Грънчарското колело на рая

Седма глава

В два и десет следобед на 30 март Хедър Лилейч, облечена в червен пластмасов дъждобран, бе забелязана да напуска „При Дейв“ на Анкени Стрийт и да се отправя на юг по Четвърто авеню, понесла голяма черна ръчна чанта с месингова закопчалка. Бъдете нащрек с тази жена. Опасна е.

Не че държеше да се среща с бедния проклет психар, но, мамка му, мразеше да се излага пред келнери. Да пази маса половин час, тъкмо по време на обедния наплив — „Очаквам някого…“, „Съжалявам, очаквам един човек…“ — а никой да не идва и да не идва, а накрая трябва да поръчва и да излапва яденето съвсем набързо и сега да получи киселини. Плюс накърненото самолюбие, обидата и досадата. О, тези венерически болести на сърцето.

Свърна на ляво по Морисън и внезапно спря. Какво прави тук? Не този беше пътят към кантората на Формън, Есербек и Рути. Бързо се върна няколко пресечки на север, прекоси Анкени, стигна до Бърнсайд и отново спря. Какво, по дяволите, правеше?

Отиваше към преустроения многоетажен паркинг на Югозападен Бърнсайд № 209. Какъв преустроен паркинг? Кантората й се намираше в Пендълтън Билдинг, първата административна сграда на Морисън. Петнайсет етажа, декорирани в стил нео-инка. Какъв преустроен паркинг, кой, по дяволите, работи в преустроен многоетажен паркинг?

Слезе по Бърнсайд и погледна. И ето ти го. Навсякъде по него висяха надписи, че е осъден.

Кантората й беше вътре, на третото ниво.

Почувства се наистина много особено, застанала на тротоара, загледана нагоре към неизползуваната сграда със странните наклонени подове и тесни процепи за прозорци. Какво всъщност се бе случило в петък на този психиатричен сеанс?

Трябваше да види дребното копеле отново. Господин кой беше там, Ор. Върза й тенекия за обяд. И какво от това! Тя все още имаше въпроси към него. Понесе се с широка крачка, с енергично потракващи пипала на юг към Пендълтън Билдинг и му се обади от кантората си. Първо в Брадфорд Индъстриз (не, г-н Ор не дойде днес, не, не се е обаждал), сетне в дома му (зън, зън, зън).

Може би трябва да се обади отново на д-р Хейбър. Но той беше особено важна клечка, ръководеше Двореца на сънищата, там горе, в парка. А освен това какви ги мъдреше — Хейбър не биваше да знае, че тя има някаква връзка с Ор. Лъжецът попада в собствения си капан. Паякът се заплита в мрежата си.

Тази вечер Ор не се обади в седем, девет и единайсет. Не беше на работа сутринта, нито в два часа следобед във вторник. В четири и половина същия ден Хедър Лилейч излезе от кантората на Формън, Есербек и Рути и взе тролейбуса до Уайтейкър Стрийт, качи се по нагорнището до Корбет Авеню, намери къщата, позвъни — един от шест безкрайно протрити бутона, наредени в къс, зацапан ред върху олющената рамка на вратата с гравирани стъкла на къща, която сигурно е носела гордост и радост на някого през 1905 или 1892 г. и която изживяваше тежък период, отивайки към разруха със самообладание и някакво мърляво величие. Никой не отговори на звънеца на Ор. Позвъни на г-н Арънс, домоуправител. Два пъти. Домоуправителят дойде, отначало не беше отзивчив. Но ако Черната вдовица умееше нещо, то бе да сплашва по-нискостоящите насекоми. Домоуправителят я заведе горе и натисна дръжката на вратата. Тя се отвори. Не я бе заключил.

Тя отстъпи. Изведнъж си помисли, че вътре може да има труп. Освен това не влизаше в собственото си жилище.

Без да го е грижа за частната собственост, домоуправителят се втурна вътре и тя неохотно го последва.

Големите, стари, голи стаи бяха изпълнени със сенки и вътре нямаше никого. Сега й се стори глупаво хрумването за труп. Ор не притежаваше много неща; не се виждаше ергенското безредие, нито пък ергенския строг ред. Не личеше върху стаята да е оставен някакъв личен отпечатък, но го видя как живее тук — кротък човек, чийто живот тече тихо. На масата в спалнята имаше чаша с вода със сиво-виолетов оттенък. Около един сантиметър от водата се беше изпарила.

— Не’ам де е отишъл — рече домоуправителят свадливо и погледна към нея за помощ. — Смятате, че е катастрофирал ли? Нещ’акова, а? — Той носеше сако от шевро на ресни, дълга коса, огърлица със знака на Водолей от младостта си; сякаш не се бе преобличал от трийсет години. Говореше укорително и носово ала Дилън. Дори миришеше на марихуана. Старите хипита не умират.

Хедър го изгледа мило, защото миризмата й напомни за собствената й майка.

— Може да е отишъл във вилата, която има на брега. Вижте какво, работата е там, че не е добре, на държавно лечение е. Ще си навлече беля, ако не се върне. Знаете ли къде се намира тази негова вила или дали има телефон там?

— Не зная.

— Мога ли да се обадя по вашия телефон?

— Обадете се по неговия — отвърна домоуправителят, като сви рамене.

Позвъни на един приятел в управлението на Орегонските щатски паркове и го накара да провери трийсет и четирите вили в националния резерват Сиуслоу, които бяха разиграни на лотария и да й посочи къде се намират. Домоуправителят се въртеше наоколо, за да подслушва, и когато приключи разговора се обади:

— Приятели по върховете, а?

— Вършат работа — просъска в отговор Черната вдовица.

— Ндя’ам се, шъ’зровите Джордж. М’чето е готино. Заемам му фармакартата си — рече той и внезапно се изсмя, изпръхтя и отведнъж млъкна. Хедър го остави вкиснат, опрян на олющената рамка на входната врата, двамата със старата къща взаимно се крепяха.

Взе тролейбуса обратно до центъра, нае парен форд и пое по магистрала № 99. Забавляваше се. Черната вдовица преследва жертвата си. Защо не стана детектив, вместо скапан, загубен, треторазреден адвокат по гражданските права? Мразеше юридическата професия. За нея трябваха напористи, натрапващи се личности. А тя не беше такава. Личността й бе подла, коварна, срамежлива и хлъзгава. Носеше венерическите болести на душата.

Малката кола скоро се измъкна от града, тъй като го нямаше разливът на крайградските части, които преди се простираха покрай западните магистрали. През осемдесетте, годините на Епидемията, когато на места оставаше жив по един на двайсет души, крайградските квартали престанаха да бъдат място за живеене. На километри от супермаркета, без бензин за колата — а всички построени на различни нива къщи в стил ранчо, пълни с трупове. Ни помощ, ни храна. Глутници от грамадни кучета, признак на добро обществено положение: афгански хрътки, немски овчарки, догове обикаляха подивели поляните пред къщите, загрозени от метличина и див овес. Напукани широки прозорци. Кой да дойде да смени счупените стъкла? Хората се приютиха в стария център на града, а след като ограбиха предградията, ги опожариха. Като Москва през 1812 г., по Божия воля или поради вандализъм — никой повече не ги щеше и те изгоряха. Парцелите в комплексите Кенсингтън Хоумс Запад, Силвър Оук Мейнър Естейтс и Вели Виста Парк обраснаха с декари и декари върбовка, от която пчелите дават най-хубавия мед.

Слънцето залязваше, докато пресичаше Туалатин, гладка като коприна между стръмните си залесени брегове. След малко от лявата й страна по пътя, в посока юг, изгря почти пълна и жълта луната. Притесняваше се и на завоите хвърляше поглед през рамо. Вече не изпитваше удоволствие да се гледа с луната. Тя не символизираше Непостижимото, както е било в продължение на хиляди години, нито Постигнатото, както бе в продължение на няколко десетилетия, а Изгубеното. Открадната монета, дулото на собствен пистолет обърнато към теб, кръгла дупка в тъканта на небето. Извънземните държаха Луната. Първият им акт на агресия — първият знак, по който човечеството разбра за присъствието им в Слънчевата система — беше нападението срещу лунната база, ужасното убийство чрез задушаване на четирийсетте души под сферичния купол. И в същото време, през същия ден, унищожиха руската космическа платформа, странното, красиво, подобно на хвърчилка от магарешки бодил нещо, което обикаляше в орбита около Земята и от което руснаците щяха да отидат на Марс. Само десет години след ремисията на Епидемията, съсипаната човешка цивилизация се бе вдигнала като феникс в орбита, към Луната, към Марс — за да се натъкне на това. Безформена, безсловесна, безсмислена жестокост. Глупавата омраза на Вселената.

Пътищата не се поддържаха така, както по времето, когато на власт беше Шосето; попадаше на разбити отсечки и дупки и все пак често достигаше позволената скорост (70 км/ч). Пътуваше през широката, сумрачно осветена от луната долина, пресече четири или пет пъти река Ямхил, мина през Дънди и Гранд Ронди, първото обитавано, а второто изоставено като Карнак село, и навлезе най-сетне в планината и горите. Горският коридор на Ван Дузър, древни дървени пътни знаци — земя, спасена отдавна от дърводобивните компании. Не всички гори на Америка се превърнаха в кесии за покупки, дървени къщи на различни нива и комикси за неделните сутрини. Няколко бяха останали. Отклонение на дясно — Национален резерват Сиуслоу. И това не беше някакъв скапан горски развъдник, само отсечени дънери и болнави фиданки, а девствена гора. Огромни канадски ели затъмняваха осветеното от луната небе.

Едва откри знака, който търсеше в тъмното сред клоните и папратите, попиващи бледата светлина на фаровете. Зави отново, заподскача бавно през коловози и бабуни в продължение на още километър и половина-два и тогава пред нея се показа първата вила, с осветен от лунната светлина покрив от дървени плочки. Беше малко след осем. Вилите бяха разположени на парцели и помежду им имаше по десет-петнайсет метра; пожертвали бяха няколко дървета, но бяха разчистили ниската растителност и можа да види малките покривчета, които улавяха лунната светлина, а от другата страна на потока — огледалния им образ. Само един прозорец светеше. Вторник, в ранната пролет — откъде да има отпускари. Отвори вратата на колата и се сепна от силния шум на потока, неговия буен и неспирен рев — вечна и безрезервна възхвала! Стигна до осветената вила, като се препъна само два пъти в тъмното и погледна колата, паркирана до нея — електромобил на Херц. Положително. Ами, ако не е? Би могъл да е някой непознат. Е и, мамка му, няма да я изядат, я. Почука.

След известно време, ругаейки под нос, почука отново.

Потокът крещеше високо, гората оставаше съвършено тиха.

Ор отвори вратата. Косата му висеше на кичури и сплетени възли, очите му бяха кървясали, устните му — сухи. Вторачи се в нея, премигвайки. Изглеждаше деградирал и свършен. Изпадна в ужас от него.

— Болен ли сте? — попита го остро тя.

— Не, аз… влезте…

Трябваше да влезе. Вътре имаше дилаф за чугунена печка — би могла да се отбранява с него. Разбира се, и той би могъл да я нападне с него, ако пръв го докопа.

О, за Бога, та тя беше почти колкото него на ръст и в далеч по-добра форма. Пъзла, пъзла.

— Друсан ли сте?

— Не, аз…

— Вие какво? Какво ви е?

— Не мога да спя.

Във виличката миришеше чудесно на пушек от дърва и сурова дървесина. Обзавеждането й се състоеше от печката, която отгоре имаше две плочи за готвене, сандък, пълен с клони от елша, шкаф, маса, стол, армейско походно легло.

— Седнете — рече Хедър. — Изглеждате ужасно. Имате ли нужда от глътка алкохол или от лекар? В колата имам коняк. Най-добре елате с мен и ще намерим лекар в Линкълн Сити.

— Нищо ми няма. Само ломот-ломот ми се доспива.

— Казахте, че не можете да спите.

Той я изгледа с червените си, помътнели очи:

— Не мога да си го позволя. Страхувам се.

— Исусе Христе. Откога е това?

— Ломот ломот неделя.

— Не сте спали от неделя?

— Събота? — в тона му се съдържаше въпрос.

— Взимали ли сте нещо? Възбуждащи хапчета?

Той поклати глава и рече съвсем ясно:

— От време на време заспивах — сетне, за миг, заспа като деветдесетгодишен старец. Но още докато го гледаше втрещена, отново се събуди и запита съвсем логично: — Мен ли дойдохте да търсите?

— Какво друго? Да сека коледни дръвчета ли, за Бога? Вие ми вързахте тенекия вчера за обяд.

— О! — възкликна Ор и се вторачи, очевидно опитвайки се да я види и добави: — Извинявайте, не бях на себе си.

Казвайки това, той внезапно стана истинския Ор, въпреки разрошената си коса и очи на безумец — човек, чието лично достойнство му е така дълбоко присъщо, че не личи отвън.

— Няма нищо. Не ми пука! Но вие се отклонявате от лечението, нали?

Той кимна и попита.

— Ще пиете ли кафе?

Беше нещо повече от достойнство. Целокупност? Цялост? Като парче необработено дърво?

Необхватната, неограничена и неоспорима цялост на същество, което не е зависимо, не се преструва, не е шлифовано — същество, което, бидейки самото себе си, е всичко.

За миг го видя такъв и в това прозрение й направи най-силно впечатление неговата сила. Той беше най-силната личност, която бе срещала, защото нищо не можеше да го измести от центъра. Затова й харесваше. Силата я привличаше, притегляше я както светлината молеца. Като дете се бе радвала на много обич, но наоколо й нямаше сила, никой на когото да се облегне — другите се облягаха на нея. Трийсет години копня да срещне човек, който да не се обляга на нея, който никога не би се облегнал, който не би могъл да се облегне…

И ето го — нисък, с кървясали очи, психясал и укриващ се — ето я нейната опора.

Животът е невероятна каша, мислеше си Хедър. Никога не можеш да предположиш какво следва. Тя съблече горната си дреха, докато Ор измъкна от полицата чаша и кондензирано мляко от шкафа. Донесе й страшно силно кафе — 97% с и 3% без кофеин.

— А за вас?

— Прекалено много изпих. Получавам киселини.

Стана й съвсем симпатичен.

— Ами коняк?

Видът му издаде копнеж.

— Няма да ви приспи. Само ще ви поободри. Ще ида да го донеса.

Той й свети по пътя с фенерче. Потокът ревеше, дърветата надвисваха безмълвни, от горе гледаше застрашително луната, която принадлежеше на извънземните.

Когато се върнаха във вилата, Ор си наля скромна доза коняк и го опита. Поотърси се и рече:

— Добре ми дойде — сетне изпи останалото в чашата.

Гледаше го с одобрение.

— Винаги нося по една плоска от половин литър — обясни тя. — Бутнах я в жабката, защото би изглеждала странно в чантата ми, ако ме спрат ченгетата и трябва да си показвам книжката. Но в повечето случаи си е с мен. Странно, как идва на място по няколко пъти всяка година.

— Затова носите такава голяма чанта — заключи Ор с повлиян от коняка глас.

— Точно така. Смятам да си налея малко в кафето. Може да стане по-слабо. — В същото време сипа в чашата му отново. — Как успяхте да останете буден в продължение на шейсет или седемдесет часа?

— Не през цялото време. Просто не съм лягал. Човек може да поспи седнал, но не и да сънува. Трябва да легнеш, за да стигнеш до сънуването, за да може скелетната ти мускулатура да се отпусне. Прочетох го в книгите. Дава добри резултати. До сега не съм сънувал истински. Но като не успееш да се отпуснеш, се будиш. А сетне, в последните часове, започнах да имам нещо като халюцинации. По стената шават някакви неща.

— Не можете да продължавате така!

— Не мога. Зная. Просто трябваше да се измъкна. От Хейбър. — Направи пауза. Сякаш отново стана гроги. Засмя се доста глупаво. — Единственото решение, което виждам — рече той, — е да се самоубия. Но не искам. Не ми се струва правилно.

— Разбира се, че не е правилно!

— Но по някакъв начин трябва да сложа край на всичко това. Трябва да бъда спрян.

Не можеше да следи мислите му, а и не искаше.

— Тук е хубаво — обади се тя. — От двайсет години не ми е мирисало на дим от дърва.

— Замърсява въздуха — каза Ор и вяло се усмихна. Сякаш съвсем грохна, но тя забеляза, че се крепи седнал на походното легло, без дори да се обляга на стената. Премига няколко пъти. — Когато почукахте — обади се, — помислих, че сънувам. Затова ломот-ломот дойдох.

— Твърдите, че сте си уредили на сън тази вила. Твърде скромна е за сън. Защо не си уредихте вила край плажа в Салишан или имение на Кейп Перпетуа?

Ор се намръщи и поклати глава:

— Повече не съм искал. — Премига още няколко пъти и продължи: — Какво се случи? Какво се случи с вас? В петък. В кабинета на Хейбър. Сеансът.

— Това дойдох да ви питам!

Думите й го събудиха.

— Доловили сте…

— Струва ми се. Искам да кажа, разбрах, че се случи нещо. Със сигурност се опитвам да се движа с едни и същи колела по два чифта релси. В неделя налетях на стена в собствения си апартамент! Виждате ли? — Посочи цицина на челото си, която изглеждаше почти черна под кафявата й кожа. — Сега там имаше стена, но пък там нямаше стена… Как живеете постоянно с такова нещо? Как знаете къде се намират нещата?

— Не зная — отвърна той. — Съвсем се обърквам. Ако въобще трябва да става, не бива да е толкова често. Прекалено много ми идва. Не мога да разбера вече дали аз съм луд или просто не мога да се справя с противоречивата информация. Аз… То… Искате да кажете, че наистина ми вярвате?

— Какво друго ми остава? Видях какво стана с града! Гледах през прозореца! Не мислете, че искам да го повярвам. Не го вярвам, опитвам се да не вярвам. Господи! Ужасно е. Но онзи д-р Хейбър също не искаше да разбера, нали? Ама той наистина веднага започна да замазва. Но после, онова, което казахте когато се събудихте, а също, че налитах на стени и отивах на друго място на работа… Тогава започнах да се питам, дали не сте сънувал още нещо след петъка, нещата бяха отново съвършено променени, но аз не знаех, защото не бях присъствала там и всъщност, има ли въобще нещо истинско. О, мамка му, ужасно е.

— Точно така. Слушайте, нали помните войната — войната в Близкия изток?

— Разбира се, че я помня. Съпругът ми бе убит в нея.

— Съпругът ви ли? — Изглеждаше потресен. — Кога?

— Точно два дни преди да я прекратят. Два дни преди Техеранската конференция и договора САЩ-Китай. Един ден след като извънземните взривиха лунната база.

Той я гледаше ужасен.

— Какво има? О, по дяволите, раната е заздравяла. Стана преди шест години, близо седем. А и да бе оживял, досега щяхме да сме разведени, бракът ни беше скапан. Вижте какво, вината не е ваша.

— Вече не зная за какво съм виновен.

— Е, със сигурност за станалото с Джим не сте. Беше едър, красив, черен, злощастен негодник, голяма клечка и нищо повече — капитан от военновъздушните сили на 26 и свален на 27, да не смятате, че сте си го измислили, а? Случва се от хиляди години. Освен това се случи точно по същия начин в онова другото… преди петък, когато светът беше страшно пренаселен. Абсолютно по същия. Само дето стана в началото на войната… нали? — Гласът й стихна, стана по-нежен. — Господи, стана в началото на войната… нали? Вместо точно преди прекратяването на огъня. Войната продължаваше ли, продължаваше. Продължаваше и сега. И нямаше… нямаше никакви извънземни… нали?

Ор поклати отрицателно глава.

— На сън ли ги измислихте?

— Накара ме да сънувам мир. Мир на Земята, добра воля сред хората. И аз съчиних извънземните. Да има с кого да се сражаваме.

— Не вие. Онази негова машина го прави.

— Не. Та аз се справям чудесно без машината, г-це Лилейч. Тя само му пести време, като ме кара веднага да започна да сънувам. Макар че напоследък работи над нея, за да я усъвършенства в някакво отношение. Бива го да усъвършенства.

— Моля те, наричай ме Хедър.

— Хубаво име.

— Ти се казваш Джордж. По време на сеанса непрекъснато те наричаше Джордж. Сякаш си умен пудел или човекоподобна маймуна. Легни, Джордж. Сънувай това, Джордж.

Той се засмя. Зъбите му бяха бели, смехът приятен, избликнал тъй както беше разчорлен и объркан.

— Това не съм аз. Той говори така на подсъзнанието ми, нали разбираш. За него то е нещо като куче или маймуна. Не е рационално, но е дресирано да изпълнява номера.

Колкото и страшни да бяха нещата, които казваше, в гласа му нямаше дори сянка от огорчение. Наистина ли има хора неспособни на негодуване и омраза, питаше се тя. Хора, които никога не галят Вселената срещу косъма; които разпознават злото, противопоставят му се, но остават абсолютно незасегнати от него?

Разбира се, че има. Безброй са, живи и покойници. Онези, които са се върнали, водени от чисто състрадание, към творческото начало, онези, дето без да знаят следват път, който не може да се следва: жената на изполичаря от Алабама, ламата от Тибет и ентомолога в Перу, фабричният работник в Одеса и зарзаватчията в Лондон, козарят в Нигерия и старият, много стар човек, който подостря клечка край сухо корито на река някъде в Австралия, и всички останали. Няма сред нас човек, който да не ги е познавал. Има ги достатъчно, достатъчно, за да ни дават сили. Може би.

— Виж какво. Кажи ми, трябва да го зная — след като отиде при Хейбър ли започна да имаш…

— Резултатни сънища, ли? Не, преди това. Затова отидох. Страхувах се от сънищата, затова си набавях незаконно успокоителни, за да ги потисна. Не знаех какво да правя.

— Тогава защо, вместо да се опитваш да стоиш буден, не взе нещо през последните две нощи?

— В петък през нощта изпих всичко, което имах. Тук не мога да изпълня рецептата. Но трябваше да се измъкна. Исках да се измъкна далеч от д-р Хейбър. Всичко е по-сложно, отколкото той е готов да приеме. Смята, че може да оправи света и се опитва да ме използува, за да го оправи, но не иска да го признае; лъже, защото не е честен, не се интересува какво е вярно, как всъщност стоят нещата, не приема друго освен собственото си мнение и своите представи как би трябвало да стоят нещата.

— Е, като адвокат не мога да направя нищо за тебе — продума Хедър, която не успя да проследи думите му много добре; тя отпи от кафето с коняк, което беше в състояние да вдигне и мъртвец от гроба. — Не забелязах в хипнотичните му внушения да има нещо подозрително, каза ти само да не се тревожиш за пренаселеността и т.н. А ако реши да скрие факта, че използува сънищата ти за определени цели, може с помощта на хипноза да направи така, че да нямаш резултатен сън пред свидетели. Чудя се защо ме остави да присъствам на такъв сън? Сигурен ли си, че самият вярва в тях? Не го разбирам. Във всеки случай един адвокат трудно би могъл да се намеси в отношенията между психиатър и пациента му, особено ако докторът е голяма клечка, а пациентът е откачалка, която смята, че сънищата му се сбъдват — не, не бих се явила с такова нещо в съда! Слушай обаче. Няма ли начин да направиш така, че да не сънуваш при него? Да речем транквиланти?

— Докато съм на ДТ нямам фармакарта. Трябва да ми ги предписва. Във всеки случай Усилвателя ще ме накара да сънувам.

— Това е намеса в личното пространство, но от това дело не може да стане… Слушай. Ами ако сънуваш сън, в който да промениш него?

Ор се вторачи в нея през мъглата, в която беше обвит поради липсата на сън и коняка.

— Да го направиш по-добронамерен — е, ти казваш, че е добронамерен, че има добра воля. Но е жаден за власт. Намерил е великолепен начин да управлява света, без да поема каквато и да е отговорност за него. Добре. Направи го по-малко жаден за власт. Сънувай, че е наистина добър човек. Сънувай, че се опитва да те излекува, не да те използува!

— Но аз не мога да избирам сънищата си. Никой не може.

Тя клюмна.

— Забравих. Откак го приех за действително, все смятам, че можеш да го контролираш. Но не е така. Просто го правиш.

— Нищо не правя — рече кисело Ор. — Никога нищо не съм направил. Просто сънувам. И тогава става.

— Аз ще те хипнотизирам — заяви внезапно Хедър.

Приемането на един невероятен факт за истина я накара да се почувства доста приповдигнато — щом сънищата на Ор успяваха, какво не би успяло? Освен това не беше хапвала нищо от обяд и кафето с коняк имаше силно въздействие.

Той се втренчи още по-напрегнато в нея.

— Правила съм го. В колежа, преди юридическия, ходих на курсове по психология. Всички работихме като хипнотизатори и като субекти в един курс. Бях приличен субект, но много добра при хипнотизирането на други хора. Ще те хипнотизирам и ще ти внуша сън. За д-р Хейбър — да го направи безвреден. Ще ти кажа да сънуваш това, нищо повече. Разбираш ли? Едва ли ще е опасно — не повече от каквото и да е на този етап?

— Но аз се съпротивлявам на хипноза. По-рано не беше така, но той твърди, че вече съм започнал.

— Затова ли използува вагусно-каротидна индукция? Не обичам да гледам такова нещо, прилича ми на убийство. Не мога да го направя, в края на краищата не съм доктор.

— Зъболекарят използуваше само хипнозапис. Вършеше чудесна работа. Поне така смятам. — Говореше съвсем на сън и би могъл безкрайно да дърдори.

— Струва ми се, че се съпротивляваш на хипнотизатора, а не на хипнозата… — каза нежно тя. — Във всеки случай бихме могли да опитаме. И ако успеем, бих могла да ти направя постхипнотично внушение да сънуваш кратък, как го наричаше, резултатен сън за Хейбър. Тогава ще бъде откровен с теб и ще се опита да ти помогне. Смяташ ли, че е възможно? Ще ми се довериш ли?

— Във всеки случай бих могъл да си поспя — отвърна той. — Аз… все някога ще трябва да поспя. Смятам, че няма да издържа тази нощ. Ако вярваш, че можеш да ме хипнотизираш…

— Мисля, че мога. Но виж какво, имаш ли нещо за ядене тук?

— Да — промърмори сънно той, но след малко дойде на себе си. — О, да. Извинявай. Не си яла. На път за тук. Има самун хляб… — Започна да тършува в бюфета, извади хляб, маргарин, пет твърдо сварени яйца, кутия консерва от риба тон и малко поувехнала от стоене в магазина маруля. Тя намери две алуминиеви чинии, три различни вилици и нож за белене. Попита: „Ял ли си?“ Не беше сигурен. Хапнаха заедно, тя седнала на стола, а той прав. Стоенето прав сякаш го съживи и се оказа гладен. Трябваше да разделят всичко по равно, дори петото яйце.

— Ти си много добър човек — обади се той.

— Аз ли? Защо? Че дойдох тук, ли? О, мамка му, бях уплашена. От онази промяна на света в петък. Трябваше да разбера какво става. Слушай, докато сънуваше, гледах болницата, в която съм родена от другата страна на реката, и внезапно вече я нямаше и никога не е била!

— Мислех, че си родом от източните части на страната — рече той. В момента не беше много силен по уместните забележки.

— Не. — Тя обра консервната кутия много внимателно и облиза ножа, — Портланд. Вече два пъти. В две различни болници. Господи! Но родена и израснала. А също и родителите ми. Баща ми беше черен, а майка ми — бяла. Доста интересно. На времето, през седемдесетте, той бил истински активист на Черната власт, а тя — хипи. Той произлизаше от семейство без баща и на социална издръжка от Албина, а тя беше дъщеря на адвокат на някаква корпорация от Портланд Хайтс. Освен това престанала да ходи на училище, започнала да взема наркотици, въобще всичко, което правели по онова време. Срещнали се на някакъв политически митинг, участвали в демонстрация. По онова време демонстрациите все още били разрешени от закона. Оженили се. Но той не издържал дълго. Искам да кажа на цялото това положение, не само на брака. Когато съм била на осем, заминал за Африка. За Гана, струва ми се. Смятал, че прадедите му са дошли оттам, но не знаел дали със сигурност е така. Живеели в Луизиана от време оно и Лилейч е вероятно името на робовладелеца, френско е.16 Означава Страхливеца. В училище записах френски, защото имах френско име. — Изсмя се подигравателно. — Във всеки случай, просто заминал. И бедната Ива взела, та се разкиснала. Майка ми, де. Не искаше да я наричам майко или мамо, или въобще нещо подобно, защото било признак за господство на буржоазното семейно ядро. Затова й виках Ива. Известно време живяхме в нещо като комуна горе, на връх Худ, мили Боже! Колко студено беше през зимата! Но полицията я разпръсна, казаха, че била антиамерикански заговор. А после някак свързваше двата края, правеше хубава керамика, когато успееше да използува нечие грънчарско колело и пещ, но най-вече помагаше в малки магазини и ресторанти и неща от този род. Хората много си помагаха. Наистина много. Но тя така и не можа да се отърве от силните наркотици, беше се хванала на въдицата им. Успее да изкара без тях година, а сетне — бинго. Преживя Епидемията, но на трийсет и осем използува замърсена игла и това я уби. И да съм проклета, ако нейното „семейство“ не се появи и не ме пое. Дотогава не ги бях виждала! Издържаха ме в колежа и юридическия факултет. И ходя всяка година у тях на Бъдни вечер. Аз съм символичното им негърче. Но ще ти доверя онова, което най-много ме мъчи: не мога да реша от кой цвят съм. Искам да кажа, че баща ми беше черен, истински негър — о, имал е някаква бяла кръв, но си беше черен, докато майка ми беше бяла, а аз не съм нито едното, нито другото. Разбираш ли, баща ми наистина мразеше майка ми, защото беше бяла. Но също я обичаше. Според мен обаче, тя беше влюбена повече в неговата чернилка, отколкото в самия него. Е, и къде оставам аз тогава? Така и не съм решила.

— Кафява — отрони нежно той, застанал прав зад стола й.

— Лайнян цвят?

— Цветът на земята.

— Ти портландец ли си? И в двата варианта.

— Да.

— Не мога да те чуя от проклетия поток. Смятах, че в дивотията поне е тихо. Продължавай!

— Но вече съм имал толкова много детства — рече той. — За кое да ти разкажа? В едно от тях и двамата ми родители умряха през първата година на Епидемията. В друго нямаше никаква Епидемия. Не зная… Нито едно обаче не беше интересно. Искам да кажа, че няма какво да разкажа. Единственото, което правех, бе да оцелявам.

— Е, това е главното.

— Но става все по-трудно. Епидемията, а сега извънземните… — Изсмя се лекомислено, но когато се обърна да го погледне, лицето му беше уморено и нещастно.

— Не мога да повярвам, че всичко е плод на сънищата ти. Просто не мога. Живея от толкова време в страх от тях, шест години! Но зная, че си го сторил, защото ги нямаше в онова другото — поредица от събития ли е, що ли. Но в действителност не са по-страшни от ужасната пренаселеност. Онзи отвратителен мъничък апартамент, в който живеех, с още четири жени, в „съпритежателски дом за момичета в бизнеса“, представи си! И се возех в онова кошмарно метро и зъбите ми бяха в отвратително състояние, така и не се намираше нещо свястно за ядене, при това дори не и наполовина от необходимото. Знаеш ли, че тогава тежах петдесет, а сега съм петдесет и пет килограма. От петък досега съм наддала пет кила!

— Точно така. Онзи, първия път, когато те видях в адвокатската кантора, беше страшно слаба.

— Ти също. Изглеждаше дръглив. Но и всички останали изглеждаха така, затова не ми направи впечатление. Сега ми се виждаш доста солиден, стига да се наспиш.

Той нищо не каза.

— Като си помисля и всички останали изглеждат много по-добре. Слушай. Ако не зависи от теб какво правиш, а онова, което правиш, кара нещата да стават малко по-добри, не бива да изпитваш някаква вина. Може би сънищата ти са само нова форма на еволюцията, нещо такова. Някаква пряка връзка. Естествен подбор и т.н. С първостепенно предимство.

— О, дори по-лошо — съгласи се той със същия лек, безразсъден тон и седна на леглото. — Ти… — Запъна се няколко пъти. — Помниш ли нещо за април преди четири години — през 98-а?

— Април ли? Не, нищо особено.

— Тогава свърши светът — рече Ор. Спазъм на мускулите разкриви лицето му и той с усилие пое въздух и добави: — Никой друг не го помни.

— Какво искаш да кажеш? — поиска да знае тя, изпълнена с неясен страх. Април, април 1998 г., мислеше си тя, помня ли нещо за април 98-а? Според нея не помнеше, а знаеше, че трябва да помни и се изпълни със страх — от него? С него? За него?

— Не е еволюцията. Само инстинктът за самосъхранение. Не мога… Добре, беше много по-лошо. По-лошо, отколкото помниш. Беше същият свят, като първия, населен от седем милиарда, само че… още по-зле. Никой, извън някои европейски страни, не въведе достатъчно рано, още през седемдесетте години, купонната система, контрол върху замърсяването и раждаемостта, така че, когато накрая се опитахме да контролираме разпределението на храните, беше твърде късно, нямаше достатъчно, а мафията ръководеше черния пазар, всеки трябваше да купува на черно, за да има какво да яде, а мнозина нямаха нищо. През 1984 г. написаха нова конституция, както ти помниш, но нещата бяха толкова зле, че тя беше много по-лоша, нямаше и претенции за демокрация. Станахме един вид полицейска държава, но не се получи и се срина веднага. Бях петнайсетгодишен, когато затвориха училищата. Нямаше Епидемия, но имаше епидемии една след друга — дизентерия и хепатит, а сетне бубонна чума. Преди всичко хората гладуваха. А сетне, през 1993 г., започна войната в Близкия изток, но беше различна. Израел се сражаваше срещу арабите и Египет. Всички големи страни се намесиха. Една африканска държава застана на страната на арабите и използува ядрени бомби срещу два града в Израел, а при това положение ние помогнахме да отговорят на удара, и… — Помълча известно време, сетне продължи, очевидно без да съзнава, че има някаква пролука в разказа му: — опитвах се да се измъкна от града. Исках да отида във Форест Парк. Бях болен, не можех повече да ходя и седнах на стъпалата на някаква къща на западните възвишения, всички къщи бяха изгорели, но входните стълбища бяха от бетон и си спомням, че в една пукнатина между стъпалата имаше разцъфнали глухарчета. Седях там и не можех да стана и знаех, че не мога. Все си мислех, че съм на крака и продължавам да вървя, измъквам се от града, но беше просто делириум, идвах на себе си, виждах отново глухарчетата и знаех, че умирам. И че всичко останало умира. А сетне сънувах… сънувах следния сън… — гласът му предрезгавя, после съвсем се задави.

— Бях добре — рече накрая той. — Сънувах, че съм си у дома. Събудих се и бях здрав. Лежах в леглото си у дома. Само дето това не беше дом, какъвто някога съм имал, някакъв друг път, първия път. През лошото време. О, Боже, ще ми се да не си го спомням. В повечето случаи не си го спомням. Оттогава си казвам, че е било сън. Че другото е било сън. Но не беше. Това е. Това сегашното не е действително. Този свят не е дори вероятен. Беше истина. Това се случи. Всички бяхме измрели, бяхме съсипали света преди да умрем. Нищо не остана. Нищо извън сънища.

Тя му вярваше, а яростно отрече вярата си:

— Е, и? Може би само това е било! Каквото и да е, не е лошо. Да не мислиш, че си можел да направиш нещо, което не се е очаквало от теб, а? За кого, по дяволите, се смяташ! Няма нищо, което да не е както трябва, нищо не става, ако не е трябвало да става. Никога! Какво значение има дали го наричаш действителност или сънища? Всичко е едно… нали?

— Не зная — рече Ор мъчително и тя отиде при него и го прегърна, така както би прегърнала страдащо дете или умиращ мъж.

Главата тежеше на рамото й, светлата, четвъртита длан лежеше отпусната на коляното й.

— Ти спиш — установи тя.

Той не отрече. Трябваше да го разтърси здравичката, да го подтикне да отрече.

— Не, не спя — сепна се и седна изправен. — Не. — Отново се отпусна.

— Джордж! — Оказа се истина — името му помогна. Успя да държи очите си отворени достатъчно дълго, за да я погледне. — Стой буден, стой буден само за мъничко. Искам да опитам хипнозата. За да можеш да спиш. — Имаше намерение да го пита какво иска да сънува, какво трябва да му внуши по хипнотичен път за Хейбър, но беше прекалено унесен. — Слушай, седни на леглото. Гледай… гледай пламъка на лампата, това би трябвало да свърши работа, но не заспивай. — Тя сложи газената лампа в средата на масата, сред черупките от яйцата и боклуците. — Само не си отделяй погледа от него и не заспивай! Ще се отпуснеш и ще се почувстваш облекчен, но няма да заспиваш докато не кажа: „Заспи.“ Точно така. Сега си спокоен и ти е приятно… — С артистичен усет тя продължи със сладките слова на хипнотизатора. Той изпадна почти незабавно в транс. — Не можеш да си вдигнеш лявата ръка — рече тя, — опитваш се, но е прекалено тежка, не се вдига… Сега вече е отново лека, можеш да я вдигнеш. Така… Добре. След минутка ще заспиш. Ще сънуваш, но това ще са обикновени сънища, такива, каквото имаме всички. Ще имаш само един резултатен сън. В него… — Запъна се. Отведнъж се изплаши, обхвана я леден пристъп на малодушие. Какво правеше? Това не беше игра, не беше театър, не беше нейна работа, на една глупачка, да се намесва. Той се намираше във властта й, а неговата власт беше неизмерима. Каква ужасна отговорност бе поела?

Човек като нея, който вярва, че във всичко има система, че има цяло, от което човек е част, а след като е част е цяло; такъв човек няма никога и никакво желание да играе ролята на Бог. Само онези, които отричат, че са такава част, копнеят да я играят.

Но бе се озовала в тази роля и вече не можеше да се откаже от нея.

— В този сън ще сънуваш, че д-р Хейбър е добронамерен, че не се опитва да ти причини вреда и ще бъде честен с теб. — Не знаеше какво и как да каже, сигурна, че каквото и да произнесе, може да сбърка. — И ще сънуваш, че извънземните не са вече горе на Луната — добави бързо тя, можеше поне този товар да си свали от раменете, нали. — И на сутринта ще се събудиш съвсем отпочинал, всичко ще бъде наред. Сега заспивай!

Мамка му, забрави да му каже първо да легне.

Той се свлече като полупразна възглавница, кротко, напред и встрани, и се превърна в голяма, топла, инертна купчина на пода.

Едва ли тежеше и седемдесет килограма, но тъй като никак не й помагаше, все едно, че вдигаше на походното легло мъртъв слон. Трябваше да се оправи първо с краката, а сетне да вдигне с мъка раменете, за да не преобърне леглото. Разбира се, в последна сметка той се озова върху спалния чувал. Измъкна го изпод него, като едва не преобърна отново леглото и го покри. През цялото време той спеше, спеше дълбоко. Изправи се задъхана, потна и разстроена. За разлика от него.

Седна при масата и възстанови дишането си. След известно време започна да се чуди какво да прави. Първо почисти масата от остатъците от вечерята, стопли вода, изми алуминиевите чинии, вилиците, ножа и чашите. Разпали огъня в печката. На един рафт откри няколко книги с мека подвързия, които той вероятно бе намерил в Линкълн Сити, за да залъже дългото си бдение. Не бяха кримки, по дяволите; имаше нужда от хубава кримка. Едната беше руска. Космическият пакт имаше и добра страна — правителството на Съединените щати престана да се прави, водено от старанието да запази американския начин на живот, че между Йерусалим и Филипините не съществува нищо и през последните няколко години човек отново можеше да си купи японски книжни чадъри-играчки, индийски тамян, руски книги и други неща. Според президента Мердъл, при новия начин на живот принципът бил: всички хора са братя.

Тази книга, от някакъв човек с име завършващо на „евски“, описваше живота в малко кавказко градче през годините на Епидемията и не беше особено весело четиво, но съответстваше на душевното й състояние; чете я от десет до два и половина. През цялото време Ор лежеше дълбоко заспал, почти без да мърда, дишайки леко и тихо. Вдигаше поглед от кавказкото село и виждаше лицето му, позлатено и сенчесто на мъждивата светлина на лампата, спокойно. Ако сънуваше, сънищата му бяха спокойни и бегли. След като всички в кавказкото село измряха с изключение на селския идиот (чиято абсолютна пасивност по отношение на неизбежното все й напомняше за човека, в чиято компания беше), тя се опита да пие стоплено кафе, но то имаше вкус на луга. Отиде до вратата и застана наполовина вътре, наполовина вън, заслушана в потока, който викаше и скандираше: вечна възхвала! вечна възхвала! Виждаше й се невероятно, че в продължение на стотици години преди да се е родила, е издавал този страхотен шум и щеше да го издава докато планините не се помръднат. А най-странно от всичко й се виждаше, че сега, много късно през нощта, сред абсолютната тишина на гората, в рева му се долавяше далечна нотка, сякаш идваща от някъде нагоре по течението, която наподобяваше пеещи детски гласчета… много сладка, много странна.

Започна да трепери, затвори вратата пред гласовете на неродените деца, които пееха във водата, и се обърна към топлата стаичка и спящия мъж. Взе книга за любители дърводелци, която очевидно беше купил, за да има какво да прави из вилата, но нея веднага я приспа. Е, защо пък не? Защо да стои будна? Но къде би могла да спи…

Трябваше да остави Джордж на пода. Нямаше да забележи. Не беше честно той да разполага и с походното легло, и със спалния чувал.

Взе спалния чувал, а него зави с шлифера му и нейния дъждобран. Той дори не помръдна. Погледна го с обич, сетне влезе в чувала долу на пода. Божичко, колко студено беше на пода, а и кораво. Не беше духнала лампата. А дали човек не гаси по друг начин лампите с фитил? Трябва да направиш едното и да не правиш другото. Спомняше си го от комуната. Но не помнеше кое. Олеле, мамка му, тук долу беше студено.

Студено, студено. Кораво. Светло. Прекалено светло. Слънцето изгряваше през прозореца през мърдащите и проблясващи дървета. Над леглото. Подът трепереше. Планината шептеше и сънуваше, че пада в морето, а отвъд нея, неясни и ужасяващи, виеха, виеха, виеха сирените на далечни градове.

Тя седна. Вълците виеха, за да оповестят края на света.

Изгревът се изсипваше през единствения прозорец, скривайки всичко, което попадаше под заслепяващия му ъгъл. Тя се отърси от прекалено многото светлина и откри, че сънуващият лежи по лице и все още спи.

— Джордж! Събуди се! О, Джордж, моля те, събуди се! Става нещо!

Той се събуди. Събуждайки се, й се усмихна.

— Нещо не е наред — сирените — какво става?

Все още почти сънуващ, той рече безизразно:

— Приземили са се.

Та нали направи точно онова, което тя му внуши. Каза му да сънува, че извънземните вече не са на Луната.