Гърло

1

Уилям Дамрош, алкохолизиран следовател от отдела за убийства в родния ми град Милхейвън, щата Илиной, умря, може да се каже, за да предотврати написването на тази книга. Но човек пише това, което постоянно се завръща в паметта му, след което то отново се завръща.

Преди време под заглавието „Раздвоеният“ написах роман за убийствата на Синята роза, като Дамрош го нарекох Хал Истърхаз. Там никъде не намеквам за собствената си свързаност с убийствата на Синята роза, макар че точно поради тази си свързаност написах книгата. (Имаше и още една причина.) Исках да си обясня нещата — да видя дали мога да направя разрез до самото сърце на истината с това старо, старо оръжие, с този похабен от употреба меч, разказвачеството.

Написах „Раздвоеният“ след като бях изхвърлен от армията и се бях установил в една малка стая близо до Банг Лък, централният пазар за цветя в Бангкок. Във Виетнам бях убил няколко души отдалеч и един човек отблизо, толкова отблизо, че лицето му беше точно пред очите ми. В Бангкок това лице постоянно ми се явяваше, докато пишех. А заедно с него идваше, подобно на огромно ракообразно, закрепено към дъното на мъничка лодка, другият Виетнам, Виетнамът преди Виетнам, оня на детството. Когато детството започна да ми се явява, за кратко дерайлирах. Станах, както милостиво би могло да се каже „особен“. След около една позорна година си спомних, че съм на трийсетина години, че имам нещо като призвание и така започнах да се оправям. Или детството е много по-болезнено, когато се случва за втори път, или просто по-трудно го издържаме. Никой от нас не е толкова силен или смел колкото детето, което някога е бил.

Около година след като се стегнах, аз се върнах в Америка и всичко свърши с това, че написах две книги в съавторство с един писател на име Питър Строб. Те се казваха „Коко“ и „Мистерия“ — може и да сте ги чели. И да не сте, няма значение. Питър е симпатяга и живее в една голяма сива викторианска къща в Кънектикът, съвсем близо до Лонг Айлънд Саунд. Има жена и две деца и не излиза често. Кабинетът на третия етаж на къщата му е с размерите на цялата ми мансарда на улица Гранд, а климатикът и аудио системата му винаги работят.

Питър харесваше моите описания на Милхейвън. Очарован беше от мястото. Много добре разбираше чувствата ми към него. „В Милхейвън пада сняг посред лято“, казвах аз. „Понякога в Милхейвън прелитащи ангели покриват цялото небе“ — и той засияваше насреща ми за около минута и половина. Ето някои от другите неща, които му казах за Милхейвън: веднъж, откъм вътрешната южна страна на града група деца убиха един странник, нарязаха го на части и заровиха парчетата под една хвойна, а по-късно нарязаните и заровени части на тялото започнаха да се зоват една друга; веднъж един богаташ изнасили дъщеря си и я затвори в една стая, където тя беснееше и пиеше, беснееше и пиеше, без въобще да си спомня какво й се е случило; веднъж парчетата от убития и заровен под хвойната нададоха зов и накараха децата да ги съберат; веднъж един мъртвец бе обвинен в ужасни престъпления. А веднъж, когато парчетата от нарязания бяха събрани в подножието на дървото, целият човек се надигна и проговори, отново жив, възстановен.

Защото ние пишехме за една грешка, допусната от полицията в Милхейвън и подкрепена от всички жители на градчето. Колкото повече научавах, толкова по-лошо ставаше: както всички останали, аз бях приел, че Уилям Дамрош се е убил най-сетне, за да престане да убива други, или че се е самоубил поради чувство на ужас и вина за убийствата, които вече е извършил. Дамрош беше оставил бележка с думите СИНЯ РОЗА на бюрото пред себе си.

Но това беше грешка на интерпретацията — на въображението. Това, което повечето от нас наричат интелигентност, е всъщност въображение — съчувствено въображение. Полицията на Милхейвън беше сбъркала, аз също бях сбъркал. Полицията искаше да забрави случая по понятни причини; аз исках да го забравя по свои собствени.

Вече от шест години живея в Ню Йорк. На всеки два месеца вземам Ню Хевънската линия от Централна гара, слизам на спирка Грийн Фармс и стоя до късно вечерта, пиейки и разговаряйки с Питър. Той пие двайсет и пет годишно малцово уиски, защото е от тоя вид хора, а аз пия сода. Жена му и децата му спят и в къщата е тихо. През таванския прозорец на кабинета му се виждат звездите и аз усещам черното гърне на нощта върху главите ни, огромния мрак, който покрива половината планета. Отвреме-навреме кола изсвистява по улицата на път за Бърнинг Хил Бийч и Саутпорт.

„Коко“ описва някои неща, които се случиха с хора от моя стар взвод по време на и след войната, а „Мистерия“ е за дълго отлаганите последици от едно старо убийство в един курорт в Уисконсин. Хареса ни да преместим действието на един карибски остров, но главният герой, Том Пасмор — който ще се появи по-късно на тези страници — е стар мой познат от Милхейвън. Той е тясно свързан с убийствата на Синята роза, приписвани на Уилям Дамрош, и голяма част от „Мистерия“ се отнася до неговото откриване на тази връзка.

След „Мистерия“ мислех, че съм приключил с Дамрош, с Милхейвън и с убийствата на Синята роза. После ми се обади Джон Рансъм, друг стар познайник от Милхейвън и тъй като неговият живот се беше променил, моят също се промени. Джон Рансъм все още живееше в Милхейвън. Жена му беше нападната и пребита до състояние на кома, а нападателят беше надраскал думите СИНЯ РОЗА на стената до тялото й.

2

Аз не бях близък с Джон Рансъм. Той живееше в голяма къща в източния край на града и ходеше в училището „Брукс-Лоуд“. Аз живеех в Пигтаун1, в покрайнините на Долината, на юг от центъра на Милхейвън и на една пресечка от хотела „Сейнт Олуин“. Моето училище беше „Хоули Сепълкър“. Въпреки това се познавахме, защото и двамата играехме американски футбол и отборите ни се срещаха два пъти годишно. Не бяха добри отбори. „Хоули Сепълкър“ не беше голямо училище, а „Брукс-Лоуд“ беше направо мъничко. При нас имаше около сто ученика във випуск, а „Брукс-Лоуд“ имаше по трийсет.

Джон Рансъм каза „Здрасти“, когато за пръв път се озовахме лице в лице на един мач. „Тия подгответа са мухльовци“, помислих си аз. Когато играта започна, той ме перна като булдозер и ме отблъсна поне на трийсет сантиметра. Предният защитник на „Брукс-Лоуд“, арогантен блондин на име Теди Хепънстол, потанцува баш покрай мене. Когато се наредихме за следващата игра, аз казах „Здрасти и на тебе“. След това се заблъскахме с рамене и лакти, съвсем неподвижни, докато Теди Хепънстол нервничеше на другия край на игрището. Стоях натъртен цяла седмица след играта.

Всеки ноември „Хоули Сепълкър“ даваше угощение на християнските-атлети, което ние наричахме „футболната вечеря“. Угощението се даваше с благотворителна цел в сутерена на черквата. Училищната управа канеше атлети от всички училища в Милхейвън да похарчат десет долара за хамбургери, пържени картофки, печен боб, макаронена салата, хавайски пунш и реч за Исус Предния защитник, произнасяна от г-н Скунхейвън, нашия треньор. Г-н Скунхейвън вярваше в онова, което се нарича мускулесто християнство. Той знаеше, че на Исус му бяха връчили футболна топка, Той би прегазил всеки, който се осмели да застане между Него и победната цел. Този Исус не приличаше особено на Теди Хепънстол и съвсем никак на прочувствената, макар нещо болнава особа, която сключваше ръце под собственото Си пламтящо сърце на ярко оцветения портрет, окачен непосредствено зад тежките предни порти на църквата.

Малцина атлети от други училища посещаваха футболните вечери, като се изключи групата едри късо подстригани поляци от „Сейнт Игнейшъс“, които неизменно се присъединяваха към нас. Момчетата от „Сейнт Игнейшъс“ ядяха, сгънати над чиниите си, като че ли знаеха, че ще трябва до следващия футболен сезон да сдържат колективната си необходимост да пребият някого. Харесваше им да излъчват заплаха и изглеждаха съвършено в тон с бойкия Исус на г-н Скунхейвън.

В края на сезона, през който Джон Рансъм ме беше поздравил и след това изблъскал от пътя на Теди Хепънстол, едно високо, добре сложено момче дойде в сутерена на църквата към края на първата, неофициална част от футболната вечеря. След две секунди вече щеше да се наложи да заемем местата си и да си придадем изпълнен с почитание вид. Новодошлият носеше спортно сако от туид, панталони в цвят каки, бяла риза с копчета на яката и раирана връзка. Той грабна един хамбургер, отказа боба и макаронената салата, взе си една картонена чаша сок и се отпусна на стола до мене преди да съм го разпознал.

Г-н Скунхейвън застана пред микрофона и се изкашля в шепи. Между стените на сутерена това прозвуча като изстрел. Дори побойниците от „Сейнт Игнейшъс“ изправиха гърбове.

— Що е Евангелие? — прогърмя г-н Скунхейвън, започвайки, както обикновено, без предисловия. — Евангелие е нещо, на което може да се вярва. — Той се облещи срещу ни и изрева: — А що е футбол? Той също е нещо, на което може да се вярва.

— Говори като истински треньор — каза ми непознатият и аз най-сетне го разпознах. Беше Джон Рансъм.

Отец Витейл, учителят ни по тригонометрия, се намръщи от другия край на масата. Той просто ни препрати смръщването, предназначено всъщност за г-н Скунхейвън, който беше протестант и не можеше да не звучи като протестант при подобни събития.

— За какво ни говорят Евангелията? За спасението. И футболът се отнася до спасението — каза треньорът. — Исус никога не е изпускал топката. Той спечелва големия мач. Всеки от нас е призван да направи същото по своя собствен начин. Какво правим, когато пред нас е вратата?

Извадих писалката си от джоба на ризата и написах на една смачкана салфетка: Какво правиш тук? Рансъм прочете въпроса ми, обърна салфетката и написа: Мислех си, че ще бъде интересно. Аз повдигнах вежди.

Да, интересно е — написа Рансъм на салфетката.

Бодна ме ярост при мисълта, че проявява снизхождение. За всеки от нас, дори за хулиганите от „Сейнт Игнейшъс“, сутеренът на църквата беше толкова познат, колкото и училищният стол. Всъщност столът ни беше почти идентичен с църковния сутерен. Бях чул, че в „Брукс-Лоуд“ сервитьори и сервитьорки обслужвали учениците на маси с ленени покривки и сребърни прибори. Истински сервитьори. Истински сребърни прибори, направени от сребро. Тогава ми хрумна още нещо. Написах: Католик ли си? И го побутнах с лакът. Той хвърли поглед, засмя се и поклати глава.

Разбира се. Беше протестант.

Е, и? — написах аз.

Чакам да разбера — написа той.

Вторачих се в него, но той се обърна към г-н Скунхейвън, който казваше на събраните, че Христовият атлет е длъжен да тръгне и да убива в името на Христа. Бум! Прас! Това иска Той от тебе. Никакви пленници!

Джон Рансъм се наведе към мене и прошепна:

— Тоя чешит ми харесва.

Отново усетих тръпка на възмущение. Джон Рансъм си въобразяваше, че ни превъзхожда.

Разбира се, и аз си мислех, че превъзхождам г-н Скунхейвън. Мислех си, че превъзхождам църковния сутерен, да не говорим за „Хоули Сепълкър“ и, по силата на съседството, за осемте пресичащи се улици, които съставляваха нашата махала. Повечето от съучениците ми щяха да свършат като работници в кожарските цехове, в консервните фабрики, пивоварните и работилниците за вулканизация, които оформяха границата между нас и центъра на Милхейвън. Знаех, че ако получа стипендия, ще отида в колеж; плановете ми бяха да напусна това място, колкото е възможно по-скоро. Харесвах мястото, където се бях родил, но това, което най-вече му харесвах, беше фактът, че в него съм се родил аз.

Дразнеше ме, че Джон Рансъм е пристъпил по моите места и слуша тъпотиите на г-н Скунхейвън. Тъкмо се канех да му кажа нещо остро, когато забелязах отец Витейл. Той като че ли възнамеряваше да скочи от стола си и да ме плесне по тила. Отец Витейл знаеше, че човек е грешен още в майчината си утроба и че „природата, опорочена от първия човек, е окаяна“, както казва свети Августин. Обърнах се напред и сключих ръце пред чинията си. Джон Рансъм също беше забелязал, че начумереният стар свещенослужител се кани да нанесе удар, и сключи ръце върху масата. Отец Витейл се отпусна отново на стола си.

Трябва да е имало малко завист в раздразнението ми. Джон Рансъм беше доста хубав, според една от представите за хубост по времето, когато Джон Уейн е бил смятан за хубавец, и носеше скъпи дрехи с лекота и естественост. Един поглед към Джон Рансъм ми беше достатъчен да разбера, че има цели гардероби, пълни с елегантни сака и скъпи костюми, че чекмеджетата му са натъпкани с ризи от оксфордски плат и че си има собствена закачалка за вратовръзки.

Г-н Скунхейвън седна, енорийският свещеник се изправи да каже молитвата и вечерята свърши. Всички играчи по футбол и бейзбол от „Сейнт Игнейшъс“ и „Хоули Сепълкър“ тръгнаха към стълбите.

Джон Рансъм попита дали не трябва да занесем чиниите си в кухнята.

— Не, те ще го направят — казах аз, кимвайки към изнурените жени, доброволки в църквата, които бяха застанали пред масите за сервиране. Те бяха сготвили за нас и много от тях бяха донесли боба и макароните в покрити съдове от собствените си кухни. — Как научи за това въобще?

— Видях съобщение на нашето табло.

— Едва ли тук е като в „Брукс-Лоуд“ — казах аз.

Той се усмихна.

— Хубаво беше. Хареса ми. Много ми хареса.

Тръгнахме към стълбите след другите момчета, някои от които поглеждаха с подозрение през рамо.

— Знаеш ли, Тим, Приятно ми беше да играя срещу тебе — каза Джон Рансъм. Той ми се усмихваше с протегната ръка.

Аз гледах глупаво ръката му няколко мига преди да я поема. В „Хоули Сепълкър“ никога не се ръкуваха. Никой от моите познати не се ръкуваше по тоя начин, от вежливост, освен ако не сключваха сделка за стара кола.

— Нали е чудесно да играеш в редицата? — попита той.

Аз се изсмях и вдигнах поглед от зрелището на съединените ни ръце, за да видя изражението по лицата на отец Витейл и на няколко от доброволките. Те ме наблюдаваха с интерес и уважение, съчетание толкова необичайно за мене, че беше направо забавно. Разбирах, че нито отец Витейл, нито някоя от доброволките са били някога в контакт с някой подобен на Джон Рансъм; в техните очи изглеждаше като че ли той е дошъл от източния край, за да ми стисне ръката.

Не, исках да протестирам аз, не съм аз причината. Защото сега най-сетне разбирах; всяка година „Хоули Сепълкър“ разпраща съобщения за нашето Угощение на сдружението на християните-атлети до всички средни училища в града, но Джон Рансъм беше не само първият ученик от „Брукс-Лоуд“, който някога бе идвал, той беше въобще първият ученик от целия източен край, достатъчно любознателен, за да посети футболната вечеря. Точно това беше: той беше любознателен.

Докато аз и Джон Рансъм стигнем до стълбите, другите момчета бяха вече в преддверието на църквата. Чувах как се смеят на г-н Скунхейвън. После чух гласа на Бил Бърн, който тежеше почти сто и двайсет кила и беше централното крило. Той каза нещо за някакъв „кекав турист“, а после, по още по-ужасен начин, за някакъв „педи от източния край, дето е дошъл да го духа на Андърхил“. Всички избухнаха в мръснишки смях. Беше просто безцелна, абстрактна враждебност, но аз почти буквално се молех Джон Рансъм да не я е чул. Мислех си, че едва ли на едно добре облечено, ръкуващо се момче като Джон Рансъм ще му хареса да го наричат перверзен тип — маргаритка, дупедавец, минетчия!

Но доколкото аз бях чул, той също беше чул и, ако се съди по съскащото дишане зад мене, чул беше и отец Витейл. Джон Рансъм изненадващо се изсмя.

— Бърн! — извика отец Витейл. — Ей, Бърн! — Той сложи едната си ръка на дясното ми рамо, а другата — на рамото на Джон Рансъм и ни блъсна на две страни, за да може да се промъкне между нас. Съучениците ми отвориха скърцащата странична врата към улица „Вестри“, докато отец Витейл се намъкне в пространството между Джон Рансъм и мене. Мисля, че беше престанал да ни забелязва; голямото му мургаво лице премина покрай моето, без да ме погледне. Виждаха се огромните отворени черни пори на носа му, като че ли дори кожата му се беше задъхала и засмукваше въздух като пещ. Докато се качи по стълбите, остана съвсем без дъх. Вонята на цигарите го следваше като корабна диря.

— Много пуши свещеникът — каза Джон Рансъм.

Достигнахме върха на стълбите в момента, когато вратата се затръшна отново, и докато пресичахме преддверието, чувахме тичащи стъпки по „Вестри“ и крясъците на свещеника:

— Момчета! Ей, момчета!

— Може би трябва да му дадем малко време — каза Джон Рансъм. Той сложи ръце в джобовете си и тръгна с шляеща се походка към сводестия вход за вътрешността на църквата.

— Да му дадем време ли? — попитах.

— Да си върне дъха. Със сигурност няма да върне тях.

3

Десет месеца след дипломирането ми от университета ме призоваха в армията — просто се оставих на това, без да страдам от чувството, че дължа на страната си една година военна служба. След дипломирането си работех в една книжарница на „Телеграф авеню“, а нощем пишех разкази. Те неизменно се завръщаха при мене в моите собствени кафяви пликове, които бях поставял сгънати в пликовете, адресирани до „Ню Йоркър“, „Атлантик мънтли“, „Харпърс“ — да не говорим за „Прери скунър“, „Кениън ривю“, „Антейъс“, „Масачузетс ривю“ и „Плаушеърс“. Да, „Плаушеърс“ се казваше май. Не ми се учителстваше, а и не вярвах, че ще продължат да отлагат призовката заради учителстване (прав бях). Колкото повече се завръщаха при мене мъртвородените ми разкази, толкова по-угнетително ставаше да прекарвам четиридесет часа седмично, заобиколен от чужди книги. Когато класификацията ми бе променена и получих призовка, почувствах се като че ли са ми предложили изход от задънена улица.

До Виетнам летях с гражданска линия. Около три четвърти от пътниците в икономичната класа бяха зайци като мене и стюардесите се притесняваха да ни гледат в очите. Единствените наистина спокойни пътници в нашата част на самолета бяха обръгналите доживотни наемници в дъното на самолета, сержанти, непринудени и общителни като играчи на голф, летящи до Мъртъл Бийч за уикенда.

В първата класа в предната част на самолета седяха мъже в тъмни костюми, функционери на Външно министерство и бизнесмени, които се стараеха да извлекат колкото можеха от цимента и строителните материали във Виетнам. Когато ни поглеждаха, те се усмихваха — бяхме техните войници, в края на краищата защитавахме техните идеали и техните пари.

Но между патриотите отпред и спокойните, свободни от илюзии наемници отзад, на два реда точно след първата класа седеше друга група, за която не знаех въобще какво да мисля. Като цяло те бяха слаби, мускулести, късо подстригани като редници, но носеха хавайски ризи и панталони в цвят каки или сини ризи с копчета на яката със стегнати сини джинси. Изглеждаха като училищен отбор по футбол на сбирка след десет години. Тези мъже въобще не ни забелязваха. Езикът им, доколкото го чувах, беше бляскав, твърд военен жаргон.

Когато един от наемните мина покрай мястото ми, разтъпквайки се преди да заспи, аз го докоснах по китката и го попитах за мъжете пред нас.

Той се надвеси ниско и просъска една единствена дума.

Зелените?

Кацнахме на летището в Тан Сон Нхут сред слънчева светлина, която беше почти видимо плътна. Когато стюардесата отвори вратата и невероятната горещина се изтърколи вътре, почувствах, че със стария ми живот е завинаги свършено. Стори ми се, че подушвам как копчетата ми се стапят. В тоя момент реших да не се плаша от нищо, докато нямам истинска причина за това — почувствах, че е възможно да се отдалеча от детството си. Това беше първата от странните екзалтации — внезапното усещане за нова свобода — които понякога ме навестяваха във Виетнам и които не съм усещал никъде другаде.

Заповедта ми ме изпращаше в лагера „Бяла звезда“, база на Втори корпус, разположена край Нха Транг. Там трябваше да се срещна с други новобранци от моя полк, за да ни откарат на север до лагера Крандол в Първи корпус. Случи се обаче една от необяснимите засечки, които не са нищо необичайно за живота в армията — хората, към които трябваше да се присъединя, бяха заминали. Оставиха ме да чакам осем дни за ново нареждане.

Всеки ден рапортувах пред един циничен капитан на име Маккю, Хамилтън Маккю, който потъркваше бебешко-розовите си бузи с квадратните си пръсти и ми възлагаше каквато задача му хрумнеше в момента. Местех варели изпод клозета и наливах газ в тях, та старите виетнамки да могат да изгорят лайната ни; изкормвах повредени джипове заради делкото, генератора или все още работещата бензинова помпа; почиствах камъните от петнайсетте квадратни метра прах пред офицерския клуб. Накрая Маккю реши, че прекалено много се забавлявам и ме изпрати в трупното отделение. Трупното отделение разтоварваше трупове от пристигащи хеликоптери, прехвърляше ги в „моргата“, докато се оформят документите, след което ги натоварваше в трюмовете на самолетите за Тан Сон Нхут, откъдето те бяха връщани в Щатите.

Останалите седмина от трупното отделение караха последните дни от службата си във Виетнам. Всички те първоначално бяха служили в редовни части и повечето от тях се бяха презаписали, за да служат още една година на бойното поле. Те не бяха обикновени хора — от полка ги бяха запокитили в трупното отделение, за да се отърват от тях.

Имената им бяха Скут, Холидей, ди Маестро, Пиклок, Ратман, Атика и Пайрът. Имаха родова прилика, доколкото всички бяха небръснати и космати — дори Ратман, който беше преждевременно олисял, беше космат — мръсни и щърбави. Скут, Пайрът и ди Маестро бяха татуирани (респективно РОДЕН ДА УМРЕ, ТЪРГОВЦИ НА СМЪРТ и една мъртвешка глава, висяща над кафява пирамида). Никой от тях никога не носеше цялата униформа. През целия ми пръв ден те не ми продумаха и пренасяха тежките торби с труповете от хеликоптера до камиона и от камиона до „моргата“ в ледено, оскърбено мълчание.

На следващия ден, когато капитан Маккю ми каза, че нарежданията все още не са пристигнали и че ще трябва да се върна в трупното отделение, той ме попита как се оправям с другарите си по работа. Точно така ги нарече „другари по работата“.

— Пълни са с истории — казах аз.

— Май не са пълни само с това, както чувам — каза той, оголвайки два реда от квадратни кафяви зъби, от което големите му бузи добиха вид като че ли образът му ерозираше отвътре навън. Навярно бе прозрял, че току-що бях решил, че предпочитам компанията на Ратман, Атика и останалите пред неговата, защото ми каза, че ще работя с трупното отделение до идването на заповедта ми.

На втория ден интензивността на презрението на новите ми другари бе отслабнала и те подхванаха отново безкрайния диалог, който бях прекъснал.

Историите им винаги бяха за смърт.

— Пердашим из джунглите — каза Ратман, изсипвайки още един увит мъртвец в каросерията на камиона ни. — Двайсе дни. Слушаш ли, Капуте?

Имах си ново име.

— Двайсе дни. Знаеш ли кво значи това, Капуте?

Пайрът изплю гъст жълт съсирек на земята.

— Като четиресе дни в ада. В ада си вече умрял, но в джунглите всеки иска да те довърши. Това значи, че никога не спиш като хората. Значи, че ти се виждат разни работи.

Пайрът изсумтя и хвърли още един труп в камиона.

— Така е, да го еба.

— Виждаш, че старото ти гадже се ебе с някакъв тъпак, виждаш как шибаните ти пр’ятели ги убиват, виждаш как шибаните дървета се движат, виждаш неща, дето никога не са ставали и никога няма да станат.

— Освен тука.

— Двайсе дни — каза Ратман. Каросерията беше вече пълна с тела в чували и Ратман вдигна и закрепи задната преграда. Облегна се на нея с вцепенени ръце, поклащайки приведената си глава. Върховете на пръстите му бяха като луковици с размерите на топки за голф и всеки от тях беше заострен на мястото, където се събира центърът на отпечатъците. По-късно научих, че беше спечелил името си2 като изял два живи плъха в един тунел, където взводът му попаднал на две хиляди килограма ориз. „Прекалено тлъсти, за да бегат“ — бил казал тогава.

— Всичките ти сетива, дет ги имаш, са там, пр’ятел, чуваш как минава мишка…

— Как минават плъхове — каза ди Маестро и удари по каросерията, като че ли смяташе да събуди телата в зелените чували.

— … чуваш как росата скача от дърветата, как насекомите се движат по кората. Чуваш как ти растат ноктите. Чуваш онова нещо под земята, пр’ятел.

— Нещо под земята? — попита Пайрът.

— Лайна — каза Ратман. — Не знаеше ли? Нали знаеш как като легнеш на пътеката, чуваш кви ли не лайна, всичките проклети бръмбари, маймуни, птиците, хората, дето вървят пред тебе…

— Добре е да си сигурен, че не идват към тебе — каза ди Маестро от предната част на камиона. — Записваш ли си, Капуте?

— … всякакви лайна, нали така? Но после чуваш и другото. Чуваш нещо като тананикане под всичките други шумове. Като някакъв голям генератор, който работи под тебе.

— А, онова нещо в земята.

— Това е земята — каза Ратман. Той се отдръпна от камиона и погледна Пайрът със свирепи, подивели очи. — Шибаната земя прави тоя шибан шум сама. Чуваш ли? И тоя мотор винаги работи. Не спира никога.

— Хубаво, хайде да тръгваме — каза ди Маестро. Той седна зад кормилото. Холидей, Скут и Атика се наблъскаха на седалката до него. Ратман се покатери зад кабината и Пиклок, Пайрът и аз го последвахме. Камионът се задруса надолу по поляната към централната част на лагера и пилотът на хеликоптера и някои от персонала се обърнаха да ни изгледат. Като боклукчии сме, помислих си. Беше като да работиш на боклукчийски камион.

— За капак — каза Ратман, — разни хора сериозно се опитват да ти се бъркат в живота.

Пиклок се изсмя, но тутакси възвърна сериозния си вид. Досега нито той, нито Пайрът ме бяха погледнали.

— Което е достатъчно да ти вземе здравето, поне докато му свикнеш — каза Ратман. — Двайсетдневна задача. Бил съм и на по-дълги, но не съм бил на по-лоши. Лейтенантът сдаде багажа. Радистът, и той сдаде багажа. Най-добрите ми приятели по онова време, и те го сдадоха.

— Къде беше това? — попита Пайрът.

— Провинция Деларк — каза Ратман. — Не е много далеч от тука.

— Съвсем до нас.

— На двайстия ден — каза Пайрът. — Там сме. Трябва да хванем някаква проклета бойна група. Почти никаква храна, а камионетката е след четиресе и осем часа. Целта продължава да се движи, местят се от село в село, като Робин Худ са — Ратман поклати глава. Камионът попадна на дупка при влизане в базата и един от чувалите се хързулна по купа и се приземи в краката на Ратман. Той го подритна почти нежно.

— Това момче, тоя пр’ятел, Боби Сует са казваше, той беше точно пред мене, на метър и половина пред мене. Чуваме някакъв дивашки крясък и една голяма червена и жълта птица прелита покрай нас, голяма като пуйка, пр’ятел, с крила като пропелер, пр’ятел, и аз си викам, всичко е ясно, ама какво събуди това шибано пиле, а? А Боби Сует се обръща да ме погледне, ухилен. Ухилената му физиономия е последното нещо, което съм видял за около десет минути. Като се съвземам, спомням си, че съм видял Боби да се разлита на парчета за една секунда, като че ли нещо е експлодирало вътре в него, само че — нали разбираш? — спомням си нещо, дето всъщност не съм го видял. Мисля си, че съм умрял. Знам, мама му стара, че съм умрял. Целият съм в кръв и едно мургаво момиченце се е надвесило над мене. Черна коса и черни очи. Та вече знам, куре. Има ангели и ангелите имат черна коса и черни очи.

Ниска дървена ограда скриваше дългата ниска барака, която наричахме морга. Когато минавахме покрай надписа РЕГИСТРАЦИЯ ГРОБОВЕ, Ратман се приведе от задната страна на камиона и отвори складовото отделение. Имахме четири часа, а телата днес бяха много.

Ди Маестро вкара камиона заднишком в отделението и ние започнахме да влачим дългите чували във вътрешността.

— С дълъг нос ли беше? — попита Пйарът.

— С дълъг.

— От племената.

— Да де, ама къде съм аз? „Умрях“ — казвам на това момиче. Още си мисля, че е ангел, а тя ми гука нещо в отговор. Струва ми се, че съм видял внезапен блясък — това е нещо, дето наистина съм го видял.

— Боби Сует е стъпил на мина — каза Пайрът.

Започвах да харесвам Пайрът. Пайрът знаеше, че аз съм истинският обект на тоя разказ и беше достатъчно самоотвержен да се намесва с малки възклицания и обяснения. Пайрът малко по-малко ме презираше от останалите в трупното отделение. Харесваше ми също как изглежда, грубиянин, но не като плъха Ратман. Подобно на мене, Пайрът беше по-скоро тромав. Рядко носеше риза през деня и винаги привързваше цветна носна кърпа около главата или врата си. След като прекарах известно време на бойното поле, открих, че имитирам тия маниери, освен когато комарите хапеха прекалено жестоко.

— Мислиш, че не знам това ли? Друго ти казвам — Ратман тласна още един мъртъв войник в затворен с цип чувал към тъмното дъно на бараката. — Казвам ти, че аз също бях умрял. За минута, а може и за по-дълго.

— От какво?

— От удара — каза Ратман простичко. — Затова не съм видял Боби Сует като се е разлетял. Не си ли чувал това? Аз съм чувал. На много от момчетата им се беше случвало или знаеха някой, дето му се е случвало. Умираш, после се връщаш.

— Ама наистина ли? — попитах аз.

За миг Ратман изглеждаше разярен. Бях се усъмнил във вярата му, аз, дето нищо не бях видял от тоя свят.

Пайрът ме спаси.

— А как така си спомни, че си видял как той се е разхвърчал, след като въобще не си го видял?

— Бил съм извън тялото си.

— Дявол да го вземе, Капуте — каза Пиклок и грабна дръжката на тежкия чувал, който почти бях изпуснал. — Какво ти става, мама му стара?

Без моя помощ той метна чувала в бараката зад нас.

— Никога не изпускай шибаните чували, Капуте — каза ми ди Маестро и нарочно изпусна един чувал на цимента. Онова нещо вътре изломоти.

Продължавахме да разтоварваме телата в бараката около минута-две.

После Ратман каза:

— Както и да е, след малко разбрах, че още съм жив.

— Кво те кара да мислиш, че още си жив? — попита Атика.

— За капак на всичко един тип навира лицето си в мойто и той вече със сигурност не е ангел. Виждам проклетите листа над него. Птиците пак почват да цвъркат. Първото нещо, което знам, е, че Боби Сует е заминал — аз съм облечен в каквото е останало от него. А оня тип ми вика: „Изправи се, редник.“ Едвам разбирам какво ми говори през пищенето в ушите ми, но ми е ясно, че това дупе е свикнало на подчинение. Изпъшквам, като се опитвам да мръдна, защото, пр’ятел, всеки сантиметър по мене го усещам като хамбургер.

— Аха — казват Пиклок и Атика, почти едновременно. После Атика добавя: — Имаш късмет, кучи сине.

— Боби Сует не се сдоби даже с един от тия чували — каза Ратман. — Нещастникът стана на пара — той безмълвно грабна дръжките на друг чувал, разгледа го за секунда, каза — Няма име, — и го метна върху другите в бараката.

— Чудно — каза Атика. Атика имаше гладка кафява глава и бицепсите му подскачаха в кожата му, когато вдигаше чувалите. Той извади маркер от джоба си и направи знак на края на чувала. Когато се обърна пак към камиона, той ми се ухили, разтягайки устни, без да си отваря устата, и аз се зачудих какво ли ще последва.

— Най-после ставам, като в мъгла съм — казва Ратман. — Все още почти нищо не чувам. Оня тип стои пред мене и виждам, че е съвсем луд, но не луд по нашия начин. Тоя скапаняк е луд по съвсем нов начин. Още съм съвсем застрелян и не мога да разбера какво толкова му е различното, но очите му са от ония, дето не са човешки очи — той замълча, припомняйки си. — Всички останали от взвода стоят наоколо и зяпат. Там е малкото ярдско3 сладурче в големите работни дрехи, а също и оня едър тип на пътеката със слънцето зад главата му. Той командва парада, с една дума. Той е шоуто. Даже лейтенантът, тоя шибан шомпъл, просто си стои там. Майната му, мисля си, той току-що видя оня тип да ме вдига от мъртвите, какво още смята да прави? Големият тип още ме проверява — оглежда ме. Има очи като — като животно в яма, което току-що е избило всички останали животни, дето са паднали с него.

— Изглеждал е като Атика — каза ди Маестро.

— Точно така е изглеждал — каза Атика. — Аз съм воин, не съм капут като вас, аз съм шибан бог на войната.

— И тогава разбирам какво е особеното на тоя — казва Ратман. — Облечен е в разкопчана риза в цвят каки и в жълтеникави панталони, а на земята до него има малко черно куфарче.

— Ъхъ — казва ди Маестро.

— Освен това по целия му гръден кош има белези — белези от колове пунджи. Това копеле е паднало върху колове от пунджи и е оживяло.

— Оня — каза ди Маестро.

— Да, оня. Бачълър.

— И всичко това след двайсе дена. Боби Сует стана на червена мъгла пред очите ми. Мене ме убиват или нещо такова, но никой не смее да се мръдне заради тоя с куфарчето. „Аз съм капитан Франклин Бачълър и съм слушал за вас“ — казва ми той. Като че ли не знам. Но той всъщност говори на всички ни, само ме проверява колко зле съм ударен.

И тогава поглеждам надолу към ръцете си и виждам, че са някакъв особен цвят — нещо като мораво. Дори под кръвта на Боби виждам, че кожата ми става морава. Навивам си ръкава и виждам, че цялата ми проклета ръка е морава. И се подува пред очите ми.

— Тоя глупак няма здраво място по себе си — казва капитан Бачълър. Той оглежда целия взвод с отвращение. Сега сме в неговата част на света и, ей богу, добре е да сме наясно с това. От две седмици му се мотаем в краката и той ни моли да се махаме. Моли ни учтиво, в края на краищата на една и съща страна сме, което е добре да не се забравя, но ако не му освободим неговата част от пейзажа, късметът ни може да се обърне и на към по-лошо. Той ни отправя нещо като усмивка, момичето-планинче до него е с М–16, а той има някакво супер оръжие, дето не съм го виждал никога нито преди, нито след това, но мисля, че е шведско, и тогава се замислям какво има в куфарчето и изведнъж разбрах.

— Разбра какво? — попитах аз и всички от трупното отделение отвърнаха поглед надолу или към купа от тела в бараката, след което разтовариха последните две тела. Влязохме в бараката, за да започнем следващата част от работата. Никой не продума, преди ди Маестро да погледне към етикета, залепен на най-близкия чувал, и да започне да проверява имената.

— Значи измъкнахте се.

— Лейтенантът използва радиото на Бачълър и спорът още не беше приключил, когато бяхме вече на път. Когато стигнахме базата, се изкъпахме, ядохме истинска храна, ругаха ни по всички възможни начини, но никога вече не съм се чувствал като преди. Тези белези. Това шибано куфарче. И онова ярдско маце. Знаеш ли какво? Той имаше празненство. Даваше бал.

— Те си имат своята собствена война — каза Скут. Той беше нисък и кльощав с дълбоко разположени очи, коса на опашка и голям нож, полюшващ се от колана му на изсъхнал, напукан ремък, който изглеждаше като телесна част. Можеше да вдигне два пъти собственото си тегло и като всеки тласкач обитаваше свое собствено непроницаемо пространство.

— На мене зелените барети ми харесват — каза Атика и тогава историята ми стана донякъде ясна.

— Някои от тях бяха в моя самолет — казах. — Те…

— Няма ли да свършиш някаква работа? — попита ди Маестро и за известно време ние сверявахме етикетите със списъците, които имахме.

После Пайрът попита:

— Каква беше развръзката?

Ратман погледна над един от чувалите и каза:

— Пет дни след като се върнахме в лагера, чухме, че две дузини ярдци са пленили около хиляда виетконгци. Преминали са през всичките тези селца посред нощ. Е, според това, което чух, някои от тези хиляда виетконгци са били бебета и прочие, но ДКР си свърши добре работа през тая нощ.

— ДКР4? — попитах аз.

— Чух, че петдесет-шестдесет човека от Първа въздушна са били ударени от дружеска стрелба — каза Скут. — Гадна работа.

— Дружеска стрелба? — попитах аз.

— Под всякакви форми и размери — каза Скут, усмихнат по начин, който ми стана ясен едва по-късно.

Ратман издаде звук, нещо средно между смях и ръмжене.

— Що се отнася до останалото, аз станах двоен от подуване. Бях като плондер. Дори клепачите ми се подуха. Най-после ме сложиха в лазарета и ме опаковаха в лед. Но не бях си счупил нито една кост. Нито една.

— Чудя се в каква форма е това момче — каза Атика и потупа тялото без етикет. Почти всички чували бяха получили име, преди да стигнат до нас, но наша задача беше да се уверим, че нито един не заминава без етикет. Трябваше да отваряме чувалите и да сравняваме името на етикета, прикрепен към чувала, с името на етикета, пъхнат в устата на мъртвия или залепен на тялото му. От Виетнам телата се връщаха в Америка, където армията ги поставяше в дървени ковчези и ги изпращаше вкъщи.

— Твой ред е, Капуте — каза Атика. — Още не си си изцапал ръцете, нали? Провери тая бойна единица.

— Ако се изповръщаш по него, ще те изкормя — каза ди Маестро и се изсмя. Стреснах се — не бях чувал ди Маестро да се смее. Беше скърцащо, невесело цвилене, което би могло да идва от някой от наредените пред нас чували.

— Да, не повръщай по бойната единица — каза Пайрът. — Голяма мръсотия се получава.

Атика си беше наумил да ме накара да отворя чувала и да намеря етикета на мъртвия войник от момента, в който беше забелязал липсващото име.

— Ти си новобранец — каза той. — Това е новобранска работа.

Приближих се до Атика и чувала със знака. За миг си представих как като отворя чувала, някакво ужасно чудовище ще скочи върху ми, цялото в кръв, подобно на Ратман, след като Боби Сует се бил разпаднал пред него. Защото точно затова той беше разказал историята. Искаха да ме накарат да пищя, искаха да побелея от ужас. След като повърна, щяха да се редуват да ме изкормват. Това беше тяхната разновидност на дружеския огън.

Май не бях напълно зарязал старото си аз на настилката в Тан Сон Нхут.

— Новобранска работа е — каза Атика и аз си помислих, че колкото и нелеп да изглеждаше тоя термин по отношение на него, преди мене той е бил новобранец.

Наведох се над дългия черен чувал. На двата му края имаше дръжки от плат и ципът минаваше от едната до другата.

Хванах ципа и си обещах, че няма да затварям очи. Мъжете зад мене си поеха колективно дъх. Дръпнах ципа.

И наистина едвам не повърнах, не поради гледката, а поради вонята на мъртвото момче, която изскочи като огромно черно куче от отвора на чувала. За миг затворих очи. Мръсна паяжина бе полепнала по лицето ми. Разрушеното и посивяло лице в чувала се беше вторачило нагоре с отворени очи. Стомахът ми се бунтуваше. Точно на това се надяваха те, знаех, задържах дъха си и дръпнах ципа още на трийсетина сантиметра.

Лицето на мъртвото момче, тинесто на цвят, бе отнесено от лявата буза надолу. Горните му зъби се затваряха върху празно пространство. Няколко зъба бяха изпаднали върху задната част на врата му. Другият етикет не беше в устата. Ризата на униформата беше втвърдена и черна от кръвта. Експлозията беше унищожила и гърлото му. Малките, деликатни кости на горните прешлени бяха покрити с кръв.

— Тоя няма етикет — казах, макар че единственото, което ми идваше да правя, беше да крещя.

Ди Маестро каза:

— Не си свършил още.

Вдигнах поглед към него. Голямо, отпуснато шкембе висеше над панталоните му, а под хищните му очи бе прораснала четири-пет дневна четина. Изглеждаше като тлъст козел.

— Кой ги чисти тия хора — попитах, преди да се досетя, че отговорът би могъл да бъде „новобранецът“.

— Придават им представителен вид на другия край — ухили се ди Маестро и кръстоса ръце на гърдите си. Татуировката на ухилен череп се носеше над кафява пирамида върху дясната му ръка. Милхейвън, моят Милхейвън ме заобикаляше сега, скупчените дървени къщи с лющещи се фасадни тухли, празните парцели и хотелът „Сейнт Олуин“. Видях лицето на сестра си.

— Ако не можеш да намериш етикета в ризата, понякога ги слагат в джобовете или обувките — ди Маестро се извърна. Другите вече бяха загубили интерес.

Преборих се с горното копче на втвърдената риза, като се опитвах да не докосвам парцаливите ивици плът около яката. Вонята ме заливаше. Очите ми смъдяха.

Копчето най-сетне се промуши през дупката, но яката отказа да се отвори. Дръпнах я, изсъхнала кръв се посипа като пшеничени люспи. Гърлото му беше разтворено като хирургическа диаграма. Още няколко зъба се бяха забили в омекващата плът. Знаех, че ще виждам това до края на живота си — въжетата от месо, отворената кухина, която би трябвало да е запълнена със слово. Изгубените зъби.

Етикетът не беше във врата му.

Разкопчах още две копчета и намерих само блед, окървавен гръден кош.

След това се обърнах да си поема дъх и видях, че останалите от трупното отделение деловито напредват между редиците с тела, поглеждат в отворените чували и сравняват имената. Обърнах се към моя анонимен труп и започнах да се боря с един от джобовете на ризата.

Копчето най-после мина и аз напъхах пръсти в отвора. Чу се пращене като от твърдо колосана риза. Тънък и твърд метален ръб се закачи за нокътя ми. Етикетът се отлепи от плата със серия от изпуквания.

— Готово — казах аз.

Ди Маестро каза:

— Атика изтръскваше до шушка тия бойни единици за пет секунди.

— Две секунди — каза Атика, без да вдигне поглед.

Отдръпнах се от зеещото тяло в чувала и протегнах нечетливия етикет.

— Капута е истински гмуркач за бисери — каза ди Маестро. — Измий го сега.

Мръсната, спечена мивка беше до омацаната тоалетна чиния. Подложих етикета на църцореща струя гореща вода. Вонята на трупа още беше клеясала по мене, лепкава като слой мас от свински джолан. Люспи кръв се ронеха от етикета и се разтваряха във водата. Оставих етикета и разтърках ръцете и лицето си с дезинфектант, докато лепкавото чувство изчезна. Трупното отделение ме хвалеше зад гърба ми. Разтрих лицето си с плесенясалия парцал, който висеше между мивката и тоалетната.

— Очакваш ли бойното поле с нетърпение? — попита Ратман.

— Името на войника — казах, изваждайки етикета от розовата вода в дъното на мивката, — е Андрю Т. Мейджърс.

— Точно така — каза ди Маестро. — А сега залепи го на чувала и ни помогни с останалите.

— Значи сте знаели името? — бях прекалено стреснат, за да се ядосам. После се сетих, че у него е списъкът и че Андрю Т. Мейджърс е било единственото име в него, което го нямаше върху чувалите.

— Ще свикнеш — каза ди Маестро, не съвсем безсърдечно.

Дори не бях разбрал това, което останалите веднага бяха схванали, а именно че Боби Сует е бил убит от американски експлозив и че капитан Франклин Бачълър, зелената барета с куфарчето и с любовницата ярдка, беше подбрал лейтенанта на Ратман да се прибира час по-скоро в лагера, защото той самият водеше „бойната група“, която лейтенантът две седмици беше преследвал.

Когато на следващия ден се появих при бараката, Атика ме поздрави. Докато се тръсках отзад на камиона с Атика и Пайрът, аз почувствах наивна гордост от себе си и от това, което правех.

Пет трупа с правилно поставени етикети ни чакаха на настилката. И петимата бяха загинали от контузии на бойното поле. (Преминаването през каквото и да е, което смътно напомня поле, все още ме изнервя.) Освен че ги беше убил, шрапнелът не беше предизвикал други повреди. Тримата от тях бяха осемнайсетгодишни и изглеждаха като восъчни кукли, четвъртият беше набит лейтенант с бебешко лице, а петият беше капитан по средата на трийсетте. Приключихме с тях за около пет минути.

— Дали да не се отбием в клуба да направим един голф? — попита Атика с изненадващо точен британски акцент.

— Или да отидем на чаша чай с танци — каза Скут. Провлеченият му говор прозвуча толкова странно, че никой не се засмя.

— Е, има едно нещо, което можем да направим — каза Пайрът.

Отново усетих всеобщо разбиране, от което бях изключен.

— Ами да — каза ди Маестро. Той се изправи. — Колко пари имаш, Капуте?

Изкушавах се да излъжа, но извадих каквото имах в джоба си и му го показах.

— Достатъчно е — каза той. — Бил ли си в селото?

Като видя празния ми поглед, той добави:

— Извън портала. От другата страна на лагера.

Поклатих глава. Когато стигнах до Бялата звезда, все още бях толкова объркан, че забелязах единствено прехода от азиатската врява към по-подреденото безредие на военната база. Имах само смътния спомен, че съм преминал през някакво селище.

— Никога ли? — зачуди се той. — Е, време е да се намокриш.

— Време за мокрене! — оповести Пайрът.

— Минаваш през портала. Щом не си с превозно средство, не те закачат. Задачата им е да държат разните лепки отвън, а не нас вътре. Те знаят къде отиваш. Завиваш по първата улица и продължаваш до втората пресечка…

— При балона — каза Атика.

— Ще видиш табела, на която пише БАЛОНА с големи букви. Точно там свиваш и влизаш под табелата. Минаваш покрай шест врати. Почукай на вратата, където пише Ли.

— Ли?

Той повтори:

— Лай Ли. Кажи, че искаш шест стотици. Ще струва около трийсет долара. Получаваш ги в найлонова торбичка, слагаш ги в ризата си и забравяш за тях. Не трябва да имаш шибания вид на някой, дето крие нещо, като се връщаш.

— А малка Джак? — попита Скут.

— Защо не? Срещу БАЛОНА има една барачка, вземи „Джак Даниълс“. За не повече от десет долара.

— Новобранецът черпи — каза Атика.

Без да призная, че не знам какви са тия стотици, кимнах и се изправих. Излязох от бараката в невероятната пладнешка жега. Докато заобикалях оградата, която ни изолираше, видях войници, строяващи се при далечната столова, прашните алеи и редиците от дървени сгради, двете огромни като бални зали палатки, знамената. Един джип се търкаляше към портала.

Докато стигнах до портала, бях се облял в пот. Нямаше нито караулно помещение, нито пропусквателен пункт, само един войник край черния път.

Пътят извън главната част на лагера вървеше по права линия през мравуняк от разнебитени постройки и зигзагообразни улички — военният път беше едничката права наоколо. На около двеста метра в ослепителната светлина видях истински пропусквателен пункт с флаг и караулка, и с раирана метална порта. Джипът тъкмо се доближаваше и един часови застана до вратата да го посрещне. Докато пресичах, усещах как ме наблюдават — беше като да излезеш от асансьора на етажа за мъжка конфекция.

До написаната на ръка табела ХАЙНЕКЕН СТУДЕНА БИРА РОК край един тесен вход се излежаваше виетнамско момче в бяла риза. По стръмното стълбище слизаше старица с кошница пране. От горните етажи се спускаха виетнамски гласове. Две почти голи деца, едното от тях различно от другото по начин, който нямах време да определя, се появиха в краката ми и започнаха да хленчат за долал, долал.

Докато стигна до табелата БАЛОНА, пет-шест деца се бяха лепнали за мене, като едните продължаваха да искат долал, а другите ми задаваха въпроси на неразбираема смесица от английски и виетнамски. Две момичета се надвесиха от прозорците на БАЛОНА и ме гледаха, докато минавах покрай табелата.

Тръгнах надясно и чух, че момичетата ми се присмиват. Усетих миризма на дим от дърва и нагорещено олио. Шокът от този неочакван свят, толкова близко до лагера, и равносилният шок на удоволствието почти ме накара да забравя, че имам задача.

Но аз си спомних за зелената врата и за името Ли, изписано с делови черни букви над чукчето. Децата скимтяха и ме дърпаха за дрехите. Почуках лекичко на вратата. Децата полудяха. Разрових джобовете си и хвърлих шепа монети на улицата. Децата се втурнаха и започнаха да се боричкат за монетите. Цялото ми тяло беше прогизнало от пот.

Една пролука се появи във вратата и белокоса старица с пухкаво смръщено лице ме погледна, без да се усмихне. Мигновено и безсловесно някаква информация бе обменена: много рано бях дошъл. Клиентите я държаха будна половината от нощта. Задължен й бях, задето въобще ми е отворила вратата. Тя ме погледна неумолимо в лицето, после ме изгледа отгоре до долу. Извадих банкнотите от джоба си и тя бързо отвори вратата и ми направи знак да вляза, предпазвайки ме от децата, които бяха видели банкнотите и тичаха към мене, пищейки като прилепи. Тя захлопна вратата зад мене. Децата не започнаха да блъскат, както очаквах, а сякаш се изпариха.

Старицата се дръпна на една крачка от мене и набръчка гнусливо носа си, сякаш съм скункс5.

— Име.

— Капут.

— Не чула. Си отивай.

Тя продължаваше да души и да се мръщи, сякаш ме дефинираше по миризмата.

— Казаха ми да купя нещо.

— Не чула. Си отива — щракна Лай Ли с пръсти към вратата, сякаш се канеше да я отвори с магия. Тя все още ме разучаваше, мръщейки се, сякаш паметта й изневеряваше. После изведнъж намери това, което търсеше.

— Диместро — каза тя, почти усмихната.

— Ди Маестро.

— Умриеца.

Умрелия? Убиеца?

Тя посочи ниско с ръка към походна масичка и дървен стол с тръстикова седалка.

— Какво иска?

Казах й.

— Шеш?

Отново тънката полу-усмивка. Шест беше повече от обичайната поръчка на ди Маестро; тя знаеше, че са ме изиграли.

Тя се повлече в задната стаичка и започна да отваря и затваря чекмеджета. В затворената предна стая собствената ми миризма ме удари в носа. Умриеца, това бях и аз.

Лай Ли се върна от задната стаичка със загърнат в целофан пакет от ръчни цигари. Ох, помислих си аз, марихуана. Развлеченията в Бъркли. Дадох на Лай Ли двайсет и пет долара. Тя поклати глава. Дадох й още един долар. Тя отново поклати глава. Дадох и още два долара и тя кимна. Дръпна предницата на развлечената си дреха да ми покажа какво да правя с пакета и ме проследи с поглед, докато поставях увитите цигари в ризата си. После отвори вратата към слънцето, миризмите, жегата.

Децата пак се материализираха около мене. Отново разгледах най-малкото, мръсно дете — едно от двете, които бях видял най-напред. Очите му бяха кръгли и кожата му беше с един нюанс по-тъмна от останалите. Косата му беше събрана в миниатюрни равински къдрици. Децата го забелязваха само за да го цапардосат. Притичах през улицата до друг отворен магазин и купих „Джак Даниълс“ от един кланящ се скелет. Децата отново ме проследиха почти до портала, където дежурният ги разпръсна с един замах на своя М–16.

В бараката ди Маестро разопакова целофана и разучи всяка стегнато навита цигара по отделно.

— Лай Ли е влюбена в малкия ти образован задник — каза той.

Скут извади плик с лед от клуба и постави няколко кубчета в пластмасовите чаши. После отвори първата бутилка и наля на себе си. „Живот на фронта“ — каза той. Изпи цялата чаша на един дъх. „Превъзходно.“ И той си сипа нова чаша.

— Недей да бързаш — каза ми ди Маестро. — Не си свикнал с тая работа. Най-добре ще е да седнеш.

— Какво мислите съм правил в Бъркли? — попитах аз и неколцината от колегите ми ме нарекоха магарешко лайно.

— Това не е съвсем същото — каза ди Маестро. — Това не е просто трева.

— Дай му малко и да млъква, мама му — каза Атика.

— Какво е това? — попитах.

— Ще ти хареса — каза ди Маестро. Той сложи цигара в устата ми и я запали.

Поех известно количество остър, парфюмиран дим, докато Скут пееше: „Алилуя и ура, при тебе идва то сега, добре за нея и за мен добре, надявам се, че си задоволен.“

Задържайки дима, докато ди Маестро смукваше и подаваше дългата цигара на Ратман, аз си насипах кубчета лед в пластмасова чаша. Ди Маестро ми намигна и Ратман смукна дълбоко на два пъти, преди да подаде цигарата на Скут. Сипах уиски върху леда и се отдалечих от масата.

— Алилуя и ура — стържеше Скут, задържайки дима в дробовете си.

Чувствах коленете си странно изтръпнали, почти като гумени. Нещо в центъра на тялото ми се затопли, може би „Джак Даниълс“. Пиклок запали втората цигара, която стигна до мене, когато бях поел две глътки от питието.

Седнах, облегнат на стената.

— Добре добре за моя, добре добре за боя, добре добре за всичките, добре добре за пичките…

— Трябва ни музика — каза Ратман.

— Имаме си Скут — каза ди Маестро.

После светът внезапно изчезна и аз останах сам в черна бездна. Смееща се бездна от двете ми страни, свят без време, пространство или смисъл.

За миг се върнах в бараката и чух Скут да казва: „Точно така.“

След което вече не бях в бараката с трупния батальон и петте чувала, а в един познат свят, изпълнен с шум и цветове. Видях лющещата се фасада на таверната „Айдъл ауа“. Неонова реклама на бира светеше в прозореца. Фасадата никога не е била бяла, но упадъкът на нещата е не по-малко прекрасен от рождението им. Листата от бряст, кафяви и червени, се бяха струпали в канавката и през тях към канала се стичаше хладна вода. Детайлите бяха свещени. Бях нов човек в свят току-що сътворен.

Почувствах се цялостен и защитен — детето в мене бе също цялостно и защитено. То беше изоставило гнева и злочестината си и се вглеждаше в света с освежени очи. За втори път през този ден знаех, че искам още от нещо: едно вкусване не беше достатъчно. Знаех какво ми трябваше.

Това беше началото на моята наркомания, която продължи на приливи и отливи повече от десетилетие. Казвах си, че искам още и още от това блаженство, но истината е, че исках да уловя отново онова първо преживяване и да си го върна изцяло, защото нищо вече в последвалото десетилетие-и-нещо не можа да го надмине.

През това десетилетие едно момче от Милхейвън, което е много по-свързано с тая история, отколкото аз, започна странния си раздвоен живот. То загуби майка си на петгодишна възраст; беше научено да мрази, обича и да се страхува от едно наказващо божество и един грешен свят. Името на момчето беше Фийлдинг Бандолайър, но го знаеха като Фий до осемнайстата му година; след това имаше много имена, поне по едно за всеки град, в който живееше. Под една от тези имена то вече се е появило в този разказ.

Аз бях в Сингапур и Бангкок и различните животи на Фий Бандолайър бяха свързани с моя само посредством заглавието на една грамофонна плоча, „Синя роза“, записана от тенор-саксофониста Гленрой Брейкстоун през 1955 година в памет на неговия пианист Джеймс Тредуел, който беше убит. Гленрой Брейкстоун беше единственият голям джазов музикант на Милхейвън, единственият, който би могъл да се спомене редом до Лестър Янг, Уордъл Грей и Бен Уебстър. Гленрой Брейкстоун можеше да накара човек да види как музикалните фрази се преобръщат във въздуха. Страстно излъчване осияваше тези фрази и в своето преобръщане те имаха трайността на архитектурни постройки.

От детството си бях запомнил „Синя роза“ нота по нота, както можах да се уверя, когато си намерих копие от плочата през 1981 година в Бангкок и след двайсет и една години я чух отново в стаята си над пазара за цветя. Томи Фланъгън свиреше на мястото на Джеймс Тредуел, убития пианист. Страна I: „Тези глупави неща“, „Но не за мен“, „Някой да се грижи за мен“, „Звезден прах“. Страна II: „Ти или никой друг“, „Лястовица“, „Моят идеал“, „Есен е“, „Моята романтична история“, „Скръб по Джеймс“.

4

Когато изплувах от транса, предизвикан от цигарите на Лай Ли, намерих се седнал на пода в бараката до бюрото, с лице към отвореното складово помещение. Ди Маестро стоеше насред стаята, вторачен съсредоточено в нищото, като котка. Десният му показалец беше повдигнат, сякаш слушаше сложно музикално парче. Пайрът седеше, облегнат на противоположната страна, с още една стотица в едната си ръка и тъмнокафяво питие в другата.

— Добро ли беше пътуването?

— Какво има в него освен трева? — устата ми беше пълна с лепило.

— Опиум.

— Аха — казах аз. — Остана ли нещо?

Той смукна и кимна по посока на бюрото. Протегнах врат и видях две дълги цигари между пишещата машина и бутилката. Взех ги от бюрото и ги сложих в джоба на ризата си.

Пайрът зацъка с език.

Примижах с очи към светлината оттатък складовото помещение и видях Пиклок, легнал на леглото в камиона, заспал или упоен. Изглеждаше като голямо куче. Ако го доближиш, ще настръхне и излае. Ди Маестро се вслушваше в своята властна музика. Скут се разхождаше напред-назад край чувалите с телата, тананикайки си, докато разглеждаше етикетите с имената. Атика си беше отишъл. Ратман, който на пръв поглед също липсваше, най-сетне се появи във вид на две обувки, стърчащи изпод камиона. Една от бутилките „Джак Даниълс“ беше изчезнала, навярно с Атика, а другата беше три-четвърти празна.

Открих, че чашата е в ръката ми. Всичкият лед се беше стопил. Отпих от топлата водниста течност и тя пресече част от лепилото в устата ми.

— Кой живее извън лагера? — попитах.

— Там, където беше ти? Това е вътре в лагера.

— Но кои са те?

— Ние сме спечелили сърцата и умовете им — каза Пайрът.

— А децата чии са?

— Бени е на небето — каза Пайрът загадъчно.

Ди Маестро свали показалеца си:

— Бих пийнал още.

За моя изненада Пайрът се изправи, пресече бараката и взе една чаша, оставена на бюрото. Сипа два пръста уиски в нея и я подаде на ди Маестро. После се върна на мястото си.

— Когато пристигнах за пръв път в тоя шибан рай — каза ди Маестро, все още внимателно загледан в своята точка в пространството, — тук нямаше повече от две-три деца. Сега са почти десет — той изпи около половината от чашата. — Мисля, че всичките мязат на Кучето-от-Водопоя.

Това беше името на нашия командир. Скут спря да си тананика.

— Ох, Куре — каза той. — Ох, Исусе Христе!

— Чуй тая песенчица — каза ди Маесро.

Скут беше толкова възбуден, че дърпаше опашката на тила си.

— Пипнали са го най-сетне. Тука е. Проклетият кучи син е мъртъв.

— Това е един приятел на Скут — каза Пайрът.

Скут беше коленичил край един от чувалите, прокарваше ръцете си по него и се смееше.

— Близък приятел — каза Пайрът.

— Насмалко да влезе и да излезе от тука, преди да му засвидетелствам почитта си — каза Скут.

Той отвори чувала с една бързо движение и погледна предизвикателно към ди Маестро. Миризмата, която ни беше разделила, идваше от чувала. Ди Маестро се наведе и надникна в чувала.

— Тоя е значи.

Скут се смееше като щастливо дете.

— Това ми е наградата за тоя шибан месец. Насмалко да го изпусна. Знаех, че ще му се случи някой ден и все проверявах имената, но днес бил денят.

— Има точно такова шибано носле — каза ди Маестро. — И точно такива шибани очички.

Пиклок се размърда в леглото на камиона, седна, разтърка очи и се ухили. Подобно на Скут, Пиклок се ободряваше от всяко ново напомняне, че е във Виетнам. Вратата на другия край на бараката се отвори и аз се обърнах да видя как се намъква Атика. Беше с тъмни очила и чиста риза и внесе острия и чист дъх на сапун.

— Рана в гръдния кош — каза ди Маестро.

— Поне е умрял бавно — каза Скут.

— Хейвънс ли е това? — мъкненето на Атика се оживи. Той наклони глава и повдигна въображаема шапка, когато мина край мене.

— Намерих Хейвънс — каза Скут. Гласът му беше изпълнен със страхопочитание. — Едва не го изпуснах.

— Кой е проверявал етикета му? — попита Атика и за миг се спря.

Ди Маестро бавно се обърна към мене.

— Стани, Капуте.

Надигнах се. Частица от оня покой, който бе променил живота ми, се беше завърнала.

— Ти ли провери етикета на капитан Хейвънс?

Беше се случило отдавна, но аз си спомнях смътно, че съм проверявал етикета на капитан.

Дълбокият и тъмен смях на Атика звучеше като музика — като Гленрой Брейкстоун, ако трябва да съм точен.

— Шибаният професор не знаеше нищо за Хейвънс.

— Ъхъ — Скут поглъщаше с поглед вътрешността на чувала по начин, който започна да ме притеснява.

Попитах кой е Хейвънс.

Скут отново подръпна опашката си.

— Защо мислиш нося това шибано нещо? Заради Хейвънс. Това е моят протест — думата го впечатли. — Аз протестирам, ди Маестро — той направи с пръсти знака за мир.

— Скъпи, — каза ди Маестро — бомбардирай Ханой.

— Майната му, бомбардирай Сайгон — той ме посочи с показалеца си. Очите му горяха дълбоко в орбитите си и бузите му бяха хлътнали. Скут винаги балансираше между концентрацията и насилието и наркотиците правеха това балансиране още по-явно. — Никога ли не съм ти казвал за Хейвънс? Не съм ли ти произнасял речта за Хейвънс?

— Още не беше стигнал до нея — каза ди Маестро.

— Майната й на речта за Хейвънс — каза Скут. Неговият хлътнал, напрегнат поглед беше ужасяващ тъкмо в степента, в която показваше, че той мисли. — Знаеш ли какво не е наред, Капуте? — той отново направи знака за мира и го погледна, сякаш виждаше тоя жест за пръв път. — Правят го тъкмо тия, които не трябва. Хора, които смятат, че зад правилата има правила. Това е грешно. Биеш се за живота си, докато смъртта ви раздели, и после получаваш това. Мирът е битка, човече. Ако не знаеш това, спукана ти е работата.

— Мирът е битката — каза аз.

— Защото няма правила зад правилата.

Това, че почти разбирах за какво говори, ме ужасяваше — не исках да знам онова, което Скут знаеше. Прекалено скъпо струваше.

Хейвънс навярно беше причината Скут да е в трупното отделение вместо на бойното поле, където му беше мястото. Чудех се какво ли би могъл да направи някой като Скут, за да го изхвърлят от редовната му част, и сега ми хрумна, че всеки момент ще науча.

Скут погледна втренчено ди Маестро:

— Знаеш какво ще се случи тук.

— Ще го изпратим у дома — каза ди Маестро.

— Дай ми да пийна — каза Скут. Сипах му остатъка от „Джак Даниълс“ в моята чаша и прекосих бараката, за да погледна капитан Хейвънс. Подадох чашата на Скут и видях в чувала американец с кестенява коса. Челюстта му беше квадратна, а също и челото. Имаше такова едно шибано носле и такива едни шибани очички. Прозрачен пласт от найлон бе залепен върху дупката в гърдите му. Скут ми хвърли празната чаша и откопча ножа си от странния му ремък, който повече от всякога приличаше на телесна част. И тогава видях какво е.

Скут забеляза отвратното ми потреперване и отново обърна обезумелия си поглед към мене:

— Ти си мислиш, че това е отмъщение. Бъркаш. Това е доказателство.

Доказателство, че той е прав, а капитан Хейвънс е грешал — грешал от самото начало. Но каквото и да казваше, аз все пак си мислех, че е отмъщение.

Атика пристъпи напред с интерес. Пиклок се надигна от задната част на камиона.

Скут се наведе над тялото на капитан Хейвънс и започна да реже лявото му ухо. Това отне повече усилия, отколкото бях очаквал, и жилите в ръцете му се изопнаха. Най-сетне белезникавото парче месо се откъсна, много по-малко, отколкото бе изглеждало върху главата на капитан Хейвънс.

— Ще го изсуша и ще бъде чудесно след седмица-две — каза Скут. Остави ухото на бетона до себе си и се наведе над капитан Хейвънс като хирург по средата на операция. Усмихваше се съсредоточено. Скут заби двуострия връх под косата точно до раната, която беше нанесъл, и започна да движи острието нагоре покрай косата.

Извърнах се и някой ми подаде последната от стотиците, които бяха обикаляли. Дръпнах пак, върнах фаса и тръгнах покрай Атика към вратата.

— Ще стане хубаво украшение на стената — каза Атика.

Щом излязох навън, светлината ме удари в очите и земята се надигна към мене. Залитнах. Дочух грохот от далечни взривове и загърбих централната част на лагера, обзет от ирационалния страх, че от небето ще се посипят парчета от трупове.

Тръгнах безцелно по черен път, който минаваше през група буренясали дървета — тънки стволове с разпилени клони и листа на върха, като закъсняло хрумване. Помислих си, че армията бе решила да остави тези жалки дървета. Обикновено сравняваха със земята всички дървета, които им попаднеха. Следователно, искаха да скрият това, което беше зад дърветата. Почувствах се като гений, задето проумях това.

От другата страна на дърветата беше построено празно селище. Покрай две пресичащи се улички се редяха едноетажни дървени постройки. Нямаше врати и часови. В центъра на квартала пред мене, върху парче зеленина на пресечката на двете улици непознат военен флаг висеше до американското знаме.

Беше като град от призраци.

Един мъж с тъмни очила и спретнат сив костюм излезе от една от дървените сгради и ме изгледа. Той пресече грубата трева пред следващите две постройки, поглеждайки ме отвреме-навреме. Когато стигна до третата сграда, скочи по стъпалата и изчезна в нея. Видът му беше толкова неуместен, колкото локомотивът на Магрит, излизащ от камината.

Щом вратата се затвори за Магрит, друга се отвори и от нея се появи висок войник в зелени работни дрехи. Беше като фарс: село на пружина, където щом се затваряше една врата, отваряше се друга. Високият войник ме погледна, поколеба се и тръгна към мене.

Мамицата ти, помислих си, имам право да съм тук, аз върша мръсната работа заради задници като вас.

Той вдигаше прах, като ходеше. Носеше внушителен пищов 45-ти калибър в черен кожен кобур, окачен на платнен колан, а от издутия му, отпуснат джоб се подаваха две писалки. На яката му имаше две кръстосани пушки, а на еполетите му имаше капитанска звезда. В едната си ръка носеше нещо меко, а от цепката в яката му висеше ръчен часовник със стоманена каишка.

Сетих се да козирувам твърде късно. Докато ръката ми беше още при челото ми, видях, че мъжът, идващ срещу мене, има лицето, което току-що бях видял в чувала. Беше капитан Хейвънс. Погледът ми се спусна към етикета с името, пришит към ризата му. Стоманеният часовник скриваше първите две-три букви — виждаше се единствено СЪМ.

Хубав номер, помислих си. Първо виждам как го скалпират, после го виждам да идва към мене.

Помислих си за мокри листа от бряст в една канавка.

Призракът на капитан Хейвънс се усмихна. Призракът ме нарече по име и попита:

— Как разбра, че съм тук?

Когато се приближи, видях, че призракът е Джон Рансъм.

5

— Само догадка — казах аз и когато усмивката му стана скептична, добавих: — Просто вървях по пътя да видя къде отива.

— И аз горе-долу така дойдох тук — каза Рансъм. Беше достатъчно близо да се ръкува и като се протегна, навярно е усетил вонята на бараката, а може би и миризмите на уискито и на стотиците. Веждите му се сключиха. — Какво става с тебе?

— В трупното отделение съм. Ей там — кимнах към пътя. — А ти какво правиш? Какво е това място?

Той беше сграбчил ръката ми, но вместо да я раздруса, завъртя ме и ме тласна да се отдалеча от празния на вид лагер към тънките дървета.

— По-добре не се мяркай, докато не се оправиш.

— Трябваше да видиш какво правят останалите — казах, но седнах в основата на едно от дърветата и се облегнах на мазната пореста кора. Мъжът в сивия костюм и с тъмните очила излезе от сградата, в която бе влязъл преди малко, и закрачи през тревата към сградата, която бе напуснал преди това. Той скочи по стълбите и пипна джоба на гърдите си преди да влезе.

— Джони грабна пистолетите — казах.

— Това е Франсис Пинкъл, секретар на сенатор Бърман. Мисли си, че е Джеймс Бонд. В кобура под мишницата си има пищов. Даваме на сенатора кратка информация и след това ще го разведем с хеликоптер да му покажем един от проектите си.

— Някаква частна армия ли сте?

Той ми показа мекото зелено кепе в ръката си.

— Ти си един от ония типове с Хари Труманови ризи, дето носят куфарчета, живеят в провинцията Даларк и се забъркват с ярдците — изсмях се аз.

— Понякога ни карат да летим цивилни — каза той. Постави баретата на главата си. Беше тъмнозелена, с кожена лента по шева на дъното и имаше емблема с две стрели, кръстосващи меч над думите De Opperesso Liber. Отиваше му. — Откъде въшлив пехотинец като тебе знае толкова много?

— Човек научава доста, като работи в трупния батальон. Какво е това място тук?

— Група за специални операции. Яздим Бялата звезда, когато не сме в провинция Даларк да се забъркваме с ярдците.

— Наистина ли?

Джон Рансъм обясни, че програмата на ДКР в провинция Даларк е в действие от началото на шестдесетте, но той бил изпратен да наблюдава границата сред планинските области близо до лаоската граница, в Кан Дък. Миналата година бяха спуснали булдозер с парашут и бяха направили площадка за кацане на един хребет в джунглата. Докато търсели племето Кату, с което той по принцип трябвало да работи, на практика войниците му били насилствено набрани тийнейджъри от Дананг и Хю. Тийнейджърите били малко труднички, каза Рансъм. Не били като планинците. Той звучеше доста обезсърчен, докато говореше за войниците си, и ядосан, задето ме е оставил да забележа обезсърчението му — тийнейджърите слушали транзистори по време на патрулиране, каза той.

— Но убиват всичко, което шавне. Дори маймуните.

— От кога си тук?

— От пет месеца, но от три години съм в службите. Изкарах подготовката на Специалните сили в Бранг, дойдох точно навреме, за да взема участие в изграждането на Кан Дък. Не е като редовните войски — странно, но той говореше, като че ли се защитава. — Ние наистина вършим нещо. Влизаме в части на страната, които армията никога не вижда, и нашите елитни отряди нанасят сериозни поражения на виетконгците.

— И аз се чудех кой ги нанася тия поражения.

— Днес хората не вярват в елита, дори армията има проблем с това, но точно това сме ние. Чувал ли си за Съли Фонтейн? За Франклин Бачълър?

Поклатих глава.

— И ние сме доста елитни в трупното отделение. Чувал ли си за ди Маестро? Пиклок? Скут?

Той почти потрепера.

— Аз ти говоря за герои. Имаме хора, които са се били с руснаците на страната на Германия — и хора, които са се били с руснаците в Чехословакия.

— Не бях чул, че вече воюваме с руските — казах.

— Воюваме с комунизма — каза той простичко. — За това е цялата работа. Спираме разпространението на комунизма.

Беше съхранил вярата си дори през петте месеца, в които бе пасъл невръстните хулигани из планинските пущинаци. Мислех си, че разбирам как го е постигнал. Взираше се напред, за да зърне нещо подобно на абсолютното преживяване.

Щеше ми се да се запознае със Скут и Ратман. Мислех си, че сенаторът Бърман би трябвало да се запознае с тях. Биха могли да обменят мнения.

— Как си попаднал в трупното отделение? — попита Рансъм.

Франсис Пинкъл изскочи от едната сграда и огледа дали из призрачното селище не бродят мародерстващи виетконгци. Едър, побелял мъж, който навярно беше сенаторът, излезе след него, последван от полковник от Специалните сили. Полковникът беше нисък и набит и ходеше, като че ли се опитваше да забие краката си в земята единствено със силата на своята личност.

— Капитан Маккю сметна, че работата ще ми хареса.

Видях, че Рансъм запомня името му. Попита ме къде трябва да се присъединя към частта си и аз му казах.

Той обърна нагоре часовника си, висящ от яката му.

— Време е за моето шоу. Защо не си вземеш един душ и не изпиеш повечко кафета или нещо такова?

— Ти не разбираш трупното отделение — казах. — Така работим по-добре.

— Ще се погрижа за тебе — каза той и затича от гората към сградата на сенатора. После се обърна и махна с ръка.

— Може би ще се засечем в лагера Крандол.

Ясно.

Срещнах Джон Рансъм два пъти в лагера Крандол. Всичко у него бе променено, когато за пръв път го видях отново, а на втория път беше още по-променен. Едвам се беше измъкнал при едно укрепено планинско село, което се казваше Ланг Вей. Повечето от племето Бру, които били на негова страна, загинали, както и повечето от зелените му барети. Седмица по-късно Рансъм беше избягал от подземен бункер, пълен с труповете на приятелите му. Когато най-сетне оцелелите Бру стигнали до Ке Сан, морските пехотинци им отнели пушките и им наредили да се върнат в джунглата. По това време един виден морски офицер публично бе осмял това, което бе определил като „антропологическите“ бойни действия на Зелените барети.

6

Вече на две места използвам израза „дъното на света“, а това ще рече два пъти не на място. Нито аз, нито Джон Рансъм, нито който и да било от завърналите се е видял дъното на света. Виделите никога няма да проговорят. Ели Уизъл използва израза „деца на нощта“, за да опише преживелите нацисткия геноцид евреи: някои деца излязоха от нощта, други не, но онези, които успяха, бяха променени завинаги. На фон от нощ и мрак стои дете. Детето, чиято ръка е протегната към теб, е дошло точно от този мрачен фон. Детето ще проговори или ще остане безмълвно, според случая.

7

Смъртта на сестра ми Ейприл — убийството й — стана така. Тя беше на девет, аз на седем години. Беше отишла след училище да играе с приятелката си Маргарет Расмъсъм. Татко беше, където беше винаги в шест вечерта, на края на Шеста южна улица, нашата улица, в кръчмата „Айдъл Ауа“. Мама бе легнала да подремне. Къщата на Маргарет Расмъсън беше на пет пресечки от нас, от другата страна на улица „Ливърмор“. Но тя беше само на две пресечки, ако човек пресечеше „Ливърмор“ и преминеше направо през извития, подобен на виадукт тунел, който свързваше хотел „Сейнт Олуин“ с неговата пристройка. Скитници и пияници, каквито не липсваха в нашата махала, се събираха понякога в тоя тунел. Сестра ми Ейприл знаеше, че трябва да заобиколи през трите пресечки около фасадата на хотела и после да се върне по улица „Пюласки“, но тя беше винаги нетърпелива да стигне по-скоро до къщата на Маргарет и аз знаех, че обикновено минава през тунела.

Това беше тайна. Това беше една от нашите тайни.

Слушах радио сам във всекидневната. Искам да си спомня, понякога си мисля, че наистина си спомням чувство на ужас, свързано с тунела на „Сейт Олуин“. Ако този спомен е точен, аз знаех, че Ейприл щеше да пресече „Ливърмор“ за не повече от минута, че щеше да пренебрегне безопасността на обиколния път и да навлезе в тунела и че там нещо ужасно я чакаше.

Слушах „Сянката“, единствената радиопрограма, която наистина ме плашеше. „Кой знае какво зло се крие в човешките сърца? Сянката знае.“ След което идваше зловещ, смразяващ смях. Неотдавна татко ми беше показал една статия в „Леджър“, където се твърдеше, че истинската Сянка, прототипът на тази серия, е един старец, който живее в Милхейвън. Казваше се Леймънт фон Хайлиц и преди дълго време се бе нарекъл „любител-криминалист“.

Загасих радиото, но после крадешком го пуснах пак в случай, че майка ми се събуди и се зачуди какво правя. Излязох от предната врата и се затичах по пътеката към тротоара, откъдето побягнах към улица „Ливърмор“. Ейприл не стоеше на пресечката да чака светофара, което значеше, че вече е пресякла „Ливърмор“ и е навярно в тунела. Исках незабелязано да мина покрай „Айдъл Ауа“ и да видя как тънката русичка фигурка на Ейприл се появява в слънчевата светлина от другата страна на тунела. След това щях да се обърна и да се прибера вкъщи.

Не вярвам в предчувствия, не в моите. Вярвам, че другите хора ги имат, не и аз.

Един загубил скорост камион ми пречеше да видя другата страна на „Ливърмор“. Камионът беше голям и лъскав с някакво голямо име изписано от едната му страна, Олъртън може би, или пък Олингам. По улиците на Милхейвън все още растяха брястове, чиито листа бяха гъсто натрупани в канавката, където чистата вода от пукнат пожарен кран бълбукаше над и през тях и отнасяше няколко, като салове с цвят на препечен хляб, към отводнителния канал. Един сгънат вестник лежеше наполовина извън, наполовина във водата; помня фотографията на някакъв боксьор, който удря друг сред фонтан от пот и слюнка.

Най-сетне камионът се отмести напред, и Олъртън или Олингам с него.

Камионът отмина покрай предната част на извитото мостче към пристройката на „Сейнт Олуин“ и аз се наведох напред, за да видя през движещите се коли. Те се плъзгаха пред мене и скриваха това, което исках да видя. Бледосинята рокля на Ейприл се движеше в безопасност през тунела. Беше наполовината път през него, имаше може би още метър и половина преди да излезе в чезнещата дневна светлина. Потокът коли отново я отряза от погледа ми, след това ми позволи още един проблясък на синьо.

Сянката на възрастен се отлепи от мрака на стената и тръгна към Ейприл. Колите отново я скриха от погледа ми.

Навярно беше някой, който се прибираше през тунела — някой на път към „Айдъл Ауа“. Но голямата сянка се движеше към Ейприл, не покрай нея. Въобразих си, че виждам нещо в ръката на сянката.

През шума от клаксони и двигатели, стори ми се, че чувам глас, който се превръща в писък, но ново изригване на клаксони го преряза. Или нещо друго го преряза. Клаксоните спряха да вият, когато колите тръгнаха отново — коли, прибиращи се вкъщи в шест и петнайсет на една есенна привечер, под сводовете на брястовете по „Ливърмор“ и Шеста южна улица. Надникнах през колите, почти подскачайки от тревога, и видях странно отпуснатия гръб на Ейприл. Косата й падна назад на раменете й, а цялата ивица от златисто и светлосиньо, която беше гърбът й, се издигна. Ръката на мъжа направи движение. Аз се сраснах с тротоара от ужас.

За миг като че ли всичко на улицата, дори може би всичко в Милхейвън беше спряло, аз също. Мисълта за това, което се случваше оттатък улицата ме тласна през листата, запълнили канавката, към шосето. Вече нямаше движение, само един отвор между колите, откъдето видях роклята на Ейприл да плува във въздуха. Навлязох в отвора и едва тогава осъзнах, че колите ми текат от двете ми страни и че повечето от тях натискат клаксоните си. За миг, почти моят последен миг, знаех, че в тунела е спряло всяко движение. Мъжът беше спрял да се движи. Той се обърна към шума от улицата и аз видях формата на главата му, извивката на раменете му.

В този момент баща ми излязъл от „Айдъл Ауа“. Още неколцина мъже излезли с него, но той пръв преминал вратата.

Една кола удари слуха ми с клаксона си и аз извърнах глава. Към мене с някаква потресаваща бавност се приближаваше решетката на автомобил. Не можех да мръдна. Знаех, че колата ще ме удари. Тази сигурност съществуваше съвършено независимо от ужаса ми. Беше като да знаеш отговора на най-важния въпрос в някакъв тест. Колата щеше да ме удари и аз щях да умра.

Когато в „Мистерия“ писах за това в трето лице, беше по-лесно.

Виждането ми свършва с идването на колата към мене с потресаваща неспираема бавност, кадър по кадър, като кола, заснета на серия от фотографии. Татко и приятелите му видели как колата ме удря; как се закрепям за решетката; как после се плъзгам надолу, закачам се за орнамент на бронята и се влача десет метра, преди колата да спре и ме отхвърли.

В този момент умрях — момчето Тимъти Андърхил, седемгодишно, умря от шока и нараняванията. Имаше фрактура на черепа, тазът и десният му крак бяха разбити и то умря. Такъв момент не може да се види от тротоара. Имам спомен за усещането, че ме откъсва от тялото ми гигантска, неустоима сила и ме изстрелва в съвършено друго измерение. За ослепителна светлина. Това, което се запазва, е чувството, че съм оставил зад себе си аза си, личността и характера си, всичко лично. Всичко това бе изчезнало и нещо друго бе останало. Искам да си мисля, че Ейприл беше далеч пред мене, носена като лист през огромна тъмна облачна врата. Имаше колосална, унищожителна светлина, блаженство, екстаз, който можеш да заслужиш само умирайки. Безпросветен ужас обгражда и поглъща тоя спомен, ако това е спомен. Сънувам го два-три пъти седмично, малко по-често отколкото човека, когото убих лице в лице. Преживяването беше съвършено отвъдсловесно и, по някакъв изосновен начин, дълбоко нечовешко. Едно от най-силните ми и отчетливи впечатления беше, че хората не бива да знаят.

Събудих се опакован в гипс, парцал, развалина, в болнична стая. Последва една година злочестина, инвалидна количка и безсмислен гняв — всичко това е в „Мистерия“. Там я няма обаче безкрайната и безсловесна скръб на родителите ми. Собствените ми проблеми бяха затъмнени, съвършено засенчени от смъртта на Ейприл. И понеже виждам благонамерения й призрак отвреме-навреме, особено в самолети, предполагам, че и аз самият никога вече не съм се съвзел напълно.

На петнайсети октомври, докато все още бях в болницата, стана първото от убийствата на Синята Роза и то почти на същото място, където загина Ейприл. Жертвата беше една проститутка, която се казваше Арел Монагън, с уличен прякор Фанси. Беше на двайсет и шест години. Над тялото й на тухлената стена на „Сейнт Олуин“ убиецът беше написал думите СИНЯ РОЗА.

Рано сутринта на двайсети октомври в леглото в 218 стая на „Сейнт Олуин“ беше намерен трупа на Джеймс Тредуел. Той също бе убит от някой, който бе написал СИНЬ РОЗА на стената над тялото.

На двайсет и пети октомври друг млад мъж, Монти Лелънд, беше убит късно през нощта на ъгъла на Шеста южна и „Ливърмор“. Ъгълът на „Айдъл Ауа“ е прикрил убийството от редките в тоя час коли. Обичайните думи, изписани до входната врата на кръчмата, бяха замазани с прясна боя от собственика Роман Маджестик, веднага щом полицията разреши.

На трети ноември един млад лекар на име Чарлс „Бъз“ Ланг успя да оживее въпреки раните, нанесени от незабелязан нападател, който го беше оставил, смятайки, че е мъртъв, в къщата му на източната страна на Милхейвън. Гърлото му беше прерязано изотзад и нападателят беше написал СИНЯ РОЗА на стената над спалнята му.

Последното убийство на Синята Роза — или поне това, което в продължение на четиридесет и една години изглеждаше да е последното — беше убийството на Хайнц Стенмиц, месар, който живееше на улица „Мъфин“ с жена си и поредица от деца за отглеждане6, все момчета. Четири дни след нападението на лекаря, Стенмиц беше убит пред магазина си, в непосредствено съседство до къщата си. Не ми е трудно да си припомня господин Стенмиц. Беше обезпокояващ човек, и когато видях името му в подзаглавието на „Леджър“ (заглавието беше УБИЕЦЪТ НА СИНЯТА РОЗА ВЗЕМА ЧЕТВЪРТАТА СИ ЖЕРТВА), изпитах дребнаво задоволство, което би шокирало родителите ми.

Аз знаех, каквото родителите ми не знаеха — отказваха да знаят, въпреки един голям скандал през предишната година — че има двама господа Стенмицови. Единият беше тевтонец, без чувство за хумор, но работлив месар, който им продава пържоли и колбаси. Висок, рус, брадат, синеок, той се държеше с агресивно чувство за собствена правота, от което родителите ми дълбоко се възхищаваха. Поведението му беше на военен в смисъла, в който военен беше образът, отново и отново игран от С. Обри в холивудските филми на трийсетте и четиридесетте.

Другият Стенмиц беше оня, когото виждах, когато родителите ми пъхаха два долара в ръката ми и ме пращаха до месаря да си купя хамбургер. Родителите ми не вярваха в съществуването на този друг мъж у господин Стенмиц; ако бях настоявал върху съществуването му, неверието им щеше да се превърне в гняв.

Господин Стенмиц, когото виждах, когато бях сам, винаги излизаше иззад тезгяха. Навеждаше се и разтъркваше главата ми, ръцете ми, гърдите ми. Огромната му руса брадата глава идваше прекалено близко. Миризмите на сурово месо и кръв, винаги прекалено силни в магазина, се сгъстяваха, сякаш месарят се хранеше и поеше с тях. „Дошъл си да видиш своя приятел Хайнц?“ — потупване по бузата. „Не можеш да не видиш приятеля си Хайнц, нали така?“ Остро, почти болезнено потупване по задните части. Дебелите му червени пръсти намираха джобовете ми и започваха да се намъкват. Очите му бяха най-светло, най-бледо сините, които някога съм виждал, очите на финско куче за шейна. „Имаш два долара? За какво са ти тия два долара? За да ти покаже приятелят ти Хайнц една интересна изненада може би?“

— Хамбургер — казах аз.

Пръстите щипеха и ровеха в джобовете ми. „Има ли любовни писъмца тука? Има ли снимка на хубави момиченца?“

Понякога виждах бедното дете, което беше изпратено за отглеждане в къщата му, детето, заради което плащаха на господин и госпожа Хайнц, и гледката на тоя окаян Били или Джо ме караше да побягвам. Нещо се беше случило на тези деца: те бяха изстискани и премазани. Бяха винаги възмръсни и дрехите им бяха или твърде големи, или твърде малки, но най-страшното беше, че у тях нямаше човещина, нямаше светлина — те бяха източени от тях.

Когато видях името на господин Стенмиц под ужасното заглавие, бях изумен и омагьосан, но най-вече почувствах облекчение. Нямаше вече да се налага да ходя сам в магазина му вече; нямаше да се налага да изтърпявам напрежението, когато отивах с родителите си и там виждах това, което те виждаха, С. Обри Смит в престилка на месар, виждайки същевременно другия, зловещ Хайнц Стенмиц да намига и да шава под маската.

Доволен бях, че е мъртъв. Не би могъл да е толкова мъртъв, колкото аз бих искал.

8

После убийствата спряха. Последният път, когато някой написа СИНЯ РОЗА на стена, беше при „Висококачествено месо и домашни колбаси“ на Стенмиц. Оня, който изписваше тези мистериозни думи близо до телата на жертвите си, беше решил, че е квит. Планът му, какъвто и да е бил, се беше осъществил, или яростта му се беше изчерпала. Милхейвън чакаше нещо да се случи; Милхейвън искаше продължението.

След месец и при страхотна разгласа продължението дойде. Един от най-ясните ми спомени от началото на годината на оздравяването ми се отнася до разкритията на „Леджър“ за тайната история на убийствата. „Леджър“ намери скрита връзка между убийствата на Синята роза и беше във възхита — оная възхита, която се представя за потресените — от неочаквания край на историята. Аз четях страшно много през тази година, но нищо не четях така жадно, както „Леджър“. Беше ужасно, беше трагично, но беше такава страхотна история. Това стана моята история, историята, която най-вече ми разкри света.

При всяка поява на историята на Уилям Дамрош в приложението на „Леджър“, аз си я изрязвах и залепвах в една вече доста издута тетрадка. Когато беше намерена, тази тетрадка предизвика известни вълнения. Мама си мислеше, че едно седемгодишно дете, толкова заинтригувано от ужасното, би трябвало самото то да е ужасно; татко мислеше, че цялата тая работа е срамота. Не беше по ума му, не беше по силите му. От всичко се отказваше, включително и от нас. Той загуби работата си като оператор на асансьора в „Сейнт Олуин“ и се изнесе. Дори преди уволнението си от „Сейнт Олуин“ той показваше признаци, че се превръща в един от пияниците, които се навъртаха покрай Тунела на Мъртвеца, а след като го уволниха и той се премести на квартира на улица „Олдтаун“, той се присъедини към тях за известно време. Татко не пиеше в Тунела на Мъртвеца. Носеше бутилката си, увита в кафяв хартиен плик, на други места из Долината и из отсамната южна част на града, но дрехите му станаха мръсни и вмирисани, той рядко се бръснеше, започна да изглежда стар и неуверен.

Първите страници на „Леджър“, които залепих в тетрадката си, описваха как инспекторът по убийствата, натоварен с разследването на случая, бе намерен седнал на бюрото в неугледния си приземен апартамент с дупка от куршум в дясното слепоочие. Беше в деня преди Коледа. Какъвто си беше „Леджър“, кръвта и другите работи на стената край тялото не бяха оставени неотразени. Служебният пистолет на Дамрош, „Смит & Уесън“ калибър 38, от който един-единствен куршум бе изстрелян, висеше от дясната му ръка. На бюрото пред инспектора имаше бутилка бърбън „Три федърс“, почти празна, празна чаша, писалка и правоъгълен лист хартия, откъснат от тетрадка, която също беше на бюрото. Думите СИНЯ РОЗА бяха изписани с главни печатни букви на листа. Някъде между три и пет сутринта Дамрош бе допил уискито си, написал двете думи на лист хартия от тетрадка и чрез самоубийството си признал, че е извършил убийствата, които трябваше да разкрие.

Понякога животът е като роман.

Последвалите материали издириха необикновената история на Уилям Дамрош. Истинското му име беше Карлос Розарио, не Уилям Дамрош, и той е бил не толкова роден, колкото изхвърлен в света на смразяващия януарски вятър — анонимен гражданин бе видял полумъртвото дете на замръзналия бряг на река Милхейвън. Гражданинът се беше обадил в полицията от телефонната будка в пивницата „Грийн Уоман“. Когато полицията се смъкнала от моста да спаси детето, намерила майка му, Кармен Розарио, убита с нож под моста. Престъплението не било никога разкрито. Кармен Розарио била незаконна емигрантка от Санто Доминго, проститутка, така че полицията направила съвсем формални опити да открие убиеца й. Безименното дете, което било наречено Били от поелия го от полицията социален работник, преминало през серия от платени гледачи. Станало необуздан, сексуално несигурен тийнейджър, чиято интелигентност му служела предимно за да го вкара в беля. Поставен пред избора затвор или военна служба, той избрал армията; и животът му се променил. Сега вече бил Били Дамрош, бил взел името на последния си гледач, и умеел да използва интелигентността си, за да отървава кожата. Излязъл от армията с кутия медали, с много белези и с намерението да стане полицай в Милхейвън. Сега, с изпреварващото знание на ретроспекцията, мисля, че е искал да се върне в Милхейвън да намери убиеца на майка си.

Според полицията той не би могъл да е убиецът на Ейприл, тъй като убивал само хора, които познавал.

Монти Лелънд, който бе убит пред „Айдъл Ауа“ беше дребен престъпник, един от информаторите на Дамрош. В началото на кариерата си, преди да бъде прехвърлен от нравствената полиция, Дамрош многократно бе арестувал Арлет Монагън, проститутката, заклана зад „Сейн Олуин“, една доста рехава улика, тъй като много други офицери от нравствената полиция, бъдещи и настоящи, я бяха арестували не по-рядко. Прие се също, че Джеймс Тредуел, пианистът от оркестъра на Гленрой Брейкстоун, е бил убит, защото е видял Дамрош да убива Арлет.

Най-многозначителни бяха връзките на инспектор Дамрош с последните две от жертвите.

Пет години преди да започнат убийствата, Бъз Ланг беше живял заедно с Уилям Дамрош в продължение на една година. Тази информация идваше от една икономка, която д-р Ланг беше уволнил. Те бяха повече от приятели, заяви икономката, тъй като никога не ми се налагаше да сменям повече от един комплект чаршафи, и мога да ви кажа, че се караха като куче и котка. Или като куче и куче. Милхейвън е консервативно място и Бъз Ланг загуби половината от пациентите си. За щастие, той си имаше частни пари — същите пари, с които беше плащал за киселата икономка и за голямата къща край езерото — и след време повечето от пациентите му се върнаха. Пред следствието Ланг винаги бе настоявал, че не Уилям Дамрош се е опитал да го убие. Той беше атакуван отзад в мрака и беше загубил съзнание, преди да успее да се обърне, но беше сигурен, че нападателят е бил по-едър от него. Бъз Ланг беше към сто и деветдесет сантиметра, а Дамрош — десетина сантиметра по-нисък.

Връзката на инспектора с последната му жертва беше най-красноречива. Навярно вече сте се досетили, че Били Дамрош бе едно от нещастните деца, преминали през неласкавите ръце на Хайнц Стенмиц. По това време Стенмиц беше вече опозорен. Той бе изпратен в държавен затвор за малтретиране на деца, след като една недоверчива социална работничка на име Доръти Грийнсглас беше открила най-сетне какво е правил с децата, оставени на грижите му. По време на едногодишния му престой в затвора жена му продължи да работи в месарницата, давайки шумен израз на оплакванията си — мъжът й, богобоязливият трудолюбив християнин, бил завлечен от лъжци и мошеници. Някои от клиентите й вярваха. След като Стенмиц се върна у дома, той застана зад тезгяха, като че ли нищо не се е случило. Други хора си спомняха показанията на социалната работничка и на малкото пораснали момчета, които се бяха съгласили да говорят.

Беше нещо, което би могло да се очаква — едно от тези изтормозени момчета се бе върнало да търси справедливост. Бе искал да забрави какво е правил — мразеше вида човек, в който Стенмиц го беше превърнал. Беше трагично. Благопристойните хора щяха да хвърлят всичко това зад себе си и да се върнат към нормалния живот.

Но аз преобръщах тетрадката си с изрезките отново и отново, опитвайки се да намеря фраза, отсянка в погледа, извивка на устните, нещо да ми подскаже дали Уилям Дамрош е мъжът, когото бях видял в тунела със сестра ми.

Когато се опитвах да мисля за това, чувах големи крила да се блъскат в главата ми.

Мислех си за Ейприл — носеща се пред мене към света от унищожителна светлина, света, който никой жив човек не трябва да познава. Уилям Дамрош беше убил Хайн Стенмиц, но аз не знаех дали той е убил сестра ми. А това значеше, че Ейприл щеше до безкрайност да се носи в тоя свят, който бях зърнал.

Разбира се, виждах призрака й понякога. Когато бях осемгодишен, обърнах се назад в един автобус и видях Ейприл през четири реда от мене, извърнала бледото си лице към прозореца. Дъхът ми секна и аз пак се извърнах напред. Когато пак погледнах назад, вече я нямаше. На единайсетгодишна възраст я видях на долния етаж на ферибота, с който аз и майка ми пресичахме езерото Мичиган. Видях я да носи една франзела през паркинга на един магазин за хранителни стоки в Беркли. Появи се в лагера Крандол във Виетнам сред цял камион военни сестри — деветгодишно златокосо момиченце сред униформени сестри, загледано в мен без усмивка. Два пъти съм я виждал да преминава с такси покрай мене в Ню Йорк. Миналата година летях до Лондон с Бритиш Еъруейс, обърнах се, за да повикам стюардесата и видях Ейприл да седи на последната седалка на последния ред на първа класа, загледана през прозореца с брадичка върху юмрука си. Обърнах се наред и затаих дъх. Когато пак се извърнах, седалката беше празна.

9

Там аз спускам кофите си, там топя писалката си.

10

Първата ми книга „Звярът на показ“ беше за фалшива самоличност. Оказа се, че и „Раздвоеният“ е също за сбъркана самоличност. Бях обсебен от Уилям Дамрош, истинско дете на нощта, който ме интригуваше, защото беше едновременно почтен човек и убиец. Както и Милхейвън, аз смятах, че е виновен. „Коко“ беше по същество разказ за объркана самоличност, а „Мистерия“ беше най-голямата грешка, допусната някога от Леймънт фон Хайнлиц, прочутият частен детектив на Милхейвън. Той си мислеше, че е открил убиеца и че убиецът след това се е самоубил. Тези книги са за това как историята, която знаем, не е точната или истинската история. Виждах Ейприл, защото ми липсваше и исках да я виждам, но и защото тя искаше да знам, че истинската история е била оставена в миналото. Което ще рече, че с една своя част аз съм очаквал позвъняването на Джон Рансъм още от времето, когато прочетох в „Леджър“ описанието на тялото на Уилям Дамрош, седнало мъртво пред бюрото си. Празната бутилка и празната чаша, увисналия пистолет, думите, написани на лист от тетрадка. Печатните букви.

Човекът, когото убих лице в лице с него, изскочи пред мене на една пътека, наречена „Поразяващия тигър“. Беше с очила и имаше кръгло, приятно лице, което мигновено застина от изумление. Беше лош войник, по-лош и от мене. Носеше дълга дървена пушка, която имаше вид на антика. Стрелях в него и той веднага падна, като кукла, и изчезна в дългата трева. Сърцето ми биеше до пръсване. Пристъпих напред, за да погледна, и си представих как вдига нож или насочва старинната пушка от мястото, където се бе скрил в тревата. Но все пак бях го видял да пада така, както мъртвите птици падат от небето и знаех, че няма да вдигне пушката. Зад мене крещеше един войник, който се казваше Линклейтър.

— Видяхте ли това? Видяхте ли как Андърдаун закова тая лепка?

— Андърхил — казах машинално.

Конър Линклейтър страдаше от някакъв дребен психичен дефект, поради който объркваше думите и изразите си. Веднъж каза: „Истината е в пудинга.“ Ето го пудинга. Обзе ме странно, мощно чувство на триумф, на победа, като че ли бях облят в кръв гладиатор на арената. Пристъпих в тревата и видях един крак в черни панталони, после друг крак, отворен до него, после тесния гръден кош и прострените ръце, най-сетне главата му. Куршумът беше влязъл в гърлото и бе откъснал задната част на врата. Беше като огледален образ на Андрю Т. Мейджърс, над чийто труп бях станал гмуркачът за бисери на трупното отделение.

— Добре го нареди, момче — каза Конър Линклейтър. — Наистина добре го нареди.

Дивото чувство за победа беше изчезнало. Чувствах се празен. Под тънките глезени стъпалата му бяха костеливи като риби. От брадичката нагоре видът му беше като че ли се опитваше да реши една от ония алгебрични задачи за това къде ще се срещнат два влака, ако се движат с различна скорост. Ясно виждах, че този човек има майка, баща, сестра, приятелка. Идваше ми да напъхам дулото на моя М–16 в раната в гърлото му и да го застрелям още веднъж. Хора, чиито имена никога нямаше да науча, които никога нямаше да научат моето име, щяха да ме мразят. (Тази мисъл ми дойде по-късно.) „Хей, успокой се — каза Конър. — Успокой се, Тим.“ Лейтенантът му каза да си зашие устата и ние продължихме по „Поразяващия тигър“. Макар и да знаех, че е невъзможно, почти очаквах да чуя как човека, когото убих, се отдалечава пълзешком през тревата.

11

Сутринта на деня, в който Джон Рансъм ми се обади, аз се събудих с потръпване. Не можех да се освободя от някакъв ужасен сън. Скочих от леглото, за да се отърся от него, и щом станах на крака, разбрах, че само съм сънувал. Беше малко след шест. Светлината на ранното юнско утро пламтеше по ръбовете на пердето до леглото ми. Погледнах от издигнатата платформа, където спях, към моята мансарда и видях книгите, натрупани по масичката за кафе, канапетата с набръчкани покривки, бюрото с купчината хартия, която беше една трета от черновата на роман, празния монитор и клавишите на компютъра, лазерния принтер на поставката му. На бюрото имаше три празни бутилки от минерална вода „Перие“. Царството ми беше наред, но имах нужда от още „Перие“. И бях все още разтърсен от съня си.

Седях в чист, технологически оборудван ресторант, много различен от „Сайгон“, виетнамския ресторант два етажа под моята мансарда на улица „Гранд“. (Двама приятели, Маги Ла и Майкъл Пул, живеят между мене и ресторанта.) Голи бели стени вместо изрисувани палмови листа, изрядно изгладени розови покривки за маса. Сервитьорът ми подаде менюто, бяло, дълго и твърдо сгънато, с името на ресторанта, напечатано върху него, „L’Imprime“. Отворих менюто и видях „Човешка ръка“, изредена между Les Viands7. Човешка ръка, помислих си, това е интересно, и когато сервитьорът се върна, поръчах я. Дойдоха почти мигновено, две големи, червени, чисто отрязани ръце, покрити с нещо, което приличаше повече на обвивката на шунка, отколкото на кожа. Нищо друго нямаше върху белия диск на чинията. Отрязах парче от основата на левия палец и го сложих в устата си. Изглеждаше недосготвено. След това дойде погнусяващото съзнание, че ям парче от ръка, отворих уста и го изплюх върху розовата салфетка. Блъснах чинията по масата, като се надявах сервитьорът да забележи, че нямам стомах за подобно ястие. В тоя момент се събудих разтреперан и скочих от леглото.

От нарастващата светлина, която пламтеше около ръба на завесата, разбирах, че денят ще бъде горещ. Щеше да бъде едно от онези нетърпими нюйоркски лета, когато кучешките лайна по тротоарите димят като мекици. До август целия град ще потъне в гънките на хавлия от горещина и влага. Излегнах се в кревата и се опитвах да овладея треперенето си. Отвън, от слънчевото пространство между сградите, чух гукането на птица и си помислих, че е бял гълъб. Гълъбът издаваше утринни звуци и за миг мислите ми се препънаха о въпроса дали птицата е утринен или траурен гълъб8. Повикът й беше мек, въпросителен и когато звукът ме достигна отново, аз чух какъв е този повик. Ох — поемаше тя дъх, — кой? Ох (поемане на дъх), кой, кой? Ох, кой? Изглеждаше като въпрос, който съм чувал цял живот.

Станах и взех душ. Така както някои хора си пеят, аз казвах Ох, кой? След като се избърсах, сетих се за двете червени ръце върху бялата чиния и си записах, каквото помнех, в една тетрадка. Сънят беше вест и дори ако никога не успеех да го разчета, може би щях да успея да го използвам в някоя книга. След това записах какво беше казал гълъбът, като си мислех, че въпросът може да е свързан със съня.

Работата ми вървеше бавно, както бе вървяла четири-пет сутрини подред. Бях стигнал до задънена улица в книгата си — трябваше да реша един проблем, който разказът ми беше поставил. Написах няколко изречения, отлагащи решението, направих няколко бележки и реших да отида на дълга разходка. Ходенето предлага чист бял лист на ума. Станах, сложих писалка в джоба на ризата си и бележник в задния джоб на панталона и излязох от апартамента.

Когато ходя, изминавам големи разстояния — улицата ме развлича и успокоява. Според теорията, ведрата се спускат в кладенеца и изваждат вести за бележника ми, докато вниманието ми е насочено другаде. Не си преча сам; мисля си за други неща. Улиците отминават покрай мене и думите и изреченията започват да запълват белия лист, но листът остана празен през целия Сохо, и до средата на площад „Уошингтън“ все още не бях изваждал бележника си от джоба. Наблюдавах как едно момче криволичи със скейтборд покрай трафикантите на наркотици с техните раници и куфарчета; видях моторна лодка да се плъзга по синята вода. Един от персонажите ми я управляваше. Той примижваше срещу слънцето и отвреме-навреме вдигаше ръка и засенчваше очите си. Беше ранно утро, точно след изгрев, и той се носеше по едно езеро. Носеше сив костюм. Знаех къде отива, извадих бележника си и написах: Чарли — моторна лодка — костюм — изгрев — доковете при къщата на Лили — скрива лодката в тръстиките. Видях капчици върху реверите на хубавия сив костюм на Чарли.

Това значи беше решил да прави Чарли Карпинтър.

Тръгнах нагоре по Пето авеню, заглеждайки се в отиващите на работа хора, и видях Чарли да скрива лодката си зад високите тръстики в края на мястото на Лили Шиън. Той скочи на мократа земя, оставяйки лодката да се върне обратно в езерото. Тръгна между тръстиките и избърса лицето и ръцете си с носната си кърпа. След това опипа влажните места по костюма си. Спря за миг да среше косата си и да затегне вратовръзката си. Прозорците на Лили не светеха. Той тръгна забързано по дългата поляна към верандата й.

На Четиридесета улица спрях за чаша кафе. На Двайсет и четвърта улица Лили излезе от кухнята си и видя Чарли да стои на входната й врата. Реши да се отбиеш на път за работа, Чарли? Тя носеше дълга памучна роба, бяла на малки сини цветчета, и косата й беше в безпорядък. Видях, че Лили неотдавна е сложила морав лак на ноктите на краката си. Вечно поднасяш изненади.

Тук нещата спряха, поне докато се задвижат отново. На Петдесет и втора улица влязох в голямата книжарница „Б. Далтън“ да си потърся някои книги. В отдела за религия на долния етаж купих „Гностицизмът“ от Бенджамин Уокър. „Библиотеката на Наг Хамади“ и „Евангелие от Тома“. Изнесох книгите и реших да отида до Сентрал парк.

След зоопарка седнах на пейка, извадих тетрадката си и потърсих Чарли Карпинтър и Лили Шиън. Не се бяха помръднали. Лили все още казваше Вечно поднасяш изненади, а Чарли Карпинтър все още стоеше на входната врата с ръце в джобовете и й се усмихваше като малко момченце. И двамата изглеждаха добре, но аз не мислех за тях сега. Мислех си за трупното отделение и за капитан Хейвънс. Спомних си странните, побъркани мъже, с които бях прекарал това време и ги видях пред себе си, в бараката. Спомних си моя пръв труп и историята на Ратман за Боби Сует, който се бе превърнал на червена пара. Най-вече си спомнях Ратман, докато разправяше историята и размахваше пръст с бляскащи от гняв очи, цял вдаден в разказа за шума, който земята прави сама. Ратман ми се виждаше смайващо млад сега — кльощав по начин, по който са кльощави малките момчета.

И тогава, без да съм искал, си спомних част от онова, което се случи по-късно, така както си спомням, когато някой кошмар ме събуди. Трябваше да стана от пейката. Пъхнах бележника в джоба си и тръгнах безцелно из парка. От опит знаех, че ще минат часове преди да мога да работя или дори нормално да разговарям. Чувствах се, като че ли стъпвам по гробове — като че ли множество хора, подобни на Ратман или ди Маестро, които тогава бяха момчета под възрастта за гласуване или алкохол, лежат под тревата. Настръхнах, когато чух някой да идва след мене. Време беше да се прибирам. Обърнах се и тръгнах по посоката на, както се надявах, Пето авеню. Един гълъб плесна с криле и подскочи във въздуха, и тревата под него полегна като при излитането на хеликоптер.

Сякаш някаква стара част от тебе се събужда, ужасна, безполезна в сегашния ти живот, с навици и умения, които сега са разрушителни, но непокътнати, и онова, което е останало от настоящото ти аз, от личността, която си станал, се смалява и спаружва от тъга или отчаяние: лицето, което си станал, е само тънка черупка върху онова друго, по-напрегнато и по-застрашено аз. Най-силните, най-несмлените части от опита ти могат да се надигнат и да те поставят на мястото, където си бил, когато са се случили; всичко останало в тебе се отдръпва и плаче.

Видях лицето на мъжа, когото убих, у един китаец, който носеше дъщеря си на раменете си. Той изскочи на една почти невидима пътечка. Лицето му беше замръзнало — беше почти смешно, цялото това изумление. Гледах как китаеца носи дъщеря си към лавка за хот-дог. Кръглото лице на момиченцето се изпълни като чаша със сериозна, ликуваща съсредоточеност. Баща й държеше сгънат долар в ръка. Той носеше смехотворна стара пушка, която навярно беше страшно неточна. Пое сандвича, увит в бяла салфетка, и го подаде на дъщеря си. Без кетчуп, без горчица, без кисело зеле. Само основното за хот-дога. Аз вдигнах моя М–16 и го прострелях в гърлото, и той веднага падна. Беше като някакъв номер.

Чарли Карпинтър и Лили Шиън се бяха отвърнали от мене, скърцаха със зъби и виеха.

Седнах на една слънчева пейка. Потях се. Не бях сигурен дали съм вървял на изток към Пето авеню, или на запад, навътре в парка. Вдишвах и издишвах бавно, мъчейки се да овладея паниката си. Просто беше една от лошите. Нищо кой знае колко сериозно. Грабнах една от книгите, които бях купил, и я отворих наслуки. Беше „Евангелието на Тома“ и ето какво прочетох:

Спомних си как баща ми пиеше зад хотела „Сейнт Олуин“. Суровата слънчева светлина на Милхейвън трептеше ослепителна по червените тухли о омасления бетон. Потопен в ослепителната светлина, баща ми надигна бутилката и отпи.

Изправих се и усетих, че краката ми още треперят. Седнах отново, преди някой да забележи. Две млади жени на съседната пейка се изсмяха за нещо и аз хвърлих поглед към тях. Едната каза: „Винаги си толкова тайнствена. Нека започнем отначало.“

Когато се върнах на улица „Гранд“, нанесох бележките си в компютъра и ги разпечатах. Видях, че съм набелязал работата си през следващите няколко дни. Можех да сляза долу за обяд, така че да мога да покажа на Маги Ла тези загадъчни, варварски стихове от гностическото евангелие, но си спомних, че е петък, един от дните, в които тя работеше над своята магистърска програма по философия към Университета на Ню Йорк. Отидох в собствената си кухня и отворих хладилника. На вратата му е прикрепена снимка, която изрязах от „Ню Йорк Таймс“ един ден, след като беше екзекутиран Тед Бънди. На нея е майка му с телефонна слушалка в едната ръка, докато запушва другото си ухо с показалец. Има къс бретон и големи очила и веждите й са се сключили от напрежение. Надписът е Луис Бънди от Такоума, щата Уошингтън, казва сбогом по телефона на сина си, Тиъдър Бънди, серийния убиец, който беше екзекутиран вчера сутринта във Флорида.

Винаги когато видя тази ужасна снимка си мисля, че трябва да я махна. Опитвам се да си спомня защо въобще съм я изрязал. След това отварям вратата на хладилника.

Телефонът иззвънява в момента, в който дръпнах дръжката. Затворих вратата и отидох в стаята да вдигна телефона.

Казах „ало“ и гласът от другата страна отговори със същото и замълча.

— С Тимъти Андърхил ли говоря? Тимъти Андърхил, писателя?

Когато признах, че съм тоя, когото търсят, телефониращият каза:

— Е, много време изтече, откакто се видяхме последно. Тим, Джон Рансъм се обажда.

И тогава почувствах: ами да, разбира се — сякаш съм знаел, че ще се обади, че отдавна предопределени събития ей-сега ще се случат и че точно това бях очаквал дни наред.

— Тъкмо си мислех за тебе — казах, защото в Сентръл Парк си бях спомнил последния път, когато го бях видял — той нямаше тогава нищо общо с приятелски настроения, оправдаващ се капитан, когото бях срещнал на края на лагера „Бяла звезда“, папагалски повтарящ лозунги за спирането на комунизма. Приличаше по-скоро на Скут. Около врата имаше огърлица от изсушени почернели нещица, които бях взел за уши, преди да установя, че са езици. Него бях виждал оттогава, но не бях забравил някои работи, които той каза през онзи ден.

— И аз мислех за теб — каза той. Сега звучеше много различно от мъжа, който бе носил огърлицата от езици. — Четях „Раздвоеният“.

— Благодаря — казах и се почудих дали това бе причината да се обади. Говореше мудно и изморено.

— Нямах предвид това. Помислих си, че би искал да научиш нещо. Помислих си, че би могъл да поискаш да дойдеш.

— Къде?

— В Милхейвън — каза той. После се изсмя и аз реших, че може би е пиян. — Сигурно не знаеш, че аз се върнах тук. Преподавател съм тук, в колежа „Аркхам“.

Това ме изненада. Колежът „Аркхам“, няколко тухлени постройки около изпотъпкана градинка, беше безрадостна институция западно от центъра на Милхейвън. Тухлите отдавна бяха станали мръсно-кафяви и прозорците винаги изглеждаха немити. Никога не се бе славил като особено добро училище и, доколкото знаех, нямаше никакви причини да се е подобрил.

— Преподавам религия — каза той. — Имаме малка катедра.

— Радвам се, че те чух отново — казах аз, започвайки да се освобождавам от разговора и от него.

— Чакай, слушай. Може би ще се заинтересуваш от нещо, което се случи. Искам, бих искал да поговоря с тебе за това.

— Какво е станало? — попитах.

— Някой е нападнал двама души и е написал СИНЯ РОЗА до телата им. Първата жертва е мъртва, но втората е в кома. Още е жива.

— О — не можех да кажа нищо повече. — Така ли?

— Втората беше Ейприл.

Кръвта ми спря.

— Жена ми, Ейприл. Още е в кома.

— О, боже — казах. — Съжалявам, Джон. Как е станало?

Той нахвърли набързо версията за нападението върху жена му.

— Исках само да те попитам нещо. Ако имаш отговор, ще бъде страхотно. А ако нямаш, нямаш.

Попитах го какъв е въпросът, но си помислих, че вече знам какво смята да попита.

— Все още ли мислиш, че този следовател, Дамрош, оня, когото си нарекъл Истърхаз в книгата си, е убил ония хора?

— Не — казах и почти въздъхнах, защото знаех какво би означавало да се отговори правдиво на тоя въпрос. — Научих някои неща, откакто написах книгата.

— За убиеца Синята Роза?

— Ни мислиш, че това е същият, нали?

— Ами напротив, така мисля — Джон Рансъм се поколеба. — В края на краищата, ако Дамрош не е бил убиецът, тогава той никога не е бил залавян. Отървал се е.

— Сигурно си много разстроен.

Той се колебаеше.

— Просто исках да поговоря с тебе за това. Аз… аз не съм много за пред хора, разбирам, но не искам да ти се натрапвам повече. Вече ми каза достатъчно. Дори не знам какво точно искам.

— Много добре знаеш.

— Чудех се дали не би дошъл тук да поговорим за това. Мислех си, че имам нужда от малко помощ.

Винаги си толкова тайнствена.

Нека започнем отначало.

1

Втората ми среща с Джон Рансъм във Виетнам се състоя, докато се опитвах да се реадаптирам след едно странно и обезпокоително четиридневно патрулиране. Не разбрах какво се е случило — не разбирах нещо, което бях видял. Всъщност, две необясними неща се бяха случили в последния ден от патрула и когато попаднах на Джон Рансъм, той ми обясни и двете.

Лагерувахме сред горичка в края на едно оризище. Същия ден бяхме загубили двама души, толкова нови, че вече бях забравил имената им. Сивкав влажен здрач се спускаше около нас. Не биваше да пушим и не трябваше да разговаряме. Един чернокож, двуметров, сто и двайсет килограмов мърморко, който се казваше Ленърд Хамнит, извади от джоба си писмо, получено месеци преди това, и изкриви поглед към него, опитвайки се да го прочете за хиляден път, като същевременно пъхаше праскови от консерва в устата си. Писмото се бе превърнало в дрипа, цялата в лепенки.

В този момент някой започна да стреля по нас, лейтенантът изрева „Мамицата им!“, ние хвърлихме храната и отвърнахме с огън към невидимите хора, които искаха да ни убият. Те продължиха стрелбата, така че трябваше да тръгнем през оризището.

Топлата вода се издигаше до гърдите ни. Когато достигнахме рововете, покатерихме се по насипа и паднахме в тинята от другата страна. Едно момче от Санта Крус, Калифорния, казваше се Томас Блевинс, беше простреляно отзад във врата и падна мъртво във водата точно преди първия насип, а едно друго момче, на име Тиръл Бъд, се закашля и го последва. Залепихме се към стените на последните два рова, когато големите снаряди загърмяха. Земята се тресеше, водата се покри с вълнички и краят на гората хвръкна във въздуха сред огнени гейзери. Чувахме писъците на маймуните.

Изпълзяхме един по един през последния ров на твърдата земя от другата страна на оризището. Малка група сламени колиби се виждаше през редките дървета. След това се случиха едно след друго двете неща, които не разбрах. Някой далече в гората изстреля един снаряд от минохвъргачка — само един. Една минохвъргачка, един снаряд. Паднах и зарових лице в тинята и всички около мене направиха същото. Мислех, че това може да е последната ми секунда на земята и лакомо вдъхнах колкото живот ми е останал. Изпитах оня безкраен момент на абсолютна безпомощност, когато душата едновременно се вкопчва в тялото и се приготвя да го напусне. Снарядът падна върху насипа на последния ров и го разби. Върху ни се изля порой от пръст, кал и вода. Парче от снаряда профуча над главите ни, отряза от едно дърво парче колкото хамбургер и отекна в каската на Спанки Бъридж със звука на тухла, която удря кофа за боклук. Парчето падна на земята. От него се изви струйка дим.

Надигнахме се. Спанки изглеждаше мъртъв, но дишаше. Ленърд Хамнит грабна Спанки и го метна на гръб.

Когато навлязохме в малкото селце от другата страна на оризището, можех да предвкуся донякъде оная окаяност, с която щях да се сблъскам по-късно в едно място, наречено Иа Тък. Ако мога да изрека това, без да впрягам цялата готическа описателна машина, мястото изглеждаше същностно, дълбинно недобро — беше прекалено тихо, прекалено застинало, абсолютно лишено от шум или движение. Нямаше кокошки, кучета или прасета; нито една старица не излезе да ни огледа; нито един старец не предложи помирителна усмивка. Колибите бяха празни — нещо, което не бях виждал никога преди във Виетнам и не видях никога след това.

Според картата на Майкъл Пул селото се казваше Бонг То.

Когато стигнахме центъра на празното село, Хамнит остави Спанки във високата трева. Аз изломотих няколко думи на лошия си виетнамски.

Спанки изпъшка. Той докосна леко каската си отстрани.

— Ударен съм в главата — каза той.

— Може да нямаш глава въобще, беше сложил само обшивката — каза Хамнит.

Спанки прехапа устни и започна да сваля каската от главата си. Изпъшка. Струйка кръв потече покрай ухото му. Най-сетне каската се изхлузи покрай една буца колкото ябълка, която бе изскочила от косата му. Със сгърчено лице, Спанки опипа огромната цицина.

— Виждам двойно — каза той. — Никога няма да мога да сложа пак каската.

— Успокой се — каза докторът. — Ще те измъкнем от тук.

— От тук ли? — оживи се Спанки.

— Ще те върнем в Крандол — каза докторът.

Една отвратителна отрепка, казваше се Спитални, се примъкна и Спанки се намръщи.

— Тук няма никой — каза Спитални. — Какво става, по дяволите?

Той приемаше празното селище като лична обида.

Ленърд Хамнит му обърна гръб и плю.

— Спитални, Таяно — каза лейтенантът. — Идете в оризището и донесете Тиръл и Блевинс. Сега.

Тату Таяно, който щеше да загине след шест и половина месеца и беше единственият приятел на Спитални, каза:

— Тоя път ти го направи, лейтенанте.

Хамнит се обърна и тръгна към Таяно и Спитални. Изглеждаше два пъти по-огромен, сякаш би могъл да отмества скали. Бях забравил колко е грамаден. Беше навел глава и около ирисите му се виждаше ореол от чисто бяло. Не бих се учудил, ако от ноздрите му излизаше дим.

— Ей, тръгнах, там съм вече — каза Таяно. Той и Спитални поеха бързо между редките дървета. Който беше изстрелял мината, беше си събрал багажа и изчезнал. Притъмня съвсем и комарите ни надушиха.

Хамнит седна толкова тежко, че усетих удара в ботушите си.

Пул, Хамнит и аз се вторачихме в селото.

— Може би няма да е зле да го огледам — обади се лейтенантът. Той присветна два пъти със запалката си и тръгна към най-близката колиба. Ние стояхме като глупаци, заслушани в комарите и шумовете на Таяно и Спитални, които влачеха мъртвите през рововете. Отвреме-навреме Спанки изпъшкваше и разтърсваше глава. Мина доста време.

Лейтенантът дойде забързан от колибата.

— Андърхил, Пул — каза той. — Искам да дойдете да видите.

Пул и аз се спогледахме. Пул изглеждаше на два психически сантиметра от това да се изсмее или да избухне. На фона на калното му лице очите му имаха размера на кокоши яйца. Беше навит като евтин часовник. Предполагах, че изглеждам по същия начин.

— Какво има, лейтенант?

Лейтенантът ни направи знак да го последваме в колибата и влезе обратно в нея. Пул имаше вид, като че ли се кани да застреля лейтенанта в гърба. След миг си дадох сметка, че аз самият изпитвам желание да застрелям лейтенанта в гърба. Изръмжах и тръгнах към колибата. Пул ме последва.

Непосредствено до прага стоеше лейтенантът и опипваше пистолета си. Той се намръщи, за да покаже, че прекалено бавно сме изпълнили заповедта му, после щракна със запалката си.

— Кажи ми какво е това, Пул?

Влезе в колибата, вдигнал запалката си като факла.

Вътре той се наведе и подръпна краищата на дървен капак на земята. Усетих миризма на кръв. Пламъчето угасна и мракът ни обгърна. Миризмата се надигаше от това, което беше под пода. Лейтенантът запали запалката и лицето у изскочи от мрака.

— Кажете ми какво е това.

— Тук крият децата, когато хора като нас се появят — казах. — Погледнахте ли вътре?

Познах по стегнатото му лице и стиснатите му устни, че не е. Нямаше намерение да слезе долу и да бъде изяден от Минотавъра, докато подчинените му стоят и зяпат наоколо.

— Поглеждането е ваша работа, Андърхил — каза той.

За миг двамата погледнахме слизащата в ямата стълба от обелени клони, привързани с парцали.

— Дай ми запалката — каза Пул и я сграбчи от ръката на лейтенанта. Той седна на ръба на дупката и се надвеси навътре, като свали пламъка под нивото на пода. Изсумтя към това, което виждаше, и за обща изненада се оттласна от ръба към отвора. Светлината угасна. Лейтенантът и аз се взряхме в тъмния отворен правоъгълник на пода.

Запалката светна отново. Виждах протегнатата ръка на Пул, подскачащото пламъче, пръстения под отдолу. Таванът на скритата стая беше по-малко от три сантиметра над главата на Пул. Той се отдалечи от отвора.

— Какво е това? Има ли… — гласът на лейтенанта проскърца, — има ли тела?

— Слез, Тим — извика Пул.

Седнах на пода и провесих крака в дупката. После скочих.

Долу миризмата на кръв беше погнусяващо силна.

— Какво виждате? — извика лейтенантът. Опитваше се да звучи като водач и гласът му изскимтя на края на въпроса.

Виждах празна стая с формата на огромен гроб. Стените бяха покрити с нещо като дебела хартия, придържана от дървени подпори, забити в земята. И по дебелата кафява хартия, и по две от подпорите личаха стари петна от кръв.

— Па̀ри — каза Пул и затвори запалката.

— Хайде, по дяволите — дойде гласът на лейтенанта. — Излизайте от там.

— Да, сър — каза Пул. Той отново запали. Многото пластове от дебела хартия образуваха поглъщателен слой между земята и стаята. Най-горният, най-тънък пласт беше покрит с вертикални редове от виетнамско писмо. Написаното изглеждаше като левите страници от преводите на Ту Фу и Ло По от Кенет Рексрот.

— Виж ти — каза Пул. Обърнах се и го видях да сочи нещо, което на пръв поглед имаше вид на сложно изплетено въже, прикрепено към окървавените дървени подпори. Пул пристъпи напред и плетката придоби отчетлив релеф. На около метър и двайсет от земята към подпорите бяха завинтени железни вериги. Дебелият слой хартия между двете вериги беше прогизнал от кръв. Пул доближи запалката до веригите и видя засъхнала кръв по металните брънки.

— Искам да излизате от там и то веднага — скимтеше лейтенантът.

Пул затвори запалката и двамата тръгнахме към отвора. Чувствах се сякаш съм видял светилището на скверно божество. Лейтенантът се наведе и ни подаде ръка, но разбира се, не се наведе достатъчно, за да ни достигне. Изкачихме се на ръце. Лейтенантът се отдръпна. Имаше слабо лице, дебел, месест нос и адамовата му ябълка подскачаше.

— Колко са?

— Колко какво? — попитах.

— Колко има там? — искаше да се върне в Крандол с добра бройка трупове.

— Това не бяха съвсем трупове, лейтенант — каза Пул, опитвайки се да не го разочарова прекалено рязко. Той му описа какво сме видели.

— Е, за какво е всичко това? — попита той. Имаше предвид, От каква полза за мене е това?

— Разпити, навярно — каза Пул. — Ако някой е разпитван там долу, никой извън колибата няма да чуе нищо. А през нощта можеш просто да извлечеш тялото в гората.

— Пункт за разпити — каза лейтенантът, изпробвайки израза. — Явни следи от прилагане на мъчения — той кимна отново. — Нали?

— Съвсем явни — потвърди Пул.

— Показва ни с какъв враг си имаме работа в тоя конфликт.

Не можех повече да издържам на такова малко разстояние от лейтенанта и направих крачка към вратата на колибата. Не знаех какво беше това, което видяхме с Пул, но знаех, че не е Пункт за разпити с Явни следи от мъчения, освен ако виетнамците не са започнали да разпитват маймуни. Хрумна ми, че написаното по стените би могло да е имена, а не поезия — помислих си, че сме се препънали о мистерия, която няма нищо общо с войната, виетнамска мистерия.

За миг в главата ми прозвуча музика от стария ми живот, прекалено красива, за да може да се изтърпи. Най-сетне се сетих каква е — „Разходка до райските градини“ от „Селските Ромео и Жулиета“ на Фредерик Делиус. В Бъркли я бях слушал стотици пъти.

Ако нищо не се беше случило, мисля, че щях да мога да повторя цялото парче на ум. Сълзи изпълниха очите ми и аз пристъпих към вратата на колибата. После се заковах. Едно момче на седем-осем години ме наблюдаваше с огромна сериозност от далечния ъгъл на колибата. Знаех, че не е там — знаех, че е дух. Не вярвах в духове, но той беше тъкмо това. Някаква част от ума ми, дистанцирана като криминален репортер, ме подсети, че „Разходка до райските градини“ беше за две деца, които скоро ще умрат, и че музиката в известен смисъл беше тяхната смърт. Избърсах очите си с ръка и когато свалих ръката си, момчето все още стоеше там. Погълнах с поглед русата му коса и кръгли тъмни очи, износената карирана риза и дочения панталон, поради които имаше вид на някой, дето би могъл да ми е познат от детството. После изведнъж изчезна, като трептящото пламъче на запалката. Едвам не изохках на глас.

Казах нещо на другите двама мъже и излязох в сгъстяващия се мрак. Смътно си давах сметка, че лейтенанта кара Пул да повтори описанието на подпорите и на кървавите вериги. Хамнит, Бъридж и Калвин Хил седяха, облегнати на едно дърво. Виктър Спитални обърсваше ръцете си о мръсната си риза; от цигарата на Хил се издигаше бял дим и Тина Пюмоу издуха дълга бяла струйка пара. Напълно убедено ми хрумна откачената мисъл, че това са Райските градини. Мъжете излегнати в мрака; рисунъкът на цигарения дим и рисунъкът, който образуваха позите им; настъпващият мрак, осезаем като одеало; рамката на дърветата и фонът на сиво-зеленото оризище.

Душата ми се беше върнала към живота.

След това си дадох сметка, че има нещо нередно в мъжете, подредени пред мене. Отново ми трябваше един миг, за да може умът да застигне интуицията ми. Доловил бях, че пред мене има двама мъже в повече. Вместо седем, бяха девет, но двамата, с които ставахме девет бяха все още зад мене в колибата. Един чудесен войник, казваше се М. О. Денглър, ме гледаше с нарастващ интерес и аз си помислих, че той знае точно какво си мисля. Изтръпнах. Видях Том Блевинс и Тиръл Бъд да стоят заедно на далечния край на взвода, малко по-окаляни от останалите, но иначе различаващи се само по това, че, подобно на Денглър, се взираха право в мене.

Хил захвърли цигарата си по ярка от светлина, Пул и лейтенант Джойс излязоха от колибата зад мене. Ленърд Хамнит потупа джоба си, за да се увери, че още не е загубил мистериозното си писмо. Погледнах пак в дясната част на групата — мъртвите вече ги нямаше.

— Да тръгваме — каза лейтенантът. — Нямаме никаква шибана работа тук.

— Тим? — попита Денглър. Не беше свалил поглед от мене, откакто бях излязъл от колибата. Поклатих глава.

— Какво имаше? — попита Тина Пюмоу. — Пикантно ли беше?

Спанки и Калвин Хил се изсмяха и запляскаха с ръце.

— Няма ли да подпалим това място? — попита Спитални.

Лейтенантът не му обърна внимание.

— Доста пикантно, Пюмоу. Пункт за разпити.

— Айде бе — каза Пюмоу.

— Тия хора си падат по мъченията, Пюмоу. Това е просто още едно свидетелство.

— Разбирам — Пюмоу ме погледна и очите му светнаха от любопитство.

Денглър се доближи.

— Просто си спомних нещо — казах. — Нещо от цивилизацията.

— По-добре забравете за цивилизацията, докато сте тук, Андърхил — каза ми лейтенантът. — Опитвам се да ви опазя живи, не знам дали сте забелязали това, но трябва да ми съдействате повече.

Адамовата му ябълка подскачаше като просещо кученце.

На другия ден имаше душове, истинска храна, кревати за спане. Чаршафи и възглавници. Двама нови заместиха Тиръл Бъд и Томас Блевинс, чиито имена не бяха вече споменати отново, поне от мене, докато дълго след войната Пул, Линклейтър, Пюмоу и аз не ги открихме заедно с други от нашите мъртви на Стената на Вашингтон. Исках да забравя за тоя патрул, особено това, което бях видял и преживял в колибата.

Помня, че валеше. Помня парата, която се надигаше от земята и се кондензираше върху металните прътове на палатките. По лицата около мене блестеше влага. Седнах в палатката на братята и слушах музиката, която Спанки Бърджис беше пуснал на големия ролков магнетофон, който беше купил в Тайпе. Спанки Бърджис нямаше Делиус, но това, което имаше, беше райско: велик джаз от Армстронг до Колтрейн на записи, направени за него от приятелите му в Литъл Рок и които той познаваше толкова добре, че можеше да намира конкретни писти и парчета, без да си прави труда да гледа брояча. Спанки обичаше да се прави на дисководещ на тези дълги сесии, сменяше ролките и навиваше хиляди метри лента, за да пусне едни и същи песни в различни изпълнения, дори една и съща песен, скрита под различни имена: „Чероки“ и „Коко“, „Индиана“ и „Дона Лий“ — или дълги поредици от песни, свързани чрез употребата на една и съща дума в заглавието им — „Мислех си за теб“ (Арт Тейтъм), „Теб, нощта и музиката“ (Сони Ролинс), „Обичам теб“ (Бил Евънс), „Ако можех да бъда с теб“ (Айк Куебек), „Оставам без дъх пред теб“ (Милт Джексън) и дори, от любов към шегата, „Ти прекрасна“ от Гленрой Брейкстоун. Но този ден Спанки беше в солово настроение и се ровеше из музиката на един голям тромпетист, Клифърд Браун.

В този зноен дъждовен ден Клифърд Браун се разхождаше до Райските градини. Да го слушаш беше като да гледаш как един усмихнат човек отваря с рамо огромната врата, за да нахлуят през нея ослепителните лъчи светлина. Бяхме в свят отвъд болката и загубата, въображението бе прогонило страха. Дори Котън от бреговия патрул и Калвин Хил лежаха на хълбок и слушаха, докато Спанки следваше инстинкта си от една писта на друга.

След като бе изпълнявал ролята на дисководещ за около да часа, Спанки пренави дългата лента и каза: „Достатъчно.“ Краят на лентата зашляпа по ролката. Погледнах Денглър, който изглеждаше замаян, сякаш се събуждаше от дълъг сън. Споменът за музиката беше все още около нас: през цепнатината на огромната врата все още се процеждаше музика.

— Искам да пуша и да си пийна — обяви Котън и се оттласна от кревата си. Той отиде до вратата на палатката и дръпна брезента, за да открие зеленината, влагата, ръменето. Оная ослепителна светлина, светлина от друг свят, започна да избледнява. Котън въздъхна, нахлупи шапка с широка периферия на главата си и се измъкна навън. Преди брезента да падне, видях как скача през локвите на път към бараката на Уилсън Манли. Почувствах се като че ли съм се върнал от дълго пътешествие.

Спанки бе поставил лентата с Клифърд Браун в картонената й кутия. Някой в дъното на палатката пусна армейското радио. Спанки ме погледна и сви рамене. Ленърд Хамнит извади писмото от джоба си, отвори го и го прочете много бавно.

Денглър ме погледна и се усмихна.

— Какво мислиш, че ще се случи? С нас, искам да кажа. Мислиш ли, че ще продължи така ден след ден, или ще става все по-странно и все по-странно? — Без да чака за отговор, той продължи. — Мисля, че донякъде ще изглежда същото, но няма да бъде — мисля, че започва да се топи по ръбовете. Мисля си, че това ти се случва, ако престоиш тук достатъчно дълго. Ръбовете се стопяват.

— Твоите отдавна са се стопили — каза Спанки и се разсмя на собствената си шега.

Денглър продължаваше да се взира в мене. Той винаги изглеждаше като сериозно тъмнокосо дете, униформата като че ли нямаше нищо общо с него.

— Искам да кажа ето какво — каза той. — Докато слушахме тоя тромпетист…

— Клифърд Браун — прошепна Спанки.

— … можех да видя нотите във въздуха. Сякаш бяха написани на дълъг свитък. И след като той ги изсвирваше, те задълго оставаха във въздуха.

— Сладурче — каза тихо Спанки. — Много разбираш от джаз, за бледолико скандинавче като тебе.

— Когато бяхме в онова село — каза Денглър. — Кажи ми за това.

Отвърнах му, че и той е бил там.

— Но на тебе ти се случи нещо. Нещо особено.

Поклатих глава.

— Е, добре — съгласи се Денглър. — Но това се случва, нали? Нещата се променят.

Не можех да говоря. Не можех пред Спанки Бъридж да кажа на Денглър, че ми се бяха привидели призраците на Блевинс, Бъд и едно американско дете. Засмях се и поклатих глава. Обзе ме огромна и тайна радост, че някой ден ще мога да пиша за всичко това и че детето бе дошло от някоя книга, която тепърва щях да напиша, за да ме търси.

2

Напуснах палатката със смътното намерение да изляза навън в почти недоловимата прохлада, която бе последвала дъжда. Слънцето отново се беше показало — тъмно-оранжева топка далече на запад. На дъното на десния ми джоб лежеше пакетче бял прах, така надълбоко, че пръстите ми едва го напипваха. Реших, че имам нужда от една бира.

Бараката, в която един предприемчив хитрец, Уилсън Манли, продаваше контрабандно бира и концентрати, беше от другата страна на лагера. За клуба на редниците и сержантите се говореше, че предлага евтина виетнамска бира „33“ в американски бутилки.

Имаше още едно място, по-далече от клуба, но по-близо от бараката на Манли и някъде помежду им по официалния си статус. На около двайсет минути път, на завоя на стръмно спускащия се път към летището, стоеше самотна дървена постройка, която се казваше „Билис“. Били отдавна си беше заминал, но клубът му, уж стар френски команден пост, беше останал. Когато беше отворен, поредица от стройни виетнамски момчета, които спяха в почти празните стаи на горните етажи, поднасяха питиетата. Бях посещавал тия стаи два-три пъти, но така и не разбрах къде отиват тези момчета, когато „Билис“ затваряше. „Билис“ нямаше въобще вид на френски команден пост: приличаше по-скоро на крайпътен хан.

Преди много време сградата е била боядисана в кафяво. Някой някога беше заковал с дъски двата предни прозореца на долния етаж, а някой друг бе отковал една полоса от дъски напряко на двата прозореца, така че светлината влизаше на две бели ивици, които се движеха по пода с напредването на деня. Нямаше електричество и лед. Ако имаш нужда от тоалетна, отиваш зад една преградка с обърнати метални отпечатъци от обувки от двете страни на дупка в пода.

Сградата беше разположена сред малка горичка на завоя на пътя и докато слизах по хълма с лице към залеза, един кален камуфлажно боядисан джип постепенно придоби видимост от дясната страна на бара, плавайки над дърветата като оптическа илюзия.

Тихите мъжки гласове затихнаха още повече, когато стъпих на гниещата веранда. Огледах джипа за знаци, но калта скриваше вратите. Някакъв бял предмет на задната седалка излъчваше матов блясък. Когато се вгледах, видях костен овал сред завито въже и едва след миг разпознах, че овалът е горната част на старателно почистен и избелен човешки череп.

Вратата се отвори преди да стигна бараката. Едно момче, на име Майк, стоеше пред мене в широки шорти с цвят каки и мръсна бяла риза, прекалено голяма за него. След миг той ме позна.

— О — каза той. — Да. Тим. Окей. Можеш да влезеш.

Държеше се със странна отбранителна напрегнатост и ми отправи притеснена усмивка.

— Наред ли е всичко? — попитах, защото всичко в поведението му подсказваше, че не е.

— Д-да — той се отдръпна, за да вляза.

Барът изглеждаше празен и ивицата светлина от отворите на прозорците беше достигнала дългото огледало, предизвиквайки бял пламък, ослепителен блясък. Атмосферата изглеждаше взривоопасна. Направих две стъпки и Майк ме заобиколи, за да се върне на мястото си.

— По дяволите — каза някой от лявата ми страна. — И това ли трябва да изтърпим.

Извърнах глава и видях трима мъже, седнали около кръгла маса до стената. Нито една от газовите лампи не беше запалена все още и блясъкът от огледалото правеше отдалечените места на бара още по-здрачни.

— Окей, окей — каза Майк. — Стар клиент. Стар приятел.

— Обзалагам се, че е — каза гласът. — Само не пускай жени.

— Няма жени — каза Майк. — Няма проблем.

Минах между масите и седнах на най-отдалечената от дясната страна.

— Уиски ли, Тим? — попита Майк.

— Тим ли? — каза мъжът. — Тим?

— Бира — казах аз и седнах.

Почти празна бутилка „Джони Уокър Блак“, три чаши и около дузина консерви от бира покриваха масата пред тях. Военният с гръб към стената размести някои от консервите, така че да видя пистолета му калибър 45 до бутилката от „Джони Уокър“. Той се наведе напред с предпазливата координираност на пияния. Ръкавите на ризата му бяха откъснати и кожата му беше почерняла от мръсотия, сякаш не се е къпал от години. Косата му беше подрязана с нож.

— Искам само да се уверя в едно нещо — каза той. — Не си жена, нали? Ще се закълнеш ли?

— Във всичко, каквото кажеш — казах.

Той сложи ръка на пистолета.

— Разбрах — казах. Майк притича покрай бара с бирата ми.

— Тим, смешно име. Като за някой дребосък — като за него — той посочи Майк с лявата си ръка, с цялата ръка, а не само с показалеца, докато дясната продължаваше да стои върху пистолета. — Тоя шибаняк би трябвало да носи рокля. Той всъщност е с рокля, мама му.

— Не си ли падаш по жените? — попитах. Майк остави консерва „Будвайзер“ на масата ми и поклати глава, на два пъти. Беше настоял да остана, защото се страхуваше, че пияният военен ще го застреля, но с мене нещата се бяха влошили.

Погледнах към двамата мъже с пияния офицер. Бяха мръсни и изтощени — каквото се бе случило с пияния, беше се случило и на тях. Разликата беше, че още не се бяха напили.

— Тоя лайняр от задния ешелон с присъствието си нарушава моето душевно равновесие — каза пияният на плещестия мъж от дясната си страна. — Кажи му да се омита или ще му се случи известна неприятност.

— Остави го на мира — каза другият. По мършавото му, изтощено лице бяха полепнали ивици кал.

Пияният офицер ме стресна, като се наведе към другия мъж и му заговори на ясен, сносен виетнамски. Беше старомоден, почти литературен виетнамски и той би трябвало да е мислел и сънувал на виетнамски, за да го говори толкова добре. Той приемаше за дадено, че нито аз, нито момчето бихме го разбрали.

Това вече е сериозно, каза той. Повечето хора на света, които не презирам, или вече са мъртви, или би трябвало да са мъртви.

Той каза и други неща и аз не мога да съм сигурен дали каза точно това, но поне приблизително това беше.

После произнесе на същия цветущ виетнамски, който дори в моите уши звучеше надут като езика на треторазряден викториански роман: Не забравяй какво носим със себе си.

Изисква се много време и търпение, за да се изчисти и избели кост. Черепът навярно е по-труден, отколкото останалата част от скелета.

Племенникът ви има нужда от още пиене — каза той и се намести назад в стола си, гледайки ме с ръка на пистолета.

— Уиски — каза плещестият военен. Майк вече сваляше бутилката от полицата. Разбираше, че офицерът иска да се нокаутира, преди да му се е наложило да застреля някого.

За миг ми се стори, че плещестият военен ми е познат. Главата му беше така гладко избръсната, че изглеждаше плешив, и очите му над ивиците кал бяха огромни. От яката му висеше часовник от неръждаема стомана. Той протегна мускулеста ръка към бутилката, която Майк му подаде, стараейки се да остане колкото е възможно по-далече от масата. Плещестият отвори капачката и наля в трите чаши. Мъжът в средата веднага изпи всичкото уиски в чашата си и хласна обратно чашата за още.

Мършавият военен, който досега бе мълчал, каза:

— Тук ще се случи нещо — той погледна право в мене. — А, приятел?

— Тоя не е приятел на никого — прекъсна го пияният. Преди някой да може да го спре, той грабна пистолета, насочи го през стаята и стреля. Блесна огън, чу се гръм и замириса на кордит. Куршумът проби меката дървена стена и нещо наляво от мене. През дупката се промъкна лъч светлина.

За миг оглушах. Допих бирата си и се изправих. Ушите ми пищяха.

— Ясно ли е, че ненавиждам необходимостта от такива свинщини? — изрева военният. — Поне това ясно ли е?

Военният, който ме беше нарекъл „приятел“, се изсмя, а плещестият наля още уиски в чашата на пияния. После се изправи и тръгна към мене. Под изтощението и мръсотията лицето му беше изопнато от напрежение. Той застана между мене и мъжа с пистолета.

Капитанът ме задърпа към вратата, все така стоящ между мене и другата маса. Погледна ме нетърпеливо, защото бях отказал да се движа с неговата бързина. После видях, че забеляза зениците ми.

— По дяволите — каза той, после съвсем спря да се движи и каза: — По дяволите! — но тонът му вече беше различен.

Започнах да се смея.

— Ама това… — той поклати глава. — Ама това наистина…

— Къде си бил? — попитах.

Джон Рансъм се обърна към масата.

— Познавам това момче. Стар футболен приятел.

Пияният майор сви рамене и остави пистолета на масата. Очите му бяха почти затворени.

— Не се интересувам от футбол — каза той, но вече не държеше оръжието.

— Почерпи едно сержанта — обади се мършавият офицер.

Джон Рансъм бързо отиде до бара и се протегна за чашата, която обърканият Майк му подаде. Рансъм мина между масите, напълни своята и моята чаша и донесе и двете при мене.

Главата на майора клюмаше на гърдите му. Когато брадичката му опря ризата, Рансъм каза: „Готово, Джед.“ Другият мъж измъкна пистолета изпод ръката на майора и го сложи под колана си.

— Аут е — каза Джед.

Рансъм се обърна отново към мене.

— От три дни е с нас и не е мигнал, един Господ знае колко още не е спал преди това — Рансъм нямаше защо да обяснява за какво говори. — Джед и аз дремвахме на смени, но той просто не спираше да говори.

Той се срина на един от столовете и наклони чашата към устата си. Седнах до него.

За миг всички се умълчаха. Ивицата светлина от пролуките на прозорците беше вече излязла от огледалото и доближила онова място на стената, което означаваше, че скоро ще изчезне. Майк махна шишето на една от лампите и започна да почиства фитила.

— Защо винаги като те срещна, си в такова шибано положение?

— Ти ли ме питаш?

Той се усмихна. Изглеждаше много различен от времето, когато се канеше да прави рекламна кампания за сенатора Бърман в лагера „Бяла звезда“. Беше погълнат още от войната и това още от войната сега беше в него.

— Отървах те от регистрацията на гробове в „Бяла звезда“, нали така?

Признах, че го е направил.

— Как го нарече, трупното отделение ли? Дори не е било истинска част за регистрация на гробове, нали така? — той се усмихна и поклати глава. — Единственият с някаква подготовка е бил оня сержант, как му беше името, италианско някакво?

— Ди Маестро.

Рансъм кимна.

— Цялата операция се проваляше.

Майк запали голяма кибритена клечка и докосна с нея фитила на газовата лампа.

— Чух разни работи — той се тръсна на стената и пи от уискито. Чудех се дали не е чул за капитан Хейвънс. Той затвори очи.

Попитах го дали е все още в планинските области на лаоската граница. Той поклати глава почти с въздишка.

— Не си вече с ония племена? Какви бяха, Кату?

Той отвори очи.

— Имаш добра памет. Не, не съм там вече.

Замисли се дали да каже нещо повече, но се отказа. Не беше оправдал надеждите си.

— Нещо като резерва съм, докато ме изпратят в Ке Сан. Там ще съм по-добре — Бру са страхотни. Но в момента искам само да се изкъпя и да си легна. Където и да е. Ще съм доволен от едно сухо местенце на равно.

— Откъде идваш?

— От вътрешността — лицето му се набръчка и оголи зъбите му. Ефектът беше толкова обезпокоителен, че не си дадох веднага сметка, че това е усмивка. — От много навътре. Трябваше да изведем майора.

Невежеството ми го накара да се изправи на стола си.

— Искаш да кажеш, че не си чувал за него? За Франклин Бачълър?

Помислих си, че съм чувал, че някой ми го е споменавал отдавна-отдавна.

— Години наред в джунглата. Бачълър е направил неща, каквито обикновените хора не са и сънували — той е легенда. Последният нередовен. Паднал е на колове от пунджи и е оцелял — още има белези.

Легенда, помислих си аз. Той беше един от Зелените Барети, които Рансъм бе споменавал в някакъв предишен живот в „Бяла звезда“.

— Командваше нещо като частна армия и свърши много добра работа в провинция Даларк. Беше там по своя собствена воля. Беше герой. По това няма две мнения.

Франклин Бачълър е бил капитан, когато Ратман и неговият взвод налетели на него, след като един редник на име Боби Сует се взривил на някаква пътека в провинция Даларк. Ратман бе помислил, че жена му е чернокос ангел.

Досетих се чий череп, увит във въже, лежеше на задната седалка на Джипа.

— Чувал съм за него — казах. — Познавах един, който го е срещал. Него и оная ярдка.

— Жена му — натърти Рансъм.

Попитах го къде отвеждат Бачълър.

— Ще спрем тая нощ за кратка почивка в Крандол. После отскачаме до Тан Сон Нхут и го отвеждаме в Щатите — в Лангли. Мислех си, че ще се наложи да го вържем, но май ще е достатъчно да го наливаме с уиски.

— Той ще си поиска пистолета.

— Може и да му го дам — погледът му показа какво мислеше, че ще направи майор Бачълър със своя пистолет, ако му бъде оставен за достатъчно дълго. — Няма да му е леко в Лангли. Ще стане горещо.

— Защо Лангли?

— Не питай. Но и не бъди наивен. Мислиш ли, че те не… — той не довърши. — Защо мислиш, трябваше въобще да го довеждаме?

— Предполагам, че е стъпил някъде накриво.

— Човекът е престъпил някои граници, може би много граници — но кажи ми можем ли да вършим това, което ни карат да вършим, без да престъпваме граници?

За миг ми се прииска да видя трезвите призрачни джентълмени от Лангли, Вирджиния, джентълмените с пригладена назад коса и раирани костюми. Да ги видя как разпитват майор Бачълър. Въобразявайки си, че те са сериозните мъже.

— Приличаше на това място, дето се казва Бонг То — Рансъм изчака да задам въпрос, после добави — град на призраци, искам да кажа. Предполагам, че не си чувал за Бонг То.

— Моята част попадна там — главата му подскочи. — Една мина ни подгони в селото.

— Видял си мястото?

Кимнах.

— Чудна история — сега той съжаляваше, че е споменал името.

Казах му, че не искам да знам никакви тайни.

— Не е тайна. Дори няма нищо военно.

— Просто град на призраци.

Рансъм все още се чувстваше неудобно. Той дълго въртя чашата в ръката си преди да отпие.

— С призраците му и всичко останало.

— Честно казано, не бих се учудил — той изпи остатъка и се изправи. — Да се погрижим за майор Бачълър, Джед.

— Добре.

Рансъм занесе нашата бутилка на бара.

Рансъм и Джед вдигнаха майора помежду си. Бяха достатъчно силни да го вдигнат с лекота. Мръсната глава на Бачълър клюмна напред. Джед сложи пистолета му в джоба си, а Рансъм пъхна бутилката в своя. Двамата понесоха майора към вратата.

Последвах ги навън. Чуваха се далечни артилерийски залпове. Беше вече тъмно и светлината на фенерите се процеждаше през пролуките в прозорците.

Всички слязохме по изгнилите стълби, като майорът се тръскаше между другите двама. Рансъм отвори джипа и двамата известно време наместваха майора на задната седалка. Джед се намъкна след него и го изправи на мястото му.

Джон Рансъм седна зад кормилото и въздъхна. Не го привличаше останалата част от работата.

— Ще те закарам до лагера — каза.

Седнах до него. Той запали и пусна светлините. Включи на задна и се изтъркаля назад.

— Знаеш защо е била мината, нали? — попита. Той ми се ухили и колата изскочи на пътя към централната част на лагера.

— Опитвал се е да ви пропъди от Бонг То, но тоя глупак, вашият лейтенант вместо това е отишъл право там, — той все още беше ухилен. — Как ли се е вбесил, като е видял тълпа кръглооки да отиват там.

— Но той не стреля повече.

— Не е искал да повреди мястото. Смята се, че то трябва да остане каквото си е. Те не биха употребили тая дума, но селото е нещо като паметник — той отново ме погледна. Направи пауза и после попита — Влезе ли в някоя от колибите? Видя ли нещо необикновено там?

— Влязох в една от колибите. Видях нещо необикновено.

— Списък с имена?

— На това приличаше.

— Е, добре — каза Рансъм. — Има разлика между частния и публичния срам. Между това, което се признава и това, което не се признава. Някои неща са приемливи, докато не започнеш да говориш за тях.

Той ме изгледа косо. Приближихме северния край на истинския лагер. Той избърса лицето си и люспи изсъхнала кал се посипаха от бузите му. Откритата кожа изглеждаше червена, както и очите му.

— Научих разни неща — продължи Рансъм.

Спомних си как бях помислил, че подредбата в мазето на колибата е била светилище на скверно божество.

— Един ден в Бонг То изчезва едно момченце.

Сърцето ми подскочи.

— Тригодишно, да речем. Достатъчно голямо, за да говори и да си докарва бели, но твърде малко, за да се грижи за себе си. Просто изчезва — яко дим. Два месеца по-късно се случва същото. Мама се обръща за малко и — къде по дяволите е малкият? Този път претърсват селото, сантиметър по сантиметър, после правят същото в оризището, после оглеждат гората.

Интересното идва после. Една стара жена излиза една сутрин да налее вода от кладенеца и вижда призрака на един пропаднал дъртак от съседно село, един местен нехранимайко. Той просто стои до кладенеца със събрани ръце. Гладен е — това знаят местните хора за призраците. Дъртото кльощаво копеле иска още. Иска да го хранят. Старата жена изпищява и припада. Като идва на себе си, призракът е изчезнал.

Тя разказва на всички какво е видяла и цялото село изпада в паника. Следващото нещо, за което се говори, е как две тринайсетгодишни момиченца работят в оризището, поглеждат и виждат една старица, която е умряла, когато са били на десет години — тя е на около два метра от тях. Косата й е на кичури и побеляла и ноктите й са дълги около трийсет сантиметра. Те започват да пищят и да плачат, но никой друг не я вижда, а тя все повече се приближава. Опитват се да избягат, но едното момиче пада и старицата скача върху него като котка. И знаеш ли какво прави? Отърква мръсните си ръце о лицето на пищящото момиче и облизва сълзите и лигите от пръстите си.

На следващата нощ двама мъже наминават към отходното място на селото и виждат в ямата два призрака, които тъпчат устите си с изпражнения. Те побягват обратно в селото и виждат половин дузина призраци около колибата на вожда. Искат да ядат. Един от мъжете изкрещява, защото не само вижда мъртвата си жена, но и я вижда как влиза в колибата на вожда без да използва вратата.

Мъртвата жена излиза обратно през стената на колибата на вожда. Тя ближе кръв от ръцете си.

Бившият съпруг стои там, сочейки с пръст и бръщолевейки, и майките и бабите на изчезналите момчета излизат от колибите си. Всички тези жени отиват, виейки, към вратата на вожда. И когато вождът излиза, те го блъсват и разпердушинват колибата. Знаеш какво са намерили.

Рансъм беше паркирал джипа близо до щаба на моя батальон и сега се усмихваше, като че ли е обяснил всичко.

— Но какво се е случило? — попитах. — Как ти научи това?

Той сви рамене.

— Сигурно съм чувал историята половин дузина пъти, но Бачълър знаеше за нея повече, отколкото който и да било. Сигурно са отнесли парчетата от тялото на вожда и са ги хвърлили в отходната яма. И с течение на месеците, малко по малко, всеки от селото е нарушил някаква граница. Сега вече всички виждали призраци постоянно. Бачълър каза, че те самите се превърнали в призраци.

— И ти ли мислиш, че са се превърнали в призраци?

— Ако питаш мене, мисля, че майор Бачълър се е превърнал в призрак. Нека ти кажа нещо. Светът е пълен с призраци и някои от тях са все още хора.

Излязох от джипа и затворих вратата.

Рансъм ме погледна през прозореца на джипа.

— Грижи се по-добре за себе си.

— На добър час с твоите Бру.

— Бру са фантастични — той включи на скорост и подкара, завъртайки със замах кормилото, така че джипът направи гигантски кръг пред щаба на батальона, преди Рансъм да включи на втора и да изчезне натам, където отиваше.

1

След като бях започнал да си припомням Джон Рансъм, не можех вече да се спра. Опитвах се да пиша, но книгата ми беше станала плоска като филм с Кент Смит и Глория Греъм. Обадих се на една пътническа агенция и запазих билет за Милхейвън в сряда сутринта.

Понякога въображението има изисквания, на които останалата част от психиката се съпротивлява, и във вторник през нощта аз сънувах, че тялото, което Скут енергично разчленява, е моето собствено.

Събудих се стреснат в удушливия мрак.

Чаршафът под мене беше студен и мазен от потта. На сутринта размазания жълт силует на тялото ми щеше да е отпечатан върху памучната тъкан. Сърцето ми бумтеше. Обърнах възглавницата и се преместих на сухо място на леглото.

2

Най-сетне си дадох сметка, че перспективата отново да видя Милхейвън ме изпълва с ужас. Милхейвън и Виетнам бяха по странен начин взаимозаменяеми, фрагменти от по-голямо цяло, от по-странна история — изгубена история, която предхожда легендите за Орфей и за жената на Лот и която ти казва: Ще изгубиш всичко, ако се обърнеш и погледнеш назад.Обръщаш се, поглеждаш. Унищожен ли си? Или намираш липсващото, обединително парченце от пъзела, тайната, изпълнена с архаичен и богоподобен ужас, от която си се предпазвал?

Рано в сряда сутринта взех душ, събрах си багажа и излязох на улицата да хвана такси.

3

Стигнах до аерогарата, качих се на самолета, седнах на мястото си, закопчах колана и изведнъж си дадох сметка, че на близо петдесетгодишна възраст прекосявам половината континент, за да помогна на някого да търси някакъв луд.

Но моите мотиви ми бяха ясни от момента, в който Джон Рансъм ми каза името на жена си. Отивах в Милхейвън с надеждата, че най-после ще науча кой уби сестра ми.

Стюардесата се появи пред мене и ме попита какво искам да пия. На ум казах: „Сода, моля“, но от устата ми излезе: „Водка с лед“. Тя се усмихна и ми подаде малка самолетна бутилчица и пластмасова чаша с ледени кубчета. Не бях пил алкохол от осем години. Отворих капачето на малката бутилка и налях водката върху парчетата лед, почти невярвайки, че го правя. Стюардесата отмина към следващия ред. Острият, горчив дъх на алкохол се надигна от чашата. Ако исках, можех да стана, да отида в тоалетната и да изсипя течността в мивката. Смъртта се беше облегнала на преградата в предната част на самолета и ми се усмихваше. Усмихнах се и аз, повдигнах чашата и отпих от ледената водка. Имаше вкус на цветя. Един пренебрегнат гласец в мене викаше не, не, не, о боже не, не е това, което искаш, но аз глътнах водката и веднага отпих още, защото тъкмо това исках. Сега имаше вкус на замръзнал облак — най-вкусният замръзнал облак в историята на света. Смъртта — тъмнокос ироничен мъж в сив двуредов костюм — кимна и се усмихна. Спомних си всичко, което ми харесваше в пиенето. Като си помислиш, осем години въздържание наистина си заслужаваха да се отпразнуват с едно-две питиета. Когато стюардесата се върна, разклатих чашата и поисках втора. И тя ми даде, ей-така.

Обърнах се небрежно да видя кой друг пътува и алкохолът в кръвта ми мигом се вледени: на два реда зад мене, при прозореца на последния ред от първа класа, седеше сестра ми Ейприл. За миг очите ни се срещнаха, после тя се извърна към сивото нищо отвъд прозореца, с брадичка опряна на деветгодишната си длан. Не я бях виждал от толкова отдавна, че бях успял да забравя противоречивите, мощни усещания, които появите й ми причиняваха. Изпитах прилив на любов, примесена както обикновено с тъга и скръб, а също и с гняв. Погълнах я с поглед, косата й, отегченото й, леко недоволно лице. Все още носеше синята рокличка, с която беше умряла. Очите й се обърнаха отново към мене и аз почти се изправих и стъпих на пътеката. Преди да успея да се мръдна, видях, че съм се вторачил в облечените копчета на униформата на стюардесата, която беше застанала между Ейприл и мене. Погледнах я в лицето и тя направи крачка назад.

— Желаете ли нещо? — попита тя. — Още една водка, господине?

Кимнах и тя тръгна по пътеката да донесе питието. Мястото на Ейприл беше празно.

4

Когато излязох замаян в чистите, ехтящи пространства на Милхейвънското летище, търсейки друго сиво привидение, подобно на мене, не можах да разпозная облечения в красив сив костюм, възпълен и оплешивяващ чиновник, който разглеждаше другите пътници. Най-сетне той застана точно пред мене. „Тим“ — каза той и избухна в смях. Най-после видях познатите черти на Джон Рансъм в лицето на мъжа пред себе си и се усмихнах. Беше добавил доста килограми и загубил доста коса от времето на лагера Крандол. Като се изключи загадъчното, неспокойно потрепване в изражението на лицето му, човекът, произнесъл моето име, би могъл да бъде президент на застрахователна компания. Той ме прегърна и за миг всичко онова, което бяхме видели през войната на нашето поколение, оживя около нас, но на разстояние, една надживяна част от биографията ни.

— Защо си винаги съкрушен, когато те срещам? — попита той.

— Защото когато те виждам, никога не е ясно в какво точно се набърквам — казах. — Но това е само временно опущение.

— Нямам нищо против да пиеш.

— Не прибързвай — казах. — Мисля, че цялата тая идея да дойда тук малко нещо ме е смразила.

Рансъм, разбира се, не знаеше нищо за детството ми — тепърва трябваше да му обяснявам защо съм бил така обсебен от Уилям Дамрош и убийствата, които му бяха приписани — и той отпусна ръце и отстъпи назад.

— Значи сме двама. Да слизаме да вземем багажа ти.

Когато Джон Рансъм излезе от магистралата, за да премине към центъра на Милхейвън на път за източната страна, видях един град, който ми беше само полупознат. Цели редици от стари тухлени сгради, потъмнели и опушени, бяха заменени от бляскави нови постройки, които сияеха в следобедната светлина; един паркинг беше преобразен в искряща градина; на мястото на мрачния стар салон имаше комплекс от привлекателни нови концертни зали и театри, които Рансъм нарече Център за изпълнителски изкуства.

Беше като пътуване от задната страна на филмово студио — новите хотели и офиси, които преобразуваха релефа на градинския пейзаж, изглеждаха илюзорни като декори, изградени върху истинското лице на миналото. След Ню Йорк градът изглеждаше невероятно чист и спокоен. Чудех се дали тревожещият, безреден град, който помнех, не бе изчезнал сред хиляди пластични операции.

— Предполагам, че колежът „Аркхам“ днес изглежда като „Станфорд“ — казах.

Той изсумтя.

— Не. „Аркхам“ е същата съборетина, която винаги е бил. Оправям се. Едвам-едвам.

— Как така се озова тук въобще?

— Ако се замислиш, което аз правя рядко, това май наистина изглежда малко странно.

Изчаках го да продължи.

— Отидох там заради един конкретен човек, Алън Брукнър, който беше шеф на катедрата по религия. Беше прочут в моята област, искам да кажа наистина прочут, един от трима-четиримата най-значителни специалисти в тая област. Когато правих доктората си, изчетох всичко, което някога е написал. Беше единственият истински учен в „Аркхам“, разбира се. Мисля, че тук са му предложили първата работа и на него не му е и хрумвало по-късно да търси по-бляскаво място. Този вид престиж не го интересуваше. След като в училището осъзнали какво имат, оставили са го сам да определя условията с надеждата, че ще привлече други с неговите мащаби.

— Ами ето, привлякъл е тебе.

— Не съм дори приблизително от неговия ранг. Той беше единствен. А когато други прочути религиоведи са идвали тук, те общо взето хвърляли по един поглед към „Аркхам“ и се връщали, откъдето са дошли. Той привлече наистина добри аспиранти, но и това донякъде западна напоследък. Доста западна, всъщност — Джон Рансъм поклати глава и замълча.

Сега минавахме по авеню „Гьоте“ с неговите огромни каменни къщи, отдавна вече разбити на офиси и апартаменти. Големите брястове, които някога растяха от двете страни на улицата, бяха загинали, но самата улица изглеждаше почти непроменена.

— Разбирам, че доста си се сближил с тоя професор — отбелязах. Бях забравил името му.

— Има такова нещо — каза Рансъм. — Ожених се за дъщеря му.

— Аха — казах. — Разкажи ми за това.

След Виетнам той беше отишъл в Индия и в Индия се беше върнал към живота. Беше се отдал на учение и медитация, учение и медитация, беше ухажвал душевния покой и го беше спечелил: щеше завинаги да остане човек, прокопал тунел през планина от трупове, но излязъл от другата страна и оцелял. За всичко това имал Учител и Учителят му беше помогнал да види ужасите, които е претърпял. Този Учител, водач на малка група последователи, сред които само неколцина не-индийци като Рансъм, бил една млада жена, надарена с огромна простота и красота. Казвала се Мина.

След една година в ашрама кошмарите и внезапните пристъпи на неистов страх изчезнали. Беше видял отвъдната страна на абсолютния мрак, в който Виетнам го бе повлякъл. Мина го бе изпратила невредим отново в света и той беше прекарал три години на учение в Англия и още три в Харвард, без да каже на повече от полови дузина хора, че някога е бил Зелена барета във Виетнам. След това Алън Брукнър го бе привлякъл обратно в Милхейвън.

Един месец след като започнал да работи в Милхейвън под ръководството на Брукнър, той се запознал с дъщерята на Брукнър, Ейприл.

Джон мислеше, че може би се е влюбил в Ейприл Брукнър още при първата им среща. Тя влязла в кабинета да си вземе книга, докато той помагал на баща й да оформи за публикация един сборник с есета. Високо, русо, атлетично момиче в началото на двайсетте си години, Ейприл се ръкувала с изненадваща прямота и се усмихнала, гледайки го в очите.

— Радвам се, че му помагате в тая бъркотия — казала тя. — Ако беше оставен сам на себе си, той и до днес би бъркал Vorstellung и vijnapti, ако въобще е спрял да ги бърка, разбира се.

Несъответствието между вида й на тениската и препратките й към Брентано и санскритската философия го изненадали и той се засмял. Тя обменила с баща си няколко закачливи обиди, след което тръгнала към рафтовете с романите. Протегнала се да вземе книга. Рансъм не можел да свали очи от нея.

— Търся някое произведение на радикално нечистото съзнание — казала тя. — Как мислите, Реймънд Чандлър или Уилям Бъроус?

Заглавието на дисертацията на Рансъм било „Концепцията за чистото съзнание“ и усмивката му станала още по-широка.

— „Дълго сбогуване“ — казал той.

— Не е достатъчно нечисто — казала тя. Заобръщала книгата в ръце и вирнала глава. — Но добре, ще се задоволя и с това.

Показала му заглавието на книгата, която вече била избрала: „Дълго сбогуване“. След което му се усмихнала ослепително и излязла от стаята.

— Нечисто съзнание? — попитал Рансъм стария човек.

— Внимавай с нея — отговорил той. — Мисля, че първата й дума беше virtuoso.

Рансъм попитал дали тя наистина знае разликата между Vorstellung и vijnapti.

— Е, не толкова добре, колкото мене — изсумтял Брукнър. — Защо не дойдеш на вечеря следващия петък?

В петък Рансъм се появил притеснително официален в най-добрия си костюм. Все пак вечерята била приятна, но Ейприл била толкова по-млада от него, че не можел да си представи как да я покани да излязат. Пък и всъщност не бил сигурен какво вече значи „да излязат“, ако въобще някога е знаел какво значи. Мислел си, че за Ейприл Брукнър не би могло да е същото, каквото е за него — би очаквала от него навярно да играе тенис или да прекара половината нощ в танци. Изглеждала като че ли обожава усилието. Рансъм бил по-силен, отколкото давал вид (особено когато носел чиновнически костюм). Той тичал и плувал в басейна на колежа, но не танцувал и не играел тенис. Идеята му за приятно прекарване на вечерта включвала хубава храна и бутилка добро вино: Ейприл имала вид, като че ли след два часа стрелба с лък би се втурнала да вземе на бегом някой от по-ниските върхове в Алпите. Попитал я дали е харесала романа на Чандлър.

— Каква мъчителна книга — казала тя. — Героят се сприятелява с един човек, но накрая не може да го понася. Самотата е толкова брутална, че най-емоционалните сцени са свързани или с насилие, или с барове.

— Спаси ме от тази млада жена, Рансъм — казал Брукнър. — Тя ме плаши.

— Наистина ли virtuoso беше първата й дума?

— Не — казала Ейприл. — Първите ми думи бяха senile dementia.

Ухажването протекло по неизпитван от Рансъм начин. Ейприл Брукнър като че ли непрестанно го преценявала според някакъв непроницаем личен стандарт. Била много разумна, но разумността й не се побирала в нормалните дефиниции. По-късно Рансъм научил, че две години преди това тя се бе развела с момче, което се бе дипломирало заедно с нея в Университета в Чикаго, понеже — според собствените й думи — „Дадох си сметка, че мразя всичките му метафори. Не можех да живея с някой, който никога не разбираше, че метафорите са истински“ Беше усетила самотата в романите на Чандлър, защото отекваше нейната собствена.

Майка й беше умряла, когато Ейприл била на четири години и тя беше отраснала като блестящата дъщеря на блестящ баща. След дипломирането си summa cum laude в Чикаго, тя се бе върнала в Милхейвън да продължи с аспирантура в Милхейвънския клон на Университета на Илиной. Нямала никакво намерение да преподава, но искала да е близо до баща си. Рансъм понякога чувствал, че се е омъжила за него, понеже не се сещала какво друго да направи.

— Защо за мене? — попитал я веднъж.

— Е, ти очевидно беше най-интересният мъж наоколо — казала тя. — Не се държеше като простак само защото смяташ, че съм красива. Винаги правеше точни поръчки в китайските ресторанти, обичаше експериментите и шегите ми не те ядосваха. Не се държеше, като че ли житейското ти призвание е да ме превъзпитаваш.

След като се оженили, Ейприл оставила аспирантурата и започнала работа в инвеститорска агенция. Рансъм си мислел, че тя ще напусне след шест месеца, но останал изумен от бързината и удоволствието, с които тя усвоила бизнеса. След година и половина познавала в подробности стотици компании — компании с всякакви мащаби. Знаела как президентите на различни клонове банки се разбират със своите управителни съвети; знаела кои фабрики се разпадат; знаела за нови патенти, стари недоволства и нещастни акционери.

— Не е по-трудно, отколкото да научиш всичко, което има да се научи за английската поезия през шестнайсети век — казала тя. — Всички тези хорица идват и лигите им текат от алчност. Аз само трябва да им покажа как могат да направят малко повече пари. Когато сторя това, те ми дават една тресчица от пенсионния си фонд. И ако всичко върви добре, готови са да паднат и да целуват краката ми.

— Ти поквари дъщеря ми — казал му Брукнър веднъж. — Станала е машина за пари. Единствената ми утеха е, че няма да трябва да прекарам старостта си в стая, осветявана от неоновата реклама пред прозореца.

— Ейприл си играе — отговорил му Рансъм. — Тя казва, че истинският й учител е Жак Дерида.

— Отвъдих постмодерна капиталистка — казал Брукнър. — Нали разбираш, в „Аркхам“ е притеснително изведнъж да влезеш във владение на много пари.

Бракът се уталожил в работливо, но спокойно партньорство. Ейприл му казала, че тя е единственият ироничен юпи в света — когато станела на трийсет и пет, щяла да напусне работа, да роди, да ръководи собствените им вложения, да стане страхотна готвачка и да поднови сложните си изследователски проекти по местна история. Рансъм се чудел дали Ейприл би напуснала някога работата си, със или без бебе. Със сигурност никой от клиентите й не искал тя да ги напусне. Милхейвънската финансова асоциация й беше връчила своята ежегодна награда на вечеря, която Ейприл насаме иронизирала, и „Леджър“ беше отпечатал снимката на двамата, малко нещо засрамено усмихнати, докато тя държи огромната купа, на която щяло да бъде изписано името й.

Рансъм нямало никога да узнае дали Ейприл би напуснала работата си. Пет дни след като спечелила грозната купа, някой я беше нарязал, пребил и изоставил, смятайки, че е мъртва.

Той все още живееше в къщата-близнак, която Ейприл наела веднага след женитбата им. „Илай Плейс“ 21 беше на три пресечки от авеню „Бърлин“, на една дълга разходка пеша от „Шейди Маунт“, но близо до Университета на Илиной — клон Милхейвън, където Ейприл бе учила, и само на десет минути с кола от центъра, където първоначално били офисите и на двамата. Парите на Ейприл им бяха позволили да купят цялата сграда и да я превърнат в еднофамилна къща. Сега Рансъм имаше натъпкан с книги кабинет на третия етаж, а Ейприл притежаваше офис, изпълнен с лъскави компютри, купища годишни отчети и факс, който продължаваше да бълва писма; вторият етаж беше превърнат на гигантска спалня и една по-малка стая за гости, всяка с отделна баня; на първия етаж бяха всекидневната, трапезарията и кухнята.

5

— Как посрещна тъстът ти всичко това?

— Алън не знае какво точно се е случило с Ейприл — Рансъм се поколеба. — Той… той доста се промени през последната година и нещо.

Той отново замълча и се намръщи, загледан в купа книги върху малката масичка. Всичките бяха за Виетнам — „Огнените полета“, „Тринадесетата долина“, „365 дни“, „Кратковременните“, „Нещата, които те донесоха“.

— Ще направя кафе — каза той.

Отиде в кухнята и аз започнах да оглеждам с възхищение и даже с малко завист къщата, която Рансъм и жена му бяха събрали. Забележителни картини покриваха стената срещу дългото канапе, на което седях. Затворих очи. След няколко минути тракването на подноса върху масичката ме събуди. Рансъм не забеляза, че съм задрямал.

— Искам обяснение — каза той. — Искам да знам какво се е случило с жена ми.

— И нямаш доверие в полицията — казах.

— Чудя се дали полицията не мисли, че аз съм го направил — той разтвори ръце, повдигна ги, после наля кафето в керамични чаши. — Може би смятат, че искам да ги подведа, като изравям отново стария номер със Синята Роза.

Той взе чашата си и седна на едно кожено кресло.

— Но ти не си подведен под отговорност.

— Имам чувството, че инспекторът по убийствата, Фонтейн, ще скочи върху ми всеки момент.

— Не разбирам защо въобще е привлечен инспектор по убийствата — нали жена ти е в болница?

— Жена ми умира в болница.

— Не можеш да си съвсем сигурен в това.

Той започна да клати глава с лице, по което ясно бяха изписани скръб и душевна борба.

— Наистина съм объркан — казах. — Как така инспектор по убийствата изследва смърт, която още не е настъпила?

Той ме погледна стреснат.

— Сега те разбрах. Причината е другата жертва.

Бях напълно забравил за другата жертва.

— Нападението над Ейприл се вписва в едно вече започнало разследване за убийство. Когато — и ако тя умре, разбира се — Фонтейн ще се заеме и с нейния случай.

— Познаваше ли Ейприл другата жертва?

Рансъм отново поклати глава.

— Никой не знае кой е той.

— Не е ли идентифициран?

— Той нямаше никакви документи, абсолютно никакви, и никой не го е потърсил. Сигурно е бил скитник, бездомен, нещо такова.

Попитах го дали е видял тялото му. Той се размърда в стола си.

— Доколкото разбрах, убиецът е разпилял парчета от него по цялото авеню „Ливърмор“.

Преди да успея да реагирам, Рансъм продължи:

— Тоя, който прави това, не се интересува кого убива. Мисля, че не се и нуждае от някаква причина. Просто му е дошло времето пак да се хване на работа.

Една от причините, поради които Рансъм бе поискал да ме види в Милхейвън, беше че седмици наред бе говорил по тоя начин сам на себе си, и имаше нужда да освободи навън част от аргументите.

— Кажи ми за лицето, което е направило това — казах. — Кажи ми кой мислиш, че е — какъв човек си представяш, когато мислиш за него.

Рансъм изглеждаше облекчен.

— Аз, разбира се, съм мислил за това. Опитвах си да си представя какъв човек би могъл да направи такива неща — той се наведе към мене, готов, дори нетърпелив да излее догадките си.

Аз се наместих на мястото си, като не можех да не си давам сметка за несъответствието между обстановката и това, което обсъждахме. Беше една от най-красивите стаи, които бях виждал, красива по сдържан начин, чийто център бяха картините по стените. За една от тях си помислих, че сигурно е Вюияр, а останалите изглеждаха странно познати. Меките тонове и течащите форми на картините преминаваха през цялата стая, през формите на мебелите и на малкото скулптури, поставени на ниски масички.

— Мисля, че е на около шестдесет. Някой от родителите му е бил алкохолик може би, навярно са го тормозели в детството му. Може би ще се окаже, че има и някаква рана в главата — това е изненадващо, но се случва често при подобни хора. Той се контролира изключително добре. Сигурен съм, че има някакъв ненарушим личен режим. Всеки ден прави едни и същи неща по едно и също време. Още е силен, значи може би спортува редовно. Навярно ще изглежда като последния човек, когото биха заподозрели в подобни престъпления. И е интелигентен.

— Как изглежда? Как е изкарвал прехраната си? Как прекарва свободното си време?

— Мисля, че единственото нещо, което може да се каже за външния му вид, освен че е в отлично състояние за възрастта си, е, че има много достопочтен вид. Мисля си, че може би живее в района, където станаха всички убийства, защото с едно-единствено изключение, той не е излизал от тоя район.

— Искаш да кажеш, че живее в моята някогашна махала? — изключението, което спомена, беше навярно жена му.

— Така мисля. Хората го виждат, но не го забелязват. Що се отнася до свободното време, мисля, че той не може да почива, така че едва ли ходи във ваканции и други подобни — навярно и без друго не може да си ги позволи — но бих се обзаложил, че е голям градинар.

— И изразът „Синя роза“ е свързан с градинарството му?

Рансъм сви рамене.

— Странна комбинация от думи — това е неговият начин да се самоидентифицира. Та мисля, че градинарството много би му отивало — така би могъл да се справя отчасти с напрегнатостта си, да удовлетвори подтика си към ред и да върши всичко това сам.

— Така че ако отидем в южната част на града и намерим здрав, но скучноват на вид шестдесетгодишен мъж, който има добре поддържана цветна градинка в задния си двор, ще сме намерили когото търсим.

Рансъм се засмя.

— Това би бил той. Внимание, чупливо.

— След като е бил Синя Роза за два месеца преди четиридесет години, той съумява да се контролира до тази година и изведнъж пак превключва.

Рансъм се наведе напред, развълнуван, че е достигнал сърцевината на теориите си.

— Може би не е бил в Милхейвън през всичките тези години. Може би е имал работа, която го е водела тук — може би е продавал дамски чорапи или връзки за обувки, или мъжки ризи — Рансъм се изправи и впери пламтящ поглед в мене. — Но аз мисля, че е бил военен. Мисля, че е влязъл в армията, за да избегне риска да бъде арестуван, и е прекарал това време във военни бази из цялата страна и Европа. Възможно е да е бил в Корея, възможно е дори да е бил във Виетнам. Навярно е прекарал известно време в Германия. Той несъмнено е бил в много от базите, разположени край малки градчета в южните и средни западни щати. И отвреме-навреме е отивал да убие някого. Не мисля, че е преставал. Мисля, че е бил сериен убиец, преди въобще да знаем, че съществуват такива. Никой никога не е направил връзка между престъпленията му, никой не е сравнявал данните — Тим, те започнаха да правят това само преди пет-шест години. ФБР никога не е чуло за него, защото никой не ги е информирал за случая. Излиза от базата, убеждава някое цивилно лице да го последва в някой хотел или по някоя уличка — той е много убедителен — и го убива.

6

Докато слушах Джон Рансъм, очите ми постоянно се връщаха към картината, която приписвах на Вюияр. Семейство от средната класа, което като че ли се състоеше изцяло от жени, деца и слуги, бе изобразено сред пищна градина и под разпрострените клони на огромно дърво. Бляскава лимонено жълта светлина се стичаше по наситено зелените плътни листа.

Рансъм свали очилата си и ги избърса в ризата.

— Ти изглеждаш очарован от тая стая, особено от картините — той отново се усмихна. — Ейприл щеше да бъде доволна. Повечето от тях тя ги е избирала. Правеше се, че аз уж й помагам, но тя вършеше цялата работа.

— Очарован съм — казах. — Това Вюияр ли е? Красива картина.

Другите картини и малките скулптури в стаята също изглеждаха някак свързани с Вюияр, макар че очевидно бяха от няколко различни художници. Някои бяха пейзажи с фигури, някои имаха религиозни сюжети, а други бяха почти абстрактни. Повечето от тях имаха деликатен декоративен характер, който бе повлиян, подобно на Ван Гог и Гоген, но по-късно от тях, от японското изкуство. След това познах, че една малка картина за свалянето от кръста беше от Морис Денис и тогава разбрах какво е направила Ейприл Рансъм. Бях поразен от интелигентността й.

Беше събрала творбите на една група, наречена „Набис“, „пророците“ — беше намерила картини на Сезюрие, К. Кс. Русел, Пол Рансън, както и на Денис и Вюияр. Всичко, което беше купила, беше добро и взаимосвързано: то имаше значимо място в историята на изкуството, но тъй като повечето от тези художници не бяха много известни в Америка, работите им едва ли бяха стрували много. Като колекция, те имаха по-висока стойност, отколкото поотделно, но и отделните парчета вече навярно струваха доста повече, отколкото двамата Рансъм бяха платили за тях. И бяха приятни картини — естетизираха болката и радостта, тъгата и учудването, даряваха ги с грация.

— В тая стая май има повече картини на „Набис“, отколкото където и да било в страната — казах. — Как ги намерихте?

— Ейприл я биваше в такива неща — каза Рансъм и отново доби уморен вид. — Тя посети много от тези семейства и повечето от тях нямаха нищо против да се разделят с едно-две неща. Хубаво е, че харесваш Вюияр — и на нас ни беше любимата картина.

Това беше централната творба в колекцията: най-важната картина, която притежаваха, но и най-дълбоката, най-тайнствената и най-лъчезарната. Беше откровено празнуване на слънчевата светлина по листата, на връзката между хората вътре в семейството, между хората и природния свят.

— Има ли име? — попитах аз и станах, за да я разгледам по-добре.

— Мисля, че се казва „Хвойновото дърво“.

Погледнах към него през рамо, но нищо във вида му не подсказваше дали той знае, че има прочута приказка на Братя Грим със същото заглавие и че това име би могло да значи нещо за мене. Той кимна, потвърждавайки, че съм чул правилно. Съвпадението в заглавието на картината не можеше да не ми подейства. Приближих се до платното. Хората под голямото дърво изглеждаха самотни и уединени, пленници на частните си мисли и страсти; случаят, който ги беше събрал, беше фалшив, чиста формалност. Те не обръщаха внимание на сияйната светлина и на искрящите цветове, които ги заобикаляха и от които те самите бяха част.

— Виждам Ейприл, когато гледам това платно — обади се Рансъм зад мене.

— Великолепна картина — казах. Беше изпълнена с разочарование и гняв и тези чувства по магичен начин засилваха блясъка — защото самата картина предлагаше утеха.

Той се изправи и се приближи към мене с поглед, вперен в картината.

— В това платно има толкова много щастие.

Той мислеше за жена си. Кимнах.

— Ще можеш да ми помогнеш, нали? — попита той. — Може би ще успеем да помогнем на полицията да намери име за този човек. Като се върнем към старите убийства.

— Затова съм тук.

Рансъм приклещи ръката ми с юмрук.

— Но трябва да ти кажа, че ако разбера кой е нападнал жена ми, ще се опитам да го убия. Ако успея да се доближа до него въобще, ще му върна за Ейприл.

— Разбирам как се чувстваш.

— Не, не разбираш — той отпусна ръката си и пристъпи към картината, хвърли й бърз, бегъл поглед и тръгна обратно към стола си. Постави ръка върху купа романи за Виетнам. — Защото не си имал шанса да познаваш Ейприл. Утре ще те взема с мене в болницата, но ти няма… нали разбираш, лицето, което лежи там в леглото не е…

Рансъм вдигна ръка да скрие очите си.

— Извинявай. Ще отида за още кафе.

Той отнесе чашата ми в кухнята, а аз отново заразглеждах стаята. Мраморната камина беше в тон с розовите и сиви отсенки на картините на дългата стена, а една ярка ивица червено съответстваше на небето в картината на Морис Денис за свалянето от кръста. Над камината висеше огромно бледо платно на Пол Рансън с коленичила жена, простряла ръце в нещо като молитва или прошение. После забелязах още нещо — плоския ръб на бронзова плочка, поставена да лежи върху мрамора.

Проврях се между мебелите, за да я разгледам. Джон Рансъм се приближи към мене с чашата, точно когато аз изправих плочката.

— О, намерил си това.

Прочетох релефните букви върху повърхността на плочката. „Наградата на Асоциацията на финансовата общност се присъжда на Ейприл Рансъм по случай Годишното тържество, 1991.“

Джон Рансъм седна и протегна ръка за плочката. Дадох му я, поемайки кафето, и той се вторачи в нея за миг, преди да я върне отново върху камината.

— Плочката е само нещо като удостоверение — истинската награда е гравирането на името ти върху голяма купа в стъклената витрина на Учредителния клуб.

Рансъм вдигна поглед към мене и примигна.

— Защо да не ти покажа снимката, която ни направиха вечерта, когато тя получи тая глупава награда. Поне ще видиш как изглеждаше. Ти ще дойдеш с мене в болницата, разбира се, но истинската Ейприл я има повече на снимката.

Той скочи и излезе в антрето, за да се качи на горния етаж.

Отново се приближих към картината на Вюияр. Чувах как Джон Рансъм отваря чекмеджетата в спалнята си над мене.

След няколко минути той се върна във всекидневната със сгънати страници от „Леджър“ в ръка.

— Едвам я намерих — мислех да изрежа снимката и да я сложа в албум, но тия дни нищо не мога да правя — и той ми подаде вестника.

Фотографията заемаше горния десен ъгъл на първата страница на финансовия раздел. Джон Рансъм носеше смокинг, а жена му беше в бял копринен костюм с голямо сако над блуза с дълбоко изрязано деколте. Тя сияеше с поглед, вперен в камерата, прегърнала голяма гравирана купа като трофей от тенис, а Джон беше почти в профил и гледаше в нея. Ейприл Рансъм беше висока почти колкото мъжа си и косата й беше подрязана като руса пухкава каска, която подчертаваше дългата й шия. Имаше широка уста и малко право носле и очите й изглеждаха много блестящи. Изглеждаше умна, силна, ликуваща. Изненада ме. Приличаше много повече на това, което беше, интелигентна и агресивна финансова експертка, отколкото на жената, която мъжът й ми беше описал, докато ме докара от летището. Жената на снимката не страдаше от излишно усложнена морална чувствителност: тя купуваше картини, защото знаеше, че ще изглеждат добре на стените й, докато цената им се учетворява; нямаше никога да напусне работа, за да роди; беше работлива, безмилостна и не би била снизходителна към глупаци.

— Нали е красива? — попита Рансъм.

Погледнах датата отгоре на страницата, понеделник, трети юни.

— Полицията намери Ейприл около десет дни след вечерята с награждаването, която беше в петък на 31 май. Неизвестният мъж беше убит в следващата сряда. В понеделник вечерта Ейприл не се върна от работа. Побърках се, докато я чаках. Около два часа след полунощ най-сетне позвъних в полицията. Казаха ми да изчакам още двайсет и четири часа и че тя навярно ще се върне у дома преди това. На другия ден след обяд ми се обадиха да ми кажат, че са я намерили и че тя е в безсъзнание, но още е жива.

— Намерили са я на някакъв паркинг, така ли?

Рансъм остави сгънатото парче вестник на масичката до купчината книги. Той въздъхна.

— Мислех си, че съм ти казал. Една камериерка от „Сейн Олуин“ я намерила, когато отишла да прегледа стаята.

Докато ми казваше това, той изопна гръб и в очите и в позата му се появи нещо като предизвикателство.

— Ейприл е била в стая в хотела „Сейнт Олуин“?

Рансъм направи рязко движение и оправи вратовръзката си.

— Стаята, където я намира камериерката, е била празна през целия ден и някой е щял да я наеме същата вечер. Ейприл е отишла в тази стая или е била занесена в тази стая, в съзнание или не, без никой от хотела да я види.

— Но как е станало това? — попитах. Беше ми жал за Джон Рансъм и зададох глупавия въпрос, за да печеля време, докато преглътна тази информация.

— Прелетяла е. Нямам идея как е влязла в хотела, Тим. Едно знам — че Ейприл никога не би се срещала с някакъв любовник в „Сейнт Олуин“, защото дори да е имала любовник, а тя нямаше, „Сейнт Олуин“ е прекалено долнопробен. Никога не би влязла в подобно място.

Помислих си: освен ако не й се е прищяло нещо долнопробно.

— Познавам я — ти не си я срещал. Бил съм женен за нея четиринайсет години, а ти само си я виждал на картинка. Никога не би влязла в това място.

Разбира се, Джон беше прав. Той я познаваше, а аз просто извличах заключения от една вестникарска снимка и от подозрителната, както ми се струваше, пресметливост, която бе създала картинната й колекция.

— Чакай малко — казах. — Кой номер беше стаята?

— Камериерката намира Ейприл в 218 стая. 218 стая на хотел „Сейнт Олуин“ — той се усмихна. — Чудех се кога ще зададеш тоя въпрос.

Беше същата стая, в която Джеймс Тредуел е бил убит от някой, подписал стената с думите, СИНЯ РОЗА.

— И твоят инспектор смята, че това няма значение?

Рансъм вдигна ръце.

— Ако питаш полицията, нищо от онова, което се е случило през 1950 година, няма връзка с това, което се случи с жена ми. Уилям Дамрош закрива следата. Той се самоубива, убийствата спират, толкова.

— Каза, че първата жертва е била намерена на авеню „Ливърмор“.

— Ти ще кажеш. Ти знаеш къде.

— В малкия тунел зад хотела?

Рансъм се усмихна:

— Бих се обзаложил, че там са намерили тялото. Вестникът не казваше точно — пишеше просто: в близост до хотел „Сейнт Олуин“. Никога не ми беше хрумвало, че може да е същото място, където намират първата жертва през петдесетте години, докато Ейприл, докато намират, хм, докато я намериха. Нали знаеш. В оная стая — усмивката му беше станала зловеща — мисля, че беше загубил контрол над лицето си. — Но не можех да бъда сигурен в нищо, тъй като всичките сведения, с които разполагам, са от твоята книга „Раздвоеният“. Не знаех дали не си променял местата…

— Не, не съм.

— Така че тогава аз прочетох книгата ти и реших да ти се обадя просто за да видя…

— Дали все още смятам, че Дамрош е човекът, когото ти наричаш Синята Роза.

Той кимна. Мъртвешката му усмивка избледняваше, но той все още имаше вид, като че ли устата му се е закачила на въдица.

— И ти каза, че не.

— И така — казах аз, поразен от това, което току-що бях научил, — излиза, че Синята Роза не само отново убива хора в Милхейвън, но и ги убива на същите места като преди четиридесет години.

— Така ми изглежда — каза Рансъм. — Въпросът е дали някой друг ще ни повярва?

7

— На бърза ръка ще повярват, ако има още едно убийство — казах.

— Третото е изключението, което споменах — докторът — каза Рансъм.

— Мислех, че говориш за жена си.

Той се намръщи:

— В книгата третото е докторът. Голямата къща в източния край.

— Няма да има трето убийство на източния край — казах.

— Но виж какво става — каза Рансъм. — Ще бъде на същия адрес. Където умира докторът.

— Докторът не умира. Това е едно от нещата, които промених в книгата. Който и да е тоя, дето се е опитал да убие доктор Ланг, той прерязва гърлото му и написва СИНЯ РОЗА на стената на спалнята, но избягва, без да забележи, че докторът е още жив. Ланг се съвзема навреме, спира кръвта и успява да стигне до болница.

— Какво имаш предвид като казваш „който и да е тоя“? Бил е Синята Роза.

Поклатих глава.

— Сигурен ли си?

— Доколкото човек може да е сигурен, когато няма доказателства — казах. — Всъщност мнението ми е, че същият човек, който прерязва гърлото на Бъз Ланг, е убил Дамрош и го е нагласил да изглежда като самоубийство.

Рансъм зяпна.

— Убил е Дамрош?

Усмихнах му се — Рансъм изглеждаше объркан.

— Преди две години, докато работих върху една книга за Том Пасмор и Леймънт фон Хайлиц, попаднах на допълнителна информация за случая Синята Роза — той понечи да каже нещо и аз вдигнах ръка. — Сигурно си чувал за фон Хайлиц, а навярно си бил в едно училище с Том.

— Бях една година след него в „Брукс-Лоуд“. Какво общо, по дяволите, би могъл да има той с убийствата на Синята Роза?

— Той няма нищо общо с тях, но той знае кой се е опитал да убие Бъз Ланг. И кой е убил Уилям Дамрош.

— Кой е той? — Рансъм изглеждаше разтреперан от вълнение. — Жив ли е още?

— Не, не е. А и мисля, че ще е по-добре Том да ти разкаже историята. Първо на първо, това си е негова история.

— Дали ще иска да ми я разкаже?

— Обадих му се, преди да излетя от Ню Йорк. Ще ти разкаже, каквото мисли, че се е случило с Бъз Ланг и инспектор Дамрош.

— Добре — кимна Рансъм. Той се замисли — Кога ще мога да говоря с него?

— Може би ще иска да ни види довечера, ако ти искаш.

— Ще мога ли да го наема?

Почти всеки жител на Милхейвън над трийсетгодишна възраст знаеше, че Том Пасмор е работил като частен детектив. Преди двайсет години дори вестниците в Бангкок разказваха как един независим следовател, един самобитен „любител-криминалист“, който живеел в затънтения Милхейвън, щата Илиной, блестящо преосмислил всички свидетелства и съдебни протоколи в случая с Уитни Уолш, президента на „Трансуълд иншуърънс“, който бил застрелян близо до деветата дупка на своя голф-клуб в Харисън, Ню Йорк. Един от домакините на игрището, който отдавна имал зъб на Уолш, бил съден, обявен за виновен и получил доживотен затвор. Работейки самостоятелно и без никога да напуска Милхейвън, Том Пасмор беше успял да идентифицира и посочи същественото свидетелство, необходимо, за да се арестува и осъди истинския виновник, един бивш служител. Невинният човек беше освободен и след като разказа историята си на няколко вестници и общонационални списания, разбра се, че Том Пасмор беше успял, като бе направил горе-долу едно и също нещо в може би една дузина случаи: беше използвал предоставената на публиката информация и протоколите от процесите, за да освободи от затвора невинно осъдените и да вкара вътре виновните. Случаят с Уолш беше просто най-яркият. В същите тези вестници и списания последва поредица от сензационни истории за „живия Шерлок Холмс“, в които се предложи интригуваща информация за това как магьосникът обикновено отказвал заплащане за разследванията си, как той притежавал богатство от някъде между десет и двадесет милиона долара, как живеел сам в къща, която рядко напускал, как носел дрехи, необичайни със своята старомодна официалност. Тези разкрития достигнаха кулминацията си, когато се разбра, че Том Пасмор бил извънбрачен син на Леймънт фон Хайлиц, човека, вдъхновил създаването на радиогероя Леймънт Кранстън — „Сянката“. Когато всичко това излезе на бял свят, Том престана да дава интервюта. Доколкото беше известно, той престана и да работи — оттегли се, опарен от нежеланата слава. Пресата така и не откри един друг случай, в който Том Пасмор от Милхейвън, Илиной, се намеси от разстояние, за да освободи един невинен човек и да вкара в затвора виновния за едно убийство. Но въз основа на собствените си контакти с него, аз бях почти сигурен, че той продължава да работи анонимно и че беше създал илюзията за оттегляне, за да покрие с пълен мрак тайната, която пресата не беше открила — това, че от дълги години той беше любовник на една жена, която се бе омъжила в едно от най-богатите семейства в Милхейвън.

Том никога не би се съгласил Джон Рансъм да го наеме и аз му казах това.

— Защо не, след като иска да се притече на помощ?

— Първо, защото никога не е бил наеман. А след случая с Уолш винаги е искал хората да мислят, че въобще не работи. Второ, той няма желание да се „притече“. Ако искаш да го видиш, ще трябва да го посетим ние.

— Но ние сме били съученици!

— Бяхте ли приятели?

— Пасмор нямаше приятели. Не искаше да има — това го наведе на друга мисъл и той вдигна поглед от сключените си ръце, за да обърне към мене подозрителното си лице. — Ако толкова държи да не се показва, защо има желание да говори с мене сега?

— Би искал лично да ти обясни какво се е случило с Бъз Ланг и инспектор Дамрош. Ще видиш защо.

Рансъм присви рамене и погледна часовника си.

— По това време обикновено съм вече в болницата. Може би Пасмор би се съгласил да вечеря с нас?

— Ще трябва да отидем в къщата му — казах.

Той се замисли.

— Значи може би ще успеем да получим аудиенция при негово преосвещенство между Ейприл и вечерята? Или в свещения режим на Томас Пасмор има още нещо, което не си ми казал?

— Ами денят му обикновено започва доста късно — казах. — Но ако ми покажеш къде е телефонът ти, бих могъл да го предупредя.

Рансъм махна с ръка към предната част на стаята и аз си спомних, че съм минал покрай телефон в преддверието. През арката видях, че Рансъм стана и се приближи към картините. Застана пред Вюияр с ръце в джобовете, намръщено загледан в самотните фигури под дървото. Знаех, че Том Пасмор ще е все още в леглото, но той включваше телефонния си секретар, за да записва обажданията през деня. Сухият, тънък глас на Том ми каза да оставя съобщение и аз му казах, че бихме искали с Джон Рансъм да го видим около седем — ще му се обадя от болницата, за да се уточним дали ще може.

Рансъм се завъртя, когато се върнах в стаята.

— Е, съгласи ли се Шерлок да се видим преди полунощ?

— Оставих съобщение на телефонния секретар. Преди да излезем от болницата, ще му звънна пак. Навярно ще стане.

— Сигурно трябва да съм благодарен, че въобще иска да се срещне с мене, а? — той погледна ядосано първо мене, после часовника си. Натика ръцете си в джобовете на панталоните и пак се вторачи в мене в очакване на отговор на реторичния си въпрос.

— Мисля, че и той ще ти е благодарен за срещата.

Той извади рязко от джоба едната си ръка и я прокара по изтъняващата си коса.

— Добре де, добре. Извинявай — и той направи жест към преддверието и предната врата.

8

Когато излязохме на тротоара, очаквах Джон Рансъм да тръгне към колата си. Той се насочи наляво по авеню „Бърлин“ и продължи да върви, без да спре при някоя от паркираните коли. Изтичах да го настигна.

— Надявам се, че нямаш нищо против да повървим. Влажно е, но нямам много други възможности за движение. А и болницата не е много далече.

— Аз ходя из цял Ню Йорк. Нямам нищо против.

— Щом е така, след болницата бихме могли да отидем пеша до Том Пасмор. Още ли живее на „Истърн Шор“?

Кимнах.

— Точно срещу мястото, където е отраснал.

Рансъм ме погледна с любопитство и аз му обясних, че Том отдавна се беше преместил в старата къща на фон Хайлиц.

— Значи още си е на „Истърн Шор“. Късметлия. Бих искал аз да можех да се нанеса в къщата на родителите си. Но баща ми продаде всичко и родителите ми се преместиха в Аризона.

Завихме на север по авеню „Бърлин“ и въздухът затрептя от шума на коли, клаксони и гуми, свистящи по асфалта. На групи по двама и по трима, студенти от летния семестър на колежа вървяха по улицата на път за следобедни занятия. Рансъм ме погледна изкриво.

— Сделката беше добра, разбира се, но аз бих предпочел да беше запазил тия имоти. Само „Сейнт Олуин“ отиде за около осемстотин хиляди, а днес би струвал три милиона. В града се свикват много повече конференции, отколкото преди, и един приличен хотел е солидно вложение.

— Баща ти е притежавал „Сейнт Олуин“?

— И цялата отсечка от улицата — той бавно поклати глава и се засмя, като видя изражението ми. — Мислех, че знаеш това. Придава иронични отсенки на ситуацията. Мястото се стопанисваше много по-добре по времето на баща ми, можеш да бъдеш сигурен. Не беше по-лошо от който и да е хотел, където и да е, но не мисля, че фактът, че баща ми е притежавал хотела преди двайсет години, има нещо общо с намирането на Ейприл в 218 стая, нали така?

— Сигурно е така — казах. Освен ако притежаването на хотела от баща му имаше връзка с първите убийства на Синята Роза, помислих си аз, но отхвърлих веднага идеята.

— Все още ми се ще старецът да беше издържал до времето, когато градът се преобрази — каза Рансъм. — Професорската заплата не е кой знае каква. Особено в колежа „Аркхам“.

— Ейприл е компенсирала това, навярно.

Той поклати глава.

— Парите на Ейприл са си нейни, не са мои. Не исках да живея с чувството, че мога просто да гребна от парите, които тя сама е направила.

Рансъм се усмихна на някакъв спомен и слънчевата светлина смекчи страданието, изписано по лицето му.

— Аз имам един древен Понтиак, купен на старо, който използвам, когато ми трябва кола. Колата на Ейприл е Мерцедес 500 SL. Тя много работеше — прекарваше по цели нощи в офиса си понякога. Нейни си бяха парите.

— Много ли са?

Той ме погледна мрачно.

— Ако умре, ще бъда богат вдовец. Но парите нямаха нищо общо с личността й.

— Това би могло да изглежда като мотив на хората, които не разбират брака ти.

— Например на чудесната Милхейвънска полиция, така ли мислиш? — той се изсмя с късо, грозно излайване. — Още една причина да научим името на Синята Роза. Май наистина ни е нужно.

9

Завихме покрай салона на пациентите на третия етаж и един нисък, агресивен на вид, двайсетинагодишен полицай се показа от една от вратите. От етикета му видях, че се казва Манджълоути. Той погледна часовника си, после отправи към Рансъм строг, както навярно си мислеше, поглед. По същия начин погледна и мене.

— Каза ли тя нещо, господин офицер? — попита Рансъм.

— Кой е тоя? — дребният полицай застана пред мене, сякаш искаше да ми попречи да вляза. Върхът на шапката му стигаше до брадичката ми.

— Просто приятел — казах.

Рансъм беше вече влязъл в стаята и полицаят се обърна да го последва. После наклони глава и пак ме изгледа свирепо. И двамата чухме една жена, която беше вътре в болничната стая, да казва, че госпожа Рансъм още не е проговорила.

Полицаят се отдръпна, завъртя се и влезе в стаята, за да е сигурен, че няма да изпусне нещо. Последвах го в бялото слънчево помещение. Букети цветя във вази покриваха всички плоскости — вази, пълни с лилии, рози и божури, отрупваха перваза на прозореца. Миризмата на лилии изпълваше стаята. Джон Рансъм и една деловита на вид жена в бяла престилка стояха от другата страна на леглото. Завесите около леглото бяха дръпнати и завързани на стената от двете страни на главата на пациентката. Ейприл Рансъм лежеше сред сложна плетеница от жици, тръбички и шнурове, която се простираше между леглото и масата с машини и монитори. Върху един лост имаше прозрачна торбичка, от която във вените й се стичаха капки глюкоза. В носа й бяха пъхнати тънки бели тръбички, към врата и слепоочията й със звезди от бели лепенки бяха прикрепени електроди. Чаршафът върху тялото й покриваше катетър и други съдове. Главата й лежеше, прилепнала към леглото, и очите й бяха затворени. Лявата страна на лицето й беше цялата една огромна тъмна синина, друга синина покриваше дясната страна на челюстта й. Косата над челото й беше обръсната, така че то изглеждаше още по-голямо и по-бяло. По него преминаваха тънки бръчици и други две почти невидими бръчици ограждаха широката й уста. Устните й бяха останали без цвят. Изглеждаше сякаш няколко пласта кожа бяха обелени от ония части на лицето й, които не бяха насинени. Приликата й с жената от снимката във вестника беше едва забележима.

— Днес сте с компания — каза сестрата.

Джон Рансъм ни представи, Илайза Морган, Тим Андърхил, и ние си кимнахме през леглото. Полицаят отиде в задната част на стаята под редицата от прозорци.

— Тим ще остане при мене за известно време, Илайза — каза Джон.

— Ще е добре да си имате малко компания — каза сестрата. Тя ме погледна през леглото, помагайки ми да привикна с вида на Ейприл Рансъм.

Рансъм каза:

— Помниш ли, че съм ти говорил за Тим Андълхил, нали, Ейприл? Той е дошъл да те види. По-добре ли се чувстваш днес? — той дръпна част от чаршафа и хвана ръката й. Видях превръзки и бинтове да се белеят над лакътя й. — Скоро ще си достатъчно силна да се върнеш у дома.

Той вдигна поглед към мене.

— Тя изглежда много по-зле от миналата сряда, когато най-сетне ми позволиха да я видя. Помислих си, че ще умра още същия ден, но тя се справи, нали, Илайза?

— И още как — каза сестрата. — От тогава не е престанала да се бори.

Рансъм се наведе над завивките и започна да говори на жена си с равен, успокоителен глас. Отдалечих се от леглото. Полицаят, който седеше под редицата от сияйни прозорци, се изправи на стола си и ме погледна агресивно. Лявата му ръка се протегна към бележника, който изпълваше джоба на ризата му.

— Салонът на пациентите обикновено е празен по това време — каза сестрата и ми се усмихна.

Преминах по извития коридор до входа на голяма стая, обзаведена със зелени канапета и кресла, някои от които бяха наредени около грозни полирани дървени масички. Две пълни жени в прилепнали тениски пушеха и играеха карти сред разхвърляни списания и хартиени кесии на една маса в далечния ъгъл. Бяха пуснали пердетата на най-близкия прозорец. Една възрастна жена в сив костюм седеше на около два метра и половина от тях, с гръб към един непокрит прозорец. Тя четеше роман от Барбара Пим така съсредоточено, сякаш животът й зависеше от това. Приближих се към прозорците в левия ъгъл на стаята. Старата жена вдигна очи от книгата и ме прониза с поглед, много по-свиреп от всичко, което офицерът Манджълоути би могъл да произведе.

Чух стъпки зад себе си, обърнах се и видях частната медицинска сестра на Ейприл Рансъм да внася издута черна дамска чанта. Старата жена прониза и нея с поглед. Илайза Морган тръсна чантата си на една от масите близо до вратата и ми направи знак да отида при нея. Тя започна да рови в чантата си, извади пакет цигари и ме погледна извинително.

— Това е единственото място в цялото крило на болницата, където пушенето е разрешено — каза тя почти шепнешком. Запали цигарата с кибрит, хвърли клечката в един почернял меден пепелник, издуха бяла струйка дим и седна. — Знам, че е гаден навик, но вече доста съм ги намалила. Пуша една по време на смяна и една на обяд, това е всичко. Е, почти всичко. Съвсем в началото на смяната сядам тук и изпушвам три-четири; иначе никога не бих издържала първия час — тя се наклони и отново сниши глас. — Ако госпожа Ролинс ви е изгледала мръснишки, когато сте влязъл, то е, защото се е опасявала, че ще започнете да й разваляте въздуха. Аз безкрайно я разстройвам — смята, че сестрите не трябва да пушат въобще. Пък може и да не трябва, наистина.

Усмихнах й се — беше приятна жена, няколко години по-възрастна от мене. Късата й черна коса беше чиста и лъскава като коприна и оживената й сърдечност ни най-малко не заплашваше да се превърне в натрапване.

— Предполагам, че сте тук от момента, в който госпожа Рансъм е постъпила в болницата — казах.

Тя кимна, издухвайки още една енергична струйка дим.

— Господин Рансъм ме нае веднага щом научи — тя постави чантата на коленете си. — При него ли ще стоите?

Кимнах.

— Накарайте го да говори — той е интересен човек, но не знае и половината от онова, което става с него. Ще бъде ужасно, ако започне да се разпада.

— Кажете ми — попитах. — Има ли шанс жена му? Мислите ли, че ще излезе от комата?

Тя се наклони през масата.

— Бъдете тук да му помагате, ако сте му приятел.

Тя се увери, че съм я чул, както трябва, после се изправи и смачка цигарата, тъй като беше казала всичко, което имаше намерение да казва.

— Предполагам, че и това е отговор — казах и двамата се изправихме.

— Кой е твърдял, че съществуват отговори?

Тя се доближи. Тъмните й очи изглеждаха огромни върху дребното й, компетентно лице. Постави ръка на гърдите ми.

— Не би трябвало да казвам тия неща, но ако госпожа Рансъм умре, трябва да прегледате шкафчето с лекарствата му и да скриете всички транквиланти, които се дават с рецепта. И не го оставяйте да пие много. Имал е добър и продължителен брак и ако го загуби, ще се промени така, че няма да се познае.

Тя ме потупа увещаващо, отпусна ръката си и се обърна отново, без да каже нищо повече. Последвах я в стаята на Ейприл Рансъм. Джон се беше облегнал отстрани на леглото и произнасяше думи така тихи, че не се чуваха. Ейприл изглеждаше като бяла черупка.

Минаваше пет и Том Пасмор навярно беше вече станал. Попитах Илайза къде да намеря обществен телефон и тя ме отпрати покрай стаята на сестрите и през един хол към друга площадка с асансьори. Срещу асансьорите имаше редица от шест телефона, всичките свободни. От двете страни започваха коридори, отделени с летящи врати. Зелени, червени и сини стрелки сочеха нагоре и надолу, указвайки посоката към различни отделения.

Том Пасмор отговори след пет или шест иззвънявания. Да, чудесно би било, ако можем да дойдем около седем и половина. Усещаше се, че е разочарован — в редките случаи, когато посрещаше гости, Том обичаше те да идват късно и да стоят до зори. Интересно му се видя, че ще дойдем пеша.

— Навсякъде ли ходи пеша Рансъм? Пеша ли би отишъл от, да кажем, „Ели Плейс“ до центъра?

— От летището ме докара с кола — казах.

— Своята или на жена си?

— Своята. Жена му май има Мерцедес.

— Пред къщата им ли е паркиран?

— Не съм забелязал. Защо?

Той се изсмя.

— Има две коли и те кара да трамбоваш по целия източен край.

— И аз ходя пеша навсякъде. Нямам нищо против.

— Хубаво, ще ви приготвя студени компреси и лимонада с лед, когато се понесете за вкъщи призори. Междувременно, опитай се да разбереш какво е станало с колата на жена му.

Обещах да опитам. Затворих телефона и, след като се обърнах, се оказах лице в лице с огромен широкоплещест мъж с посивяла опашка и брада, малка златна обица на едното ухо и двуреден костюм на Армани. Той ми се усмихна подигравателно на път за телефона. Аз му отвърнах по същия начин. Чувствах се като Филип Марлоу.

10

В седем часа излязохме от болницата и тръгнахме покрай живия плет на алеята към авеню „Бърлин“. Джон се движеше бързо, но отнесено, като че ли беше съвсем сам сред безлюден пейзаж. Въздухът можеше да се изстиска като сюнгер и температурата слезе докъм трийсет градуса. Имаше поне още един час, докато слънцето залезе. Рансъм се поколеба, когато стигна до тротоара. За миг си помислих, че ще прецапа към претъпканото авеню — мисля, че не виждаше нищо друго освен стаята, която току-що бе напуснал. Вместо да слезе от тротоара, той отпусна главата си така, че брадичката му се опря о тлъстината под нея. Избърса лицето си с ръце.

— Добре — каза повече на себе си, отколкото на мене. Погледна ме. — Е, сега я видя. Какво мислиш?

— Сигурно й помагаш по някакъв начин, като идваш всеки ден.

— Надявам се — Рансъм напъха ръце в джобовете си. За миг заприлича на оплешивяващ, напълнял вариант на някогашния ученик от „Брукс-Лоуд“. — Мисля, че е отслабнала през последните дни. И голямата синина като че ли е спряла да избледнява. Не мислиш ли, че е лош знак, когато една синина не избледнява?

Попитах го какво е казал лекарят й.

— Както обикновено, нищо.

— Е, Илайза Морган ще направи всичко възможно за Ейприл — казах. — Поне знаеш, че се грижат добре за нея.

Той ми хвърли гневен поглед.

— Тя се измъква, за да пуши в салона, не видя ли? Мисля, че сестрите не трябва да пушат и Ейприл не трябва да бъде оставяна сама.

— Полицаят не е ли винаги там?

Рансъм сви рамене и тръгна по пътя, по който бяхме дошли.

— Той прекарва времето си, зяпайки през прозореца.

Ръцете му бяха напъхани в джобовете на панталона и той се прегърбваше леко, докато ходеше. Погледна ме и поклати глава.

— Не е лесно да гледаш Ейприл в това състояние.

Той въздъхна — въздъхна с цялото си тяло.

— Тим, тя умира пред очите ми.

Спряхме се. Рансъм покри лицето си с ръце. Неколцина минувачи се вторачиха в необикновената гледка на възрастен мъж в красив сив костюм, който плаче на публично място. Когато свали ръцете си, зачервеното му лице лъщеше от влагата.

— Ето, че ти създавам неудобство — той извади носна кърпа от джоба си и избърса лицето си.

— Все още ли искаш да се срещнеш с Том Пасмор? Не е ли по-добре да се прибереш?

— Сериозно ли говориш?

Той се изправи и тръгна отново по тротоара покрай магазина за картички, бакалията и цветарницата с раиран навес и изложени отвън съдове с цветя.

— Какво е станало с мерцедеса на Ейприл? Май не го видях, когато излязохме от къщата.

Рансъм се намръщи.

— Как ще го видиш? Няма го. Предполагам, че ще се намери рано или късно — нямах време да мисля за него.

— Къде мислиш, че може да е?

— Честно казано, не ме интересува колата. Застрахована е. И е само кола.

Отминахме още няколко пресечки в жегата безмълвно. Отвреме-навреме Рансъм изваждаше кърпата от джоба си и попиваше челото си. Наближавахме Университета на Илиной и вместо бакалиите и цветарниците започнаха да се появяват книжарници и малки ресторантчета. „Роял“, единственото сезонно кино в Милхейвън, предлагаше сезон с трилъри от четиридесетте и петдесетте години — програмата показваше усложнена схема, започваща с „Двойна подсигуреност“ и „Целувай ме до смърт“ и завършваше някъде през август с „Пикап на южната улица“ и „Непознати във влака“. Помежду течаха „От опасни дълбини“, „Големият сандвич“, „Асфалтова джунгла“, „Чикагският предел“, „Автостопаджията“, „Лора“, „От миналото“, „С печална слава“. Това бяха филмите на моята младост и аз си спомнях удоволствието да потънеш в горещ летен ден в прохладата на „Белдейм Ориентал“, да си купиш пуканки и да гледаш съдбоносните събития от някой черен филм в почти празната зала.

Внезапно си спомних кошмара, който бях сънувал сутринта в деня, когато Джон Рансъм се беше обадил — дебелите ръце на голямата бяла чиния. Отрязването на човешко месо, предъвкването, погнусеното му изплюване. Горещината ме замайваше и споменът за съня ми донесе песъчливия вкус на депресията. Спрях и се загледах в кинопрограмата.

— Добре ли си? — попита Рансъм и се спря за малко пред мене.

Заглавието на един от филмите като че ли плуваше на няколко сантиметра пред другите — ефектът на зрението или светлината.

— Чувал ли си някога за филм, който се казва „От опасни дълбини“? — попитах. — Нищо не знам за тоя филм.

Рансъм се върна и застана до мене. Той погледна към претъпканата програма.

— Шаблонно заглавие, а?

Рансъм се гмурна през авеню „Бърлин“ и тръгна на изток по участък, застроен с триетажни дървени и тухлени къщи, разделени от ниски живи плетове. Някои от миниатюрните предни дворчета бяха задръстени от колелета и детски играчки и тревата бе насечена от кафяви ивици като белези от изгаряне. От един прозорец по горните етажи се носеше звукът на рокендрол, тенекиен и безжизнен.

— Спомням си Том Пасмор — каза Рансъм. — Това момче беше абсолютен самотник. Нямаше никакви приятели. Парите бяха от дядо му, нали? Баща му не беше никакъв — той май избяга от тях, когато Том беше в последните класове.

Това бяха детайлите, които всеки в „Брукс-Лоуд“ би знаел.

— А майка му беше алкохоличка — каза Рансъм. — Много хубава обаче. Жива ли е още?

— Умря преди десетина години.

— И сега той се е оттеглил? Не прави съвсем нищо?

— Предполагам, че да се грижиш за толкова пари изисква пълен работен ден.

— Ейприл би могла да го прави заради него.

Пресякохме „Уотърлоу“ и вървяхме до следващата пресечка в мълчание, докато Рансъм мислеше за жена си.

След като пресякохме „Балъклейва“, къщите започнаха да стават малко по-големи и по-раздалечени сред по-обширните парцели. Между авеню „Бърлин“ и „Истърн Шор“ цената на имотите расте с всяка пресечка — вървейки на изток, ние вървяхме към квартала на детските години на Джон Рансъм.

Той остана безмълвен, докато отминахме „Омдърман“, „Виктория“, „Собзбъри“. Стигнахме до дългата улица, която се казваше „Севънс“ и където къщите, разпрострени нашироко върху огромни поляни, утвърждаваха, че не са по-лоши от къщите след следващата пресечка на „Истърн Шор“. Той спря и отново избърса челото си.

— Като дете кръстосвах всичко наоколо. Сега ми изглежда толкова чуждо. Сякаш никога не съм живял тук.

— Тук не живеят ли в общи линии същите хора?

— Ами не — хората от поколението на родителите ми измряха или се преместиха на западния бряг на Флорида, а моите връстници се преместиха в Ривъруд. Дори „Брукс-Лоуд“ се премести, не знаеш ли това? Преди четири години продадоха зданията и си построиха нови в Ривъруд.

Той се огледа и за миг като че ли обмисляше възможността да купи някоя от големите показни къщи.

— Повечето от хората като Ейприл, хората с нови пари, си купиха къщи в Ривъруд. Тя обаче не искаше и да чуе. Харесваше й да е в града — обичаше да ходи пеша. Харесваше малката ни къщичка и я харесваше точно на това място, където си е.

Забелязах, че говори в минало време и ми дожаля за всичко онова, което трябваше да преживее.

— Понякога — каза той, — съвсем губя кураж.

Той мина по останалата част на пресечката и зави надясно по „Истърн Шор“. От двете страни на широката улица се редяха големи къщи във всевъзможни стилове. Огромни тухлени постройки с малки и големи кули, полуоблицовани с дърво сгради в Тюдоров стил, мавритански фантазии, гигантски каменни палати с прозорци от цветно стъкло — пари, които се изразяваха без стеснение и без оковите на добрия вкус. Състезавайки се едни с други, хората, които бяха построили тези грамадни съоръжения, бяха купували величието на метър.

Най-сетне показах къщата на Том Пасмор. Беше от западната страна на улицата, не откъм езерото, и по сивия камък на фасадата й растяха зелени лози. Както беше винаги по времето на Леймънт фон Хайлиц, завесите бяха спуснати срещу светлината.

Минахме по пътеката към предната врата и позвънихме. Видя ни се, че чакаме доста дълго. Джон Рансъм ме погледна, както би погледнал студент, закъснял да предаде есето си. Позвъних отново. Минаха може би двайсет секунди.

— Сигурен ли си, че лордът е станал?

— Чакай — казах. От вътрешността на къщата се чу приближаването на стъпки.

След като ми отправи още един критичен поглед, Джон издърпа мократа кърпа от джоба си и избърса врата и челото си. Ключалката прещракна. Той оправи рамене и изобрази на лицето си доста добра имитация на усмивка. Вътрешната врата се отвори и Том Пасмор се показа от другата страна на замрежената външна врата, примижал и усмихнат. Беше облечен в бледосин костюм с двуредно сако, все още недозакопчано над снежнобяла риза и тъмносиня копринена вратовръзка. Следи от гребен разделяха мократа му коса. Изглеждаше уморен и малко нещо неадекватен.

11

Рансъм каза:

— ХАЙДЕ БЕ, ПРИЯТЕЛ — гласът му беше прекалено гръмък. — Почнахме да се тревожим.

— Тим и Джон, какво удоволствие — каза Том. Той се пипкаше с копчетата на сакото си, докато очите му шареха по нас. — Истинско събитие! — той отвори вратата с мрежата навън, така че Джон Расъм трябваше да направи крачка назад, за да я заобиколи. Докато я заобикаляше по стъпалото пред нея, Рансъм подаде дясната си ръка. Том я пое и каза:

— Представете си само!

— Много време мина — каза Джон Рансъм. — Прекалено много.

— Влизайте — каза Том и се отдръпна назад в сравнително тъмната къща. Докато влизах, усетих леката миризма на сапун и шампоан, която се излъчваше от него. Тук-там по масите и по стените бяха запалени ниски лампи. В огромната стая цареше обичайното безредие. Отдръпнах се от вратата, за да позволя на Джон Рансъм да влезе.

— Много мило беше от твоя страна да… — Рансъм спря насред изречението, когато най-сетне видя какво представлява долният етаж на къщата на Том Пасмор. Той остана зяпнал за миг, после се съвзе, — да се съгласиш да се срещнеш с мене. За мен това значи много, още повече след като това, което ще ми кажеш е, така ми каза Тим, ъ-ъ, малко нещо лично…

Той все още оглеждаше вътрешността, която навярно не съответстваше никак на очакванията му. Леймънт фон Хайлиц, предишният собственик на къщата на Том, беше превърнал по-голямата част от долния етаж в една единствена огромна стая, пълна с шкафове, етажерки с книги и вестници, масички, отрупани с детайлите от убийството, което го занимаваше в момента, и канапета и кресла, които изглеждаха поставени без никакъв ред. Том Пасмор почти не беше променил стаята. Завесите продължаваха да бъдат винаги спуснати; старомодните стоящи лампи и настолните лампи със зелени абажури продължаваха да горят на разни места из стаята, хвърляйки топла светлина върху хилядите книги, подредени в тъмни дървени шкафове покрай стените и върху масата в задната част на стаята. Край стените стояха високи стереоколони, съединени със сложната аудиотехника по рафтовете. Около половин дузина полици за книги бяха запълнени от подпиращи се един на друг компактни дискове, още стотици дискове бяха натрупани в наклонени купчини по пода.

Том каза:

— Знам, че първоначално това място ужасно обърква, но аз ви обещавам, че в другия край на стаята ще има удобно място за сядане — той посочи бъркотията наоколо. — Да тръгваме ли?

Джон Рансъм продължаваше да оглежда изобилието от шкафове за картотеки и мебели за офис. Том тръгна през лабиринта.

— Знам, че не съм те виждал от ученическите години — каза Джон Рансъм, — но съм чел за тебе по вестниците и работата, която свърши по случая с убийството на Уитни Уолш, беше наистина изумителна. Изумителна. И всичко успя да направиш от това място тук, а?

— Точно в тая къща — каза Том. Той ни направи знак да седнем на две канапета, поставени под прав ъгъл до една стъклена масичка с натрупани по нея книги. Кофа с лед, три чаши, кана вода и различни бутилки бяха поставени по средата на масичката. — Всичко необходимо го имаше във вестниците. Всеки можеше да го види и рано или късно, ако не аз, друг щеше да го направи.

— Да, но не си ли ти, дето си го правил много пъти? — Джон Рансъм седна с лице към една стена с ламперия, на която бяха окачени пет-шест картини, а аз седнах на канапето от лявата страна на масата. Рансъм гледаше в бутилките. Том седна на креслото срещу мене.

— Отвреме-навреме успявам да посоча нещо, което другите хора са пропуснали. — Том изглеждаше много притеснен. — Джон, съжалявам за това, което се случи с жена ти. Ужасна работа. Има ли някакъв напредък в полицията?

— Бих искал да мога да отговоря утвърдително.

— Как е жена ти? Някакви признаци на подобрение?

— Не — каза Рансъм, вторачен в кофата с лед и бутилките.

— Толкова съжалявам — Том замълча. — Едно питие сигурно ще ти дойде добре. Мога ли да ти предложа нещо?

Рансъм каза, че иска водка с лед и Том се наведе през масата, за да сипе със сребърна щипка кубчета лед в ниската дебела чаша, преди да я напълни с водка почти до ръба. Гледах го как прави това, като че ли не го интересуваше нищо друго, освен да накара Рансъм да се чувства удобно, и се чудех дали ще налее на себе си. За разлика от Рансъм, знаех, че Том е станал от леглото преди не повече от половин час.

По време на среднощните телефонни разговори, които понякога траеха по два-три часа, случваше се да си представям, че Том Пасмор започва да пие, щом излезе от леглото, и спира едва когато успее да се върне обратно в него. Беше най-самотният човек, когото познавах.

Майката на Том беше плачлива пияница през цялото му детство, а баща му — Виктор Пасмор, човекът, когото той бе смятал за свой баща — беше далечен и избухлив. Том се бе запознал с Леймънт фон Хайлиц, биологичния си баща, малко преди фон Хайлиц да бъде убит в резултат на единственото разследване, което двамата бяха предприели заедно. Том бе намерил трупа на баща си на горния етаж на къщата му. Това разследване бе прославило Том Пасмор на седемнайсетгодишна възраст и го бе направило наследник на две състояния, но го бе замразило в начина на живот, който продължаваше да води и до сега. Живееше в къщата на баща си, продължаваше работата на баща си. Беше преминал през местния клон на Университета на Илиной, където бе написал две монографии — едната за смъртта на поета-мистификатор от осемнайсети век Томас Чаотъртън, а другата за Линдбъргското отвличане — това бе предизвикало голям интерес в академичните среди. Бе започнал да учи право в Харвард в годината, когато един аспирант по английска литература бе обвинен в убийство, след като беше намерен в безсъзнание в един мотел в Кембридж заедно с трупа на приятелката си. Том бе разговарял с хората, обмислил случая и предоставил на полицията данни, които бяха довели до освобождаването на аспиранта и до арестуването на един прочут професор по английски. Той бе отказал предложението на родителите на освободения аспирант да платят обучението му до края. Когато репортерите бяха започнали да го намират и в клас, той бе напуснал и побягнал обратно вкъщи. Можеше да бъде само това, което беше — твърде добре го правеше, за да прави каквото и да било друго.

Мисля, че някъде тогава е започнал да пие.

На фона на тая история той все още изглеждаше изненадващо подобен на младежа, който някога е бил: косата му не беше опадала и за разлика от Джон Рансъм не беше напълнял много. Въпреки старомодната, контешка елегантност на дрехите си, Том Пасмор по приличаше на професор от колеж, отколкото Рансъм. Следите от пиенето, торбичките под очите, леката подпухналост на бузите му и бледността можеха да са резултат просто на няколко вечери повече, прекарани до късно в библиотеката.

Той застина с ръце върху бутилката водка и една празна чаша, вгледан в мене с изморените си сини очи. Знаех, че е видял точно какво минава през ума ми.

— А ти ще пийнеш ли? — той знаеше цялата ми история.

Джон Рансъм ме погледна неуверено.

— Нещо безалкохолно — казах.

— Ох — каза Том. — Ще трябва да идем до кухнята за такова нещо. Защо не дойдеш с мене да си избереш сам от хладилника?

Последвах го до вратата на кухнята.

Кухнята също беше останала във вида, в който е била по времето на Леймънт фон Хайлиц, с високи дървени бюфети, двойна медна мивка, ламперия и слабо, недостатъчно осветление. Единствената модерна добавка беше блестящ бял хладилник, кажи-речи с размерите на роял. Няколко секции от бюфетите бяха отрязани, за да му се отвори място. Том отвори широката врата на тоя обект — беше като да отвориш вратата на вагон.

Най-долното отделение на иначе почти празния хладилник съдържаше поне по дузина кутии от Пепси и Кока кола и пакет с шест бутилки от сода. Избрах содата. Том пусна лед във високата чаша и ми наля.

— Попита ли го за колата на жена му?

— Той предполага, че ще се намери.

— Какво мисли, че е станало с нея?

— Може да е била открадната от паркинга пред „Сейнт Олуин“.

Том присви устни.

— Звучи правдоподобно.

— Знаеш ли, че баща му е бил собственик на „Сейнт Олуин“?

Том вдигна очи към мене и в тях се видя отблясъка на някаква искрица.

— Така значи — каза той по начин, който не ми подсказа дали вече е знаел това, или не. Преди да успея да попитам, от съседната стая се чу изохкване от болка или изумление, после тупване и още едно изохкване, сега вече несъмнено от болка.

Разсмях се, защото изведнъж разбрах какво точно се е случило.

— Джон най-после забеляза картините ти — казах.

Том повдигна вежди и направи ироничен жест към вратата.

Когато излязохме от кухнята, видяхме Джон Рансъм да стои на другия край на масата, загледан в картината, която висеше там. Беше приведен, за да разтърка коляното си, и устата му беше зяпнала.

Обърна се и ни изгледа.

— Удари ли се? — попита Том.

— Имаш Морис Дени — каза Джон Рансъм, изправяйки се. — Имаш Пол Рансън, за Бога!

— Интересуват ли те техните работи?

— Но, Боже, това там е прекрасен Бонар — каза Джон. Той поклати глава. — Просто съм съкрушен. Да, е, аз и жена ми имаме доста работи от групата „Набис“, но нямаме… Но нямаме нищо толкова добро, канеше се да каже той.

— Аз особено много харесвам тази — каза Том. — Вие колекционирате групата „Набис“?

— Такава рядкост е да ги види човек в друга къща… — за миг Рансъм остана зяпнал към картините. Платното на Бонар беше изпълнено с маслени бои и представляваше гола жена, която сушеше косата си в сноп слънчева светлина.

— Аз не ходя много по други къщи — каза Том. — Той отиде до креслото си, седна, огледа за миг бутилките и кофата с лед и после си наля водка от друг вид, по-евтин от този, който беше предложил на Джон Рансъм. Ръката му не трепваше. Отпи малка, делова глътка. После се усмихна. Аз седях точно срещу него. По бузите му се появи руменина като руж.

— Чудя се дали не си си мислил някой път да продадеш нещо — каза Джон и се обърна с надежда към него.

— Не, никога не съм си мислил — каза Том.

— Много ли ще е нахално да те попитам къде си намерил някои от тези платна?

— Намерих ги точно там, където ги намираш и ти — на задната стена на тази стая.

— Как така?

— Наследих ги, когато Леймънт фон Хайлиц ми остави тази къща в завещанието си. Предполагам, че ги е купил в Париж, някъде през двайсетте години — той даде още миг отсрочка на Джон Рансъм, който имаше вид като че ли смяташе да извади лупа и да разучи движенията на четката в едно платно на Морис Дени, после каза: — Доколкото разбрах, искал си да поговорим за убийствата на Синята Роза.

Главата на Рансъм рязко се завъртя.

— Прочетох това, което „Леджър“ казва за нападението над жена ти. Сигурно искаш да научиш, каквото можеш, за предишните случаи.

— Абсолютно — каза Рансъм, остави най-сетне картината и се приближи малко нещо несигурно към мястото си.

— Тъй като вече споменах името на Леймънт фон Хайлиц, може би ще е добре да продължим с него.

Рансъм се отпусна на канапето. Той се прокашля и тъй като Том не казваше нищо, отпи малко водка, преди да заговори.

— Господин фон Хайлиц занимавал ли се е с убийствата на Синята Роза?

— Въпрос на време беше — каза Том. Той погледна към чашата, която беше поставил на масата, но не посегна. — Зает беше с разни случаи из цялата страна. След което всичко като че ли получи ясна развръзка. Но мисля, че все пак случаят го тормозеше. Някои неща не си пасваха и по времето, когато се опознахме, тъй като започваше да мисли за това отново. И тогава аз срещнах на Ийгъл Лейк някой, който беше свързан със случая.

Той се наведе, вдигна чашата си и отпи още една премерена глътка. Никога не бях имал възможността да се запозная с Леймънт фон Хайлиц, но като гледах Том Пасмор, имах тревожното чувство, че виждам стария детектив пред себе си. Джон Рансъм може би имаше същото усещане, ако се съди по внезапната напрегнатост на позата му.

— Кого срещна на Ийгъл Лейк? — попита Джон. Това беше един частен курорт в северен Уисконсин, където част от отбраното общество на Милхейвън ходеше всяко лято.

— За да мога да ти кажа това — каза Том, — ще трябва да ти обясня някои семейни тайни. Ще те помоля да не повтаряш никъде това, което ще ти кажа.

Джон обеща.

— Чуй моя разказ тогава — каза Том.

12

— Сигурно си спомняш, че си виждал майка ми отвреме-навреме във връзка с училището.

— Помня майка ти — каза Рансъм. — Беше красива жена.

— И неуравновесена. Сигурен съм, че помниш и това. Майка ми прекарваше по цели дни в спалнята си. Понякога плачеше с часове или дори и да не знаеше защо, просто си седеше там и плачеше. Яд ме беше, че не е като другите майки… Вместо да ме е яд, трябвало е да мисля, какво би могло да я направи толкова безпомощна.

Том изчака за миг да възприемем казаното, после пак се пресегна към чашата. Бледите му устни образуваха отвор, който пое една малко по-голяма глътка. Противно му беше, че трябва да разказва тази история, виждах. Казваше я, защото би му било още по-противно аз да я разказвам, а смяташе, че Джон Рансъм трябва да я знае. Той остави чашата на масата и каза:

— Предполагам, че си чувал за дядо ми?

— Глендънинг Апшо? — примигна Джон. — Разбира се. Силен човек — той се поколеба. — Умря в последната ти година. Самоубийство, доколкото си спомням.

Том хвърли бърз поглед към мене, тъй като и двамата знаехме истинските обстоятелства около смъртта на дядо му. После отново погледна към Джон.

— Да, силен беше. В Милхейвън той натрупа богатство, а имаше и политическо влияние. Беше опасен човек в почти всяко отношение и имаше много тайни. Но една от тайните си трябваше да пази най-вече, защото ако се беше разбрала, с него щеше да е свършено. Той убива трима души, за да съхрани тази тайна, и почти успява да убие четвъртия. Жена му научава за нея през 1923 година и се удавя в Ийгъл Лейк — това я довършва.

Том погледна към ръцете си в скута си. За миг вдигна очи към мене, после погледна Джон Рансъм.

— Дядо ми уволнява всички слуги, когато майка ми е на около две години. Никога вече не наема нови, дори след смъртта на жена си. Не е можел да си позволи някой да научи, че изнасилва дъщеря си.

— Изнасилва? — каза Рансъм недоверчиво.

— Може би не е нужно да употребява сила, но той е насилвал или принуждавал майка ми да прави секс с него от около втората й до четиринайсетата й година.

— И за цялото това време никой не научава?

Той отпи още веднъж, този път, струва ми се, от облекчение, че най-после го е казал.

— Той предприема изключителни мерки, за да предотврати такова нещо. По очевидни причини за майка ми се грижи същият лекар, който той винаги е използвал. В началото на петдесетте този лекар си взима по-млад съдружник. Излишно е да уточнявам, че между пациентите на този млад лекар, Бъз Ланг, не фигурира майка ми.

— Аха, Бъз Ланг — каза Рансъм. — Всички смятаха, че той е четвъртата жертва на Синята Роза, но Тим ми каза, че е бил нападнат от някой друг. Какво е направил, научил е за майка ти?

— Вечер Бъз взема картотеката вкъщи, за да се запознае с медицинската история на своите пациенти. Една вечер той взема не тези картони, които трябва. Това, което вижда, го смущава и той отива при съдружника си да обсъди видяното. Години преди това по-старият лекар е записал всички класически признаци на блудство — вагинално кървене, вагинални брадавици, личностни деформации, кошмари. И т.н., и т.н. всичко било регистрирано.

Когато Том остави чашата на масата, тя беше празна. Рансъм бутна и своята чаша към него и Том му досипа водка и лед.

— И по-старият лекар се обажда на дядо ти — каза Джон Рансъм, когато Том седна отново в креслото си.

— Една вечер Бъз Ланг се прибира вкъщи, качва се на горния етаж и някакъв едър мъж го сграбчва отзад и почти му отрязва главата. Остава да лежи като мъртъв, но после успява да спре кръвта и да повика помощ. Мъжът, който се опитва да го убие, написва СИНЯ РОЗА на стената на спалнята и всички решават, че Ланг е четвъртата жертва.

— Ами Уилям Дамрош? Той е бил любовник на Ланг. Оня касапин, Стенмиц, е блудствал с него. И случаят приключва с неговата смърт.

— Ако случаят е приключил, защо седиш тук и слушаш древни истории?

— Но как би могъл да знае дядо ти за личния живот на някакъв следовател?

— Имал е близък приятел в полицията. Нещо като протеже — правили са си доста добрини в продължение на много години. Тоя тип се стараел да научава всичко, което би могло да му е от полза, и го споделял с дядо ми. Това е била една от задачите му.

— И това ченге…

— Разказва на дядо ми историята на Дамрош. Дядо ми, добрият стар Глендънинг Апшо, вижда как би могъл да спретне хубавичко всичко.

— И убива Дамрош?

— Мисля, че го е последвал до вкъщи и е изчакал няколко часа, докато Дамрош се напие така, че да не може да се съпротивлява. После почукал на вратата. Дамрош му отваря, дядо ми успява да вземе пистолета и да го застреля с него. Написва СИНЯ РОЗА на лист хартия и си отива. Случаят е приключен.

Том се облегна назад.

— Но след това убийствата спират.

— Те спират след убийството на Хайн Стенмиц.

Рансъм се замисли над това.

— Защо мислиш Синята Роза спира да убива в продължение на четиридесет години? И въобще мислиш ли, че това е същият човек, който е нападнал жена ми?

— Възможно е.

— Забеляза ли, че новите нападения станаха на същите места, където са били старите?

Том кимна.

— Значи се повтаря, така ли?

— Ако е същият.

— Защо казваш това? Какво мислиш?

Том Пасмор изглеждаше така, сякаш мислеше единствено за това как да се отърве от нас. Главата му се наклони назад в креслото. Предполагах, че иска да си тръгнем, за да започне да работи. Денят му едва сега започваше. Изненадващо за мене, той отговори на Рансъм:

— Е, винаги съм си мислил, че в тоя случай мястото има значение.

— Мястото има значение, така е — каза Рансъм. Той остави празната си чаша. По скулите му беше избила червена ивица. — Кварталът. Той убива там, където живее.

— Никой не знае кой е убитият на авеню „Ливърмор“, нали?

— Някакъв скитник, който се е надявал да изпроси малко стотинки.

Том кимна по-скоро в знак на разбиране, отколкото на съгласие.

— Това също е възможно.

— Ами да — каза Рансъм.

Том кимна разсеяно.

— Мисълта ми е, кой ходи без документи за идентичност в днешно време? Всеки носи кредитни карти, карти за автоматични банкови каси, шофьорски книжки…

— Така е, така е — каза Том. Той все още се взираше в някаква неопределена точка в средата на стаята.

Рансъм се премести по-напред. Разклати празната си чаша. Погледна към картината, която Леймънт фон Хайлиц беше купил в Париж преди шестдесет години.

— Ти не си се оттеглил наистина, нали, Том? Нали вършиш по малко работа тук-там, без да казваш на никого?

Том се усмихна — бавно, почти сияйно.

— Така е — каза Рансъм, макар че според мене не това означаваше странната, обърната навътре, усмивка.

— Не знам дали това може да се нарече работа — каза Том. — Нещичко привлича вниманието ми отвреме-навреме. Чувам лека музика.

— Не я ли чуваш сега?

Том се вторачи в него.

— Какво искаш да знаеш?

— Познаваме се отдавна. След като жена ми е пребита и пронизана от извършителя на най-забележителните неразкрити убийства в Милхейвън, мисля, че не може да не си заинтригуван.

— Бях достатъчно заинтригуван да те поканя тук.

— Каня те да работиш за мене.

— Не взимам клиенти — каза Том. — Съжалявам.

— Имам нужда от помощта ти — Джон Рансъм се наклони към Том с протегнати ръце, разперени на горе-долу една футболна топка разстояние една от друга. — Имаш невероятна дарба и аз искам тая дарба да работи за мене.

Том като че ли не слушаше.

— Отгоре на всичко, давам ти възможност да научиш името на Синята Роза.

Том се отпусна в креслото си, така че коленете му изскочиха и брадичката му се подпря на гърдите. Той повдигна сключените си ръце до долната си устна и впери внимателен поглед в Рансъм. Имаше вид, като че ли се чувства по-удобно и присъства по-пълноценно, отколкото в който и да е друг момент от вечерта.

— Мислил ли си да ми предложиш някакво заплащане срещу тази помощ?

— Разбира се — каза Джон Рансъм. — Ако това е проблемът.

— Какво заплащане?

Рансъм изглеждаше объркан. Погледна към мене, сякаш молеше за помощ и вдигна ръце.

— Трудно ми е да отговоря. Десет хиляди долара?

— Десет хиляди. За да открия човека, който е нападнал жена ти. За да вкарам зад решетките човека, когото наричаш Синята Роза.

— Може и двайсет хиляди — каза Джон. — Може даже и трийсет.

— Аха — Том се изправи на мястото си, подпря ръце на облегалките на креслото и стана. — Надявам се, че това, което ти казах, ще ти бъде от полза. Хубаво беше, че се видяхме отново, Джон.

Аз също се изправих. Джон Рансъм остана седнал на канапето, като поглеждаше ту към мене, ту към Том.

— Това ли е всичко? Том, обсъждахме едно предложение. Моля те, обещай ми, че ще помислиш върху него.

— Опасявам се, че не съм за наемане — каза Том. — Дори за бляскавата сума от трийсет хиляди долара.

Рансъм изглеждаше съвсем слисан. Той неохотно се оттласна от канапето.

— Ако трийсет хиляди не са достатъчни, кажи ми колко искаш. Искам да си в моя отбор.

— Ще направя, каквото мога — каза Том и тръгна към лабиринта от картотеки и към вратата.

Рансъм не отстъпи.

— Какво значи това?

— Ще проверявам отвреме-навреме.

Рансъм сви рамене и напъха ръце в джобовете си. Двамата тръгнахме от двете страни на стъклената масичка към Том. За първи път погледнах към купчината книги до бутилките и кофата с лед и с изненада видях, че, както и книгите на масичката на Рансъм, почти всички бяха за Виетнам. Но не бяха романи — повечето от тях изглежда бяха военно-исторически и бяха написани от офицери в оставка. „Пехотата на Съединените Щати във Виетнам“. „Действията на малките бойни единици във Виетнам, 1965–66“. „Историята на Зелените барети“.

— Исках да разбереш положението ми — каза Рансъм. — Трябваше поне да опитам.

— Много бях поласкан — отговори Том. И двамата се промъкваха към вратата.

Настигнах ги, тъкмо когато Рансъм се обърна и погледна през рамо картините на дългата стена в дъното.

— И ако някога ти хрумне да продаваш нещо от колекцията си, надявам се, че ще се обадиш най-напред на мене.

— Добре — каза Том. Той отвори вратата към изгарящата жега и чезнещата дневна светлина. Над покривите на къщите, обърнати към езерото, луната бе вече изгряла в притъмняващото небе, където вятърът носеше няколко призрачни облачета твърде високо горе, за да ни разхлади.

— Благодаря за помощта ти — каза Джон Рансъм, протягайки ръка. Когато Том я пое, Рансъм повдигна рамо и направи гримаса, стискайки яко, за да покаже колко е благодарен.

— Между другото — каза Том и Рансъм отпусна ръкохватката си. Том дръпна ръката си. — Чудя се дали си мислил за възможността нападението над жена ти да е било насочено към тебе?

— Не разбирам — Джон Рансъм ме погледна въпросително, опитвайки се да отгатне дали аз виждам някакъв смисъл във въпроса. — Искаш да кажеш, че Синята Роза може да е помислил, че Ейприл съм аз?

— Не — Том се усмихна и се облегна на рамката на вратата. — Не, разбира се — той погледна през улицата, после нагоре и надолу по нея и най-сетне към небето. Навън, на естествена светлина, кожата му имаше вид на хартия, която е била първо намачкана и после изгладена. — Чудех се дали не се сещаш за някого, дето би могъл да иска да те порази посредством жена ти. Някой, който би искал да те нарани жестоко.

— Няма такъв човек — каза Рансъм.

Една кола зави по „Истърн Шор“, измина няколко метра в наша посока, после отби и спря. Шофьорът не излезе от колата.

— Мисля, че Синята Роза не би могъл да знае каквото и да било за Ейприл или мене — каза Рансъм. — Това не е в стила на подобни типове.

— Сигурно си прав — каза Том. — Надявам се, че нещата ще се развият в твоя полза, Джон. Довиждане, Тим.

Той ми махна с ръка и изчака да се отдалечим по пътеката. Махна отново, усмихнат, и затвори вратата. Сякаш изчезна зад зидовете на крепост.

— Каква беше тая работа? — попита Рансъм.

— Да отидем да вечеряме — отговорих.

13

Джон Рансъм прекара по-голямата част от вечерта в оплаквания. Том Пасмор бил един от ония гении, дето не били особено способни да разбират. Бил пияница, който се държал като папата. По цял ден седял в тая запердена къща и се наливал с водка. Дори някога в училище Том Пасмор бил като Невидимия човек, не играел футбол, нямал никакви приятели — това хубаво момиче, това страхотно гадже Сара Спенс, с дългите крака, страхотно тяло, се оказало, че има нещо с Том Пасмор, винаги му било чудно как по дяволите Том успял да си постигне това…

Не казах на Рансъм, че според мене Сара Спенс, сега Сара Янгблъд, беше в колата, която зави по улицата и спря дискретно на десетина метра от къщата на Том, докато ние си тръгвахме. Знаех, че посещава Том и знаех, че той държи посещенията й да останат в тайна, но не знаех нищо повече за отношенията им. Имах чувството, че прекарват много време, разговаряйки — Сара Спенс Янгблъд беше единственият човек в цял Милхейвън, който имаше свободен достъп до къщата на Том Пасмор. Мисля, че през тези дълги вечери и нощи, след като тя се бе мушнала през предната му врата, след като бутилките бяха отворени и ледът поставен в кофата, той й говореше — мисля, че тя беше станала човекът, от когото той най-силно се нуждаеше, единственият човек може би, от когото се нуждаеше, защото никой друг не знаеше за него повече от нея.

Джон Рансъм и аз бяхме в „Джимис“, стар ресторант от източния край, на авеню „Бърлин“. Беше приятно място с дървена ламперия по стените, с удобни пейки, приглушени светлини и дълъг бар. Би могло да бъде ресторант, където и да е в Манхатън, където всичките му маси щяха да са заети; тъй като бяхме в Милхейвън и часът беше почти девет, ние бяхме кажи-речи единствените посетители.

Джон Рансъм поръча каберне „Фар Ниенте“ и създаде малка суматоха около отпиването му.

Дойде храната, говеждо филе за Рансъм, скариди в чеснов сос за мене. Той забрави за Том Пасмор и започна да говори за Индия и за ашрама на Мина.

— Това невероятно създание беше красиво, осемнайсетгодишно, много скромно и говореше с кратки, ясни изречения. Понякога приготвяше закуската и чистеше малките си стаи сама, като слугиня. Но всички около нея разбираха, че тя притежава необикновена сила — огромна мъдрост. Мина докосна душата ми с малките си ръце и ме отвори. Никога няма да престана да чувствам благодарност, никога няма да забравя какво научих от нея.

Той замълча, дъвчейки, преглътна, отпи от виното.

— По времето, когато станах аспирант, тя беше вече доста известна. Хората започнаха да разбират, че тя представлява една много чиста разновидност на мистическото преживяване. Тъй като бях учил при нея, имах известен авторитет. Всичко се разгръщаше благодарение на нея — беше като да си учил при велик учен. И така си беше, но по по-дълбок начин.

— Никога ли не си се изкушавал да се върнеш и да я видиш отново?

— Не бива — каза той. — Тя беше категорична относно това. Трябваше да я напусна.

— Как се отразява това на живота ти в момента? — попитах. Беше ми наистина любопитно какво ще отговори.

— Помага ми да го понасям — каза той.

Той свърши храната в чинията си, после погледна към часовника си.

— Ще имаш ли нещо против да се обадя в болницата? Искам да проверя какво става.

Той направи знак на сервитьора за сметката, изпи остатъка от виното и се изправи. Извади шепа монети от джоба си и тръгна към обществения телефон в един коридор в дъното на ресторанта.

Сервитьорът донесе сметката в чинийка. Обърнах я, видях колко е и му подадох кредитна карта. Преди сервитьорът да се върне с квитанцията, Рансъм дотича до масата. Грабна ме за ръката.

— Невероятно — просто невероятно. Казват, че може би излиза от комата. Къде е сметката?

— Дадох му карта.

— Дума да не става — каза той. — Не се прави на луд. Искам аз да платя и да отиваме там.

— Иди в болницата, Джон. Аз ще се върна в къщата и ще те чакам.

— Колко беше? — той почна да рови за нещо първо в джобовете на панталоните си, после в джобовете на сакото си.

— Платих вече. Заминавай.

Той ме погледна безпомощно, извади ключ от джоба на сакото си и го протегна към мене, без да ми го дава.

— Това беше скъпа бутилка вино. А ястието ми струваше два пъти колкото твоето — той погледна към ключа, сякаш не помнеше какво е това, после ми го подаде. — Не бива ти за плащаш тази вечеря.

— Следващата си ти — казах.

Той почти подскачаше в нетърпението си да стигне до болницата, но видя, че сервитьорът идва към нас с квитанцията и се наведе над рамото ми да види сумата, докато аз пресметна бакшиша и се подпиша.

— Много голям бакшиш даваш — каза. — Това си е за твоя сметка.

— Няма ли да тръгваш най-после? — казах и го избутах към вратата.

14

Като се изключат двама студенти от Университета на Илиной по тениски и шорти, които отиваха в бар „Аксълс Тъксидоу“, тротоарите пред „Джимис“ бяха празни. Джон Рансъм бързо се отдалечаваше от мене, размахвайки ръце на север по авеню „Бърлин“ към „Шейди Майут“ и като минаваше от сравнително по-тъмните участъци към ярките светлини под сенниците на „Роял“, лекият му костюм смени цвета си като кожата на хамелеон.

За две-три секунди Рансъм отново потъна в мрака от другата страна на сенниците. От отсрещната страна на улицата тръгна кола. Рансъм беше на около петнайсет метра, все още ясно видим, и се движеше бързо в окръжностите от жълта светлина под уличните лампи.

Обърнах се да тръгна в обратна посока и видях една синя кола, която потегли от другата страна на улицата. За миг застинах, давайки си сметка, че това ми напомня нещо. Точно преди колата да се плъзне в светлината, която се разливаше изпод сенниците на „Роял“, аз си спомних: същата тая кола се беше появила на „Истърн Шор“, за да изчака да си тръгнем, преди Сара Спенс Янгблъд да се доближи до къщата на Том Пасмор. След това светлината от кинотеатъра падна върху колата — вместо Сара Янгблъд, зад кормилото се очерта мъж с широки рамене и дълга посивяла коса, хваната на опашка. Светлината хвана отблясъка на златна обица на лявото му ухо. Беше същият мъж, с който се бях сблъскал при телефоните в болницата. Беше ни проследил до къщата на Том Пасмор, след това до „Джимис“, а сега отиваше след Джон в болницата.

А тъй като за пръв път го бях видял в болницата, навярно той ни беше проследил и там. Обърнах се и видях как синята кола едвам пълзи по улицата.

Шофьорът се влачеше след Джон. Когато целта му се отдалечеше твърде много, той вкарваше колата във вътрешното платно и бавно се придвижваше на още десетина метра, преди отново да се прибере до тротоара. Ако имаше повече движение по улицата, тези маневри въобще нямаше да се забелязват.

Тръгнах след него, спирайки, когато спираше той. Чувах подметките на Рансъм да потропват по тротоара. Мъжът в синята кола излезе на платното и запърпори по почти празната улица, следвайки Джон като хищник.

Все така забързан през кръговете светлина по тротоара, Рансъм беше вече само на една пресечка разстояние от болницата. Мъжът в колата излезе от сянката, в която беше спрял, и подкара по улицата. За моя изненада той отмина Рансъм. Помислих си, че ме е видял в огледалото си и се ядосах на себе си — не бях запомнил поне номера на колата му. След това той отново ме изненада, като спря до тротоара срещу болницата. Видях да извръща глава, когато Джон Рансъм се появи в огледалото му.

Забързах.

Рансъм зави по тясната пътека между високите живи плетове, която отвеждаше до входа за посетители на „Шейди Маунт“. Вратата на синята кола се отвори и шофьорът излезе. Той блъсна вратата след себе си и тръгна нехайно да пресича. Беше висок горе-долу колкото мене и леко се накланяше назад при ходене. Запетайката от посивялата му коса изскачаше от главата му и падаше върху гърба му. Той поклащаше широките си рамене и широкото сако на костюма му леко се издуваше. Забелязах, че бедрата му бяха учудващо дебели, а коремът му — мек и отпуснат. С широките си бедра той се носеше сякаш плува през лепкава влага.

Извадих бележника от джоба си и записах номера на колата му. Синята кола беше Лексъс. Той стъпи на тротоара и сви по пътеката. Беше изостанал толкова, колкото беше нужно, за да влезе Рансъм в асансьора. Тръгнах по улицата с възможно най-голяма бързина и когато свих по пътеката, той тъкмо затваряше вратата за посетители след себе си. Затичах се и успях да вляза, докато той още се носеше към асансьора. Пресякох почти празното фоайе и докоснах рамото му.

Той се обърна през рамо да види кой го е докоснал. Лицето му се изкриви раздразнително и той се обърна към мене.

— Какво има? — попита. Гласът му беше неподправено милхейвънси, плосък, грубоват и леко носов.

— Защо следите Джон Рансъм? — попитах.

Той ми се изсмя — като само половината му лице се раздвижи.

— Вие май не сте наред.

Започна да се обръща, но аз го хванах за ръката.

— Кой ви е наредил да следите Рансъм?

— А кой, по дяволите, сте вие?

Казах му името си.

Той се огледа. Две от чиновничките зад гишето седяха неестествено неподвижни зад компютрите си и се преструваха, че не подслушват. Мъжът се намръщи и ме отведе настрани от асансьорите към другата страна на фоайето, където имаше редица празни столове. После зае боксьорска поза пред мене и ме изгледа от глава до пети. Опитваше се да реши какво да ме прави.

— Ако наистина искате да помогнете на тоя Рансъм, най-добре си вървете, откъдето сте дошли — каза накрая той.

— Това заплаха ли е?

— Май наистина не разбирате — каза той. — Вие не ме интересувате въобще.

Той се завъртя и тръгна бързо към изхода.

— Може би една от тези нервни чиновнички трябва да повика полицията.

Той рязко се извърна към мене. Лицето му бе покрито с нездравословна червенина.

— Искаш полиция? Слушай, лайно такова, аз съм полицията.

Той бръкна в задния си джоб и извади тлъст черен портфейл. Отвори го и ми показа една от ония малки златни значки, които се дават на офицерските жени и на сътрудниците в полицейските дела.

— Много съм впечатлен — казах.

Той с всичка сила заби десния си показалец в гърдите ми и доближи до мене едрото си лице.

— Не знаеш в какво се бъркаш, тъпо копеле.

После мина покрай мене и излезе. Тръгнах след него и го видях да натъпква портфейла си обратно в джоба, докато крачеше между живите плетове. Пресече улицата, без да си прави труда да се оглежда за коли. Отвори вратата на синия лексъс, наведе се и се намъкна вътре. Блъсна вратата, запали и ме погледна през прозореца, за да види как го наблюдавам. Лицето му изпълваше целия прозорец. Моторът изръмжа и колата изскочи рязко на авеню „Бърлин“.

Слязох от тротоара и проследих отдалечаването на смаляващите се задни светлини. Стоповете засветиха, когато той спря на светофар две преки по-надолу. Отмина още една пряка на север по авеню „Бърлин“, после зави наляво, без да си прави труда да дава мигач. По улицата нямаше никакви други коли и нощта изглеждаше огромна и черна.

Върнах се обратно между плетовете към болницата.

15

Преди да стигна до асансьора, в паркинга за линейките пред спешното отделение спря полицейска кола. Тя хвърли в коридора заслепяващи червени и сини отблясъци, присветващи като морзовата азбука. Някои от чиновничките се наведоха през гишето. Нисък оплешивяващ мъж с възголям нос излезе от колата. Следователят профуча през автоматичната стъклена врата. Към него притича медицинска сестра, усмихната и със сключени под брадичката й ръце. Следователят каза нещо, което не можах да чуя, грабна я и направи няколко крачки с нея, преди да й прошепне нещо на ухото и да я остави отново на земята в началото на коридора. Превита на две, сестрата зяпна и махна зад гърба му, преди да се изправи и да оглади престилката си.

Следователят ме фиксира с поглед, докато се приближаваше към мене.

Спрях и зачаках. Щом навлезе във фоайето, той каза:

— Хайде де, качвайте се, не стойте така.

И посочи към копчетата на асансьора. Чиновничките, които се бяха навели през гишето, за да видят какво става, се усмихнаха на него, а после една на друга.

— Канехте се да извикате асансьора, нали така?

Кимнах, отидох към затворените врати и натиснах копчето за нагоре.

Следователят кимна към чиновничките. Пълното му лице изглеждаше неподвижно, но очите му блестяха.

— Вие не сте ни викали, нали?

— Не — казах.

— Значи, всичко е наред.

Усмихнах се и театралният блясък в очите му угасна. Беше истински комедиант с увисналото си лице и неизгладен костюм.

— Полицията не би трябвало да стъпва в болниците.

Имаше от оня вид лица, които мога да изразяват най-тънки чувства, привидно без въобще да помръдват.

— Бихте ли влезли в това нещо, моля? — вратата на асансьора се беше отворила пред нас.

Влязох и той ме последва. Натиснах копчето за третия етаж. Асансьорът се изкачи и спря. Той излезе и се запъти към стаята на Ейприл Рансъм. Последвах го. Отминахме сестринското отделение и завихме по кръглия коридор. Млад униформен офицер излезе от стаята на Ейприл.

— Е? — каза следователят.

— Има надежда — каза униформеният полицай. На етикета му пишеше „Томпсън“. — Кой е този, сър?

Следователят се обърна към мене.

— Кой е този? Не знам кой е този. Кой сте вие?

— Приятел съм на Джон Рансъм.

— Новините бързо се разчуват — каза следователят. Той влезе пръв в стаята на Ейприл.

Джон Рансъм и един лекар с вид на гимназист стояха от другата страна на леглото. Рансъм изглеждаше леко зашеметен. Той вдигна поглед, след като ме забеляза — погледът му се отмести към омачкания следовател, после отново към мене.

— Тим? Какво има?

— Какво има ли? — попита следователят. — Тук има повече хора, отколкото у братята Маркс. Не си ли го повикал ти?

— Не, не съм го викал. Вечеряхме заедно.

— Ясно — каза следователят. — Е, как е госпожа Рансъм?

Джон изглеждаше разсеян и неуверен.

— Ами…

— Умно казано — отбеляза следователят. — Вие, докторе?

— Госпожа Рансъм определено показва признаци на подобрение — каза лекарят. Гласът му беше дебела дъска от тъмнокафяво дърво.

— Има ли шанс тя действително да бъде в състояние да каже нещо?

— Определено има признаци — каза лекарят. Тежкият му дървен глас звучеше, като че ли го издаваше някакъв много по-едър и възрастен мъж, застанал зад него.

Джон ме погледна през леглото като обезумял.

— Тим, тя може би наистина ще излезе от комата.

Следователят отиде зад него и се вмъкна до леглото.

— Аз съм Пол Фонтейн и нападението над жената на приятеля ви е свързано с едно убийство, което разследвам.

— Тим Андърхил — казах.

Той надигна голямата си овална глава.

— Тим Андърхил, значи. Чел съм една от книгите ви — „Раздвоеният“. Беше отвратителна. Беше абсурдна. Хареса ми.

— Благодаря — казах.

— А сега кажи, каквото искаше да кажеш на господин Рансъм — освен ако не е нещо, което предпочиташ да скриеш от нашия безупречен отдел.

Погледнах го.

— Бихте ли записали един номер на кола?

— Томпсън — каза той и младият полицай извади тефтер.

Прочетох номера от бележника си.

— Син лексъс. Собственикът следеше Джон и мене през целия ден. Когато го спрях долу във фоайето, той ми показа една детска значка и ми каза, че е полицай. Избяга точно преди вие да дойдете.

— Аха — каза Фонтейн. — Интересно. Ще предприема нещо относно това. Помните ли нещо от самия човек? Нещо отличително?

— Има посивяла коса на опашка. Позлатена обица на лявото ухо. Около метър осемдесет и шест, над сто килограма. Голямо шкембе и дебели бедра, като на жена. Мисля, че носи костюм от Армани.

— О, някой от почитателите на Армани — той си позволи да се усмихне. Взе листчето с номера на колата от Томпсън и го сложи в джоба на сакото си.

— Следил ме е? — попита Джон.

— Видях го тук днес следобед. Проследил ни е до „Истърн Шор“, а после до „Джимис“. Смяташе да се качи тук, но аз го спрях във фоайето.

— Жалко — изпъшка Фонтейн. — Наистина ли този тип каза, че е полицай?

Опитах се да си спомня.

— Мисля, че каза, че е с полицията.

Фонтейн присви устни.

— Все едно да кажеш, че си с оркестъра.

— Показа ми една от ония малки златни значки.

— Ще проверя случая — той се обърна. — Томпсън, край на времето за посетители. Ние ще чакаме тук да видим дали госпожа Рансъм ще излезе от комата, за да ни каже нещо полезно. Господин Андърхил може да чака в салона, ако желае.

Томпсън ме изгледа пронизително и се отдръпна от леглото.

— Джон, ще те чакам вкъщи — казах.

Той ми отправи немощна усмивка и притисна ръката на жена си. Томпсън заобиколи леглото и направи почти извинителен жест към вратата.

Томпсън ме последва отвън. Отминахме сестринското отделение в мълчание. Двете жени на гишето направиха неуспешен опит да не ни зяпат.

Томпсън не каза нищо, почти докато стигнахме асансьорите.

— Искам само да кажа — започна той и се огледа, за да се увери, че никой не подслушва, — недейте да разбирате криво инспектор Фонтейн. Той е побъркан, вярно е, но е велик следовател. При разпити е истински гений.

— Побъркан гений — казах и натиснах копчето.

— Да — офицер Томпсън изглеждаше малко притеснен. Той сключи ръце зад гърба си. — Знаете ли как му викаме? Фантастичният Пол Фонтейн. Толкова е добър.

— Тогава ще трябва да открие чий е синият лексъс — казах.

— Ще открие — каза Томпсън. — Но може и да не ви каже.

16

Вмъкнах се в къщата и затърсих пипнешком ключа на лампата. Червената светлинка на телефонния секретар примигваше от масичката на телефона, указвайки, че е имало обаждания. Останалата част от долния етаж тънеше в дълбок кадифен мрак. Климатичната инсталация правеше вътрешността на къщата на Рансъм подобна на хладилник. Намерих ключ близо до вратата и на тавана светна лампа от стъкло и бронз, която имаше вид на свещник. Затворих вратата. Един ключ до входа към всекидневната запали повечето от лампите в стаята. Влязох и се строполих на едно канапе.

Най-накрая се качих в стаята за гости. Приличаше на стая в хотел за четиридесет долара на вечер. Закачих дрехите си във вградения гардероб до вратата. После свалих две книги на долния етаж „Библиотеката на Наг Хамади“ и един роман в меки корици от Сю Графтън. Избрах си стол близо до камината, отворих книгата с гностическите текстове и четох дълго в очакване Джон Ранъсм да донесе добри новини от болницата.

Около единайсет реших да се обадя в Ню Йорк и да се опитам да говоря с Ан Вин, един човек, с когото се бях запознал във Виетнам.

Преди шест години, когато старият ми приятел Тина Пюмоу беше убит, той остави ресторанта си „Сайгон“ на Вин, който дотогава беше едновременно главен готвач и заместник-управител. Вин по-късно подари половината от ресторанта на Маги Ла, отдавнашната приятелка на Тина, която беше поела управлението, когато започна да работи по магистърската програма по философия в Ню Йоркския Университет. Всички ние живеехме в различни апартаменти над ресторанта.

Не бях виждал Вин от два-три дни и неговият хладен и несантиментален здрав разум ми липсваше.

Беше единайсет часа в Милхейвън, полунощ в Ню Йорк. Ако имах късмет, Вин щеше да е оставил ресторанта на персонала и да се е качил горе за час-два, докато дойде времето за затваряне и оправяне на сметките за деня. Отидох в антрето до примигващия телефонен секретар и набрах телефона на Вин. След две иззвънявания до мен достигна изщракването на друг секретар и чух сбитото съобщение на Вин: „Не вкъщи“. Бучащо мълчание и после сигнал.

— Аз съм — казах. — Чудесно прекарвам, бих искал да бъдеш тук. Ще те потърся долу.

Маги Ла се обади от канцеларията на ресторанта и избухна в смях, като ме чу.

— Не можа да издържиш в родния град и половин ден? Защо не се прибираш, където ти е мястото?

— Сигурно ще се прибера скоро.

— Разбра всичко за един ден? — Маги пак се разсмя. — Ти си по-добър от Том Пасмор, по-добър от Леймънт фон Хайлиц!

— Нищо не съм разбрал — казах. — Но Ейприл Рансъм май се оправя.

— Ти няма да се прибереш, докато не разбереш нещо. Прекалено унизително би било. Предполагам, че търсиш Вин. Той е до мене, не затваряй.

След миг чух гласа на Вин да произнася името ми и веднага почувствах, че съм в мир със себе си и със света. Започнах да му разказвам какво ми се е случило през деня, без да пропускам нищо — хора като Вин не се боят от появата на познати призраци.

— Сестра ти е гладна — каза той. — Затова ти се е показала. Доведи я в ресторанта, ние ще се погрижим.

— Знам какво иска, не е храна — казах, но думите му внезапно ми припомниха Джон Рансъм, седнал на предната седалка на калния джип.

— Ти в цирк — каза Вин. — Много стар за цирка. Когато беше на двайсет и една, двайсет и две, обожавал циркове. Но сега ти съвсем друг, знаеш. По-добър.

— Така ли мислиш? — попитах стреснато.

— Съвсем — каза Вин, използвайки приблизителния английски, който толкова добре му служеше. — Нямаш нужда от циркове вече — той се разсмя. — Мисля, трябва да се махнеш от Милхейвън. Нищо няма там за тебе, така е.

— От къде ти хрумна това?

— Помниш ли какъв беше? Шумен и груб. Сега ти не се пъчиш вече.

Не се дрогираш, не полудяваш.

Усетих спазъм от болката, която човек чувства, когато му припомнят младия идиот, който е бил.

— Бях войник тогава.

— Беше мечка от цирка — каза Вин и се разсмя. — Сега ти войник.

След още няколко думи Вин даде телефона на Маги, която се занася още известно време с мене, преди да затворим. Беше почти дванайсет. Оставих една от лампите да свети и се качих горе с романа от Сю Графтън.

17

Входната врата се хлопна и ме събуди. Седнах в непознатото легло. Кой хотел беше това, в кой град? Чувах, че някой се качва по стълбите. Ехидното лице на сивокосия с опашката изплува пред очите ми. Ясно го различавах, сега той щеше да се опита да ме убие, така като се беше опитал да убие Ейприл Рансъм. Тежките стъпки стигнаха горната площадка. Устата ми беше пресъхнала и в главата ми бумтеше. Тялото ми се наелектризира от адреналина. Застанах зад вратата и събрах сили.

Стъпките приближиха вратата ми и я отминаха без никакво колебание. Миг по-късно друга врата се отвори и затвори.

И тогава се сетих къде съм. Чух Джон Рансъм да изстенва, докато рухва в леглото. Отлепих се от стената.

Беше осем и няколко минути сутринта.

Почуках на вратата на Рансъм. Едва доловим глас ме покани да вляза.

Отворих и пристъпих в тъмната стая. Беше поне три пъти по-голяма от стаята за гости. Оттатък леглото, от другата страна на стаята стена от огледала върху врати на гардероби смътно отразяваше отворената врата и неосветеното ми лице. Сакото му лежеше смачкано на пода до леглото. Рансъм лежеше по лице напряко на матрака. Крещящо оцветени тиранти очертаваха ярко Y върху гърба му.

— Как е тя? — попитах. — Излезе ли от комата?

Рансъм се преобърна на една страна и примигна към мене, сякаш не помнеше кой съм. После присви устни, въздъхна и се изправи.

— Боже, каква нощ.

Той се наведе и издърпа меките си кафяви обувки. Хвърли ги към гардероба и те тупнаха на килима.

— Ейприл е много по-добре, но още не се е измъкнала.

Той присви рамене под тирантите и остана прегърбен. Усмихна ми се и аз си дадох сметка колко уморен изглежда, когато не се усмихва.

— Но според доктора нещата отиват на добре — той разхлаби връзката и я хвърли на едно канапе. Не улучи и връзката падна върху розовия килим.

— Ще поспя няколко часа и после се връщам на „Шейди Маунт“ — той изсумтя и се придвижи до долния край на леглото.

Две огромни картини висяха една срещу друга, голо мъжко тяло, излегнато върху пищна трева, и голо женско тяло, подпряно с протегнати напред ръце върху едно дърво. И двете картини бяха в стила на „Набис“. Бяха най-чувствените платна на „Набис“, които бях виждал някога. Джон Рансъм видя, че местя поглед от едната към другата и се прокашля, докато разкопчаваше ризата си.

— Харесват ли ти?

Кимнах.

— Ейприл ги купи миналата година от едно местно хлапе. Мисля, че беше малко нещо мошеник — той захвърли ризата си на пода, остави ключовете, парите и сметките си на една малка масичка, разкопча колана и ципа на панталоните си и ги смъкна. Извади краката си от тях, дръпна чорапите си и полу се хвърли, полу припълзя нагоре по леглото. Кисел дъх на пот се разнесе от тялото му.

— Извинявай, ама наистина съм каталясал.

Той се намъкна бързо между лекото одеало и чаршафа. После спря, коленичил върху леглото с вдигнати във въздуха завивки. Коремът му беше изхвръкнал над боксьорските шорти.

— Искаш ли да използваш колата? Можеш да поразгледаш Пигтаун, да видиш дали…

Той се стовари върху чаршафите и се плесна по челото.

— Извинявай, Тим. Много по-изморен съм, отколкото си мислех.

— Няма нищо — казах. — Дори хората, които живеят там, му казват Пигтаун.

Не беше съвсем вярно — хората, които живееха в някогашната ми махала, винаги бяха ненавиждали това прозвище — но това като че ли го успокои.

— Браво на тях — каза той. Потърси пипнешком чаршафа и го намести. После извъртя главата си върху възглавницата и ме погледна с кръвясали очи. — Бял понтиак.

— Сигурно ще се поразходя — казах.

Рансъм затвори очи, потрепера и заспа.

1

На път за някогашната си махала осъзнах, че най-напред ми се ходи на друго място, обърнах белия понтиак на Рансъм по авеню „Редуинг“ и подкарах покрай следите от стария Милхейвън — квартални барове по места, които всъщност вече не бяха истински квартали. Изгарящото утринно слънце като че ли искаше да бутне ниските каменни и дървени сгради върху опечените тротоари. Милхейвън, моят Милхейвън, изтъняваше около мене, изчезвайки в типичния градски пейзаж на средния Запад.

По-малко щях да съм сигурен в изчезването на стария Милхейвън, ако бях пуснал радиото и бях чул Пол Фонтейн и следователят сержант Майкъл Хоуган да обявяват арестуването на скоро след това станалия прочут сериен убиец Уолтър Драгонет, Месаря, но аз не включих радиото и останах в неведение относно това име за още няколко часа.

Два-три часа преминаха сред сливащите се гледки от коли и бетон на източно-западната магистрала. Пред мене като огромна сватбена торта нарасна бейзболния стадион и аз свих по отклонението към него. В тоя ранен сутрешен час на просторния паркинг се виждаха само колите на работниците по поддръжката. На две преки от стадиона завих през отворените врати на гробището „Пайн Нол“ и паркирах близо до сивата каменна къщичка на пазачите. Когато излязох, горещината ме перна като лъвско дихание. Редици от надгробни плочи с различна големина се простираха зад къщичката, подобна на неподреден Арлингтън. В дъното се възвишаваха мъхнати канадски ели. Съвършено поддържаната трева бе пресечена от бели чакълести пътеки. В далечината пръскачките разпиляваха блещукащи пръски вода. На десетина метра от мене един ръбат старец в бяла риза, черна вратовръзка, черни панталони и черна военна шапка, се придвижваше между редиците от плочи, събирайки кутиите от бира и опаковките от сладкиши, оставени от тийнейджърите, които се бяха прехвърлили в гробището след вчерашния бейзболен мач.

Гробовете, които търсех, се намираха в по-старата част на „Пайн Нол“, близо до високата каменна стена, която ограждаше лявата половина на гробището. Трите плочи бяха наредени една до друга: Албърт Хувър Андърхил, Луиз Шейди Андърхил и Ейприл Шейд Андърхил. Двете първи плочи, по-нови от тези на Ейприл, все още изглеждаха нови, сухи като кост под изобилното слънце. И трите навярно бяха нагорещени. Тревата беше много късо окосена и отделните яркозелени стръкове блестяха на слънцето.

Ако имах нещо да казвам на тези гробове — или те на мене — сега беше моментът. Чаках, застанал в слънчевия блясък, сключил ръце. Няколко светли мига се откъснаха от завихрен мрак: седя на кушетката с майка ми, на топло и в безопасност, докато навън шофьорите изоставят колите си и си пробиват път през висок до кръста сняг; Ейприл скача на въже на тротоара; лежа на леглото с висока температура на празника на Св. Патрик, докато майка ми чисти къщата и припява на ирландските песни по радиото. Дори тези мигове бяха обагрени със съжаление, болка, скръб.

Като че ли някаква ужасна тайна лежеше под надгробните плочи, така както един по-жив, по-истински Милхейвън пламтеше и изгаряше под всичко, което виждах.

2

Двайсет минути по-късно излязох на юг от магистралата по улица „Гьоталс“ и продължих под сенките на надлезите. Долнопробните фотоателиета и западащи магазини за дрехи дадоха път на високите слепи стени на кожарските и пивоварните предприятия. Усетих миризма на хмел и другата, по-тъмна миризма на онова, каквото и да беше то, което се вършеше в кожарните. Олющени, безмилостно употребявани микробуси бяха паркирани край улицата и излезлите за почивка мъже пушеха, облегнати на мърлявите стени. В сянката лицата им имаха цвят на метални стърготини.

Улица „Гьоталс“ премина в паваж и аз завих надясно на един ъгъл, където в бар с танцьорки по монокини на оживената тълпа от нощната смяна се предлагаше бренди и питиета за след махмурлук. След една пряка на юг завих по „Ливърмор“. Голямата бетонна сянка на виадукта се понесе пред мене и големите общински затвори останаха зад гърба ми. Бях се върнал в Пигтаун.

Местата, където на времето растяха огромните преплетени брястове, сега бяха запълнени с цимент. Слънцето хвърляше жестока и равна светлина върху малцината минувачи, повечето от тях навлезли в шестдесетте и седемдесетте си години, които се тътреха покрай празните бръснарници и затворените магазини за алкохол. Дъхът ми заседна в гърлото и аз забавих на двайсет и пет мили, колкото беше позволената скорост. Улицата беше почти толкова празна, колкото и тротоарите и толкова малко коли бяха паркирани по края, че стойките на автоматите за паркиране хвърляха прави успоредни сенки.

Всичко изгледаше едновременно познато и непознато, сякаш често бях сънувал, но никога не бях виждал наяве тази част от авеню „Ливърмор“. Малки дървени къщи, подобни на тези по страничните улички, стояха край паянтовите кръчми, бензиностанции и закусвални. На всеки две преки голям нов магазин за хранителни стоки или банка с автоматично гише се появяваха вместо старите постройки, но по-голямата част от сградите, които бях виждал при скитанията си надалеч от къщи като дете, все още си стояха. За миг отново се усетих като това дете и всяка полузапомнена сграда, край която минавах, засияваше пред погледа ми. Тези сгради изглеждаха неусложнено прекрасни с обелената си боя и замърсени тухли, с незапалени неонови светлини в прозорците си. Почувствах се сякаш са ми смъкнали няколко пласта кожа. Ръцете ми затрепериха. Свих към тротоара и зачаках да ми мине.

Видът на семейните гробове беше разбил бронята ми. Светът около мене притрепваше и всеки миг щеше да изригне в пламъци. Архаичният разказ, фрагментално запазен в историите на Орфей и жената на Лот, ни казва — обърни се назад и ще изгубиш всичко.

3

Жълтите ленти, които сигнализираха престъпление и ограждаха тухления проход зад „Сейнт Олуин“, висяха сякаш разтопени от слънцето. Надникнах навътре в тунела, доколкото можех, без да докосвам лентите. Мястото, където бяха убили сестра ми, беше по-голямо, отколкото си го спомнях, около три метра и половина дълъг и около три метра високо при върха на извитата арка. Вятърът, влагата или краката на полицаите постепенно бяха изтрили тебеширения силует върху грапавата бетонна повърхност на прохода.

След това погледнах нагоре и видях думите. Дъхът ми спря. Те бяха изписани по една редица тухли на метър и половина от земята с печатни букви, високи около трийсет сантиметра. Думите бяха леко наклонени, като че ли оня, който ги беше писал, е бил килнат на една страна. Буквите бяха тънки и черни, мастилени, и поради неравностите по тухлите изглеждаха назъбени. СИНЯ РОЗА, още една капсула време.

Дръпнах се от лентата, ограждаща мястото на престъплението, и се извърнах с лице към авеню „Ливърмор“. Въображаема болка засвири в десния ми крак. По костите ми течеше огън, събирайки се във всички малки пукнатини и зараствания.

След това детето, което някога съм бил, което живееше в мене и виждаше през моите очи, изрече истината с безсловесно красноречие, както винаги правеше.

Един луд от собственото ми детство, създание от мрак, което веднъж бях зърнал зад гърба си в една тясна уличка, се бе върнал да отнеме още животи. Мъжът с опашката може би беше нападнал Ейприл Рансъм и имитирал неговия метод, но истинската Синя Роза вървеше по улиците на Милхейвън като човек, обсебен от отново разбуден демон. Джон Рансъм беше прав. Мъжът, който наричаше себе си Синя Роза, седеше над закуската и кафето си в своята кухня, той включваше телевизора си да разбере дали времето ще се разхлади най-после, той затваряше входната си врата, за да се поразходи на слънце.

Том Пасмор беше говорил за мястото като нещото, свързващо жертвите. Подобно на учителя си, Том Пасмор никога не казваше всичко, което знаеше, оставяше те да го застигнеш. Отидох до ъгъла и пресякох, когато светна зелено, мислейки си за местата, където Синята Роза беше убивал преди четиридесет години.

Един извън хотел „Сейнт Олуин“, един вътре в него. Един от другата страна на улицата, до „Айдъл Ауа“, малката бяла дървена сграда точно пред мене. Един, месаря, на две преки от тук, до магазина му. Тези четиримата бяха истинските убийства на Синята Роза. Както стоях отстрани на „Айдъл Ауа“, обърнах се да погледна през улицата.

Три от четирите истински убийства бяха станали на прага на хотел „Сейнт Олуин“, ако не вътре в него.

Погледнах през улицата към стария хотел, опитвайки се да се пренеса в миналото. „Сейнт Олуин“ е бил построен в началото на века, когато южният край е процъфтявал. Той все още пазеше следи от първоначалната си елегантност. При входа на улица „Уидоу“, зад ъгъла, широко мраморно стълбище отвеждаше към огромна тъмна дървена врата с месингови части. Името на хотела беше издялано върху каменна арка над входната врата. От мястото, където бях застанал, можех да видя хотела само отстрани. С годините той беше придобил мръсно сив цвят. Девет реда прозорци, повечето от тях затулени отвътре с кафяви щори, нарязваха камъка. „Сейнт Олуин“ изглеждаше победен, изнурен от времето. Преди четиридесет години не беше изглеждал много по-различен.

4

Нашата къща беше през четири къщи нагоре, правоъгълна дървена постройка с две бетонни стъпала към предната врата, прозорци от двете страни на вратата, още два прозореца над тях на втория етаж и малка неравна полянка отпред. Имаше вид на детска рисунка. В детството ми горният етаж беше боядисан кафяво, а долният в жълто. По-късно баща ми беше боядисал цялата къща в тъжен, ужасен зелен цвят, но новите собственици бяха възстановили първоначалните цветове.

Старата къща почти не ме развълнува. Беше като черупка, която съм надраснал и изоставил. Повече се бях разчувствал на гробището „Пайн Нол“ — дори самото навлизане в Пигтаун по авеню „Ливърмор“ ме бе докоснало по-дълбоко. Опитах се да оставя дълбоките потоци, които те свързват с останалата част от живота, да потекат през мене, но се усещах като камък. Това, което си спомнях за старата къща, се отнасяше до старата поставка върху чамовото писалище в една спалня, където сини рози се изкачваха по тапетите; до пилюрената хартия и лентите за пишеща машина; до разказването на приказки, за да се умилостиви мрака: спомен за осуетени желания и съсредоточеност, за време, изчезващо в бляскава пластична вечност.

Оставаше още едно място, което исках да посетя, така че аз се върнах по Шеста южна улица, пресякох „Ливърмор“ и свих на юг.

От две преки разстояние видях сенника, увиснал към тротоара, и сърцето ми трепна. „Белдейм ориентал“ не беше понесъл последните три десетилетия така успешно като „Роял“. Стъклени витрини, покрити с петна, някога бяха предпазвали буквите, които изписваха заглавията на филмите. Нищо не беше останало от подробностите, които си въобразявах, че помня.

Тесните стъклени врати се отваряха на равнището на тротоара. Зад техните зацапани стъкла смътно прозираше остъклената кабинка на гишето за билети, разположено пред черни лакирани врати. Назъбени парчета цимент и сивкави неравности замърсяваха пода от бели и черни плочи между външните и вътрешните врати. Дребнавостта, незначителността на това пространство — скръндзавата мизерност на целия киносалон — ме потресе така дълбоко, че в момента едва ли бях в състояние да си дам сметка.

Направих крачка назад и затърсих с поглед истинския „Белдейм ориентал“. След това се доближих до двете тесни стъклени врати и се опитах или да проникна в стария салон, или просто да видя по-ясно — не знам кое от двете. Отражението ми се приближи да ме посрещне и се докоснахме.

Огромна канара от чувство се откъсна от скритите си котви и се надигна в гърдите ми. Гърлото ми се сви и дъхът ми спря. Очите ми пламнаха. Поех мъчително въздух, за миг загубил увереност дали ще се задържа на крака. Дори не знаех дали това е радост или болка. Беше просто оголено чувство, право от сърцето на детството ми. Дори имаше вкус на детство. Отдръпнах се от стария салон и закуцуках през тротоара, за да се облегна на един паркингов автомат.

Топлината по главата и раменете ми ме върна донякъде на себе си. Издухах си носа и се стегнах. Върнах носната кърпичка в джоба. Отдалечих се от паркинга и притиснах очите си с ръце.

От другата страна на улицата ме зяпаше един дребен старец в провиснал двуреден костюм и бяла тениска. Той се обърна към приятелите си вътре в една закусвалня и направи въртеливо движение с показалец по слепоочието си.

Произнесох нещо средно между въздишка и изохкване. Нищо чудно, че се бях страхувал да се върна в Милхейвън, след като ми се случваха подобни неща. Това, което ме спаси от нов пристъп, беше внезапното припомняне на нещо, което бях прочел в гностическото евангелие, докато чаках Джон Рансъм да се върне от болницата: Ако извадиш това, което е в тебе, изваденото ще те спаси; ако не извадиш това, което е в тебе, неизваденото ще те разруши.

Опитвах се да го извадя — бях започнал да се опитвам от момента, в който застанах пред гробовете в „Пайн Нол“ — но какво ли беше то?

5

Върнах се в Понтиака и подкарах към къщата на Джон Рансъм. Въртеше ми се идеята да запазя място за вечерния полет до Ню Йорк. Не бях вече сигурен, че продължавам да се интересувам от случилото се преди четиридесет години в, близо до, или поради, хотел „Сейнт Олуин“. Бях вече написал тази книга.

Дали въпреки, или поради преживяването, което току-що бях изпитал, усетих внезапен глад. Каквото и да смятах да правя, то трябваше да почака, докато закуся. Неоновият ятаган на витрината на ресторанта не беше запален още, но от вътрешната страна на вратата висеше знак ОТВОРЕНО. Влязох в хотела да потърся на рецепцията сутрешен вестник.

Това, което видях, влизайки във фоайето, беше навярно почти същото, което преди четиридесет години бяха виждали Гленрой Брейкстоун и неговият пианист, убитият Джеймс Тредуел; същото, което бе виждал баща ми на път към своя асансьор. Износени кожени мебели и тумбести месингови плювалници върху огромен, протъркан персийски килим. До едно канапе гореше слаба крушка със зелен стъклен лампион.

Малка купчина от сутрешния „Леджър“ лежеше на гишето. Взех си един и бутнах трийсет и пет цента към чиновника. Той седеше зад гишето с брадичка върху ръката си, съсредоточен във вестника на коленете си. Той чу звъна на монетите и вдигна поглед. Бялото на очите му блесна.

— О, извинявайте — той погледна към трите броя, които бяха останали. — Днес човек трябва да стане рано, за да намери вестника — каза той и се протегна за монетите.

Погледнах часовника си. Беше девет и половина: в „Сейнт Олуин“ ставаха късно.

Занесох вестника в „Синдбадс Кавърн“. Неколцина безмълвни мъже закусваха на бара, а две двойки седяха на масите в предната част на помещението. Келнерка в тъмносиня рокля, която изглеждаше прекалено изискана за рано сутринта, стоеше на края на бара и разговаряше с младата жена в бяла блуза и черна фльонга, която работеше зад бара. Беше тихо като в читалня. Седнах в едно празно сепаре и махнах на келнерката, докато тя грабна листа с менюто от бара и забърза към мене. Беше с високи токове и изглеждаше поруменяла, но това беше може би от грима.

Тя остави листа пред мене.

— Извинявайте, но днес е толкова трудно да се съсредоточи човек. Ще отида за кафето и веднага идвам.

Отворих менюто. Келнерката отиде до бара и се върна със стъклена кана с кафе. Напълни чашата ми.

— Никой тук не може да повярва — каза тя. — Никой.

— Всичко мога да повярвам днес — казах.

Тя ме изгледа. Беше около двайсет и две годишна и целият тоя грим й придаваше вид на стреснат клоун. После лицето й се изопна и тя извади тефтер от страничния джоб на прилепналия си син тоалет.

— Готов ли сте с поръчката, господине?

— Едно яйце на очи и препечена филийка едрозърнест хляб, моля.

Тя безмълвно записа и се върна между празните маси и през алуминиевата врата към кухнята.

Погледнах към русото момиче с черната фльонга на края на бара и към двойките, които седяха на по-далечните маси. Всички имаха пред себе си части от сутрешния вестник. Дори мъжете на високите столчета пред бара ядяха и четяха „Леджър“. Келнерката се появи от кухнята, прониза ме с поглед и прошепна нещо на момичето зад бара.

Единствените клиенти, които не бяха потънали в четене на вестника, бяха четирима мълчаливи мъже около една маса в другия край на помещението. Двамата мъже с костюми старателно демонстрираха, че нямат нищо общо нито с другите двама, които биха могли да бъдат шофьори на камиони, нито един с друг. И четиримата не поглеждаха чашите пред себе си. Имаха вид на хора, които дълго са чакали. Чувството за взаимно недоверие беше толкова очебийно, че се чудех какво ги е събрало. Един от мъжете в костюмите видя, че ги гледам, и рязко извърна глава, с лице, застинало от притеснение.

Моят брой от „Леджър“ лежеше сгънат на масата пред мене. Дръпнах го пред себе си, обърнах го и, виждайки заглавието на първа страница, тутакси забравих мъжете от другата страна на заведението и всичко, което бях мислил и преживял тази сутрин. Под заглавието имаше цветна снимка на множество униформени и цивилни полицаи, застанали на тревата пред малка бяла дървена къща. Един от инспекторите беше шегобиецът, който бях срещнал в болницата предната вечер, Пол Фонтейн. Другият, висок властен мъж с рязко очертан път на косата, дълбоки бръчки и мустаци, беше непосредственият началник на Фонтейн, инспекторът сержант Майкъл Хоуган. Веднага щом зачетох статията вляво от фотографията, разбрах, че след поне една дузина други неподозирани убийства убийството на неидентифицирания мъж зад „Сейнт Олуин“ и нападението над Ейприл Рансъм бяха разкрити. Един двайсет и шест годишен чиновник от счетоводството на „Галакс Корпорейшън“ беше направил признания. По-точно той беше направил признания за всичко възможно под слънцето. Ако се беше сетил за това, би признал и удушаването на малките принцове в Тауър.

Основното заглавие гласеше: УЖАС В ЕДИН ДОМ ОТ СЕВЕРНИЯ КРАЙ.

Тази история засенчваше почти напълно другите новини. На рибарски кораб бяха заловили кокаин на стойност пет милиона долара; неназована жена твърдеше, че един от племенниците на Кенеди я бил изнасилил в Ню Йорк три години преди да го обвинят в изнасилване на Палм Бийч; държавен чиновник използвал военни самолети за частни пътувания; останалата част от вестника, както и всеки следващ брой на „Леджър“ в течение на седмица, се занимаваше почти изключително с младия мъж, който, заобиколен от едно отделение полицаи и запитан дали името му е Уолтър Драгонет, бе отговорил:

— Ами предполагам, че знаете.

— Какво знаем? — бе попитал полицай с насочен в гърдите му пистолет.

— Че съм Месаря — отговорил Драгонет. Той се усмихнал с чаровна, себе-омаловажаваща усмивка. — Всичко останало е навярно неплатени глоби за неправилно паркиране.

Новинарите на „Леджър“ бяха свършили изумително много работа. Бяха успели да изнесат на улицата началото на сагата на Уолтър Драгонет, неговата история и деяния, два часа след разкриването им. Новинарите бяха свършили много работа, Уолтър Драгонет — също.

Малката бяла къща на Драгонет на Двадесета северна улица, само на една пряка от колежа „Аркхам“, беше насред един „преходен“ район, което означаваше, че на времето е бил изцяло бял, а сега беше 60–70 на сто черен. Тук се кореняха много от по-късните проблеми. Черните съседи на Драгонет твърдяха, че когато се обаждали в полицията да се оплакват от шумовете, издаващи борба и приглушени удари, както и от нощните писъци, които понякога се бяха дочували от малката бяла къща, полицаите никога не предприемали нищо повече от това да преминат с кола по улицата — а понякога се и присмивали на обадилите се, посочвайки, че подобни шумове едва ли ще са много редки в тая махала, нали така? И ако иска спокойствие, защо не се премести в Ривъруд — там, в Ривъруд, е винаги тихо и спокойно. Когато един от обадилите се упорствал, полицаят на телефона произнесъл дълъг шеговит монолог, в края на който казал:

— Ами, ти, байно, като теглиш на твоята един под брадичката, ще искаш ли да ти дойдем и да те позагреем? А и да дойдем, мислиш ли, че тя ще подпише оплакване?

Байното, в този случай четиридесет и пет годишният учител по английски Кенет Джонсън, дочул в телефона кикот.

Когато някой липсвал по три-четири дни, полицията си водела бележки и попълвала формуляри, но общо взето спирала до тук — липсващият син или брат, липсващият съпруг (особено липсващият съпруг) щели да се върнат рано или късно. Или нямало да се върнат. Това работа на полицията ли е, да претърсва къща по къща заради някакъв тип, който е решил да се разведе, без да се мори да попълва документи?

При тези обстоятелства хората от махалата дори и не помисляха да се обаждат в полицията заради звуците от бормашина и електрически трион, които понякога се разнасяха от малката бяла къща, или заради вонята на развалено месо, а понякога и на изпражнения, която се просмукваше през нейните стени.

Те познаваха слабо представителния на вид млад мъж, който беше живял в къщата с майка си, а сега живееше в нея сам. Той беше любезен. Изглеждаше интелигентен и ходеше на работа с костюм. Имаше срамежлива усмивка и се отнасяше с дистанцирана сдържаност към всички в махалата. По-старите обитатели бяха познавали и уважавали майка му Флорънс Драгонет, която бе работила в болницата на „Шейди Маунт“ в продължение на повече от четиридесет години.

Госпожа Драгонет, вдовица в началото на трийсетте с желязна репутация и съвсем малко дете, се беше нанесла в малката бяла къща по времето, когато Двайсета северна улица беше почти толкова достопочтена, колкото тя самата. Тя беше отгледала детето сама. Изучила го беше. Флорънс и синът й бяха тихо, почтено семейство. Уолтър не се нуждаеше от много приятели — е, имаше проблеми отвреме-навреме, но съвсем не като при другите момчета. Беше срамежлив и стеснителен; беше саможив. Когато ги видеше човек да се хранят заедно на една от редовните им неделни вечери в „Хъфс“, личеше си колко възпитан е той с майка си, колко любезен, но без да фамилиарничи, е той с келнерите, истински млад джентълмен. Флорънс Драгонет бе умряла, както си спеше, преди три години, и Уолтър Драгонет сам се беше погрижил за всички подробности: лекар, ковчег, място за гроб, погребална служба. Човек би очаквал, че съвсем ще се сломи, но той криеше скръбта и мъката в себе си и се погрижи всичко да бъде направено по начин, по който тя би искала. Някои от съседите бяха дошли на погребението, това се правеше по съседски, покана не беше нужна, и там, в хубав сив костюм, стоеше Уолтър, който стискаше ръце и се усмихваше с малката си усмивчица, сдържайки скръбта в себе си.

След тази промяна Уолтър беше станал по-общителен. Излизаше вечер и водеше гости вкъщи. Понякога съседите чуваха шумна музика късно през нощта, шумна музика и смях, викове, писъци — неща, които никога не бяха чували, докато майката беше жива.

— Ох, наистина съжалявам — казваше Уолтър на другия ден, изправен до малкия син Релайънт, който майка му беше карала, нетърпелив да тръгне за работа, вежлив и очарователен, и малко посрамен. — Не знаех, че е било толкова шумно. Нали разбирате. Не искам никого да притеснявам.

Отвреме-навреме, късно нощем, той пускаше записите на телевизора прекалено силно. Съседите усещаха миризмата на леш и идваха при него, докато поливаше тревата си, и казваха — Отрова за мишки ли си слагал, Уолтър? Май някоя и друга мишка е умряла под дюшемето ти. И Уолтър внимателно държеше маркуча да не ги изпръска и казваше: Ох, боже, наистина съжалявам за тази миризма. Отвреме-навреме тоя наш стар замразител чисто и просто издъхва и всичко се разваля. Ще купя нов всеки момент, но точно сега не мога да си го позволя.

6

Завесите на Уолтър Драгонет бяха отворени само пет-десет сантиметра, тясна пролука, нищо и никаква, но напълно достатъчна, за да могат две малки момчета, Аким и Куанза Джонсън, да надникнат, кикотейки се и побутвайки се един друг, борейки се кой ще притисне лице до стъклото.

Аким и Куанза, на девет и седем години, живееха от другата страна на улицата. Баща им беше Кенет Джонсън, учителят по английски, който беше наречен „байно“ от милхейвънския полицай осемнайсет месеца преди това. Къщата на Джонсън имаше четири спални, веранда и втори етаж. Във всекидневната господин Джонсън собственоръчно беше сковал дъбови етажерки от пода до тавана, където всяка огромна полица беше претъпкана с книги. Допълнителни купчини книги лежаха по масичката за кафе, по нощните шкафчета и другите маси, по пода и дори по трийсет и шест сантиметровия черно-бял телевизор, единственият в къщата.

Аким и Куанза Джонсън се интересуваха от телевизията повече отколкото от книги. Те ненавиждаха черно-белия телевизор в кухнята им. Те искаха да гледат телевизия във всекидневната, както правеха всичките им приятели, и искаха да я гледат в цвят и на голям екран. Биха се примирили и с шестдесетсантиметров екран, стига да е цветен, но това, което най-вече искаха, това, което се надяваха да убедят баща си да им купи, беше нещо приблизително с размерите на дъбовите етажерки. Те знаеха, че съседът им от другата страна на улицата има такъв телевизор. От години го чуваха как късно по нощите гледа филми на ужасите и бяха сигурни, че телевизорът на Уолтър би трябвало да е страхотен. Толкова страхотен, че баща им на два пъти се беше обаждал в полицията да се оплаква от него. Толкова велик, че човек можеше да го чуе чак от другата страна на улицата.

През нощта, преди утрото, когато Уолтър Драгонет поздрави петнайсетте въоръжени полицаи, като им каза, че е Месарят, деветгодишния Аким Джонсън се беше събудил от звука на слабите, но несъмнено шумове от забранен за деца филм на ужасите, който звук идваше от приказния телевизор оттатък улицата. Баща му никога не го пускаше на филми на ужасите и не позволяваше да се гледат по телевизията вкъщи, но един приятел на Аким му беше показал видео касети с Джейсън с неговата хокейна маска и с Фреди Кругер с неговата шапка, така че той знаеше какви са звуците от тия филми. От това, което чуваше сега обаче, колкото и да беше слабо, Джейсън и Фреди Кругър започваха да му звучат като паленца. Сигурно беше някой от ония филми, за които беше слушал, но никога не беше гледал, като „Злокобните мъртви“ или „Тексаското клане“, където хората ги хващали и ги режели на парчета, ама съвсем пред очите ти. Аким чу някакъв мъж да вие като куче, да хлипа като жена, да реве, да пищи, да ридае…

Той стана от леглото, отиде до прозореца си и погледна към отсрещната страна на улицата. Вместо да са напълно събрани, както обикновено, пердетата на Уолтър бяха разделени от тясна пролука, изпълнена с жълта светлина. На Аким му хрумна, че ако стане и се измъкне от къщата, ще може да се скрие под прозореца, да надникне и дори да гледа филма по големия телевизор на Уолтър. Но той също така знаеше, че няма да направи това. Можеше обаче на сутринта да изчака Уолтър да излезе от къщи, после да пресече улицата и да погледне през прозореца, та поне да види дали телевизорът на Уолтър е чак такъв звяр, каквото беше, ако се съди по звука му.

Слабите звуци оттатък улицата заглъхнаха, когато филмът премина към ония скучни места, които винаги идват след вълнуващите.

На сутринта Аким слезе в кухнята, наля мляко над какаовите ядки и се застопори на кухненската маса, откъдето можеше да наблюдава къщата на Уолтър. След около десет минути се довлече по-малкият му брат, разтърквайки очи и оплаквайки се от някакъв лош сън. След като Аким му каза какво прави, Куанза насипа собствената си закуска и седна на масата до него. После двамата се взряха в отсрещната къща, сякаш се канеха да я оберат.

Уолтър изхвърча от предната врата малко след седем. Беше по бяла тениска и джинси, така че където и да отиваше, щеше да се върне да се преоблече преди работа. Уолтър изтича по пътеката, огледа се през рамо, докато отключваше колата, и отфуча.

— Готов ли си? — попита Аким.

— Ъхъ — каза брат му.

Те се изхлузиха от столовете си и отидоха към предната врата. Аким тихичко я отключи и отвори. Излязоха навън и Аким внимателно остави вратата да се приплъзне в рамката, без да се затваря напълно. Братята прекосиха тревата пред къщата. Росата прилепи тревни стръкчета към босите им пети. Почувстваха се странно видими, когато пристъпиха по предния двор на Уолтър, и изтичаха до прозореца. Аким стигна пръв, но Куанза го избута като козле, преди той да успее да погледне както трябва.

— Чакай си реда — каза Аким. — Това беше моя идея.

— И аз, и аз, искам да видя и аз — оплака се Куанза и се мушна пред него, когато той отново залепи лицето си към непокритата ивица от прозореца. И двете момчета надникнаха да видят огромния телевизор.

Всекидневната на пръв поглед имаше вид, като че ли Уолтър е боядисвал. Повечето мебели бяха избутани в дъното, а подът бе покрит с вестници.

— Аким — каза Куанза.

— Къде е? — каза Аким. — Знам, че е тук, няма начин да не е тук.

— Аким — каза отново брат му с абсолютно същия глас.

Аким погледна към пода, където сочеше брат му, и видя трупа на едър черен мъж, прострян върху слепени от кръв вестници. Главата на мъжа беше на няколко крачки от тялото, обърната на една страна, сякаш съзерцаваше счупеното острие от трион, наполовина забито в това, което е било лявото й рамо. Широкият гръб с цвета на разтапящи се в мляко какаови ядки се блещеше срещу им. По него имаше дълбоки нарези, ивици кожа бяха обелени, оставяйки червени хоризонтални цепнатини.

През няколко къщи подпали кола и момчетата изпищяха, мислейки си, че Уолтър се е върнал и ги е хванал. Аким пръв успя да се размърда, дръпна се, постави дясната си ръка около кръста на братчето си и го отлепи от къщата на Уолтър.

— Аким, това не е бил филм — каза Куанза.

Онемял от ужаса и потресението, Аким направи гримаса, отчаяно правейки знаци на Куанза да побегне към къщи веднага. „Проклятие“ — каза Куанза и спринтира като заек. След секунда те топуркаха по моравата пред собствената си къща.

Аким отвори вратата и двете момчета се изсипаха вътре.

— Не беше филм — каза Куанза. — Не беше…

Аким изтича по стълбите към спалнята на родителите си. Събуди баща си, разтърсвайки го за рамото и ломотейки нещо за мъртвец с отрязана глава оттатък улицата, съвсем умрял, цял нарязан, кръв навсякъде наоколо…

Кенет Джонсън каза на жена си да престане да крещи на хлапето.

— Видял си мъртвец в къщата отсреща? В къщата на господин Драгонет?

Аким кимна. Беше започнал да плаче и брат му се вмъкна в спалнята, за да наблюдава необикновената сцена.

— И ти го видя също?

Куанза кимна.

— Не беше никакъв филм.

Майката седна в леглото и притисна Аким към себе си. Тя изгледа предупредително мъжа си.

— Не се безпокой, няма да ходя там — каза той. — Ще се обадя в полицията. Да видим какво ще стане тоя път.

Двама полицаи в черно-бяла кола пристигнаха след около десет минути. Единият от тях тръгна към къщата на Джонсън и позвъни, а другият пресече тревата и погледна през прозореца. Точно когато Кенет Джонсън отвори прозореца, вторият полицай се дръпна от прозореца със зашеметено изражение на лицето.

— Мисля, че приятелят ви ви вика — каза Джонсън на мъжа на прага му.

Преди да са минали и двайсет минути, шест необозначени полицейски коли заеха различни места по улицата. Първата черно-бяла кола и още една кола паркираха зад ъгъла на двете съседни преки. Докато чакаха, млада полицайка с ласкав глас разговаряше с Куанза и Аким във всекидневната. Кенет Джонсън седеше от едната страна на момчетата, а жена му — от другата.

— Чували ли сте силни шумове от къщата на Драгонет и в други случаи в миналото?

Каунза и Аким кимнаха и баща им каза:

— Ние всички чувахме тези шумове и аз на два пъти се обаждах да се оплача. Не водите ли картотека на оплакванията в участъка?

Тя му се усмихна и каза с ласкавия си глас:

— Честно казано, случаят, който имаме, е доста по-сериозен от една шумна препирня.

Джонсън я изгледа намръщено, докато усмивката й угасна.

— Не знам със сигурност, но мога да се обзаложа, че Уолтър рядко се е задържал на етапа на препирните.

Полицайката не схвана веднага забележката му. Когато я схвана, поклати глава:

— Това е Милхейвън, господин Джонсън.

— Очевидно — той замълча, обмисляйки нещо. — Знаете ли, чудя се дали тоя човек там въобще има замразител.

Това неуместно наблюдение беше вече прекалено за младата жена. Тя се изправи от мястото, където бе коленичила пред двете момчета, и потупа Куанза по главата, преди да затвори тефтера и да напъха писалката в джоба си.

Джонсън каза:

— Просто ми е жал за вас, хора.

— Това е Милхейвън — повтори полицайката. — Ако ми позволите, бих отбелязала, че на момчетата ви вече са се случили прекалено много неща за един ден. В подобни ситуации винаги се препоръчителни консултациите и аз бих ви дала имената на…

— Боже господи — каза Джонсън. — Вие май още на разбирате.

Полицайката каза:

— Благодаря ви за помощта.

Тя се отдалечи, застана до прозореца на всекидневната на Джонсънови и зачака завръщането на Уолтър Драгонет.

7

Час и половина преди началото на работното време на Уолтър Драгонет в счетоводството, старият син Релайънт се появи в края на улицата. Други коли нагоре-надолу по улицата започнаха да излизат заднишком от алеите пред къщите и да подкарват от местата си до тротоара. Дебнещите патрулни коли се появиха от двата края на улицата и бавно се придвижваха към бялата къщичка по следата. Уолтър Драгонет премина безгрижно по улицата и спря колата пред дома си. Отвори вратата и стъпи на бетона.

Двете коли ускориха и рязко извиха настрани със скърцащи гуми, за да завардят двата края на улицата. Необозначените коли дохвърчаха до неговия Релайънт и за един миг улицата се напълни със полицаи с пистолети насочени към младия мъж, който излизаше от колата си.

Кенет Джонсън, който ми разказа тези работи, включително това, което бяха направили децата му, причинявайки такава суматоха в Милхейвънския полицейски участък, ми каза по-късно, че когато Уолтър Драгонет излязъл от колата си и се изправил срещу всичките тези полицаи и пистолети, той им отправил своята тайнствена усмивка.

Полицаите му наредили да се отдалечи от колата си и той радушно се подчинил. Заговорили го и той им казал, че е Месаря. Да, разбира се, ще дойде с тях в участъка. Ами да, разбира се, че ще остави на земята хартиения плик, който държи. Какво има в плика? Ами единственото нещо в него е острието за трион, което току-що бил купил. Затова излязъл от къщи — да си вземе ново острие за трион. Пол Фонтейн, който все още не знаел какво се е случило с Ейприл Рансъм, след като той и Джон Рансъм напуснали леглото й в пет и половина сутринта, извадил от джоба си една картичка и прочел на Драгонет какви са правата му. Уолтър Драгонет енергично кимал, да, разбирал всичко това. Щял да вземе адвокат, това е сигурно, но нямал нищо против да говори сега. Време било да се говори, инспекторите ще се съгласят с това, нали?

Инспектор Фонтейн със сигурност смятал, че е време да се говори. Дали господин Драгонет би позволил полицията да претърси къщата му?

Месарят свалил очи от интересното лице на инспектор Фонтейн, за да се усмихне и кимне на Аким и Куанза, които го гледали от прозореца на всекидневната си.

— О, разбира се — искам да кажа, те наистина трябва да огледат мястото, наистина трябва — после пак погледнал към инспектор Фонтейн. — Подготвени ли са за това, което ще намерят?

— Какво ще намерят, господин Драгонет? — попитал сержант Хоуган.

— Моите хора — казал Месарят. — За какво иначе сте тук?

Хоуган попитал:

— За какви хора говорим, Уолтър?

— Ако не знаете за моите хора — той облизал устни и извил глава, за да погледне пред рамо малката си бяла къща, — ако не знаете за тях, защо сте дошли?

Погледът му се отместил от Фонтейн към Хоуган, после обратно. Те не му отговорили. Той прикрил устата си с ръка и се изкискал.

— Е, който влезе в къщата ми го чака малка изненада.

8

Не бях чул кога келнерката е оставила чинията върху масата. Най-сетне осъзнах миризмата на бекон, вдигнах очи и видях закуската да дими до десния ми лакът. Преместих чинията пред себе си и ядох, четейки какво бе намерил първият полицай, който влязъл в къщата на Уолтър Драгонет.

Най-напред, разбира се, Алфонзо Дейкинс, чиято плешка беше счупила триона на Драгонет и го бе принудила да търси железария. Алфонзо Дейкинс беше срещнал Уолтър Драгонет в бар на хомосексуалисти, който се казваше „Руст“, беше го придружил до вкъщи, беше приел да го почерпи с бира, обогатена със значителни количества сънотворно, беше позирал гол да го фотографира и беше загубил съзнание. Той беше дошъл отчасти на себе си и открил ръцете на Уолтър около врата си. Последвалата борба беше събудила Аким Джонсън. Ако Дейкинс не беше зашеметен от сънотворното и алкохола, той лесно би убил Драгонет, но по-дребният мъж успял да го удари с бирена бутилка и да му надене белезници, преди той да се съвземе.

Ръмжейки, Дейкинс се беше изправил на крака с ръце заключени отпред, и Драгонет го намушкал два пъти в гърба, за да го укроти. После го пронизал във врата. Дейкинс го подгонил в кухнята и Уолтър го халосал по главата с чугунен тиган. Дейкинс се строполил на колене и Уолтър го ударил отстрани на главата с тежкия тиган, зашеметявайки го по-успешно, отколкото първия път.

Той покрил пода на всекидневната със стари вестници и извлякъл Дейкинс от кухнята. Три допълнителни слоя вестници бяха поставени под тялото му. После Уолтър махнал панталоните, бельото и чорапите му, възседнал огромния му гръден кош и довършил работата по удушаването му.

След това пак фотографирал Дейкинс.

След това наказал Дейкинс, задето му създал толкова ненужни проблеми, като го намушкал пет-шест пъти в гърба. Когато почувствал, че Дейкинс е достатъчно наказан, то и се съвъкупил анално с трупа му. След това отишъл в кухнята за триона и отрязал огромната като топка за боулинг глава на Дейкинс. После острието се счупило.

В най-горното отделение на хладилника на Драгонет полицията намира още четири отрязани глави, две на черни мъже, една на бял мъж и една на бяло момиче, което изглежда петнайсет-шестнайсетгодишно. Второто отделение съдържа неотворен пакет хляб, четвърт говежда кайма в опаковка от супермаркет, туба с френска горчица и шест бири Пфорцхаймър. В третото отделение отгоре надолу са поставени два големи херметизирани буркана с нарязани пениси, човешко сърце на бяла порцеланова чиния и човешки дроб, увит в целофаново фолио. В дясното отделение за зеленчуци стои разлагаща се маруля, отворена торбичка моркови и три спаружени домата. От лявата страна полицията открива две човешки ръце, едната от тях частично оголена до кокал.

Човешка ръка в менюто за Les Viandes.

На една голяма полица във вградения гардероб на вестибюла, редом с две филцови шапки, едната сива, другата кафява, стоят три напълно оголени черепа. На закачалките висят две палта, кафяво и сиво, едно сако в синьо и червено и едно кафяво кожено яке; отдолу е поставен метален варел с три безглави торса, плуващи в тъмна течност, която отначало вземат за киселина, но се оказва чешмяна вода. До варела има кутия с дезинфектиращ лосион „Лизол“ и две бутилки с избелваща течност. Когато отместват големия варел, зад него намират по-малък. В по-малкият намират два пениса, пет ръце и един крак, поставени в течност, която по-късният анализ определя като смес от чешмяна вода, водка, спирт за разтриване и сок от кисели краставички.

На дългата лавица във всекидневната като украса и за подпиране на книгите са наредени черепи — те са педантично почистени и боядисани със сив лак, който им придава изкусителен вид, сякаш са шега за празника на Вси Светии. (Книгите между черепите, главно готварски книги и наръчници за добри маниери, са принадлежали на Флорънс Драгонет.)

Дълъг замразител в отлично състояние е поставен до една от стените във всекидневната. Когато полицията отваря замразителя, намира още шест глави, три мъжки и три женски, всяка от тях поставена в специална опаковка, два чифта мъжки крака без стъпалата, опаковка за замразител с дреболии и надпис ПРОУЧВАНЕ, голямо количество кисели краставички, изцедени и нахвърляни в кафяв хартиен плик, килограм кайма и ръката на малко момиче без три пръста. От лявата страна на замразителя има електрическа бормашина, електрически трион, кутия със сода за хляб и нож от неръждаема стомана.

Един плик върху тоалетна масичка в спалнята съдържа стотици фотографии на тела преди настъпването на смъртта, след настъпването й и след нарязването им. Зад къщата полицията намира няколко черни найлонови плика за боклук, пълни с кокали и разлагащо се месо. Един полицай описва задния двор на Драгонет като „бунище“. Кости и парчета от кости са нахвърляни сред неокосената трева заедно с накъсани дрехи, стари списания, счупени очила, едно частично горно чене и потрошени части от електроуреди.

Първоначалната преценка на полицаите е, че къщата на Драгонет съдържа останките на поне деветнайсет души, а може би и на още пет. Един новинар от Асошиейтид Прес отбелязва очевидното обстоятелство, че това прави случая Драгонет — случая с „Месаря“ — един от най-ужасните случаи на серийно убийство в историята на Америка. За да докаже твърдението си, той цитира някои от съперниците му:

1980-те: около петдесет убити жени, повечето от тях проститутки, са намерени близо до Грийн Ривър в областта Сиатъл-Такоума.

1978: телата на тридесет и трима млади мъже и момчета са намерени в къщата на Джон Уейн Гейси в предградията на Чикаго.

1970-те: двайсет и шест изтезавани и убити юноши са открити в район на Хъстън и Елмър Уейн Ченли е осъден за шест от убийствата.

1971: телата на двайсет и петима селскостопански работници, убити от Хуан Къроуна, са намерени в Калифорния.

По-нататък новинарят изреждаше Джеймс Хюбърти, който избива двайсет и един души в един Макдоналдс; Чарлс Уитман, който от една кула в Тексас убива шестнайсет души със снайпер; и още неколцина, включително Хауърд Анру от Камден, Ню Джърси, който през 1948 година застрелва тринайсет души в течение на дванайсет минути и казва: „Бих убил хиляда, ако имах достатъчно куршуми.“ В бързината новинарят беше забравил да спомене Тед Бънди и Хенри Лий Люкъс, на чиито съвести тежаха повече убийства, отколкото на когото и да било от изредените; възможно е той никога да не беше чувал за Ед Грийн, на когото Уолтър Драгонет приличаше по няколко неща, макар че самият Уолтър Драгонет със сигурност не беше чувал за него.

Един професор в колеж в Бостън, който беше написал книга за серийните убийци, каза пред редакцията на „Леджър“ — очевидно по телефона — че серийните убийци „са обикновено или от организиран, или дезорганизиран тип“ и че Уолтър Драгонет му се вижда „съвършен пример за дезорганизирания тип“. Дезорганизираните серийни убийци, каза професорът, действат импулсивно, обикновено са самотни бели мъже между трийсет и четиридесет, работници са и имат история от неуспешни лични отношения. (Уолтър Драгонет, въпреки самоувереността на професора, беше служител и имаше една-единствена изключително успешна връзка през целия си живот, тази с майка си.) Дезорганизираните серийни убийци обичали да държат доказателства за престъпленията си в къщата си. Били по-лесни за залавяне, отколкото организирания тип убийци, които много внимателно избирали жертвите си и покривали следите си.

Но как, питаше „Леджър“, е било възможно някой да извърши това, което Уолтър Драгонет беше извършил? Как е могъл Лизи Бордън да го извърши? Как е могъл Джак Изкормвача да го извърши? И как — защото пишещите на „Леджър“ си бяха спомнили името — е могъл Ед Грийн да изравя тези жени от гробовете им и да ги одира? Ако професорът в Бостън не можеше да отговори на този въпрос — а не беше ли тъкмо това същностният въпрос? — то тогава „Леджър“ се нуждаеше от още експерти. Такива не беше трудно да бъдат намерени.

Психиатър от една държавна клиника за душевно болни в Чикаго направи предположението, че „никой от тези хора не би спечелил приз за душевно здраве“ и че те нарязват телата на жертвите си, за да скрият това, което са сторили. Той обвини „бруталната порнография“ за постъпките им.

Криминолог от Сан Франциско, който беше написал книга по „истински случай“ за един сериен убиец в Калифорния, обвини анонимността на съвременния начин на живот. Свещеник от Милхейвън обвини загубата на традиционните религиозни ценности. Социолог от Чикагския университет обвини изчезването на традиционното семейство. Клиничният директор на Психиатричната болница в Лейкшор заяви пред „Леджър“, че серийните убийци „не правят разлика между секс и агресия“. Началникът на спецотдел за борба с престъпността в Ню Йорк обвини разпуснатите сексуални нрави, които са направили хомосексуализма и „въобще перверзиите“ по-приемливи. Някой обвини слънчевите петна, а някой друг обвини „климатът на икономическо отчаяние, което ни заобикаля отвсякъде“.

Една жена, която носеше на рамене двегодишната си дъщеря и стоеше сред вече събралата се тълпа пред бялата къща на Двадесета северна улица, смяташе, че Уолтър Драгонет го е направил, понеже е искал да стане прочут, и че планът му чудесно се осъществяваше: „Ето аз например дойдох тук, нали? Тук сега се прави история. След шест месеца всичко, което виждам тук, ще стане сериен филм по втори канал.“

Такива бяха отговорите на „Леджър“ на въпроса как човек би могъл да извърши нещата, които Уолтър Драгонет беше признал, че е извършил.

В един от материалите се твърдеше, че „очите на света от Акрон до Австралия, от Боаз до Британия, от Кливланд до Кантон“ са „обърнати към една бяла едноетажна къща в Милхейвън“. Съседите бяха интервюирани от репортери на БиБиСи и от новинарите от три агенции. Един репортер от Филаделфия попита жител на Двадесета северна улица как би описал, както той се изрази, „миазмите на смъртта“. Отговорът беше следният „Много гадна воня, наистина гадна.“

В друг материал се изнесе, че 961 мъже, жени и деца от щата Илиной липсват. Говорител на ФБР заяви, че ако си над двайсет и една години, имаш право да липсваш.

Служителите от „Аркхам“ предупредиха студентите да бъдат внимателни във връзка с престъпността на територията на колежа, макар че анкетираните студенти не бяха особено загрижени за собствената си безопасност. „Прекалено е странно, за да ме разтревожи“ — каза Шели Маниголт от Лейдисмит, Уисконсин. — „Много повече ме ужасява мисълта за положението на жените в обществото, отколкото това, което прави един ненормален мъж, когато е в къщата си.“

„Леджър“ съобщи, че в училище Уолтър Драгонет нямал приятели и бележките му варирали от отличен до слаб. Съучениците му си спомняха, че чувството му за хумор било „особено“. Бил омагьосан от убийствата на Синята Роза и веднъж бил кандидатствал за позицията на касиер на класа под псевдонима Синя Роза, спечелвайки два гласа. В шести клас събирал трупчетата на малки животни от улицата и от празните парцели и експериментирал различни начини за почистване на скелетите им. В осми клас той разнасял да показва една облицована в плюш кутия за пури, където имало предмет, който според твърденията му бил скелет от ръката на петгодишно момче. Виделите предмета твърдяха, че е бил маймунска лапа. Няколко дни подред твърдял, че е сляп и идвал на училище с тъмни очила и бял бастун; друг път успял да убеди учителя си, че е получил амнезия. Два пъти за времето на посещаването си на средното училище „Карл Сандбърг“ той бе използвал тебешир, за да отбележи очертанията на тела върху пода на физкултурния салон. Той заяви пред инспектор Фонтейн и сержант Хоуган, че очертанията били на хора, които наистина бил убил — убил, докато бил ученик.

Защото Драгонет твърдеше, че е убил малко дете на име Уесли Дръм през 1979, след като блудствал с него на един незастроен парцел. Той каза също, че когато бил втора година в „Карл Сандбърг“, годината, когато кандидатствал за касиер, убил една жена, която го взела на стоп — намушкал я с армейски нож, когато спряла на червено. Не си спомнял името й, но знаел, че я е промушил право в гърдите и след това я намушкал още два пъти, докато тя още осъзнавала какво й се е случило. Грабнал чантата й и изскочил от колата две секунди, след като светофарът се сменил. Съжалявал, задето откраднал чантата й и би бил щастлив да върне на семейството на жената четиринайсетте долара и седемдесет и осем цента, които намерил, стига да му дадат името и адреса й.

И двете истории съответстваха на нерешени случаи в Милхейвън. Петгодишният Уесли Дръм беше намерен мъртъв и обезобразен (макар и все още с двете си ръце) в един незастроен парцел зад колежа „Аркхам“ през 1979, а през 1980, когато Уолтър Драгонет е на петнайсет години, Анет Балмър, трийсет и четири годишната майка на две деца, умираща от многобройни прободни рани, бе извадена от спряла кола на пресечката на Дванайсета улица и булевард „Аркхам“.

Уолтър наистина оказа, както се изрази „Леджър“, „помощ на полицията при разкриването на няколко драстични неотдавнашни случая“.

Продължих да прелиствам вестника, докато довършвах закуската си, давайки си сметка, че сега наистина бях свободен да постъпя, както намеря за добре. Ейприл Рансъм се оправяше и нейният направил самопризнания нападател беше арестуван. Дребно болно чудовище, което само̀ се наричаше Месарят, се бе отклонило от обичайните си развлечения (или както там се казва, когато убиваш хора и се съвъкупяващ с труповете им), за да изиграе отново убийствата на Синята Роза. Авеню „Ливърмор“ не се кръстосваше от военен в оставка, завърнал се от Корея и Германия, който си търсеше нови жертви; в задния двор на добре поддържана малка къща в Пигтаун не цъфтеше розовата градина на убиеца. Миналото бе все още погребано заедно с близките ми в „Пайн Нол“.

Сгънах вестника и махнах на келнерката. Когато тя дойде в сепарето ми, казах й, че сега разбирам защо й е било трудно да се концентрира върху работата си тая сутрин.

— Ами да — каза тя и се оживи, — такива неща не се случват в Милхейвън — не бива да се случват.

9

На обаждането ми у Рансъм от фоайето на „Сейнт Олуин“ отговори телефонният секретар, така че той или беше заспал, или се беше върнал в болницата.

Върнах се в понтиака, обърнах и завих по авеню „Ливърмор“ и подкарах обратно под надлеза към „Шейди Маунт“.

За да отбегна автоматите за паркиране, завих по една от пресечките от отсрещната страна на авеню „Бърлин“ и паркирах пред малка тухлена къща. Голямо знаме висеше от прозорец на горния етаж и върху предната врата бе прикрепена жълта лента, вързана в колосална фльонга. Тръгнах по празната улица, чудейки се дали Ейприл Рансъм е отворила вече очи и запитала какво й се е случило.

Казах си, че това е последният ми следобед в Милхейвън.

За миг, влизайки през входа за посетители, се запитах какво име ще дам на моята незавършена книга и тогава, за пръв път след дълга засуха, книгата оживя в мене — щях да напиша глава за детството на Чарли Карпинтър. Щеше да е дълго пътешествие в ада. За пръв път от месеци насам видях героите си в цвят и три измерения, вдъхващи въздух с градски мирис и планиращи нещата, които си мислеха, че са им нужни.

С удоволствие прехвърлях в ума си тези фантазии, докато изчаквах и после докато се изкачвах в асансьора. Почти не забелязах двамата полицаи, които влязоха в асансьора след мене. Радиоприемниците на коланите им пукаха, докато стигнем до третия етаж, където всички излязохме. Беше като да си ескортиран. Едри и спокойни като шотландски товарни коне, двамата полицаи ме задминаха и завиха към сестринското отделение.

Завих няколко секунди след тях. Полицаите заобиколиха сестринското отделение и тръгнаха към стаята на Ейприл Рансъм през тълпа от необикновено много хора. Униформени полицаи, инспектори и нещо като неколцина цивилни запълваха цялото пространство от сестринското отделение през извивката до стаята на госпожа Рансъм. Сцената неприятно силно ми напомняше фотографията от предната морава на Уолтър Драгонет. Всички тези мъже като че ли разговаряха, разделени на малки групи.

Един-двама полицаи се загледаха в мене, докато се приближавах. Офицер Манджълоути седеше в инвалиден стол пред гишето. Бял бинт, намацан с червено над ухото, беше намотан около главата му, оставяйки лицето му толкова оголено, че изглеждаше одрано. Един мъж с монашески път в косите бе коленичил пред инвалидния стол и говореше тихичко. Манджълоути вдигна поглед и ме видя. Мъжът пред него се изправи и се обърна, показвайки ми подпухналото си клоунско лице и клюмналия си нос. Беше инспектор Фонтейн.

Лицето му се сгърчи в печална усмивка.

— Познавам някой, който иска да се срещне с тебе — каза той. Под очите му висяха подути торбички.

Един двуметров униформен полицай тръгна към мене от коридора, който отвеждаше към стаята на Ейприл Рансъм.

— Сър, ако не сте от медицинския персонал на тази болница, ще трябва да напуснете това място — и той започна да ме избутва, отнемайки ми възможността да видя това, което се случва зад него. — Незабавно, сър.

— Нека да остане, Съни — каза Фонтейн.

Огромният полицай се обърна, за да се увери, че е чул правилно. Беше като да гледаш обръщането на голямо синьо дърво. Зад него двама мъже избутваха носилка от една от стаите по извивката на коридора. Тяло, покрито с чаршаф, лежеше на носилката. Трима други полицаи, двама мъже в бели престилки и мустакат мъж в лек костюм на тънки сини райета последваха носилката. Последният мъж ми изглеждаше познат. Преди синьото дърво да закрие гледката, улових с крайчеца на окото си Илайза Моргон, която се беше подпряла на вътрешната стена на извития коридор. Те се отдръпна от стената, когато мъжете с носилката минаха покрай нея.

Пол Фонтейн застана до едрия офицер. Изглеждаше като маймунката му.

— Остави ни насаме, Съни.

Големият полицай се прокашля с шум, който прозвуча като отпушването на чешма.

— Да, сър — каза той и се отдалечи.

— Нали ви казах, че полицията не бива да ходи по болници? — очите му приличаха на варени яйца над моравите торбички и аз се сетих, че той не е лягал цялата нощ, най-напред тук, после на Двайсета северна улица и после отново тук. — Знаете ли какво се случи?

Нещо като оживление се надигна по лицето му, но някъде под кожата, така че каквото и да чувстваше, се разкриваше само като моментален блясък в подпухналите му очи.

— Мислех, че ще намеря Джон Рансъм тук.

— Ние го намерихме у дома му. Мислех, че сте при него.

— Боже господи — казах. — Кажете какво се е случило.

Очите му се разшириха и лицето му застина.

— Нима не знаете?

Мъжете в бели престилки преминаха с количката покрай нас, последвани от тримата полицаи. Фонтейн и аз погледнахме към дребното покрито тяло. Спомних си как Илайза Морган се облягаше на стената и изведнъж разбрах чие е тялото. За миг стомахът ми посивя — почувствах се сякаш всичко от диафрагмата до червата ми е сплескано и мъртво, скашкано.

— Някой…? — опитах се да заговоря. — Някой е убил Ейприл Рансъм?

Фонтейн кимна.

— Четохте ли сутрешния вестник? Гледахте ли някакви сутрешни новини? Радио не слушахте ли?

— Четох вестника — казах. — Знам за тоя човек, Уолтър Драгонет. Арестували сте го.

— Арестувахме го — каза Фонтейн. Думите му прозвучаха като някаква тъжна шега. — Така е. Но не достатъчно бързо.

— Но той признава, че е нападнал госпожа Рансъм. В „Леджър“…

— Той не признава, че я е нападнал. Той признава, че я е убил.

— Но нали Манджълоути и Илайза Морган са били в нейната стая.

— Сестрата отива да изпуши една цигара веднага след началото на дежурството й.

— А Манджълоути?

— Докато госпожа Морган не е в стаята, нашият приятел Уолтър Драгонет минава покрай сестринското отделение, без някой да го види, промъква се в стаята и халосва Манджълоути отстрани по главата с чук. Нашият юначен офицер седял до леглото и четял записките в бележника си. След това нашият приятел довършва госпожа Рансъм със същия чук — той вдигна поглед към мене, после към Манджълоути. Имаше вид като че ли е захапал нещо кисело. — Тоя път не си е правил труда да подписва стената. След това продължава покрай салона на пациентите, слиза, отива до колата си и се запътва към железарията, за да си купи острие за трион — той отново ме погледна. В уморените му очи горяха гняв и погнуса. — Трябвало е да чака, докато отворят железарията, та и ние го чакахме. Междувременно сестрата се връща и намира тялото. Започва да крещи за доктор, но вече е късно.

— Значи Драгонет е знаел, че тя е на път да излезе от комата?

Той кимна.

— Уолтър се е обадил да се осведоми за състоянието й тази сутрин. Навярно е било последната нещо, което е направил, преди да излезе от къщи. Не е ли трогателно? — очите му бяха добили леко безумен вид и бялото им бе кръвясало. Той изимитира как вдига телефона. — Ало, исках само да се поинтересувам как е скъпата ми приятелка Ейприл Рансъм, да, да… Ами, не думайте, наистина ли, не е ли разкошно това? В такъв случай ще се отбия да я понавестя, ами да, тръгвам веднага след като отрежа главата на това приятелче на пода в хола ми, така че погрижете се да няма никой при нея, а ако това е невъзможно, то нека само офицер Манджълоути да остане при, да, МАН-ДЖЪ-ЛОУ-ТИ…

Той не спря, а по-скоро се задуши от емоциите си. Другите полицаи го наблюдаваха крадешком. От инвалидния си стол Манджълоути чуваше всяка дума и лицето му се сгърчи при произнасянето на името му сричка по сричка. Изглеждаше като вол на заколение.

— Не разбирам — казах. — Той си прави целия този труд, за да се прикрие, а после в мига, в който вие излизате от колите си и размахвате пищовите, той казва: Аз избих не само всички тия там вътре, ами наръгах и хората на Синята Роза. А и такъв късмет — да пристигне точно когато сестрата излиза от стаята. Невероятно ми се вижда.

Фонтейн се изпъна назад и разшири кръвясалите си очи.

— Искате да си говорим за невероятното ли? Няма вече нищо невероятно.

— Така е, но това обърква цивилните — каза някакъв глас зад мене. Обърнах се и видях мъжа в раирания костюм, който беше излязъл от стаята след тялото на Ейприл Рансъм. Дълбоки отвесни бръчки се врязваха в лицето му от двете страни на тънките му, като от четиридесетте години, мустачки. Светлокестенявата му коса беше пригладена назад, разкривайки оплешивяващото му чело. Беше ми се сторил познат, защото бях видял снимката му в сутрешния вестник. Това беше инспекторът сержант Майкъл Хоуган, началникът на Фонтейн. Хоуган хвана Фонтейн за лакътя.

— Това е човекът, който искаше да се запознае с вас — каза Фонтейн.

Веднага усетих, че се намирам в присъствието на истински следовател, някой, когото и Том Пасмор би уважавал. Майкъл Хоуган излъчваше мощен личен авторитет. Той притежаваше неусложнената мъжественост на стари кинозвезди като Кларк Гейбъл или Уилям Холдън, на които приличаше по някакъв най-общ начин. Човек би могъл да си го представи как води тримачтова шхуна през бурята или как осъжда бунтовници на смърт на рейката. Неговата небрежна забележка относно „цивилните“ беше много характерна.

Това, което най-отчетливо усещах, докато Майкъл Хоуган ми подаваше ръка, беше, че се нуждая от одобрението му — това най-долно, пуберитетско желание.

И тогава, сред тълпата от полицаи и болнични служители, той направи нещо изумително. Той ми показа одобрението си.

— Нали вие сте авторът на „Раздвоеният“? — преди да успея да кимна, той продължи. — Много проницателна книга. Чел ли си я, Пол?

Не по-малко изумен от мене, Фонтейн каза:

— Да съм я чел?

— За последната дума по убийствата на Синята Роза.

— Аха — каза Фонтейн.

— Беше последната дума, преди Уолтър Драгонет да се появи — казах.

Хоуган ми се усмихна сякаш съм казал нещо много умно.

— Никой не е зарадван особено от господин Драгонет — каза Хоуган и смени темата, без да загуби нищо от забележителната си вежливост. — Предполагам, че сте дошъл да потърсите приятеля си Рансъм.

— Да — казах. — Опитвах се да му се обадя, но все попадах на телефонния секретар. Той знае ли… знае какво е станало, нали?

— Да, да, да — каза Хоуган с тон като на прастар вуйчо, който се люлее на стола си пред камината. — След като Пол и аз чухме за жена му, намерихме го вкъщи.

— Значи сте чули, че Ейприл е била убита, преди Драгонет да си е признал това? — попитах. Не знаех защо, но това ми се виждаше важно.

— Хайде, достатъчно — каза Пол Фонтейн. Преди да съм осъзнал подтекста на въпроса си, той вече беше усетил негласната критика в него. — Имаме работа, господин Андърхил. Ако желаете да видите приятеля си…

Хоуган веднага бе схванал критиката. Той повдигна вежди и прекъсна Фонтейн.

— Ние обикновено научаваме за престъпленията преди да чуем признанията.

— Знам — казах. — Просто се чудя да не би Уолтър Драгонет да е бил чул за това престъпление преди да го признае.

— Беше хубаво и ясно самопризнание — каза Фонтейн.

Фонтейн започваше да се дразни и Хоуган го доближи, за да го успокои.

— Знаеше къде е, а тази информация никога не е била давана. В Милхейвън има осем болници. Когато попитахме Драгонет за името на болницата, където е убил Ейприл Рансъм, той каза „Шейди Маунт“.

— Знаеше ли номера на стаята й?

— Не — каза Хоуган, докато Фонтейн казваше — Да.

— Пол иска да каже, че той знаеше етажа, на който е тя — каза Хоуган. — Не би знаел, ако не е бил тук.

— Но тогава как въобще е знаел къде да я търси? — попитах. — Не вярвам телефонистката да му е дала информация.

— Ние наистина нямахме време да разпитваме подробно господин Драгонет — каза Хоуган.

Униформените полицаи, които сновяха покрай стаята на Ейприл Рансъм, забавяха ход, докато минаваха край нас.

— Можете да се срещнете с приятеля си Рансъм на „Армъри Плейс“ — каза Хоуган. — Той чака Пол да започне разпита на Драгонет. Пол, мисля, че би могъл да си полезен там.

Той се обърна към мене.

— Знаете ли къде е „Армъри Плейс“?

Кимнах.

— Следвайте Пол и паркирайте на полицейския паркинг. Вие и господин Рансъм можете да присъствате на част от разпита. — Той запита Фонтейн: — Имаш ли нещо против?

Фонтейн поклати глава.

Във фоайето възрастната жена пред компютъра на едно от бюрата на гишето вдигна поглед и трепна, като че ли столът й е бил разтърсен от ток. Убийството на Ейприл Рансъм беше разстроило цялата болница. Фонтейн каза, че ще ме чака на входа към паркинга на болницата.

— Знам как да стигна до полицейското — напомних му аз.

— Да, но ако се опитате да влезете на паркинга без мене, може да ви помислят за репортер — каза той.

Пресякох и изтичах нагоре по улицата. Преди да успея да пъхна ключа си във вратата на понтиака, едър мъж по бермуди и синя риза изхвърча от предната врата на къщата с флага и жълтата лента.

— Чакайте малко — изкрещя той. — Искам да ви кажа нещо.

Отключих вратата и го изчаках да пресече моравата си. Имаше голямо шкембе и тънки космати крака и лицето му като на булдог беше пламнало. Той се доближи на около три метра и замахна с пръст към мене.

— Да виждате някъде на тая улица знак за ПАРКИНГ НА БОЛНИЦАТА? Местата за паркиране на тая улица не са за вас — можете да паркирате до автоматите или да отидете отзад до паркинга на болницата. Писна ми от тоя тормоз.

— Тормоз? Вие не знаете какво значи тая дума — аз отворих вратата на колата.

— Чакайте малко — той заобиколи пред колата ми, все още сочейки в мене с пръст, — това са наши места. Платил съм куп пари, за да живея в тоя район, а хора като вас го третират като обществен паркинг. Тая сутрин някакъв седеше на моравата ми — на моята морава! Излезе от колата си и седна на моравата ми, като че ли е негова, и после отиде в болницата!

— Вашата жълта фльонга го е накарала да се почувства като у дома си — казах и влязох в колата си.

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Помислил си е, че е в свободна страна — стартирах колата, докато той ми обясняваше всичко за свободата. Бил патриот и по тоя въпрос имал много мисли, които хора като мене нямало да разберат.

10

Синият седан на Фонтейн ме преведе през центъра на един град, който изглеждаше обезлюден.

Илюзията за пустота се стопи веднага щом наближихме „Армъри Плейс“. Материалите във вестника бяха вече докарали може би стотина души пред вратите на полицейското управление. Над главите им бяха настръхнали плакати. Тълпата се разливаше надолу по широките стълби на огромната сива сграда и се проточваше по широкия площад между нея и кметството. На върха на стълбите един мъж, смален от разстоянието, крещеше по мегафон. През слушателите му си пробиваше път снимачен екип, които заснемаха всичко това за вечерните новини.

Синият седан зави надясно в края на площада и след още една пресечка зави отново надясно по уличка без означения. Един надпис гласеше: ВХОД ЗАБРАНЕН. САМО ЗА КОЛИ НА ПОЛИЦИЯТА.

Тухлените стени притискаха тясната уличка. Последвах колата на Фонтейн по един широк правоъгълен паркинг, претъпкан с полицейски коли. Униформени полицаи, смалени от високите стени, разговаряха, облегнати на колите. Гърбът на полицейското управление се надигаше от противоположната страна на паркинга. Неколцина полицаи извърнаха глави при влизането на понтиака. Когато паркирах на свободното място до колата на Фонтейн, двама от тях се появиха на вратата ми.

Фонтейн излезе от колата си и каза:

— Не го застрелвайте, с мене е.

Без да се обръща, той тръгна към една черна метална врата от задната страна на сградата. Двете ченгета се дръпнаха и аз забързах след него.

Подобно на старо начално училище, сградата на полицията беше плетеница от тъмни коридори с протрити дървени подове, редици от врати с матови прозорци и кънтящи стълбища. Фонтейн се втурна покрай отрупано информационно табло и отвори вратата към една гардеробна. Един полугол мъж, седнал на пейка, извика:

— Как е Манджълоути?

— Умря — каза Фонтейн.

Той затича по стълбите, прескачайки стъпалата, и отвори с трясък вратата с табела УБИЙСТВА. Последвах го в стая, където половин дузина хора замръзнаха на бюрата си при вида ми.

— С мене е — каза Фонтейн. — Да се залавяме за работа и да разпитаме веднага тая фъшкия.

Другите вече бяха престанали да ме забелязват.

— Да му дадем възможност да се обясни — Фонтейн свали сакото си и го постави на облегалката на стола. Папки и хвърчащи листи бяха струпани на бюрото му. — Нека спретнем всички нерешени убийства от картотеката и да почнем на чисто. Тогава всички ще са щастливи.

Той запретна ръкави. Стаята миришеше на пот и застоял цигарен дим. Беше малко по-горещо, отколкото на улицата.

— Не си губи ума — каза му някой от дъното на стаята.

— Добре де — въздъхна Фонтейн.

— Пол — каза един следовател с кръгло, пълно лице, като вдигна поглед към него от съседното бюро — не ти ли е хрумвало — сигурен съм, че ти е хрумвало — че твоят арестант придава изцяло нов смисъл на израза „да направя главата“?

— Много ти благодаря за това прозрение — каза Фонтейн. — Като започне да огладнява, ще те изпратя да уточниш нещата с него.

— Пол, въобразявам ли си, или тука има особена миризма? — той подуши въздуха.

— А, миризмата — каза Фонтейн. — Знаете ли какво каза нашият приятел, когато му обърнаха внимание върху миризмата?

— Ако не сте част от решението, вие сте част от проблема? — предположи другият полицай.

— Не съвсем. Той каза, цитирам буквално: „Канех се да се погрижа за това.“

Всички в стаята се закискаха. Фонтейн ги оглеждаше стоически, примирен с детинщините им.

— Господа, господа. Използвам точните думи на заподозрения. Човекът наистина е възнамерявал да се погрижи за миризмата, която била за него също така омерзителна, както и за съседите му.

Той вдигна ръце в комично молитвен жест и бавно се завъртя в пълен кръг.

Една скрита асоциация, която ме бе поразила още при влизането ми в канцеларията на следователите, най-сетне излезе на повърхността: тези мъже ми напомняха трупното отделение. Следователите по убийствата бяха не по-малко цинични и арогантни от Скут, Ратман и останалите, и хуморът им беше също така язвителен. Понеже по цял ден си имаха работа със смъртта, те трябваше да я направят смешна.

— Готово ли е за запис в номер едно? — попита Фонтейн.

— Шегуваш ли се? — попита следователят с пълното лице. Къса руса коса като перушина прилепваше към главата му, а безметежните му сини очи бяха раздалечени като на вол. — Всичко е подготвено.

— Добре — каза Фонтейн.

— Може ли, ъ-ъ, да гледаме и ние, ако искаме? — попита русият следовател.

— Обичам да гледам — припя широкоплещест инспектор с големи мустаци, които разпенваха горната му устна. — Искам да гледам.

— Можете да се присъедините към господин Андърхил и господин Рансъм зад преградата — каза Фонтейн с максималното достолепие, на което беше способен.

— Започва шоуто — каза инспекторът в дъното на стаята, който беше посъветвал Фонтейн да не си губи ума. Беше строен мъж с кожа с цвят на кафе с мляко и с почти деликатно, иронично лице. Единствен измежду всички в стаята, той все още не беше свалил сакото си.

— Моите колеги, вампирите — каза ми Фонтейн.

— Напомнят ми за Виетнам.

Нещо у Фонтейн недоловимо забави ход.

— Били сте там? Така ли се запознахте с Рансъм?

— Срещнах го там — казах. — Но го познавам от Милхейвън.

— И вие ли учихте в „Брукс-Лоуд“?

— Не, в „Хоули Сепълкър“ — казах. — Израснал съм на Шеста южна улица.

— Нашият Бастиан е от вашата част на града.

Бастиан беше поквареният херувим с перушинестата руса коса и раздалечените сини очи.

— Аз ходех на вечерите на атлетите във вашето училище — каза той, — когато играех футбол в „Сейнт Игнейшъс“. Помня треньора ви. Голяма скица.

— Христос не би изпуснал топката — казах аз, озадачавайки останалите.

— Исус стои с лице към вратаря — каза Бастиан. Той погледна нагоре с ръка на сърцето си, докато с другата ръка сочеше към някакви невидими хоризонти.

— Сърцето му е изпълнено с мощна воля за победа. Той знае, че обстоятелствата са против него, но той също така знае, че когато се тегли чертата, победата ще е негова.

Помнех всичко това по-добре от Бастиан, тъй като го бях слушал ден след ден в продължение на три години.

— Праведността е… какво? — Бастиан погледна право към флуоресцентните лампи.

— Праведността е мощен…

— Мощен огън! — изрева Бастиан, много по-успешно от мене наподобявайки господин Скунхейвън. Той все още сочеше към далечните врати с ръка, притисната към сърцето.

— Точно това беше — казах. — Предлагаше се с хамбургери и хавайски пунш.

— Е, сега вече сме добре подготвени — каза Фонтейн. — Бастиан, изведи Драгонет от килията и го остави в номер едно. Всички други, които идвате, да тръгваме, хайде!

Най-сетне разбрах, че тоя не се е опитвал да ме остави зад себе си, когато се втурна към сградата. Въпреки изтощението си, той беше възбуден от предстоящия разпит. Бързането му беше израз на силното му желание да стигне до оная стая.

Той тръгна към вратата и чернокожият инспектор и другият с енергичните мустаци се изправиха да го последват. Бастиан излезе през странична врата и пое по дългия коридор, който бях зърнал за миг.

Останалите тръгнаха към предната част на сградата. Фоайето беше малко по-хладно от канцеларията.

— Всичко по реда си — каза Фонтейн и се мушна в една стая с отворена врата. Луминесцентното осветление заливаше две покрити с пластмаса маси и няколко разнокалибрени стола. Трима мъже, които пиеха кафе на едната от масите, вдигнаха поглед към Фонтейн.

— Беше ли в болницата? — попита единият от тях.

— Сега се връщам — Фонтейн отиде до една от машините за кафе, извади си чаша от дебел картон и я напълни догоре с горещо черно кафе.

— Как е Манджълоути?

— Можеше и вече да го няма — той отпи от кафето. Аз също си налях.

На страничната стена на барчето висеше голям правоъгълник от бяла хартия, покрит с имена, изписани с червен или черен маркер. Беше разделен на три секции, съответстващи на трите смени, занимаващи се с убийствата. Лейтенант Рос Маккандлис командваше първата смяна. Майкъл Хоуган и Уилям Глайдър бяха неговите сержанти-инспектори. От списъка с имена, изписани в черно и червено под името на Хоуган, в очите ми се хвърли името на Ейприл Рансъм. Беше написано с червен маркер.

Другите двама инспектори си сипаха кафе и се представиха. Чернокожият инспектор се казваше Уийлър, а едрият мъж Мънроу.

— Знаете ли какво ме дразни у всички тия хора отпред? — попита ме Мънроу. — Ако имаха малко мозък, биха ликували, задето сме поставили тоя приятел зад решетките.

— Искаш да кажеш, че се надяваш на благодарност — Фонтейн си напълни още една чаша кафе и ме изведе от барчето. Той подхвърли през рамо: — Едно нещо е сигурно. След два часа на таблото ще имаме километри от черно мастило.

От другата страна на барчето започваше новата част на сградата. Подът беше от сив линолеум и стените бяха бледосини с чисти стъклени прозорци. Климатикът работеше и коридорът беше почти хладен. Завихме покрай един ъгъл и от пластмасов стол, облегнат на синята стена, към нас вдигна поглед Джон Рансъм. Той нямаше по-отпочинал вид от Фонтейн. Беше в панталони в цвят каки и в бяла риза и очевидно беше взел душ и се беше обръснал точно преди или след като беше научил за убийството на жена си. Приличаше на полупразна торба. Чудех се колко ли време е прекарал, седнал тук сам.

— Господи, Тим, радвам се, че си тук — каза той, скачайки от мястото си. — Значи знаеш? Казаха ли ти?

— Инспектор Фонтейн ми каза какво е станало — не исках да му кажа, че съм видял да изнасят тялото на Ейприл от стаята й. — Джон, толкова съжалявам.

Рансъм вдигна ръце сякаш искаше да улови нещо.

— Невероятно е. Тя се оправяше — тоя човек, това чудовище е открило, че тя се оправя…

Фонтейн се изправи пред него.

— Ще позволим вие и приятелят ви да наблюдавате част от моя разпит. Имате ли все още желание да присъствате?

Рансъм кимна.

— Тогава нека ви покажа къде ще седите. Искате ли кафе?

Рансъм поклати глава и Фонтейн ни преведе покрай стъклената стена на огромна тъмна стая, в която седяха и пушеха няколко души в очакване да бъдат разпитани.

Той направи знак на Уийлър да отвори светла дървена врата. На около два метра от нея имаше идентична врата с тъмносиня табелка, в чийто център беше изписано числото 1. Фонтейн ме покани пръв и аз влязох в тъмната стая, обзаведена с шест стола и една дървена маса. Пред масата имаше прозорец към по-голяма, светла стая, където строен млад мъж по бяла тениска седеше леко под ъгъл спрямо сивата метална маса. Той безцелно буташе един алуминиев пепелник напред-назад по масата. Лицето му беше съвършено безизразно.

Седнах на най-крайния стол и инспектор Уийлър влезе и зае мястото до мене. Джон Рансъм го последва. Той неволно изпъшка, като видя Уолтър Драгонет, после седна до чернокожия инспектор. Мънроу влезе и седна от другата страна на Рансъм. Всичко беше режисирано така, че двамата инспектори да могат да удържат Рансъм, ако това се наложи.

Фонтейн влезе.

— Драгонет не ви вижда и не ви чува, но моля ви все пак да не шумите и не докосвайте стъклото.

— Добре — каза Рансъм.

— Ще дойда пак, когато свърши първата част от разпита.

Той излезе. Уийлър стана и затвори вратата. Уолтър Драгонет имаше вид на човек, който убива времето на аерогарата. Отвреме-навреме се усмихваше на дзин-дзин-дзинкането на плиткия пепелник о повърхността на масата. Във вратата зад него се завъртя ключ и той престана да си играе с пепелника, за да погледне през рамо.

Униформен полицай въведе Пол Фонтейн. Той носеше папка под мишница и чаши с кафе в двете си ръце.

— Здравейте, Уолтър — каза Фонтейн.

— Здрасти! Помня ви от тази сутрин — Уолтър изправи гръбнак и сключи ръце върху масата. После се изви, за да види как Фонтейн ще отиде до другия край на масата. — Ще разговаряме ли най-после?

— Да — каза Фонтейн. — Донесох ви малко кафе.

— О, благодаря, но аз не пия кафе — Драгонет странно разтърси горната част на тялото си.

— Както желаете — Фонтейн махна пластмасовия капак от едната чаша и го хвърли в кошчето. — Съвсем сигурен ли сте, че няма да ви се допие?

— Кофеинът е вреден — каза Драгонет.

— Цигара? — Фонтейн постави почти пълен пакет с „Марлборо“ на масата.

— Не, но вие може да пушите, ако искате.

Фонтейн повдигна вежди и извади една цигара от пакета.

— Искам да кажа едно нещо от самото начало — подзе Драгонет.

Фонтейн запали цигарата с кибритена клечка и издуха дима, загасяйки клечката и успокоявайки Драгонет с едно движение на ръката.

— Ще можете да кажете всичко, което пожелаете, Уолтър, но първо трябва да се погрижим за някои дреболии.

— Извинете.

— Няма нищо, Уолтър. Моля, кажете си името, адреса и датата на раждането си.

— Името ми е Уолтър Доналд Драгонет и адресът ми е 3421 Двадесета северна улица, където съм живял цял живот, откакто съм се родил на 20 септември 1965.

— Отказвате ли се от присъствието на юридическо лице?

— Ще поискам адвокат по-късно. Искам първо да разговарям с вас.

— Единственото нещо, което искам да добавя, е, че този разговор се записва на видео, за да можем да се връщаме към него по-късно.

— О, добра идея — Драгонет погледна към тавана, после през рамо, ухили се и посочи към нас. — Ясно! Камерата е зад това огледало, нали?

— Не — каза Фонтейн.

— Включена ли е сега? Сигурен ли сте, че работи?

— Включена е — каза Фонтейн.

— Значи можем да започнем?

— Вече сме започнали — каза Фонтейн.

11

ТОВА Е ЗАПИС на разговора, който последва.

УД: Добре. Има едно нещо, което искам веднага да кажа, защото е важно да го знаете. Когато бях съвсем малко момче, на седем години, аз станах обект на блудство. Мъжът, който го направи, беше един съсед от същата улица, казваше се господин Лансър. Не му знам малкото име. Той се премести една година по-късно. Но той ме канеше в къщата си и после, нали знаете, ми правеше разни неща. Така или иначе, аз си мислех за това защо съм тук и така нататък и мисля, че точно това е обяснението за всичко, господин Лансър.

ПФ: Казвал ли сте на някого за господин Лансър? Казахте ли на майка си?

УД: Как бих могъл? Аз дори не знам как да си го опиша сам на себе си! И освен това мисля, че майка ми не би ми повярвала. Тя харесваше господин Лансър. Той поддържаше стандарта на махалата. Знаете ли какъв беше? Беше фотограф и правеше снимки на бебета и деца. Представете си. И мене ме снима съвсем без дрехи.

ПФ: Това ли беше всичко?

УД: О, не. Нали ви казах, че е блудствал с мене? Е, точно това направи. Сексуално. Това е най-важното. Караше ме да си играя с него. С неговия, нали знаете, онова нещо. Трябваше да го слагам в устата си и така нататък, а той снимаше. Чудя се дали тези снимки не са по списанията. Той имаше списания със снимки на малки момчета.

ПФ: И вие правехте снимки, нали, Уолтър?

УД: Видяхте ли ги? Онези в плика?

ПФ: Да.

УД: Ами сега знаете защо съм ги правил.

ПФ: Само по тая причина ли правехте снимките?

УД: Не знам. Някак си трябваше да ги направя. Важно е да се помни, много е важно. А има и още една причина.

ПФ: Каква?

УД: Ами използвах ги, за да реша какво да ям. Когато се върнех от работа. Затова понякога наричах снимките, плика със снимките, „менюто“. Защото беше нещо като листата на това, което имам. Все се канех да подредя снимките в хубава тетрадка, с имената и всичко останало, но вие ме хванахте преди да смогна. Но все едно. Не съм луд или нещо подобно. Важното беше да имам снимките, а не да ги слагам в тетрадка.

ПФ: Та по-лесно да избирате какво ще ядете.

УД: Това беше менюто. Като тези ресторанти, дето имат снимки на ястията. И освен това можеш да се разходиш по Пътеката на спомените и да преживееш всичко отново. Но даже и вече някак си да си изразходвал снимката, тя все пак е трофей — като глава на животно върху стената. Понеже много-много отдавна аз съм бил ловец, това отгатнах. Хищник. Вярвайте ми, не бих го избрал сам, това е тежък труд и изисква невероятна потайност, но то само̀ ме избра и така стана. А после няма път назад, нали знаете.

ПФ: Кажете ми как разбрахте, че сте хищник. Искам също да чуя как се заинтересувахте от старите убийства на Синята Роза.

УД: Ами, преди всичко прочетох тази книга „Раздвоеният“, дето беше за оня сбъркан полицай, който разбира, че е убивал хора, и се самоубива. Книгата беше за Милхейвън! Знаех всичките улици! А това наистина ми беше интересно, особено след като майка ми каза, че е имало човек, който убивал хора и написвал СИНЯ РОЗА на стената или каквото там се случи наблизо до убития. Само че не е бил полицаят.

ПФ: Така ли?

УД: Не би могъл да е той, просто никога. Няма начин. Няма. Начин. Този следовател в книгата, той въобще не е хищник. Знаех това — само че не знаех още как се нарича, още не. Но който и да е бил той, той е бил като истински мой баща. Като мене, но преди мене. Преследвал ги е и ги е убивал. По това време аз убивах само животни, само така за упражнение, за да видя как е. Котки и кучета, много котки и кучета. Става с нож и е доста лесно. Най-трудното беше да се почисти скелетът. Никой не знае колко труд изисква това. Наистина трябва да търкаш и миризмата може да е доста противна.

ПФ: Помислихте си, че убиецът Синята Роза ви е баща?

УД: Не, помислих си, че е истинският ми баща. Няма значение дали е бил в действителност, или не. Майка ми никога не ми говореше много за баща ми, така че той би могъл да е който и да е. Но след като прочетох тази книга и открих колко е истинско това, разбрах, че съм като истински син на тоя човек, защото вървях по стъпките му.

ПФ: И така преди две седмици решихте да повторите това, което той е направил?

УД: Значи забелязахте? Не бях сигурен, че някой ще забележи.

ПФ: Ще забележи какво?

УД: Ами това. Почти го казахте.

ПФ: Вие го кажете.

УД: Местата — същите места. Забелязахте това, нали?

ПФ: Убийствата на Синята Роза са били доста отдавна.

УД: Няма оправдание за подобно невежество. Вие не забелязахте нищо, защото нищо не сте знаели. Това е наистина долнопробна работа.

ПФ: Съгласен съм с вас.

УД: Няма как да не се съгласите. Мърлява работа.

ПФ: Вие си дадохте такъв труд да пресъздадете убийствата на Синята Роза и никой да не забележи. Детайлите, разбира се.

УД: Хората никога нищо не забелязват. Отвратително е. Дори не забелязаха, че всички тия хора липсват. А сега сигурно няма да забележат и че са ме арестували или пък нещата, които съм извършил.

ПФ: Не берете грижа за това, Уолтър. Вие ставате доста известен. Вече сте прочут.

УД: И това не е правилно. Нищо особено няма у мене.

ПФ: Кажете ми за убийството на човека на улица „Ливърмор“.

УД: Човека на улица „Ливърмор“? Той беше просто някакъв човек. Причаквах на тая малка алея или каквото е там, зад хотела. Един човек се приближи. Беше някъде около полунощ. Помолих го нещо, кой знае какво, например дали ще ми помогне да внеса нещо в хотела през задната врата. Той спря. Мисля, че казах, че ще му дам пет долара. Тогава той се приближи и аз го наръгах. Продължих да мушкам, докато падна. После написах СИНЯ РОЗА на тухлената стена. Носех един маркер, който си бях купил, и той свърши работа.

ПФ: Можете ли да опишете тоя човек? Възраст, външен вид, дрехите може би?

УД: Съвсем, съвсем обикновен човек. Дори не му обърнах внимание. Може да е бил около трийсетгодишен, но и за това не съм сигурен. Беше тъмно.

ПФ: Ами жената?

УД: О, госпожа Рансъм? Това е друго. Нея познавах.

ПФ: Откъде я познавахте?

УД: Не че я познавах, като да сме си говорили или нещо подобно. Но знаех коя е. Майка ми остави малко пари като умря, около двайсет хиляди долара остави и аз исках да се погрижа за тях. Така че ходех в „Барнет и компания“, за да се срещам с господин Ричард Мюлър, той инвестираше парите ми. Виждах го около веднъж месечно. Поне за известно време то виждах, във всеки случай, преди нещата около мене да се развихрят, така да се каже. Госпожа Рансъм имаше офис точно до господин Мюлър — така че я виждах в повечето случаи, когато отивах там. Беше много хубава жена. Харесваше ми. После снимката й излезе във вестника, когато спечели оная голяма награда. Така че реших да я използвам за втория човек на Синята Роза, оня в „Сейнт Олуин“, стая 218. Трябваше да е точно същата стая.

ПФ: Как я вкарахте в хотела?

УД: Обадих й се в офиса и й казах, че имам да й казвам нещо за господин Мюлър. Накарах я да си помисли, че е нещо наистина лошо. Настоях да се срещнем в хотела, казах й, че живея там. Така че я срещнах в бара и й казах, че трябва да й покажа разните документи, които са в стаята ми, защото ме е страх да ги разнасям наоколо. Знаех, че 218 стая е празна, защото бях надникнал в нея точно преди обяд, когато се промъкнах през задната врата. В „Сейнт Олуин“ ключалките за нищо не струват и по коридорите няма никога никой. Тя каза, че ще дойде да види документите и когато влязохме в стаята, аз я намушках.

ПФ: Това ли е всичко, което направихте?

УД: Не, освен това я ударих. Това го имаше и във вестниците.

ПФ: Колко пъти намушкахте госпожа Рансъм?

УД: Може би седем-осем пъти. Там някъде.

ПФ: И къде я намушкахте?

УД: В корема и в гърдите. Не си спомням точно.

ПФ: Нямате снимки от там.

УД: Снимам само вкъщи.

ПФ: През фоайето ли минахте, за да отидете в стаята?

УД: Минахме право през фоайето и се качихме с асансьора.

ПФ: Дежурният на рецепцията казва, че не е виждал госпожа Рансъм тази вечер.

УД: Не е. И ние не го видяхме. Това е „Сейн Олуин“, а не „Пфорцхаймър“. Тия хора никога не са си на мястото.

ПФ: Как напуснахте?

УД: Слязох по стълбите и излязох от задната врата. Мисля, че никой не ме видя.

ПФ: Мислехте си, че е убита.

УД: Такава беше идеята.

ПФ: Разкажете ми за тази сутрин.

УД: Всичко ли?

ПФ: Нека засега оставим Алфонзо Дейкинс и да се съсредоточим върху госпожа Рансъм.

УД: Добре. Нека си помисля. Добре. Тази сутрин бях разтревожен. Знаех, че госпожа Рансъм се оправя…

ПФ: Откъде знаехте това?

УД: Най-напред открих в коя болница е, като се обидих в „Шейди Маунт“ и казах, че съм съпругът на госпожа Рансъм, така че биха ли ме свързали със стаята й? Смятах да се обаждам във всички болници, докато попадна на истинската. Започнах със „Шейди Маун“, защото най-добре я познавам. Заради мама. Тя работеше там, знаете ли това?

ПФ: Да.

УД: Браво. Така че обадих се и попитах дали могат да ме свържат и телефонистката каза, не, госпожа Рансъм няма телефон и ако аз бях съпругът й, щях да знам това. Ако сте искали всички веднага да разберат къде е, точно на място сте я сложили. Всички от сорта на госпожа Рансъм отиват в „Шейди Маунт“. Мама ми е казвала това, когато бях малко момче, и то все още е вярно. Съжалявам, че трябва да ви критикувам и така нататък, но вие даже не се и опитахте да я скриете. Мърлява работа, ако питате мене.

ПФ: Така разбрахте, че е в „Шейди Маунт“, но как разбрахте за състоянието й? Как научихте номера на стаята й?

УД: Това беше много лесно. Нали ви казах, че мама работеше в „Шейди Маунт“? Е, понякога, разбира се, тя ме вземаше със себе си, така че аз познавах доста от административния персонал. Бяха приятелки на мама — Клиота Уилямс, Марджи Майстър, Бъдж Дюдроп, Мери Грейбъл. Много народ. Излизаха на кафе и така нататък. Когато мама умря, мислех си, че ще е добре може би да убия Бъдж или Мери, та да има компания. Защото мъртвите са като нас, имат нужда от разни неща. Те ни гледат през цялото време и им е мъчно, че не са живи. Ние имаме вкус и зрение и обоняние и чувства, а те си нямат нищо от тези неща. Взират се в нас, нищо не пропускат. Наистина виждат какво става, а ние едвам го забелязваме. Прекалено сме заети да мислим и объркваме всичко, така че пропускаме деветдесет процента от онова, което се случва.

ПФ: Все още не съм чул как сте открили…

УД: Боже мой, наистина не сте. Моля, извинете ме. Наистина съжалявам. Разказвах за приятелките на мама, нали така? Наистина, понякога имам нужда от цип на устата. Както и да е. Както ви казвах, Клиота умря и Марджъри Майстър се пенсионира и се премести във Флорида, но Бъдж Дюдроп и Мери Грейбъл още работят в „Шейди Маунт“. Някъде по времето, когато майка ми умря, Бъдж обаче реши по някаква причина, че аз съм противна личност и дори не ми говори вече. Та мисля си, че наистина трябваше да я убия. Та аз й спасих живота! А тя взема и ми обръща гръб!

ПФ: А другата приятелка, Мери Грейбъл…

УД: Тя още си спомня как съм идвал като малко момче и така нататък и, разбира се, аз обичам да се спирам на регистратурата на „Шейди Маунт“ отвреме-навреме и да побъбря. Така че цялата работа беше съвсем фасулска. Спрях се в обедната почивка вчера и Мери и аз си поклюкарствахме хубавичко. И тя ми каза всичко за знаменитата им пациентка, и как я пазели полицай и частна медицинска сестра, и как внезапно била започнала да се оправя там на третия етаж, и така нататък. През това време дъртата дебелана Бъдж Дюдроп фучеше и мърмореше съвсем сама до картотеката, но Бъдж прекалено се страхуваше от мене, мисля си, та да смее да направи нещо наистина явно. Само ми пращаше такива едни погледи. И аз разбрах какво трябва да направя.

ПФ: И тази Мери Грейбъл ви каза, че частната сестра прави почивка на всеки час?

УД: Не, имах късмет. Тя излизаше от стаята, точно когато завих по коридора. Така че аз бързо влязох. И го направих. После излязох, много бързо.

ПФ: Кажете ми за полицая в стаята.

УД: Е, трябваше да убия и него, разбира се.

ПФ: И какво?

УД: Какво какво? За какво питате — дали наистина е трябвало да го убия, или дали наистина съм го убил?

ПФ: Тук нещо не разбрах.

УД: Аз просто… Все едно. Може би не си спомням полицая в стаята съвсем ясно. Малко ми е смътно. Всичко трябваше да стане много бързо и бях нервен. Но знам, че ви чух да казвате на някого, че офицерът от болницата е умрял. Минавахте покрай килиите и аз чух какво казахте. Казахте: „Умря.“

ПФ: Преувеличих.

УД: Е, добре, и аз преувеличих. Когато казах, че съм го убил.

ПФ: А как се опитахте да убиете полицая?

УД: Не помня. Смътно ми е. Много бях възбуден.

ПФ: Какво се случи с чука? Не беше у вас, като се прибрахте.

УД: Хвърлих го. Хвърлих го в реката на връщане от болницата.

ПФ: Хвърлихте го в река Милхейвън?

УД: От оня мост, моста до „Грийн уоман“. Нали знаете, там, където намират убитата жена. Проститутката.

ПФ: За каква жена ми говорите сега, Уолтър? Още една от вашите жертви ли?

УД: Боже господи. Та вие нищо не помните. Разбира се, че не е от моите жертви, говоря за нещо, което се е случило отдавна. Жената беше майката на Уилям Дамрош, ченгето. И той е бил там долу — бил е бебе и го намират на брега на реката, почти мъртъв. Никога ли не четете? Всичко това го има в „Раздвоеният“.

ПФ: Не разбирам защо намесвате всичко това.

УД: Защото точно за това си мислех! Докато карах по моста. Видях пивницата „Грийн Уоман“ и си спомних какво се е случило на брега, жената, проститутката и бедната й рожба, която пораства като Уилям Дамрош. В книгата се казваше Истърхаз. Карах по моста. Мислех си за жената и детето — винаги си мисля за тях, докато пресичам реката покрай пивницата „Грийн уоман“. Понеже всичко това е свързано с убийствата на Синята Роза. А те никога не го хващат, нали така? Просто се е измъкнал. Освен ако не си толкова тъп да си мислиш, че е бил Дамрош, а аз си мисля, че такъв е вашият случай.

ПФ: Всъщност мен вие много повече ме интересувате.

УД: Е, добре, хвърлих значи чука през прозореца в реката. После се прибрах и ви заварих. И реших, че е време да кажа истината за всичко. Време е всичко да излезе наяве.

ПФ: Благодарни сме ви за сътрудничеството, Уолтър. Исках да ви попитам още нещо, преди да направим почивка. Казвате, че приятелката на майка ви, как беше името й, Бъдж Дюдроп, спряла да ви говори след смъртта й. Имате ли представа защо?

УД: Не.

ПФ: Съвсем не? Някаква представа?

УД: Казах ви. Нямам представа.

ПФ: Как умря майка ви, Уолтър?

УД: Просто умря. Докато спеше. В мир, така както тя би искала.

ПФ: Майк ви би била много нещастна, ако беше открила някои от заниманията ви, нали така, Уолтър?

УД: Ами… Може и така да се каже. Това с животните никак не й харесваше.

ПФ: Казвала ли е на приятелките си за животните?

УД: Не. Е, може би на Бъдж.

ПФ: И не е знаела, че сте убивал хора, нали?

УД: Не. Естествено, не знаеше.

ПФ: Никога ли не е любопитствала дали нещо не ви притеснява? Не подозираше ли нещо?

УД: Не искам да говоря за това.

ПФ: Какво мислите е казала на приятелката си Бъдж?

УД: Не ми е казала, но сигурно й е казала нещо.

ПФ: Защото Бъдж се държи, като че ли се страхува от вас.

УД: И правилно се страхува.

ПФ: Уолтър, намирала ли е майка ви някога някои от трофеите ви?

УД: Казах, че не искам да говоря за това.

ПФ: Но вие казахте, че е време нещата да излязат наяве. Кажете ми какво стана.

УД: Какво?

ПФ: Казахте ми за майката, която умряла на брега на реката. Кажете ми сега за своята майка.

УД: (Не разбира.)

ПФ: Знам, че не е лесно, но знам също така, че искате да го направите. Искате да знам всичко, дори това, Уолтър, какво намери майка ви?

УД: Беше нещо като дневник. Криех го в едно яке в дрешника — във вътрешния джоб. Тя не е тършувала или нещо подобно, просто искала да занесе якето ми на химическо чистене. И така намерила дневника. Беше нещо като бележник. Имах някои неща там и тя ме попита за тях.

ПФ: Какви неща?

УД: Ами инициали. И разни думи като татуировка или белег. Нещо като червена коса. Едно от нещата беше кървава хавлия. Сигурно е говорила с Бъдж Дюдроп за това. Не е трябвало!

ПФ: Попита ли ви за дневника?

УД: Да, естествено. Но мисля, че не ми повярва.

ПФ: Значи е имала подозрения и преди това.

УД: Не знам. Просто не знам.

ПФ: Кажете ми за смъртта на майка си, Уолтър.

УД: Това вече няма значение, нали така? При всичките тия други хора, искам да кажа.

ПФ: Има значение за вас и има значение за мене. Кажете ми, Уолтър.

УД: Ето какво стана. Беше в деня след като намери дневника ми. Когато се върна от работа, държеше се странно. Веднага разбрах какво значи това. Беше говорила с някого и се чувстваше виновна. Не знаех точно какво е казала, но знаех, че е във връзка с дневника. Приготвих вечерята, както обикновено, и тя си легна рано, вместо да остане да гледа телевизия с мене, както правеше обикновено. Бях много разстроен, но не мисля, че го показах. Останах до късно, макар че едвам разбирах какво става във филма и изпих две чаши ликьор, което никога не бях правил. Най-после филмът свърши, макар че не помнех какво се е случило в него. Гледах го всъщност само заради Айда Люпайно — много харесвам Айда Люпайно. Измих чашата си, загасих лампите и се качих на горния етаж. Канех се да надникна в стаята на майка ми, преди да си легна. Там беше толкова тъмно, че трябваше да отида до леглото й, за да я видя. И аз отидох съвсем до нея. И си казах, че ако се събуди, просто ще й кажа лека нощ и ще си легна. Така че стоях там до нея дълго. Мислих си за много неща. Мислех си дори за господин Лансър. Ако не бях изпил тези две чаши, мисля, че нищо такова нямаше да се случи.

ПФ: Продължавайте, Уолтър. Имате ли носна кърпичка?

УД: Разбира се, че имам носна кърпичка. Имам една дузина носни кърпички. Всичко е наред, искам да кажа, аз съм наред. Както и да е, стоях си така значи до моята, ъ-ъ, майка ми. Беше наистина заспала. Нямах намерение да правя нищо. А и като че нищо не правех. Като че ли нищо въобще не се случваше. Наведох се и дръпнах свободната възглавница върху лицето й. И тя не се събуди, разбирате ли? Въобще не помръдна. Така че въобще нищо не се случваше. И тогава просто натиснах надолу възглавницата. Затворих очи и натисках възглавницата. След малко я вдигнах и отидох да си легна. В своята стая. На другата сутрин направих закуска за двамата, но тя не слезе, като й извиках, че е готова, така че се качих в стаята й и я намерих в леглото й и веднага разбрах, че е мъртва. Станалото — станало. Обадих се на полицията от телефона в спалнята. После отидох в кухнята, изхвърлих храната и зачаках да дойдат.

ПФ: И когато полицията дойде, какво им казахте за смъртта на майка си?

УД: Казах им, че е умряла, докато спи. И това си беше истина.

ПФ: Но не цялата истина, нали, Уолтър?

УД: Така е. Но аз не знаех точно каква е цялата истина.

ПФ: Разбирам. Уолтър, сега ще направим почивка и аз ще ви оставя сам за няколко минути. Ще ви притесни ли това?

УД: Оставете ме сам за малко, моля.

12

Фонтейн бутна стола си назад и се изправи. Той кимна два пъти и се отвърна от Драгонет.

— Удовлетвори ли ви това, господин Рансъм? — попита Уийлър. — Имате ли някакви съмнения относно идентичността на убиеца на съпругата ви?

— Как бих могъл?

Пол Фонтейн ми спести необходимостта да проговарям, като отвори вратата и влезе при нас.

— Мисля, че не е нужно да видите повече, господин Рансъм. Приберете се и си починете. Ако още нещо изникне, ще ви се обадим.

— Поне знаете кой е убил жена ви — каза Уийлър.

— Убил я е, защото я е харесвал — каза Рансъм. — Офисът й бил в съседство с неговия брокер. — Той изглеждаше объркан, почти слисан.

— Добра работа, Пол — каза Уийлър и се изправи.

Всички станахме. Фонтейн излезе от помещението и ние го последвахме в светлината на коридора.

— Спечелихте точка — каза Мънроу.

Фонтейн се усмихна тъжно.

— Мисля, че ще сме готови с обвиненията до края на деня. Мисля, че тоя ще трябва да го спретнем с по-голяма от обичайната ни шеметна скорост, защото иначе началството ще ни прати да чистим тоалетни. Не ми е много приятно да го казвам, но това, че измъкнах от Уолтър самопризнание, че е убил майка си, няма много да впечатли лейтенанта.

— Ами Маккандлис не е имал майка — каза Мънроу. — Дошъл е на света посредством теорията за Големия Взрив.

Фонтейн се дръпна назад и се вгледа в Уийлър и Мънроу с комичен ужас.

— Вие двамата май имате да си блъскате главите над едно-две нерешени убийства.

— Няма вече нерешени убийства в Милхейвън — каза Мъроу. — Не сте ли чули това?

Той се ухили към мене и Рансъм и се обърна да поеме из коридорите към отделението по убийствата. Уийлър тръгна след него.

— Май имате още един почитател в лицето на господин Драгонет — каза ми Фонтейн.

— Жалко, че не можа да ни каже кой е бил истинската Синя Роза, докато обясняваше кой не е бил.

Вън от залата за разпити, кожата на Фонтейн изглеждаше нещо средно между жълто и зелено, като спаружена маруля.

— Неговите случаи не са ли ви карали да потърсите протоколите от старите? — попитах.

— Синята Роза е бил доста преди моето време.

— Мислите ли, че бих могъл да хвърля едно око на тези протоколи? — той ме зяпаше така, че аз добавих: — Все още съм любопитен относно случая със Синята Роза.

— Правите проучвания за книгите си, след като сте ги написал?

Джон Рансъм тромаво се извърна към мене.

— Наистина, какъв е смисълът?

— Да, какъв е смисълът, господин Андърхил?

— Въпросът е личен — казах.

Фонтейн примигна на два пъти, много бавно.

— Тези протоколи са много търсени. Е, след като Майк Хоуган е толкова голям ваш почитател, може би ще успеем да преодолеем нашата обичайна непристъпна поверителност. Разбира се, първо ще трябва да намерим тези протоколи. Ще ви се обадя. Благодаря ви за времето, което ни отделихте, господин Рансъм. Ще ви се обаждам в хода на нещата.

Рансъм му махна с ръка и започна да се отдалечава към старата част на сградата.

Хрумна ми още нещо и аз попитах Фонтейн:

— Научихте ли името на мъжа, който следеше Джон? Посивелият мъж с лексъс?

Фонтейн се нацупи. Бръчките около очите и устата му се врязаха по-дълбоко и меките, подпухнали части от лицето му придобиха още по-печален вид.

— Забравих цялата тая работа — каза той. — Мислите ли, че има някакъв смисъл да…?

Той се усмихна и сви рамене и на мене ми се стори, че част от цялата тази учтивост е фактът, че току-що по един или друг начин той ме е излъгал. Миг по-късно обаче ми се стори, че Фонтейн не би ме излъгал за такова дребно нещо. Гледах го, докато се отдалечава към залата за разпити, прегърбен в безформения си костюм. Това, което бе извършил в залата за разпити, ме бе направило отново свободен човек, но аз не се чувствах свободен.

Фонтейн хвърли поглед настрани към високия полицай, който излезе в коридора с формуляр в ръка, и го сграбчи за лакътя, преди той да успее да се измъкне. Спомних си, че бях видял по-младия мъж в болницата същата сутрин.

— Съни, ще се погрижиш ли тези двама господа да намерят пътя до паркинга? Бих го направил сам, но трябва да се върна в стаята за разпити.

— Да, сър — каза Съни. — Сигурно има двеста души на стъпалата. Как успяват да си направят плакати толкова бързо?

— Безработни са.

Съни се изсмя и се приближи към нас, подобно на Пол Бъниън, който стъпва върху борова гора.

Докато трополяхме надолу по металните стълби на старата част от сградата, Съни каза на Джон, че съжалява за смъртта на жена му.

— Целият отдел съжалява — каза той. — Направо не можехме да повярваме, когато го чухме в колата тая сутрин. Аз бях с инспектор Фонтейн, тъкмо докарвахме оня тип в полицията.

— Вие всички бяхте заедно в колата, когато по радиото съобщиха за госпожа Рансъм? — попитах аз.

Той се обърна на стълбището и ме погледна.

— Точно това казах току-що.

— Бяхте в колата и чухте съобщението.

— Съвсем отчетливо.

— Какво казаха в него?

— За бога, Тим — каза Джон Рансъм.

— Искам просто да знам какво точно са казали.

— Ами жената, която се обади, беше доста възбудена. — Съни започна да се придвижва бавно надолу по стълбите, вкопчвайки се в перилото и обръщайки се през рамо. — Тя каза, че госпожа Рансъм е била пребита до смърт в стаята си, с извинение, господине.

— А каза ли нещо за Манджълоути?

— Да, каза, че е ранен. Беше нова и сигурно е била развълнувана — забрави да използва необходимите кодове.

— Какво, по дяволите, е това, Тим? Не искам да слушам всичко това — каза Рансъм. — Какво значение има?

— Навярно никакво — казах.

— Драгонет веднага се издаде — каза Съни. — Той каза на Фонтейн, значи, „Ако вие, хора, бяхте работили по-бързо, можехте да спасите и нея.“. А Фонтейн го пита, „Признавате, че сте убили Ейприл Рансъм, така ли?“ А той казва, „Разбира се. Аз я убих, кой друг?“

Той стигна до дъното на стълбището и тръгна по коридора, който ми бе напомнил старо начално училище, когато последвах Пол Фонтейн в сградата. Сега всичко беше обагрено от онова, което бях чул на горния етаж. Съобщенията и бележките на таблото изглеждаха като брутални шеги. ПИСТОЛЕТИ ЗА ПРОДАН СЪВСЕМ ЕВТИНО. БИХТЕ ЛИ ЖЕЛАЛИ ЗА РАЗВОДА СИ АДВОКАТ С ДВАЙСЕТ ГОДИНИ СТАЖ В ПОЛИЦИЯТА? КАРАТЕ ЗА ЧЕНГЕТА. Името на кмета на Милхейвън, Мърлин Уотърфорд, беше първо в списъка.

— Стигнахме — Съни отвори вратата към паркинга и се отдръпна от нея, придържайки я с опъната ръка, така че да не я запълни изцяло. Джон Рансъм се промуши покрай него, кривейки лице, и аз се вмъкнах в цепнатината между едрото ченге и рамката. Съни ми се усмихна.

— Всичко хубаво — каза той и остави вратата да се затвори зад нас.

Всички ченгета по паркинга ни зяпаха, докато вървяхме към колата на Рансъм. Стените на сградите около нас, тухлени и каменни, се накланяха навътре и наблюдаващите ни полицаи имаха вид на животни в клетка. Всичко бе потъмняло от времето и от подтиснатото насилие.

Рансъм се строполи върху дясната седалка. Няколко ченгета с каменни физиономии тръгнаха към колата ни. Влязох и подпалих. Преди да включа на скорост, един от полицаите се появи до мене и се наведе в отворения прозорец. Лицето му беше много близко до моето. Петна на алкохолик горяха по месестите му бузи, а очите му бяха бледи и мъртви. Дамрош, помислих си аз. Двама други застанаха зад колата.

— По работа ли бяхте тук?

— Бяхме с Пол Фонтейн — казах.

— Така ли — това не беше въпрос.

— Това е Джон Рансъм. Съпругът на Ейприл Рансъм.

Ужасното лице се отдръпна.

— Тръгвайте, махайте се — той се изправи, направи крачка назад и размаха ръка. Полицаите зад колата изчезнаха.

Подкарах по неравния, дълбок проход между високите сгради на кметството и свърнах по улицата. Някъде в далечината се чуваха скандирания. Джон Рансъм въздъхна. Погледнах го и се наведох да включа радиото. Безизразен радиоглас каза: „… репортажите продължават да валят, като някои от тях си противоречат, но изглежда няма съмнение, че Уолтър Драгонет е извършителят на поне двайсет и пет убийства. Носят се слухове за изтезания и канибализъм. Пред управлението на полицията в момента има спонтанна демонстрация…“

Рансъм натисна копче и колата се изпълни с музика на тромпет — „Ранна пролет“ в изпълнение на Клифърд Браун. Погледнах към Рансъм с изненада и той каза:

— Радиостанцията на колежа „Аркхам“ пуска четири часа джаз всеки ден.

Той отново се отпусна на мястото си. Просто искаше да престане да слуша за Уолтър Драгонет.

Завих и навлязох в „Армъри Плейс“. Клифърд Браун, мъртъв от повече от трийсет години, произнесе фраза, която заличи смъртта и времето със самоуверена, небрежна красноречивост. Музиката почти ме измъкна от депресията, която Уолтър Драгонет беше предизвикал. Спомних си как съм слушал същата фраза преди всичките тези години в лагера „Крандол“.

Рансъм извърна глава, за да погледне тълпата, изпълнила половината от „Армъри Плейс“. Тълпата, която заливаше стъпалата пред полицейското управление и площада, се беше укротила. Плакати се вдигаха и сваляха. На един от тях пишеше ОСТАВКА ЗА ВЕС. Мегафонен глас изрева, че му е дошло до гуша да живее в страх.

Попитах Рансъм кой е Вес.

— Началник на полицията — измърмори той.

— Ще имаш ли нещо против да се отклоним за малко?

Той поклати глава.

Оставих ревящата тълпа зад себе си и продължих по улица „Хърейшо“, от другата страна на редакцията на „Леджър“ и на Центъра за изпълнителски изкуства. Улица „Хърейшо“ ни преведе през район с двуетажни тухлени складове, бензиностанции, магазини за алкохол и две храбри малки художествени галерии, които се опитваха да превърнат квартала в нов Сохо.

Клифърд Браун продължаваше да свири и слънчевата светлина пламтеше по стъклата и покривите на колите. Рансъм седеше облегнат назад и безмълвен, свил дясната си ръка върху устата си, с отворени, но невиждащи очи. При входа на моста имаше знак, който забраняваше минаването на превозни средства над един тон. Прекосих стария трополящ мост и спрях на отвъдната страна. Джон Рансъм изглеждаше, сякаш спи с отворени очи. Излязох и огледах реката и бреговете. Реката се плъзгаше лениво към Мичиган между високите прави бетонни стени. Беше пет-шест метра дълбока и толкова тъмна, че би могла да бъде и бездънна. Кални брегове, покрити с гуми и гниещи дървени щайги се простираха между стените и водата.

Преди шестдесет години тук е имало ирландски квартал, заселен с буйни, невъздържани мъже, които бяха построили пътища и прокарали трамвайни линии; за кратко време жилищата бяха обитавани от мъжете, които работеха в складовете оттатък реката; за още по-кратко време студентите от „Аркхам“ и Университета ги бяха завзели заради ниските наеми. Престъпниците, които те също бяха привлекли, бяха изтласкали студентите и сега блоковете бяха заселени от хора, които изхвърляха боклука и старите си мебели на улицата. Пивницата „Грийн уоман“ бе споделила общата съдба.

Кръчмата представляваше малка двуетажна сграда с наклонен покрив и бе построена върху циментова плоча, която се подаваше над източния бряг на реката. Откъм гърба й бяха добавени асиметрични пристройки. Преди построяването на „Армъри Плейс“, барът бе посещаван от чиновници и полицаи извън работно време. През лятото на кръгли бели маси с изглед към реката се сервираха оптимистични опити за ирландска кухня — „Агнешко а ла мисис Райли“ и „Задушеното на Пади Мърфи“. Сега масите бяха изчезнали и по празния бетон се ширеха надписи от спрейове. СКУЗ ДУФАЙ. РОМИ 22. УБИЙ МА СМРТ. Реклама за бира „Пфорцхаймър“ висеше накриво на един прозорец, обрамчен със зигзаг от лепенки. В една студена зимна нощ тук хората са се смеели, пиели и спорели, докато на десетина метра някой бе убивал жена с дете на ръце.

— Не беше ли безумна история това? — каза някакъв глас до рамото ми. Подскочих стреснато и се огледах. Джон Рансъм стоеше точно зад мене. Колата зееше отворена край пътя. Бяхме сами в огряната от слънце пустош. Рансъм имаше призрачен, безтелесен вид с избеленото си от светлината лице и бледите цветове на дрехите си. За миг си помислих, че има пред вид безумната история на Уилям Дамрош, и кимнах.

— Тоя луд — каза той, загледан в бунището по опечения бряг на реката. — Бил видял жена ми в офиса на брокера си.

Той направи няколко крачки и се вторачи в реката. Черната вода се движеше толкова бавно, че сякаш беше застинала. Блясъкът я застилаше като корица лед.

Погледнах Рансъм. Лицето му донякъде си беше възвърнало цвета, но все още изглеждаше на границата на изчезване.

— Ако искаш да чуеш истината, все още ме тормози фактът, че е чул за убийството на Рансъм, преди да го признае. А и не знаеше, че Манджълоути е бил ударен с нещо по главата, а не намушкан.

— Забравил е. А и за Фонтейн това беше без значение.

— Това също не ми харесва — казах. — Фонтейн и Хоуган искат да изхабят сума ти черен маркер по онова табло в барчето.

Лицето на Рансъм отново побеля. Той се върна в колата и седна на мястото до шофьорското. Ръцете му се тресяха. Цялото му лице се сгърчи, докато се опитваше да преглътне. Хвърли ми един страничен поглед, сякаш проверяваше дали наистина забелязвам всичко това.

— Може ли да се приберем в къщата ми, моля?

Той не продума нищо по целия път до „Ели Плейс“.

13

Когато влязохме, Джон върна касетата на телефонния секретар. Извън ослепителната, разтапяща светлина той изглеждаше по-веществен, не така застрашен от изчезване.

Той се изправи, когато касетата спря да се пренавива и вдигна замъглен поглед към мене. Истинските черти на лицето му — по-слабото, по-мъжествено лице, което бях познавал преди години — се надигнаха през възглавничката от плът, която го бе прикрила.

— Едно от обажданията е моето — казах. — Потърсих те тук преди да тръгна към болницата.

Той кимна.

Минах през портала към всекидневната и седнах на канапето с лице към Вюияр. Спомнях си, че първото обаждане е от предишния ден — Рансъм не беше проверявал секретаря, откакто бяхме излезли заедно от къщата следобеда на предишния ден. Тенекиен, но съвсем отчетлив глас каза:

— Джон? Господин Рансъм? У дома ли сте?

Аз се наведох към масичката, взех една от книгите за Виетнам и я отворих наслуки.

— Май не сте — каза гласът. — Тук е Брайън Дориан, извинявам се за обаждането, но аз наистина искам да разбера как е Ейприл, как е госпожа Рансъм. От „Шейди Маунт“ дори не казват дали е при тях. Знам колко тежко ви е навярно, но бихте ли се обадил, когато се върнете? Много е важно за мене. Или аз ще се обадя. Просто искам да чуя нещо — толкова е трудно да си в пълна неизвестност. Това е. Дочуване.

Друг глас:

— Здравейте, Джон, обажда се Дик Мюлър. Всички от „Барнет“ се чудим как е Ейприл и се надяваме, че има подобрение. Ние всички ви съчувстваме в това изпитание, Джон.

Рансъм въздъхна дълбоко.

— Моля ви, звъннете ми тук в офиса или вкъщи да ми кажете как вървят нещата. Домашният ми телефон е 474–0653. Надявам се да ви чуя скоро. Дочуване.

Обзалагам се, че брокерът на Месаря бе изкарал доста потърсваща сутрин, когато бе седнал да закуси бъркани яйца с последния брой на „Леджър“.

Следващото обаждане беше моето от „Сейнт Олуин“ и аз се опитах да заглуша по-плътната, по-дълбока, по-хриплива имитация на гласа ми, като се съсредоточих върху картините пред мене.

След това един глас много по-дълбок и хриплив от моя изригна от машината.

— Джон? Джон? Какво става? На всичко отгоре аз трябва да пътувам. Не разбирам — не разбирам къде е дъщеря ми. Не можеш ли да ми кажеш нещо? Обади се или ела тук бързо, моля те. Къде, по дяволите, е Ейприл? — шумно дишане блъсна по съскащата лента, докато говорещият като че ли очакваше отговор. — Майната му — каза той и отново задиша за около десет секунди. Обаждащият се удари слушалката няколко пъти по телефона, преди да успее да затвори.

— О, боже — каза Рансъм. — Само това ми липсваше. Бащата на Ейприл. Казах ти за него, нали — Алън Брукнър? Можеш ли да повярваш? През следващата година той ще трябва да преподава курса си по източни религии, както и курса по Концепции за свещеното, който водим двамата.

Той хвана главата си с ръце, като че ли се опитваше да предотврати избухването й като гейзер, и се върна през портала.

Оставих книгата обратно на масичката.

Все още с ръце на главата, Рансъм въздъхна дълбоко.

— Мисля, че ще е най-добре да му се обадя. Маже би ще трябва да отидем при него.

Казах, че нямам нищо против.

— Всъщност може би ще те помоля ти да се обадиш на другите двама, след като свършим с Алън.

— Всичко, което кажеш — казах.

— Най-добре ще е да се обадя на Алън — каза Джон. Той отпусна ръцете си и се върна при телефона.

Набра и започна нервно да шава от нетърпение, докато телефонът дълго звънеше. Най-сетне ми каза: „Ето го“ и се обърна с лице към стената, отмятайки глава назад.

— Алън, Джон е. Току-що чух обаждането ти… Да, чувам… Не, Ейприл я няма, Алън, наложи се да замине. Слушай, искаш ли да дойда при тебе? Успокой се, Алън, след минута-две съм при тебе.

Той затвори и се върна във всекидневната с такъв измъчен вид, че изпитах желание да му налея питие и да го пратя в леглото. Не беше дори закусил, а беше вече почти два часа.

— Съжалявам, но нека свършим с това — каза той.

— Няма ли да вземем колата — попитах, когато отминахме понтиака и продължихме на изток по „Ели Плейс“.

— Алън е само на две преки от тук, но дори и да имаме късмет точно сега, по принцип там никога няма места за паркиране. Хората са готови да се избият, за да паркират — той ми хвърли поглед назад и аз забързах да го застигна, така че закрачихме заедно.

— Един човек срещу болницата излезе и ми се разкрещя тая сутрин, задето съм паркирал пред къщата му — казах. — Значи имам късмет, че не ме е застрелял.

Рансъм изсумтя и посочи с палец надясно, когато стигнахме ъгъла. Яката на бялата му риза беше потъмняла от пот и предната част на ризата му беше прилепнала до гърдите на влажни амебоподобни петна.

— Особено беше възмутен от това, че някакъв излязъл от болницата тая сутрин и седнал на моравата му. Рансъм ме погледна стреснато, като елен, зърнал ловец в гората.

— Хъм — той отново погледна напред и се забърза. — Съжалявам, че ти причиних всички тези усложнения.

— Мислех си, че Алън Брукнър е твоят герой.

— Той имаше някои проблеми.

— И не знае дори, че Ейприл е била наранена?

Той кимна и натика ръце в джобовете си.

— Много ще съм ти благодарен, ако ми съучастваш в тая работа. Не мога да му кажа, че Ейприл е мъртва.

— Няма ли да го прочете във вестниците.

— По всяка вероятност, не — каза Джон. — Стигнахме.

Първата къща от източната страна на пресечката беше солидна триетажна сграда с полукръгло прозорче над вратата и симетрични прозорци в декоративни амбраузи. На моравата растяха високи дъбове и тревата беше дива и избуяла, настърчала от високи до коленете плевели.

— Все забравям да се погрижа за тревата — каза Джон с такъв тон, сякаш смяташе да асфалтира моравата. Рула от пожълтели вестници, привързани с гумички, надничаха от тревата, някои от тях толкова пожълтели, че приличаха на изкуствените цепеници в газовите камини.

— Няма да е много чисто вътре — каза ми той. — Ние наехме камериерка за него миналата години, но тя напусна точно преди Ейприл да влезе в болницата и аз не бях… — той сви рамене.

— Никога ли не излиза? — попитах.

Рансъм поклати глава и заблъска по вратата, после притисна лицето си с ръце.

— Това е един от особените му дни. Трябваше да се сетя.

Той извади тежка връзка ключове от джоба си и дълго рови, докато извади ключа, който да постави в ключалката. Отвори вратата.

— Алън? Алън, аз съм. Доведох един приятел.

Той влезе и ми направи знак да го последвам.

Проправих си път през неотворените пликове, разпилени по синия персийски килим в антрето. Безредните купища книги и списания покриваха всичко освен една тясна пътечка, която се изкачваше по извиващото се стълбище. Джон се наведе да събере част от писмата и ги занесе в съседната стая.

— Алън?

Той поклати глава в израз на безсилие и захвърли писмата върху кафяво кожено канапе.

На дългата стена срещу мене висяха големи маслени платна на семейства, наредени пред английски провинциални къщи. Други три стени бяха запълнени от рафтове с книги, книги без обложки лежаха върху по-големия розов индийски килим, скъсани листове машинописна хартия и чинии с окаменили пържени яйца, извити филии хляб и овъглени сандвичи покриваха широката полица над камината и просторната масичка с кожена повърхност пред канапето. Всички лампи бяха запалени. Нещо в стаята накара очите ми да смъдят, сякаш съм плувал в прекомерно хлориран басейн.

— Ама че бъркотия — каза Джон. — Всичко щеше да е наред, ако камериерката не беше напуснала — гледай, късал е някакъв ръкопис.

Големи пухкави вълма от сив прах се разлитаха под обувките му. Той отвори прозорец, обграден от етажерките в единия край на стаята.

Усетих слаба, но несъмнена миризма на изпражнения.

Раздаде се силен и хриплив баритон:

— Джон? Ти ли си, Джон?

Джон се извърна уморено към мене и каза силно:

— Долу съм.

— Долу? — старецът прозвуча, сякаш имаше вграден мегафон. — Аз ли те повиках?

Лицето на Рансъм увисна.

— Да. Ти ме повика.

— Доведе ли Ейприл? Ние трябва да заминем на пътешествие.

По стълбите се чуха стъпки.

— Не знам дали ще имам сили за това — каза Рансъм.

— С кого говориш? Грант? Това Грант Хофман ли е?

Стъпките стигнаха долния етаж.

— Не — каза Джон. — Не е Грант Хофман, един приятел е.

Един старец с разпилени бели коси и дълги кльощави ръце и крака пристъпи в стаята само по долни гащи, напластени с последователни слоеве жълто. Коленете и лактите му изглеждаха твърде големи за него, като буци по ствола на дърво. От съсухрения му гръден кош струяха бели косми; леки, подобни на паяжина косми се виеха около врата и под брадичката му. Ако не беше прегърбен, би бил с моя ръст. Гнил, кисел дъх влезе заедно с него. Очите му бяха маймуноподобни и много блестящи.

— Къде е Грант? — изрева той. — Чух те, че говориш с него.

Нажеженият му поглед се спря върху мене и лицето му се затвори като мида.

— Кой е тоя? За Ейприл ли е дошъл?

— Не, Алън, това е мой приятел, Тим Андърхил. Ейприл не е в града.

— Но това е смешно — гневното маймунско лице се смръщи към Рансъм. — Ейприл би ми казала, ако заминаваше от града. А ти казвал ли си ми, че не е в града?

— Няколко пъти.

Старецът се приближи към нас на възлестите си щъркелови крака. Косата му се виеше около главата.

— Е, може би не си спомням всичко. Приятел на Джон, така ли? Познавате ли дъщеря ми?

При приближаването му миризмата се засили и смъденето в очите ми — също.

— Не, не я познавам — отговорих.

— Жалко. Щеше да ви срути. Ще пийнете ли? Имате нужда да пийнете, ако ще се забърсвате с Ейприл.

— Той не пие — каза Джон. — А и ти не трябва да пиеш повече.

— Елате с мен в кухнята, всичко, от което имате нужда, е там.

— Алън, трябва да те отведа горе — каза Джон. — Трябва да се измиеш.

— Взех душ тази сутрин — той тръсна глава към една врата от дясната страна на стаята, ухилен към мене, за да ми покаже, че бихме могли да се отскубнем на свобода в кухнята, ако се отървем от тоя досадник. После лицето му отново се затвори и той погледна враждебно към Джон.

— И ти можеш да дойдеш в кухнята, ако ми кажеш къде е Ейприл. Ако знаеш. В което се съмнявам.

Той стисна лакътя ми с кокалестите си пръсти и дръпна ръката ми.

— Е, добре, хайде да видим как е в кухнята — каза Джон.

— Аз не пия без мярка — каза Алън Брукнър. — Аз пия точното количество, което искам да изпия. А това е нещо друго. Пияниците пият без мярка.

Той ме повлече през стаята. Кафяви струйки и петна бяха засъхнали по краката му.

— Срещали ли сте се с дъщеря ми?

— Не.

— Страхотна е. Мъж като вас би я оценил — той блъсна с рамо вратата в стената с книги и тя се отвори, сякаш бе на пружини.

Тръгнахме по коридор с окачени по стените дипломи в рамка, награди и удостоверения. Между наградите имаше и няколко семейни фотографии и аз видях един по-млад, жизнен Алън Брукнър, обгърнал с ръка сияещо русокосо момиче, високо почти колкото него. Имаха такъв вид, сякаш светът е техен — самоувереността им го обгръщаше като щит.

Брукнър отмина снимката, без да я погледне, както навярно правеше десетина пъти на ден. В коридора миризмата му се усещаше още по-остро. Бяла козина като сплъстена паяжина покриваше кокалестите му рамене.

— Намери си добра жена и се моли да те надживее. Това е лотарията.

Той се промуши през още една врата и ме издърпа сред купища боклук в кухнята, преди вратата да се плъзне обратно. Миризмата на гниеща храна удави вонята на Брукнър. Вратата се отплесна на другата страна и удари Джон Рансъм, който каза: „Проклятие“!

— Мислил ли си някога за проклятието, Джон? Страшно интересно понятие, много двусмислено. В рая ние губим себе си във вечното възпяване на Бога, но в ада ние продължаваме да бъдем, каквито сме. При това ние смятаме, че заслужаваме прокълнатостта си и християнството ни казва, че тя ни е оставена от нашите първи прародители, Августин казва, че дори Природата е била прокълната и — той пусна ръката ми и се завъртя. — Къде, по дяволите, е бутилката? Бутилките, би трябвало да кажа.

Празни бутилки от уиски стояха до мивката; до задната врата имаше книжна торба, пълна с още празни бутилки. По плотовете и мивката лежаха кутии от пици, сред които, промъквайки се между мръсни чинии и обърнати с дъното нагоре чаши, пъплеха познати на вид кафяви насекоми.

— Искайте и ще ви бъде дадено — каза Брукнър, грабвайки неотворена бутилка уиски от една каса под мивката. Той я стовари върху плота и хлебарките в мивката се намъкнаха в най-близките кутии от пица. Той разпечата бутилката и махна капачката.

— Там горе има чаши — каза ми той и посочи към един шкаф до главата ми.

Отворих шкафа. Пет високи чаши бяха разпилени на полица, която можеше да побере трийсет. Извадих три и ги поставих пред Брукнър. Той донякъде наподобяваше изпаднал индийски свят мъж.

— Карай, днес може и да пийна — каза Рансъм. — Нека пием по едно, а после ще трябва да се погрижим за тебе.

— Кажи ми къде е Ейприл — Брукнър грабна бутилката и го погледна свирепо с маймунското си лице.

— Не е в града — каза Джон.

— Усърдните брокери не се моткат нагоре-надолу, когато клиентите им се нуждаят от тях. У дома ли е? Болна ли е?

— В Сан Франциско е — каза Джон. Той се протегна и взе бутилката от тъста си, така както полицай би отнел пищова на някой объркан тийнейджър.

— И какво, моля, прави дъщеря ми в Сан Франциско?

Рансъм наля един пръст уиски в една от чашите и я подаде на стареца.

— „Барнет“ се слива с една друга инвеститорска къща и се говори, че Ейприл ще получи повишение и ще ръководи отделен офис там.

— Коя е другата инвеститорска къща? — Брукнър изпи всичкото уиски на две глътки. Той си подаде чашата, без да я погледне. По издадената му долна устна блестеше течност.

— „Беър, Стърнс“ — каза Джон. Той наля солидно количество в собствената си чаша и бавно отпи.

— Тя няма да отиде. Дъщеря ми няма да ме остави — той все още протягаше напред чашата си и Джон наля още два пръста уиски в нея. — Ние щяхме… ние щяхме да ходим някъде заедно — той ми посочи бутилката.

Поклатих глава.

— Хайде де, и той иска, не виждаш ли?

Рансъм се изви, наля уиски в третата чаша и ми я подаде.

— За твое здраве, момче — каза Брукнър и вдигна чашата към устните си. Той изпи половината уиски и провери дали все още съм заинтересован от едно добро прекарване.

Вдигнах чашата и отпих мъничко от уискито. Пареше, беше като живо. Отдалечих се от стареца и оставих чашата си върху дълга чамова маса. След това забелязах какво още има върху масата.

— Трампа-ри-трампа-рет — избумтя Брукнър със смущаващо здравия си глас. — Днес всички курви са с късмет — и той отпи от чашата.

До моята чаша имаше револвер и купчина от двайсетдоларови банкноти, които правеха поне четиристотин долара. До тях имаше купчина от по десет, също толкова висока. По-висока купчина от по пет долара стоеше до тях и поне стотина еднодоларови банкноти бяха струпани като дървесни листа в края на масата. Издадох някакъв звук и старецът се извърна да види какво гледам.

— Моята банка — каза той. — Сам я създадох. За да мога да плащам на момчетата за поръчки. Така не могат да те излъжат, нали така? Връщат точно. Пистолетът е моята система за безопасност. Стискам го и ги гледам, докато броят.

— Момчетата за поръчки?

— От пицарията, оная с радиоколите. И от магазина за алкохол. Обикновено ги питам дали биха искали едно малко гърмежче. И те просто грабват парите и бягат.

— Не се съмнявам — каза Джон.

— Ох, лошо ми е на стомаха — старецът потърка съсухреното си шкембе с дясната си ръка. — Изведнъж ми призля. — Той изпъшка.

— Хайде горе — каза Джон. — Нали не искаш да се изпуснеш тука? Аз идвам с тебе. Ще вземеш един душ.

— Аз вече…

— Е, значи ще вземеш още един — Рансъм го завъртя и го забута към вратата.

Брукнър ревеше за стомаха си, докато се изкачваха по второто стълбище в задната част на къщата. Гръмкият му глас минаваше от стая в стая. Изсипах уиски върху хлебарките и те се разбягаха обратно в кутиите от пица. Когато се уморих да ги гледам, седнах до купчината пари и зачаках. След още малко започнах да сгъвам и притискам кутиите от пица, за да видя дали няма да се поберат в кофата за боклук. След това насипах течен сапун върху купа чинии в мивката и пуснах топлата вода.

15

След около четиридесет минути Рансъм се върна в кухнята и се стъписа, като ме видя какво правя. Широкото му, бледо лице помръкна, но след миг на колебание той извади бяла кърпа за чинии от едно чекмедже и започна да избърсва чиниите.

— Благодаря ти, Тим — каза той. — Много беше мръсно, нали? Къде постави целия този боклук, дето беше наоколо?

— Намерих две торби за боклук — казах. — А и чиниите не бяха чак толкова много, та реших да се погрижа за тях, докато ти обливаш стареца. Повърна ли?

— Само се оплакваше. Натиках го под душа и го заставих да използва сапун. Той минава през тези странни фази, когато не си спомня как да прави най-прости неща. В други случаи, както беше днес, почти се владее — не е напълно с акъла си, разбира се, но някак си контролира нещата.

Чудех се какви ли ще са другите случаи, ако днес бях видял Алън Брукнър в момент, когато контролира нещата.

Свършихме с миенето и избърсването но чиниите.

— Къде е той сега?

— В леглото. Щом се усети сух, заспа. А това е точно каквото исках. Имаш ли нещо против да се махаме.

Извадих запушалката от мивката и избърсах ръцете си о мократа кърпа.

— Имаш ли идея за какво пътуване говореше непрекъснато?

Той отвори външната кухненска врата и намести топката така, че да се заключи след нас, когато я затвори.

— Пътуване? Ейприл го водеше в зоологическата градина, в музея, по такива места. Той не е много подходящ за екскурзии, както навярно си забелязал.

— И това беше един от добрите му дни?

Ние излязохме през кухненската врата и обиколихме къщата. Избуялата трева се печеше на слънцето. Единият от големите дъбове беше разцепен от светкавица и наполовина беше почернял и обезлистен. Всичко — къщата, моравата, дърветата, се нуждаеха от грижи.

— Е, всичко, което каза, беше смислено, доколкото си спомням. Щеше да е по-добре, ако не беше пил в продължение на два дни.

Излязохме от високата трева на тротоара и тръгнахме обратно към „Илай Плейс“. Малки кафяви бодливи топки бяха прилепнали към панталоните ми. Поех свеж влажен въздух с дробовете си.

— И от него се очаква да преподава през следващата година?

— Той изкара миналата само с два странни епизода.

Попитах за възрастта му.

— Седемдесет и шест.

— Защо не се е пенсионирал?

Джон се изсмя — с нещо като окаяно излайване.

— Той е Алън Брукнър. Може да остане докогато си иска. Но ако си замине, заминава цялата катедра.

— Защо?

— Аз съм останалата част от катедрата.

— Търсиш ли си друга работа?

— Всичко би могло да се случи. Алън може да се оправи.

Вървяхме известно време в мълчание.

— Ще трябва изглежда да му взема нова чистачка — изрече той най-сетне.

— Мисля, че ще трябва да започнеш да оглеждаш старческите домове — казах аз.

— При моята заплата?

— Той няма ли свои пари?

— Е да, — каза той. — Може би има нещо.

16

Когато се върнахме в къщата, Рансъм ме попита дали искам нещо от кухнята.

Прекосихме трапезарията, където доминираше колосална маса, и влязохме в модерна кухня с хладилник с размер на спалня и дълбоки плотове, обградени от два кухненски робота, машина за спагети, миксер и машина за хляб. Рансъм отвори един шкаф и свали две чаши от претъпканата полица. Той ги пъхна една след друга в произвеждащото лед съоръжение на вратата на хладилника и ги извади, пълни със сребърни сърповидни парчета лед.

— Някаква вода? Някаква напитка?

— Каквото и да е.

Той отвори хладилника, извади бутилка вода с картинка на айсберг на етикета, разпечата я и напълни чашата ми. Подаде ми чашата, върна бутилката и издърпа от полиците пликове с нарязано месо, опаковани сирена и един хляб. Майонеза, горчица в глинено бурканче, маргарин, маруля. Той нареди всичко това на плота за рязане, после постави две чинии с ножове и вилици до тях. След това затвори хладилника и отвори вратата на замразителя към полици със замразено месо, цяло отделение със замразени ястия, голяма замразена пица, сгъната като гума на камион и две полици с наредени хоризонтално бутилки водка — „Абсолют Пепар“ и „Ситрон“, „Финландия“, японска водка, полска водка, „Столичная кристал“, бледозелени водки и бледокафяви водки и водки с неща вътре в тях, дълги стръкове трева, череши, парчета лимон, грозде. Наведох се, за да разгледам по-добре.

Той извади „Столичная“, разви капачката и полунапълни чашата си.

— Трябва наистина да изстудя чашата — промърмори той. — Но не всеки ден жена ти умира, след което трябва да метнеш седемдесетгодишен старец под душа и да се погрижиш той да измие петната от лайна по краката си — той отпи здраво от водката и направи гримаса. — На практика трябваше да вляза вътре с него — ново отпиване, нова гримаса, ново отпиване. — Трябваше да го избърша. Тия бели косми по цялото му тяло — уф. Като гласпапир.

— Може би ще трябва да наемеш тая сестра, Илайза Морган, да прекарва поне деня с него.

— Мислиш, че тъстът ми не може да се грижи сам за себе си ли? Чудя се защо си останал с такова впечатление — Джон пусна още ледени сърпчета в чашата си и наля още десетина сантиметра ледена водка. — Както и да е, ето ги продуктите за сандвичите. Действай.

Започнах да редя печено говеждо и швейцарско сирене върху хляба си.

— Мислил ли си как ще му кажеш истината за Ейприл?

— Истината за Ейприл? — той остави чашата си и почти ми се усмихна. — Не. Още не съм мислил за това. Като си помислиш, ще трябва да казвам на доста хора за това, което стана — той присви очи и отново отпи. — А може и да не трябва. Ще прочетат във вестниците.

Рансъм остави чашата си на плота и разсеяно започна да си прави сандвич, като постави парче говеждо върху парче хляб, после добави две парчета салам и парче шунка. Той изряза тънко парче сирене и го напъха в устата си. Заби лъжичка в бурканчето с горчица и започна безцелно да я разбърква.

Аз поставих майонеза и маруля върху собствения си сандвич, наблюдавайки го как разбърква горчицата.

— Ами погребението, службата, такива неща?

— О, да — каза той. — Болницата урежда погребалното бюро.

— Имате ли парцел на гробището и така нататък?

— Кой мисли за такива работи, когато жена му е на трийсет и пет години? — той отново отпи. — Предполагам, че ще искам да я кремират. Навярно и тя би пожелала това.

— Би ли искал да остана за още няколко дни? Аз нямам нищо против, стига да не мислиш, че се натрапвам или се превръщам в бреме.

— Моля те, остани. Имам нужда да си говоря с някого. Още не съм почувствал напълно това, което се случи.

— Ще се радвам да остана — казах. За известно време го гледах как разхожда лъжичката в зърнестата горчица. Най-накрая я извади и намаза горчица по странния си сандвич. Затвори го отгоре с парче хляб.

— Имаше ли нещо вярно в това, което каза за сливането на компанията й с друга брокерска къща? — попитах. — Звучеше толкова конкретно.

— Измислените истории трябва да са конкретни — той вдигна сандвича и го погледна, сякаш някой друг му го беше подал.

— Значи си съчинил всичко това? — хрумна ми, че навярно е съчинил историята непосредствено след постъпването на Ейприл в болницата.

— Е, мисля, че подухваха такива ветрове. Нещо се носеше тук и там като хвърчило от глухарче — той остави сандвича си и вдигна чашата. — Знаеш ли какво е най-лошото у хората, които правят това, което правеше Ейприл, хората с такава професия? Не говоря за Ейприл, разбира се, защото тя не беше такава, а за останалите. Те всички бяха въздух под налягане. Те дрънкат на сутрешните си заседания, после дрънкат по телефона, после дрънкат на клиентите по време на обяд, после дрънкат още малко по телефона — това е, това им е работата. Само приказки. Те обожават слуховете, господи, как обичат слуховете. И второто най-ужасно нещо у тези хора е, че те вярват на всичко, което всеки от тях казва! Така че ако не си чул най-новата от тези тъпи, безсмислени клюки и козни, които те преповтарят по цял ден, ако не знаеш това, което всички шептят по телефоните си денем и нощем, то ти за нищо не ставаш, момче, ти си за изхвърляне. Казват, че хората от академичните професии не били светски; най-вече тези лайнари, тези артисти, дето вършеха работата, която вършеше Ейприл, те ни презират, понеже се предполага, че не сме от мира сега. Е, поне имаме истински теми, животът ни има поне някакво интелектуално и етично съдържание, а не е само тоя голям въздушен мехур от полуистини, и слухове, и пари.

Той се беше запъхтял и лицето му беше станало на розови петна. Изсуши остатъка от питието си и веднага си направи ново. Познавах „Столичная кристал“. За по-малко от десет минути Джон беше унищожил водка за петнайсет долара.

— Значи „Барнет“ не са се канели наистина да отварят клон в Сан Франциско?

— Всъщност нямам идея.

Хрумна ми друго.

— Тя държеше на тая къща заради близостта до баща й ли?

— Това беше една от причините — Джон се облегна на плота и наведе глава. Имаше вид като че ли се канеше да легне на плота. — Освен това Ейприл не искаше да се залости в „Ривъруд“ с глупаци като Дик Мюлър и половината от останалите в офиса й. Искаше да е по-близо до изложбените галерии, ресторантите и, де да знам, културния живот. Това се вижда, достатъчно е да разгледаш къщата ни. Ние не бяхме като дебилите в службата й.

— Значи май би й харесало в Сан Франциско?

— Никога няма да узнаем това, нали така? — той ме изгледа мрачно и захапа сандвича си. Погледна към него, дъвчейки, и челото му се набръчка. Преглътна. — Какво по дяволите е това? — той отхапа още малко. — Все едно, тя никога не би напуснала Алън, прав си — и отхапа отново. След като преглътна, наклони чинията си към кофата за боклук и изсипа почти целия сандвич в нея. — Довършвам си питието и отивам да си легна. Това е единственото, което мога да изтърпя в момента — той отпи още веднъж продължително и обърна чашата с дъното нагоре. — Слушай, Тим, остани още малко. Ще ми бъдеш от помощ.

— Добре — казах. — Има нещо, което бих искал да прегледам, ако мога да остана за още един-два дни.

— Някакво проучване ли?

— Нещо такова.

Той се опита да се усмихне.

— Боже, наистина съм свършен. Би ли могъл да се обадиш на Дик Мюлър? Той е все още в службата си, освен ако не е излязъл някъде за обяд. Не ми е приятно, че те моля за такова нещо, но хората, които познаваха Ейприл, трябва да разберат какво се е случило преди да го прочетат във вестниците.

— А другият мъж, който се обади? Този, който не знаеше дали да те нарича Джон, или господин Рансъм?

— Брайън? Зарежи го. Нека научи от новините.

Той изви ръката си за довиждане и се изклатушка от кухнята. Заслушах се в глухите му стъпки нагоре по стълбите. Вратата на спалнята му се отвори и затвори. Когато свърших с яденето, поставих чинията си в миялната и върнах продуктите обратно в хладилника.

В тихата къща ясно се чуваше съскането на въздуха от процепите на климатичната инсталация. Сега, когато се бях съгласил да правя компания на Джон Рансъм, не се чувствах съвсем сигурен какво смятам да правя в Милхейвън. Отидох във всекидневната и седнах на канапето.

За сега нямаше нищо за правене. Погледнах часовника си и открих с нещо повече от изненада, почти с изумление, че откакто се бях измъкнал от самолета и бях видял неузнаваемия Джон Рансъм да ме чака на изхода, бяха изминали точно двайсет и четири часа.

1

Едно трио от новинари от „Леджър“ пристигна около три следобяд. Казах им, че Джон спи, представих се като приятел на семейството и ми бе отговорено, че ще са щастливи да изчакат, докато Джон се събуди. След около час на вратата отново се позвъни и се появи подобна делегация от Чикаго. Проведохме горе-долу същия разговор. В пет на вратата се позвъни, докато аз говорех в антрето по телефона. Натоварени със многоцветни пликчета със снаксове, бележници, писалки и касетофони, на стълбите и около стълбите стояха същите петима. Отказах да събудя Джон, но ми се наложи да размахам телефона в лицето на най-настойчивия репортер, Джефри Боу от „Леджър“.

— Добре де, не бихте ли могли вие да ни помогнете — попита той.

Въпреки името си, което предполага здравеняк на средна възраст, сако от вълнен плат и пепитена жилетка, този Боу беше кльощав младеж на двайсетина години, с увиснали джинси и омачкана памучно-ленена риза. Занемарена черна коса падна над дебелите му очила, когато той се наведе да включи касетофона си.

— Бихте ли могли да ни дадете някаква информация за това как господин Рансъм посрещна новината за смъртта на жена си? Има ли той представа за това как Драгонет е срещнал за пръв път жена му?

Затворих вратата в лицето му и се върнах към Дик Мюлър, колегата на Ейприл от „Барнет и компания“, който каза:

— Господи, какво беше това? — той имаше почти комично съвършен милхейвънски изговор.

— Репортери.

— Те вече знаят, че, а-а, че…

— Знаят — казах. — И няма да им отнеме дълго време да разберат, че сте бил брокер на Драгонет, така че подгответе се.

— Да се подготвя?

— Ами те ще бъдат силно заинтригувани от вас.

— От мене ли?

— Ще искат да интервюират всеки, който някога е имал нещо общо с Драгонет.

Мюлър изстена.

— Така че измислете по какъв начин бихте могли да ги държите настрани от офиса си. Може би ще трябва да престанете да използвате предната си врата за седмица-две.

— Добре, добре, благодаря — каза той. После се поколеба. — Казвате, че сте стар приятел на Джон?

Повторих му информацията, която му бях дал преди Джефри Боу и останалите да ни прекъснат. През тесните прозорци от двете страни на вратата видях да се приближава още една кола и да паркира пред къщата. Двама мъже, единият с касетофон, другият с камера, се измъкнаха и тръгнаха към вратата, ухилвайки се към Боу и двамата му колеги.

— Как е Джон?

— Изпи две питиета и си легна. Той ще има много работа през следващите два дни, така че аз ще остана да му помагам.

Някой блъсна четири пъти по вратата с методичността на метроном.

— Това Джон ли е? — попита Мюлър. Изглеждаше загрижен, дори разтревожен.

— Не. Още един господин от пресата.

Мюлър се задави, представяйки си как цяла тълпа реве името му, докато блъска по вратата на офиса му.

— Ще ви се обадя в някой от следващите дни.

— Когато секретарката ми ви попита за какво се обаждате, кажете, че е във връзка с проекта за моста. Ще трябва да започна да се крия, но това ще ми напомни кой сте.

— Проекта за мост?

От вратата се чуха още ревове и блъскания.

— Ще ви обясня по-късно.

Затворих телефона, отворих вратата и започнах да крещя. Докато успея да обясня, че Джон спи в леглото си, бяха ми направили няколко снимки. Затворих вратата без съвсем да я затръшвам. През една цепнатина в прозореца наблюдавах как се оттеглят по моравата, дъвчат вкуснотиите си, палят цигари и намислят какво да предприемат. Фотографите направиха няколко безцелни снимки на къщата.

Една бърза проверка от долния етаж показа, че горе няма никакво движение, така че Джон или беше успял да проспи цялата тая врява, или я беше пренебрегнал. Взех си „Библиотеката на Наг Хамади“, включих телевизора и седнах на канапето. Обърнах на „Трактат за възкресението“, писмо до един ученик, който се казваше Регинос, и прочетох само няколко думи, преди да осъзная, че както всичко останало в Милхейвън, местният телевизионен канал се бе предал на Уолтър Драгонет.

Бях се надявал, че съчинението от гностическото шушу-мушу и каквото там се случваше по следобедните предавания, би ме развлякло до времето, когато Джон се появи отново, но вместо Фил Донахю или Опра Уинфри, на екрана се появи един от главните новинари, който си спомнях от шестдесетте години. Той изглеждаше почти призрачно добре запазен със същата сресана назад руса коса, същите масивни кафяви очила, същото мощно присъствие и равен глас. Със същото излъчване на непобедимо здравомислие, което си спомнях, той повтори, навярно за двадесети или тридесети път, че цялата редовна програма е спряна, за да може Новинарският екип за бързо реагиране да „ни държи постоянно в течение относно тази трагична история“. Макар че бях гледал този мъж да чете новините в течение на години, не можех да си спомня името му — Джимбо Някойси или Джамбо Едикойси. Той намести очилата си. Новинарският екип за бързо реагиране щеше да остане при събитията, така както се развиваха те в случая с Уолтър Драгонет, които до началото на вечерната програма в седем щяха да ни предлагат изводи и коментари от страна на експерти в областта на криминологията и психологията, щяха да ни съветват как да обсъждаме тези събития с децата си и въобще щяха да се опитват всячески да служат на опечалената ни общност чрез добрите репортажи на загрижените репортери. На екрана зад лицето му тълпа от хора, запълнили Двадесета северна улица, наблюдаваше как облечени в оранжево техници от Отдела за опасни материали към Пожарната команда изнасят тежки варели от малката бяла къща.

Учителят на Регинос, авторът на „Трактат за възкресението“, казваше: „Не мисли, че възкресението е илюзия. Истина е то! Наистина, по-справедливо би било да се каже, че светът е илюзия, а не възкресението“.

Говорителят изчезна от екрана, който се изпълни с репортаж на живо от заляния от множеството „Армъри Плейс“. Тук хората бяха гневни. Те си искаха да им се върне невинността. Джимбо обясни:

— Вече се чуха подкани за уволнението на шефа на полицията, Ардън Вес, за освобождаването от длъжност на Роман Новотни, пълномощник на полицията, а също и градските съветници за четвърти градски район Хектър Рилк и Джордж Вандърмийтър, както и за дискредитирането на кмета Мърлин Уотърфорд.

Можех да прочета надписите на някои от плакатите, които се вдигаха и сваляха ритмично, докато тълпата скандираше: КЪДЕ БЕШЕ, МЪРЛИН? и ВЪН ХЕКТЪР И ДЖОРДЖ. На върха на високото мраморно стълбище, което водеше към главния вход на управлението на полицията, побелял чернокож мъж в тъмен двуреден костюм редеше по мегафона:

— … да възвърнем за себе си и за децата си безопасността на тези квартали… в лицето на безразличието на управниците… в лицето на невежеството на управниците…

Опърпани призраци с касетофони, призраци с пърхут по раменете на отвратителните си морави ризи, с камери и бележници, с дебели очила, плъзгащи се по носовете им, бродеха из тълпата.

Главата на по-млад рус мъж, квадратна като главата на Джимбо, но прикрепена към изпотен врат и към туловище, увито в яке тип „сафари“, погреба думите на оратора под съобщението, че преподобният Климънт Муър, дългогодишен говорител на общността и защитник на гражданските права, е призовал към щателно изследване на милхейвънската полиция и е изискал обезщетение за семействата на жертвите на Уолтър Драгонет. Преподобният Муър беше съобщил, че неговите „протестни молитвени събрания“ ще продължат до оставката на началника на полицията Вес, пълномощника Новотни и кмета Уотърфорд. Преподобният Муър очакваше след няколко дни към неговите протестни молитвени събрания да се присъедини неговият съпреподобен Ал Шарптън от Ню Йорк.

И обратно с тебе в студиото, Джимбо.

Джимбо наведе масивната си руса глава напред и пропя:

— А сега нашият всекидневен коментар от Джо Ръдлър. Какво ще кажеш за всичко това, Джо?

Аз се ококорих, когато още едно гигантско познато лице изпълни екрана. Джо Ръдлър, още един отдавнашен член на Екипа за бързо реагиране, на времето мигновено бе станал популярен заради абсолютната си самоувереност и страстната си защита на местните отбори. Лицето му, което открай време бе клоняло към яркочервеният цвят, а сега бе направо пурпурно, се бе увеличило два пъти. Ръдлър очевидно бе получил повишение като политически коментатор.

— Какво мисля за всичко това ли? Ще ти кажа какво мисля за това. Мисля, че е позорно! Какво се случи с Милхейвън, където хората можеха да си пият бирата, без да се препъват о отрязани глави? Що се отнася до външните агитатори…

Телефонът иззвъня и аз заглуших тази тирада с дистанционното.

Както и преди, вдигнах го, та звъненето му да не събуди Джон Рансъм и, както преди, наложи се да се представя като стар приятел от друго място, преди обаждащият се да се представи също. Но този път ми се стори, че знам името му в момента, в който един колеблив глас попита:

— Господин Рансъм? Може ли да говоря с господин Рансъм?

Веднага в ума ми изникна едно име, което бях чул по телефонния секретар.

Отговорих, че Джон спи и обясних защо непознат вдига слушалката.

— О, добре — каза той. — Ще останете ли с тях известно време? Приятел на Рансъмови ли сте?

Обясних и това.

Дълга пауза.

— Ами бихте ли ми отговорили на един въпрос? Знаете ли какво се случи с госпожа Рансъм и всичко останало, а аз не бих искал да безпокоя господин Рансъм. Той никога… не знам дали…

Изчаках го да започне отново.

— Брайън Дориан ли се казвате?

Той ахна.

— Знаете за мене?

— Разпознах стила ви — казах. — Вие сте оставили съобщение за Джон тази сутрин.

— Аха! — той направи опит да се засмее, сякаш ме е хванал, че се опитвам да го забавлявам. — Та какво става с Ейприл, с госпожа Рансъм? Много се надявам, че се оправя.

— Бихте ли ми казали каква е връзката ви с Рансъмови?

— Моята връзка?

— Работите ли в „Барнет“?

Още едно неловко изсмиване.

— Какво, нещо не е наред ли?

— Тъй като представлявам семейството — казах, — бих искал да знам с кого говоря.

— Ами добре. Художник съм и госпожа Рансъм дойде в ателието ми, когато видя мои работи, и тя хареса това, което видя, та ми поръча две картини за спалнята им.

— Голите тела — казах.

— Видяхте ли ги? Госпожа Рансъм много ги хареса и това много ме поласка, навярно сте видели останалата част от колекцията, все големи неща, нали, и беше нещо като да си имаш меценат, е, меценат, който е приятел…

Гласът му секна. През едно от прозорчетата до предната врата виждах как репортерите подмятат смачкани опаковки от сладкишчета към живия плет. Пет-шест старци бяха заели места по стъпалата и на тротоара от другата страна на улицата, за да се наситят на представлението.

— Ами вижте — казах. — Боя се, че новините не са добри.

— О боже — каза Дориан.

— Госпожа Рансъм почина тази сутрин.

— О боже. Дойде ли въобще в съзнание?

— Не. Брайън, госпожа Рансъм не е умряла от раните си. Уолтър Драгонет е успял да разбере къде точно в „Шейди Маунт“ е тя и че състоянието й се подобрява, така че той преодолял охраната тази сутрин и я убил.

— В деня на арестуването си?

Съгласих се, че изглежда невероятно.

— Но… но що за свят е това? Какво е това? Знаел ли е той нещо за нея?

— Почти нищо — казах.

— Защото тя беше, това беше най-изумителната жена, искам да кажа у нея имаше толкова много, тя беше толкова добра и щедра и пълна със съчувствие… — известно време го слушах как диша тежко. — Ей сега ще ви оставя на спокойствие. Просто не съм и помислял…

— Разбира се, не — казах.

— Просто не мога.

Репортерите се събираха за нова обсада на вратата, но аз нямах сили да затворя телефона, докато Брайън Дориан се бореше с мъката си, затова надничах през прозорчето, продължавайки да слушам приглушените му пъшкания и стенания.

Когато овладя гласа си, той каза:

— Сигурно ви се вижда много странно, че така ми подейства, но вие не сте познавали Ейприл Рансъм.

— Защо не ми разкажете някой път за нея? — попитах. — Мога да дойда в ателието ви и да си поговорим.

— Това и на мене сигурно ще ми помогне — каза той и ми даде телефона и адреса си на улица „Варни“ — в оная тъжна част на града, някога украинско поселище, която обикаляше стадиона.

Проверих какво става с репортерите, които се бяха настанили да се насладят на своето трето или четвърто ядене за деня под одобрителните погледи на растящата тълпа от съседи. Отвреме-навреме някой обитател на „Илай Плейс“ закретваше през боклука да заговори Джефри Боу и колегите му. Видях как една прегърбена старица с претрупан сребърен поднос слезе от стълбите на къщата си от отсрещната страна на улицата, изкачи се по моравата на Рансъм и предложи кафе на отдъхващите си мъже.

От позицията си до вратата виждах Джимбо, който преповтори всичко стъпка по стъпка, припомняйки на зрителите степента и природата на престъпленията на Драгонет, общественото възмущение, уверенията на кмета Уотърфорд, че всичко ще бъде направено, както е било и досега, за да се осигури безопасността на гражданите. В някакъв момент, който не отбелязах съвсем точно, тъй като не изпусках от поглед Боу и компанията му, убийството на Ейприл Рансъм стана публично достояние — така че Джон изпусна появата на екрана на фотографията от „Леджър“, но без него, където жена му бе гушнала грамадния трофей. Знам приблизително кога се случи това, около четири часа, защото тогава сборището от другата страна на улицата се удвои.

През целия следобед редувах гледането на телевизия с ровене в гностическите евангелия и надничане към тълпата и очакващите репортери. По екрана се нижеха лицата на жертвите на Уолтър Драгонет — от малкия, облечен в каубойско костюмче и седнал на конче-люлка Уесли Драм до огромния ухилен Алфонзо Дейкинс, с чаша бира в ръка. Бяха идентифицирани двайсет и две жертви, шестнайсет от тях бяха чернокожи мъже. Ретроспективният поглед придаваше на фотографиите им една и съща атмосфера на обреченост. Неизвестният мъж, намерен в Тунела на мъртвеца, беше представен с въпросителен знак. Фотографията на Ейприл Рансъм от „Леджър“ беше изрязана, оставайки само сияещото й лице. За няколко мига, в които лицето й изпълваше екрана, аз си дадох сметка, че виждам същата жена, чиято снимка бях видял и преди, но че представите ми за нея бяха започнали да се променят: съпругата на Джон сега ми изглеждаше умна и пълна с живот, а не безсърдечна и алчна, и при това толкова красива, че убийството й изглеждаше с една степен по-жестоко от другите. Нещо се бе случило от времето, когато за пръв път бях видял снимката: подобно на Джон, Дик Мюлър и Брайън Дориан, аз бях станал един от опечалените.

Малко по-късно Джон се спусна стремително по стълбите. Ризата и панталоните му бяха омачкани и по лявата му буза, подобно на белег, минаваше черта от притискането на чаршафа или възглавницата. Беше без обувки и косата му беше разчорлена.

— Какво има? — попитах.

— Някакъв лайнар хвърляше камъни в прозореца ми — каза той и се насочи към вратата.

— Чакай — извиках. — Погледна ли през прозореца, преди да слезеш? Знаеш ли какво става?

— Не ми пука какво става — каза той.

— Гледай — казах му и посочих телевизора. Ако си беше направил труда да погледне екрана, той щеше да види фасадата на собствената си къща откъм предната морава, където красива млада репортерка с изненадващото литературно име Изобел Арчър представяше кариерата на най-бляскавата жертва на Месаря.

Той рязко отвори вратата.

Замръзна за миг, изненадан от камерата, репортерите и тълпата. Беше като да се събудиш от ослепителна светлина в очите. От хора, насъбрани по тротоара и верандите, се раздадоха тихи възгласи на изненада и одобрение. Госпожа Арчър се усмихна и натика микрофон в лицето му.

— Господин Рансъм, каква беше първата ви реакция при новината, че Уолтър Драгонет е направил втори, този път успеше опит за убийство на жена ви?

— Какво?

Джефри Боу и останалите се стълпиха наоколо, като щракаха с фотоапаратите и вдигаха високо във въздуха касетофоните си.

— Смятате ли, че Милхейвънската полиция бе осигурила достатъчно охрана на госпожа Рансъм?

Той се обърна към мене и ме погледна безпомощно.

— Какво мислите за Уолтър Драгонет? — извика Джефри Боу. — Какво можете да ни кажете за този човек?

— Я, моля ви, си събирайте багажа и…

— Бихте ли го нарекли нормален?

Други репортери, включително госпожа Арчър, се надвикваха с други въпроси.

— Кой е този мъж зад вас?

— Какво ви влиза в работата? — изкрещя в отговор Джон, на когото вече му бе прекипяло. — Хвърляте камъни в прозорците ми, задавате малоумни въпроси…

Застанах до него и фотоапаратите защракаха като пушкала с конфети.

— Аз съм приятел на семейството — казах. — Господин Рансъм трябваше да преживее тежки дни — смътно чувах собствения си глас да идва от телевизора във всекидневната зад мене. — Всичко, което можем да кажем засега, е, че обвинението срещу Уолтър Драгонет, поне що се отнася до госпожа Рансъм, изглежда по-слабо, отколкото би трябвало да бъде.

Бъркотията от преплетени въпроси се надигна от тълпата репортери. Изобел Арчър натика микрофона си под носа ми и се наведе толкова близо, че хубавите й сини очи и кестенявите й коси съвсем ме дезориентираха. Сякаш се навеждаше за целувка, но ако се опитах да целуна нещо, това щеше да бъде чворестата глава на микрофона. Въпросът й беше остър и директен:

— Значи вие мислите, че Уолтър Драгонет не е убил госпожа Рансъм?

— Мисля, че не е — казах. — И мисля, че с времето полицията ще отхвърли тази част от самопризнанията му.

— И вие ли мислите така, господин Рансъм?

Микрофонът сръчно се стрелна пред устата на Джон. Госпожа Арчър се наведе и разшири очи, опитвайки се да измъкне думите му.

— Махайте се от тук на секундата — каза Джон. — Взимайте си камерите и касетофоните и аудиосистемите и се омитайте от тревата ми. Нямам нищо повече за казване.

Изобел Арчър каза: „Благодаря“ и се спря, за да ми се усмихне. И това щеше да бъде всичко, но в тоя момент нещо подтикна Джон да изпадне в още по-дълбока ярост. Червената бръчка на бузата му пламна и той хукна по стълбите, нахвърляйки се върху най-близкостоящите журналисти от мъжки пол, които се оказаха Джефри Боу и фотографът му. Изобел направи знак на собствения си асистент, и без друго насочил вече камерата си към Джон, който блъскаше Боу, точно както ме беше блъскал на футболното игрище през есента на 1960 година.

Кльощавият репортер размаха ръце като вятърна мелница и се строполи с вой на изненада. В мига на стъписване, който последва, Джон се хвърли към фотографа на Боу, който отстъпваше назад и правеше серия от автоматични снимки, които на другия ден се появиха най-горе на втората секция на вестника. Джон го заряза и се втурна като вихрушка към фотографа от Чикаго, който се бе промъкнал до него. Джон грабна фотоапарата му с една ръка и врата му с другата, събори го, скъсвайки каишката на фотоапарата, извъртя се и изстреля фотоапарата като топка към улицата. Той се удари в една кола и отскочи на бетона. След това Джон се понесе към мъжа с камерата.

Джефри Боу се надигна на крака и Джон се извърна от оператора на камерата, който показваше известна готовност да се бие, и пак натисна Боу към земята.

Заела отново позиция в средата на „Илай Плейс“, Изобел Арчър вдигна микрофона към лицето си тип „американско гадже“ и каза към камерите нещо, което предизвика вълна от веселие сред насъбраните съседи. Джон отпусна ръце и се отдръпна от ритащия, пръскащ слюнки репортер. Боу скочи на крака и последва другите репортери и фотографи на улицата. Той отупа мръсните си джинси и огледа едно петно от трева на дясното си коляно, пропускайки да забележи аналогичното петно на десния си лакът.

— Утре пак ще сме тук — закани се той.

Джон вдигна юмруци и се хвърли в атака. Хванах го за ръката и го дръпнах към стълбите — ако не ми се беше оставил, нямаше да мога да го удържа. За тези една-две секунди, докато ми се съпротивляваше, разбрах, че въпреки всичките си тлъстини Джон Рансъм беше значително по-силен от мене. Стигнахме до стълбите и аз отворих вратата. Рансъм нахлу вътре и се извъртя да ме пресрещне.

— Какви бяха тия лайна, дето ги надрънка там?

— Не мисля, че Уолтър Драгонет е убил жена ти — казах. — И не мисля, че той е убил мъжа зад „Сейнт Олуин“.

— Ти луд ли си? — Рансъм се облещи срещу ми, сякаш току-що съм го предал. — Как можеш да говориш така? Всички знаят, че той е убил Ейприл.

— Мислих си за всичко това, докато ти беше горе, и си дадох сметка, че Драгонет не знаеше достатъчно за тези убийства, за да ги е извършил той. Дори не знае какво точно се е случило.

Той ме изгледа страшно за миг, после се извърна безпомощно, седна на канапето и загледа това, което предаваха местните телевизионни канали. Изобел Арчър се усмихна тържествуващо пред камерите и каза:

— И така, изненадващ обрат в историята на Драгонет, след като един приятел на семейство Рансъм изрази съмнение във версията на полицията — тя повдигна към камерата един бележник. — Ще покажем това на запис щом е възможно, но според моите бележки точните думи са: „Мисля, че не е той. И мисля, че с времето полицията ще отхвърли тази част от самопризнанията му.“

Тя прибра бележника и едно отчетливо „пук“ я запрати в мрак и мълчание.

— Нима не разбираш? Сега ще започнат да обвиняват мене.

— Джон — казах, — защо Драгонет ще прекъсва своята претоварена програма от клане и кълцане вкъщи, за да разиграе убийствата на Синята Роза? Не ти ли звучат като два съвършено различни типа престъпления? На два различни мозъка?

Той ме изгледа кисело.

— Затова ли излезе и хвърли кокала на тия зверове?

— Не точно за това — отидох до канапето и седнах до него. Рансъм ме изгледа подозрително и се отдалечи на няколко сантиметра. Той започна да подрежда книгите си за Виетнам на по-спретнати, пи-ниски купчини. — Искам да знам истината — казах.

Той изсумтя.

— Какви реални причини има да мислиш, че Драгонет не е виновен? На мен той ми се вижда съвсем подходящ.

— Кажи ми защо.

— Добре — Рансъм, който се бе прегърбил в канапето, седна изправено. — Първо. Той си призна. Второ. Той е достатъчно луд, за да го направи. Трето. Той е познавал Ейприл от посещенията си в службата й. Четвърто. Винаги са му харесвали убийствата на Синята Роза, също като на тебе. Пето. Възможно ли е в Милхейвън да има наистина двама достатъчно луди, за да го направят? Шесто. Пол Фонтейн и Майкъл Хоуган, които между другото са много добри ченгета и които са заловили много убийци, мислят, че той е виновен. Фонтейн може да е малко чудат понякога, но Хоуган е друго нещо — той е интелигентен, силна личност. Искам да кажа, че ми напомня за най-добрите от тези, които познавах като барета. Всичко у Хоуган е желязно, всичко.

Кимнах. Подобно на мене, Джон беше впечатлен от Майкъл Хоуган.

— И последното, какво беше по ред, седмо ли? Седмо. Той е можел да научи всичко за Ейприл и състоянието й от старата приятелка на майка си, Бети Грабъл в болницата.

— Мисля, че беше Мери Грейбъл — казах. — Прав си за това, той е узнал, че Ейприл е в „Шейди Маунт“. Когато слизах от асансьора с Фонтейн тази сутрин, една възрастна жена на гишето едвам не припадна, когато ни видя. Бих се обзаложил, че е била Мери Грейбъл.

— Знаела е, че е подпомогнала убийството на Ейприл — каза Джон. — Тая гъска не е могла да си държи устата затворена.

— Мислела е, че е подпомогнала сина на старата си приятелка в убийството на Ейприл. Това не е същото.

— Защо си толкова сигурен, че не е той?

— Драгонет твърдеше, че не си спомня нищо, което е направил на това ченге в стаята на Ейприл, Манджълоути. Беше чул Фонтейн да се шегува, че Манджълоути е умрял — и претендираше, че е убил и него. После Фонтейн каза, че е преувеличил, и Драгонет каза, че и той бил преувеличил!

— Играе си психологически игрички — каза Джон.

— Той не знаеше какво е станало с Манджълоути. И освен това е нямал идея, че Ейприл е била убита, докато не го е чул по радиото на полицията. Това е моментът, който най-много ме тормози.

— Защо тогава ще признава? Това също е безсмислица.

— Може би не си забелязал, че Уолтър Драгонет не е измежду най-смислените хора по света.

Рансъм се наведе и се взря за известно време в пода, замислен над това, което бях казал.

— Значи има още някой.

Представих си една от ония картинни загадки, при които окото броди по листата на дъб, докато от тях се открои кинжал, или пък от плетеницата тухли на някоя къща изскочи тичащ човек, тромпет, отворена врата.

— Ти и твоите евристики — той поклати глава, сега почти усмихнат. — Ще трябва да се примиря със следствията от помитането на оня репортер.

— Какви смяташ, че ще бъдат те?

Той отмести единия куп романи един сантиметър настрани, после половин сантиметър в обратна посока.

— Предполагам, че съседите ми са по-убедени от всякога, че аз съм убил жена си.

— Така ли е, Джон? — попитах. — Това е само между нас двамата.

— Питаш ме дали съм убил Ейприл?

Лицето му пламна както преди, но без яростта, която го бе обзела, когато се нахвърли върху Джефри Боу. Той ме погледна втренчено, опитвайки се да изглежда страшен.

— Том Пасмор ли те накара да ме попиташ това?

Поклатих глава.

— Отговорът е не. Ако ме попиташ това още веднъж, ще те изхвърля от къщата. Още нещо?

— Трябваше да попитам — казах.

2

През следващите два дни гледахме града отстрани, по местната телевизия. Когато бяхме в къщата, не обръщахме внимание на репортерите, разположени на предната морава, които варираха между едно неизменно ядро от трима души и тътнещата тълпа от петнайсет души. Не обръщахме внимание и на техните усилия да ни примамят навън. Те звъняха на вратата през равни интервали, притискаха лица до прозорците, изреваваха неговото или моето име с кучешко постоянство… През около час аз или Джон ставахме от петия, шестия или петнадесетия за деня преглед на имената и лицата на жертвите, за да направим проверка на врага през тесните прозорчета от двете страни на вратата. Беше като средновековна обсада, но с телефон.

Обядвахме пред телевизора, вечеряхме пред телевизора.

Някой блъскаше заповеднически по предната врата. Друг някой провря пръсти през отвора на вратата и изрева:

— Тим Андърхил! Кой уби Ейприл Рансъм?

— Кой уби Лора Палмър? — промърмори Рансъм, по-скоро на себе си.

Това беше в събота, деня, в който деканът на Факултета по хуманитарни науки в „Аркхам“ беше оставил на телефонния секретар съобщение, че попечителите на „Аркхам“, комисията на инспекторите и обществото на завършилите колежа поотделно бяха внесли оплаквания от телевизионния език и поведение на професор Рансъм от Катедрата по религия. Би ли могъл професор Рансъм да предложи известни уверения, че всички юридически въпроси ще бъдат приключени до началото на зимния семестър? Съобщението дойде след борбата ни да излезем и да се приберем през тълпата, когато се наложи да отидем до погребалното бюро „Трот Брадърс“.

Като се има предвид всичко това, Джон не се справяше толкова зле. Най-ужасното ни преживяване в „Трот Брадърс“ бяха маниерите на Джойс — „Наричайте ме просто Джойс“ — Трот Броуфи, дъщеря и единствено дете на единствения останал господин Трот. Пред Наричайте-Ме-Просто-Джойс репортерите изглеждаха самата тактичност. Тлъста и колосално бременна, професионално неспособна да скърби, тя отдавна беше решила, че най-добрият начин да посреща изпречилите се на пътя й покрусени хора беше решителната съпричастност, която тя би нарекла „здравомислие“.

— Ние ще свършим чудесна работа с милата ви женица, господин Рансъм, ще видите, че ще изглежда така прекрасно, като в сватбения ви ден. Този тук ковчег ви предлагам за нуждите на излагането по време на службата, а за урната можем да поговорим по-късно, имаме някои, които са същинска прелест, но погледнете този сатенен, по-плътен, твърд и блестящ от него не бихте могли да намерите — идеална рамка за една хубава картинка, ако ми позволите да се изразя така. Не можете да си представите каква мъка ми е да влача това бебе напред-назад из залата, мамичко, ако Уолтър Драгонет се беше появил тук, щеше да удари две наведнъж, за баща ми това щеше да бъда задачата на живота му, нали, о божке, тоя път бяха газове. Имали ли сте тези ужасни болки от газове? Най-добре ще е да седна тук, докато вие и приятелят ви обсъдите нещата, просто не ми обръщайте внимание, Боже, и без друго всичко вече съм чувала, хората наистина не знаят какво говорят, когато идват тук.

Наложи се да преживеем поне два часа с Наричайте-Ме-Просто-Джойс, което още веднъж доказа, че дори истински ужасното може да стане отегчително, когато си изложен на него достатъчно дълго. През това време Джон нае „изложбения“ ковчег, поръча некролога и поканите за погребението, ангажира час в крематориума, купи урна и място за нея в един мавзолей, осигури „Параклиса на покоя“ и свещеник, непринадлежащ към никоя секта, за заупокойната служба, взе под наем кола за процесията до мавзолея, поръча цветя, включи в условията грим и прическа за покойната, плати за органист, орган и деветдесет минути утешителна класическа музика и написа чек за около десет хиляди долара.

— Е, много обичам хора, дето знаят какво искат — каза Наричайте-Ме-Просто-Джойс. — Някои идват тук и се пазарят, като че ли ще могат да го вземат със себе си там. Но аз съм била там и уверявам ви, няма да могат.

— Била сте там? — попитах.

— Всичко дето ти се случва, като умреш, била съм да го видя — каза тя. — И всичко, което бихте искали да знаете, мога да ви го кажа.

— Май е време да си тръгваме — каза Рансъм.

Рано вечерта Рансъм седеше в притъмняващата стая, вторачен в светлото петно на екрана, който отново показваше скандиращата тълпа на „Армъри Плейс“. Мислех си за Наричайте-Ме-Просто-Джойс и бебето й. Някой ден детето щеше да поеме погребалното бюро. Представях си го като мъж в средата на четиридесетте, ухилен шишко, докато потупва по гърба и стопява леда с някой анекдот за лов на пъстърва, Ей богу, това беше най-голямата риба, която някога е била вадена от тая река, уф, пак се обажда ишиасът ми, извинете ме за секунда, хора.

Едва врата в мислите ми се отвори внезапно и през нея нахлу потоп от светлина. Без да кажа нищо на Рансъм, аз се върнах в стаята си и запълних около петнайсет страници от големия тефтер, който в последния момент се бях сетил да мушна в ръчната си чанта. Книгата ми от само себе си беше направила още една крачка напред.

3

Това, което отвори врата към пространството на въображението, беше сблъсъкът между Уолтър Драгонет и моята увереност, че детето на Наричайте-Ме-Просто-Джойс ще бъде копие на майка си. Когато отидох в „Шейди Маунт“ оная сутрин, аз имах идея, която смъртта на Ейприл Рансъм беше изтрила — но всичко случило се след това беше уголемило малката стаичка на идеята ми, така че по времето, когато се върна при мене през вратата на въображението, тя беше прераснала в цяло крило на сграда със свои собствени коридори, стълбища и прозорци.

Видях, че мога да използвам част от живота на Уолтър Драгонет, за да опиша детството на Чарли Карпинтър. Чарли беше убивал други хора, преди да срещне Лили Шиън: едно малко момиченце, една млада майка и още двама-трима души в градовете, където бе живял, преди да се завърне в родното си място. Милхейвън щеше да бъде родното място на Чарли, но в книгата той щеше да има друго име. Деянията на Чарли бяха подобни на тези на Уолтър Драгонет, но обстоятелствата от детството му щяха да бъдат като моите, само че ужасяващо засилени. Щеше да има фигура, подобна на господин Лансър на Уолтър Драгонет. Изтръпнах с цялото си същество, когато видях огромната глава на Хайнц Стенмиц да се накланя към моята — бледи сини очи и миризма на кърваво месо.

През времето на ранното детство на Чарли баща му убива няколко души единствено за отмъщение и петгодишният Чарли съхранява тайната на баща си. Ако опишех всичко това през очите на Чарли, бих могъл да започна да разбирам какво би могло да накара някого да се превърне в Уолтър Драгонет. „Леджър“ се опитваше да направи това, но тромаво, разпитвайки социолози, свещеници и полицаи; това се бях опитал да направя и аз, когато поставих снимката на майката на Тед Бънди върху хладилника си.

За втори път през този ден книгата ми разцъфтя за живот в мене.

Видях петгодишния Чарли Карпинтър в моята стара спалня на Шеста Южна улица, загледан в рисунъка на тъмносините рози, изкачващи се по светлосиния тапет; злочест и отчаян, докато баща му бие майка му. Чарли се опитваше да влезе в тапета и да избяга в безопасното, безжизнено съвършенство на притворените листенца и преплетените стъбла.

Видях как детето върви по авеню „Ливърмор“ до „Белдейм ориентал“, където на задния ред Минотавърът го чакаше, за да го захвърли телом в един филм на предателство и възбуда. Действителността се сплескваше под тежестта на уроците на Минотавъра — истинските чувства, които той събуждаше, биха те накъсали на кървящи парцали, ето защо ти забравяш всичко. Нарязваш спомена на парченца, затваряш го в милиони различни дупки. Минотавърът беше щастлив с тебе, той те притискаше, ръцете му те смазваха и светът умря.

Тъй като колоните с цифри са напълно лишени от емоции, Чарли стана счетоводител. Той имаше повтарящи се сънища и установени навици. Никога не преспиваше с жена, ако не я беше вече убил, много внимателно и прецизно, в главата си. Веднъж на два месеца правеше бърза, безлична любов с мъже и може би веднъж в годината, когато си позволеше да пие твърде много, досаждаше на някой мъж, забърсан в бар за хомосексуалисти, като изпадаше в истерично бебешко бъблене, докато разтъркваше ерекцията на непознатия по лицето си.

Чарли беше участвал във войната във Виетнам.

Щеше да убие Лили Шиън в момента, в който влезеше в нейния дом на езерото. Ето защо беше откраднал лодката и я беше оставил да се носи между тръстиките, ето защо се появяваше толкова рано сутринта в къщата й.

Трябваше да се върна назад през първата една трета от романа и да вмъкна промените, необходими, за да препращат към детството на Чарли, което току-що бях измислил. Това, което читателят научаваше за него — безжизнената му привързаност към отегчителната му работа, отбягването на всякаква близост — щеше да буди злокобни предчувствия. Читателят щеше да долови, че Лили Шиън се излага на опасност, опитвайки се да примами Чарли в сюжета, който ми бе напомнил за Кент Смит и Глория Грийъм. Ти, сърце мое, драги Читателю, без когото нито една книга нямаше да бъде написана, щеше да видиш как в романа, започнал на пръв поглед като роман за примамването на един невинен младеж в клопка, жената, която се опитваше да манипулира невинния, щеше да се сблъска със зловеща изненада.

Първата трета от романа щеше да завърши с убийството на Лили Шиън. Втората трета щеше да бъде разказ за детството на Чарли — хрумна ми, че детето Чарли трябва да има различно име, така че отначало ти, драги Читателю, да се чудиш защо внезапно ти се представя покъртителния живот на едно дете, което няма връзка с първите двеста страници от книгата. Това объркване щеше да приключи, когато детето, на осемнайсетгодишна възраст, се запишеше в армията под името Чарлс Карпинтър. Залавянето на Чарли щеше да заеме последната трета.

Заглавието на този роман щеше да бъде „Царството небесно“ и мотото към него щеше да бъде от евангелието от Тома, което бях чел в „Сентръл парк“.

Вътрешната музика на „Царството небесно“ щеше да бъде търсенето на Минотавъра. Чарли щеше да се е върнал в Милхейвън (под името, с което градът щеше да фигурира в романа), защото, макар че имаше съвсем частично съзнание за това, той искаше да намери мъжа, който бе блудствал с него в „Белдейм ориентал“. Спомените за Минотавъра щяха да го преследват цял живот и да изпълват последната трета от книгата. Веднъж — без сам да знае защо — той щеше да посети празния киносалон и да има преживявания, сходни с моите от вчерашната сутрин.

Минотавърът щеше да бъде като страховит, скрит в дъното на пещерата Бог, чиито следи и въздействия са разпръснати навсякъде из видимия свят.

След което имах едно последно прозрение, преди отново да сляза долу. Филмът, който петгодишния Чарли гледаше, когато усмихнатото чудовище седна на съседното място, беше „От опасни дълбини“. Нямаше значение, че никога не го бях гледал — макар че бих могъл да го гледам, ако остана в Милхейвън достатъчно дълго — защото заглавието беше всичко, което ми трябваше.

Имах нужда от причина обаче, та толкова малко дете да бъде пращано на кино няколко дни поред, и тя се появи веднага щом осъзнах необходимостта. Майката на малкия Чарли умираше в къщата на Карпинтърови. Необходимият образ отново изникна от непосредственото минало. Видях бледото, насинено, лишено от съзнание тяло на Ейприл Рансъм, проснато на белите чаршафи. Ново проникновение дойде заедно с образа, така че знаех, че бащата на Чарли беше пребил жена си, докато тя изпадне в безсъзнание, и сега я оставяше да умре. За около седмица малкото момче, което бе пораснало като Чарли Карпинтър, бе живяло с умиращата си майка и бащата, който я беше убил, и през тези страховити дни то бе срещнало Минотавъра и бе погълнато.

Оставих писалката. Ето че имах книга, „Царството небесно“. Исках да се загърна с нея като в одеало. Исках да изчезна в историята така, както малкият Чарли (все още под друго име) копнееше да се стопи сред сините рози, преплетени на по-светло синия фон на тапетите в моята спалня — да се превърна в извивката на един лист от бряст по авеню „Ливърмор“, в топлия, стържещ от цигарите глас в мрака, в отблясъка на сребърна светлина, попаднала за миг върху гладката глава на тъмнокож мъж, в прашния сноп от по-бледа светлина, устремена към екрана в един почти празен салон.

4

С две изключения, уикендът премина по начина, по който минаха и предишните дни. По предложение на Рансъм аз свалих ръкописа и новите си наброски на масата в трапезарията, където щастливо изрязвах пасажи и страници от това, което бях написал, и като използвах поредица от меко плъзгащи се моливи, съвършено подострени в една много хитра електрическа острилка, написах новите страници за детството на Чарли върху жълта хартия.

Рансъм любезно ми услужи с жълтата хартия, електрическата острилка и моливите, но мисълта, че имам желание да прекарвам по два часа всеки ден в работа, ту го дразнеше, ту го хвърляше в униние. Проблемът възникна почти веднага след като той ми помогна да се настаня на масата в трапезарията.

Той се вгледа подозрително в хартията, електрическата острилка, купчината бележки, изписаните страници.

— Пак ли имаш евристична криза?

— Нещо такова.

— Предполагам, че това тебе много те радва.

Той се върна във всекидневната така внезапно, че го последвах. Отпусна се на канапето и се вторачи в телевизора.

— Джон, какво ти става?

Той не ме погледна. Хрумна ми, че сигурно се е държал по този начин и с Ейприл. След доста продължително мълчание, той каза:

— Ако смяташ само да работиш, по-добре си отивай в Ню Йорк.

Някои хора си представят, че писането е нещо, което се прави между две питиета или веднага след дълги разходки из йоркширските долини. Ронсъм току-що се беше поставил в тая категория.

— Джон, знам, че преминаваш през ужасен период от живота си, но все пак не разбирам защо се държиш така.

— Как?

— Както и да е — казах. — Опитай се да разбереш, че не те пренебрегвам.

— Е — изсумтя той — свикнал съм да живея с егоисти.

Той не ми продума до края на деня. Направи си вечеря, отвори бутилка „Шато Петрю“ и изяде вечерята и изпи бутилката, гледайки телевизия. Когато предаванията за Уолтър Драгонет свършиха, той се прехвърли на програмите с новини; когато те свършиха, включи на СиЕнЕн до началото на „Нощна линия“. Единственото прекъсване беше непосредствено след като приключи с яденето си, когато той занесе чашата с вино до телефона, обади се в Аризона и каза на родителите си, че Ейприл е била убита. По това време аз се бях върнал в трапезарията, ядях сандвич и нанасях поправки в ръкописа си, и бях сигурен, че Рансъм знае, че мога да го чуя, докато казва на родителите си за своя стар познат от армията, писателя Тим Андърхил, който бил дошъл „чак от Ню Йорк да ми помогне да се справя. Нали знаете, с телефоните, пресата, подготовката на погребението“. Той приключи разговора с уговорката да ги вземе от летището. След края на „Нощна линия“ Рансъм изгаси телевизора и се качи горе.

На другата сутрин направих бърза разходка преди репортерите да се появят. Когато се върнах, Рансъм изхвърча от кухнята и попита дали бих искал кафе. А яйца? Смяташе, че трябва да закусим, преди да отидем у тъста му и да му кажем.

Би ли искал и аз да дойда, докато казваме на Алън? Разбира се, че той искаше, естествено, че той искаше — освен ако не предпочитах да си остана вкъщи и да работя. Той приемаше и това.

Или вече бях престанал да съм егоист, или той ми беше простил. Намусеният, безсловесен Рансъм го нямаше вече.

— Можем да излезем през задната врата и да се промушим през някой процеп в живия плет. Репортерите няма да разберат, че сме напуснали къщата.

— Има ли нещо, което не знам? — попитах.

— Обадих се на декана у дома му снощи — каза той. — Най-после разбра, че не мога да му обещая всичко да е уредено до септември. Каза, че ще се опита да успокои попечителите и инспекторите. Смята, че ще може да организира някакъв вот на доверие в моя полза.

— Значи поне работата ти е подсигурена.

— Май е така.

Второто изключително събитие за седмицата се случи преди посещението ни у Алън Брукнър. Джон влезе в кухнята, докато аз закусвах, за да ми каже, че Алън има отново един от „добрите“ си дни и че ни очаква да отидем при него до половин час.

— Той прави „Блъди Мери“, така че поне е в добро настроение.

— „Блъди Мери“?

— Правеше тоя коктейл за мене и Ейприл всяка неделя — ние почти винаги отивахме при него на късна закуска.

— Каза ли му защо искаш да го видиш?

— Искам да не е напрегнат, за да може да разбере.

Звънецът иззвъня и по вратата се заблъска с юмруци. Един едва доловим глас помоли Джон да отвори, ако обичате, моля. Глутницата отвън обикновено не беше толкова учтива.

— Да се махаме — каза Джон. — Погледни отпред да не би да се промъкват покрай къщата.

Щом минах през портала, телефонът започна да звъни. По вратата се хлопна два пъти с юмрук и някакъв глас извика:

— Полиция, господин Рансъм, искаме да говорим с вас.

Мъжете на вратата надникнаха през прозорчетата и аз се озовах очи в очи с инспектор Уийлър. Ухилената, мустаката глава на инспектор Мънроу се появи на прозорчето от другата страна на вратата. Мънроу каза:

— Отвори, Андърхил.

От телефонния секретар се чу гласа на Пол Фонтейн:

— Господин Рансъм, казват ми, че пренебрегвате инспекторите, които са на вратата ви. Хайде не бъдете лоши момчета и пуснете добрите полицаи да влязат. В края на краищата полицията е ваш…

Отворих вратата, поканих Мънроу и Уийлър и грабнах телефона.

— Тук е Тим Андърхил — казах в слушалката. — Помислихме хората ви за репортери. Току-що ги пуснах.

— Полицията е ваш приятел. Бъдете добри момчета и говорете с тях, ако обичате — той затвори, преди да успея да отговоря.

Джон пристигна разпенен от коридора във всекидневната, размахвайки пръст към нашите тъмни силуети в антрето.

— Искам тия хора да изчезнат на секундата, чуваш ли? — той се втурна и изведнъж се закова. — Ох. Извинете.

— Няма нищо, господин Рансъм — каза Уйлър. Двамата следователи прекосиха половината от всекидневната. Тъй като Джон не се приближи да ги посрещне, те си размениха бърз поглед и спряха. Мънроу пъхна ръце в джобовете си и внимателно разгледа картините. Джон каза:

— Вие седяхте с нас на разпита.

— Аз съм инспектор Уийлър, а това е инспектор Мънроу.

Устата на Мънроу се сгърчи в ледена усмивка.

— Мисля, че отгатвам защо сте тук — каза Джон.

— Лейтенантът беше доста изненадан от забележките ви оня ден.

— Аз не съм казвал нищо — каза Джон. — Той каза. Ако искате да сте точни.

Той скръсти ръце на гърди, като ги подпря върху могилата на корема си.

— Бихме ли могли да седнем, моля? — попита Уийлър.

— Да, заповядайте — каза Джон, пусна ръцете си и се устреми към най-близкото кресло.

Мънроу и Уийлър седнаха на канапето, а аз се отпуснах върху второто кресло.

— Трябва да се срещна с бащата на Ейприл — каза Джон. — Той все още не знае какво се е случило.

Уийлър каза:

— Бихте ли искали да му се обадите, господин Рансъм, да му кажете, че ще закъснеете?

— Няма значение — каза Джон.

Уийлър кимна.

— Както желаете, господин Рансъм — той отвори бележника си.

Джон се въртеше като ученик, който има нужда от тоалетна. Уийлър и Мънроу ме погледнаха, Мънроу ми отпрати отново ледената си усмивка и пое нещата в свои ръце.

— Смятах, че признанията на Драгонет ви удовлетворяват.

Рансъм въздъхна и се отпусна върху облегалката.

— В по-голямата си част, тогава, да.

— И мене също — вметна Джон.

— Имахте ли съмнения относно достоверността им по време на разпита?

— Да — казах. — Но и преди това имах известни съмнения.

Мънроу ме изгледа свирепо, а Уийлър каза:

— Какви например?

— Какви са въобще съмненията ми?

Той кимна. Мънроу се облегна назад, смъкна сакото си и се опита да ме халоса с поглед.

Казах им това, което бях казал на Джон два дни преди това — че разказът на Драгонет за нападенията му над неизвестния мъж и над Манджълоути ми се беше видял импровизиран и нереалистичен.

— И най-вече мисля, че цялото самопризнание е било повлияно. Той започва да говори за жената на Джон, след като чува по радиостанцията, че тя току-що е била убита.

Мънроу каза:

— Бихте ли ни казали, откъде изскочи тази приказка за Драгонет и радиостанцията?

— Бих искал да знам каква е целта на посещението ви — отговорих.

За миг двамата следователи замълчаха. Най-сетне Мънроу отново ми се усмихна:

— Господин Андърхил, имате ли някакви основания за това твърдение? Вие не сте бил в колата с Уолтър Драгонет.

Джон ме погледна въпросително. Той, разбира се, си спомняше.

— Един от офицерите в колата с Драгонет ми каза как е станало.

— Невероятно — каза Мънроу.

— Бихте ли ни казали кой е бил в колата с Уолтър Драгонет, когато идва това съобщение?

— Пол Фонтейн и един униформен офицер — Съни — са седели на предната седалка. Драгонет е бил отзад в белезници. Съни е чул как диспечерката е казала, че госпожа Рансъм е била убита в болницата. Драгонет също е чул. Тогава той казал: „Ако вие, хора, бяхте работили по-бързо, можехте да я спасите.“ Инспектор Фонтейн попитал дали той признава, че е убил Ейприл Рансъм, и Драгонет казал, че да. В тоя момент той би признал всичко.

Мънроу се наведе напред.

— Какво се опитвате да постигнете?

— Искам да арестуват, когото трябва.

Той въздъхна.

— Как въобще се срещнахте със Съни Бъринджър?

— Срещнах го в болницата и след разпита.

— Предполагам, че никой друг не е чул тези твърдения.

— Чу ги още един човек — не погледнах към Джон. Изчаках. Двамата инспектори се бяха вторачили в мене. Седяхме в дълго, както ми се стори, мълчание.

— И аз ги чух — каза най-сетне Джон.

— Почна се — каза Уийлър.

— Почна се — каза Мънроу. Той се изправи. — Господин Рансъм, бихте ли дошли с нас на „Армъри Плейс“, за да повторим отново какво сте правили сутринта, когато жена ви е била убита?

— Всички знаят къде съм бил в четвъртък сутринта — той изглеждаше объркан и разтревожен.

— Бихме искали да чуем това с повече подробности — каза Мънроу. — Това е рутинна процедура, господин Рансъм. Ще се върнете тук след един-два часа.

— Имам ли нужда от адвокат?

— Ако настоявате, може да присъства и адвокат.

— Фонтейн си е променил мнението — казах. — Прослушал е записите и не е харесал неубедителното признание.

Двамата инспектори не си направиха труда да ми отговорят. Мънроу каза:

— Много ще сме ви благодарни, ако ни съдействате, господин Рансъм.

Рансъм се обърна към мене:

— Мислиш ли, че трябва да извикам адвокат?

— Аз бих го направил.

— Нямам за какво да се притеснявам — той се извърна към Уийлър и Мънроу. — Хайде, да свършваме по-скоро.

Тримата се изправиха. След миг, изправих се и аз.

— О, боже — каза Джон. — А трябваше да ходим у Алън.

Двете ченгета гледаха ту мене, ту него.

— Би ли отишъл там? — каза Джон. — Да му обясниш всичко и да му кажеш, че ще отида да го видя при първа възможност?

— Да му обясня всичко? Какво имаш предвид?

— За Ейприл.

Мънроу бавно се усмихна.

— Не мислиш ли, че ти трябва да направиш това?

— Щях да го направя — каза Джон. — Кажи му, че ще говоря с него, веднага щом се освободя. Така ще се чувствам по-добре.

— Съмнявам се.

Той въздъхна.

— Тогава обади му се и му кажи, че е трябвало да отида да дам показания, но че ще дойда след обяд веднага, когато мога.

Кимнах и инспекторите излязох с Джо. Джефри Боу и неговият фотограф изприпкаха към нас, оплезили език като кученца. Фотоапаратът започна серия от залпове. Когато Мънроу и Уийлър вкараха Рансъм в колата си, без да забравят да предпазят с длан главата му и да го наместят на задната седалка, Боу погледна назад към къщата и избоботи името ми. Той се затича към мене и аз затворих и заключих вратата.

Звънецът започна да звъни, звъни, звъни.

— Махай се — казах.

— Арестуван ли е Рансъм?

Тъй като не отговорих нищо, Джефри залепи лице на прозорчето отстрани на вратата.

Алън Брукнър вдигна, след като телефонът беше звънял две-три минути.

— Кой е?

Казах му името си.

— Пихме заедно в кухнята.

— Сетих се! Хубав човек сте! Ще дойдете ли днес?

— Ами да, имах намерение, но се случиха едни работи и Джон за известно време няма да може да дойде.

— Какво значи това? — той се изкашля с шумна, обезпокояваща кашлица, придружена от раздиращи звуци дълбоко в дробовете му. — Ами „Блъди Мери“? — последва още от ужасната кашлица. — По дяволите „Блъди Мери“, къде е Джон?

— Полицията искаше да поговори още малко с него.

— Вие ми кажете какво става с дъщеря ми, младежо. Достатъчно са ме правили на глупак.

На вратата се заблъска с юмрук. Джефри Боу все още зяпаше през прозорчето.

— Ще дойда веднага щом мога — казах.

— Предната врата е отключена — той затвори.

Върнах се през портала. Телефонът нададе писък. Звънецът заехтя.

Минах през кухнята и излязох в задния двор на Рансъм. Живият плет се пресичаше с редица от дървета, подобни на коледни елхи. Над тях се подаваха куличките и островърхите покривчета на съседната къща. От предната част на къщата се чуваше сподавена глъчка. Пресякох моравата и се вмъкнах през процепа между живия плет и последното дърво. Светлината изчезна и живите, остри миризми на листа и сокове ме обградиха с уютна завивка от мрак. После дървото се огъна и аз излязох на един празен, облян от слънце заден двор.

Едва не се разсмях на глас. Можех просто да се отдалеча — и така и направих.

5

Това чувство за бягство в момента, в който стъпих на плочестите камъни, които разделяха буренясалата морава на Алън Брукнър.

Завъртях топката и влязох. Във въздуха се носеше дъх на гниещ боклук, както и някаква друга, по-остра миризма.

— Алън — извиках. — Тим Андърхил е.

Пристъпих напред до дебел пласт от писма и навлязох във всекидневната, или библиотеката, или каквото там беше. Писмата, които Джон беше хвърлил върху канапето, още стояха там, едвам видими в мрака. Лампите бяха угасени и тежките завеси бяха спуснати. Миризмата на боклук се засили, другата воня — също.

— Алън?

Заопипвах за ключ, но попаднах само на гола гладка стена, тук-там леко лепкава. Нещо малко и черно се стрелна по пода и се скри зад завесата. Още няколко чинии с недоизядена храна бяха поставени на пода.

— Алън!

От стените се разнесе глухо ръмжене. Зачудих се дали Алън Брукнър не умира някъде из къщата — дали не е получил удар. Дойде ми неимоверно егоистичната мисъл, че може би няма да ми се наложи да му казвам за смъртта на дъщеря му. Върнах се в коридора.

На масата на трапезарията лежаха прашни листа. Изглеждаше като моята работна маса в къщата на Джон. До масата край зарязаната работа беше поставен стол.

— Алън?

Ръмженето идваше от дъното на коридора.

В кухнята миризмата на лайна изригна като експлозия. Върху кухненския плот бяха натрупани няколко кутии от пица. Спуснатите щори пропускаха треперлива, слаба светлина, която като че ли нямаше единен източник. Дъната на чаши и ръбовете на чинии се подаваха над перваза на мивката. Пред печката лежеше валмо от хавлиени и кухненски кърпи. Върху кърпите имаше мръсна, неопределима купчина, около трийсет сантиметра висока и покрита с пелена опиянени мухи.

Изпъшках и притиснах челото си с дясната си ръка. Исках да се махна от къщата. От вонята ми се повръщаше и виеше свят. И тогава чух ръмженето отново и видях, че друго същество, същество, непринадлежащо на моя вид, ме наблюдава.

Под кухненската маса клечеше прегърбена черна фигура. От нея се излъчваше интензивното усещане за ярост и болка. Две бели очи се движеха насред чернотата. Стоях пред Минотавъра. Вонята на изпражненията му ме заобикаляше отвсякъде.

— Ще си имаш неприятности — изръмжа Минотавъра. — Аз съм стар човек, но не съм лесен противник.

— Знам — казах.

— Лъжите ме подлудяват. Подлудяват — той се размърда под масата и покривката падна от главата му. Белият мъх на бакенбардите му заблестя. Свирепите му очи се насочиха към мене. — Ще ми кажеш истината. Сега.

— Да — казах.

— Дъщеря ми е мъртва, нали?

— Да.

Конвулсия като от електрошок изпъна гръбнака му и вирна брадичката му.

— Автомобилна злополука? Нещо такова ли?

— Била е убита — казах.

Той килна главата си назад и покривката се смъкна от раменете му. Лицето му бе разпънато от гримаса. Сякаш някой го бе пронизал в слабините. Със същия ужасяващ шепот той попита:

— Кога? Кой?

— Алън, не би ли искал да излезеш изпод тая маса?

Той отново ме изгледа с яростна съсредоточеност. Коленичих. Бръмченето на мухите изведнъж като че ли се засили.

— Кажи ми как е била убита дъщеря ми.

— Преди около седмица една камериерка я намира пронизана и пребита в стая в хотел „Сйнт Олуин“.

Алън надяде ужасно стенание.

— Не се знае кой го е направил. Ейприл е била откарана в „Шейди Маунт“, където остава в кома до тази сряда, когато започва да показва признаци на подобрение. В четвъртък сутринта някой прониква в стаята й и я убива.

— Без тя да излезе от комата?

— Да.

Той отново отвори очите си на Минотавъра.

— Арестуван ли е някой?

— Има едно фалшиво признание. Излез изпод масата, Алън.

По белия мъх на бузите му блестяха сълзи. Той поклати глава ожесточено.

— Нима Джон е мислел, че съм прекалено слаб да чуя истината? Не съм чак толкова дяволски слаб в тоя момент, синко.

— Виждам — казах. — Защо седиш под кухненската маса, Алън?

— Обърках се. Изгубих се — той отново ми хвърли зверски поглед. — Джон трябваше да дойде. Щях най-после да изтръгна истината от тоя проклет мой зет — той поклати глава и насочи към мене очите си на Минотавър. — Къде е той?

Дори в това ужасно състояние, Алън притежаваше мощно достойнство, което едвам бях усетил предишния път. Скръбта му за миг го беше извадила от деменцията. Изпитах пронизващо съжаление към стареца.

— Точно когато тръгвахме, дойдоха двама инспектори. Те помолиха Джон да отиде с тях в полицията, за да даде показания.

— Но не е арестуван.

— Не е.

Той отново загърна раменете си с покривката и я уви плътно около врата си с едната ръка. Имаше вид на покривка за маса. Приближих се. Очите ми смъдяха, сякаш бях цвръкнал сапун в тях.

— Знаех, че е мъртва — той се прегърби навътре и за миг доби изглед на праисторическа маймуна, както при първото ми идване. Главата му започна да се тресе.

Помислих, че отново ще изчезне в покривката си.

— Би ли искал да излезеш изпод тая маса, Алън?

— Би ли искал да спреш да си толкова снизходителен? — очите му пламтяха, но това вече не бяха очите на Минотавъра. — Добре де. Добре. Искам да изляза изпод масата.

Той се хвърли напред и заплете краката си в плата. Борейки се да освободи ръцете си, затегна парчето, омотано около гърдите му. В очите му блесна панически страх.

Приближих се и се наведох под масата. Брукнър се сражаваше с покривката.

— Проклета работа — каза той. — Мислех, че ще съм в безопасност — а се уплаших.

Открих един от краищата и го дръпнах. Брукнър размърда рамото си и дясната му ръка се измъкна от плата. Държеше револвер.

— Ето — каза той. — Най-после. Лесна работа.

Той измъкна другото си рамо и покривката се смъкна до кръста му. Измъкнах пистолета и го поставих на масата. Двамата издърпахме целия плат от краката му и Алън премести първо едното си коляно, после другото, и изпълзя изпод масата. Покривката излезе заедно с него. Най-после той пое ръката ми и се закрепи на коляно, докато стъпи на едното си стъпало, обуто в опушеносин чорап. След това го дръпнах, докато се изправи и постави другото си стъпало, обуто в черен чорап, върху покривката.

— Готово — каза той. — Тип-топ сме.

Той залитна напред и се остави да го хвана за лакътя. Повлякохме се през кухнята към един стол.

— Стари схванати стави — каза той и започна предпазливо да протяга ръце и повдига крака. В бакенбардите му още лъщяха сълзи.

— Ще се погрижа за тая мръсотия на пода — казах.

— Прави каквото щеш — от него отново се надигна вълна от мъка и ярост. — Ще има ли погребение? Добре ще е да има, защото аз отивам на него — лицето му се вдърви от гняв и от усилието да спре сълзите си. Минотавърските очи отново блеснаха. — Хайде, казвай.

— Погребението е утре. В един часа при „Трот Брадърс“. Ще бъде кремирана.

Свирепата гримаса отново разпъна чертите му. Той скри лице зад възлестите си ръце, облегна лакти върху коленете си и шумно заплака. Ризата му беше посивяла от прах и почерняла по ръба на яката. Кисела, немита миризма се носеше от него, едвам различима сред вонята на изпражнения.

Най-сетне той престана да плаче и избърса носа о ръкава си.

— Знаех си — каза той и вдигна поглед към мене. Клепачите му бяха зачервени и възпалени.

— Да.

— Затова стигнах до това положение — той избърса повечето от сълзите по копринено белите си бакенбарди. По лицето му премина сянка на болка и объркване, почти толкова ужасна, колкото и скръбта му.

— Ейприл смяташе да ме заведе — имаше такова едно място — внезапният гняв отново се разтопи в мъката и тялото му се затресе от усилието да изглежда свиреп, когато всъщност му се плачеше.

— Тя смяташе да те заведе някъде?

Той размаха големите си ръце из въздуха, отхвърляйки темата.

— А това за какво е? — посочих жужащата купчина върху кърпите.

— Импровизирана глава. Тук долу се запуши или нещо подобно, за нищо не става, а аз не мога винаги да се качвам догоре. Така че сложих малко кърпи.

— Имаш ли лопата някъде?

— В гаража, предполагам.

Намерих плоска лопата за въглища в един от ъглите на гаража, приютен под дъбовете. Върху бетонната плоча имаше колекция от стари петна, заобиколена от древна косачка, гребло за листа, две счупени лампи и купчина от кашони. На далечната стена гърбом бяха облегнати картини в рамки. Наведох се да взема лопатата. Върху старите петна имаше дълга ивица течност, достатъчно прясна, за да блести. Докоснах я с пръст — мазна, не съвсем засъхнала. Подуших пръста си — миришеше като стара спирачна течност.

Когато се върнах в кухнята, Алън се беше облегнал на стената и държеше черен чувал за боклук. Той се изправи и размаха чувала.

— Знам, че изглежда ужасно, но тоалетната не работеше.

— Ще видя какво й е след като махнем тая мръсотия.

Той отвори чувала и аз започнах да хвърлям боклука с лопатата. След това завързах чувала и го сложих в друг чувал, преди да го сложа в кофата за боклук. Докато миех пода, Алън ми разказа два пъти с абсолютно едни и същи думи как, когато е бил студент първа година в Харвард, една сутрин се събудил и открил, че съквартирантът му е умрял в съседното легло. Двата разказа бяха разделени от не повече от пет секунди пауза.

— Интересна история — казах, опасявайки се, че ще ми я разкаже за трети път.

— Виждал ли си смъртта отблизо?

— Да — казах.

— Как ти се случи това?

— Първата ми задача във Виетнам беше регистрация на гробове. Трябваше да проверявам идентичността на загиналите.

— Как ти подейства това?

— Трудно е да се опише — казах.

— Ами Джон — каза Алън. — Не му ли се е случило нещо странно там?

— Единственото, което знам, е че се е оказал затворен под земята заедно с много трупове. Смятаха, че и той е загинал.

— Как му подейства това?

Доизбърсах пода, излях мръсната вода в мивката, напълних мивката с гореща сапунена вода и започнах да мия чиниите.

— Когато го видях след това — това беше последният път, когато го видях във Виетнам — той ми каза следното: Всичко на земята е направено от огън и името на огъня е Време. Щом разбираш, че си в огъня, всичко е позволено. В сърцето на всеки миг има семе от смърт.

— Не е лошо — каза Алън.

Поставих последната чиния да се суши.

— Да видим сега дали мога да оправя тоалетната.

Намерих отпушвател в килера за метлите.

В момент на просветление Алън беше подсушил онова, което беше преляло, и се беше постарал да почисти пода. Кошчето беше пълно със смачкани амбалажни кърпи. Забих отпушвателя във водата и започнах да помпам. Изплува разкашкана маса от нещо, което някога трябва да е било хартия за машинопис. Залових хартията с отпушвателя и я хвърлих в кошчето.

— Нека това нещо стои тук, Алън, и не забравяй да го използваш, ако се случи същото.

— Добре, добре — лицето му светна. — Ей, направил съм „Блъди Мери“. Искаш ли да пийнем?

— Сипи едно — казах. — За тебе, не за мене.

В кухнята Алън извади голяма кана от хладилника. Той наля в една чаша без да разлее. След това рухна на стола и отпи, хванал чашата с две ръце.

— Ще ме заведеш ли на погребението?

— Разбира се.

— Не мога да се оправям навън — каза Алън и ми хвърли страшен поглед. Искаше да каже, че никога не излиза от къщата.

— Какво ти става?

— Живял съм тук четиридесет години, но изведнъж не се сещам нищо къде е — той отново ме погледна кръвнишки и отпи голяма глътка. — Последният път, когато излязох, се загубих. Дори бях забравил защо въобще съм излязъл. Когато се огледах, дори не помнех къде живея — лицето му се помрачи от гняв и себесъмнение. — Не можех да намеря къщата си. Обикалях наоколо с часове наред. Най-после главата ми се проясни или нещо подобно и разбрах, че съм от другата страна на улицата — той вдигна чашата с треперещи ръце и я постави отново върху масата. — И чувам разни неща. Хора, които се промъкват наоколо.

Спомних си това, което бях забелязал в гаража.

— Използва ли някой гаража ти? Позволяваш ли на някого да си държи колата в него?

— Чувал съм ги да се прокрадват. Мислят си, че могат да ме преметнат, но аз знам, че са там.

— Кога си ги чувал?

— Това не е въпрос, на който мога да отговоря — този път той успя да вдигне чашата до устата си. — Но ако това се случи пак, ще ги надупча с пищова — той пое две големи глътки, тресна чашата на масата и облиза устни. — Тарум-тара-рарет — каза той. — Днес всички курви са с късмет.

Влажен звук, който трябваше да представлява смях, излезе от устата му. Той потърка с ръка долната част на лицето си и издаде тихи хълцащи ридания. Това покушение срещу достойнството му го вбеси и плачът му се превърна в дълги, разтърсващи, задавени хрипове.

Изправих се и го прегърнах. Той се съпротивляваше за миг, после се отпусна и заплака равно и монотонно. Когато спря, и двамата бяхме мокри.

— Алън, нали няма да те обидя, ако ти кажа, че се нуждаеш от малко помощ.

— Аз наистина имам нужда от малко помощ.

— Хайде да те изкъпем. И трябва да ти намерим чистачка. И мисля, че не трябва да държиш всичките си пари по тоя начин на масата.

Той седна изправено и ме изгледа с цялата строгост, на която беше способен.

— Ще измислим някое място, което няма да забравяш — казах.

Тръгнахме към стълбището. Алън послушно ме заведе в банята си и седна на тоалетната чиния, за да свали чорапите и гащите си, докато аз пълнех ваната.

След като беше разкопчал последното си копче, той се опита да издърпа ризата през главата си, като петгодишен. Заплете се в ризата, та аз я издърпах през главата му и обърнах ръкавите налице.

Брукнър се изправи. Ръцете и краката му бяха жилести и сребристата паяжина от косми, прилепнала по тялото му, се събираше в заплетено кълбо около увисналия му пенис. Без да се стеснява, той прескочи ръба на ваната и се потопи във водата.

— Хубаво.

Той се отпусна във ваната и постави главата си върху фаянса. Започна да се сапунисва. Облак от пяна направи водата непрозрачна. Очите му отново се впериха в мене.

— Няма ли в тоя град някакъв страхотен частен детектив или нещо такова? Човек, който решава случаите, без да излиза от къщата си?

Казах му, че има.

— Аз имам много спестени парици. Да го наемем.

— Джон и аз говорихме с него вчера.

— Браво — той потопи главата си под водата и се подаде мокър, разтърквайки очи. — Шампоан.

Намери шишето и му го подадох. Той започна да сапунисва главата си.

— Вярваш ли в абсолютното добро и зло?

— Не — казах.

— Аз също. Знаеш ли в какво вярвам? Във виждането и невиждането. Разбирането и невежеството. Въображението и липсата на въображение — шапката от пяна по главата му изглеждаше като накъдрена перука. — Това е. Резюмирах поне шестдесет години размисъл. Видя ли ти се смислено?

— Да.

— Опитай пак. Това не е всичко.

Дори в своята разруха, Алън Брукнър беше като Илайза Морган, човек, който може да те подсети за великолепието на човешкия род. Той потопи глава под водата и се подаде, пръхтейки.

— Имам нужда от пет секунди душ.

Изправи се, дръпна завесата над ваната и пусна водата. След като провери температурата, обърна водата към душа и ахна, когато водата изригна върху него. След няколко секунди спря водата и отвори завесата. Беше розов и бял, димящ.

— Хавлия — той посочи към закачалката — Имам план.

— Аз също — казах, подавайки му хавлията.

— Ти кажи пръв.

— Каза, че имаш малко пари, нали?

Той кимна.

— В чекова книжка ли са?

— Част от тях.

— Позволи ми да извикам чистачка. Ще свърша първоначалната работа, за да не побягнат с писъци още щом пристъпят в къщата, но тук трябва да се почисти, Алън.

— Добре де, хубаво — каза той и уви хавлията около себе си.

— И ако можеш да си го позволиш, някой би трябвало да идва тук по два часа на ден да ти готви и да се грижи за тебе.

— Ще си помисля — каза той. — Искам да слезеш долу и да се обадиш на цветарницата „Далгрен“ на авеню „Бърлин“, за да поръчаш два венеца — той ми повтори името „Далгрен“. — Не ме интересува, ако ще да са по сто долара. Изпрати единият в „Трот Брадърс“, а другият поръчай за тук.

— Ще се обадя и на службите за почистване.

Той захвърли кърпата към закачалката и излезе от банята с вдървена походка, за миг напълно овладял себе си. Застана в коридора и бавно се извъртя. Помислих си, че не помни къде е спалнята му.

— Между другото — каза той. — Щом си се захванал, дай поръчка също да окосят моравата.

Слязох долу и оставих съобщение на службите за почистване и окосяване да ме потърсят в къщата на Джон, след което взех още един чувал за боклук и прибрах повечето от сметта по пода на всекидневната. Обадих се в цветарницата на авеню „Бърлин“ и поръчах двата венеца, след това се обадих в регистрацията на частните сестри и попитах дали Илайза Морган е свободна да започне работа в понеделник сутринта. Изсипах мръсните чинии в кухненската мивка, кълнейки се пред себе си, че за последен път се занимавам със слугинаж за Алън Брукнър.

Когато отново се качих горе, той седеше на леглото и се опитваше да се пребори с една официална бяла риза. Косата му се виеше около главата.

Той протегна ръце като дете и аз оправих ръкавите му, издърпах двете предници и започнах да ги закопчавам.

— Извади от гардероба ми тъмносивия ми костюм — каза.

Натъкмих краката му в крачолите и извадих от едно чекмедже черни копринени чорапи. Алън пъхна стъпалата си в чифт стари черни обувки, и бързо и сръчно ги завърза, като същевременно развиваше теория за устойчивостта на някои видове механична памет у хора с увредена в други отношения памет.

— Виждал ли си дух? Привидение? Или каквото там му е името?

— Е де — усмихнах се аз. На тая тема никога не бях разговарял.

— Когато бяхме малки момченца, брат ми и аз бяхме отгледани от баба ми и дядо ми. Бяха чудесни хора, но баба ми умря в леглото, когато бях на десет години. В деня на погребението й къщата беше пълна с приятели на баба и дядо и всичките ми вуйчовци и лели бяха дошли — трябваше да решат какво да правят с нас. Чувствах се съвършено изгубен. Качих се на горния етаж. Вратата на спалнята на баба и дядо беше отворена и в огледалото зад вратата видях баба да лежи в леглото. Тя ме гледаше и се усмихваше.

— Уплаши ли се?

— Никак. Знаех, че ми казва, че още ме обича и че ще имам добър дом. По-късно ни взе една от лелите ни. Но никога след това не съм вярвал в догматичното християнство. Знаех, че няма рай и ад в буквалния смисъл. Понякога границата между живи и мъртви е проницаема. Ето как започнах бляскавата си кариера.

Това ми напомни нещо, което Уолтър Драгонет беше казал на Пол Фонтейн.

— Винаги след това съм се опитвал да забелязвам нещата. Да обръщам внимание. Така че побеснявам от загубата на паметта си. Не мога да го понеса. И страшно ценя моменти като сегашния, когато приличам донякъде на това, което бях.

Той погледна надолу към себе си: бяла риза, панталони, чорапи, обувки. Изсумтя и затвори ципа си. След това се надигна от стола.

— Трябва да оправя тези бакенбарди. Би ли дошъл пак с мене в банята?

— Какво правиш, Алън? — изправих се да го погледна.

— Стягам се за погребението на дъщеря си.

— Но погребението й е утре.

— Утре, както е казала Скарлет, си е за утре — той ме заведе в банята и взе електрическа самобръсначка от най-горната полица на една мраморна поставка. — Би ли ми направил една услуга?

Аз се разсмях с глас.

— След всичко, което преживяхме?

Той включи самобръсначката и извади малкото странично допълнение.

— Покосявай всичко под брадичката и по врата. Всъщност, унищожи всичко, което изглежда прекалено дълго, за да бъде обръснато по нормалния начин. Аз ще свърша останалото.

Той вирна брадичката си и аз окосих дългите сребърни пухчета, които се виеха като ангелска коса. Някои от тях полепнаха по ризата и панталоните му. Минах по двете му бузи и още сребърен пух се поръси от лицето му. Когато свърших, направих крачка назад.

Алън се обърна към огледалото.

— Признаци на подобрение — каза и затърка със самобръсначката лицето си.

— Поносимо. Съвсем поносимо. Макар че едно подстригване не би ми навредило.

Намери гребен на мраморната поставка и го прокара по пухестия бял облак над главата си. Облакът се раздели от лявата страна на леки вълни към яката на ризата му. Той си кимна и се обърна да го огледам.

— Е?

Изглеждаше като комбинация от Херберт фон Караян и Ленърд Бърнстайн.

— Ставаш — казах.

Той кимна.

— Вратовръзка.

Върнахме се в спалнята. Алън изтръгна вратата на гардероба и разгледа връзките си.

— С тая няма ли да изглеждам като частен шофьор?

Той извади черна копринена вратовръзка и я вдигна, за да я видя. Поклатих глава. Алън вдигна яката си нагоре, уви връзката около врата си и я завърза с лекотата, с която бе завързал обувките си. След това закопча яката си и постави възела на място. Свали сакото от закачалката му и ми го подаде.

— Понякога имам проблеми с ръкавите.

Държах му сакото и той вмъкна ръцете си в ръкавите. Наместих сакото върху раменете му.

— Така — той изчетка малко бял пух от панталоните си. — Обади ли се на цветарницата?

Кимнах.

— Защо поръча два венеца?

— Ще видиш.

От едно нощно шкафче взе връзка ключове, гребенче и дебел черен химикал и ги разпредели из различни джобове.

— Мислиш ли, че ще мога да изляза, без да се загубя?

— Сигурен съм.

— Може би ще направя опит, след като дойде Джон. Той не е толкова лошо момче. И ако аз бях заседнал в „Аркхам“ като него, щях да бъда нещастен.

— Ти си прекарал в „Аркхам“ целия си живот.

— Но не бях заседнал.

Последвах го навън от спалнята.

— Джон го знаеха като моя човек — писахме в съавторство няколко статии, но той никога не направи нищо самостоятелно. Добър преподавател е, но не мисля, че „Аркхам“ ще го задържи, след като аз си отида. Но не му го казвай. Отдавна се чудя как да повдигна тоя въпрос, без да го разтревожа.

Заслизахме по стълбите. На половината път той се обърна и ме погледна.

— Ще бъда добре за погребението на дъщеря си. Ще бъда в пълно присъствие на духа — той се протегна и ме потупа по гърдите. — Знам нещо за тебе.

Сепнах се.

— Нещо ти стана, докато ти разказвах за баба си. Помисли си за нещо — видял си нещо. Не те изненада, че съм видял баба си, защото — и тук той започна да почуква с пръст по гърдите ми — защото-ти-също-си-видял-някого.

Той ми кимна и слезе едно стъпало.

— Винаги съм смятал, че е безсмислено да се пропускат нещата. Знаеш ли какво казвах на студентите си? Казвах им, че има друг свят и че той е този свят.

Слязохме и зачакахме Джон, който така и не се появи. Най-сетне убедих Алън да разпредели парите от кухненската маса в различни джобове на костюма си. Оставих го да седи във всекидневната, върнах се в кухнята и сложих револвера му в джоба си. После си тръгнах.

Когато се върнах на „Илай Плейс“, оставих револвера на малката масичка и се качих горе да пиша. Джон беше оставил бележка в кухнята, че е твърде уморен, за да ходи у Алън, и че веднага си ляга. Всичко било наред, пишеше в бележката.

1

Малко след един часа паркирах Понтиака на Джон пред къщата на „Виктория Теръс“. Един мъж върху косачка с размерите на трактор ловко направляваше машината покрай дъбовете от едната страна на къщата. Едно момче минаваше с подстригвачка за малките треви по ръбовете на алеята. По окосената морава стояха високи черни чували, подобни на снопи. Джон клатеше глава, мръщейки се срещу слънцето и буквално скърцайки със зъби.

— Ще стане по-бързо, ако ти го доведеш — каза той. — Аз ще чакам тук заедно с родителите си.

Ралф и Марджъри Рансъм започнаха да изстрелват възражения от задната седалка. Поведението им продължаваше да е белязано от вдървената, автоматична учтивост, която бяха проявили от момента на пристигането си на летището тази сутрин.

Джон кара колата до летището, но след като доведохме родителите му, загорели и облечени в подходящи черно-сребристи анцузи, той ме попита дали бих имал нещо против аз да карам по обратния път. Баща му се възпротиви, Джон би трябвало да кара, това е неговата кола, нали така?

— Бих искал Тим да кара, татко — каза Джон.

В този момент майка му се намеси рязко, за да каже, че Джон е уморен, би искал да разговаря и не е ли наистина чудесно, че неговият приятел от Ню Йорк няма нищо против да кара? Майка му беше ниска и прищипната в кръста, с едри бедра и бюст, и черните й очила закриваха половината от лицето. Посребрената й коса беше напълно в тон с косата на мъжа й.

— Джон трябва да кара и това е — каза баща му. По-строен, отколкото бях очаквал, Ралф Рансъм имаше вид на пенсиониран морски офицер, дълбоко встрастен в голфа. Ослепителната му усмивка подхождаше на загара му. — Там, откъдето идвам, всеки си кара колата. По дяволите, пак ще можем да разговаряме, влизай там и ни води.

Джон се намръщи и ми подаде ключовете.

— Не бива да карам за известно време. Взеха ми книжката.

Той ме погледна едновременно ядосано и извинително. Ралф се вторачи в сина си.

— Взеха ти я, а? Защо?

— Какво значение има? — попита Марджъри. — Хайде да се качваме.

— За алкохол ли?

— Имах един лош период, да — каза Джон. — Но наистина всичко е наред. Мога да отида пеш навсякъде, където искам. Когато дойдат студовете, вече ще са ми върнали книжката.

— Добре, че не си убил някого — подхвърли баща му, а майка му възкликна: Ралф!

Същата сутрин аз и Джон бяхме преместили моите неща в неговия кабинет, така че родителите му да могат да се настанят в стаята за гости. Джон се въоръжи с хубав двуреден сив костюм, а аз извадих от чантата закачалка с един черен костюм на Ямамото, който си бях купил в пристъп на дързост, намерих една сива риза, която не помнех, че съм взел, и така двамата бяхме готови да посрещнем родителите му на летището.

Занесохме чантата на Рансъмови в стаята за гости и оставихме родителите му да се преоблекат. Последвах Джон в кухнята, където той отново извади продуктите за сандвичите.

— Е — казах, — сега знам защо навсякъде ходиш пеш.

— Два пъти тая пролет надувах балончето. Гадост, но ще трябва да се примиря. Както с много други неща. Нали разбираш?

Той изглеждаше изтощен и така изтънял, че пламтящата му ярост избиваше в погледа. Осъзна, че я виждам и я натика обратно в себе си като жарава. Когато родителите му слязоха, те хапнаха от пълнежите за сандвичи и заговориха за времето.

В Таскън температурата била четиридесет и три градуса. Но това било суха горещина. И навсякъде имало климатици. Голф — само че трябва да си на игрището около осем сутринта. Джон, честно казано, много си напълнял, трябва да се запишеш в няколко добри клуба и да излизаш на игрището за голф.

— Ще си помисля — каза Джон. — Но човек никога не знае. Бъчва с мас като мене, изкарай го на игрището за голф при четиридесет градуса и може да се срути на място от инфаркт.

— Чакай, чакай малко, аз нямах предвид…

— Джон, знаеш, че баща ти просто…

— Съжалявам, но аз бях…

Тримата Рансъмови престанаха да говорят също така внезапно, както бяха започнали. Марджъри се обърна към прозорците на кухнята. Ралф ми отправи измъчен, озадачен поглед и отвори замразителя на хладилника. Той извади розова бутилка без етикет и я показа на сина си.

Джон хвърли поглед към бутилката.

— Хиацинтова водка. Контрабанда от Черно море.

Баща му взе чаша от шкафа и си наля един пръст от розовата бутилка. Отпи, кимна и довърши останалото.

— Триста долара бутилката — каза Джон.

Ралф Рансъм затвори бутилката и я остави на мястото й в замразителя.

— Да. Хубаво. Кога започва погребението?

— Сега — каза Джон и тръгна да излиза от кухнята. Родителите му се спогледаха и го последваха през всекидневната. Джон огледа улицата през страничното прозорче.

— Па-аак са тук.

Родителите му го последваха навън и Джефри Боу, Изобел Арчър и техните оператори се стрелнаха от двете страни. Марджъри изписка с тъничък гласец. Ралф я прегърна и я поведе към колата. После се мушна до нея на задната седалка.

Джон ми подхвърли ключовете. Дадох газ и се отдалечих.

Ралф попита откъде са дошли тия и Джон отговори:

— Никога не си отиват. Блъскат по вратата и хвърлят боклуци по моравата.

— Никак не ти е лесно. — Ралф се наведе напред и потупа сина си по рамото.

Джон се вдърви, но не отговори. Баща му отново го потупа. В огледалото видях, че развратната синя кола на Джефри Боу и префърцуненото микробусче на Изобел Арчър се впуснаха по улицата след нас.

Те останаха да ни изчакат, когато спрях пред къщата на Алън. Джон скръсти ръце на гърди и размърда челюсти, преживяйки жаравата си.

Излязох и го оставих сам с нея. Мъжът върху косачката с размери на трактор ми махна с ръка и аз също му махнах. Нали бяхме Средния запад.

Алън Брукнър ми отвори и ме покани да вляза. Когато затворих вратата, чух, че една прахосмукачка бръмчи на втория етаж, а друга може би от трапезарията.

— Дойдоха ли вече чистачите?

— Тежки времена — каза той. — Как изглеждам?

Казах му, че изглежда чудесно. Черната копринена връзка беше със съвършен възел. Панталоните му бяха с ръб и бялата риза имаше свеж вид. Усетих миризма на одеколон.

— Исках да съм сигурен — той се отдръпна и се завъртя. Отзад сакото му изглеждаше малко измачкано, но нямах намерение да му го кажа. Той спря да се върти и ме погледна сериозно, дори сурово.

— Е?

— Тоя път сам си успял да си облечеш сакото.

— Въобще не съм го свалял — каза той. — Не исках да поемам рискове.

Представих си го облегнат на стената с допрени колене.

— Но как спа?

— Много, много внимателно — Алън подръпна сакото си, после го закопча. Излязохме от къщата.

— Кои са тия дъртаци с Джон?

— Родителите му. Ралф и Марджъри. Току-що пристигнаха от Аризона.

— Готов като си, С. Б. — каза той. (Не разбрах този намек, ако това беше намек, на времето, не го разбирам и до днес.)

Джон стоеше до колата и наблюдаваше Алън с нескрито изумление и облекчение.

— Алън, страхотно изглеждаш.

— Реших да се постарая — каза Алън. — При родителите си ли ще седнеш или предпочиташ да останеш на предната седалка?

Джон погледна неприязнено към синьото бедствие на Джефри и към надутия микробус на Изобел и се вмъкна до баща си. Алън и аз седнахме едновременно.

— Приемете благодарността ми за това, че си направихте труда да дойдете чак от… — той се поколеба и завърши тържествуващо, — Аляска.

Настъпи кратко мълчание.

— Много съжаляваме за дъщеря ти — каза Марджъри. — Ние също много я обичахме.

— Ейприл беше обичлива — каза Алън.

— Цялата тая история с Уолтър Драгонет е престъпление — каза Ралф. — Човек се чуди как е възможно да се случват такива неща.

— Човек се чуди как е възможно да съществува такъв като него — каза Марджъри.

Джон хапеше устни, скръстил ръце на гърдите си, и поглеждаше назад към репортерите, които ни следваха през една кола от нас по целия път през града до сградата на „Трот Брадърс“.

Марджъри попита:

— Ще преподаваш ли отново в колежа с Джон през следващата година, или мислиш да се пенсионираш?

— Ще преподавам по всеобщо настояване.

— Във вашата професия нямате ли задължителна възраст за пенсиониране?

— Направиха изключение в моя случай.

— Направи си едно добро — каза Ралф. — Тръгни си и не се обръщай. Аз се пенсионирах преди десет години и сега изживявам най-хубавото си време.

— Мисля, че мойто вече съм го изживял.

— Ти си скътал нещичко, нали? Имам предвид Ейприл и всичко останало.

— Неудобно е — Алън се размърда на мястото си. — Ти самият използваше ли услугите на Ейприл?

— Аз си имах мой човек — Ралф замълча. — Какво искаш да кажеш, „неудобно“? Че тя имаше прекалено голям успех? — той ме погледна в огледалото, опитвайки се да разбере нещо. Знаех какво.

— Прекалено голям успех имаше — каза Алън.

— Приятелю, ще започнеш с нещо като двеста хиляди долара, нали така? Живей правилно, внимавай в разходите, купи си добри облигации, и ще си наред.

— Осемстотин — каза Алън.

— Моля?

— Тя започна с една мизерна заплата и завърши с осемстотин хиляди. Неудобно е.

Хвърлих поглед към Ралф в огледалото. Очите му се бяха разцентровали. Чух дишането на Марджъри. Най-сетне Ралф попита:

— Какво ще правиш с тях?

— Мисля, че ще ги оставя на обществената библиотека.

Завих по авеню „Хилфийлд“ и в полезрението ни се появиха сивите викториански очертания на погребалното бюро „Трот Брадърс“. Неговите тъмносиви кулички, готически натруфености, островърхи капандури и огромен портал имаха вид като че ли са изскочили от анимационно филмче на Чарлс Адамс.

Спрях пред каменните стъпала, които водеха към моравата на „Трот Брадърс“.

— Каква е програмата, Джон? — попита баща му.

— Първо имаме известно време насаме с Ейприл — той излезе от колата. — След това е приемът или времето за посетители, или каквото там се нарича.

Баща му се бореше със седалката, опитвайки се да стигне до вратата.

— Чакай, чакай, не те чувам — Марджъри се оттласна странично да излезе след мъжа си.

Алън Брукнър въздъхна, отвори вратата си и безмълвно излезе.

Джон повтори това, което току-що беше казал.

— След това има някаква служба. Когато свърши, отиваме в крематориума.

— Без усложнения, а? — попита баща му.

Джон вече вървеше към стъпалата.

— О — той се извърна с един крак върху първото стъпало. — Трябваше да ви предупредя, предполагам. Първата част е открит ковчег. Уредникът тук изглежда смята, че така е редно.

Чух Алън рязко да си поема дъх.

— Не обичам открити ковчези — каза Ралф. — Какво се предполага, че трябва да правим, да отидем и да приказваме с въпросното лице ли?

— Бих искал да мога да поприказвам с въпросното лице — каза Алън. За миг той изглеждаше съвършено окаян. — Някои други култури, разбира се, не се съмняват, че човек може да общува с мъртвите.

— Така ли? — попита Ралф. — Като в Индия, това ли имате предвид?

— Да тръгваме — Джон се заизкачва по стълбите.

— В индийските религии ситуацията е малко по-сложна — каза Алън. Той и Ралф заобиколиха колата отпред и тръгнаха след Джон. До мен достигаха откъслеци от разговора им.

Марджъри ме погледна с неприязън. Будех известно недоверие у нея. Може би поради декоративните ципове по японския ми костюм.

— Ами хайде — казах аз и й подадох лакътя си.

Тя се вкопчи в него с ръка като папагалски крак.

2

Джойс Брофи ни отвори грамадната входна врата. Беше облечена в тъмносиня рокля, която изглеждаше като коктейлно облекло за бременни жени, и косата й беше добре пригладена.

— Божке, чудехме се защо толкова се бавите!

Тя ни отправи нелепо тържествуваща усмивка и ни покани да влезем с кратки движения, като че ли премиташе.

Джон говореше с дребен прегърбен мъж на около седемдесет години, чието посивяло лице беше белязано с дълбоки, изнурени бръчки и бръчици.

— Не, не, господине, трябва да се запознаете с баща ми — каза Джойс. — Да свършим с формалностите, преди да влезем в залата за излагане, нали знаете, всяко нещо с времето си и други подобни неща.

Приведеният мъж в широкия сив костюм ми се ухили свирепо и ми протегна ръката си. Когато я сграбчих, той силно ме стисна и аз също го стиснах.

— Да, господине — каза той. — Какъв ден за всички нас.

— Татко — каза Джойс Брофи, — току-що се запозна с професор Рансъм и професор Брукнър, а това е приятелят на професор Рансъм, ъ-ъ…

— Тим Андърхил — каза Джон.

— Професор Андърхил — каза Джойс. — А това тук е госпожа Рансъм, майката на професор Рансъм. Това е татко, Уилям Трот.

— Наричайте ме просто Бил — дребният човечец разтегли още повече и без друго зверската си усмивка и сграбчи дясната ръка на Марджъри със своята лява, така че да може да смачка едновременно ръцете и на двама ни. — Добър некролог беше, нали? Ние много се старахме за тоя и мисля, че си струваше.

Никой от нас не беше погледнал сутрешния вестник.

— О, да — каза Марджъри.

— Просто искахме да изразим нашата скръб. Отсега нататък главното е да се отпуснете и да се насладите и помнете, че ние постоянно сме наблизо, за да ви помагаме — той пусна ръцете ни.

Марджъри разтърка длани.

Наричайте-Ме-Просто-Бил отпрати усмивка, която трябваше да е изпълнена със съчувствие, и се отдалечи заднишком.

— Моето момиченце ще ви заведе в Параклиса на покоя. Ние ще въведем гостите ви по време на службата.

Докато казваше това, той се беше отдалечил на около шест стъпки назад и при последната си дума се завъртя рязко и хукна с изненадваща скорост по един дълъг тъмен коридор.

Наричайте-Ме-Просто-Джойс го съзерцаваше с обич около две секунди.

— Отива да включи първата част от музикалната програма, това ще е фонът за личните ви размишления значи. Столовете са подредени и когато гостите ви се появят значи, бихме искали вие да се придвижите от лявата страна на предния ред, това е мястото на най-близките родственици — тя примигна към мене, — и приятели.

С дясната си ръка тя притисна могилата на корема си, а с лявата посочи към коридора. Джон тръгна до нея и те заедно поеха по коридора. От далечни колонки се процеждаше музика на орган. Алън се понесе по коридора като сомнамбул. Ралф закрачи до него.

— Значи раждаш се отново и отново. А каква е отплатата?

Не можах да чуя промърморения от Алън отговор, но въпросът го върна в настоящето, той вдигна глава и тръгна по-решително.

— Не знаех, че сте един от професорите-приятели на Джон — каза Марджъри.

— Съвсем неотдавна ме повишиха — казах.

— Ралф и аз така се гордеем с вас — тя ме потупа по ръката, докато следвахме другите в балната зала, изпълнена с мека светлина и ромоленето на почти застинала органна музика. Редици от сгъваеми столове бяха поставени от двете страни на централна пътека, която отвеждаше към подиум, обграден с венци и вази с цветя. На издигнатата платформа зад подиума, върху дълга маса, драпирана в черно, лежеше дълбоко полиран бронзов ковчег. Най-горната четвърт от ковчега беше повдигната и облегната назад като капак на пиано, откривайки пухкава, пискюлеста бяла тапицерия. Профилът на Ейприл Рансъм, под ъгъла, който й придаваше твърда бяла сатенена възглавничка, сочеше отвъд отворения капак към пъпчивата акустична облицовка на тавана.

— Текстовете са ето там — Наричайте-Ме-Просто-Джойс махна с ръка към силно полирана правоъгълна махагонова масичка, подпряна на стената. Стегнати купчинки от сгъната жълта хартия бяха поставени до кана с вода и до затъкнати една в друга пластмасови чаши. В края на масата имаше голям термос за кафе.

Всички освен Алън Брукнър извърнаха поглед от профила на Ейприл Рансъм и погледнаха към жълтите брошури.

— Винаги сме смятали, че „Макар и да вървя“ е добър избор.

Алън се взираше в дъщеря си, застинал на около метър и половина от вратата.

Джойс каза:

— Изглежда прекрасно, дори отдалече се вижда.

Тя задърпа Алън със себе си. След един миг на объркване той влезе в крачка.

Джон ги последва, родителите му тръгнаха след него. Джойс Брофи заведе Алън до горната част на ковчега. Джон застана до него. Родителите му и аз се наредихме по-надолу.

Отблизо ковчегът на Ейприл изглеждаше огромен като лодка. Тя се виждаше до кръста, където бяха поставили една върху друга ръцете й. Джойс Брофи се наведе и изглади една гънка в бялото сако. Когато се изправи, Алън се наведе и целуна челото на дъщеря си.

— Ще бъда в офиса си надолу по коридора, ако вие, хора, имате нужда от нещо — Джойс отстъпи назад, завъртя се и заора надолу по пътеката. Беше обута в големи мръсни маратонки.

Наричайте-Ме-Просто-Джойс беше поставила твърде много или твърде ярко червило върху устните на Ейприл, а по скулите й — изкуствена руменина. Трептящата руса коса беше подредена така, че да прикрие нещо, извършено при аутопсията. Смъртта беше заличила бръчиците около устата на Ейприл. Изглеждаше като необитаема къща.

— Нали е много красива, Джон? — попита Марджъри.

— Ъ-хъ — каза Джон.

Алън докосна напудрената буза на Ейприл.

— Бедното ми момиче — каза той.

— Това е толкова дяволски… ужасно — каза Ралф.

Алън се отдалечи към първия ред столове. Рансъмови заеха две места от лявата страна на пътеката на първия ред. Ралф скръсти ръце на гърдите с жест, който синът му беше възприел от него.

Джон седна през едно място от майка си и през две места от мене. Алън седеше от другата страна на пътеката, загледан в една жълта брошура.

Известно време слушахме неподвижната органна музика.

Спомних си описанията на погребението на сестра ми. Опечалените били запълнили половината от „Хоули Сепълкър“. Според майка ми, тя изглеждала „умиротворена“ и „красива“. Моята трептяща от живот сестра, понякога трептящо нещастна, тази руса вихрушка, това постоянно тряскане на врати, тази рушителка на скуката, така изпразнена, че да стане умиротворена? В такъв случай, тя беше оставила всичко на мене, беше го предала в мои ръце.

Имах желание да накъсам миналото на парчета, да го разчленя върху кървава маса.

Изправих се и отидох в дъното на помещението. Извадих брошурата от джоба на сакото си и прочетох думите на корицата.

Да, макар и да вървя през Долината на Сянката на смъртта, не се боя от злото.

Седнах на последния ред.

Ралф Рансъм прошепна на жена си нещо, изправи се, потупа сина си по рамото и започна да се шляе в лявата част на параклиса. Когато се приближи достатъчно, за да мога да го чуя, той каза шепнешком „Ей“, като че ли чак сега беше забелязал, че съм се преместил на последния ред. Той посочи с палец навътре към залата.

— Мислите ли, че в това нещо има кафе?

Но това не беше въпросът, който искаше да зададе.

Отидохме до масата. Кафето беше почти абсолютно безвкусно. За няколко секунди двамата застанахме в дъното на залата, наблюдавайки как другите гледат или не гледат към Ейприл Рансъм в нейната огромна бронзова лодка.

— Разбрах, че познавате сина ми от Виетнам.

— Срещнах го там на два пъти.

Сега вече можеше да ме попита.

Той погледна към мене над ръба на чашата си, преглътна и се смръщи от прекалено горещото кафе.

— Да не би случайно и вие да сте от Милхейвън, професор Андърхил?

— Моля ви — казах аз, — наричайте ме просто Тим.

Усмихнах му се и той се усмихна в отговор.

— Да не би да си милхейвънско момче, Тим?

— Израснал съм през една пресечка от „Сейнт Олуин“.

— Ти си момчето на Ал Андърхил — каза той. — Господи, знаех си, че ми напомняш някого, и докато бяхме в колата най-после се сетих — Ал Андърхил. Приличаш на него.

— Предполагам, че приличам малко.

Той ме изгледа, сякаш премерваше разстоянието между баща ми и мене и поклати глава.

— Ал Андърхил. Не се бях сещал за него от четиридесет години. Знаеш, предполагам, че той работеше при мене някога, във времето, когато бях собственик на „Сейнт Олуин“.

— Откакто Джон ми каза, че хотелът е бил ваш, знам.

— Много ни беше неприятно да го освободим от работа. Знаех, че има семейство. Знаех какво трябваше да преживее. Ако не се беше впиянчил, всичко щеше да се оправи.

— Не можеше да се пребори — казах. Ралф Рансъм проявяваше добросърдечие — нямаше да спомене кражбите, които бяха довели до уволнението на баща ми. Навярно той не би крал толкова, ако беше успявал да остане трезвен.

— Сестра ти, нали така? Искам да кажа, че това го подтикна най-напред.

Кимнах.

— Ужасно нещо. Спомням си го, като че ли беше вчера.

— И аз — казах.

Миг по-късно той попита:

— Как е сега Ал?

Казах му, че баща ми е умрял преди четири години.

— Жалко. Харесвах Ал — ако не се бе случило това със сестра ти, всичко щеше да му е наред.

— Всичко щеше да е различно тогава — борех се с раздразнението, което се надигаше в мене: когато баща ми бе имал проблеми, този човек го беше уволнил. Нямах нужда от безсмислените му уверения.

— Дали това, че баща ти работеше за мене, е било нещо, което ви е свързвало с Джон?

Раздразнението ми спрямо този посребрен, играещ голф Нарцис, прерасна в гняв.

— Свързваха ни други неща.

— О, разбирам. Така е.

Очаквах Ралф да се върне на мястото си, но той все още имаше да ми казва нещо. Когато го чух, гневът ми се смали като върха на топлийка.

— Странни дни бяха. Ужасни дни. Сигурно си прекалено млад да помниш, но тогава в града имаше един полицай, който уби четири-пет души и написа думите СИНЯ РОЗА близо до труповете. Една от жертвите дори живееше в хотела ми. Това разтърси всички ни, вярвай ми. А и почти съсипа бизнеса. Тоя луд, тоя Драгонет, мисля, че той просто е подражавал на оня другия.

Оставих чашата си.

— Знаеш ли, Ралф, много се интересувам от всичко, което се е случило тогава.

— Ами беше като с тая история сега. Целият град се побърка.

— Може ли да излезем за малко в коридора?

— Да, разбира се, щом искаш.

Той повдигна вежди критично — това го нямаше в наръчника му по добро поведение — и излезе почти на пръсти.

3

Затворих вратата след себе си. На два-три метра разстояние Ралф Рансъм се беше облегнал на грапаво-червения тапет, с ръце в задните джобове. Критичният израз още стоеше на лицето му. Не можеше да разбере мотивите ми и това го правеше несигурен. Несигурността се преобразуваше в ответна агресия. Той отлепи рамене от стената и се обърна с лице към мене.

— Мислих, че ще е по-добре да говорим за това тук отвън — казах. — Преди няколко години направих някои проучвания, които показваха, че инспектор Дамрош няма нищо общо с убийствата.

— Проучвания? — раменете му увиснаха в мига, в който той се успокои. — О, разбирам. Ти си по историята, как му викаха. Историк.

— Пиша книги — казах, опитвайки се да спася истината, доколкото е възможно.

— Както се казва, публикувай или умри.

Усмихнах се — в моя случай това не беше просто лозунг.

— Не знам дали аз ще мога да ти кажа нещо.

— Нямаше ли някой, когото ти подозираш, някой, който ти се виждаше да е възможен убиец?

Той сви рамене.

— Винаги съм смятал, че е бил гост на хотела, някой, който идва от време на време. Такива бяха повечето ни клиенти, търговски пътници, които се появяваха за два дни, тръгваха си, после идваха пак за още няколко дни.

— Заради проститутката ли?

— Е, да. Две-три момичета се промъкваха в стаите. Опитваш се, но не можеш да се опазиш от това. Тази Фанси беше една от тях. Мислех си, че някой я е хванал да краде от него или че просто са се сбили там отзад. Мислех си също, че той би могъл да се страхува да не би пианистът да го е видял — стаята на пианиста гледаше към гърба на хотела.

— Значи в „Сейнт Олуин“ отсядаха музиканти?

— Да, да, идваха някои джазмени. Нали разбираш, не бяхме далеч от центъра, цените ни бяха добри, имахме денонощно обслужване по стаите. Музикантите бяха добри клиенти. Честно казано, мисля, че харесваха „Сейнт Олуин“ заради Гленрой Брейкстоун.

— Той в хотела ли живееше?

— Да, разбира се. Гленрой беше в хотела, когато го купих и все още беше в него, когато го продадох. Сигурно още е там! Той беше един от малцината, които не се изнесоха, когато започнаха бедите. Причината, поради която този пианист живееше в хотела, е, че Гленрой лично му го беше препоръчал. Никога не сме имали проблеми с Гленрой.

— Кой създаваше проблеми?

— Ами понякога хора, които са имали лош ден съсипваха мебелите нощем — всичко може да се случи в един хотел, повярвай ми. Тези, които издивяваха, не бяха допускани отново. Дневният управител се грижеше за това. Човекът държеше нещата във форма, доколкото можеше. Надменно копеле, не търпеше никакви глупости. Религиозен, струва ми се. Надежден.

— Помниш ли името му?

Той се изсмя.

— Има си хас. Боб Бандолайър. Човек не би искал да има такъв до себе си на игрището за голф, но беше страхотен управител.

— Може би ще мога да говоря с него.

— Може би. Боб остана, след като аз продадох хотела — беше като оженен за „Сейнт Олуин“. И още един ти препоръчвам — Гленрой Брейкстоун. Нищо не му обягваше, можеш да бъдеш сигурен. Той познаваше горе-долу всички, които работеха в хотела.

— Бяха ли приятели с Боб Бандолайър?

— Боб Бандолайър нямаше приятели — каза Ралф и пак се изсмя. — А и Боб никога не би се сближил с, нали разбираш, с черен.

— А би ли разговарял с мене?

— Кой знае — той погледна първо часовника си, после вратата към параклиса. — Ако откриеш нещо, нали ще ми кажеш? За мен ще е интересно.

Върнахме се в огромната зала. Джон, който стоеше до масата, вдигна поглед към нас. Ралф попита:

— Кой ще запълни всички тези столове?

Джон мрачно изгледа празните столове.

— Хора от „Барнет“, клиенти, предполагам. И репортерите ще се появят — той се намръщи към пластмасовата чаша. — Навъртат се наоколо като мухи-месарки.

За миг настъпи тишина. Марджъри Рансъм и Алън Брукнър поотделно се приближиха към централната пътека. Марджъри каза няколко думи на Алън. Той кимна неуверено, като че ли не я беше чул.

Налях им кафе. За миг всички безмълвно наблюдавахме ковчега.

— Хубави цветя — каза Ралф.

— И аз тъкмо това казвах — добави Марджъри. — Нали, Алън?

— Да, да — каза Алън. — О, Джон, забравих да те попитам какво стана в полицията. Дълго ли те разпитваха?

Джон притвори очи. Марджъри се извъртя рязко към Алън, плисвайки кафе по дясната си ръка. Тя премести чашата и размаха ръка във въздуха, опитвайки се да я изсуши. Ралф й даде кърпичка, но погледът му се местеше от Джон към Алън и обратно към Джон.

— Разпитвали са те?

— Не, татко. Не беше разпит.

— Добре де, защо полицията ще иска да разговаря с тебе? Нали вече са го хванали?

— Изглежда Драгонет е направил фалшиви самопризнания.

— Какво? — каза Марджъри. — Всички знаят, че той го е направил.

— Нещата не си пасват. Не е имал достатъчно време да отиде в болницата за застъпването на новата смяна, да отиде до железарския магазин и да купи каквото му е трябвало и после да се върне вкъщи, когато се е върнал. Продавачът, който му е продал триона, казва, че е провел дълъг разговор с него. Драгонет не би могъл да стигне до Източния край и да се върне. Просто е искал да си припише още една точка.

— Е, тоя човек трябва да е луд — каза Марджъри.

За пръв път тоя ден Алън се усмихна.

— Джони, аз все още не разбирам защо полицията е искала да те разпитва — каза баща му.

— Нали знаеш какви са. Искат отново и отново да обхождат същите места. Искат да си спомня всички, които съм видял на път за болницата, всичко, които съм видял на излизане, всичко, което би могло да им помогне.

— Нали не се опитват да…

— Разбира се, че не. Излязох от болницата и се върнах право вкъщи. Тим чу, че се връщам около осем и пет — Джон ме погледна. — Сигурно ще искат да потвърдиш това.

Казах, че ще се радвам да помогна.

— Ще дойдат ли на погребението? — попита Ралф.

— Да — каза Джон. — Нашата бдителна полиция ще бъде на поста си.

— Ти не каза и думица за това. Нищо нямаше да разберем, ако Алън не беше споменал.

— Това, което има значение, е, че Ейприл я няма — каза Джон. — За това трябва да мислим.

— А не за това кой я е убил? — избухна Алън, превръщайки всяка дума в снаряд.

— Алън, не ми викай — каза Джон.

— Човекът, който е направил това на дъщеря ми, е боклук! — благодарение на някаква естествена свръхспособност, обикновеният глас на Алън беше два пъти по-силен, отколкото на средния човек, а когато го отпуснеше, той звучеше като състезателна кола на открит прав път. Дори сега, когато почти натрошаваше прозорците, той всъщност не се опитваше да крещи. — Той не заслужава да живее.

Джон, почервенял, се отдалечи.

Наричай-Ме-Просто-Джойс надникна.

— Наред ли е всичко? Божичко, тук е достатъчно шумно, за да се събудят, нали знаете кои.

Алън се прокашля.

— Да, доста съм шумен, когато съм развълнуван.

— Другите ще дойдат след около петнадесет минути — Джой ни се усмихна със съвършена неискреност и се отдалечи заднешком. Баща й навярно се навърташе в коридора. С ясно доловим глас, Джойс каза зад вратата:

— Тия хора не са ли чували за валиум?

Дори Алън се засмя, едвам-едвам.

Той се извърна да види Джон, който се приближаваше отново към нас, с ръце в джобовете като баща си, с очи, вперени в бледия мокет.

— Джон, ще дойде ли Грант Хофман?

Спомних си, че Алън беше попитал за Хофман, когато беше облечен в мръсните гащи и по кутиите от пица в мивката дращеха хлебарки.

— Нямам идея — каза Джон.

— Един от най-добрите ни аспиранти — каза Алън на Марджъри. — Започна при мене, но преди две години го прехвърлихме на Джон. После изчезна — което е странно, понеже Грант е наистина блестящ.

— Е, чак толкова — каза Джон.

— Грант обикновено се срещаше с мене след срещите си с Джон, но последният път не се появи.

— Не се появи и за срещата с мене на шести — каза Джон. — Загубих един час, да не говорим за времето, което пропилях да се моткам напред и назад с автобуса.

— У вас ли се срещахте? — попитах Алън.

— Безусловно — каза Алън. — Около веднъж седмично. Понякога ми разказваше за работата по дисертацията си, такива неща.

— Значи, обади се на момчето — каза Ралф на сина си.

— Бях зает — каза Джон. — А и Хофман няма телефон. Има стая някъде в центъра и човек трябва да го търси чрез хазяйката му. Не че някога съм го правил — той ме погледна. — Хофман е бил гимназиален учител в някакво градче надолу в щата. Беше спестил малко пари и дойде да прави аспирантура при Алън. Беше поне трийсетгодишен.

— Нима аспирантите изчезват по тоя начин?

— Отвреме-навреме се измъкват.

— Хора като Грант Хофман не се измъкват — възрази Алън.

— Не мога да си хабя времето в грижи за Грант Хофман. Сигурно има хора, които биха забелязали, ако го блъсне автобус или ако реши да си смени името и да замине за Лас Вегас.

Вратата се отвори. Наричайте-Ме-Просто-Джойс въведе в параклиса неколцина мъже в традиционни сиви и сини костюми. След миг след тях станаха различими и няколко жени, също в тъмни костюми, но по-млади от мъжете. Новопристигналите се приближиха към Джон, който ги заведе при родителите си.

Седнах на стол край пътеката. Ралф и един от по-възрастните брокери, мъж, чиято коса беше прошарена почти колкото неговата, се дръпнаха в едната страна на голямата зала и тихо заговориха.

Вратата отново се отвори. Завъртях се на мястото и видях да влизат Пол Фонтейн и Майкъл Хоуган. Фонтейн носеше овехтяла чанта, малко по-голяма от куфарче. Той и Хоуган се отправиха към различни части на залата. Мощният и непресторен естествен авторитет, който отличаваше Майкъл Хоуган, се излъчваше от него като аура и караше повечето от хората в залата, особено жените, да поглеждат към него. Предполагам, че и големите актьори имат тази способност автоматично да привличат вниманието към себе си. А Хоуган беше надарен да изглежда малко нещо като актьор, без въобще да изглежда театрален — неговата изцяло мъжка красота, излята в очертанията на надеждността, постоянството, честността и жилавата интелигентност, беше от вида, който другите мъже намират за окуражителен, а не застрашителен. Докато наблюдавах как Хоуган върви към вътрешността на залата, сподирян от одобрителните погледи на опечалените, погледи, които той като че ли не забелязваше, хрумна ми, че той е от оня тип хора, които по-старото поколение от звезди беше въплътило на екрана, и бях доволен, че тъкмо той се е заел със случая на Ейприл.

Не така забележим, Фонтейн си наля кафе и седна зад мене. Той пусна чантата между краката си.

— На какви само места ви виждам — каза той.

Не му изтъкнах факта, че бих могъл да кажа същото за него.

— И нещата, които ви чувам да казвате — той въздъхна. — Ако има нещо, което обикновеният полицай ненавижда, това е устатият цивилен.

— Не бях ли прав?

— Не предизвиквайте съдбата — той се наведе към мене. Торбичките под очите му бяха малко по-светло морави. — Кажете ми колкото е възможно по-точно часа, в който приятелят ви Рансъм се прибра от болницата в сряда сутринта.

— Искате да проверите алибито му?

— Защо не — той се усмихна. — Хоуган и аз представляваме следственото отделение на това общинско тържество.

Ченгетата с тяхното чувство за хумор.

Той забеляза реакцията ми на шегата му и каза:

— Е, хайде де. Не знаете ли какво ще се случи тук?

— Ако искате да ми задавате въпроси, защо не ме заведете на съответното място?

— Е де. Нали си спомняте услугата, която поискахте от мене?

— Изгубеният номер на колата?

— Другата услуга — той избута напред овехтялата кожена чанта и я отвори, за да ми покаже дебел сноп от машинописни и ръкописни страници.

— Архивът на Синята Роза?

Той кимна, засмян като котарак.

Протегнах ръка към чантата, но той я бутна обратно между краката си.

— Канехте се да ми кажете по какво време се е прибрал приятелят ви в сряда сутрин.

— В осем — казах. — От болницата пътя пеша е около двайсет минути. Доколкото си спомням, казахте, че няма да е лесно да намерите това нещо.

— Беше оставено най-отгоре на една картотека в мазето на архивния отдел. Някой друг се е интересувал и не си е направил труда да го върне.

— Не бихте ли искали вие да го прочетете най-напред?

— Знаех цялото проклето нещо — каза той. — Върнете ми го колкото е възможно по-скоро.

— Защо ми правите тая услуга?

Той ми се усмихна по познатия начин, като че ли без да раздвижва лицето си въобще.

— Написал сте тая глупава книга, която моят сержант обожава. А аз не поставям никой друг сержант над него. Пък и може да има нещо вярно в нелепата ви идея.

— Мислите, че е нелепо да се търси връзка между новите и старите убийства на Синята Роза?

— Разбира се, че е нелепо — той се приведе над чантата. — Между другото, бихте ли престанали да ни помагате пред камерите? Що се отнася до обществеността, за нея госпожа Рансъм продължава да е една от жертвите на Уолтър. Както и мъжът на авеню „Ливърмор“.

— Все още ли не е идентифициран?

— Не е — каза Фонтейн. — Защо?

— Чувал ли сте, че един от аспирантите на Джон, Грант Хофман, е изчезнал?

— Не. Откога е изчезнал?

— От около две седмици, мисля. Не е дошъл на уговорена среща с Джон.

— И смятате, че той би могъл да е жертвата?

Свих рамене.

— За кога е била уговорена пропуснатата среща, знаете ли?

— За шести, мисля.

— Това е деня след намирането на тялото — Фонтейн хвърли поглед към Майкъл Хоуган, който разговаряше с родителите на Джон. С лице към следователя, Марджъри засмукваше всяка негова дума. Имаше вид на момиче, заведено на танци.

— Знаете ли случайно възрастта на тоя аспирант?

— Около трийсет — отговорих, откъсвайки вниманието си от въздействието, което Хоуган упражняваше върху майката на Джон. — Вече е работел върху дисертацията си.

— След погребението ние може би ще… — той млъкна и се изправи. Потупа ме по рамото. — Върни ми досието след един-два дни.

Той мина покрай редицата от празни столове и отиде при Майкъл Хоуган. Двамата детективи се разделиха с Рансъмови и се отдалечиха на няколко крачки. Хоуган ми хвърли бърз преценяващ поглед за една дълга секунда, през която почувствах цялата сила на вниманието му. Очарована, Марджъри продължаваше да се взира към по-възрастния следовател, докато Ралф я дръпна лекичко към брокера с прошарената коса и дори тогава тя извърна глава да го погледне през рамо. Знаех как се чувства.

Някой, застанал до мене, попита:

— Извинете, вие ли сте Тим Андърхил?

Видях набит около трийсет и пет годишен мъж с дебели черни очила и лек костюм в морско синьо. На широкото му, любезно лице беше изписано очаквателно изражение.

Кимнах.

— Аз съм Дик Мюлър — от „Барнет“. Говорихме по телефона, помните ли? Исках да ви кажа, че съм ви благодарен за съвета — съвсем на място беше. Щом пресата научи за мене и, о, пощуряха. Но понеже вие ме предупредихте какво може да се случи, аз успях да си изработя методи за влизане и излизане от службата.

Той седна пред мене, усмихнат при мисълта за историята, която се канеше да ми разкаже. Вратата се отвори отново. Извърнах глава и видях Том Пасмор да се промъква в параклиса след един млад мъж по джинси и черно яке. Младежът беше почти толкова блед, колкото Том, но поради гъстата му черна коса и гъстите черни вежди очите му сякаш пламтяха. Щом влезе в голямата зала, той впери поглед в ковчега. Том ми махна една забележимо и мина в едната страна на залата.

— Знаете ли какво трябва да претърпя, за да се добера до работата си?

Исках да се отърва от Дик Мюлър, за да поприказвам с Том Пасмор.

— Попитах Рос Барнет дали би искал…

Прекъснах разказа за това „Как стигам до офиса си“.

— Смяташе ли господин Барнет да изпрати Ейприл Рансъм в Сан Франциско, за да открие там нов клон, нещо като съдружие с друга брокерска агенция?

Той примигна. Очите му зад големите квадратни лещи бяха огромни.

— Кой ви каза това?

— Никой — казах. — Просто чух някакъв такъв слух.

— Ами говореше се преди известно време за преместване в Сан Франциско — сега той изглеждаше разтревожен.

— Нямахте ли предвид това, когато говорихте за сделката „Мост“?

— Сделката „Мост“? — и още веднъж, повишавайки тон. — Сделката „Мост“?

— Казахте ми да казвам на секретарката ви…

Той се ухили.

— Имате предвид проекта за мост. Да. За да ми припомните кой сте. А вие си помислихте за моста „Голдън Гейт“, така ли?

— Поради Ейприл Рансъм.

— Е, да, ама не, нищо такова не е. Говорехме за моста на улица „Хърейшо“. Тук в града. Ейприл беше побъркана на тази тема местна история.

— Пишела е нещо за моста?

Той поклати глава.

— Знам само, че го наричаше проекта за моста. Но слушайте, Рос… — той хвърли поглед настрани и наклони глава към преуспяващия на вид побелял мъж, който разговаряше с Ралф Рансъм, — разработи този страхотен план.

Мюлър ми разказа една много засукана история за това как влизал в шапкарски магазин на улица „Палмър“, слизал в подземието, вземал служебния асансьор до четвъртия етаж, откъдето можел да влезе в стаята с ксероксите на Барнет.

— Хитро — казах. Трябваше да кажа нещо. Мюлър беше от оня вид хора, дето натрапват всичко, което ги забавлява, на всеки, който се съгласи да ги слуша. Опитах се да си представя срещите му с Уолтър Драгонет, как Мюлър дърдори за акции и книжа, а Уолтър седи от другата страна на бюрото в унес, чудейки се как ли би изглеждала тая голяма даскалска глава върху полицата на хладилника му.

— Сигурно ви липсва Ейприл Рансъм — казах.

Той се отпусна отново.

— Разбира се. Тя беше много важна в компанията. Нещо като звезда.

— Какво представляваше като личност? Как бихте я описал?

Той присви устни и хвърли поглед към шефа си.

— Ейприл работеше по-упорито от когото и да било. Беше умна, имаше изумителна памет и работеше по много. Огромна енергия.

— Хората харесваха ли я?

Той сви рамене.

— Рос със сигурност я харесваше.

— Говорите сякаш криете нещо.

— Ами не знам — Мюлър погледна към шефа си отново. — Тя беше от ония хора, дето винаги карат с двеста километра в час. Ако не караш с нейната скорост, толкова по-зле за тебе.

— Чувал ли си дали е имала намерение да напусне бизнеса, за да роди дете?

— Кой би напуснал? За да ражда? — Мюлър притисна устата си с тлъстата си ръка и се огледа, за да види дали някой е забелязал кискането му. На ръката си имаше възрозов пръстен с мъничък диамант и голям колежански пръстен с гравирани букви. Пухкави кръгове от подпухнало месо заобикаляха двата пръстена.

— Би могло да се каже, че беше агресивна — каза той. — Това не е критика. От нас се очаква де сме агресивни — той се опита да си придаде агресивен вид за миг и успя да постигне израз на нещо като коварство.

Докато разговаряхме в помещението продължаваха да влизат хора на двойки и тройки, изпълвайки около три четвърти от местата. Разпознах някои от съседите на Джон, които се бяха появили по местните новини. Когато Мюлър се изправи, аз напуснах мястото си и занесох тежката чанта в задния край на залата, където Том Пасмор пиеше кафе.

— Не очаквах, че ще дойдеш — казах.

— Доста рядко имам възможността да зърна моите убийци — отговори той.

— Мислиш, че убиецът на Ейприл е тук?

Огледах залата, пълна с брокери и преподаватели. Дик Мюлър се беше приближил до Рос Барнет, който ядосано клатеше глава, навярно отричайки, че е имал каквото и да било намерение да мести Ейприл. Понеже човек никога не знае какво ще му влезе в работа, аз застанах малка встрани и записах едно изречение за брокер, който е толкова слаб, че използва колежанския си пръстен, за да примамва за клиенти хора, завършили същия колеж. На последната страница имаше вече записана комбинация от букви и цифри, но ми трябваше известно време, докато си спомня какво означават. Том Пасмор ми се усмихваше. Прибрах бележника обратно в джоба си.

— Бих казал, че е много вероятно — той погледна към куфарчето в краката ми. — Да не би в това нещо да е досието на Синята Роза?

— Как се сети?

Той се наведе и вдигна куфарчето, за да ми покаже полузаличените инициали, отпечатани под дръжката: УД.

Фонтейн ми беше дал чантата на самия Уилям Дамрош — навярно я бе използвал като пътна чанта при командировки и като служебно куфарче в града.

— Дали би се съгласил да донесеш това у нас довечера, за да го преснимам?

— Нима имаш копирна машина? — подобно на Леймънт фон Хайлиц, Том често оставяше впечатлението, че се противи на техническия прогрес.

— Имам дори компютри.

Мислех си, че се шегува: съмнявах се дали би използвал дори електрическа пишеща машина.

— На горния етаж са. Напоследък по-голямата част от информацията ми идва по модема — изненадата, изписана по лицето ми го накара да се усмихне. Той повдигна дясната си ръка. — Честна дума. Маниак съм. Включен съм къде ли не.

— Можеш ли да откриеш името на някого въз основа на номера на колата му.

Той кимна.

— Понякога — той ме погледна замислено. — Не за всеки щат.

— Става дума за номер от Илиной.

— Лесна работа.

Започнах да му разказвам за номера, който си мислех, че съм дал на Пол Фонтейн. В предната част на залата младежът, който беше влязъл след Том, се извърна от ковчега на Ейприл и направи широк кръг около Джон, който му обърна гръб, било случайно, било нарочно. Музиката се засили. Господин Трот се появи през една бяла врата, която не бях забелязал до този момент, и затвори ковчега. Същевременно всички се извърнаха, за да видят как се отварят големите врати в дъното на параклиса и през тях влизат двама мъже в началото на шестдесетте. Единият, широк колкото волска каруца, носеше редица с ордени по гърдите си, подобно на руски генерал. Другият мъж имаше черна лентичка на ръкава на тъмносивия си костюм. Косата му, сребриста като на Ралф Рансъм, беше по-гъста, почти сплъстена. Допуснах, че той е свещеникът.

Изобел Арчър и екипажът й нахлу в залата, последван от дузина репортери. Изобел настани хората си на около два метра от мене и Том Пасмор, а останалите репортери се подредиха от двете страни на помещението, като вече дращеха в тетрадките си и говореха в касетофоните си. Едрият среброкос мъж се приближи до Рос Барнет и му прошепна нещо.

— Кой е тоя? — попитах.

— Не познаваш ли Мърлин Уотърфорд? Нашия кмет?

Униформеният мъж, който беше влязъл с него раздруса ръката на Джон и го издърпа към предния ред. Блесна ярка светкавица и удави всички цветове в залата. Музиката спря. Бледият младеж в черното яке се промъкна покрай цяла редица столове, докато се опитваше да си намери място. Изобел Арчър вдигна микрофона до лицето си и започна да говори към камерата и светлините. Джон се наведе напред и покри лицето си с ръце.

— Дами и господа, всички вие, оплакващи смъртта на Ейприл Рансъм — кметът беше застанал на катедрата. На бялата светлина косата му имаше цвета на Карибски плаж. — Преди няколко седмици имах удоволствието да присъствам на едно тържество, където една блестяща млада жена получи наградата на Асоциацията на финансовата общност. Станах свидетел на уважението, което изпитваха към нея нейните колеги и споделих нейната заслужена гордост от тази чест. Дълбокото разбиране на Ейприл Рансъм за най-същностното в бизнеса, нейната честност, нейната човечност и нейната дълбока преданост към благото на цялата ни общност, ни вдъхновяваха през цялата вечер. Тя стоеше пред нас, нейните приятели и колеги, като бляскав пример за всичко, което винаги съм се опитвал да насърчавам и да приветствам през трите мандата, в които съм имал привилегията да служа като кмет на този хубав град.

Ако цените подобни неща, трябва да уточня, че кметът беше голям оратор. Той би се заклел, не, той дори би обещал, че споменът за характера и постиженията на Ейприл Рансъм няма да го напусне нито секунда, докато се труди ден и нощ, за да достигне благото на доброто управление до всеки гражданин на Милхейвън. Той щеше да отдаде всичкото време, което му е останало…

Това продължи около петнайсет минути, след което шефът на полицията Ардън Вес се доближи до микрофона, смръщи вежди и извади три сгънати листа хартия от вътрешния си джоб. Листовете изпукаха, докато ги оглаждаше върху катедрата с юмрук. Всъщност той не се мръщеше. Това беше обичайното му изражение. Той извади очила с метални рамки от джоб под редицата с медали и ги намести на лицето си.

— Не умея да ораторствам като моя приятел, кмета — каза той. Дрезгавият му, бумтящ глас запращаше всяко от късите му изречения на земята, преди да подхване следващото. — Ние имаме велик полицейски участък. Всеки мъж — и жена — в този участък е професионалист. Ето защо при нас престъпността е една от най-ниските в страната. Нашите офицери напоследък заловиха един от най-страшните престъпници в историята. Сега този мъж е на сигурно място, в очакване на пълното съставяне на обвиненията и на процеса. Жената, в чиято чест сме се събрали днес, би разбрала важността на сътрудничеството между общността и храбрите мъже, които рискуват живота си, за да я пазят. Ейприл Рансъм представлява Милхейвън. Нямам какво повече да кажа. Благодаря.

Вес се оттласна от катедрата и се затътри към първия ред. За миг всички останаха седнали, замръзнали в очакване, вгледани към празната катедра и побелелите цветя. После светлините угаснаха.

4

Колегите на Ейприл се движеха в компактна група към паркинга. Бледият младеж с черното яке беше изчезнал. Отвъд полумесеца на предната морава Изобел и хората й потегляха с колите си, а Боумобилът вече беше стигнал до стопа на края на улицата. Съседите на Джон стояха до дълга редица с коли, паркирани от другата страна на улицата, и гледаха с копнеж към отдалечаващите се журналисти и градски първенци.

Посинял от ярост, Джон Рансъм стоеше с родителите си на върха на стълбището. Фонтейн и Хоуган стояха на няколко метра от мен и Том Пасмор и наблюдаваха всичко зорко, като полицаи. Бях сигурен, че по лицето на Хоуган се чете един допълнителен пласт от невъзмутимост, което ме накара да мисля, че според него речите на началниците му са били смешно егоцентрични. Той каза няколко думи, почти без да помръдва устни, като ученик, който произнася унищожителна забележка по адрес на учителя си, което ме накара да повярвам, че съм прав. Хоуган забеляза, че го гледам и в очите му за миг блеснаха пламъчета на признание и веселие. Знаеше какво съм видял и знаеше, че съм съгласен с него. Фонтейн го остави и бързо пресече изсъхналата морава, за да отиде при Рансъмови.

— Идваш ли с нас в крематориума? — попитах Том.

Той поклати глава. На слънцето лицето му отново бе придобило вид на частично изгладен пергамент и аз се зачудих дали някога въобще си е лягал.

— Какво иска инспекторът от Джон? — запита ме той.

— Сигурно иска да разбере дали би могъл да идентифицира жертвата от улица „Ливърмор“.

Видях го, че се замисли.

— Разкажи ми още.

Казах му за Грант Хофман и по лицето му се появи слаба руменина.

— Ще отидеш ли и ти?

— Мисля, че и Алън Брукнър би могъл да отиде — огледах се, давайки си сметка, че все още не съм видял Алън.

— Ела, по което и време да се освободиш. Искам да чуя какво е станало в моргата.

Предната врата се отвори и затвори зад нас. Облегнат на ръката на Джойс Брофи, Алън Брукнър бавно излезе на слънчевата светлина. Джойс ми направи знак.

— Професор Андърхил, бихте ли придружили професор Брукнър до колата му, та да можем да започнем с процесията. И тук си имаме срокове, както всички останали, и по програма трябва да започнем в два и половина. Бихте ли подканили професор Рансъм и близките му да се подготвят?

Алън провря ръката си през моята. Попитах го как се справя.

— Още съм на краката си, синко.

Тръгнахме към Рансъмови.

Пол Фонтейн се приближи към нас и попита:

— В четири и половина?

— Става — казах. — Искате ли и Алън да дойде?

— Ако е в състояние.

— В състояние съм за всичко, което ти организираш — каза Алън, без да поглежда към инспектора. — За моргата ли става дума?

— Да. Тя е на една пресечка от „Армъри Плейс“, на…

— Мога да намеря моргата — каза Алън.

Катафалката излезе иззад ъгъла и паркира пред Понтиака. Две коли, пълни с хора от „Илай Плейс“ завършваха процесията.

— Мисля, че кметът направи великолепен жест — каза Марджъри.

— Впечатляващ човек — каза Ралф.

Слязохме по стълбите и Алън откопчи ръката си от моята.

— Преди трийсет и пет години Мърлин ми беше студент.

Марджъри му хвърли благодарна усмивка.

— Голям глупак беше.

— О — изписка Марджъри. Ралф мрачно отвори задната врата и жена му се промъкна на седалката.

Джон и аз отидохме отпред.

— Превърнаха погребението на жена ми в пропагандна кампания — изръмжа той. — Ако питат мене, петдесет процента от проклетата ми сметка се изплаща от рекламата.

Влязох в тишината на колата и последвах катафалката до крематориума.

5

— Защо трябва да ходиш в моргата? Не разбирам какъв е смисълът.

— И аз, татко.

— Цялата тая идея е абсурдна — каза Марджъри.

— Изглежда ченгетата, които бяха на службата, са дочули нещо.

— Дочули са какво?

— За изчезналия аспирант.

— Не са го дочули — казах. — Аз споменах аспиранта на Пол Фонтейн.

След миг мълчание, Джон каза:

— Е, карай.

— Но какъв е смисълът? — попита Ралф.

— В моргата има неидентифициран човек. Може да се окаже свързан със случая на Ейприл.

Марджъри и Ралф запазиха шокирано мълчание.

— Човекът в моргата може да се окаже липсващият аспирант.

— О, боже — каза Ралф.

— Разбира се, че не е — каза Марджъри. — Момчето просто е зарязало аспирантурата, това е всичко.

— Грант не би направил това — каза Алън.

— Хубаво де, ще отида в моргата, щом ченгетата искат — каза Джон.

— И аз ще отида — каза Алън. — Джон няма защо да ходи.

— Фонтейн иска аз да отида. Ти няма защо да идваш, Алън.

— Има защо.

Разговорът спря, докато паркирах пред колата на Джон. Рансъмови излязоха от задната седалка. Тъй като Алън не помръдна от мястото си, Джон се наведе към прозореца му.

— Няма ли да дойдеш, Алън?

— Тим ще ме закара вкъщи.

Джон се дръпна от колата. Майка му криволичеше по моравата, събирайки боклука.

6

Алън пресече тротоара с натежали крака. Окосената трева блещукаше по моравата. Влязохме в къщата и за миг той се обърна и ме погледна със замъглени, пълни с несигурност очи. Сърцето ми се сви. Беше забравил какво смяташе да прави след това. Той прикри объркването си, като се извърна отново и влезе в антрето.

На прага на всекидневната се спря. Завесите бяха дръпнати. Дървото блестеше и въздухът миришеше на полирол. Подредени купчинки писма, главно каталози и реклами, бяха поставени на малката масичка.

— Аха — каза Алън, седна на канапето и се облегна на кафявата кожа. — Службата за чистене — той огледа трептящата от чистота стая. — Изглежда никой няма да дойде — той се прокашля. — Мислех си, че хората винаги идват до къщата след погребение.

Беше забравил, че дъщеря му живее в друга къща.

Седнах на един стол с прекалено твърда тапицерия.

Алън кръстоса ръце на гърдите си и се вторачи в прозорците. За миг видях в очите му да се появява мимолетно чувство. След това ги затвори и заспа. Гръдният му кош се надигаше и спадаше, дишането му стана равномерно. След минута-две той отново отвори очи.

— Аха, Тим — каза той. — Добре.

— Искаш ли да ходиш в моргата?

Той изглеждаше объркан само за миг.

— И още как. Познавах момчето по-добре от Джон — той се усмихна. — Дадох му някои от старите си дрехи — някои костюми ми бяха станали прекалено широки. Момчето беше спестило достатъчно, за да си плаща обучението и наема, но не му оставаше много за друго.

По стълбите се чуха тежки стъпки. Който и да беше в къщата, той застана в антрето. Алън примигна към мене, аз се изправих и отидох до вратата на стаята. Към мене, влачейки прахосмукачка след себе си, се приближаваше едра жена по черни панталони и тениска с надпис на университета на Илиной.

— Трябва да кажа, че това беше най-голямото чистене, което съм имала през целия си целеничък живот. Другото момиче трябваше да си иде в къщи при семейството, така че довърших сама — тя ме погледна, сякаш аз носех известна отговорност за състоянието на къщата. — Шест часа.

— Много добре сте се справили.

— Вие ли ще ми кажете — тя пусна тръбата на прахосмукачката, за да погледне Алън. — Не сте много чист човек, господин Брукнър.

— Изгубих контрол над нещата.

— Ще трябва повече да се стараете, ако искате пак да идвам.

— Нещата вече са пооправени — казах. — Частна сестра ще започне да идва тук всеки ден, веднага щом я намерим.

Тя вирна главата си и ме погледна замислено.

— Трябват ми сто и двайсет долара.

Алън бръкна в един от джобовете на костюма си и извади плоско тесте с двайсетдоларови банкноти. Отброи шест и се изправи да ги даде на чистачката.

— Истинско съкровище сте, господин Брукнър — тя напъха двайсетачките в джоба си. — За мен най-удобни са четвъртъците.

— Добре — каза Алън.

Чистачката излезе от стаята и издърпа тръбата на прахосмукачката. После върна прахосмукачката до входа.

— Искате ли да се погрижа някак за това нещо с цветята?

Алън я погледна блуждаещо.

— Да го полея или нещо такова?

Алън отвори уста.

— Къде е?

— Сложих го в кухнята.

— Венците не се поливат.

— Както кажете — прахосмукачката се хласна в стената. Една врата се отвори и затвори. След няколко минути жената се върна и аз я изпратих до изхода. Тя ме стрелкаше с погледи и когато отворих вратата, каза:

— Той сигурно е като доктор Джекил и мистър Хекел или нещо подобно.

Алън донесе в антрето голям кръгъл венец с бели карамфили и жълти рози.

— Знаеш „Флори парк“, нали?

— Израснал съм в друга част на града.

— Тогава аз ще ти кажа как да стигнеш дотам — той отнесе венеца до предната врата. — Предполагам, че можеш да намериш езерото. Пада се на изток.

Излязохме навън.

— Изток е надясно — каза Алън.

— Слушам, сър — казах.

Той мина по пътеката и зави по тротоара към понтиака. Седна на мястото до шофьора и притисна до гърдите си големия венец.

Следвайки инструкциите на Алън, завих на север по „Ийстърн шор драйв“. Попитах го дали би избрал малкия плаж под скалите на юг от нас.

— Това е Бънч парк. Ейприл не идваше тук често. Прекалено много хора.

Той стискаше венеца, докато карахме на север по „Ийстърн шор драйв“. След десетина-двайсет мили преминахме в Ривъруд.

„Ийстърн шор драйв“ се стесни в път с две платна, после се разклони в две шосета, като едното тръгна на запад, а другото продължи на север през борова гора, изпъстрена от огромни нови къщи. Алън ми нареди да продължа направо. На следващото кръстовище обърнахме надясно. Колата се движеше сред гъсти сенки.

С оранжеви букви, издълбани върху кафяв дървен знак, бе написано „Флори парк“. Дългата алея сви в кръгъл паркинг, където няколко джипа и рейндж роувъра бяха паркирани срещу стена от дървета.

— Един от най-красивите паркове в страната — каза Алън, — а никой не знае за него.

Той с мъка излезе от колата.

— Насам.

Той пресече до другия край на паркинга, прескочи ниската бетонна ограда и премина през тревата до една тясна пътечка.

— Идвал съм веднъж преди. Ейприл беше ученичка в отделенията.

Попитах го дали ще ми даде аз да нося венеца.

— Не.

Пътеката отвеждаше в смесена горичка от борове и брези. Тръгнах пред Алън, отстранявайки клоните от пътя му. Той дишаше с лекота и се движеше със стъпката на свикнал да върви пеша човек. Излязохме на обширна поляна, който отвеждаше към малко възвишение. Над върха на възвишението се виждаха върховете на още дървета, а над тях — дългата плоска синя ивица от езерото. На полянката беше много горещо. Ризата ми прогизна от пот. Обърсах челото си.

— Алън — казах, — може би няма да мога да продължа.

— Защо?

— Имам проблем с подобни места.

Той се смръщи, опитвайки се да разбере какво искам да кажа. Направих предпазлива стъпка напред и в същия миг мините взривиха земята пред нас и запратиха във въздуха телата на хора. От местата, където бяха стояли краката им, бликна кръв.

— Какъв проблем?

— Откритите пространства ме правят нервен.

— Защо не затвориш очи?

Затворих очи. През дърветата се запромъкваха дребни фигури в черни дрехи. Други припълзяха до ръба на поляната.

— Мога ли да ти помогна?

— Мисля, че не.

— Тогава ще трябва сам да си помогнеш.

Двама юноши с увиснали бански излязоха от дърветата и ни подминаха. Те ни погледнаха през рамо, докато вървяха през поляната и нагоре по възвишението.

— Искаш да направя това?

— Да.

— Добре.

Направих още една крачка напред. Дребните мъже в черно се приближиха към края на гората. Цялото ми тяло залепна от пот.

— Аз ще вървя пред тебе — каза Алън. — Гледай в краката ми и стъпвай само там където стъпвам аз. Разбра ли?

Кимнах. Устата ми беше запълнена с памук и пясък. Алън се движеше пред мене.

— Не гледай нищо друго освен краката ми.

Той пристъпи напред, оставяйки ясна следа от обувката си в прашната пътека. Поставих десния си крак точно върху нея. Той направи още една крачка. Вървях след него. Побиха ме тръпки. Пътеката започна да се надига под краката ми. Малките, равномерни следи на Алън ме водеха. Най-сетне той спря.

— Можеш ли да погледнеш нагоре сега?

Бяхме на върха на хълма. Пред нас надолу по дългия горист склон се спускаше почти невидима пътека. Основното й разклонение достигаше до желязно стълбище, което слизаше към бляскава ивица пясък и все още синята вода. Навътре в езерото навътре в езерото пладноходките описваха широки, лениви кръгове.

— Нека свършим това — казах и слязох от другата страна на възвишението към безопасността на дърветата.

Щом излязох на основното разклонение на пътеката, Алън извика:

— Къде отиваш?

Посочих към желязното стълбище и плажа.

— Оттук — каза той, посочвайки по-тясното разклонение.

Тръгнах след него.

— Би ли носил това за малко? — каза той.

Протегнах ръце. Венецът беше по-тежък, отколкото очаквах. Стъблата на розите се навираха в очите ми.

— Като дете Ейприл слагаше в чантата книга и нещо за ядене и прекарваше часове в един гъстак долу накрая на тази пътека. Беше любимото й място.

Пътеката изчезна сред широките скални плочи между гъстите дървета. По шарените камъни играеха слънчеви петна. Сред камънака се скупчваха брези и кленове. Алън най-сетне спря пред назъбена скална грамада.

— Не мога да кача това нещо сам.

Без венеца щеше да е лесно; венецът го правеше трудно, нищо повече. Истинският проблем беше носенето на венеца и влаченето на Алън Брукнър с другата ръка. Сам и без усложнения, бих го направил за пет минути. Дори по-малко. Три. Двамата с Алън успяхме за около двайсет. Когато свършихме, потта бе пробила през якето ми, от което висеше един скъсан цип.

Коленичих на една плоска издатина, свалих венеца от рамото си и погледнах към Алън, който мрачно се протягаше към мене. Увих ръката си около китката му и го издърпах, докато той успя да се хване за яката на якето ми. Той се вкопчи като маймуна, докато аз го обхвана през кръста и го вдигна на издатината.

— Разбра ли защо трябваше да дойдеш и ти? — каза той, дишайки тежко.

Обърсах челото си и огледах венеца. Няколко жици и рози стърчаха, един дълъг тъмнозелен стрък папрат висеше като котешка опашка. Набутах розите обратно във венеца и навих жиците около тях. После станах и подадох ръка на Алън.

Тръгнахме по неравната повърхност, образувана от свързването на стотици каменни блокове. Той отново поиска венеца.

— Колко още има?

Алън махна с ръка към отвъдната страна на скалите. Преграда от червени кленове, широки колкото три-четири дървета, се изправяше пред ширнатата синева на езерото.

Оттатък кленовете хълмът се спускаше плавно за още около десетина метра. Плитката вдлъбнатина на пътеката се врязваше между дърветата и скалите към тясна долчинка. Плоска гранитна издатина се протягаше като човешка длан през група кленове. Под ръба на гранита се виждаха слънчеви отблясъци по езерото. Алън отново ме помоли за венеца.

— Ето го мястото — той тръгна вдървено по кафявата пътека.

След още пет-шест стъпки, той отново проговори.

— Ейприл идваше тук, за да бъде сама.

Още няколко крачки.

— Тя ценеше това.

Той пое въздух с потръпване.

— Виждам я.

Той не продума отново, докато не достигнахме гранитната издатина, която се надвесваше над езерото. Отидох до ръба на скалата. От дясната ми страна се виждаше как двете момчета, които ни бяха задминали в началото на поляната, подскачаха нагоре-надолу в дълбок вир, образуван от закривяването на крайбрежната линия на седем-осем метра под назъбената повърхност на скалата. Беше като естествена площадка за гмуркане.

Отстъпих назад от ръба.

— Това е погребението на Ейприл — каза Алън. — Истинското й погребение.

Почувствах се като натрапник.

— Трябва да й кажа довиждане.

Значимостта на действието му ме порази и аз се отдръпнах към сянката на кленовете.

Алън бавно се отдалечи към центъра на скалата. Дребният белокос мъж ми се видя величествен. Беше замислил този миг почти от мига, в който бе научил за смъртта на дъщеря си.

— Милото ми момиче — каза той. Гласът му се разтрепера. Той притисна венеца към гърдите си.

— Ейприл, аз винаги ще бъда твой баща и ти винаги ще си моя дъщеря. Ще те нося в сърцето си до деня на смъртта си. Обещавам ти, че на този, който е извършил това, няма да му се размине. Не са ми останали много сили, но ще са достатъчни за двама ни. Обичам те, детето ми.

Той пристъпи до ръба на скалата и погледна надолу. С най-тихия глас, който някога бях чувал от него, той каза:

— Твоят баща ти желае покой.

Алън се отдръпна, клатушкайки венеца в дясната си ръка. После отмести назад десния си крак, замахна напред с ръка и запокити венеца като диск през сияйния въздух. Той прелетя няколко метра и се стрелна към водата, преобръщайки се във въздуха.

Момчетата започнаха да сочат и крещят, когато видяха венеца да пада към заливчето. Заплуваха към мястото, където щеше да падне, но се спряха, когато ни видяха да стоим на скалата. Целият пръстен цопна във водата. От него се разпиляха бляскави вълнички. Венецът подскачаше по водите като сал, после се понесе към брега. Момчетата загребаха обратно към малкия плаж в подножието на стълбите.

— Все още съм неин баща — каза Алън.

7

Когато спряхме пред къщата на Джон, само блещукащите процепи между клепачите на Алън показваха, че още е буден.

— Ще почакам — каза той.

Джон отвори вратата и ме издърпа вътре.

— Къде бяхте? Знаеш ли колко е часът?

Родителите му седяха във всекидневната и ни гледаха разтревожено.

— Добре ли е Алън? — попита Марджъри.

— Малко е изморен — казах.

— Слушай, аз трябва да бягам — каза Джон. — Трябва да се върнем след половин час. Не вярвам да отнеме повече от това.

Ралф Рансъм започна да казва нещо, но Джон ме изгледа страшно и буквално ме изблъска навън. Той трясна вратата и тръгна по пътеката, закопчавайки пътьом сакото си.

— О, Боже, старецът е заспал — каза той. — Първо закъсняваме заради тебе, после го измъкваш от леглото, когато едва ли знае кой е.

— Той знае кой е — казах.

Влязохме в колата и Джон потупа Алън по рамото, докато аз подкарвах.

— Алън? Добре ли си?

— А ти? — попита Алън.

Джон дръпна ръката си. Реших да мина по моста на улица „Хърейшо“, после се сетих нещо, което Дик Мюлър ми беше казал.

— Джон, ти не ми каза, че Ейприл се е интересувала от местната история.

— Правеше някакви проучвания от време на време. Нищо особено.

— Не е ли била особено заинтригувана от моста на улица „Хърейшо“.

— Не знам нищо такова.

Блещукащите процепи между клепачите на Алън се бяха затворили. Той дишаше спокойно и равномерно.

— Защо се забавихте толкова?

— Алън искаше да отидем до „Флори парк“.

— Какво искаше да прави на „Флори парк“?

— Ейприл често ходела там.

— Какви са тия глупости? — гласът му беше вцепенен от гняв.

— Има една плоска скала над едно заливче на езерото — когато Ейприл била ученичка, обичала да ходи там на плаж и да се гмурка в езерото.

Той се отпусна.

— Ох. Възможно е.

— Алън искаше да види мястото още веднъж.

— Какво прави там? Мотаеше се в мисли за Ейприл?

— Нещо такова.

Той изсумтя по начин, който изразяваше едновременно раздразнение и пренебрежение.

— Джон — казах, — дори след като чухме Уолтър Драгонет да говори за моста на улица „Хърейшо“, дори след като ходихме там, ти не помисли, че интересът на Ейприл към моста е тема, която си струва да се повдигне?

— Не знаех много за това.

— Какво? — измърмори Алън. — Какво казахте за Ейприл?

Той разтърка очи и се изправи на мястото си, надничайки навън да разбере къде сме. Джон изпъшка и се извърна от нас.

— Говорехме за проучванията на Ейприл — казах.

— Аха.

— Казвала ли ти е за тях?

— Тя ми казваше всичко — той замълча. — Не си спомням ясно. Беше някакъв мост.

— Всъщност, било е точно за моста, по който сега ще минем — каза Джон. Бяхме на улица „Хърейшо“. На една пресечка от нас се възвишаваха укрепените брегове на река Милхейвън и ниските зидове на моста.

— Не ставаше ли дума за някакво престъпление?

— Да, за престъпление беше — каза Джон.

Погледнах към кръчмата „Грийн уоман“, докато я подминавахме, и в мига преди зидовете на моста да я отрежат от погледа ми, видях една синя кола, паркирана на циментовия паркинг до кръчмата. До колата стояха два кашона и багажникът беше отворен. В следващия момент вече трополяхме по моста. След миг вече ми се струваше, че колата изглежда като оня син лексъс, който беше проследил Джон Рансъм до „Шейди Маунт“. Наведох се напред и се опитах да го видя в огледалото, но зидовете на моста пречеха.

— Вманиачил си се с това място. Като Уолтър Драгонет.

— Като Ейприл — казах.

— Ейприл беше прекалено заета с други неща, за да има много време за местната история — в гласа му имаше горчивина.

Дълго преди да се приближим до „Армъри Плейс“, чувахме гласове да скандират от площада. „Уотърфорд — оставка! Вес — оставка! Уотърфорд — оставка! Вес — оставка!“

— Май призивът към единство не е проработил — каза Джон.

— Завий надясно оттук, за да стигнеш до моргата — каза Алън.

8

Пред входа на Милхейвънската морга имаше рампа. Когато спрях пред рампата, Пол Фонтейн излезе от един седан без означения и ме направи знак да паркирам на място, означено със САМО ЗА СЛУЖЕБНИ КОЛИ. Той стоеше приведен с ръце в джобовете на развлечения си сив костюм. Бяхме закъснели с десет минути.

— Съжалявам, моя е вината — казах.

— Предпочитам да съм тук, отколкото на „Армъри Плейс“ — отговори Фонтейн. Той бе забелязал умората на Алън. — Професор Брукнър, вие може да изчакате в чакалнята.

— Мисля, че не бих могъл — каза Алън.

— Тогава да свършваме по-бързо.

На върха на рампата Фонтейн ни въведе в антре с два пластмасови стола от двете страни на висок пепелник, претъпкан с фасове. Зад следващата врата седеше рус млад мъж с очила с лепенки и почукваше с молив по една съсипано бюро. Широки белези от акне надупчваха кожата под брадичката му.

— Събрахме се всички вече, Теди — каза Фонтейн. — Аз ще ги доведа.

— Напра’и го ти — каза Теди.

Фонтейн махна с ръка към вътрешността на сградата. Две редици от прашни флуоресцентни лампи висяха от тавана. Стените бяха боядисани в скучното тъмнозелено на военните коли.

— Трябва да ви подготвя за това, което ще видите. Не е останало много от лицето му — той спря пред четвъртата врата от дясната страна на коридора и хвърли поглед към Алън. — Може да ви се види мъчително.

— Не се грижете за мене — каза Алън.

Фонтейн отвори вратата към малка стая без мебели и прозорци. От тавана висяха флуоресцентни лампи. В центъра на стаята върху маса на колелца лежеше тяло, покрито с чист бял чаршаф.

Фонтейн отиде от другата страна на тялото.

— Това е мъжът, когото намерихме зад хотел „Сейнт Олуин“.

Той сгъна чаршафа и откри мъжа до гърдите.

Алън рязко пое дъх. По-голямата част от лицето беше нарязана на ивици, които приличаха на суров бекон. Зъбите под разкъсаната плът изглеждаха смущаващо здрави и незасегнати. Под едната празна очна ябълка стърчеше лицевата кост. Дълги рани разсичаха шията; по-широките рани върху гърдите продължаваха и под чаршафа.

Фонтейн ни остави да се приспособим към гледката върху маста.

— Намирате ли нещо познато у този човек? Знам, че не е лесно.

Джон каза:

— Никой не би могъл да го разпознае — не е останало много от него.

— Професор Брукнър?

— Би могъл да бъде Грант — Алън свали поглед от масата и се обърна към Джон. — Косата на Грант имаше такъв светлокестеняв цвят.

— Алън, това дори няма вид на коса.

— Можете ли да разпознаете този човек, професор Брукнър?

Алън погледна отново към тялото и поклати глава:

— Не мога да бъда сигурен.

Фонтейн изчака да види дали Алън ще каже още нещо.

— Дали би ви помогнало, ако видите дрехите му?

— Да, бих искал да видя дрехите му.

Фонтейн опъна чаршафа върху тялото и ни поведе към вратата. Застанахме в друго миниатюрна стая без прозорци, по същия начин както преди — Фонтейн от другата страна на маса с колелца, а ние пред нея. По масата бяха разпръснати смачкани, окървавени дрехи.

— Пред нас са дрехите, които убитият е носел в деня на смъртта си. Лятно сако от индийски памучен плат на сини и бели райета с етикет на „Хачет и Хач“, зелено поло на „Банана Рипъблик“, каки панталони на „Гап“, слипове на „Фрут ов дъ лум“, кафяви памучни чорапи, обувки от щавена кожа — Фонтейн го показваше едно по едно.

Алън повдигна орловото си лице.

— Лятно сако от „Хачет и Хач“? Това беше мое. Грант е — лицето му беше побеляло. — А и той ми каза, че ще се възнагради с малко нови дрехи с парите, които му дадох.

— Дал си пари на Грант Хофман? — попита Джон. — Освен дрехите?

— Сигурен ли сте, че това е вашето сако? — Фонтейн повдигна за раменете накъсаното, ръждиво на вид сако.

— Сигурен съм — каза Алън. Той се отдръпна от масата. — Дадох му го миналия август. Подреждахме стари дрехи. Той го пробва и му стана — той притисна устата си с ръка и се взря в съсипаното сако.

— Сигурен ли сте? — Фонтейн постави сакото обратно върху масата.

Алън кимна.

— В такъв случай, сър, бихте ли погледнали убития още веднъж?

— Той вече видя тялото — каза Джон с глас, прекалено силен за малката стая. — Не виждам какъв е смисълът да подлагате тъста ми на това мъчение още веднъж.

— Сър — каза Фонтейн, говорейки само на Алън — сигурен ли сте, че това е сакото, което сте дали на господин Хофман?

— Бих искал да не съм — каза Алън. Той изглеждаше десет години по-стар, отколкото когато хвърляше венеца в езерото.

— Вие, господа, можете да чакате във фоайето — каза Фонтейн. Той заобиколи масата и постави ръката си високо на гърба на Алън, точно под врата му. Тази нежност, цялото му поведение спрямо Алън ме изненадваха. — Изчакайте ни във фоайето.

През втората врата влезе служител по бяла тениска и бели панталони и се доближи до масата. Без да ни погледне, той започна да сгъва кървавите дрехи и да ги поставя в прозрачни пликове за веществени доказателства. Джон направи знак с очи и двамата излязохме във фоайето.

— Ама че организация — каза Джон. Той обикаляше ли, обикаляше в кръг из фоайето. Облегнах се на стената. От другата страна на стаята се чуваха тихи гласове.

При звука на стъпки Джон спря да се върти. Пол Фонтейн остана в стаята, докато Алън излизаше.

— Ще се обадя скоро — каза Фонтейн.

Алън тръгна по коридора, без да каже дума и без да се обръща.

— Алън? — извика Джон.

Алън продължи да върви.

— Някой друг е, нали?

Алън мина покрай Теди и отвори вратата към изхода.

— Тим, би ли ме оставил вкъщи, преди да откараш Джон до „Илай Плейс“?

— Разбира се — казах.

Алън излезе през вратата и тя се затвори след него.

— Какво става, по дяволите? — Докато стигне до изхода, външната врата вече се беше затворила след Алън. Когато ние излязохме, той вече се спускаше по рампата.

Застигнахме го на рампата. Джон хвана Алън под ръка, но Алън се дръпна от него.

— Съжалявам, че трябваше да видиш това — каза Джон.

— Искам да се прибера.

— Разбира се — каза Джон. Когато стигнахме до колата, той отвори вратата на стареца, затвори я след него и седна отзад. Запалих колата.

— Поне се свърши — каза Джон.

— Така ли? — попита Алън.

Изкарах колата на заден и подкарах към „Армъри Плейс“. Джон се наведе напред и потупа Алън по рамото.

— Страхотен беше през целия ден — каза Джон. — Мога ли сега да направя нещо за тебе?

— Би могъл да млъкнеш — каза Алън.

— Грант Хофман беше, нали? — попитах.

— О, Боже — каза Джон.

— Разбира се — каза Алън.

9

Намалих скоростта докато минавахме покрай кръчмата „Грийн уоман“, но синята кола беше изчезнала.

— Кому е притрябвало да убива Грант Хофман? — попита Джон.

Никой не отговори. Пътувахме в мълчание, по-скоро уплътнявано, отколкото нарушавано от звуците на другите коли и от лекия ветрец, който влизаше през отворените прозорци. На „Илай Плейс“ Джон ми каза да се върна, когато мога, и излезе от колата. После спря за момент, наведе се в прозореца на Алън и погледна към мене. Твърд, прозрачен блясък покриваше очите му като щит.

— Мислиш ли, че трябва да кажа на родителите си за Грант?

Алън не трепна.

— Ще правя, както ти решиш — казах.

Той каза, че ще остави вратата отключена за мене и се отдръпна.

Когато последвах Алън в къщата му, той се качи на горния етаж, седна на леглото и протегна ръцете си като дете, за да му сваля сакото.

— Обувките — каза той. Развързах обувките му и ги изхлузих, докато той се пипкаше с вратовръзката. Опита се да разкопчае ризата си, но пръстите му не се подчиняваха, така че аз го направих.

Той се прокашля с експлозивен звук и огромният му, властен глас изпълни стаята.

— И Ейприл ли беше толкова зле като Грант? Трябва да знам.

Трябваха ми една-две секунди да разбера какво има предвид.

— Съвсем не. Нали я видя на погребението?

Измъкнах ризата през ръцете му и я оставих на леглото.

— Бедният Грант.

Не отговорих. Алън разкопча колана си и се изправи да смъкне панталона си. Седна отново на леглото и аз доизмъкнах панталоните му.

Той ме наблюдаваше замаяно и разсъсредоточено, докато аз извадих носна кърпа, ключове и сметки от джоба на панталона му и ги поставих на нощното шкафче.

— Алън, знаеш ли защо Ейприл се е интересувала от моста на „Хърейшо“?

— Имаше някаква връзка с картината на Вюияр в тяхната всекидневна. Видя ли я?

Кимнах му, че съм я видял.

— Твърдеше, че една от фигурите в картината й напомняла някакъв мъж, за когото е чувала. Полицай — някакъв полицай, който се самоубил през петдесетте години. Не можеше да гледа картината, без да се сеща за него. Тя направи някои проучвания — много я биваше за такива работи — той намачка възглавницата под главата си. — Имам нужда от малко сън, Тим.

Отидох до вратата на спалнята и му казах, че ще му се обадя по-късно вечерта, ако той няма нищо против.

— Ела утре.

Мисля, че беше заспал, преди да заслизам по стълбите.

10

Ралф и Марджъри Рансъм, отново в черно-сребристите си анцузи, седяха един до друг на едно от канапетата.

— Съгласен съм с Джон — каза Ралф. — Тънки райета и накъдрен памучен плат, това е сакото на „Хачет и Хач“. Това е истината. Всичките тези сака изглеждат по един и същи начин. „Хачет и Хач“ са продали навярно десет хиляди такива.

В тоя момент аз влязох във всекидневната и Марджъри се наведе да ме погледне.

— Ти видя бедното момче, нали, Тим? Приличаше ли на аспирант на Джон?

Ралф се намеси, преди да успея да отговоря:

— На тоя етап Алън Брукнър не би могъл да различи Франк Синатра от Габи Хейс.

— Ами не знам — казах.

— Мамо — каза Джон силно, внасяйки ново питие от кухнята. — Тим няма идея как е изглеждал Грант.

— Точно така — потвърдих. — Аз самият съм чужденец тук.

— Сипи си едно, синко — каза Ралф. — Сега е Часът за Уточняване на Становищата.

— Така му викат в нашия център — каза Марджъри. — Час за Уточняване на Становищата. Нали е много сладко?

— Ще си донеса нещо от кухнята — казах, заобиколих канапето и погледнах картината на Вюияр над главите на Рансъмови.

Само една от фигурите на платното, едно дете, гледаше напред и извън картината, сякаш отвръщаше на погледа на зрителя. Всички останали — жените, слугите и другите деца, бяха пленени от трептенето на светлината и в обстоятелствата на събирането си. Детето, което гледаше напред, седеше само на гъстата трева, на няколко сантиметра от ослепителното петно от златна светлина. Беше на може би два-три сантиметра от действителния център на картината, където фигурата на една жена, обърната към поднос с чай, се пресичаше с един от клоните на хвойновото дърво. От мига, в който го забелязах, то стана истински център на картината, сериозно, тъмнокосо момче на седем-осем години, което се взираше скръбно, но съсредоточено, отвъд сцената и рамката — право в мене, както ми се стори. То знаеше, че е в картината, чийто смисъл се съдържа в него.

— Тим дойде тук само за да се възхищава от картините ми — обади се Джон.

— О, прелестни са — каза Марджъри. — Оная голямата в червено?

Отидох в кухнята и си налях сода. Когато се върнах, Ралф и Марджъри говореха за нещо, което днешният ден им беше припомнил, период, който навярно е бил най-злочестият в живота им.

— Никога няма да го забравя — каза Марджъри. — Мислех, че ще припадна.

— Тоя мъж на вратата — каза Ралф. — Господи, знаех какво е още щом видях колата да спира пред къщата. Той излезе и се спря, докато се увери, че това е точният адрес. После другият, сержантът излезе и му подаде знамето. Не знаех дали да рева или да го цапардосам по мутрата.

— След което получихме телеграмата и там пишеше черно на бяло: Джон Рансъм, капитан от Специалните сили, убит по време на бойни действия в Ланг Вей.

— Никой не знаеше къде съм и друг военен бил идентифициран като мене.

— Така ли стана? — попитах.

— Ама че свинщина — каза Ралф. — Ако в бизнеса направиш такава грешка, директно заминаваш.

— Учудващото е по-скоро, че грешките бяха толкова малко — казах.

— По мое мнение Джон трябваше да получи поне Сребърна звезда, ако не Медал на честта — каза Ралф. — Момчето ми се е проявило като герой там.

— Останах жив — каза Джон.

— Ралф не издържа и се разплака като дете, когато научихме — каза Марджъри.

Ралф пропусна това покрай ушите си.

— Сериозно ти казвам, дете. За мене ти си герой и аз дяволски се гордия с тебе.

Той остави празната си чаша, изправи се и отиде до сина си. Джон послушно се изправи и се остави да бъде прегърнат. И двамата нямаха вид като да са се прегръщали често.

Когато баща му го пусна, Джон каза:

— Защо не вечеряме някъде навън? Май е време вече.

— Аз плащам тоя път — каза Ралф, напомняйки ми за сина си. — Не ме изпускайте, докато съм тук — няма да е за дълго.

Когато се върнахме от „Джимис“ казах на Джон, че искам да се разходя. Ралф и Марджъри решиха да пийнат по едно преди лягане, а аз се измъкнах, извадих досието на Дамрош от багажника и тръгнах по тихите улици в красивата звездна нощ към къщата на Том Пасмор.

1

От колоните на Том се разнасяше позната джазова музика — дишащ, властен тенор саксофон, който изпълняваше мелодията на „Звезден прах“.

— Пуснал си „Синята Роза“ — казах. — Гленрой Брейкстоун. Никога не съм го чувал в такъв добър запис.

— Появи се на компактен диск преди около два месеца.

Беше облечен в сив костюм на карета и черна жилетка. Бях сигурен, че си е подремнал след погребението. Измъкнахме се от невероятната бъркотия и се озовахме на подредения участък с канапето и ниската масичка. До обичайната колекция от бутилки, чаши и кофа за лед, лежеше кутията на диска. Взех я и се вгледах в снимката, която възпроизвеждаше първоначалната плоча — широкото лице на Гленрой Брейкстоун, наведено към мундщука на инструмента му. На шестнайсетгодишна възраст го бях мислил за старец, но снимката показваше мъж на не повече от четиридесет. Записът, разбира се, беше направен дълго преди да науча за него и ако Брейкстоун беше още жив, той навярно беше над седемдесетгодишен.

— Мисля, че се опитвам да получа вдъхновение — каза Том. Той се наведе над масата и си наля два пръста малцово уиски в дебела ниска чаша. — Искаш ли нещо? В кухнята има кафе.

Благодарих за кафето. Той отиде в кухнята и се върна след миг с димяща керамична чаша.

— Разкажи ми за моргата — той седна на стола си и ми посочи канапето пред масичката.

— Бяха извадили дрехите на убития и Алън разпозна сакото, което той е дал на аспиранта си, Грант Хофман.

— И ти ли мислиш, че това е той?

Кимнах.

— Мисля, че е бил Хофман.

Той отпи от уискито.

— Първо. Някогашният убиец Синята Роза изтезава Джон Рансъм. Навярно възнамерява да убие и него накрая. Второ. Някой друг имитира някогашния убиец Синята Роза и също се опитва да унищожи Джон. Трето. Някой друг използва убийствата на Синята Роза, за да прикрие истинските си мотиви — той отпи още малко. — Има и други възможности, но искам поне засега да се придържам към тези. И в трите случая някакъв много решителен тип е все още щастливо убеден, че полицията смята Уолтър Драгонет за извършител на неговите престъпления.

Томи Фланъгън започна да извива ефирно соло по мелодията на „Звезден прах“.

Казах на Том за интереса на Ейприл Рансъм към моста на улица „Хърейшо“ и към Уилям Дамрош.

— Записала ли е някои от разкритията си?

— Не знам. Бих могъл да разгледам офиса й и да потърся записките й. Дори не съм сигурен дали Джон е знаел нещо за това.

— Гледай Джон да не разбере, че се интересуваш от записките й — каза той. — Нека за известно време останем незабележими.

— И ти си го мислиш, нали? Имаш някакви такива идеи, нали?

— Искам да разбера кой я е убил. Искам също да разбера кой е убил тоя Грант Хофман. И имам нужда от помощта ти.

— Джон също.

— Помагай и на Джон, но бих предпочел да не му казваш за разговорите ни, докато не ти кажа, че може.

Съгласих се с това.

— Казах ти, че искам да разбера — каза Том. — Точно това е. Искам да разбера как и защо Ейприл Рансъм и този аспирант са били убити. Ако можем да помогнем на полицията на този етап, ще е чудесно. Но и да не можем, все едно. Справедливостта не е моят бизнес.

— Все ти е тая дали ще заловят убиеца на Ейприл?

— Не мога да предвидя какво ще се получи. Може да научим кой е и да не можем да направим каквото и да било. За мене това ще е приемливо.

— Но ако разберем кой е, би трябвало да можем да дадем тази информация на полицията.

— Не винаги се получава така — той се облегна назад, за да види как възприемам казаното.

— Ами ако не се съглася? Просто се връщам при Джон и забравям за разговора, така ли?

— Връщаш се при Джон и правиш, каквото намериш за добре.

— Никога няма да разбера какво се е случило. Никога няма да науча какво си свършил или открил.

— Навярно не.

Непоносима ми беше мисълта да си отида, без да знам какво ще прави — трябваше да знам какво ние двамата бихме могли да открием.

— Ако си мислиш, че ще взема да си тръгна, не си наред — казах.

— Браво — усмихна се той. Навярно и за миг не бе допускал, че ще отхвърля условията му. — Ела горе. Ще ти покажа играчките си.

2

В левия край на голямата стая на долния етаж, след шкафовете за аудисистемата и след рафтовете, претъпкани с компактни дискове, имаше стълбище, което водеше на втория етаж. Том вървеше напред през едно стъпало от мене, като обясняваше:

— Искам да започнем от самото начало. Ако нищо друго не излезе, поне искам да разбера убийствата на първата Синя Роза. Дълго време Леймънт — както и ти, Тим — смяташе, че случаят е приключен. Но мисля, че постоянно го е гризяло съмнение.

На върха на стълбището той се обърна да ме погледне.

— Той ми разказа цялата история на убийствата на Синята Роза два дни преди смъртта си. Връщахме се със самолет от Ийгъл Лейк и смятахме да отседнем в „Сейт Олуин“ — той се изсмя. — Две монахини на предните седалки едвам не си строшиха вратовете от усилието да чуят всичко. Леймънт каза, че самоубийството на Дамрош е било нещо като неправомерен арест — по това време той вече знаеше, че дядо ми е убил Дамрош. Леймънт правеше две неща едновременно. Той ме подготвяше да посрещна истината за дядо ми.

Той отстъпи, за да се кача на площадката.

— А второто нещо…

— … беше да ме заинтригува с убийствата на Синята роза. Мисля, че това щеше да бъде следващата ни съвместна работа. Знаеш ли какво означава това? Ако не беше убит, Леймънт и аз бихме могли да спасим живота на Ейприл Рансъм.

Лицето му се сгърчи.

— Ето нещо, което бих искал да разясня.

— Аз също — казах. Имах своите собствени мотиви да искам да науча кой е първият убиец Синята Роза.

— Добре — каза той.

Сега Том не изглеждаше отпуснат, отегчен, безразличен или отчужден. Не изглеждаше объркан или нещастен. Бях виждал всички тези неща у него много пъти, но никога не го бях виждал обхванат от добре контролирана възбуда. Никога не ми беше позволявал да видя тази му стоманена страна. Изглежда беше неговата най-същностна част.

— На работа — Том се извърна, тръгна по коридора към това, което някога е било вратата на спалнята на Леймънт фон Хайлиц, и влезе.

Когато влязох след него, старата спалня беше тъмна. Първото ми впечатление беше за хаос, подобен на хаоса от долния етаж, като при скоростна разпродажба. Долових смътните очертания на бюра и шкафове, и на нещо, напомнящо стъклените повърхности на няколко телевизора. Тъмни етажерки, пълни с книги, покриваха по-голямата част от стените. Плътна тъмна завеса покриваше прозореца. В дъното на стаята Том запали една халогенна лампа и аз най-сетне разбрах, че телевизорите са всъщност монитори на компютри.

Той методично обиколи стаята, запалвайки лампи, докато аз си давах сметка, че кабинетът му изпълнява две функции: старата главна спалня на къщата беше една доста по-подредена версия на долната стая. Тук Том живееше и работеше. До една от стените с книги имаше три компютърни станции; четвърти, много по-голям компютър беше поставен на дървеното бюро до затъмнения прозорец. Шкафове за документи с пластмасови кутии за минидискове върху тях стояха до всяка от станциите и от двете страни на бюрото. До една от станциите имаше професионална копирна машина. Аудиотехника запълваше две високи лавици на библиотеката от лявата ми страна. Пред друга стена от книги имаше дълго червено кожено канапе като у Алън Брукнър, с карирано одеало, сгънато от едната му страна. Под прав ъгъл спрямо канапето стоеше кресло със същата тапицерия. До тях имаше стъклена масичка с книги и списания, с няколко бутилки и кофа за лед, както на долния етаж. Върху лъскавата бяла облицовка на камината от високи кристални вази се протягаха жълти орхидеи. Стръкове от жълти фрезии изригваха от една плътна синя ваза, поставена на някакъв нисък черен уред.

Лампите хвърляха меки кръгове светлина, които позлатяваха изплискващия се към етажерките килим. Орхидеите разтваряха чувствените си устни и се навеждаха напред.

Чудех се колцина ли са били поканвани в тази стая. Бих се обзаложил, че само Сара Спенс е влизала тук преди мене.

— На връщане от Ийгъл Лейк баща ми ми каза нещо, което никога не съм забравял. Отвреме-навреме трябва да се връщаш към началото и да огледаш всичко по нов начин.

Том постави чашата си на бюрото и пое в ръка книга, подвързана в сиви платнени корици. Завъртя я в ръцете си, после я завъртя още веднъж, сякаш търсеше заглавието.

— След което добави: Отвреме-навреме имаш много силни причини, поради които не можеш или не желаеш да направиш това.

Той отново потърси невидимото заглавие. Дори на гърба на корицата не пишеше нищо.

— Тъкмо това ще направим спрямо случая на Синята Роза. Ще се върнем в началото, в началото на едно-две неща, и ще се опитаме да видим всичко по новому.

Усетих припламване на огромно смущение, нищо повече.

Том Пасмор постави странната книга обратно на бюрото и се приближи към мене с протегнати ръце. Вдигнах старото износено куфарче и му го подадох.

Моментът на смущение имаше привкус на вина.

Том включи копирната машина. Тя забръмча. Дълбоко във вътрешността й блесна ярка светлина.

Той извади от куфарчето дебела купчина от пожълтяваща хартия. Горният лист бе разкъсан на две места, сякаш някой се беше опитвал да прегледа долните страници, без да махне ластиците, с които са привързани. Ластици обаче нямаше. Пред погледа ми изникнаха два жилави, скъсани четиридесетгодишни ластици, които лежат отпуснато в някоя гънка на дъното на чантата.

Той постави документите в машината.

— По-добре да прекалиш с предпазливостта си — той повдигна горната страница и залепи с лепенки скъсаните места. След това подравни купчината хартия и я намести цялата на една от плоскостите. Завъртя едно копче.

— Ще направя по едно копие и за двама ни — той натисна друго копче и направи крачка назад. Нажежената светлина отново блесна и два чисти листа излязоха отстрани на машината.

— Добра машинка — каза й Том, после се обърна към мене с крива усмивка и каза: — Не си изнасяй работата на улицата, както ми каза веднъж един много мъдър човек.

3

Чисти бели листа изскачаха от копирната машина.

— Познаваш ли Пол Фонтейн или Майкъл Хоуган?

— Знам по нещичко и за двамата.

— Какво знаеш? Интересува ме.

Без да изпуска от очи машината, Том отстъпи назад и се протегна за чашата си. Той приседна на ръба на канапето, все още наблюдавайки как листовете изскачат от машината.

— Фонтейн е велик детектив. Има изумително много успешно приключени случаи. Въобще не броя тези, които си признават сами. Смятат го за геният на залата за разпити. А Хоуган е може би най-уважаваното ченге в Милхейвън — свършил е много работа като следовател по убийствата и преди две години е бил повишен в сержант. Според това, което съм видял, дори хората, които би трябвало да му завиждат, са му много верни. Впечатляващ човек е. И двамата са впечатляващи, но Фонтейн се прави на шут, за да го скрие.

— Стават ли много убийства в Милхейвън?

— Повече, отколкото човек би могъл да очаква. Сигурно средно по едно на ден. В началото на петдесетте вероятно е имало по около две седмично — така че Синята роза предизвиква истинска сензация.

Том се изправи да огледа как вървят листата от досието през машината.

— Ти знаеш какви са повечето убийства. Или са свързани с наркомания, или са битови. Връща се човечецът вкъщи пиян, сбива се с жена си и я пребива до смърт. На жената й писва мъжът й да я лъже и го застрелва със собствения му пистолет.

Том отново провери машината. Удовлетворен, седна на ръба на канапето.

— Все пак отвреме-навреме се случва по нещо, което мирише по-различно от обикновено. Учителка от Милуоки, дошла да види братовчедка си, изчезва по пътя към някой търговски център и свършва гола на полето, с вързани ръце и крака. Един интернист беше убит в мъжката съблекалня на стадиона в началото на мача. Пол Фонтейн разгада тези случаи — говори с кого ли не, проследи всички възможни нишки и стигна до присъди.

— Кои бяха убийците?

— Загубеняци — каза Том. — Тиквеници. Не са имали връзка с жертвите си, просто са видели някого, за когото са решили, че искат да го убият, и са го убили. Ето защо Фонтейн е блестящ уличен детектив. Той души наоколо, докато събере всички парченца, направи ареста и подреди пъзела. Аз не бих могъл да реша тези случаи. На мене ми трябва хартиена следа. Някакъв дегенерат, който намушква доктор в тоалетната, измива кръвта от ръцете си, купува си хот-дог и се връща да си седне на мястото — такъв не го грози никаква опасност от моя страна — той ме погледна натъжено. — Моят вид разследване понякога изглежда да е на изчезване.

Том взе купа с оригиналните документи от машината и го прибра обратно в куфарчето. Единият куп с копията постави на бюрото си, а другият подаде на мене.

— Нека ги прелистим набързо тая вечер, за да видим дали няма да хвръкне някоя и друга искрица.

Все още мислех за Пол Фонтейн.

— От Милхейвън ли е Фонтейн?

— Не знам от къде е — каза Том. — Мисля, че е дошъл тук преди десет-петнайсет години. Някога полицаите винаги работеха по родните си места, но сега се местят, търсят си повишение и по-добра заплата. Половината от нашите следователи не са тукашни.

Том стана от канапето, отиде до първата работна станция и включи компютъра, като натисна с крак едно копче на разклонителя под него. След това отиде до втората и третата станция и направи същото. После седна на бюрото си и се наведе, за да включи и тоя компютър.

— Я да видим какво ще можем да открием за тоя твой номер на кола.

Пръстите на Том заиграха по клавишите и по монитора премина поредица от различни екрани. Последният беше серия от кодове, наредени в една редица. Том постави диск в драйв Б — дотолкова разбирах въз основа на личния си опит — и набра няколко цифри по телефона, закрепен на модема му. Екранът остана за миг празен, след което изписа отново с prompt.

Том изписа някакъв код и натисна enter. Екранът отново угасна, след което се появи LC?

— Какъв беше оня номер?

Показах му листчето, той набра номера и отново натисна enter. Номерът остана на екрана. Той натисна копче, на което пишеше receive.

— Сега си в Картотеката на автомобилния департамент, така ли?

— Истината е, че стигнах до автомобилите през компютъра на „Армъри Плейс“. Той работи по двайсет и четири часа в денонощието.

— Влязъл си директно в централния компютър на полицейското управление?

— Аз съм компютърен бандит.

— Защо тогава не извади архива на Синята Роза от компютъра?

— Компютъризираните архиви водят началото си само отпреди осем-девет години. Ето го, тръгна. Има нужда от известно време, за да премине през файла.

Компютърът на Том даде знак за получаване на информация, след което изписа: ЕЛВИ ХОЛДИНГС, КОРП., 4-ТА ЮЖ УЛ 503, МИЛХЕЙВЪН, ИЛ.

— Това е собственикът на твоя лексъс. Я да видим дали ще научим нещо повече.

Том натисна enter отново, премина през редица от команди, които не можах да проследя, и записа нов код.

— Сега ще използваме полицейския компютър, за да намерим достъп до Спрингфийлд и да видим какво представлява тази компания.

Той прехвърли няколко менюта, преминавайки през различни нива на щатските архиви, докато стигна до списък на корпорации, които изпълниха екрана. Всичките започваха с буквата А. Имената и адресите на директорите следваха имената на корпорациите. Той прелисти бързо надолу по екрана, размазвайки имената и цифрите, докато стигна до Е. ЕБ КОРП. ЕГАЛ КОРП. ЕГЪН КОРП. Когато стигна до ЕЛВА КОРП., тръгна бавно надолу и най-сетне стигна до ЕЛВИ ХОЛДИНГС КОРП.

Под името стоеше същия адрес на Четвърта южна улица в Милхейвън и информацията, че компанията е била инкорпорирана на 23 юли 1973 година. Отдолу бяха имената на директорите:

АНДРЮ БЕЛИНСКИ 4-ТА ЮЖ УЛ 503 МИЛХЕЙВЪН, ПРЕЗИДЕНТ

ЛИЪН КЕЙСМЪНТ 4-ТА ЮЖ УЛ 503 МИЛХЕЙВЪН, ВИЦЕПРЕЗИДЕНТ

УИЛЯМ РИЦМАН 4-ТА ЮЖ УЛ 503 МИЛХЕЙВЪН, КАСИЕР.

— Все по-загадъчно и по-загадъчно — каза Том. — Кой е неуловимият Ел Ви? Мислех, че някой от тези приятелчета ще се казва Ленард Волман или нещо подобно. И правдоподобно ли ти се вижда, че съдружниците в тая корпорация живеят заедно в някаква мъничка къща? Я да поразгледаме още.

Той записа имената на лист хартия и излезе по начина, по който беше влязъл в щатските картотеки. След това от модема се прехвърли в една програма, която се казваше „нетуърк“. Започна да натиска копчета и посочи към компютъра от първата станция, която започна да бръмчи.

— Мога да командвам всичките си машини от тук. За да не се налага да използвам милиони различни флопита, имам най-различна информация, складирана на твърдите дискове на другите компютри. Там, наред с много други неща, имам обърнати телефонни указатели за стотина най-важни градове. Хайде да разгледаме Милхейвънския обърнат указател. Бог да ги благослови суперкомпютрите.

Той набра няколко случайни на вид букви, изписа адреса на Четвърта южна улица и след две секунди машината извади: ПОЩА ЕКСПРЕС/ФАКС, заедно с телефонния номер.

— По дяволите.

— Поща експрес? — попитах. — Какво е това?

— Сигурно е нещо, където наемаш номерирани кутии — нещо като частни пощенски кутии. Като се има предвид адреса, мисля си, че е редица от такива кутии и гише за факс.

— Законно ли е да даваш подобно място като свой адрес?

— Разбира се, но ние още не сме свършили. Нека да видим дали тия типове въобще някога са се появявали в нормалния телефонен указател на Милхейвън през, да кажем, последните петнайсет години.

Той се върна към названието „нетуърк“, изписа същия краен код и премина през други файлове на указателя. Набра цифрата 91, след което на мониторите и на двата компютъра се появи дълъг списък, започващ с А, заедно с адресите и телефонните номера.

— Иди на другия компютър и следи да не пропусна някое от тези имена.

Седнах на страничния компютър. Екранът прескочи до имената, започващи с Б.

— Трябва ни Андрю Белински — каза Том и прехвърли Б-тата, докато стигна до БЕЛИ. Тук той забави и тръгна ред по ред по БЕЛИАРД, БЕЛИБАС, БЕЛИК, БЕЛИКО, БЕЛИН, БЕЛИНА, БЕЛИНЕЛИ, БЕЛИСИМО, БЕЛМАН.

— Пропуснах ли го, или няма такъв?

— Няма Белински — казах.

— Хайде да опитаме с Кейсмънт.

Той бързо прелисти до К и прехвърли скоростно имената до КЕЙС. Следваше КЕЙСМЪНТ. КЕЙСМЪНТ, АРТЪР; КЕЙСМЪНТ, РОДЖЪР; КЕЙСМЪНТ, ХЮ. Нямаше ЛИЪН.

— Мисля, че знам какво ще се окаже, но нека опитаме и с последния.

Той прескочи мигновено до Р и прелисти електронните страници. Имаше един РИЦМАН, записан в указателя от 1991 година — РИЦМАН, ОКСАР, ул. „Фон дю Лак Драйв“ 5460.

— Какво ще кажеш? Или не съществуват, или нямат телефони. Кое ти се вижда по-вероятно?

— Може би не са се вписали в указателя.

— При мене няма невписани в указателя — той ми се усмихна, горд с играчките си. — Може би се крият — можеш да получиш телефона си под друго име, което прави невъзможно откриването ти. Но преди пет години може би не са знаели, че няма да искат да бъдат намирани през 1991. Я да видим указателя за 1986 година.

Отново връщане назад, отново удар по клавишите и всички вписани и невписани телефони на Милхейвън за 1986 година се появиха на двата екрана. Нямаше никакви БЕЛИНСКИ, имаше ги същите трима КЕЙСМЪНТ плюс един Джеймс, нямаше РИЦМАН, УИЛЯМ.

— Хайде да скочим на 1981, да видим дали ги няма там.

Указателят за 1981 нямаше БЕЛИНСКИ, имаше КЕЙСМЪНТ, АРТЪР И РОДЖЪР, но без ХЮ, и РИЦМАН, ОСКАР, който вече беше на ул. „Фон дю Лак Драйв“ 5460.

— Мисля, че картинката е ясна, но нека от чиста проклетия проверим 1976 година.

Никакъв БЕЛИНСКИ. КЕЙСМЪНТ, АРТЪР, но без компанията на РОДЖЪР. РИЦМАН, ОСКАР, вече на ул. „Фон дю Лак Драйв“ 5460.

— Закъсахме — казах.

— Нищо подобно — каза Том. — Доста напреднахме. Открихме много интересно обстоятелство, че колата, която си видял да следи Джон, е собственост на компания, инкорпорирана в щата Илиной с условен адрес и под три различни фалшиви имена. Чудя се дали Белински, Кейсмънт и Рицман са също така фалшиви лица.

Попитах го какво разбира под „фалшиви лица“.

— За да направиш корпорация, имаш нужда от президент, вицепрезидент и касиер. Ясно е, че някой е попълнил документите на корпорацията Елви холдинг. Ако трябва сега да изказвам догадки, бих казал, че лицето, което е записало корпорацията през 1973 година, е било добрият стар ЛВ. попълването на документите обаче може да стане от само един човек. Попълващият може да измисли имената на съдружниците си.

— Така че един от тези трябва наистина да съществува.

— Така е, но той би могъл да съществува под някакво съвсем различно име. Помисли си хубаво, Тим. През последните няколко дни Джон споменавал ли е някой, чието име започва с буквата В?

— Мисля, че не — казах. — Той въобще не ми говори много за себе си.

— Предполагам, че не си чул и Алън Брукнър да споменава някого с инициали ЛВ?

— Не, не съм — това беше обезпокояващ въпрос. — Нима допускаш, че тези убийства биха могли да имат нещо общо с Алън?

— Те имат много общо с Алън. Кои са жертвите? Дъщеря му. Най-добрият му аспирант. Но не вярвам Алън да е в опасност, ако това е, което те притеснява.

Усетих, че се успокоявам.

— Привързан си към него, а?

— Мисля, че си има вече достатъчно проблеми — казах.

Том се наведе напред, опря лакти на коленете си и каза:

— Така ли?

— Мисля, че страда от болестта на Алцхаймер. Успя да се мобилизира за погребението, но се опасявам, че отново ще рухне.

— Преподавал ли е миналата година?

— Да, изглежда, но не мога да си представя как ще го прави през следващата. Проблемът е, че ако напусне, цялата катедра по религия в „Аркхам“ ще бъде закрита и Джон ще загуби работата си. Дори Алън се тревожи за това — той се е борил да изкара миналата година отчасти заради Джон — вдигнах ръце. — Ще ми се да можех да помогна някак. Уредих частна сестра, която ще идва при Алън всеки ден, но това е всичко, което мога.

— Има ли той средства за това? — Том изглеждаше замислен и аз внезапно разбрах над какво. Чудех се на колко ли хора е помогнал, безшумно и анонимно.

— Алън е доста добре осигурен — казах бързо. — Ейприл се е погрижила за това.

— В такъв случай Джон също едва ли има поводи за безпокойство.

— Джон има сложни чувства по отношение на парите на Ейприл. Мисля, че е въпрос на гордост.

— Интересно — каза Том.

Той се изправи и погледна към монитора си, който все още показваше името и адреса на Оскар Рицман.

— Я да огледаме за тия имена в каталога на ражданията и смъртите. Това е малко нещо като да търсиш игла в купа сено, но защо пък не?

Той започна да натиска клавиши и екранът пред мене за миг се изпразни. По тъмносивия фон замаршируваха редици с кодове. Том изписа Белински, Андрю, Кейсмънт, Лиън и Рицман, Уилям. Имената се появиха на моя екран. Други кодове, които навярно се отнасяха до модема, ги изместиха. Екранът отново се изпразни, след което се появи и запулсира надпис ИЗДИРВАНЕ.

— И сега просто чакаме, така ли?

— Е, бих желал да поогледам тоя файл — каза Том. — Но преди да направим това, нека поговорим малко за идеята за мястото.

Той отпи още малко уиски, изправи се, отиде пак до канапето и седна. Аз седнах на креслото. Очите му почти искряха от възбуда, така че се почудих как въобще съм могъл някога да си мисля, че са като промити.

— Ако не Уилям Дамрош, кое е тогава общото за жертвите на Синята Роза?

В краткия миг, през който Том Пасмор и аз изчакахме другия да заговори, и двамата, бих се заклел в това, мислехме едно и също нещо.

Най-сетне наруших мълчанието.

— Хотелът „Сейт Олуин“.

— Да — каза Том тихо.

4

— Когато слязохме с Леймънт от самолета от Ийгъл Лейк, отидохме в „Сейнт Олуин“. Прекарахме там последната нощ в живота му. „Сейнт Олуин“ беше мястото, където бяха станали убийствата — вътре в него, зад него, от другата страна на улицата.

— Ами Хайнц Стенмиц? Неговият магазин е на пет-шест преки от „Сейнт Олуин“. Пък и няма никаква връзка между Стенмиц и хотела.

— Може би има връзка, за която не знаем — каза Том. — Помисли си за това, също. Колко време минава между убийствата на Арлет Монаган и Джеймс Тредуел? Пет дни. Колко е времето между Тредуел и Монти Лиланд? Пет дни. Колко е времето между Монти Лиланд и Хайнц Стенмиц? Почти две седмици. Повече от два пъти над срока, който разделя другите три убийства. Виждаш ли някакъв смисъл в това?

— Опитал се е да спре, но не е могъл. Не е успял да се въздържи — накрая отново го е подтикнало да тръгне да убива — погледнах към святкащите очи на Том и се помъчих да си представя какво мисли. — Или може би някой друг убива Стенмиц — както и в случая с Ланг, може да е замаскирано чрез Синята Роза убийство по съвсем други причини.

Той ми се усмихна почти с гордост и пряко себе си аз почувствах удовлетворение, задето съм отгатнал мислите му.

— Възможно е и това — каза Том и аз разбрах, че въобще не съм отгатнал мислите му. Гордостта ми се спаружи. — Но все пак мисля, че дядо ми е бил единственият имитатор на Синята Роза.

— Какво тогава е твоето мнение?

— Мисля, че си частично прав. Мисля, че е бил същият човек, но с различен мотив.

Признах си, че нищо не разбирам.

Том се наведе напред с очи, искрящи от възбуда.

— Пред нас е отмъстителен, безмилостен човек, който прави всичко по предварителен план. Какъв е мотивът му за първите три убийства? Може би е имал зъб на „Сейнт Олуин“?

Кимнах.

— На всеки пет дни в продължение на петнайсет дни той убива някого в района на „Сейнт Олуин“, единият път дори вътре в „Сейнт Олуин“. След което спира. На тоя етап колцина посетители ще са останали в „Сейнт Олуин“? Той се е превърнал в обиталище на призраци.

— Да, но…

— След което убива Стенмиц. А кой е Хайнц Стенмиц? Любезният махленски сексманиак на Пигтаун. Другите три жертви биха могли да бъдат които и да е — те са заложници. Но когато някой нарушава навиците си, за да убие един насилник на малки момчета, един активен мръсник, мисля, че това не е убийство на случайна жертва.

Той се облегна назад. Беше казал всичко. Очите му още горяха.

— Така че това, което търсиш — казах, — е отмъстителен, безмилостен човек, който има зъб на „Сейнт Олуин“… и…

— И…

— И син.

— И син — каза Том. — Точно така. Тоя вид мъж, за когото говорим, не би могъл да понесе някой да блудства със собственото му дете. Ако научи за подобно нещо, той трябва да убие мъжа, който го е направил. Причината, поради която никой досега не се е сетил за това, е, защото тъкмо това е изглеждала причината, поради която Стенмиц е бил убит — той се изсмя. — Разбира се, че това е причината, поради която е бил убит! Само че не Дамрош го е убил.

Изгледахме се за миг. После и аз се изсмях.

— Мисля, че и двамата знаем доста за Синята Роза — каза Том, все още усмихвайки се на собствената си разпаленост. — Той не е спрял просто защото дядо ми току-що е бил гарантирал безнаказаността му, убивайки Уилям Дамрош. Ние приемахме това за дадено през цялото време, но сега, когато поставих Синята Роза на фокус, мисля, че е спрял, защото е бил приключил — приключил е бил дори преди да убие Хайнц Стенмиц. Извършил е това, което е възнамерявал — разчистил си е сметките със „Сейнт Олуин“, каквито и да са били те. Ако е смятал, че „Сейнт Олуин“ му дължи нещо все още, той би продължил да оставя нови трупове наоколо на всеки пет дни, докато почувства удовлетворение.

— Какво тогава го е тласнало да започне отново преди две седмици?

— Може би е започнал да размишлява над старата си обида и е решил да съсипе живота на сина на стария си работодател.

— И може би няма да спре, докато не убие Джон.

— Джон със сигурност е в центъра на тези нови убийства — каза Том. — Което те поставя доста близко до този център, ако си забелязал.

— Искаш да кажеш, че Синята Роза би могъл да ме избере за следващата си жертва?

— Не ти ли е хрумвало, че може би си в опасност?

Глупаво е, но не ми беше хрумвало и Том навярно забеляза съмнението и озадачението, изписано по лицето ми.

— Тим, ако искаш да се върнеш към нормалния си живот, не виждам защо да не го направиш. Забрави за всичко, което си говорихме преди малко. Можеш да кажеш на Джон, че трябва да спазиш някакви срокове, да отлетиш за Ню Йорк и да се върнеш към истинската си работа.

— Някак си — казах, опитвайки се да изразя нещо, което не бях изричал с думи до тоя момент, — работата ми изглежда свързана с всичко това, за което говорихме до сега. Непрестанно ме навестява чувството, че някакъв отговор, някакъв ключ, е скрит някъде около мене — просто трябва да си отворя очите.

Том ме гледаше съсредоточено, без да издава мислите си.

— Освен това искам да науча името на Синята Роза. Няма да побягна точно сега. Не искам да се върна в Ню Йорк и след седмица ти да ми се обадиш и да ми кажеш, че Джон е бил убит с нож в непосредствена близост до „Айдъл ауа“.

— Само не забравяй, че това не е роман.

— Във всеки случай не е романът „Малки женички“ — казах.

— Твоя работа — той погледна към монитора на бюрото си, където сигналът за издирване продължаваше да пулсира. — Разкажи ми за Ралф Рансъм.

5

След като описах разговора си с бащата на Джон на погребението, Том каза:

— Не знаех, че баща ти е работил в „Сейнт Олуин“.

— Осем години — казах. — Беше оператор на асансьора. Уволниха го наскоро след като убийствата спряха. Пиянството му се влоши, след като загина сестра ми. Година по-късно той се стегна и получи работа на конвейера на „Галакси Корпорейшън“.

— Сестра ти ли? — попита Том. — Имал си сестра, която е загинала? Не знаех — той ме погледна изпитателно и аз видях как по лицето му се изписа внезапно разбиране. — Искаш да кажеш, че е била убита?

Кимнах безмълвно, развълнуван от бързината и прецизността на неговата проникновеност.

— Близо до вас ли се случи? — той искаше да каже: близо до хотела ли се случи?

Казах му къде беше убита Ейприл.

— Кога?

Мислех си, че той вече знае, но му казах датата и после му разправих как се затичах през улицата, за да й помогна, и как ме блъсна колата. Том знаеше това, но не знаеше нищо друго.

— Тим — каза той и примигна. Чудех се какво ли му минава през ума. Нещо го бе поразило. Той започна отново. — Това е било пет дни преди убийството на Монаган.

Той седеше и ме зяпаше с отворена уста.

Усетих, че и моята уста увисва. Винаги тайно съм бил убеден, че Синята Роза е убиецът на сестра ми, но до тоя момент никога не бях мислил за връзката между датите.

— Ето защо си в Милхейвън — каза той. После се загледа с празен поглед в масичката и каза на себе си. — Ето защо си в Милхейвън.

Той се обърна към мене почти с почуда:

— Ти не си дошъл заради Джон, а си искал да разбереш кой е убил сестра ти.

— Дойдох и заради двете неща.

— Ти си го видял — каза Том. — Боже господи, ти си видял синята Роза.

— За около секунда. Не видях лицето му — просто един силует.

— Ама че тип! Ама че проклетник! Дълбока вода си ти! — той клатеше глава. — Ще трябва да не те изпускам от очи. Седял си върху тая информация от седемгодишната си възраст и чак сега ми я казваш! — той сложи ръце върху главата си, сякаш тя иначе щеше да полети във въздуха. — През цялото време е имало още едно убийство на Синята роза, за което никой не е знаел. Не е успял да се подпише, защото ти си се затичал и те е блъснала колата. Така че той е изчакал пет дни и отново го е направил — той продължаваше да ме гледа с изумление. — След което никой не е свързал сестра ти със Синята Роза, понеже тя не се е връзвала по никакъв начин с обвинението срещу Дамрош. Дори ти не си включил това в книгата си.

Той свали ръце от главата си и ме заразглежда.

— Какво още държиш под ключ в себе си?

— Мисля, че това е всичко.

— Как се казваше сестра ти?

— Ейприл.

Той отново зяпна.

— Не се учудвам, че си дошъл. Не се учудвам, че не искаш да си тръгнеш.

— Ще си тръгна, след като разбера кой е бил.

— Сигурно е като да… Сигурно цялото ти детство оттам насетне е било като в сянката на някакво чудовище. За тебе Торбалан е бил реалност.

— Минотавърът.

— Да — очите на Том горяха с разбиране, съчувствие и още нещо, нещо като възхищение. После компютърът изпука и двамата погледнахме към екрана. На сивия фон се появиха редици с информация. Изправихме се и се доближихме към бюрото.

БЕЛИНСКИ, АНДРЮ, ТИЪДЪР „ТЪРНЪР“ 146 ВАЛИ ХИЛ РОДЕН: 1.6.1940 УМРЯЛ: 8.6.1940

КРАЙ НА ИЗДИРВАНЕТО НА БЕЛИНСКИ

КЕЙСМЪНТ, ЛИЪН КРАЙ НА ИЗДИРВАНЕТО НА КЕЙСМЪНТ

— Сигурно сме разговаряли, когато информацията за Белински се е появила. Този Белински обаче никога не е бил съдружник в „Елви Холдинг“ — бил е на една седмица, когато е умрял, което е единствената причина, поради която датата на смъртта му е влязла в компютъра. Когато са на такъв малък интервал, слагат и двете. В компютъра обаче няма нищо за Лиън Кейсмънт. Ще научим за Рицман след около десет минути.

Отдалечихме се от машината. Аз седнах на креслото, сипах си минерална вода от една бутилка и добавих лед от кофата. Том крачеше напред-назад пред масичката с ръце в джобовете, като ми хвърляше погледи крадешком отвреме-навреме.

Най-сетне той спря.

— Баща ти най-вероятно го е познавал.

Дадох си сметка, че е така — баща ми навярно беше познавал Минотавъра.

— Ралф Рансъм не си ли спомни още някого, когото е уволнил по горе-долу същото време? Мисля, че ще трябва да започнем от тук, докато не попаднем на нещо друго. Той или някой от управителите му е уволнил тоя — Минотавъра. За отмъщение Минотавърът решава да съсипе хотела. Ако започнеш да разпитваш за тия неща и ако е имало някакъв друг възможен мотив, той сигурно ще изникне в разговора.

— Ти очакваш хората да помнят много далечни неща.

— Знам — той отиде до втората станция и седна на стола пред компютъра. — Какво е било името на дневния управител?

— Бандолайър — казах. — Боб Бандолайър.

— Я да видим дали е още в указателя — Том извика указателя на свободната машина и прелисти имената, започващи с Б. — Няма Бандолайър. Може би е в старчески дом, може да се е преместил в друг град. Само за забава нека да потърсим Гленрой.

Около една минута размазаните имена прелитаха през компютъра.

— Така става много бавно. Ще го поискам направо — той изпразни екрана и набра БРЕЙКСТОУН, ГЛЕНРОЙ.

Машината зацъка и на екрана се появиха името, адресът и телефонът. БРЕЙКСТОУН, ГЛЕНРОЙ ЛИВЪРМОР 670, 542–5500.

Том ми смигна.

— Всъщност, знаех, че все още живее в „Сейнт Олуин“. Просто исках да се изфукам. Нали бащата на Джон ти е казал, че Брейкстоун е познавал всички в хотела? Може би ще успееш да го разприказваш.

Той ми записа телефонния номер на саксофониста върху лист хартия и аз отидох до него да го взема.

— Чакай, я да видим къде е живеел този изряден управител по времето, когато са били извършени убийствата.

Застанах зад него, докато той извика Милхейвънския указател за 1950 година и скочи на имената с Б. Намери адреса за пет секунди.

БАНДОЛАЙЪР, РОБЪРТ СЕДМА ЮЖНА УЛ 17, 2–4581

— Добрият стар Боб не е трябвало да пътува дълго за работа, а? Живеел е на една пряка от хотела.

— Живееше точно зад нас — казах.

— Може би ще успеем да разберем докога е живял там — Том извика указателя за 1969. БАНДОЛАЙЪР, РОБЪРТ все още живееше на Седма южна улица. — Човек с навици! — той извика указателя за 1970 година и го намери все още на същото място, но с нов телефон. През 1971 година пак там, но отново с друг телефон. — Ама че работа — каза Том. — Защо човек си сменя телефонния номер? Обаждания на някакъв луд? Укриване от някого?

През 1975 година вече го нямаше в указателя. Том се върна назад през 1974 и 1973 и го откри в 1972 година.

— Значи е напуснал града или е отишъл в старчески дом, или, ако съвсем нямаме късмет, е умрял някъде през 1972 година — той написа адреса на същия лист и ми го подаде. — Би могъл да отидеш на тоя адрес и да разговаряш със сегашните обитатели. Би могъл да поразпиташ съседите му. Все някой ще знае какво е станало с него.

Той се изправи и хвърли поглед към другите компютри, които продължаваха да издирват. След това се върна към масичката и взе питието си.

— Наздраве за изследователската работа.

Аз отпих от водата си.

Компютърът цъкна и информацията започна да се появява на двата екрана.

— Какво ще кажеш, а? — Том се върна на бюрото си. — Картотеката на раждания и смърти ни говори.

Той се наведе и започна да записва нещо. Станах и погледнах през рамото му.

РИЦМАН, УИЛЯМ ЛИЪН 34 СЕВЕРНА УЛ 346 МИЛХЕЙВЪН РОДЕН: 16.4.1948

— Току-що намерихме реално лице — каза Том. — Ако това е загадъчният тип, който следи Джон с колата на „Елви“, той непременно ще се появи пак.

— Вече се появи — отговорих му и му разказах какво бях видял същия следобед, докато пътувах към моргата с Джон Рансъм и Алън Брукнър.

— И ми го казваш чак сега? — Том изглеждаше възмутен. — Видял си го пред „Грийн уоман“ да се занимава с нещо наистина съмнително и го пазиш за себе си? Току-що те скъсаха в Школата за Прочути Детективи.

Той веднага седна на компютъра и премина през нова сложна серия от команди. Модемът си затананика. Имах чувството, че ще се обади в градската картотека за произшествия.

— Преди всичко не съм сигурен, че беше той — казах. — А и съвсем го забравих, като те видях как влизаш във всички картотеки на щата.

— Кръчмата „Грийн уоман“ отдавна вече не работи — каза Том, продължавайки да набира кодове.

Попитах го какво прави.

— Искам да видя кой е собственикът. Представи си, че…

Екранът остана празен за половин секунда, после блесна сигналът за получаване. Том изцвили и запляска с ръце.

„ГРИЙН УОМАН“ ЗАВЕДЕНИЕ УЛ ХЪРЕЙШО 21б

ЗАКУПЕНА 7.1.1980 „ЕЛВИ ХОЛДИНГ“ КОРП

ЦЕНА 5 000

ЗАКУПЕНА 21.5.1935 ТОМАС МЪЛРОУНИ

ЦЕНА 3 200

Той прокара пръсти през косата си, така че тя заприлича на купа сено.

— Какви са тия хора и с какво се занимават? — той с мъка се изтръгна от екрана и ми се ухили. — Нямам ни най-малка представа какво точно правим, но със сигурност сме на правия път. И ти със сигурност си видял онова приятелче със синия лексъс, със сигурност, а аз си вземам назад всичко лошо, дето наприказвах за тебе — той се върна към екрана и разбърка още малко косата си. — „Елви“ са купили кръчмата „Грийн уоман“ и виж само колко малко са платили за нея. Може би, как мислиш, можем да кажем „е платил“, имайки предвид Уилям Рицман? Рицман е дал някакви си смешни пет хиляди. Това нещо не е струвало нищо. Каква е файдата от него? За какво го използва?

— Имам чувството, че нанасяше вътре разни неща — казах. — До колата имаше кашони.

— Или ги е изнасял — каза Том. — Мястото е било склад. Само за това е ставало. Нашето момче Рицман си е купило склад за пет хиляди долара. Защо?

През цялото време Том местеше поглед от мене към екрана и обратно, изтезавайки косата си.

— Има само една причина за купуването на това място. Защото е кръчмата „Грийн уоман“. Рицман се е интересувал от „Грийн уоман“.

— Може би е племенник на Мълроуни и е искал да помогне на гладуващата му вдовица.

— А може би много, много се е интересувал от случая на Синята Роза. Може би нашият мистериозен Рицман има някаква връзка със самата Синя Роза. Не може той да е Синята роза, прекалено е млад, но би могъл да е…

Той ме гледаше с лице, блеснало от див спекулативен възторг.

— Синът му? — попитах. — Мислиш, че Рицман е син на Синята Роза? Въз основа на факта, че е купил една западнала кръчма и е държал в нея кашони?

— Това е една възможност, нали така?

— Рицман е бил на две години по времето на убийствата. Това е доста ранна възраст, дори за Хайнц Стенмиц.

— Не съм сигурен в това. Не е приятно да си представяш как някой блудства с двегодишно дете, но това се случва. Трябва само да се намери някой Хайнц Стенмиц.

— Мислиш ли тогава, че Рицман е убил Ейприл, понеже е научил за проучванията й? Може би дори да я е забелязал да обхожда моста и кръчмата.

— Възможно е — каза Том. — Но защо ще убива Грант Хофман?

Той се намръщи и прокара ръка през меката си руса коса, така че тя се намести.

— Ще трябва да разберем какво точно е правила Ейприл. Трябват ни бележките й или каквото там е успяла да направи. Но преди това…

— Трябва да започнем да четем.

6

Следващия час прекарах, удобно седнал в кожения стол, разлиствайки полицейските документи за случая на Синята Роза и мъчейки се да разчета почерка на половин дузина полицаи и двама инспектори, Фалтън Бишъп и Уилям Дамрош. Бишъп, който беше предопределен за дълга и почти бляскаво корумпирана кариера в Милхейвънското управление на полицията, бе отстранен от случая две седмици по-късно: покровителите му го бяха отървали от случая. Щеше ми се да го бяха оставили да разследва още някоя и друга седмица. Неговият дребен, стегнат почерк се четеше леко като напечатан. Напечатаните му доклади бяха прегледни, сякаш излизаха от ръцете на добра секретарка. Дамрош дращеше дори в трезвите си моменти, а пиян направо цапотеше. Всичко написано след два следобед беше миш-маш, където цели думи се заплитаха като глисти. На машина пишеше така, както разсърдено дете свири на пиано. След десет минути четене ме заболя глава; след двайсет минути очите ме засмъдяха.

Когато пребродих през показанията и докладите, всичко, което постигнах, беше чувството, че много малко хора бяха харесвали Робърт Бандолайър. Единственото ново нещо, което научих, беше, че убийствата не са били свързани с дивашко обезобразяване, както бе в случая с Грант Хофман и с изпълненията на Уолтър Драгонет: жертвите на Синята Роза са били пронизвани по веднъж, прецизно, в сърцето, след което той им бе прерязвал гърлото. Бе извършвано безстрастно като ритуално убийство.

— Е, и на мене снощи не ми направи впечатление — каза Том. — Има няколко дребни детайла, но те ще почакат — той ме погледна почти предпазливо. — Предполагам, че вече се каниш да си тръгнеш?

— Кафето ти ще ме държи буден за известно време — казах. — Мога и да поостана.

Очевидната благодарност на Том, задето имам желание да остана, ми напомни дете, оставено само в разкошна къща.

— Какво ще кажеш за малко музика? — каза той и се изправи.

— Разбира се.

Той извади един комплект от редиците с компактни дискове, извади един диск и го постави в дискофона. Мицуко Учида изпълняваше соната във Фа мажор от Моцарт. Том се облегна назад в коженото си кресло. За известно време никой от нас не говореше.

— Ще ми се да бяхме открили някакъв кисел чиновник, който се казва Лени Валънтайн — каза той.

— Мислиш ли, че има някаква връзка между „Елви холдингс“ и убийствата на Синята Роза?

— Не знам.

— Какво, мислиш, ще последва?

— Мисля, че ще има труп пред „Айдъл ауа“ — той взе чашата си и отпи. — Хайде да говорим за нещо друго.

Забравих, че съм изморен и когато погледнах часовника си, видях че минава два часът.

След като преповторихме това, което щях да правя на другия ден, Том отиде до бюрото си и извади книгата с ненадписаната сива подвързия.

— Мислиш ли, че ще имаш време да прегледаш това през следващите няколко дни?

— Какво е това? — трябваше да се досетя, че книгата не е била на бюрото му случайно.

— Мемоарите на един стар войник, платено от автора издание. Много неща изчетох за Виетнам и имам някои въпроси относно това, което Джон е правил през последните няколко месеца от службата си.

— Бил е в Ланг Вей — казах. — Това поне е сигурно.

— Мисля, че са му наредили да казва, че е бил там.

— Значи не е бил в Ланг Вей?

Том не отговори.

— Знаеш ли нещо за един особняк, Франклин Бачълър? Майор от Зелените барети?

— Срещнах го веднъж — казах, спомняйки си сцената в „Билис“. — Беше един от героите на Джон.

— Прочети това и се опитай да разприказваш Джон за това, което се е случило, само че…

— Знам. „Не му казвай, че аз ти дадох книгата“. Не мислиш ли, че ще ме излъже?

— Просто бих искал да знам какво се е случило.

Том ми подаде книгата.

— Сигурно ще е загуба на време, но направи го заради мене.

Повъртях книгата в ръцете си и я отворих на заглавната страница. КЪДЕ БЕШЕ НАШАТА ГРЕШКА: спомени на един прост войник, от полковник Бофърт Рандъл (О.З.). Прелистих няколко страници, преди да достигна до първото изречение:

„Винаги съм изпитвал омраза и ненавист към измамата, извъртането и безчестието във всичките им многобройни форми.“

— Изненадан съм, че е стигнал до полковник — казах, след което едно съвпадение, което ми се видя безсмислено, ми се хвърли в очите. — Ланг Вей започва с буквите ЛВ — заекнах.

— Може пък и да не са те скъсали в Школата за Прочути Детективи — той ми се ухили. — Но аз все пак се надявам, че в близките дни ще се натъкнем на Лени Валънтайн.

Той ме изпрати до долу и ме остави сам в топлата нощ. В небето бяха увиснали сякаш милиони звезди. Докато стигна до тротоара, осъзнах, че в продължение на четири часа Том беше крепил една-единствена чаша малцово уиски.

7

Във всички големи къщи по „Ийстърн шор роуд“ светлините бяха загасени. На две преки от „Ан ди блумен“ се виждаха стоповете на една-единствена кола на път за Ривъруд. Завих по „Ан ди блумен“, изпълнен с мисли за Уилям Рицман и за една празна сграда, която се казваше кръчмата „Грийн уоман“.

Пред мене се простираше дългата пуста улица, обградена от смътните очертания на къщите, които като че ли се стапяха една в друга и в нощта. На големи интервали уличните лампи хвърляха размазани кръгове светлина върху напукания цимент. Всичко пред мене изглеждаше измамно спокойно, не толкова притихнало, колкото притаено. Пъхнах ръце в джобовете си и ускорих ход.

Бях изминал няколко десетки метра по „Ан ди блумен“, когато напълно осъзнах какво ми става — не внезапна паника, а бавно надигане на страх, който изглеждаше различен от начина, по който обикновено миналото се нахвърляше върху мене. Пейзажът не бе разсичан от притичващи фигури на мъже в черно, от земята не се изцеждаха стенания. Не можех да си кажа, че просто пак ми е призляло, и да седна на нечия трева, докато ми мине. Не ми беше призляло по познатия начин. Беше нещо ново.

Вървях забързан с ръце в джобовете, безпаметно сгушен в себе си. Слязох от бордюра и пресякох празната улица и ужасът, който ме бе обзел, бавно се събра в увереността, че някой или нещо ме наблюдава. Някъде в одеалото от мрак от другата страна на „Ан ди блумен“ създание, което не изглеждаше да е човешко същество, ме следеше с очи.

После с абсолютна сигурност знаех: това не е просто паника, това е реално.

Извървях отсечката до следващата пряка, чувствайки как очите предявяват претенции към мене от своето скривалище. Докосването на тези очи ме караше да се усещам гадно изцапан, омърсен по начин, който нямах сили да определям — съществото, което гледаше през тези очи, знаеше, че може да ме унищожи тайно, че то може да ми нанесе скрита рана, видима само за него самото и мене.

Вървях и то вървеше с мене, плъзгайки се през мрака оттатък улицата. Понякога изоставаше, облягайки се на невидима каменна веранда и усмихвайки се зад гърба ми. После се разтапяше сред сенките, преминаваше през дърветата и без усилие минаваше пред мене, и аз усещах погледът му да опипва лицето ми.

Отминах още три преки. Дланите и челото ми бяха мокри. То беше прикрито в мрака пред една сграда, подобна на висока гробница, то дишаше през ноздри с размерите на юмруците ми, то поемаше огромни глътки въздух и изкарваше дим.

Не мога да понеса това, помислих си, и без да знам, че ще направя това, пресякох улицата и отидох до бордюра пред една гредоредна къща. Коленете ми се тресяха. Една висока сянка се движеше странишком в мрака. Тя застина пред черна стена, която би могла да бъде рододендронов плет, и отново стана невидима. Сърцето ми биеше до пръсване, едвам се държах на крака.

— Кой сте вие? — попитах. Фасадата на къщата беше плоскост без черти. Направих крачка по тревата.

Излая куче и аз подскочих. Част от мрака бързо се премести от едната страна на къщата. Ужасът ми пламна в гняв и аз налетях върху моравата.

На един от прозорците на втория етаж блесна светлина. Зад стъклото се появи черен силует. Човекът зад стъклото сви шепи над очите си. Покрай едната страна на къщата се изнизваха леки, топуркащи стъпки. Човекът от прозореца изрева към мене.

Обърнах се и побягнах през улицата. Кучето бе изпаднало в пълна истерия. Тичах с всички сили до следващия ъгъл, завих и препуснах нагоре по улицата.

Когато стигнах до къщата на Джон, изчаках пред външната врата да се успокои дишането ми. Бях целия в пот и дробовете ми щяха да се пръснат. Облегнах се задъхано на вратата. Не ми се вярваше мъжът от синия лексъс да е способен да се движи така бързо и безшумно. Но кой би могъл да бъде в такъв случай?

Пред очите ми изникна образ — изникна с такава мощ, че не можеше да не е бил притаен там някъде през цялото време. Видях голо създание с яки крака и огромни юмруци, с мускули като въжета по раменете и ръцете си. Плетеница от черни косми покриваше широкия му гръден кош. Върху дебелия му врат стоеше грамадна рогата глава на бик.

8

Когато влязох в офиса на Джон, запалих някои от лампите, оправих леглото си и извадих книгата на полковник Рандъл от куфарчето. После пъхнах куфарчето под канапето. След като се съблякох, загасих всички лампи освен лампата за четене до канапето, легнах и отворих книгата. Полковник Рандъл застана пред мене и изрева за някакви неща, които ненавиждал и презирал. Беше с колосана официална униформа и по гърдите му маршируваха редица с ордени. След около час се събудих и загасих лампата. По „Илай Плейс“ минаваше кола. Най-сетне отново заспах.

9

Около десет и половина на следващата сутрин позвъних на вратата на Алън Брукнър. Бях станал вече от около час, бях се обадил в регистрацията на сестрите, за да проверя дали са говорили с Илайза Морган и дали тя се е съгласила да работи с Алън, бях прегледал набързо спретнатия офис на Ейприл Рансъм и бях прочел няколко глави от „Къде беше нашата грешка“. Като стилист, полковник Рандъл бе особено привързан към причастията и накъсаните изречения. На гръмотевични фрагменти. Когато слязох, тримата Рансъмови закусваха в кухнята, Ралф и Марджъри по копринените си анцузи, а Джон по сини джинси и зелено поло, като че ли присъствието на родителите му го беше върнало в юношеството. Хванах Джон за малко насаме и му обясних за частната сестра. Той изглеждаше благодарен, че съм се погрижил за нещата, без да го занимавам с подробностите и се съгласи да ми заеме колата си. Казах му, че ще се върна към средата на следобеда.

— Ти май си си намерил развлечение — каза Джон. — Кога се върна снощи, в два ли? Това се казва разходка.

Той си позволи многозначителна усмивка. Когато му казах за мъжа, който ме е проследил, Джон изглеждаше разтревожен, но веднага се опита да го скрие.

— Сигурно си стреснал някой воайор — каза той.

Обичайните репортери сърбаха кафе на предната морава. Само Джефри Боу пресече пътя ми до колата. Нямах коментари и той се помъкна обратно.

Илайза Морган отвори вратата на Алън и ме посрещна с чувство на облекчение.

— Алън питаше за вас. Не ми позволява да го облека — не ми позволява въобще да се доближа до гардероба му.

— Джобовете на костюмите му са пълни с пари — казах. Обясних й за парите. Къщата още миришеше на препарати за подове и мебели. Чувах Алън да вика.

— Кой, по дяволите, е това? Тим ли е? Защо, по дяволите, никой не ми казва нищо?

Отворих вратата на спалнята и го видях да седи в леглото си гол до кръста и да ме гледа страшно. Бялата му коса стърчеше на разрошени кичури. По бузите му блестяха сребристи бакенбарди.

— Е добре, ето те най-после и тебе, но коя е тая жена? Бяла престилка не означава автоматично, че е медицинска сестра, нали така?

Алън постепенно се успокои, докато му обяснявах.

— Значи се е грижела за дъщеря ми?

Илайза изглеждаше съкрушена и аз побързах да кажа, че тя е направила всичко възможно за Ейприл.

— Хм, добре де, сигурно ще върши работа. Ами ние? Имаш ли план?

Казах му, че ще трябва сам да проверява някои работи.

— Как пък не — Алън отметна чаршафа и одеалото си и скочи от леглото. Все още беше по боксьорските гащи. Щом се изправи, лицето му побледня и той се отпусна тежко на леглото.

— Нещо не ми е наред — каза той и протегна тънките си ръце напред, за да ги разгледа.

— Не мога да се изправя. Всичко ме боли.

— Нищо чудно — казах. — Вчера бяхме на малък катерачески излет.

— Не си спомням.

Припомних му, че сме ходили във „Флори парк“.

— Дъщеря ми ходеше във „Флори парк“ — гласът му прозвуча объркан и самотен.

— Алън, ако искаш да се облечеш и да прекараш известно време с Джон и родителите му, с удоволствие ще те закарам.

Той започна да се надига от леглото отново, но коленете му се прегънаха и той се отпусна с кисела физиономия.

— Ще направя гореща баня — каза Илайза Морган. — Ще се чувствате по-добре, след като се избръснете и облечете.

— Това е решението — каза Алън. — Гореща вода. Ще изкара мускулната треска.

Илайза излезе от стаята и Алън ме изгледа с пронизващ поглед. Той вдигна показалеца си, призовавайки към тишина. От коридора се чуваше плющящата във ваната вода. Той кимна. Сега вече можеше да се говори.

— Сетих се за тоя наш съгражданин, това е решението — блестящ мъж. Леймънт фон Хайлиц би могъл да реши въпроса като две и две четири.

Алън се беше върнал някъде в четиридесетте или петдесетте години.

— Говорих с него снощи — казах. — Не разправяй на никого, но той ще ни помогне.

Той ми се ухили.

— Като гроб съм.

Илайза се върна и го отведе в банята. Аз седях долу и се измъкнах от къщата.

10

Пресякох улицата и позвъних на вратата на къщата срещу Алън. След няколко секунди отвори млада жена в ленен морско син костюм и с перлена огърлица. В ръка държеше куфарче.

— Не знам кой сте, а вече съм закъсняла — каза тя. После бързо ме огледа. — Е, нямате вид на Свидетел на Йехова9. Назад, аз излизам. Може да говорим по пътя. Към колата.

Отстъпих назад, тя излезе и заключи вратата. После погледна часовника си.

— Ако ми заговорите за Божието Царство, ще ви настъпя по крака.

— Аз съм приятел на Алън Брукнър — казах. — Искам да ви попитам за нещо странно, което е станало там.

— В къщата на професора? — тя ме погледна недоверчиво. — Всичко, което става там, е странно. Но ако вие сте лицето, което го накара да си окоси моравата, всички съседи ще застанат на опашка да ви целунат краката.

— Е, аз извиках градинаря — казах.

Вместо да ми целуне краката, тя закрачи бързо по пътеката към улицата, където беше паркирана бляскава червена Хонда Сивик.

— Говорете! — каза тя. — Почти не ви остана време.

— Чудя се дали сте забелязали някой да е оставял кола в гаража на професора, някоя нощ през последните една-две седмици. Сторило му се е, че чува шумове в гаража, а той самият не кара вече.

— Преди около две седмици? Да, видях — връщах се у дома късно след вечеря с един голям клиент. Някой вкарваше кола в гаража, лампите бяха запалени. Обърнах внимание, защото беше след един, а там никога нищо не свети след девет часа.

Последвах я около предницата на колата. Тя отключи вратата на шофьора.

— Забелязахте ли каква е колата или лицето, което я кара? Беше ли черен спортен Мерцедес?

— Видях само как се спуска вратата на гаража. Помислих си, че по-младият мъж, който го посещава, е прибрал вътре колата си и се изненадах, защото никога не го бях виждала с кола.

Тя отвори вратата и ми даде още секунда и половина.

— Кога точно беше това, помните ли?

Тя извъртя очи нагоре и потропа с едното си високо токче.

— Добре де, нека видя. Беше на десети юни. Понеделник вечерта, преди две седмици. Друго има ли?

— Благодаря — казах. Тя беше вече в колата и завърташе ключа. Отдръпнах се и хондата полетя по улицата като ракета.

Понеделник, десети юни, беше същата нощ, когато Ейприл Рансъм бе изпаднала в кома, пребита и намушкана с нож в стая 218 на хотела „Сейнт Олуин“.

Влязох в понтиака и подкарах към Пигтаун.

11

Седма южна улица започваше от „Ливърмор“ и се проточваше на запад — равномерно, ненарушавано редуване на скромни гредоредни къщи с равни или повдигнати веранди. Някои фасади бяха покрити с декоративни тухли, а в някои от миниатюрните предни дворове стояха крещящи гипсови животни — сърнето Бамби и колита с големи очи. Една на всеки двайсет къщи имаше олтар на Дева Мария, която е предпазена от снега и дъжда чрез извита циментова козирка. В такъв горещ юнски понеделник, тук-там по верандите седяха старци и старици и държаха нещата под око.

Номер 17 беше на една пряка от „Ливърмор“, със същото разположение като нашата къща, петата сграда след ъгъла от западната страна на улицата. Тъмно зелената боя бе разсечена от олющени ивици, неолющената част бе покрита с мрежа от пукнатини. Всички щори бяха спуснати. Оставих колата отключена и се качих по стълбите, докато възрастната двойка, която седеше на верандата на съседната къща, ме наблюдаваше над вестниците си.

Натиснах звънеца. Рамката на остъклената външна врата бе изпълнена от ръждясала мрежа. От къщата не се чуваше никакъв звук. Натиснах отново звънеца, после почуках по дървената вътрешна врата. Нищо.

— Хей, има ли някой вътре?

— Никой няма там вътре — извика ми някакъв глас.

Старецът на съседната веранда беше сгънал вестника в скута си и двамата с жена му ме наблюдаваха безизразно.

— Знаете ли кога ще се върнат?

— Сбъркал сте къщата — каза той. Жена му кимна.

— Точно това е адресът — казах. — Познавате ли хората, които живеят тук?

— Щом казвате, че това е къщата, блъскайте, колкото щете.

Отидох до ръба на верандата. Старецът и жена му бяха на не повече от пет метра от мене. Той беше с избеляла памучна риза, яко стегната около жилите на врата му.

— Казвате, че никой не живее тук ли?

— Може и така да се каже.

Жена му отново кимна.

— Празна ли е къщата?

— Не. Мисля, че не е празна.

— Никой не си е вкъщи, господине — каза жена му. — Никой никога не си е вкъщи.

Изгледах мъжа, после жената, после отново мъжа. Ама че ребус — къщата не е празна, но никой никога не си е вкъщи.

— Може ли да дойда при вас да поговорим?

Той погледна към жена си.

— Зависи кой сте и за какво искате да си говорим.

Казах им името си и лицето на мъжа просветна.

— Израснал съм точно зад ъгъла, на Шеста южна. Син съм на Ал Андърхил.

— Момчето на Ал Андърхил? — той хвърли поглед към жена си. — Елате тук.

Когато се качих на верандата им, старецът се изправи и ми протегна ръка.

— Франк Белнап. Това е жена ми, Хана. Познавах малко баща ви. Трийсет и една години съм работил в „Галакс“, заварчик съм. Извинявайте, че не можем да ви предложим стол.

Казах му да не се притесняват и се облегнах на перилата.

— Какво ще кажете за една лимонада? Август сега идва по средата на юни, тия политици объркаха климата.

Благодарих, Хана се надигна тежко и влезе в къщата.

— Ако баща ви е още жив и здрав, кажете му да намине, да побъбрим. Никога не съм се заседявал в „Айдъл ауа“, но бих се радвал да видя Ал.

Франк Белнап бе работил в продължение на трийсет и една години сред напрежението и шума на най-тежките сектори във фабриката, а сега прекарваше дните си, седейки на верандата с жена си.

Казах му, че баща ми е умрял преди няколко години. Той не се изненада.

— Повечето от тях измряха — каза. — Какво ви носи към съседната къща?

— Търся един човек, който живееше там.

Хана излезе със зелен пластмасов поднос с три високи чаши, пълни с лед и лимонада. Имах чувството, че е изчаквала да чуе за какво съм дошъл. Лимонадата беше студена и сладка.

— Семейство Дъмки живееше там — каза тя и поднесе лимонада на мъжа си.

— Родителите, всичките деца и двама от братята им.

— Бяха под наем — Хана отново седна. — Харесва ли ви лимонадата?

— Чудесна е.

— Всяка сутрин правя нова и я държа студена през целия ден.

— Някой Дъмки ли търсехте?

— Търсех човека, който е бил собственик на къщата, Боб Бандолайър. Помните ли го?

Франк вирна глава и се загледа в мене. Той отпи бавно от лимонадата си и я задържа в устата си, преди да преглътне. Нищо нямаше да каже, докато не дам повече обяснения.

— Бандолайър дълго е бил управител на „Сейнт Олуин“.

— Така ли?

Не му казвах нищо, което да не знае.

— Баща ми също е работил там известно време.

Той извърна глава и погледна жена си.

— Ал Андърхил е работил в хотела известно време. Познавал е господин Бандолайър.

— Естествено. Как иначе?

— Трябва да е било преди Ал да дойде в завода — каза ми Франк.

— Да. Знаете ли къде бих могъл да намеря Бандолайър?

— Нямам идея — каза Франк. — Бандолайър не беше много разговорлив.

— Дъмки наеха къщата мебелирана.

— Значи господин Бандолайър се е изнесъл, без да си вземе мебелите?

— Точно така е направил — каза Франк. — Станало е, докато ние с Хана бяхме на село. Много отдавна. През седемдесет и втора, нали, Хана?

Хана кимна.

— Връщахме се от отпуската и ги гледаме всички Дъмки вече нанесени. Дъмки не бяха много любезни съседи, но все пак бяха много по-любезни от господин Бандолайър. Господин Бандолайър не предразполагаше към разговори. Гледа те, сякаш си от стъкло.

— Обаче господин Бандолайър се обличаше като истински джентълмен. Костюм и връзка, където и да го срещнеш. Когато работеше в градината, слагаше си престилка. Не си издаваше чувствата — не можеш да го кориш за това.

— Господин Бандолайър беше вдовец — каза Франк. — Научихме това от Джордж Милтън, човека, от когото купихме тая къща. Имал е жена, която умряла две-три години преди да се нанесем. Предполагам, че си е траела много с него.

— Човекът обичаше спокойствието. Беше твърд, но не беше груб.

— А квартирантите му на горния етаж, Сънчана се казваха, бяха мили хора, чужденци, но мили. И тях не ги познавахме много, разбира се, само се поздравявахме. Сънчана не общуваха с външни хора.

— Смешно говореха — каза Франк. — По чуждестранному. Но тя беше хубава жена.

— Те дали биха знаели как да намеря господин Бандолайър?

Белнапови се спогледаха усмихнато.

— Сънчана не се разбираха с господин Бандолайър — каза Хана. — На кръв се гледаха. Когато се изнесоха, видях ги да товарят кашоните на едно ремарке. Излязох да се сбогуваме. Тереза каза, че се надява никога вече в живота си да не среща господин Бандолайър. Каза, че са спестили малко парици и са предплатили една къща в западния край. А когато Дъмки напуснаха, едно от децата ми каза, че дошъл млад мъж с военна униформа и им казал да си събират багажа и да напускат. Казах й, че в Съединените Щати армията не се държи по тоя начин, но тя не беше много умно момиче.

— Не знаеше ли тя кой е военният?

— Просто идва и ги подюрва.

— Съвсем безсмислено изглежда, но господин Бандолайър можеше да действа точно така — каза Франк. — Аз си помислих, че господин Бандолайър иска да заживее в къщата сам и че е пратил оня човек да подплаши квартирантите му. Та очаквах да го видим отново тук. Но мястото си стои празно оттогава. Мисля, че господин Бандолайър още е собственикът — не съм видял табелка, че се продава.

Обмислях чутото, докато допивах лимонада си.

— Значи къщата е стояла празна през цялото това време. Кой коси тревата?

— Съседите, редуваме се.

— Вие не видяхте ли военния, за когото ви казаха?

— Не — каза Франк.

— Е — каза Хана.

— Стига с тия глупости.

— Значи вие сте го видели?

— Нищо не е видяла.

— Може да не е военен — каза Хана. — Но не са просто глупости.

Попитах я къде го е видяла и Франк изпъшка отвратен.

Хана го посочи.

— Не ми вярва, защото той не го е виждал. Той си ляга в девет всяка вечер, не е ли така? Но все ми е едно дали ми вярва, аз си знам, каквото знам. Аз се будя нощем и съм го виждала.

— Видяхте някой да влиза в къщата, така ли?

— Видях го вътре в къщата, господине.

— Призракът на Хана — каза Франк.

— Аз го видях, не ти, и той не беше призрак. Човек беше — тя се извърна от Франк и ме погледна. — На всеки две-три нощи ставам, понеже не мога да спя. Слизам долу и чета.

— Кажи му какво четеш.

— Добре де, вярно е. Харесвам разни страшни книги — Хана се усмихна, а Франк ми се ухили. — Имам цяла библиотека и си купувам нови от супермаркета. Винаги чета някоя. В момента чета „Червеният дракон“, знаете ли я? Обичам тия, дето наистина те побиват тръпки от тях.

Франк прикри устата си и се изкикоти.

— Но това не значи, че си измислям. Виждала съм тоя човек да ходи из всекидневната в съседната къща.

— Просто си ходи по тъмното — каза Франк. — А де!?

— Понякога има малко фенерче, но понякога просто влиза там и ходи известно време, и седи в тъмното. Също…

— Давай — каза Франк. — Кажи си всичко.

— Плаче — Хана ме погледна предизвикателно. — Аз чета на една малка лампа за четене и така, както си седя на стола, виждам го през страничния прозорец на къщата — оня прозорец има само дантелено перде. Идва по веднъж на около две седмици. Ходи из всекидневната. Понякога изчезва в някоя от другите стаи и аз си мисля, че си е тръгнал. Но като погледна по-късно, виждам, че седи и си говори сам или плаче.

— Не е ли забелязвал лампата ви?

— Тия червени дракони сигурно имат много слабо зрение — каза Франк.

— Тя е мъничка — каза тя. — Като топлийка.

— Не сте ли го виждали като влиза в къщата?

— Мисля, че идва от другата страна и влиза през задния вход.

— Може би се спуска през комина.

— Не сте ли се обаждали в полицията?

— Не — тя за пръв път изглеждаше притеснена.

— „Сълзи отвъд гроба“ — каза Франк. — От Сом Намбулко.

— Всички заварчици са такива — каза Хана. — Не знам защо, но всички те си мислят, че са големи комици.

— Защо не извикахте полицията?

— Мислех си, че е някое от клетите деца на Дъмки, че е пораснало и сега се връща на мястото, дето е било щастливо.

— Пияндетата не правят така — каза Франк. — А те бяха пияндета. Дори малките така се натаралянкваха, че изпопадваха по тревата. — Той отново се ухили към жена си. — Тя ги обичаше, защото я наричаха „мадам“.

Тя го погледна неодобрително.

— Има голяма разлика между невежеството и лошотията.

— Питахте ли дали други съседи не са го виждали?

Тя поклати глава.

— Никой освен мене не стои по нощите.

— Сам ли живееше господин Бандолайър?

— Всичко правеше сам — каза Франк. — Беше като отделна държава.

— Може би е той — казах.

— Ще трябва да гледате с микроскоп, за да откриете някакви сълзи у господин Бандолайър — каза Франк и поне в тоя случай жена му се съгласи с него.

Преди да си тръгна, помолих Хана Белнап да ми позвъни следващия път, когато види мъжа в съседната къща. Франк ми посочи къщите на другите две двойки, които живееха тук, откакто Белнапови се бяха нанесли, но не вярваше и те да могат да ми помогнат да намеря Робърт Бандолайър.

Едната от тези двойки живееше накрая на тоя участък от улицата и имаше само смътни спомени за някогашния си съсед. Смятаха, че бил „префърцунен сноб с вирнат нос“ и нямаха желание да говорят за него. Все още не можеха да му простят, че е дал къщата под наем на Дъмки. Другата двойка, Милхаузър, живееше през две къщи от „Ливърмор“, на отсрещната страна на улицата. Господин Милхаузър излезе пред вратата с мрежата, за да говори с мене, а жена му викаше от инвалидния си стол в дъното на мрачен коридор. Те споделяха всеобщата антипатия спрямо Боб Бандолайър. Срамота беше, че тая къща стои празна от толкова години, но те нямаха желание да се сблъскат отново със семейство Дъмки. Госпожа Милхаузър каза, че според нея Сънчана са се преместили в, как му викаха на онова място, Елм Хил ли беше? Елм Хил беше предградие в най-западната част на Милхейвън. Господин Милхаузър искаше да се върне вътре и аз му благодарих за отзивчивостта. Жена му изрева:

— Тоя Бандолайър беше хубавец като Кларк Гейбъл, но за нищо не ставаше. Насиняваше жена си от бой!

Милхаузър ми хвърли притеснен поглед и й каза да си гледа работата.

— А и вие също, господине — каза ми той. Влезе в къщата си и тресна вратата.

12

Оставих колата на Седма южна и тръгнах към „Сейнт Олуин“ през димящия ден. Всичко, което бях чул през последните два дни, се вихреше в главата ми. Колкото повече се отдалечавах от Седма южна, толкова по-малко вероятно ми се виждаше Хана Белнап да е видяла нещо. Реших да си позволя удоволствието да се срещна с Гленрой Брейкстоун, макар че това навярна щеше да се окаже още една задънена улица. След това щях да се опитам да намеря Сънчана.

Стомахът ми изкъркори и аз си дадох сметка, че не съм ял нищо от вечерята с Рансъмови в „Джимис“ предишната вечер. Гленрой можеше да почака да обядвам — и без друго сигурно още не беше станал. Взех си „Леджър“ от един автомат на ъгъла на „Ливърмор“ и „Уидоу“ и влязох с него през входа откъм улицата на „Синдбадс Кавърн“.

В ресторанта не цареше напрежението, което бях заварил в деня на залавянето на Уолтър Драгонет. Повечето от сепаретата бяха запълнени от местни хора и посетителите на хотела, които обядваха. Младата жена на бара сипваше наливна бира за работници, покрити с гипсов прах. Сервитьорката, с която бях разговарял предишния път, излезе от кухнята с коктейлната си рокля и високите си токчета. Чуваше се оживеното жужене на разговорите. Сервитьорката ми предложи маса в един отдалечен ъгъл на помещението. На масата от другата страна на заведението седяха четирима мъже на възраст от над петдесет до двайсет години, които пиеха кафе, без да си обръщат внимание. Те много приличаха на различните мъже, които бяха седели на същата маса в деня на убийството на Ейприл Рансъм. Единият от тях беше с летен костюм, другият — с памучен пуловер с качулка и мръсни панталони. Най-младият от тях беше с развлечени джинси, мрежест потник и тежка златна верижка на врата си. Те не ме поглеждаха и аз отворих вестника си.

Милхейвън все още се разкъсваше от страсти. Половината от първата страница се занимаваше с протестните митинги на „Армъри Плейс“. Преподобният Ал Шарптън се бе появил, както бе обещано, и бе обявил готовността си да атакува кметството лично, ако полицаите, които не бяха обърнали внимание на обажданията на съседите на Уолтър Драгонет, не бъдат отстранени или уволнени. Горната част на следващата страница бе запълнена от снимките на шефа на полицията и на Мърлин Уотърфорд, докато говореха на погребението на Ейприл Рансъм, заедно с пълния текст на речите им. Трите редакционни статии заклеймяваха Уотърфорд и ефективността на полицията.

Докато четях всичко това и ядях сандвича си, постепенно започвах да си давам сметка какво правят мъжете от другата страна на заведението. През известни промеждутъци те ставаха и изчезваха през една врата без означения зад тяхната маса. Когато някой се връщаше, друг излизаше. Пред погледа ми се мерна част от сив коридор с редица от празни метални варели. Понякога мъжът, който се връщаше, си тръгваше от ресторанта, понякога сядаше пак на масата и чакаше. Мъжете пушеха и пиеха кафе. Когато някой мъж напускаше, отвън влизаше друг и заемаше мястото му. Почти не говореха. Нямаха достатъчно арогантен вид, за да са гангстери, не изглеждаха достатъчно потайни, за да са наркотрафиканти.

Когато си тръгнах, от първоначалната четворка беше останал само младежът със златната верижка, а и той вече бе влизал и излизал веднъж от задната стая. Никой от тях не ме погледна, когато платих и излязох от „Сейнт Олуин“.

Веднага забравих за тях и отидох на регистрацията да попитам дали Гленрой Брейкстоун е в стаята си.

— Да, Гленрой е горе — каза ми чиновникът и посочи към вътрешните телефони. Един старец в сив костюм с огромни ревери седеше на дългото канапе във фоайето, пушеше пура и си мърмореше нещо. Чиновникът ми каза да набера 925.

Плътен, дрезгав глас каза:

— Обаждате се в резиденцията на Гленрой Брейстоун. Той е у дома. Ако имате нещо да му казвате, сега е моментът.

— Господин Брейкстоун?

— Не ви ли казах вече? Сега е ваш ред.

Каза му името си и че съм долу във фоайето. Чувах да звучи Нат Кинг Коул, който пееше „Виновна е младостта ми“.

— Надявах се, че ще мога да ви видя.

— Някакъв музикант ли сте, Тим Андърхил?

— Само почитател — казах. — От години обожавам свиренето ви и за мене ще е чест да се запозная с вас, но освен това исках да поговорим за мъжа, който е бил дневен управител тук през петдесетте и шестдесетте години.

— Искате да говорим за Злия Боб Бандолайър? — бях го стреснал и той се изсмя. — Човече, никой вече не иска да говори за Злия Боб Бандолайър. Всичко е изприказвано вече.

— Става дума за убийствата на Синята Роза — казах.

Настана дълга пауза.

— Да не сте някакъв репортер?

— Може би ще ви разкажа за тези убийства неща, които не знаете. Може би ще ви заинтригувам, макар и само заради Джеймс Тредуел.

Още една пауза, докато той обмисляше. Боях се, че съм отишъл прекалено далече, но той каза:

— Твърдите, че сте почитател на джаза?

Казах, че е така.

— Кажете ми кой свири тенора соло в „Полет към дома“ на Лайънъл Хамптън, кой свири тенора за оркестъра на Били Екстайн заедно с Чарли Паркър, името на човека, който е написал „Щедър живот“.

— Илиной Джакет, мисля, че и Джийн Амънс, и Декстър Гордън, и последното е Бил Стрейхорн.

— Трябваше да ви попитам нещо наистина трудно. Какъв е рожденият ден на Уебстър?

— Не знам.

— И аз не знам — каза той. — Вземете един пакет „Лъки страйк“ от гишето, преди да се качите.

Преди да бях направил и три крачки към гишето, чиновникът вече ми подаваше пакет „Лъки страйк“. Той отказа парите, които му подадох.

— Гленрой има сметка при нас, но аз почти никога не му вписвам цигарите. Та това е Гленрой Брейкстоун, по дяволите!

— Аз ли не знам това — казах.

13

На най-горния етаж на „Сейнт Олуин“ в дъното на дългия коридор вдясно от асансьорите се намираше матовочерната врата на 925. Тапети на жълти фигури покриваха стените. Почуках на вратата, тя се отвори и в рамката й застана жилест мъж, висок около метър и осемдесет, с гъста, ниско подстригана бяла коса и с блестящи любопитни очи. Носеше черна памучна блуза и широки черни панталони. Лицето му беше по-слабо и скулите по-изострени, в сравнение с времето, когато беше записал Синя роза. Той протегна ръка за цигарите и се усмихна с уста, пълна със здрави бели зъби. В дъното се чуваше Нат Коул.

— Бързо влизайте — каза той. — Заинтригувахте ме повече, отколкото подобава на един стар човек.

Той хвърли цигарите на една маса и ме покани в стаята.

Слънцето, струящо през големите прозорци в предната част на стаята, падаше върху дълъг многоцветен индийски килим, телескоп върху черна метална поставка, осмоъгълна маса, затрупана с ноти, компактни дискове и книги с меки корици. Извън слънчевата ивица стоеше петметров хотелиерски шкаф с колони от двете му страни. Два големи афиша в рамки висяха на голата стена, единият от джазовия фестивал в Ница, другият от концерт в Амстердам. И на двата доминираше името на Гленрой Брейкстоун. На лавицата с плочи имаше подредени снимки в рамки — една с младия Брейкстоун в гримьорната с Дюк Елингтън, друга с Бени Картър и Бен Уебстър, трета на сцената с Фил Удс и Скот Хамилтън.

На пода бяха оставени два калъфа за тенор-саксофон, на поставка до тях бяха изправени баритон-саксофон и кларинет с мундщуци. Стаята миришеше слабо на цигарен дим, само частично замаскиран от благовония.

Обърнах се и видях Гленрой Брейкстоун да ми се усмихва. Разбрах, че е забелязал изненадата ми.

— Не знаех, че свирите на кларинет и на баритон — казах.

— Свиря, но само в тая стая — отговори той. — В Париж през 1970 си купих сопран, но така се измъчих, че го подарих. Сега мисля да си купя пак, та пак да се изтормозя.

— Обожавам „Синя роза“ — казах. — Снощи я слушах.

— Да, хората си падат по тия баладични албуми — той се вгледа в мене за миг, забавлявайки се. — Хората като вас трябва да идат да си купят нови записи вместо да слушат все същото отново и отново. Записах нов албум с Томи Фланъгън в Италия миналата година. Използвахме триото на Томи — много си падам по него — той тръгна към вратата на спалнята. — Искате ли плодов сок или нещо такова? Имам много хубави сокове, манго, папая, пешън фрут, какво ли не.

Казах му да ми даде каквото има и той влезе в спалнята. Аз започнах да разглеждам снимките и афишите.

Той се върна с две високи чаши и ми подаде едната. Замахна със своята към това, което разглеждах.

— Такава е работата. Всичко е в Европа. След една седмица заминавам за Франция за фестивалите. Докато съм там, ще направя записи с Варен Ваше, всичко е уговорено, после ще изкарам остатъка от лятото в Англия и Шотландия. Ако имам късмет, ще се уредя на морско пътешествие и ще направя един-два джазови празника. Звучи велико, но не е. Повечето време прекарвам тук, упражнявам свирките си и слушам хората, които обичам. Честна дума — той отново се усмихна. — И аз почти винаги слушам стари записи. Харесва ли ви сока?

Той изчака да позная от какво е. Опитах. Нямах представа от какво е.

— Манго ли е?

Той ме погледна възмутено.

— Май не разбирате много от плодови сокове. Това е папая. Усещате ли колко е сладък? Това е естествена сладост.

— От кога живеете в „Сейнт Олуин“?

Той кимна.

— От много отдавна. Когато най-напред дойдох през четиридесет и пета, стаята ми беше на третия етаж, много навътре, защото исках да мога да репетирам в стаята си. През шестдесет и първа Ралф Рансъм ми каза, че мога да се нанеса в една от големите стаи на седмия етаж за същия наем, след като предишния наемател беше умрял. Това беше щедро от страна на Ралф, защото точно тогава музикалният бизнес отиде по дяволите и аз не винаги имах да си плащам. След като Ралф продаде хотела, договорих се с новите хора, преместих се тук и обезопасих мястото.

Попитах го какво значи това.

— Това са единствените стая с нови ключалки.

Спомних си, че някой ми беше казал, че ключалките на „Сейнт Олуин“ не струват.

— Значи ли това, че някой би могъл да задържи ключа, след като напусне хотела, да се върне след една година и да влезе в същата стая?

— Знам само, че ми задигнаха един тенор и един нов кларинет и че това няма да се повтори. Както са сега нещата, имаш си една от ония ключалки, прибираш се вкъщи, намираш в леглото си паркирано тяло. И ако си ченге в Милхейвън, може и да си достатъчно тъп да си помислиш, че някакво момченце Уолтър Драгонет го е намърдало там — той се отмести от стената и направи жест към столовете. — Много приказвам. Ваш ред е, господин Андърхил.

Седнахме от двете страни на ниска квадратна масичка с пепелник, запалка, пакет „Лъки“ и някакъв плосък черен предмет, който приличаше на огледалце в калъф. Върху калъфа имаше снимка на Крейзи Кат. До него имаше плоска дървена кутия с декоративни инкрустации. Брейкстоун остави пакета си до кутията и запали цигара.

— Мислите ли, че можете да ми кажете нещо ново за убийствата на Синята роза? Много ми е интересно да чуя какво ще е то — той ме изгледа без следа от усмивка. — Заради Джеймс Тредуел.

Казах му за Глендънинг Апшо и за Бъз Ланг и за това как според мене е загинал Уилям Дамрош. Докато говорех, възбудата на Брейкстоун растеше.

— Много добре знам, че всички се залъгваха за Бил Дамрош — каза той. — Първо на първо, Бил идваше отвреме-навреме да ни слуша, докато свирихме в оня клуб на Втора улица, бара „Блак анд тан ривю“. Ходеше там, нали разбирате, имаше запои, но аз това не съм виждал. Просто харесваше нашата музика.

Той пое от дима, изкара го и ме погледна мрачно.

— Значи дъртия Апшо е убил Бил. Но кой уби Джеймс? Джеймс израсна на няколко метра от моите хора и като го чух да свири, взех го в оркестъра. Преди четиридесет години беше. Но рядко минава седмица, без да се сетя за него.

— Убийството наранява оцелелите — казах.

Той ме погледна стреснато, после кимна.

— Да. Така е. Два месеца след това за нищо не ставах — не можех да хвана свирката — той потъна в себе си за момент и записът на Нат Коул свърши. Брейкстоун като че ли не забеляза. — Защо казвате, че тоя, който го е убил, сигурно го е познавал?

— Мисля, че е работил в хотела — казах и повторих някои от нещата, които си бяхме говорили с Том Пасмор.

Той отметна глава назад и ме погледна лукаво.

— Значи познавате Том? Седите си с Том в хубавата му къщурка на езерото и си приказвате, така ли?

Кимнах, припомняйки си намигването на Том, когато извади адреса на Брейкстоун.

— Защо не ми казахте веднага? Отвреме-навреме, като ни налегне печал, двамата с Том прекарваме вечерта заедно и слушаме музика. Той много обича моите записи на Луис Армстронг — той произнесе с-то в Луис. Замисли се за момент, после ми се ухили, изумен от това, което току-що му беше хрумнало. — Най-после Том се е загрижил за тая история със Синята Роза. Сигурно е чакал вие да се появите и да му помогнете.

— Не, заради новите убийства е — жената, оставена долу в старата стая на Джеймс и оня другия, долу зад хотела.

— Знаех, че ще забележи това — каза Брейкстоун. — Знаех си. Полицията не вижда, но Том Пасмор вижда. Вие също.

— И мъжът на Ейприл Рансъм. Той ме повика.

Гленрой Брейкстоун ме разпита за това, така че му казах за Джон, за „Раздвоеният“ и най-сетне и за сестра ми.

— Значи това момиченце е било сестра ви? Значи баща ви е бил оня работник на асансьора, Ал — той ме изгледа с почуда.

— Да — казах.

— Ал беше добър човек — той искаше да смени темата и погледна към слънчевите прозорци. — Винаги съм мислил, че сестра ви е част от това, което стана. Но когато Бил го намериха мъртъв, не ги беше грижа какво е правилно, стига да е прегледно на вид.

— И Дамрош ли мислеше така?

— Точно това ми каза долу в бара — той допи сока си. — Искате да си спомня кой е бил уволнен тогава? Преди всичко Ралф Рансъм никога не уволняваше лично. Боб Бандолайър и нощния управител Дики Лъмбърт правеха това.

Може би Синята роза беше принудил Бандолайър да си сменя телефона на два пъти.

— Така. Спомням си едно пиколо, Тайни Рагълс, той беше уволнен. Тайни влизаше понякога в празните стаи, взимаше си хавлии и други глупости. Злият Боб го хвана и го уволни. Имаше и един Лопес, викахме му Нандо, работеше в кухнята. Нандо умираше за кубинска музика и имаше две плочи с Мачито, които понякога ми пускаше. Боб Бандолайър го изгони, каза, че прекалено много ядял. А той имаше приятел Егс — Егс Бенсън, но ние му викахме Егс Бенедикт. Боб изхвърли и него и двамата отидоха във Флорида, струва ми се. Това се случи един-два месеца преди Джеймс и другите да бъдат убити.

— Значи те не са убили никого.

— Ако не броим бутилките — той се смръщи на празната си чаша. — Пиянство и кражби, за това ги уволняваха обикновено — той изглеждаше притеснен, после се опита да смекчи казаното. — Истината е, че всеки, който работи в хотел, влачи това-онова отвреме-навреме.

— Може ли да си представиш друг, който би имал зъб на Ралф Рансъм?

Гленрой поклати глава.

— Ралф си беше наред. Тоя човек никога не е имал врагове. Дики и Боб Бандолайър, те биха могли да имат врагове, защото пъдеха някои хора и се замесваха в разни неща. Мисля, че Дики имаше далавера с перачницата, такива неща.

— Какво стана с него?

— Падна и умря точно на бара долу преди двайсет години. Удар.

— Ами Бандолайър?

Гленрой се усмихна.

— Тоя трябваше да получи удар. На Дики не му пукаше, но дъртият Боб не се е отпуснал нито един ден в живота си. Най-праволинейният тип, когото съм виждал. Инфарктна работа! Злият Боб, такъв си беше. Сбъркал си беше професията — трябвало е да сложат Злият Боб да чисти тоалетни, човече, той би ги лъснал да светкат като коледни лампички. Той не трябваше да отговаря за хора, защото хората никога няма да станат такива чистачки, каквито ги искаше Боб Бандолайър — той поклати глава и запали нова цигара. — Боб беше много лъснат с клиентите, но с подчинените си беше гадняр. Като някакъв бог се държеше. Никога не те виждаше, тоя човек никога не виждаше другите хора, виждаше само дали ще сбъркат стъпката или не. А като подхване за религията…

— Ралф ми каза, че бил религиозен.

— Е, има разни начини човек да е религиозен, както знаете. Църквата, дето ходех като малко дете, се отнасяше до щастието. Всички пееха през цялото време. Боб обаче, Боб смяташе, че религията се отнася до наказанието. Според Боб светът беше зло, нищо друго. Почнеше ли веднъж, казваше гадни, налудни неща.

Той се изсмя, искрено забавлявайки се с някакъв спомен.

— По едно време Боб реши, че всички от дневната смяна трябва да се събират за молитва в началото на смяната. Трябваше да се събират в кухнята пет минути преди да започнат работа. Предполагам, че повечето са дошли, но Боб Бандолайър почнал да им разправя как Бог винаги наблюдава и как, ако не си гледаш работата, Бог ще те осъди цяла вечност да ти вадят ноктите. Така се разпалил, че смяната закъсняла десет минути и Ралф му казал, че няма вече да има молитвени събрания.

— Жив ли е още?

— Ако питате мене, прекалено голям проклетник е, за да умре. Пенсионира се през седемдесет и първа или седемдесет и втора, някъде там. Седемдесет и първа, мисля. Сигурно е отишъл някъде, където може да направи още много хора нещастни.

Бандолайър се беше пенсионирал една година преди да изчезне и да остави къщата си на Дъмки.

— Имате ли представа къде бих могъл да го намеря?

— Тръгнете по белия свят, докато стигнете място, където всички едновременно скърцат със зъби, това е всичко, което мога да ви кажа — той отново се изсмя. — Я да пуснем пак малко музика. Има ли нещо, дето искате да чуете?

Попитах го дали иска да пусне своя диск с Томи Фланъгън.

— Мога да го понеса, ако вие можете — той скочи и издърпа един диск от полицата, постави го и натисна копчетата. От колоните се разнесе просторен, бляскав звук — инструментално изпълнение на една песен на Чарли Паркър, която се казваше „Синя птица“. Гленрой Брейкстоун свиреше с цялата си страстна изобретателност и все така умееше да преобръща във въздуха дълги, флуидни фрази.

Попитах го защо винаги е живял в Милхейвън вместо да се премести в Ню Йорк.

— От тук мога да замина навсякъде. Паркирам колата си при О’Хеър и стигам до Ню Йорк за по-малко от два часа, ако имам да правя нещо там. Но Милхейвън е много по-евтин от Ню Йорк. А и сега вече знам повечето от нещата, които стават тук, нали разбирате? Знам от кого да се пазя — хора като Боб Бандолайър. Без да се мръдвам от прозореца си мога да видя половината от Милхейвънските събития.

Това ми напомни видяното в ресторанта и аз го попитах какво е.

— Мъжете на масата в дъното ли? Тъкмо затова ви казвах, нещата, от които човек гледа да се пази.

— Престъпници ли са?

Той присви очи и ми се усмихна.

— Да речем, че това са хора, които знаят разни неща. Те говорят с Били Риц. Той може да им помогне или да не им помогне, но те всички знаят едно нещо. Били Риц ще се постарае животът им да тръгне на зле, ако го прескочат.

— Гангстер ли е? Мафиот?

— Нищо подобно. По средата е. Той е посредник. Не казвам, че не извършва по някоя и друга мръсотийка отвреме-навреме, но той се занимава предимно с уреждането на определени сделки. И ако не говориш с Били Риц, така че той да говори с хората, с които той говори, можеш да свършиш зле.

— Какво ще стане, ако не се хванеш на играта?

— Предполагам, ще се окаже, че така или иначе през цялото време си я играл, само че без да знаеш.

— С кого говори Били Риц?

— Човек не иска да знае, ако иска да живее в Милхейвън.

— Толкова ли е дълбока корупцията в Милхейвън?

Той поклати глава.

— Човек по средата, който помага и на двете страни, всички имат нужда от човек като Били — той ме погледна, опитвайки се да отгатне дали съм толкова наивен, колкото изглеждам. После погледна часовника си. — Знаете ли, има шанс да го зърнете, ако сте толкова любопитен. По това време Били обикновено преминава по улица „Уидоу“ и свършва малко работа в заведението „Хоум Лаундж“.

Той стана и аз го последвах до прозореца. Погледнахме надолу от деветия етаж към паважа. Сянката на „Сейнт Олуин“ помрачаваше улица „Уидоу“ и падаше под рязък диагонал върху тухлените сгради от другата страна. Едно дребно мъжле с миниатюрна бейзболна шапка влезе в бакалията надолу по улицата и една дребна женичка буташе към „Ливърмор“ количка с размерите на грахово зърно.

— Човек като Били трябва да спазва режим — каза Гленрой. — Хората трябва да могат да го намират.

От дъното на „Уидоу“ се зададе полицейска кола и спря пред стария тухлен блок от другата страна на заложната къща. Една от униформите в колата излезе и тръгна по улицата към бакалията. Беше Съни Беринджър, ченгето с вид на крачещо синьо дърво. Вратата на „Хоум Плей“ се отвори и един мъж като варел с бяла риза и сиви панталони излезе и се облегна пред бара. Съни мина покрай него, без да го погледне.

— Това ли е той?

— Не, това е един тип Франки Уолдо. Продава на едро месо. Месо от Айдахо. Като се изключат две години, Айдахо доставяше всичкото месо за хотела в годините, в които имаше обслужване по стаите. Но както виждате, Били закъснява, а Франки иска да говори с него. Чуди се къде е.

Франки Уолдо зяпаше към входа на „Сейнт Олуин“, докато Съни излезе от бакалията с две чаши кафе. Преди Съни да стигне до него, Франки се върна в бара. Съни се качи в колата си. Един микробус и един пикап преминаха и завиха по „Ливърмор“. Патрулната кола се отлепи от бордюра и потегли по улицата.

— Ето го — каза Гленрой. — Вижте какво ще направи Франки сега.

Видях дъното и периферията на тъмносива шапка, килната на тила на мъж, който прекосяваше тротоара пред входа на хотела. Франки Уолдо изскочи отново и задържа вратата отворена. Били Риц слезе от бордюра и тръгна да пресича „Уидоу“. Носеше свободен сив костюм с широки рамене и вървеше, без да бърза, почти шляейки се.

Риц се приближи до Уолдо и му каза нещо, при което другият сякаш се разтопи от облекчение. Уолдо потупа Риц по гърба и Риц влезе през отворената врата като коронована особа. Уолдо се вмъкна след него, преди вратата да се е захлопнала.

— Нали виждате, Били излъчва известна благонамереност — Гленрой се отдръпна от прозореца. — Но не ви трябва да виждате Били Риц по-отблизо.

— Може да му е казал, че „Сейнт Олуин“ отново ще въведе обслужване по стаите.

— Де да беше — отдалечихме се от прозореца и Гленрой Брейкстоун ме погледна по начин, който ми подсказа, че съм му отнел достатъчно време.

Тръгнах към вратата, но ми хрумна нещо.

— Предполагам, че местната компания „Айдахо“ е продавала месо на хотела по време на убийствата на Синята Роза?

Той се усмихна.

— Така се предполагаше. Но реално, нали знаете, беше друг.

Попитах го какво значи това.

— Нали ви казах, че управителите въртяха по някоя и друга далаверка? Ламбърт получаваше резен от перачницата, а Злият Боб намазваше от месото. Ралф Рансъм така и не научи. Боб правеше фалшиви фактури, които до една имаха знак „платено“, когато стигаха до бюрото на Ралф.

— Как разбрахте за това?

— Нандо ми каза веднъж като се беше гипсирал. Двамата с Егс разтоварваха камиона всяка сутрин, точно в началото на смяната си. Но вие вече знаехте това, нали?

— Как бих могъл?

— Нали казахте, че „Сейнт Олуин“ свързва всички убийства?

Тогава осъзнах за какво говори.

— Местният месар, който е поел договора за месото, е бил Хайнц Стенмиц, така ли?

— Разбира се, че той. Каква иначе му е връзката с хотела?

— Никой никога не е казал това на полицията.

— За какво да го казва?

Благодарих на Гленрой и пристъпих към вратата, но той не се помръдна.

— Не ме попитахте какво мисля за смъртта на Джеймс. А това е причината, поради която ви поканих тук най-напред.

— Помислих си, че ме поканихте, защото знам кой е написал „Щедър живот“.

— Всеки трябва да знае кой е написал „Щедър живот“ — каза той. — Интересува ли ви, или не? Не мога да ви кажа кой е бил уволнен точно тогава и не мога да ви кажа как да намерите Боб Бандолайър, но мога да ви кажа каквото знам за Джеймс. Ако имате време.

— Моля ви — казах. — Трябваше аз да попитам.

Той направи крачка към мене.

— Тук сте прав. Слушайте. Джеймс беше убит в стаята си, нали така? В леглото си, нали така? Знаете ли в какво е бил облечен?

Поклатих глава, проклинайки се, задето не бях прочел полицейските доклади по-внимателно.

— В абсолютно нищо. Знаете ли какво значи това? — той не ме остави да отговоря. — Значи, че е станал от леглото си да отвори вратата. Знаел е кой е бил отвън. Джеймс беше млад, но не беше глупак освен за едно единствено нещо. Пички. Джеймс искаше да нашиба всичко, което изглеждаше добре и се случеше на пътя му. В тоя хотел имаше няколко хубавки камериерки и Джеймс се сближи с една от тях, Джорджия Маккий, по времето, когато свирихме в „Блак анд тан“.

— Кога беше това?

— През септември 1950. Два месеца преди да го убият. Заряза я, както зарязваше всички други момичета, с които се имаше. Започна да се среща с едно момиче, което работеше в клуба. Джорджия започна да идва и да прави скандали, докато спряха да я пускат в клуба. Искаше Джеймс да се върне — той се стараеше да разбера хубаво какво ми казва. — Винаги съм смятал, че Джорджия Маккий е отишла в стаята на Джеймс, убила го е и е направила така, че да изглежда като че ли оня, дето е убил оная курва, е убил и него. Той е отворил вратата. Или пък тя е влязла вътре с ключа си. И в двата случая Джеймс не би се противил, ако си е помислил, че се връща да спи с него.

— Казахте ли това на полицията?

— Веднага след като Джеймс беше убит, напусна хотела и се премести в Тенеси. Мисля, че имаше роднини там. Честно казано, надявам се, че в някой бар са я наръгали с нож.

Двамата се гледахме безмълвно за няколко секунди.

— Джеймс заслужаваше повече живот — каза най-сетне Гленрой. — Той имаше какво да даде.

14

Все още беше прекалено рано да се обаждам у Том Пасмор, така че попитах чиновника на гишето дали има указател на Милхейвън. Той отиде в офиса си и се върна с тлъста книга в ръка.

— Как е днес Гленрой?

— Добре е — казах. — Не е ли така винаги?

— Не е, но винаги е Гленрой.

Кимнах и разлистих книгата до С. Дейвид Сънчана бе вписан с адрес на „Бейбъри Лейн“, което звучеше като да е Елм Хил. Записах си номера на листа, който Том ми бе дал, след което реших да погледна за Оскар Рицман на „Фон дю лак“. Може би той би ми казал нещо за мистериозния Уилям Рицман.

От телефонния автомат във фоайето на „Сейнт Олуин“ набрах номера на Сънчана и го оставих да звъни дълго, преди да затворя. Сънчана бяха сигурно единствените на Елм Хил, които нямаха телефонен секретар.

Излязох и тръгнах обратно към старата къща на Боб Бандолайър. Сигурно той е знаел нещо, помислих си — може да е видял Джорджия Маккий да излиза от стаята на Джеймс Тредуел и да я е изнудил, вместо да я предаде в полицията.

Свърнах по Седма южна, взрян в краката си, отминах къщата на Милхаузър и едва тогава видях Франк Белнап да ми маха от предната си морава. Той ми направи знак да го изчакам, където съм и бързо тръгна към мене. Когато се приближи, погледна назад към верандата и ми направи знак да вървя към „Ливърмор“.

— Казах на Хана, че отивам на разходка — каза ми той. — Минах няколко пъти нагоре-надолу по улицата, докато ви чаках да се върнете.

Той посочи с глава към булеварда и двамата извървяхме достатъчно разстояние, за да е сигурен той, че жена му няма да го види да разговаря с мене.

— Какво има? — попитах.

Той още се бореше със себе си.

— Аз видях оня военен, дето изхвърли семейство Дъмки от съседната къща. Той се върна на другия ден да провери какво става. Хана беше на пазар. Аз излязох да поприказвам с човека, когато той си тръгваше, и той беше груб и нещо по-лошо, господине. Да си кажа правичката, уплаши ме. Не беше едър, но изглеждаше опасен — би ме убил на място и аз го знаех.

— Какво се случи? Заплаши ли ви?

— Ами да — Белнап се намръщи. — Мисля, че тоя приятел тъкмо се връщаше от Виетнам и мисля, че не би се спрял пред нищо. Аз уважавам военните, трябва да знаете това, и мисля, че това, което направихме с тези момчета, е срамота. Но тоя човек, той беше нещо особено.

— Какво ви каза?

— Каза да забравя, че съм го виждал. Ако пророня думица за него или за делата му, ще ми запали къщата. Не се шегуваше. Имаше вид като да е изгорил доста къщи в живота си, такива, дето ги виждаме по новините — Франк се доближи към мене и от него лъхна застоялият му дъх. — Разбирате ли, той каза, че няма да имам проблеми, докато се държа така, сякаш не съществува.

— Аха — казах. — Разбирам.

— Ясно ви е, нали?

— Това е мъжът, когото Хана виждала нощем — казах.

Той кимна неистово, сякаш главата му беше на пружина.

— Все й повтарям, че си измисля. Може да не е той — това беше още през седемдесет и трета, когато той ме предупреди. Едно нещо ще ви кажа, ако това е той, не знам какво прави там вътре, но със сигурност не плаче.

— Благодаря ви, че ми казахте.

Той ме погледна колебливо, чудейки се дали не е сбъркал.

— Мислех си, че може да ви интересува кой е.

— С униформа ли беше?

— Да. Имах чувството, че още не се е сдобил с цивилни дрехи.

— Каква униформа беше?

— Имаше куртка с бронзови копчета, но всичките работи, разните нашивки бяха откъснати.

Това нямаше да помогне.

— А после не е имало следа от него, докато Хана го е видяла в къщата през нощта.

— Надявах се, че е умрял. Може пък да е някой друг тоя, дето тя вижда?

Отговорих му, че не знам, и той бавно се отдалечи към къщата си. Погледна назад към мене на два пъти, все още чудейки се дали е постъпил правилно.

15

Влязох в белия понтиак и подкарах обратно по „Ливърмор“ и през сянката на долината.

Излязох от магистралата при Елм Хил и тръгнах наслуки през поредица от тихи улички, търсейки „Бейбъри Лейн“. В Емл Хил се харесваха двуетажни имитации на колониалния стил със сложни комплекти от люлки в дългите задни дворове и с орнаментално изписани имена върху табели, забодени до алеята към гаража: СЕМ. ХАРИСЪН, СЕМ. БЪРНАРД, СЕМ. РЕЙНОЛД. Почти всички пощенски кутии имаха размерите на половин кофа за боклук и бяха украсени с картинките на летящи патици, червени плевни край езерца или подскачащи пастърви.

В центъра на Елм Хил имаше паркинг пред полукръг от сиви магазини в колониален стил. Оттатък улицата беше хълмът, където някога са били брястовете10. Сега там имаше историческа табелка и две пресичащи се пътеки с гранитни пейки. Купих си карта в книгопродавницата „Буки, буки“ и седнах с нея на една от пейките от другата страна на улицата. „Бейбъри Лейн“ започваше точно зад пазарния център при Общината, извиваше покрай едно езерце и се луташе около километър, преди да се пресече с „Плъм Бароу Уей“, която отпердашваше право на север обратно на магистралата.

Първите половин дузина къщи в непосредствено съседство до тантурестата сграда на Общината бяха скромни, овехтели дървени кутии с по-късно добавени веранди и бяха най-старите постройки, които видях в Елм Хил, някъде от двайсетте и трийсетте години. Щом „Бейбъри Лейн“ отмина езерцето, отново бях сред белите и сиви колониални имитации. Следях номерата, покрай които минавах. Най-сетне стигнах до дълга права редица от дъбове, които някога са отбелязвали синора на ферма.

От другата страна на границата имаше двуетажна, леко разнебитена фермерска къща с остъклена веранда, напълно извън стила на квартала. Два сиви контейнера за пропан прилепваха до едната страна на къщата, а към килнатия на една страна гараж с обикновени неавтоматични врати водеше коловозна алея. Излинелият номер върху нормалната пощенска кутия съответстваше на номера върху моя лист. Сънчана бяха купили изконната фермерска къща на тоя парцел, след което пред очите им бе израснало оптимистично възсъздаване на Ривъруд. Минах по коловозите, докато стигнах гаража, изключих двигателя и излязох от колата.

Тръгнах покрай остъклената веранда и изпробвах вратата на верандата, която се отвори. Избелели от слънцето плетени столове бяха поставени под прозореца на средата на верандата. Почуках на входната врата. Никой не отговори. Знаех, че няма никой. В края на краищата аз просто се спасявах от Рансъмови. Извърнах се и видях да ме гледа мъж, застанал до редицата дъбове от другата страна на улицата.

Мрежата на остъклената врата го превръщаше в изправен силует от черни точици. За миг усетих страховита заплаха и без въобще да мисля, стъпих настрани и клекнах до един от плетените столове. Мъжът не се беше помръднал, беше изчезнал.

Бавно се изправих. Нервите ми нададоха писък. Мъжът беше изчезнал сред колонадата от дъбовете. Излязох през остъклената врата и тръгнах към „Бейбъри Лейн“, следейки дали нещо ще се раздвижи в редицата грамадни дървета. Може да е бил съсед, помислих си, който се е чудел какво правя на верандата на Сънчана.

Но знаех, че не е бил никакъв съсед.

Нещо не се движеше сред дъбовете. Пресякох улицата по диагонал, така че да виждам между дърветата. Разделяха ги около два метра трева. Не се виждаше никакво човешко същество. Редицата дъбове свършваше при улицата зад „Бейбъри“, където навярно е свършвал парцелът на някогашната ферма. Невидима сред преплитащите се улички на източния Елм Хил, една кола запали и се отдалечи. Обърнах се по посока на шума, но видях само люлките и задните стени на къщите. Сърцето ми още биеше до пръсване.

Пресякох обратно улицата и изчаках в понтиака половин час, но Сънчана не се върнаха. Най-сетне написах името и телефона на Джон в края на една бележка, където казвах, че искам да говоря с тях за Боб Бандолайър, откъснах листчето от тефтера си и се върнах на остъклената веранда. Завъртях топката на входната им врата и вратата се отвори. Утайката от чувството за опасност, което току-що бях преживял, се надигна, сякаш празната къща ме застрашаваше.

— Хей, има ли някой вкъщи? — извиках, наведен към стаята, но не очаквах отговор. Оставих бележката върху полираните дъски пред кафяв, овален килим на пода на всекидневната, затворих вратата и се върнах в колата.

16

След два изхода по магистралата на изток от стадиона поех по „Тютония авеню“ и тръгнах на север, дълбоко в централната жилищна секция на Милхейвън. Не бях сигурен къде точно се намира „Фон дю лак драйв“, но си мислех, че се пресича с „Тютония“, така че подкарах покрай редица от малки магазинчета и закусвални, следейки за уличните знаци. Когато стигнах до светофара при „Фон дю лак драйв“, след бърза преценка тръгнах надясно.

„Фон дю лак“ беше широка улица с шест платна, която започваше при езерото и след това пресичаше Милхейвън по диагонал. В тоя далечен западен край по белите тротоари нямаше дървета и слънцето припичаше редиците от кооперации от 30-те години и къщите, които стояха от двете страни на улицата. От момента, в който тръгнах от Елм Хил, поглеждах към огледалцето на всеки две секунди.

Подобно на съседните й две напълно еднакви бетонни къщи, 5460 имаше черни щори и плосък покрив. И трите бяха боядисани в еднакъв бледожълт цвят. Собствениците на двете къщи отстрани се бяха опитали да смекчат суровите фасади, засаждайки лехи с цветя покрай пътеките си и около къщите, но къщата на Оскар Рицман приличаше на затвор с щори.

Преди да почукам на вратата, огледах се нагоре и надолу по празната улица.

— Кой е? — попита глас от другата страна на вратата.

Казах си името.

Вътрешната врата се отвори едва-едва. През стъклото на външната врата видях висок, едър и плешив над седемдесетгодишен мъж, който внимателно ме разучаваше. Това, което видя, очевидно не го застрашаваше, защото той отвори докрай вратата и се доближи до мрежата на остъклената врата. Имаше едър гръден кош и дебел врат като атлет, и носеше каки шорти и износена синя фланелка.

— Мене ли търсите?

— Ако вие сте Оскар Рицман, вас — казах.

Той отвори остъклената врата и стъпи достатъчно навътре в нея, за да запълни рамката. С рамо придържаше вратата отворена. Погледна надолу към мене, любопитен да чуе какво имам да му кажа.

— Ето ме. Какво искате?

— Господин Рицман, надявах се, че ще можете да ми помогнете да намеря един от съдружниците в една Милхейвънска корпорация.

Той завъртя брадичката си на една страна с израз едновременно скептичен и развеселен.

— Сигурен ли сте, че ви трябва Оскар Рицман? Този Оскар Рицман?

— Чува ли сте за една компания, която се казва „Елви холдингс“?

Той се замисли.

— Не.

— Чувал ли сте за Андрю Белински или Лиън Кейсмънт?

Рицман поклати глава.

— Третият съдружник се казва Рицман и тъй като вие сте единственият Рицман в указателя, вие сте последната ми надежда.

— Каква е тая работа? — той се наведе напред, все още не враждебно, но не и любезно. — Първо на първо, кой сте вие?

Повторих му името си.

— Опитвам се да помогна на един стар приятел, та искаме да получи информация за тая компания, „Елви холдингс“.

Той се мръщеше срещу ми.

— Излиза, че единственият истински съдружник от „Елви холдингс“ е мъж на име Уилям Рицман. Не можем да отидем в офисите им, защото…

Той излезе през отворената врата, стъпи на земята и ме ръгна яко в гръдния кош.

— Оскар звучи ли ви като Уилям?

— Мислих си, че може да сте баща му.

— Може всичко да си мислите — той пак ме бутна и пристъпи, така че аз преплетох крака назад. — Няма да търпя безчестни копелдаци като вас да се навъртат тук и да ми досаждат и се махайте от двора ми преди да съм ви отвъртял една.

Не се майтапеше. С всяка секунда все повече побесняваше.

— Просто се надявах, че можете да ми помогнете да намеря Уилям Рицман. Това е всичко — вдигнах ръце да му покажа, че нямам желание да се бия.

Лицето му застина и той направи крачка към мене. Отскочих назад, един огромен юмрук изпълни полезрението ми и въздухът пред лицето ми се раздвижи. В следващия миг той беше на един метър от мене, със събрани юмруци и с лице, алено от гняв.

— Тръгвам — казах. — Не съм искал да ви досаждам.

Той отпусна ръце.

Остана на моравата, докато влязох в колата. После се завъртя и се помъкна обратно в къщата си.

Върнах се на „Илай Плейс“ към истинската си работа.