Gronde Maritza teinte de sang

VIII

Първата ми мисъл беше да тичам при Каранова, да питам за каква-годе новинка. Аз бях ожаднял да чуя нещичко за България. Току-що излязох из вратнята си, срещна ме полуголият арапин, слугата му. Бързо ме поздрави с темена, като загърна пещимала си около тялото.

— Добре дошел, юзбаши!

— Къде? Какво прави колагасъ?

Той ме погледна сепнато.

— Ела да го видиш, юзбаши, досега двайсет пъти дохождах да видя дали си дошел — отговори арапинът тъжно.

— Болен да не е?

— Много болен… зле болен!

Аз тичешката тръгнах към дома на Каранова. Намерих го на леглото. Не му продумах нищо. Той беше унесен. Джемал ефенди, един от таборните доктори, и една стара, сгърчена черна бабичка, бедуинка, стояха там. Докторът ме приближи, поздрави ме тихо и ми прошушна:

— Не го бива…

На моите бързи запитвания той отговори, че другарят ми като да лежи от остър тифус, но с други усложнения. Не може добре да си обясни болестта… Мисли, че тя има повече психически причини… Положението му е критическо… От пет деня нищо не е вкусил. Повече бълнува и пита за мене. Но това се случва все по-рядко. Преди малко се бил пак поокопитил и ме викал; но ето го сега пак без свяст и като мъртъв. Температурата му е неимоверно висока и докторът предвижда скоро конеца му.

— Да — прибави той, — вика още и някоя Марица… Коя е, някоя българка… види се?

Аз се сетих.

— Да, сестра негова — отговорих тихо.

В това време болният замърда и забълнува. Докторът ми кимна да слушам. Каранов с отворени очи, дълбоко хлътнали в орбитите и впити в пространството, бъблеше нещо несвястно със своите устни, бледи, сухи и безкръвни, както и лицето му, сега твърде изпито, с изострени форми, с маската на страданията и смъртта. Внезапно Каранов си повдигна главата на възглавницата, за да може по-свободно да диша, и като свали страшно светещите си очи към прозорчето, пробито в стената, обкичена с фотографически портрети, завика високо:

— Gronde Maritza teinte de sang, да, право, право! Ура! Gronde Maritza teinte de sang! Gronde Maritza, Maritza!…

Прозорецът гледаше на север.

— Клетият, клетият момък — шушнеше състрадателно Джемал бей, като хвърляше поглед на портретите, в които имаше и женски. Той от цялата фраза схващаше само „Марица“.