Грънчарското колело на рая

Трета глава

Джордж Ор си тръгна от работа в три и половина и отиде пеша до станцията на метрото; нямаше кола. Спестявайки, би могъл да си позволи парен фолксваген и пътния данък за него, но за какво? Центърът на града бе затворен за автомобили, а той живееше в центъра. Едно време, през осемдесетте години, се научи да шофира, но никога не бе имал кола. Взе влак по линията за Ванкувър в посока обратно към Портланд. Вагоните вече бяха претъпкани; там, където се намираше, не стигаше до дръжка или въобще до нещо, за което да се хване, и се крепеше единствено благодарение на притискащите го от всички страни тела, които се уравновесяваха; понякога, когато силата на притискането (c) превишаваше силата на земното привличане (g), оставаше да виси, без да докосва пода. Един човек до него, който държеше вестник, така и не успя да си свали ръцете, а остана с лице забито в спортната страница. В продължение на шест спирки под носа на Ор стоеше заглавието: „Голяма бомбардировка на самолети А-1 близо до афганистанската граница.“ И подзаглавието: „Заплаха от намеса на Афганистан“. Човекът с вестника си проби път и се измъкна, а мястото му заеха няколко домата върху зелена пластмасова чинийка, под които се намести възрастна жена със зелена найлонова дреха. Тя престоя на левия му крак три спирки.

Промъкна се, слезе на Ист Бродуей и в продължение на четири пресечки си пробиваше път през все по-гъстия насрещен поток от хора, излезли от работа, запътен към Уиламит Ист Тауър, голям, просташко претенциозен небостъргач от бетон и стъкло, който с упорството на растение се състезаваше за светлина и въздух със заобиколилата го отвсякъде гора от подобни сгради. До нивото на улицата достигаха много малко въздух и светлина; колкото въздух имаше, беше топъл и изпълнен със ситен дъждец. Валеше по стара портландска традиция, но топлината от 20 градуса C на 2 март беше нещо ново, дължеше се на замърсяването на въздуха. Битовите и промишлени емисии не бяха овладени навреме, за да станат обратими кумулативните тенденции, които се наблюдаваха още в средата на двайсетия век; щяха да са необходими няколко века да се очисти атмосферата от въглеродния двуокис, ако изобщо това някога станеше. Ню Йорк щеше да е сред големите жертви на парниковия ефект, предизвикал топенето на полярните ледове и повишаване на равнището на океана; нещо повече, застрашен беше Босваш6. Имаше и добри страни. Водата в залива на Сан Франциско повишаваше равнището си и накрая щеше да покрие стотиците квадратни километри изкопана земна маса и боклук изхвърлени в него от 1848 г. до сега. Що се отнася до Портланд, той не беше застрашен от покачващото се равнище на водата, а само от падащата вода, тъй като се намираше на сто и трийсет километра от океана, от другата страна на крайбрежната планинска верига. В Западен Орегон винаги е било дъждовно, но сега валеше непрекъснато, дъждовете падаха упорити и топли. Все едно, че живееш сред течаща отгоре топла супа.

Новите градове Уматила, Джон Дей, Френч Глен бяха разположени източно от Каскадните планини, където преди трийсет години се ширеше пустиня. През лятото там все така цареше жестока горещина, но валежите достигаха само 112 сантиметра годишно, за разлика от 285-те сантиметра в Портланд. Стана възможно да се води интензивно земеделие — пустинята разцъфна. Сега във Френч Глен живееха 7 милиона души. Портланд, с население само от 3 милиона и без потенциал за растеж, изостана далеч назад. Което не беше нещо ново за Портланд. И какво от това? Недохранването, пренаселеността и вездесъщата мръсотия — бяха същите. В старите градове имаше повече скорбут, тиф и хепатит, повече улично насилие, престъпност и убийства отколкото в новите. В едните властваха плъховете, а в другите — мафията. Джордж Ор остана в Портланд, защото винаги бе живял там и защото нямаше причини да смята, че животът другаде би бил по-добър или пък различен.

Г-ца Крауч се усмихна безучастно и му даде знак направо да влиза. Ор си бе представял, че кабинетите на психиатрите, също като заешките дупки, имат преден и заден вход. Този нямаше, но се съмняваше, че в него може на влизане или излизане пациентите да се натъкнат един на друг. В Медицинския факултет му обясниха, че д-р Хейбър имал малко пациенти, защото бил преди всичко изследовател. Създадоха у него впечатлението за човек, постигнал успех и много специален, а сърдечното и властно поведение на доктора го затвърди. Но тъй като днес не беше така напрегнат, забеляза повече неща. В кабинета нямаше платина и кожа, които да свидетелстват самоуверено за финансов успех, липсваше и бъркотията на учен, убеден, че за него тези неща нямат значение. Столове и кушетка, тапицирани с изкуствена кожа, бюро от облечен с пластмаса и дървен фурнир метал. Нямаше нищо истинско. Д-р Хейбър, с бели зъби, с червеникавокафява грива, огромен, избоботи: „Добър ден!“

Сърдечността беше неподправена, но пресилена. У този човек имаше истинска топлина и дружелюбност, но те бяха затиснати от професионално маниерничене, изкривили се бяха от преднамереното използуване на собствената личност на лекаря. Ор долови желанието му да го харесат и да помогне; „Докторът — помисли си той — не е убеден, че на този свят има други освен него и търси да докаже, че те съществуват като им помага. Боботи така високо своето «Добър ден!», защото не е сигурен, че ще получи отговор.“ На Ор му се дощя да бъде дружелюбен, но, тъй като не му се видя подходящо да каже нещо лично, рече:

— Изглежда Афганистан ще се намеси във войната.

— Хм, това си личеше още през август. — Трябваше да се сети, че докторът ще е по-наясно с международното положение; той самият беше полузапознат с него и изостанал с три седмици от събитията. — Според мен това едва ли ще стресне съюзниците — продължи Хейбър, — освен ако не привлече Пакистан на страната на Иран. Тогава може да се наложи Индия да изпрати нещо повече от символична подкрепа на изагиптяните. — Последното беше телеграфно съкращение на съюза между Новата арабска република и Израел. — Според мен, речта на Тупта в Делхи показва, че той се подготвя за такава възможност.

— Тя се разраства — рече Ор, чувствайки се неадекватен и унил. — Имам предвид войната.

— Притеснява ли те?

— Вас не ви ли притеснява?

— Това няма значение.

— Да, притеснява ме. — Но Хейбър не заслужаваше този отговор; питащият не може да се изключи от въпроса, като се прави на обективен, сякаш отговорите бяха предмети. Ор не изрече мислите си на глас; намираше се в ръцете на доктора, който положително знаеше какво прави.

Имаше склонността да смята, че хората знаят какво вършат, може би защото приемаше, че самият той не знае.

— Спа ли добре? — попита Хейбър, сядайки под лявото копито на Тамани Хол.

— Чудесно, благодаря.

— Какво мислиш за ново посещение в Двореца на сънищата? — попита докторът като го наблюдаваше внимателно.

— Разбира се, нали затова съм тук.

Видя Хейбър да става и да заобикаля бюрото, видя голямата ръка да посяга към врата му, сетне не се случи нищо.

— … Джордж…

Името му. Кой го викаше? Непознат глас. Суха земя, сух въздух, кънтенето на непознат глас в ушите му. Дневна светлина и никаква посока. Няма път назад. Събуди се.

Полупознатата стая, полупознатият едър мъж в широка червеникавокафява работна дреха, с червеникавокафявата брада и белозъба усмивка, с тъмни непроницаеми очи.

— На ЕЕГ-то сънят изглеждаше кратък, но жив — рече плътният глас. — Да го чуем. Колкото по-бързо си спомниш, толкова по-пълно ще го разкажеш.

Ор седна, усещайки се доста, замаян. Намираше се на кушетката. Как ли се бе озовал там?

— Да видим. Нищо особено. Отново конят. Като ме хипнотизирахте, пак ли ми казахте да сънувам коня?

Хейбър поклати глава, без да потвърждава или да отрича и продължи да слуша.

— Ами, това тук беше конюшня. Това помещение. Слама и ясли, а в ъгъла — вила, и т.н. Конят беше в нея. Той…

Очаквателното мълчание на Хейбър не допускаше измъкване.

— Та той изсипа огромна купчина лайна. Кафяви, димящи. Конски фъшкии. Приличаше малко на връх Худ, с малката гърбичка от северната страна и т.н. Покриваше целия килим и някак ми пречеше, та рекох: „Това е само снимка на върха.“ Сетне, предполагам, започнах да се събуждам.

Ор вдигна очи, погледна покрай д-р Хейбър към фототапета зад него, снимка на връх Худ, която заемаше цялата стена.

Картината беше спокойна, в доста приглушени, малко изкуствени багри: синьо небе, нежно или червеникавокафява планина, с бели петънца близо до върха, а на преден план сумрачни, безформени върхове на дървета.

Докторът не гледаше към тапета. Следеше Ор със своите пронизващи, непроницаеми очи. Засмя се, когато Ор обърна отново погледа си към него, но не продължително или високо, а по-скоро малко възбудено.

— Напредваме, Джордж!

— Накъде?

Ор имаше чувството, че изглежда смачкан и глупав, както седеше на кушетката, на която беше спал безпомощен, вероятно с отворена уста и хъркайки, докато Хейбър е седял, гледал е тайните танци и подскоци на мозъка му и му е казвал какво да сънува. Почувства се беззащитен и използван. За каква цел?

Очевидно докторът не си спомняше въобще за фототапета с коня, нито пък за разговора, който водиха във връзка с него; той живееше изцяло в новото настояще и всичките му спомени водеха към него. Така че въобще не можеше да помогне. Но сега ходеше напред-назад из кабинета, като говореше дори по-високо от обикновено.

— Ами, първо, можеш да сънуваш и наистина сънуваш по поръчка, следвайки хипнотичните внушения; второ, реагираш великолепно на Усилвателя. Следователно можем да работим заедно, бързо и резултатно, без наркоза. Предпочитам да работя без наркотици. Онова, което мозъкът върши самостоятелно, е хиляди пъти по-увлекателно и сложно от каквато и да е реакция на химическо стимулиране; затова разработих Усилвателя — да дам на мозъка средство сам да се стимулира. Творческите и терапевтични ресурси на мозъка — независимо дали е в будно състояние, дали спи или сънува — са практически безкрайни. Стига да намерим ключове към всички ключалки. Сама по себе си силата на съня е направо несънувана! — Разсмя се силно, тъй като бе използвал малката игра на думи многократно. Ор се усмихна неловко, тя попадна прекалено близо до целта. — Убеден съм, че лечението ти трябва да се търси в това направление — да се използват сънищата ти, а не да се заобикалят или избягват. Да се изправиш лице в лице със страха си, с моя помощ, да го преодолееш. Ти се боиш от собственото си съзнание, Джордж. Това е страх, с който човек не може да живее. Но не ти се и налага. Не си разбрал, че собственото ти съзнание може да ти помогне, как да го използваш, да го впрегнеш творчески. Само трябва да не се пазиш от собствените си умствени способности, да не ги потискаш, а да ги освободиш. Можем да го направим заедно. Как мислиш, не е ли правилно, не трябва ли да се направи?

— Не зная — отвърна Ор.

Когато Хейбър говореше за използването и впрягането на умствените му способности, за момент си помисли, че докторът сигурно има предвид способността му като сънува да променя действителността, но нали, ако е имал това предвид, щеше да каже ясно? След като знаеше, че Ор отчаяно има нужда някой да потвърди, не би се въздържал, стига да беше в състояние.

Сърцето на Ор се сви. Наркотиците и стимулиращите средства го бяха направили емоционално неуравновесен; знаеше го и затова все се опитваше да се бори и да овладее чувствата си. Но това си разочарование не можеше да овладее. Сега осъзна, че си е позволил мъничко надежда. Вчера бе убеден, че докторът съзнава смяната на планината на фототапета с коня. Не се изненада, не се разтревожи, че при първоначалното си стъписване Хейбър се опита да го скрие; без съмнение не е бил в състояние да го признае дори пред себе си, да го възприеме. Самият Ор дълго търси сили да приеме факта, че върши невъзможното. И все пак си бе позволил да се надява, че Хейбър като знае за съня и присъства, намирайки се в центъра на събитията, е могъл да забележи промяната, могъл е да си спомни и да потвърди, че се е случило.

Напразно. Нямаше изход. Ор се озова в положението, в което се намираше от месеци — сам; знаейки, че е луд и че не е луд едновременно и еднакво непоколебимо. Това стигаше, за да се побърка.

— Дали ще е възможно — рече срамежливо той, — да ми оставите постхипнотично внушение да не сънувам резултатно? След като можете да ми внушите да го направя… Така бих се отървал от наркотиците, поне за известно време.

Хейбър се намести зад бюрото си, приведен като мечка.

— Много се съмнявам, че ще свърши работа дори в течение на една нощ — рече просто той. Сетне отново забоботи: — Не е ли това същият безплоден път, по който си се опитал да тръгнеш, Джордж? Наркотик или хипноза — все си е потискане. Не ще успееш да избягаш от собственото си съзнание. Разбираш го, но не си съвсем готов да го приемеш. В това няма нищо лошо. Погледни на нещата така — на два пъти сънува, ей тук, на кушетката. Толкова лошо ли беше? Навреди ли ти с нещо?

Ор поклати отрицателно глава, прекалено паднал духом, за да отвори уста.

Хейбър продължи да говори и Ор се постара да внимава. Сега обсъждаше съзерцанието, връзката му с нощните сънни цикли от час и половина, ползата от тях и стойността им. Попита Ор дали му допада някакъв конкретен тип фантазиране.

— Например — рече той, — аз често си фантазирам за героични постъпки. Героят съм аз. Спасявам момиче, колега астронавт, обсаден град или цялата проклета планета. Месиански мечти, мечтите на човек, който иска да стори добро. Хейбър спасява света! Носят ми страхотно удоволствие — стига да си знаят мястото. Всички ние имаме нужда от повишаване на самочувствието, което идва от фантазирането, но опитаме ли се да разчитаме на него, параметрите ни за действителността започват донякъде да се размиват… Тогава идват фантазиите от типа остров в Южните морета — мнозина ръководители на средна възраст им се отдават. Или за благородния, многострадален мъченик и различните романтични фантазии на подрастващите, садомазохистичните фантазии и т.н. Мнозина от нас познават повечето такива типове. Почти всички сме били поне веднъж на арената, срещу лъвовете, хвърлили сме бомба и сме унищожили враговете си — или сме спасили въображаема девица от потъващ кораб, писали сме вместо Бетовен Десетата му симфония. Кой стил ти допада?

— О… бягството — отвърна Ор. Наистина трябваше да се стегне, за да отговори на човека, който се опитваше да му помогне. — Да се измъкна. Да се измъкна изпод товара.

— На работата ли, на ежедневието ли?

Хейбър сякаш не можеше да повярва, че Ор е доволен от работата си. Без съмнение преливаше от амбиция и му беше трудно да повярва, че у някого тя може да липсва.

— Ами, по-скоро от града, искам да кажа от тъпканицата. Прекалено много хора навсякъде. Заглавията. Всичко.

— Южните морета ли? — попита Хейбър с мечешката си усмивка.

— Не. Тук. Нямам голямо въображение. Мечтая за къщичка някъде извън града, може би в Крайбрежната верига, където все още е останало нещо от някогашните гори.

— Мислил ли си някога да си купиш?

— Един акър7 земя в най-евтините райони за отмора, в пустошта на Южен Орегон, струва около трийсет и осем хиляди долара. Стига до четиристотин хиляди за парцел с изглед към плажа.

Хейбър подсвирна и рече:

— Разбирам, че си мислил и е трябвало да се върнеш към фантазиите си. Слава Богу, те са безплатни, а! Добре, готов ли си да опитаме пак? Имаме почти цял час още.

— Бихте ли могли…

— Какво, Джордж?

— Да ми позволите да запомня…

Хейбър поде един от поредните си многословни откази:

— Виж какво. Както знаеш, нормално изживяното по време на хипноза, включително всички указания, не се помни в будно състояние, защото се блокира от механизъм, подобен на онзи, който блокира спомена за 99 на сто от нашите сънища. Да се отстрани този блок означава да се дадат прекалено много противоречиви указания, свързани с доста деликатен въпрос — съдържанието на все още несънуван сън. Ето това — този сън — мога да ти внуша да си спомниш. Но не желая споменът за действително сънувания от тебе сън да се смесва с внушенията, които съм направил. Искам да са разделени, да получа ясен доклад за онова, което наистина си сънувал, а не за онова, което, според теб, е трябвало да сънуваш. Разбра ли? Наистина трябва да ми вярваш. Аз участвам в играта, за да ти помогна. Не искам твърде много от теб. Ще те подтиквам, но не прекалено силно или прекалено бързо. Няма да те карам да сънуваш кошмари. Повярвай ми, искам да доведа тази работа докрай и да я проумея толкова, колкото ти я разбираш. Ти си интелигентен и отзивчив субект, а и храбър човек, който е носил сам подобна тревога много дълго време. Ще доведем работата докрай, Джордж, повярвай ми.

Ор не му вярваше напълно, но на него можеше да се противоречи колкото на проповедник, а освен всичко имаше желание да му повярва.

Не каза нищо, а легна обратно на кушетката и позволи на голямата ръка да докосне гърлото му.

— Добре! Готово! Какво сънува, Джордж? Да чуем, докато е още топло.

Повдигаше му се, чувстваше се като глупак.

— Нещо за Южните морета… кокосови палми… Не мога да си спомня. — Потри глава, почеса се под късата брада, пое дълбоко дъх. — Сетне сънувах, че вървите двамата с президента Джон Кенеди, струва ми се по Олдър Стрийт. Вървях зад вас и, струва ми се, носех нещо на някого от двамата. Кенеди беше отворил чадъра си — виждах го в профил, приличаше на старите монети от петдесет цента — и вие казахте: „От това повече няма да имате нужда, г-н президент“ — и го взехте от ръцете му. Той май се подразни, продума нещо, което не можах да разбера. Но беше спряло да вали, показа се слънцето и той рече: „Сигурно сте прав, сега“… Наистина е спряло да вали.

— Откъде знаеш?

Ор въздъхна.

— Ще видите като излезете. Свършихме ли за този следобед?

— Готов съм за още. Държавата плаща, нали знаеш.

— Много съм уморен.

— Добре, значи с това приключваме за днес. Слушай, какво ще кажеш да провеждаме сеансите си нощем? Ще те оставя да заспиш нормално, ще използвам хипноза само да внуша съдържанието на съня. По този начин делниците ти ще останат свободни, а при мен в половината от случаите делниците са нощи; сънят е нещо, с което изследователите на съня рядко разполагат! Това страшно ще ускори работата ни, а ти няма да има защо да вземаш лекарства за потискане на сънищата. Искаш ли да опитаме? Какво ще кажеш за петъчната нощ?

— Имам среща — Ор се стресна от лъжата си.

— Тогава събота.

— Добре.

Тръгна си, преметнал влажния шлифер през ръка. Нямаше защо да го облича. Сънят за Кенеди беше много резултатен. Вече знаеше със сигурност кои сънища са такива. Колкото и обикновено да беше съдържанието им, като се събудеше, ги помнеше изключително ясно и се чувстваше съсипан и изхабен, както се чувства човек, направил огромно физическо усилие да се противопостави на непреодолима, смазваща сила. Преди такива сънища не идваха по-често от веднъж на месец, месец и половина; всъщност връх бе взел страхът, че ще сънува. Сега Усилвателя го караше да сънува, а хипнотичните внушения настояваха да сънува резултатно, бе сънувал резултатно три от общо четири записвания в течение на два дни; или, ако оставим настрана съня с кокосовите палми, който беше, както рече Хейбър, просто мърморене на образи, три от три. Чувстваше се изтощен.

Не валеше. Когато излезе от входа на Уиламит Ист Тауър, мартенското небе се бе опнало високо и ясно над уличните каньони. Вятърът се бе обърнал от изток, духаше сухият пустинник, който съживяваше от време на време влажното, горещо, печално, сиво време в долината на Уиламит. По-чистият въздух повиши малко настроението му. Той изправи рамене и тръгна, опитвайки се да пренебрегне лекото замайване, по всяка вероятност краен резултат от изтощение, тревога, две кратки дремвания по необичайно време на деня и спускането с асансьор от шейсет и втория етаж.

Докторът ли му е казал да сънува, че е спряло да вали? Или пък внушението е било да сънува Кенеди (който, както си спомни сега, имаше брадата на Ейбрахам Линкълн)? Или самия Хейбър? Нямаше как да познае. Резултатната част от съня беше спирането на дъжда, промяната във времето; но това нищо не доказваше. Често резултатен се оказваше не видимо очебиен елемент на съня. Подозираше, че той е прибавил Кенеди по причини, известни само на подсъзнанието му, но нямаше как да е сигурен.

Слезе с безкрайно усилие до спирката на метрото Ист Бродуей. Пусна монетата от пет долара в билетния автомат, взе билета, хвана влака, навлезе в мрака под реката.

Замайването в тялото и съзнанието му се засили.

Да минеш под реката; колко странна, наистина противоестествена мисъл.

Да пресечеш река, да я минеш по брода, да нагазиш в нея, да плуваш в нея, да използваш лодка, ферибот, мост, самолет, да отидеш нагоре по реката, да слезеш надолу по реката в безкрайното обновление или начало на течението — всичко това звучеше смислено. Но да минеш под река, тук ставаше дума за нещо, което съвсем буквално звучеше перверзно. В съзнанието и извън него има пътища, чиято сложност сама по себе си показва, че явно си се объркал и някъде съвсем в началото си свърнал в неправилна посока.

Под Уиламит имаше девет влакови и автомобилни тунела, през нея бяха прехвърлени шестнайсет моста, бяха я бетонирали в продължение на близо четирийсет и пет километра. Мелиоративните съоръжения по нея и по по-голямата Колумбия, в която тя се вливаше на няколко километра надолу по течението от центъра на Портланд, бяха така съвършени, че дори след най-продължителни проливни дъждове нито една от тях не можеше да повиши нивото си с повече от десет-дванайсет сантиметра. Уиламит беше полезен елемент от заобикалящата среда, досущ голямо, кротко домашно животно, запретнато с каиши, вериги, тегличи, седла, мундщуци, колани, букаи. Разбира се, ако не вършеше работа, щяха да я покрият с бетон, като стотиците малки потоци и рекички, които течаха в тъмнина надолу от височините на града под улиците и сградите. Без нея Портланд нямаше да е пристанище; корабите, дългите колони от шлепове, големите салове с дървен материал все още плаваха нагоре и надолу. Затова камионите, влаковете и малкото частни коли трябваше да минават над реката или под нея. Над главите на хората, които пътуваха във влака в тунела Бродуей, имаше тонове скала и чакъл, тонове течаща вода, грамадите на пристаните и киловете на океански кораби, огромните бетонни подпори на вдигнатите над земята мостове на магистралите и детелините, конвой от парни камиони, натоварени със замразени бройлери, реактивен самолет на 10 000 метра в небето, звезди на 4,3 светлинни години. Джордж Ор, блед на премигващия флуоресцентен блясък във вагона, се люлееше, стиснал клатещата се стоманена дръжка сред още хиляди други като него. Усещаше тежестта върху си, товар, който го натискаше все по-надолу. Мислеше: „Живея с кошмар и от време на време се събуждам от него в съня си.“

Блъскането и бутането на хората, които слизаха на станция Юниън, изби тази дълбокомъдрена мисъл от съзнанието му; той съсредоточи вниманието си върху това да не изпуска дръжката. Тъй като се чувстваше все още замаян, се страхуваше, че ако я изпусне, може да повърне и се предаде изцяло на силата (с).

Влакът потегли отново с шум, който се състоеше от равни части ниски и стържещи ревове и високи пронизителни писъци.

Портландската метросистема датираше само от петнайсет години, но я строиха късно и набързо, с некачествени материали, по време на, а не преди сгромолясването на икономиката, основана на личните автомобили. Всъщност вагоните бяха строени в Детройт и сами го потвърждаваха с трайността си и звуците, които издаваха. Ор дори не чуваше ужасяващия шум. Макар и само на трийсет години, окончанията на слуховия му нерв бяха със значително притъпена чувствителност; във всеки случай, шумът бе обикновеният фон на кошмара. Отново разсъждаваше, наложил правата си върху висящата на ремък дръжка.

Откак по принуда разви интерес към темата, се чудеше, че съзнанието не помни повечето сънища. Очевидно несъзнателното мислене, все едно дали при новородените или в сънищата, не стоеше на разположение на съзнателните спомени. Но дали по време на хипноза е в безсъзнание? Съвсем не, буден е, докато не му кажат да заспи. Тогава защо не можеше да си спомни? Това го тревожеше. Искаше да знае какво върши Хейбър. Например първият сън този следобед: дали докторът му е казал просто да сънува отново коня? И дали сам е добавил конските фъшкии, което го поставяше в неудобно положение? От друга страна, ако докторът е внушил конкретно конските фъшкии, това го поставяше отново, макар и по различен начин, в неудобно положение. А може би Хейбър е имал късмет, че не се сдоби с голяма димяща купчина кафяв конски тор на мокета в кабинета си. В известен смисъл, разбира се, това бе станало — снимката на планината.

Ор се изпъна сякаш го бяха ръгнали в слабините, докато влакът се втурна с писък в станцията на Олдър Стрийт. Планината, помисли той, докато шейсет и осем души се блъскаха, тикаха и се отъркваха в него, устремени към вратите. Планината. Казал ми е да върна планината в съня си. И аз съм накарал коня да върне планината на мястото й. Но, ако ми е казал да върна планината на мястото й, тогава е знаел, че е била там преди коня. Знаел е. Видял е как първият сън променя действителността. Видял е промяната. Той ми вярва. Не съм луд!

Толкова голяма бе радостта, изпълнила Ор, че седмина или осмина от четирийсет и двамата пътници, които се тъпчеха във вагона, тези, дето бяха притиснати най-близо до него, изпитаха леко, но определено сияние на добронамереност или отпускане. Жената, която не успя да му отнеме ремъка, почувства блажено облекчение на острата болка от мазола си; мъжът, смачкан върху му от ляво, си помисли внезапно за слънчева светлина; старецът, седнал приведен точно пред него, за малко забрави, че е гладен.

Ор не беше от онези, които разсъждават бързо. Всъщност не беше от онези, които разсъждават. Стигаше до идеите бавно, никога не се плъзгаше по кристалния, твърд лед на логиката, нито се възнасяше на попътната струя на въображението, а тъпчеше, пристъпваше бавно по коравата почва на битието. Да виждаш връзките, казват, било белег на интелекта. Ор усещаше връзките — досущ като водопроводчик. Не беше глупав, но не използваше и половината от възможностите на мозъка си, нито пък половината от бързината, която можеше да развие. Едва след като слезе от метрото на Рос Айлънд Бридж Уест, измина няколко пресечки по нагорнището, взе асансьора до осемнайсетия етаж, до своята гарсониера с размери два и петдесет на три и трийсет метра в двайсет и един етажния блок от стомана и мръсен бетон „Корбет“, съсобственост на хора с независим доход (Да живееш разкошно с ограничени средства в центъра на града!), сложи резена соев хляб в инфрачервената фурна, извади бира от стенния хладилник и постоя известно време на прозореца — бе платил двойно за външна стая с изглед към Западните възвишения на Портланд, нагъчкани с огромни лъскави кули, наситени със светлини и живот и стигна, най-накрая, до въпроса: Защо Хейбър не ми каза, че знае, че сънувам резултатно?

Предъвква го известно време. Обикаля наоколо, опита се да го повдигне, но му се видя много тежък.

Мислеше си: Хейбър знае вече, че фототапетът се променя два пъти. Защо не каза нищо? Трябва да знае, че се страхувам да не съм луд. Казва, че ми помагал. Би ми помогнал много, ако ми каже, че вижда онова, което виждам аз, че не си въобразявам.

Той знаеше, мислеше си Ор, след като отпи продължително и бавно глътка бира, че спря да вали. Но не отиде да види, когато му казах. Може да го е било страх. Това ще да е. Изплашил се е от цялата тази работа и иска да разбере повече, преди да ми каже какво всъщност мисли за нея. Е, не мога да го коря. Щеше да е странно, ако не се бе изплашил.

Но се питам какво ли ще прави, когато свикне с мисълта… Питам се как ще спре сънищата ми, как ще ми попречи да променям нещата. Трябва да престана; това е повече от достатъчно, повече от достатъчно…

Поклати глава и обърна гръб на ярките, обрасли с живот възвишения.