зелено кадифе и с розови чорапи, малко смешен на вид, но изглежда порядъчен.

— Хм — помисли на глас Бюси, — дали не е Шомберг?

— Той каза „висок господин“.

— Вярно. Може би Монсоро?

— Този има вид на порядъчен човек.

— Прав си, Реми. Не е нито единият, нито другият. Пуснете го.

След известно време човекът, за когото съобщи пажът, се показа на прага.

— Ах, боже мой! — извика Бюси, като видя посетителя, и стана бързо, а Реми, както подобава на скромен приятел, излезе в съседната стая. — Господин Шико! — възкликна Бюси.

— Същият, господин графе — отговори гасконецът. Бюси се втренчи в него с учудване, което по-ясно от всякакви думи говореше: „Господине, какво търсите тук?“

Затова Шико, макар и да не му бе зададен този въпрос, отговори с много скромен тон:

— Господине, дойдох да ви предложа една малка сделка.

— Слушам ви, господине — каза Бюси с недоумение.

— Какво ще ми обещаете, ако ви окажа важна услуга?

— Това зависи от услугата, господине — малко високомерно отговори Бюси.

Гасконецът се престори, че не забелязва пренебрежителния тон.

— Господине — каза той, като седна и кръстоса дългите си крака, — виждам, че не ме удостоявате с поканата да седна.

Бюси почервеня.

— Това увеличава размерите на полагащото ми се възнаграждение за услугата, която ще ви окажа.

Бюси не отговори.

— Господине — без да се смущава, продължаваше Шико, — запознат ли сте с Лигата?

— Чувал съм много за нея — започна да проявява известен интерес към думите на гасконеца Бюси.

— Тогава, господине — каза Шико, — трябва да знаете, че това е обединение на честните християни, благоговейно събрали се да унищожат своите ближни — хугенотите. Член ли сте на Лигата, господине?… Аз — Да.

— Но, господине.

— Кажете само „да“ или „не“.

— Позволете ми да изразя учудването си — каза Бюси.

— Имах честта да ви попитам, член ли сте на Лигата? Разбрахте ли ме?

— Господин Шико — каза Бюси, — не обичам въпроси, смисъла на които не разбирам, затова бъдете така любезен да смените темата на разговора. От приличие ще почакам няколко минути, преди да ви кажа, че щом не обичам такива въпроси, естествено не обичам и хората, които ги задават.

— Великолепно. Приличието си е приличие, както казва нашият добър господин дьо Монсоро, когато е в добро настроение.

При името на Монсоро, което гасконецът изтърва сякаш случайно, Бюси отново стана внимателен.

— Хм — прошепна той, — дали Монсоро не подозира нещо и не е ли изпратил при мен този Шико на разузнаване?…

И каза високо:

— На въпроса, господин Шико, имаме на разположение само няколко минути.

— Optime56 — отговори Шико, — няколко минути, това не е малко. За няколко минути може да се наговори цял кош с приказки. Аз бих могъл и да не ви питам, та нали, ако не принадлежите към светата Лига, то, без съмнение, ще влезете в нея, и то много скоро, щом като херцог д’Анжу е неин член.

— Херцог д’Анжу! Кой ви каза това?

— Самият той в лична беседа с мен, както казват, или по-точно, както пишат познавачите на закона; както писа, например, милият и добър господин Никола Давид, светилото на парижкия форум. Това светило вече угасна и все още не е известно кой го загаси. Та ето, вие прекрасно разбирате, че ако херцог д’Анжу принадлежи към Лигата, и вие няма да можете да избегнете това, нали сте дясната му ръка, дявол да го вземе! Лигата си разбира от работата и няма да се съгласи да има за свой водач еднорък.

— После, господин Шико — каза Бюси с много по-вежлив тон.

— После? — отговори Шико. — После, ако принадлежите към Лигата или помислят, че принадлежите, а непременно ще помислят така, с вас ще се случи това, което се случи на негово кралско височество.

— А какво се е случило е негово кралско височество? — възкликна Бюси.

— Господине — каза Шико, като стана и зае същата поза, която досега заемаше Бюси, — аз не обичам въпросите и ако ми разрешите да продължа — не обичам хората, които задават въпроси, затова имам голямо желание да оставя и с вас да направят така, както направиха с вашия господар през нощта.

— Господин Шико — каза Бюси с усмивка, която съдържаше в себе си всички извинения, които може да поднесе един благородник, — моля ви, говорете, къде е херцогът?

— В затвора.

— В кой?

— В своите покои. И четирима мои добри приятели не го изпускат от очи: господин Шомберг, когото вчера боядисаха в син цвят, както ви е известно, защото сте били свидетел на тази операция; господин д’Епернон, жълт от страх, господин дьо Келюс, червен от гняв, и господин дьо Можирон, бял от скука. Прелестна гледка, особено ако отбележим, че херцогът започва да позеленява от страх. Скоро ще можем да се наслаждаваме на всички цветове от дъгата — ние, избраното общество на Лувъра.

— Значи, господине — каза Бюси, — вие мислите, че свободата ми е застрашена?

— Застрашена?… Чакайте да помисля. Предполагам, господине, че в този момент се готвят да… трябва да… трябваше да са ви арестували.

Бюси изтръпна.

— Как гледате на Бастилията, господин дьо Бюси? Това е прекрасно място за размишления и господин Лоран Тестю, нейният комендант, доста добре храни своите пиленца.

— Ще ме изпратят в Бастилията?! — възкликна Бюси.

— Честно, да! Тук някъде в джоба си имам даже нещо като заповед да ви изпратя там, господин дьо Бюси, искате ли да погледнете?

И Шико действително измъкна от широкия си крачол, който би могъл да побере три бута като неговите, съставена по всички правила кралска заповед за арестуването на господин Луи дьо Клермон, сеньор дьо Бюси дьо Амбоаз, където и да бъде намерен.

— Редакцията е на господин дьо Келюс — каза Шико, — прекрасно е написано.

— Значи, господине — възкликна Бюси, трогнат от постъпката на Шико, — вие наистина ми оказвате услуга?

— Струва ми се, да — каза гасконецът, — и вие сте на същото мнение, нали?

— Господине — каза Бюси, — заклевам ви, отговорете ми като благороден човек: спасявате ме днес, за да ме погубите друг път ли? Нали вие обичате краля, а мен той не ме обича.

— Господин графе — надигна се от стола си Шико и се поклони, — спасявам ви, за да ви спася. А сега можете да мислите за моята постъпка, каквото си щете.

— Но на какво, за бога, дължа вашата милост?

— Нима забравихте, че ви помолих за възнаграждение?

— Да, вярно.

— Тогава?

— О, господине, с радост!

— Значи вие на свой ред ще направите това, за което бих ви помолил?

— Дума на Бюси! Стига това да е по силите ми.

— Прекрасно, това ми е достатъчно — стана Шико. — Сега сядайте на коня си и изчезвайте, а аз ще предам заповедта за арестуването ви на когото трябва.

— Значи не вие трябва да ме арестувате?

— Какво говорите? За кого ме вземате? Аз съм благородник, господине!

— Но аз напускам своя господар.

— Не се упреквайте, той пръв ви напусна.

— Вие сте славен благородник, господин Шико — каза Бюси на гасконеца.

— Дявол да го вземе, и аз мисля така — отговори той.

Бюси извика Одоен.

Одоен, който, да бъдем справедливи, подслушваше зад вратата, веднага се появи на прага.

— Реми! — възкликна Бюси. — Реми, Реми, конете ни!

— Те са оседлани, монсеньор — спокойно отговори той.

— Ето един рядко съобразителен човек — каза Шико.

— Дявол да го вземе, и аз мисля така — отбеляза Реми.

И те ниско се поклониха един на друг така, както това биха направили петдесет години по-късно Гийом Горен и Готие-Гаргий57.

Бюси взе няколко шепи екю и ги напъха по джобовете си и в джобовете на Реми.

След това, като се поклони ниско на Шико и му благодари още веднъж, той тръгна към вратата.

— Извинете ме, господине — каза Шико, — разрешете ми да присъствам при вашето заминаване.

И гасконецът тръгна след Бюси и Одоен към конюшнята, където пажът наистина държеше юздите на оседланите коне.

— Къде заминаваме? — осведоми се Реми, вземайки небрежно поводите на своя кон.

— Къде?… — попита Бюси нерешително, или преструвайки се, че не е решил още.

— Какво ще кажете за Нормандия, господине? — поинтересува се Шико, който наблюдаваше приготовленията и с вид на познавач разглеждаше конете.

— Не, много е близо.

— А за Фландрия какво ще кажете? — продължаваше Шико.

— Твърде далеч е.

— Предполагам — каза Реми, — че ще спрете в Анжу, то се намира на подходящо разстояние, нали, господин графе.

— Да, заминаваме за Анжу — отговори Бюси и се изчерви.

— Господине — каза Шико, — сега, когато направихте своя избор и сте готови да тръгнете…

— Незабавно.

— Имам чест да ви приветствам. Споменавайте ме в своите молитви.

И достойният благородник сериозно и величествено закрачи по пътя, закачайки ъглите на къщите със своята гигантска рапира.

— Значи така било писано, господине! — каза Реми.

— По-бързо да тръгваме — извика Бюси. — Може би ще я настигнем.

— О, господине — каза Одоен, — ако помагате на съдбата, ще отнемете нейните заслуги.

И те тръгнаха на път.

Глава 7Шахът на Шико, билбокето58 на Келюс и сарбаканът на Шомберг

Може да се каже, че въпреки флегматичния си вид Шико се връщаше в Лувъра в най-радостно настроение.

Той получи тройно удовлетворение: оказа услуга на такъв храбрец като Бюси, взе участие в интригата и осигури на краля възможността да извърши онзи държавен преврат, който изискваха обстоятелствата.

Нямаше съмнение, че и присъствието на Бюси в града с неговата ясна глава и особено — храброто му сърце, и нерушимият триумвират Гиз предвещаваше на добрия Париж буря в най-скоро време.

Сбъдваха се всички опасения на краля и всички предвиждания на Шико.

След като херцог дьо Гиз прие сутринта ръководителите на Лигата, които дойдоха да му връчат книгите с подписите — онези книги, които ние с вас вече видяхме по улиците, около и даже по олтарите на черквите; след като херцог дьо Гиз обеща на тези ръководители, че Лигата ще има своя предводител и взе от всеки клетва да признаят за свой вожд онзи, който бъде назначен от краля; накрая, след като херцог дьо Гиз се посъветва с кардинала и херцог дьо Майен, той излезе от своя дом и се запъти към херцог д’Анжу, когото беше изгубил от очи и не беше виждал от вчера вечерта.

Шико очакваше тази визита, затова, след като се раздели с Бюси, той веднага отиде в двореца д’Алансон, разположен на ъгъла на улиците Отфей и Сент-Андре и започна да обикаля наоколо.

Не измина и четвърт час и Шико видя, че очакваният от него човек излиза от улица Юшет.

Гасконецът се скри зад ъгъла на улица Симетиер и херцог дьо Гиз влезе в двореца, без да го забележи.

Главният камердинер на принца, посрещнал херцога, бе малко обезпокоен от това, че господарят му досега не се е върнал вкъщи, макар и да се досещаше, че той, по всяка вероятност, е останал да нощува в Лувъра.

Гиз попита дали не може да поговори в отсъствието на принца с Орили. Камердинерът отговори, че Орили е в кабинета на своя господар и херцогът може да го пита каквото иска.

Херцогът се запъти към кабинета.

И действително Орили, музикант и довереник на принца, беше, както си спомняте, посветен във всички тайни на херцог д’Анжу и трябваше най-добре да знае къде се намира негово височество.

Самият Орили обаче беше разтревожен не по-малко, ако не и повече от камердинера и от време на време, оставяйки лютнята, струните на която разсеяно подръпваше, отиваше до прозореца да погледне не идва ли принцът.

Три пъти изпращаха хора да питат за него в Лувъра и всеки път получаваха отговор, че принцът се е върнал много късно и още почива.

Херцог дьо Гиз попита Орили за херцог д’Анжу.

Орили, разделен от своя господар вечерта на ъгъла на улица Арбр-Сек от голяма група хора, която се вля в тълпата, събрала се около странноприемницата „Пътеводна звезда“, се беше върнал в двореца д’Алансон, за да го изчака там, без да знае нищо за решението на негово кралско височество да пренощува в Лувъра.

Лютнистът разказа на лотарингския принц за тримата негови пратеници в Лувъра и за еднаквия отговор, получен от всеки един от тях.

— Да спи в единадесет часа! — каза херцогът. — Съвсем невероятно. Самият крал по това време обикновено е вече на крака. Вие трябва да отидете в Лувъра, Орили.

— Мислих за това, монсеньор — каза Орили, — но ето какво ме смущава: може би принцът е заповядал на портиера на Лувъра да отговаря, че той спи, а сам се занимава с любовни похождения някъде из града. Ако работата е такава, то той, несъмнено, ще бъде недоволен от нашите търсения.

— Орили — възрази херцогът, — повярвайте ми, монсеньорът е твърде разумен човек, за да се занимава с любовни похождения в такъв ден като днешния. Идете без всякакъв страх в Лувъра и ще го намерите там.

— Щом желаете, ще отида, господине. Но какво да му предам?

— Ще му кажете, че церемонията в Лувъра е определена за два часа и, както му е добре известно, трябва да се посъветваме, преди да отидем при краля. Нали разбирате, Орили — добави херцогът с недоволен и непочтителен вид, — сега, когато кралят се готви да назначи глава на Лигата, не е време да се спи.

— Прекрасно, монсеньор, ще помоля негово височество да дойде тук.

— Кажете му, че го чакам с нетърпение. Много от поканените за два часа са вече в Лувъра и не трябва да губим нито минута. А пък аз ще изпратя през това време за господин дьо Бюси.

— Разбрано, монсеньор. Но какво да правя, ако не намеря негово височество в Лувъра?

— Ако не намерите негово височество в Лувъра, Орили, не го търсете на друго място. Достатъчно ще бъде да му разкажете след това с какво усърдие съм се опитвал да го намеря. Както и да е, в два без четвърт ще бъда в Лувъра.

Орили се поклони на херцога и излезе.

Шико забеляза, че лютнистът напусна двореца и се досети къде отива.

Ако херцог дьо Гиз разбере за ареста на херцог д’Анжу, всичко ще бъде загубено, или най-малкото, твърде много ще се усложни.

Като видя, че Орили тръгна по улица Юшет към моста Сен-Мишел, Шико запрепуска с всичка сила на дългите си нозе по улица Сент-Андре-дез-Ар и преди още Орили да стигне до Гран-Шатле, той беше минал Сена с Нелския ферибот.

Ние с вас ще тръгнем след Орили, тъй като той ни води там, където трябва да се разиграят главните събития на този ден.

Лютнистът тръгна по крайбрежните улици, по които с вид на победители се тълпяха буржоа, и се озова пред Лувъра. Сред бурното парижко ликуване дворецът бе запазил своя спокоен и безгрижен вид.

Орили познаваше добре живота и особено придворния живот. Той побъбри първо с дежурния офицер, лице, твърде важно за всеки, който иска да разбере новините и да разузнае не са ли се случили някакви скандални произшествия.

Дежурният офицер беше самата любезност — кралят беше станал сутринта в най-добро настроение.

От дежурния офицер Орили се запъти към портиера.

Портиерът провеждаше преглед на войниците от охраната, които бяха облечени с нови униформи, и им връчваше нов модел алебарди.

Той се усмихна на лютниста и отговори на неговите забележки по повод дъжда и хубавото време, което създаде най-благоприятно впечатление у Орили за политическата атмосфера.

Ето защо той се запъти по-нататък и започна да се изкачва по главното стълбище към покоите на херцога, като се покланяше старателно на придворните, изпълнили стълбищните площадки и преддверия.

До вратата, която водеше в покоите на негово височество, той видя Шико, седнал на сгъваем стол.

Шико играеше сам на шах и изглеждаше изцяло погълнат от решаването на трудна задача.

Орили искаше да мине покрай него, но дългите крака на Шико заемаха цялата стълбищна площадка.

Музикантът бе принуден да потупа гасконеца по рамото.

— А, вие ли сте — каза Шико, — моля за извинение, господин Орили.

— Какво правите тук, господин Шико?

— Както виждате, играя на шах.

— Сам със себе си?

— Да… изучавам една комбинация. А вие, господине, играете ли шах?

— Много слабо.

— Разбира се, вие сте музикант, а музиката е трудно изкуство и онези избраници, които се посвещават на музиката, са принудени да й отдават цялото си време и способности.

— Комбинацията, изглежда, е сложна? — засмя се Орили.

— Да. Безпокои ме моят крал, искам да кажа цар. Знаете ли, господин Орили, в шаха царят е глупава фигура, ненужна: тя няма своя воля, може да прави само по една крачка — надясно, наляво, напред или назад. А враговете й са много ловки — конете, например, които с един скок преминават два квадрата, и цяла тълпа пионки, те обкръжават царя, притискат го и всячески го безпокоят. Така че, ако си няма добри съветници, дявол да го вземе, спукана му е работата, няма да се задържи дълго. Наистина той си има своя шут, тоест тур, който идва и си отива, прелита от единия край на дъската до другия, има право да застава пред царя, зад него, до него. Истина обаче е и това, че колкото по-предан е шутът на своя цар, толкова повече той рискува, господин Орили, и трябва да ви призная, че точно сега моят цар и неговият шут се намират в най-опасно положение.

— Но — попита Орили — какви обстоятелства ви накараха да разучавате тази комбинация пред вратата на негово кралско височество, господин Шико?

— Работата е там, че чакам господин дьо Келюс, той е там.

— Къде там?

— При негово височество, разбира се.

— Господин дьо Келюс е при негово височество? — учуди се Орили.

По време на разговора Шико освободи пътя на лютниста, но премести цялото си имущество в коридора, така че пратеникът на господин дьо Гиз се озова между гасконеца и вратата в преддверието.

Орили обаче не се решаваше да отвори тази врата.

— Но какво прави господин дьо Келюс при херцог д’Анжу? — попита той. — Не знаех, че са такива приятели?

— Шшт! — произнесе Шико с тайнствен вид.

След това, без да изпуска шахматната дъска, той изви тялото си на дъга, и макар и краката му да не помръднаха, устните му се оказаха до ухото на Орили.

— Той иска извинение от негово кралско височество за малкото недоразумение, възникнало между тях вчера.

— Наистина ли? — каза Орили.

— Така му нареди кралят. Нали знаете в какви прекрасни отношения са сега братята. Кралят не пожела да понесе една дързост на Келюс и му заповяда да иска извинение.

— Наистина?

— Ах, господин Орили — каза Шико, — струва ми се, че у нас започва златен век. Лувърът се превърна в Аркадия, а братята — Arcades ambo59. О, извинете, господин Орили, непрекъснато забравям, че сте музикант.

Орили се усмихна и влезе в антрето на херцога, като отвори вратата достатъчно широко, за да може Шико да размени многозначителен поглед с Келюс, който при това най-вероятно беше предупреден предварително.

След това Шико, връщайки се към своите паламедовски60 комбинации, се зае да мъмри шахматния цар, може би не толкова сурово, колкото това заслужаваше истинският крал от плът и кръв, но много по-сурово, разбира се, отколкото това заслужаваше невинното късче слонова кост.

Щом Орили влезе в преддверието, Келюс, който се забавляваше с изящно билбоке от абанос, инкрустирано със слонова кост, твърде любезно го приветства.

— Браво, господин дьо Келюс! — каза Орили, виждайки как младият мъж хвана топчето в чашката. — Браво!

— Ах, любезни ми господин Орили — отговори Келюс, — кога най-после ще мога да играя на билбоке така добре, както вие свирите на лютня?

— Тогава — отговори леко засегнат Орили, — когато загубите за изучаването на вашата играчка толкова време, колкото аз съм посветил на изучаването на моя инструмент. Но къде е монсеньорът? Нима не сте говорили с него тази сутрин?

— Той действително ми определи аудиенция, любезни ми Орили, но Шомберг ми пресече пътя.

— Така ли? И господин Шомберг ли е тук? — учуди се лютнистът.

— Но, разбира се, боже мой! Така е наредено от краля. Шомберг е там, в столовата. Заповядайте, господин Орили, и бъдете така любезен да напомните на принца, че ние чакаме.

Орили отвори втората врата и видя Шомберг, по-скоро легнал, отколкото седнал на огромна мека табуретка.

Изтегнал се така, Шомберг се занимаваше с прицелна стрелба от сарбакан по златен пръстен, закачен с копринен конец на тавана — той издухваше от тръбичката малки, ароматни, глинени топчета, имаше пълна чантичка. Всеки път, когато топчето, минавайки през пръстена, се удряше в стената, любимото куче на Шомберг го донасяше на стопанина си.

— С какво се занимавате в покоите на монсеньора! — възкликна Орили. — Ах, господин дьо Шомберг!

— Аа! Guten morgen, господин Орили — отговори Шомберг, прекъсвайки своите упражнения. — Виждате ли, убивам времето в очакване на аудиенцията.

— Все пак къде е монсеньорът? — попита Орили.

— Шшт! Монсеньорът е зает — приема извиненията на д’Епернон и Можирон. Но не бихте ли желали да влезете? Та вие сте свой човек при принца.

— Няма ли това да бъде нескромно от моя страна? — попита музикантът.

— В никакъв случай, напротив. Той е в своята картинна галерия. Влизайте, господин Орили, влизайте!

И като хвана Орили за раменете, Шомберг го подбутна към съседната стая, където зашеметеният музикант видя първо д’Епернон да смазва пред огледалото мустаците си с лепило, за да им придаде нужната форма, а до прозореца — Можирон, зает с изрязване на гравюри, в сравнение с които барелефите на храма на Афродита в Книд и фреските на баните на Тиберий в Капри биха могли да бъдат вметнати за образец на целомъдрие.

Херцогът без шпага седеше в креслото между двамата млади благородници, които поглеждаха към него само дотолкова, доколкото да следят действията му и заговаряха с него само когато искаха да му кажат някаква дързост.

Като видя Орили, херцогът понечи да се хвърли към него.

— Ее, по-внимателно, монсеньор — спря го Можирон, — вие закачихте моите картинки.

— Боже мой, какво виждам — извика музикантът. — Обиждат моя господар!

— Как е нашият любезен господин Орили? — засуквайки мустаците си, се осведоми д’Епернон. — Прекрасно, нали — лицето му е такова румено.

— Окажете ми приятелска услуга, господин музикант, дайте ми вашето кинжалче, моля — каза Можирон.

— Господа, господа — възмути се Орили. — Забравихте ли къде се намирате!

— Но моля ви, скъпи Орили — отговори д’Епернон, — ние помним, именно затова моят приятел ви моли за кинжала ви. Нали виждате, че херцогът е без кинжал.

— Орили — каза херцогът с глас, изпълнен със страдание и ярост, — нима не се досещаш, че съм пленник?

— Чий пленник?

— На моя брат. Би трябвало да разбереш това, като виждаш кои са моите тъмничари.

Орили издаде възглас на учудване.

— О, ако само подозирах! — каза той.

— Бихте взели със себе си своята лютня, за да развлечете негово височество, любезни Орили? — раздаде се насмешлив глас. — Но аз помислих за това и изпратих за нея, ето я.

И Шико действително протегна на нещастния музикант лютнята. Зад гърба на гасконеца се виждаха Келюс и Шомберг, които се прозяваха с риск да си откачат челюстите.

— Е, как е вашата шахматна партия, Шико? — попита д’Епернон.

— Наистина, как е? — подхвана Келюс.

— Господа, предполагам, че моят шут ще спаси своя крал, но, дявол да го вземе, няма да му бъде лесно. Е, господин Орили, дайте ми вашия кинжал, а аз ще ви дам лютнята, да се разменим.

Вцепенилият се от ужас музикант се подчини и седна на възглавницата в краката на своя господар.

— Един е вече в капана — каза Келюс, — да почакаме останалите.

И с тези думи, които обясниха на Орили всичко случило се досега, Келюс се върна на своя пост в преддверието, като преди това помоли Шомберг да си разменят сарбакана и билбокето.

— Правилно — отбеляза Шико, — трябва да разнообразим удоволствията. Лично аз, за да внеса разнообразие в моите, отивам да учредявам Лигата.

И той затвори зад гърба си вратата, като остави негово височество в компанията на миньоните, която се беше увеличила за сметка на бедния лютнист.

Глава 8За това, как кралят назначи глава на Лигата и как стана така, че това не бе нито негово височество херцог д’Анжу, нито монсеньор херцог дьо Гиз

Часът на големия прием настъпи, или по-точно, наближаваше, защото още от пладне в Лувъра започнаха да идват водачите на Лигата, нейни членове и даже просто любопитни.

Париж, все така развълнуван, както и предния ден, с тази разлика само, че швейцарците, които миналия път не взимаха участие в празника, сега бяха главни действащи лица. Повтаряме, все така развълнуван, както и преди, Париж изпрати в Лувъра депутации на лигисти, ешевени61, опълченци, на занаятчийските цехове и нестихващи потоци от зяпачи. В такива дни, когато народът е зает с нещо, тези зяпачи се събират около него, за да го наблюдават, и те са също толкова многобройни, възбудени и любопитни, колкото е и той, сякаш в Париж има два народа, сякаш в този огромен град — малко копие на света, всеки може при желание да се раздвои: едното му „аз“ действа, другото — наблюдава.

И така, около Лувъра се събра голяма тълпа народ. Но не се тревожете за Лувъра.

Още не е дошло времето, когато ропотът на народите ще се превърне в гръм, когато диханието на оръдията ще събори стените и ще срине замъците върху главите на техните собственици. В този ден швейцарците, прадеди на швейцарците от 10 август и 27 юли, се усмихваха на парижката тълпа, въпреки че в ръцете си имаха оръжие, а парижани се усмихваха на швейцарците. Още не бе настъпил за народа онзи час, когато той ще обагри с кръв вестибюла на кралския дворец.

Но не си мислете обаче, че разиграващият се спектакъл, макар и не толкова мрачен, бе по-малко интересен. Напротив, в този ден Лувъра представляваше най-любопитното от всички описани досега зрелища.

Кралят се намираше в голямата тронна зала, заобиколен от своите сановници, приятели и членове на семейството и чакаше всички цехове да продефилират пред него, оставяйки своите старейшини в двореца, и да се отправят на определените им места в двора на Лувъра, под неговите прозорци.

Така той можеше с един поглед да обхване и почти да преброи своите врагове, ръководейки се ту от забележките, които скрилият се зад кралското кресло Шико правеше от време на време, ту от знаците на кралицата майка, или досетил се по спазъма, изкривил лицето на някой от редовите лигисти, които не бяха запознати като своите главатари с тайната на предстоящото и затова бяха по-нетърпеливи.

Внезапно в залата влезе господин дьо Монсоро.

— Я виж — каза Шико, — погледни, мой малки Анри.

— Къде да погледна?

— Виж главния ловчия, дявол да го вземе! Наистина, струва си. Толкова е бледен и така изпръскан с кал, че заслужава твоя поглед.

— Това наистина е той — каза кралят.

Анри направи знак на господин дьо Монсоро и главният ловчия се приближи.

— Защо сте в Лувъра, господине? Предполагах, че сте във Венсан и подготвяте за нас лопатар.

— Той бе подгонен към седем часа сутринта, господарю. Но като видях, че наближава пладне, а от вас няма никакви известия, се уплаших да не се е случило с вас някакво нещастие и побързах да дойда.

— Така ли? — произнесе кралят.

— Господарю, ако съм нарушил своя дълг, то това е само поради моята беззаветна преданост към вас.

— Разбира се, господине — каза Анри. — И бъдете уверен, че аз високо я ценя.

— А сега, след като се успокоих — продължи графът с известно колебание в гласа, — ако ваше величество предпочита, ще се върна във Венсан…

— Не, не, останете, господине. Този лов беше само един каприз, който ни хрумна и изчезна така, както се и появи. Останете и не отивайте надалеч, нуждая се от такива верни хора около мен, а вие самият се причислихте към онези, на чиято преданост мога да разчитам.

Монсоро се поклони.

— Къде ще заповяда ваше величество да застана?

— Дай ми го за половин час — прошепна Шико в ухото на краля.

— Защо?

— Да го поизмъча. Какво ти струва? Ти си ми длъжник — застави ме да присъствам на такава скучна церемония, каквато, изглежда, че ще бъде днешната.

— Е, добре, вземи го.

— Имах честта да попитам негово величество, къде ще му бъде угодно да застана? — повтори въпроса си графът.

— Стори ми се, че съм ви отговорил: „Където пожелаете.“ Зад креслото ми, например. Там обикновено поставям своите приятели.

— Заповядайте насам, господин главен ловчия — каза Шико, освобождавайки за господин дьо Монсоро част от територията, която досега заемаше той сам, — и обърнете малко внимание на тези юнаци. Кълна се в бога, господин графе, какъв букет! Сега минават обущарите, по-точно, преминаха вече. Да пукна на място, минават кожарите! Ах, господин главен ловчия, ако загубите следите им, заявявам ви, ще ви отнема патента за тази длъжност.

Господин дьо Монсоро се правеше, че слуша, или по-точно, слушаше, без да чува.

Той бе погълнат от някаква мисъл и се оглеждаше наоколо с безпокойство, което не убегна на краля, още повече че Шико не пропусна да обърне вниманието на Анри върху това.

— Слушай — прошепна той, — знаеш ли кого издирва в тази минута твоят главен ловчия?

— Не. Кого?

— Брат ти — д’Анжу.

— Във всеки случай той не вижда своя дивеч — засмя се Анри.

— Не, търси напосоки. Държиш ли да не знае къде е дивечът?

— Откровено казано, не бих възразил, ако тръгне по лъжлива следа.

— Чакай, чакай. Сега ще му посоча следа. Казват, че вълкът мирише на лисица, с това ще го объркам. Само го попитай, къде е графинята.

— Защо?

— Попитай, попитай, ще видиш.

— Господин графе — каза Анри, — къде сте дянали госпожа дьо Монсоро? Не я виждам между дамите.

Графът подскочи като ухапан от змия.

Шико почеса върха на носа си и намигна на краля.

— Господарю — отговори главният ловчия, — графинята се почувства зле, въздухът на Париж й вреди. Тази нощ тя поиска и получи разрешението на кралицата и замина заедно с баща си, барон дьо Меридор.

— А накъде замина? — попита кралят, доволен, че може да се обърне, докато преминат кожарите.

— В Анжу, в родното си място, ваше величество.

— Работата е там — забеляза важно Шико, — че въздухът на Париж не е благоприятен за бременни жени. Gravidis uxoribus Lutetia inclemens.62 Съветвам те, Анри, да последваш примера на графа и също да изпратиш някъде кралицата, когато тя забременее.

Монсоро пребледня и яростно се втренчи в Шико, който облегна лакът на кралското кресло и подпрял с длан брадичката си, изглеждаше потънал напълно в разглеждане на майсторите на ширити, които вървяха след кожарите.

— Кой ви каза, господин безсрамник, че графинята е трудна? — изсъска Монсоро.

— Нима не е? — каза Шико. — Струва ми се, че обратното предположение би било още по-нахално от моя страна.

— Тя не е трудна, господине.

— Ето ти на — каза Шико, — чуваш ли, Анри? Твоят главен ловчия май е направил същата грешка като теб — забравил е да съедини ризите на Богородицата в Шартър.

Монсоро стисна юмруци и потисна яростта си, но преди това метна към Шико поглед, изпълнен с омраза и заплаха. В отговор Шико нахлупи шапката си над очите и започна да си играе с нейното дълго перо, превръщайки го в извиваща се змия.

Графът разбра, че моментът не е подходящ за разчистване на сметки и тръсна глава, сякаш се опитваше да отхвърли от челото си помрачилия го облак.

На свой ред Шико се развесели и смени страшния вид матамор63 с най-приятна усмивка.

— Бедната графиня — каза той, — тя ще загине от скука по пътя.

— Казах на краля, че тя пътешества с баща си — отвърна Монсоро.

— Нека е така, не възразявам. Бащата — това е твърде респектиращо, но не много весело, и ако само достойният барон е около нея да я развлича по време на пътешествието… но, за щастие…

— Какво? — живо попита графът.

— Какво „какво“? — отвърна Шико. — Какво „за щастие“?

— О, господин графе, получи се елипса! Графът сви рамене.

— Ах! Моля за извинение, господин главен ловчия. Въпросителната фраза, която вие току-що използвахте, се нарича елипса. Питайте Анри — той е филолог.

— Това е вярно, но какво означават твоите думи?

— Кои думи?

— „За щастие“.

— „За щастие“ означава „за щастие“. За щастие, казах аз, изразявайки по такъв начин възхищение от благостта на Всевишния. За щастие в този час са на път и някои от нашите приятели, при това от най-веселите. И ако се срещнат с графинята, те, без съмнение, ще я развлекат. А тъй като нашите приятели — небрежно добави Шико — пътуват по същия път, много вероятно е те да се срещнат. О! Аз ги виждам и оттук. А ти виждаш ли ги, Анри? Нали си човек с въображение. Виждаш ли ги как се кипрят на своите коне, по прекрасния горски път и разказват на графинята стотици пикантни истории, от които тази мила дама просто примира?

Втори кинжал, още по-остър от първия, се заби в гърдите на главния ловчия.

Но Монсоро нямаше никаква възможност да даде воля на чувствата си — кралят бе до него и, във всеки случай в този момент, бе съюзник на Шико. Затова с любезност, която не можеше да скрие следите на усилията, с които се опита да потисне гнева си, графът попита Шико, галейки го с глас и поглед:

— Така ли! Някой от вашите приятели е заминал за Анжу?

— Бихте могли да кажете, господин графе, „някой от нашите приятели“, защото това са повече ваши приятели, отколкото мои.

— Вие ме учудвате, господин Шико — нямам никакви приятели, които…

— Добре, не казвайте.

— Кълна ви се.

— Вие имате толкова много приятели, и освен това, те са ви толкова скъпи, че току-що вие, по навик, макар и да знаете прекрасно, че те са на път към Анжу — само по навик ги търсихте в тази тълпа, както забелязах, и то безрезултатно.

— Аз! — възкликна графът — Забелязали сте?…

— Да, вие сте най-бледният от всички главни ловчии — бивши, сегашни и бъдещи, като започнем от Нимрод64 и завършим с вашия предшественик господин д’Отфор.

— Господин Шико!

— Най-бледният, повтарям. Veritas veritatum65. Това е варваризъм, тъй като истината е винаги една, защото, ако те бяха две, най-малкото едната от тях щеше да бъде неистина, впрочем вие не сте филолог, драги господин Исав66.

— Да, господине, не съм филолог, ето защо бих ви помолил да се върнете без всякакви отклонения към онези приятели, за които споменахте, и да благоволите, ако излишъкът от въображение, което притежавате, ви позволи, да назовете тези приятели с истинските им имена.

— Но вие непрекъснато повтаряте едно и също. Търсете, господин главен ловчия, кълна се в Христа, търсете. Проследяването на дивеча е ваш занаят. Доказателство за това е нещастният лопатар, разтревожен тази сутрин от вас, той май не е очаквал такова нещо от вас. Та ако вас самия ви дигнат призори, това ще ви достави ли удоволствие?

Очите на Монсоро изплашено обиколиха хората около краля.

— Как! — извика той, забелязвайки празното кресло редом с краля.

— Е, е! — поощри го Шико.

— Господин херцог д’Анжу! — възкликна главният ловчия.

— Дръж! Дръж го! — каза гасконецът. — Звярът е открит.

— Заминал е днес? — извика графът.

— Заминал е днес, но много е възможно да е заминал и вчера. Питайте краля. Кога, по кое време изчезна брат ти, Анри?

— Тази нощ — отговори кралят.

— Заминал, херцогът заминал — прошепна бледен и треперещ Монсоро. — Ах, боже мой, боже мой! Какво казахте, господарю!

— Не съм твърдял, че брат ми е заминал, казвам само, че днес през нощта той изчезна и даже най-близките му приятели не знаят къде е той.

— О! — възкликна гневно графът. — Само ако подозирах…

— Така, така. Е, какво бихте направили? — позаинтересува се Шико. — Макар че голяма работа, ако каже няколко любезности на графиня дьо Монсоро. Нашият приятел Франсоа е главният женкар в рода. В онези времена, когато Шарл IX беше още жив, той ухажваше дамите вместо него и вършеше същото вместо Анри III, комуто не беше до ухажване — той си имаше други грижи. Дявол да го вземе, съвсем не е лошо да имаш при двора си принц, който въплътява в себе си френската галантност.

— Заминал, херцогът заминал — повтори Монсоро. — Сигурен ли сте в това, господине?

— А вие? — попита Шико.

Главният ловчия отново се обърна към онова кресло, където обикновено сядаше до брат си херцогът и което продължаваше да бъде празно.

— Свършено е с мен — прошепна той и направи рязко движение, готвейки се да побегне, но Шико го хвана за ръката.

— Успокойте се най-после, дявол да ви вземе. През цялото време се въртите. На краля свят му се зави от вас. Проклятие! Бих искал аз да съм на мястото на жена ви, пък макар и за това, да виждам през цялото време двуносия принц и да слушам господин Орили, който свири на лютня не по-лошо от покойния Орфей. Как й е провървяло на вашата съпруга, как й е провървяло.

Монсоро целият трепереше от ярост.

— По-спокойно, господин ловчия — каза Шико, — не изказвайте толкова бурно вашата радост — заседанието вече започва. Не е прилично да се дава воля на чувствата. Слушайте речта на краля.

По неволя главният ловчия трябваше да остане на мястото си, тъй като тронната зала на Лувъра наистина вече се беше понапълнила с хора. Монсоро застина в подобаваща според етикета поза.

Всички заеха местата си. Само току-що появилият се херцог дьо Гиз коленичи пред краля и също така с учудване последна към празното кресло на херцог д’Анжу.

Кралят стана. Херолдите призоваха към тишина.

Глава 9За това, как кралят назначи глава на Лигата и това не беше нито негово височество херцог д’Анжу, нито монсеньор дьо Гиз

— Господа — произнесе кралят сред най-дълбока тишина и след като се убеди, че д’Епернон, Шомберг, Можирон и Келюс, които бяха сменени на техния пост от десет швейцарци, са вече в залата и стоят зад креслото му. — Господа, кралят, който заема място между небето и земята, ако мога така да се изразя, с еднакво внимание се вслушва в гласовете, които достигат до него отгоре, и в гласовете, които се чуват отдолу, тоест, в това, което бог иска от него и в това, което неговият народ иска. Аз прекрасно разбирам, че обединяването на всички сили в единен съюз в името на защитата на католическата вяра е залог за благополучието на моите поданици. Затова ми допадна съветът, който ни даде моят братовчед дьо Гиз. Провъзгласявам светата Лига отсега нататък за позволена и учредена. И понеже това голямо дело трябва да има добър, могъщ водач и понеже този водач, призван да защитава църквата, трябва да бъде измежду най-ревностните нейни синове и самата му природа и сан да го задължават за това, спрях своя избор на човек с високо потекло и добър християнин. Обявявам, че от днес глава на Лигата ще бъде…

Анри преднамерено направи пауза. Тишината беше такава, че муха да бръмне, щеше да се чуе.

Анри повтори:

— Обявявам, че глава на Лигата ще бъде Анри дьо Валоа, крал на Франция и Полша.

Произнасяйки тези думи, Анри малко театрално повиши глас, за да подчертае своята победа и да подгрее ентусиазма на своите приятели, готови да нададат ликуващи викове, а и за да довърши окончателно лигистите, чийто глух ропот издаваше тяхното недоволство, учудване и страх.

Що се отнася до херцог дьо Гиз, то той бе просто унищожен. От челото му падаха едри капки пот. Той се спогледа с херцог дьо Майен и с брат си — кардинала, които стояха в центъра на двете групи лигистки главатари — единият вдясно от него, другият — вляво.

Монсоро, учудвайки се все повече от отсъствието на херцог д’Анжу, все пак започна да се успокоява, като си спомни думите на Анри. Та нали наистина херцогът би могъл да изчезне и без да е заминал.

Кардиналът бавно се отдалечи от групата, в която се намираше, и се промъкна по-близо до херцог дьо Майен.

— Чуйте — прошепна му той — или аз дълбоко греша, или тук ние не можем да разчитаме на безопасност. По-бързо да тръгваме. Кой го знае този народ. Вчера той ненавиждаше краля, днес може да го направи свой кумир за няколко дни.

— Така да бъде — каза херцог дьо Майен, — да вървим. Почакайте тук брат ни, а аз ще подготвя отстъплението.

— Вървете.

През това време кралят подписа акта, който бе на масата и бе съставен предварително от господин дьо Морвилие — единствения човек, освен кралицата майка, посветен в тайната, след което Анри се обърна към херцог дьо Гиз, гъгнейки и с онзи издевателски тон, който той така добре владееше при нужда.

— Е, подпишете и вие, скъпи ми братовчеде. И му подаде перото.

После посочи с пръст мястото на подписа:

— Тук, тук — каза той. — Под мен. А сега предайте на господин кардинала и на господин херцог дьо Майен.

Но кардиналът вече беше в другата стая, а херцог дьо Майен бе слязъл по стълбите.

Кралят забеляза тяхното отсъствие.

— Тогава дайте на главния ловчия — каза той.

Херцогът подписа, предаде перото на главния ловчия и се накани да си тръгва.

— Почакайте — спря го кралят.

И докато Келюс с насмешлив вид взимаше перото от ръцете на граф дьо Монсоро и не само присъстващите благородници, но и всички старейшини на цехове, извикани затова важно събитие, бързаха да се подпишат под краля или на отделни листове, продължение на които трябваше да станат книгите, където предния ден всеки — голям, малък, знатен или от простолюдието бе могъл да подпише името си, в същото това време кралят каза на херцог дьо Гиз:

— Скъпи братовчеде, доколкото помня, вие смятахте, че за защита на нашата столица трябва да се създаде добра армия от всички сили на Лигата. Армията е създадена и е създадена както подобава, понеже единственият пълководец на парижани е кралят.

— Разбира се, господарю — отговори херцогът, все още, без да разбира накъде клони Анри.

— Но аз не забравям — продължаваше кралят, — че имам и друга армия, на която й трябва главнокомандуващ, и че този пост по право се пада на първия воин на държавата. Докато аз тук командвам Лигата, вие вървете да командвате армията, братовчеде.

— Кога трябва да замина? — попита херцогът.

— Веднага — каза кралят.

— Анри, Анри — възкликна Шико, комуто само етикетът попречи да се хвърли към краля и да го прекъсне, както му се искаше.

Но тъй като кралят не чу възклицанието на Шико, а и да го чу, не го разбра, гасконецът с почтителен вид, държейки огромно перо, започна да се промъква през тълпата, докато не се озова при краля.

— Ще млъкнеш ли най-после, глупако — прошепна той на Анри.

Но вече беше късно.

Кралят, както видяхме, вече беше обявил на херцог дьо Гиз назначението му и сега, без да обръща внимание на знаците и гримасите на Шико, връчваше на херцога предварително подписания патент.

Херцог дьо Гиз взе патента и излезе.

До вратата на залата го очакваше кардиналът, а Майен чакаше и двамата пред Лувъра.

Тутакси те се метнаха на конете и не бяха изминали и десет минути, когато тримата бяха вече вън от Париж.

Останалите участници в церемонията също постепенно се разотидоха. Едни викаха: „Да живее кралят!“, други: „Да живее Лигата!“

— Както и да е — засмя се Анри, — но аз реших една трудна задача.

— О, разбира се — промърмори Шико, — няма що, ти си отличен математик…

— Няма никакво съмнение — продължи кралят, — че като накарах тези мошеници да крещят противоположното, всъщност постигнах да крещят едно и също.

— Sta bene67 — стисна ръката на Анри кралицата майка.

— Вярвай, вярвай, но си имай и едно наум — каза гасконецът. — Тя е бясна — след този удар нейните благородници Гиз са размазани като мекица.

— О! Господарю, господарю — хвърлиха се към краля фаворитите, — как чудесно го измислихте!

— Те си въобразяват, че върху тях ще се изсипе злато като манна небесна — прошепна на ухото на краля Шико.

С триумф Анри бе съпроводен до покоите му. В придружаващия краля кортеж Шико играеше ролята на античен хулител, преследвайки своя господар с оплаквания и упреци.

Настойчивостта, с която Шико се стараеше да напомни на полубожеството този ден, че и той е човек, до такава степен учуди краля, че той освободи всички и остана насаме с шута.

— Знайте, метр Шико — обърна се Анри към гасконеца, — вие никога не сте доволен и това става просто непоносимо. Дявол да го вземе! Не искам от вас съчувствие, а здрав разум.

— Ти си прав, Анри — отговори Шико, — тъкмо здрав разум ти липсва.

— Съгласи се все пак, че ударът беше нанесен майсторски.

— Точно с това не мога да се съглася.

— А, ти завиждаш, господин френски крал!

— Аз! Пази боже! За завист бих могъл да избера нещо по-добро.

— Кълна се в тялото господне! Господин критикан!…

— О, що за необуздано самомнение!

— Слушай, не съм ли аз крал на Лигата?

— Разбира се, това е неоспоримо — ти си неин крал. Но…

— Но какво?

— Ти повече не си крал на Франция.

— А кой тогава е крал на Франция?

— Всички с изключение на тебе, Анри, и на първо място брат ти.

— Моят брат! За кого говориш?

— За херцог д’Анжу, дявол да го вземе.

— Когото съм арестувал?

— Да, защото, макар и под арест, на престола е миросан той, а не ти!

— От кого е миросан?

— От кардинал дьо Гиз. Слушай, Анри, съветвам те все пак да се заемеш с твоята полиция. Миропомазва се крал в Париж, в присъствието на тридесет и трима души, в самия параклис на абатството „Света Женевиев“, а ти не знаеш нищо за това.

— Боже господи! А ти знаеше ли за това?

— Разбира се, че знаех.

— Но как би могъл да знаеш нещо, което е неизвестно и на мен?

— Ба! Защото твоята полиция — това е господин дьо Морвилие, а моята — това съм аз.

Кралят смръщи вежди.

— Значи, един крал на Франция вече имаме, без да броим Анри Валоа, а освен него още… чакай, чакай… — каза Шико, сякаш си припомняше — още имаме херцог дьо Гиз.

— Херцог дьо Гиз?

— Херцог дьо Гиз, Анри дьо Гиз, Анри Белязания. Значи, повтарям, имаме още херцог дьо Гиз.

— Хубав крал, няма какво да се каже: крал, който съм изгонил, заточил в армията.

— Да, да! Та нима ти самият не беше заточен в Полша? Нима от Ла-Шарите до Лувъра не е по-близо, отколкото от Краков до Париж? Вярно, ти го изпрати в армията. Колко ловък удар, какво поразително майсторство! Изпрати го в армията, тоест, постави в негово подчинение тридесет хиляди души, кълна се в бога. В каква армия! Съвсем истинска, не като армията на твоята Лига. Не… не… армия от буржоа — това подхожда за Анри Валоа, краля на миньоните. На Анри дьо Гиз му трябва армия от войници, и то какви! Издръжливи, закалени в боевете, вмирисани на барут, способни да унищожат двадесет армии, като тази на Лигата. С една дума, ако Анри дьо Гиз — действителен крал, реши да стане крал и по звание, то той ще трябва само да обърне тръбачите си към Париж и да изкомандва: „Напред! Да глътнем на един залък Париж заедно с Анри Валоа и Лувъра!“ И ще го направят, мошениците, познавам ги.

— Във вашата реч забравихте да споменете само едно, мой велики политико — каза Анри.

— Проклятие! Напълно е възможно, особено ако това, което съм забравил, е четвъртият крал.

— Не — отвърна Анри със силно презрение, — вие забравихте, че преди да мечтае за френския трон, на който седи един Валоа, той би трябвало да се обърне назад и да преброи прадедите си. Мога да разбера подобна мисъл в главата на херцог д’Анжу — той принадлежи към род, който има право да претендира за това. Ние имаме общи прадеди, борбата между нас, сравненията са допустими, защото става дума само за първородство, това е всичко. Но господин дьо Гиз… знаете ли, метр Шико, заемете се с хералдиката, приятелю мой, и ни съобщете кой род е по-стар — на френската лилия или на лотарингския дрозд…

— Ее — проточи Шико — тука грешите, Анри.

— Греша ли? Че къде?

— Разбира се, че грешите — родът на господин дьо Гиз е далеч по-стар, отколкото предполагате.

— Може би е по-стар и от моя — усмихна се Анри.

— Без никакво „може би“, малки ми Анри.

— Но вие май сте глупак, господин Шико.

— Та това ми е длъжността, дявол да го вземе!

— Имам предвид, че сте луд за връзване. Научете се да четете, приятелю!

— Какво пък, Анри, ти можеш да четеш, няма нужда да тръгваш отново на училище като мен, тогава прочети това.

И Шико извади от пазвата си пергамента, на който Никола Давид бе записал известната ни генеалогия, онази, която бе утвърдена в Авиньон от папата и според която Анри дьо Гиз беше потомък на Карл Велики.

Анри хвърли поглед на пергамента и като видя под подписа на легата светия печат, пребледня.

— Какво ще кажеш, Анри? — попита Шико. — Дроздовете май са поизпреварили нашите лилии. Кълна се в светата утроба, струва ми се, че те искат да литнат толкова високо като орела на Цезар. Пази се от тях, сине мой!

— Но как си намерил тази генеалогия?

— Аз? Ами, ще си губя времето! Тя сама ме намери.

— Но къде е била, преди да те намери?

— Под възглавницата на един адвокат.

— Как се казва този адвокат?

— Метр Никола Давид.

— Къде се намираше той?

— В Лион.

— А кой я извади изпод възглавницата му в Лион.

— Един от моите добри приятели.

— С какво се занимава този твой приятел?

— Проповядва.

— Значи той е монах?

— Познахте.

— И как се казва?

— Горанфло.

— Какво?! — извика Анри. — Този мръсен литист, който вчера произнесе такава подстрекателска реч в „Света Женевиев“, този, който вчера ме ругаеше по улиците на Париж?!

— Спомни си Брут и той се е преструвал на безумен…

— Та значи този монах е велик политик?

— Нали сте слушали за господин Макиавели, секретаря на Флорентинската република? Баба ви е негова ученичка.

— Значи монахът измъкна от адвоката пергамента?

— Да, да, именно го измъкна, със сила го издърпа.

— От Никола Давид, този… от този бретьор?

— От този бретьор.

— Значи той е храбрец, твоят монах?

— Храбър е като Баярд68.

— И той не е дошъл при мен след този подвиг да поиска заслужено възнаграждение?

— Той смирено се върна в своя манастир и моли само за едно — да се забрави, че е излизал оттам.

— Излиза, че е и скромен.

— Скромен като свети Крепен.

— Шико, давам благородническа дума, че твоят приятел ще получи първото абатство, в което се освободи място за настоятел — каза кралят.

— Благодаря вместо него, Анри — отговори Шико.

А си каза: „Кълна се в честта си, сега той се озова между Майен и Валоа, между въжето и доходното място. Ще го обесят ли, или ще го направят абат? Трябва да имаш две глави, за да познаеш. Както и да е. Ако той още спи, сигурно сънува в този момент странни сънища.“

Глава 10Етеокъл и Полиник

Денят на Лигата отиваше към своя край със същата суета и блясък, с които започна.

Приятелите на краля се радваха, проповедниците на Лигата се готвеха да канонизират брат Анри и беседваха за великите военни дела на Валоа, така забележителни в младостта му, както в минали времена беседваха за свети Маврикий.

Фаворитите казваха: „Най-после лъвът се събуди.“ Лигистите казваха: „Най-после лисицата усети капана.“

И тъй като основна черта на френския характер е самолюбието и французите не търпят предводители, които стоят по-долу от тях по ум, даже самите заговорници се възхищаваха от ловкостта на краля, успял да измами всички.

Наистина най-главните от тях побързаха да се скрият.

Тримата лотарингски принцове, както е известно, с всичка сила избягаха от Париж, а тяхното най-доверено лице, господин дьо Монсоро, се канеше да напусне Лувъра, за да се подготви за преследване на херцог д’Анжу.

Но в минутата, когато понечи да прекрачи прага, Шико го спря.

В двореца вече нямаше лигисти и гасконецът не се страхуваше повече за своя крал.

— Накъде бързате толкова, господин главен ловчия? — попита той.

— При негово височество — отговори кратко графът.

— При негово височество?

— Да, тревожа се за монсеньора. Не живеем в такова време, когато принцовете могат да пътешестват по пътищата без сигурна охрана.

— О, но той е толкова храбър — каза Шико, — просто безстрашен.

Главният ловчия го погледна.

— Както и да е — продължи Шико, — ако вие се безпокоите, то аз се безпокоя още повече.

— За кого?

— Също за негово височество.

— Защо?

— Но нима не знаете какво се говори?

— Че той е заминал, нали? — попита графът.

— Казват, че е умрял — едва чуто пошепна Шико на ухото на своя събеседник.

— Така ли? — каза Монсоро с израз на учудване и не без известна радост. — Нали казахте, че той е на път.

— Проклятие! Убедиха ме, че е така. Знаете ли, аз съм толкова лековерен, че вземам за чиста монета всяка глупост, която ми наприказват. А сега имам всички основания да мисля, че дори и да е на път бедният принц, то той е на път за оня свят.

— Чакайте, кой ви внуши толкова мрачни мисли?

— Той се върна вчера в Лувъра, нали?

— Разбира се, нали влязох заедно с него.

— Та ето, никой не го е видял да излиза.

— От Лувъра?

— Да.

— А Орили къде е?

— Изчезнал е.

— А хората на принца?

— Изчезнали! Изчезнали! Изчезнали!

— Вие ме разигравате, господин Шико, така ли? — каза главният ловчия.

— Попитайте!

— Кого?

— Краля.

— На краля въпроси не се задават.

— Стига! Всичко зависи от това, как ще подходите към въпроса.

— Каквото и да става — каза графът, — не мога да оставам повече в такова неведение.

И като се раздели с Шико или по-точно, съпровождан от него по петите, Монсоро се запъти към покоите на Анри III.

Кралят току-що беше излязъл.

— Къде е негово величество? — попита главният ловчия. — Трябва да му докладвам относно някои разпореждания, които ми беше дал.

— При господин херцог д’Анжу е — отвърна този, към когото графът се обърна.

— При господин херцог д’Анжу? — обърна се графът към Шико. — Значи принцът не е мъртъв?

— Хм! — измърмори гасконецът. — Според мен все едно че е покойник.

Главният ловчия окончателно се обърка, той все повече се убеждаваше, че херцог д’Анжу не е излизал от Лувъра.

Някои слухове, стигнали до него, и забелязаното от графа суетене на слугите затвърдиха това му предположение.

Тъй като не знаеше истинските причини за отсъствието на принца от церемонията. Монсоро бе силно учуден, че в такъв решителен момент херцога го няма.

Кралят наистина се беше запътил към херцог д’Анжу. Въпреки горещото си желание да разбере какво се бе случило с принца, главният ловчия не можеше да влезе в покоите му и беше принуден да чака вести в коридора.

Ние вече казахме, че четиримата миньони можаха да присъстват на заседанието, защото бяха сменени от швейцарците, но веднага щом заседанието свърши, те се завърнаха на своя пост — пазенето на принца не беше весела работа, но желанието да досадят на негово височество, като му съобщят за триумфа на краля, надделя. Шомберг и д’Епернон се бяха разположили в преддверието, Можирон и Келюс — в спалнята на негово височество.

Франсоа изпитваше смъртна досада, онази страшна скука, която се засилва от тревогата, но, право да си кажем, разговорът на тези господа съвсем не спомагаше за неговото развеселяване.

— Знаеш ли — подхвърли Келюс на Можирон от единия край на стаята на другия, сякаш принцът изобщо не беше там, — знаеш ли, Можирон, аз едва преди час започнах да ценя нашия приятел Валоа — той действително е голям политик.

— Обясни ми какво искаш да кажеш — отговори Можирон, настанявайки се удобно в креслото.

— Кралят на всеослушание обяви за заговора, значи досега той е крил, че знае за него, а щом е скривал, значи се е страхувал. Ако сега говори за него на всеослушание следователно не се страхува повече.

— Твърде логично — съгласи се Можирон.

— А след като не се страхува повече, той ще накаже заговорниците. Нали познаваш Валоа — той, разбира се, блести с много добродетели, но там, където би трябвало да се намира милосърдието, този блясък е засенчен от тъмно петно.

— Съгласен съм.

— Следователно той ще накаже гореспоменатите заговорници. Ще бъде организиран съдебен процес над тях, а ако има процес, ние ще можем най-спокойно да се насладим на новата постановка на спектакъла „Делото Бюси“.

— Ще бъде прекрасно представление, дявол да го вземе!

— Разбира се, и ние ще имаме запазени места, ако само…

— Какво „ако само“?

— Ако само… това също е възможно… ако само не се откажат от съдебно гледане поради положението, което заемат обвиняемите, и не уредят всичко при закрити врати, както се казва.

— Аз съм за последното — каза Можирон, — семейните дела най-често се решават точно така, а този заговор си е чисто семейно дело.

Орили с тревога погледна към принца.

— Едно знам — продължаваше Можирон, — честно казано, на мястото на краля аз не бих щадил знатните глави. Те са два пъти по-виновни от другите, щом са си позволили да вземат участие в заговора. Тези господа смятат, че всеки заговор им е позволен. Е, аз бих пуснал кръв на един-двама от тях, на един — съвсем сигурно, това е задължително, а след това бих удавил останалия дребосък. Сена е достатъчно дълбока при Нелския замък и на мястото на краля, кълна се в честта си, не бих се удържал от такова изкушение.

— За такъв случай — каза Келюс — не би било лошо според мен да се възроди знаменитото наказание в чувал.

— А какво представлява то? — поинтересува се Можирон.

— Кралска измислица, която се отнася към хиляда триста и петдесета година или някъде там. Ето какво представлява: в чувал, заедно с две-три котки пъхат виновния, след това завързват чувала и го хвърлят във водата. Котките не понасят влагата и започват да си отмъщават на човека — тогава в чувала стават разни неща, които, за съжаление, не могат да се видят.

— Та ти си просто извор на мъдрост, Келюс — възкликна Можирон, — истинско удоволствие е да се разговаря с теб.

— Този начин може и да не се използува за главатарите — те винаги имат привилегията да бъдат обезглавени публично или убити тайно в някое ъгълче. Но за дребосъка, както се изрази ти, а под дребосък разбирам фаворити, оръженосци, майордоми, лютнисти…

— Господа — изломоти Орили, целият побелял от ужас.

— Не им отговаряй, Орили — каза Франсоа, — това не може да се отнася до мене, а следователно и до моите хора — във Франция не се подиграват с принцовете от кралско потекло.

— Не. разбира се, с тях се отнасят сериозно — отсичат им главите. Луи XI не се отказваше от това, той — великият крал! Доказателство за това е господин дьо Немур.

На това място в диалога на миньоните в преддверието се чу шум, вратата се отвори и на прага на стаята се появи кралят.

Франсоа скочи от креслото.

— Господарю — възкликна той, — призовавам вашето правосъдие: вашите хора се държат недостойно с мен.

Но Анри сякаш не го чу и не го видя.

— Здравей, Келюс — каза той и целуна своя фаворит по двете бузи, — здравей, дете мое, ти изглеждаш прекрасно, наистина се радвам; а ти, мой бедни Можирон, как си?

— Умирам от скука — отговори Можирон. — Когато се заех да охранявам брат ви, господарю, аз си мислех, че той е много по-забавен. Уф! Най-скучният принц. Ама той наистина ли е син на майка ви и на баща ви?

— Чувате ли, господарю — каза Франсоа, — нима вашият брат понася подобни оскърбления по вашата кралска воля?

— Замълчете, господине — каза Анри, без дори да се обърне към него, — не обичам, когато моите затворници се оплакват.

— Затворник — да, ако така ви е угодно, но от това аз не преставам да бъда ваш…

— Именно това, на което се позовавате, ви погубва в моите очи. Когато виновният е моят брат, той е двойно по-виновен.

— Но ако той не е виновен?

— Той е виновен.

— В какво престъпление?

— За това, че той не ми харесва, господине.

— Господарю — каза оскърбеният Франсоа, — нима нашите семейни разправии имат нужда от свидетели?

— Вие сте прав, господине. Приятели, оставете ме за момент, ще поговоря с брат ми.

— Господарю — едва чуто прошепна Келюс, — това е непредпазливо — да остане ваше величество между двама врагове.

— Аз ще изведа Орили — прошепна Можирон на другото ухо на краля.

Фаворитите излязоха заедно с Орили, който умираше и от любопитство, и от страх.

— Ето ни сами — каза кралят.

— Чаках тази минута с нетърпение, господарю.

— Аз също. Значи така. Вие посягате към моята корона, мой достойни Етеокъл. Значи така! Значи направили сте Лигата свое оръдие, а трона — своя цел. Значи така! Миропомазали са ви за крал, миросали са ви в едно от потайните кътчета на Париж, в изоставена черква, за да ви представят след това, още лъщящ от свещеното миро, на парижани.

— Уви! — каза Франсоа, който започна вече да усеща цялата дълбочина на кралския гняв. — Ваше величество не ми дава възможност да се изкажа.

— А защо? — каза Анри. — За да ме излъжете или в краен случай да ми разкажете това, което ми е така добре известно, както и на вас? Впрочем, не, вие, разбира се, ще лъжете, братко мой, понеже да признаете своите деяния, значи да признаете, че заслужавате смърт. Вие ще лъжете и аз ви спасявам от този позор.

— Братко мой, братко — каза обезумелият от ужас Франсоа, — защо ме обсипвате с такива оскърбления?

— Какво пък, ако всичко, което ви казвам, може да се сметне за оскърбително, значи лъжа аз, и аз много бих искал това да беше така. Да видим, говорете, говорете, слушам ви, съобщете ни защо не сте изменник, и което е още по-лошо, хапльо.

— Не зная какво искате да кажете с това, ваше величество, вие очевидно сте си поставили за цел да говорите с гатанки.

— Тогава ще ви разтълкувам моите думи — изкрещя Анри със звънък, пълен със заплаха глас, — вие сте злосторничили срещу мен както по-рано злосторничехте срещу брат ми Шарл, само че тогава прибегнахте до помощта на Наварския крал, а сега — до помощта на херцог дьо Гиз. Великолепен замисъл, аз просто съм възхитен от него, той би ви осигурил прекрасно място в историята на узурпаторите! Наистина преди вие пълзяхте като змия, а сега искате да поразявате като лъв. Там — вероломство, тук — открита сила; там — отрова, тук — шпага.

— Отрова! Какво искате да кажете, господине? — възкликна Франсоа, бледен от гняв, опитвайки се като Етеокъл, с когото Анри го сравни, да срази Полиник поради липсата на меч и кинжал със своя огнен поглед. — Каква отрова?

— Отровата, с която ти отрови нашия брат Шарл — отровата, която беше предназначена за твоя съучастник Анри дьо Навар. На теб добре ти е известна тази фатална отрова. Естествено! Нашата майка толкова пъти вече беше прибягвала до нея. Ето защо ти се отказа от нея в моя случай и реши да станеш пълководец, реши да застанеш начело на войската на Лигата. Но погледни ме в очите, Франсоа — продължаваше Анри със застрашителен вид, като направи крачка към брат си, — и запомни веднъж завинаги, че такъв човек като теб не ще може никога да убие такъв човек като мен.

Франсоа се олюля под страшния натиск на краля, но той не му обърна внимание и продължи без никаква жалост към затворника:

— Дайте ми шпагата! Шпагата! Бих искал да те видя сам срещу мен в тази стая, но с шпага в ръка. Победих те по хитрост, Франсоа, защото избрах околен път към трона на Франция. Но по този път ми се наложи да премина през един милион поляци, и аз преминах! Ако искате да бъдете хитър, бъдете, но само по този начин; ако искате да ми подражавате, подражавайте ми, но не ме подценявайте. Само подобни интриги са достойни за лицата с кралска кръв, само такива хитрости са достойни за пълководеца! И така, повтарям — победих те по хитрост, Франсоа, но в честен бой ти би бил убит. Ето защо не си и помисляй да се бориш повече с мен нито по единия, нито по другия начин — от днес нататък аз ще действам като крал, като господар, като деспот. От днес аз ще наблюдавам твоите колебания, ще следя теб и твоята тъмна душа, и при най-малкото съмнение, най-малката неяснота, най-малкото подозрение ще протегна своята дълга ръка към теб, нищожество, и ще те хвърля треперещ под секирата на моя палач. Ето какво исках да ти кажа относно нашите семейни работи, братко, ето защо реших да поговоря с теб насаме, Франсоа, ето защо ще заповядам на моите приятели да те оставят сам тази нощ, за да размислиш над моите думи.

— Ако е вярно, че нощта е добър съветник, то това трябва да важи най-вече за затворниците.

— Значи така — измърмори херцогът, — поради каприза на ваше величество, по подозрение, което прилича на лош сън, присънил ви се през нощта, аз се озовах в немилост пред вас?

— Нещо повече, Франсоа, ти се озова пред моя съд.

— Но, господарю, определете поне срока на моето заточение, за да зная какво да правя.

— Ще го разберете, когато ви прочетат присъдата.

— А майка ми? Не мога ли да се видя с майка ми?

— Защо? В цял свят имаше само три екземпляра от знаменитата книга за ловното изкуство, която изгълта, именно изгълта, бедният ми брат Шарл. Другите два екземпляра се пазят: единият във Флоренция, другият в Лондон. А и аз не съм Нимрод като моя беден брат. Прощавай, Франсоа!

Напълно сразен, принцът падна в креслото.

— Господа — отвори вратата кралят, — негово височество херцог д’Анжу помоли да му дам възможност да помисли тази нощ върху отговора, който трябва да ми съобщи утре сутринта. Ще го оставите в стаята сам и само от време на време, по ваше усмотрение, ще го посещавате — от предпазливост. Може да ви се стори, че вашият пленник е малко възбуден от разговора помежду ни, но не забравяйте, че влизайки в заговор срещу мен, той се отказа от името брат на краля и следователно тук се намират само затворник и охрана. Не се церемонете с него. Ако арестуваният ви досажда, съобщете ми. За такива случаи съществува Бастилията, а в Бастилията е метр Лоран Тестю, най-подходящият човек в света за потушаване на бунтовни настроения.

— Господарю, господарю! — направи последен опит да протестира Франсоа. — Спомнете си, че съм ваш…

— Струва ми се, вие бяхте също така брат и на крал Шарл IX — каза Анри.

— Нека поне върнат слугите ми, моите приятели.

— Още се и оплаквате! Та нали ви давам моите, в моя вреда.

И Анри затвори вратата пред носа на брат си. Бледен и треперещ, едва крепейки се на нозе, той се довлече до креслото и се строполи в него.

Глава 11За това, че ровенето в празните шкафове не винаги е губене на време

След разговора си с краля херцог д’Анжу разбра, че положението му е съвсем безнадеждно.

Миньоните не му спестиха нищо от случилото се в Лувъра — те му описаха и поражението на тримата Гиз, и триумфа на Анри, като значително преувеличиха и едното, и другото. Херцогът беше чул виковете на народа: „Да живее кралят!“, „Да живее Лигата!“ и първо не можа да разбере какво означава това. Той почувства, че водачите на Лигата са го изоставили, че те трябва да спасяват себе си.

Изоставен от семейството си, пооредяло от убийства и отравяния, разединено от злопаметност и разправии, той въздишаше, поглеждайки назад, към онова минало, към което го беше върнал кралят, и си мислеше, че тогава, когато се бореше срещу Шарл IX, той имаше двама довереници, по-точно, две простодушни души, две предани сърца, две непобедими шпаги — Коконас и Ла Мол.

Има много хора, в които съжалението за отминали блага замества угризенията на съвестта.

Сега, когато се почувства самотен и изоставен, херцог д’Анжу за първи път в живота си изпита нещо като угризение на съвестта за това, че беше принесъл в жертва Ла Мол и Коконас.

В онези времена сестра му Маргьорит го обичаше и утешаваше. С какво се отплати той на сестра си Маргьорит?

Оставаше майка му, кралица Катерина. Но майка му никога не го беше обичала.

Дори да се беше обръщала към него, то беше само за да го използва — така, както той самият беше използвал другите — като оръдие. Това беше ясно на Франсоа.

Само да попаднеше в ръцете на майка си и започваше да се чувства безпомощен като кораб в океана по време на буря.

Той си помисли, че доскоро край него имаше сърце, което струваше повече от всички други сърца, шпага, която струваше повече от останалите шпаги.

В паметта му изникна с целия си ръст Бюси, храбрият Бюси.

И тогава Франсоа изведнъж почувства нещо като разкаяние, та нали заради Монсоро той се скара с Бюси. Искаше да спечели Монсоро, защото той знаеше неговата тайна, но ето че тази тайна, с която го държеше в ръцете си Монсоро, стана известна на краля и Монсоро вече не беше опасен.

Значи напразно беше обидил Бюси и, главно, нищо не беше спечелил, тоест беше сгрешил, а грешката, както ще каже по-късно един велик политик, е по-лоша от престъпление.

Колко по-леко би било неговото положение, ако знаеше, че признателният и останал му верен Бюси непрестанно се грижи за него. Бюси непобедимият, Бюси — честното сърце, Бюси — всеобщият любимец, защото честното сърце и тежката ръка печелят приятели на всеки, който е получил първото от бога, а второто — от случая.

Бюси, загрижен за него — това е евентуално освобождение, това е сигурно възмездие.

Но, както вече казахме, раненият в сърцето Бюси беше сърдит на принца и се беше оттеглил в своята шатра, а затворникът остана сам, обречен да избира между височина почти 50 фута, която би трябвало да преодолее, за да се спусне в рова, и четирима миньони, които трябваше да убие или рани, за да се промъкне в коридора.

И това, без да се брои, че дворовете на Лувъра бяха пълни с войници и швейцарци.

От време на време принцът отиваше до прозореца и потопяваше погледа си в дълбокия ров. Но подобна височина може да предизвика виене на свят и на храбрец, а херцог д’Анжу не беше от тези, които не се страхуват от нищо.

Освен това, от време на време някой от пазачите му — Шомберг или Можирон, д’Епернон или Келюс, влизаше в стаята и без да обръща внимание на принца, забравяйки понякога даже да му се поклони, правеше преглед: отваряше врати и прозорци, ровеше в шкафове и сандъци, надничаше под кревата и под масите и проверяваше дори дали завесите са на мястото си и няма ли разкъсани на ивици чаршафи.

Понякога някой от миньоните се надвесваше над перилата на балкона и се успокояваше, като виждаше четиридесет и петте фута височина.

— Кълна се в честта си — каза Можирон след поредния обиск, — стига ми толкова. Не желая повече да напускам това преддверие, за да отивам при херцог д’Анжу — денем ни навестяват приятели, нощем ми е противно да се будя на всеки четири часа.

— Веднага се вижда, че ние сме едни големи деца, че винаги сме били капитани и нито веднъж — войници. Та ние не разбираме заповедта!

— Тоест, как не разбираме заповедта? — попита Келюс.

— Много просто. Какво иска кралят? Да наглеждаме херцог д’Анжу, а не да го гледаме.

— Още повече — подхвана Можирон, — че в този случай има кого да наглеждаме и няма какво да гледаме.

— Прекрасно! — каза Шомберг. — Но трябва да засилим нашата бдителност, защото той е хитър като дявол.

— Нека е хитър — каза д’Епернон, — но това няма да му помогне да се промъкне през охрана от четирима такива юнаци като нас.

Д’Епернон засука мустак и се изпъчи.

— Добре — отвърна Шомберг, — значи ти смяташ, че херцогът е толкова глупав, та ще реши да бяга точно през нашата стая? По-скоро ще пробие дупка в стената.

— С какво? Той няма инструменти.

— Но има прозорци — отбеляза Шомберг, наистина плахо, защото си спомни височината от прозореца до дъното на рова, която сам бе измерил с поглед.

— А! Прозорци! Той е наистина очарователен, честна дума — изкрещя д’Епернон. — Браво, Шомберг! Прозорци! Та ти би ли скочил от височина четиридесет и пет фута?

— Съгласен съм, че четиридесет и пет фута…

— Виждаш ли, а той е куц, тежък, страхлив като…

— Теб — подсказа Шомберг.

— Мили мой — възрази д’Епернон, — прекрасно знаеш, че се страхувам само от привидения, но това е въпрос на нерви.

— Работата е там — тържествено поясни Келюс, — че всички убити от него на дуел са му се явили в една нощ.

— Не се смейте — каза Можирон, — чел съм за много свръхестествени бягства… С помощта на чаршафи например…

— Що се касае до чаршафите, забележката на Можирон е твърде умна — каза д’Епернон. — Сам видях в Бордо затворник, избягал с помощта на чаршафите си!

— Видяхте ли! — каза Шомберг.

— Да — продължи д’Епернон, — само че беше със счупен гръбнак и строшен череп. Чаршафите се оказали с тридесет фута по-къси и се наложило да скача — така че това беше пълно бягство: тялото напусна тъмницата, а душата — тялото.

— Добре де, нека бяга — каза Келюс. — Тъкмо ще имаме случай да организираме хайка по принц с кралска кръв. Ще го преследваме, ще го поизмъчим и по време на преследването незабелязано и уж неволно ще му счупим нещо.

— И тогава, кълна се в Разпятието, ще се върнем към ролята, която ни подхожда — възкликна Можирон. — Та ние сме ловци, а не пазачи.

Това заключение им се стори изчерпателно и те заговориха за друго, но решиха все пак да проверяват през един час стаята на херцога.

Миньоните бяха напълно прави, че херцог д’Анжу никога не би се опитал да избяга със сила, а и никога не би се решил на трудно и опасно тайно бягство.

Въпреки че достойният принц не беше лишен от изобретателност, и, трябва да отбележим, въображението му трескаво работеше, той нервно се разхождаше напред-назад между кревата си и вратата на знаменития будоар, в който Маргьорит беше приютила Ла Мол през Вартоломеевата нощ.

От време на време принцът притискаше бледото си лице към прозореца, който гледаше към рововете на Лувъра.

Зад рововете се простираше широка около петнадесет фута ивица от пясъчния бряг, а зад брега се виждаше в полумрака огледално гладката вода на Сена.

На другия бряг се издигаше сред настъпващата тъмнина неподвижен гигант — Нелската кула.

Херцог д’Анжу наблюдаваше залеза на слънцето във всичките му фази. С онзи жив интерес, който проявяват към подобни зрелища затворниците, той следеше как помръква светлината и как настъпва тъмнината.

Той съзерцаваше възхитителната картина на стария Париж с неговите покриви, позлатени от последните слънчеви лъчи и само час по-късно вече посребрени от първото сияние на луната. Но като видя огромните буреносни облаци, които се носеха по небето и се събираха над Лувъра, той започна да изпада в състояние на непреодолим ужас.

Освен всичко друго херцог д’Анжу изпитваше панически страх от гръмотевици.

Той би дал много миньоните да стояха на пост в спалнята му, та дори да продължаваха да го оскърбяват.

Но да ги повика не можеше — това би им дало твърде много основание за насмешки.

Той се опита да потърси убежище в леглото, но не можа да затвори очи. Опита се да чете, но буквите като черни дяволчета танцуваха пред очите му. Опита се да пие — виното му се стори горчиво. Прекара пръсти по струните на лютнята на Орили, която висеше на стената, но техните звуци му действаха на нервите и предизвикваха желание за плач.

Тогава той започна да богохулства като езичник и да руши всичко, което му попадаше пред очите.

Това беше фамилна черта и в Лувъра бяха свикнали с нея.

Миньоните отвориха вратата, за да разберат причината за този неистов шум, но като видяха, че това е работа на принца, отново я затвориха и с това удвоиха гнева на затворника.

Принцът току-що беше разбил на трески стола, когато откъм прозореца се чу онзи звънтящ звук, който не може да бъде сбъркан с нищо друго — звук на счупено стъкло, и в същия момент Франсоа почувства остра болка в бедрото.

Първата му мисъл беше, че е ранен с изстрел от аркебуза и че в него е стрелял изпратен от краля човек.

— А, изменник! Страхливец! — изкрещя затворникът. — Ти си заповядал да ме убият, както обеща. О, аз съм убит!

И той падна на килима.

Падайки обаче, той усети под ръката си някакъв твърд предмет, по-неравен и много по-голям от куршум.

— О! Камък — каза той, — значи са стреляли с фалконет. Но защо не чух изстрела?

Произнасяйки тези думи, Франсоа размърда крака си, който, очевидно въпреки силната болка, не беше засегнат.

Той вдигна камъка и огледа прозореца.

Камъкът беше хвърлен с такава сила, че по-скоро беше пробил, отколкото счупил стъклото.

Той беше завит в нещо като хартия.

Сега мислите на херцога се отклониха в друга посока.

Може би камъкът не е хвърлен от враг, а напротив — от приятел?

По челото му изби пот — надеждата като страха може да предизвика страдание.

Херцогът се приближи до светлината.

Камъкът наистина беше завит в хартия и превързан с копринен конец.

Хартията беше намалила силата на удара. Без нея камъкът би могъл да причини на принца много по-силна болка.

Херцогът вече беше дошъл на себе си и за секунда разряза конеца, разви хартията и я погледна.

— Писмо! — прошепна той, като се огледа предпазливо.

И прочете:

— Приятел! — извика принцът. — Приятел! О! Аз и не знаех, че имам приятел. Кой ли е този приятел, който се грижи за мен?

За секунда принцът се замисли, но като не можа да се сети за никого, изтича до прозореца и погледна надолу. Но там не се виждаше нищо.

— Дали не е капан? — промърмори принцът, чийто страх винаги се събуждаше преди другите чувства. — Но първо да разбера наистина ли има скривалище в шкафа и има ли в него стълба.

Предпазливо, без да взима свещта, за да не променя осветлението на стаята, херцогът се запъти към будоара, където в миналото толкова пъти беше отварял вратата с трептящо сърце, за да види кралицата на Навара, чиято блестяща красота Франсоа ценеше може би повече, отколкото е редно за брат.

Трябва да признаем, че и сега сърцето на херцога не биеше по-слабо.

Опипом той отвори шкафа, провери всички полици и като стигна до най-долната, натисна задния й край, след това — предния, след това — един от страничните, и усети, че полицата се завъртя.

Тутакси той мушна ръка в цепнатината и с края на пръстите си усети копринената стълба.

Като крадец, който спасява плячката си, херцогът се затича към спалнята, стиснал здраво своето съкровище.

Удари десет часът и херцогът си спомни за ежечасните посещения на миньоните. Той побърза да скрие стълбата под възглавницата на креслото си и седна в него.

Стълбата беше изработена толкова изкусно, че спокойно се събра в малкото пространство, където я пъхна херцогът.

Не минаха и пет минути и Можирон се появи по халат, с извадена шпага в лявата ръка и свещник в дясната.

Влизайки при херцога, той продължаваше да разговаря със своите приятели.

— Мечката е бясна — каза му нечий глас, — само преди минута громеше всичко наоколо. Внимавай да не те изяде, Можирон.

— Безсрамник! — прошепна херцогът.

— Ваше височество май ме удостои с честта да заговори с мен — дръзко каза Можирон.

Готов да избухне, херцогът се сдържа от страх, че разправията ще доведе до загуба на време и може би ще му попречи да избяга.

Той потисна гнева си и обърна креслото си така, че да бъде с гръб към младия човек.

По установения ред Можирон се приближи първо до леглото — да погледне чаршафите, после до прозореца — да провери завесите; той видя и счупеното стъкло, но помисли, че херцогът в припадък на гняв го е счупил.

— Ей, Можирон — викна Шомберг, — защо мълчиш? Да не са те изяли вече? Обади се да знаем каква е работата и да отмъстим за теб.

Херцогът нервно кършеше пръсти от нетърпение.

— Нищо подобно — отговори Можирон, — напротив, моята мечка е много спокойна и съвсем кротка.

Херцогът мълчаливо се усмихна в полумрака на стаята.

Можирон не си даде труд да окаже на принца и най-малкия от знаците на внимание, които беше длъжен да оказва на толкова високопоставено лице — да му се поклони, излезе от стаята и затвори вратата след себе си, като два пъти превъртя ключа.

Принцът запази през цялото време пълно безразличие, но щом шумът от ключа в ключалката стихна, той прошепна:

— Пазете се господа, мечката е много хитър звяр.

Глава 12Разпети петък

Като остана сам, херцог д’Анжу, който знаеше, че сега най-малко един час няма да го безпокоят, измъкна стълбата изпод възглавницата, разви я и най-старателно я провери възел по възел, стъпало по стъпало.

— Добра стълба — каза той, — мога да бъда спокоен — не ми я предлагат, за да си счупя врата.

Разпъна стълбата по дължина и преброи тридесет и осем стъпала на разстояние петнадесет дюйма едно от друго.

— Какво пък, напълно подходяща дължина, ще стигне — реши той — и от тази страна няма защо да се страхувам.

Замисли се за минута.

— А! Ясно — каза той, — проклетите миньони са ми пробутали стълбата. Те ще ми позволят да я завържа за балкона, а като започна да слизам, ще влязат в стаята и ще срежат въжето — ето къде е капанът.

Но като поразмисли малко, реши:

— Не, това е малко вероятно. Те не са такива глупаци, за да повярват, че ще започна да слизам, без да подпра вратата, а при подпряна отвътре врата ще имам време да избягам, преди да се появят в стаята. Би трябвало да са взели предвид това. А аз ще постъпя точно така — продължи той, оглеждайки стаята. — Разбира се, че така ще направя, ако реша да бягам.

Впрочем, как мога да мисля, че искат да ме измамят с тази стълба от шкафа на кралицата на Навара. Та в края на краищата освен сестра ми Маргьорит никой не би могъл и да знае за нея.

— Но кой ли е този приятел? — мъчеше се да отгатне той. — Бележката е подписана: „Приятел.“ Да помислим кой от приятелите на херцог д’Анжу би могъл да бъде така добре запознат с шкафовете в будоара на сестра ми.

— Бюси! — извика той.

И наистина Бюси — кумирът на толкова дами, Бюси — героят в очите на кралицата на Навара, която писа за него в мемоарите си, че при всеки негов дуел тя трепери от ужас; Бюси, който можеше да си държи езика зад зъбите и познаваше тайните на тези вградени шкафове — не беше ли Бюси единственият приятел, на когото наистина можеше да се разчита, не беше ли хвърлила именно неговата ръка бележката?

Смущението на принца се увеличи.

Но всичко говореше за това, че автор на бележката е Бюси. Херцогът не знаеше всички причини, поради които Бюси беше недоволен от него. Той не знаеше за любовта на младия човек към Диана дьо Меридор, макар и да хранеше известни подозрения за това. Сам влюбен в Диана, херцогът не можеше да не разбира, колко трудно би било за Бюси да вижда тази млада, прекрасна жена и да не се влюби в нея. Но тези леки подозрения бяха засенчени от други, по-убедителни съображения. Бюси му беше предан и не можеше да бездейства, когато неговият господар бе лишен от свобода. Като човек на риска, той не можеше да не се съблазни от опасността, свързана с едно такова бягство. Той е решил да отмъсти на херцога по свой начин — като му върне свободата. Няма какво да се съмнява — Бюси е написал бележката, Бюси чака долу.

За да разбере истината, херцогът отиде до прозореца. През спусналата се над реката мъгла херцогът различи три продълговати силуета — навярно конете и още нещо тъмно, приличащо на два стълба, забити в крайбрежния пясък — това сигурно бяха двама души.

Двама, точно така — Бюси и неговият верен Одоен.

— Много съблазнително — прошепна херцогът, — и капанът, ако това е капан, е направен така майсторски, че и да падна в него, няма да ме е срам.

Франсоа погледна през ключалката в преддверието и видя четиримата си пазачи. Двамата спяха, а другите двама, наследили от Шико шахматната дъска, играеха шах.

Той загаси светлината.

След това отвори прозореца и се наведе над перилата на балкона.

Пропастта, която се откри пред погледа му, изглеждаше още по-застрашителна в тъмнината.

Но чистият въздух и пространството притежават непреодолима притегателна сила за затворника и когато Франсоа се върна в стаята, той почувства, че се задушава.

Това чувство беше толкова силно, че в съзнанието на херцога проблясна нещо като отвращение към живота и безразличие към смъртта.

Учуденият принц си въобрази, че мъжеството му се е възвърнало.

И тогава, в тази минута на духовен подем, той грабна копринената стълба, закрепи я за перилата на балкона с железните куки от единия й край, след това се приближи до вратата и я затрупа с мебели. Убеден, че за да бъде разрушена тази сигурна преграда ще трябват най-малко десет минути, повече, отколкото са нужни, за да стигне до последното стъпало на стълбата, принцът се върна при прозореца.

Той потърси с поглед конете и хората на брега, но там вече нищо не се виждаше.

— По-добре — прошепна той — по-добре да бягаш сам, отколкото с приятел, когото познаваш добре, да не говорим пък, ако въобще не го познаваш.

А междувременно навън падна непрогледна тъмнина, в небето проблясваха първите предвестници на настъпващата буря, силни гръмотевици се чуха в мрака. Огромен сребрист облак с формата на легнал слон се простираше от единия до другия край на реката. Тялото на слона опираше в двореца, а хоботът му като безкрайна дъга обвиваше Нелската кула и се губеше някъде на юг в покрайнините на града.

Изведнъж мълния озари огромния облак за секунда и на принца му се стори, че забелязва долу в рова тези, които той безуспешно търсеше на брега.

Изцвили кон. Нямаше място за съмнение — чакаха го.

Херцогът опъна стълбата, за да провери дали е закрепена добре, след това прекрачи перилата и стъпи на първото стъпало.

Невъзможно е да се опише ужасът, който бе обзел в този момент сърцето на затворника. Тази несигурна копринена стълба беше единствената му опора, единственото му спасение от страшните закани на брат му.

Но щом стъпи на първото стъпало, принцът веднага усети, че стълбата не се разклати, както той очакваше, а се изпъна. Тя не се завъртя, което би било естествено в подобен случай, и второто стъпало веднага се оказа под другия му крак.

Но кой — приятел или враг, държеше долу стълбата? Какво го чакаше — протегнати за прегръдка ръце, или ръце, стиснали оръжие?

Принцът бе завладян от непреодолим ужас. Лявата му ръка все още стискаше перилата на балкона и той посегна да се върне обратно.

Невидимият човек, който очакваше принца долу до стената, сякаш се досети какво става в душата на принца и Франсоа усети как стълбата няколко пъти лекичко трепна, като че ли да му придаде сили.

— Долу държат стълбата — каза той, — значи не искат да падна. По-смело!

И той продължи да слиза. Стълбата бе здраво опъната — като дървена.

Франсоа забеляза, че се стараят да държат стълбата на разстояние от стената, за да му бъде по-лесно да слиза по нея. Тогава той като стрела се спусна надолу, по-скоро плъзгайки се на ръце, отколкото стъпвайки, без да мисли за обточения с кожа плащ.

Почти беше стигнал до земята, която, както инстинктивно усещаше, бе близко, когато изведнъж чифт силни ръце го подхванаха и един глас му прошепна на ухото две думи:

— Вие сте спасен.

След това го отнесоха до отсрещната страна на рова и му помогнаха да се изкачи по пътеката сред сриналата се земя и камъните. Най-после той стигна до върха. Там горе ги очакваше втори човек, който хвана принца за яката и го изтегли нагоре, и като оказа същата услуга и на неговия спътник, прегърби се като старец и затича към реката.

Конете бяха там, където Франсоа ги видя още в началото.

Принцът разбра, че връщане назад няма — той изцяло е във властта на своите спасители.

Хвърли се към един от конете и скочи на седлото, двамата му спътници го последваха.

Същият глас, който преди шепнеше в ухото му, каза също така тайнствено и лаконично:

— Напред!

И тримата препуснаха в галоп.

„Засега всичко върви добре — помисли принцът — да се надяваме, че краят на тази история няма да се различава от началото.“

— Благодаря, благодаря, мой храбри Бюси — тихичко прошепна принцът на спътника си отдясно, завит до носа с огромен кафяв плащ.

— Препускайте — отговори той изпод плаща.

И сам даде пример, и конете като черни сенки полетяха напред, отнасяйки своите ездачи.

Така те стигнаха до големия ров на Бастилията, преминаха по временното мостче, сковано вечерта от лигистите, прибегнали до това средство, за да не прекъсват връзките си със съмишлениците си от провинциите.

Тримата конници се отправиха към Шарантон. Конят на принца летеше, сякаш имаше крила.

Изведнъж спътникът отдясно прескочи крайпътната канавка и влезе във Венсанската гора, като подхвърли с присъщия си лаконизъм само една дума:

— Насам.

Спътникът отляво мълчаливо тръгна след него. През цялото време той не продума нито дума.

Нямаше нужда принцът да използува юздите или коленете си, за да насочи коня си — благородното животно бързо, както и другите два коня, прескочи канавката и кратко изцвили. От дълбочината на гората отговориха няколко коня.

Принцът се уплаши да не са го подмамили в засада и искаше да спре коня.

Но вече беше твърде късно — конят, увлечен препускаше напред. Но като забеляза, че другите два коня преминаха в тръс, той направи същото и скоро Франсоа се озова на някаква полянка, където пред очите му изникна отряд от осем или десет конници. Те стояха строени и луната се отразяваше в ризниците им.

— О! О! — произнесе принцът. — Какво означава това, господине?

— Разпети петък! — възкликна онзи, към когото беше отправен въпросът. — Това означава, че ние сме в безопасност.

— Това сте вие, Анри?! — извика изненадан принцът. — Вие сте моят освободител?!

— Какво чудно има — отговори Беарнеца, — та нима не сме съюзници?

Той се огледа, търсейки с поглед своя спътник.

— Агрипа — каза той, — къде изчезна, дявол да те вземе?

— Тук съм — отговори д’Обиньо, който досега не се бе обадил. — Ама знаете ли, ако така ще се отнасяте с вашите коне… при това вие имате толкова малко…

— Добре, добре! — спря го кралят на Навара. — Недей да мърмориш, нали имаме още два нови коня, отпочинали. С тях ще можем да изминем дузина левги без почивка, а това е всичко, което ми трябва.

— Но къде ме водите, братовчеде? — с безпокойство попита Франсоа.

— Където ви е угодно — каза Анри — само по-бързо, защото д’Обиньо е прав — в конюшните на краля на Франция има повече коне, отколкото в моите. Той е достатъчно богат, за да съсипе двадесетина коня, ако реши да ни настигне.

— И аз наистина съм свободен да отида, където поискам? — попита Франсоа.

— Естествено и аз чакам вашите указания — каза Анри.

— Е, добре тогава — в Анжер.

— Искате да заминете за Анжер. Да тръгваме на Анжер. То си е така — в Анжер вие сте си у дома.

— А вие, братовчеде?

— Аз? При Анжер ще се разделя с вас и ще препусна към Навара, където ме чака моята мила Марго — навярно много и е домъчняло за мене.

— Знае ли някой, че вие сте били в Париж? — попита Франсоа.

— Дойдох, за да продам три брилянта на жена ми.

— А! Прекрасно.

— И за да разузная, действително ли Лигата има намерение да ме погуби.

— Нали виждате, не става дума за това.

— Да, благодарение на вас.

— Как така благодарение на мен?

— Но, разбира се — ако вие не бяхте се отказали да станете глава на Лигата, знаейки, че тя е насочена срещу мен, а бяхте дали съгласието си да заемете това място и да се обедините с моите врагове, аз бих бил загубен. Затова, когато ми казаха, че кралят ви е наказал за неподчинението ви със затвор, аз се заклех да ви освободя от него — и ви освободих.

„Все същият наивник — каза си херцог д’Анжу, — да ти е съвестно да го лъжеш, ей богу.“

— Тръгвайте, братовчеде — усмихна се Беарнеца, — заминавайте в Анжу. А! Господин дьо Гиз, вие смятате, че сте победили, но аз ви изпращам твърде опасен компаньон, пазете се!

И тъй като им докараха конете, които Анри беше поискал, двамата скочиха на седлата и препуснаха в гората. Агрипа д’Обиньо яздеше след тях и си мърмореше нещо под носа.

Глава 13Приятелки

Докато Париж цял кипеше като огромен котел, графиня дьо Монсоро, охранявана от баща си и двама слуги от онези юнаци, които в онези времена наемаха като спомагателни войски, пътуваше за замъка Меридор, изминавайки всеки ден по десет левги.

Тя също започваше да се наслаждава на свободата, така скъпоценна за всеки, който е изстрадал много.

Честата синева над полята вместо вечно намръщеното небе, надвесено като траурен креп над черните кули на Бастилията, раззеленилите се вече дървета, дългите, вълнисти ленти на пътищата, извиващи се по горските гъсталаци — всичко й се струваше младо и свежо, ново и възхитително, сякаш наистина беше възкръснала от гроба, в който баща й беше мислил, че е погребана.

Що се отнася до стария барон, то той се беше подмладил с двадесет години.

Ако се съди по това, как този благороден сеньор напето язди и пришпорва своя стар Жарнак, човек би могъл да го вземе за един от онези престарели годеници, които придружават навсякъде своята млада любима и не свалят от нея очи.

Няма да описвам това дълго пътешествие.

Освен изгрева и залеза на слънцето нямаше нищо съществено.

Понякога Диана, загубила търпение, скачаше от кревата, когато прозорците на странноприемницата биваха все още посребрени от лунната светлина, събуждаше барона, разбутваше здраво спящите слуги и те тръгваха на път под яркото сияние на луната, за да спечелят няколко левги в това дълго пътешествие, което се струваше на младата жена безкрайно.

И трябваше да я видите тогава, когато насред път тя изведнъж пропускаше напред Жарнак, горд, че е изпреварил всички, след това слугите, и оставаше сама на някое възвишение — да погледне, не ги ли следва някой. Като се убедеше, че долината е безлюдна и по нея не се вижда нищо друго освен разпръснати по ливадите стада или безмълвната камбанария на някое градче, извисяваща се далеч назад, тя настигаше своите, обхваната от още по-голямо нетърпение.

Тогава баща й, който я наблюдаваше скришом, казваше:

— Не се бой, Диана.

— Да не се боя? Но от какво, татко?

— Нима не гледаш дали не идва след нас господин дьо Монсоро?

— А, вярно… Да, гледам — отговаряше младата жена, поглеждайки назад.

Ето така, като преминаваше от едни опасения към други, от надежда към разочарование, към края на осмия ден Диана стигна в замъка Меридор и беше посрещната при подвижния мост от госпожа дьо Сен-Люк и мъжа й, които в отсъствието на барона бяха играли ролята на стопани в замъка.

И за четиримата започна такъв живот, за какъвто мечтае всеки от нас, когато чете Вергилий и Теокрит.

Баронът и Сен-Люк ходеха на лов от сутрин до вечер. По следите на конете им препускаха кучкарите. Кучетата като лавина се спускаха от хълма след някой заек или лисица и когато от гората се чуеше гръмкият шум на това неистово преследване, Диана и Жана, седнали една до друга върху мъха в сянката на дърветата, трепваха, но след това продължаваха отново своята нежна и пълна с тайни беседа.

— Разкажи ми — казваше Жана, — разкажи ми всичко, което се е случило с теб в гроба, та нали те смятахме за умряла… Погледни, глогът рони върху нас последните снежинки на своя цвят, бъзът ни праща своя опияняващ аромат. В клоните на дъба играят слънчеви зайчета. Ни полъх във въздуха, ни душа — в парка, земята трепери, уплашените елени бягат, а лисиците се крият в дупките си. Разкажи ми, сестричке, разкажи.

— Какво да ти разкажа?

— Та ти нищо не си ми разказала. Значи си щастлива? Но тогава какво означават тези сини сенки под прекрасните ти очи, седефената белота на твоите бузи, трептящите клепачи и устните, които напразно се опитват да се усмихнат… Диана, ти имаш какво да ми разкажеш.

— Не, не.

— Значи ти си щастлива… с господин дьо Монсоро?

Диана затрепери с цялото си тяло.

— Виждаш ли — възкликна Жана с ласкав упрек.

— С господин дьо Монсоро! — повтори Диана. — Защо произнасяш това име? Защо викаш тук този призрак, тук, където ни заобикалят дървета и цветя, където ние сме щастливи?

— Какво пък, сега зная защо под твоите прекрасни очи има сенки, защо тези очи така често поглеждат към небето, но все още не зная, защо твоите устни се опитват да се усмихнат.

Диана тъжно поклати глава.

— Струва ми се, беше ми казала — обви Жана със своята пълна бяла ръка раменете на Диана, — беше ми казала, че господин дьо Бюси се е отнесъл към теб с голямо съчувствие…

Диана почервеня така силно, че нежните й закръглени уши станаха алени.

— Този господин дьо Бюси е обаятелен човек — каза Жана.

И запя.

Диана склони глава на гърдите на приятелката си и подхвана с глас, по-нежен от трелите на пеещите в листата червоношийки:

— Дьо Бюси! — довърши вместо нея Жана и целуна весело приятелката си по очите. — Хайде, изречи най-после това име.

— Стига глупости — изведнъж каза Диана, — господин дьо Бюси не си и спомня вече за Диана дьо Меридор.

— Напълно е възможно — отговори Жана, — но аз съм склонна да мисля, че той много се харесва на Диана дьо Монсоро.

— Не ми говори така.

— Но защо? Нима ти е неприятно? Диана не отговори.

— Казвам ти, господин дьо Бюси не си и спомня за мен и добре прави… О! Аз се уплаших! — прошепна тя.

— Какво каза?

— Нищо, нищо.

— Слушай, Диана, ти пак започваш да плачеш, да се обвиняваш за нещо… Ти си се уплашила? Ти — героиньо моя? Ти не си имала друг изход.

— Да, така мислех… привиждаха ми се опасности, пропасти разсичаха земята под мен… Сега тези опасности, Жана, ми изглеждат призрачни, тези пропасти — та и дете би могло да ги прескочи. Уплаших се, казвам ти! О! Защо нямах време да помисля!…

— Говориш с гатанки.

— Не, не е така — силно развълнувана извика Диана и скочи на крака. — Не, не е моя вината, Жана, той не пожела това. Спомням си как стана всичко — положението ми изглеждаше ужасно, аз се колебаех, бях в нерешителност… Баща ми ми предлагаше своята подкрепа, но аз се страхувах… той, той ми предложи своето покровителство… но го предложи така, че не можа да ме убеди. Срещу него бе херцог д’Анжу. Херцог д’Анжу в съюз с господин дьо Монсоро, ще кажеш ти. Е, и какво от това? Какво значение има херцог д’Анжу и граф дьо Монсоро! Когато силно искаш нещо, когато истински обичаш някого, о, никакъв принц, никакъв граф не могат да те спрат. Виждаш ли, Жана, ако аз наистина обичах…

И Диана, изцяло в плен на своята възбуда, подпря гърба си в стеблото на дъба, сякаш душата й беше изтощила напълно тялото й и то беше останало без никакви сили.

— Слушай, мила моя, успокой се, разсъди…

— Казвам ти, ние се оказахме страхливци.

— Ние… О! Диана, за кого говориш? Това „ние“ е много красноречиво, мила моя…

— Искам да кажа — баща ми и аз. Надявам се, че не си си помислила друго… Баща ми е знатен човек. Той можеше да поговори с краля, аз… аз имам гордост и не се боя от тези, които ненавиждам… Но знаеш ли къде е тайната на моята страхливост — аз разбрах, че той не ме обича…

— Заблуждаваш се — извика Жана. — Ако ти вярваше в това, то в онова състояние, в което беше, ти би се обърнала към него с този упрек… Но ти сама не си вярваш, знаеш, че не е така, лицемерке — добавя тя ласкаво.

— Лесно ти е на теб да вярваш в любовта — възрази Диана и седна отново до Жана, — господин дьо Сен-Люк се ожени за теб против волята на краля! Той те отвлече от самия Париж, може би са те преследвали, ти му се отплащаш за изгнанието и кралската немилост със своите ласки.

— И щедро се отплащам — каза лудетината.

— Но аз, помисли малко и не бъди егоистка, аз, която този необуздан млад мъж обича — според неговите думи, аз, която привлякох погледа на неуморния Бюси — човека, който не знае поражение, аз допуснах да бъде огласен моят брак и да бъда представена на двора. След всичко това той дори не пожела да ме види. Аз му се доверих в параклиса на света Мария Египетска. Нямаше никой — само двамата наши довереници — Гертруда и Одоен, и аз — още по-вярна и от тях… О! Като си помисля само, достатъчно бе да има един кон, и Бюси можеше да ме отвлече още тогава, при параклиса, да ме закрие с полите на плаща си… В онази минута, знаеш ли, чувствах, че той страда, че е отчаян заради мен. Виждах помръкналите му очи, бледните напукани от треската устни. Ако той ме беше помолил да умра, за да върна блясъка в очите му, свежестта на устните му, бих го сторила… Аз станах и си тръгнах, и той дори не помисли да ме задържи за края на моята наметка. Почакай, почакай… О! Ти дори не можеш да си представиш как страдам… Той знаеше, че напускам Париж, че се връщам в Меридор, знаеше, че и господин дьо Монсоро… Ето, изчервих се, че господин дьо Монсоро не ми е мъж. Той знаеше, че тръгвам на път сама… и по пътя, мила Жана, аз непрекъснато се обръщах назад, все ми се струваше, че чувам копитата на галопиращия му кон, че ни догонва. Но не! Това беше само ехо! Казвам ти, той дори не си спомня за мен, пък и аз не заслужавам да тръгне след мен в Анжу, когато в двора на френския крал има толкова прекрасни и любезни дами, една усмивка на които струва повече от стотиците признания на една провинциалистка, погребала се в храсталаците на Меридор. Сега разбра ли? Убедих ли те? Нима не съм права? Нима не са ме забравили, не са ме пренебрегнали, моя бедна Жана?

Младата жена още не бе успяла да произнесе тези думи и в клоните на дъба се чу страшен трясък, от старата стена се посипаха парченца мъх и изкъртена мазилка, от зеленината на бръшляна и дивата черница скочи един мъж и падна в краката на Диана, която извика силно.

Жана побърза да се дръпне настрани — тя позна този мъж.

— Вие виждате, аз съм тук — прошепна на колене Бюси, целувайки края на роклята на Диана, който той почтително пое с разтреперана ръка.

На свой ред Диана позна гласа и усмивката на графа и поразена в сърцето, задъхана от това неочаквано щастие, разтвори обятия и почти припадна на гърдите на онзи, когото току-що беше обвинявала в безразличие.

Глава 14Влюбените

Припадъците от радост обикновено не са нито продължителни, нито опасни. Наистина понякога те предизвикват смъртен изход, но такива случаи са много редки.

Затова Диана скоро отвори очи и видя, че се намира в обятията на Бюси, защото Бюси не пожела да отстъпи на госпожа дьо Сен-Люк привилегията да посрещне първия поглед на Диана.

— О! — прошепна тя, като дойде на себе си. — О! Ужасно е, графе, да се появявате така внезапно!

Бюси очакваше други думи.

И кой знае — мъжете са така взискателни, кой знае, повтаряме ние, може би той изобщо не чакаше думи, а нещо друго, той, който не един път беше присъствал при свестяване след припадък.

Но Диана не се ограничи с тези думи, нещо повече, тя внимателно се освободи от ръцете на Бюси и престъпи към приятелката си, която първо от деликатност беше се отдръпнала на няколко крачки встрани, под дърветата, но след това прелестната гледка на одобряването на двамата влюбени събуди в нея свойственото на всички жени любопитство и тя незабелязано се приближи не за да вземе участие в разговора, а за да бъде достатъчно близо до разговарящите и да не изпусне нещо.

— Значи така ме посрещате, госпожо? — извика Бюси.

— Ах — каза Диана, — наистина е много мило, много трогателно, господин дьо Бюси, това, което направихте за мен… Но…

— О! За бога, никакво „но“ — въздъхна Бюси и отново падна на колене.

— О! Позволете да ви помоля на колене — събра молитвено длани той, — толкова отдавна мечтая за място в краката ви.

— Възможно е, но за да го заемете, вие прескочихте стената. Това не подобава на знатен сеньор и, нещо повече, твърде непредпазливо е за човек, който мисли за честта ми.

— Защо?

— А ако случайно ви бяха забелязали?

— Кой би могъл да ме забележи?

— Нашите ловци, та те само преди четвърт час минаха оттук.

— О! Успокойте се, госпожо, аз твърде старателно се крия, за да могат да ме забележат.

— Той се крие — възкликна Жана, — съвсем като в роман. Разкажете ни, господин дьо Бюси, как се криете?

— Първо, ако аз не ви настигнах по пътя, това не е по моя вина — аз минах по един път, вие — по друг. Вие пристигнахте през Рамбуйе, а аз — през Шартър. Второ, чуйте и отсъдете дали е влюбен във вас бедният Бюси — аз не се реших да се присъединя към вас, макар че без съмнение бих могъл да направя това. Аз прекрасно знаех, че Жарнак не е влюбен и че това прекрасно животно се отнася към завръщането си в Меридор без особен възторг. Вашият баща също нямаше особено основание да бърза — та нали вие бяхте при него. Но аз не исках да се срещна с вас в присъствието на баща ви и вашите хора, защото много повече се безпокоя за вашата чест, отколкото вие си мислите. Аз пътувах бавно и дъвчех дръжката на моя камшик, да, дръжката на камшика ми беше моята храна през тези дни.

— Бедното момче — каза Жана. — Погледни, колко е отслабнал!

— Най-после вие пристигнахте — продължи Бюси, — аз наех квартира в покрайнините на града и видях, скрит зад капаците на прозорците, как минахте покрай мене.

— О! Боже мой! Вие живеете в Анжер под своето име? — попита Диана.

— За кого ме вземате? — усмихна се дьо Бюси. — Разбира се, че не, аз съм пътуващ търговец. Погледнете този светлокафяв камизол, с него никой не може да ме познае, това е любимият цвят на майсторите на сукно и ювелирите. Освен това имам твърде загрижен и зает вид и спокойно мога да мина за аптекар, който търси билки. Накратко, още не са ме забелязали.

— Бюси, красавецът Бюси да се намира два дни в провинциално градче и да не са го забелязали? В двора никога не биха повярвали.

— Продължавайте, графе — изчерви се Диана. — Как стигнахте от Анжер дотук?

— Имам два чистокръвни бегача. Качих се на единия от тях и бавно излязох от града, като от време на време се спирах да погледна обявите и фирмите. Но щом се озовах далеч от чужд поглед, тутакси пришпорих коня в галоп и за двадесет минути той измина трите левги и половина между града и замъка. Като стигнах Меридорската гора, намерих стената на парка по посоката на светлината. Но стената е много дълга. Та нали паркът е голям. Вчера изследвах тази стена повече от четири часа, качвах се по нея ту тук, ту там с надеждата да ви видя. И накрая привечер, когато почти се бях отчаял, ви видях. Вие вървяхте към къщи, зад вас подскачаха двете големи кучета на барона, те се опитваха да хванат младата яребица, която госпожа дьо Сен-Люк държеше във високо вдигнатата си ръка. След това ви загубих от погледа си.

Аз скочих в парка, изтичах тук, където сме сега, видях, че тревата и мъхът тук са силно отъпкани и реших, че това навярно е вашето любимо място — тук бе толкова приятно в горещината. За да позная мястото, отчупих клонка, както правят ловците и въздишайки, което за мен винаги е ужасно мъчително…

— Поради липса на навик — прекъсна го с усмивка Жана.

— Напълно е възможно, госпожо. И така, въздишайки, което, повтарям, за мен винаги е ужасно мъчително, препуснах към града. Бях много уморен, освен това, когато се качвах по дърветата, бях скъсал моя светлокафяв камизол, но, въпреки дупките в него, въпреки болката в гърдите, аз бях щастлив — бях ви видял.

— Според мен това е един възхитителен разказ — каза Жана, — преодолели сте ужасни препятствия, това е прекрасно и героично, но аз се страхувам да се катеря по дърветата и ако бях на ваше място, щях да се опитам да запазя дрехата си и особено ръцете си. Погледнете в какво ужасно състояние са вашите — целите са изподраскани от клонките.

— Вярно. Но тогава нямаше да видя тази, която търсех.

— О, не е така. Аз бих я видяла, бих гледала до насита и Диана дьо Меридор, и даже госпожа дьо Сен-Люк.

— А какво бихте направили за това? — живо попита Бюси.

— Щях да отида право при подвижния мост при Меридор и бих влязла в замъка. Господин баронът щеше да ме прегърне здраво, госпожа дьо Монсоро щеше да ме настани на масата до себе си, господин дьо Сен-Люк щеше да ме обсипе с внимание, госпожа дьо Сен-Люк — да съставя заедно с мен анаграми. Наистина най-простите в света начини никога не идват наум на влюбените.

Бюси се усмихна, погледна към Диана и поклати глава.

— О, не — каза той — не. Това, което бихте направили вие, е подходящо за всички, но не и за мен.

Диана се изчерви като дете и в очите и на двете се появи един и същ израз, а на устните им — еднакви усмивки.

— На ти сега — каза Жана. — По всичко личи, че аз не разбирам от добри маниери.

— Не! — поклати отрицателно глава Бюси. — Не, аз не мога да се появя в замъка! Графинята е омъжена и господин баронът е поел задължението пред зет си — какъвто и да е той, да следи строго жена му.

— Какво пък — каза Жана, — ето че получих урок по благородство, приемете моята признателност, господин дьо Бюси, аз действително си го заслужих, това ще ме отучи да се намесвам в работите на безумци.

— На безумци? — повтори Диана.

— Безумци или влюбени — отговори госпожа дьо Сен-Люк — и затова…

Тя целуна приятелката си по челото, направи реверанс на Бюси и избяга.

Диана се опита да хване Жана за ръката, но Бюси завладя другата й ръка и младата жена, придържана здраво от своя любим, пусна приятелката си.

И така, Бюси и Диана останаха сами.

Диана, хвърляйки поглед след госпожа дьо Сен-Люк, която вървешком береше цветя, се изчерви и отново се отпусна на тревата.

Бюси легна в краката й.

— Постъпих както трябва, нали, госпожо? Одобрявате ли?

— Няма да хитрувам — отговори Диана, — при това моите мисли са ви известни. Да, одобрявам, но тук свършва моята снизходителност. Да се стремя към вас, да ви призовавам, както правих току-що, беше от моя страна безумие, грях.

— Боже мой! Какво говорите, Диана?

— Уви, графе, говоря истината! Имам право да правя нещастен господин дьо Монсоро, който сам ме доведе до такава крайност, но аз разполагам с такова право само докато не съм ощастливила друг. Аз мога да отказвам на графа моята компания, моята усмивка, моята любов, но ако надаря с тези милости другиго, то аз ограбвам този, който, въпреки моето желание, е мой господар.

Бюси изслуша търпеливо това нравоучение, което впрочем, беше много смекчено от прелестта на Диана и нейния кротък тон.

— Сега е мой ред, нали? — попита той.

— Говорете — отговори Диана.

— Напълно откровено?

— Говорете!

— Ето какво, в това, което ми казахте, госпожо, няма нито една дума, казана от сърце.

— Защо?

— Въоръжете се с търпение и ме изслушайте, госпожо, та нали аз търпеливо ви изслушах. Вие ме отрупахте със софизми.

Диана направи протестиращо движение.

— Когато общите положения на морала — продължи Бюси — са откъснати от реалността, те не са нищо друго, освен софизми. В отговор на вашите софизми, госпожо, ще ви поднеса истината. Някакъв си мъж е ваш господар, казвате вие, но нима вие сте си избрали този мъж? Не, той ви е натрапен от съдбата и вие сте му се подчинили. Въпросът е там, имате ли намерение да страдате цял живот от тази подла принуда? Ако не, то аз мога да ви освободя от нея.

Диана отвори уста, за да заговори, но Бюси с жест я спря.

— О! Зная какво ще ми отговорите — каза той. — Вие ще ми отговорите, че ако извикам господин дьо Монсоро на дуел и го убия, то повече няма да ви видя… Нека е така, нека, разделен от вас, да умра от скръб, затова пък вие ще живеете свободно, вие ще можете да направите щастлив някой достоен човек и той, изпълнен с радост, ще благославя някога моето име и ще казва: „Благодаря, Бюси, благодаря! Ти ни освободи от този отвратителен Монсоро!“ А и вие самата, Диана, вие, която не се осмелихте да ми благодарите приживе, ще ми благодарите, когато няма да ме има вече.

Младата жена хвана ръката на графа и я стисна нежно.

— Вие още не сте молили, Бюси, а вече заплашвате — каза тя.

— Да ви заплашвам? О! Бог ме чува и знае моите намерения. Аз ви обичам безпределно и никога не бих постъпил като някой друг на мое място. Зная, че и вие ме обичате. Боже мой! Само не отричайте, иначе ще се приравните към онези пошли хора, при които думите се разминават с делата. Аз зная, че ме обичате, вие сама ми го открихте. И още — любов като моята сияе като слънце и съживява всички сърца, до които се докосне, затова аз няма да ви се моля, няма да дам на отчаянието възможност да ме унищожи. Не, аз ще падна на колене в краката ви, които съм готов да целуна, и ще ви кажа с ръка на сърцето — то не е излъгало нито веднъж, нито по сметка, нито от страх, и ще ви кажа: „Диана, обичам ви и ще ви обичам цял живот! Диана, небето ми е свидетел, ще умра за вас. ще умра, обожавайки ви.“ И ако вие пак ми кажете: „Вървете си, не отнемайте щастието, което принадлежи на друг“, ще стана без въздишка, без възражения, ще стана от това място, където въпреки всичко се чувствам толкова щастлив, дълбоко ще ви се поклоня с мисълта: „Тази жена не ме обича, тази жена няма да ме обикне никога.“ А след това ще си отида и вие никога повече няма да ме видите. Но тъй като моята преданост към вас надминава даже любовта ми, тъй като желанието да ви видя щастлива ще се запази в мен, даже когато се уверя, че аз самият не мога да бъда щастлив, тъй като, не откраднал щастието на другия, ще получа правото да отнема живота му, аз ще се възползвам от това свое право, госпожо, та дори да се наложи да жертвам собствения си живот. Ще го убия, ще го убия от страх, че иначе вие ще останете в робство и това ваше робство ще ви принуди и занапред да правите нещастни добрите хора, които ще ви обикнат.

Бюси произнесе тези думи с голямо вълнение. Диана прочете в бляскащия и честен поглед, че решението му е твърдо. Тя разбра — той ще направи това, което казва, неговите думи, без всякакво съмнение, ще се претворят в дела. И както априлският сняг се топи под слънчевите лъчи, така и нейната суровост се стопи в пламъка на този поглед.

— Благодаря — каза тя, — благодаря, приятелю мой, за това, че ме лишихте от право на избор. Това е още една проява на деликатност от ваша страна — вие искате, ако ви отстъпя, да не се мъча от угризения на съвестта. А сега: готов ли сте да ме обичате до смъртта си, както казахте? Няма ли да се окажа просто ваш каприз и няма ли един ден горчиво да съжалявам, че не съм приела любовта на господин дьо Монсоро? Но не, не мога да ви поставям условия. Победена съм, предавам се, аз съм ваша, Бюси, нека да не е по закон, но във всеки случай — по любов. Останете, приятелю мой, и сега, когато моят и вашият живот са едно цяло — пазете ни.

С тези думи Диана сложи белоснежната си изящна ръка на рамото на Бюси и му протегна другата, която той с любов притисна до устните си. Диана цялата се разтрепери от тази целувка.

Тук се чуха леките стъпки на Жана и предупреждаващото й покашляне.

Тя донесе цял сноп ранни цветя и навярно първата пеперуда, осмелила се да се излюпи от своя копринен пашкул. Това беше аталанта с черно-червени крила.

Сплетените ръце инстинктивно се разделиха.

Жана забеляза това движение.

— Извинявайте, скъпи приятели, че ви попречих — каза тя, — но вече е време да се прибираме, ако не искаме да ни потърсят тук. Господин графе, качете се моля ви на вашия забележителен кон, който изминава четири левги за половин час, и ни дайте възможност да изминем колкото може по-бавно тези сто и петдесет крачки, които ни отделят от дома, тъй като предполагам, има за какво да си поговорим. Проклятие! Ето какво губите с вашия инат, господин дьо Бюси: първо, обяд в замъка — великолепен обяд, особено за човек, който е препускал на кон и прескачал стени, и, второ, не по-малко от сто весели шеги, които бихме си разменили с вас, без да смятаме погледите, поразяващи смъртно сърцето. Да вървим, Диана.

Жана взе приятелката си под ръка и нежно я дръпна след себе си.

Бюси с усмивка гледаше младите жени. Преди да се обърне с гръб към него, Диана му протегна ръка.

Младият човек се приближи.

— Нищо повече ли няма да ми кажете?

— До утре — отговори Диана, — нали се уговорихме.

— Само до утре?

— До утре и до края на живота ми!

Бюси не можа да сдържи радостното си възклицание. Той притисна устни до ръката на Диана и след едно последно „довиждане“ към двете се отдалечи, или по-точно, избяга.

Трябваше да направи голямо усилие, за да се раздели с онази, за която така дълго беше мечтал.

Диана гледа след него, докато той се скри в дълбочината на сечището. Стиснала ръката на приятелката си, тя се вслушваше, докато шумът от крачките му не заглъхна в храсталака.

— Е, а сега — каза Жана, когато Бюси окончателно изчезна, — не искаш ли да си поговорим малко, Диана?

— О, да — трепна младата жена, сякаш гласът на приятелката й я събуди от мечтите й. — Слушам те.

— Виж какво, утре отивам на лов със Сен-Люк и баща ти.

— Как! Ще ме оставиш в замъка сама?

— Слушай, мила моя — каза Жана, — аз имам мои собствени нравствени убеждения и има неща, които не мога да си позволя.

— О, Жана — пребледня госпожа дьо Монсоро, — как можеш да бъдеш толкова жестока с мен — твоята приятелка.

— Дружбата си е дружба — с предишната невъзмутимост произнесе госпожа дьо Сен-Люк, — но аз не мога да продължавам така.

— Аз мислех, че ти ме обичаш, Жана, а ти разкъсваш сърцето ми — каза младата жена със сълзи на очи. — Не можеш да продължаваш така, казваш ти, но какво не можеш да продължаваш?

— Да продължавам — прошепна Жана в ухото на приятелката си, — да продължавам да ви преча, бедни мои влюбени, да ви преча да се обичате на спокойствие.

Диана притисна до гърдите си заливащата се от смях млада жена и обсипа с целувки нейното сияещо лице.

Тя още не беше разтворила своите обятия, когато се чуха звуците на ловджийските рогове.

— Да вървим, викат ни — каза Жана, — бедният Сен-Люк е нетърпелив. Съжали го, както аз съжалявам влюбения със светлокафявия камизол.

Глава 15За това, как на Бюси предложиха сто пистола за коня му, но той го даде даром

На следващия ден Бюси тръгна от Анжер рано сутринта — преди дори и най-ранобудният жител на града да беше довършил своята закуска.

Бюси не яздеше — той летеше.

Диана се качи на една от терасите на замъка, откъдето се виждаше белезникавата лъкатушеща пътека, която минаваше през зелените ливади.

Тя забеляза черната точка, която се носеше напред като метеор, оставяйки след себе си все по-голяма част от змиевидния път.

Диана тутакси изтича долу, за да пристигне първа на срещата и чакането да бъде нейна заслуга.

Слънцето току-що се беше издигнало над върховете на дърветата, тревата беше покрита с бисерна роса, далеч над гората се чуваше ловджийският рог на Сен-Люк, когото Жана караше да тръби отново и отново, за да напомни на приятелката си каква услуга и оказва, като я оставя сама.

Сърцето на Диана беше препълнено с огромна и мъчителна радост, тя бе опиянена от своята младост, красота и любов, струваше й се, че душата й се възнася към Всевишния, докато тича.

Но от замъка до сечището не беше близко, краката на младата жена се измориха да тъпчат гъстата трева, на няколко пъти дъхът й спираше. Затова тя се озова на мястото на срещата в минутата, когато Бюси вече се показа на върха на стената и се устреми надолу.

Той я видя как тича. Тя издаде вик на радост. Той направи крачка към нея с протегнати ръце. Тя се хвърли към него и протегна ръце към гърдите му — дълга, страстна прегръдка замени утринния поздрав.

За какво имаше да си говорят? Те се обичаха.

За какво имаше да мислят? Те се гледаха един друг. Какво да искат? Те седяха един до друг и се държаха за ръцете.

Денят измина като час.

Диана първа се опомни от сладкото вцепенение, от този сън на уморената от щастие душа, Бюси притисна младата жена до сърцето си и каза:

— Диана, струва ми се, че едва от днес започнах да живея, че днес ясно видях пътя, водещ към вечността. Знайте, вие сте светлината, която ми откри това щастие. Нищо не съм знаел за този свят, нито за живота на хората в него. Мога само да повторя това, което ви казах вчера — благодарение на вас започнах да живея и ще умра край вас.

— А аз — отговори Диана — доскоро бях готова — без съжаление да се хвърля в обятията на смъртта, а сега треперя от страх, че няма да живея достатъчно дълго, за да изчерпим всички съкровища, които ми обещава вашата любов. Но защо не искате да дойдете в замъка, Луи? Баща ми би бил щастлив да ви види, господин дьо Сен-Люк е ваш приятел и не е от приказливите… Помислете, всеки час, прекаран заедно, е безценен за нас.

— Уви, Диана, появя ли се в замъка дори само веднъж, ще ходя там всеки ден. А тогава всички в околността ще разберат и ако слухът стигне до ушите на този людоед — вашия съпруг, той мигом ще долети… Вие не ми позволихте да ви освободя от него…

— А защо? — каза тя с онази интонация, която може да се чуе само в гласа на любимата жена.

— За вашата безопасност, тоест за безопасността на нашето щастие, е много важно да скрием тайната си от всички. Тя е известна вече на госпожа дьо Сен-Люк… Сен-Люк също ще я узнае.

— О! Но защо?

— Та нима вие бихте могли да скриете нещо от мен? — каза Бюси. — От мен, сега?

— Не бих могла, това е вярно.

— Днес сутринта изпратих на Сен-Люк бележка с молба за среща в Анжер. Той ще дойде. Аз ще поискам от него дума на благородник, че той никога няма да пророни и дума за нашите отношения. Това е много важно, още повече че мен несъмнено, ме търсят навсякъде. Когато напускахме Париж, там ставаха важни събития.

— Вие сте прав… при това баща ми е толкова чувствителен по въпросите за честта, че, въпреки цялата си любов към мен, може да ме изобличи пред господин дьо Монсоро.

— Ще пазим строго тайната… и ако бог ни издаде на нашите врагове, то поне ще можем да кажем, че сме направили всичко, което зависи от нас.

— Бог е милостив, Луи, не трябва да се съмняваме в него в такъв момент.

— Аз не се съмнявам в бога, боя се от дявола — да не завиди на нашето щастие.

— Да се сбогуваме, господарю мой, и не препускайте толкова бързо — вашият кон ме плаши.

— Не се плашете, той знае вече пътя. Това е най-послушният и най-сигурен кон от всички, които съм имал. Когато се връщам в града, потънал в сладостни мечти, дори не докосвам юздите, той сам ме води у дома.

Влюбените си размениха още безкрайно много подобни фрази, редувайки ги с безкрайно много целувки.

Но накрая от замъка се чуха мелодичните звуци на рога, както Жана се беше разбрала със своята приятелка, и Бюси се оттегли.

На път за града, потънал в мисли за този прекрасен ден и горд със своята свобода, защото почестите и грижите, свързани с богатството и милостите на принца от кралското семейство винаги го сковаваха като златна верига, той забеляза, че наближава часът, когато градските врати се затварят. Конят, който цял ден хрупаше трева и листа, продължаваше да се занимава с това и сега по пътя, а вече наближаваше нощта.

Бюси тъкмо се канеше да пришпори коня, за да навакса изгубеното време, когато отзад изведнъж се чу тропот на конски копита.

На човек, който се крие, и особено, ако е влюбен, винаги във всичко му се привижда опасност.

Това сближава щастливите любовници с крадците.

Бюси размишляваше кое е по-добре — да пусне коня в галоп и да се откъсне напред или да свие встрани и да даде път на конниците. Те обаче препускаха така стремително, че само след миг го настигнаха.

Конниците бяха двама.

Бюси реши, че не е признак на страхливост да избегнеш среща с двама, когато сам струваш за четирима и се отдръпна на края на пътя. Той видя конник, който с всичка сила пришпорваше своя кон, докато спътникът му го подкарваше отзад с чести удари на камшика.

— Ето го вече и града — казваше последният със силен гасконски акцент, — още триста удара с камшика и стотина пришпорвания. Дръжте се, дръжте се!

— Конят е вече съвсем слаб, трепери, не иска да върви… — отговори първият конник. — Но аз бих пожертвал и сто коня, само и само да стигна най-после в моя град.

— Някой закъснял анжерец — каза си Бюси. — Как все пак хората оглупяват от страх! Гласът ми се стори познат. Но конят под този юнак се клати…

В този момент конниците се озоваха редом с Бюси.

— Ей, господине — извика той, — пазете се! Извадете крака от стремената, по-живо, конят ви ей сега ще падне.

И действително, конят тежко рухна встрани, конвулсивно потрепери с крака, разоравайки земята, и внезапно шумното дишане секна, очите му се замъглиха, на устните му излезе пяна и той предаде богу дух.

— Господине — обърна се към Бюси падналият от седлото конник, — триста пистола за вашия кон.

— Господи боже мой! — възкликна Бюси, приближавайки се до него.

— Чувате ли, господине? Аз бързам…

— Вземете го даром, принце мой — треперейки от невъобразимо вълнение, каза Бюси, който позна херцог д’Анжу.

В този миг се чу щракване — спътникът на принца запъна пистолета…

— Стойте! — извика херцог д’Анжу на своя безжалостен защитник. — Стойте, господин д’Обиньо, проклет да съм, ако това не е Бюси.

— Да, мой принце, аз съм. За какъв дявол гоните конете в такъв час и по този път?

— Аа! Това е господин дьо Бюси — каза д’Обиньо, — в такъв случай, монсеньор, аз не ви трябвам повече… Разрешете ми да се върна при онзи, който ме изпрати, както се казва в Светото писание.

— Но първо приемете моята най-искрена благодарност и уверения за вечна дружба — каза принцът.

— Приемам и едното, и другото, монсеньор, и някога ще ви напомня вашите думи.

— Господин д’Обиньо!… Монсеньорът!… Не, не вярвам на очите си! — чудеше се Бюси.

— Нима ти нищо не знаеш? — попита принцът с неудоволствие и недоверие, които не убягнаха на Бюси. — Нима ти не си тук, за да ме посрещнеш?

„Дяволска работа! — каза си Бюси, като помисли каква храна на подозрителния ум на Франсоа можеше да даде неговото тайно пребиваване в Анжу. — Трябва да внимавам какво говоря.“

— Аз не само ви очаквах, монсеньор, аз направих повече — отговори той, — а сега, ако искате да попаднете в града, преди да заключат вратите, на коня, монсеньор.

Той докара коня си при принца, който изваждаше книжата, скрити между седлото и чула на падналия кон.

— И така, прощавайте, монсеньор — каза д’Обиньо, тръгвайки обратно. — Господин дьо Бюси, винаги на вашите услуги.

И препусна.

Бюси скочи леко на коня зад своя господар и подкара Роланд към града, питайки се, не е ли този облечен в черно принц злият дух, пратен му от ада от завист към неговото щастие.

Те влязоха в Анжер, когато тръбачите свиреха първия сигнал, съобщаващ за затварянето на вратите.

— Сега накъде, монсеньор?

— В замъка! Нека вдигнат моя флаг, нека дойдат да ми отдадат почести, нека съберат благородниците от моята провинция.

— Няма нищо по-лесно — каза Бюси, който реши да се престори на покорен, за да спечели време. При това той беше силно поразен от случилото се, за да може сам да взима решения.

— Ей, господа тръбачи! — подвикна той на херолдите, които се връщаха в кордегардията69.

Те се огледаха, но като видяха двама прашни и потни мъже само с един кон, не ми обърнаха особено внимание.

— Проклятие! — каза Бюси, подкарвайки коня право към тях. — От кога стопанина не го познават в собствения му дом?… Извикайте тук дежурния старшина!

Този надменен тон предизвика уважение у херолдите. Един от тях се приближи.

— Господи Исусе! — изплашено възкликна той, вглеждайки се в херцога. — Не е ли това нашият сеньор и господар?

Херцогът беше много признателен на своя уродлив нос, който, както се казваше в епиграмата на Шико, беше разделен на две.

— Така е — монсеньор херцогът! — Хералдът хвана за ръката своя другар, който беше подскочил от изненада.

— Сега знаете не по-зле от мен — каза Бюси, — поемете повече въздух и надуйте вашите тръби до пръсване. След четвърт час целият град да знае, че монсеньорът си е дошъл. Ние, монсеньор, бавно ще тръгнем към замъка. Докато стигнем дотам, всичко ще бъде вече готово за вашето посрещане.

И действително, при първия възглас на херолдите хората започнаха да се събират на групи, при втория — децата и сплетниците се затичаха из града с виковете:

— Монсеньорът е в града!… Слава на монсеньора!

Губернаторът, ешевените, знатните благородници забързаха към двореца, придружавани от тълпата, която ставаше все по-голяма.

Както беше предвидил Бюси, градските власти пристигнаха в двореца преди принца, за да му окажат достоен прием.

Когато херцог д’Анжу излезе на крайбрежната улица, вече беше почти невъзможно да премине през тълпите от хора, но Бюси намери един от херолдите и той, раздавайки наляво и надясно удари с тръбата си, проправи път на принца до стъпалата на кметството.

Бюси завършваше шествието.

— Господа и верни мои васали — произнесе принцът, — дойдох да търся закрила в моя добър град Анжер. В Париж животът ми беше силно застрашен. Дори бях лишен от свобода. Но благодарение на верни приятели аз успях да избягам.

Бюси хапеше устни, ироничният смисъл на погледа, който му отправи Франсоа, му беше ясен.

— От момента, в който вече съм във вашия град, аз не се страхувам за своя живот.

Смаяните градски първенци крещяха:

— Да живее нашият сеньор!

Народът, който се надяваше на свързаните с всяко пребиваване на принца непредвидени доходи, гръмко закрещя:

— Слава!

— Да вечеряме — каза принцът, — не съм ял от сутринта.

В миг херцогът бе наобиколен от своите слуги, които владетелят на провинция Анжу държеше в двореца си в Анжер. От всички тези слуги само най-главните познаваха принца по лице.

После дойде редът на градските господа и дами.

Приемът продължи до полунощ.

В града имаше илюминация, по улиците и площадите стреляха с мускети, биеше черковната камбана и поривите на вятъра донасяха до Меридор тези традиционни звуци на ликуването на добрите анжуйци.

Глава 16Дипломацията на херцог д’Анжу

Когато мускетната стрелба по улиците на града поутихна, когато камбаната поразреди своя звън, когато предният край на замъка опустя, когато херцог д’Анжу и Бюси останаха най-после сами, херцогът каза:

— Да поговорим.

Проницателният Франсоа вече беше забелязал, че от момента на тяхната среща Бюси беше много по-предпазлив в отношенията си с него от обикновено. С присъщото му познаване на хората принцът реши, че Бюси навярно е в затруднено положение, а значи с известна хитрост той би могъл да извлече от това полза за себе си.

Но Бюси беше имал време да се подготви и се държеше уверено.

— Да поговорим, монсеньор — отговори той.

— Когато се видяхме с вас за последен път — каза принцът, — вие бяхте тежко болен, мой бедни Бюси!

— Това е истина, монсеньор — потвърди младият човек, — бях тежко болен и се спасих като по-чудо.

— Тогава при вас имаше някакъв лекар — продължи принцът, — прекалено загрижен за вашето здраве, както ми се стори, защото той се нахвърляше върху всички, които се приближаваха до вас.

— Това също е истина, монсеньор, моят Одоен много ме обича.

— Той ви беше забранил най-строго да ставате от постелята, нали така?

— От което бях възмутен до дъното на душата си, както ваше височество можа да се убеди сам.

— Ако това ви е възмущавало — каза херцогът, — бихте могли да пратите медицината по дяволите и да тръгнете с мен, както ви бях помолил.

— Проклятие! — възкликна Бюси, като въртеше и мачкаше непрекъснато в ръцете си своята аптекарска шапка.

— Но — продължаваше херцогът, — понеже работата беше сериозна, вие се уплашихте от опасността.

— Моля? — попита Бюси, нахлупвайки с един удар на юмрука си същата тази шапка над очите. — Стори ми се, мой принце, да казвате, че съм се уплашил от опасността?

— Да, така казах — отговори херцог д’Анжу.

Бюси скочи от стола си.

— Тогава значи вие лъжете, монсеньор, лъжете сам себе си, чувате ли! Защото вие самият не вярвате нито дума от това, което казахте. Имам на тялото си двадесет белега, те свидетелстват, че неведнъж съм се излагал на опасност и от никого не съм се страхувал. И кълна се в честта си, познавам много хора, които не биха могли да кажат същото за себе си, а още повече да го докажат.

— Вие винаги имате готови неопровержими доводи, господин дьо Бюси — възрази херцогът, бледен и силно възбуден. — Когато ви обвиняват, се стараете, да надвикате упреците и си въобразявате, че това доказва вашата правота.

— О, не, аз не винаги съм прав, монсеньор — възрази дьо Бюси, — и добре зная това, но зная също така и кога не съм прав.

— Кога? Бъдете така добър, кажете.

— Тогава, когато служа на неблагодарни хора.

— Струва ми се, господине, че се забравяте — стана принцът с онова достойнство, което той умееше да си придава при нужда.

— Може и да се забравям, монсеньор — каза Бюси, — постъпете и вие веднъж в живота си така — забравете се или забравете мен.

При тези думи Бюси направи две крачки към изхода, но принцът беше по-бърз и застана пред вратата.

— Ще отречете ли, господине — каза той, — че в онзи ден, когато отказахте да дойдете с мен, само след минута бяхте излезли от дома си.

— Аз — отговори Бюси — никога нищо не отричам, монсеньор, освен в случаите, когато искат да ме принудят към признание.

— Тогава обяснете ми, защо настоявахте да си останете вкъщи.

— Защото си имах работа.

— Вкъщи?

— Вкъщи или на друго място.

— Аз смятам, че когато един благородник е на служба при принца, то главната му работа е работата на принца.

— Но кой, като правило, се занимава с вашите работи, монсеньор, ако не аз?

— За това не споря — отговори Франсоа, — обикновено вие сте ми верен и предан, нещо повече, аз извинявам вашето лошо настроение.

— Така ли? Много сте добър.

— Да, извинявам ви, защото имате известни основания да ми се сърдите.

— Вие признавате това, монсеньор?

— Да. Аз ви обещах, че господин дьо Монсоро ще падне в немилост. Вие май хич не го обичате, този господин дьо Монсоро?

— Аз ли? Съвсем не. Намирам, че той има отблъскваща физиономия и бих искал да се разкара по-далеч от двора и да не ми се мотае пред очите. Но на вас, монсеньор, напротив, неговата физиономия ви допада. За вкусовете не спорят.

— Какво пък, щом това е единственото оправдание за това, че ми се разсърдихте като разглезено капризно дете, ще ви кажа — вие два пъти не бяхте прав, че не пожелахте да дойдете с мен, а веднага след мен сте излезли и започнали да вършите никому ненужни подвизи.

— Аз съм извършвал ненужни подвизи, аз? Досега ме обвинявахте, че… Но чуйте, монсеньор, бъдете последователен. Какви подвизи съм извършил?

— Извършили сте, извършили сте. Аз разбирам, че вие не обичате господин д’Епернон и господин дьо Шомберг. И аз не ги обичам, нещо повече, не ги понасям, но трябваше да се ограничите с това и да изчакате удобен момент.

— Охо! — каза Бюси. — Какво искате да кажете с това, монсеньор?

— Убийте ги, дявол да ги вземе! Убийте ги и двамата, убийте и четиримата и аз ще ви бъда само признателен, но не ги дразнете, особено когато след това сам изчезвате, а те си изкарват злобата върху мен.

— Е, добре, но какво съм му направил на този достоен гасконец?

— Имате предвид д’Епернон, нали?

— Да.

— Ето какво, накарали сте да го набият с камъни.

— Аз съм накарал?…

— И то така добре, че камизолът му беше превърнат в парцали, плащът му разкъсан на парчета и той се върна в Лувъра по гащи.

— Прекрасно — каза Бюси. — За този стига. Да минем към немеца. В какво съм се провинил пред господин дьо Шомберг?

— Надявам се не ще отречете, че сте заповядали да го боядисат с индиго? Когато аз го видях, три часа след това произшествие, той все още беше небесносин. И според вас, това е сполучлива шега? Стига.

Тук принцът, въпреки желанието си, се засмя, а Бюси, припомняйки си какво беше лицето на Шомберг в кацата, също не можа да се удържи от смях.

— Така значи, смятат, че аз съм му изиграл този номер?

— Исусе Христе! Да не съм аз?

— И вие можете, монсеньор, да упреквате човека, в чиято глава идват такива чудесии идеи! Какво ви казах? Вие сте неблагодарен.

— Съгласен съм. Сега чуй, ако ти наистина си излязъл от къщи за това, прощавам ти.

— Наистина ла?

— Да, честна дума, но аз все още не съм свършил със своите претенции към тебе.

— Слушам ви.

— Да поговорим малко за мене.

— Нека бъде така.

— Какво си направил ти, за да ми помогнеш в бедата?

— Вие прекрасно знаете, какво съм направил — каза Бюси.

— Не, не зная.

— Ето какво, аз дойдох в Анжу.

— С други думи, да спасиш себе си.

— Да защото, спасявайки себе си, спасявах вас.

— Но нима ти не можеше да потърсиш убежище някъде в околностите на Париж, вместо да се спасяваш с бягство в толкова отдалечен край? Мисля, че ако беше останал на Монмартър, бих имал повече полза от тебе.

— Ето тук ние с вас се разминаваме, монсеньор, аз предпочетох да дойда в Анжу.

— Съгласете се, че този ваш каприз е твърде посредствен довод.

— Съвсем не, понеже той бе продиктуван от желанието да завербувам за вас привърженици.

— Аа! Това е вече друга работа. Е, да видим какво сте постигнали.

— Ще ви разкажа, монсеньор, но утре, сега вече трябва да ви оставя.

— Да ме оставите, защо?

— За да се видя и да поговоря с един много нужен човек.

— О! Щом е така, не възразявам. Вървете, Бюси, но бъдете внимателен.

— Внимателен, защо? Нима не сме най-силните тук?

— Все едно, не рискувай. Много ли успя да направиш?

— Та аз съм тук само от два дни, какво искате…

— Поне криеш ли се?

— Разбира се! Кълна се в Христос! Погледнете в какъв костюм разговарям с вас, нима нося обикновено дрехи с цвят на канела? И в тези чудовищни панталони се напъхах само заради вас.

— А къде живееш?

— О! Ето кога ще оцените моята преданост. Аз живея… живея до крепостната стена, в жалка колиба с врата към реката. Но вие, принце мой, вие как се измъкнахте от Лувъра? Защо ви срещнах по пътя на капнал от умора кон и в компанията на господин д’Обиньо?

— Защото имам приятели — каза принцът.

— Имате приятели? — възкликна Бюси. — Какво говорите?

— Да, приятели, които ти не познаваш.

— Аха! И кои са тези приятели?

— Кралят на Навара и господин д’Обиньо, ти го видя.

— Кралят на Навара… А! Вярно. Нали заедно участвахте в заговора.

— Аз никога не съм участвал в заговори, господин дьо Бюси.

— Не сте участвали! Попитайте Ла Мол и Коконас.

— Ла Мол — мрачно каза принцът — не беше наказан за престъплението, което беше извършил.

— Добре! Да оставим Ла Мол и да се върнем на вас, още повече че с вас, монсеньор, трудно ще стигнем до съгласие по този въпрос. Как, дявол да го вземе, се измъкнахте от Лувъра?

— През прозореца.

— А! Наистина. А през кой?

— През прозореца на моята стая.

— Значи сте знаели за въжената стълба?

— Каква въжена стълба?

— Онази в шкафа.

— Излиза, че и ти си знаел за нея? — пребледня принцът.

— Проклятие! Ваше височество знае, че съм имал щастието понякога да влизам в тази стая.

— По време на сестра ми Марго, нали? И ти ли си влизал през прозореца?

— Дявол го взел! Вие сте минали през него? Учудва ме само едно — как сте намерили стълбата.

— Аз не съм я търсил.

— Но кой тогава?

— Никой. Казаха ми за нея.

— Кой ви каза?

— Кралят на Навара.

— Ах, кралят на Навара знае за стълбата! Никога не бих повярвал! Но както и да е, вие сте тук, монсеньор, жив и невредим. Ние с вас ще запалим Анжер, заедно с него ще пламнат и Ангомоа и Беарн. Това ще бъде едно прелестно пожарче.

— Но ти говореше за среща? — каза херцогът.

— А! По дяволите! Наистина щях да забравя при този интересен разговор. Прощавайте, монсеньор.

— Ще вземеш ли коня си?

— Проклятие! Ако той е нужен на монсеньора, ваше височество може да го остави при себе си, аз имам още един.

— В такъв случай приемам, после ще се разплатим.

— Добре, монсеньор, и не дай боже да остане да ми дължите нещо.

— Защо?

— Защото не обичам онзи, комуто възлагате да ви урежда сметките.

— Бюси!

— Вие сте прав, монсеньор, разбрахме се, че няма да се връщаме повече на това.

Принцът, който чувстваше, че има нужда от младия човек, му протегна ръка.

Бюси му подаде своята, но при това поклати глава. Те се разделиха.

Глава 17Дипломацията на господин дьо Сен-Люк

В непрогледната нощ Бюси се върна вкъщи, надявайки се да завари Сен-Люк, но намери само писмо, с което приятелят му съобщаваше, че ще дойде на следващия ден.

И наистина, съпроводен от слугата си, Сен-Люк излезе от Меридор към шест часа сутринта.

Той стигна до крепостната стена точно при отварянето на вратите и без да обърне внимание на необикновеното вълнение, обхванало събуждащите се жители на града, стигна до колибата на Бюси.

Приятелите се прегърнаха сърдечно.

— Благоволете да влезете в бедната ми колиба, Сен-Люк. Настанил съм се като на поход.

— Да — отбеляза Сен-Люк, — по обичая на победителите: право на бойното поле, както се казва.

— Какво искате да кажете с това, приятелю?

— Че жена ми няма тайни от мен. както и аз — от нея, скъпи ми Бюси, и че тя ми разказа всичко. Ние с нея владеем съвместно не само имуществото си. Приемете поздравленията ми, мой учителю по всичко, и щом сте ме извикали, позволете да ви дам един съвет.

— Дайте.

— По-бързо се избавете от този гнусен Монсоро. Никой в двора не знае в какви отношения сте с жена му. Сега е най-подходящият момент. Не трябва да го изпускате. Когато по-късно се ожените за вдовицата, никой няма да подозира, че сте я направили вдовица, за да се ожените за нея.

— Има само една пречка за осъществяването на този прелестен замисъл, който и на мен ми дойде първо наум.

— Виждате ли? Но каква е тази пречка?

— Работата е там, че се заклех на Диана да не посягам на нейния мъж дотогава, докато той сам не ме нападне.

— Направили сте грешка.

— Аз?

— Направили сте много голяма грешка.

— Но защо?

— Защото подобни клетви не трябва да се дават. По дяволите! Ако вие не побързате, ако не го изпреварите, повярвайте ми, Монсоро — та той е хитър като лисица, ще разкрие вашата тайна, а ако я разкрие, този човек, който няма капка благородство, ще ви убие.

— Да бъде, както бог реши — усмихна се Бюси, — но освен че ще наруша клетвата си пред Диана, ако убия мъжа й…

— Нейния мъж! Вие прекрасно знаете, че той не й е мъж.

— Да, но от това той не престава да се нарича неин мъж. Повтарям, освен че ще наруша клетвата си, мен ще ме очернят, приятелю, и този, когото днес всички смятат за чудовище, на смъртното си ложе ще изглежда ангел, когото аз съм вкарал в гроба.

— Затова и не ви съветвам сам да го убивате.

— Наемни убийци! Ах, Сен-Люк, не ми давате добър съвет.

— Престанете! Кой ви говори за убийци?

— Тогава за какво става дума?

— За нищо, мили приятелю. За една мисъл, която ми хрумна, но която още не е узряла достатъчно, за да я споделя с вас. Аз обичам този Монсоро не повече от вас, макар че нямам същите основания да го ненавиждам. Да поговорим за жената, вместо да говорим за мъжа.

Бюси се усмихна.

— Вие сте верен приятел, Сен-Люк — каза той, — и можете да разчитате на моята дружба. Вече ви е известно, моята дружба се състои от три неща — парите ми, шпагата ми и живота ми.

— Благодаря — каза Сен-Люк, — приемам я, но при едно условие — че ще ви отговоря със същото.

— А сега, какво искахте да ми кажете за Диана?

— Исках да ви попитам, нямате ли намерение да посетите Меридор?

— Скъпи приятелю, благодаря за настойчивостта, но вие знаете моите съмнения в това отношение.

— Зная всичко. В Меридор вие рискувате да се срещнете с Монсоро, макар че засега той е на разстояние осемдесет левги от нас. Вие рискувате да му стиснете ръката, а никак не е лесно да подадеш ръка на човека, когото ти се иска да унищожиш. И накрая, рискувате да видите как той прегръща Диана, а това е още по-тежко — да гледаш как прегръщат жената, която обичаш.

— А! — яростно възкликна Бюси. — Колко добре разбирате защо не се показвам в Меридор! А сега, скъпи приятелю…

— Вие ме отпращате — каза Сен-Люк, неправилно разбрал намерението на Бюси.

— Съвсем не, напротив — възрази Бюси, — моля ви да останете, защото сега е мой ред да задавам въпроси.

— Моля.

— Нима не сте чули тази нощ звъна на камбаните и изстрелите?

— Чухме и се питахме какво ли се е случило.

— Като минавахте през града тази сутрин, нима не забелязахте известни промени?

— Като че ли необикновено вълнение, това ли имате предвид?

— Да.

— Аз тъкмо се канех да ви питам каква е причината за него.

— Причината, скъпи приятелю, е, че вчера тук пристигна негово височество херцог д’Анжу.

Сен-Люк така подскочи на стола си, сякаш му съобщиха за появата на дявола.

— Херцогът е в Анжер? Казваха, че той е арестуван в Лувъра.

— Именно, защото е бил арестуван, той сега се намира в Анжер. Изхитрил се е да избяга през прозореца и е пристигнал тук да търси убежище.

— По-нататък?

— По-нататък, скъпи приятелю — отговори Бюси, — ето ви прекрасна възможност да отмъстите на негово величество за всичко, което той ви причини. Принцът има вече своя партия, той ще има и войски и ние ще започнем тук една малка, но славна гражданска война.

— О! — възкликна Сен-Люк.

— Разчитам, че ще поработите със своята шпага заедно с мен.

— Срещу краля? — попита Сен-Люк с внезапна хладина в гласа.

— Не казвам, че точно срещу краля — каза Бюси, — срещу тези, които извадят шпагите си срещу нас.

— Скъпи Бюси — каза Сен-Люк, — аз пристигнах в Анжу да подишам чист въздух, а не да се сражавам против негово величество.

— Но позволете ми все пак да ви представя на монсеньора.

— Няма за какво, скъпи Бюси. Не ми харесва Анжер и аз се канех в най-скоро време да си замина. Това е мрачен, скучен град, камъните тук са меки като сирене, а сиренето е твърдо като камък.

— Скъпи Сен-Люк, ще ми направите голяма услуга, ако се съгласите да изпълните молбата ми. Херцогът се поинтересува защо съм тук. Не можех да му кажа истината, защото той самият е влюбен в Диана и нищо не постигна. Но аз го убедих, че съм пристигнал тук с цел да привлека на негова страна всички благородници в околността. Даже добавих, че тази сутрин имам среща с един от тях.

— Но какво от това? Ще му кажете, че сте се видели с този благородник и че той моли да му дадете шест месеца да си помисли.

— Позволете да отбележа, скъпи Сен-Люк — вашата логика куца не по-малко от моята.

— Чуйте, в този свят аз ценя само жена си, а вие — вашата възлюблена, да се договорим — каквото и да се случи, аз ще защитавам Диана, каквото и да се случи — вие ще защитавате госпожа дьо Сен-Люк. Споразумение по отношение на любовта — да, това ми допада, но никакви политически споразумения. Само така можем да се разберем с вас.

— Виждам, че ще ми се наложи да отстъпя, Сен-Люк — каза Бюси, — защото сега предимството е на ваша страна, аз се нуждая от вас, а вие можете да минете и без мен.

— Нищо подобно, напротив, аз търся вашето покровителство.

— Как да ви разбирам?

— Представете си, че анжуйци, а метежниците ще се казват анжуйци, дойдат в Меридор, за да го обсадят и разграбят.

— А! Дявол да го вземе! Вие сте прав — каза Бюси, — вие не искате обитателите на замъка да пострадат от последствията при завземане на замъка с щурм.

Приятелите се разсмяха и тъй като над града прогърмя топовен изстрел и слугата на Бюси дойде да съобщи, че принцът три пъти вече е питал за неговия господар, те отново се заклеха в своя извън политически съюз и се разделиха много доволни един от друг.

Бюси побърза в замъка на херцога, където вече се събираха благородниците от всички краища на провинцията. Новината за пристигането на херцог д’Анжу се беше разпространила като ехо от топовен изстрел и беше развълнувала всички градове и села около Анжер.

Младият човек побърза да организира официалния прием, обяда, тържествените речи. Той смяташе, че докато принцът приема посетителите, обядва и особено докато произнася речите, ще може да издебне поне минутка, за да се види с Диана. След като осигури на принца занимания за няколко часа, Бюси се прибра, скочи на коня си и препусна за Меридор.

Предоставен сам на себе си, херцогът произнесе великолепна реч и направи голямо впечатление със своя разказ за Лигата. Той внимателно заобиколи всичко свързано с господата Гиз и се представи като нещастен принц, който е бил подложен на гонения от краля само защото парижани са му изразили своето доверие.

Докато го приветстваха и му целуваха ръка, херцог д’Анжу правеше преглед на благородниците си, старателно запомняйки тези, които бяха тук, и още по-старателно — онези, които отсъстваха.

Когато Бюси се върна, беше четири часът следобед. Той скочи от коня и застана пред принца, потънал в пот и прах.

— А! Мой славни Бюси! — каза херцогът. — Ти, струва ми се, не си губиш времето.

— Както виждате, монсеньор.

— Горещо ли ти е?

— Аз препусках много бързо.

— Гледай да не се разболееш, сигурно не си се оправил още.

— Нищо няма да ми стане.

— Къде беше?

— Тук наблизо. Ваше височество доволен ли е? Имаше ли много хора?

— Да, Бюси, общо взето съм удовлетворен, но не всички бяха дошли.

— Например?

— Твоето протеже.

— Моето протеже?

— Да, барон дьо Меридор.

— А! — промени се цветът на лицето на Бюси.

— Все пак не трябва да го пренебрегваме, макар че той ме пренебрегва. Баронът се ползва в Анжу с влияние.

— Мислите ли?

— Убеден съм. Той е представител на Лигата в Анжер. Избран е от господин дьо Гиз, а господата Гиз по принцип добре си подбират хората. Трябва и той да дойде, Бюси.

— Но ако той все пак не дойде, монсеньор?

— Ако не дойде той при мен, аз ще направя първата крачка и сам ще отида при него.

— В Меридор?

— А защо не?

В очите на Бюси блесна изпепеляващата мълния на ревността, която той не можа да сдържи.

— Наистина защо пък не? Вие сте принц, на вас всичко ви е позволено.

— Ах, ето какво било! Значи ти мислиш, че той все още ми се сърди?

— Не зная. Откъде да зная?

— Не сте ли се виждали?

— Не.

— Но, когато си водил преговори с благородниците в провинцията, ти би могъл да поговориш и с него.

— Не бих пропуснал, ако преди това той не беше разговарял с мен.

— Тоест.

— Тоест — каза Бюси — на мен не ми провървя с обещанията, които му бях дал, и затова няма защо да бързам да се виждам с него.

— Нима той не получи това, което желаеше?

— Какво имате предвид?

— Той искаше дъщеря му да се омъжи за графа и графът се ожени за нея.

— Да не говорим повече за това, монсеньор — каза Бюси.

И обърна гръб на принца.

В този момент влязоха нови благородници. Херцогът се запъти към тях, Бюси остана сам.

Думите на принца го накараха да се замисли дълбоко.

Какви биха могли да бъдат действителните намерения на Франсоа по отношение на барон дьо Меридор?

Бяха ли те наистина такива, каквито ги изложи принцът? Наистина ли старият барон му е нужен само като уважаван и могъщ сеньор, който може да подкрепи неговото дело, или хитроумните планове на принца са само средство да се доближи до Диана?

Бюси разгледа положението на принца от всички страни — Франсоа е скаран с брат си, напуснал е Лувъра и е начело на метежа в провинцията.

Бюси сложи на едната страна на везните насъщните интереси на принца, а на другата — неговия любовен каприз.

Първите натежаваха повече.

Младият човек беше готов да прости на херцога всичките му други грехове, само и само той да се откаже от тази си прищявка.

Цялата нощ Бюси пирува с негово кралско височество и с анжуйските благородници и първо ухажваше анжуйските дами, а после, след като повикаха цигуларите, се зае да разучава с тези дами най-новите танци.

Естествено дамите бяха във възторг от него, а техните съпрузи — в отчаяние, и когато някои от тях започнаха да поглеждат Бюси накриво, нашият герой засука мустака си и попита двама-трима ревнивци, не биха ли му оказали честта да се поразходят с него на лунна светлина.

Но репутацията на Бюси беше добре известна на анжуйци още преди идването му в Анжер и затова на неговите любезни покани не се отзова никой.

Глава 18Дипломацията на господин дьо Бюси

Като излезе от двореца на херцога, Бюси видя на прага откритата, честна и усмихната физиономия на човека, за когото мислеше, че е на осемдесет левги от него.

— А! — възкликна Бюси с чувство на най-жива радост. — Това си ти, Реми!

— Боже мой, разбира се, че съм аз, монсеньор.

— А аз се канех да ти пиша да дойдеш тук.

— Наистина ли?

— Честна дума.

— Тогава всичко е наред — страхувах се да не ми се разсърдите.

— За какво?

— За това, че пристигнах без разрешение. Но преценете сам — до мен стигнаха слухове, че монсеньор херцог д’Анжу е избягал от Лувъра и е заминал за своята провинция. Аз си спомних, че вие се намирате близо до Анжер, помислих си, че предстои гражданска война, шпагите ще имат много работа и телесната обвивка на един мой близък ще се покрие с множество дупки. И тъй като обичам този мой близък като себе си и даже повече, пристигнах при него.

— Ти си постъпил прекрасно, Реми. Честно казано ти така ми липсваше.

— Как е Гертруда, монсеньор?

Бюси се усмихна.

— Обещавам ти да питам за това Диана веднага, щом я видя.

— А за благодарност аз, веднага щом се видя с Гертруда, на свой ред ще я разпитам за госпожа дьо Монсоро.

— Ти си славен приятел. А как ме намери?

— Много трудно, дявол да го вземе. Питах как да стигна до двореца на херцога и ви чаках пред вратата, но първо заведох коня си в конюшните на принца, където, да ме прости Господ, познах вашия кон.

— Да, принцът преумори своя и аз му дадох Роланд, а тъй като той няма друг кон, му го оставих.

— Познавам ви, вие сте принц, а принцът — ваш слуга.

— Не ме превъзнасяй толкова, Реми, ти още не си видял къде живее мое височество.

И с тези думи той въведе Одоен в своята къщурка до крепостната стена.

— Кълна се в честта си — каза Бюси, — дворецът е пред теб. Настанявай се където искаш и както можеш.

— Това няма да е трудно, както знаете, не ми трябва много място. Така съм изморен, че мога да спя и прав, ако трябва.

Приятелите, а Бюси се отнасяше с Одоен по-скоро като с приятел, отколкото като със слуга, се разделиха, и Бюси, който изпитваше двойно удовлетворение от това, че е отново при Диана и Реми, за секунда потъна в сън.

Наистина, за да може да спи спокойно, херцогът беше помолил да спрат топовната и мускетната стрелба. Що се отнася до камбаните, то те сами бяха замлъкнали, тъй като на звънарите им бяха излезли мехури по ръцете.

Бюси стана още в зори и побърза към замъка, като поръча да предадат на Реми да дойде там.

Графът искаше да бъде край леглото на негово височество в момента, когато той отвори очи, и да прочете, ако успее, неговите мисли по израза на лицето му, обикновено твърде красноречив при събуждане.

Херцогът се събуди, но изглежда, че и той като брат си Анри, си слагаше през нощта маска.

Напразно Бюси беше станал толкова рано.

Младият човек беше подготвил цял списък със задачи, една от друга по-важни.

Първо, разходка извън стените на града с цел изучаване на градските укрепления.

След това преглед на гражданите и тяхното въоръжение.

Посещение на арсенала и поръчване на различни боеприпаси.

Старателно изучаване на изплащаните от провинцията данъци, за да ощастливи добрите и верни васали на принца с допълнителен налог, предназначен за вътрешната украса на сандъците му.

И накрая — кореспонденцията.

Но Бюси предварително знаеше, че не трябва да разчита особено на последния пункт — херцог д’Анжу пишеше рядко, той се придържаше към правилото „от написаното на хартия не можеш да се отречеш“.

И така, въоръжен до зъби срещу лошите мисли, които биха могли да хрумнат на херцога, Бюси видя, че той отвори очи, но, както вече казахме, не можа да прочете нищо в тях.

— Аа! — каза херцогът. — Вече си тук!

— Не съм спал цяла нощ, мислех за вашите работи. С какво да се заемем сутринта? Почакайте, а да не отидем ли на лов?

„Прекрасно! — каза си Бюси. — Ето нещо, за което бях забравил.“

— Как! — възмути се принцът. — Ти заявяваш, че цяла нощ си мислил за моите работи и след тази безсъница и непрекъснати размишления ми предлагаш да отидем на лов? Хубава работа!

— Прав сте — съгласи се Бюси. — А и кучета нямаме.

— И главният ловчия не е тук — подхвана принцът.

— Честно казано, без него ловът ще бъде само по-приятен за мен.

— Не, не съм съгласен с теб, той ми липсва.

Херцогът произнесе това със странно изражение на лицето, което не убегна на Бюси.

— Този достоен човек — каза той, — този ваш приятел май също не е взел участие във вашето спасяване.

Херцогът се усмихна.

„Така — каза си Бюси, — познавам тази усмивка, тя не е добра. Пази се, граф Монсоро.“

— Значи, ти си му сърдит? — попита принцът.

— На Монсоро?

— Да.

— А за какво да му се сърдя?

— За това, че той е мой приятел.

— Напротив, аз само го съжалявам за това.

— Какво искаш да кажеш?

— Че колкото по-високо му позволите да се издигне, толкова от по-голяма височина ще падне.

— Ти обаче си в добро настроение, както виждам.

— Аз?

— Да. Ти говориш така само когато си в добро настроение. Както и да е — продължаваше херцогът, — аз държа на своето, Монсоро може да ни бъде много полезен тук.

— Защо?

— Защото той има тук владения.

— Той?

— Той или жена му.

Бюси прехапа устни — херцогът насочваше разговора към темата, която той вчера с такава мъка отклони.

— Така ли мислите?

— Разбира се. Нима не знаеш, че Меридор е на три левги от Анжер? Нали ти доведе при мен стария барон.

Бюси разбра колко важно е да не се издаде.

— Проклятие! — възкликна той. — Доведох го при вас, защото той се беше вкопчил в мен, и, за да не оставя в ръцете му половината от моя плащ като свети Мартин, аз бях принуден да го доведа при вас… При това моята протекция не му помогна особено.

— Чуй — каза баронът, — имам идея.

— По дяволите! — възкликна Бюси, който винаги се страхуваше от идеите на принца.

— Да… Монсоро спечели от теб първия рунд, но аз искам да ти помогна ти да спечелиш втория.

— Какво имате предвид, принце?

— Всичко е много просто. Ти нали ме познаваш, Бюси?

— Имам това нещастие, принце мой.

— Мислиш ли, че съм човек, който ще позволи да го обиждат, без да отмъсти за това?

— Зависи.

Херцогът изкриви устни в още по-зла усмивка от първия път, започна да ги хапе и да кима с глава.

— Изяснете се, монсеньор — каза Бюси.

— Ето какво, главният ловчия ми открадна девойката, която обичах толкова, че бях готов да се оженя за нея. На свой ред аз искам да открадна от него жена му, за да я направя моя възлюблена.

Бюси направи опит да се усмихне, но въпреки горещото си желание, можа само да изобрази на лицето си някаква гримаса.

— Да откраднете жената на господин дьо Монсоро! — промърмори той.

— Но това ми се струва много лесно — каза херцогът. — Жена му се е върнала в имението си, както ти казваш, тя ненавижда мъжа си, значи без излишно самомнение мога да разчитам, че тя ще ме предпочете пред Монсоро, особено ако й обещая… това, което ще й обещая.

— А какво ще й обещаете, монсеньор?

— Да я освободя от мъжа й.

„Ба! — едва не възкликна Бюси. — Защо не го направихте веднага?“

Но успя да запази присъствие на духа и се сдържа.

— И вие ще извършите тази прекрасна постъпка? — попита той.

— Ще видиш. А дотогава аз все пак ще направя визита в Меридор.

— Вие ще се осмелите?

— А защо не?

— Вие ще застанете пред очите на стария барон, когото изоставихте, след като ми обещахте…

— Аз имам за това прекрасно оправдание.

— Къде, по дяволите, ще намерите такова оправдание?

— Ще намеря, не се съмнявайте. Ще му кажа: „Не съм разтрогнал този брак, защото Монсоро, който знаеше, че вие сте един от най-почитаемите деятели на Лигата, а аз — неин глава, заплаши, че ще ни издаде на краля.“

— Аха!… Измислихте ли го — за Монсоро, ваше височество?

— Трябва да призная, не съвсем — отговори херцогът.

— Тогава ви разбирам — каза Бюси.

— Разбираш? — попита херцогът, заблуден от отговора на младия човек.

— Да.

— Ще му внуша, че с този брак съм му спасил живота, който е бил застрашен.

— Това е великолепно — каза Бюси.

— Нали? И аз мисля така. Погледни през прозореца, Бюси.

— Защо?

— Погледни, погледни.

— Гледам.

— Какво е времето?

— Принуден съм да съобщя на ваше височество, че времето е хубаво.

— Тогава извикай конния ескорт и да отидем да видим как се чувства милият барон дьо Меридор.

— Веднага, монсеньор.

И Бюси, който в продължение на четвърт час играеше безкрайно смешната роля на попадналия в затруднение Маскарил70, се направи, че тръгва, стигна до вратата, но веднага се върна обратно.

— Извинете, монсеньор — каза той, — колко конници ще ви бъде угодно да вземете със себе си?

— Четири-пет, колкото искаш.

— В такъв случай, след като предоставяте на мен да реша това, аз — каза Бюси — бих взел сто.

— Сто ли? — учуди се принцът. — Но защо?

— За да имам на разположение поне двадесет и пет такива, на които може да се разчита в случай на нападение.

Херцогът трепна.

— На нападение ли? — повтори той.

— Да. Казват, че местността наоколо е гориста и нищо чудно да попаднем в засада.

— Аа! — каза принцът. — Мислиш ли?

— Монсеньорът знае, че истинската храброст не изключва предпазливостта.

Херцогът се замисли.

— Ще се разпоредя да изпратят сто и петдесет конници — каза Бюси.

И втори път тръгна към вратата.

— Момент — каза принцът.

— Какво обичате, монсеньор!

— Как мислиш, Бюси, в безопасност ли съм в Анжер?

— Какво да ви кажа… градът не разполага със силни укрепления, но при добра отбрана…

— Да, при добра, но тя може да бъде и лоша. Колкото и да си храбър, ти си един и не можеш да бъдеш навсякъде.

— Така е.

— Ако тук не съм в безопасност, а аз не съм, щом Бюси се съмнява в това…

— Не съм казал, че се съмнявам, монсеньор.

— Добре, добре. Ако не съм в безопасност, трябва колкото се може по-скоро да направим така, че да бъда в безопасност.

— Златни думи, монсеньор.

— Ето какво, искам да огледам крепостта и да я подготвя за отбрана.

— Прав сте, монсеньор, добрите укрепления… знаете ли…

Бюси се запъна, той не познаваше страха и с мъка подбираше думи, призоваващи към предпазливост.

— И още една мисъл.

— Какво плодоносно утро, монсеньор!

— Искам да извикам тук барона и неговата дъщеря.

— Решително, монсеньор, днес сте в стихията си — такива блестящи мисли! Ставайте и да вървим да огледаме крепостта!

Принцът повика слугите. Бюси се възползва от момента и излезе.

В една от стаите той видя Одоен. Точно той му трябваше.

Бюси заведе лекаря в кабинета на херцога, написа кратка бележка, набра букет рози в оранжерията, нави бележката около стъблата им, отиде в конюшнята, оседла Роланд, връчи букета на Одоен и го покани да се качи на коня.

След това той изведе конника извън града, както Аман е извел Мордохай71 и заведе коня до едва забележима пътека.

— Ето — каза той на Одоен, — остави Роланд да върви сам. В края на пътеката има гора, в гората — парк, около парка — стена. Там, където Роланд спре, хвърли през стената този букет.

„Онзи, когото очаквате, няма да дойде — пишеше в бележката, — защото пристигна този, когото не чакахте, по-опасен от всякога и влюбен както преди. Приемете със своите устни и сърце всичко, което не може да се прочете в това писмо с очи.“

Бюси пусна юздите на Роланд и той препусна към Меридор.

Младият човек се върна в двореца на херцога, където завари принца вече облечен.

Колкото до Реми, цялата работа му отне не повече от половин час. Той летеше като облак, гонен от вятъра и следвайки заповедта на своя господар, премина през ливади, поля, гори, потоци и хълмове и спря до полуразрушената стена, цялата обвита с бръшлян, който на върха се преплиташе с дъбовите клони.

Като пристигна до това място, Реми се повдигна на стремената, завърза още по-здраво бележката към букета и с гръмко „Хей!“ прехвърли букета през стената.

Тихият възглас, който се раздаде от другата страна, го убеди, че посланието е пристигнало до местоназначението.

Затова той обърна коня обратно. Роланд, който се канеше да започне обичайната си закуска с жълъди, изрази дълбокото си неудоволствие от това нарушаване на установения ред. Тогава Реми сериозно прибягна до въздействието на шпорите и камшика.

Роланд осъзна заблудата си и препусна обратно.

След четиридесет минути той вече вървеше по своята нова конюшня, както току-що беше преминал през храсталаците, и самичък намери мястото си до отрупаната със сено решетка и препълнените с овес ясли.

Бюси и принцът правеха преглед на крепостта. Реми се приближи до него, когато той разглеждаше подземието с тайния проход.

— Е — попита Бюси своя пратеник, — какво видя, какво чу, какво направи?

— Стена, възгласи, седем левги — отговори Реми с лаконизма на един от синовете на Спарта, които позволявали на лисицата да изяде вътрешностите им за славата на законите на Ликург72.

Глава 19Анжуйските пилета

Бюси така основателно успя да ангажира своя господар с подготовката за войната, че в течение на два дни херцогът не можа да намери време нито сам да отиде в Меридор, нито да повика барона в Анжер.

Въпреки това Франсоа от време на време отваряше дума за посещение на Меридор.

Но Бюси се правеше на човек, твърде зает с неотложни дела — проверяваше мускетите на цялата стража, заповядваше да екипират конете, да изкарат топовете и лафетите, сякаш му предстоеше да завоюва една пета част от света.

Виждайки всичко това, Реми се зае да приготвя превързочен материал, да подрежда инструментите си, да приготвя мехлеми, сякаш му предстоеше да лекува повече от половината на човешкия род.

И пред лицето на тези грандиозни приготовления херцогът отстъпваше.

Естествено от време на време под предлог, че преглежда външните фортификации, Бюси се мяташе на Роланд и след четиридесет минути се озоваваше до една стена, която той прескачаше все по-лесно, защото всеки път под тежестта му от нея се откъртваше по някой камък, така че постепенно в билото на стената се образува дупка.

Колкото до Роланд, то съвсем не беше необходимо да му се посочва пътя — достатъчно беше Бюси да отпусне юздите и да затвори очи.

„Два дни вече са спечелени — казваше си Бюси. — Ако след още два дни не ми се усмихне щастието, ще се окажа в затруднено положение.“

Бюси не грешеше, като се осланяше на своята щастлива звезда.

На третия ден вечерта, когато през градските врати влезе голям обоз с провизии, получени от данъците, с които херцогът обложи своите радушни и верни анжуйци, а самият принц играеше ролята на добър сеньор — опитваше черния войнишки хляб и с апетит ядеше аншоа и сушена треска, край другите врати на града се чу силен шум.

Херцог д’Анжу се осведоми за причината на този шум, но никой не можа да му отговори.

От звуците, които долитаха, можеше да се разбере, че там разгонват тълпа от граждани, привлечени от някакво ново и любопитно зрелище, с дръжките на протазани73 и с мускетни приклади.

А всичко беше започнало с пристигането на конник на покрит с пяна бял кон при заставата край Парижките врати.

Трябва да кажем, че Бюси, верен на своята система за сплашване, беше накарал принца да го назначи главнокомандващ на войските на провинция Анжу и главен началник на всички нейни крепости. Той беше установил навсякъде, и особено в Анжер, най-строг ред. Никой не можеше да влезе или да излезе от града без парола, без писмо с покана или без условен знак за някакъв военен сбор.

Целта на всички тези строгости беше една — да се попречи на херцог д’Анжу да изпрати някого при Диана, без Бюси да разбере това, и да попречи на Диана да пристигне в Анжер, без Бюси да е предупреден за това.

На някой това може да му се стори прекалено, но след петдесет години Бъкингам ще извършва и още по-големи безумства за Ана Австрийска.

Конникът с белия кон, както вече казахме, пристигна с бесен галоп право при заставата.

Но заставата имаше парола. Часовоят също беше я получил. Той прегради пътя па конника със своя протазан. Конникът очевидно нямаше намерение да обърне внимание на този войнствен жест и тогава часовоят извика:

— На оръжие!

Наизлязоха всички стражи и на новопристигналия му се наложи да влезе в спор с тях.

— Аз съм Антраге — заяви той — и искам да говоря с херцог д’Анжу.

— Не познаваме никакъв Антраге — отговори началникът на караула, — колкото до вашето желание да говорите с херцога, то то ще бъде изпълнено, тъй като сега ще ви арестуваме и ще ви заведем при негово височество.

— Ще ме арестувате! — отговори конникът. — Такава жалка сган като вас не може да арестува Шарл дьо Балзак д’Антраге, барон дьо Кюнео и граф дьо Гравил.

— Аз обаче ще го арестувам — поправяйки нагръдника си, отговори анжуецът, зад когото стояха двадесет души, а пред него — само един.

— Е, чакайте, милички! — каза Антраге. — Вие май още не сте си имали работа с парижани. Отлично! Сега ще ви покажа какво умеят те!

— Да се арестува! Да се заведе при монсеньора! — закрещяха ядосаните стражи.

— По-полека, мои анжуйски агънца — каза Антраге, — ще си доставя удоволствието да се явя пред него и без вашата помощ.

— Какво говори той, какво говори? — питаха се един друг анжуйци.

— Той казва, че конят му е изминал само десет левги — отговори Антраге, — а това значи, че той ще ви прегази, ако не се отдръпнете. Махайте се от пътя или, кълна се в светата утроба!…

И тъй като анжуйските буржоа явно не разбраха парижкото проклятие, Антраге извади шпагата си и с великолепно мулине74 отсече дръжките на най-близките насочени към него алебарди.

За по-малко от десет минути двадесетина алебарди бяха превърнати в дръжки за метли.

Разярените стражи обсипаха неканения гост с град от удари с тояги, които той отбиваше с вълшебна ловкост отпред, отзад, отляво и отдясно, веселейки се от сърце.

— О! Какво прекрасно посрещане! — приказваше той и се въртеше на коня си. — О! Какъв мил народ са тези анжуйци! Да ме убие бог! Ама че веселба! Колко мъдро постъпи принцът, като напусна Париж, и колко добре направих аз, че тръгнах след него!

И Антраге не само блестящо посрещаше ударите, но от време на време, като го притиснеха по-силно, разсичаше със своята испанска сабя нечия кожена дреха или каска, или пък се прицелваше и с плоската страна на сабята зашеметяваше някой по-невнимателен юнак, забравил, че главата му е защитена само от вълнения анжуйски калпак.

Събралите се накуп граждани с всичка сила сипеха удари, осакатяваха се при това един друг, но отново възобновяваха своите атаки. При това те като че ли никнеха изпод земята като войниците на Кадъм.

Антраге почувства, че започва да губи.

— Какво пък — каза той, като видя, че редиците на нападателите ставаха все по-гъсти, — отлично, вие сте храбри като лъвове и аз съм свидетел на това. Но вие виждате, вашите алебарди станаха на трески, да зареждате мускетите си не умеете. Имах намерението да вляза в този град, но не знаех, че той е охраняван от армията на Цезар. Отказвам се от мисълта да ви победя. Прощавайте, приятна вечер, аз се оттеглям. Само кажете на принца, че бях пристигнал от Париж специално да го видя.

Междувременно капитанът на опълченците успя да запали фитила на своя мускет, но в момента, когато опря приклада в рамото си, Антраге така силно го перна през пръстите на ръцете, че анжуецът изпусна своето оръжие и заподскача от крак на крак.

— Смърт! Смърт за него! — крещяха разярени опълченци. — Не го пускайте! Не му давайте да се измъкне!

— А! — каза Антраге. — Току-що не искахте да ме пуснете да вляза, а сега не ме пускате да изляза. Пазете се! Аз ще сменя тактиката. Досега бих с тъпото на сабята, сега ще сека ръце. Е, как, мои анжуйски пиленца, ще ме пуснете ли?

— Не! Смърт! Смърт за него! Той се измори! Да го убием!

— Прекрасно! Значи започваме сериозно!

— Да! Да!

— Добре, пазете си пръстите, ще сека ръце!

Едва беше произнесъл тези думи с намерението да изпълни своята закана и на пътя се появи втори конник, препускащ също така неистово. С бесен галоп той се втурна през вратата и като мълния попадна в средата на схватката, която обещаваше да се превърне в истинска.

— Антраге! — извика новопристигналият. — Антраге! Какво правиш, дявол го взел, в компанията на тези буржоа.

Антраге се обърна и извика:

— Ливаро! Боже мой! Идваш точно навреме! Монжоа и Сен Дени, на помощ!

— Бях сигурен че ще те настигна. Преди четири часа намерих следите ти и оттогава препускам след теб. Но какво си забъркал? Та теб те убиват, боже господи!

— Това са нашите приятели анжуйците, те не ме пускат нито да вляза, нито да изляза.

— Господа — каза Ливаро и свали шапка, — не бихте ли се отдръпнали вляво или вдясно, за да можем да минем?

— Обиждат ни! — викаха гражданите. — Смърт! Смърт за тях!

— Сам виждаш — каза Антраге. — Едно е лошо — много са.

— Ами! Трима ще се справим отлично.

— Да, трима. Да бяхме трима! Но ние сме само двама.

— Всеки момент ще пристигне Рибейрак.

— И той ли?

— Чуваш ли? Вече препуска.

— Виждам го. Ей! Рибейрак! Хей! Тук! Тук!

И наистина в този момент Рибейрак, който очевидно бързаше не по малко от своите приятели, като тях с бесен галоп влетя през вратата на град Анжер.

— Я гледай! Тук се бият! — каза Рибейрак. — Това вече е късмет! Здравей, Антраге, здравей, Ливаро!

— В атака! — отговори Антраге.

Опълченците облещиха очи, поразени неприятно от това ново подкрепление, пристигнало при двамата приятели, които бяха готови от обсадени да се превърнат в обсаждащи.

— Та те са цял полк — каза капитанът на опълчението на своите хора. — Господа, нашият боен ред ми се струва неудачен, затова предлагам да се изтеглим наляво.

Буржоата с ловкост, характерна за тях при изпълнение на военни маневри, се подчиниха.

Предложението на капитана събуди у тях природното чувство за предпазливост, но и видът на тримата конници, строили се пред тях, накара и най-безстрашните да трепнат.

— Това е техният авангард — завикаха гражданите, които само търсеха предлог, за да побягнат. — Тревога! Тревога!

— На помощ! — викаха други. — На помощ!

— Неприятел, неприятел! — крещяха повечето от тях.

— Ние сме семейна хора. Ние имаме задължения пред нашите жени и деца. Спасявайте се кой както може — извика капитанът.

В резултат на тези разнообразни, но с една-едничка цел издавани вопли, по улиците настана страшна блъсканица, удари на тояги се посипаха като град върху любопитните, чийто плътен пръстен не даваше възможност на страхливците да побягнат.

Именно в този момент звуците от тази суматоха стигнаха до площада пред крепостта, където, вече казахме, принцът опитваше даровете на своите привърженици — черен хляб, пушена риба и сушена треска.

Бюси и принцът се заинтересуваха какво става. Отговориха им, че целият този шум са вдигнали трима души, или по-точно, трима дяволи от плът и кръв, които са пристигнали от Париж.

— Трима души? — каза принцът. — О! Иди да разбереш какви са, Бюси.

— Трима души? — повтори Бюси. — Да отидем заедно, монсеньор.

И те тръгнаха — Бюси отпред, а принцът предвидливо яздеше зад него, придружен от двадесет конници.

Стигнаха на мястото точно в момента, когато опълченците бяха започнали в ущърб на гърбовете и черепите на зяпачите да изпълняват онази маневра, за която вече говорихме.

Бюси се повдигна на стремената и със своите зорки орлови очи видя в тълпата биещия се Ливаро, когото позна по неговата дълга и слаба фигура.

— Да пукна! — извика той на принца с гръмовен глас. — Тук, монсеньор! Обсаждат ни нашите парижки приятели.

— Е, не — отговори Ливаро с глас, който заглуши шума на битката, — напротив, анжуйските приятели ни режат на парчета.

— Долу оръжието! — викна херцогът. — Долу оръжието, глупаци! Това са приятели!

— Приятели! — възкликнаха гражданите, набити, окъсани, останали без сили. — Приятели! Тогава трябваше да им дадете паролата. Цял час вече се отнасяме с тях като с неверници, а те с нас — като с турци.

След това отстъплението благополучно беше доведено докрай.

Ливаро, Антраге и Рибейрак като победители застанаха на освободеното от гражданите пространство и побързаха да целунат ръката на принца, а след това всеки от тях се хвърли в обятията на Бюси.

— По всичко излиза — философски заключи капитанът, — че това са анжуйски пилета, а ние ги взехме за ято ястреби.

— Монсеньор — прошепна Бюси на ухото на принца, — пребройте, моля ви, вашите опълченци.

— Защо?

— Пребройте ги, пребройте, приблизително, вкупом. Аз не ви моля да ги броите един по един.

— Около сто и петдесет са, не по-малко.

— Да, не по-малко.

— Е, и какво?

— А това, че Вашите войници не са от най-смелите, щом трима души са ги победили.

— Вярно — каза херцогът. — И какво?

— Какво! Опитайте се да излезете от града с такива юнаци!

— Така е — съгласи се принцът. — Но аз ще изляза от града с онези трима, които са ги набили.

— Ах, дявол! — тихичко измърмори Бюси. — За това не помислих! Да живеят страхливците, те умеят да мислят логично.

Глава 20Роланд

Идването на подкреплението даде възможност на херцог д’Анжу да се заеме с безкрайни рекогносцировки на околностите на града.

Той пътуваше придружен от своите толкова навреме пристигнали приятели и анжерските буржоа извънредно много се гордееха с този военен отряд, макар че сравнението на добре екипираните и отлично въоръжени благородници с градските опълченци съвсем не беше в полза на опълченците.

Първо бяха проучени крепостните укрепления, след това — близките градини, после равнината до тях, и накрая, разхвърляните по тази равнина замъци, при това херцогът презрително гледаше горите, когато минаваше край тях или през тях, същите онези гори, които преди предизвикваха в него такъв страх или по-точно, с които Бюси му внушаваше страх.

В Анжер се стичаха с парите си благородници от цялата провинция. При двора на херцог д’Анжу те намираха онази свобода, която липсваше на двора на Анри III. Затова, както и трябваше да се очаква, те се предаваха на веселия живот в града, който, като всяка столица, беше настроен да изпразва кесиите на своите гости.

Не минаха и три дни и Антраге, Рибейрак и Ливаро завързаха познанства с най-пламенните поклонници па парижките моди и обичаи сред анжуйските благородници.

Естествено тези достойни господа бяха женени и техните съпруги бяха млади и хубави.

Херцог д’Анжу правеше своите бляскави конни разходки из града не за лично удоволствие, както биха могли да си помислят онези, които познаваха неговия егоизъм. Съвсем не.

Тези разходки се превърнаха в развлечение за парижките благородници, пристигнали при него, за анжуйските знатни господа и особено за анжуйските знатни дами.

Преди всичко тези разходки трябваше да радват бога, та нали делото на Лигата беше божие дело.

Освен това те несъмнено щяха да предизвикат у краля негодувание.

И накрая, те правеха дамите щастливи.

По този начин беше представена великата троица на епохата — бог, кралят и дамите.

Ликуването достигна пределите си в деня, когато по височайше разпореждане в града пристигнаха два ездитни коня, тридесет впрегатни и четиридесет мулета, които, заедно с екипажите, каруците и фургоните представляваха транспорта и обоза на херцог д’Анжу.

Всичко изброено се появи като с магическа пръчка от Тур за скромната сума от петдесет екю, отделена от херцог д’Анжу за тази цел.

Ще отбележим, че конете бяха оседлани, но на седларите не беше платено, ще отбележим, че сандъците бяха заключени с великолепни ключалки, но в тях нямаше нищо.

Ще отбележим, че това последно обстоятелство свидетелстваше в полза на принца, защото той можеше да ги напълни, ако беше наложил допълнителни данъци.

Но не беше в природата на принца да действа открито — той предпочиташе да взима с хитрост.

Както и да е, влизането на тази процесия в града направи силно впечатление на анжерци.

Конете бяха заведени в конюшните, каруците и екипажите настанени под навесите.

С пренасянето на сандъците се заеха най-приближените слуги на принца.

Най-после вратите на двореца се затвориха под носа на възбудената тълпа, която, благодарение на взетите предохранителни мерки, остана с убеждението, че принцът току-що е внесъл в града два милиона, докато принцът, напротив, се готвеше да изнесе от града почти същата сума, за която и бяха предназначени празните сандъци.

От този ден херцог д’Анжу затвърди репутацията си на богат човек и след разиграния спектакъл цялата провинция остана с убеждението, че принцът е достатъчно богат, за да започне, в случай на необходимост, война против цяла Европа.

Тази вяра трябваше да помогне на буржоата търпеливо да понесат новите данъци, с които херцогът, съветван от своите приятели, имаше намерение да обложи анжуйците.

Впрочем, може да се каже, че анжуйците сами подкрепяха желанията на принца.

За пари, които се заемат или дават на богаташи, никога не се съжалява.

Кралят на Навара, прочул се като бедняк, не би постигнал и една четвърт от успехите на херцог д’Анжу, който успя да мине за богаташ.

Но да се върнем на херцога.

Достойният принц живееше като библейски патриарх, наслаждавайки се на плодовете на своята земя, а е известно, че земята на Анжу е много плодородна.

По пътищата беше пълно с конници, които се стремяха към Анжер, за да уверят принца в своята преданост или да му предложат своите услуги.

През това време той продължаваше да се занимава с рекогносцировки, които неизменно завършваха с откриването на някое съкровище.

Бюси беше успял така да състави маршрутите на принца, че те минаваха все настрани от стария замък, където живееше Диана.

Това съкровище Бюси пазеше само за себе си и по своему грабеше това кътче от провинцията, което, след подобаваща отбрана, се беше предало в края на краищата на милостта на победителя.

Докато херцог д’Анжу се занимаваше с рекогносцировки, а Бюси — с грабеж, граф дьо Монсоро пристигна пред вратата на Анжер на своя ловджийски кон.

Беше около четири часа следобед. За да пристигне в четири часа, граф Монсоро беше изминал през този ден осемнадесет левги.

Затова шпорите му бяха червени от кръв, а полумъртвият му кон — бял от пяна.

Отдавна беше минало времето, когато пристигащите в града трябваше да преодоляват препятствия при вратите. Сега анжерци бяха станали толкова горди и самоуверени, че без пререкания биха пуснали в града и батальон швейцарци даже ако начело на тези швейцарци стоеше лично храбрият Крийон.

Но граф дьо Монсоро не беше Крийон и съвсем свободно влезе с думите:

— В двореца на негово височество херцог д’Анжу.

Той не изслуша отговора на стражите, които викнаха нещо след него.

Изглеждаше, като че ли конят му е все още на крака само поради чудото на равновесието, създавано от скоростта, с която препуска. Бедното животно се движеше съвсем несъзнателно и човек можеше да се обзаложи, че спре ли, веднага ще рухне на земята. Конят спря пред двореца. Граф дьо Монсоро беше прекрасен ездач, конят му — чистокръвен бегач: нито конят, нито ездачът паднаха.

— При господин херцога — викна главният ловчия.

— Монсеньорът е на рекогносцировка — отговори часовоят.

— Къде? — пепита графът.

— Там — отговори часовоят и протегна ръка към една от четирите посоки на света.

— По дяволите! — възкликна Монсоро. — Нося спешно съобщение за херцога, какво да правя?

— Прети вшишко оштавете фашия кон в конюшнята — отговори часовоят, който беше рейтар от Елзас, — защото, ако фие не го потпрете до штената, той ще падне.

— Съветът е добър, макар и даден на лош френски — каза Монсоро. — Къде са конюшните, любезни?

В този момент до графа се приближи човек и му се представи.

Това беше майордомът.

На свой ред граф дьо Монсоро изброи всичките си имена, фамилии, титли.

Майордомът му се поклони почтително — името на графа беше отдавна известно в провинцията.

— Господине — каза той, — благоволете да влезете и да си починете малко. Монсеньорът замина едва преди десет минути. Негово височество няма да се върне по-рано от осем часа вечерта.

— Осем часа вечерта! — повтори Монсоро, хапейки мустак. — Ще загубим много време. Нося важно съобщение и колкото по-рано то стигне до негово височество, толкова по-добре. Не можете ли да ми дадете кон и придружител?

— Кон! Дори десет, господине — каза майордомът. — Колкото до придружителя, едва ли ще мога да ви помогна, защото монсеньорът не каза къде отива, но вие можете да питате за него по пътя. Освен това не бих искал да отслабвам гарнизона на замъка. Негово височество най-строго ми е забранил това.

— Така ли? — възкликна главният ловчия. — Значи тук не е безопасно?

— О, господине, тук винаги е безопасно, когато има такива хора като господата дьо Бюси, дьо Ливаро, дьо Рибейрак, д’Антраге, да не говорим за нашия непобедим принц, монсеньор херцог д’Анжу, но вие сам разбирате…

— Естествено, разбирам, че когато ги няма тук, безопасността намалява.

— Точно така, господине.

— Какво пък, ще взема в конюшнята един бодър кон и ще се опитам да намеря негово височество. Ще питам по пътя.

— Готов съм да се обзаложа, господине, че така ще го намерите.

— Надявам се, че не е тръгнал в галоп.

— Ходом, господине, ходом.

— Прекрасно! И така, решено — покажете ми коня, който бих могъл да взема.

— Идете в конюшнята, господине, и си изберете сам — всички коне са на ваше разположение.

— Отлично!

Монсоро влезе в конюшнята.

Около дузина отбрани и бодри коне поглъщаха обилна храна от яслите, пълни със зоб и най-сочното в Анжу сено.

— Ето — каза майордомът — избирайте.

Монсоро огледа строя на четириногите.

— Ще взема този, дорестия — каза той. — Заповядайте да го оседлаят.

— Роланд?

— Роланд ли се казва?

— Да, това е любимият кон на негово височество. Той всеки ден язди на него. Подарък му е от господин дьо Бюси, и вие, разбира се, не бихте го видели тук в конюшнята, ако днес негово височество не бе решил да изпробва новите коне, които получи от Тур.

— Добре! Значи, имам вярно око.

Приближи се конярят.

— Оседлайте Роланд — разпореди се майордомът.

Колкото до коня на графа, той сам влезе в конюшнята и легна на постилката, без да изчака даже да свалят от него седлото и сбруята.

Само след няколко минути Роланд беше оседлан. Граф дьо Монсоро с лекота скочи на седлото и отново попита накъде е тръгнала кавалкадата.

— Те излязоха от тази врата и тръгнаха по онзи път — каза майордомът и посочи на главния ловчия същата посока, която му беше показал и часовоят.

— Кълна се в честта си — възкликна Монсоро, като видя, че конят се насочва точно към този път, — бих казал, че Роланд върви по следа.

— О, не се безпокойте — отбеляза майордомът, — чувал съм от господин дьо Бюси и от неговия лекар Реми, че това е най-умното от всички съществували някога животни. Щом усети другарите си, ще ги догони. Погледнете какви великолепни крака има. На такива крака и елен би завидял.

Монсоро се наведе встрани.

— Забележителни са — потвърди той.

И наистина, без да чака подканяне, конят тръгна и уверено излезе от града. Преди това той сам зави по прекия път надясно, отминавайки обиколния, който се отклоняваше наляво.

Доказал по такъв начин ума си, конят тръсна глава, сякаш се опитваше да се освободи от юздата, която притискаше бърните му. Като че ли с това конят искаше да каже на ездача, че за него всяко насочващо действие е излишно. Постепенно, с приближаването към градската врата, Роланд ускоряваше ход.

— Наистина виждам, че не са те прехвалили. Какво пък, щом така добре знаеш пътя, върви, Роланд, върви.

И той отпусна юздата на шията му. Като стигна до външната алея, конят нерешително се спря — наляво ли да завие, или надясно.

Зави наляво.

В този момент покрай тях мина един селянин.

— Да сте видели група конници, приятелю? — по пита Монсоро.

— Да, господине — отговори селянинът, — срещнах ги ей там, отпред.

Роланд препускаше тъкмо натам, където селянинът беше срещнал отряда.

— Върви, Роланд, върви — каза главният ловчия и отпусна юздата. Конят премина в тръс, с който обикновено се изминават три-четири левги в час.

Известно време той вървя по алеята, след това изведнъж зави наляво по обсипана с цветя пътека, която минаваше през равнината.

За момент Монсоро се поколеба — дали да не спре. Но конят изглеждаше толкова уверен в своите действия, че графът реши да му предостави свобода.

Колкото по-напред отиваше конят, толкова повече се въодушевяваше — премина от тръс в галоп, и след по-малко от четвърт час градът вече не се виждаше.

Постепенно и конникът започна да разпознава местността.

— Изглежда, че отиваме в Меридор — каза той, когато влязоха в гората. — Да не е тръгнал случайно към замъка негово височество?

При тази мисъл, която не за първи път му идваше наум, челото на главния ловчия се помрачи.

— О! — прошепна той. — Аз исках да се видя първо с принца и отложих за утре срещата с жена ми. Може би ще имам щастието да ги видя едновременно?

Страшна усмивка се плъзна по устните му.

Конят продължаваше да препуска надясно с упоритост, която свидетелстваше за най-дълбока решимост и увереност.

„Кълна се в спасението на душата си — помисли Монсоро — вече би трябвало да съм близо до Меридор.“

В този момент конят изцвили. И веднага от гората му отговори цвилене.

— А! — каза главният ловчия. — Роланд май намери другари.

Роланд се втурна напред и като мълния прелетя под могъщите стари дървета.

Внезапно Монсоро видя пред себе си стена и вързан край нея кон, който изцвили. Монсоро разбра, че това е съшият кон, който се беше обадил преди.

— Тук има някой! — пребледня той.

Глава 21Какво трябваше да съобщи на принца граф дьо Монсоро

Изненадите дебнеха граф дьо Монсоро на всяка крачка — стената на замъка Меридор, пред която неочаквано се озова, нечий кон, който се приближи до неговия като до най-добър познайник — всичко това би накарало да се позамисли и не толкова подозрителен човек като Монсоро.

Приближавайки се до стената, ние можем да се досетим с каква бързина Монсоро стори това, приближавайки се до стената, графът забеляза, че на това място тя е повредена. В нея се беше образувала истинска стълба, заплашваща да се превърне в пролом. Като че ли нечии крака бяха издълбали в камъните тези стъпала, над които бяха надвиснали счупените неотдавна къпинови клонки.

Графът обхвана с един поглед цялата картина и премина към детайлите.

Преди всичко внимание заслужаваше чуждият кон и той започна от него.

Върху неумеещото да пази тайна животно имаше седло и избродиран със сребро чул.

В единия му край имаше двойно ФФ, преплетено с двойно АА.

Нямаше съмнение, че този кон беше от конюшнята на принца и монограмът означаваше „Франсоа д’Анжу“.

При вида на монограма подозренията на графа прераснаха в истинска увереност.

Значи херцогът язди тук и язди често, защото не само единият, вързаният кон знаеше пътя дотук, но и другият.

Монсоро реши, че щом случайността му е показала следата, той трябва да върви по нея докрай.

Пък и това му беше обичай — и като главен ловчия, и като ревнив мъж.

Очевидно беше обаче, че ако остане от тази страна на стената, той няма да види нищо.

Затова графът върза Роланд до втория кон и храбро се закатери по стената.

Катеренето не беше трудно — краката сами намираха къде да стъпят, ръцете сами срещаха опора, върху камъните по билото на стената се виждаше отпечатък от лакът, и някой грижливо беше отрязъл с ловджийски нож клоните на дъба, които пречеха да се вижда и стесняваха движението.

Още неуспял да се настани на своята наблюдателна кула, графът веднага видя под едно от дърветата синя мантия и плащ от черно кадифе.

Мантията несъмнено принадлежеше на жена, а плащът — на мъж, пък и не се налагаше да ги търси надалеч — мъжът и жената се разхождаха под ръка на около петдесет крачки от дървото. През гъстите храсталаци, които растяха наоколо, едва-едва се виждаха само гърбовете им, и то лошо.

За беда на граф дьо Монсоро стената не беше приспособена за неговото буйство — от билото й се срина камък. Чупейки клони, той полетя надолу и със силен трясък се удари в земята.

Вероятно при този шум мъжът и жената, които не се виждаха добре от листата, се бяха обърнали и бяха забелязали графа, защото се раздаде пронизителен изплашен женски вик, а шумът от листата показа на графа, че двамата бягат като изплашени сърни.

Като чу вика, Монсоро усети студена пот по челото си, Той позна гласа на Диана. Повече не можеше да се противи на обхваналата го ярост. Той скочи от стената и затича след тях, отсичайки с шпагата си клоните и храстите по пътя си.

Но бегълците бяха вече изчезнали. Нищо не нарушаваше вече тишината на парка. Нито сянка в дъното на алеята, нито следа по пътеките, нито звук сред зеленината освен пеенето на славеите и червеношийките, които, свикнали да виждат двамата влюбени, не се бояха от тях.

Какво да прави сред това безлюдие? Какво решение да вземе? Накъде да тича? Паркът е голям и ако търсиш в него тези, които ти трябват, можеш да срещнеш тези, за които не си и помислял.

Граф дьо Монсоро реши, че направеното от него откритие е достатъчно засега, при това той съзнаваше, те е твърде възбуден и не може да действа с предпазливостта, необходима при такъв опасен съперник като Франсоа, а главният ловчия не се съмняваше, че неговият съперник е принцът.

И все пак — ако не е той? Но нали има спешно съобщение за принца — като го види, ще може да прецени виновен ли е херцогът, или не.

След това графът бе осенен от една блестяща мисъл.

Ами ако отново мине през стената на същото място и отведе със себе си вързания долу в парка кон на непознатия?

Този план за отмъщение му придаде сили. Той се втурна назад и скоро, задъхан и запотен, се озова при стената.

Монсоро се изкачи по нея, хващайки се за клонките, и скочи от другата страна. Но конят вече не беше там, по-точно конете не бяха там.

Мисълта, хрумнала на графа, беше толкова добра, че преди да дойде при него, тя беше споходила неговия противник, който се беше възползвал от нея.

Разяреният Монсоро изрева яростно и се закани с юмрук на този коварен дявол, който, разбира се, сега му се смееше под закрилата на падналата в гората тъмнина. Не беше лесно да се сломи волята на графа обаче, той въстана срещу фаталното стечение на обстоятелствата, които сякаш бяха решили да го довършат, събра всичките си сили и въпреки бързо настъпващия мрак, лесно намери краткия път за Анжер, който му беше известен от детинство, и се върна по него в града.

След два и половина часа той отново беше пред градските врати, полумъртъв от жажда, горещина и умора. Но възбудата на духа му придаде сили на тялото му и той отново бе онзи волеви и в същото време необуздан в страстите си човек.

Освен това го крепеше и една мисъл — ще разпита часовоя, по-точно часовите, ще обиколи всички врати и ще разбере откъде е влязъл човекът с двата коня. Той ще изпразни кесията си, ще обещае златни планини и ще получи описанието на този човек.

И който и да е, рано или късно той ще си разчисти сметките с него.

Монсоро разпита часовоя, но той току-що беше застъпил на пост и не знаеше нищо. Тогава графът влезе в кордегардията и попита там.

Опълченецът, който се беше сменил от поста, беше видял приблизително преди около два часа как в града влязъл кон без конник и се насочил към двореца.

Монсоро безнадеждно махна с ръка — не, не му е писано да разбере нещо.

На свой ред и той закрачи към двореца на херцога.

Дворецът беше пълен с живот, шум, веселие. Прозорците сияеха като слънца, кухните аленееха като горещите печки, разпространявайки през прозорчетата си аромата на дивеч и карамфил, способен да накара стомаха да забрави за своя съсед — сърцето.

Но за да попадне в двореца, трябваше да отвори вратите, а те бяха заключени.

Монсоро извика вратаря, каза кой е, но вратарят не го позна.

— Онзи беше изправен, а вие сте прегърбен — каза той.

— Това е от умора.

— Онзи беше бледен, а вие сте червен.

— Това е от горещината.

— Онзи беше на кон, а вие сте пеша.

— Това е, защото конят ми се подплаши, метна се встрани, хвърли ме от седлото и се върна без конник. Нима не сте видели моя кон?

— А! Вярно — каза вратарят.

— Както и да е, изпратете за майордома.

Вратарят, зарадван от възможността да свали от себе си отговорността, изпрати за споменатото длъжностно лице.

Майордомът дойде в веднага позна Монсоро.

— Боже мой! Откъде идвате в този вид? — попита той.

Монсоро повтори баснята, която беше разказал на вратаря.

— Знаете ли, ние бяхме много обезпокоени, като видяхме коня без ездач, особено монсеньорът, когото аз имах честта да предупредя.

— А! Монсеньорът изглеждаше обезпокоен? — възкликна Монсоро.

— Много.

— Какво каза той?

— Да ви заведа при него веднага, щом се появите.

— Добре. Ще погледна първо в конюшнята, за да разбера всичко наред ли е с коня на негово височество.

Монсоро влезе в конюшнята и видя, че умното животно стои на същото онова място, откъдето го беше взел, и прилежно, както подобава на кон, който чувства, че трябва да възстанови силите си, хрупа овес.

После, без да се преоблече — Монсоро сметна, че важността на съобщението, което беше донесъл, го поставя над изискванията на етикета, повтаряме, без дори да се преоблече, главният ловчия се запъти към столовата. Негово височество и всичките му придворни се бяха събрали около великолепно сервираната и ярко осветена маса и атакуваха пастетите от фазан, прясно опеченото месо от глиган и различните блюда с ароматни подправки, като отпиваха от славното пивко червено вино от Каор или от онова коварно, пенливо, нежно анжуйско, което удря в главата по-бързо, отколкото се пукат топазените мехурчета в чашата.

— Целият двор се е събрал — казваше д’Антраге, почервенял като млада девойка и вече пиян като стар рейтар. — Добре е представен, както и избата на ваше височество.

— Не напълно, не напълно — каза Рибейрак, — липсва главният ловчия. Срамота е да ядем дивеча на негово височество, без да сме го ударили ние.

— Гласувам за главния ловчия, без значение кой е той — каза Ливаро, — дори това да е господин дьо Монсоро.

Херцогът се усмихна — само той знаеше за пристигането на графа.

В този момент вратата се отвори и граф дьо Монсоро влезе.

Като го видя, херцогът възкликна. Думите му прозвучаха особено високо сред настъпилата тишина.

— Ето го и него — каза той, — както виждате, господа, небето е благосклонно към нас — още не успели да изразим желанието си, и то се сбъдна.

Монсоро, объркан от неприсъщата за негово височество в подобни случаи самоувереност, смутено се поклони и погледна встрани, заслепен като бухал, пренесен внезапно от тъмно на ярка слънчева светлина.

— Седнете и вечеряйте — каза херцогът, посочвайки място на Монсоро срещу себе си.

— Монсеньор — отговори Монсоро, — много съм жаден, много съм гладен и много съм изморен, но няма да отпия нито глътка, няма да изям нито залък и няма да седна, докато не ви предам извънредно важно съобщение.

— Вие идвате от Париж, нали?

— И то по много спешна работа, монсеньор.

— Е добре, слушам — каза херцогът.

Монсоро се приближи до Франсоа и с усмивка на уста и ненавист в сърцето му прошепна:

— Монсеньор, нейно величество кралицата майка идва да се види с ваше височество и почти не спира по пътя.

Лицето на херцога, приковало очите на всички, се озари от внезапна радост.

— Прекрасно — каза той. — Благодаря ви, господин дьо Монсоро, вие, както винаги, ми служите вярно. Да продължим нашата вечеря, господа.

И отново приближи креслото си до масата, от която се беше отдръпнал, за да изслуша граф дьо Монсоро.

Пиршеството продължи. Главният ловчия беше настанен между Ливаро и Рибейрак. Но щом седна на удобния стол и видя обилната храна, той изведнъж загуби апетит.

Отново духът удържа победа над материята.

Увлечена от печални мисли, душата на Монсоро се устреми към парка в Меридор. Изминавайки отново пътя, по който току-що се беше завърнало неговото съсипано и измъчено от умора тяло, тя вървеше като странстващ богомолец по онази обрасла с цветя пътека, която доведе графа до стената.

Той отново видя чуждия кон, повредената стена, бягащите сенки на двамата любовници, отново чу вика на Диана, вик, проникнал дълбоко в сърцето му.

И тогава, безразличен към шума, към светлината, даже към храната, забравил къде се намира, той потъна в собствените си мисли и не усети как челото му се помрачи, а от гърдите му внезапно се изтръгна глух стон, който привлече вниманието на учудените му събеседници.

— Та вие едвам се държите на крака от умора, господин главен ловчия — отбеляза принцът, — може би ще е най-добре да си легнете.

— Наистина, така е — каза Ливаро, — съветът е добър. Вие рискувате да заспите на масата, ако не го последвате.

— Извинете ме, монсеньор — каза Монсоро, отмятайки глава, — умирам от умора.

— Напийте се, графе — посъветва го Антраге, — нищо не ободрява така, както виното.

— А и като се напиеш — прошепна Монсоро, — забравяш.

— Ба! — каза Ливаро. — На какво прилича това. Погледнете, господа, чашата му е още пълна.

— За ваше здраве, графе — вдигна чашата си Рибейрак.

Монсоро беше принуден да отговори на тоста и на един дъх изпразни чашата си.

— Но той пие добре, погледнете, монсеньор — каза Антраге.

— Да — отговори принцът, който се мъчеше да отгатне какво става в душата на графа, — да, чудесно.

— Вие би трябвало да организирате тук един добър лов, графе — каза Рибейрак, — вие познавате този край.

— Вие имате тук и ловни дружини, и гори — каза Ливаро.

— И даже жена — добави Антраге.

— Да — машинално повтори графът, — да, ловни дружини, гори и госпожа дьо Монсоро, да, господа, да.

— Подгответе един лов за глигани, графе — каза принцът.

— Ще се опитам, монсеньор.

— Дявол да го вземе — възкликна един от анжуйските благородници. — Вие ще се опитате, това се казва отговор! Та гората гъмжи от тях, от глигани. На старото сечище за десет минути аз бих вдигнал десетина глигана.

Монсоро неволно пребледня — старото сечище беше онази част от гората, където току-що го беше закарал Роланд.

— Да, да, организирайте ни лов утре, още утре! — в един глас завикаха всички.

— Не възразявате ли за утре, Монсоро?

— Винаги съм на разположение на ваше височество — отговори Монсоро, — но, както монсеньорът благоволи да отбележи, аз съм прекалено изморен, за да ръководя лова утре. Освен това трябва да пояздя из околността и да изясня какво става в нашите гори.

— И накрая, дайте му възможност да се види с жена си, дявол да го вземе! — добродушно каза херцогът, с което окончателно убеди бедния мъж, че е негов съперник.

— Съгласни сме! — весело викнаха младите хора. — Да дадем на граф дьо Монсоро двадесет и четири часа, за да направи всичко, което е необходимо, в своите гори.

— Да, господа, дайте ми ги, тези двадесет и четири часа — каза графът — и аз ви обещавам, че ще ги използвам успешно.

— А сега, господине — каза херцогът, — разрешавам ви да. си легнете. Изпратете господин дьо Монсоро до неговата стая.

Граф дьо Монсоро се поклони и излезе, освободен от тежкото бреме — необходимостта да се владее.

Тези, които страдат, жадуват за самота повече и от щастливите любовници.

Глава 22За това, как Анри III разбра за бягството на своя възлюблен брат херцог д’Анжу и какво последва от това

След като главният ловчия напусна столовата, пирът продължи още по-весело, радостно и непринудено.

Мрачната физиономия на Монсоро не спомагаше много за веселието на младите благородници, тъй като зад обясненията за умора и даже зад действителната умора те отгатнаха мрачните мисли, които бяха белязали челото на графа с печат на дълбока скръб, станала вече характерна особеност на неговото лице.

След излизането на Монсоро, чието присъствие винаги притесняваше принца, той отново придоби спокоен вид и каза:

— И така, Ливаро, когато Монсоро влезе, ти беше почнал да ни разказваш за вашето бягство от Париж. Продължавай!

И Ливаро продължи разказа си.

Но тъй като нашето звание на историк ни дава правото по-добре от Ливаро да знаем всичко, което се е случило, ние ще заменим разказа на Ливаро с нашия. Може би нашият разказ няма да е толкова цветист, но ще бъде всеобхватен, защото ние знаем това, което Ливаро не можеше да знае, а именно, какво се беше случило в Лувъра.

Към полунощ Анри III беше събуден от необичаен шум в двореца, в който, когато кралят спи, би трябвало да цари пълна тишина.

Чуваха се ругатни, удряне на алебарди в стената, бързо притичване по галериите, проклятия, от които земята би могла да се разтвори, и сред целия този шум, чукане, богохулстване, по сто различни начина повтаряните думи:

— Какво ще каже кралят? Какво ще каже кралят?!

Анри седна на кревата и погледна Шико, който след вечерята с негово величество беше заспал в голямото кресло, обвил с краката си своята рапира.

Шумът се усили.

Анри, лъщящ от помадата, скочи от леглото и извика:

— Шико! Шико!

Шико отвори едното си око — този благоразумен човек много ценеше съня и никога не се събуждаше веднага.

— Ах, напразно ме събуди, Анри — каза той. — Сънувах, че ти се е родил син.

— Чуй! — каза Анри. — Чуй!

— Какво трябва да чуя? Струва ми се, че достатъчно глупости ми говориш през деня, за да трябва да те слушам и през нощта.

— Нима не чуваш? — каза кралят и протегна ръка в онази посока, от която се чуваше шумът.

— Охо! — възкликна Шико. — Наистина, чувам викове!

— „Какво ще каже кралят? Какво ще каже кралят?“ — повтори Анри. — Чуваш ли?

— Това трябва да е едно от двете — или се е разболяла любимата ти хрътка Нарцис, или хугенотите си разчистват сметките с католиците и са им устроили Вартоломеева нощ.

— Помогни ми да се облека, Шико.

— С удоволствие, но първо ти ми помогни да стана, Анри.

— Какво нещастие! Какво нещастие! — чу се от преддверието.

— По дяволите! Почва да става сериозно — каза Шико.

— По-добре да се въоръжим — каза кралят.

— А още по-добре е — отговори Шико, — бързо да излезем през малката врата и сами да видим и преценим какво нещастие се е случило, а да не чакаме другите да ни разкажат.

Възползвайки се от съвета на Шико, Анри почти веднага излезе от тайната врата и се озова в коридора, който водеше в покоите на херцог д’Анжу.

Там той видя вдигнати към небето ръце и чу викове на отчаяние.

— О! — каза Шико. — Досещам се — твоят злочест затворник сигурно се е обесил в тъмницата си. Кълна се в светата утроба! Анри, приеми моите поздравления — ти си бил много по-голям политик, отколкото предполагах.

— Е, не, нещастнико — възкликна Анри, — това е нещо съвсем друго!

— Толкова по-зле — отговори Шико.

— Да вървим, да вървим.

И Анри повлече Шико след себе си в покоите на херцога.

Прозорецът беше отворен и около него стоеше тълпа любопитни, които се блъскаха един друг в стремежа си да видят копринената стълба, закрепена за железните перила на балкона.

Анри пребледня като мъртвец.

— Избягал! Скрил се — изкрещя Анри толкова високо, че всички придворни се обърнаха.

Очите на краля мятаха мълнии, ръцете му конвулсивно стискаха дръжката на кинжала.

Шомберг си скубеше косата, Келюс се удряше по лицето с юмруци, а Можирон, като барон, удряше главата си в дървения параван.

Що се отнася до д’Епернон, то той беше избягал под важния предлог, че отива да догони херцог д’Анжу.

Зрелището на изтезанията, на които се подлагаха изпадналите в отчаяние фаворити, внезапно успокои краля.

— Хайде, хайде, успокой се, сине мой — каза той, придържайки Можирон за талията.

— Не, кълна се в разпятието Христово! Ще се самоубия или дяволите ще ме вземат — възкликна младият мъж и отново заудря главата си, вече не в паравана, а в каменната стена.

— Хей! Помогнете ми да го спра! — викна Анри.

— Друже, ей, друже — каза Шико, — зная един по-приятен начин за самоубийство — прободете се в корема с шпагата и готово.

— Ще млъкнеш ли, палач! — възкликна Анри със сълзи на очи.

Междувременно Келюс продължаваше да се удря по бузите.

— О! Келюс, дете мое — каза Анри, — ще станеш като Шомберг, когато го бяха боядисали в цвета на берлинската синева. Ще имаш ужасен вид.

Келюс спря.

Само Шомберг продължаваше да скубе слепоочията си, даже плачеше от ярост.

— Шомберг, Шомберг, миличък — възкликна Анри, — съвземи се, моля те.

— Ще се побъркам!

— Ба! — произнесе Шико.

— Каквото и да говорим, нещастието е страшно — каза Анри. — Но точно затова трябва да запазиш ума си, Шомберг. Да, това е страшно нещастие, аз съм загубен. В моето кралство — гражданска война!… О! Кой го направи? Кой му даде стълбата? Кълна се в Христовата кръв! Ще заповядам да обесят целия град.

Дълбок ужас обхвана присъстващите.

— Кой е виновен? — продължаваше Анри. — Къде е виновникът? Десет хиляди екю за този, който ми посочи неговото име, сто хиляди екю на онзи, който ми го доведе — жив или мъртъв.

— Това е някой от Анжу — каза Можирон. — Кой друг би могъл да бъде?

— Кълна се в бога! Ти си прав — възкликна Анри. — А! Анжуйци! Дявол да ги вземе! Те ще ми платят.

— Да, да, това са анжуйци — крещеше Келюс.

— Къде са те? — викаше Шомберг.

— Да ги изкормим! — ревеше Можирон.

— Сто бесилки за сто анжуйци! — подхвана кралят.

Шико не можеше да остане спокоен сред това всеобщо буйстване. С жест на страшен смелчага той извади шпагата си и започна да удря с опаката й страна миньоните и стените, въртейки свирепо очи и повтаряйки:

— А, кълна се в светата Дева! О, чумата да ги тръшне! А, проклятие! Анжуйци! Кълна се в Христовата кръв! Смърт за анжуйци!

Този вик — „Смърт за анжуйци!“ беше чут из цял Париж, както викът на израелските майки е бил чут по цяла Рама.

През това време Анри изчезна някъде.

Той си спомни за майка си и без да каже нито дума, излезе от стаята и отиде при Катерина, която, лишена от известно време от предишното внимание, потънала в престорена печал, с флорентинската си проницателност очакваше случай да се захване отново с политически интриги.

Когато Анри влезе, тя замислено лежеше в голямото кресло и със своите кръгли, но вече жълтеникави бузи, с блестящите си, но неподвижни очи, с пълните си, но бледи ръце приличаше повече на восъчна фигура, изобразяваща размисъл, отколкото на живо същество.

Но при съобщението за бягството на Франсоа, което Анри, пламнал от гняв и ненавист, й съобщи без никаква подготовка, статуята като че ли внезапно оживя, настани се още по-дълбоко в креслото си и мълчаливо поклати глава.

— Вие дори не извикахте, майко? — каза Анри.

— А защо да викам, сине мой? — попита Катерина,

— Как? Бягството на вашия син не ви изглежда престъпно заплашително, достойно за най-сурово наказание?

— Скъпи мой сине, свободата струва не по-малко от короната. Спомнете си, че аз също ви посъветвах да бягате, когато се появи възможност да получите короната.

— Майко, мен ме оскърбяват.

Катерина сви рамене.

— Майко, предизвикват ме.

— Е, не — каза Катерина, — от вас се спасяват, това е всичко.

— А! — възкликна Анри. — Ето как се застъпвате за мен!

— Какво искате да кажете, сине мой?

— Казвам, че с годините чувствата отслабват, аз казвам…

Той се спря.

— Какво казвате? — повтори Катерина с обичайното си спокойствие.

— Казвам, че вие вече не ме обичате така, както ме обичахте по-рано.

— Заблуждавате се — каза Катерина със засилваща се студенина. — Вие сте моят любим син, Анри. Но този, от когото се оплаквате, също е мой син.

— Ах! Да оставим майчинските чувства, госпожо — извика бесен Анри, — ние знаем, колко струват те.

— Какво пък, вие трябва да знаете това най-добре от всички, сине мой, защото любовта към вас винаги е била моя слабост.

— И понеже ви е време за покаяние, вие се разкайвате.

— Досещах се, че ще стигнем дотук, сине мой — каза Катерина. — Затова мълчах.

— Прощавайте, госпожо, прощавайте — каза Анри, — аз зная какво да направя, след като и собствената ми майка вече не изпитва състрадание към мен. Ще намеря съветници, които да ми помогнат да се ориентирам в случилото се и да отмъстя за себе си.

— Вървете, сине мой — спокойно отговори Флорентинката, — бог да помага на вашите съветници, това ще им бъде много необходимо, за да ви избавят от затрудненото положение.

Когато той тръгна да излиза, тя не го спря нито с дума, нито с жест.

— Прощавайте, госпожо — повтори Анри.

Но при вратата се позабави.

— Прощавай, Анри — каза кралицата, — още една дума. Нямам намерение да ви съветвам, сине, зная, че вие нямате нужда от мен. Но помолете вашите съветници да помислят добре, преди да ви дадат своите съвети, и още веднъж да помислят, преди да пристъпят, към изпълнението им.

— О, разбира се — хвана се за думите на майка си Анри и се възползва от тях, за да остане в стаята, — положението е сериозно, нали, госпожо?

— Тежко е — бавно каза Катерина, издигайки ръце и очи към небето, — твърде тежко е, Анри.

Поразен от този израз на ужас, който прочете в очите на майка си, кралят се върна при нея.

— Кой го е отвлякъл? Имате ли някакви предположения за това, майко?

Катерина премълча.

— Аз мисля, че анжуйците.

Катерина се усмихна с ироничната си усмивка, която издаваше превъзходството на ума й, готов винаги да смути чуждия ум и да спечели над него победа.

— Анжуйците? — повтори тя.

— Вие се съмнявате — каза Анри, — но всички са убедени в това.

Катерина още веднъж сви рамене.

— Нека другите вярват в това — каза тя, — но вие, вие, сине мой.

— Тоест как, госпожо!… Какво искате да кажете? Моля ви да обясните.

— Защо да обяснявам!

— Вашето обяснение ще ми отвори очите.

— Ще ви отвори очите! Стига, Анри, аз съм само една стара и глупава жена. Всичко, което мога, е да се моля и кая.

— Не, не, говорете, майко, говорете, слушам ви! О! Вие и досега сте душата на нашия дом и винаги ще си останете, говорете!

— Безполезно е. Пък и какво е мъдростта на старците? Подозрителност и нищо повече. Старата Катерина на нейните години да може да даде някому правилен съвет! Стига, сине мой, това е невъзможно.

— Какво пък, така да бъде, майко — каза Анри. — Откажете ми помощта си, лишете ме от вашата подкрепа. Но знайте, че само след час — одобрявате това или не, е, тогава ще разбера — ще заповядам да обесят всички анжуйци, които се открият в Париж.

— Ще обесите всички анжуйци! — възкликна Катерина с онова учудване, което изпитват хората с остър ум, когато чуят някоя чудовищна глупост.

— Да, да, ще ги обеся, унищожа, убия, изгоря. В тази минута моите приятели са вече по улиците на града, за да пребият тези окаяници, тези разбойници, тези метежници!

— Пази боже да направят това — извика Катерина, изкарана от невъзмутимостта си поради сериозността на положението, — те ще погубят себе си, нещастниците, и това още не е голяма загуба, но заедно със себе си те ще погубят и вас.

— Защо?

— Слепец — прошепна Катерина. — Нима очите на кралете са орисани вечно да не виждат нищо?

И тя молитвено събра ръце.

— Кралете са крале само тогава, когато не оставят безнаказано нанесеното им оскърбление, защото тази тяхна мъст е правосъдие, а в моя случай особено, и цялото кралство ще се вдигне в моя защита.

— Безумец, глупак, дете — прошепна Флорентинката.

— Но защо, защо?

— Помислете сам — нима ще можете да посечете, изгорите, обесите такива хора като Бюси, Антраге, Ливаро, Рибейрак, без да пролеете при това потоци от кръв?

— Какво от това? Само да бъдат убити!

— Да, разбира се, ако ги убият. Покажете ми труповете им, и, кълна се в Богородица, ще кажа, че сте постъпили правилно. Но те няма да бъдат убити. Само ще бъдат принудени да вдигнат бунтовното знаме, да извадят шпаги. Сами те никога не биха се решили да извадят шпагите си за такъв господар като Франсоа. Но сега поради вашата непредпазливост те ще ги извадят от ножниците, за да защитят живота си, и вашето кралство ще се вдигне, но не във ваша защита, а срещу вас.

— Но ако аз не отмъстя, значи съм се уплашил, отстъпил съм — извика Анри.

— Нима някой някога е казвал, че аз съм се изплашила? — попита Катерина, като смръщи вежди и стисна тънките си карминени устни.

— Но ако вината е в анжуйците, те заслужават наказание.

— Да, ако са виновни, но не те са виновните.

— Тогава кой, ако не приятелите на брат ми?

— Това не е дело на негови приятели, защото вашият брат няма приятели.

— Но чие дело е тогава?

— На вашите врагове, по-точно, на вашия враг.

— Какъв враг?

— Ах, сине мой, вие прекрасно знаете, че вие, както и вашият брат Шарл винаги сте имали все един и същ враг непрекъснато.

— Искате да кажете Анри дьо Навар?

— Е, да, Анри дьо Навар.

— Но той не е в Париж!

— Ха! Нима вие знаете кой е в Париж и кой не е? Нима въобще знаете нещо? Нима имате очи и уши? Нима сте оградени с хора, които виждат и чуват? Не, вие всички сте слепи и глухи.

— Анри дьо Навар! — повтори кралят.

— Сине мой, при всяко разочарование, при всяко нещастие, при всяко бедствие, които ви постигат, виновникът за които не ви е известен, не търсете, не се съмнявайте, не се питайте — няма смисъл. Възкликнете: „Това е Анри дьо Навар!“ и можете да бъдете сигурен, че ще попаднете в целта… Той е божият меч, надвиснал над дома Валоа.

— Значи вие смятате, че трябва да отменя заповедта си за анжуйците?

— И незабавно — възкликна Катерина, — без да губите нито минута, нито секунда. Побързайте, може би вече е късно. Тичайте, отменете заповедта! Отивайте, иначе сте загубен.

И хващайки сина си за ръката, с невероятна сила и енергия го тикна към вратата.

Анри презглава изтича от двореца, за да спре своите приятели.

Но намери само Шико, който седеше на един камък и си чертаеше по пясъка географска карта.

Глава 23За това, как, като разбра, че Шико споделя мнението на кралицата-майка, кралят се присъедини към него

Първо Анри се увери, че този човек, който е погълнат от своето занятие не по-малко от Архимед и по всяка вероятност няма да вдигне глава, та ако ще целият Париж да бъде превзет с щурм, че този човек е наистина Шико, а не някой друг.

— Ах, нещастнико — изкрещя той с гръмовен глас, — ето как защитаваш ти своя крал!

— Аз го защитавам по своему и смятам, че моят начин е по-добър от другите.

— По-добър от другите! — възкликна кралят. — По-добър от другите, безделнико.

— Настоявам за това и ще ви дам доказателства.

— Любопитно ще е да се запозная с тях.

— Нищо по-лесно от това. Първо, кралю мой, ние направихме голяма глупост.

— Каква е тя?

— Това, което сме направили.

— Ах — възкликна Анри, поразен от еднаквостта на мислите на двата извънредно остри ума, които, без да се уговарят, бяха стигнали до един и същ извод.

— Да — отвърна Шико, — твоите приятели вече крещят из града „Смърт на анжуйци!“, а аз, като по-размислих, не съм много сигурен, че това е тяхна работа. Със своите викове по градските улици твоите приятели чисто и просто започват онази малка гражданска война, която не успяха да започнат господата Гиз и която им беше толкова нужна. И по всяка вероятност, Анри, в този момент твоите приятели са вече съвсем мъртви, което, да си призная, не би ме огорчило, но би опечалило теб, или пък са изгонили от града анжуйците, което не би ти харесало, но, напротив, извънредно много би зарадвало нашия скъп херцог д’Анжу.

— По дяволите! — възкликна кралят. — Значи ти мислиш, че работата е отишла толкова далеч?

— Ако не и по-далеч.

— Но всичко това не обяснява с какво се занимаваш, седнал върху този камък.

— Занимавам се с една много спешна работа.

— Каква?

— Очертавам контурите на онези провинции, които ще вдигне срещу нас брат ти, и пресмятам колко души може да даде всяка от тях в бунтовната армия.

— Шико, Шико! — възкликна кралят. — Наистина около мене има само гарги и кукувици прокобници.

— Нощем гласът на кукувицата звучи добре, сине мой — отговори Шико, — защото тогава му е времето. Времената сега са смутни и тъмни, Анри, толкова тъмни, че трудно можеш да различиш деня от нощта. Гласът ми звучи навреме, вслушай се в него. Погледни!

— Е, какво още?

— Погледни моята географска карта и прецени сам. Да започнем от Анжу, която прилича на тарталетка, ето, виждаш ли? Тук се е скрил твоят брат, затова съм сложил тази провинция на първо място. Ако с Анжу се заемат умно, както това ще сторят твоят главен ловчия Монсоро и твоят приятел Бюси, само Анжу може да ни даде, като казвам „ни“, имам предвид твоя брат — Анжу може да даде на брат ти десет хиляди бойци.

— Така ли мислиш?

— Това е в най-лошия случай. Да минем сега към Гиен. Гиен… виждаш ли я? Ето я — фигура, прилича на теле, което подскача на един крак. А! Проклятие! Гиен! Нищо чудно, че там ще се намерят недоволни — това е старо бунтовно огнище, англичаните току-що са го напуснали. Та Гиен с радост ще въстане — не против теб, против Франция. От Гиен може да се разчита на осем хиляди войници. Малко са. Но всичките ще бъдат закалени, изпитани в бой, за това бъди спокоен. После, вляво от Гиен са Беарн и Навара, виждаш ли? Ето тези две парчета, като маймуна на гърба на слон. Е, Навара я поокастриха, но заедно с Беарн ще се съберат триста-четиристотин хиляди жители. Да предположим, че Беарн и Навара, след като дьо Навар хубавичко ги поизтръска, помачка и изстиска, ще доставят на Лигата пет процента от населението си — това са шестнадесет хиляди души. И така, да направим сметката. Анжу — десет хиляди…

И Шико се зае отново да чертае с пръчката по пясъка:

— Значи ти мислиш, че кралят на Навара ще влезе в съюз с брат ми? — каза Анри.

— Света Богородице!

— Значи ти мислиш, че той има пръст в бягството му?

Шико се вгледа внимателно в Анри.

— Анри — каза той, — тази мисъл не е твоя.

— Защо?

— Защото тя е твърде умна, сине мой.

— Не е важно, чия е. Питам те, отговаряй. Мислиш ли, че Анри дьо Навар има пръст в бягството на брат ми?

— Е — възкликна Шико. — Веднъж, близо до улица Феронри, чух: „Кълна се в Разпети петък“ и когато днес си спомням за този „петък“, струва ми се убедително.

— Ти си чул „Разпети петък!“ — викна кралят.

— Да. Спомних си за това едва днес — отговори Шико.

— Значи той е бил в Париж?

— Така мисля.

— А какво те кара да мислиш така?

— Очите ми.

— Ти си видял Анри дьо Навар?

— Да.

— И не дойде при мене и не ми каза, че моят враг е имал дързостта да се яви право в моята столица?

— Човек или е благородник, или не е — каза Шико.

— Е, и какво?

— Това, че ако той е благородник, то той не е шпионин.

Анри се замисли.

— Значи — каза той — Анжу и Беарн! Брат ми Франсоа и братовчед ми Анри!

— Без да броим тримата Гиз, естествено.

— Как? Ти мислиш, че и те ще влязат в заговора?

— Тридесет и четири хиляди души от една страна — десет хиляди от Анжу, осем хиляди от Гиен, шестнадесет хиляди от Беарн — свиваше пръсти Шико, — освен това, двадесет или двадесет и пет хиляди под командването на херцог дьо Гиз, главнокомандващ твоите войски. Всичко петдесет и девет хиляди души. Да ги съкратим до петдесет в случай на подагра, ревматизъм, възпаление на седалищния нерв и други болести. Все пак, както виждаш, сине мой, остава доста внушителна цифра.

— Но Анри дьо Навар и херцог дьо Гиз са врагове.

— Което няма да им попречи да се обединят срещу теб с надеждата да се унищожат един друг, след като унищожат теб.

— Шико, ти си прав, и майка ми е права, вие и двамата сте прави. Трябва да предотвратим клането. Помогни ми да събера швейцарците.

— Швейцарците, как пък не! Тях ги взе Келюс.

— Тогава гвардията ми.

— Нея я взе Шомберг.

— Е, поне слугите ми.

— Те отидоха с Можирон.

— Как! — възкликна Анри — Без моя заповед!

— А ти откога даваш заповеди, Анри? О! Когато става дума за шествия или бичуване, не казвам нищо, ти имаш пълната власт над своята кожа и над кожата на другите. Но опре ли работата до война, опре ли до управлението на държавата, то това е вече работа на господин дьо Шомберг, господин дьо Келюс и господин дьо Можирон. За д’Епернон премълчавам, защото в такива случаи той се крие.

— А! Исусе! — възкликна Анри. — Ето как стояла работата.

— Позволи ми да ти кажа, сине мой — продължаваше Шико, — ти твърде късно забеляза, че в твоята държава ти не си нищо повече от седми или осми крал.

Анри прехапа устни и тропна с крак.

— Ехе! — произнесе Шико, вглеждайки се в тъмнината.

— Какво има там?

— Кълна се в светата утроба! Това са те. Гледай, Анри, ето ги твоите хора.

И наистина той посочи на краля трима или четирима бързо приближаващи се конници. Зад тях на известно разстояние препускаха други ездачи и вървеше тълпа от хора.

Конниците не забелязаха в тъмнината двете фигури до рова и се канеха вече да влязат в Лувъра.

— Шомберг! — повика кралят. — Тук, Шомберг.

— Ей! — отзова се Шомберг. — Кой ме вика?

— Тук, дете мое, тук.

Гласът се стори познат на Шомберг и той се приближи.

— Проклет да бъда! — възкликна той. — Та това е кралят.

— Същият. Аз изтичах след вас, но не знаех къде да ви търся и с нетърпение ви чакам тук. Какво правихте?

— Какво сме правили? — попита вторият конник, като се приближи.

— А, ела и ти, Келюс, и повече не заминавай така без мое разрешение.

— То няма и защо — каза третият и кралят позна Можирон, — всичко свърши.

— Всичко свърши? — повтори кралят.

— Слава богу — каза д’Епернон, появявайки се неизвестно откъде.

— Осанна! — издигна ръце към небето Шико.

— Значи вие сте ги убили? — каза кралят.

И добави съвсем тихо:

— В края на краищата мъртвите не възкръсват.

— Вие сте ги убили? — каза Шико. — О, ако сте ги убили, няма какво да говорим.

— Не се наложи да се потрудим — отговори Шомберг, — тези страхливци се разпиляха като ято гълъби. Почти с никой не кръстосахме шпаги.

Анри пребледня.

— А с кого ги кръстосахте?

— С Антраге.

— И убихте ли го?

— Точно обратното — Антраге уби лакея на Келюс.

— Значи те бяха нащрек? — попита кралят.

— Дявол да го вземе. Така мисля — възкликна Шико. — Вие крещите „Смърт на анжуйци!“, превозвате топове, биете камбани, раздрънквате всички железа в Париж и искате тези добри хора нищо да не чуят, както вие нищо не съобразявате.

— С една дума, с една дума — глухо промърмори кралят — гражданската война вече е избухнала.

Като чу това, Келюс трепна.

— Ама наистина, дявол да го вземе! — възкликна той.

— О, вие започвате да разбирате — каза Шико, — какво щастие! А ето господата дьо Шомберг и дьо Можирон все още нищо не схващат.

— Ние поемаме защитата на особата и короната на негово величество — заяви Шомберг.

— Ба! Кълна се в бога — каза Шико, — за това си имаме господин дьо Клисон, който не вика така високо като вас, но си върши работата не по-зле.

— Вие, господин Шико — каза Келюс, — вие тук ни разпъвате на кръст, а само преди два часа мислехте като нас, или поне, ако не сте мислили, то сте викали като нас.

— Аз! — възкликна Шико.

— Разбира се, викахте „Смърт на анжуйци!“ и при това удряхте с шпагата си по стената.

— Но аз съм друга работа — каза Шико. — Всички знаят, че аз съм глупак. Но вие, вие нали сте умни хора…

— Стига, господа — каза Анри, — мир. Скоро ще се навоюваме.

— Какви ще бъдат разпорежданията на ваше величество? — попита Келюс.

— Постарайте се да успокоите народа със същото старание, с което го разбунихте. Върнете в Лувъра швейцарците, гвардията ми и слугите ми и заповядайте да затворят вратите, та утре гражданите да помислят, че всичко случило се тази нощ е било обикновено сбиване между пияни.

Младите хора си тръгнаха като бити кучета и започнаха да предават заповедите на краля на офицерите от съпровождащия ги отряд.

Що се отнася до Анри, то той се върна при майка си, която много дейно, но с обезпокоен и мрачен вид даваше разпореждания на слугите си.

— Е — каза тя, — какво стана?

— Това, което бяхте предвидили, майко.

— Те са избягали?

— Уви! Да.

— А! — каза тя. — После?

— После — това е. Струва ми се, че и това е предостатъчно.

— А градът?

— Градът се вълнува, но не той ме безпокои, той поне е в мои ръце.

— Да — каза Катерина, — работата е в провинциите.

— Които ще се вдигнат, ще въстанат — подхвана Анри.

— Какво мислите да предприемете?

— Виждам само едно средство.

— Какво?

— Да погледнем право в лицето случилото се.

— Но как?

— Ще дам заповед на моите полковници, на моята гвардия, ще въоръжа опълчението, ще извикам армията от Ла-Шарите и ще тръгна към Анжу.

— А херцог дьо Гиз?

— Ее, херцог дьо Гиз, херцог дьо Гиз! Ще заповядам да го арестуват, ако е необходимо.

— Разбира се! Стига да успеете да осъществите всички тези извънредни мерки.

— Но какво друго да правя?

Катерина наведе глава и се замисли.

— Всичките ви планове са неизпълними, сине мой — каза тя.

— А! — силно ядосан възкликна Анри. — Днес всичко върви наопаки.

— Просто вие сте развълнуван. Овладейте се, а после ще видим.

— Тогава помислете вие вместо мен, майко. Да предприемем нещо, да действаме.

— Нали видяхте, сине мой, аз дадох разпореждане.

— За какво?

— За изпращане на пратеник.

— Къде ще го изпратим?

— При вашия брат.

— Пратеник при този изменник! Вие ме унижавате, майко!

— Сега не е време за гордост — сурово отбеляза Катерина.

— Този пратеник ще моли за мир?

— Даже ще го купи, ако се наложи.

— Боже мой! На каква цена?

— Има ли значение, сине мой — каза Катерина, — нали всичко се прави само за да можете, когато мирът бъде постигнат, спокойно да качите на бесилката тези, които избягаха с намерение да тръгнат срещу вас. Нима не ми казахте сега, че бихте искали да ги държите в ръцете си?

— О, бих дал за това четири провинции от моето кралство — по една за всеки.

— Какво пък, целта оправдава средствата — продължаваше Катерина с остър глас, който събуди в глъбините на сърцето на Анри чувство на ненавист и мъст.

— Предполагам, че сте права, майко — каза той, — но кого да изпратим при тях?

— Потърсете между своите приятели.

— Майко, няма защо да търся, не виждам нито един мъж, комуто може да бъде поверено такова поръчение.

— Тогава го поверете на жена.

— На жена? Майко! Нима вие бихте се съгласили?

— Сине мой, аз съм твърде стара, много съм изморена и, може би, ще умра след това пътешествие, но ще пътувам с такава скорост, че ще пристигна в Анжер преди приятелите на брат ви и самият той да са осъзнали своето могъщество.

— О, майко, мила моя майко — развълнувано възкликна Анри, целувайки ръцете на Катерина, — вие сте моята постоянна опора, моята благодетелка, моят добър гений.

— Това значи, че аз все още съм кралица на Франция — прошепна Катерина, устремила към сина си поглед, пълен с толкова жалост, колкото и любов.

Глава 24В която се споменава за една от добродетелите на господин дьо Сен-Люк — благодарността

На сутринта след онази вечер, когато граф дьо Монсоро изглеждаше толкова плачевно в двореца на херцог д’Анжу, че му бяха разрешили да се оттегли и да си легне, преди да е приключила вечерята, той стана в зори и излезе на двора.

Той искаше да намери коняря, с когото беше разговарял вечерта, и, ако е възможно да измъкне от него още сведения за навиците на Роланд.

Графът преуспя в своите намерения. Той влезе в обширния сайвант, където четиридесет великолепни коня поглъщаха със завиден апетит сламата и овеса на анжуйци.

Погледът на графа веднага намери Роланд.

Пред яслите си Роланд проявяваше невероятна сръчност и изпреварваше и най-бързите лакомници.

След това очите на графа потърсиха коняря.

Той стоеше, скръстил ръце на гърди и като всеки добър коняр, следеше как — жадно или лениво — поглъщат своите редовни дажби конете на негово височество.

— Хей, любезни — каза графът. — Кажете, всички ли коне на негово височество се връщат сами в конюшните му? Така ли са обучени?

— Не, господин графе — отговори конярят. — А защо пита ваша милост?

— Заради Роланд.

— Ах, да, вчера той се върна сам. О, за Роланд това не е чудно, той е много умен кон.

— Да — каза Монсоро, — забелязах. Значи вече му се е случвало да се прибира сам?

— Не, господине, обикновено на него язди монсеньор херцог д’Анжу, а той е добър ездач, лесно не може да бъде хвърлен от седлото.

— Роланд не ме е хвърлял от седлото, любезни — каза Монсоро, засегнат от това, че някой, пък било това и конярят, би могъл да си помисли, че той, главният ловчия на Франция, е бил хвърлен от седлото. — Аз съм твърде добър ездач, макар и не чак като херцог д’Анжу. Не, вързах го за едно дърво и влязох в една къща. А когато се върнах, той беше изчезнал. Мислех, че са го откраднали или че някой сеньор, минавайки оттам, е решил да ми изиграе лош номер и да го вземе. Затова и питам кой го е довел в конюшнята.

— Той се върна сам, както майордомът вчера има честта да доложи на господин графа.

— Странно — произнесе Монсоро.

Той помисли малко и смени темата.

— Казваш, че монсеньорът често язди този кон?

— Преди да дойдат другите му коне, той, кажи-речи, всеки ден яздеше на него.

— Вчера негово височество късно ли се върна?

— Около час преди вас, господин граф.

— А с кой кон беше херцогът? Дорестия с бели чорапки и бяла звезда на челото?

— Не, господине — отговори конярят, — вчера негово височество взе Изолин, ето го.

— Нямаше ли в свитата на принца благородник на кон с такива белези.

— Не съм видял никой на такъв кон.

— Е, добре — малко ядосан от това, че търсенето му не се увенчава с успех, каза Монсоро. — Добре, оседлайте ми Роланд.

— Господин графът иска Роланд?

— Да. Защо? Да не би принцът да е наредил да не ми го давате?

— Не, господине, напротив, главният коняр на негово височество се разпореди да ви дадем който кон си изберете.

Не можеш да се сърдиш на толкова внимателен принц.

Граф дьо Монсоро кимна на коняря и той се зае да го оседлава.

Когато конят беше готов, конярят отвърза Роланд от яслата, сложи му юздата и го заведе при графа.

— Слушай — каза той, като взе от него юздата. — Слушай и ми отговаряй.

— С най-голямо удоволствие — отговори конярят,

— Колко получаваш годишно?

— Двадесет екю, господине.

— Искаш ли да получиш десет пъти повече, и то за един ден?

— Разбира се, кълна се в бога — възкликна конярят. — Но как ще спечеля тези пари?

— Разбери кой е яздил вчера дорестия кон с бели чорапки и звезда на челото.

— Ах, господине, това, което искате, не е никак лесно — каза конярят. — При негово височество идват с визити толкова много господа.

— Разбира се, но двеста екю са добри пари и си струва да се потрудиш, за да ги получиш.

— Но естествено, господин графе — не се отказвам да потърся, и не мисля дори.

— Добре — каза графът, — твоето усърдие ми харесва. Ето ти десет екю предварително, за начало. Нали виждаш, няма да си на загуба.

— Благодаря ви, господине.

— Няма защо. Кажи на принца, че по негова заповед отивам в гората да подготвя лова.

Не успял графът да произнесе тези думи, и зад гърба му сламата изшумоли под стъпките на човек, който влизаше.

Монсоро се обърна.

— Господин дьо Бюси! — възкликна той.

— А! Добър ден, господин дьо Монсоро — каза Бюси. — Как попаднахте в Анжер?

— А вие, господине? Казваха, че сте болен.

— Аз наистина съм болен — каза Бюси, — моят лекар ми е предписал пълен покой. Вече цяла седмица не излизам от града. О! Вие май се каните да се качите на Роланд? Аз продадох този кон на монсеньор херцог д’Анжу и той е толкова доволен от него, че го язди почти всеки ден.

Монсоро пребледня.

— Напълно го разбирам — каза той, — конят е изключителен.

— А вие имате щастлива ръка — от пръв поглед избрахте такъв кон — каза Бюси.

— О! Ние вече се познаваме с него — възрази графът, — аз вече го яздих и вчера.

— Това предизвика у вас желание да яздите на него и днес?

— Да — каза графът.

— Извинете — продължи Бюси, — вие казахте, че ни готвите лов?

— Принцът иска да удари елен.

— Доколкото съм чувал, в околността има много елени, нали?

— Да, много.

— А къде мислите да вдигнете дивеча?

— Недалеч от Меридор.

— О, прекрасно — каза Бюси и на свой ред неволно пребледня.

— Искате ли да дойдете с мен? — попита Монсоро.

— Не, много съм ви благодарен — отговори Бюси. — Ще отида да си легна. Чувствам, че отново ме тресе.

— Ето ти на — раздаде се звучен глас от прага на конюшнята. — Нима господин дьо Бюси е станал от леглото без мое разрешение?

— Това е Одоен — каза Бюси. — Е, сега ще си изпатя. Прощавайте, графе. Оставям Роланд на вашите грижи.

— Не се безпокойте.

Бюси излезе и граф дьо Монсоро скочи на седлото.

— Какво ви е? — учуди се Одоен. — Толкова сте бледен, че и аз самият съм готов да повярвам във вашата болест.

— Знаеш ли къде отива? — попита Бюси.

— Не.

— Той отива а Меридор.

— А нима вие сте се надявали, че ще подмине замъка?

— Боже мой, какво, ли ще стане сега?

— Госпожа дьо Монсоро ще отрича.

— Но той я видя със собствените си очи.

— Тя ще го убеди, че е имал временна загуба на зрението.

— Диана няма да се реши на това.

— О, господин дьо Бюси, толкова ли зле познавате жените?

— Реми, чувствам се ужасно.

— Разбира се. Вървете си вкъщи. Предписвам ви за тази сутрин…

— Какво?

— Задушена кокошка, парче жамбон и супа от раци.

— Но аз нямам апетит.

— Това е още едно основание да ви предпиша да ядете.

— Реми, предчувствам, че този палач ще направи нещо ужасно в Меридор. Не, трябваше да се съглася и да замина с него, когато ми предложи.

— Защо?

— За да подкрепя Диана.

— Госпожа Диана прекрасно ще се подкрепи сама, вече ви казах това и пак го повтарям. И тъй като ние също трябва да се подкрепим, моля ви. Освен това не трябва да ви виждат на крака. Защо сте излезли без мое позволение?

— Беше ми много тревожно на душата и не можех да си стоя вкъщи.

Реми сви рамене, заведе Бюси в неговата колиба и като затвори вратата, го настани пред обилна закуска точно тогава, когато граф дьо Монсоро излезе от Анжер през същата врата като вчера.

Графът имаше основание да избере пак Роланд — той искаше да разбере случайно или по навик този кон, когото всички намираха за много умен, го заведе при стената на парка.

Затова, като излезе от замъка, той отпусна юздите на шията му.

Роланд не измами очакванията на Монсоро.

Щом се озова зад градската врата, конят веднага зави наляво. Графът му предостави пълна свобода. След това Роланд сви вдясно, графът и сега не му попречи.

Така те минаха по очарователната, обраснала с цветя пътека, след това по сечището, после под могъщите стари дървета.

Както и вчера, с приближаването към Меридор конят препускаше все по-бързо, премина в галоп и след четиридесет-петдесет минути граф дьо Монсоро се озова пред стената, на същото място като миналия път.

Сега обаче тук беше тихо и пусто. Не се чуваше цвилене, не се виждаше никакъв кон — нито вързан нито бродещ на свобода.

Граф дьо Монсоро скочи на земята, но този път, за да избегне опасността от връщане пеша, омота поводите около ръката си и едва тогава започна да се изкачва по стената.

В парка беше също така безлюдно, както извън него.

Дългите алеи се губеха в далечината, по зелената трева на обширните поляни подскачаха няколко сърни и им придаваха живот.

Графът реши, че няма смисъл да губи напразно време и да дебне предупредените вече хора, които, изплашени от неговата вчерашна поява, несъмнено бяха престанали да се срещат или бяха избрали за среща друго място. Той се качи на Роланд, насочи го към тясната пътечка и забавяйки ход от време на време, след петнадесетина минути пристигна при входа на замъка.

Баронът наблюдаваше как бият кучетата с камшик, за да поддържат бойния им дух, когато през подвижния мост в двора на замъка влезе Монсоро.

Като видя зет си, баронът важно се приближи до него. Диана седеше под огромна смокиня и четеше стихове на Маро. Нейната вярна прислужница бродираше до нея.

Графът забеляза жените едва след като се поздрави с барона.

Той скочи от коня и се приближи до тях.

Диана стана, направи три крачки към мъжа си и приклекна в дълбок реверанс.

— Какво спокойствие, или по-право, какво вероломство — прошепна графът. — Ама че буря ще вдигна сега в този тих вир.

Приближи се лакеят. Главният ловчия му хвърли юздите на Роланд и след това се обърна към Диана:

— Госпожо, благоволете да ми отделите една минута.

— С удоволствие, господине — отговори Диана.

— Ще ни окажете ли честта да останете в замъка, господин графе? — попита баронът.

— Да, господине. До утре във всеки случай.

Баронът се отдалечи, за да проследи стаята на зет му да бъде приготвена по всички правила на гостоприемството.

Монсоро посочи на Диана стола, от който тя току-що беше станала, и сам седна на стола на Гертруда, без да откъсва очи от жена си, гледаше я с поглед, способен да уплаши и най-храбрия мъж.

— Госпожо — каза той, — та кой беше вчера с вас в парка?

Диана вдигна към мъжа си чист и ясен поглед. Тя събра силите си и успя да попита с глас, в който нямаше и помен от вълнение:

— В колко часа, господине?

— В шест.

— Къде?

— В старото сечище.

— Там сигурно се е разхождала някоя от моите приятелки, а не аз.

— Това бяхте вие, госпожо.

Поразеният Монсоро не можеше да намери думи за отговор, но скоро учудването му отстъпи място на гнева му.

— Името на този мъж? Кажете ми го.

— На кой мъж?

— На този, който се разхождаше с вас.

— Не мога да ви го кажа, след като аз не съм се разхождала с него.

— Това бяхте вие, казвам ви — тропна с крак Монсоро.

— Вие грешите, господине — студено отговори Диана.

— И още смеете да отричате! Та аз ви видях със собствените си очи!

— Видели сте мен?

— Да, госпожо, вас! Как можете да отричате, че сте били вие. Нали в Меридор няма други жени освен вас.

— Ето още едно заблуждение, господине, — тук е Жана дьо Брисак.

— Госпожа дьо Сен-Люк?

— Да, моята приятелка госпожа дьо Сен-Люк.

— А господин дьо Сен Люк?

— Той не се разделя с жена си, както ви е известно. Техният брак е по любов. Сигурно сте видели господин и госпожа дьо Сен-Люк?

— Това не беше господин дьо Сен-Люк, това не беше госпожа дьо Сен-Люк. Това бяхте вие, аз много добре ви познах и вие бяхте с мъж, с кой — не зная, но скоро ще узная, кълна се!

— Значи вие настоявате, че съм била аз?

— Казвам ви, аз ви познах, казвам ви, чух ви, като извикахте!

— Когато дойдете на себе си, господине — каза Диана, — аз ще се съглася да ви изслушам, но сега мисля, че е по-добре да си отида.

— Не, госпожо — каза Монсоро и задържа Диана за ръката, — вие ще останете.

— Господине — отговори Диана, — ето ги господин и госпожа дьо Сен-Люк. Надявам се, че ще се овладеете в тяхно присъствие.

И действително, в края на алеята се показаха Сен-Люк и жена му, призовани от звуците на обедния гонг, който започна да бие в тази минута, сякаш само бяха чакали пристигането на господин дьо Монсоро, за да седнат на масата.

И Сен-Люк, и Жана познаха графа и побързаха да се приближат, досещайки се, че присъствието им ще избави Диана от много затруднително положение.

Госпожа дьо Сен-Люк направи на граф дьо Монсоро дълбок реверанс.

Сен-Люк приветливо му подаде ръка.

Тримата размениха някои любезности, а след това Сен-Люк подбутна жена си към графа и взе Диана под ръка.

Двойките тръгнаха към замъка.

В Меридор обядваха в девет часа. Това беше стар обичай от времената на славния крал Луи XII, запазен от барона непокътнат.

Граф дьо Монсоро беше настанен между Сен-Люк и жена му.

С ловка маневра на приятелката си Диана беше разделена от съпруга си и седна между Сен-Люк и барона.

Разговорът беше общ. Той се въртеше естествено около пристигането в Анжер на брата на краля и промените, които това ще предизвика в провинция Анжу.

На Монсоро много му се искаше да смени темата на разговора, но събеседниците му не се поддадоха и той претърпя неуспех.

Не може да се каже, че Сен-Люк избягваше да разговаря с графа, дори напротив — той обсипваше разярения мъж с мили и остроумни ласкателства и Диана, която благодарение на бъбренето на Сен-Люк можеше да пази мълчание, с красноречив поглед изрази на приятеля си своята благодарност.

„Този Сен-Люк е просто глупак и бъбрив като сврака — каза си графът. — Ето човека, от който, по един или друг начин, ще разбера нужната ми тайна.“

Граф дьо Монсоро не познаваше Сен-Люк — той се беше появил в двора след заминаването му.

Затова, щом направи това заключение, Монсоро започна да отговаря на шегите на младия човек, което още повече зарадва Диана и спомогна за възцаряването на общо спокойствие.

Освен това от време на време Сен-Люк незабелязано намигаше на госпожа дьо Монсоро и тези измитания означаваха:

„Не се вълнувайте, госпожо, имам план.“

В какво се състоеше планът на господин дьо Сен-Люк, ще разберем в следващата глава.

Глава 25Планът на господин дьо Сен-Люк

След обяда Монсоро взе своя нов приятел под ръка и го изведе от замъка.

— Знаете ли — каза му той, — толкова съм щастлив, че ви срещнах тук. Преди ме плашеше Меридорският пущинак.

— Какво говорите! — учуди се Сен-Люк. — Та нали, жена ви е тук! Аз си мисля, че в подобна компания и пустинята би ми изглеждала прекалено населена.

— Да, разбира се, но все пак…

— Какво — все пак?

— Все пак много се радвам, че ви срещнах тук.

— Господине — каза Сен-Люк, чистейки зъбите си с миниатюрна златна шпага, — вие сте твърде любезен. Никога няма да повярвам, че дори за минута сте се уплашили от скуката в компанията на такава прекрасна жена и сред толкова красива природа.

— Е! — отговори Монсоро. — Половината си живот съм прекарал в тези гори.

— Още повече не ви прилича да скучаете — каза Сен-Люк. — Струва ми се, че колкото повече живееш сред горите, толкова повече ги обичаш. Погледнете какъв възхитителен парк! Сигурен съм, че ще бъда в отчаяние, когато ми се наложи да го напусна. Боя се, че за съжаление този ден е близък.

— Защо ще се разделяте с Меридор?

— Ах, господине, нима човек е господар на съдбата си? Той е само листенце, откъснато от вятъра и реещо се над поля и долини. Ето вие сте щастливец.

— Щастливец? Защо?

— Защото оставате под сянката на тези великолепни дървета.

— О, по всяка вероятност и аз няма да остана дълго.

— Ба! Кой би могъл да каже? Мисля, че грешите.

— Не — възкликна Монсоро, — не! Аз не съм толкова фанатичен поклонник на природата като вас, аз се страхувам от този парк, който ви изглежда толкова прекрасен.

— Добре ли чух? — попита Сен-Люк.

— Да.

— Казахте, че се страхувате от този парк, но защо?

— Защото той не ми се струва безопасен.

— Не е безопасен? Ама знаете ли? — учудено възкликна Сен-Люк. — А, разбирам, поради безлюдието му, искате да кажете.

— Не, не точно по тази причина, та нали в Меридор идват гости.

— Какво говорите! — каза Сен-Люк с безукоризнено простодушен вид. — Ни душа.

— А! Наистина ли?

— Както имах честта да ви кажа.

— Не може да бъде! Нима от време на време никой не идва при вас?

— Не, във всеки случай, откакто аз съм тук, никой не е идвал.

— В Анжер сега има такова отбрано общество. Нима никой от придворните не ви е навестил нито веднъж?

— Никой.

— Това е невероятно.

— И въпреки това е така.

— Стига. Вие обиждате анжуйските благородници.

— Не зная дали ги обиждам, но да ме вземе дяволът, ако съм видял поне един от тях.

— Значи съм сгрешил.

— Разбира се, че сте сгрешили. Да се върнем обаче, на това, което казахте за парка — че в него може да бъде опасно. Нима има мечки?

— О, не!

— Вълци?

— Също не.

— Разбойници?

— Възможно е. Кажете, милостиви господине, госпожа дьо Сен-Люк е много красива, нали?

— Разбира се.

— Тя често ли се разхожда в парка?

— Често. Жена ми като мен обожава природата. Но защо питате за това?

— Просто така. А вие придружавате ли я, когато тя се разхожда?

— Винаги.

— Почти винаги? — продължаваше графът,

— Но какво искате да кажете, дявол да го вземе.

— А! Боже мой! Нищо, любезни ми господин дьо Сен-Люк, или почти нищо.

— Слушам ви.

— Работата е там, че ми казаха…

— Какво са ви казали?

— Няма ли да се разсърдите?

— Аз никога не се сърдя.

— Пък и между двама мъже такива признания са допустими. Казаха ми, че били видели някакъв човек да се разхожда из парка.

— Мъж?

— Да.

— Който е идвал при жена ми?

— О, това не съм казал.

— Напразно, скъпи господин дьо Монсоро. Това е много интересно. А кой го е видял? Кажете, бъдете така добър?

— Защо?

— Така, кажете. Нали ние с вас просто си говорим? Какво значение за какво си говорим? Та значи, казвате, този мъж е идвал при госпожа дьо Сен-Люк. Ама че работа.

— Чуйте, ще ви кажа всичко — не, не мисля, че той е идвал при госпожа дьо Сен-Люк.

— Но при кого тогава?

— Напротив, боя се, че е идвал при Диана.

— Ба! — произнесе Сен-Люк. — Бих предпочел това.

— Как? Бихте предпочели това?

— Несъмнено. Нали знаете, няма по-големи егоисти от мъжете. Всеки за себе си. Бог за всички.

— По-точно, дяволът — поправи го Монсоро.

— Значи вие мислите, че тук е идвал мъж?

— Аз не просто мисля, аз го видях.

— Видели сте в парка мъж?

— Да — каза Монсоро.

— Сам?

— Не, с госпожа дьо Монсоро.

— Кога? — понита Сен-Люк.

— Вчера.

— А къде?

— Ето тук, наляво. Ето тук.

И понеже Монсоро от началото на разходката беше повел Сен-Люк към старото сечище, то сега можеше да покаже на спътника си мястото на вчерашните събития.

— А — каза Сен-Люк, — действително, стената е в плачевно състояние. Трябва да кажем на барона, че разрушават стената.

— Подозирате ли някого?

— Аз? Да подозирам?

— Да — каза графът.

— В какво?

— В това, че е минал през стената, за да се срещне с жена ми.

Сен-Люк наведе глава и като че ли потъна в дълбок размисъл. Граф дьо Монсоро с безпокойство чакаше резултата.

— Е? — каза той.

— Проклятие! — произнесе Сен-Люк. — Не виждам никой освен…

— Освен… освен? — живо попита графът.

— Освен… вас… — каза Сен-Люк и вдигна глава.

— Шегувате ли се, любезни ми господин дьо Сен-Люк? — каза зашеметеният граф.

— Честно казано, не. Известно време след женитбата си се правех на интересен, защо и вие да не се правите?

— Моля ви, вие просто не искате да ми отговорите. Признайте ми, скъпи приятелю, не се страхувайте… аз съм смел човек. Помогнете ми, потърсете, чакам от вас огромна услуга.

Сен-Люк се почеса по ухото.

— Колкото и да мисля, не виждам друг.

— Но моля ви, не ми се смейте. Дръжте се сериозно, господине. Уверявам ви, не ми е до шеги.

— Така ли?

— Казвам ви, сигурен съм в това.

— Е, това е друга работа. А как идва този мъж тук, знаете ли?

— Тайно, дявол да го вземе!

— Често ли?

— Ами да! В камъните вече са издълбани стъпала от краката му. Погледнете сам.

— Наистина?

— А нима вие никога нищо не сте забелязали?

— О! — произнесе Сен-Люк. — Имам някои предположения.

— А! Виждате ли? — възкликна задъхано графът. — Е, а после?

— Какво после? Не са ме обезпокоявали. Мислех, че това сте вие.

— Но аз ви казвам, че не съм аз.

— Вярвам ви, милостиви господине.

— Вярвате?

— Да.

— Значи?

— Значи е бил някой друг.

Главният ловчия впери почти застрашителен поглед в Сен-Люк, който се държеше е непринудена и пленителна безгрижност.

— А! — каза той така яростно, че младият човек вдигна глава.

— Хрумна ми още нещо — каза Сен-Люк.

— Но какво, какво?

— Ами, ако това е бил…

— Ако това е бил?

— Не.

— Не?

— Може би, да.

— Кажете де!

— Ами ако е бил господин херцог д’Анжу?

— Аз също мислих за това — отговори Монсоро, — но се осведомих. Не може да е бил той.

— Е, херцогът е голям хитрец.

— Да, но това не е той.

— Вие само ми казвате: „Не е той, не е той“ — протестира Сен-Люк — и искате аз да ви кажа кой е този „той“.

— А как иначе? Вие живеете в замъка, би трябвало да знаете…

— Чакайте — възкликна Сен-Люк.

— Сетихте ли се?

— Хрумна ми една мисъл. Ако това не сте били нито вие, нито херцогът, то, разбира се, това съм бил аз.

— Вие, Сен-Люк?

— А защо не?

— Защо ще трябва да идвате на кон и да минавате през стената, когато бихте могли да влезете в парка откъм замъка.

— А! Боже мой! Аз си имам своите капризи! — каза Сен-Люк.

— Защо ще бягате, когато се показах на стената?

— Проклятие! Не само от такова зрелище се бяга.

— Значи сте се занимавали с лоши дела? — каза графът, който не можеше повече да сдържа раздразнението си.

— Възможно е.

— Но вие се подигравате с мене! — пребледня графът. — Подигравате се вече четвърт час.

— Вие грешите, господине — каза Сен-Люк, като извади часовника си и впери в графа такъв поглед, че даже Монсоро, въпреки своята свирепа храброст, трепна, — не четвърт час, а двадесет минути.

— Но вие ме оскърбявате, господине? — възкликна графът.

— А как смятате, господине, вие не ме ли оскърбявате с вашите въпроси?

— Ето какво било! Сега виждам добре.

— Голяма работа — в десет сутринта. И какво виждате, моля?

— Че вие сте в сговор с онзи предател, с онзи страхливец, когото едва не убих вчера.

— Проклятие! — възкликна Сен-Люк. — Той е мой приятел.

— Какво пък, щом е така, ще ви убия вместо него.

— Ба! Във вашия собствен дом! Ей така! Без предизвикване?

— Да не си мислите, че ще се церемоня с някакъв си мерзавец? — извика вбесеният граф.

— Ах, господин дьо Монсоро — въздъхна Сен-Люк, колко зле сте възпитан. И колко лошо се е отразило върху вашата нравственост честото общуване с дивите зверове! Засрамете се!

— Вие какво, не виждате ли колко съм вбесен? — изрева Монсоро, скръсти ръце на гърдите си и тръгна към Сен-Люк. Отчаянието, което разкъсваше сърцето на главния ловчия, изкриви лицето му в страшна гримаса.

— Боже господи! Разбира се, че виждам. И честно казано, яростта не ви прилича. Просто е страшно да ви гледа човек, скъпи мой господин дьо Монсоро.

Не можейки да се владее повече, графът сложи ръка на дръжката на шпагата.

— А! Обръщам ви внимание — каза Сен-Люк, — че вие започвате пръв. Призовавам ви за свидетел, че аз съм напълно спокоен.

— Да, конте такова, да, гадно миньонче, аз ви хвърлям ръкавица.

— Тогава бъдете така добър да минете от другата страна на тази стена, господин дьо Монсоро — тук сме във ваши владения.

— Все едно ми е! — възкликна графът.

— Но на мен не ми е — каза Сен-Люк, — аз не искам да ви убивам във вашия дом.

— Отлично! — каза Монсоро и бързо се покатери по стената.

— По-внимателно, графе, не бързайте! Тук един камък се клати, изглежда, често са го смущавали. Ще вземете да паднете, не дай боже. Повярвайте ми, тогава ще бъда безутешен.

И Сен-Люк на свой ред се покатери по стената.

— Хайде, хайде, побързай — каза графът, изваждайки шпагата.

„Аз пристигнах тук за удоволствие — каза си Сен-Люк, — Ей богу. Славно ще се позабавлявам.“ И той скочи от другата страна на стената.

Глава 26За това, как господин дьо Сен-Люк показа на господин дьо Монсоро удара, на който го беше научил кралят

Граф дьо Монсоро чакаше Сен-Люк с шпага в ръка и тропаше с крак в бясно предизвикателство.

— Готов ли си? — попита графът.

— Между другото — каза Сен-Люк, — добро място сте си избрали — с гръб към слънцето. Моля, моля, не се стеснявайте.

Монсоро се завъртя така, че слънцето да им свети отстрани.

— Отлично — каза Сен-Люк, — така ще мога да виждам какво правя.

— Не ме щади — каза Монсоро, — ще се бия до смърт.

— Така значи? — каза Сен-Люк. — Значи вие искате непременно да ме убиете?

— Дали искам? О! Да… искам.

— Човек предполага, Господ разполага — забеляза Сен-Люк и извади на свой ред шпагата.

— Казваш…

— Казвам… Погледнете по-внимателно тези макове и глухарчета.

— Е?

— Е, казвам, че ще ви просна мъртъв върху тях.

И Сен-Люк се засмя и зае позиция.

Монсоро неистово се хвърли върху него и с невероятна сръчност нанесе на Сен-Люк два-три удара, които той отрази с не по-малка сръчност.

— Кълна се в бога, господин дьо Монсоро — каза Сен-Люк, без да спира, — вие владеете добре шпагата и всеки друг освен мен и Бюси би бил убит на място с вашия последен удар.

Монсоро разбра с какъв човек си има работа и пребледня…

— Вие сигурно сте учуден — добави Сен-Люк, — че аз така добре владея шпагата. Работата е там, че кралят — той, както ви е известно, много ме обича, си направи труда да ми дава уроци и, между другото, ме научи и на този удар, който сега ще ви покажа. Казвам ви всичко това, за да имате удоволствието да знаете, че ако ви убия с този удар, то това е удар, научен от краля. За вас това е много ласкателно.

— Ужасно сте остроумен, господине — вбесен каза Монсоро, пристъпвайки с десния крак, за да нанесе прав удар, способен да пробие и стена.

— Проклятие! Старая се, колкото мога — скромно отговори Сен-Люк и отскочи встрани.

С това движение той принуди противника си да направи полуволт75 и да се обърне с лице към слънцето.

— А! — каза Сен-Люк. — Ето че вече сте там, където ми се искаше да бъдете, преди да ви видя там, където ми се иска да ви убия. Не беше лошо, нали? Наистина доволен съм, много съм доволен! Току-що шансовете ви да бъдете убит бяха едва петдесет на сто, сега вече те са деветдесет и девет на сто.

И със стремителност, сила и ожесточение, които Монсоро дори не подозираше в този изнежен млад човек, Сен-Люк нанесе на главния ловчия, без да спира, един след друг пет удара. Зашеметен от този ураган от свистене и мълнии, Монсоро ги отби. Шестият удар беше прим — той се състоеше от двоен финт, парада и рипост76. Графът не видя първата половина на този удар поради слънцето, втората — защото шпагата на Сен-Люк се заби в гърдите му чак до дръжката.

Около секунда Монсоро остана прав като подсечен дъб, очакващ и най-малкия полъх, за да разбере накъде да падне.

— Това е всичко — каза Сен-Люк. — Сега шансът ви е сто на сто. И отбележете, господине, ще паднете точно върху онези макове и глухарчета, които имах честта да ви покажа.

Силите напуснаха графа. Пръстите му се разтвориха, очите му се замъглиха. Той подгъна колене и рухна върху маковете, смесвайки аления цвят на кръвта си с техния пурпур.

Сен-Люк спокойно изтри шпагата си, наблюдавайки постепенната смяна на оттенъците, които превръщат лицето на агонизиращ човек в маска на труп.

— А! Вие ме убихте! — каза Монсоро.

— Постарах се да ви убия — отговори Сен-Люк, — но сега, когато лежите тук и всеки момент ще предадете богу дух, дявол да ме вземе, ако не съжалявам за това. Сега изпитвам към вас дълбоко уважение. Вие сте ужасно ревнив, това е вярно, но сте смел човек.

И много доволен от надгробната си реч, Сен-Люк приклекна до Монсоро и му каза:

— Нямате ли някакво последно желание, господине? Давам ви благородническа дума — то ще бъде изпълнено. Обикновено, когато си ранен, изпитваш жажда, зная по себе си. Може би искате вода? Ще отида да донеса.

Монсоро не отговаряше.

Той се обърна с лице към земята, закъса тревата със зъби и конвулсивно потрепваше в локва от собствената си кръв.

— Горкият! — каза Сен-Люк и стана. — О! Дружба, дружба, ти си много взискателно божество.

Монсоро с мъка отвори едното си око, опита се да вдигне глава и със смразяващ стон отново я отпусна на земята.

— Какво пък, той е мъртъв — произнесе Сен-Люк. — Да забравим за него… Лесно е да се каже — да забравим… Каквото и да казваме, но аз убих човек. Не може да се каже, че съм си губил времето в Анжу.

И като прескочи стената, през парка се върна в замъка.

Първият човек, когото срещна, беше Диана. Тя приказваше с приятелката си.

„Колко ще й отива траур“ — помисли Сен-Люк.

След това се приближи към очарователната група, която се състоеше от двете млади жени, и каза:

— Извинете ме, любезна госпожо, но на всяка цена трябва да кажа няколко думи на госпожа дьо Сен-Люк.

— Моля ви, скъпи приятелю, моля ви — отговори госпожа дьо Монсоро. — Ще отида при баща ми в библиотеката. След като поговориш с господин дьо Сен-Люк — обърна се тя към приятелката си, — ела, аз ще бъда там.

— Непременно — каза Жана.

Диана махна с ръка и с усмивка се отдалечи. Съпрузите останаха сами.

— Какво има? — попита весело Жана. — Имате мрачен вид, скъпи ми съпруже!

— Естествено — отговори Сен-Люк,

— Какво се е случило?

— Е, боже мой! Нещастен случай.

— С вас? — изплаши се Жана.

— Не съвсем с мене, но с човека, който беше с мен.

— Но с кого?

— С онзи, с който се разхождахме.

— С господин дьо Монсоро?

— Уви, да! Бедният, скъп граф!

— Но какво му се е случило?

— Предполагам, че умря.

— Умрял! — възкликна Жана с понятно вълнение. — Умрял?

— Именно.

— Но той току-що беше тук, говореше, гледаше!…

— Е, точно това е причината за неговата смърт — прекалено много е гледал и прекалено много приказваше.

— Сей Люк, приятелю — каза младата жена и хвана мъжа си за ръката.

— Какво?

— Нищо ли не скривате от мен?

— Аз? Нищо съществено, кълна ви се. Дори не крия мястото, където умря.

— А къде умря?

— Там, зад стената, на същата онази полянка, където нашият приятел Бюси обикновено оставяше коня си.

— Вие ли го убихте, Сен-Люк?

— Проклятие! Кой друг? Ние бяхме само двамата, но аз се връщам и ви казвам, че той е мъртъв — не е трудно да се отгатне кой кого е убил.

— Нещастният!

— Ах, мила моя — каза Сен-Люк, — той ме предизвика, оскърби ме и пръв извади шпага.

— Това е ужасно! Това е ужасно! Бедният граф!

— Ето ти на — каза Сен-Люк, — знаех си. Ще видите, само след седмица ще го наричат „Свети Монсоро“.

— Но вие не бива да оставате тук! — извика Жана. — Вие не можете повече да живеете под покрива на човека, когото сте убили.

— Точно това си казах и аз и затова побързах при вас, скъпа моя, да ви помоля да се приготвите за заминаване.

— Но вие нали не сте ранен?

— Най-после! Ето въпрос, който, макар и зададен със закъснение, ме примирява с вас! Не, аз съм съвсем невредим.

— Значи заминаваме?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре, тъй като вие разбирате — всеки момент нещастието може да бъде открито.

— Какво нещастие? — извика госпожа дьо Сен-Люк, връщайки се обратно в мислите си, както понякога се връщаме назад по стъпките си.

— Ах! — въздъхна Сен-Люк.

— Но аз си помислих — каза Жана, — та сега госпожа дьо Монсоро е вдовица.

— Същото си казах и аз.

— След като го убихте?

— Не, преди това.

— Какво пък, ще отида да я предупредя…

— Щадете чувствата й, скъпа приятелко.

— Безсрамник! Докато аз я предупредя, оседлайте конете, сам ги оседлайте, като за разходка.

— Чудесна мисъл! Би било добре тези мисли да са повече, скъпа моя, защото, трябва да ви призная, главата ми е замаяна.

— Но къде ще отидем?

— В Париж.

— В Париж? А кралят?

— Кралят сигурно е забравил. Толкова неща се случиха оттогава, а освен това, ако има война, което е вероятно, мястото ми е до него.

— Добре. Значи заминаваме за Париж.

— Да. Но първо ми трябват перо и мастило.

— На кого искате да пишете?

— На Бюси. Нали разбирате, не мога да напусна Анжу, без да му кажа защо заминавам.

— Вярно. Всичко, което ви трябва за писане, ще намерите в моята стая.

Сен-Люк веднага отиде там и с леко трепереща, въпреки твърдостта й ръка набързо написа следните редове:

Десет минути по-късно един от слугите на барона вече препускаше с това писмо към Анжер, докато господин и госпожа дьо Сен-Люк напускаха съвсем сами замъка през тайния изход, излизащ на най-краткия път за Париж. Те оставиха Диана разплакана и в голямо затруднение как да разкаже на стария барон историята на този тъжен дуел.

Когато Сен-Люк минаваше край нея, Диана отклони поглед.

— Иди и прави след това услуги на приятелите си — каза той на жена си. — Не, всички хора наистина са неблагодарни, само аз съм способен на признателност.

Глава 27В която присъстваме на съвсем не тържественото влизане на кралицата-майка в добрия град Анжер

В същия този час, когато граф дьо Монсоро падна, сразен от шпагата на Сен-Люк, при вратите на Анжер, затворени и добре охранявани, както ни е известно, изсвириха едновременно четири тръби.

Предупредената стража вдигна флаг и отговори със същата симфония.

В град Анжер пристигаше Катерина Медичи, съпроводена от доста внушителна свита.

Веднага съобщиха на Бюси. Той бързо стана и отиде при принца, който незабавно легна в постелята си.

Ариите, изпълнявани от тръбачите на кралицата, несъмнено бяха прекрасни арии, но те не притежаваха могъществото на онези, които бяха разрушили стените на Йерихон — вратите на Анжер не се отвориха.

Катерина погледна от каретата си, за да се покаже на часовоите, надявайки се, че нейният царствен облик ще направи по-голямо впечатление от звуците на тръбите.

Анжерските опълченци видяха кралицата и я поздравиха, и дори много учтиво, но вратите останаха затворени.

Катерина изпрати до вратите един от своите приближени. Там той бе обсипан с любезности.

Но когато той поиска да отворят вратата на кралицата майка, настоявайки нейно величество да бъде посрещната с почести, му бе отговорено, че Анжер е военна крепост и затова нито една врата не може да бъде отворена без спазване на някои формалности.

Силно уязвен от получения отговор, пратеникът се върна при своята повелителна и тогава Катерина произнесе онези думи, с цялото им горчиво и дълбоко значение, които по-късно Луи XIV малко видоизмени съответно на нарасналото могъщество на кралската власт.

— Аз чакам! — прошепна тя.

И придворните, наобиколили каретата й, трепнаха.

Най-после Бюси, който половин час даваше наставления на принца и измисляше стотици държавни съображения, едно от друго по-неоспорими, взе решение.

Той заповяда да покрият коня му с празнична попона, избра измежду най-неприятните на кралицата-майка благородници петима, застана начело и с параден алюр тръгна да посреща нейно величество.

Катерина почваше да чувства умора, но не от чакането, а от размишления за това, как ще си отмъсти на хората, посмели да й нанесат такова оскърбление.

Тя си спомни арабската приказка за затворения в бутилка зъл дух. Първите десет години от плена си той обещавал да позлати този, който го освободи, а след това, вбесен от чакането, се заклел да убие човека, който отвори бутилката.

С Катерина стана същото. Първоначално тя си обеща да отрупа с милости онези благородници, които побързат насреща й.

След това се зарече да стовари гнева си върху първия, който се яви пред нея.

Наконтеният Бюси се приближи до вратата и започна да се вглежда като нощен часовой, който повече слуша, отколкото гледа.

— Кой идва? — викна той.

Катерина очакваше най-малкото коленопреклонен поздрав. Един от благородниците от нейната свита погледна към нея в очакване на разпореждане.

— Приближете се, — каза тя, — приближете се още веднъж до вратата. Питат: „Кой идва?“. Трябва да им отговорим, господине, това е формалност…

Придворният се приближи до самите шипове на подвижната решетка.

— Нейно величество кралицата-майка идва да посети добрия град Анжер — каза той.

— Прекрасно, господине — отговори Бюси, — благоволете да се обърнете наляво. На около осемдесет крачки оттук ще видите тайния вход.

— Тайният вход! — възкликна придворният. — Малката вратичка за нейно кралско величество!

Но нямаше кой да го слуша — Бюси си беше тръгнал.

Заедно със своите приятели, които скришом се подсмиваха, той се запъти към онова място, където според указанията трябваше да излезе от каретата вдовстващата кралица.

— Чухте ли, ваше величество? — попита придворният. — Тайният вход!

— О, да, господине, чух. Да влезем оттам, щом така трябва.

И мълнията, блеснала в погледа й, накара нетактичния придворен, който неволно подчерта нанесеното оскърбление, да пребледнее.

Кортежът обърна наляво и малката тайна врата се отвори.

От нея излезе Бюси с извадена шпага в ръка и почтително се поклони пред Катерина. Около тях перата на шапките на неговите спътници метяха земята.

— Добре дошли в Анжер, ваше величество — каза той.

До Бюси стояха барабанчиците, но барабаните не биеха, и войниците, но те не взеха „за почест“.

Кралицата излезе от каретата и опряна на ръката на придворния, се насочи към малката врата, като промълви само:

— Благодаря, господин дьо Бюси.

С тези думи тя направи равносметка на размишленията си, за които й бяха предоставили достатъчно време.

Катерина вървеше, високо вдигнала глава. Внезапно Бюси я настигна и прегради пътя й с ръка.

— Бъдете внимателна, госпожо, вратата е много ниска, ваше величество може да се удари.

— Но какво да правя? — каза кралицата. — Да се наведа? За първи път влизам в град по такъв начин.

Тези думи, произнесени със съвсем естествен тон, имаха за опитните придворни такъв смисъл, дълбочина и значение, които накараха не един от присъстващите да се замисли и даже самият Бюси прехапа мустак и наведе очи.

— Много далеч отиде — прошепна на ухото му Ливаро.

— Ба! Остави! — каза Бюси. — Това не е всичко. Каретата на нейно величество беше пренесена през стената и Катерина отново се настани в нея, за да отиде в двореца. Бюси и неговите приятели яздеха от двете страни на каретата.

— А синът ми? — попита внезапно Катерина. — Не виждам моя син, херцог д’Анжу!

Тези думи се изплъзнаха от устата й в пристъп на неудържим гняв. Отсъствието на Франсоа в подобен момент беше върхът на оскърблението.

— Монсеньорът е болен, ваше величество, той е на легло. Ваше величество може да не се съмнява, че ако не беше така, негово височество сам би побързал към вратата на своя град да ви отдаде почит.

Този път Катерина беше просто величествена в своето лицемерие.

— Болен? Бедното дете! Болен. — извика тя. — Ах, господа, да побързаме… Поне грижат ли се добре за него?

— Правим всичко, което е по-силите ни — каза Бюси учудено, опитвайки се да разбере, действително ли в тази жена говори майката.

— Знае ли той, че съм тук? — продължи Катерина след пауза, която хитро използва, за да разгледа всички спътници на Бюси.

— Разбира се, ваше величество, разбира се.

Катерина стисна устни.

— Сигурно много страда — каза тя съчувствено.

— Неимоверно — отговори Бюси. — Негово височество често има такива внезапни пристъпи на неразположение.

— Значи това е внезапно неразположение, господин дьо Бюси?

— Боже мой! Разбира се, ваше величество.

Така те стигнаха до двореца. Покрай пътя, по който се движеше каретата й, в шпалир стояха тълпи от хора.

Бюси побърза напред, изтича по стълбата и задъхан, възбуден, влезе при херцога.

— Тя е тук — каза Бюси. — Пазете се!

— Сърдита ли е?

— Вбесена е.

— Изразява ли недоволство?

— О, не! Много по-лошо — усмихва се.

— А народът?

— Народът мълчи. Той гледа тази жена с ням ужас — той не я познава, но отгатва каква е тя.

— А тя?

— Тя изпраща въздушни целувки и хапе пръстите, си при това.

— Дявол!

— Да, монсеньор, точно това ми дойде наум и на мен. Това е дявол. Бъдете внимателен.

— Запазваме военно положение, нали?

— Кълна се в бога! Искайте сто, за да получите десет, впрочем, от нея повече от пет няма да измъкнете.

— Ба! Така значи, ти смяташ, че съм съвсем безсилен? Всички ли сте тук? Защо Монсоро не се е върнал още?

— Той сигурно е в Меридор… О! Ние прекрасно ще минем без него!

— Нейно величество кралицата майка! — провъзгласи от прага лакеят.

И веднага се показа Катерина, бледа и, както винаги, цялата в черно.

Херцог д’Анжу се помъчи да стане.

С неподозирана за това износено от годините тяло бързина Катерина се хвърли в обятията на сина си и го обсипа с целувки.

„Тя ще го задуши — помисли Бюси. — Да, това се казват целувки, кълна се в Разпятието.“

Тя направи повече — заплака.

— Трябва да се пазим — каза Антраге на Рибейрак, — всяка сълза ще бъде платена с буре кръв.

Свършила с целувките и сълзите, Катерина седна до главата на херцога. По знак на Бюси присъстващите се оттеглиха. Но той самият се подпря на колоната до кревата като у дома си и зачака спокойно.

— Бихте ли се погрижили за моите бедни хора, скъпи господин дьо Бюси? — внезапно каза Катерина. — Нали след нашия син вие сте стопанин на този дом и наш най-любезен приятел? Моля да ми окажете тази любезност.

Бюси нямаше избор.

„Хвана ме!“ — помисли си той.

— Щастлив съм да служа на ваше величество, госпожо — каза той. — Аз се оттеглям. Почакай! — прошепна той. — Това не ти е Лувъра, ти не знаеш тук всички врати, аз пак ще се върна.

И младият човек излезе, без да може дори да даде на херцога знак. Катерина очакваше това и не го изпускаше нито за секунда от очи…

Първо тя се опита да изясни действително ли синът й е болен, или само се преструва на такъв.

Това трябваше да й послужи за основа на по-нататъшната й дипломация.

Но Франсоа, достоен син на майка си, великолепно играеше своята роля.

Тя заплака, него го втресе.

Това заблуди Катерина. Тя реши, че е болен и дори, че болестта ще й помогне да подчини на своето влияние отслабналия от страданията на тялото разум.

Обсипа сина си с нежност, отново го разцелува, отново заплака, и то така, че той се учуди и попита за причината на нейните сълзи.

— Застрашаваше ви толкова голяма опасност, сине мой — отговори тя.

— Когато избягах от Лувъра ли, майко?

— О, не! След като избягахте.

— Какво имате предвид?

— Тези, които са ви помогнали при това злополучно бягство…

— Какво те?

— Те са вашите най-зли врагове…

„Нищо не знае — помисли принцът, — но би искала да разбере.“

— Кралят на Навара! — без заобикалки каза Катерина. — Вечният бич на нашия род… Познавам го.

„Знае“ — каза си Франсоа.

— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че той се хвали с това и смята, че той единствен е спечелил от цялата работа?

— Това не е така — възрази принцът, — излъгали са ви, майко.

— Защо?

— Защото той няма никакво отношение към моето бягство, а дори да беше имал, все едно — сега съм в безопасност, както виждате. А с краля на Навара вече две години не съм се срещал, майко.

— Имам предвид не само тази опасност, сине мой — каза Катерина, чувствайки, че ударът й не е попаднал в целта.

— Какво още, майко? — попита херцогът и погледна към гобленовите драперии на стената на алкова зад гърба на Катерина, които от време на време се полюшваха.

Катерина се наведе към сина си и като се постара да придаде на гласа си изплашен тон, произнесе:

— Кралският гняв! Този страшен гняв, който ви заплашва.

— С втората опасност работата стои по същия начин, както и с първата, госпожо — аз вярвам, че моят брат — кралят, е обхванат от жесток гняв, но аз съм в безопасност.

— Смятате ли? — каза Катерина с израз, способен да внуши страх и на най-смелите.

Драпираните завеси се разклатиха.

— Сигурен съм в това — отговори херцогът — и вие самата с вашето идване тук, мила майко, потвърждавате моята правота.

— Но защо? — разтревожена от спокойствието му, попита Катерина.

— Защото — продължи Франсоа след поредния поглед към завесите, — ако ви бяха поръчали да ми предадете само тези заплахи, нямаше да дойдете тук, пък и кралят в такъв случай не би решил да предаде в ръцете ми такъв заложник като ваше величество.

Изплашената Катерина вдигна глава.

— Заложник?! Аз?!

— Най-свят и почитан от всички — отговори с усмивка херцогът и целуна ръката на Катерина, като не пропусна да хвърли един ликуващ поглед към завесите.

Катерина безсилно отпусна ръце. Тя не можеше да знае, че през тайната врата Бюси следи господаря си и от самото начало на разговора го подкрепя в трудните моменти с поглед, мъжество и бодрост на духа.

— Сине мой — каза тя накрая, — вие сте абсолютно прав — дойдох при вас като пратеник на мира.

— Слушам ви, майко — каза Франсоа, — и вие знаете с какво унижение. Струва ми се, че започваме да се разбираме един друг.

Глава 28Малките причини и големите следствия

В тази първа част на разговора съвсем очевидно предимството не беше на страната на Катерина.

За кралицата майка подобен неуспех беше не само непредвиден, но и толкова непривичен, че тя си зададе въпроса, наистина ли синът й е така решително настроен, както изглежда. Изведнъж едно малко събитие измени положението на нещата.

Историята познава сражения, които, бидейки почти загубени, изведнъж са били спечелвани поради промяната на вятъра и vice versa77. Пример за това са Маренго и Ватерлоо.

Една песъчинка може да наруши хода и на най-мощната машина.

Както вече знаем, Бюси се намираше в тайния коридор, който водеше до стаята на херцог д’Анжу, и се беше разположил така, че само принцът да го вижда. От своето скривалище Бюси подаваше глава през цепнатината на завесите в онези моменти, които смяташе най-опасни за делото.

А неговото дело, както разбирате, беше война на всяка цена — трябваше да се задържи в Анжу през цялото време, докато тук е граф дьо Монсоро, трябваше да наблюдава мъжа и да посещава жената.

При все това тази извънредно проста политика усложняваше политиката на Франсоа — големите следствия произтичат от малки причини.

Бюси с енергични намигвания, яростни гримаси, шутовски жестове, свирепо смръщване на веждите принуждаваше господаря си да бъде твърд.

Херцогът, който се боеше от Бюси, му се подчиняваше и, както видяхме, действително се държеше необичайно твърдо.

Катерина претърпя поражение по всички линии и мечтаеше вече за достойно отстъпление, когато едно дребно произшествие, почти толкова неочаквано, колкото и упоритостта на херцог д’Анжу, я избави от това.

В най-големия разгар на разговора между майката и сина, в момента на най-голяма съпротива от страна на херцога, Бюси усети, че някой го дърпа за края на плаща.

За да не изпусне нито дума от разговора, той не се обърна, а протегна ръка назад и напипа нечии пръсти. Пръст по пръст той напипа ръка, след ръката — рамо, след рамото — човек.

Тогава, съобразил, че работата си струва, той се обърна.

Човекът беше Реми.

Бюси искаше да заговори, но Реми сложи пръст на устните си и тихичко измъкна господаря си в съседната стая.

— Какво се е случило, Реми? — нетърпеливо попита графът. — Защо ме безпокоиш в такъв момент?

— Писмо — прошепна Реми.

— Дявол да те вземе! Заради някакво писмо ти ме откъсваш от най-важния разговор, който водех с херцог д’Анжу.

Това гневно избухване очевидно не обезкуражи Реми.

— Има писма и писма — каза той.

— Откъде е това писмо?

— От Меридор.

— О! — живо възкликна Бюси. — От Меридор! Благодаря, мили Реми, благодаря!

— Значи не смятате повече, че съм допуснал грешка?

— Нима ти можеш да сгрешиш? Къде е писмото?

— Пратеникът държи да ви го предаде лично, затова реших, че е много важно.

— Правилно. Той тук ли е?

— Да.

— Доведи го.

Реми отвори една от вратите и направи знак на човека, на вид коняр, да влезе.

— Ето господин дьо Бюси — каза той, посочвайки графа.

— Дай писмото. Аз съм този, когото търсиш. И даде на пратеника половин пистол.

— О, аз ви познавам — отговори конярят и му подаде писмото.

— Тя ли ти го даде?

— Не тя, а той.

— Кой той? — живо попита Бюси, докато разглеждаше почерка.

— Господин дьо Сен-Люк.

— А!

Бюси беше пребледнял, защото при думата „той“ беше решил, че става дума за мъжа, а не за жената, а господин дьо Монсоро имаше това качество — да кара бедния Бюси да бледнее всеки път, когато се сещаше за него.

Младият човек се обърна, за да прочете писмото и да скрие при четенето онова вълнение, което всеки, който получава важно послание, се бои да покаже, освен ако не е Цезар Борджия, не е Макиавели, не е Катерина Медичи или самият дявол.

И бедният Бюси постъпи правилно, защото, щом хвърли поглед на известното ни писмо, кръвта му нахлу в мозъка и заля лицето му като разбушувало се море. От бледен той стана пурпурночервен, секунда беше като зашеметен и усещайки, че всеки момент ще падне, се отпусна в креслото край огъня.

— Върви — каза Реми на учудения от въздействието на писмото коняр. И го подбутна по гърба. Конярят побърза да си тръгне. Той реши, че е донесъл лоша вест, и се уплаши да не си вземат обратно парите.

Реми се приближи до графа и го дръпна за ръката.

— По дяволите! — възкликна той. — Отговорете ми веднага, иначе, кълна се в свети Ескулап, ще ви пусна кръв от всичките ви четири крайника.

Бюси стана. Той вече не беше нито червен, нито зашеметен, но беше мрачен.

— Погледни — каза той — какво е направил за мен Сен-Люк.

И протегна на Реми писмото. Реми жадно го прочете.

— Какво пък — забеляза той, — струва ми се, всичко е прекрасно и господин дьо Сен-Люк е галантен мъж. Да живеят умните хора, които могат да изпращат душата в чистилището. Оттам връщане назад няма.

— Невероятно! — промърмори Бюси.

— Разбира се, но това не променя нищо. Работата ни сега е такава — след девет месеца ще имам за пациентка някоя си графиня дьо Бюси. Исусе! Не се безпокойте, аз акуширам като Амброаз Паре.

— Да — каза Бюси, — тя ще бъде моя жена.

— Струва ми се, че не трябва кой знае какво да правите за това, тя вече беше ваша жена повече, отколкото жена на мъжа си.

— Монсоро мъртъв!

— Мъртъв! — повтори Одоен. — Това е написано черно на бяло.

— О, струва ми се, че спя, Реми. Как? Аз вече няма да виждам това подобие на привидение, винаги готово да застане между мен и щастието? Реми, ние се заблуждаваме.

— Не, изобщо не се заблуждаваме. Прочетете писмото, дявол да го вземе! Паднал върху маковете, но толкова несръчно, че веднага умрял. Вече съм забелязал, че е опасно да се пада върху макове, но досега мислех, че е опасно само за жени.

— Но в такъв случай…

Бюси не чуваше шегите на Реми и следеше само една мисъл, която се въртеше в главата му:

— Диана не бива да остава в Меридор. Аз не искам това. Тя трябва да замине някъде, където ще може да забрави.

— Мисля, че за това напълно подхожда Париж — каза Одоен. — В Париж забравят много бързо.

— Ти си прав. Тя отново ще се настани в своята къщичка на улица Турнел, ще живеем в сянка през десетте месеца на вдовишкия траур и бракът ще бъде за нас само утрешният ден на днешните радости.

— Това е вярно — каза Реми, — но за да заминем за Париж…

— Е?

— Трябва ни нещо?

— Какво е то?

— Трябва ни мир в Анжу.

— Вярно — каза Бюси, — вярно. О, боже мой! Колко време е загубено и загубено напразно.

— Това значи, че ще се качите на коня си и ще препуснете към Меридор.

— Не, не, в никакъв случай. Не аз, а ти. Аз трябва на всяка цена да остана тук, при това моето присъствие там в подобна минута би било почти непристойно.

— А как ще се видя с нея? Да вляза ли в замъка?

— Не, иди първо при старото сечище, може би тя ще се разхожда там и ще ме чака. А ако не я видиш там, върви в замъка?

— Какво да и кажа?

— Че съм почти обезумял.

И като стисна ръката на младия лекар, на когото от опит знаеше, че може да разчита като на самия себе си, Бюси побърза да се върне на своето място зад драпираните завеси в алкова на принца.

В отсъствието на Бюси Катерина се беше опитала да завоюва обратно онази територия, която беше загубила в негово присъствие.

— Сине мой — каза тя, — смятах, че една майка не може да не се разбере със своето дете.

— И въпреки това виждате, майко, че понякога това се случва.

— Никога, ако тя действително иска да се разбере с него.

— Искате да кажете, госпожо, ако те искат да се разберат — поправи я херцогът и, доволен от тези горди думи, потърси с очи Бюси, за да получи за награда от него ободряващ поглед.

— Но аз искам това — възкликна Катерина, — чувате ли, Франсоа, аз искам това.

Тонът на гласа й не отговаряше на думите, защото думите бяха повелителни, а гласът — умоляващ.

— Вие искате това? — повтори херцог д’Анжу с усмивка.

— Да — каза Катерина, — аз искам това и съм готова на всякакви сделки, за да постигна целта си.

— А, дявал да го вземе! — възкликна Франсоа.

— Да, да, скъпо дете, кажете какво искате, какво желаете? Говорете! Заповядвайте!

— О, майко! — произнесе Франсоа почти смутен от толкова пълната победа, която го лишаваше от възможността да бъде суров победител.

— Чуйте, сине мой — каза Катерина с най-нежния си глас, — нали не искате да потопите кралството в кръв? Това не може да бъде. Вие сте добър французин и добър брат.

— Моят брат ме оскърби, госпожо, и аз повече не съм му задължен с нищо нито като на брат, нито като на мой крал.

— Но аз, Франсоа? Нима не ви е жал за мен?

— Не, госпожо, защото вие ме изоставихте! — възрази херцогът, мислейки, че Бюси все още е на поста си и може да го чуе.

— А, вие искате смъртта ми? — тъжно каза Катерина. — Какво пък, нека бъде така, ще умра, както и подобава на жена, чиито деца се убиват едно друго пред очите й.

Естествено Катерина не изпитваше ни най-малко желание да умира.

— О, не говорете така, госпожо, вие ми разкъсвате сърцето! — възкликна Франсоа, чието сърце ни най-малко не се разкъсваше.

Катерина се разплака.

Херцогът хвана ръката й и се опита да я успокои, хвърляйки както и преди тревожни погледи към дъното на алкова.

— Но какво искате? — каза Катерина. — Кажете поне вашите искания, за да знаем какво да решим.

— Чакайте, майко, а вие самата какво искате? — каза Франсоа. — Говорете, слушам ви.

— Искам да се върнете в Париж, дете мое, искам да се.върнете в двора на краля, вашия брат, който ви чака с разтворени обятия.

— Боже господи! Аз отлично разбирам, госпожо, че моят брат ме чака с разтворени обятия, а Бастилията — с разтворени врати.

— Не, върнете се, върнете се и, кълна се в честта си, кълна се в моята майчина любов, кълна се в кръвта на нашия спасител Исус Христос (Катерина се прекръсти), кралят ще ви приеме така, като че ли вие сте кралят, а той — херцог д’Анжу.

Херцогът упорито гледаше към драпираните завеси.

— Съгласете се — продължаваше Катерина, — съгласете се, сине мой. Кажете, може би искате нови имения, може би искате да имате своя гвардия?

— Е, госпожо, синът ви вече веднъж ми я даде, и даже почетна, нали бе избрал за това своите четирима миньони.

— Не, не, не говорете така. Ще ви даде гвардия от хора, които сам ще си изберете. Ако поискате, гвардията ви ще има капитан, ако поискате, капитан ще стане господин дьо Бюси.

Последното предложение обезпокои херцога. Той помисли, че то би могло да засегне Бюси и отново хвърли поглед към дъното на алкова, страхувайки се да не види в полумрака пламтящи от гняв очи и злобно стиснати зъби.

Но, о, чудо! Въпреки очакванията си той видя радостно усмихнатото лице на Бюси, който усилено му кимаше, одобрявайки предложението на кралицата майка.

„Какво означава това? — помисли Франсоа. — Нима Бюси искаше война само за да стане капитан на моята гвардия?“

— Значи — каза той високо, питайки сякаш себе си — аз трябва да се съглася?

„Да, да, да!“ — потвърди Бюси с ръце, рамене и глава.

— Значи, трябва — продължаваше херцогът — да оставя Анжу и да се върна в Париж?

„Да, да, да!“ — убеждаваше го Бюси с нарастващ плам.

— Разбира се, скъпо дете — каза Катерина, — но нима е толкова трудно връщането в Париж?

„Честно казано, нищо не разбирам — каза си Франсоа. — Бяхме се разбрали, че ще се отказвам от всичко, а сега той ме съветва за мир и любов.“

— Е, какво — попита Катерина с безпокойство, — какво ще отговорите?

— Майко, аз ще си помисля — бавно произнесе херцогът, който искаше да изясни с Бюси това противоречие — и утре…

„Той се предава — реши Катерина. — Спечелих битката.“

„Всъщност — каза си херцогът — Бюси може и да е прав.“

И като се разцелуваха, те се разделиха.

Глава 29За това, как граф Монсоро отвори, затвори и отново отвори очи и как това беше доказателство, че той още не е съвсем мъртъв

Какво щастие е да имаш добър приятел, още повече, че добрите приятели се срещат рядко.

Така размишляваше Реми, препускайки през полето върху един от най-добрите коне на принца.

Той с удоволствие би взел Роланд, но граф дьо Монсоро го беше изпреварил и Реми трябваше да вземе друг кон.

— Аз много обичам господин дьо Бюси — казваше си Одоен. — А господин дьо Бюси, от своя страна, също много ме обича, поне така си мисля. Ето защо днес съм толкова весел — щастлив съм за двама.

След това той добави, като въздъхна с пълни гърди:

— Наистина, струва ми се, че сърцето ми ще се пръсне. Я да видим — изпитваше себе си той, — я да видим как ще поздравя госпожа Диана?

Ако тя има тъжен вид, тогава — церемониален, сдържан, безмълвен поклон, с ръка на сърцето; ако тя се усмихне — свръхпочтителен реверанс, няколко пируета и полонез, който ще изпълня соло.

На господин дьо Сен-Люк, ако той все още е в замъка, в което много се съмнявам — „Виват“, и изказване на благодарност. Може да съм сигурен — той няма да страда.

Аха! Приближавам!

И наистина конят зави наляво, след това надясно, премина обраслата с цветя пътека, старото сечище и боровата гора и навлезе в храсталаците, които стигаха до стената.

— О, какви прекрасни макове! — каза Реми. — Те ми напомнят за нашия главен ловчия. Маковете, върху които той е паднал, едва ли са по-хубави.

Реми се приближаваше все повече и повече до стената.

Внезапно конят рязко спря и като наду ноздри, се втренчи в една точка. Реми, който яздеше в тръс и не очакваше спиране, едва не се преметна през главата на Митридат.

Така се казваше конят, който той беше взел вместо Роланд.

Честите упражнения по езда бяха направили Реми безстрашен ездач. Той заби шпори в корема на своя бегач, но Митридат не помръдна. Този кон несъмнено беше получил името си поради сходството на неговия инат с характера на понтийския цар.

Учуденият Реми наведе очи към земята, търсейки препятствието, спряло коня му, но видя само голяма, покрита с розова пяна локва кръв, която земята и цветята постепенно попиваха.

— Аха! — възкликна той. — Дали това не е мястото, където господин дьо Сен-Люк е пробол господин дьо Монсоро?

Реми вдигна очи и се огледа.

На десетина крачки, под грубата каменна стена той видя два неестествено изпънати крака и още по-неестествено опънато тяло.

Краката лежаха на земята, тялото се опираше на стената.

— Ето ти на! Монсоро! — възкликна Реми. — Hic obiti Nemrod78. Е, щом вдовицата го оставя да лежи тук да го кълват птиците, това е добър признак за нас и моята надгробна реч ще се състои от реверанс, пирует и полонез.

И Реми скочи от коня и направи няколко крачки към тялото.

— Странно! — каза той. — Той лежи тук мъртъв, съвсем мъртъв, а кръвта е там. А, ето следата. Той е стигнал дотук или по-точно, този славен Сен-Люк, това въплъщение на милосърдието, го е подпрял до стената, за да избегне прилива от кръв в главата. Да, така е, той е мъртъв, кълна се в честта си! Очите са отворени, лицето неподвижно — съвсем мъртъв.

Ето така — раз, два.

Реми размаха въображаема шпага и прободе с пръст празното пространство пред себе си.

Но веднага се дръпна назад, стъписан, с отворена уста — очите, които току-що беше видял отворени, се затвориха и лицето на покойника, което от самото начало беше поразило Реми със своята бледост стана още по-бяло.

Реми пребледня почти толкова, колкото граф дьо Монсоро, но, бидейки лекар, тоест в известна степен материалист, промърмори, почесвайки крайчеца на носа си: „Credere portentis mediocre79. Щом е затворил очи, значи не е мъртъв.“

И все пак, въпреки материализма на Одоен, положението му не беше от най-приятните и краката му се подгъваха в коленете съвсем неприлично, затова той седна или по-точно, се плъзна на земята под онова дърво, в което преди това потърси опора, и се озова лице в лице с трупа.

— Не мога да си спомня точно къде — каза си той, — но някъде съм чел, че след смъртта се наблюдават двигателни феномени, които свидетелстват само за улягане на материята, тоест за начало на разложението. Дяволски човек! Като си помисля, доставя ни грижи и след смъртта си — истинско наказание. Слава богу, не само очите са сериозно затворени, но и бледността се увеличава, chroma chloron80, както казва Гален, color albus81, както казва Цицерон, който е бил много остроумен оратор. Впрочем, има един начин да разбера дали е жив — да пробода корема му с шпагата на един фут, ако не се помръдне, определено е умрял.

И Реми се приготви да извърши този милосърден опит. Той даже се хвана за шпагата, когато очите на Монсоро се отвориха отново.

Това събитие оказа върху Реми по-различно въздействие от първия път — той скочи, като изхвърлен от пружина, и студена пот изби по челото му.

Този път очите на мъртвеца останаха широко отворени.

— Той не е мъртъв — прошепна Реми, — той не е мъртъв. В хубава история попаднахме.

Тук съвсем естествено на младия човек му дойде наум една мисъл.

— Той е жив — каза Реми, — това е вярно, но ако аз го убия, ще стане съвсем мъртъв.

Реми погледна към Монсоро. Графът също го гледаше, и то с такива изплашени очи, сякаш четеше в душата му неговите намерения.

— Не — внезапно възкликна Реми, — не! Що за отвратителна мисъл! Бог ми е свидетел, ако той беше на крака и размахваше шпагата си, бих го убил с истинско удоволствие, но в този вид, в който е сега — без сили, почти мъртъв — това би било повече от престъпление, това би било подлост.

— Помогнете — прошепна Монсоро, — помогнете, умирам.

— По дяволите! Положението е много затруднително. Аз съм лекар и следователно мой дълг е да облекчавам страданията на себеподобните си. Наистина този Монсоро е толкова уродлив, че почти имам право да кажа: не себеподобен, а принадлежащ към същия род, Genus hominis82. Какво пък, да забравим, че се казвам Одоен, че съм приятел на господни дьо Бюси и да изпълним лекарския си дълг.

— Помогнете — повтори раненият.

— Тук съм — каза Реми.

— Идете за лекар, за свещеник.

— Лекарят е вече тук и, може би, ще ви спести свещеника.

— Одоен! — възкликна граф дьо Монсоро, като позна Реми. — Как попаднахте тук?

Както виждате, графът беше верен на себе си — дори в предсмъртния си час той подозираше и разпитваше.

Реми разбра какво се крие зад неговия въпрос.

Тази гора не беше често посещавано място, тук просто така, без работа, никой не идваше. Следователно въпросът беше съвсем естествен.

— Защо сте тук? — повтори Монсоро, придобил малко сили от подозрение.

— Дявол да го вземе! — отговори Одоен. — Затова, защото на една левга оттук срещнах господин дьо Сен-Люк.

— А, моят убиец — промърмори Монсоро и пребледня от болка и от гняв едновременно.

— И той ми поръча: „Реми, идете в гората. На това място, което се казва Старото сечище, ще намерите мъртъв мъж.“

— Мъртъв! — повтори Монсоро.

— Проклятие! Така е мислил — каза Реми, — не трябва да му се сърдите за това. Е, аз дойдох и видях, че вие сте претърпели поражение.

— А сега ми кажете честно, вие имате работа с мъж, кажете ми, смъртно ли съм ранен?

— Дявол да го вземе! — възкликна Реми. — Твърде много искате от мен. Но ще опитам. Да видим.

Ние вече казахме, лекарският дълг удържа победа над предаността на приятеля.

И така, Реми се приближи до Монсоро и много предпазливо свали от него плаща, ризата и камизола.

Шпагата беше минала под дясната гърда, между шестото и седмото ребро.

— Хм, много ли боли — попита Реми.

— Не гърдите, гърбът.

— Аха, кажете, моля, коя част на гърба?

— Под лопатката.

— Острието е срещнало кост — каза Реми, — затова боли.

И той прегледа мястото, което графът посочи като най-болезнено.

— Не — каза Реми, — не, сбъркал съм. Острието не се е натъкнало на нищо. Славен удар, господин графе, славен удар. Да лекуваш рани от господин дьо Сен-Люк е истинско удоволствие. Раната ви е прободна, милостиви господине.

Монсоро загуби съзнание, но неговата слабост не разтревожи Реми.

— А, ето какво било. Това е добре — припадна, пулсът е слаб. Всичко е както се полага (той опипа ръцете и краката) — китките и стъпалата са студени. (Допря ухо до гърдите) — дишането не се чува, (лекичко почука по тях) — глух звук. По дяволите, вдовството на госпожа Диана май ще трябва да се поотложи.

В този момент лека червеникава блестяща пяна се появи по устните на ранения.

Реми бързо намери чантата с инструментите, извади ланцета, след това откъсна ивица плат от ризата на Монсоро и стегна ръката му под лакътя.

— Да видим — каза той. — Ако потече кръв, госпожа Диана няма да бъде вдовица. Но ако не потече!… Ах, тече, ей богу, тече. Моля за извинение, господин дьо Бюси, моля за извинение, няма какво да се прави — лекарят преди всичко е лекар.

И наистина, сякаш поколебала се за миг, кръвта бликна от вената. Почти в същата секунда раненият въздъхна и отвори очи.

— Ах, мислех, че всичко е свършено — промълви той.

— Още не, милостиви господине, още не. И възможно е даже…

— Ще се отърва ли?

— О, боже мой! Несъмнено. Но първо дайте да затворим раната. Почакайте, не мърдайте. Виждате ли, в този момент природата ви лекува отвътре, така, както аз ви лекувам отвън. Аз ви превързвам, тя съсирва кръвта. Аз ви пускам кръв, тя я спира. А, природата е велик хирург, милостиви господине. Почакайте да ви избърша устните.

И Реми прекара носната си кърпа по устните на графа.

— Отначало — каза раненият — само това правех — храчех кръв.

— Нищо, виждате сега, кръвоизливът спира. Всичко върви на добре. Толкова по-добре! Тоест, толкова по-зле.

— Как? По-зле?

— Толкова по-добре за вас, разбира се, но по-зле!… Аз си знам какво искам да кажа. Любезни мой господин дьо Монсоро, боя се, че ще имам честта да ви излекувам.

— Как? Боите се?

— Да, аз си знам.

— Значи вие смятате, че ще се оправя?

— Уви!

— Вие сте странен лекар, господин Реми.

— Какво от това? Нали ви спасявам?… А сега…

Реми прекрати кръвопускането и стана.

— Вие ме оставяте? — попита графът.

— А, вие твърде много говорите, милостиви господарю. Не бива да приказвате много. Ах, нима работата е там? По-скоро би трябвало да го посъветвам да вика.

— Не ви разбирам.

— За щастие. Ето че сте превързан.

— А сега?

— Сега ще отида за помощ.

— А аз, какво да правя аз дотогава?

— Пазете спокойствие, не мърдайте, дишайте много внимателно, старайте се да не кашляте. Да не тревожите този скъпоценен съсирек. Къде най-близко има хора?

— В замъка Меридор.

— Как да отида дотам? — попита Реми, изобразявайки пълна неосведоменост.

— Преминете през стената и ще попаднете в парка или вървете покрай стената и ще стигнете до вратата.

— Добре, ще отида там.

— Благодаря ви, добри човече! — възкликна Монсоро.

— Ако знаеше какъв добряк излязох наистина — измърмори Реми, — щеше да си още по-благодарен.

И като скочи на коня си, лекарят препусна в галоп по посочения път.

След пет минути той стигна замъка, всички обитатели на който се суетяха и тичаха нагоре-надолу, претърсвайки всички храсталаци и ъгълчета на парка в безплодни опити да намерят мястото, където лежи тялото на господаря им, защото, за да спечели време, Сен-Люк им беше дал неточни указания.

Реми влетя като метеор в тази тълпа и я събра около себе си.

Той толкова оживено им даваше разпореждания, че графиня дьо Монсоро не можа да сдържи учудения си поглед.

Тайна, смътна мисъл проблясна в ума й и затъмни за секунда ангелската чистота на душата й.

— А аз си мислех, че е приятел на господин дьо Бюси — прошепна тя, виждайки как се отдалечи Реми, взел със себе си носилка, бинт, чиста вода — всичко необходимо за лекуване.

Самият Ескулап с божествените си криле не би могъл да направи повече.

Глава 30За това, как херцог д’Анжу отиде в замъка Меридор да поднесе на графиня дьо Монсоро своите съболезнования по повод кончината на съпруга й и за това, как последният го посрещна

Веднага, след като преговорите на херцог д’Анжу с майка му бяха прекъснати, херцогът побърза да потърси Бюси, за да разбере причината за тази невероятна промяна в неговото поведение.

Бюси, който се беше върнал в своята колиба, препрочиташе за пети път писмото на Сен-Люк и във всеки негов ред откриваше все по-радостен за себе си смисъл.

Що се отнася до Катерина, тя, като се върна, извика своите хора и се разпореди да приготвят всичко за заминаване, което тя предполагаше, че може да бъде определено за следващия или най-късно по-следващия ден.

Бюси посрещна принца с най-любезна усмивка.

— Монсеньор — възкликна той, — ваше височество удостоява с посещението си моя дом?

— О, да, по дяволите! — каза херцогът. — И дойдох да искам обяснение.

— От мен?

— Да, от теб.

— Слушам ви, монсеньор.

— Как? — извика херцогът, — Ти ме съветваш да посрещна в пълна бойна готовност предложенията на майка ми и мъжествено да удържа на натиска й. Аз постъпвам така и в самия разгар на схватката, когато всичките й удари се натъкваха на моята броня, ти изведнъж ми казваш: „Свалете ризницата, монсеньор, свалете я.“

— Когато ви давах своите съвети, монсеньор, аз не знаех с каква цел е пристигнала нейно величество кралицата майка. Като се убедих, че тя е дошла за по-голяма слава и щастие на ваше височество…

— За моята слава и щастие? — възкликна херцогът. — Какво искаш да кажеш?

— Разбира се, че за слава и щастие — отговори Бюси, — съдете сам — какво иска ваше височество? Да спечели победа над враговете си, нали? Защото аз не мисля като някои, че мечтаете да станете крал на Франция.

Херцогът погледна Бюси накриво.

— Някой може и така да ви посъветва, монсеньор — каза Бюси, — но това са ваши най-зли врагове, повярвайте ми, и ако те прекалено упорстват, ако вие не знаете как да се избавите от тях, изпратете ми ги на мен — ще им докажа, че грешат.

Херцогът се намръщи.

— А освен това — продължи Бюси — пресметнете своите възможности, монсеньор, проверете вътрешностите си, както се казва в Библията — имате ли сто хиляди войници, десет милиона ливри, съюзници в чужбина и накрая, искате ли да тръгнете срещу вашия сеньор?

— Моят сеньор не се стеснява да тръгне срещу мен — заяви херцогът.

— А, тук сте прав. Тогава разкрийте намеренията си, накарайте да сложат на главата ви короната и си присвоете титлата крал на Франция. Нищо повече не искам да видя от вашето възкачване! Нали, ако вие се издигнете, ще се издигна и аз.

— Кой ти е казал, че искам да стана крал на Франция? — с досада възрази херцогът. — Наемаш се да решаваш въпроси, които аз никога никому не съм предлагал да решава, дори на себе си.

— В такъв случай всичко е ясно, монсеньор. Няма за какво да спорим, щом сме на едно мнение за главното.

— На едно мнение?

— Така поне ми се струва. Нека ви дадат рота гвардейци и петстотин хиляди ливри. Преди да подпишете мира, поискайте и субсидия за Анжу, в случай на война. Като получите субсидията, отделете я за запас, това с нищо не ви задължава. Така ще имаме войници, пари, сила и ще можем да постигнем… бог знае какво.

— Но върна ли се в Париж, аз ще бъда в ръцете им и те ще ми се подиграват.

— Стига, монсеньор, сам не си вярвате. Ще ви се подиграват ли? Нима не чухте какво ви предложи кралицата майка?

— Тя предложи много неща.

— Аз разбирам, че това ви безпокои.

— Да.

— Но между другото тя ви предложи рота гвардейци и даже под командването на Бюси, ако вие пожелаете.

— Да, тя предложи това.

— Е, добре, съгласете се, казвам ви — назначете за капитан Бюси, за лейтенанти Антраге и Ливаро, а Рибейрак — знаменосец. Предоставете на нас четиримата да формираме тази рота по наше усмотрение и когато излезете с такъв ескорт, ще видим дали някой ще се осмели да ви се подиграва, или да не ви приветства.

— Предполагам, че си прав, Бюси. Ще помисля по това.

— Помислете, монсеньор.

— Да, а какво четеше ти така прилежно, когато влязох?

— А, извинете, съвсем забравих — писмо.

— Писмо?

— Което представлява по-голям интерес за вас, отколкото за мен. Защо не ви го показах веднага? Къде ми е умът, дявол да го вземе?

— Някаква голяма новина?

— О, боже мой, да, и даже печална новина — граф дьо Монсоро е умрял.

— Какво казахте? — възкликна херцогът и даже трепна от изненада. На Бюси, който не сваляше очи от него, му се стори, че зад неговото учудване се крие странна радост.

— Умрял е, монсеньор.

— Умрял? Граф дьо Монсоро?

— Ах, боже мой, не сме ли всички ние смъртни?

— Разбира се, но никой не умира така изведнъж.

— Зависи. А ако ви убият?

— Убили ли са го?

— Така изглежда.

— Кой?

— Сен-Люк, с когото той се скарал.

— А, милият Сен-Люк — възкликна херцогът.

— Така ли — каза Бюси. — А аз и не знаех, че сте толкова близки приятели с този мил Сен-Люк.

— Той е от приятелите на брат ми — каза херцогът, — а от момента, в който с брат ми сключим мир, неговите приятели стават и мои приятели.

— Е, какво, монсеньор, на добър час, радвам се да ви видя в такова добро разположение на духа.

— А ти сигурен ли си?

— Проклятие! От вярно по-вярно е! Ето писмото от Сен-Люк, който ми съобщава за неговата смърт, а тъй като аз, както и вие, съм недоверчив, изпратих моя хирург Реми да засвидетелства този факт и да поднесе моите съболезнования на стария барон.

— Умрял. Монсоро умрял! — повтори херцог д’Анжу. — Сам умрял.

Тези думи му се изплъзнаха така, както преди думите „милият Сен-Люк“. И в едните, и в другите имаше заплашително простодушие.

— Той не е умрял сам — възрази Бюси, — а го е убил Сен-Люк.

— О, ясно! — каза херцогът.

— Може би вие сте поръчали на някой друг да го убие, монсеньор?

— Не, не, давам дума, а ти?

— Е, монсеньор, аз не съм принц, за да възлагам такива работи на друг, аз съм принуден сам да се занимавам с тях.

— Ах, Монсоро, Монсоро — произнесе принцът със своята ужасна усмивка.

— Човек може да помисли, че сте изпитвали неприязън към бедния граф.

— Не аз, ти изпитваше неприязън към него.

— Що се отнася до мен, това е съвсем ясно — изчерви се Бюси неволно. — Нима не бях жестоко унижен от ваше височество по негова вина?

— Още ли помниш за това?

— Е, бога ми, не, монсеньор, вие прекрасно знаете това. Но вие? На вас той ви беше слуга, приятел, предан роб.

— Добре, добре — принцът прекъсна разговора, който ставаше затруднителен за него, — заповядайте да оседлаят конете, Бюси.

— Да оседлаят конете? Защо?

— За да отидем в Меридор. Искам да поднеса своите съболезнования на госпожа Диана. Освен това отдавна се канех да посетя замъка Меридор и сам не разбирам, защо и до днес не съм направил това. Повече няма да отлагам. По дяволите! Не зная защо, но днес съм настроен за съболезнования.

„Всъщност — каза си Бюси — сега, когато Монсоро е мъртъв, и аз не се страхувам вече, че той ще продаде жена си на херцога, какво значение може да има, ако херцогът я види. Ако той започне да й досажда, аз прекрасно мога да я защитя. Щом ни се предоставя възможността да се видим с Диана, защо да не се възползваме от случая?“

И той излезе да се разпореди за конете.

След четвърт час, докато Катерина спеше или се правеше, че спи, за да дойде на себе си след изморителното пътешествие, принцът, Бюси и десетина благородници на великолепни коне се насочиха към Меридор в онова радостно настроение, което прекрасното време, цъфналите ливади и младостта винаги пораждат както у хората, така и у конете.

При вида на тази блестяща кавалкада вратарят на замъка Меридор се приближи до рова и попита кой е дошъл.

— Херцог д’Анжу — викна принцът.

Вратарят веднага взе рога и изсвири сигнал, чиито звуци събраха при подвижния мост всички слуги.

Веднага започна суетене по стаите, коридорите и стълбите. Отвориха се прозорчетата на кулите, чу се дрънкане на желязо по каменните плочи, а на прага на дома се показа старият барон с ключовете от замъка в ръка.

— Просто невероятно колко малко страдат тук за Монсоро — каза херцогът. — Погледни, Бюси, лицата им са съвсем обикновени.

Пред входа на замъка излезе жена.

— А, ето и прекрасната Диана — възкликна херцогът. — Виждаш ли, Бюси, виждаш ли?

— Разбира се, че виждам, монсеньор — отговори младият човек, — обаче не виждам Реми.

Диана действително излезе от дома, но веднага след нея се появи носилка, на която лежеше Монсоро с пламтящи от треска или ревност очи, напомнящ по-скоро индийски султан на паланкин, отколкото покойник на смъртно легло.

— О, о, какво е това? — извика херцогът на своя спътник, който беше станал по-блед от кърпата, с чиято помощ се опитваше да скрие своето вълнение.

— Да живее херцог д’Анжу! — извика Монсоро и с огромно усилие вдигна ръка.

— По-тихо — произнесе един глас зад него. — Ще разкъсате съсирека.

Това беше Реми. Верен докрай на лекарския си дълг, тъкмо той направи това благоразумно предупреждение.

При двора бързо идват на себе си след неприятни сюрпризи, поне външно. Херцог д’Анжу се овладя и изобрази на лицето си усмивка.

— О, мой скъпи графе — възкликна той, — каква радостна изненада! Помислете само, казаха ни, че сте умрял!

— Заповядайте насам, монсеньор — отговори раненият, — заповядайте насам, за да мога да целуна ръка на ваше височество. Благодарение на бога аз не само не съм умрял, но се надявам в най-скоро време да оздравея, за да ви служа с още по-голямо усърдие и вярност отпреди.

Колкото до Бюси, който не беше нито принц, нито съпруг и не заемаше нито едно от тези обществени положения, при които лицемерието е първа необходимост, той чувстваше, че студена пот струи по слепоочията му и не смееше да погледне Диана.

За него беше непоносимо да вижда това за втори път загубено съкровище толкова близо до неговия собственик.

— А вие, господин дьо Бюси — каза Монсоро, — вие, който идвате с негово височество, приемете моята най-дълбока благодарност, защото всъщност на вас дължа живота си.

— Тоест, как на мен? — изломоти Бюси, който помисли, че графът му се подиграва.

— Разбира се, не непосредствено на вас, но от това моята благодарност не става по-малка, защото ето го моя спасител — отговори Монсоро и посочи Реми, който беше вдигнал ръце към небето с горещото желание да се провали вдън земя, — нему моите приятели дължат това, че още разполагат с мен.

И графът най-възторжено разказа за грижите и самоотвержеността на Одоен, за неговото майсторство, без да обръща внимание на знаците за мълчание, които му правеше младият доктор, смятайки ги за грижа на медик за неговото здраве.

Херцогът смръщи вежди. Бюси погледна Реми с израз, внушаващ страх.

Бедният момък, скрил се зад Монсоро, само разтвори ръце, сякаш искаше да каже: „Уви! Това съвсем не е моя вина.“

— Впрочем — продължи графът, — разбрах, че Реми и вас е намерил веднъж умиращ, както намери мен. Това ни свързва един с друг. Разчитайте на моята дружба, господин дьо Бюси. Когато Монсоро обича, той обича силно, вярно, ако възненавиди, ненавижда също с цялото си сърце.

На Бюси му се стори, че мълнията, блеснала при тези думи във възбудения поглед на графа, беше адресирана към херцог д’Анжу.

Херцогът не забеляза нищо.

— Е, да вървим — каза той, като скочи от коня и предложи ръка на Диана. — Благоволете, прекрасна Диана, да ни приемете в този дом, който мислехме, че ще заварим в траур, но, който, напротив, продължава да бъде обител на благоденствие и радост. А вие, Монсоро, почивайте, ранените трябва да почиват.

— Монсеньор — възрази графът, — никой не ще може да каже, че при жив Монсоро някой друг ви е приемал в неговия дом. Моите хора ще ме носят и аз ще ви следвам навсякъде.

За момент изглеждаше, че херцогът отгатна истинската мисъл на графа, защото пусна ръката на Диана.

Монсоро си пое дъх.

Бюси се приближи до Диана и Монсоро им се усмихна. Бюси хвана ръката на Диана и Монсоро се усмихна още веднъж.

— Колко големи промени, господин дьо Бюси — шепнешком каза Диана.

— Уви! — прошепна Бюси. — Само да не станат по-големи.

От само себе си се разбира, че баронът прие херцога и съпровождащите го благородници с цялата пищност на старинното гостоприемство.

Глава 31За неудобството от прекалено широките носилки и прекалено тесните врати

Бюси не се отделяше от Диана. Благодушната усмивка на Монсоро предоставяше на младия човек свобода, но той внимаваше да не злоупотреби с нея.

С ревнивците работата е такава — защитавайки своята собственост, те не знаят жалост, но затова и бракониерите не ги щадят, ако са попаднали вече в техните владения.

— Госпожо — каза Бюси на Диана, — наистина аз съм най-нещастният от всички хора. При известието за смъртта на графа аз посъветвах принца да се помири с майка си и да се върне в Париж. Той се съгласи, а вие, оказва се, оставате в Анжу.

— О, Луи! — отговори младата жена, стискайки с нежните си пръстчета ръката на Бюси. — И вие смеете да твърдите, че сме нещастни? Толкова чудесни дни и толкова неописуеми радости, споменът за които кара сърцето да бие като лудо. Нима забравихте за тях?

— Нищо не съм забравил, госпожо, напротив, твърде добре помня, и затова, губейки това щастие, се чувствам достоен за съжаление. Разберете колко ще страдам, госпожо, ако трябва да се върна в Париж и да се намирам на сто левги от вас! Сърцето ми се разкъсва, Диана, и аз ставам страхливец.

Диана погледна Бюси. Неговият взор бе изпълнен е такава скръб, че младата жена наведе глава и се замисли.

Бюси чакаше, устремил към нея умоляващ поглед и събрал молитвено ръце.

— Добре — каза Диана, — вие ще отидете в Париж — и аз също.

— Как? — възкликна младият човек. — Ще оставите господин дьо Монсоро?

— Аз бих го оставила — отговори Диана, — но той няма да ме остави. Не, повярвайте ми, Луи, по-добре е той да тръгне с нас.

— Но той е ранен, невъзможно е.

— Той ще замине, уверявам ви.

И веднага тя пусна ръката на Бюси и се приближи до принца. В много лошо разположение на духа принцът отговаряше нещо на граф дьо Монсоро, до носилката на графа стояха и Рибейрак, Антраге и Ливаро.

Графът видя Диана и челото му се проясни, но това състояние на покой беше мимолетно, то проблясна като слънчев лъч между две бури.

Диана се приближи до херцога и графът се намръщи.

— Монсеньор — каза тя с пленителна усмивка, — казват, че ваше величество много обича цветята. Елате, ще ви покажа най-прекрасните цветя в цялата област.

Франсоа галантно й предложи ръка.

— Къде водите монсеньора, госпожо? — обезпокоено попита Монсоро.

— В оранжерията, господине.

— А — произнесе Монсоро, — е, добре, така да е, носете ме в оранжерията.

„Честна дума — каза си Реми, — струва ми се, че направих добре, като не го убих. Благодаря на бога! Той самичък прекрасно ще се убие.“

Диана се усмихна на Бюси с усмивка, обещаваща чудеса.

— Само нека господин дьо Монсоро — прошепна му тя — да не знае, че вие заминавате от Анжу, за другото аз ще се погрижа.

— Добре — отговори Бюси.

И той се приближи до принца в момента, когато носилката изчезна сред дърветата.

— Монсеньор — каза той, — внимавайте да не се изпуснете. Монсоро не трябва да знае, че се готвим да се помиряваме.

— Защо?

— Защото, за да завоюва признанието на кралицата майка, той може да я предупреди за нашите намерения и нейно величество, знаейки, че решението ни е взето, може да не бъде толкова щедра с нас.

— Ти си прав — каза херцогът, — значи ти му нямаш доверие?

— Не, не, честна дума! Наистина са го проболи в гърдите с шпага. Този глупак Реми, който го спаси, първо помислил, че е мъртъв. Но душата на Монсоро очевидно е закована с гвоздеи за тялото му.

Те се приближиха до оранжерията.

Диана очарователно се усмихваше на херцога.

Пръв влезе принцът, след него — Диана. Монсоро искаше да ги последва, но се оказа, че носилката не може да влезе вътре. Сводестата врата, висока и дълбока, не беше по-широка от най-широкия сандък, а носилката на графа бе с ширина шест фута.

Като видя прекалено тясната врата и прекалено широката носилка, Монсоро гневно извика.

Без да обръща внимание на отчаяните жестове на мъжа си, Диана влезе в оранжерията.

Бюси прекрасно разбра усмивката на младата жена, чието сърце бе свикнал да чете по очите й, остана при Монсоро и му каза с възможно най-спокоен глас:

— Напразно упорствате, господин графе, вратата е много тясна и никога няма да можете да влезете през нея.

— Монсеньор, монсеньор — крещеше Монсоро. — Не отивайте в оранжерията, там има смъртоносни изпарения от разни презморски цветя! Тези цветя разпространяват най-отровни аромати, монсеньор.

Но Франсоа не го слушаше. Щастлив, че държи ръката на Диана, той беше забравил обичайната си предпазливост и навлизаше все по-навътре в зелените дебри.

Бюси ободряваше граф дьо Монсоро, като го съветваше да понася търпеливо болката, но въпреки неговите успокояващи слова, това, което трябваше да стане, стана — Монсоро не можа да понесе страданията — не физическите, в това отношение той беше по-твърд от желязо, а душевните.

Той загуби съзнание.

Реми отново встъпи в правата си. Той заповяда да отнесат ранения вкъщи.

— А сега — обърна се лекарят към Бюси, — какво да правя сега?

— Е, кълна се в бога! — отговори Бюси. — Довърши, това, което така добре си започнал — остани до графа и го излекувай.

След това той съобщи на Диана за нещастието с мъжа й.

Тутакси Диана остави херцог д’Анжу и забърза към замъка.

— Постигнахте ли целта си? — попита я Бюси, когато тя мина край него.

— Мисля, че да — отговори тя, — във всеки случай, не заминавайте, преди да се видите с Гертруда.

Херцогът се интересуваше от цветята само защото ги разглеждаше заедно с Диана. Щом тя се оттегли, той си спомни предупрежденията на граф дьо Монсоро и излезе от оранжерията.

Рибейрак, Антраге и Ливаро го последваха.

През това време Диана се върна при мъжа си, когото Реми свестяваше с амоняк.

Скоро графът отвори очи.

Първото му движение беше да скочи, но Реми очакваше това и се беше погрижил да завържат графа за леглото.

Той отново изръмжа, огледа се наоколо и видя Диана до главата си.

— А, вие ли сте, госпожо? — каза той. — Радвам се да ви видя, защото искам да ви съобщя, че днес вечерта заминаваме за Париж.

Реми се развика, но Монсоро не му обърна никакво внимание, сякаш въобще го нямаше тук.

— Искате да пътувате, господине? — попита Диана със своето обичайно спокойствие. — А раната ви?

— Госпожо, няма такава рана, която би ме задържала — каза графът. — Предпочитам да умра, нежели да страдам и дори да ми е съдено да умра по пътя, все едно, днес вечерта ние ще заминем.

— Какво пък, господине — каза Диана, — както ви е угодно.

— Така ми е угодно. Пригответе се за отпътуване, бъдете така добра.

— Аз лесно ще се приготвя, господине, но не бихте ли ми казали каква е причината за това внезапно решение.

— Ще ви отговоря, госпожо, тогава, когато вече няма да имате цветя, които да показвате на принца, или тогава, когато ми направят достатъчно широки врати, за да минава носилката ми през тях.

Диана се поклони.

— Но, госпожо… — започна Реми.

— Графът желае това — отговори Диана. — Мой дълг е да му се подчиня.

По едва забележимия знак на младата жена Реми разбра, че не трябва да се меси със своите забележки. Той замълча, като измърмори под носа си:

— Ще ми го убият, а после хората ще кажат, че медицината е виновна.

Междувременно херцог д’Анжу се готвеше да напусне Меридор.

Той изрази своята дълбока признателност на барона за приема и скочи на коня.

В този момент излезе Гертруда. Тя на висок глас съобщи на херцога, че нейната господарка е заета с графа и няма да има честта да му засвидетелства своето уважение и тихичко прошепна на Бюси, че Диана заминава вечерта.

Херцогът и свитата му заминаха.

Трябва да кажем, че херцогът не се отличаваше със силна воля.

Суровата, непристъпна Диана нараняваше чувствата му и го отблъскваше от Анжу. Усмихнатата Диана беше примамка, която го задържаше тук.

И понеже не знаеше за решението на главния ловчия да замине, херцогът през целия път размишляваше, че би било твърде опасно, ако веднага отстъпи на кралицата майка.

Бюси беше предвидил това и разчиташе на желанието на принца да остане в Анжу.

— Виж, Бюси — каза херцогът, — виж какво мисля…

— Да, монсеньор, какво? — попита младият човек.

— Че не трябва веднага да се съгласявам с доводите на майка ми.

— Прав сте. Тя и така се смята за велик политик.

— Ако, разбираш ли, ако я помолим да почака една седмица, или по-скоро, ако проточим тази седмица, като устроим няколко празненства, на които да поканим аристокрацията, ние ще покажем на нашата майка колко сме силни.

— Великолепна мисъл, монсеньор. Но ми се струва…

— Ще остана тук една седмица — и благодарение на тази отсрочка ще измъкна от майка ми нови отстъпки, помни ми думата.

Бюси изглеждаше потънал в размишления.

— Наистина, монсеньор, опитайте, но гледайте вашите работи да не пострадат от това отлагане, вместо да спечелят. Кралят например…

— Какво кралят?

— Кралят, който не знае вашите намерения, може да се разсърди. Той е много избухлив, нашият крал.

— Ти си прав, трябва да изпратим някого при брат ми да го приветства от мое име и да му съобщи, че се връщам. Така ще получа тази седмица, която ми трябва.

— Да, но този някой много рискува — каза Бюси.

Херцог д’Анжу се усмихна накриво.

— В случай, че променя намеренията си, нали?

— Е, въпреки обещанието, дадено на брат ви, вие ще ги промените, ако интересите ви го наложат, не е ли така?

— И още как, дявол да го вземе!

— Много добре. И тогава вашият пратеник ще бъде изпратен в Бастилията.

— Ние няма да му кажем защо отива, просто ще му дадем писмо.

— Напротив — възрази Бюси, — не му давайте писмо и му кажете.

— Но тогава никой няма да иска да се заеме с това поръчение.

— Е, стига!

— Ти познаваш ли някой, който би се заел с това?

— Да, познавам един.

— Кой е той?

— Аз, монсеньор.

— Ти?

— Да, аз. На мен ми харесват трудните поръчения.

— Бюси, мили Бюси — извика херцогът, — ако направиш това, можеш да разчиташ на моята вечна признателност.

Бюси се усмихна, той познаваше границите на тази признателност, за която говореше негово височество. Херцогът реши, че Бюси се колебае.

— И ще ти дам десет хиляди екю за пътешествието — добави той.

— Какво говорите — каза Бюси, — имайте милост, нима за такова нещо се плаща?

— Значи заминавате?

— Заминавам.

— В Париж?

— В Париж.

— А кога?

— Когато ви е угодно, дявол да го вземе!

— Колкото по-рано, толкова по-добре.

— Разбира се. Е?

— Ами…

— Днес вечерта, ако желаете, монсеньор.

— Храбри Бюси, мили Бюси, но ти наистина ли си съгласен?

— Дали съм съгласен? — повтори Бюси. — Но вие прекрасно знаете, монсеньор — за да ви услужа, бих влязъл и в огъня. Значи разбрахме се. Заминавам днес вечерта. А вие тук се веселете и получете от кралицата майка за мен някое хубавичко абатство.

— Вече помислих за това, приятелю.

— Тогава, довиждане, монсеньор!

— Прощавай, Бюси! Да, да не забравим едно нещо.

— Какво?

— Да се сбогуваш с майка ми.

— Ще имам честта.

И наистина Бюси, по-безгрижен, весел и жизнерадостен от ученик в междучасие, направи визита на Катерина и се приготви да замине веднага, щом получи сигнал от Меридор.

Наложи се да чака до следващата сутрин. Монсоро беше много отслабнал след изживените вълнения и сам дойде до заключението, че тази нощ трябва да почива.

Около седем часа същият коняр, който му беше занесъл писмото на Сен-Люк, сега донесе сигнала. Той съобщи на Бюси, че въпреки сълзите на стария барон и възраженията на Реми графът е тръгнал за Париж на носилка.

Диана, Реми и Гертруда го придружавали на коне. Носилката носели на ръце осем селяни, които щели да се сменят на всяка измината левга.

Бюси чакаше само това съобщение. Той скочи на коня, оседлан от вечерта, и препусна в същата посока.

Глава 32За това, в какво разположение на духа се намираше крал Анри III, когато господин дьо Сен-Люк се появи в двора

След заминаването на Катерина кралят, колкото и да разчиташе на пратеника в Анжу, кралят, повтаряме, мислеше само за това, как да се подготви за евентуална война с брат си.

Той от опит знаеше злия гений на династията Валоа. Беше му известно на какво е способен претендентът за трона — нов човек, излязъл срещу законния му притежател, тоест срещу човек скучен и преситен.

Той се забавляваше или по-скоро, скучаеше като Тиберий, съставяйки с Шико проскрипционни83 списъци, където в азбучен ред се записваха имената на всички, които не бяха изразили горещо желание да застанат на страната на краля.

С всеки изминал ден тези списъци ставаха все по-дълги и по-дълги. И всеки ден кралят вписваше в тях името на господин дьо Сен-Люк, на „С“ и на „Л“ — тоест вместо веднъж — два пъти.

Това беше обяснимо — гневът на краля срещу бившия фаворит непрекъснато се подклаждаше от придворните клюки, коварните намеци на неговите приближени и техните сурови изобличителни речи по адрес на съпруга на Жана дьо Косе, чието бягство в Анжу от момента, когато там избяга и херцогът, би трябвало да се смята за измяна.

И наистина, нима не беше невъзможно Сен-Люк да е заминал за Анжу като квартириер84 на херцог д’Анжу, за да подготви апартаментите му в Анжер?

Сред цялата тази суматоха, блъсканица и вълнения Шико, който подстрекаваше миньоните да острят кинжалите и рапирите си, за да колят и секат враговете на най-християнското величество, Шико, повтаряме ние, представляваше великолепно зрелище.

Толкова по-великолепно, защото, правейки се на муха, която бръмчи около рогата на вола, той играеше в действителност много по-важна роля.

Полека-лека Шико, така да се каже, човек по човек, събираше войска за своя господар.

И ето една вечер, когато кралят вечеряше с кралицата — в опасни политически моменти той винаги изпитваше особено влечение към нейната компания, пък и бягството на Франсоа естествено беше сближило Анри със съпругата му, влезе Шико, разперил ръце и крака като смешник, закачен на конци.

— Уф! — произнесе той.

— Какво има? — каза кралят.

— Господин дьо Сен-Люк — каза Шико.

— Господин дьо Сен-Люк? — възкликна негово величество.

— Да.

— В Париж?

— Да.

— В Лувъра?

— Да.

След това тройно потвърждение кралят стана от масата целият червен и треперещ. Трудно беше да се разбере какви чувства го вълнуват.

— Моля за извинение — обърна се той към кралицата, изтри мустаците си със салфетката и я хвърли на креслото, — но това са важни държавни дела и не се отнасят до жените.

— Да — каза Шико басово, — това са държавни дела.

Кралицата искаше да стане от масата, за да излезе и да не пречи на краля.

— Не, госпожо — спря я Анри, — не ставайте, моля, аз ще отида в кабинета.

— О, господарю — каза кралицата с онази нежна загриженост, която тя винаги проявяваше към своя неблагодарен съпруг, — само не се ядосвайте, моля ви.

— Както бог реши — отговори Анри, без да забележи лукавия вид, с който Шико засукваше мустака си.

Анри бързо излезе от стаята, Шико го последва. Щом излязоха, Анри развълнувано попита:

— Защо е дошъл тук този изменник?

— Кой знае? — отговори Шико.

— Сигурен съм, че идва като представител на щатите Анжу. Идва като пратеник на брат ми. Обичайният път на метежниците — тези размирници ловят в неспокойна, мътна вода всякакви блага — подло, но затова пък изгодно. Отначало временни и нетрайни, тези блага постепенно стават за тях вечни и сигурни, Сен-Люк е разбрал за метежа и го използва като щит, за да дойде и да ме оскърбява.

— Кой знае? — каза Шико.

Кралят погледна този лаконичен господин.

— Не е изключено също така — каза Анри, като продължаваше да върви по галериите с несигурна походка, издаваща неговото вълнение, — не е изключено този господин да е дошъл да иска от мен възстановяването на всички свои земи, от които аз през цялото това време му удържах доходите. Може би това не е съвсем законно от моя страна, в края на краищата той не е извършил някакво подсъдно деяние.

— Кой знае?

— Ах — възкликна Анри, — какво непрекъснато повтаряш като папагал едно и също, да пукна дано. Омръзна ми вече с твоите безкрайни „кой знае“.

— Е, по дяволите! А ти какво си мислиш, че много ме забавляваш с твоите безкрайни въпроси?

— На въпросите трябва да се отговаря.

— А какво искаш да ти отговоря? Да не ме смяташ случайно за оракул на древните гърци? За Юпитер, Аполон или Манто85? По дяволите, ти ме изкарваш от търпение със своите глупави предположения.

— Господин Шико…

— Какво, господин Анри?

— Шико, приятелю мой, виждаш, че страдам, а ме обиждаш.

— Не страдайте, дявол да го вземе!

— Но всички ми изневеряват.

— Кой знае, кълна се в светата утроба! Кой знае?

Като се губеше в догадки, Анри слезе в своя кабинет, където потресаващото известие за връщането на Сен-Люк беше събрало всички придворни, сред които или по-точно, начело на които блестеше Крийон с пламтящ взор, червен нос и стърчащи мустаци, приличен на свиреп дог, готов за бой.

Сен-Люк беше там. Той виждаше навред заплашителни лица, чуваше как кипи наоколо възмущението, но не проявяваше по този повод никакво безпокойство.

И странна работа! Той беше довел със себе си жена си и я беше настанил на табуретката до бариерата пред кралското ложе.

Подпрял юмрук до бедрото си, той се разхождаше из стаята, като отвръщаше на любопитните и нахалниците със същите погледи, с каквито го гледаха те.

Някои от придворните горяха от желание да го блъснат с лакът, но от уважение към младата жена се държаха настрана и мълчаха. Бившият фаворит се разхождаше сред тази пустош и безмълвие.

Жана, скромно наметната с пътен плащ, чакаше, навела очи.

Сен-Люк, гордо заметнат с плаща си, също чакаше и неговото поведение показваше, че той по-скоро би предизвикал нахалниците, отколкото да се бои от тях.

И накрая, на свой ред придворните също чакаха. Преди да му хвърлят ръкавица, те искаха да разберат защо Сен-Люк е дошъл тук. Всеки един от тях би желал за себе си частица от онези милости, с които бе обсипван преди този бивш фаворит, затова те намираха неговото присъствие тук съвсем излишно.

С една дума, както виждате, когато се появи кралят, очакването на всички беше много напрегнато.

Анри беше възбуден и полагаше усилия да се разпали още повече — този запъхтян вид в повечето случаи представлява тъкмо онова, което е прието да се нарича кралско достойнство.

След Анри влезе Шико с израз на спокойно величие, какъвто би трябвало да има кралят на Франция и първо погледна да види как се държи Сен-Люк, което би трябвало да стори Анри III.

— А, господине, вие сте тук? — в движение възкликна кралят, без да обръща внимание на присъстващите, напомняйки с това бик на испанска арена — вместо хилядната тълпа той вижда само трептяща мъгла, а в дъгата от флагове различава само червения цвят.

— Да, господарю — като се поклони, просто и скромно отговори Сен-Люк.

Този отговор не трогна краля, това поведение, изпълнено със спокойствие и почтителност не събуди в неговата заслепена душа чувство на благоразумие и снизходителност, което би трябвало да предизвика съчетаването на собственото достойнство с уважението към другите. Кралят продължи, без да спира:

— Честно казано, вашата поява в Лувъра много ме учудва.

При тази груба нападка около краля и неговия фаворит се възцари мъртва тишина.

Такава тишина настава преди дуел на мястото между двама противници, чийто спор може да бъде решен само с кръв.

Сен-Люк я наруши пръв.

— Господарю — каза той с присъщото му изящество и без да показва ни най-малко вълнение от грубата проява на краля, — колкото до мене, то аз се учудвам само на едно — как сте могли при тези обстоятелства, в които се намира ваше величество, да не ме очаквате.

— Какво искате да кажете с това, господине? — попита Анри с истинска кралска гордост и като вдигна глава, си придаде онзи изключително достоен вид, който приемаше при особено тържествени случаи.

— Господарю — отговори Сен-Люк, — заплашва ви опасност, ваше величество.

— Опасност! — извикаха придворните.

— Да, господа, голяма, истинска, сериозна, такава опасност, когато кралят се нуждае от всичките си предани хора, от най-големите до най-малките. Убеден, че при опасност като тази, за която предупреждавам, ничия помощ не може да бъде излишна, аз дойдох, за да ви предложа моите скромни услуги.

— Аха — произнесе Шико. — Виждаш ли, сине мой, аз бях прав, като казвах: „Кой знае!“

Отначало Анри III не отговори нищо — той гледаше събралите се — всички имаха развълнуван и оскърбен вид. Но скоро кралят различи в погледите на придворните завистта, бушуваща в сърцата на повечето от тях.

Оттук той заключи, че Сен-Люк е извършил нещо такова, на което повечето от тях не са способни, тоест — нещо хубаво.

Но Анри III не искаше да се предаде толкова бързо.

— Господине — каза той, — вие само изпълнихте дълга си, защото ваше задължение е да ни служите.

— Всички поданици на краля са длъжни да му служат, зная това, господарю — отговори Сен-Люк, — но в наше време мнозина забравят да плащат дълговете си. Аз дойдох, господарю, за да платя своя, и съм щастлив, че ваше величество благоволява както и преди да ме смята свой длъжник.

Обезоръжен от тази неизменна кротост и покорност, Анри направи крачка към Сен-Люк.

— Значи — каза той — вие се връщате само по тези причини, които ни казахте, вие се връщате без поръчения от моя брат?

— Господарю — живо каза Сен-Люк, признателен за тона, с който кралят се обърна към него, понеже в гласа на неговия господар вече нямаше нито упрек, нито гняв, — върнах се просто, за да се върна, и препусках с всичка сила. А сега ваше величество можете да ме хвърлите след час в Бастилията, след два да ме екзекутирате, но аз ще съм изпълнил своя дълг. Господарю, Анжу гори, Тюрен всеки момент ще въстане, Гиен се надига, за да й протегне ръка. Монсеньор херцог д’Анжу подбужда Запада и Юга на Франция към метеж.

— И добре му помагат, нали? — възкликна кралят.

— Господарю — каза Сен-Люк, разбрал накъде клони кралят, — нито съветите, нито увещанията не спират херцога и въпреки цялата настойчивост на господин дьо Бюси, нищо не може да излекува вашия брат от страха, който му вдъхва ваше величество.

— А! — каза Анри. — Значи той трепери, този бунтовник?

И се усмихна под мустак.

— Господ да го убие! — възхити се Шико, като поглаждаше брадичката си. — Ето един ловък човек!

И като подбутна краля с лакът, каза:

— Дръпнете се, Анри, искам да стисна ръка на господин дьо Сен-Люк.

Примерът на Шико увлече краля. След като шутът поздрави пристигналия, Анри с нетърпелива крачка се приближи до своя бивш приятел и сложи ръка на рамото му.

— Добре дошли, Сен-Люк! — каза той.

— Ах, господарю — възкликна Сен-Люк и целуна ръка на краля, — най-после аз отново намирам своя любим господар.

— Да, но аз не те намирам — каза кралят, — или, във всеки случай, те намирам толкова отслабнал, мой бедни Сен-Люк, че не бих те познал, ако минеш покрай мен.

При тези думи се разнесе женски глас.

— Господарю — произнесе той, — да не се харесаш на ваше величество — това е такова нещастие!

Въпреки, че гласът беше нежен и почтителен, Анри трепна. Този глас му беше толкова неприятен, както на Август гръмотевиците.

— Госпожа дьо Сен-Люк! — прошепна той. — А! Наистина бях забравил…

Жана коленичи.

— Станете, госпожо — каза кралят, — аз обичам всичко, което носи името Сен-Люк.

Жана хвана ръката на краля и я поднесе към устните си.

Анри живо я отдръпна.

— По-смело — каза Шико на младата жена, — посмело, спечелете го на своя страна, вие сте достатъчно хубава за това, кълна се в светата утроба!

Но Анри обърна гръб на Жана, прегърна Сен-Люк през раменете и тръгна с него към покоите си.

— Е, какво — попита той, — мирът е сключен, нали, Сен-Люк?

— Кажете по-добре, господарю, помилването е дарено.

— Госпожо — каза Шико на застиналата в нерешителност Жана, — добрата жена не трябва да оставя мъжа си… особено когато мъжът й е в опасност.

И той подбутна Жана след краля и Сен-Люк.

Глава 33Където става дума за двама важни герои в тази история, които читателят за известно време бе изгубил от погледа си

В нашата история има един герой или по-точно, двама герои, за чиито подвизи и деяния читателят има право да ни пита.

Със смирението на автор на старинен предговор ние бързаме да предотвратим тези въпроси, чиято важност е съвсем очевидна за нас.

Става дума преди всичко за якия монах с рунтави вежди, дебели, червени устни, големи ръце, широки рамене, дебела шия, която с увеличаването на неговите гърди и бузи се скъсяваше все повече.

Става дума и за едно магаре, едно много едро магаре с приятно закръглени и издути хълбоци.

Монахът с всеки изминал ден заприличваше на буре, подпряно на два дирека.

Магарето приличаше вече на детска люлка, поставена на четири вретена.

Първият живее в една от килиите на манастира „Света Женевиев“, където Всевишният го обсипва със своите милости.

Вторият обитава конюшните на същия манастир, където пред него винаги има пълна ясла.

Първият се обажда на името Горанфло.

Вторият би трябвало да се обажда на името Панург.

Двамата се наслаждават, във всеки случай в настоящия момент, на най-голямо благоденствие, за каквото може само да мечтае всяко магаре и всеки монах.

Монасите на манастира „Света Женевиев“ обкръжават своя знаменит събрат с грижи и така, както третостепенните божества са се грижили за орела на Юпитер, за пауна на Юнона и гълъба на Венера, светите братя угояват Панург в чест на неговия господар.

В кухнята на абатството не загасва огънят, в най-големи бокали се лее вино от най-прославените лозя на Бургундия.

Връща ли се мисионер от далечни краища, където е разпространявал Христовата вяра, пристига ли таен папски легат с индулгенции от негово светейшество, те непременно ще трябва да видят Горанфло — този единен образ на проповядващата и воинстващата църква, този монах, който владее и думите като свети Лука, и шпагата като свети Павел. Те виждат Горанфло в целия му блясък, тоест по време на пиршество. В една от масите беше направена вдлъбнатина за свещения му търбух и всички се преизпълват с благородна гордост, когато показват на светите пътешественици как Горанфло сам поглъща порция, която би стигнала за осем от най-ненаситните гърла в манастира.

И когато новопристигналият до насита се наслади на благоговейното съзерцание на това чудо, приорът молитвено събира ръце, издига очи към небето и казва:

— Какъв изключителен човек! Брат Горанфло не само обича добрата кухня, той е и много надарен човек. Вие виждате как се храни, нали? Но да бяхте чули неговата проповед, която той произнесе една нощ, проповед, в която той се принесе в жертва за тържеството на светата вяра. Тези уста говорят като устата на свети Йоан Златоуст и поглъщат като устата на Гаргантюа.

И все пак понякога, въпреки цялото това великолепие, по челото на Горанфло минава сянка — кокошките и пуйките от Ман напразно благоухаят пред неговите широки ноздри, малките стриди от Финландия, които като на шега поглъща с хиляди, остават в своите перлени черупки, бутилки с най-разнообразна форма остават пълни, макар да са отворени. Горанфло е мрачен, Горанфло не иска да яде, Горанфло мечтае.

Тогава из трапезарията се разнася шепот, че достойният монах пак е изпаднал в екстаз като свети Франциск или се е унесъл като света Тереза и общото възхищение се удвоява.

Това вече не е монах, това е светия, това даже не е светия, това е полубожество. Някои стигат до твърдението, че това е самият бог от плът и кръв.

— Шшт! — шепнат наоколо. — Да не нарушаваме виденията на брат Горанфло.

И всички почтително се разотиват.

Само приорът остава да чака онази минута, когато брат Горанфло ще покаже отново признак на живот. Тогава той се приближава до монаха, ласкаво го хваща за ръка и уважително заговаря с него. Горанфло вдига глава и гледа приора с безсмислен поглед.

Той се връща от онзи свят.

— С какво бяхте зает, достойни братко мой? — питаше приорът.

— Аз ли? — казваше Горанфло.

— Да, вие. Бяхте зает с нещо.

— Да, отче, съчинявах проповед.

— Като онази, с която така смело излязохте през нощта на светата Лига?

Всеки път, когато заговарят с него за тази проповед, Горанфло оплаква своята немощ.

— Да — въздъхва той, — от същия род. Ах, какво нещастие, че не я записах.

— Нима човек като вас, скъпи братко, има нужда да записва? Не, той говори по божие вдъхновение. Той отваря уста и тъй като словото божие е в него, устата му го изричат.

— Така ли мислите?

— Блажен е този, който се съмнява — отговаря приорът.

От време на време Горанфло, който разбираше, че положението задължава, подтикван при това от примера на своите предшественици, започваше наистина да обмисля проповед.

Какво сте вие Марк Тулий, Цезар, свети Григорий, свети Августин, свети Йероним и Тертулиан. С Горанфло започна възраждането на духовното красноречие. Rerum novus ordo nascitur86.

И също от време на време, след завършване на трапезата си или по средата на своя екстаз, Горанфло ставаше и сякаш подбутван от невидима ръка, отиваше право в конюшните. Идвайки тук, той с любов гледаше ревящия от удоволствие Панург, след това прекарваше тежката си длан по гъстата козина, в която неговите дебели пръсти почти се скриваха. Това е повече от удоволствие, това е щастие. Панург вече не се ограничаваше с рев, той започваше да се търкаля по земята.

Приорът и двама-трима висши манастирски служители обикновено съпровождаха Горанфло при разходките му и досаждаха на Панург с разни глупости — един му предлага пасти, друг — бисквити, трети — макарони, както в миналите времена тези, които искали да спечелят разположението на Плутон, предлагали медени сладки на Цербер.

Панург им предоставяше пълна свобода на действие — той имаше отстъпчив характер. Той, който не изпадаше в екстаз, не трябваше да измисля проповеди, не трябваше да се грижи за друга репутация освен репутацията на инат, лентяй и сластолюбец, смяташе, че няма какво повече да иска и че е най-щастливото от всички магарета.

Приорът с нежност ги гледаше.

— Прост и кротък — казваше той, — тези добродетели са присъщи на силните.

Горанфло беше запомнил, че на латински „да“ е „ita“. Това много му помагаше — на всичко, което му казваха, той отговаряше ita с онзи самодоволен вид, който неизменно прави впечатление.

Поощрен от постоянното съгласие на Горанфло, приорът понякога му казваше:

— Вие твърде много работите, братко мой, това поражда печал във вашето сърце.

И Горанфло отговаряше на достопочтения Жозеф Фулон така, както понякога Шико отговаряше на негово величество Анри III:

— Кой знае?

— Може би нашите трапези са малко тежки за вас — добавяше приорът. — Не бихте ли желали да сменим брата магер? Вие знаете, скъпи братко, quoedam saturationes minus succedunt87.

— Ita — потвърждаваше Горанфло и с нов плам започваше да гали магарето.

— Прекалено много глезите вашия Панург, братко мой — казваше приорът, — може отново да ви обхване стремеж към странстване.

— О! — въздишаше Горанфло.

Честно казано, тъкмо спомените за пътешествието мъчат Горанфло. Той, приел първоначално своето изгнание от манастира като огромно нещастие, откри по-късно в това изгнание безбройни и неизвестни му дотогава радости, източник на които беше свободата.

И сега, в самия разгар на своето блаженство, той чувства, че жаждата за свободен живот яде като червей сърцето му — свободен живот заедно с Шико, веселия сътрапезник, с Шико, когото той обича, без сам да знае защо, може би защото от време на време шутът го смъмряше.

— Уви! — плахо забелязваше някой млад монах, наблюдаващ играта на чувствата по лицето на Горанфло. — Мисля, че сте прав, достопочтени приоре, пребиваването в манастира измъчва преподобния отец.

— Не че ме измъчва — казваше Горанфло, — но аз чувствам, че съм роден за живот в борба, за политически речи на площадите, за проповеди по улиците.

При тези думи очите на Горанфло пламват — той си спомня за омлетите на Шико, за анжуйското вино на метр Клод Бономе, за долната зала на „Рогът на изобилието“.

От вечерта на Лигата или по-точно от сутринта на следващия ден, когато Горанфло се върна в своя манастир, не му разрешаваха да излиза на улицата. Откакто кралят се обяви за глава на Съюза, лигистите бяха удвоили своята предпазливост.

Горанфло беше толкова простодушен, че и наум не би му дошло да се възползва от своето положение и да накара да му отворят вратата.

Бяха му казали:

— Братко, излизането е забранено.

И той не излизаше.

Нямаше повече съмнения за това, което ядеше отвътре Горанфло и му отравяше щастието на манастирския живот.

Затова, като видя, че неговата печал от ден на ден расте, една сутрин приорът му каза:

— Скъпи братко, никой няма право да потиска своето призвание. Вашето се състои в това да се сражавате за Христа. Тогава вървете и изпълнявайте мисията, възложена ви от Всевишния, само пазете скъпоценния си живот и се върнете обратно за великия ден.

— Какъв велик ден? — попита Горанфло радостен.

— Празника на Тялото Христово.

— Ita — произнесе монахът с извънредно умен вид. — Но — добави той, — дайте ми малко пари, за да мога, както се полага на християнин, да черпя вдъхновение в раздаването на милостиня.

Приорът бързо отиде за голямата кесия, която отвори пред Горанфло. Горанфло пъхна вътре шепата си.

— Ще видите каква полза ще донеса на манастира — каза той и прибра в огромния джоб на расото си това, което беше взел от кесията на приора.

— Имате ли текст за проповед, драги братко? — попита Жозеф Фулон.

— Разбира се.

— Поверете ми го.

— Разбира се, но само на вас.

Приорът дойде по-близо и изпълнен с внимание, се наведе към Горанфло.

— Слушайте.

— Слушам ви.

— Млатилката, която бие зърното, бие себе си — прошепна Горанфло.

— Забележително! Прекрасно! — извика приорът. И споделяйки на доверие възхищението на достопочтения Жозеф Фулон, присъстващите повториха след него: „Забележително! Прекрасно!“

— А сега мога ли да вървя, отче? — смирено попита Горанфло.

— Да, сине мой — възкликна почтеният абат, — вървете и следвайте пътя господен.

Горанфло се разпореди да оседлаят Панург, качи се върху него с помощта на двама мощни монаси и около седем часа вечерта излезе от манастира.

Това стана в деня, в който Сен-Люк се беше върнал в Париж. Градът беше развълнуван от получените от Анжу известия.

Горанфло мина по улица Сент-Етиен и едва завил надясно и отминал манастира на якобинците, Панург внезапно се разтрепери — нечия мощна ръка тежко се бе стоварила върху задницата му.

— Кой е там? — уплашено възкликна Горанфло.

— Приятел — отговори глас, който се стори познат на Горанфло. Много му се искаше да се обърне, но както моряците всеки път, когато излизат в морето, трябва да привикват краката си към страничното клатене, така и той винаги като сядаше на своето магаре, трябваше да загуби известно време, за да свикне да пази равновесие.

— Какво желаете?

— Благоволете, почтени братко — отговори гласът, — да ми покажете пътя към „Рогът на изобилието“.

— Господ да ме убие — извика Горанфло възторжено. — Но това е самият господин Шико.

— Същият — отговори гасконецът, — идвах при вас в манастира, мой скъпи братко, и видях, че вие излизате оттам. Известно време вървях след вас — боях се да не се издам, ако заговоря. Но сега, когато сме сами, аз съм на вашите услуги. Здравей, гладнико! Кълна се в светата утроба, ти май си отслабнал.

— А вие, господин Шико, според мен сте се позакръглили, честна дума.

— Мисля, че и двамата се ласкаем един друг.

— Какво носите, господин Шико? — заинтересува се монахът. — Товарът ви май е доста тежичък.

— Това е бутът на един елен, който отмъкнах от негово величество — отговори гасконецът, — ще го опечем.

— Скъпи господин Шико! — извика монахът. — А в другата ръка какво имате?

— Бутилка кипърско вино, което един крал изпрати на моя крал.

— Покажете де! — каза Горанфло.

— Това вино е точно по моя вкус, аз много го обичам — каза Шико и разгърна плаща си, — а ти, свети братко?

— О! О! — възкликна Горанфло, като видя двата неочаквани дара, и от възторг заподскача върху своя бегач така, че на Панург му се подкосиха краката… — О! О!

От радост монахът вдигна ръце към небето и с глас, от който затрепериха стъклата на прозорците от двете страни на улицата, запя, а Панург му заприглася с рева си:

За първи път от цял месец насам Горанфло пееше.

Глава 34За това, как тримата главни герои пътуваха от Меридор до Париж

Да оставим двамата приятели да влязат в кръчмата „Рогът на изобилието“, където, както си спомняте, Шико винаги водеше монаха от съображения, чиято важност Горанфло дори не подозираше, и да се върнем при господин дьо Монсоро, който пътуваше на носилка от Меридор за Париж, и при Бюси, напуснал Анжер с намерението да върви по същия път.

Един ездач на добър кон не само може лесно да настигне пътуващи пеша хора, но рискува и да ги надмине.

Така стана и с Бюси.

Беше краят на май и беше много топло, особено по пладне.

По тази причина граф дьо Монсоро заповяда да спрат за почивка в малка горичка край пътя. И тъй като му се искаше херцог д’Анжу да разбере за неговото заминаване колкото може по-късно, накара всички, които пътуваха с него, да навлязат навътре в храстите, за да изчакат там най-горещото време. Единият от конете беше натоварен с храна и следователно можеха да закусят, без да прибягват до услугите на някоя странноприемница.

Точно в този момент Бюси мина покрай пътешествениците.

Разбира се, той се осведомяваше по пътя не са ли виждали коне, конници и селяни с носилка.

До село Дюртал той получаваше най-точни и задоволителни сведения. Затова беше сигурен, че Диана е пред него. Той пусна коня си ходом и на всеки хълм се повдигаше на стремената, за да види отпред малкия отряд, по чиито следи вървеше.

Най-неочаквано за младия човек обаче той престана да получава сведения. Хората, които срещаше по пътя, не бяха видели никого и когато стигна до Ла Флеш, той вече беше убеден, че изпреварва, а не изостава.

Тогава той си спомни за горичката, покрай която беше минал, и разбра защо конят му, като влязоха в нея, изцвили и започна да души въздуха със своите димящи ноздри.

Бюси веднага взе решение — спря пред най-лошата на вид кръчма и убедил се, че конят му няма нужда от нищо — той се грижеше повече за коня си, чиито сили трябваше да се пазят, отколкото за себе си, седна до прозореца, като се закри с някакъв парцал, заменящ пердето тук.

Бюси си хареса това прилично на вертеп място само защото то беше разположено срещу най-добрата в града странноприемница, където, предполагаше той, несъмнено щеше да спре Монсоро.

Младият човек беше предвидил точно. Към четири часа пред вратата на странноприемницата пристигна и целият отряд. Ако трябва да говорим за главните персонажи в него, той се състоеше от графа, графинята, Реми и Гертруда, но имаше и статисти — осем носачи, които се сменяха на всеки пет левги.

Беше изпратен човек да подготви замяна на тези носачи.

Монсоро ревнуваше прекалено много, за да не бъде щедър, затова, въпреки необичайния начин на придвижване, пътешествието минаваше без препятствия и бавене.

Главните персонажи един след друг влязоха в странноприемницата. Диана вървеше последна и на Бюси му се стори, че тя неспокойно се оглежда наоколо. Първият му подтик беше да погледне през прозореца, но той има мъжеството да сдържи своя порив. Непредпазливостта би могла да ги погуби.

Стъмни се. Бюси се надяваше, че вечерта ще излезе Реми или Диана ще се покаже на някой от прозорците. Той се уви в плаща си и зае наблюдателен пост на улицата.

След пет минути до вратата се приближиха осем души. четирима от тях влязоха в странноприемницата.

„О! — каза си Бюси. — Нима ще пътуват и през нощта? Това би било чудесно от страна на господин дьо Монсоро.“

И наистина всичко потвърждаваше неговото предположение — нощта беше тиха, небето обсипано със звезди, духаше лек ароматен ветрец, като дихание на обновената земя.

От двора на странноприемницата се показа първо носилката.

След това се появиха на коне Диана, Реми и Гертруда.

Диана пак се огледа внимателно наоколо, но графът я повика веднага и тя трябваше да се приближи до носилката.

Четиримата резервни носачи запалиха факли и застанаха от двете страни на пътя.

— Отлично — каза си Бюси, — и аз да бях подготвял този поход, не бих могъл да измисля нищо по-добро.

И се върна в кръчмата, оседла коня си и тръгна след тях.

Този път нямаше опасност да сбърка пътя или да изгуби от погледа си отряда — горящите факли ясно показваха пътя, по който вървеше Монсоро.

Графът държеше Диана всяка секунда да е до него.

Посещението на оранжерията беше предмет на безкрайни натяквания и язвителни въпроси.

Реми и Гертруда бяха сърдити един на друг или но-точно, Реми мечтаеше, а Гертруда се цупеше. Това беше просто обяснимо — откакто Диана обикна Бюси, Реми не виждаше вече необходимост да обича Гертруда.

И така отрядът вървеше напред, едните се препираха, другите се цупеха, когато Бюси, който следваше кавалкадата на такова разстояние, че да не го забележат, реши да привлече вниманието на Реми и свирна със сребърната свирка, с която обикновено викаше слугите си в своя дворец на улица Гренел-Сент-Оноре.

Звукът й бе рязък и силен.

Когато се разнасяше от единия до другия край на дома, се отзоваваха и хора, и животни, и птици.

Ние казваме: и животни, и птици, защото Бюси като всички силни мъже обичаше да дресира ловни кучета, да обяздва непокорни коне и да обучава диви соколи.

При звука й безпокойство обхващаше всички — кучетата в кучкарника, конете в конюшнята, соколите в клетките.

Реми веднага я позна. Диана трепна и погледна младия лекар, той кимна утвърдително.

След това се приближи от лявата страна до Диана и прошепна:

— Той е.

— Какво има? — попита Монсоро. — Кой говори с вас, госпожо?

— С мен? Никой, господине.

— Как така никой? Видях сянка до вас и чух глас.

— Този глас — каза Диана — е на господин Реми. И от него ли ме ревнувате?

— Не. Но обичам да говорят високо. Това ме успокоява.

— Има неща обаче, за които не може да се говори в присъствието на господин графа — намеси се Гертруда, за да помогне на господарката си.

— Защо?

— По две причини.

— Какви?

— Първо, защото може да се каже нещо безинтересно за господин графа, и второ — може да е прекалено интересно за него.

— А към кое отнасяте това, което господин Реми каза на графинята?

— Към това, което е прекалено интересно за господин графа.

— Какво ви каза Реми, госпожо? Искам да зная.

— Казах, господин графе, че ако продължавате така, ще свършите, преди да сме изминали и една трета от пътя.

В зловещия отблясък на факлите можеше да се забележи как лицето на Монсоро стана бледо като на мъртвец.

Замислена и трепереща, Диана мълчеше.

— Той ви чака отзад — едва чуто й пошепна Реми. — Задръжте малко коня си. Той ще дойде.

Реми говореше толкова тихо, че Монсоро чу само шепот. Той направи усилие, отметна глава назад и видя яздещата зад него Диана.

— Още едно такова движение, графе, и не бих гарантирал, че раната няма да се отвори.

От известно време Диана беше станала храбра, любовта бе породила в нея дързост, която, както при всяка истински влюбена жена, далеч надхвърляше границите на разумното. Тя изостана и зачака.

В този момент Реми скочи от коня си, даде на Гертруда да държи юздата и се приближи до носилката, за да отвлече вниманието на болния.

— Да видим пулса ви — каза той. — Готов съм да се обзаложа, че имате температура.

След пет секунди Бюси беше до Диана.

Младите хора нямаха нужда от думи, за да се обяснят. За няколко секунди те застинаха в нежна прегръдка.

— Ето виждаш ли — пръв наруши мълчанието Бюси, — ти замина и аз вървя след теб.

— О, всички мои дни ще бъдат прекрасни, Бюси, а нощите ми изпълнени с покой, ако знам, че ти винаги си някъде край мен.

— Но през деня той ще ни види.

— Не, ти ще пътуваш на разстояние и само аз ще те виждам, мой Луи. На завоите, по върховете на хълмовете перото на твоята барета, твоето шалче, веещо се във въздуха, бродерията на твоя плащ ще разговарят с мен от твое име — те всички ще ми казват, че ме обичаш. Ако при залез слънце или в синята мъгла, спускаща се над долината, видя, че твоят мил призрак навежда глава и ми изпраща нежна целувка, ще бъда щастлива.

— Говори, говори още, моя любима Диана, ти сама не разбираш колко музика има в твоя нежен глас.

— Ако пътуваме нощем, а често ще бъде така, нали Реми му каза, че нощната прохлада е полезна за раните, ако пътуваме нощем, тогава като днес от време на време ще изоставам и ще мога да те прегърна, ще мога да изразя с кратко докосване на ръката всичко, което съм премислила през деня за теб.

— О, колко те обичам! Колко те обичам! — прошепна Бюси.

— Знаеш ли — каза Диана, — струва ми се, че нашите души са така тясно свързани, че въпреки разстоянието, което ни разделя, ние все едно ще бъдем щастливи, защото ще мислим един за друг.

— О, да! Но да те виждам, да те прегръщам, о, Диана, Диана!

Конете се допираха нежно един до друг, като разтърсваха украсените със сребро юзди, а влюбените се прегръщаха, забравили всичко на света.

Внезапно се раздаде глас, който ги накара да трепнат — Диана от страх, а Бюси — от гняв.

— Госпожо Диана — викаше този глас, — къде сте? Отговорете, госпожо Диана.

Този вик прониза въздуха като зловещо заклинание.

— Ах, това е той, аз съм сънувала. О, какъв чудесен сън и какво страшно събуждане.

— Чуй — възкликна Бюси, — чуй, Диана, ето че пак сме заедно. Кажи една дума и никой не ще може да те отнеме от мен. Да избягаме, Диана. Какво ни пречи да избягаме! Погледни, пред нас — простор, щастие, свобода! Една дума и ние ще заминем! Една дума и загубена за него, ти ще станеш моя навеки.

И младият човек нежно я задържа.

— А баща ми?

— Когато баронът разбере, че те обичам… — прошепна той.

— Какво говориш! — изтръгна се от Диана. — Та той е баща!

Тези думи отрезвиха Бюси.

— Нищо против волята ти, мила Диана — каза той, — заповядай, ще се подчиня.

— Чуй — каза Диана и протегна ръка, — нашата съдба е там. Да бъдем по-силни от демона, който ни преследва. От нищо не се бой и ще видиш мога ли да обичам.

— Боже мой, значи трябва да се разделим! — прошепна Бюси.

— Графиньо, графиньо! — крещеше гласът. — Отговорете или ще скоча от тази проклета носилка, та ако ще това да ми струва живота.

— Прощавай! — каза Диана. — Прощавай! Той ще направи това, което казва и ще се убие.

— Съжаляваш ли го?

— Ревнивец — с прелестно изражение и мила усмивка отговори тя.

И Бюси я пусна.

С два скока Диана настигна носилката. Графът беше почти в безсъзнание.

— Спрете — прошепна той, — спрете!

— Проклятие! — каза Реми. — Не спирайте! Той се е побъркал. Ако иска да се убива, да се убива.

И носилката продължи напред.

— Но кого викате? — попита Гертруда графа. — Госпожата е тук, до мен. Елате тук, госпожо, и му отговорете, графът сигурно бълнува.

— Ах! — каза останалият без сили Монсоро. — Къде бяхте?

— Къде мога да бъда, господине, ако не зад вас?

— До мен, госпожо, до мен. Не ме напускайте.

Диана нямаше вече предлог да остава назад. Тя знаеше, че Бюси язди зад нея. Ако нощта бъде лунна, тя ще може да го види.

Пристигнаха до мястото за почивка.

Монсоро почина няколко часа и пожела да продължат.

Той бързаше не да стигне в Париж, а да се отдалечи от Анжер.

От време на време описаната от нас по-горе сцена се повтаряше.

Реми тихичко мърмореше:

— Поне да пукне от яд, тогава лекарската чест би била спасена.

Но Монсоро не умря. Напротив, на десетия ден той пристигна в Париж, като се чувстваше много по-добре.

Наистина Одоен беше много добър лекар, по-добър, отколкото му се искаше на самия него.

За тези десет дни, през които продължи пътуването, със силата на любовта Диана успя да преодолее гордостта на Бюси.

Тя го убеди да се яви при Монсоро и да извлече всички изгоди от дружбата, в която графът го уверяваше.

Предлогът за визита беше много прост — здравето на графа.

Реми лекуваше съпруга и предаваше писъмца на съпругата му.

— Ескулап и Меркурий — казваше той — по съвместителство.

Глава 35За това, как пратеникът на херцог д’Анжу пристигна в Париж и за приема, който му беше оказан

Времето течеше, а нито Катерина, нито херцог д’Анжу се появяваха в Лувъра, и слуховете за раздора между братята ставаха все по-упорити и многобройни.

Кралят нямаше никакви известия от майка си и вместо да реши според пословицата, че „липсата на новини е добра новина“, той, напротив, си казваше, клатейки глава:

— Няма новини — лоши новини.

А миньоните повтаряха:

— Франсоа слуша лоши съвети и сигурно не пуска майка ви.

„Франсоа слуша лоши съвети…“ Наистина, цялата политика на странното царуване на Анри III и трите предшестващи царувания се свеждаха до това.

Лоши съвети послуша крал Шарл IX, когато той, макар да не бе заповядал, но във всеки случай бе разрешил Вартоломеевата нощ.

Лоши съвети последва Франсоа II, когато заповяда Амбоазкото клане.

Лоши съвети последва бащата на това израждащо се семейство, Анри II, когато изпрати на кладата толкова еретици и заговорници, преди самият той да бъде убит от Монтгомери. Последният, както казват, също послушал лоши съвети, поради което копието му попаднало така лошо точно под кралския шлем.

Никой не се осмели да каже на Анри III:

— В жилите на брат ви тече лоша кръв, той иска, както това е прието във вашия род, да ви лиши от трона, да ви изпрати в манастир или да ви отрови. Той иска да постъпи с вас така, както вие постъпихте с вашия по-голям брат и както вашият по-голям брат постъпи със своя, така, както вашата майка ви е научила да постъпвате един с друг.

Не, в онези времена кралят, и особено кралят от XVI век, би сметнал тези думи за обида, понеже тогава кралят беше човек.

Само цивилизацията успя да го превърне в такова копие на Господ бог като Луи XIV или в такъв безотговорен мит като конституционен монарх.

Затова миньоните казваха на Анри III:

— Господарю, вашият брат получава лоши съвети.

И доколкото един-единствен човек по право и ум молеше да съветва херцог д’Анжу, то над Бюси се събираха все по-големи и по-големи буреносни облаци.

Вече на явните съвети се обсъждаха средства за сплашване на врага, а на тайните съвети — средства за неговото унищожаване, когато се разнесе слух, че херцог д’Анжу е изпратил при краля свой пратеник.

Откъде дойде този слух? Кой го породи? Кой го пусна? Кой го разпространи?

Да се отговори на този въпрос е така трудно, както да се обясни откъде възникват въздушните вихри над земята, пясъчните вихрушки над полята, шумовете по улиците и площадите на града.

Някакъв зъл дух дава криле на определени слухове и ги пуска в пространството като орли.

Когато слухът, за който споменахме, стигна до Лувъра, той предизвика там голяма суматоха.

Кралят пребледня от гняв, а придворните, които винаги повтаряха в преувеличен вид чувствата на господаря си — посиняха.

Навсякъде се чуваха клетви.

Трудно е да се изброят всички тези клетви, но между другото се кълняха, че:

Ако пратеникът е старец, ще се подиграят, ще се погаврят с него и ще го изпратят в Бастилията.

Ако пратеникът е млад, ще го съсекат, ще го надупчат с куршуми, ще го нарежат на парченца, които ще разпратят по всички провинции на Франция като свидетелство за кралския гняв.

По обичая си миньоните започнаха да точат рапирите си и да се упражняват във фехтовка и хвърляне на кинжал. Шико остави шпагата и кинжала си да си почиват в ножниците и потъна в дълбоки размишления.

Виждайки Шико в размисли, кралят си спомни, че веднъж, по един труден въпрос, който впоследствие бе изяснен, Шико бе на същото мнение като кралицата майка, която беше права.

Той разбра, че в Шико е въплътена мъдростта, на кралството и се обърна към него с въпросите си.

— Господарю — след зрял размисъл отговори той, — монсеньор д’Анжу или е изпратил пратеник, или не е.

— Кълна се в бога — каза кралят, — струваше си да седиш, подпрял буза с юмрук, за да измислиш тази прекрасна дилема.

— Търпение, търпение, както казва на езика на метр Макиавели вашата августейша майка, бог да я пази. Търпение.

— Ти виждаш, че го имам — каза кралят, — щом те слушам.

— Ако е изпратил при вас пратеник, значи смята, че може да постъпи така. Ако смята, че може да постъпи така — а той е въплъщение на предпазливостта, значи той чувства, че е силен. Ако той се чувства силен, трябва да се пазим от него. Да се отнесем към силните с уважение. Да ги излъжем, но да не си играем с тях. Да приемем техния пратеник и да го уверим, че му се радваме до смърт. Това с нищо не ни задължава. Спомнете си как брат ви целуна славния адмирал Колини, когато той беше дошъл като пратеник на хугенотите? Хугенотите също се мислеха за силни.

— Значи ти одобряваш политиката на брат ми Шарл IX?

— Съвсем не, разберете ме правилно, давам ви пример и добавям: ако ние после намерим начин, не начин да накажем бедния херолд, слуга или пратеник, а начин да хванем за яката господаря, вдъхновителя, главата — великия и славен принц, монсеньор херцог д’Анжу, истинския и единствен виновник, разбира се, заедно с господата Гиз и да го заточим в крепост, по-сигурна от Лувъра, о, господарю, нека направим това.

— Уводът е добър — каза Анри III.

— Чумата да те тръшне, ти имаш добър вкус, сине мой — отговори Шико. — Значи да продължавам?

— Продължавай.

— Но ако не е изпратил при теб пратеник, защо разрешаваш на твоите приятели да блеят.

— Да блеят?

— Ти прекрасно разбираш. Бих казал „реват“, ако съществуваше и най-малката възможност да минат за лъвове. Казвам „блеят“… защото… Слушай, Анри, наистина противно е да гледа човек как тези юнаци, брадати като маймуните от твоя зверилник, като деца се занимават с игра на привидения и се стараят да изплашат хората с вик „Уу! Ууу!“. А какво ли ще стане, ако херцог д’Анжу не изпрати никого! Ще си въобразят, че това се дължи на тях и ще се мислят за важни птици.

— Шико, ти забравяш, че хората, за които говориш, са мои приятели, моите единствени приятели.

— Искаш ли да се обзаложим на хиляда екю, кралю мой? — попита Шико.

— Е?

— Ти ще заложиш на това, че тези хора ще запазят верността си към теб при всякакво изпитание, а аз че трима от четиримата ще ми принадлежат духом и телом още до утре вечер.

Увереността, с която говореше Шико, накара краля да се позамисли. Той не отговори нищо.

— Аха — каза Шико, — сега и ти се позамисли, сега и ти подпря с юмрук своята прелестна бузка. А ти си бил по-умен, отколкото мислех, сине мой, ето че разбра къде е истината.

— Е, и какво ще ме посъветваш?

— Кралю мой, съветвам те да чакаш. В това се крие половината от мъдростта на Соломон. Ако пратеникът пристигне — посрещни го, ако никой не пристигне, прави каквото искаш, но във всеки случай бъди признателен за това на брат си, който, повярвай ми, не трябва да се принася в жертва на твоите безделници, по дяволите! Той е голям мерзавец, зная това, но той е Валоа. Убий го, ако трябва, но за честта на името не го позори, с това той и сам успешно се справя.

— Ти си прав, Шико.

— Ето ти още един урок, за който си ми задължен. Имаш късмет, Анри, че не ги броим. А сега ме остави да спя. Преди осем дни бях принуден да напия един монах, а когато ми се налага да се занимавам с такива упражнения, после цяла седмица съм пиян.

— Монах? Не е ли това достойният брат от манастира „Света Женевиев“, за който ти вече си ми говорил?

— Същият. Ти и абатство му беше обещал.

— Аз?

— Да пукна! Това е най-малкото, което можеш да направиш за него след всичко, което той стори за теб.

— Значи той още ми е предан?

— Той те обожава. Впрочем, сине мой…

— Какво?

— След три седмици е празникът Тяло Христово.

— Е, какво?

— Надявам се, че ще ни изненадаш с някаква хубавичка процесия.

— Аз съм всехристиянски крал и мой дълг е да давам на народа пример за благочестие.

— И както винаги ще спреш в четирите манастира на Париж?

— Както винаги.

— В абатството „Света Женевиев“ също, нали?

— Разбира се, смятам то да бъде второто.

— Добре.

— А защо питаш за това?

— Просто така. Както знаеш, аз съм любопитен. Сега зная всичко, което исках да зная. Лека нощ, Анри.

В момента, когато Шико вече се беше разположил да спи, в Лувъра настана страшно вълнение.

— Какъв е този шум? — попита кралят.

— Сине мой, намери ми стая в града, или напускам службата си. Честна дума, да се живее в Лувъра вече става невъзможно.

Влезе капитанът на гвардията. Имаше много смутен вид.

— Какво има? — попита кралят.

— Господарю — отговори капитанът, — към Лувъра се приближава пратеник на монсеньор д’Анжу.

— Със свита ли е?

— Не, сам е.

— Тогава трябва да му се окаже два пъти по-достоен прием, Анри, защото той е и храбрец.

— Добре — каза кралят, като се опитваше да си придаде спокоен вид, макар мъртвешката бледност на лицето му да го издаваше. — Добре, нека целият ми двор се събере в голямата зала, да ме облекат в черно — когато имаш нещастието да разговаряш със своя брат чрез посредник, то трябва да имаш погребален вид.

Глава 36Която е само продължение на предишната, съкратена от автора по случай новогодишните празници

В парадната зала се издигаше тронът на Анри III.

Около него шумно се тълпяха възбудените придворни.

Кралят седна на трона тъжен, с намръщено чело.

Всички очи бяха устремени към галерията, откъдето капитанът на гвардията трябваше да въведе пратеника.

— Господарю — каза Келюс и се наведе към ухото на краля, — знаете ли как се казва този пратеник?

— Не, какво ме интересува неговото име?

— Господарю, той се казва господин дьо Бюси. Нима оскърблението от това не става три пъти по-силно?

— Не виждам в това нищо оскърбително — опита се да запази хладнокръвие Анри.

— Ваше величество може и да не вижда — каза Шомберг, — но ние, ние прекрасно виждаме.

Анри не отговори. Той чувстваше как около трона кипят гняв и ненавист и в душата си се поздравяваше, че съумя да издигне между себе си и враговете си два такива мощни вала.

Лицето на Келюс непрекъснато сменяше цвета си — той ту пребледняваше, ту почервеняваше, стиснал здраво дръжката на шпагата си.

Шомберг бе свалил ръкавиците си и наполовина бе извадил кинжала от ножницата.

Можирон бе взел от пажа своята шпага и я бе закачил на колана си.

Д’Епернон бе засукал връхчетата на мустаците си до очите си и се беше скрил зад гърбовете на приятелите си.

Що се отнася до Анри, то той напомняше ловец, който чува как кучетата лаят на глиган и предоставил пълна свобода на своите фаворити, само се усмихваше.

— Да влезе — каза той.

При тези думи в залата се възцари пълна тишина, в която като че ли се чуваше глухият тътен на кралския гняв.

И в този миг в галерията се чуха уверени стъпки и гордо звънтене на шпори по плочите на пода.

Влезе Бюси с високо вдигната глава и спокоен поглед, с шапка в ръка.

Надменният взор на младия човек не се спря на никой от тези, които бяха наобиколили краля.

Бюси се запъти право към Анри, поклони се дълбоко и зачака въпроси. Той стоеше гордо пред трона, но това беше особена гордост, гордост на благородник, в която нямаше нищо оскърбително за кралското величие.

— Вие тук, господин дьо Бюси? Мислех, че сте в дебрите на Анжу?

— Господарю, аз наистина бях там, но както виждате, там вече ме няма.

— Какво ви води в нашата столица?

— Желанието да поднеса моето най-дълбоко почитание на ваше величество.

Кралят и миньоните се спогледаха. Очевидно те не очакваха това от невъздържания млад човек.

— И… нищо повече? — много високомерно попита кралят.

— Ще добавя, ваше величество, че моят господар, негово височество монсеньор херцог д’Анжу, ми заповяда да присъединя към моите почитания и неговите.

— Херцогът нищо друго ли не каза?

— Каза ми, че всеки момент ще тръгнат с кралицата майка за Париж и би искал ваше величество да знае за връщането на един от своите най-верни поданици.

Кралят почти онемя от учудване и не можа да продължи разпита си.

Шико се възползва от това прекъсване и се приближи до пратеника.

— Здравейте, господин дьо Бюси — каза той.

Бюси се обърна, изненадан, че в тази тълпа може да има и негов приятел.

— А, господин Шико, приветствам ви от цялото си сърце — отговори той. — Как е господин дьо Сен-Люк?

— Отлично. Той сега се разхожда при клетките за животни заедно със своята съпруга.

— Това ли е всичко, което трябва да ми кажете, господин дьо Бюси? — попита кралят.

— Да, господарю, ако има още някакви важни новини, херцог д’Анжу ще има честта лично да ви ги съобщи.

— Прекрасно — каза кралят.

И като стана мълчаливо от трона, той слезе по неговите две стъпала.

Аудиенцията завърши, тълпата придворни се разпръсна.

С крайчеца на окото си Бюси забеляза, че четиримата миньони го бяха наобиколили и направо затворили в жив пръстен, изпълнен с напрежение и заплаха.

В ъгъла на залата кралят тихо разговаряше със своя канцлер.

Бюси се направи, че не забелязва нищо и продължи да говори с Шико.

Тогава кралят, сякаш и той бе в заговора и искаше да остави Бюси сам, повика:

— Елате тук, Шико. Трябва да ви кажем нещо.

Шико се поклони на Бюси с учтивост, по която от левга можеше да се познае благородникът.

Бюси му отговори с не по-малко изящен поклон и остана в пръстена сам.

И тогава неговата поза и изразът на лицето му се измениха — с краля той разговаряше спокойно, с Шико — вежливо, сега той стана любезен.

Като видя, че Келюс се приближава до него, той каза:

— А, здравейте, господин дьо Келюс. Позволете да ви попитам как се чувства вашата компания?

— Доста зле, господине — отговори Келюс.

— Боже мой! — възкликна Бюси, сякаш загрижен от този отговор. — Но какво се е случило?

— Има едно нещо, което ни пречи ужасно — отговори Келюс.

— Нещо? — учуди се Бюси. — Та нима вие и вашите приятели, и особено вие, господин дьо Келюс, не сте достатъчно силни, за да отстраните това нещо?

— Извинете, господине — каза Можирон и дръпна Шомберг, който беше направил крачка напред, за да каже и той своята дума в този обещаващ да стане интересен разговор, — господин дьо Келюс искаше да каже не „нещо“, а „някой“.

— Но ако някой пречи на господин дьо Келюс — каза Бюси, — нека господин дьо Келюс го блъсне, както направихте току-що вие.

— Аз го посъветвах същото, господин дьо Бюси — каза Шомберг, — и мисля, че господин дьо Келюс е готов да последва съвета ми.

— А, това сте вие, господин дьо Шомберг — каза Бюси, — не ви познах.

— Сигурно, защото синята боя все още не се е измила от лицето ми — каза Шомберг.

— Съвсем не, напротив, вие сте много бледен, може би не се чувствате добре, господине?

— Господине, ако съм бледен, то това е от ярост.

— А, ето какво било! Значи и на вас, както на господин дьо Келюс, нещо или някой ви пречи?

— Да, господине.

— И на мен — каза Можирон, — на мен също ми пречи някой.

— Вие, както винаги, сте твърде остроумен, скъпи господин дьо Можирон, но наистина, господа, колкото повече ви гледам, толкова повече ме огорчават вашите разстроени лица.

— Забравихте за мен, господине — каза д’Епернон и застана гордо пред Бюси.

— Моля за извинение, господин д’Епернон, вие, както обикновено, стояхте зад другите, а при това аз почти нямам удоволствието да ви познавам и не мога да се обърна пръв към вас.

Това беше много любопитно зрелище — непринуденият, усмихващ се Бюси сред четиримата кипящи от ярост миньони, които му хвърляха, недвусмислени страшни погледи.

Само глупак или сляп можеше да не разбере какво искат кралските фаворити.

Само Бюси можеше да се направи, че не ги разбира.

Той помълча все така с усмивка на уста.

— Значи! — възкликна високо и тропна с крак Келюс, който пръв изгуби търпение.

Бюси вдигна поглед към тавана и се огледа.

— Господине — каза той, — забелязали ли сте какво ехо има в тази зала? Нищо не отразява така добре звука като мраморните плочи, а под измазаните сводове гласовете звучат два пъти по-високо. В открито, поле, напротив, звуците се разсейват и, кълна се в честта си, мисля, че и облаците играят важна роля за това. Аз правя това предположение според Аристофан. Чели ли сте Аристофан, господине?

Можирон прие тези думи на Бюси за покана и се приближи по-близо, за да поговори с него шепнешком.

Бюси го спря.

— Никакви секрети тук, господине, умолявам ви — каза Бюси, — вие знаете колко ревнив е негово величество кралят. Той ще реши, че злословим.

Можирон се отдръпна, вбесен повече от всякога. Шомберг зае неговото място и каза надменно:

— Колкото до мен, то аз съм немец, нека да съм прост, тъп, но съм прям. Аз говоря високо, за да ме чуят всички, които ме слушат. Но когато моите думи, които се опитвам да направя колкото се може по-понятни, не стигат до онзи, за когото се отнасят, защото той е глух, или не са разбрани от него, защото той не иска да ги разбере, то в такъв случай аз…

— Вие? — каза Бюси и впери в младия човек, чиято ръка вече нетърпеливо се надигаше, един от онези тигрови погледи, които сякаш изригват от дъното на пропастта и изгарят с плам. — Вие?

Шомберг свали ръката си.

Бюси сви рамене, завъртя се на токовете си и се обърна с гръб към него.

Сега той се оказа лице в лице с д’Епернон. Д’Епернон се хвърли в боя и всички пътища за отстъпление му бяха отрязани.

— Погледнете, господа — каза той, — какъв провинциалист е станал господин дьо Бюси след бягството му с монсеньор херцог д’Анжу — той е пуснал брада и няма на шпагата си панделка, той е с черни ботуши и сива шапка.

— Точно върху това размишлявах и аз току-що, скъпи д’Епернон. Като ви гледам такъв издокаран, си помислих: „Докъде може да доведе човек няколкодневното му отсъствие от двора. Аз, Луи дьо Бюси, сеньор дьо Клермон, съм принуден да се равнявам по вкуса на дребно гасконско благородниче.“ Но разрешете ми да мина, моля ви. Вие се приближихте толкова близо, че ме настъпихте и господин дьо Келюс също. Усетих това, макар да съм с ботуши — добави той с очарователна усмивка.

И като мина между д’Епернон и Келюс, Бюси протегна ръка на Сен-Люк, който тъкмо влезе в залата.

Сен-Люк забеляза, че ръката му е цялата в пот.

Той разбра, че става нещо необичайно и като дръпна след себе си Бюси, го изведе първо от пръстена на миньоните, а след това от залата.

Ропот на учудване се разнесе от миньоните и се разпространи и сред другите придворни.

— Невероятно — каза Келюс, — аз го оскърбих, а той не ми отговори.

— Аз — каза Можирон — му хвърлих ръкавица и той не ми отговори.

— Аз — подхвана Шомберг — поднесох ръката си почти до лицето му и той не ми отговори.

— Аз го настъпих — викаше д’Епернон, — настъпих го и той не ми отговори.

Д’Епернон сякаш беше пораснал с височината на крака на Бюси.

— Съвсем ясно е, той нищо не искаше да разбере — каза Келюс. — Тук се крие нещо.

— Аз зная какво — възкликна Шомберг.

— Какво?

— Той прекрасно вижда, че четиримата ще го убием и не иска да бъде убит.

В това време към младите хора се приближи кралят — Шико му шепнеше нещо на ухото.

— Е — произнесе кралят, — какво си приказвахте с господин дьо Бюси? Стори ми се, че имахте сериозен разговор с него.

— Искате да знаете какво си говорихме с господин дьо Бюси, господарю? — попита д’Епернон.

— Да, вие знаете, че съм любопитен.

— Честно казано, господарю, нищо хубаво. Той вече не е парижанин.

— Какъв е тогава?

— Селяндур. Той ни избяга.

— О, какво значи това? — каза кралят.

— Това значи, че ще трябва да обуча кучето си да го захапва за краката, но кой знае, може би и тогава няма да усети нищо през ботушите си.

— А аз — каза Шомберг — имам чучело за упражнения с шпагата, ще го кръстя Бюси.

— А аз — заяви д’Епернон — ще действам направо и ще отида най-далеч. Днес го настъпих по крака, утре ще го зашлевя. Храбростта му е престорена, тя се крепи на самолюбието му. Той си казва: „Достатъчно съм се сражавал за своята чест, сега трябва да пазя живота си.“

— Как, господа — възкликна Анри и се направи на сърдит, — вие се осмелихте да се отнесете зле тук, при мен в Лувъра, с благородник от свитата на брат ми?

— Уви, да — отговори на престорения гняв на краля Можирон със също така престорено смирение. — И макар че ние се отнесохме с него твърде зле, той с нищо не ни отговори.

Кралят с усмивка погледна Шико, наведе се към ухото му и прошепна:

— Ти все още ли смяташ, че те блеят, Шико? Струва ми се, че вече заръмжаха.

— Е — каза Шико, — а може би замяукаха. Познавам хора, на които котешкото мяукане ужасно им действа на нервите. Може би господин дьо Бюси се отнася към тези хора? Та затова е излязъл, без да им отговори.

— Така ли мислиш? — каза кралят.

— Времето ще покаже — поучително отговори Шико.

— Стига — каза Анри, — какъвто господарят, такива и слугите.

— Да не искате да кажете, господарю, че Бюси е слуга на вашия брат? В такъв случай много се заблуждавате.

— Господа — каза Анри, — отивам при кралицата, с която ще обядвам. Скоро Желози88 ще ни покажат един фарс. Каня ви на представление.

Присъстващите почтително се поклониха и кралят се оттегли през главния вход.

Точно в този момент господин дьо Сен-Люк влезе през страничния.

Той направи знак на четиримата миньони, които се готвеха да си тръгват.

— Моля за извинение, господин дьо Келюс — каза той, като се поклони, — вие все още ли живеете на улица Сент-Оноре?

— Да, скъпи приятелю, а защо питате?

— Бих искал да ви кажа няколко думи.

— О!

— А вие, господин дьо Шомберг, ще бъдете ли така добър да ми дадете вашия адрес?

— Аз живея на улица Бетизи — каза учуденият Шомберг.

— Вашия адрес го зная, д’Епернон.

— Улица дьо Грьонел.

— С вас сме съседи. А вие, Можирон?

— Аз живея в казармата на Лувъра.

— Значи ще започна с вас, ако разрешите, не, по-добре с вас, Келюс.

— Великолепно. Струва ми се, че разбрах. Вие идвате по поръчение на Бюси, нали?

— Няма да обсъждаме по чие поръчение идвам, господин дьо Келюс. Трябва да говоря с вас, това е.

— С четиримата ли?

— Да.

— Да, но ако не искате да говорите с нас в Лувъра, защото, както предполагам, смятате това място, за неподходящо, можем да се съберем в един от нас. Бихме могли заедно да изслушаме това, което искате да кажете на всеки от нас поотделно.

— Прекрасно.

— Тогава да отидем у Шомберг, на улица Бетизи, това е на две крачки оттук.

— Да, да се съберем при мен — каза младият човек.

— Така да бъде — отговори Сен-Люк и отново се поклони.

— Водете ни, господин дьо Шомберг.

— С удоволствие.

Петимата благородници излязоха от Лувъра и се хванаха за ръце, като заеха цялата ширина на улицата.

След тях шестваха техните въоръжени до зъби слуги.

Така те стигнаха улица Бетизи и Шомберг заповяда да приготвят голямата гостна в двореца му.

Сен-Люк остана да чака в преддверието.

Глава 37За това, как Сен-Люк изпълни поръчението, което му беше дал Бюси

Да оставим за малко Сен-Люк в преддверието на Шомберг и да видим какво се случи между него и Бюси.

Както знаем, Бюси напусна тронната зала заедно със своя приятел, като поздравяваше онези, които не бяха проникнати от дух на придворно угодничене до такава степен, че да не отговорят на любезността на един толкова опасен човек като Бюси.

Защото в онези времена на господство на грубата сила, когато личното могъщество беше всичко, човек можеше, ако беше силен и сръчен, да отскубне от прекрасното кралство Франция едно мъничко кралство за себе си както в географски, така и в морален смисъл.

Точно така царуваше Бюси при двора на крал Анри III.

Но в този ден, както видяхме, Бюси срещна в своето кралство твърде лош прием.

Щом приятелите излязоха от залата, Сен-Люк се спря и с безпокойство попита приятеля си:

— Зле ли ви е, приятелю мой? Толкова сте бледен, като че ли всеки момент ще загубите съзнание.

— Не — каза Бюси, — задъхвам се от злоба.

— Е, добре, мислите ли да предприемете нещо по отношение на тези безделници?

— Разбира се, дявол да ги вземе, сега ще видите.

— Хайде, хайде, Бюси, спокойствие.

— Но вие сте просто прелест — „спокойствие“! Ако на вас ви бяха наговорили и половината от това, което изслушах сега, при вашия нрав, тук вече щеше да е станало убийство.

— Добре, какво искате да правите?

— Вие сте мой приятел, Сен-Люк, и ми дадохте страшно доказателство за тази дружба.

— Е, скъпи мой — каза Сен-Люк, който смяташе, че Монсоро е мъртъв и лежи в гроба, — дребна работа, не ми говорете за това, ще ме обидите. Разбира се, ударът беше превъзходен и главното, аз го изпълних майсторски, но това не е моя заслуга, кралят ме научи, когато ме държеше затворен в Лувъра.

— Скъпи приятелю…

— Да оставим Монсоро там, където е и да поговорим по-добре за Диана. Беше ли тя поне малко радостна? Бедното дете! Прости ли ми вече? Кога е сватбата? Кога е кръщенето?

— Е, мили приятелю, почакайте първо Монсоро да умре.

— Моля! — попита Сен-Люк и подскочи така, сякаш бе стъпил върху остър пирон.

— Ах, мили приятелю, маковете съвсем не са толкова опасно растение, както сте си помислили, и той изобщо не умря от това, че е паднал върху тях. Точно обратното — той е жив и е още по-злобен отпреди.

— Ама че работа! Това истина ли е?

— Боже мой, да. Той мисли само за отмъщение и се е заклел да ви убие при първа възможност. Така стоят нещата.

— Той е жив?

— Уви, да.

— Но кой е този глупав лекар, който го е излекувал?

— Моят Реми, мили приятелю.

— Как! Аз просто не мога да дойда на себе си! — продължи Сен-Люк, зашеметен от това откритие. — А! Но в такъв случай аз съм обезчестен, кълна се в тялото Христово! Аз вече обявих на всички, че той е мъртъв. Наследниците му ще го посрещнат в траур. Не, няма да могат да ме уличат в лъжа. Ще го довърша при първа възможност и вместо един удар ще му нанеса четири, ако потрябва.

— А сега се успокойте, скъпи Сен-Люк — каза Бюси. — Честно казано, Монсоро се отнася към мен много по-добре, отколкото бихте могли да помислите. Представете си, той си мисли, че херцогът ви е насъскал. Той ревнува от херцога. Мен ме смята за ангел, за безценен приятел, Баярд, неговия скъп Бюси накрая. Но то е обяснимо — нали това животно Реми го спаси от бедата.

— Но как му хрумна на Одоен такава глупост?

— Какво искате? Разбиране на честен човек. Той си въобразява, че щом е лекар, трябва да лекува хората.

— Но той не е от този свят, този нехранимайко.

— Накъсо, Монсоро смята, че ми е задължен за живота си и ми доверява жена си.

— А, разбирам. Това обстоятелство ви позволява по-търпеливо да чакате смъртта му. Както и да е, аз просто не мога да дойда на себе си от учудване.

— Скъпи приятелю!

— Кълна се в честта си! Като паднал от небето съм.

— Виждате ли, работата сега не е в господин дьо Монсоро.

— Не! Да се наслаждаваме на живота, докато той е неподвижен. Но ви предупреждавам, че в момента на неговото оздравяване ще си поръчам ризница и ще заповядам да обковат капаците на прозорците ми с желязо. А вие разберете от херцог д’Анжу, не му ли е дала неговата мила майчица някоя рецепта против отрова. Засега да се веселим, мили приятелю, да се веселим.

Бюси не можа да сдържи усмивката си. Той протегна ръката си на Сен-Люк и каза:

— И така, скъпи Сен-Люк, виждате, че сте ми направили услуга наполовина.

Сен-Люк го погледна в недоумение.

— Вярно — каза той, — и вие искате да доведа работата докрай? Няма да бъде лесно, но за вас, скъпи Бюси, съм готов да направя всичко. Особено ако той се втренчи в мен с тези свои жълти очи, пфу!

— Не, драги мой, не. Аз вече казах, да забравим Монсоро и ако вие смятате, че ми дължите нещо, разплатете се с мен по друг начин.

— Е, говорете, слушам ви.

— В добри отношения ли сте с миньоните?

— Проклятие! Като котка и куче на слънце. Докато слънцето стига за всички — мир и покой, но стига само някой от нас да вземе частичка топлина и светлина от другите и… О, тогава вече за нищо не гарантирам!… Ще влязат в действие зъби и нокти.

— Скъпи приятелю, вашите думи ме радват.

— А, толкова по-добре.

— Да допуснем, че слънчевият лъч ви е препречен.

— Да допуснем.

— Добре, покажете вашите прекрасни зъби, извадете вашите страшни нокти и да започнем играта.

— Не ви разбирам.

Бюси се усмихна.

— Бъдете така любезен и идете при господин дьо Келюс.

— Аха! — каза Сен-Люк.

— Започвате ли да разбирате?

— Да.

— Чудесно! Ще го попитате кога ще му бъде удобно да ми пререже гърлото или да позволи аз да прережа неговото.

— Ще го попитам, скъпи приятелю.

— Това няма ли да ви затрудни?

— Мен? Съвсем не. Ще отида, когато поискате, още сега, ако това ви доставя удоволствие.

— Момент. След като навестите господин дьо Келюс, ще ви бъда много задължен, ако със същата цел отидете и при Шомберг и му зададете същия въпрос.

— Ах! — възкликна Сен-Люк. — И при господин Шомберг ли? Проклятие! Колко бързате, Бюси!

Бюси направи протестиращ жест.

— Нека е така — каза Сен-Люк, — вашето желание ще бъде изпълнено.

— В такъв случай, скъпи Сен-Люк — продължаваше Бюси, — след като сте толкова любезен, идете и в Лувъра при господин дьо Можирон, на когото днес забелязах стоманен нагръдник — знак, че е дежурен днес, и му предложете да се присъедини към останалите.

— О! О! — изтръгна се от Сен-Люк. — Трима! Помислихте ли за това, Бюси? Това е всичко, нали?

— Не съвсем.

— Как не съвсем?

— Оттам ще отидете при господин д’Епернон, няма да спирам вашето внимание върху него — фигура твърде жалка според мен, но както и да е, той допълва бройката.

Сен-Люк отпусна ръце и загледа Бюси.

— Четирима! — прошепна той.

— Правилно, приятелю мой — каза Бюси, като кимна с глава, — четирима. Естествено няма защо да съветвам човек с вашия ум, храброст и галантност да действа по отношение на тези господа с цялата си любезност и вежливост, с които вие се отличавате в най-голяма степен.

— О! Приятелю!

— Обръщам се към вас с тази молба, за да бъде направено всичко… учтиво. Да уредим тази работа като благородници.

— Ще останете доволен, приятелю.

Бюси с усмивка протегна ръка на младия човек.

— Желая ви успех — каза той. — А! Господа миньони, ще дойде време, ние също ще се посмеем.

— А сега, скъпи приятелю, условията.

— Какви условия?

— Вашите.

— Нямам условия, ще приема условията на тези господа.

— Вашето оръжие?

— Същото като на тези господа.

— Ден, място, час?

— Ден, място и час каквито желаят те.

— Обаче…

— Да не говорим повече за дреболии. Действайте, и действайте по-бързо, мили приятелю. Аз ще се разхождам в малката градина на Лувъра. Там ще ме намерите, след като изпълните молбата ми.

— Значи ще ме чакате?

— Да.

— Добре. Работата може да се забави.

— Аз имам време.

Ние вече знаем как Сен-Люк намери четиримата миньони в тронната зала и как започна преговорите.

Да се върнем при него, в преддверието на двореца на Шомберг, където го оставихме в церемониално очакване по правилата на етикета през тази епоха, докато четиримата фаворити на негово величество, досещащи се за целта на посещението на Сен-Люк, се настаняваха в четирите ъгъла на обширната гостна.

След като се настаниха, вратата в преддверието се отвори, от нея излезе лакей и се поклони на Сен-Люк. Като опря лявата ръка в дръжката на рапирата, той изящно повдигна с нея плаща си и държейки в дясната ръка шапката си, дойде до прага на стаята и се спря точно по средата му, определена от него с точност, на която би могъл да завиди и най-изкусният архитект.

— Господин д’Епине дьо Сен-Люк — провъзгласи лакеят.

Сен-Люк влезе.

Като домакин Шомберг стана и се приближи до госта, който, вместо да се поклони, сложи шапката си.

Тази формалност придаваше на посещението определена окраска и определен смисъл.

Шомберг се поклони, а след това се обърна към Келюс.

— Имам чест да ви представя — каза той — господин Жак дьо Леви, граф дьо Келюс.

Сен-Люк направи крачка към Келюс и на свой ред се поклони дълбоко.

— Исках да се срещна с вас, господине.

Келюс се поклони.

Шомберг продължаваше, като се обърна към другия ъгъл на залата:

— Имам чест да ви представя господин Луи дьо Можирон.

Същият поклон от страна на Сен-Люк и същият отговор от страна на Можирон.

— Исках да се срещна с вас, господине — каза Сен-Люк.

С д’Епернон се повтори същата церемония, изпълнена все така бавно и спокойно.

След това дойде ред на Шомберг. Той се представи сам и получи в отговор поклон.

След това четиримата приятели седнаха.

Сен-Люк остана прав:

— Господин графе — каза той на Келюс, — вие сте оскърбили господин граф Луи дьо Клермон д’Амбоаз, сеньор дьо Бюси, той ви засвидетелства своето най-дълбоко уважение и ви вика на дуел, за да се срази с вас до смърт в онзи ден и час, които вие сметнете удобни за вас, и с онова оръжие, което изберете вие… Приемате ли?

— Разбира се, приемам — спокойно отговори Келюс, — господин граф дьо Бюси ми оказва голяма чест.

— Вашият ден, господин графе?

— Денят е безразличен за мен, но бих предпочел това да е по-скоро утре, а не вдругиден и по-скоро вдругиден, отколкото през следващите дни.

— Вашият час?

— Сутринта.

— Вашето оръжие?

— Рапира и кинжал, ако това оръжие задоволява господин дьо Бюси.

Сен-Люк се поклони.

— Всяко ваше решение по този въпрос ще бъде за господин дьо Бюси закон.

После той се обърна към Можирон, който отговори по същия начин, и последователно към другите двама.

— Но — каза Шомберг, който като домакин последен получи поклон, — ние не помислихме за едно, господни дьо Сен-Люк.

— За какво?

— За това, че ако пожелаем всички ние, случайността понякога отрежда странно, ако всички ние пожелаем, повтарям, да изберем един и същи ден и час, господин дьо Бюси може да се окаже в много затруднено положение.

Сен-Люк се поклони с най-вежливата си усмивка:

— Разбира се, господин дьо Бюси би се озовал в затруднено положение, както и всеки благородник пред лицето на четирима такива храбреци като вас. Но той ми каза, че няма да му е за първи път, веднъж вече му се било случвало нещо подобно до Турнелските врати при Бастилията.

— И той ще се бие с четиримата?

— С четиримата — потвърди Сен-Люк.

— С всеки поотделно? — попита Шомберг.

— С всеки поотделно или с всички заедно. Предложението е отправено към всеки един от вас и към всички вас заедно.

Четиримата млади хора се спогледаха. Келюс пръв наруши мълчанието.

— Това е много благородно от страна на господин дьо Бюси — каза той, почервенял от злоба, — но, колкото и малко да струваме, все пак всеки от нас е способен да се справи със своята работа самостоятелно. И така ние приемаме предложението на графа и ще се бием един по един, по ред… или пък… Да, така като че ли ще бъде най-добре…

Келюс погледна приятелите си, които, вероятно разбрали мисълта му, кимнаха в знак на съгласие.

— Ние не искаме дуелът да се превърне в убийство на един великодушен човек. Би било най-добре да предоставим на жребия да реши кой от нас пръв да се бие с господин дьо Бюси.

— Но — побърза да попита д’Епернон, — а тримата останали?

— Тримата останали? Господин дьо Бюси несъмнено има достатъчно приятели, а ние — врагове, за да не стоят останалите със скръстени ръце.

— Съгласни ли сте е мен, господа? — добави Келюс, обръщайки се към приятелите си.

— Да — отговориха те в един глас.

— Би ми било извънредно приятно — каза Шомберг, — ако на тази увеселителна разходка господин дьо Бюси покани господин дьо Ливаро.

— Ако бих посмял да изразя мнението си — каза Можирон, — бих помолил на срещата ни да присъства и господин Балзак д’Антраге.

— И компанията би била в пълен състав — заключи Келюс, — ако господин дьо Рибейрак благоволи да се яви със своите приятели.

— Господа — каза Сен-Люк, — ще предам вашите пожелания на господин граф дьо Бюси, но бих могъл да изразя своето мнение, че той е твърде учтив, за да не се съгласи с вас. Остава ми само, господа, да ви поднеса искрена благодарност от името на господин графа.

Сен-Люк отново се поклони и главите на четиримата, извикани на дуел благородници, се наведоха точно толкова, колкото и неговата глава.

Младите хора изпратиха Сен-Люк до вратата на гостната.

В последния коридор той видя четирима лакей. Сен-Люк извади своята натъпкана със злато кесия и им я хвърли с думите:

— Ето, пийнете за здравето на вашите господари.

Глава 38За това, в коя област господин дьо Сен-Люк беше по-просветен от господин дьо Бюси, какви уроци му преподаде и как използва тези уроци възлюбленият на прекрасната Диана

Сен-Люк се върна много горд с така добре изпълненото поръчение.

Очакващият го Бюси благодари на приятеля си.

Бюси се стори на Сен-Люк много тъжен. Подобно състояние не беше естествено за един изключително храбър човек, на когото съобщават, че му предстои блестящ дуел.

— Да не съм сбъркал нещо? — попита Сен-Люк. — Имате разстроен вид.

— Честна дума, мили приятелю, съжалявам, че вместо да определяте срок, не сте казали: „Незабавно!“

— А, търпение! Анжуйците не са се върнали още. По дяволите! Дайте им време да пристигнат! Защо бързате да застилате земята с ранени и убити?

— Работата е там, че искам час по-скоро да умра.

Сен-Люк загледа Бюси с онова учудване, с което един млад, здрав човек посреща и най-малкия признак на нещастие, дори и чуждо.

— Да умрете! На вашата възраст! С вашето име, с такава възлюблена?

— Да! Ще убия и четиримата, сигурен съм в това, но и сам ще получа хубав удар, който ще ме приспи навеки.

— Що за черни мисли, Бюси?

— Да бяхте вие на мое място! Съпругът, смятан за мъртъв — възкръсва. Съпругата му не може да се откъсне ни за минутка от постелята на този, с ваше разрешение, умиращ. Нито усмивки да си разменим, нито ръцете да си докоснем, нито дума да си кажем. О, боже господи! С удоволствие бих насякъл някой на парчета…

Сен-Люк отговори на тази тирада с взрив от смях, който подплаши цяло ято врабчета, кълвящи калина в малката градина на Лувъра.

— Ах! — извика той. — Какво простодушие! Помислете само, жените обичат този Бюси, този ученик. Но, мили мой, вие сте си загубили разсъдъка — в целия свят няма по-щастлив любовник от вас.

— Така ли? Опитайте се да ми докажете това — вие, жененият мъж!

— Nihil facilius89, както казваше йезуитът Трике, моят учител. Нали сте приятели с Монсоро?

— Кълна се, срам ме е за човешкия разум! Този дръвник ме нарича свой приятел.

— Какво пък, бъдете негов приятел.

— О… да злоупотребя с това звание?!

— Prorsus absurdum90, казваше винаги Трике. Той наистина ли е ваш приятел?

— Така твърди.

— Не, той не ви е приятел, защото той ви прави нещастен. Къде се крие целта на дружбата? Хората да си помагат да бъдат щастливи. Така поне определя дружбата негово величество, а кралят е учен човек.

Бюси се разсмя.

— Продължавам — каза Сен-Люк. — Ако Монсоро ви прави нещастен, значи не сте приятели. Следователно можете да се отнасяте към него с безразличие и в този случай да му отнемете жената, или враждебно, и тогава да го убиете още веднъж, щом първият път не е достатъчен.

— Честно казано, аз го ненавиждам — каза Бюси.

— А той се страхува от вас!

— Мислите, че не ме обича ли?

— Проклятие! Проверете. Отнемете жена му и ще видите.

— Това също ли е логиката на отец Трике?

— Не, това си е моя логика.

— Поздравявам ви.

— Тя подхожда ли ви?

— Не. Повече ми харесва да бъда човек на честта.

— И да предоставите на госпожа дьо Монсоро да излекува съпруга си духовно и физически? В края на краищата няма никакво съмнение, че ако ви убият, тя ще се привърже към единствения останал до нея мъж…

Бюси се намръщи.

— Впрочем — добави Сен-Люк, — ето госпожа дьо Сен-Люк, — тя е прекрасен съветник. Набрала е букет в цветарника на кралицата майка и сигурно е в добро настроение. Послушайте Жана, всяка нейна дума е злато.

Наистина Жана се приближаваше към тях сияеща, изпълнена с радост, искряща от лукавство.

Има такива щастливи натури, които като утринната песен на чучулигата в полето носят на околните радост и добри предзнаменования.

Бюси дружески се поклони на младата жена.

Тя му подаде ръка, което неопровержимо доказва, че не пълномощният посланик Дюбоа е донесъл от Англия тази мода заедно с договора за четиристранен съюз.

— Как е вашата любов? — каза Жана, като връзваше букета си със златна лента.

— Умира — отговори Бюси.

— Не говорете така! Тя е само ранена и загубила съзнание — намеси се Сен-Люк. — Сигурен съм, че ще я свестите, Жана.

— Да видим — каза младата жена, — покажете ми раната.

— С две думи, работата е там — продължаваше Сен-Люк, — че на господин дьо Бюси му тежи необходимостта да се усмихва на граф дьо Монсоро и той е взел решение да се оттегли.

— И да остави Диана на графа? — ужасено възкликна Жана.

Обезпокоен от тази първа проява на нейните чувства, Бюси обясни:

— О! Госпожо, Сен-Люк не ви каза, че искам да умра.

Известно време Жана го гледаше със състрадание, в което нямаше нищо евангелско.

— Бедната Диана — прошепна тя. — Върви, че обичай след това. Не, наистина вие, мъжете, сте големи себелюбци.

— Прекрасно! — каза Сен-Люк. — Ето присъдата на моята съпруга.

— Аз ли съм себелюбец? Аз? — извика Бюси. — Затова, че се страхувам да унижа моята любов със страхливо лицемерие?

— Ах, господине, това е само един жалък предлог — каза Жана. — Ако вие обичахте истински, бихте се страхували само от едно унижение — да не бъдете разлюбен.

— На ти сега — каза Сен-Люк. — Плащайте, мили приятелю.

— Но, госпожо — възрази Бюси с глас, треперещ от любов, — има жертви, които…

— Нито дума повече. Признайте, че вие вече не обичате истински Диана, това би било по-достойно за един благородник.

Само при мисълта за това Бюси пребледня.

— Вие не смеете да й го кажете. Какво пък, ще й го кажа аз.

— Госпожо, госпожо!

— Вие сте много забавни, всички вие с вашите жертви… А нима ние не правим жертви? Как! Да се подлага на опасността да бъде зверски убита от този тигър Монсоро, да запази всички съпружески права за любимия, да прояви по-голяма сила и воля даже от Самсон и Ханибал, да укроти тази злобна рожба на Марс и да го впрегне в колесницата на триумфатора, това не е ли геройство? А, кълна ви се, Диана е просто великолепна, аз не бих могла да направя и четвъртината от това, което тя прави всеки ден.

— Благодаря — каза Сен-Люк с такъв благоговеен поклон, че Жана се заля в смях.

Бюси беше разколебан.

— И той си позволява да мисли! — възкликна Жана. — Той не пада на колене, не казва „mea culpa“.

— Вие сте права — каза Бюси, — аз съм само един мъж, тоест същество несъвършено, стоящо по-ниско и от най-обикновената жена.

— Радвам се — каза Жана, — че можах да ви убедя.

— Какво да правя? Заповядайте ми и…

— Идете веднага с визита…

— При господин дьо Монсоро?

— Какво говорите? Нима става дума за това? При Диана.

— Но, струва ми се, те не се разделят.

— Когато вие посещавахте, при това толкова често, госпожа дьо Барбезие, нима до нея през цялото време не стоеше онази голяма маймуна, която ви хапеше, от ревност?

Бюси се разсмя, Сен-Люк го последва. Жана се присъедини към тях. Жизнерадостният смях на това трио привлече до прозорците всички придворни, които се разхождаха по галериите.

— Госпожо — каза накрая Бюси, — аз отивам при господин дьо Монсоро. Сбогом.

И те се разделиха. Преди това Бюси посъветва Сен-Люк да не казва на никого, че той е извикал миньоните на дуел.

След това отиде при господин дьо Монсоро, когото завари на легло.

Графът посрещна идването на Бюси с радостни възклицания.

Реми току-що му беше обещал, че няма да минат и три седмици и раната му ще зарасне.

Диана сложи пръст на устните си — това беше нейният таен поздрав.

Бюси трябваше да разкаже най-подробно за поръчението, възложено му от херцог д’Анжу, за посещението в двора, за недоволния вид на краля и киселите физиономии на миньоните.

Бюси каза точно така: „кисели физиономии“. При тези думи Диана само се засмя.

Монсоро обаче се замисли, помоли Бюси да се наведе и му прошепна:

— Херцогът има и други намерения, нали?

— Сигурно — отговори Бюси.

— Повярвайте ми — каза Монсоро, — не се компрометирайте заради този подъл човек. Познавам го. Той е вероломен. Уверявам ви, той никога не би се спрял пред измяна.

— Зная — каза Бюси с усмивка, като си спомни обстоятелствата, при които веднъж вече беше пострадал от измяната на херцога.

— Виждате ли — каза Монсоро, — вие сте мой приятел, затова искам да ви предпазя. И още — всеки път, когато попаднете в затруднено положение, обърнете се към мен за съвет.

— Господине, господине! След превръзката трябва да се спи — намеси се Реми. — Хайде да спим.

— Сега, мили докторе. Приятелю, поразходете се малко с госпожа дьо Монсоро — каза графът. — Казват, че тази година градината е прекрасна.

— Слушам — отговори Бюси.

Глава 39Предпазливостта на господин дьо Монсоро

Сен-Люк беше прав, Жана беше права. След осем дни Бюси разбра това и отдаде дължимото на тяхната мъдрост.

Да се оприличиш на героите от древни времена — това значи да станеш завинаги идеал на величието и красотата. Но това значи и преждевременно да се превърнеш в старец. И Бюси, забравил за Плутарх, който престана да му бъде любим автор, откакто се беше предал на разлагащото влияние на любовта, Бюси, прекрасен като Алкивиад, се грижеше сега само за настоящето и не проявяваше никакво пристрастие към животописа на Сципион или Баярд в дните на тяхното въздържание.

Диана беше по-проста, по-естествена, както казват сега. Тя живееше, подчинена на два инстинктивни стремежа, които мизантропът Фигаро смяташе вродени у човека — стремежа към любовта и стремежа към измамата. Дори наум не й идваше да издига до философски умозрения своето мнение за това, което Шарон и Монтен наричат честност.

Любовта към Бюси беше нейната логика. Да принадлежи само на Бюси — беше нейният морал. Да трепва с цялото си тяло при най-лекото докосване на ръката му — беше нейната метафизика.

Бяха изминали вече петнадесет дни от нещастието и господин дьо Монсоро се чувстваше все по-добре и по-добре. Той вече се беше излекувал от треската благодарение на студените компреси, новото средство, което провидението откри на Амброаз Паре, когато внезапно бе постигнат от нова беда — графът разбра, че монсеньор херцог д’Анжу заедно с вдовстващата кралица и със своите анжуйци току-що е пристигнал в Париж.

Безпокойството на Монсоро не беше напразно, защото още на следващата сутрин принцът дойде в дома му, на улица Пти-Пер, под предлога, че няма търпение да разбере как се чувства графът. Не можеш да затвориш вратата си пред едно кралско височество, което ти дава доказателство за толкова нежно внимание. Господин дьо Монсоро прие херцог д’Анжу, а херцог д’Анжу беше много мил с главния ловчия и особено със съпругата му.

Веднага, след като принцът си тръгна, господин дьо Монсоро извика Диана, подпря се на ръката и, и въпреки воплите на Реми, обиколи три пъти креслото си.

След това той седна в същото кресло, около което, както вече казахме, преди това описа циркумвалационна линия91. Изглеждаше много доволен и Диана се досети по усмивката му, че замисля някаква хитрост.

Но всичко това се отнася до личната история на семейство Монсоро.

Да се върнем по-добре на пристигането на херцог д’Анжу в Париж, което се отнася до епическата част на нашата книга.

От само себе си се разбира, че денят на връщането на монсеньор Франсоа дьо Валоа в Лувъра не убегна от вниманието на наблюдателите.

Ето какво отбелязаха те:

Кралят се държеше много надменно.

Кралицата беше много мила.

Херцог д’Анжу беше изпълнен с нагло смирение и сякаш с целия си вид питаше: „За какъв дявол сте ме извикали, ако сега, когато съм тук, седите пред мен с такава надута физиономия?“

Аудиенцията беше подправена с бляскащите, пламтящи, изпепеляващи погледи на господата Ливаро, Рибейрак и Антраге, които, предупредени вече от Бюси, бяха радостни да покажат на своите бъдещи противници, че ако предстоящият дуел срещне някакво препятствие, то не ще бъде по вина на анжуйци.

През този ден Шико се суетеше повече от Цезар преди Фарсалската битка.

След това настана пълно затишие.

Един ден след пристигането си в Лувъра принцът отново дойде да навести ранения.

Монсоро, посветен до най-малки подробности за срещата на краля с брат му, обсипа херцога с ласкателни похвали, за да поддържа у него враждебните чувства към Анри.

Когато принцът си отиде, графът, чието състояние все повече се подобряваше, се подпря на ръката на жена си и направи една обиколка на стаята.

После седна в креслото с още по-доволен вид.

Същата вечер Диана предупреди Бюси, че господин дьо Монсоро сто на сто е намислил нещо.

След няколко минути Монсоро и Бюси останаха сами.

— Като си помисля само — каза Монсоро, — че този принц, който е толкова мил с мене, е мой смъртен враг и че именно той е заповядал на господин дьо Сен-Люк да ме убие.

— О! Да ви убие! — възрази Бюси. — Стига, господин графе. Сен-Люк е човек на честта. Вие сам признахте, че сте му дали повод и пръв сте извадили шпагата си и че ударът ви е бил нанесен в бой.

— Вярно е, но е вярно и това, че Сен-Люк е действал така, подучен от принца.

— Вижте — каза Бюси, — познавам херцога, а главното — познавам господин дьо Сен-Люк. Трябва да ви кажа, че господин дьо Сен-Люк изцяло принадлежи на краля, а съвсем не на принца. А! Ако бяхте получили този удар от Антраге, Ливаро или Рибейрак, тогава друга работа… Но Сен-Люк…

— Вие не познавате френската история така, както я познавам аз, любезни господин дьо Бюси — държеше на своето Монсоро.

На това Бюси би могъл да му отговори, че макар и да не знае добре историята на Франция, отлично е запознат с историята на Анжу и особено с онази нейна част, която засяга Меридор.

В края на краищата Монсоро стана и излезе в градината.

— Стига ми толкова — каза той, като се върна вкъщи. — Днес вечерта се местим.

— Защо? — каза Реми. — Нима въздухът на улица Пти-Пер ви вреди или развлеченията тук не ви стигат?

— Напротив — каза Монсоро, — тук те са прекалено много. Монсеньор д’Анжу ми досажда със своите посещения. Той всеки ден води със себе си около тридесет благородници и звънтенето на техните шпори ме дразни ужасно.

— Но къде ще отидете?

— Заповядах да подредят моя дом, който е близо до двореца Турнел.

Диана и Бюси, който още не си беше отишъл, се спогледаха с влюбени погледи, пълни със спомени.

— Как? В тази колиба? — без да помисли, възкликна Реми.

— А! Значи го знаете? — произнесе Монсоро.

— Кълна се в бога! — каза младият човек. — Как да не знаеш дома на главния ловчия на Франция, особено ако живееш на улица Ботрейи.

Както обикновено, в душата на Монсоро трепнаха някакви смътни подозрения.

— Да, да, ще се преместя в този дом — каза той — и там ще ми бъде добре. Там повече от четирима гости не можеш да приемеш. Това е крепост и от прозореца на разстояние от триста крачки можеш да видиш кой идва при теб с визита.

— Е, и? — попита Реми.

— Ами може да се избегне тази визита — каза Монсоро, — особено ако си здрав.

Бюси прехапа устни. Той се страхуваше, че ще дойде време, когато Монсоро ще започне да избягва и неговите посещения.

Диана въздъхна.

Тя си спомни как в тази къща бе лежал на леглото й в безсъзнание раненият Бюси.

Реми размишляваше, и затова пръв от тримата намери отговора:

— Няма да можете — заяви той.

— Но защо, кажете, за бога, господин главен лекар?

— Защото главният ловчия на Франция трябва да дава приеми, да има много слуги, да има добър екипаж. Той може да настани кучетата си в дворец, ако пожелае, и това ще се приеме, но е съвсем недопустимо той самият да живее в колиба.

— Хм! — проточи Монсоро с тон, който казваше: „Така е.“

— И освен това — продължаваше Реми — аз лекувам не само тялото, но и душата и затова зная, че вас не ви вълнува собственото ви пребиваване тук.

— А чие?

— На госпожата.

— Е, и какво?

— Разпоредете се графинята да замине оттук.

— Да се разделя с нея? — извика Монсоро и устреми към Диана поглед, пълен повече с гняв, отколкото с любов.

— В такъв случай разделете се с вашата длъжност на главен ловчия, подайте си оставката. Предполагам, че това е най-доброто, защото наистина — или ще изпълнявате своите задължения, или няма да ги изпълнявате. Ако не ги изпълнявате, ще си навлечете недоволството на краля, ако ги изпълнявате…

— Ще правя това, което е нужно — процеди през зъби Монсоро, — но няма да се разделя с графинята.

Графът още не бе произнесъл тези думи и на двора се чу конски тропот и високи гласове.

Монсоро трепна.

— Пак херцогът! — прошепна той.

— Да, това е той — каза, като се доближи до прозореца Реми.

Реми не беше довършил фразата си, а херцогът, който се ползваше от привилегията на принцовете да влиза, без да съобщават за него, вече влизаше в стаята.

Монсоро беше нащрек. Той видя, че първият поглед на Франсоа беше към Диана.

Скоро безкрайните любезности на херцога отвориха още повече очите на главния ловчия. Херцогът беше донесъл на Диана една от онези редки скъпоценности, които търпеливи и талантливи художници, прославили своето време, създаваха не повече от три-четири за целия си живот, и въпреки това тогава по-често от сега се раждаха шедьоври.

Това беше прелестен кинжал със златна гравирана дръжка, която представляваше флакон. На острието с поразително майсторство беше изрисувана ловна сцена — кучета, коне, ловци, дивеч, дървета, небе бяха съединени в хармоничен безпорядък и задълго приковаваха погледа към това острие от злато и лазур.

— Може ли да погледна? — каза Монсоро, който се боеше, че в дръжката може да е скрита някаква бележка.

Принцът опроверга опасенията му, като откачи дръжката от острието.

— На вас, ловеца, острието — каза той, — на графинята — дръжката. Здравейте, Бюси, вие, както виждам, сте станали голям приятел на графа.

Диана се изчерви.

Бюси, напротив, успя да се овладее.

— Монсеньор — каза той, — вие забравихте, че ваше височество сам ме помоли тази сутрин да се отбия при господин дьо Монсоро и да разбера как се чувства. Както обикновено, аз се подчиних на вашата заповед.

— Вярно — каза херцогът.

След това той седна до Диана и тихо поведе разговор с нея.

След известно време херцогът каза:

— Графе, в тази стая — стая на болен, е ужасно горещо. Виждам, че графинята се задъхва и искам да й предложа ръката си, за да се поразходим из градината.

Съпругът и влюбеният се спогледаха със свирепи погледи.

Като чу поканата, Диана стана и сложи ръката си върху ръката на принца.

— Дайте ми вашата ръка — каза граф дьо Монсоро на Бюси.

И главният ловчия излезе в градината след жена си.

— А! — каза херцогът. — Вие, както виждам, съвсем сте се поправили?

— Да, монсеньор, и се надявам, че скоро ще мога да съпровождам госпожа дьо Монсоро навсякъде.

— Великолепно! Но дотогава не трябва да се изморявате.

Монсоро и сам чувстваше колко справедлив е съветът на принца.

Той седна на такова място, че да не изпуска от поглед принца и Диана.

— Чуйте, графе — каза той на Бюси, — ще бъдете ли така любезен да заведете госпожа дьо Монсоро в моя дом при Бастилията? Честно казано, предпочитам тя да е там. Изтръгнах я от ръцете на този ястреб в Меридор, но не и за да я погълне в Париж.

— Не, господине — каза Реми на своя господар, — вие не можете да приемете това предложение.

— Но защо? — попита Бюси.

— Защото вие сте от хората на монсеньор херцог д’Анжу и монсеньор херцог д’Анжу никога няма да ви прости, че сте помогнали на графа да го остави с празни ръце.

„Какво ме засяга това!“ — беше готов да възкликне Бюси, но погледът на Реми го призова към мълчание.

Монсоро размишляваше.

— Реми е прав — каза той, — не вас трябва да моля за това. Аз сам ще я закарам, нали утре или вдругиден и аз ще мога да се настаня там.

— Безумие — каза Бюси, — вие ще загубите своята длъжност.

— Може — каза графът, — но ще запазя жена си.

При тези думи той се намръщи, което накара Бюси да въздъхне.

И наистина, още същата вечер графът отиде с жена си в къщата при двореца Турнел, която е добре известна на нашите читатели.

Реми помогна на оздравяващия да се настани там.

И тъй като беше безгранично предан и разбираше, че в това тясно жилище любовта на Бюси ще бъде застрашена и ще се нуждае от неговото съдействие, той отново се сближи с Гертруда, която започна с това, че го наби, а свърши с това, че му прости.

Диана отново се настани в стаята си, която гледаше към улицата, в стаята с портрета и белия златоткан балдахин.

От стаята на граф дьо Монсоро я отделяше само един коридор.

Бюси си скубеше косите.

Сен-Люк твърдеше, че въжените стълби са стигнали своето съвършенство и прекрасно могат да заменят обикновените.

Монсоро потриваше ръце и се усмихваше, като си представяше яда на монсеньор херцог д’Анжу.

Глава 40Посещение в къщата при двореца Турнел

Има хора, при които силното желание заменя истинската страст, както при вълка и хиената гладът създава видимост за смелост.

Херцог д’Анжу се беше върнал в Париж в плен на такова чувство. Неговата ярост, когато разбра, че Диана е заминала от Меридор, не се поддаваше на описание. Той беше почти влюбен в тази жена тъкмо, защото му я бяха отнели.

Затова ненавистта на принца към Монсоро, ненавист, породила се в деня, когато принцът разбра, че графът му е изменил, затова, повтаряме ние, неговата ненавист се превърна в своего рода безумие, което беше още по-опасно, защото, сблъскал се веднъж с решителния характер на графа, той се готвеше да му нанесе удар в гръб.

Щом се върна в Париж, той започна отново своите тъмни и коварни тайни замисли.

Моментът за това беше много благоприятен. Мнозина колебаещи се заговорници, от онези, които бяха предани не на делото, а на успеха, ободрени от това подобие на победа, удържана от анжуйци поради слабостта на краля и коварството на Катерина, се подмилкваха на херцога, свързвайки с невидими, но здрави нишки делото на принца с делото на дьо Гиз, които предвидливо оставаха в сянка и пазеха мълчание, а това безпокоеше много Шико.

Към това трябва да се прибави, че принцът вече не водеше с Бюси откровени политически разговори. Лицемерните уверения в дружба — това беше всичко, което той си позволяваше. Принцът инстинктивно се безпокоеше от срещата с Бюси в дома на Монсоро и се сърдеше на младия човек за доверието, оказвано му от иначе подозрителния граф.

Плашеше го и сияещото от радост лице на Диана, тази нежна руменина, която я правеше толкова възхитителна и желана.

Принцът знаеше, че цветята цъфтят и благоухаят само на слънце, а жените — от любов. Диана явно беше щастлива, а винаги завистливият и нащрек принц смяташе чуждото щастие за нещо враждебно, насочено лично срещу него.

Принц по рождение, херцог д’Анжу беше постигнал своето могъщество по тъмни и криволичещи пътеки и беше свикнал да прибягва до силата — било в любовта, било в отмъщението, понеже тъкмо силата му беше осигурявала досега успехи. И сега, подкрепян от съветите на Орили, принцът реши, че е срамота да бъде спрян при задоволяването на своите желания от толкова смехотворните препятствия като ревността на мъжа и отвращението на жената.

След една лошо прекарана нощ, изтерзан от онези мрачни видения, които поражда трескавото състояние на полусън, той почувства, че желанията му са стигнали предела си и заповяда да оседлаят конете, за да посети Монсоро.

Както е известно, Монсоро се беше преместил в къщата при двореца Турнел.

Като чу това съобщение, принцът се усмихна.

Това беше още една сцена от меридорската комедия.

За пред хората той се осведоми къде се намира тази къща. Отговориха му, че е на площад Сент-Антоан, и тогава, като се обърна към Бюси, който го придружаваше, принцът каза:

— Щом като е при двореца Турнел, ще отидем при двореца Турнел.

Кавалкадата тръгна на път и скоро тези две дузини знатни благородници, след всеки от който следваха по двама лакеи с по три коня, изпълниха с шум целия квартал.

Принцът добре знаеше и къщата, и вратата. Бюси ги познаваше не по-зле от него.

Двамата спряха пред вратата, влязоха в антрето и се качиха по стълбите. Но принцът влезе вътре, а Бюси остана да чака в коридора.

В резултат на това разпределение принцът, който изглеждаше, че има предимство, видя само Монсоро, който го посрещна легнал в леглото си, а Бюси беше посрещнат от ръцете на Диана, които нежно се обвиха около врата му, а Гертруда стоеше на пост.

Бледен по принцип, щом видя херцога, Монсоро просто посиня. Херцогът беше неговият кошмар.

— Монсеньор! — възкликна графът, разтреперан от злоба. — Монсеньор, вие в моя беден дом? Не, наистина, прекалено голяма чест за такъв малък човек като мен!

Иронията му биеше на очи, защото Монсоро не си даде труда да я замаскира.

Но принцът сякаш не забеляза иронията и пристъпи към Монсоро с усмивка.

— Където отива моят страдащ приятел — каза той, — там отивам и аз, за да се осведомя за неговото здраве.

— За бога, принце, струва ми се, че ваше височество произнесе думата „приятел“?

— Произнесох я, любезни графе. Как се чувствате?

— Много по-добре, монсеньор. Аз ставам, ходя и след седем-осем дни ще бъда съвсем здрав.

— Вашият лекар ли ви предписа въздуха на Бастилията? — попита принцът с най-простодушен вид.

— Да, монсеньор.

— Нима ви беше зле на улица Пти-Пер?

— Да, монсеньор, там се налагаше да приемам твърде много гости, а тези гости вдигаха много шум.

Твърдият тон, с който графът произнесе тези думи, не убягна на принца. Но въпреки това Франсоа сякаш не им обърна внимание.

— Но тук май нямате градина — каза той.

— Градината ми вреди, монсеньор — отговори Монсоро.

— Но къде се разхождате, скъпи мой?

— Не се разхождам, монсеньор.

Принцът прехапа устни и се облегна на стола.

— Известно ли ви е, графе — каза той след кратко мълчание, — колко много са желаещите да получат вашата длъжност на главен ловчия и колко хора молят за това краля?

— Ба! И под какъв предлог, монсеньор?

— Те твърдят, че сте мъртъв.

— О! Сигурен съм, монсеньорът им е казал, че съм жив.

— Нищо не съм им казал. Вие се погребвате, приятелю мой, значи вие сте мъртъв.

На свой ред Монсоро прехапа устни.

— Е, какво пък, монсеньор — каза той, — нека да загубя своята длъжност.

— Така ли?

— Да, има неща, които са по-важни за мене.

— А! — произнесе принцът. — Значи честолюбието ви е чуждо?

— Такъв съм си, монсеньор.

— Е, щом сте такъв, то няма да възразите, ако кралят разбере за това?

— Но кой ще му каже?

— Проклятие! Ако ме попита, то, безусловно, ще трябва да му разкажа за нашия разговор.

— Честно казано, ваше височество, ако кралят слушаше всичко, което се говори в Париж, на негово величество не биха му стигнали и двете уши.

— А какво говорят в Париж? — попита принцът и рязко се обърна към Монсоро, сякаш го беше ухапала змия.

Монсоро видя, че постепенно разговорът взе да става прекалено сериозен за оздравяващ човек, лишен при това от пълна свобода на действие. Той сдържа злобата, която кипеше в душата му, и като прие безразличен вид, каза:

— Какво мога да знам аз, бедният паралитик… Животът тече, а аз виждам само сянка от него, и то не винаги. Ако кралят е недоволен от мен, то той не е прав.

— Тоест как?

— Разбира се. Нещастието, станало с мен…

— Е?

— Стана донякъде и по негова вина.

— Какво искате да кажете?

— Проклятие! Нима господин дьо Сен-Люк, който ме прободе с шпагата си, не е измежду най-близките приятели на краля? Та тайният удар, с който ми проби гърдите, му го е показал кралят и не виждам нищо невъзможно в това кралят сам тихомълком да го е подтикнал да се скара с мен.

Херцог д’Анжу кимна с глава.

— Вие сте прав — каза той, — но, както и да погледнеш, кралят си е крал.

— Дотогава, докато не престане да бъде такъв, нали?

Херцогът подскочи.

— Впрочем — каза той, — нима госпожа графиня дьо Монсоро не живее тук?

— Монсеньор, графинята е болна, иначе тя вече би дошла да ви изрази уважението си.

— Болна ли е? Горката.

— Болна е, монсеньор.

— От мъката, която й причиняват вашите страдания ли?

— И от това, и от умората, свързана с преместването.

— Да се надяваме, че неразположението й няма да трае дълго. Вие имате толкова добър лекар!

И принцът стана от стола.

— Каквото и да казваме — обади се Монсоро, — милият Реми прекрасно се грижи за мен.

— Реми? Но така се казва лекарят на Бюси!

— Да, така е, графът ми го даде, монсеньор.

— Значи сте големи приятели с Бюси?

— Той е моят най-добър и би трябвало да кажа, единствен приятел — студено отговори Монсоро.

— Сбогом, графе — студено каза принцът и хвана с ръка завесата.

В същия момент, когато главата му се показа зад завесата, му се стори, че вижда края на рокля, изчезваща в стаята отсреща и внезапно пред него изникна на поста си в коридора Бюси.

Подозренията на принца се увеличиха.

— Тръгваме — каза той.

Бюси не отговори и побърза да слезе долу, за да нареди на ескорта да се подготви, но може би и за да скрие от принца руменината на лицето си.

Останал сам, херцогът се опита да проникне там, където бе изчезнала копринената рокля.

Но като се обърна, той видя, че Монсоро е тръгнал след него и бледен като смъртта, стои на прага на своята стая, като се подпира в рамката на вратата.

— Ваше височество сбърка вратата — студено каза графът.

— Наистина — промърмори херцогът, — благодаря ви.

И кипящ от ярост, слезе долу.

На връщане, през целия твърде дълъг път, той не размени нито дума с Бюси.

Пред двореца на херцога те се разделиха.

Когато Франсоа се прибра и остана сам в кабинета си, при него с тайнствен вид се промъкна Орили.

— Това е — каза херцогът, щом го видя, — съпругът ми се подиграва.

— А може би и любовникът, монсеньор? — добави музикантът.

— Какво каза?

— Истината, ваше височество!

— Тогава продължавай.

— Чуйте, монсеньор, надявам се, ще ми простите, защото направих това воден от едно желание да служа на ваше височество.

— Добре, извинявам те предварително. После?

— Ето какво, когато вие влязохте в къщата, аз останах под навеса на двора.

— Аха! И какво видя?

— Видях женска рокля, видях как жената се наведе, видях как две ръце се обвиха около шията й и тъй като имам остър слух, ясно чух звук от дълга и нежна целувка.

— Но кой беше мъжът? — попита херцогът. — Позна ли го?

— Не можах да позная ръцете — възрази Орили, — ръкавиците нямат лице, монсеньор.

— Разбира се, но може да се познаят чии са.

— Наистина и на мен ми се стори… — каза Орили.

— Че са ти познати, нали? Хайде, кажи.

— Но това е само предположение.

— Все едно, говори!

— Ето какво, монсеньор, стори ми се, че това са ръкавиците на господин дьо Бюси.

— Кожени ръкавици, бродирани със злато, нали? — извика херцогът и от очите му сякаш падна пелена.

— Да, монсеньор, от телешка кожа, бродирани със злато, същите — потвърди Орили.

— А! Бюси! Разбира се, Бюси! Това е Бюси — отново възкликна херцогът. — Колко съм бил сляп. Не, аз не съм бил сляп, аз просто не можех да повярвам в такава дързост.

— Внимателно — каза Орили, — струва ми се, че ваше височество говори твърде високо.

— Бюси! — още веднъж повтори херцогът, като прехвърляше в ума си хиляди дреболии, които, незабелязани от него досега, изникваха пред очите му с цялото си значение.

— Но, монсеньор — каза Орили, — не бива да бързаме с изводите — може би в стаята на госпожа дьо Монсоро да е бил някой друг мъж?

— Да, възможно е, но Бюси, нали той остана в коридора, той би трябвало да го е видял.

— Прав сте, монсеньор.

— А после — ръкавиците, ръкавиците.

— Това също е вярно. И още, освен звука от целувка, аз чух…

— Какво?

— Три думи.

— Какви?

— Ето ги: „До утре вечер.“

— Боже мой!

— Следователно, монсеньор, ако пожелаем да възобновим разходките си от едно време, ще можем да проверим нашите подозрения.

— Орили, ние ще ги започнем от утре вечер.

— Ваше височество знае, че съм винаги на вашите услуги.

— Отлично! А! Бюси! — повтори херцогът през зъби. — Бюси изменя на своя сеньор. Бюси, който хвърля всички в трепет! Безупречният Бюси! Бюси, който не иска да стана крал на Франция.

И усмихвайки се със своята дяволска усмивка, херцогът освободи Орили, за да може да поразмисли на спокойствие.

Глава 41Съгледвачи

Орили и херцог д’Анжу изпълниха намерението си. Херцогът целия ден гледаше по възможност да държи Бюси до себе си, за да проследява всичките му начинания.

Бюси бе желал точно такава възможност — да прекара деня с принца и по този начин да си освободи цялата вечер.

Обикновено постъпваше точно така, дори когато нямаше никакви тайни планове.

В десет вечерта се загърна в плаща си и с въжената стълба под мишница се запъти към Бастилията.

Херцогът, който не знаеше, че Бюси има стълба в неговото преддверие и не допускаше, че някой може да посмее в този час сам да излезе по улиците на Париж; херцогът, който предположи, че Бюси ще отиде до двореца си за коня и слугата, загуби десет минути за приготовления. През същите десет минути леконогият и влюбен Бюси вече беше изминал три четвърти от пътя.

Съдбата беше благосклонна към него, както е благосклонна обикновено към смелите хора. Той не срещна никого по улиците и когато наближи къщата, видя прозореца да свети.

Това беше уговореният им сигнал с Диана.

Младежът хвърли стълбата към балкона. По нея стърчаха шест куки, закривени на различни страни, та непременно да се закачи някъде.

Щом чу шума, Диана духна лампата и отвори прозореца, за да закрепи стълбата.

Всичко стана за минутка.

Диана огледа площада, взря се внимателно във всяко кътче и ъгълче.

Площадът й се стори безлюден.

Тогава тя направи знак на Бюси да се качва. След като видя знака й, той се заизкачва по стълбата, като вземаше по две стъпала наведнъж. Те бяха общо десет, така че той ги изкачи на пет крачки или за пет секунди.

Моментът бе избран много сполучливо, защото по времето, когато Бюси се изкачваше към прозореца, господин дьо Монсоро след повече от десетминутно търпеливо подслушване пред вратата на жена си бавно заслиза по стълбите, като се опираше на ръката на верен слуга, подходящ заместник на Реми за всичко останало освен превръзките и лекарствата.

Тази двойна маневра, сякаш изпипана от хитър стратег, бе изпълнена толкова точно, че Монсоро отвори външната врата тъкмо в мига, когато Бюси издърпа стълбата и Диана затвори прозореца.

Монсоро излезе навън. Но улицата, както вече казахме, беше празна и графът нищо не видя.

— Може би си получил неверни сведения? — попита той.

— Не, господине — отговори слугата. Излизах от двореца Анжу и старшият коняр, с него сме приятели, ми каза съвсем ясно, че монсеньор херцогът е заповядал вечерта да се оседлаят два коня. Но може пък другаде да е смятал да ходи, не тук.

— Къде другаде ще ходи? — намръщи се Монсоро.

Като всички ревнивци графът не можеше да си представи, че цялото останало човечество има и други грижи освен тази едничка — да му причинява страдания.

Пак огледа улицата.

— Май по-добре да бях останал в стаята на Диана — измърмори той. — Но те сигурно си дават някакви сигнали. Тя щеше да го предупреди, че съм там, и все едно нищо нямаше да науча. По-добре да дебна отвън, както се разбрахме. Хайде, отведи ме на онова тайно място, откъдето всичко се било виждало.

— Да вървим, господине — рече слугата. Монсоро тръгна напред, с едната ръка опрян на ръката на спътника си, с другата напипвайки стената.

И наистина само на двайсетина-трийсет крачки от вратата на къщата в посока към Бастилията имаше голяма грамада камъни, останали от разрушените сгради. Махленските момчета я използуваха за крепост, когато играеха на война — игра, добила популярност от годините на войните между арманяците и бургундците.

Сред руините слугата направи нещо като укритие, там спокойно можеха да се поберат двама.

Постла плаща си и Монсоро седна върху него.

Слугата остана в нозете му.

До себе си за всеки случай сложиха зареден мускет. Слугата понечи да запали фитила, но Монсоро го спря.

— Почакай — каза той, — има време. Тук сме на кралски лов. Вдигне ли някой ръка в кралските ловни полета, чака го бесило и смърт.

Той местеше очи с пламнали зеници като вълк, притаен край кошара, от прозорците на Диана към дъното на улицата, а оттам — към околните улици, да не би докато искаше да изненада, той самият да бъде неприятно изненадан.

Диана предвидливо бе дръпнала тежките гобленови пердета и само тясна ивица светлина между тях подсказваше за живот в тъмната къща.

Монсоро не беше престоял и десетина минути в засада, когато от улица Сент-Антоан излязоха двама конници.

Слугата не продума, само ги посочи с ръка.

— Да — пошепна Монсоро, — виждам.

На ъгъла при двореца Турнел конниците се спешиха и вързаха конете за желязната халка, специално забита в стената.

— Монсеньор — каза Орили, — изглежда сме закъснели. Най-вероятно е тръгнал направо от вашия дворец и ни е изпреварил с десетина минути. Вече е там.

— Дори така да е — отговори принцът, — щом не сме вадели как е влязъл, ще го видим поне как ще излезе.

— Но кога ли? — попита Орили.

— Когато ние пожелаем — отвърна принцът.

— Дано не ви се види неделикатно от моя страна, ако попитам как по-точно смятате да го постигнете, ваше височество?

— Нищо по-лесно. Един от нас, например ти, отиваш да почукаш на вратата под предлог, че си дошъл да питаш за господин дьо Монсоро — как е със здравето. Всички влюбени се стряскат от шума и щом влезеш в къщата, той ще изскочи от прозореца, аз пък тук, отвън, ще го видя как ще избяга.

— А Монсоро?

— Какво би могъл да каже, по дяволите! Той ми е приятел, аз съм угрижен и съм пратил човек да пита за здравето му, защото през деня ми се е сторило, че не изглежда добре. Много просто.

— Страшно хитро, монсеньор — съгласи се Орили.

— Чуваш ли какво си говорят? — допита Монсоро слугата.

— Не, но ако продължат разговора си, непременно ще ги чуем, защото идват към нас.

— Монсеньор — обади се Орили, — онези руини сякаш нарочно са тук, за да се скрие зад тях ваше височество.

— Да. Но почакай, може би ще успея нещо да видя между завесите.

Както вече казахме, Диана отново бе запалила лампата и слаба светлина се процеждаше през прозореца. Херцогът и Орили поне десетина минути се опитваха от различни места да намерят точката, откъдето погледите им биха могли да проникнат вътре в стаята.

През това време Монсоро кипеше от гняв и току стискаше цевта на мускета, много по-студена от ръката му.

— О! Как ще го понеса? — шепнеше той. — И това ли оскърбление да преглътна? Не, не! Търпението ми се изчерпа. Мили боже! Да нямам възможност нито да спя, нито да будувам, нито дори спокойно да боледувам само защото в скучаещия мозък на това нищожество принца се е загнездил позорен каприз! Не, аз не съм сервилен слуга, аз съм граф дьо Монсоро! Само да тръгне в онази посока — и ще го спре куршум в черепа, кълна се в честта си! Пали, Рьоне!

Тъкмо в този миг принцът, като видя, че не може да надникне зад пердето, се върна към първоначалния си план и понечи да се скрие зад развалините, докато Орили отиде да почука на вратата. Но Орили, внезапно забравил разликата в положението им, го дръпна за ръката.

— Какво има, господине? — учуди се принцът.

— Бързо, монсеньор, да се махаме, бързо — подкани го Орили.

— Но защо?

— Не виждате ли? Там вляво нещо проблясва. Бързо, монсеньор, бързо.

— Наистина съзирам искрица между камънаците.

— Това е фитил на мускет или аркебуза, монсеньор.

— А! — възкликна херцогът. — Кой ли може да се крие там, по дяволите!

— Някой от приятелите или слугите на Бюси. Да се оттеглим, ще заобиколим и ще се върнем от другата страна. Слугата ще вдигне тревога и ще видим как Бюси изскача от прозореца.

— Наистина си прав — съгласи се херцогът. — Да тръгваме.

Прекосиха улицата към мястото, където бяха оставили конете си.

— Отиват си — обади се слугата.

— Да — рече Монсоро. — Позна ли ги?

— Почти съм сигурен, че са принцът и Орили.

— Вярно. Но сега ще се убедя за по-сигурно.

— Какво смятате да правите?

— Тръгваме!

Херцогът и Орили междувременно свърнаха по Сент-Катрин с намерение да минат край градините и да се върнат покрай Бастилията.

Монсоро си отиде вкъщи и нареди да приготвят каретата.

Стана точно така, както беше предвидил херцогът.

Щом чу шума от прибирането на Монсоро, Бюси скочи: светлината отново угасна, прозорецът се отвори, спусна се стълба и Бюси за огромно свое съжаление бе принуден да бяга подобно на Ромео, но за разлика от Ромео не видя как денят наднича румен, нито чу песента на чучулигата.

В мига, щом стъпи на земята и Диана му хвърли въжената стълба, иззад ъгъла на Бастилията се появиха херцогът и Орили.

Те дори успяха да зърнат някаква сянка между небето и земята точно под прозореца на Диана, но сянката почти в същата секунда изчезна зад ъгъла на Сен-Пол.

— Господарю — понечи слугата да умири граф дьо Монсоро, — така ще вдигнем в паника цялата къща.

— Какво от това! — възмути се побеснелият Монсоро. — Нали аз съм господарят тук — имам пълното право да върша в дома си същото, което възнамеряваше да стори херцог д’Анжу!

Каретата вече чакаше. Монсоро прати за двамата слуги, които живееха на улица Турнел, и когато мъжете, дето го бяха съпровождали навсякъде още от раняването му, дойдоха и заеха местата си отзад на стъпенките, каретата потегли. Двата яки коня препускаха в тръс и след няма и четвърт час доставиха графа пред портите на двореца Анжу.

Херцогът и Орили се бяха прибрали току-що, та още и конете им не бяха разседлани.

Монсоро, който имаше право да влиза при принца без покана, се появи на прага тъкмо в момента, когато принцът, захвърлил шапката си на креслото, протягаше нозе пред камердинера да му изуе ботушите.

Лакеят, с няколко стъпки изпреварил Монсоро, докладва за идването на господин главния ловчия.

Гръм да бе паднал в стаята, принцът нямаше повече да се слиса, отколкото при тази вест!

— Господин дьо Монсоро? — викна той, обзет от безпокойство — то пролича и от бледостта му, и от развълнувания тон.

— Да, монсеньор, същият — отвърна графът, успокоявайки или по-точно опитвайки се да успокои кипналата си кръв.

Усилието, което правеше, бе тъй жестоко, че графът почувства как нозете му се подкосяват и се свлече на фотьойла до вратата.

— Но — рече херцогът — пощадете се, скъпи приятелю. Още отсега сте тъй блед, сякаш всеки момент ще паднете в несвяст.

— О не, монсеньор! Първо трябва да съобщя на ваше височество твърде важни новини. После не е изключено и да загубя съзнание, наистина е възможно.

— Тогава говорете, скъпи графе — подкани го Франсоа съвсем объркан.

— Не в присъствието на слугите, надявам се — рече Монсоро.

Херцогът отпрати всички, дори Орили.

Останаха насаме.

— Ваше височество се връща май отнякъде? — попита Монсоро.

— Както виждате, графе.

— Много непредпазливо от страна на ваше височество — да се разхождате посред нощ по улиците.

— Кой ви е казал, че съм се разхождал по улиците?

— Проклятие! Тази прах по ботушите ви, монсеньор…

— Господин дьо Монсоро — отвърна принцът с недвусмислен тон, — нима изпълнявате и други функции освен тази на главен ловчия?

— Длъжността на съгледвач ли? Да, монсеньор. В наше време всички го правят, едни повече, други по-малко, та и аз като другите.

— И какво ви дава тази длъжност?

— Възможност да знам всичко, което става.

— Интересно — каза принцът и се премести към звънеца, за да има възможност да повика слугите.

— Много интересно — потвърди Монсоро.

— Е, съобщете ми онова, което искахте.

— Точно затуй съм дошъл.

— Ще позволите ли и аз да седна?

— Не иронизирайте, монсеньор, над смирения и верен приятел като мен, който въпреки късния час и тежкото си състояние е дошъл да ви направи важна услуга. И да съм седнал, монсеньор, кълна ви се, то е само защото не ме държат краката.

— Услуга ли? — попита херцогът. — Услуга?

— Да.

— Но говорете най-после!

— Монсеньор, дойдох при ваше височество по поръка на един повелител.

— Краля?

— Не, монсеньор, херцог дьо Гиз.

— А — каза принцът, — по поръчение на херцог дьо Гиз, това вече е друго. Елате насам и говорете по-тихо.

Глава 42Как херцог д’Анжу сложи подписа си и какво каза след това

Известно време херцог д’Анжу и Монсоро не продумаха. После херцогът прекъсна мълчанието.

— Е, господин графе — попита той, — какво ви възложиха дьо Гиз да ми съобщите?

— Много неща, монсеньор.

— Значи сте получили писмо от тях?

— О, не! След странното изчезване на Никола Давид дьо Гиз вече не пращат писма.

— В такъв случай вие самият сте били в армията?

— Не, монсеньор, те пристигнаха в Париж.

— Дьо Гиз — в Париж? — изуми се херцогът.

— Да.

— И не сме се видели?

— Те са твърде предпазливи, за да подложат на опасност себе си, а и ваше височество.

— И дори не са ми известили?

— Защо да не са, монсеньор! Нали точно това правя.

— Какво предприемат тук?

— Дошли са, монсеньор, за срещата, която сте им определили.

— Аз ли? Да съм им определил среща?

— Разбира се. Точно в деня, когато ваше височество бяхте арестуван, получихте писмо от дьо Гиз и с моето посредничество им отговорихте буквално следното: трябва да бъдат в Париж от трийсет и първи май до втори юни. Днес е трийсет и първи май. И ако вие сте ги забравили, те, както виждате, не са ви забравили, монсеньор.

Франсоа пребледня.

Толкова събития се бяха случили оттогава, че съвсем му излезе из ума срещата въпреки нейната важност.

— Вярно е — рече той, — но отношенията ни с дьо Гиз не са същите, както бяха.

— Тогава, монсеньор — каза графът, — най-добре да ги предупредите, защото според мен те са на съвсем друго мнение по този въпрос.

— Тоест?

— Може би вие смятате, че нямате нищо общо с тях, но те продължават да се чувстват свързани с вас.

— Това е клопка, любезни графе, примамка, на която втори път човек като мен не се хваща.

— Къде монсеньор се е хванал първия път?

— Как къде? В Лувъра, кълна се в раните на Исуса!

— И това е станало по вина на дьо Гиз, така ли?

— Не съм го казал — изломоти херцогът, — не съм го казал, мисълта ми е, че те просто не направиха нищо, за да ми помогнат да избягам.

— Нямаше да е лесно, защото те самите бяха бегълци.

— Наистина — пошепна херцогът.

— Но щом се озовахте в Анжу, нима те не ме пратиха да ви уверя, че винаги можете да разчитате на тях, както и те разчитат на вас, и че в деня, когато се насочите към Париж, и те ще са готови за настъпление.

— И това е вярно — потвърди херцогът, — но аз не се насочих срещу Париж.

— Не, монсеньор, насочили сте се, щом сте в Париж.

— Да, тук съм, но като съюзник на брат си.

— Нека вметна, монсеньор, че за дьо Гиз сте повече от съюзник.

— Какъв съм за тях?

— Монсеньор е техен съзаклятник.

Херцог д’Анжу прехапа устна.

— Значи казвате, че са ви възложили да ми съобщите за пристигането им?

— Да, ваше височество, удостоиха ме с тази чест.

— Но не ви довериха причината за завръщането си?

— Имайки ме за доверено лице на ваше височество, споделиха с мен всичко: и причините, и намеренията си.

— В смисъл: имат някакви намерения? Какви са те?

— Същите, както преди.

— И смятат ли ги за осъществими?

— Сигурни са.

— А целта им е все така…

Херцогът замълча, без да смее да произнесе думите, които трябваше да последват току-що произнесените.

Монсоро завърши мисълта му.

— Да, монсеньор, тяхната цел е да ви направят крал на Франция.

Херцогът усети как лицето му пламва от радост.

— Но дали е благоприятен сегашният момент? — попита той.

— Това ще реши вашата мъдрост.

— Как, моята мъдрост ли?

— Да. Ето фактите, очевидните неопровержими факти.

— Слушам.

— Провъзгласяването на краля за глава на Лигата беше само комедия, това бързо бе разбрано и тутакси бе осъдено. Сега започва противодействието и цялата държава се надига против краля тиранин и неговите протежета. Проповедите звучат като зов за борба, в църквите вместо молитви се чуват проклятия към краля. Армията изгаря от нетърпение, буржоата се присъединяват към нас, нашите емисари непрестанно съобщават за новопостъпили в Лигата. С една дума, близък е краят на царуването на Валоа. В тази обстановка дьо Гиз са изправени пред необходимостта да изберат сериозен претендент за престола и изборът им естествено падна върху вас. И така, отказвате ли се от предишните планове?

Херцогът не отговори.

— За какво се замислихте, монсеньор? — попита Монсоро.

— По дяволите! — викна принцът. — Мисля си, че…

— Господарю, знаете, че можете да говорите с мен съвсем откровено.

— Мисля, че брат ми няма деца, че след него тронът ще остане за мен, че кралят не е добре със здравето. Защо тогава да се забърквам във всичко това и с безсмислено съперничество да петня името, достойнството си, братската си вярност; защо най-сетне с риск за себе си да се боря за онова, което ми принадлежи по право?

— Тъкмо тук — рече Монсоро — ваше височество греши: тронът ще ви се падне само ако го завладеете. Дьо Гиз не могат лично да претендират за властта, но те няма да допуснат на трона да се качи неприемливо за тях лице. Те разчитаха, че кралят, който ще смени сегашния, ще бъдете вие, ваше височество, но в случай, че им откажете, ще намерят другиго, предупреждавам ви.

— Кого? — възкликна мрачно херцог д’Анжу. — Кой ще посмее да заеме трона на Карл Велики?

— Бурбон вместо Валоа — нищо повече, ваше височество: потомък на свети Людовик вместо потомък на свети Людовик.

— Наварският крал? — възкликна Франсоа.

— Защо не? Млад е, храбър. Вярно, няма деца, но всички са сигурни, че може да има.

— Той е хугенот.

— О! Нима не поправи грешката си по време на Вартоломеевата нощ?

— Да. Но по-късно се отрече.

— Е, монсеньор, каквото е направил за живота си, ще го направи и за трона.

— Значи те мислят, че ще отстъпя без съпротива правата си?

— Предполагам, че и това са предвидили.

— Ще се боря на живот и смърт.

— Това няма да ги стресне. Те са стари бойци.

— Ще се изправя начело на Лигата.

— Те са душата и.

— Ще се обединя с брат си.

— Брат ви ще е мъртъв.

— Ще повикам на помощ кралете на Европа.

— Кралете на Европа с радост биха нападнали други крале, но доста ще помислят дали да се намесят във война срещу народа.

— Защо срещу народа?

— Съвсем ясно. Дьо Гиз са готови на всичко — дори да се свикат щатите, дори да се провъзгласи република.

Франсоа стисна ръце в неописуема мъка. Монсоро с неговите тъй изчерпателни отговори го плашеше.

— Република? — пошепна принцът.

— О, мили боже! Да, както в Швейцария, както в Генуа, както във Венеция!

— Но аз и моите поддръжници не бихме допуснали Франция да бъде превърната в република.

— Вашите поддръжници ли казахте? — попита Монсоро. — Ех! Вие бяхте така равнодушен за всичко, така далече от всичко земно, че — кълна се! — днес са ви останали само двамина поддръжници: господин дьо Бюси и аз.

Херцогът не можа да сдържи мрачната си усмивка.

— Значи съм с вързани ръце и крака?

— Нещо подобно, господине.

— Тогава защо залагате на мен, щом, както казвате, съм за никъде?

— Имах предвид, че сте за никъде без дьо Гиз, но с тях сте всесилен.

— Всесилен — заедно с тях?

— Да. Една ваша дума — и вие сте крал.

Херцогът много развълнуван стана и закрачи из стаята, като мачкаше всичко, на което се натъкваше по пътя си: пердета, завеси, покривки. Накрая се спря пред Монсоро.

— Прав беше, графе, когато каза, че са ми останали само двама приятели: ти и Бюси.

Произнесе тези думи с приветлива усмивка, която вече бе изместила гневния израз от бледото му лице.

— И така? — попита Монсоро с блеснали от радост очи.

— И така, верни мой слуга — отвърна принцът, — кажете, слушам ви.

— Нареждате ли ми, монсеньор?

— Да.

— Тогава ето с две думи целия план.

Херцогът пребледня, но спря, за да го изслуша.

Графът продължи:

— След осем дни е празникът Тяло Христово, нали?

— Да.

— На този свят ден кралят отдавна е замислил да направи тържествено шествие до главните парижки манастири…

— Да, той всяка година по традиция прави тези шествия по случай празника.

— И както си спомня ваше височество, кралят в този ден е без охрана или по-точно охраната му остава извън манастира. Във всеки манастир той се спира пред олтара, коленичи и по пет пъти повтаря молитвите „Pater“ и „Ave“, плюс седем покайни псалма.

— Всичко тора ми е известно.

— Наред с останалите манастири ще посети и абатството „Света Женевиев“.

— Безспорно.

— Но тъй като пред манастира предната нощ ще се случи нещо непредвидено…

— В какъв смисъл?

— Ще се спука една от тръбите.

— И какво?

— Олтарът няма как да стои отвън, пред входа, та ще го сложат вътре в двора.

— Е, и?

— Спокойно. Кралят ще влезе, заедно с него и четирима-петима от свитата. Но след краля и тези четирима-петима вратите ще се затворят.

— И тогава?

— И тогава… — рече Монсоро. — Ваше височество вече се познава с монасите, които ще приемат негово величество в абатството.

— Същите ли ще бъдат?

— Именно. Същите, които бяха за миропомазването на ваше височество.

— И те ще посмеят да вдигнат ръка срещу божия помазаник?

— О! Само да го поострижат, нищо повече. Нали знаете тази строфа:

— И те ще посмеят да го направят? — викна херцогът с алчно пламнали очи. — Ще докоснат главата на краля?

— Е, тогава той вече няма да е крал.

— Как така?

— Не сте ли чували за някакъв брат от манастира „Света Женевиев“, свят човек, който държи слова в очакване на времето, когато ще започне да прави чудеса?

— Брат Горанфло?

— Същият.

— Който искаше да проповядва Лигата с аркебуза на рамо?

— Същият.

— Значи кралят ще бъде отведен в килията. Нашият монах обеща, че щом кралят влезе вътре, ще го накара да подпише абдикацията. След като се отрече, ще влезе госпожа дьо Монпансьо с ножицата. Ножицата вече е купена и госпожата я носи на колана си. Прекрасна ножица от чисто злато, превъзходна изработка: кесарю кесаревото.

Франсоа мълчеше. Зениците на лъжливите му очи се бяха разширили като на котка, която в тъмното дебне плячката си.

— По-нататък ви е ясно, монсеньор — продължи графът. — На народа ще бъде съобщено, че кралят е бил споходен от свещено разкаяние за заблудите си и е дал обет завинаги да остане в манастира. В случай, ако някой се усъмни в обета на краля, херцог дьо Гиз разчита на армията, господин кардиналът — на църквата, господин дьо Майен — на буржоазията: имаш ли на разположение тези три сили, можеш да накараш народа да повярва почти във всичко, което искаш.

— Ще ме обвинят в насилие — рече херцогът след известно мълчание.

— Не е необходимо да сте там.

— Ще ме сметнат за узурпатор.

— Монсеньор забравя за отричането.

— Кралят няма да се съгласи да го подпише.

— Мисля, че брат Горанфло е не само доста красноречив, но и много силен.

— Значи планът е готов.

— Окончателно.

— И не се ли боят, че ще ги издам?

— Не, господине, защото имат и друг, също толкова безпогрешен план — против вас, в случай че им измените.

— А! — каза принцът.

— Да, господине, но той не ми е познат. Те много добре знаят, че съм ви приятел и затова не ми го довериха. Известно ми е само за съществуването на такъв план, нищо повече.

— Тогава се предавам, графе. Какво се иска от мен?

— Да одобрите.

— Ясно, одобрявам.

— Да. Но само на думи не е достатъчно.

— Как другояче бих могъл да изразя одобрението си?

— В писмен вид.

— Лудост е да си въобразявате, че ще приема.

— Защо?

— Ами ако заговорът не успее?

— Тъкмо, в случай че не успее, е необходим подписът на ваше височество.

— Значи ще се спасяват зад моето име?

— Естествено.

— Тогава категорично отказвам.

— Вече не можете.

— Вече не мога да откажа ли?

— Да.

— Да не сте полудели?

— Ако откажете, означава измяна.

— Защо?

— Защото с удоволствие щях да запазя мълчание, но вие, ваше височество, ми наредихте да говоря.

— Добре, нека дьо Гиз гледат на това както искат, но поне доброволно ще избера между двете злини.

— Ваше височество, внимавайте да не сбъркате в избора.

— Ще рискувам — каза Франсоа леко притеснен, но във всеки случай той се опитваше да запази твърдо поведение.

— Не ви съветвам — настоя графът, — не е във ваш интерес.

— Но подписът ще ме компрометира.

— А отказът ще ви убие, което е още по-лошо.

Франсоа потръпна.

— Ще се осмелят ли? — попита той.

— На всичко са готови, господине — за заговорниците вече няма връщане назад. Ще трябва да си осигурят успех на всяка цена.

Естествено херцогът се разколеба.

— Ще подпиша — рече той.

— Кога?

— Утре.

— Не, господине, щом и без това ще подпишете, трябва да сложите подписа си днес, а не утре.

— Но дьо Гиз още не са написали задълженията, които поемам към тях.

— Текстът вече е готов и е у мен.

Монсоро го извади от джоба си: пълно и категорично одобрение на споменатия план. Херцогът го прочете от горе до долу, от първия до последния ред, и графът забеляза как пребледнява лицето му. Когато свърши четенето, краката му се подкосиха и той седна, по-точно се свлече на креслото до масата.

— Ето, ваше височество — подаде му графът перото.

— Значи трябва да подпиша? — запита принцът, опрял чело на ръката си — виеше му се свят.

— Трябва — ако искате; никой не ви принуждава насила.

— Не, принуждавате ме — щом ме заплашвате с убийство.

— Не ви заплашвам, опазил ме бог, монсеньор, само ви предупредих — разликата е огромна.

— Дайте — каза херцогът.

И сякаш надмогнал съпротивата си, взе — по-точно грабна перото от графа и подписа.

Монсоро го следеше с очи, в които искреше омраза и надежда. Когато видя, че перото докосва хартията, трябваше да се хване за масата; зениците му сякаш все повече се разширяваха, докато ръката на херцога изписваше буквите от подписа.

— Уф! — изпусна той спрения си дъх, щом херцогът свърши.

И хвана документа със същия рязък жест, с какъвто херцогът бе хванал перото, сгъна го и го прибра между ризата и коприната, която по това време му служеше за жилетка, закопча камизола и се загърна с плаща.

Херцогът го следеше с недоумение, безсилен да проумее израза на това бледо лице, озарено за миг от мълнията на свирепа радост.

— А сега, ваше височество — каза Монсоро, — бъдете предпазлив.

— Тоест? — не разбра херцогът.

— Не излизайте по нощите с Орили, както бяхте постъпили току-що.

— Какво означават думите ви?

— Означават, господине, че тази нощ сте ходили да дирите любовта на жена, чийто мъж я боготвори и ревнува, така че е в състояние… да, кълна се в честта си, в състояние е да убие всекиго, който се доближи до нея без негово позволение.

— Да не би случайно за себе си да говорите и за жена си?

— Да, ваше височество. Щом познахте от първия път и тъй точно, нямам никакво намерение да отричам. Ожених се за Диана дьо Меридор, тя ми принадлежи — на мен и на никой друг, пък бил той и самият принц, във всеки случай няма да принадлежи на никого, докато съм жив. И за да сте съвсем наясно, вижте: кълна се в името си на този кинжал.

Той почти докосна с острието гърдите на принца, който отстъпи назад.

— Заплашвате ме — пребледня от ярост и гняв Франсоа.

— Не, мой принце, само пак ви предупреждавам.

— За кое ме предупреждавате?

— Че жена ми няма да принадлежи на никого другиго.

— Аз пък, господин глупецо — викна невъздържано херцог д’Анжу, — ще ви отговоря, че много късно ме предупреждавате и тя вече принадлежи на другиго.

Монсоро изстена и се хвана за главата.

— На вас ли? — гласът му пресипна. — На вас ли, господине?

Само да протегнеше ръката си, все още стиснала кинжала, и острието щеше да се забие в гърдите на принца.

Франсоа отстъпи назад.

— Вие сте луд, графе — рече той, готов да позвъни.

— Не, разсъдъкът ми е ясен, говоря разумно и възприемам правилно. Казахте, че жена ми принадлежи другиму, така казахте.

— И повтарям.

— Назовете този човек и ми дайте доказателства.

— Кой се криеше тази нощ на двайсетина крачки от вашата врата, въоръжен с мускет?

— Аз.

— Чудесно, графе, а през това време…

— Да?

— В дома ви, по-точно при жена ви имаше мъж.

— Видели сте го да влиза?

— Видях го да излиза.

— През вратата?

— През прозореца.

— Познавате ли го?

— Да.

— Името му — извика Монсоро, — името му или не отговарям!

Херцогът прекара ръка по челото си и на устните му проблесна нещо като усмивка.

— Господин графе — каза той, — давам ви честната си дума на благородник, кълна се в моя бог и в душата си, след осем дни ще ви посоча човека, който общува с жена ви.

— Закълнете се! — възкликна Монсоро.

— Кълна се.

— Е, монсеньор, след осем дни — графът се потупа по онова място на гърдите, където беше прибрал подписания от принца документ, — след осем дни или… разбирате ме?…

— Елате след осем дни, само това мога да ви кажа.

— Добре, така е даже още по-разумно — съгласи се Монсоро. — След осем дни ще съм възстановил силите си, а когато човек е намислил да отмъсти, има нужда от цялата си сила.

Сбогува се с прощален жест, в който явно личеше заплахата, и си тръгна.

Глава 43Разходка до бастилията

През това време анжуйските аристократи един по един се върнаха в Париж.

Ако кажем, че си дойдоха изпълнени с доверие, не бихте ни повярвали. Те твърде добре познаваха краля, брат му и майка му, за да си помислят, че ще се размине само със сърдечни прегръдки.

Анжуйците още пазеха пресен спомена, как ги бяха преследвали приятелите на краля и след онази неприятна процедура не можеха да се надяват на триумфално посрещане.

Затова се връщаха несмело, тайно се промъкваха в града, въоръжени до зъби, готови да стрелят при първия подозрителен шум, и на път за двореца Анжу поне по петдесетина пъти вадеха шпаги срещу гражданите, чието единствено престъпление беше, че си позволяваха да позяпат разминаващите се с тях анжуйци. Особено беснееше Антраге, той винеше за всичките си несгоди кралските миньони и си беше дал дума при удобен случай да им каже две сладки приказки.

Антраге сподели плана си с Рибейрак, много разумен човек, и онзи му обясни, че преди да си позволи удоволствието, добре е наблизо да има граница, най-добре две.

— Този въпрос може да се уреди — отговори Антраге.

Херцогът ги прие много добре.

Те бяха негови хора, точно както господата дьо Можирон, дьо Келюс, дьо Шомберг и д’Епернон бяха хора на краля.

Посрещна ги с думите:

— Приятели мои, тук май имат намерение да ви очистят. По всичко личи. Бъдете внимателни.

— Внимаваме, монсеньор — отвърна Антраге. — Не подобава ли обаче да отидем в Лувъра и да засвидетелстваме пред негово величество цялата си почит? В края на краищата, ако се крием, това няма да говори добре за Анжу. Как мислите?

— Прави сте — потвърди херцогът. — Вървете, ако искате и аз ще ви правя компания.

Младите мъже размениха неразбиращи погледи. В този момент в салона влезе Бюси и запрегръща приятелите си.

— Ей! — викна той. — Колко време ви трябваше да стигнете дотук! Но какво чувам? Монсеньор иска да отиде в Лувъра, за да го заколят там, както Цезар в римския Сенат? Не забравяйте, че всеки от миньоните с радост би отмъкнал къс от ваше височество под пелерината си.

— Но искаме малко да прикоткаме тези господа, приятелю.

Бюси се разсмя:

— Е! Ще видим, ще видим!

Херцогът го изгледа внимателно.

— Да вървим в Лувъра — продължи Бюси, — но само ние; негово височество ще остане в градината си да сече главичките на маковете.

Франсоа се засмя с фалшива веселост. Честно казано, беше доволен, че се измъкна от неприятното задължение.

Анжуйците се издокараха в превъзходни одежди.

Те всички бяха видни велможи и с удоволствие пилееха за коприна, кадифе, сърма доходите от родовите си имения.

Тръгнаха, искрящи от злато, скъпоценни камъни, брокат, посрещани от приветствените възгласи на простолюдието, чийто точен нюх отгатваше зад пищните одеяния сърца, изгарящи от омраза към кралските миньони.

Но Анри III не пожела да приеме господата от Анжу и те напразно го чакаха в галерията.

И не друг, а господата дьо Келюс, дьо Можирон, дьо Шомберг и д’Епернон с любезни поздрави и думи на дълбоко съжаление дойдоха да съобщят на анжуйците решението на краля.

— Господа — каза Антраге, защото Бюси гледаше да стои по-назад, — Тъжна вест наистина, но от вашите уста звучи доста по-утешително.

— Господа — отвърна Шомберг, — вие сте самата любезност, самата учтивост. Дали не бихте пожелали да заместим несъстоялия се прием с малка разходка?

— О, господа, тъкмо щяхме да предложим същото — живо се обади Антраге, но Бюси скришом докосна ръката му и пошепна:

— Недей, нека те…

— Къде да отидем? — замисли се Келюс.

— Знам едно чудесно кътче край Бастилията — обади се Шомберг.

— Господа — рече Рибейрак, — ще ви последваме. Вървете напред.

И четиримата миньони, съпроводени от четиримата анжуйци, излязоха от Лувъра и закрачиха по крайбрежната улица към някогашните турнелски обори за добитъка, сега Конски пазар, подобен на равен площад с няколко хилави дървета и наредени тук-там прегради, където да се заграждат или завързват конете.

По пътя нашите осмина благородници се хванаха за ръце и с безброй любезности си заразказваха разни весели и лекомислени историйки — за най-голямо учудване на гражданите, които вече съжаляваха за неотдавнашните си благопожелания към анжуйците и сега говореха, че същите били пристигнали, за да се спогодят с прасетата на Ирода.

Щом стигнаха, думата взе Келюс:

— Погледнете какво прекрасно усамотено кътче и как твърдо стои кракът върху тази земя, заздравена от селитра.

— Бога ми, така е — потвърди Антраге и няколко пъти тропна с крак.

— Затова — продължи Келюс — решихме, тези господа и аз, че с удоволствие ще приемете да дойдете с нас тук в един от близките дни, за да правите компания на приятеля си Бюси, който ни ощастливи с честта да предложи дуел на четиримата едновременно.

— Вярно е — потвърди Бюси пред слисаните си приятели.

— Нищо не ни е казал! — учуди се Антраге.

— О, господин Бюси е много вещ в тънкостите — успокои го Можирон. — Е, съгласни ли сте, господа анжуйци?

— Разбира се, че сме съгласни — отговориха тримата анжуйци в един глас, — поласкани сме от тази чест.

— Чудесно — каза Шомберг и потри ръце. — А сега, ако нямате нищо против, да си изберем противниците.

— Напълно съм съгласен — заговори Рибейрак със светнали очи. — В такъв случай…

— Не — прекъсна го Бюси, — така е несправедливо. Всички сме обзети от едно и също чувство, значи ни вдъхновява Всевишният. Нали знаете, уверявам ви, господа, човек предполага, а бог разполага. Нека на него оставим да ни раздели по двойки. А и това ще е почти без значение, ако решим, че който победи, отива на помощ на останалите.

— Непременно, непременно — потвърдиха миньоните.

— Още по-добре, тогава да постъпим като братята на Хораций — да хвърлим жребий.

— Наистина ли са хвърляли жребий? — замисли се Келюс.

— Съвсем сигурен съм — отвърна Бюси.

— Тогава да последваме примера им…

— Момент — спря го Бюси. — Преди да определим противниците си, нека се разберем за правилата на битката. Не бива да уговаряме условията едва след избора на противника.

— Много просто — обади се Шомберг. — Ще се бием до смърт, както казва господин Сен-Люк.

— Не ще и дума, но с какво оръжие?

— С шпага и кинжал — отвърна Бюси. — Всички владеем тези оръжия.

— С коне или без?

— Защо са ви коне, само ще пречат.

— Добре, без.

— Кога?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Не — каза д’Епернон. — Имам да уреждам още хиляди работи, да си напиша завещанието. Прощавайте, но предпочитам да изчакаме… Три или шест дена повече само ще изострят апетита ни.

— Достойни думи на храбрец — с нескрита ирония подметна Бюси.

— Значи се разбрахме?

— Да. Все така прекрасно се разбираме помежду си.

— Тогава да хвърляме жребий — предложи Бюси.

— Момент — намеси се Антраге. — Предлагам следното: да разделим безпристрастно и бойното поле. Жребият ще определи противниците. Да разделим и земята на четири парцела — по един за всяка двойка.

— Добра идея.

— За първата двойка предлагам онова каре между двете липи… прекрасно място.

— Приема се.

— А слънцето?

— Тежко на номер две, той ще е с лице на изток?

— Не, господа, не е справедливо — каза Бюси. — Става дума за честен бой, а не за убийство. Нека направим полукръг и да се разположим в него. Така слънцето ще ни свети отстрани.

Бюси показа тази позиция и тя беше приета, после хвърлиха жребия.

Първият се падна на Шомберг, вторият на Рибейрак. Те направиха първата двойка.

Келюс и Антраге станаха втората.

Ливаро и Можирон — третата.

Когато чу името на Келюс, Бюси, който разчиташе да се падне противник с него, се навъси.

А д’Епернон, щом се случи с Бюси, пребледня и взе да си подръпва мустаците, та поне малко от малко да си порумени лицето.

— Сега, господа — каза Бюси, — до деня на сражението ние взаимно си принадлежим. Приятели сме на живот и смърт. Ще благоволите ли да заповядате на обяд в моя дворец?

Всички кимнаха в знак на съгласие и се насочиха към дома на Бюси, където пищно празненство ги сплоти до сутринта.

Глава 44В която Шико заспива

Развоят на отношенията между анжуйците и миньоните бе наблюдаван отначало от краля в Лувъра, после от Шико.

Анри се вълнуваше в двореца, нетърпелив да види приятелите си, когато се завърнат от разходката с господата от Анжу.

Шико отдалеч следеше разходката и отбелязваше с опитно око нещата, които никой не би проумял по-добре от него. Щом си изясни намеренията на Бюси и Келюс, той свърна към къщичката на Монсоро.

Монсоро беше хитрец, но и дума не можеше да става той да надхитри Шико: гасконецът донесе на графа предълбоките съболезнования на краля — как би могъл графът да не го приеме по най-прекрасен начин?

Шико завари главния ловчия на легло.

Неотдавнашното посещение в двореца Анжу беше се отразило на още неукрепналия му организъм и Реми, подпрял с юмрук брадичката си, ядно чакаше първите признаци на треската, която заплашваше отново да нападне жертвата си.

Въпреки всичко граф Монсоро намери сили да поддържа разговора и така добре криеше омразата си към херцог д’Анжу, че никой освен Шико не би заподозрял нищо. Но колкото повече се таеше и криеше графът, толкова повече Шико се усъмняваше в неговата искреност.

„Не — рече си гасконецът, — той нямаше толкова да се кълне в обич към херцог д’Анжу, ако нямаше някаква задна мисъл.“

Шико, който разбираше и от болни, реши даже да провери дали треската на графа не е също комедия от подобен род като онази, която навремето беше разиграл пред него Никола Давид.

Но Реми не лъжеше и Шико, след като премери пулса на Монсоро, си помисли: „Този е истински болен и нищо не може да направи. Остава господин дьо Бюси, ще видим той какво ще успее.“

Побърза към двореца на Бюси и видя сградата цяла блеснала в светлини и обгърната в ухания, които биха изтръгнали от гърдите на Горанфло възторжени вопли.

— Да не би господин дьо Бюси случайно да се жени? — попита той слугата.

— Не. Господин дьо Бюси се помири с няколко души придворни сеньори и празнува помирението с трапеза, прекрасна трапеза, ако питате мен.

„От тази страна също никаква опасност засега за негово величество — помисли си Шико. — Освен ако Бюси ги отрови, но според мен не е способен да направи такова нещо.“

Върна се в Лувъра и в оръжейната зала видя Анри, който нервно кръстосваше и изригваше проклятия.

Кралят беше пращал вече трима вестоносци при Келюс, но всички те, без да разбират защо се безпокои негово величество, се бяха отбили по пътя в заведението на господин дьо Бираг-син, където всеки, облечен в кралска ливрея, винаги можеше да разчита на пълна чаша вино, парче шунка и захаросани плодове.

Така семейство Бираг успяваха да си запазят кралската милост.

При появата на Шико пред вратите на оръжейната зала Анри високо възкликна:

— О, скъпи друже! Не знаеш ли какво става с тях?

— С кого? С твоите миньони ли?

— Уви, да. С клетите ми приятели.

— Сигурно вече са бездиханни — отвърна Шико.

— Убити?! — викна Анри и в очите му заискри омраза.

— Не. Боя се, че са смъртно…

— Ранени? И смееш да се хилиш, безбожнико!

— Почакай, сине мой, смъртно, да, но не ранени, а пияни…

— Ах, шуте… как ме уплаши! Но защо клеветиш достойните мъже?

— Точно обратното, възхвалявам ги.

— Всичко обръщаш на шега… Чуй ме, бъди малко по-сериозен, моля те. Знаеш ли, че излязоха заедно с анжуйците?

— О, господа! Знам, разбира се.

— И какво стана в края на краищата?

— Стана, каквото вече казах: мъртвопияни са или почти.

— Но Бюси, Бюси?

— А Бюси ги напива, той е много опасна личност.

— Шико, за бога!

— Добре тогава: Бюси ги е поканил на гощавка — твоите другари. Така по-приемливо ли е?

— Бюси ги е поканил? О, невъзможно! Най-лютите врагове…

— Точно така: ако бяха приятели, защо трябваше да се напиват заедно? Кажи ми, издръжлив ли си на ходене?

— Защо?

— Можеш ли да стигнеш до реката?

— Мога да стигна до края на света, само и само да видя такова зрелище.

— Не, достатъчно е да идеш до двореца на Бюси и ще станеш свидетел на чудото.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Мерси за поканата, оттам идвам.

— Шико…

— О, не и не! Нали разбираш, щом вече съм видял нещо, няма защо да го проверявам втори път. Без туй от толкова препускане краката ми станаха половин педя по-къси — направо ми се набиха в търбуха. Ако се потътря още веднъж, може да си остана по пищялки. Върви, синко, върви.

Кралят хвърли гневен поглед на шута.

— Благодаря, много мило от твоя страна — реагира Шико — да се гневиш заради такива хора. Те се смеят, пируват и пренебрегват твоите закони. Отговори им, както подобава на философ: смеят се — и ние ще се смеем, гощават се — и ние ще наредим да ни поднесат нещо вкусно и топло, гаврят се с нашите закони — ние пък ще дремнем следобеда.

Кралят неволно се усмихна.

— Ти си истински мъдрец — продължи Шико. — Франция е имала космати крале, смели крале, един велик и други лениви — сигурен съм, че ти ще бъдеш наречен Анри Търпеливи… Ах, сине мой, търпението е толкова прекрасна добродетел… когато няма други.

— Предаден съм! — възкликна кралят. — Предаден. Тези хора нямат представа какво държане подобава на истински аристократи.

— Това ли било? Притесняваш се за другарите си — каза Шико и побутна краля към трапезарията, където вече бе сервирано, — оплакваш ги като мъртъвци, а когато ти се казва, че не са умрели, пак плачеш и се жалваш… Не може да ти се угоди…

— Дразните ме, господин Шико.

— Виж какво, ти би ли предпочел всеки от тях да е яко наръган по седем-осем пъти в корема? Бъди последователен.

— Предпочитам да имам приятели, на които мога да се осланям — мрачно отвърна Анри.

— О! Кълна се в светата утроба! — отвърна Шико. — Осланяй се на мен, тук съм, синко, но ме нахрани. Искам фазан… и трюфели — допълни той, като подаваше чинията си.

Анри и единственият му приятел си легнаха рано. Кралят въздишаше, защото сърцето му беше опустошено, а Шико пъхтеше на пълен стомах.

На другия ден по време на първия утринен тоалет на краля се появиха господата дьо Келюс, дьо Шомберг, дьо Можирон и д’Епернон. Лакеят както винаги ги въведе в спалнята.

Шико още спеше, кралят цяла нощ не беше мигнал. Той гневно скочи от леглото и като махаше благоуханните превръзки от лицето и ръцете си, закрещя:

— Вън оттук! Вън!

Слисаният лакей обясни на младите мъже, че кралят не желае да ги види. Те се спогледаха, слисани не по-малко от него.

— Но, господарю — измънка Келюс, — искахме да кажем на ваше величество…

— Че вече сте изтрезнели — изкрещя Анри, — така ли?

Шико отвори едно око.

— Прощавайте, господарю — с достойнство възрази Келюс, — ваше величество греши…

— Защо ли? Може би аз съм пил анжуйско вино!

— А, ясно, ясно — усмихна се Келюс. — Добре. В такъв случай…

— Какво „в такъв случай“?

— Благоволете да останете насаме с нас, ваше величество, и ще се изясним.

— Мразя пияниците и изменниците!

— Господарю! — в хор се обадиха останалите трима.

— Търпение, господа — спря ги Келюс. — Негово величество лошо е спал, сънувал е кошмарни сънища. Една дума — и настроението на нашия повелител ще се оправи.

Този опасен опит на поданика да оправдае своя крал впечатли Анри. Той разбра: щом някой има смелостта да подхваща такива разговори, той не може да е извършил нищо престъпно.

— Кажете — смили се кралят, — но накратко…

— Може и накратко, господарю, обаче е трудно.

— Нали… за да отвърнеш на някои обвинения, доста трябва да усукваш.

— Не, господарю, ще говорим направо — и Келюс отново хвърли погледи към Шико и лакея, сякаш да повтори на Анри молбата си за личен разговор.

Кралят направи знак — лакеят излезе. Шико си отвори и другото око и се обади:

— Не ми обръщайте внимание, спя като заклан.

Затвори очи и захърка, колкото му позволяваха белите дробове.

Глава 45В която Шико се събужда

Щом видяха, че Шико спи тъй добросъвестно, другите престанаха да му обръщат внимание.

Освен това отдавна им беше станало навик да се отнасят към него като към мебел в кралската спалня.

— Ваше величество — подхвана Келюс и леко се поклони — е запознат с половината от случилото се и то, имам смелостта да заявя, по-безинтересната половина. Абсолютна истина е, и никой няма да отрече, абсолютна истина е, че всички бяхме у господин дьо Бюси и бих искал да отбележа с думи на похвала за готвача му, че гощавката беше чудесна.

— Особено имаше едно вино — допълни Шомберг — австрийско или унгарско, стори ми се просто възхитително.

— О! Глупав немец! — прекъсна го кралят. — Той си падал по виното, така си и мислех…

— Аз пък бях сигурен — чу се гласът на Шико, — поне двайсет пъти съм го виждал пиян.

Шомберг се обърна към шута.

— Не обръщай внимание, синко — успокои го гасконецът, — винаги говоря насън, питай краля.

Шомберг отново се обърна към Анри:

— Честно казано, господарю, не крия нито симпатиите, нито антипатиите си. Хубавото вино си е хубаво вино.

— Да не наричаме хубави нещата, които ни карат да забравяме господаря си — сдържано възрази кралят.

Шомберг тъкмо се канеше да отговори, та да не заглъхне тъй скоро прекрасната тема, но Келюс му направи знак.

— Прав си — усети се Шомберг, — продължавай.

— И така, господарю, на трапезата и особено преди това имахме много важен и интересен разговор, който засягаше впрочем и интересите на ваше величество.

— Прекалено дълъг увод — каза Анри, — това не е на хубаво.

— Кълна се в светото лоно! Ама не млъква този Валоа! — възкликна Шико.

— О! Метр гасконецо — обърна се високомерно кралят, — ако не спите — вън!

— Кълна се в бога — рече Шико, — и да не спя, то е само защото ти ми пречиш: езикът ти трещи като кречетало на Свети петък.

Келюс, като видя, че в царската спалня е невъзможно да се говори сериозно дори за най-сериозното, толкова лекомислени бяха свикнали да бъдат всички тук, въздъхна, сви рамене и ядно млъкна.

— Господарю — пристъпвайки от крак на крак, взе думата д’Епернон, — става дума за нещо много важно.

— Много важно? — сякаш не повярва Анри.

— Разбира се, ако естествено животът на осем доблестни благородници е тема, достойна за вниманието на ваше величество — вмъкна Келюс.

— Какво искаш да кажеш? — възкликна кралят.

— Че чакам кралят да благоволи да ме изслуша.

— Слушам те, момчето ми, слушам те — рече Анри и сложи ръка на рамото му.

— Казах ви вече, господарю, че водихме сериозен разговор и ето изводите от него: кралската власт е разклатена и застрашена.

— Май няма никой, който да не плете интриги против нея! — не се стърпя кралят.

— Тя прилича — продължи Келюс — на онези странни богове, дето като боговете на Тиберий и Калигула остаряват, но не умират и продължават все напред към безсмъртие по пътя на смъртните си немощи. Тези богове могат да избегнат ужасната старост, да си върнат младостта, да се възродят само ако някой самоотвержен фанатик им се принесе в жертва. Тогава, подмладени от новата гореща и здрава кръв, започват нов живот и отново стават силни и всевластни. Вашата кралска власт, господарю, ми напомня за тези богове — тя може да се запази жизнена само с цената на жертвоприношение.

— Златни думи — намеси се Шико. — Келюс, сине мой, върви да проповядваш по улиците на Париж и слагам бас врабец срещу телец, че ще затъмниш славата на Линсестър, Кайе, Котон92 и дори на онази бъчва красноречие, наречена Горанфло.

Анри мълчеше. Пролича как отношението му изцяло се промени — той отначало хвърляше високомерни погледи на миньоните, после постепенно осъзна правотата им и отново стана умислен, мрачен, неспокоен.

— Продължавайте, Келюс — каза кралят, — нали виждате, слушам ви.

— Господарю — заговори отново Келюс, — вие сте велик крал, но кръгозорът ви става все по-ограничен. Аристокрацията издига пред вас прегради, зад които погледът ви вече нищо не съзира освен може би други, още по-високи прегради — тях издига срещу вас народът. Господарю, вие сте храбър човек, кажете: какво се прави на война, когато един батальон се надига като мощна стена на трийсетина стъпки от друг батальон? Страхливците се озъртат назад и като виждат свободното пространство — бягат, смелчаците се привеждат и се втурват напред.

— Добре, така да бъде. Напред! — викна кралят. — Кълна се в смъртта на Спасителя! Нима аз не съм първият благородник в своето кралство? Известни ли са ви, питам, по-славни битки от битките на моята младост? И знае ли векът, който вече наближава края си, по-силни слова от Жарнак и Монконтур? И тъй напред, господа, и аз ще бъда най-отпред, така съм свикнал. Май ни чакат люти битки.

— Да, господарю, безспорно — възкликнаха младите мъже, въодушевени от пламенните му думи. — Напред!

Шико седна сред завивките.

— Хей там, по-тихо — сгълча той, — дайте възможност на оратора да продължи. Хайде, Келюс, давай, сине мой. Ти вече каза много хубави и верни неща, по още не всички, които би могъл, продължавай, друже, продължавай.

— Да, Шико, прав си, както обикновено. Ще продължа и ще кажа на негово величество, че за кралската власт е настъпил мигът, когато тя трябва да приеме саможертвата, за която говорихме току-що. Срещу всички прегради, които с невидими стени заобикалят ваше величество, ще се изправят четирима души, сигурни, че ще ги подкрепите, а потомците ще ги прославят.

— Какво говориш, Келюс? — попита кралят и в очите му светна радост, забулена от тревогата. — Кои четирима души?

— Аз и тези господа — заяви Келюс с онова чувство на гордост, което извисява човека, решил да рискува живота си в името на идея или страст. — Аз и тези господа, ние ще се жертваме.

— Защо?

— За вашето спасение.

— От кого?

— От враговете ви.

— Това са просто младежки дрязги — рече Анри.

— О! Доста широко разпространена заблуда, ваше величество. Благосклонността ви към нас е тъй великодушна, щото ви позволява да я криете под този стар плащ. Но ние я знаем. Говорете като крал, не като буржоа от улица Сен-Дени. Не се преструвайте като да вярвате, че Можирон изпитва лична омраза към Антраге, че на Шомберг му пречи Ливаро, че д’Епернон завижда на Бюси и Келюс се цупи на Рибейрак. Не, всички са млади, прекрасни и добри. Приятели или врагове, биха могли да се обичат като братя. Не, не съперничеството на хора с хора слага шпагата в ръцете ни, а враждата на Франция с Анжу, враждата между народното и божественото право. Ние сме поборници за кралската власт на арената, където излизат защитниците на Лигата, и ви казваме: „Благословете ни, сеньор, дарете с усмивка готовите да загинат за вас. Може би вашата благословия ще ги поведе към победа, може би вашата усмивка ще облекчи смъртта им.“

Полузадушен от сълзи, Анри прегърна поред Келюс и неговите приятели.

Притисна всички до сърцето си. Тази сцена не беше гледка, която да остави човек спокоен, не беше картина, която да не го впечатли: тук мъжеството си бе дало среща с дълбоката нежност и всичко това беше осветено от саможертвата…

Из дълбините на алкова гледаше, подпрял буза, Шико — Шико сериозен и печален, и лицето му, винаги студено и безразлично или изкривено от саркастичен смях, сега беше не по-малко благородно и красноречиво от лицата на останалите.

— Ах! Храбреци мои — промълви най-сетне кралят, — това е прекрасна, самопожертвователна постъпка, това е благородно дело и днес съм горд не задето съм крал на Франция, а задето съм ваш приятел. Но пък и най-добре от всички знам интересите си, затова не мога да приема саможертвата ви, която е тъй многообещаваща в случай на победа, но ако загубите, ще ме хвърли в ръцете на моите врагове. За да воюваме с Анжу, и Франция ни стига, уверявам ви. Познавам брат си, дьо Гиз и Лигата, случвало ми се е да усмирявам дори по-буйни и диви коне.

— Господарю — не се сдържа Можирон, — войниците обаче не разсъждават така. Те не приемат възможността за несполука в случаите, свързани с честта и съвестта, когато човек действа, воден от вътрешна убеденост, без да се замисля как ще изглеждат действията му пред съда на разума.

— Прощавай, Можирон — отвърна кралят, — войникът може да действа и слепешката, но пълководецът е длъжен да мисли.

— Тогава мислете, господарю, а на нас оставете да действаме, защото ние сме войници — отвърна Шомберг. — Освен туй аз лично не знам що е несполука, на мен винаги ми върви.

— Друже, мили друже — тъжно го прекъсна кралят, — не мога да кажа същото за себе си. Но ти си само на двайсет.

— Господарю — намеси се Келюс, — добрите думи на ваше величество ще удвоят нашия плам. В кой от дните да кръстосаме шпаги с господата дьо Бюси, д’Антраге и дьо Рибейрак?

— Никога. Категорично ви забранявам. Никога, чухте ли?

— Простете, господарю, моля ви да ни простите — продължи Келюс, — но вчера преди обяда имахме среща, дали сме дума и не можем да се откажем.

— Извинете, господине — погледна го Анри, — кралят освобождава от клетви и думи, стига да каже „искам“ или „не искам“, защото кралят е всемогъщ. Съобщете на тези господа, че съм заплашил да стоваря цялата сила на гнева си връз вас, ако се биете с тях, и за да не се съмнявате в решението ми, кълна се да изпратя в изгнание всички, в случай че…

— Спрете, ваше величество — прекъсна го Келюс. — Защото вие можете да ни освободите от дадената дума, но вас от думата ви може да освободи само бог. Затова не се кълнете. Щом с тази постъпка сме си навлекли гнева ви и вашият гняв ще се изрази в прокуждането ни, ние с радост ще станем изгнаници, тъй като, веднъж загърбили земите на ваше величество, ще можем да устоим на думата си и да се срещнем с противниците си на чужда земя.

— Ако тези господа се доближат до вас поне на изстрел от аркебуза — извика Анри, — ще наредя да бъдат хвърлени в Бастилията.

— Господарю — отвърна Келюс, — в деня, когато ваше величество го направи, ще отидем боси и с въжета на шиите при коменданта на Бастилията метр Лоран Тестю, за да ни затвори в тъмницата заедно с онези мъже.

— Ще наредя да им отсекат главите, кълна се в смъртта на Исуса! В края на краищата аз съм кралят!

— Ако това се случи на враговете ни, господарю, ще си прережем гърлата в подножието на ешафода им.

Анри дълго мълча, после вдигна черните си очи и каза:

— На добър час!… Ето славните, храбри благородници… Е, ако бог не благослови делата на такива люде!…

— Не споменавай всуе бога, не богохулствай… — тържествено подхвана Шико, стана от леглото и се доближи до краля. — О, господи! Какви благородни сърца. Направи, каквото искат те от теб, чуваш ли, господарю мой! Хайде, определи на тези младежи ден за битката — изпълни си задължението, вместо да поучаваш Всевишния какъв бил неговият дълг.

— Боже мой! Боже мой! — пошепна Анри.

— Господарю, ние ви молим — рекоха четиримата мъже, склонили глави, и коленичиха.

— Добре, да бъде както искате. Наистина бог е справедлив и трябва да ви дари с победа. Впрочем и ние самите ще можем да я подготвим разумно и по християнски. Скъпи приятели, спомнете си: Жарнак винаги се изповядва и се причестява преди дуел. Ла Шатениере прекрасно владее шпагата, но преди битка дири наслада в пиршества, тържества, търси жени, какъв ужасен грях! Накратко: изкушава бога, който може би се наслаждава на неговата младост, красота и сила и иска да му спаси живота. Но Жарнак го убива. Чуйте, ние ще се изповядаме и ще се причестим. Ако имаше време, щях да изпратя шпагите ви в Рим да ги благослови светейшият… Но разполагаме с мощите на Света Женевиев, те са повече от най-светите реликви. Нека заедно постим, да надмогнем плътта, да отпразнуваме великия ден на Тялото Христово, а на другата сутрин…

— О, ваше величество! Благодарим, благодарим — зарадваха се младите мъже — значи след осем дни.

И те се хвърлиха в обятията на краля, който още веднъж ги притисна до сърцето си и облян в сълзи, се запъти към молитвената зала.

— Условията на нашия двубой вече са готови — каза Келюс, — остава да впишем само деня и часа. Пиши, Можирон, на тази маса… и с перото на краля, пиши: „В деня след празника на Тялото Христово.“

— Готово — рече Можирон. — Кой ще бъде нашият херолд? Кой ще отнесе писмото?

— Аз, ако пожелаете — предложи Шико. — Само чуйте един съвет и от мен, милички. Негово величество говори за пост, за победа над плътта, за мощите на Света Женевиев… Всичко това е прекрасно за изпълнение на обета подир победата, но мисля, че за победата ще са ви необходими добра храна, хубаво вино и осемчасов сън в пълна самота — в дневно или нощно време. Нищо не дава на ръката такава гъвкавина и сила, както тричасовата трапеза, стига да не се напиеш като свиня, бога ми. Но що се отнася до любовта, тук напълно поддържам краля. Любовта много разнежва и най-добре е да се въздържите.

— Браво, Шико! — задружно го поздравиха младежите.

— Сбогом, лъвчета мои — отвърна гасконецът, — отивам в двореца на Бюси.

— Впрочем, не оставяйте краля сам на чудесния празник. Нека никой не бяга от града — останете в Лувъра като негови рицари. Бива ли? Тогава отивам да изпълня заръката ви.

Шико с писмото в ръка разпери пергела на дългите си нозе и изчезна.

Глава 46Празникът на Тялото Христово

През тези осем дни събитията назряваха, както в безветрен и зноен летен ден в небесните дълбини зрее бурята.

Монсоро, отново на крак след двата дни треска, реши лично да причаква осквернителя на семейната му чест. Не откри никого и още повече се убеди в лицемерието на херцог д’Анжу и в долните му намерения спрямо Диана.

Бюси не прекъсна дневните посещения в дома на главния ловчия.

Но известен от Одоен за постоянните засади на оздравяващия граф, се въздържаше от нощни визити през прозореца.

Шико делеше времето си на две.

През едната половина оставаше неотлъчно с любимия си господар Анри Валоа и бдеше над него, както майка бди над рожбата си.

Другото време отделяше за близкия си приятел Горанфло, когото преди осем дни с големи усилия склони да се върне в килията и лично го достави в манастира, където абатът месир Жозеф Фулон най-топло посрещна кралския шут.

По време на това първо посещение на Шико в манастира много се говори за благочестието на краля и игуменът изглеждаше твърде много признателен на негово величество за честта, която щеше да направи на абатството с посещението си.

Честта дори надминаваше първоначалните очаквания: Анри по молба на почтения абат се съгласи да прекара в усамотение в манастира цялото денонощие.

Абатът още не можеше да повярва на щастието си, но Шико потвърди упованията на Жозеф Фулон. И понеже се знаеше, че кралят е благосклонен към шута, Шико бе поканен най-настоятелно пак да потостува на монасите, та гасконецът обеща да го стори.

Колкото до Горанфло, той поне с десет лакътя надхвърли ръста си в очите на монасите: нали тъкмо той така ловко бе успял да стане доверено лице на Шико. Даже хитър дипломат като Макиавели нямаше да се справи по-успешно.

Поканен да гостува, Шико гостуваше и винаги носеше — по джобовете, под пелерината, в широките си ботуши — бутилки с най-редки и изискани вина, затова брат Горанфло го приемаше дори още по-радушно от месир Жозеф Фулон.

Шико оставаше с часове заключен в килията на монаха и споделяше с него, казано най-общо, научните му бдения и молитвените екстази.

Два дена преди празника дори прекара в манастира цялата нощ — на следния ден в абатството се пусна слух, че Горанфло го бил склонил да сложи расото.

Колкото до краля, по същото време той даваше уроци по фехтовка на приятелите си, заедно с тях измисляше нови удари и особено усилено упражняваше д’Епернон, комуто съдбата бе избрала такъв опасен противник и който с явно вълнение очакваше решителния ден.

Всеки, който в определен нощен час би минал по улиците, щеше да срещне в квартал Света Женевиев странните монаси, вече описани в първите глави и по-скоро прилични на войници, отколкото на калугери.

Накрая бихме могли да допълним, за да завършим така нахвърлената картина, бихме могли да допълним, повтаряме, че дворецът на дьо Гиз стана едновременно и най-тайнственият, и най-неспокойният вертеп, който човек може да си представи. Отвън изглеждаше съвсем безлюден, но вътре беше пренаселен. Всяка вечер в големия салон, след като всички пердета по прозорците биваха плътно придърпвани, започваха тайни сбирки. Предшестваха ги трапези, на които се канеха само мъже, но въпреки това те се оглавяваха от госпожа дьо Монпансьо.

Принудени сме да съобщим на нашите читатели всички тези подробности, измъкнати от мемоарите на миналото, защото читателите няма да ги намерят в полицейските архиви.

Наистина полицията на онова безгрижно царуване изобщо не подозираше какво ще става, макар че заговорът, както личи, имаше доста голям обхват, а достойните граждани, които обхождаха нощем града с каска на главата и алебарда в ръка, нямаха повече подозрения от полицията, защото не бяха в състояние да предугаждат други опасности освен онези, които произтичат от огъня, крадците, бесните кучета и буйните пияници.

От време на време стражата се задържаше все пак пред странноприемницата „Пътеводна звезда“ на улица Арбр-Сек, но метр Ла Юриер се славеше като набожен католик и никой не би се усъмнил, че шумът, който идваше откъм заведението, не е посветен единствено на божията слава.

В такава обстановка град Париж доживя най-сетне, ден подир ден, до утрото на онова велико, отменено от конституционното правителство тържество, което се нарича празникът на Тялото Христово.

В този забележителен ден времето от сутринта беше чудесно, въздухът ухаеше от цветята, покрили и улиците.

Този ден Шико, който от две седмици си лягаше в спалнята на краля, събуди Анри рано-рано. Още никой не бе влизал в кралската спалня.

— Ох, Шико, Шико, откъде ми се взе на главата! — възкликна Анри. — Не бях виждал човек, който така не на място да прави всичко. Ти ме откъсна от най-приятния сън през живота ми.

— И какъв беше той?

— Сънувах, че скъпият ми Келюс е намушкал Антраге и се къпе в кръвта на своя противник. Но ето и утрото. Да вървим да се помолим на бога сънят ми да се изпълни. Викни слугите, Шико, хайде!

— Но какво искаш?

— Власеницата и бича.

— Не предпочиташ ли хубава закуска?

— Езичник! Кой слуша литургията в деня на Тялото Христово на пълен стомах?

— Прав си.

— Викни ги, Шико, хайде!

— Търпение — рече Шико, — часът е само осем, до вечерта ще успееш да се самобичуваш. Нека първо поговорим. Искаш ли да поговориш с приятеля си? Няма да съжаляваш, Валоа — аз, Шико, ти го казвам.

— Добре — съгласи се Анри, — да поговорим, но бързо.

— Как ще разделим деня, сине мой?

— На три части.

— За света троица, превъзходно. Какви ще бъдат частите?

— Първо, литургията в Сен-Жермен-л’Оксероа.

— Добре.

— След завръщането в Лувъра — лека закуска.

— Прекрасно!

— След това е шествието на каещите се по улиците и посещение на най-известните манастири в Париж, като се започне от манастира на якобинците и се завърши със „Света Женевиев“, където обещах на приора да прекарам до вдругиден в килията на един монах, почти светец, който цяла нощ ще се моли за успешната ни битка.

— Познавам го.

— Кого, светеца ли?

— Много добре го познавам.

— Още по-добре. Ще дойдеш с мен, Шико. Ще се молим заедно.

— То се знае. Иска ли питане!

— Тогава се обличай и да вървим.

— Чакай!

— Какво?

— Искам да разбера още някои подробности.

— А не може ли да ме питаш, докато ме обличат?

— Предпочитам, докато сме сами.

— Тогава питай, но бързо — времето тече.

— Какво ще правят придворните?

— Ще ме съпровождат.

— А брат ти?

— Ще бъде с мен.

— А твоята гвардия?

— Френската начело с Крийон ще ме чака в Лувъра, а швейцарците — пред вратите на абатството.

— Чудесно — каза Шико. — Сега вече всичко знам.

— Да викам ли слугите?

— Викни ги.

Анри позвъни с камбанката.

— Церемонията ще бъде прекрасна — продължи Шико.

— Надявам се Господ да се смили над нас.

— Ще видим утре. Но кажи ми, Анри, докато още не е дошъл никой, друго няма ли да споделиш с мен?

— Не. Да не съм пропуснал някоя подробност от церемонията?

— Не става дума за нея.

— А за кое?

— За никое.

— Но ти ме питаш.

— Вече твърдо ли е решено, че ще бъдеш в абатството „Света Женевиев“?

— Разбира се.

— И ще прекараш там нощта?

— Обещал съм.

— Е, щом нямаш повече какво да ми кажеш, синко, тогава аз ще ти кажа: тази церемония не ми харесва.

— Тоест?

— Не ми харесва. И след като закусим…

— След като закусим?…

— Ще те запозная с друга диспозиция, измислена от мен.

— Добре, съгласен съм.

— Дори и да не беше, няма никакво значение.

— Какво искаш да кажеш?

— Шт. Вече идват слугите.

Наистина лакеите отвориха завесите и се появиха бръснарят, парфюмеристът и камердинерът на негово величество. Те заобиколиха краля и всички едновременно започнаха над августейшата особа обреда, описан в началото на тази книга.

Когато тоалетът на негово величество беше на две трети завършен, съобщиха за идването на негово височество монсеньор херцог д’Анжу.

Анри се извърна към брат си, специално изписал на лицето си най-хубавата усмивка…

Херцогът бе съпроводен от господата дьо Монсоро, д’Епернон и Орили.

Д’Епернон и Орили останаха по-отзад.

Когато видя графа, все още блед и с още по-страховит от обичайния израз на лицето, Анри не можа да скрие учудването си.

Херцогът и главният ловчия забелязаха изненадата на краля.

— Господарю — каза херцогът, — граф дьо Монсоро дойде да изрази почитта си на ваше величество.

— Благодаря, господине — отговори Анри, — трогнат съм от вашата визита още повече, че бяхте тежко ранен, нали?

— Да, господарю.

— По време на лов, доколкото разбрах.

— На лов, господарю.

— Но сега сте по-добре, нали?

— Оздравях.

— Господарю — намеси се граф д’Анжу, — ако искате, след като се изповядаме и се причестим, граф дьо Монсоро да отиде да ни подготви един хубав лов в горите на Компиен.

— Но нали знаете — възрази Анри, — че утре…

Канеше се да каже: „… четирима мои приятели ще се бият с четирима ваши“, но усети, че трябва да пази тайна и млъкна.

— Нищо не знам, господарю — отговори херцог д’Анжу, — и ако ваше величество желае нещо да ми съобщи…

— Исках да кажа — довърши Анри, — че тази нощ ще прекарам в молитви в абатството „Света Женевиев“ и затова може би няма да съм готов за утре. Но господин графът нека отиде — ако ловът не стане утре, може да се уреди за вдругиден.

— Чухте ли? — обърна се херцогът към граф дьо Монсоро, който отговори с лек поклон:

— Да, монсеньор.

В същия миг влязоха Шомберг и Келюс. Кралят ги прие с отворени обятия.

— Още един ден — каза Келюс, след като поздрави краля.

— Но за щастие само един — вметна Шомберг.

В същото време Монсоро пък говореше с херцога:

— Като че ли целите да съм в изгнание, монсеньор?

— Нима дълг на главния ловчия не е да подготвя кралския лов? — засмя се херцогът.

— Разбирам — отвърна Монсоро — и съм наясно. Довечера изтича осмият ден на отсрочката, за която ме помолихте, и ваше височество предпочитате да ме изпратите в Компиен, за да не изпълните обещанието си. Внимавайте, ваше височество: още преди днешната вечер мога с една своя дума…

Франсоа хвана графа за ръката.

— Мълчете — помоли той, — напротив, изпълнявам точно онова обещание, за което споменавате.

— Говорете по-ясно.

— Всички ще научат за вашето заминаване, свързано с подготовката за лов. След като имате официално нареждане.

— Е, и?

— Но вие няма да заминете, а ще се скриете близо до къщата си. И тогава, известен, че ви няма, ще се появи човекът, за когото желаете да научите. Останалото си е ваша работа. Доколкото си спомням, нищо повече не съм обещал…

— А! Щом така стоят нещата… — подзе Монсоро.

— Имате моята дума — потвърди херцогът.

— Имам повече от думата ви, монсеньор — имам вашия подпис.

— Да, кълна се в божия кръст, това ми е много добре известно.

И херцогът изостави Монсоро, за да отиде при брат си. Орили докосна ръката на д’Епернон:

— Всичко е наред.

— Какво? Кое е наред?

— Господин дьо Бюси няма да се бие утре.

— Господин дьо Бюси няма да се бие утре ли?

— Разчитайте на мен. Но кой ще му попречи?

— Важното е, че няма да участвува, нали?

— Ако стане така, мили мой магьоснико, ще получите хиляда екю.

— Господа — чу се гласът на Анри, който вече бе завършил тоалета си, — към Сен-Жермен-л’Оксероа.

— А после към абатството „Света Женевиев“, нали? — попита херцогът.

— Точно така — отговори кралят.

— Бъдете сигурен — вметна Шико, който препасваше рапирата си.

Анри излезе в галерията, където го чакаха придворните.

Глава 47Която ще хвърли светлина върху предходната

Предната вечер, след като всичко беше решено и уговорено между господата дьо Гиз и анжуйците, господин дьо Монсоро се прибра и завари вкъщи Бюси.

Тогава Монсоро си помисли, че този смел дворянин, към когото той се отнасяше все така приятелски, може твърде много да се компрометира утре, ако не бъде предупреден, и реши да говори с него на четири очи.

— Скъпи графе — каза на младежа, — позволявате ли да ви дам един съвет?

— Естествено — отвърна Бюси. — Дори ви моля.

— На ваше място бих отсъствал утре от Париж.

— Аз ли? Защо?

— Единственото, което мога да ви кажа: отсъствието би ви спасило от големи неприятности.

— Какви неприятности? — учуди се Бюси и прониза с поглед графа.

— Нима не знаете какво ще стане утре?

— Нямам представа.

— Честно?

— Кълна се.

— Монсеньор херцог д’Анжу не е ли споделил нищо с вас?

— Не. Монсеньор херцогът споделя с мен само нещата, за които може да се говори на висок глас и бих добавил даже: за които почти всеки би могъл да говори на висок глас.

— Добре тогава, аз не съм херцог д’Анжу и обичам приятелите не заради себе си, а заради тях самите. Та ще ви кажа, скъпи графе, че за утре се подготвят важни събития и че поддръжниците на херцог д’Анжу и на господата дьо Гиз са замислили удар, чиято крайна цел може да бъде детронирането на краля.

Бюси погледна господин дьо Монсоро с известно недоверие, но лицето на графа изразяваше абсолютна искреност и тя не будеше никакво съмнение.

— Графе — отвърна Бюси, — знаете, че принадлежа на херцог д’Анжу, тоест нему принадлежат животът ми и моята шпага. Кралят, а аз никога не съм си позволявал нападки лично срещу него, ми е сърдит и не пропуска случай да каже или стори нещо против мен. Тъкмо утре — Бюси понижи глас, — казвам това само на вас, разбирате ли ме? — утре ще рискувам живота си, за да унизя Валоа в лицето на неговите фаворити.

— Значи твърдо сте решен да понесете всички последици от предаността си към херцог д’Анжу? — попита Монсоро.

— Да.

— Сигурно знаете докъде може да ви доведе това?

— Знам къде възнамерявам да спра. Независимо от причините да съм недоволен от краля, никога не бих вдигнал ръка срещу божия помазаник. Нека други го вършат, аз няма да посегна на никого и никому няма да нанеса удар, само ще следвам херцог д’Анжу, за да го защитя в случай на опасност.

Монсоро се замисли, след малко сложи ръка на рамото на Бюси и каза:

— Скъпи графе, херцог д’Анжу е лицемер, страхливец и предател, човек, способен от ревност или страх да жертва най-верния си слуга, най-предания си приятел. Скъпи графе, чуйте моя дружески съвет: оставете го, идете утре във венсенската си къща, вървете където и да е, но не участвайте в шествието по време на празника.

Бюси го изгледа внимателно.

— А защо вие самият оставате с херцог д’Анжу?

— Защото поради въпроси, свързани с моята чест, още някое време ще имам нужда от него — отговори графът.

— Е, и аз поради въпроси, засягащи моята чест, ще остана с херцога.

Граф Монсоро стисна ръка на Бюси и двамата се разделиха.

Вече разказахме в предишната глава, какво се случи по време на утринното обличане на краля на следващия ден.

Монсоро се прибра, уведоми жена си, че заминава за Компиен и веднага разпореди да бъде подготвено всичко за отпътуването му.

Диана с радост изслуша тази вест. Тя знаеше от мъжа си за подготвяния дуел между Бюси и д’Епернон, но от всички миньони на краля д’Епернон беше известен като последен по храброст и умение, затуй, когато мислеше за дуела, тя изпитваше едновременно страх и гордост.

Бюси още рано сутринта се яви при херцог д’Анжу и го съпроводи в Лувъра, там остана през цялото време в галерията.

Д’Анжу си тръгна от краля, взе Бюси и кралският кортеж потегли към Сен-Жермен л’Оксероа.

Когато видя Бюси, толкова прям, верен, предан, херцогът почувства нещо като угризение на съвестта, но две неща потиснаха добрите му подбуди: голямата власт, която имаше над него Бюси — както всеки силен човек над слабия, — вдъхваше на принца опасения, че Бюси, приближен до трона му, може да стане истинският крал; освен това Бюси беше влюбен в госпожа дьо Монсоро и любовта му нараняваше ревнивото сърце на Франсоа.

Обаче и Монсоро, от своя страна, будеше у него същото безпокойство, както Бюси и принцът си каза:

„Ако Бюси дойде с мен и с храбрата си подкрепа ми помогне да извоювам победата, защо ще ме интересува какво би казал или направил този Монсоро? Ако пък Бюси ме напусне, повече нищо няма да му дължа и също ще го изоставя.“

Поради двойнствените си мисли, посветени на Бюси, принцът нито за миг не изпускаше от очи младия мъж.

Видя го как със спокойно, усмихнато лице влезе в църквата, любезно даде път на противника си д’Епернон и коленичи отзад.

Тогава принцът му направи знак да се доближи. Така, както бяха заели местата в църквата, за да вижда Бюси, принцът трябваше да обръща глава назад, а ако го приближеше откъм лявата си страна, можеше да му хвърля по някой поглед.

Бяха минали вече петнадесети на минути от началото на литургията, когато в църквата влезе Реми и коленичи до своя господар. При появата на младия лекар херцогът трепна: той знаеше, че Бюси доверява на Одоен всичките си тайни.

И наистина след малко, когато двамата шепнешком размениха няколко думи, Реми скришом му подаде бележка.

Принцът усети, че кръвта му се смразява: адресът върху писъмцето беше написан с дребен изящен почерк.

„От нея — помисли си принцът, — пише му, че мъжът й няма да бъде в Париж.“

Бюси пусна бележката в шапката си, отвори я и я прочете.

Принцът не я виждаше вече, но видя лицето му, озарено от блясъка на радостта и любовта.

„Ах, ако не дойдеш с мен, мисли му!“ — закани се той.

А Бюси докосна листчето с устни и го прибра до сърцето си.

Херцогът се огледа. Ако Монсоро беше тук, кой знае, може би принцът нямаше да изтърпи чак до вечерта, за да му назове името на Бюси.

Когато литургията свърши, всички отново се върнаха в Лувъра, където ги чакаше лека закуска — краля в неговите покои, дворяните в галерията.

Швейцарците вече бяха строени пред вратите на Лувъра, готови за път.

Крийон с френската гвардия стоеше в двора.

Както херцог д’Анжу не изпускаше от поглед Бюси, така Шико следеше с очи краля.

Когато влизаха в Лувъра, Бюси отиде при херцога:

— Прощавайте, монсеньор — поклони се той, — бих искал да кажа на ваше височество две думи.

— Спешно ли е? — попита херцогът.

— Много, монсеньор.

— А не може ли да ми го кажеш по време на шествието. Ще вървим заедно.

— Извинете, монсеньор, но аз спрях ваше височество точно за да помоля за позволение да не ви съпровождам.

— Защо? — попита херцогът и гласът му издаде скритото вълнение.

— Монсеньор, ваше височество знае, че утре е голям ден, защото тогава трябва да се приключи с враждата между Анжу и Франция. Искам да се усамотя във венсанската си къща и целия ден да прекарам там самичък.

— Значи няма да се включиш в шествието, в което участва целият дворец, участва кралят?

— Не, монсеньор. Но само с позволение на ваше височество, разбира се.

— И няма да се присъединиш към мен дори в манастира?

— Монсеньор, искам целият ми ден да е свободен.

— Ами ако изведнъж имам нужда от приятелите си? — попита херцогът.

— Тъй като ще имате нужда от тях, само за да вдигнат шпага срещу краля си, монсеньор, с двойно основание моля да ме пуснете — настоя Бюси. — Моята шпага е свързана с предизвикателството ми към д’Епернон.

По-рано Монсоро вече беше казал на принца, че може да разчита на Бюси. Значи всичко се беше променило след това и промяната се дължеше на бележката, която Одоен донесе в църквата.

— И така — процеди херцогът през зъби, — напускаш своя сеньор и господар, Бюси?

— Монсеньор — отговори Бюси, — за човек, който утре ще рискува живота си в такъв жесток, кървав, гибелен двубой, какъвто, сигурен съм, ще бъде нашият дуел, за такъв човек не съществува вече друг господар освен онзи, за когото е предназначена последната му изповед.

— Ти знаеш, че става дума за трон за мен и ме напускаш?

— Ваше височество, аз достатъчно направих за вас и достатъчно ще направя утре, не искайте от мен повече от живота ми.

— Добре — глухо рече херцогът, — свободен сте, вървете, господин дьо Бюси.

Бюси, който никак не се обезпокои от внезапното охладняване на принца, се поклони, слезе по стълбите и щом се намери извън стените на Лувъра, бързо закрачи към своя дворец.

Херцогът извика Орили.

Орили дойде.

— Какво стана, монсеньор? — попита лютнистът.

— Той сам си прочете присъдата.

— Не идва ли с вас?

— Не.

— Заради писъмцето за среща?

— Да.

— Тогава значи довечера.

— Довечера.

— Господин дьо Монсоро предупреден ли е?

— За срещата — да, но кого ще види там — още не.

— И така, решили сте да пожертвувате вашия Бюси?

— Реших да отмъстя — каза принцът. — Сега се плаша само от едно.

— И то е?

— Да не би Монсоро да разчита само на своята сила и ловкост и да не би Бюси да му се измъкне.

— Нека монсеньорът не се безпокои.

— Защо?

— Господин Бюси окончателно ли е осъден?

— Да, кълна се в смъртта на Христос! Той ми стана като настойник, парализира волята ми, налага ми се; той ми отне любимата и я направи своя, той не е човек, а лъв, и аз не съм му господар, а по-скоро съм негов пазач. Да, да, Орили, присъдата е твърда, безпрекословна и без право на помилване.

— В такъв случай, както вече казах, нека монсеньорът не се вълнува: ако Бюси се изплъзне от Монсоро, няма да се спаси от друг.

— Кой е този друг?

— Ваше височество заповядва ли ми да го назова?

— Да, заповядвам ти!

— Този друг е господин д’Епернон.

— Д’Епернон! Д’Епернон, който утре трябва да се бие с него?!

— Да, монсеньор.

— Разкажи ми всичко.

Орили започна да разказва, но в този момент повикаха принца. Кралят вече беше на трапезата и се учуди, че не вижда херцог д’Анжу, по-точно Шико му обърна внимание, че принца го няма, и кралят нареди брат му да бъде извикан.

— Ще ми разкажеш по време на шествието — реши херцогът.

И последва лакея, който бе пратен да го търси.

А сега, тъй като сме заети с по-важен герой и нямаме достатъчно време, за да последваме херцога и Орили по парижките улици, ще разкажем на нашите читатели какво се беше случило между д’Епернон и лютниста.

Рано сутринта д’Епернон отиде в двореца Анжу и каза, че иска да говори с Орили.

Отдавна се познаваше с музиканта.

Последният го беше учил да свири на лютня и двамата, ученик и учител, често се бяха събирали да поскрибуцат на виола или на цигулка, както по това време беше модно не само в Испания, но и във Франция.

Оттам двамата музиканти бяха свързани с чувство за приятелство, сърдечно, но в рамките на приличието.

Освен това д’Епернон, хитрият гасконец, използуваше метода па кроткото проникване, което означаваше да се добира до господарите чрез слугите им, и херцог д’Анжу почти не би могъл да има тайна, за която миньонът да не бе осведомен от приятеля си Орили.

Ще допълним, че като хитър дипломат той се умилкваше едновременно и пред краля, и пред херцога и се прехвърляше от единия към другия от страх да не си спечели враг в лицето на бъдещия и от желание да си запази благоволението на настоящия крал.

Целта на последната му визита при Орили беше да поговорят за предстоящия двубой.

Дуелът с Бюси тревожеше неспирно кралския миньон.

През целия дълъг живот на д’Епернон храбростта никога не бе представлявала основна черта на характера му, а за да приеме хладнокръвно мисълта за двубой с Бюси, трябваше да е повече от храбър — трябваше да е безстрашен. Да се бие с Бюси — това означаваше да се изправи лице в лице със смъртта.

Някои се бяха осмелявали, но в битката биваха сваляни на земята, за да не се изправят никога вече.

Щом д’Епернон подхвана разговор с музиканта по този важен за него въпрос, Орили, който знаеше за тайната омраза на своя господар към Бюси — Орили, както казахме, веднага подкрепи ученика си и му показа колко го съжалява. Той съобщи, че господин дьо Бюси вече осем дни упражнява фехтовката по два часа всяка сутрин със сигналиста от армията, най-коварната рапира на Париж от всички времена, своего рода артист във фехтовката, който понеже бил пътешественик и философ, бил възприел от италианците тяхната предпазливост и съсредоточеност, от испанците — красивите бляскави финтове, от немците — желязната хватка на пръстите върху дръжката и изкуството на контраударите, а от дивите поляци, които тогава се наричаха сармати — техните отскоци, пируети, внезапното отпускане и боя гърди в гърди. По време на това дълго изброяване на предимствата на противника д’Епернон от ужас изгриза целия кармин от боядисаните си нокти.

— Така ли? Тогава с мен е свършено! — каза той едновременно усмихнат и блед.

— Ами да, по дяволите! — потвърди Орили.

— Но това е безсмислено — възкликна д’Епернон, — да се дуелирам с човек, дето бездруго ще ме убие. Все едно да играя зарове с противник, който е сигурен, че всеки път ще хвърля по две шестици.

— Трябваше да помислите за всичко това, преди да приемете неговото предизвикателство, господине.

— Гръм да ме убие! — не се сдържа д’Епернон. — Някак ще се измъкна. Все пак съм гасконец. Безумец е, който доброволно си отива от живота и особено на двайсет и пет. Аз поне така мисля, кълна се в смъртта на Христос! И това е съвсем разумно. Чакай!

— Слушам.

— Казваш, господин дьо Бюси бил сигурен, че ще ме заколи?

— За мен това е абсолютно ясно.

— Тогава нашето няма да е дуел, а истинско убийство.

— Наистина.

— И ако е убийство, нали тогава…

— Какво?

— Законът позволява убийството да бъде изпреварено…

— Да…

— С… друго убийство.

— Разбира се.

— Щом той ще иска да ме убие, какво ми пречи аз пръв да го убия?

— О, боже господи! Никой естествено; не си го бях помислил.

— Има ли нещо неясно в мисълта ми?

— Ясна е като бял ден.

— И логична?

— Съвсем логична.

— Но само че вместо да го убия варварски, собственоръчно, както той иска да постъпи с мен, аз — понеже не мога да гледам кръв — ще предоставя тази грижа на някой друг.

— Значи ще наемете убийци?

— Да, кълна се в честта си! Както херцог дьо Гиз и херцог дьо Майен — за Сен-Мегрен.

— Ще ви струва скъпо.

— Давам три хиляди екю.

— Когато вашите убийци научат с кого ще си имат работа срещу трите хиляди екю, повече от шестима няма да можете да наемете.

— Шестима не стигат ли?

— Шестима ли! Господин дьо Бюси ще убие четиримата, преди да го е докоснала шпага. Спомнете си сблъсъка на улица Сент-Антоан, когато рани Шомберг в бедрото, вас в ръката и почти уби Келюс.

— Давам и шест хиляди екю, ако е нужно — рече д’Епернон. — Кълна се в божия кръст! Щом ще се захващам с нещо, искам да го свърша както трябва, без да ми се изплъзне!

— Имате ли набелязани подходящи хора? — попита Орили.

— Проклятие! — отговори д’Епернон, — Имам предвид някои безделници: войници от запаса, разни юначаги. Общо взето не падат по-долу от венецианските и флорентинските побойници.

— Прекрасно! Прекрасно! Само че внимавайте.

— Защо?

— Ако не успеят, ще ви издадат.

— Кралят е на моя страна.

— Това е добре, но кралят не може да попречи на господин дьо Бюси да ви убие.

— Така е, точно така — умисли се д’Епернон.

— Бих ви подсказал друг начин.

— Кажи, приятелю, кажи.

— Но може би няма да искате да действате съвместно с още едно лице?

— Не бих се отказал от нищо, което увеличава надеждите ми за избавление от бясното псе.

— Добре. Един враг на вашия враг го ревнува…

— О!

— И точно сега…

— Точно сега, да — какво?

— Готви капан за вашия враг.

— Нататък?

— Обаче няма пари. С вашите шест хиляди екю ще може да свърши едновременно и вашата, и своята работа. Нали не настоявате лично да имате честта да нанесете удара?

— Боже мили, не, разбира се. Напротив: държа да остана в сянка.

— Тогава му пратете вашите хора, без да им разкривате кой сте. Той ще ги използува.

— Но дори моите хора да не знаят кой съм, аз поне трябва да знам кой е този човек.

— Ще ви го покажа днес.

— Къде?

— В Лувъра.

— Значи е благородник?

— Да.

— Орили, незабавно ще ти бъдат връчени шестте хиляди, за да уредиш всичко.

— Така ли се разбираме?

— Твърдо и непоклатимо.

— Тогава към Лувъра!

— Към Лувъра!

В предишната глава видяхме как Орили казва на д’Епернон:

— Всичко е наред, господин дьо Бюси няма да се бие утре.

Глава 48Шествието

Щом свършиха закуската, кралят заедно с Шико се оттегли в стаята си да се преоблече в одеждите на каещия се и след малко излезе бос, препасан с връв и нахлупил качулката до очите.

Междувременно и придворните се бяха преоблекли по същия начин.

Времето беше прекрасно, улиците бяха обсипани с цветя. Говореше се, че подвижните олтари ще са един от друг по-пищни, а най-вече онзи, който монасите от манастира „Света Женевиев“ са направили в подземната гробница на параклиса.

Огромно хорско множество се беше струпало от двете страни на пътя за четирите манастира, които щеше да посети кралят: манастирите на якобинците, на кармелитите, на капуцините и на монасите на „Света Женевиев“.

Шествието се оглавяваше от духовенството на църквата Сен-Жермен-л’Оксероа. Архиепископът на Париж носеше причастието. Между архиепископа и клира гърбом вървяха млади момчета, размахали кадилници, и млади момичета, които пръскаха розов цвят.

След тях вървеше кралят, бос, както вече казахме, съпроводен от четиримата си приятели, също боси и също облечени с монашески раса.

Подире им вървеше херцог д’Анжу, но с обичайното си облекло, а след херцога — неговите анжуйци заедно с висшите сановници на краля, които се движеха със свитата на принца според дворцовия етикет.

В края на шествието бяха буржоата и народът.

Когато излязоха от Лувъра, вече минаваше един на обед.

Крийон и френската гвардия бяха готови да последват краля, но той им направи знак, че не е необходимо, и те останаха да охраняват двореца.

Беше към шест привечер, когато след спиране при няколкото преносими олтара първите редици от шествието можаха да видят притвора на старото абатство с дантелената му дърворезба и монасите от „Света Женевиев“, оглавени от приора, строени на трите стъпала пред прага за посрещане на негово величество.

На последния отрязък от пътя след манастира на капуцините херцог д’Анжу, който от сутринта беше на крак, се почувства преуморен и поиска позволение от краля да се прибере в двореца си. Позволението му беше дадено.

След което и благородниците му се отделиха от процесията и се оттеглиха с него, сякаш искаха високомерно да подчертаят, че съпровождат херцога, а не краля.

Пред прага на абатството кралят под предлог, че Келюс, Можирон, Шомберг и д’Епернон имат не по-малка нужда от почивка, нежели Ливаро, Рибейрак и Антраге, — кралят, както казахме, освободи и тях.

Архиепископът още от сутринта бе почнал богослуженията, та подобно на всички други свещеници не бе хапнал нищо целия ден и умираше от умора. Кралят съжали тези свети мъченици и когато стигна пред вратите на абатството, както споменахме, отпрати всички.

После се обърна към приора Жозеф Фулон и каза през нос:

— Ето ме, отче мой. Дойдох тук като грешник, който търси покой във вашето уединение.

Приорът се поклони.

След това кралят се обърна към всички останали, които бяха издържали тежкия път и заедно с него бяха стигнали до абатството:

— Благодаря ви, господа. Бог да ви закриля.

Всеки от тях му се поклони и царственият покаяник, като се биеше в гърдите, бавно се изкачи по стълбите на абатството.

Щом прекрачи прага, вратите се затвориха зад гърба му.

Кралят беше тъй дълбоко умислен, че сякаш не забеляза, още повече че в това нямаше нищо особено: нали беше освободил свитата.

— Отначало — каза му приорът — ще отведем ваше величество в гробницата. Украсихме я, доколкото можахме, в името на краля небесен и земен.

Анри мълчаливо сведе глава в знак на съгласие и последва абата.

Но щом мина под мрачната аркада между двете неподвижни редици на монасите, щом монасите видяха, че свърна зад ъгъла, запътен към параклиса, двайсет качулки бяха отметнати назад и в полуздрача засвяткаха очи, искрящи от радост и гордо ликуване.

Открилите се лица не бяха безжизнените и смутени физиономии на монаси: гъстите мустаци и загорялата кожа свидетелстваха за сила и енергия.

Много от лицата бяха белязани от рани и редом с най-гордото лице, белязано от най-прочутата, най-славната рана, се виждаше радостно и развълнувано лице на жена, облечена в расо.

И тази жена, поклащайки златната ножица, която беше, закачена за ланеца на колана й, възкликна:

— Ах, братя, най-сетне Валоа ни е в ръцете!

— Бога ми, сестро, и аз същото мисля — отговори Белязания.

— Още не, още не — пошепна кардиналът.

— Защо?

— Ще ни стигне ли градското опълчение, за да удържим на натиска на Крийон и неговата гвардия?

— Имаме нещо по-добро от опълчението — възрази херцог дьо Майен, — повярвайте ми: нито един мускет няма да гръмне нито от едната, нито от другата страна.

— Момент — намеси се херцогиня дьо Монпансьо, — какво искате да кажете? Според мен една лека битка не би ни навредила.

— Какво да се прави, сестро, за съжаление ще бъдете лишена от това забавление. Когато кралят бъде хванат натясно, той ще крещи, но никой няма да чуе виковете му. После ще го накараме с добро или насила, но без да му разкрием кои сме, да подпише абдикацията. Градът веднага ще научи за неговото отричане и то ще настрои в наша полза гражданството и войниците.

— Планът е добър и вече няма опасност нещо да го провали — заяви херцогинята.

— Малко е жесток — отбеляза кардинал дьо Гиз с наведена глава.

— Кралят ще откаже да подпише абдикацията — намеси се Белязания. — Той е храбър и по-скоро ще умре.

— Тогава да умре — не се поколебаха дьо Майен и херцогинята.

— В никакъв случай — възрази Белязания, — в никакъв случай! Искам да наследя монарх, който се е отрекъл и когото всички презират, но не искам да се възкача на трона на човек, който е бил убит и затова всички ще го съжаляват. Освен това вие в плановете си забравихте монсеньор херцог д’Анжу — ако кралят бъде убит, той ще поиска короната.

— Само да я поиска, бога ми, само да я поиска! — възкликна херцог дьо Майен. — Нашият брат кардиналът предвиди тази възможност. Монсеньор херцог д’Анжу ще бъде замесен в детронирането на брат си. Монсеньор херцогът беше близък с хугенотите, той е недостоен за престола.

— С хугенотите ли? Сигурен ли сте?

— Кълна се в бога! Нали Наварският крал му помогна за бягството.

— Прекрасно.

— Освен параграфа за загуба на право върху престола има и друг параграф в полза на нашия дом, той ще ви направи наместник на кралството, а от наместничеството до трона остава само една крачка.

— Да, да — каза кардиналът, — предвидил съм всичко това. Но може да стане така, че френската армия да нахлуе в абатството, за да се увери, че наистина има абдикация, и то най-вече доброволна. С Крийон шега не бива, той е от хората, които могат да кажат на краля: „Господарю, животът ви е в опасност, наистина, но първо да спасим честта.“

— Оставете това на нашия главнокомандуващ — отговори херцог дьо Майен, — а и той вече е взел мерки. Тук сме двайсет и четирима аристократи — за случай на обсада. Също така наредих да се раздаде оръжие на още сто души монаси. Можем да издържим и един месец срещу цяла армия. Да не говорим, че ако силите ни не стигнат, имаме подземен тунел, през който можем да се скрием заедно с нашата плячка.

— А какво прави в момента херцог д’Анжу?

— Както винаги при опасност е паднал духом. Прибра се и чака новини от нас в компанията на Бюси и Монсоро.

— Боже господи! Той трябваше да е тук, а не у дома си!

— Мисля, че грешите, братко — каза кардиналът, — народът и аристокрацията щяха да заподозрат в това събиране на двамата братя капан за цялото семейство. Както казахме току-що, най-напред трябва да избягваме ролята на узурпатори. Ние ще наследим трона и толкова. Като оставим херцог д’Анжу на свобода, като запазим независимостта на кралицата майка, ще спечелим всеобщата благословия и възхита на нашите привърженици и никой няма да каже лоша дума за нас. В противен случай ще трябва да си имаме работа с Бюси и стотина други много опасни шпаги.

— Ха! Бюси утре ще се бие с миньоните!

— Кълна се в Господа — той ще ги убие. Много достойно. И после ще се присъедини към нас — каза херцог дьо Гиз. — Колкото до мен, аз ще го направя командващ армията в Италия, където сто на сто ще избухне война. Сеньор дьо Бюси е забележителна личност и аз се отнасям към него с голямо уважение.

— А аз за доказателство, че го уважавам не по-малко от вас, братко, щом остана вдовица, ще се омъжа за него — каза херцогиня дьо Монпансьо.

— Ще се омъжите за Бюси? Сестро! — възкликна дьо Майен.

— Защо не — отвърна херцогинята. — И по-видни високопоставени дами от мен си позволиха доста повече заради него още преди да е станал командващ армията.

— Добре, добре — каза Майен, — всичко това — после, сега ни чака работа!

— Кой е с краля? — попита херцог дьо Гиз.

— Приорът и брат Горанфло вероятно — каза кардиналът. — Трябва да вижда около себе си само познати лица, та да не го подплашим преждевременно.

— Да — каза херцог дьо Майен, — ние ще се насладим на плодовете на заговора, но нека ги берат други.

— В килията ли е вече? — попита госпожа дьо Монпансьо.

Тя нямаше търпение да украси краля с третата корона, която му беше обещала толкова отдавна.

— О, не още! Първо ще огледа големия олтар в гробницата и ще се поклони на светите мощи.

— После?

— После приорът ще му говори прочувствено за преходността на земните блага, след което брат Горанфло, нали знаете, онзи, дето произнесе толкова пламенна реч, когато беше сбирката на представителите на Лигата…

— Да. И какво?

— Брат Горанфло ще се помъчи да го убеди с добро да стори необходимото, което иначе, колкото и да е неприятно, ще трябва да направи насила.

— Наистина този начин би бил стократно по-добър — замислено произнесе Белязания.

— Точно така! Анри е суеверен и чувствителен — каза херцог дьо Майен, — гарантирам ви, че пред заплахата от пъкъла той ще се предаде.

— Аз не съм чак толкова убеден — намеси се херцог дьо Гиз, — но за нас връщане назад няма. И така след опита на приора, след словото на Горанфло, ако и единият, и другият не успеят, ще опитаме последната възможност, тоест ще го сплашим.

— И тогава ще окълцам милия Валоа — възкликна херцогинята, която отново и отново се връщаше на любимата си тема.

В този момент под сводовете на манастира, омрачени от първите сенки на нощта, се чу звънец.

— Кралят се спуска в гробницата — каза херцог дьо Гиз. — Хайде, Майен, съберете приятелите си и нека отново се превърнем в монаси.

Само след миг гордите чела, пламтящите очи и красноречивите белези се скриха под качулките. След това трийсет-четирийсет монаси, водени от братята, се насочиха към входа на гробницата.

Глава 49Шико Първи

Кралят беше потънал в дълбок размисъл, което обещаваше лесен успех за плановете на господа дьо Гиз.

Той посети гробницата заедно с цялото братство, целуна светите мощи и за завършек на церемонията започна усилено да се удря с юмруци в гърдите, като припяваше най-мрачните псалми.

Приорът пристъпи към увещанията си и кралят ги изслуша с все същия дълбоко разкаян вид.

Накрая по сигнал на херцог дьо Гиз Жозеф Фулон се поклони пред краля и му каза:

— Господарю, а сега не бихте ли положили земната си корона пред нозете на вечния господар.

— Да вървим — смирено отговори кралят.

И веднага всички монаси, застанали в шпалир по пътя му, се насочиха към килиите през главния коридор вляво.

Анри изглеждаше съвсем умирен. Той още се удряше с юмруци в гърдите, а голямата броеница, която бързешком прехвърляше, шумно се удряше в черепите от слонова кост, окачени на пояса му. Най-накрая стигнаха до килията — на прага й се извисяваше Горанфло, зачервен и с очи искрящи като скъпоценни камъни.

— Тук ли? — попита кралят.

— Тук — отвърна дебелият монах.

Кралят с право би могъл да се поколебае, защото в края на коридора личеше доста тайнствена на вид врата или по-точно решетка към някакъв стръмен склон, зад който окото не съзираше друго освен пълен мрак.

Анри влезе в килията.

— Hic portus salutis93? — пошепна той с развълнуван глас.

— Да — отвърна Фулон, — тук е спасителното прибежище.

— Оставете ни — каза Горанфло с величествен жест.

Вратата веднага се затвори. Стъпките на монасите заглъхнаха в далечината.

Кралят забеляза пейка в дъното на килията, седна и събра ръце на коленете си.

— Ето те тук, Ироде, ето те, езичнико, ето те, Навуходоносоре! — каза без никакъв преход Горанфло, подпрял на кръста дебелите си ръце.

Кралят видимо се учуди.

— Към мен ли се обръщате, братко? — попита той.

— Към теб, разбира се, към кой друг! Има ли някое ругателство, което да не заслужаваш!

— Брате мой — изломоти кралят.

— Не! Тук нямаш братя! Отдавна обмислях една проповед… сега ще я чуеш… Като всеки добър проповедник съм я разделил на три части. Първо: ти си тиранин, второ: сатир, и трето: детрониран монарх. Върху това ще ти говоря.

— Детрониран монарх! Брате мой… — възмути се почти невидимият в тъмното крал.

— Точно така. Тук не си в Полша, няма да избягаш…

— Това е клопка!

— Е, Валоа! Кралят е всичко на всичко човек, докато е още човек.

— Насилие, брате мой!

— Кълна се в Спасителя, да не мислиш, че сме те затворили тук, за да се церемоним с теб?

— Злоупотребявате с религията, братко мой.

— Нима религията съществува? — възкликна Горанфло.

— О! — произнесе кралят. — Такива думи от устата на светец?

— Да, дявол да го вземе!

— Ще погубите душата си.

— Какво ще рече да се погуби душата?

— Говорите като безбожник, братко мой.

— Хайде стига глупости! Готов ли си, Валоа?

— Готов ли? За кое?

— Да се отречеш от короната. Поръчаха ми да ти го предложа и аз ти го предлагам.

— Но това е смъртен грях за вас.

— Е — цинично се усмихна Горанфло, — имам право да опрощавам греховете и предварително си ги опрощавам. Хайде, братко Валоа, отречи се.

— От кое?

— От френския трон.

— По-скоро ще умра.

— Добре, тогава смърт… А! Ето го и приора. Той се връща. Решавай.

— Имам гвардия, приятели. Ще се браня.

— Може, но първо ще бъдеш убит.

— Дай ми поне минута да обмисля.

— Нито минута, нито секунда.

— Прекаляваш, брате мой — намеси се приорът.

И направи на краля знак, който казваше: „Господарю, молбата ви е изпълнена.“

След това отново излезе.

Анри дълбоко се замисли.

— Щом трябва — каза той, — ще направим тази жертва.

Размислите на Анри продължиха десет минути. На прозорчето на килията се почука.

— Готово — рече Горанфло, — съгласен е.

Кралят дочу от коридора шепот, който изрази радост и учудване.

— Прочетете документа — чу се глас. Звукът накара краля да трепне, той дори хвърли поглед към решетката на прозорчето.

Ръката на някакъв монах подаде на Горанфло през решетката навит пергамент.

Горанфло с големи усилия изчете документа на краля; страданията на последния бяха така силни, че той захлупи лицето си в шепите.

— Ами ако откажа да го подпиша? — попита с плачлив глас.

— В такъв случай ще се погубите два пъти — отговори гласът на херцог дьо Гиз, приглушен от капишона. — Смятайте, че вече сте мъртъв за света и не карайте поданиците да проливат кръвта на човека, който им беше крал.

— Не можете да ме принудите — възрази Анри.

— Предвидих го — пошепна херцогът на сестра си; челото и бе свъсено и в очите й се четеше зловещо намерение.

— Вървете, братко — обърна се той към дьо Майен, — нека всички се въоръжат и бъдат готови!

— За кое? — жално попита кралят.

— За всичко — отговори Жозеф Фулон.

Кралят изпадна в още по-голямо униние.

— Проклятие! — възкликна Горанфло. — Аз те мразех, Валоа, но сега те и презирам. Хайде, подписвай, иначе ще те убия с ей тези две ръце!

— Почакайте — каза кралят, — почакайте да се поверя на волята на Всевишния и той да ми изпрати смирение.

— Пак ще мисли! — възмути се Горанфло.

— Оставете го на мира до полунощ — нареди кардиналът.

— Благодаря ти, милосърдни християнино — възкликна кралят, безкрайно отчаян. — Бог да те поживи!

— Наистина му се е помътил разумът — подметна херцог дьо Гиз. — Правим услуга на Франция, като го махаме от трона.

— Все едно — каза херцогинята, — колкото и да е слабоумен, ще имам удоволствието да го подстрижа.

По време на този диалог Горанфло, скръстил ръце на гърдите си, обсипваше Анри с най-груби ругатни и изброяваше всичките му прегрешения.

Внезапно някъде отвън се чу приглушен шум.

— Тихо! — викна херцог дьо Гиз.

Възцари се пълна тишина. Скоро всички разбраха, че тътенът е откъм вратите на абатството — някой ги насилваше, с мощни равномерни удари.

Майен се втурна обратно с цялата скорост, която му позволяваше дебелината.

— Братя — каза той, — пред главния вход има отряд въоръжени хора.

— Идват за него — рече херцогинята.

— Тогава да побърза с подписа — обади се кардиналът.

— Подписвай, Валоа, подписвай! — извика страховито Горанфло.

— Вие ми дадохте време до полунощ — примоли се кралят.

— И си доволен — сега чакаш помощ, нали?

— Естествено имам възможност…

— Да умрете, ако не подпишете веднага — прозвуча заповеднически и остро гласът на херцогинята.

Горанфло хвана ръката на краля и му подаде перото.

Шумът отвън се усили.

— Още един отряд — съобщи дотичалият монах. — Те обкръжават притвора и заобикалят отляво.

— Бързо! — подвикнаха нетърпеливо дьо Майен и херцогинята.

Кралят топна перото в мастилницата.

— Швейцарците! — пристигна съобщението на Жозеф Фулон. — Превземат гробището отдясно. Абатството е обкръжено отвсякъде.

— Добре, ще се отбраняваме — решително отговори херцог дьо Майен. — Никоя крепост няма да се предаде в ръцете на победителя, докато има такъв заложник.

— Подписа! — изрева Горанфло и изскубна листа от ръцете на Анри, който, смазан от всички събития, бе закрил лицето си и с качулката, и с ръце.

— Значи вие сте кралят — каза кардиналът на херцога. — Отнеси веднага този скъпоценен пергамент.

Кралят, обзет от мъка, бутна малкото и единствено светилниче, което озаряваше сцената, но пергаментът вече беше у херцог дьо Гиз.

— Какво да правим? Какво да правим? — попита един притичал монах, под чието расо личеше истински добре въоръжен дворянин. — Появи се Крийон с френската гвардия и всеки момент ще разбият вратите. Чуйте…

— В името на краля! — долетя гласът на Крийон.

— Глупости! Вече няма крал — отговори Горанфло през прозореца на килията.

— Кой разбойник го каза? — викна Крийон.

— Аз! Аз! Аз! — изкрещя от тъмното Горанфло с най-предизвикателна надменност.

— Опитайте се да видите кой е този тъпак и му вкарайте няколко куршума в търбуха! — нареди Крийон.

А Горанфло щом видя гвардейците да вдигат мускетите, веднага се мушна навътре и пльосна грамадния си задник насред килията.

— Разбийте вратата, господин Крийон — нареди сред настъпилата тишина глас, от който се изправиха косите на всички истински и мними монаси в коридора.

Онзи, чийто беше гласът, се отдели от останалите и се приближи до стълбите на абатството.

— Слушам, ваше величество — отговори Крийон и с всичка сила удари главната врата с брадва.

Този удар разтресе стените.

— Какво искате? — попита разтреперан приорът, застанал на прозореца.

— А! Вие ли сте, месир Фулон — произнесе същият високомерен и спокоен глас. — Върнете ми шута, беше решил да преспи тук в една от килиите ви, но ми е необходим моят Шико. Без него ми е скучно в Лувъра.

— Аз пък си прекарвам много весело, сине мой — отговори Шико, отметна качулката и разбута тълпата от монаси, които се разбягаха от него с уплашени вопли.

В този момент херцог дьо Гиз, по чието нареждане бе донесена нова лампа, прочете тъй трудно изтръгнатия и още неизсъхнал подпис под документа за абдикацията:

— Шико Първи — викна той, — хиляди дяволи!

— С нас е свършено — каза кардиналът, — да бягаме!

— Ето ти — повтаряше през това време Шико, който бе свалил въжето от кръста си и удряше с него полуприпадналия Горанфло. — На ти сега!

Глава 50Лихви и състояния

Когато кралят заговори и съзаклятниците го познаха, изумлението им премина в страх. Подписът „Шико I“ под текста превърна страха в ярост.

Шико махна расото, скръсти ръце на гърдите си и когато Горанфло побягна от него, той неподвижен и усмихнат посрещна първия натиск.

Положението му не беше за завиждане.

Разярените дворяни го обкръжаваха, твърдо решени да отмъстят на гасконеца за жестоката измама, чиито жертви бяха станали.

Но видът на невъоръжения човек, прикрил само със скръстени ръце гърдите си, видът на засмяното лице, което сякаш предизвикваше тази страховита сила да се стовари върху тази пълна слабост, ги възпря може би по-убедително от увещанията на кардинала, който настояваше, че от смъртта на Шико не биха имали никаква полза, напротив — тя ще им навлече страшната мъст на краля, който заедно с шута си бе участвал в тази злокобна буфонада.

Така че кинжалите и рапирите паднаха пред Шико, който може би в изблик на себеотрицание — а Шико беше способен на такова нещо, — или може би защото бе разгадал мислите на враговете си, продължи да им се смее в лицето.

През това време заплахите на краля ставаха все по-страшни, а ударите на брадвата все по-чести.

Явно беше, че вратата няма да издържи дълго на натиска, на който никой дори не се опита да даде отпор.

Затова след кратко съвещание херцог дьо Гиз нареди отстъпление.

Шико се подсмихна, когато чу заповедта.

По време на нощните си бдения с Горанфло той беше проучил подземния тунел, бе разбрал къде излиза и бе показал мястото на краля. Кралят постави там Токено, лейтенанта от швейцарската гвардия.

Съвсем ясно беше, че лигистите един по един ще се намерят право на вълка в устата.

Кардиналът заедно с двайсетина аристократи побягна пръв.

После Шико видя как в подземния тунел се спусна херцог дьо Гиз с още толкова монаси, после — Майен: заради дебелината си той не можеше да тича и нему се бе паднала честта да прикрие отстъплението.

Когато този последният, тоест херцог дьо Майен, пред очите на Шико пренесе тежкото си туловище покрай килията на Горанфло, гасконецът вече не се подсмихваше — той припадаше от смях.

Десетина минути Шико напразно напряга слуха си да чуе как лигистите се връщат през подземния тунел.

Но за негово най-голямо учудване шумът от крачките им вместо да се приближава се отдалечаваше все повече и повече.

Внезапно го споходи мисъл, от която смехът му секна и той заскърца със зъби.

Времето минава, лигистите не се връщат. Дали не са забелязали, че изходът от подземния тунел се охранява и не са избягали по друг път?

Шико понечи да изскочи от килията, но точно тогава пътят му бе преграден от някаква безформена маса. Тя пълзеше в краката му и си скубеше косата.

— О, клети аз! — въпиеше Горанфло. — О! Добри ми сеньор Шико, простете ми! Простете ми!

Защо Горанфло се беше върнал, единствен от всички се бе върнал, нали избяга пръв и трябваше да е вече далеко оттук?

Ето въпросът, който съвсем естествено изплува в ума на Шико.

— О, добри ми господин Шико, скъпи мой сеньор! — продължи да стене Горанфло. — Простете на недостойния си приятел, той съжалява за случилото се и публично се покайва в нозете ви.

— Но защо не избяга с останалите, глупако? — понита Шико.

— Защото не можах да мина оттам, откъдето минаха другите, добри ми господине; божият гняв ме е наказал с тези телеса. О, клети мой търбух! О, презряно мое шкембе! — развика се монахът и заудря с юмруци частта на тялото, към която въпиеше. — Ех, защо не съм слаб като вас, господин Шико! Колко е прекрасно да си слаб. Какви щастливци са слабите хора!

Шико абсолютно нищо не разбираше от оплакванията на монаха.

— Значи другите през някъде минават, така ли? — гръмна гласът му. — Значи другите бягат?

— Кълна се в бога! — отвърна монахът. — Какво друго им остава — да чакат бесилото? О, проклет тумбак!

— По-тихо! — викна Шико. — Обяснете ми.

Горанфло се изправи:

— Питайте, господин Шико, имате пълно право.

— Как бягат останалите?

— С всичка сила.

— Ясно, но откъде?

— През отдушника.

— О, мили боже! Какъв отдушник?

— Отдушника на гробището.

— Това ли е пътят, който наричаш подземен тунел? Отговаряй бързо!

— Не, скъпи господин Шико. Изходът от подземния тунел се охранява отвън. Когато великият кардинал дьо Гиз отворил вратата, чул думите на някакъв швейцарец: „Mich durstet“, което трябва да значи „Пие ми се“.

— Кълна се в червата си — възкликна Шико, — знам какво значи. И какво, бегълците избраха друга посока?

— Да, скъпи господине, спасяват се през гробницата.

— Откъдето пътят излиза?

— От едната страна към подземието в параклиса, от другата — под портите Сен-Жак.

— Лъжеш.

— Кой, аз ли, господине?

— Ако се спасяваха през гробницата, която е в подземието на параклиса, пак щяха да минат покрай твоята килия и щях да ги видя.

— Там е работата, скъпи господин Шико, че нямаха време за такава дълга операция, затова минаха през отдушника.

— Какъв отдушник?

— Отворът, който излиза в градината и през който влиза светлина в прохода.

— А ти?

— Аз съм много дебел…

— И?

— Не можах да мина и ме изтеглиха обратно за краката, защото преграждах пътя на останалите.

— Но — възкликна Шико и лицето му внезапно се озари от непонятна радост — щом ти не си могъл да минеш…

— Не можах, колкото и да се мъчих. Вижте раменете ми, вижте гърдите ми.

— Значи, който е още по-дебел от теб…

— Какво?

— О, мили боже — помоли се Шико, — ако ми помогнеш за това нещо, ще ти запаля грамадна свещ. Значи и той няма да може да мине…

— Господин Шико?

— Ставай, расо!

Монахът се вдигна с възможно най-голяма бързина.

— Добре. Сега ме заведи при отдушника.

— Където пожелаете, господине.

— Върви, нещастнико, върви напред!

Горанфло се втурна почти в тръс, като от време на време вдигаше молитвено ръце и запазваше първоначалната скорост на алюра посредством ударите на въжето, с които го пришпорваше Шико.

Притичаха през коридора и излязоха в градината.

— Насам — рече Горанфло, — насам.

— Бягай и мълчи, глупако!

Горанфло направи последно усилие и стигна до един храсталак, откъдето долитаха жални стонове.

— Там — посочи той, — там.

И капнал от умора се пльосна на тревата.

Шико направи три крачки напред и видя нещо да шава току над земята.

Редом с това „нещо“, което наподобяваше задните части на съществото, наричано от Диоген оскубан петел, се валяха шпага и расо.

Очевидно персоната, изпаднала в тъй неудобното положение, последователно се бе освобождавала от всичко, което увеличаваше дебелината и, и в момента, обезоръжена и обезрасена, беше стигнала до най-първичното си състояние.

Въпреки всичко обаче опитите й напълно да потъне бяха също тъй безрезултатни, както и предходните опити на Горанфло.

— Света Богородице! Кръсте божий! Исусе! — току проплакваше полузадушеният беглец. — По-добре да бях щурмувал цяла гвардия. Ох! Не ме дърпайте толкова силно, приятели, по-полека, малко по малко ще се преплъзна. Чувствам, че напредвам, не много бързо, но напредвам.

— Кълна се в червата си! Това е херцог дьо Майен! — пошепна Шико в екстаз. — Боже, мили боже, ти спечели своята свещ!

— Нали затова ме наричат Херкулес — продължи приглушеният глас. — Ще поместя този камък. Оп!

Херцогът направи такова мощно усилие, че наистина камъкът се разклати.

— Чакай ти — пошепна Шико, — чакай.

И затропа с нозе, сякаш някой тичаше.

— Те са по петите ни — казаха няколко гласа в подземието.

— А! — викна Шико и се престори, че току-що е дотичал, цял запъхтян. — А! Тук ли си, долен монах!

— Тихо, монсеньор — изгъгнаха гласовете долу. — Той ви мисли за Горанфло.

— А! Значи си ти, тлъсто добиче, pondus immobile94, така ти се пада! А! Ти си, indigesta moles95, така ти се пада!

И на всеки вик Шико, който най-сетне имаше възможността да си отмъсти, с всичка сила удряше цъфналите пред него месести задни части със същото въже, с което преди малко бичува Горанфло.

— Тихо — пак пошепнаха гласовете, — той ви взима за монаха.

И херцог дьо Майен наистина си позволяваше само приглушени стонове, като продължаваше опитите да вдигне камъка.

— Ах ти, заговорник! — продължи Шико. — Недостоен монах, така ти се пада! На ти за пиянството! На ти за мързела! На ти за гнева, така ти се пада! На ти за сластолюбието! Ето и за чревоугодничеството! Жалко, че са само седем смъртните гряха! Така, така, така! Това е за останалите ти грехове!

— Господин Шико — молеше се Горанфло, цял плувнал в пот, — господин Шико, достатъчно.

— Ах ти, изменник! — продължи Шико, без да спре боя. — На ти за предателството!

— Пощадете го — пошепна Горанфло, който сякаш усещаше върху себе си всички удари, стоварени върху херцог Майен, — пощадете го, миличък господин Шико!

Но Шико не спираше, а дори зачестяваше ударите, като все повече се опияняваше от отмъщението.

Въпреки търпението си Майен не успяваше да сподави стоновете.

— А! — продължи Шико. — Защо Господ не бе така милостив да ми предостави вместо твоя недостоен задник, вместо тези груби месища — всемогъщите и светлейши задни части на херцог дьо Майен, комуто имам да връщам хиляди удари с пръчка. От цели седем години лихвите им растат. Така ти се пада! Така ти се пада!

Горанфло с тежка въздишка се захлупи по очи на земята.

— Шико! — изкрещя херцог дьо Майен.

— Да, същият, аз съм Шико, недостоен слуга на негово величество, Шико, слабата ръка, който би искал в случая да има сто ръце като Бриарей.

И Шико, който все повече се опияняваше, започна така яростно да налага, че неговият подопечен, обезумял от болка, събра всичките си сили, привдигна камъка и целият изжулен, с окървавен задник се свлече в ръцете на своите приятели.

Последният удар на Шико изкънтя на кухо.

Тогава той се озърна: истинският Горанфло лежеше в безсъзнание — ако не от болка, то значи от страх.

Глава 51Какво ставаше при бастилията в същото време, докато Шико си връщаше дълга в абатството „Света Женевиев“

Беше единадесет часът вечерта. Херцог д’Анжу в кабинета си, където се оттегли, след като се почувства неразположен на улица Сен-Жак, с нетърпение чакаше вестоносец от херцог дьо Гиз с новината за абдикацията на краля.

Крачеше напред-назад, от прозореца на кабинета до вратата и от вратата до прозореца на преддверието и току поглеждаше часовника в позлатена дървена кутия, който зловещо отмерваше секундите.

Внезапно чу конски тропот в двора. Херцогът реши, че сигурно е дългоочакваният вестоносец и забърза към прозореца.

Но конят — един слуга конегледач го държеше за юздата — тепърва очакваше своя стопанин.

Той излезе от двореца на принца — беше Бюси. В изпълнение задълженията си на гвардейски капитан той бе дошъл да съобщи нощната парола, преди да отиде на срещата.

Щом видя красивия и храбър мъж, когото за нищо не можеше да упрекне, херцогът усети за миг угризенията на съвестта, но точно тогава Бюси отиде до слугата, който държеше факла, светлината падна на лицето му и Франсоа прочете по него такава радост, надежда и щастие, че ревността му пламна с нова сила.

През това време дьо Бюси, без да подозира, че херцогът го наблюдава и проследява промените върху лицето му, Бюси, който бе изпълнил задълженията си, свързани с паролата, отметна пелерината от раменете си, скочи на седлото, пришпори коня и много шумно запрепуска под екливия свод на портите.

Малко преди това херцогът, обезпокоен, че още няма вестоносец, се колебаеше дали да повика Бюси — не се съмняваше, че преди да тръгне за Бастилията, Бюси ще се отбие в своя дворец. Но сега мислено видя картината, в която Бюси и Диана се смееха на отхвърлената му любов и го поставяха — него, принца — наравно с презирания съпруг, та злобните му чувства отново надделяха над добрите.

Когато потегляше за срещата, Бюси се усмихваше от щастие. Усмивката му беше убийствена за принца и той остави Бюси да тръгне. Ако младият мъж беше сбърчил чело и смрачил очи, може би Франсоа щеше да го спре.

А Бюси, щом отмина портите на двореца Анжу, веднага укроти коня, за да не вдига много шум. Когато стигна в двореца си — както вярно бе предвидил принцът, — остави коня на коняря, който почтително слушаше лекцията по ветеринарно изкуство в изпълнение на Реми.

— А — каза Бюси на младия лекар. — Ти ли си, Реми?

— Да, монсеньор, аз и никой друг.

— Още не си легнал?

— Ще си легна след десет минути. Тъкмо се прибирах, тоест идвах при вас. Честно казано, откакто се разделих с ранения, ми се струва, че денонощието има четиридесет и осем часа.

— Може би ти е скучно? — попита Бюси.

— Боя се, че да.

— Ами любовта?

— Е! Колко пъти ви казах: пазя се от любовта, за мен тя е само обект за полезни наблюдения.

— Значи свършено с Гертруда.

— Безвъзвратно.

— Изглежда ти е омръзнало?

— Да бъда бит. Тъкмо в побоите се изразяваше любовта на моята амазонка, иначе добро момиче.

— И сърцето ти днес не страда за нея?

— Защо днес, господине?

— Защото можех да те взема с мен.

— За Бастилията?

— Да.

— Натам ли отивате?

— Непременно.

— А Монсоро?

— Той е в Компиен, драги, подготвя там кралския лов.

— Сигурен ли сте?

— Днес сутринта всички чуха разпореждането.

— А!

Реми се замисли.

— И значи? — каза след малко.

— Значи прекарах деня във възхвали към Всевишния заради щастието, което ми праща тази нощ, и жадувам да я прекарам в наслада от тази благодат.

— Добре. Журден, шпагата ми! — викна Реми. Конярят влезе в къщата.

— Тоест променяш мнението си?

— Защо?

— Щом взимаш шпагата.

— Ще ви изпратя дотам по две причини.

— Кои са те?

— Първо, от страх да не ви се случи неприятна среща по пътя.

Бюси се усмихна.

— Боже мой! Смейте се. Много добре знам, че не се боите от неприятни срещи и че лекарят Реми не е бог знае каква подкрепа, но срещу двама нападенията са по-малко, отколкото срещу сам човек. Второ, трябва да ви дам куп полезни съвети.

— Да вървим, скъпи Реми, да вървим. Ще говорим за нея, а след щастието да виждаш жената, която обичаш, няма по-голямо щастие от това да говориш за нея.

— Но има и такива хора — подметна Реми, — които на първо място поставят радостта да говорят за нея.

— Обаче — отговори Бюси — ми се струва, че днес времето е доста променливо.

— Още един повод да дойда с вас: небето ту се заоблачава, ту се изчиства. Колкото до мен, обичам разнообразието. Благодаря, Журден — обърна се той към коняря, който му донесе рапирата.

После продължи към графа:

— Монсеньор, на ваше разположение съм. Да вървим.

Бюси хвана младия лекар под ръка и двамата тръгнаха към Бастилията.

Реми беше казал на графа, че трябва да му даде куп полезни съвети и наистина, щом тръгнаха на път, като лекар обсипа Бюси с невероятни латински цитати, за да го убеди, че прави грешка, като отива тази нощ при Диана, вместо спокойно да си спи в леглото, защото обикновено човек се бие зле, ако не си е доспал през нощта. След това от научните сентенции премина към митовете и легендите и много уместно вмъкна, че обикновено тъкмо Венера обезоръжавала Марс.

Бюси се усмихна. Одоен държеше на своето.

— Виж какво, Реми — започна графът, — когато ръката държи шпагата, така се сраства с нея, че всяка частица от плътта става силна и гъвкава като острата стомана, а оръжието, на свой ред, сякаш оживява и се стопля като жива плът. От този миг шпагата ми е ръка и ръката ми е шпага. Затова — разбираш ли? — не става дума вече нито за сила, нито за настроение. Острието никога не се уморява.

— Но се затъпява.

— Не се бой от нищо.

— Ах, скъпи мой господине — продължи Реми, — става дума само за едно: утре ви предстои двубой като двубоите на Херкулес с Антей, на Тезей с Минотавъра, нещо като битката на Трийсетимата или битката на Баярд. Нещо хомерично, гигантско, невероятно. Става дума след тази битка и Бюси да стане нарицателно за двубои. Та не искам, ще знаете, не искам само едно: да ви заколят.

— Бъди спокоен, прекрасни мой Реми, ще видиш чудеса. Днес сутринта раздадох шпаги на четирима бесни побойници и в продължение на осем минути нито един от тях не успя дори да ме докосне, а аз направих камизолите им на парцали. Скачах като тигър.

— Не се съмнявам, но дали нозете ви ще бъдат утре същите, каквито са били днес сутринта?

Бюси и хирургът преминаха на латински и разговорът им непрестанно се прекъсваше от изблици смях.

Така стигнаха до края на голямата улица Сент-Антоан.

— Сбогом — каза Бюси, — аз съм дотук.

— Да ви почакам? — предложи Реми.

— Защо?

— За да съм сигурен, че ще се приберете след два часа и добре ще се наспите преди дуела — поне пет-шест часа сън.

— Да ти се закълна ли?

— Да, предостатъчно. Думата на Бюси, дявол да ме вземе. Мога ли да се съмнявам в нея!

— Добре, имаш я. След два часа ще се прибера, Реми.

— Хубаво. Сбогом, господине.

— Сбогом, Реми.

Младежите се разделиха, но Реми остана още малко на улицата.

Той видя как Бюси стигна до къщата и понеже отсъствието на Монсоро му гарантираше пълна безопасност, влезе през вратата, отворена му от Гертруда, а не през прозореца.

Едва след това Реми с философско спокойствие тръгна по безлюдните улици обратно към двореца на Бюси.

Когато минаваше през площад Бодуайе, забеляза насреща си петима мъже, загърнати в плащове и явно доста добре въоръжени.

Петима в този час — доста странно. Реми се скри зад ъгъла.

На десет крачки от него мъжете спряха, размениха си сърдечно „лека нощ“ и се разотидоха. Четирима се разделиха в различни посоки, петият остана, потънал а мислите си.

В този миг луната изгря иззад облаците и освети лицето на тази нощна птица.

— Господин дьо Сен-Люк? — възкликна Реми. Сен-Люк чу името си, вдигни глава и видя човека, който вървеше към него.

— Реми — зарадва се и той.

— Същият и съм щастлив, че мога да мина без: „На вашите услуги“, защото, ми се струва, изглеждате прекрасно. Дали ще е неделикатно от моя страна да попитам какво прави ваша милост в този час тъй далече от Лувъра?

— Честно казано, драги, по заповед на краля проучвам настроенията в града. Кралят ми каза: „Сен-Люк, разходи се из парижките улици и ако случайно чуеш някой да говори, че съм се отказал от престола, смело отговаряй, че не е вярно.“

— И говори ли някой така?

— Никой, нито дума. Ето затова, понеже наближава полунощ, всичко е спокойно и не срещнах никого освен господин дьо Монсоро, освободих приятелите си и тъкмо се канех да се прибирам, когато се срещнахме с теб.

— Какво казахте? Господин дьо Монсоро ли?

— Да.

— Срещнали сте господин дьо Монсоро?

— С въоръжен отряд — бяха десет-дванайсет души.

— Господни дьо Монсоро! Не може да бъде!

— Защо да не може?

— Защото той сега трябва да е в Компиен.

— Трябва, но не е там.

— А заповедта на краля?

— О, че кой се подчинява на краля?

— Срещнали сте господин дьо Монсоро с десет-дванайсет души?

— Точно така.

— Той позна ли ви?

— Да, предполагам.

— Бяхте само петимата ли?

— Четиримата ми приятели и аз. Никой друг.

— Той не ви ли нападна?

— Напротив, избегна срещата с мен, точно това ме учуди. Защото аз, щом го познах, се приготвих за страшна битка.

— И накъде тръгна?

— Към улица Тиксераидери.

— О, божичко! — неволно възкликна Реми.

— Какво има? — обезпокои се Сен-Люк от тона на младия доктор.

— Господин Сен-Люк, неизбежно ще се случи голямо нещастие.

— Какво голямо нещастие? С кого?

— С господин дьо Бюси.

— Бюси? О, Исусе! Кажете ми, Реми, нали знаете, че съм му приятел.

— Какъв ужас! Господин дьо Бюси мислеше, че графът е в Компиен.

— Е?

— Позволи си да се възползува от отсъствието му.

— Значи сега е…

— При госпожа Диана.

— А — помрачня Сен-Люк, — лоша работа.

— Да. Разбирате ли — каза Реми, — господин дьо Монсоро сигурно се е усъмнил или са му внушили някакви предположения, затова е дал вид, че заминава, само и само да ги изненада.

— Чакайте! — плесна се по челото Сен-Люк.

— Някого подозирате?

— Тук има пръст херцог д’Анжу.

— Но лично херцог д’Анжу уреди днес сутринта това пътуване на Монсоро.

— Още повече. Добре ли сте с белите дробове, прекрасни мой Реми?

— Като ковашки мехове са, кълна се в тялото божие!

— Тогава бързо, бързо, да не губим нито секунда. Знаете ли къщата?

— Да.

— Тичайте напред.

И младите мъже се понесоха по улицата със скорост, която би била достойна за елени, преследвани от ловци.

— Отдавна ли го срещнахте? — попита Реми бежешком.

— Кого? Монсоро ли?

— Да.

— Преди около четвърт час — отговори Сен-Люк и прескочи грамада от камъни, висока около пет фута.

— Само да не закъснеем — обади се Реми, извади шпагата и вече бе готов за всичко.

Глава 52Убийството

Диана, съвсем сигурна за пътуването на мъжа си, без никакъв страх прие Бюси, спокоен и далечен от каквито и да било подозрения.

Никога досега тази прекрасна жена не бе излъчвала подобно сияние, никога Бюси не беше се чувствал толкова щастлив. Има мигове — душата или по-точно инстинктът за самосъхранение винаги усещат тяхната значимост, — има мигове, когато духовните сили на човека се сливат с всички резерви на физическите му възможности, пробудени от неговите чувства. Човек се усеща съсредоточен и същевременно е в състояние да обхване всичко. С всяка своя клетка той попива живота, без да осъзнава, че може след миг да се раздели с него, без да предусеща приближаването на катастрофата, която ще му отнеме живота.

Диана се плашеше от страшния утрешен ден и колкото повече се мъчеше да прикрие вълнението си, толкова повече се вълнуваше. Затова младата жена изглеждаше особено нежна, тъй като мъката, изпълнила всички пространства на любовта, й вдъхна липсващия аромат на поезията. Истински дълбокото чувство страни от веселието и очите на искрено обичащата жена най-често не блестят, а са замъглени от сълзи.

На първо време Диана охлади пламналия от страст млад мъж. Тази нощ искаше да му обясни, че неговият живот е едно цяло с нейния живот; искаше да обсъди с него най-сигурните начини за бягство.

Защото не беше достатъчно той да победи — след като победеше, трябваше да бяга от гнева на краля, защото надали Анри щеше да прости на победителя поражението или смъртта на своите фаворити.

— И освен това — продължи Диана, обгърнала с ръка врата на Бюси, без да сваля очи от лицето на своя любим, — нима ти не си най-храбрият човек във Франция? Нима за теб ще е въпрос на чест да увеличаваш славата си? Ти и без това си толкова над всички останали мъже, че от твоя страна би било невеликодушно да желаеш още по-голямо превъзходство. Не целиш да се харесаш на други жени, защото ме обичаш и ще те е страх да не ме загубиш завинаги — нали, Луи? Луи, пази живота си. Не ти казвам: „Мисли за смъртта“, защото ми се струва, че не е възможно да има на света достатъчно силен, достатъчно могъщ човек, който да убие моя Луи по някакъв начин освен с коварство. Но помисли за раните: може да бъдеш ранен, много добре знаеш, нали тъкмо раната от битката със същите хора направи възможно нашето запознанство.

— Бъди спокойна — засмя се Бюси, — ще си пазя лицето, не искам да бъда обезобразен.

— О, целият се пази! Нека тялото ти бъде за теб също толкова свещено, както ако беше моето тяло. Помисли как щеше да страдаш, ако ме видиш наранена, окървавена. Същите мъки ще усетя и аз при вида на кръвта ти. Бъди предпазлив, мой безстрашни лъве, само за това те моля. Направи като онзи римлянин, чиято история ми чете миналия път, за да ме успокоиш. О! Постъпи точно като него. Остави тримата си приятели да се сражават с противниците си, притечи се на помощ на онзи, който е в най-тежко положение, но ако те нападнат наведнъж двама или трима — бягай. Ще се върнеш после като Хораций и ще ги убиеш един по един.

— Добре, любима моя Диана — каза Бюси.

— Ах, ти ми отговаряш, без да вникнеш в думите ми, Луи. Ти ме гледаш, но не ме чуваш.

— Да, но затова пък те виждам и си прекрасна.

— Боже господи, сега за моята красота ли говорим? Говорим за теб, за живота ти, за нашия живот. Чуй ме, това, което искам да ти кажа, е ужасно, но искам да го знаеш. То няма да те направи по-силен, но по-внимателен — да. И така: ще събера кураж и ще гледам двубоя ви.

— Какво?

— Ще присъствам.

— Как така? Не е възможно, Диана.

— Възможно е. Чуй ме, нали знаещ: в другата стая единият прозорец гледа към малката градинка и встрани от нея се виждат турнелските обори.

— Да, помня този прозорец, той е на двайсетина фута височина, под него има желязна ограда. Миналия път роних оттам трохи над железните й остриета, а птиците долитаха да ги кълват.

— От този прозорец, разбираш ли, Бюси, ще те видя. Най-важното е да застанеш така, че да те виждам. Ти ще знаеш, че съм тук, и дори ще можеш също да ме видиш. О, не, аз просто съм обезумяла, ти няма да ме гледаш, защото твоят противник може да се възползува, че си разсейваш вниманието.

— И да ме убие! Нали? Точно когато те гледам. Ако бях осъден, Диана, и ми предложеха сам да избера смъртта си, бих избрал тази.

— Да, но не си осъден и не става дума, как да умреш, а напротив, как да останеш жив.

— Ще остана жив, бъди спокойна. Освен това, бъди сигурна, имам чудесна подкрепа. Ти не познаваш моите приятели, но аз ги знам: Антраге владее шпагата не по-зле от мен, Рибейрак е хладнокръвен в боя, там сякаш участвуват само очите му, с които изпепелява, изяжда противника, и ръката, с която му нанася ударите; Ливаро е гъвкав като тигър. Повярвай ми, Диана, ние сме прекрасна група, дори прекалено. Предпочитам по-големи трудности, та и победата да е по-сладка.

— Е, хубаво, вярвам ти, мили, и ти се усмихвам, защото разчитам на теб. Само ме слушай и обещай да ми се подчиняваш.

— Обещавам, в случай че не ме накараш да си тръгна.

— Тъкмо към здравия ти разум исках да се обърна.

— Тогава не трябваше да ме обезумяваш.

— Без каламбури, прекрасни мой благороднико, покорете се. Любовта се доказва с покорство.

— Добре, на твоите заповеди.

— Мили, очите ти са уморени, трябва хубаво да се наспиш. Време е да си вървиш.

— Веднага ли?

— Първо ще се помоля на бога, после ти ще ме целунеш.

— Към теб, като към светица, трябва човек да отправя молитвите си.

— А ти мислиш, че светиците не се молят на бога? — каза Диана и коленичи.

Очите й, обърнати нагоре, сякаш търсеха бога там — над тавана, в сините дълбини на небосвода, а думите се изтръгваха направо от сърцето й.

— Господи, боже мой — молеше се тя, — ако желаеш твоята рабиня да е щастлива и да не умре от отчаяние, закриляй тогова, когото постави на пътя ми, за да го обичам и само него да обичам.

Тя вече произнасяше последните думи от тази молитва и Бюси тъкмо се бе навел да я прегърне и да притисне устни до лицето й, когато внезапно с гръм изхвърча едно от стъклата на прозореца, след него и цялата рамка, и те видяха на балкона трима въоръжени, а четвъртият се прехвърляше през перилата. Лицето му беше скрито зад маска, в едната си ръка той държеше пистолет, в другата — извадена от ножницата шпага.

За миг Бюси се вцепени, застина, потресен от страшния вик, с който Диана се хвърли на врата му.

Човекът с маска даде знак и тримата му спътници направиха крачка напред. Единият беше въоръжен с аркебуза.

Бюси с лявата ръка отстрани Диана, а с дясната светкавично извади шпагата.

После, вече съсредоточен, бавно я пусна надолу, без да сваля очи от противниците си.

— Напред, напред, храбреци — рече мрачен глас иззад кадифената маска. — Той вече е наполовина мъртъв от страх.

— Бъркаш — отговори Бюси, — такова чувство не ми е познато.

Диана пристъпи към него.

— Стойте настрана — твърдо и каза той.

Но тя вместо да се подчини, отново се хвърли на гърдите му.

— Така ще ме убият, госпожо — рече той.

Диана отстъпи и го остави лице в лице с враговете.

Тя разбра, че може да помогне на приятеля си само по един начин — с безропотно подчинение.

— А — промълви мрачният глас. — Наистина бил господин дьо Бюси, а аз, наивникът, не можех да повярвам. Това се казва приятел! Истински! Приятел на място!

Бюси мълчеше. Прехапал устни, той оглеждаше стаята, за да прецени възможностите си за съпротива, ако се стигне до схватка.

— Той научава — продължи гласът и подигравателният тон правеше още по-страшно ниското му мрачно звучене, — научава, че главният ловчия е заминал, жена му е сама, може би изпитва страх, затова той идва да й прави компания. И кога? Точно преди двубоя. Повтарям: това се казва истински, прекрасен приятел.

— О, вие ли сте, господин дьо Монсоро? — каза Бюси. — Прекрасно. Свалете маската. Вече знам с кого си имам работа.

— Така и ще направя — съгласи се главният ловчия.

И хвърли кадифената маска.

Диана слабо извика.

Бледостта на графа беше бледост на мъртвец, усмивката му — усмивка на демон.

— Добре. Да приключваме, господине — продължи Бюси. — Не обичам излишните приказки. Да държат речи преди битките — това отива на Омировите герои, затова са полубогове, а аз съм човек, но обърнете внимание — безстрашен човек. Хайде нападайте или марш от пътя ми!

Монсоро отговори с дрезгав пронизителен смях, който накара Диана да потръпне, а Бюси да побеснее.

— Марш от пътя ми! — повтори младежът и кръвта, обляла сърцето му, нахлу в главата.

— Охо! Марш от пътя ми?! — възкликна Монсоро. — Май така се изразихте, господин дьо Бюси?

— Тогава да кръстосаме шпаги и да свършим — каза младежът, — трябва да се прибирам, живея далеч.

— Дошли сте да останете тук да нощувате, господине — рече главният ловчия, — и тук ще останете.

В този момент над балкона се появиха главите на още двама души — тези хора се преметнаха през перилата и се изправиха до другарите си.

— Четирима и двама — шестима — преброи Бюси. — Къде са останалите?

— Чакат при вратите — каза главният ловчия.

Диана падна на колене и въпреки всичките й свръхусилия да се овладее, Бюси чу плача й.

Погледна я бързо, после отново насочи вниманието си към графа и след секунда размисъл каза:

— Любезни господине, знаете ли, за мен честта е над всичко.

— Да — каза Монсоро, — точно както и за тази целомъдрена госпожа.

— Добре, господине — отговори Бюси и кимна, — силни думи, но заслужени, и ще теглим чертата за всичко наведнъж. Но вижте какво: утре ме чака дуел с четирима аристократи, които вие познавате, и те имат предимство пред вас, затова моля за вашата любезност днес да ми позволите да се оттегля, като имате честната ми дума, че ще се срещнем отново когато и където пожелаете.

Монсоро сви рамене.

— Вижте, господине — продължи Бюси, — кълна се, щом се срещна с господата дьо Шомберг, д’Епернон, дьо Келюс и дьо Можирон, ще остана на ваше разположение — изцяло само на ваше разположение. Ако ме убият, няма как, ще бъдете отмъстен с тяхна помощ. Ако, напротив, бъда в състояние сам да си уредя сметките с вас…

Монсоро се обърна към своите хора:

— Хайде, дръжте го, мои храбреци!

— А — каза Бюси, — сбъркал съм: не ставало дума за дуел, а за убийство.

— Кълна се в дявола! — викна Монсоро.

— Да, виждам, че и двамата сме изпаднали в грешка. Но помислихте ли добре, господине: всичко това няма да се хареса на херцог д’Анжу.

— Точно той ме прати — отговори Монсоро.

Бюси трепна, Диана със стон вдигна ръце.

— Тогава — рече младежът — ще разчитам само на Бюси. Дръжте се, юнаци.

С мълниеносна скорост преобърна молитвената скамейка, придърпа масата и хвърли отгоре стола. Така за част от секундата вдигна нещо като отбранителен вал между себе си и враговете.

Беше толкова бърз, че куршумът, изстрелян от аркебузата, уцели само пейката и заседна в дъската. Същевременно Бюси катурна едно чудесно шкафче в стил Франсоа I и с него доукрепи твърдината си.

Диана остана скрита зад шкафчето. Тя разбираше, че не може да помогне на Бюси с нищо освен с молитвите си, и се молеше. Бюси я погледна, после обърна очи към противниците си, след това огледа импровизирания си бастион.

— Вече можете да заповядате — каза той, — но леко — шпагата ми боцка.

„Храбреците“, окуражавани от Монсоро, тръгнаха към Бюси, сякаш бяха на лов за глиган. Бюси ги чакаше приведен, с пламнали очи. Един от нападателите протегна ръка към пейката, за да я дръпне, но преди пръстите му да докоснат отбранителното съоръжение, шпагата на Бюси изскочи от амбразурата и порна ръката.

Нападателят извика и отстъпи към прозореца.

Бюси чу бързи стъпки в коридора и реши, че се е намерил между два огъня. Метна се към вратата да пусне резето, но тя вече се отваряше.

Младежът се дръпна крачка назад, за да може да се отбранява едновременно от старите и новите врагове.

Отвън нахлуха двама.

— О, скъпи мой господине — извика много познат глас, — закъсняхме ли?

— Реми! — зарадва се Бюси.

— И аз — обади се вторият глас. — Ама тук май убиват!

Бюси позна и него и изръмжа от радост.

— Сен-Люк!

— Съшият.

— А! — обърна се Бюси. — Сега, драгоценни господин дьо Монсоро, мисля, че ще е най-добре да ни пуснете навън, защото, ако не ни сторите път, ще минем през труповете ви.

— Трима при мен! — заповяда Монсоро.

Над перилата изникнаха нови трима нападатели.

— Виж ти! Май са цяла армия? — учуди се Сен-Люк.

— Боже милостиви, запази го — молеше се Диана.

— Безсрамна твар! — изкрещя Монсоро.

И се хвърли напред да намушка Диана.

Бюси го забеляза. Бръз като тигър, той на секундата прескочи барикадата. Шпагата му се кръстоса с шпагата на Монсоро, после Бюси атакува и нанесе на графа удар в гърлото, но разстоянието беше доста голямо и Монсоро се отърва с малка драскотина.

Пет-шест души едновременно се нахвърлиха върху Бюси.

Един падна, наръган от шпагата на Сен-Люк.

— Напред! — викна Реми.

— Не. Реми, не напред — спря го Бюси, — вдигни Диана и я изнеси оттук.

Монсоро изрева и грабна шпагата на един от новопоявилите се.

Реми се поколеба:

— А вие?

— Изнеси я, изнеси я! — викна Бюси. — Поверявам ти я.

— Мили боже! — пошепна Диана. — Мили боже, помогни му!

— Да вървим, госпожо — прикани я Реми.

— Никога, никога, не мога да го оставя.

Реми я вдигна на ръце.

— Бюси — извика Диана. — Бюси! Насам, помощ!

Клетата жена беше загубила разсъдъка си и вече не различаваше приятели от врагове. Всичко, което я отдалечаваше от Бюси, беше гибел, смърт за нея.

— Върви, върви — окуражи я Бюси. — Ще те последвам.

— Да — изрева Монсоро, — ще я последваш, надявам се.

Бюси видя, че Одоен се олюля, прегърби се и почти в същия миг падна, повлякъл подире си Диана. Бюси викна и се обърна.

— Няма нищо, господине — успокои го Реми, — куршумът уцели мен, тя е здрава и читава.

Точно когато Бюси се беше озърнал, трима му се нахвърлиха. Сен-Люк заварди приятеля си и един от тримата падна.

Другите двама отстъпиха.

— Сен-Люк — каза Бюси, — заклевам те в името на онази, която обичаш: спаси Диана!

— А ти?

— Какво аз? Аз съм мъж!

Сен-Люк се втурна към Диана, която вече се беше вдигнала на колене, грабна я и изчезна с нея.

— Насам! — изкрещя Монсоро. — Всички от стълбите!

— Ах, подлец! — викна Бюси. — Ах, страхливец!

Монсоро се скри зад гърбовете на своите хора. Бюси замахна, после скочи напред. С първия удар разцепи нечия глава, с втория — проби нечии гърди.

— Край с тях — рече той.

И се върна в своята крепост.

— Бягайте, господине, бягайте! — пошепна Реми.

— Аз?… Да бягам от убийци?

Бюси се наведе над младия лекар.

— Диана трябва да се спаси. Ти къде си ранен?

— Пазете се — извика Реми. — Пазете се!

И наистина четирима души нахлуха откъм стълбите.

Бюси бе обкръжен.

Но мислеше само за едно.

— А Диана? — извика той. — Диана?

Без да губи нито миг, се нахвърли върху четиримата. Свари ги неподготвени, двама паднаха: единият — ранен, другият — мъртъв.

После, атакуван от Монсоро, отскочи назад и отново се намери зад барикадата.

— Залостете вратите — викна Монсоро, — заключете ги: в ръцете ни е, в ръцете!

Междувременно Реми събра сетните си сили, изпълзя до барикадата и я подсили с тялото си.

Настъпи кратка пауза.

Бюси, застанал нащрек, с леко присвити крака, здраво опрян в стената, с извадена шпага в сгънатата в лакътя ръка, бързо се огледа.

Седем души лежаха на пода, още деветима имаше на крак. Бюси ги преброи с очи.

И като видя тези девет блеснали шпаги, като чу Монсоро да дава кураж на убийците, като усети как жвака кръвта под нозете му, този смелчак, който през живота си не бе изпитвал страх, сякаш видя в дъното на стаята да се появява призракът на смъртта и с мрачна усмивка го прикани.

„От деветимата мога да надвия още петима, но останалите ще ме убият. Имам сили за още десет минути бой. Тогава да направя в тези десет минути това, което никой никога не е правил и няма да направи.“

Свали пелерината, обви с нея лявата си ръка, направи нещо като щит и скочи в средата на стаята, като че ли по-нататъшното пребиваване в укритието беше недостойно за бойната му слава.

Посрещна го хаос от тела и остриета, в който шпагата му потъна като в змиярник. Три пъти се отваряше пред него междина в тази плътна маса и той всеки път нападаше с десницата и нанасяше удар. Три пъти чу как скърца кожата на колани и куртки и се сцепва от шпагата му и три пъти топла кръв се стича върху пръстите му по улея на острието. Същевременно с лявата отби двадесет разсичащи и промушващи удара.

Плащът му беше целият накълцан.

Като видяха, че двама са паднали, а третият вече не е в състояние да продължи битката, убийците смениха тактиката. Отказаха се от шпагите: едни заудряха с прикладите на мускетите, други стреляха по Бюси с бездействалите досега пистолети, той ловко се разминаваше с куршумите, ту отскачаше встрани, ту се привеждаше. В решителния час цялото му същество беше нащрек: той не само виждаше, чуваше и действаше, но дори и предусещаше най-внезапните, най-неочаквани хрумвания на враговете си. За Бюси бе настъпил един от онези мигове, когато човек достига върха на съвършенството: не беше богоравен, защото беше смъртен, но несъмнено, беше повече от човек.

Дойде му наум, че ако убие Монсоро, ще сложи край на битката и го затърси с очи сред убийците си. Но Монсоро, точно толкова спокоен, колкото Бюси беше превъзбуден, зареждаше пистолетите на хората си или, взел зареден пистолет от някого от тях, стреляше иззад гърба на наемниците си.

За Бюси обаче не беше трудно да си разчисти проход. Той се хвърли сред убийците, те се отдръпнаха и младежът се озова лице в лице с Монсоро.

В този миг главният ловчия със заредения пистолет в ръка се прицели и стреля.

Куршумът удари шпагата на Бюси и я прекърши на шест дюйма от ръкохватката.

— Обезоръжен! — викна Монсоро.- — Обезоръжен!

Бюси скочи назад и пътем вдигна от земята отрязаното острие.

Само за миг успя здраво да го завърже с носната кърпа за китката на ръката си.

И боят закипя отново. Величествена гледка: един човек, почти невъоръжен, държеше в страх шестима до зъби въоръжени мъже и труповете вече бяха десет.

Боят започна отново, още по-жесток. Докато хората на Монсоро нападаха Бюси, главният ловчия съобрази, че младежът си търси оръжие, и заприбира от пода всичко, до което можеше да се добере противникът му.

Бюси бе заобиколен. Отломката от шпагата му, нащърбена, изкривена, притъпена, се беше разхлабила в превръзката на китката му. Ръката му се схвана от умора. Бюси се огледа и в този миг един от труповете внезапно оживя, надигна се на колене и му подаде истинска дълга рапира.

Бюси извика от радост и отскочи назад, за да развърже кърпата от ръката си и да махне ненужната вече отломка.

В същата секунда Монсоро се впусна към Реми и стреля право в главата му.

Реми падна с простреляно чело, за да не стане никога вече. Из гърдите на Бюси се изтръгна вик, дори не вик, а рев на звяр.

Новото оръжие възвърна силите му. Рапирата му със свистене направи кръг, вдясно отсече нечия ръка, отляво разпра нечие лице.

С този двоен удар той си отвори път към изхода.

Гъвкав и неукротим се хвърли към вратата и се опита да я разбие с удар, който разтърси стените. Но заключалките държаха здраво.

Изтощен от усилието, Бюси отпусна дясната си ръка и застанал с гръб към враговете си, опита с лявата да отвори вратата зад гърба си.

В този кратък миг куршум проби бедрото му и две шпаги го нараниха от двете страни.

Но той отмести резетата и превъртя ключа.

С вик на уста, величествен в яростта си, удари с всичка сила най-жестокия от разбойниците и когато най-сетне стигна до Монсоро, го рани в гърдите.

Главният ловчия избълва проклятие.

— А! — каза Бюси, щом отвори вратата. — Започвам да мисля, че ще се измъкна.

Четиримата убийци изоставиха оръжието и се нахвърлиха върху Бюси. След като не можаха да го довършат с шпагите, защото невероятната му ловкост го бе направила неуязвим, те се опитаха да го удушат.

Но Бюси и с ефеса, и с острието на рапирата им нанасяше непрекъснато удари и ги изтласкваше. Монсоро на два пъти се намери в близост до младежа и двата пъти беше ранен.

Най-накрая трима убийци се вкопчиха в дръжката и изтръгнаха рапирата от ръката на Бюси.

Тогава младежът сграбчи едно резбовано столче, нанесе три удара и свали трима, но столчето се строши в рамото на четвъртия и той остана читав.

Този, четвъртият, заби кинжал в гърдите му.

Бюси го хвана за китката, изтръгна кинжала от гърдите си, обърна острието към противника и го закла със собствената му ръка.

Последният от убийците скочи през прозореца.

Бюси понечи да го настигне, но падналият сред труповете Монсоро се надигна и го удари с нож под коляното.

Младежът изохка, огледа се за шпага, хвана една и с такава сила я заби в гърдите на главния ловчия, че го закова за пода.

— А — извика Бюси, — не знам дали аз ще остана жив, но поне ще видя как ще умреш ти.

Монсоро се опита да отговори, но от зиналата му уста излезе само последна въздишка.

Тогава Бюси, който едва влачеше крака, тръгна към коридора. Губеше сетни сили. Кръв шуртеше от раната на бедрото му и особено от тази под коляното.

За последен път се озърна назад.

Луна грейна иззад облака. Светлината нахлу в окървавената стая, блесна в стъклата на прозорците и озари стените, насечени от ударите на шпагите, надупчени от куршумите, плъзна се по бледите лица на мъртъвците, повечето запазили и в смъртта жестоките и безпощадни погледи на убийци.

Щом видя бойното поле, което бе покрил с трупове, раненият полумъртъв Бюси изпита безкрайна гордост.

Както бе обещал, той извърши нещо, което никой друг не би могъл да извърши.

Оставаше само да бяга, да се спасява. Сега вече можеше да напусне полесражението, защото бягаше от мъртвите.

Но изпитанията за клетия Бюси още не бяха свършили.

Когато излезе на стълбите, видя, че в двора проблясна пушка. Екна изстрел. Куршумът го прониза в рамото.

Дворът беше заварден.

Тогава си спомни за малкия прозорец, през който Диана щеше да наблюдава утре дуела му, и повлякъл ранения крак, забърза с последни сили натам.

Прозорецът беше затворен, през стъклата се виждаше прекрасното звездно небе.

Бюси затвори вратата, залости я. После с много усилия успя да се покатери на прозореца и премери мислено разстоянието до желязната ограда, за да прецени дали ще може да скочи от външната й страна.

— О, няма да ми стигнат силите — пошепна Бюси.

Но в този миг дочу някой да изкачва стълбите. Идваше вторият отряд убийци.

Бюси вече не би могъл да се сражава. Събра сетни сили и като си помогна с едната здрава ръка и единия здрав крак, скочи надолу.

Но при скачането се хлъзна.

Та подметките на ботушите му бяха подгизнали от кръв!

Падна върху железните остриета на оградата; някои го пронизаха, други се забиха в дрехите му и той увисна.

Тогава се сети за последния приятел, когото още имаше на тази земя.

— Сен-Люк! — извика Бюси. — Насам! Сен-Люк! Насам!

— А! Вие ли сте, господин дьо Бюси? — чу се внезапно глас откъм дърветата.

Бюси трепна. Не беше гласът на Сен-Люк.

— Сен-Люк! — отново викна той. — Насам, насам! Не се бой за Диана! Убих Монсоро!

Бюси се надяваше, че Сен-Люк се крие някъде наблизо и след тази вест ще се появи.

— А! Значи Монсоро е убит? — попита пак другият глас.

— Да.

— Прекрасно.

И Бюси видя как иззад дърветата излязоха двама. Лицата им бяха закрити с маски.

— Господа — викна той, — господа, моля ви, за бога, помогнете на един благородник, изпаднал в беда, все още можете да го спасите.

— Какво ще кажете, монсеньор? — тихо попита единият от непознатите.

— По-тихо! — спря го другият.

— Монсеньор! — възкликна Бюси — той бе чул думите им, до такава степен се бяха изострили всичките му сетива от отчайващото положение. — Монсеньор! Помогнете ми и ще простя предателството ви!

— Чу ли? — попита единият с маската.

— Какво ще наредите?

— Помогни му…

И допълни с усмивка иззад маската:

— … да не страда.

Бюси извърна глава в посоката, откъдето идваше гласът, дръзнал да говори с подобен ироничен тон в такава минута.

— О! Свършено е! — пошепна той.

В същия миг усети опряна в гърдите си цевта на аркебуза. Гръмна изстрел.

— Убиец! — каза той. — Бъди проклет!

И умря с името на Диана на уста.

Няколко капки от кръвта му паднаха от оградата върху човека, който бе наречен „монсеньор“.

— Мъртъв ли е? — викнаха няколко души — те бяха разбили вратите и стояха до прозореца.

— Да — викна Орили. — Не забравяйте, че покровител и господар на Бюси беше и монсеньор херцог д’Анжу, бягайте!

Убийците това и чакаха — те веднага изчезнаха. Херцогът слушаше как звуковете от стъпките им заглъхват и стават все по-далечни.

— А сега, Орили — каза той, — качи се в онази стая и ми хвърли през прозореца трупа на Монсоро.

Орили отиде, намери сред всички покойници тялото на главния ловчия, вдигна го на гръб и както бе наредил спътникът му, го хвърли през прозореца. С падането то също напръска с кръв дрехите на херцог д’Анжу.

Франсоа претърси камизола на главния ловчия и намери договора, подписан от престолонаследническата му ръка.

— Точно това търсех — каза той, — повече нямаме работа тук.

— А Диана? — попита от прозореца Орили.

— По дяволите! Вече не съм влюбен и тъй като тя не ни позна, развържи я. Също и Сен-Люк. Да се махат, накъдето им видят очите.

Орили изчезна.

— Не станах крал на Франция — рече херцогът и разкъса договора на ситни късчета, — но пък няма да бъда обезглавен с обвинение за държавна измяна.

Глава 53Как брат Горанфло се намери повече от всякога между небето и земята

Авантюрата със заговора се обърна съвсем на комедия. Нито швейцарците, сложени да пазят устието на тази река от интриги, нито френската гвардия, която дебнеше от засада, не успяха да заловят в хвърлените мрежи не само най-големите заговорници, но и никого от по-дребните риби.

Всички участници в заговора избягаха през подземния тунел под гробището.

Нито един не излезе от абатството. Затова щом вратата бе изкъртена, Крийон оглави трийсетимата и заедно с краля всички нахлуха вътре.

В големите тъмни помещения цареше мъртва тишина.

Крийон, стар боец, би предпочел да е шумно. Опасяваше се от някаква клопка.

Но напразно пратиха разузнавачи, напразно отвориха прозорци и врати, напразно претърсиха гробницата на параклиса. Навсякъде беше празно.

Кралят вървеше отпред с шпага в ръка и крещеше с цяло гърло:

— Шико! Шико! Никой не се обаждаше.

— Да не са го убили? — чудеше се кралят. — Свети боже! Те ще ми платят за моя шут като за истински аристократ.

— И много правилно — съгласи се Крийон, — защото той действително е благородник, и то от най-смелите.

Шико не отговаряше, защото биеше херцог дьо Майен и така се наслаждаваше на заниманието си, че оставаше глух и сляп за всичко друго.

Но след като Майен изчезна, след като Горанфло падна в несвяст, нищо повече не отвличаше Шико и той едва тогава чу как го викат и позна гласа на краля.

— Насам, сине мой, насам — силно изкрещя Шико и се опита да вдигне Горанфло, за да го закрепи в седнало положение.

Успя и подпря монаха на дървото.

Усилията, които употреби за милосърдната си постъпка, отчасти лишиха гласа на гасконеца от обичайната му звънливост, така че в достигналия до него възглас Анри долови жална нотка.

Кралят не беше прав — напротив, Шико бе опиянен от победата см. Но като видя плачевното състояние на монаха, гасконецът си помисли: дали да разобличи вероломното шкембе или по-добре да прояви милост към това буре.

И се загледа в Горанфло, както нявга Август ще да е съзерцавал Цина96.

Горанфло постепенно се съвземаше; колкото и да беше глупав, надали все пак до такава степен, че да се лъже за участта, която го очакваше. Освен това той много приличаше на онези животни, които непрекъснато са заплашени от човека и затова те инстинктивно усещат, че ръката му посяга само за да удари, а устата му се отваря само за да ги изяде.

Точно в такова душевно състояние Горанфло отвори очи.

— Господин Шико! — възкликна той.

— О! — обади се Шико. — Значи не си умрял?

— Добри ми сеньор Шико — продължи монахът и се опита да долепи молебствено длани пред огромния си корем, — нима ще ме хвърлите в ръцете на преследвачите — мен, вашия Горанфло?

— Говедо — отвърна Шико с неприкрита нежност.

Монахът зарева.

След като успя да събере ръцете си, сега той опита да чупи пръсти.

— Мен, който е изял с вас толкова вкусни обеди — викаше през риданията, — мен, който според собствените ви думи пие с такъв финес, че заслужава титлата крал на сюнгерите; мен, който толкова харесваше кокошчиците, печени според вашите указания в „Рогът на изобилието“, че винаги съм ги оглозгвал до последните костици!

Този последен аргумент най хвана място и наклони везните на Шико към милосърдие.

— Мили боже! Ето ги! — извика Горанфло и се опита да скочи на крака, но не постигна целта си. — Вече са тук, край! О, добри ми сеньор Шико, спасете ме!

И понеже не успя да стане, монахът направи нещо много по-лесно: пльосна се на земята.

— Ставай! — каза Шико.

— Прощавате ли ми?

— Ще видим.

— Колкото ме бихте, вече сме квит.

Шико се засмя. Разсъдъкът на клетия монах бе тъй помътен, че той бе възприел ударите, изсипани според дълга към херцог дьо Майен, като понесен от него самия пердах.

— Смеете ли се, добри ми господине?

— Разбира се, че се смея, животно такова!

— Значи ще остана жив?

— Възможно е.

— Нямаше да се смеете, ако вашия Горанфло го чакаше смърт!

— Това не зависи от мен — отговори Шико, — това зависи от краля. Само кралят има власт над живота и смъртта.

Горанфло положи доста усилия и се изправи на колене.

В този миг мракът бе разпръснат от ярки светлини и приятелите се видяха заобиколени от безброй извезани камизоли и от шпаги, блеснали от огъня на факлите.

— Ах, Шико! Мили Шико! — викна кралят. — Как се радвам да те видя отново!

— Чувате ли, добри ми господин Шико — пошепна монахът, — негово величество великият крал е щастлив да ви види отново.

— Е, и?

— От радост ще направи за вас всичко, за което го помолите. Измолете помилване за мен.

— От кого, от онзи Ирод?

— Оо! Тихо, скъпи господин Шико!

— Господарю — обърна се Шико към краля, — колко души хванахте?

— „Confiteor“ — зашепна Горанфло.

— Нито един — отвърна Крийон. — Изменници! Сигурно са намерили друг път, който не ни е известен.

— Възможно е — потвърди Шико.

— Но ти видя ли ги? — попита кралят.

— Как да не ги видя!

— Всичките?

— От първия до последния.

— „Confiteor“ — повтаряше Горанфло, защото не беше в състояние да си спомни продължението.

— Разпозна ги, нали?

— Не, кралю.

— Как така? Не ги ли позна?

— Само единия, и то…

— И то?

— Не в лицето, кралю.

— Кой беше?

— Херцог дьо Майен.

— Майен? Онзи, заради когото ти…

— Вече не, сега сме квит.

— Ха! Разкажи ми, Шико.

— После, синко, после. Сега да се върнем към настоящето.

— „Confiteor“ — още повтаряше Горанфло.

— Охо, хванали сте пленник? — обади се изведнъж Крийон и сложи длан на рамото на монаха, а Горанфло въпреки съпротивата на цялата си телесна маса се огъна под тежестта й.

Монахът онемя.

Шико забави отговора и предостави на всички смъртни мъки, пораждани от големия ужас, да нахлуят за миг в сърцето на нещастния монах.

Онзи само дето втори път не загуби съзнание като видя толкова мъже, кипнали от гняв.

Най-накрая, след краткото мълчание, когато Горанфло сякаш чуваше вече тръбите на Страшния съд, Шико каза:

— Господарю, добре огледайте този монах.

Някой от присъстващите поднесе факла до лицето на Горанфло. Монахът затвори очи, за да си спести поне един от ужасите при преминаването от този на онзи свят…

— Проповедникът Горанфло! — учуди се Анри.

— „Confiteor, confiteor, confiteor“ — бързо-бързо заповтаря монахът.

— Същият — потвърди Шико.

— Онзи, който…

— Точно така — прекъсна го Шико.

— Охо! — с явно задоволство рече кралят.

Потта от лицето на Горанфло можеше да се събира с тасчета.

И как другояче, след като веднага се дочу звън на шпаги, сякаш самият метал беше живо същество и изгаряше от нетърпение.

Няколко души застрашително тръгнаха към монаха.

Той по-скоро почувства настъплението им, отколкото го видя, и слабо изстена.

— Чакайте — спря ги Шико, — трябва да посветя краля във всичко.

Малко се отдалечи с Анри и му пошепна:

— Сине мой, благодари се на Всевишния, че преди трийсет и пет години е позволил да се пръкне този свят човек, защото той спаси всички ни.

— Спасил ни е?

— Да. Тъкмо той ми разказа всичко за заговора. От алфа до омега.

— Кога?

— Преди осем дни. Така че, ако враговете на ваше величество го открият, можем да го смятаме за мъртъв.

Горанфло чу само последните думи: „Можем да го смятаме за мъртъв.“

И падна по очи, протегнал напред ръце.

— Достоен човек — каза кралят и доброжелателно погледна грамадата от месища, в която всеки друг би съзрял само материална маса, способна да погълне и утаен пламъка на разума, — достоен човек, ще го вземем под наше покровителство.

Горанфло улови милосърдния поглед на краля и лицето му стана като маска на античен паразит: едната половина се смееше до ухото, другата беше обляна в сълзя.

— И добре ще сториш, кралю — подзе Шико, — защото слуги като него са рядкост.

— Как мислиш, какво да го правим? — попита Анри.

— Мисля, че докато е в Париж, животът му е застрашен.

— Да му сложим охрана?

Горанфло го чу.

„Не е лошо — помисли си той. — Май ще се отърва само със затвор. Все пак е по-добре, отколкото машината за изтезания, особено ако храната е хубава.“

— Безполезно — отговори Шико. — Дай аз да го взема.

— Къде?

— При мен.

— Да, отведи го и се върни в Лувъра. Трябва да се срещна там с моите приятели и да ги подготвя за утрешния ден.

— Ставайте, преподобни отче — обърна се Шико към монаха.

— Той се гаври — изломоти Горанфло, — зло сърце.

— Ставай, добиче — тихо повтори гасконецът и го подритна с коляно отзад.

— Ах, заслужил съм си го! — възкликна Горанфло.

— Какво си говори той? — попита кралят.

— Спомня си всички свои тревоги — отговори Шико, — изброява всичките си мъки и тъй като му бях обещал покровителството на ваше величество, той сега горд от заслугите си казва: „Заслужил съм си го!“

— Горкият! — съжали го кралят. — Погрижи се за него както трябва, приятелю.

— Бъдете спокоен, кралю. Когато е с мен, нищо не му липсва.

— О, господин Шико — извика Горанфло, — скъпи мой господин Шико, къде ще ме пратят?

— Сега ще разбереш. Първо, благодари на негово величество, неблагодарно чудовище, благодари му.

— За кое?

— Благодари му, ти казвам?

— Ваше величество — запелтечи Горанфло, — ваше всемилостивейшо величество…

— Да — каза Анри, — знам за всичко, което сте направили по време на пътешествието си в Лион, на вечерта на Лигата и особено днес. Не се безпокойте, ще ви се отплатя достойно.

Горанфло въздъхна.

— Къде е Панург? — попита Шико.

— В конюшнята, клетото животно.

— Върви, яхни го и се върни при мен.

— Да, господин Шико.

Монахът се понесе с цялата скорост, която му беше достъпна, учуден, че гвардейците не го преследват.

— А сега, сине мой — каза Шико, — остави си двайсет души за ескорт, а десетима изпрати с господин дьо Крийон.

— Къде да ги пратя?

— В замъка Анжу за брат ти.

— Защо?

— Да не избяга втори път.

— Нима брат ми…

— Навредих ли ти със съветите си, които ти послуша днес?

— Не, кълна се в Разпятието на Исус!

— Тогава направи, каквото ти казах.

Анри даде нареждане на полковника на френската гвардия да му доведе в Лувъра херцог д’Анжу.

Крийон, който не изпитваше особени симпатии към принца, веднага тръгна за него.

— А ти? — попита Анри.

— Ще почакам моя светец — отговори шутът.

— И после ще дойдеш в Лувъра, нали?

— След около час.

— Тогава аз тръгвам.

— Върви, сине мой.

Анри се оттегли заедно с останалите войници.

А Шико се запъти към конюшните и когато влезе в двора, видя Горанфло, яхнал Панург.

Несретникът дори не беше се опитал да избяга от съдбата, която го чакаше.

— Хайде, хайде — каза Шико и хвана поводите на Панург, — да побързаме, чакат ни.

Горанфло хич не помисли за съпротива, той само лееше сълзи, и то в такова изобилие, че просто пролича как е отслабнал.

— Казах ли аз — шепнеше той, — казах ли…

Шико водеше Панург и само посвиваше рамена.

Глава 54В която Шико се досеща защо по ботушите на д’Епернон има кръв, а лицето му е бяло като платно

Когато се върна в Лувъра, кралят намери приятелите си легнали и кротко заспали.

Историческите събития имат едно особено качество: те озаряват с отблясъците на величието си моменти, които са го предшествали.

Затова за онези, дето ще възприемат събитията, които трябваше да се случат в утрото на въпросния ден, тъй като кралят се завърна в Лувъра още към два посред нощ — за онези, повтаряме, дето ще възприемат тези събития с уважение, продиктувано от предчувствието за техния изход, може би няма да е безинтересно да видят как кралят, след като едва не загуби короната си, търси утеха тъкмо при тримата си другари, които след няколко часа ще рискуват живота си заради него.

Сигурни сме, че поетът, избраник на съдбата, който се уповава не на предвижданията, а на озарението, би се слисал от печалната красота на тези освежени от съня лица на младежите, заспали със спокойни усмивки на подредените едно до друго легла подобно на братя в спалнята на бащиния дом.

Анри, съпровождан от Шико, който бе настанил вече своя подопечен на сигурно място и се беше завърнал при краля, с тихи стъпки се приближи до тях.

Едното легло беше празно — леглото на д’Епернон.

— Още го няма този развейпрах — пошепна кралят. — Нещастник! Безумец! Да се бие с Бюси, най-смелия човек във Франция, най-опасния в света, и хич да не си дава сметка!

— Наистина, няма го — потвърди Шико.

— Да бъде намерен! Да бъде доведен тук! — възкликна кралят. — И да ми пратят Мирон. Искам този безумец да бъде приспан, ако ще и против волята му. Искам сънят да му даде сили и пъргавина, да му помогне да се защитава.

— Господарю — съобщи лакеят, — господин д’Епернон току-що дойде.

Д’Епернон наистина се появи в Лувъра. Като научи за завръщането на краля и се досети, че той ще отиде в спалнята, младежът се опита да се промъкне безшумно в другата стая с намерението да остане незабелязан.

Но вече го чакаха и както видяхме, на краля бе докладвано за появата му.

Щом разбра, че няма да му се размине, д’Епернон доста смутен влезе в спалнята.

— А! Ето те най-после — посрещна го Анри. — Ела тук, нещастнико, и виж другарите си.

Д’Епернон обходи с поглед стаята и потвърди с кимване, че ги е видял.

— Погледни ги — продължи Анри, — те са благоразумни, те разбраха какво представлява този ден, а ти, несретнико, вместо да се помолиш, както направиха те, и да спиш като тях — ти играеш на зарове и обикаляш бардаците. Кълна се в тялото Христово, ти си по-бял от вар! Какво ще правиш сутринта? Още отсега си заникъде!

Действително, д’Епернон беше много блед, толкова, блед, че забележката на краля го накара да се изчерви.

— Хайде — каза Анри, — върви лягай, нареждам ти! И заспивай! Само че ще успееш ли?

— Кой, аз ли?! — отговори д’Епернон така, сякаш подобен въпрос го наскърбява до дъното на душата.

— Имах предвид дали ще ти остане време. Нима не ти е известно, че ще се биете още на разсъмване и че в това ужасно годишно време в четири сутринта вече е съмнало? Сега е два. Остават ти само два часа.

— За два часа, ако ги използваш както трябва, можеш да постигнеш много нещо.

— Ще успееш ли да заспиш?

— Ще заспя и още как, ваше величество.

— Не ми се вярва!

— Защо?

— Защото си разтревожен, мислиш за утре. И как няма да се тревожиш — че утре, уви, е вече днес. Но колкото и да е очевидно това, изпитвам някаква вътрешна необходимост да говоря така, сякаш съдбоносният ден още не е дошъл.

— Господарю — подхвана д’Епернон, — ще заспя. Обещавам ви. Но само, в случай че ме оставите да заспя.

— Прав е — каза Шико.

Д’Епернон наистина се съблече и легна. Имаше спокоен, дори доволен вид, което се стори добро предзнаменование на краля и на Шико.

— Храбър е като Цезар — рече кралят.

— Толкова храбър — почеса се зад ухото Шико, — че вече нищо не разбирам, честна дума.

— Ето го, заспа.

Шико отиде до леглото, защото се съмняваше, че д’Епернон може да бъде чак толкова безметежен.

— О! — възкликна той изведнъж.

— Какво има? — попита кралят.

— Погледни.

И Шико посочи с пръст ботушите на д’Епернон.

— Кръв! — пошепна кралят.

— Газил е кръв, сине мой. Наистина — храбрец!

— Да не е ранен? — обезпокои се кралят.

— Ами щеше да каже. Пък и да е ранен, ще да е в петата като Ахил.

— Чакай! Пелерината също е изцапана. Ами виж му и ръкава! Какво ли се е случило?

— Дали не е убил някого? — зачуди се Шико.

— Защо?

— Да се поупражнява.

— Странно — каза кралят.

Шико се почеса още по-енергично:

— Хм-хм! — изхъмка той.

— Защо не отговаряш?

— Напротив, отговарям: „хм-хм“. Според мен това е предостатъчно.

— О, боже господи — възкликна Анри, — какво става около мен и какво ли още ме чака? Добре, че утре…

— Днес, сине мой. През цялото време бъркаш.

— Да, имаш право.

— И какво за днес?

— Днес ще се успокоя.

— Защото те ще убият онези проклети анжуйци.

— Смяташ ли, Анри?

— Сигурен съм. Те са храбреци.

— На мен пък не ми се е случвало да чуя от някого, че анжуйците са страхливци.

— Естествено не. Но погледни каква сила се крие в тях. Погледни ръцете на Шомберг: прекрасни мускули, прекрасни ръце!

— Ами! Да беше видял ръцете на д’Антраге.

— Погледни как решително е стиснал уста Келюс, а Можирон е с гордо чело дори в съня си. С такива лица хората побеждават! Ах, когато тези очи изгарят с погледа, си, противникът е наполовина победен.

— Мили приятелю — скръбно поклати глава Шико, — знам и други горди чела, очи, които изпепеляват не по-малко страшно от тези, на които ти разчиташ. Това ли е всичко, с което се успокояваш?

— Не, ела да ти покажа нещо.

— Къде?

— В кабинета.

— Това, което смяташ да ми покажеш, то ли ти дава вяра в победата?

— Да.

— Тогава да вървим.

— Чакай.

И Анри се върна при леглата на младежите.

— Какво има? — попита Шико.

— Слушай, не искам утре, по-точно днес, да ги натъжавам, нито да ги разстройвам. Ще се простя с тях сега.

Шико кимна.

— Прости се, сине мой — каза шутът.

Тонът, с който произнесе тези думи, беше толкова тъжен, че кралят усети как го побиват тръпки и очите му се насълзиха.

— Сбогом, приятели — пошепна Анри, — сбогом, мои добри приятели.

Шико извърна глава да не гледа — и неговото сърце не беше от камък.

Но погледът му неволно пак се върна към младежите.

Анри, наведен над тях, ги целуваше един след друг по челата.

Свещ от розов восък озаряваше с бледа погребална светлина драперията на спалнята и лицата на актьорите, които участваха в тази сцена.

Шико не беше суеверен, но когато видя как Анри докосва с устни челата на Можирон, Келюс и Шомберг, изпита такова чувство, сякаш виждаше скръбта на живия, който завинаги се сбогува с мъртвите, вече положени в ковчези.

„Странно — каза си Шико, — никога не съм изпитвал подобно чувство. Горките деца!“

Щом кралят завърши сбогуването с приятелите си, д’Епернон отвори очи, за да види дали си е отишъл.

Кралят, опрян на ръката на Шико, вече беше излязъл от стаята.

Д’Епернон скочи от леглото и се захвана възможно най-старателно да почиства петната кръв от ботушите и дрехите си.

Това занимание върна мислите му към събитията на площада на Бастилията.

— Аз дори нямам толкова кръв, колкото е необходима за този човек — тъй много проля тази нощ, а се сражаваше съвсем сам.

И д’Епернон отново си легна.

Колкото до Анри, то той заведе Шико в кабинета си, отвори дълъг сандък от черно дърво, облицован отвътре с бял атлаз, и каза:

— Ето, гледай!

— Шпаги — възкликна Шико. — Виждам. Какво от това?

— Да, това са шпаги, но осветени, приятелю мой.

— От кого?

— От самия папа, нашия свети отец. Той направи за мен това благодеяние, за да бъде закаран сандъкът до Рим и обратно, бяха необходими двайсет коня и четирима души. Затова пък имам шпагите.

— Остри ли са? — попита гасконецът.

— Естествено. Но най-важното им достойнство, Шико, е, че са осветени.

— Разбира се. Ала все пак да си знаем, че са и остри.

— Нечестивецо!

— Добре, сине мой, сега да поговорим за друго.

— Само че да побързаме.

— Спи ли ти се?

— Не, искам да се помоля.

— В такъв случай да поговорим делово. Нареди ли да доведат монсеньор херцог д’Анжу?

— Да, той чака долу.

— Какво смяташ да правиш с него?

— Мисля да го пратя в Бастилията.

— Много мъдро. Само избери по-сигурна тъмница с дебели стени и здрави ключалки. Например, тази, в която лежа конетабъл дьо Сен Пол97 или Жак д’Арманяк.

— О! Бъди спокоен.

— Знам къде се продава прекрасно черно кадифе, сине мой.

— Шико! Той ми е брат.

— Прав си. Когато в двореца има траур за член на семейството, се обличат във виолетово. Ще говориш ли с него?

— Естествено — да. Ако не за друго, поне за да му отнема всякакви надежди, като му докажа, че заговорите му са разкрити.

— Хм! — каза Шико.

— Имаш ли нещо против разговора ми с него?

— Не, но на твое място бих го съкратил и бих удвоил престоя му в затвора.

— Да доведат херцог д’Анжу — заповяда Анри.

— Все пак — поклати глава Шико — аз си оставам на моето мнение.

След минута влезе херцогът. Беше обезоръжен и много блед. Съпровождаше го Крийон с извадена шпага в ръка.

— Къде го намерихте? — попита кралят, като говореше с Крийон така, сякаш херцогът не беше в стаята.

— Господарю! Негово височество отсъстваше, когато аз от името на ваше величество заех двореца Анжу, но съвсем скоро се върна вкъщи и ние го арестувахме без съпротива от негова страна.

— Имали сте късмет — презрително каза кралят. След това, като се обърна към принца, попита:

— Къде бяхте, господине?

— Където и да съм бил, господарю, мога да ви уверя — отговори херцогът, — че бях зает с ваши работи.

— Така си и мислех — рече Анри — и сега се убеждавам, че не съм сбъркал, като ви отговарям със същото — заех се с вашите работи.

Франсоа се поклони спокойно и с почит.

— И така, къде бяхте все пак? — попита кралят, като направи крачка към брат си. — С какво се занимавахте по времето, докато арестуваха вашите съучастници?

— Моите съучастници? — удивен запита Франсоа.

— Да, вашите съучастници — повтори кралят.

— Господарю, сигурен съм, че ваше величество сте заблуден.

— О, този път, господине, няма да ми се измъкнете, престъпната ви кариера свърши. И сега няма да можете да заемете трона ми, братко…

— Господарю, господарю, моля ви, успокойте се, ясно е, че някой ви е насъскал срещу мен.

— Нищожество! — изсъска изпълнен с гняв кралят. — Ти ще умреш от глад в една от тъмниците на Бастилията.

— На вашите заповеди, господарю, и ги благославям, дори когато могат да костват смъртта ми.

— Но къде бяхте все пак, лицемер такъв?

— Господарю, борех се за ваше величество и действах за славата и мира на вашето царстване.

— О — възкликна кралят, слисан донемайкъде. — Какво нахалство, за бога!

— Ха — обади се Шико и се облегна назад, — разкажете ни за това, принце мой. Сигурно е интересно.

— Господарю, незабавно бих разказал всичко на ваше величество, ако се обръщахте към мен като към брат, но вие ме имате за престъпник и аз ще изчакам събитията да потвърдят, че съм казал истината.

С тези думи принцът отново направи поклон към брат си, краля, още по-дълбок, отколкото предишния път, обърна се към Крийон и другите офицери и каза:

— Е, господа, кой от вас ще отведе престолонаследника на Франция в Бастилията?

Шико стоеше замислен, но внезапно в главата му проблясна нещо.

„Аха! — прошепна си той. — Май разбрах защо по ботушите на господин д’Епернон имаше толкова кръв, а лицето му беше бяло като платно.“

Глава 55Утрото на битката

Над Париж съмваше. Гражданите нищо не подозираха. Но аристократите, поддръжници на краля, и поддръжниците на дьо Гиз, които още не бяха се съвзели от уплахата, очакваха предстоящия двубой и бяха нащрек, за да могат своевременно да поднесат своите поздравления на победителя.

Както вече видяхме в предишната глава, кралят цяла нощ не мигна, моли се и плака. Но понеже независимо от всичко беше смел човек и опитен, особено що се отнася до дуелите, към три сутринта излезе заедно с Шико, за да помогне на другарите си с всичко, което беше по силите му.

Анри тръгна да огледа мястото на боя.

Това беше забележителна гледка, останала — уви, без никаква ирония — почти незабелязана.

Кралят, облечен в тъмни дрехи, загърнат в широкия си плащ, препасал шпага и с широкопола шапка, която скриваше косата и очите му, крачеше по улица Сент-Антоан. На около триста крачки от Бастилията обаче, близо до улица Сен-Пол, видя голяма тълпа и за да не рискува в блъсканицата, свърна по улица Сент-Катрин и по нея се добра до турнелските обори.

Тълпата, както се досещате, беше заета да брои убитите през нощта.

Кралят не се приближи и затова не научи нищо за случилото се.

Шико, който бе присъствал на поканата за дуела, по-точно на съглашението, постигнато преди осем дни, показа на краля мястото на полесражението, обясни как ще се разположат противниците и условията на двубоя.

Като получи тези сведения, Анри взе да мери мястото. Прецени разстоянието между дърветата, даде си сметка, как ще падат слънчевите лъчи, и каза:

— Позицията на Келюс е много опасна. Слънцето ще му бъде вдясно, точно откъм здравото око98, а Можирон е изцяло на сянка. Келюс трябва да си смени мястото с него, Можирон е много добре с очите. Да, засега разпределението не е особено добро. Колкото до Шомберг, той е слаб в коленете, но при него има дърво и ако стане нужда, може да се скрие зад него. Затова за него съм спокоен. Но Келюс, клетият Келюс!

Той тъжно поклати глава.

— Натъжаваш ме, кралю мой — каза Шико. — Недей да страдаш толкова! Защо, по дяволите! Всеки ще си получи точно колкото ще получи.

Кралят вдигна поглед към небето и въздъхна.

— Чуваш ли, господи, как богохулства? — прошепна той. — Но ти знаеш — той е безумен.

Шико сви рамене.

— А д’Епернон? — сети се кралят. — Бога ми, бях несправедлив, забравих го. Д’Епернон е застрашен от голяма опасност, той ще си има работа с Бюси! Погледни неговия участък, добри ми Шико: отляво — ограда, отдясно — дърво, отзад — яма. Д’Епернон през цялото време ще трябва да отскача назад, защото Бюси е тигър, лъв, змия. Бюси е жива шпага, която скача, напада, отстъпва.

— Ами! — каза Шико. — За д’Епернон съм спокоен.

— Не си прав, ще бъде убит.

— Той ли? Не е толкова глупав и сигурно е взел мерки. Бъди сигурен!

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че няма да участва, кълна се в смъртта на Исус!

— Недей така! Не го ли чу какво каза одеве?

— Точно това е, че го чух.

— Е, и?

— Тъкмо затова повтарям: той няма да се бие.

— Ти на никого не вярваш и презираш всички.

— Познавам този гасконец, Анри. Но ако искаш да ме послушаш, скъпи господарю, да се върнем в Лувъра. Вече съмна.

— Да не си въобразяваш, че ще остана в Лувъра но време на двубоя?

— Кълна се в светата утроба! Ти ще останеш там. Ако те видят тук, при победа на твоите приятели всеки ще каже, че си направил магия, а в случай на поражение всички ще те обвинят, че си ги урочасал.

— Какво ме засягат клюките и дрънканиците? Ще обичам приятелите си докрай.

— Харесва ми, че си толкова свободомислещ, хваля те също, че толкова обичаш приятелите си — сред кралете това е рядка добродетел, но не ми се ще да оставяш херцог д’Анжу сам в Лувъра.

— Нали Крийон е там.

— Е, Крийон е просто бивол, носорог, глиган — което си щеш храбро и непокорно животно. А брат ти е пепелянка, гърмяща змия — която ще да е твар, чието могъщество не е в силата, а в отровата й.

— Прав си. Трябваше да го пратим в Бастилията.

— Казах ти, че правиш грешка, като се срещаш с него.

— Да, бях победен от неговата самоувереност, от спокойствието му, от приказките за някаква си услуга, която бил ми направил.

— Още повече трябва да се пазиш от него. Да се връщаме, сине мой, послушай ме!

Когато кралят и Шико влязоха в двореца, там всички вече бяха на крак. Младежите се бяха събудили първи и слугите вече ги бяха облекли.

Кралят попита какво правят.

Шомберг приклякал, Келюс си промивал окото с оцетна киселина, Можирон пиел чаша испанско вино, д’Епернон точел шпагата си.

Последното можеше да се види и без питане, защото д’Епернон бе наредил да му донесат точилото пред вратата на спалнята.

— И според теб този човек не е истински Баярд? — възкликна Анри и хвърли на д’Епернон обичлив поглед.

— Според мен е просто точилар и толкова — отговори Шико.

Д’Епернон ги забеляза и извика:

— Кралят!

Тогава въпреки решението, което беше взел и което нямаше сили да спазва, дори ако не беше възклицанието, Анри влезе в стаята на фаворитите.

Вече казахме, че умееше да се държи величествено и прекрасно да се владее. Неговото спокойно, почти усмихнато лице не издаде никое от чувствата, стаени в сърцето му.

— Здравейте, господа — поздрави той. — Както виждам, настроението е добро.

— Слава богу, да, господарю — отговори Келюс.

— Но вие, Можирон, не сте много весел.

— Господарю, както знае ваше величество, аз съм много суеверен, а сънувах лош сън, така че се опитвам да си повдигна настроението с глътка испанско вино.

— Приятелю — каза кралят, — да не забравяме, че според думите на Мирон, а той е голям лекар, повтарям, да не забравяме, че сънищата зависят от предшестващите впечатления, но нямат нищо общо с бъдещите събития — те зависят само от волята божия.

— Точно затова ме виждате готов за боя, господарю — намеси се д’Епернон. — И аз сънувах лош сън, но въпреки това ръката ми е твърда и очите зорки.

И като атакува стената, направи резка с току-що наточената шпага.

— Да — взе думата Шико, — сънували сте, че ботушите ви са в кръв. Не е лош сън: той означава, че един прекрасен ден ще станете победител като Александър или Цезар.

— Храбреци мои — каза Анри, — знаете, че става дума за честта на вашия господар, тъй като в известен смисъл точно нея защитавате, но, помнете добре, само честта — не се тревожете за безопасността на моята особа. Тази нощ така укрепих трона си, че на първо време никакви удари не го застрашават. Затова се сражавайте само за честта ми.

— Нямайте грижа, господарю. Може да се простим с живота си — каза Келюс, — но във всички случаи честта ви ще бъде спасена.

— Господа — продължи кралят, — много ви обичам, но също толкова ви и ценя. Нека ви дам един съвет: няма нужда от излишно перчене. Не със смъртта си ще докажете правотата ми, а със смъртта на противниците.

— О, що се отнася до мен — възкликна д’Епернон, — няма да пощадя живота си.

— Аз няма да обещавам нищо — поде Келюс, — ще направя каквото мога и това е всичко.

— А аз — каза Можирон — ще отговоря на негово величество, че даже и да умра, непременно ще убия и противника си — око за око.

— Само с шпаги ли ще се биете?

— С шпаги и кинжали — отговори Шомберг.

Кралят държеше ръката си на гърдите. Може би ръката му и сърцето под нея чрез трепета и пулсирането на кръвта споделяха взаимно страховете си, но външно кралят с гордия си вид, сухи очи, високомерна уста си оставаше крал, сиреч изпращаше войници в бой, а не приятели на смърт.

— Наистина си прекрасен в този миг, кралю мой — прошепна Шико.

Благородниците бяха готови, оставаше само да се сбогуват с господаря си.

— С коне ли ще отидете? — попита Анри.

— Не, господарю — отвърна Келюс, — ще вървим пешком. Това е много здравословно упражнение, то освежава главата, а ваше величество хиляди пъти е казвал, че не толкова ръката, колкото главата насочва шпагата.

— Ти си прав, сине мой. Благославям те.

Келюс се поклони и целуна ръка на краля. Другите последваха примера му.

Д’Епернон коленичи и рече:

— Господарю, благословете шпагата ми.

— Не, д’Епернон — възрази кралят, — дайте шпагата на пажа си. Аз имам за вас по-добри шпаги. Шико, донеси ги.

— Как не — възропта Шико, — възложи го на капитана на твоята гвардия, сине мой. Аз съм просто шут и дори езичник и небесната благословия може да се превърне в зла орис, ако моят приятел дяволът ме погледне в ръцете и види какво нося.

— Какви са тези шпаги, господарю? — попита Шомберг, като хвърли поглед към сандъка, донесен от офицера.

— Италиански шпаги, изковани в Милано. Вижте прекрасните им ефеси! Всички вие, освен Шомберг, имате нежни ръце и първото порязване ще ви обезоръжи, ако не са добре прикрити.

— Благодарим, благодарим, ваше величество — възкликнаха в един глас четиримата младежи.

— Време е вече, вървете — каза кралят, като не можеше повече да прикрива вълнението си.

— Господарю — попита Келюс, — ваше величество няма ли да наблюдава двубоя, та да ни вдъхне кураж?

— Не. Това би било неуместно. Вие се биете тайно, биете се без мое разрешение. Нека не придаваме излишна тържественост на този двубой. И най-вече нека изглежда като резултат от лични дрязги.

Кралят с наистина величествен жест отпрати своите фаворити.

Когато те се скриха от погледа му, когато последният от техните слуги, облечени като за бой с ризници и шлемове, напусна Лувъра и звънтенето на шпорите му стихна, кралят се хвърли на килима и изстена.

— Оо! Умирам!

— Аз пък — обади се Шико — искам да видя двубоя. Не знам защо, но имам предчувствието, че при д’Епернон непременно трябва да стане нещо интересно.

— Напускаш ли ме, Шико? — почти изплака кралят.

— Да — отговори Шико, — ако някой от тях зле изпълнява дълга си, ще бъда там да го заместя и да защитя честта на своя крал.

— Добре, върви — примири се кралят.

Едва получил разрешението, Шико мълниеносно изчезна.

Кралят отиде в оръжейната зала, нареди да затворят дървените жалузи, забрани всякакви викове и приказки в Лувъра и каза на Крийон, който беше в течение на всичко, което щеше да стане:

— Ако победим, Крийон, ще дойдеш да ми кажеш, ако не, и бъдем победени, три пъти ще почукаш на вратата ми.

— Добре, господарю — отговори Крийон и тъжно поклати глава.

Глава 56Приятелите на Бюси

Както приятелите на краля се помъчиха добре да се наспят тази нощ, така и приятелите на херцог д’Анжу прибягнаха към същото.

След обилната вечеря, на която се събраха по своя идея без покровителя си, понеже той не проявяваше към фаворитите си такава грижа, както кралят към своите, те си легнаха в удобните постели в къщата на Антраге. Анжуйците се събраха при него, защото домът му беше близо до бойното поле.

Един от конегледачите, слуга на Рибейрак, прекрасен ловец и майстор оръжейник, целия ден чисти, полира и заточва оръжията.

Беше му наредено също да събуди младежите на разсъмване — то си му беше и постоянно задължение в празнични дни, в дни на лов или дуели.

Преди вечерята Антраге се отби на улица Сен-Дени, да се види с една малка търговка на гравюри, която той боготвореше и която целият квартал наричаше „прекрасната продавачка“. Рибейрак написа писмо на майка си. Ливаро направи завещанието си.

В три часа сутринта, когато приятелите на краля все още се разсънваха, анжуйците бяха вече на крак, свежи, в добро настроение и прекрасно въоръжени.

Чорапите им и тесните, плътно прилепнали панталони бяха червени на цвят, за да не могат противниците да забележат кръвта по тях, а и те самите да не се плашат от кръвта. Облякоха сиви копринени камизоли, та в случай, че се бият с пълно снаряжение, нито една гънка да не пречи на движенията им. И накрая обувките им бяха без токове, а за да не изморяват преждевременно ръцете и плещите си, пажовете носеха шпагите подире им.

Времето беше идеално за любов, за двубои, за разходки. Слънцето бе позлатило билата на покривите, лъскави от изпаренията на нощната роса.

Тръпчив, но прекрасен аромат се носеше от градините и се стелеше по улиците, паважът беше сух, въздухът — свеж.

Преди да излязат, младежите изпратиха един от слугите до двореца на херцога, за да разбере за Бюси.

Отговорили му, че Бюси е излязъл в десет вечерта и още не се е върнал.

Пратеникът се поинтересувал дали е излязъл сам и дали е бил въоръжен.

И разбрал, че Бюси излязъл заедно с Реми и че и двамата били с шпаги.

В дома на графа никой не изпитваше тревога за него. Бюси често изчезваше по подобен начин, освен това всички знаеха колко силен, смел и ловък е той и неговите изчезвания, даже продължителните, никого не вълнуваха.

Тримата приятели накараха слугата да повтори всички подробности.

— Така, така — каза Антраге, — вие знаете, господа, че кралят е наредил да се подготви голям лов на елени в Компиен и че господин дьо Монсоро е бил принуден вчера да отпътува за там.

— Знаем — потвърдиха младежите.

— Тогава аз знам къде е Бюси: докато главният ловчия обгражда елените, той е на лов за кошутата на главния ловчия. Не се вълнувайте, господа. Бюси дори е по-близо до мястото на двубоя и ще бъде там преди нас.

— Да — каза Ливаро, — но ще дойде уморен, изтощен, недоспал.

Антраге сви рамене.

— Нима Бюси може да се умори? — възрази той.

— А сега да вървим, да вървим, господа, ще го вземем по пътя.

И те тръгнаха.

Междувременно Анри раздаваше шпаги на техните противници. Анжуйците изпревариха с десетина минути фаворитите на краля.

Антраге живееше близо до църквата „Свети Евстатий“, затова поеха по улица Ломбар, после по Верери и накрая по Сент-Антоан.

Всички тези улици бяха пусти. Само селяни, които идваха със зеленчуци и мляко от Монтрей, Венсеа, Сен-Мор-льо-Фосе, бяха придремали по своите каручки или яхнали мулетата, имаха честта да видят гордия отряд от трима смелчаци, съпровождани от пажовете и конярите.

Вече не се чуваха ни хвалби, ни викове, ни закани. Когато предстои двубой, в който или ще убиеш, или ще те убият, когато е ясно, че битката и от едната, и от другата страна ще бъде жестока, безпощадна, до смърт, тогава не се дърдори, а се размишлява. Най-лекомисленият от тримата беше най-умислен тази сутрин.

Когато стигнаха до улица Сент-Катрин, и тримата с усмивки, от които личеше, че са помислили едно и също, погледнаха към къщата на Монсоро.

— Оттук ще се вижда хубаво — каза Антраге — и съм сигурен, че горката Диана няма да се отлепи от прозореца.

— Чакай! — рече Рибейрак. — Струва ми се, че вече е гледала от там.

— По какво позна?

— Прозорецът е отворен.

— Вярно. Но за какво е тази стълба под прозореца? Нали има врата.

— Наистина. Странно — учуди се и Антраге.

Те свърнаха към къщата с чувството, че им предстои да направят някакво важно откритие.

— Не само ние се чудим — каза Ливаро, — гледайте: селяните, които минават, се надигат в каруците си и гледат.

Младежите стигнаха под балкона. Там вече стоеше един селянин градинар и като че ли разглеждаше нещо на земята.

— Ей! Сеньор дьо Монсоро — извика Антраге, — не смятате ли да идвате с нас? Ако да, побързайте, защото трябва да стигнем първи.

Почакаха, но напразно.

— Никой не отговаря — каза Рибейрак, — но защо е тук тази стълба, дявол да я вземе?

— Ей, човече — викна Ливаро на градинаря, — какво правиш там? Ти ли си домъкнал тази стълба?

— Опазил ме бог, ваша милост! — отговори онзи.

— Защо? — попита Антраге.

— Погледнете нагоре.

И тримата вдигнаха глави.

— Кръв! — възкликна Рибейрак.

— Там е работата я, кръв — повтори селянинът, — и то доста почерняла вече.

— Вратата е разбита — съобщи в този миг пажът на Антраге.

Антраге хвърли поглед на вратата, на прозореца, хвана се за стълбата и в миг се метна на балкона. Погледна в стаята.

— Какво има? — попитаха го останалите, като го видяха как пребледня и отстъпи.

Страшен вик се чу вместо отговор.

Ливаро също се изкачи.

— Трупове! Смърт, наоколо е само смърт! — възкликна младежът.

Двамата влязоха в стаята.

Рибейрак остана долу, защото се опасяваше от внезапно нападение.

В същото време градинарят с вайкане спираше всеки минувач.

Из цялата стая личаха следите от страшната нощна битка. Подът беше в кървави локви, по-точно се беше превърнал в море от кръв. Гоблените по стените бяха насечени от шпаги и надупчени от куршуми. Мебелите, разбити и оплискани с кръв, се въргаляха по пода заедно с обезобразените тела и разкъсаните дрехи.

— О! Реми, нещастният Реми — викна изведнъж Антраге.

— Мъртъв ли е? — попита Ливаро.

— Вече е студен.

— Сякаш цял полк от тежката кавалерия е върлувал в тази стая! — възкликна Ливаро.

Тогава видя кървавите петна през отворената врата за коридора — значи и от другата страна се е водила борба. Ливаро тръгна по тези страшни следи към стълбите.

Дворът беше празен и безлюден. В това време Антраге, вместо да тръгне след него, се насочи към съседната стая. Навсякъде имаше кръв. Кръвта водеше към прозореца.

Той се наведе през перваза и очите му ужасени съзряха малката градинка долу.

На желязната ограда все още висеше трупът на клетия Бюси, посинял, вкочанен.

Щом го видя, Антраге нададе вик, и то не вик, а животински рев.

Притича Ливаро.

— Погледни — каза Антраге. — Бюси! Мъртъв!

— Предателски убит, изхвърлен през прозореца! Насам, Рибейрак, насам!

Ливаро се хвърли към двора и като срещна долу при стълбата Рибейрак, помъкна го със себе си. Минаха през вратата от двора за градинката.

— Да, той е — възкликна Ливаро.

— Отсечена му е китката — каза Рибейрак.

— В гърдите му има два куршума.

— Целият е насечен с кинжали.

— Ах, злочести Бюси! — изстена Антраге. — Мъст! Мъст!

Ливаро се обърна и се спъна в друг труп.

— Монсоро! — извика той.

— Какво? И Монсоро ли?

— Да, той е на решето и главата му е разбита в камъните.

— А! Значи тази нощ са избили всички наши приятели.

— Но жена му? Жена му? — възкликна Антраге. — Диана, госпожо Диана! — повика я той.

Нито звук освен възгласите на тълпата, която беше наобиколила къщата.

Точно по това време кралят и Шико бяха наближили улица Сент-Катрин и свърнаха, за да се разминат с навалицата.

— Бюси! Мили Бюси! — непрестанно повтаряше в отчаянието си Рибейрак.

— Да — каза Антраге, — някой е пожелал да се отърве от най-опасния измежду нас.

— Каква мерзост! Каква подлост! — възкликнаха другите двама.

— Да вървим да се оплачем на херцога — предложи някой.

— Не — каза Антраге. — Защо да преотстъпваме отмъщението си на друг! Няма да е същото, друже! Но почакай!

И за миг се спусна долу при Ливаро и Рибейрак.

— Приятели — им каза, — погледнете благородното лице на този най-голям храбрец измежду смъртните, погледнете все още алените капки от неговата кръв. Този човек ни дава пример: той никому не възложи да отмъсти вместо него. Бюси! Бюси! И ние ще постъпим като теб и не се тревожи — ще отмъстим.

Като произнесе тези думи, Антраге свали шапката си, докосна с устни устните на Бюси, извади шпагата от ножницата и я потопи в кръвта на приятеля си.

— Бюси — продължи той, — кълна се над твоето безжизнено тяло, кръвта ти ще бъде измита с кръвта на твоите врагове!

— Бюси — подхванаха Рибейрак и Ливаро, — кълнем се да убием или да бъдем убити.

— Господа — заяви Антраге и прибра шпагата в ножницата, — никаква милост, никаква жал, нали така?

Двамата му другари протегнаха ръце над тялото на Бюси.

— Никаква милост, никаква жал — повториха те.

— Но сега ние сме само трима срещу четирима — каза Ливаро.

— Вярно е, но никого не сме убивали предателски — отговори Антраге, — а бог дарява сила на невинните. Сбогом, Бюси!

— Сбогом, Бюси — отговориха неговите спътници.

И те напуснаха този проклет дом с мъртвешки лица и с ужас в душите.

Заедно с образа на смъртта отнесоха от него и онова дълбоко отчаяние, което удесеторява силите. В този дом ги изпълни и благородното негодувание, което възвисява човека над смъртната му същност.

За четвърт час тълпата така беше нараснала, че младежите с труд си пробиха път.

Когато стигнаха до мястото на двубоя, видяха противниците си: едни седнали по камъните, други живописно разположени по дървените огради.

Смутени от закъснението, анжуйците ускориха ход.

С четиримата миньони бяха и четиримата им коне-гледачи.

Четирите шпаги лежаха на земята, сякаш почиваха в очакване, подобно на стопаните си.

— Милостиви господа — каза Келюс и се изправи с леко презрителен поклон, — имахме честта да ви чакаме.

— Извинете ни, господа — отговори Антраге, — но щяхме да дойдем и преди вас, ако не беше закъснението на един от моите другари.

— Господин дьо Бюси? — попита д’Епернон. — Наистина не го виждам. Май тази сутрин ще трябва да го доведем за ухото.

— Толкова сме чакали — намеси се Шомберг, — ще почакаме още.

— Господин дьо Бюси няма да дойде — уведоми ги Антраге.

Огромно изумление се изписа по лицата на всички, само лицето на д’Епернон изразяваше нещо друго.

— Няма ли да дойде? — извика той. — Аха! Значи най-храбрият измежду храбрите се е уплашил?

— Не е възможно — възрази Келюс.

— Прав сте, господин дьо Келюс — потвърди Ливаро.

— Но защо няма да дойде? — попита Можирон.

— Защото е мъртъв — отговори Антраге.

— Мъртъв?! — възкликнаха миньоните.

Д’Епернон мълчеше, леко пребледнял.

— Убит е предателски! — продължи Антраге. — Нима не знаехте, господа?

— Не — каза Келюс, — откъде да сме знаели?

— А и вярно ли е? — попита д’Епернон.

Антраге измъкна шпагата си:

— Толкова вярно, колкото е вярно, че това по шпагата ми е неговата кръв.

— Убит! — извикаха тримата приятели на краля. — Господин дьо Бюси е убит!

Д’Епернон продължи да клати глава със съмнение.

— Тази кръв крещи за възмездие — каза Рибейрак, — нима не чувате, господа?

— А, това ли било! — обади се Шомберг. — Струва ми се, че във вашите скръбни слова се крие някакъв намек?

— Кълна се в бога, да — каза Антраге.

— Какво означава всичко това? — възкликна Келюс.

— Търси онзи, който би имал полза от престъплението, казват служителите на закона — промърмори Ливаро.

— Слушайте, господа, няма ли да ни обясните високо и ясно — екна гласът на Можирон.

— Затова сме дошли — отвърна Рибейрак — и имаме повече от необходимите причини поне по сто пъти да убием.

— Тогава бързо шпагите — каза д’Епернон, като измъкна шпагата си от ножницата — и да свършваме по-скоро.

— О! Колко бързате, господин гасконецо! — отбеляза Ливаро. — Не се перчехте така, когато бяхме четирима на четирима.

— По наша вина ли сте само трима? — отговори а’Епернон.

— Да, по ваша — възкликна Антраге. — Той загина, защото някому е било изгодно да е мъртъв и да не е на бойното поле. Отсечена му е китката, та да не може повече тази ръка да държи шпагата. Той загина, защото някому е било нужно на всяка цена да затвори очите му, чиято мълния би ослепила и четирима ви наведнъж. Разбрахте ли? Достатъчно ясен ли съм?

Шомберг, Можирон и д’Епернон изкрещяха яростно.

— Достатъчно, господа, достатъчно — каза Келюс. — Дръпнете се, господин д’Епернон. Ще се бием трима на трима. Тогава тези господа ще видят способни ли сме, въпреки че правото е на наша страна, да се възползваме от нещастието, което оплакваме също като тях. Заповядайте, милостиви господа, заповядайте — добави той, като отметна назад шапката си и повдигна лявата ръка, а с дялната размаха шпагата, — заповядайте, и като видите как се сражаваме под открито небе, пред погледа на бога, ще си дадете сметка, дали ние сме убийците. По местата, милостиви господа, по местата.

— О, мразех ви — възкликна Шомберг, — но сега вече не мога да ви понасям!

— А аз — допълни Антраге — преди час просто бих ви убил, но сега ще ви накълцам на парчета. В позиция, господа, в позиция!

— С камизоли или без? — попита Шомберг.

— Без камизоли, без ризи — отвърна Антраге. — Голи гърди, открито сърце.

Младежите свалиха камизолите си и съблякоха ризите.

— Дявол да го вземе — викна Келюс, докато се събличаше, — загубил съм си кинжала. Хлабава му беше ножницата и сигурно е паднал по пътя.

— Или пък сте го оставили у господин дьо Монсоро, на площада на Бастилията — каза Антраге, — в такава ножница, от която не сте посмели да го измъкнете.

Келюс изръмжа яростно и застана в позиция.

— Но той няма кинжал, господин д’Антраге, няма кинжал — закрещя Шико, който тъкмо идваше на бойното поле.

— Толкова по-зле за него — каза Антраге, — какво ме интересува!

И като извади с лявата ръка собствения си кинжал, също застана в позиция.

Глава 57Двубоят

Полесражението, където щеше да се състои ужасната схватка, беше разположено, както вече видяхме, в уединена и скрита сред дървета местност.

Оградите бяха направени от джамбазите и отбиваха оттук тълпата, която винаги се носи на поток край брега, докато не се натъкне на някакво препятствие и тогава спира или обръща назад.

Хората минаваха покрай оградата, без да спират.

Освен това беше много рано сутринта, а и всички, които вече бяха навън, бързаха към окървавения дом на Монсоро.

Шико с разтуптяно сърце, макар по натура да не беше много чувствителен, седна пред слугите и пажовете на дървените перила.

Той не обичаше анжуйците и ненавиждаше миньоните, но и едните, и другите бяха смели и млади, във вените им течеше благородническа кръв, която всеки миг щеше да се пролее под ярката светлина на зазорилия се ден.

Д’Епернон реши да рискува и да се поизперчи за последен път.

— И какво? Значи вдъхвам такъв страх? — възкликна той.

— Млъкнете, господин дърдорко — прекъсна го Антраге.

— Имам право — възрази д’Епернон, — според условията в двубоя трябваше да участвуват осем души.

— Хайде, марш оттук! — викна вбесен Рибейрак и му препречи пътя.

Д’Епернон млъкна и с величествен вид прибра шпагата си в ножницата.

— Елате тук — каза Шико, — елате тук, най-храбри сред храбрите, иначе ще развалите още един чифт ботуши като вчера.

— Какви ги говорите, господин шуте?

— Казвам, че сега по земята ще се полее кръв и ще ви се наложи да стъпвате в нея, както тази нощ.

Д’Епернон пребледня като мъртвец. Цялата му привидна смелост се стопи при това убийствено обвинение.

Той се настани на десетина крачки от Шико, когото вече не можеше да гледа без страх.

Рибейрак и Шомберг размениха, както е прието, поздрави и застанаха един срещу друг.

Келюс и Антраге, вече заели позиции, пристъпиха напред и кръстосаха шпаги.

Можирон и Ливаро, опрели гърбове на оградите, правеха финтове на място; и двамата дебнеха момента да кръстосат шпагите в най-изгодна за всеки позиция.

Боят започна, когато камбаните на „Свети Павел“ удариха пет.

Лицата на бойците излъчваха ярост, но стиснатите устни, страшната бледост, неволното трепване на ръката показваха, че младежите предпазливо сдържат гнева си и че пуснат на воля, той подобно на буен кон ще докара много бели.

Първите няколко минути, а това е страшно много време, шпагите само се приплъзваха една по друга и още не се чуваше звън на стомана.

Не беше нанесен нито един удар.

Рибейрак, умирен или по-скоро вече достатъчно проучил противника си, отпусна ръка и застана в очакване.

Шомберг направи две бързи крачки и му нанесе удар, който беше като първа светкавица на бурята.

Рибейрак бе ранен.

Лицето му посиня, от рамото му шурна кръв като фонтан. Младежът отскочи назад, за да огледа раната.

Шомберг понечи да повтори удара, но Рибейрак парира и му нанесе страничен удар.

Сега всеки имаше по една рана.

— Да починем няколко секунди, ако не възразявате — предложи Рибейрак.

В това време схватката между Келюс и Антраге също се разгоря. Но Келюс, лишен от кинжала си, беше в много неблагоприятно положение. Той се принуди да отбива с гола ръка и лявата, незащитена, стана цялата в рани.

Те бяха леки, но само след няколко секунди цялата му ръка беше в кръв.

Антраге много добре използуваше предимството си; не по-малко ловък от Келюс, той парираше ударите му с удивителна точност.

Нанесе три контраудара и от трите рани на гърдите на Келюс потече кръв, но раните все пак не бяха тежки.

При всеки от ударите му Келюс повтаряше:

— Драскотина!

Ливаро и Можирон още се дебнеха.

Що се отнася до Рибейрак, разярен от болката и усетил, че с кръвта губи и сили, той се хвърли към Шомберг.

Онзи не отстъпи нито крачка и само протегна шпагата си напред.

Нанесоха си ударите едновременно.

Рибейрак бе пронизан в гърдите, Шомберг — в шията.

Смъртно раненият Рибейрак се хвана с лявата ръка за гърдите — и се разкри.

Шомберг се възползува и втори път го прониза с шпагата си.

Но Рибейрак хвана десницата му, а с лявата заби кинжала в гърдите му чак до ръкохватката. Острието прободе сърцето му.

Шомберг слабо извика и падна по гръб, като повлече и Рибейрак, в чието тяло още стърчеше шпагата му.

Ливаро, като видя, че другарят му падна, бързо отскочи назад и се втурна към него, преследван по петите от Можирон.

Изпревари го с няколко крачки и помогна на Рибейрак, който се опитваше да се отърве от шпагата на Шомберг — издърпа я от гърдите му.

Но след това, когато Можирон го настигна, Ливаро трябваше да се защитава в неблагоприятно положение: на хлъзгавата от кръв земя и в по-лоша позиция, защото слънцето светеше право в очите му.

След секунда пробождащ удар порази главата на Ливаро, той изпусна шпагата и падна на колене.

Антраге силно притискаше Келюс. Можирон побърза да довърши противника си с още един удар. Ливаро рухна на земята.

Д’Епернон нададе ликуващ вик.

Сега вече Келюс и Можирон бяха двама против Антраге. Келюс беше целият в кръв, но раните му бяха леки.

Можирон бе останал почти незасегнат.

Антраге разбра колко сериозно е положението. Още нямаше нито една драскотина, но вече започна да чувства умора. Обаче моментът не беше подходящ, за да моли за почивка противниците си: единия — ранен, другия — разпален от кървавата схватка. С рязък удар, отби шпагата на Келюс и като се възползува от това, леко прескочи оградата.

Келюс отвърна с жесток удар, но разцепи само дървото.

Можирон веднага нападна Антраге отстрани. Антраге се обърна.

В този миг Келюс се мушна под оградата.

— Край с него — каза Шико.

— Да живее кралят! — завика д’Епернон. — По-смело, лъвове мои. По-смело!

— Бъдете така добър да мълчите, господине — обади се Антраге. — Не оскърбявайте човека, който ще се бие до последен дъх.

— И този, който още не е умрял — извика Ливаро.

В този момент, когато никой вече не помнеше за него, страховит, целият в кръв и прах, той се надигна на колене и заби ножа си отзад между плешките на Можирон, който рухна с думите:

— Исусе Христе! Убит съм! — И издъхна.

Ливаро отново се свлече в безсъзнание: направеното усилие и гневът изчерпаха последните му сили.

— Господин дьо Келюс — отпусна шпага Антраге, — вие сте храбър мъж, предайте се и ви обещавам живота.

— Защо да се предам? — възрази Келюс. — Да не съм на земята?

— Не. Но сте целият в рани, а аз съм здрав и читав.

— Да живее кралят! — извика Келюс. — Все още имам шпагата си, господине.

И се хвърли напред, но Антраге отби удара, въпреки че беше нанесен мълниеносно.

— Не, господине, вече я нямате — отговори той, като хвана острието близо до ефеса.

Изви ръката на Келюс и той изпусна шпагата. Антраге само леко поряза палеца на лявата си ръка.

— О! — изкрещя Келюс. — Шпага! Дайте ми шпага!

Нахвърли се върху Антраге като тигър и го стисна в желязна прегръдка.

Антраге не се опита да разкъса обръча, той прехвърли шпагата в лявата си ръка, а кинжала в дясната и започна да нанася удари на Келюс неспирно и където му падне. При всеки удар кръвта на противника го заливаше, но нищо не можеше да накара Келюс да отвори ръце — на всяка рана той отвръщаше с възклицанието:

— Да живее кралят!

Дори успя да задържи ръката, която му нанасяше ударите, да се увие около невредимия си противник и да го стисне с ръце и крака.

Антраге усети как му спира дъхът.

Той се олюля и падна.

Но като че ли всичко в този ден му помагаше: като падна, направо смаза с тежестта си злочестия Келюс.

— Да живее кра… — пошепна в агония Келюс.

Най-накрая Антраге се освободи от прегръдката му, надигна се на едната си ръка и нанесе на Келюс последен удар — право в гърдите.

— Така — викна той, — сега доволен ли си?

— Да жи… — пошепна Келюс с вече почти склопени очи.

Всичко свърши. Безмълвието и ужасът на смъртта се възцариха на бойното поле.

Антраге се изправи на крака, целият в кръв, но в кръвта на своя противник. Той самият, както вече казахме, остана само с лекото порязване на ръката.

Д’Епернон ужасен се прекръсти и бързо напусна мястото, сякаш преследван от страшен призрак.

Антраге обходи с поглед своите другари и врагове, мъртви и умиращи. Сигурно така е оглеждал и Хораций мястото на битката, решила съдбата на Рим.

Шико притича при Келюс, чиято кръв изтичаше от деветнайсет рани, и го повдигна.

Раздвижването върна Келюс към живота.

Той отвори очи.

— Антраге, кълна се в честта си — каза Келюс, — не съм виновен за смъртта на Бюси.

— О, вярвам ви, господине — произнесе трогнат Антраге, — вярвам ви.

— Бягайте — пошепна Келюс, — бягайте, кралят няма да ви прости.

— Не мога да ви оставя така, господине — възрази Антраге, — дори ако ме чака ешафод.

— Бягайте, младежо — намеси се и Шико, — не предизвиквайте бога. Спасили сте се по чудо, не искайте две чудеса за един ден.

Антраге се приближи до Рибейрак. Той още дишаше.

— Какво стана? — попита Рибейрак.

— Победихме — отговори Антраге тихо, за да не унижи Келюс.

— Благодаря — рече Рибейрак. — Остави ме.

И отново загуби съзнание.

Антраге вдигна шпагата си, изпусната по време на битката, след това и шпагите на Келюс, Шомберг и Можирон.

— Довършете ме, господине — каза Келюс, — или ми оставете шпагата.

В очите на ранения блеснаха сълзи.

— Ние можехме да станем приятели — пошепна той.

Антраге му подаде ръка.

— Хубаво! — каза Шико. — Това наистина е рицарска постъпка. Но бягай, Антраге, ти заслужаваш да живееш.

— А моите приятели? — попита младежът.

— Ще се погрижа за тях, както за приятелите на краля.

Антраге наметна плаща, който му подаде конярят, загърна се, за да не личи кръвта, с която беше наплискан, и оставил мъртвите и ранените сред пажовете и слугите, се отдалечи през вратите Сент-Антоан.

Глава 58Епилог

Кралят, блед от безпокойството, потръпваше от най-малкия шум, крачеше в оръжейната зала и като човек с опит в подобни истории, се опитваше да пресметне времето, което ще е необходимо на неговите приятели, за да се срещнат с противниците и да се сразят с тях, като не забравяше и всички произтичащи от техните характери, сила и ловкост възможности — добри и лоши.

— Сега — си каза в началото — вървят по улица Сент-Антоан. Сега влизат в ограденото. Вадят шпагите. Вече се бият.

При тези думи горкият крал, цял разтреперан, захвана да се моли.

Но благочестивите молитви, които мълвяха устните му, не досягаха неговата душа, погълната от други чувства.

След няколко минути той се изправи.

— Дано Келюс си спомни — рече той — за онзи контраудар, който му показах: париране с шпагата и удар с кинжала. Шомберг, той е хладнокръвен, би трябвало да убие онзи Рибейрак. Можирон, стига да не стане нещо лошо, лесно ще се справи с Ливаро. Но д’Епернон! О! Той е загубен. Добре поне, че точно той не е най-големият ми любимец. Но не става дума само за неговата смърт, по-лошото е да не би, когато той умре, Бюси, страшният Бюси, да се нахвърли върху другите. Той ще се справи с всички. Ах! Горкият ми Келюс! Горкият Шомберг! Горкият Можирон!

— Господарю — чу се отвън гласът на Крийон.

— Нима вече?… — възкликна кралят.

— Не, господарю, още няма никакви новини само дето херцог д’Анжу моли за позволение да говори с ваше величество.

— За какво? — попита кралят през вратата.

— Време било да разкаже на ваше величество, каква услуга ви бял направил и съобщението му донякъде щяло да успокои ваше величество.

— Добре, доведете го.

В мига, когато Крийон вече се обръщаше, за да изпълни нареждането, по стълбите отекнаха бързи крачки и се чу глас, обърнат към Крийон:

— Искам веднага да говоря с краля.

Кралят го позна и отвори вратата.

— Влез, Сен-Люк, влез — покани го той. — Кажи. Но какво ти е, боже господи? Какво е станало? Мъртви ли са?

Сен-Люк, блед, без шпага, целият в кръв, почти се втурна в стаята.

— Господарю — извика той, като се хвърли на колене пред краля, — мъст! Дойдох да ви моля за мъст!

— Горкият ми Сен-Люк — каза кралят, — какво има? Кажи! Кой те докара до такова отчаяние?

— Господарю, един от вашите най-благородни поданици, един от най-смелите ви воини…

И не можа да продължи.

— А? — обади се Крийон, сигурен, че всички тези определения и най-вече последното можеха да се отнасят само за него.

— … е убит тази нощ, убит е предателски — завърши Сен-Люк.

Кралят, чиито мисли бяха заети само с едно, си пое по-спокойно дъх. Явно не е никой от четиримата му приятели, защото се беше видял с тях сутринта.

— Предателски убит тази нощ, ли казваш? За кого говориш, Сен-Люк?

— Господарю, знам много добре, вие не го обичате — продължи Сен-Люк. — Но той беше верен на краля и при необходимост, кълна ви се, щеше да пролее кръвта си до последна капка. Иначе не би бил мой приятел.

— Аа? — сякаш взе да разбира кралят.

И мигновен блясък, ако не на радост, то най-малкото на надежда, озари лицето му.

— Господарю, отмъстете за господин дьо Бюси — извика Сен-Люк, — отмъстете!

— За господин дьо Бюси ли? — разчлени всяка дума от въпроса си кралят.

— Да, за него, когото двайсет убийци заклаха тази нощ. И с право се бяха събрали двайсетима, защото той уби четиринайсет от тях.

— Господин дьо Бюси е мъртъв?

— Да, господарю.

— Значи не се бие тази сутрин? — без да ще, уточни кралят.

Сен-Люк така го погледна, че кралят извърна очи. Тогава видя Крийон, който още стоеше до вратата в очакване на нови нареждания.

Той му направи знак да доведе херцог д’Анжу.

— Не, господарю — отговори междувременно Сен-Люк със суров глас, — господин дьо Бюси не участвува в битката тази сутрин, затова ви моля не за мъст, както погрешно се изразих пред ваше величество, а за справедливост. Защото аз ценя своя крал, но особено ценя честта му, затова смятам, че с убийството на господин дьо Бюси е направена много лоша услуга на ваше величество.

На вратата се появи херцог д’Анжу. Той стоеше на прага, неподвижен като бронзова статуя.

Думите на Сен-Люк отвориха очите на краля. Те му напомниха за услугата, с която се бе похвалил брат му.

Погледът му срещна погледа на херцога и Анри се убеди, че е прав, тъй като херцогът с очи отговори „да“ и същевременно съвсем леко му кимна.

— Знаете ли как ще се заговори сега? — възкликна Сен-Люк. — Ако вашите хора победят, ще се каже, че са победили само защото по ваше нареждане е бил премахнат Бюси.

— Кой ще го каже, господине? — попита кралят.

— О, боже! Всички! — възкликна Крийон, който по навик безцеремонно се намеси в разговора.

— Не, господине — отговори кралят, обезпокоен и потиснат от думите на този, който сега, след смъртта на Бюси, оставаше най-храбрият човек в кралството му, — не, господине, никой няма да го каже, защото вие ще ми съобщите името на убиеца.

Сен-Люк забеляза на пода до себе си нечия сянка. Херцог д’Анжу току-що бе влязъл в стаята. Младежът се огледа и го позна.

— Да, господарю, ще го посоча — каза той и се изправи, — понеже на всяка цена държа да опазя името на ваше величество от обвинения за такава мерзка постъпка.

— Слушам ви.

Херцогът стоеше спокойно и слушаше.

Крийон, изправен зад него, гледаше недружелюбно и недоволно клатеше глава.

— Господарю — започна Сен-Люк, — тази нощ Бюси беше подмамен в капан. Когато отиде на среща с жената, която го обичаше, съпругът, уведомен от предател, се прибра в дома си с убийците. Те бяха навсякъде — на улицата, в двора, даже в градината.

Ако всички кепенци на оръжейната зала не бяха затворени, както вече стана дума, щеше да се забележи, че след последните думи принцът пребледня въпреки демонстрираното самообладание.

— Бюси се защитаваше като лъв, но те бяха твърде много и…

— Той е убит — прекъсна го кралят — и е заслужил смъртта си, защото аз, естествено, не бих отмъщавал за такъв прелюбодеец.

— Господарю, още не съм свършил! — възрази Сен-Люк. — След като нещастникът се би около половин час в стаята, след като победи враговете си, той, целият в рани и кръв, почти беше успял да се спаси. Трябваше съвсем малко да му се помогне и аз самият щях да го направя, ако убийците не бяха ме заловили заедно с жената, която той ми беше поверил, и не бяха ме завързали и запушили устата ми. Уви, забравиха да ме лишат от зрение, както ме лишиха от глас, и аз видях, господарю, видях как нещастният Бюси увисна на острите железа на оградата с разпрано бедро, и тогава пред него застанаха двама души. Чух как раненият ги молеше за помощ, тъй като смяташе онези двамата за свои приятели. Но единият от тях… Господарю, ужасно е да се разказва всичко това, но повярвайте ми, още по-ужасно беше да се гледа и слуша… Единият от тях заповяда на другия да го застреля и другият изпълни заповедта.

Крийон сви юмруци и се навъси.

— Познахте ли убиеца? — попита кралят, развълнуван против волята си.

— Да — каза Сен-Люк.

Обърна се към принца, посочи го с пръст и като вложи в думите си цялата си тъй дълго сдържана омраза, произнесе:

— Монсеньор д’Анжу. Убиецът е принцът! Убиецът е неговият приятел!

Кралят беше подготвен за удара, херцогът го прие, без да му мигне окото.

— Да — каза невъзмутимо, — да, господин дьо Сен-Люк добре е видял и добре е чул. Аз заповядах да бъде убит господин дьо Бюси и ваше величество би трябвало да сте ми признателен, тъй като наистина господин дьо Бюси беше мой слуга, но колкото и да го разубеждавах, той се заканваше тази сутрин да вдигне оръжие против ваше величество.

— Лъжеш, убиецо! Лъжеш! — извика Сен-Люк. — Бюси, насечен от шпаги, Бюси, увиснал на железните остриета с пронизано бедро — този Бюси можеше да събуди само жал и у най-страшните си врагове, и най-страшните му врагове биха му помогнали. Но ти, ти — убиецът на Ла Мол и Коконас, ти уби Бюси, както уби един подир друг всичките си приятели. Ти уби Бюси не защото беше враг на брат ти, а защото бе посветен в тайните ти. О! Монсоро много добре знаеше защо си замислил това престъпление.

— Проклятие! — не се стърпя Крийон. — Защо не съм крал!

— Оскърбен съм във ваше присъствие, братко — каза херцогът, бял като платно от ужас, понеже стиснатият юмрук на Крийон и кръвясалите очи на Сен-Люк не му обещаваха безопасност.

— Излезте, Крийон! — рече кралят.

Крийон напусна.

— Правосъдие, господарю, правосъдие! — отново извика Сен-Люк.

— Господарю — намеси се херцогът, — накажете ме, че тази сутрин спасих приятелите на ваше величество и че осигурих бляскава победа за вашата кауза, която е и моя кауза.

— Но аз — обади се вече съвсем вбесен Сен-Люк, — аз ти казвам, че твоята кауза е зловеща и всичко, до което се докоснеш, предизвиква гнева господен. Господарю, господарю, вашият брат е станал покровител на приятелите ви, тежко им!

Кралят усети как тръпка на ужас разтърси тялото му.

В този миг отвън се дочу глух шум, енергични стъпки, бърз говор.

После настъпи дълбока, мъртвешка тишина.

И сред тишината, сякаш самите небеса потвърждаваха думите на Сен-Люк, три бавни, тържествени удара, нанесени от мощния юмрук на Крийон, разтърсиха вратата.

Студена пот изби по слепоочията на Анри, лицето му се разкриви.

— Победени! — извика той. — Моите клети приятели са победени!

— Не ви ли казах, господарю! — възкликна Сен-Люк.

Херцогът ужасен стисна ръце.

— Виждаш ли, страхливецо — продължи необуздано младежът, — ето как убийците спасяват честта на господарите си. Убий и мен, без шпага съм!

И той запрати копринената си ръкавица в лицето на херцога.

Франсоа изрева от ярост и стана по-блед от мъртвец.

Но кралят нищо не виждаше, нищо не чуваше. Той беше захлупил лице и шепнеше:

— О, бедните ми приятели, те са победени… може би с тежки рани. Кой ще ми каже истината?

— Аз, господарю — чу се гласът на Шико.

Кралят позна този приятелски глас и протегна ръце към Шико.

— Е? — каза той.

— Двама вече са мъртви, а третият всеки момент ще предаде богу дух.

— Кой е третият?

— Келюс, господарю.

— Къде е?

— В двореца Боаси, където наредих да го пренесат.

Кралят не го доизслуша и с горестен вик се хвърли към вратата.

Сен-Люк трябваше да заведе Диана при нейната приятелка Жана дьо Брисак, затова не беше дошъл веднага в Лувъра.

Жана три дни и нощи се грижи за клетата жена, измъчвана от жестока треска.

На четвъртия ден, изнемогвала от умората, Жана си позволи малка почивка. Но когато се върна след два часа в стаята на приятелката си, Диана вече я нямаше там.

Знае се, че Келюс — единствен от тримата защитници на краля, останал жив въпреки деветнайсетте си рани — умря в същия дворец Боаси, където Шико бе наредил да го пренесат, умря в ръцете на краля след трийсетдневна борба със смъртта.

Анри беше неутешим.

Той поръча за своите приятели великолепни паметници с мраморните им фигури в цял ръст.

Поръча специални литургии в тяхна памет и нареди на свещениците да се молят за душите им, а към привичните думи на своите сутрешни и вечерни молитви добави следното двустишие, което произнася до края на живота си:

Близо три месеца Крийон не изпусна от очи херцог д’Анжу, когото кралят възненавидя до края на дните си и никога не му прости.

После дойде септември и тогава Шико, който беше неотлъчно с господаря си и сигурно би го утешил, ако изобщо бе възможно Анри да бъде утешен, получи писмо от Бомското абатство.

То беше написано от ръката на краснописец и гласеше:

— Амин — рече Шико, — царството небесно им е осигурено.