Gronde Maritza teinte de sang

VI

Постоянно заети и вълнувани от тия разговори, образът на отечеството не ни оставяше. То беше нашият трети, невидим другар. Но това още повече разгаряше копнеенето ни за него, дущите ни се терзаеха от безполезна мъка. Ни едно известие за войната не бе дошло до ушите ни от деня, в който пристигнах в Хаче, сиреч в началото на септември. А сега беше краят на ноември. Нашите другари в Худайда бяха по-благополучни: пристанището ги свързваше, макар и рядко, с Европа, а ние тук бяхме като на други свят. Истина, таборният командир се сношаваше със Сана, резиденцията на мютесарифлика, посредством керваните, но как можехме да питаме? Как смеехме да покажем интерес за войната, когато нашата българска народност и така раздражаваше подозрителния фанатизъм на турците! Мъчехме се само по лицата им дебнешком да уловим какво-годе нещо; във всяко тяхно изражение искахме да отгатнем, прочитахме някоя перипетия на войната; ясни ли бяха тия лица, нашите се покриваха със смъртни облаци, угрижени ли ни се видеха, в нашите души кипваше луда ярост, без да имаме сигурни основания за нея. Това постоянно шпионуване ни направи доста добри физиономисти — предчувствието на сърцето ни допълваше наблюденията на окото. В първите дни на декември по стреснатото шушукане, по смущението, по необикновената оклюхналост на офицерите заключихме, че Плевен ще е паднал! И така излезе по-после; новината бе употребила десет дена (Плевен падна на 28 ноември), доде да пристигне от Вит до тая арабска пустиня! Но радостта ни не искаше да признае никакви съмнения, ни граници… Помня как цяла нощ престояхме будни с Каранова, как той беше в един вид полуда и често скачаше из стаята и пееше своята „Gronde Maritza teinte de sang, de sang, de sang, de sang.“ Той само с напева на тоя стих облекчаваше сърцето си от приливите на скръбта или възторга…