Ханибал: Врагът на Рим

I. Ханон

Картаген, пролетта

— Ханон! — Гласът на баща му отекна от замазаните с хоросан стени. — Време е да тръгваме.

Ханон прекрачи внимателно канавката, която отнасяше отпадъците до уличния канал, и погледна назад. Разкъсваше се между задължението и настоятелните жестове на приятеля си Суниатон. Политическите срещи, на които баща му настояваше да присъства в последно време, го отегчаваха до сълзи. Всяка повтаряше едва ли не дословно предишната. Група надути брадати възрастни, очевидно влюбени в звученето на собствените си гласове, се редуваха да изнасят речи как действията на Ханибал Барка в Иберия надхвърляли дадените му правомощия. Малх — баща му — и най-близките му съюзници, които подкрепяха Ханибал, почти не се обаждаха, докато сивобрадите не млъкваха, след което вземаха думата един след друг. Малх винаги говореше последен от всички. Думите му обикновено бяха едни и същи. Ханибал, който командваше войските в Иберия само от три години, вършел невероятно добра работа за укрепването на властта на Картаген над дивите местни племена, създал дисциплинирана армия и най-важното, пълнел ковчезите на града със сребро от мините. Кой друг вършел подобни героични и достойни дела и в същото време обогатявал Картаген? Защитавайки племената, нападащи град Сагунт, който бе съюзник на Рим, той само утвърждавал суверенитета на Картаген в Иберия. Поради това младият Барка трябвало да бъде оставен да действа така, както намери за добре.

Ханон знаеше, че основните мотиви на политиците са страхът, отчасти уталожен от мисълта за силите на Ханибал, и алчността, отчасти задоволена от големите пратки скъпоценен метал от Иберия. Затова внимателно подбираните думи на Малх обикновено убеждаваха Съвета на старейшините да решава в полза на Ханибал, но само след безкрайни дебати. От безкрайните политически дрънканици на Ханон му идеше да закрещи и да каже на дъртите глупаци какво е истинското му мнение за тях. Разбира се, той никога не би посрамил баща си по подобен начин, но не можеше и да изкара поредния ден затворен на онова място. Идеята да отиде на риба беше много по-примамлива.

Един от пратениците на Ханибал редовно идваше да носи вести на баща му от Иберия и ги беше посетил преди по-малко от седмица. Среднощните срещи уж трябваше да са тайни, но Ханон скоро започна да разпознава увития в наметало офицер с нездрав цвят на кожата. На по-големите му братя Сафон и Бостар беше разрешено от известно време да присъстват на срещите. След тях Бостар разказваше на Ханон за тях, като го заклеваше да си мълчи. Сега, стига да можеше, Ханон просто подслушваше. Казано с две думи, Ханибал натоварил Малх и съюзниците му със задачата да се погрижат политиците да продължат да подкрепят действията му. Сблъсъкът със Сагунт предстоеше, но до пряк конфликт с Рим, стария враг на Картаген, имаше още много време.

Дълбокият сериозен глас се разнесе отново и отекна в коридора, водещ към централния двор. Този път в него се долавяше раздразнение.

— Ханон! Ще закъснеем.

Ханон замръзна. Не се страхуваше от пердаха, който щеше да отнесе по-късно, а от разочарованието в погледа на баща си. Потомък на един от най-старите родове в Картаген, Малх водеше с примера си и очакваше тримата му синове да правят същото. Седемнайсетгодишният Ханон бе най-младият от тях. И онзи, който най-често не успяваше да отговори на тези строги стандарти. Поради някаква причина Малх очакваше от него повече, отколкото от Сафон и Бостар. Поне на Ханон му се струваше така. Земеделието обаче, което беше традиционният източник на богатството им, не го интересуваше особено. Военното дело, предпочитаното призвание на баща му и голямата страст на Ханон, все още беше недостъпно за него поради младостта му. Някой ден братята му щяха да отплават за Иберия. Там несъмнено щяха да се покрият със слава при превземането на Сагунт. Тази мисъл изпълваше Ханон с чувство за безсилие и негодувание. На него му оставаше само да упражнява ездата и уменията си с оръжията. Определеният от баща му начин на живот беше наистина досаден и той отдавна мразеше често повтаряните думи на Малх: „Бъди търпелив. Добрите неща се случват на онези, които умеят да чакат“.

— Хайде! — подкани го Суниатон и го тупна по ръката. Златните му обици звъннаха, когато кимна към пристанището. — Рибарите са попаднали на огромен пасаж риба тон по зазоряване. Ако даде Мелкарт1, няма да се е преместил много. Ще хванем десетки. Помисли какви пари можем да изкараме! — Гласът му премина в шепот. — Отмъкнах една амфора вино от избата на баща ми. Ще си я поделим на лодката.

Неспособен да устои на предложението на приятеля си, Ханон се направи на глух за гласа на баща си, който приближаваше. Рибата тон беше една от най-ценните в Средиземноморието. Ако пасажът бе толкова близо до брега, възможността беше прекалено добра, за да се пропусне.

Ханон излезе на изровената на коловози улица и погледна отново знака, гравиран в каменната плоча над входа на къщата с плосък покрив. Обърнат триъгълник, над който имаше хоризонтална линия и кръг — символ на основното божество на народа му. Малцина бяха домовете без този знак. Ханон помоли Танит за прошка, че не изпълнява желанието на баща си, но вълнението му беше толкова силно, че забрави да помоли богинята майка за закрилата ѝ.

— Ханон! — Гласът на баща му вече беше съвсем наблизо.

Без да се помайват повече, двамата младежи се шмугнаха в тълпата.

Семействата им живееха близо до върха на хълма Бирса. На самия връх, до който се стигаше по монументално стълбище с шейсет стъпала, се издигаше огромният храм на Ешмун, бога на плодородието, здравето и добруването. Суниатон живееше със семейството си в обширния комплекс зад храма, където баща му служеше като жрец. Нареченият в чест на божеството Ешмуниатон Суниатон — за по-кратко просто Суни — беше най-старият и най-близък приятел на Ханон. Откакто бяха проходили, рядко се случваше да прекарат и ден без компанията на другия.

Останалата част от квартала беше предимно жилищна. Бирса беше една от по-богатите части на града, както личеше от широките улици, пресичащи се под прави ъгли. Повечето лъкатушещи улици на града бяха широки не повече от десет крачки, но тук ширината им бе два пъти по-голяма. Освен богатите търговци и високопоставени военни тук живееха и суфети — съдии — и много други старейшини. Поради това Ханон тичаше, навел глава към утъпканата земя и дупките на канала, разположени на равни разстояния една от друга. Много хора го познаваха. Последното, което искаше, беше да го спре някой от многобройните политически противници на Малх. Да го замъкнат вкъщи за ухото щеше да е срам и позор за семейството му.

Стига да не ги забележеше някой, двамата с приятеля му можеха да се измъкнат без проблеми. Гологлави и облечени в тесни фланели от червена вълна с бяла ивица в средата и широка лента на врата и с бричове, стигащи до коленете им, двамата не се различаваха по нищо от другите заможни младежи. Облеклото им беше по-практично от дългите прави вълнени туники и коничните филцови шапки, предпочитани от повечето възрастни мъже, и по-практично от богато украсените жакети и плисирани поли, носени от онези с кипърски произход. През раменете им бяха преметнати прости кожени ремъци с ножници, в които имаше ками. На гърба си Суниатон носеше издута торба.

Макар да казваха, че могат да минат за братя, на Ханон му беше трудно да види прилика помежду им. Той беше висок и атлетичен, а Суниатон — дребен и набит. Естествено, и двамата имаха черни къдрави коси и мургава кожа, но с това сходството приключваше. Лицето на Ханон бе тънко, с прав нос и високи скули, докато това на приятеля му беше кръгло, с чип нос и издадена брадичка. Вярно, и двамата бяха зеленооки. Тази черта, рядко срещана сред обикновено тъмнооките картагенци, беше може би причината да ги смятат за братя.

Суниатон, който беше една крачка пред него, едва не се сблъска с някакъв дърводелец, помъкнал няколко дълги кипарисови дъски. Вместо да се извини, той му направи подигравателен жест с палец на носа и размърдани пръсти и хукна към стените на цитаделата, които бяха само на стотина крачки. Потискайки желанието да довърши работата, като препъне разгневения занаятчия, Ханон също профуча покрай него и на лицето му цъфна усмивка. Другото сходство между него и Суниатон беше дръзката им природа, която бе доста необичайна за сериозните маниери на повечето им сънародници и често вкарваше и двамата в беля и бе постоянен източник на раздразнение за бащите им.

Миг по-късно двамата минаха под огромната стена, която беше трийсет крачки дебела и почти толкова висока. Подобно на външните укрепления, стената бе изградена от огромни варовикови блокове. Честото им варосване гарантираше, че слънчевите лъчи ще се отразяват от нея и ще я правят да изглежда още по-голяма. С разположените си на равни разстояния кули укреплението будеше истинско страхопочитание. Цитаделата обаче беше само малка част от целия град. На Ханон никога не му омръзваше да гледа надолу към крайморската стена, която се появяваше, когато човек излезе от сянката на цитаделата. Тя минаваше покрай северния край на града, продължаваше на югоизток към двете пристанища, като ги обгръщаше, след което завиваше на запад. По стръмните северна и източна страни и от юг, където морето беше допълнителна защита, една стена беше достатъчна, но на западната част на полуострова, която гледаше към сушата, бяха издигнати три укрепления — широк ров със земен насип, а зад тях и огромна стена. Покрай стените, които бяха дълги общо 180 стадия, имаше казарми на по два етажа. Те даваха подслон на хиляди пехотинци, конници и техните коне, както и на стотици бойни слонове.

Дом на почти четвърт милион души, самият град също бе впечатляващ. Точно отпред се намираше агората, просторното открито пространство, около което се издигаха правителствени сгради и безброй магазини. Тук гражданите се събираха да въртят търговия, да се наслаждават на вечерите и да гласуват. Зад агората се намираха уникалните пристанища — огромното външно, което бе с правоъгълна форма, и вътрешното кръгло с неговия малък остров в средата. Първото имаше стотици кейове за търговските кораби, докато второто можеше да побере двеста триреми и квинквереми в специално построени навеси. На запад от пристанището се намираше старото светилище на Баал Хамон, което вече не беше толкова важно, колкото навремето, но все още се почиташе от мнозина. На изток се намираше Хома, огромната изкуствена скеля, където бяха привързани рибарски гемии и малки съдове. Именно тя беше целта им.

Ханон се гордееше неимоверно с дома си. Нямаше представа как изглежда Рим, старият враг на Картаген, но се съмняваше, че може да се мери с великолепието на родния му град. А и нямаше желание да сравнява Картаген със столицата на Републиката. Искаше да види Рим единствено превзет от победоносната картагенска войска, преди да бъде изгорен до основи. Хамилкар Барка, бащата на Ханибал, беше възпитал синовете си да мразят всичко римско; същото беше направил и Малх с Ханон и братята му. Подобно на Хамилкар, Малх беше участвал в първата война срещу Републиката и бе служил в Сицилия десет дълги тежки години.

Както можеше да се очаква, Ханон и братята му познаваха до най-дребните подробности всеки сблъсък по суша и море от онзи конфликт, който всъщност бе продължил повече от едно поколение. Платената от Картаген цена в човешки живот, територии и богатства беше огромна, но раните на града бяха много по-дълбоки. Гордостта му беше потъпкана в калта от поражението и този позор беше повторен само три години след края на войната. Картаген беше принуден от Рим да отстъпи Сардиния и да плаща още по-високи репарации. Малх непрекъснато говореше, че този долен акт доказва без никакво съмнение, че всички римляни са долни кучета без дори капка чест. Ханон напълно споделяше мнението му и очакваше с нетърпение деня, в който военните действия ще започнат отново. Предвид дълбокия гняв към Рим, който все още бе силен в Картаген, сблъсъкът беше неизбежен и щеше да започна в Иберия. И то скоро.

Суниатон се обърна.

— Ял ли си?

Ханон сви рамене.

— Малко хляб и мед, когато станах.

— И аз така. Но това беше преди часове. — Приятелят му се ухили и се потупа по корема. — По-добре да се запасим.

— Добра идея — отвърна Ханон. В малката лодка, освен риболовните такъми имаха и стомни с вода, но не и храна. А до залез-слънце, когато щяха да се върнат, имаше още много време.

Спускащите се от Бирса улици не следваха строгата планировка на хълма, а лъкатушеха подобно на многобройни притоци на река. Тук магазините и работилниците бяха много повече — хлебарници, месарници и сергии, предлагащи прясно уловена риба, плодове и зеленчуци, бяха наредени до работилници на майстори, работещи със сребро и мед, търговци на благовония и стъклари. Жени седяха пред къщите си, тъчаха или обсъждаха покупките си. Роби носеха богаташи на носилки или метяха земята пред магазините. Навсякъде имаше работилници на производители на бои — големият им брой се дължеше на умението на картагенците да събират местните миди мурекс и да стриват месото им, за да получат пурпурната боя, която се продаваше така скъпо из цялото Средиземноморие. Деца тичаха насам-натам, играеха на криеница или се гонеха по стъпалата, които прекъсваха стръмното спускане на улицата. Наблизо минаха трима мъже, увлечени в разговор. Ханон ги разпозна като старейшини, вероятно отиващи на събранието, на което трябваше да присъства и самият той, и внезапно прояви жив интерес към произведенията на един грънчар, изложени пред работилницата му.

Десетки теракотени фигури, големи и малки, бяха подредени на ниски масички. Ханон разпозна всяко божество от картагенския пантеон. Тук беше закрилникът на Картаген царственият Баал Хамон с неговата корона, седнал на трона си; до него Танит беше изобразена по египетски маниер — с възхитително женско тяло в прозрачна дреха, но с глава на лъвица. Усмихваща се Астарта с тамбурина в ръце. Съпругът ѝ Мелкарт, известен като „царя на града“, беше покрай останалите неща и бог на морето. Различни ярко оцветени фигурки го изобразяваха как се появява от вълните, яхнал страховито чудовище и с тризъбец в едната ръка. Баал Сафон, богът на бурите и войните, беше възседнал чудесен боен кон, а на главата си носеше шлем с дълга развяваща се грива. Сред фигурките бяха подредени и страховити ухилени изрисувани маски — татуирани, покрити с украшения демони и духове на отвъдния свят, които се принасяха в дар в гробниците за пропъждане на злото.

Ханон потръпна при спомена за погребението на майка му преди три години. След като треската я отнесе, баща му, който по принцип не беше от най-дружелюбните, се беше превърнал в мрачно и неприветливо същество, живеещо единствено с мисълта за мъст срещу Рим. Въпреки младостта си Ханон знаеше, че Малх показва на света една строго контролирана маска. Той несъмнено все още скърбеше за майка му, също като самия него и братята му. Майката на Ханон Аришат беше светлият лъч в мрака на Малх, смехът на неговата сериозност, мекотата на силата му. Сърцето на семейството, тя им бе отнета за две ужасни денонощия. Призовани от неутешимия Малх, най-добрите лекари на Картаген се бяха мъчили да я спасят, но напразно. Последните ѝ часове се бяха запечатали в паметта на Ханон до най-малката подробност. Чашите кръв, пусната в напразни опити да смъкнат температурата ѝ. Изпитото трескаво лице. Мокрите от пот завивки. Неуспешните опити на братята му да не плачат. И накрая неподвижното ѝ тяло в леглото, отслабнало като клечка. Малх, коленичил до нея, риданията, разтърсващи мускулестото му тяло. Това беше единственият път, когато Ханон беше виждал баща си да плаче. Оттогава за този случай не се спомена нито дума, както и за майка му. Той преглътна с мъка, увери се, че старейшините са отминали, и продължи напред. Беше твърде болезнено да мисли за тези неща.

Суниатон, който не беше забелязал смута на Ханон, бе спрял да купи хляб, бадеми и фурми. В опит да се разведри Ханон погледна ковашката пещ наблизо. От грубо изградения ѝ комин излизаше пушек и във въздуха се носеше миризмата на въглища, горящо дърво и масло. Рязък метален звън изпълваше ушите му. В дъното на откритата работилница той зърна мъж с кожена престилка, който вдигаше внимателно от наковалнята парче светещ метал с помощта на щипци. Разнесе се силно съскане, когато мечът беше пуснат в коритото студена вода. Краката на Ханон сами го поведоха натам.

Суниатон се изпречи на пътя му.

— Имаме по-добри неща за вършене. Като изкарване на пари — извика той и му тикна в ръцете торбичка бадеми. — Носи това.

— Не! И без това ти ще ги изядеш всичките. — Ухиленият Ханон бутна приятеля си. Това беше стара шега помежду им — неговото любимо занимание беше да се омърля целият, докато Суниатон предпочиташе да планира следващата гощавка. Така се беше разсмял, че не видя приближаващата група войници — десетина либийски копиеносци, — докато не беше твърде късно. Ханон се блъсна в големия кръгъл щит на първия мъж.

Младежът не беше уличен хлапак и копиеносецът сдържа инстинктивната си псувня и само подвикна:

— Гледай къде вървиш!

Ханон изруга наум, когато видя двамата картагенски офицери сред войниците. Сафон и Бостар. И двамата бяха с най-добрите си униформи. Кръгли шлемове с дебели накрайници и жълти пера покриваха главите им. Дебели ленени птериги се спускаха под полираните бронзови доспехи и пазеха слабините им, долната половина на краката им бе защитена от плътно прилягащи наколенници. Несъмнено те също отиваха на събранието. Ханон измърмори някакво извинение на войника и се дръпна назад, като заби поглед в земята с надеждата, че няма да го познаят.

Без да подозира за присъствието на Сафон и Бостар, Суниатон се хилеше на сблъсъка на Ханон.

— Хайде — подкани го той. — Побързай.

— Ханон! — извика Бостар.

Ханон се престори, че не е чул.

— Ханон! Ела тук! — чу се по-дълбок и властен глас — този на Сафон.

Ханон се обърна с неохота.

Суниатон се опита да се изсули, но видяха и него.

— Ешмуниатон! Идвай тук — нареди Сафон.

С нещастна физиономия Суниатон се затътри към приятеля си.

Братята на Ханон си пробиха път през войниците и застанаха пред тях.

— Сафон. Бостар — с фалшива усмивка рече Ханон. — Каква изненада.

— Нима? — остро попита Сафон и гъстите му вежди се сключиха намръщено. Дребен и набит, със сериозните маниери на Малх, той беше вече на двайсет и две. Беше млад за офицер от средния ранг, но също като Бостар беше проявил уменията си по време на обучението. — Всички трябва да идем на събранието и да слушаме старейшините. Защо не си с татко?

Ханон се изчерви и сведе глава. Проклятие. В очите на Сафон дългът към Картаген беше над всичко останало. И ето че само за миг шансовете им да изкарат деня в лодката бяха изчезнали.

Сафон изгледа сурово Суниатон и взе торбата провизии от ръцете му.

— Защото сте решили да се скатаете, нали? Тръгнали сте на риба.

Суниатон започна да ровичка с крак в пръстта.

— Котка ли ти е изяла езика? — ехидно попита Сафон.

Ханон застана пред приятеля си и призна:

— Да, отивахме да ловим риба тон.

Сафон се намръщи още повече.

— И това е по-важно, отколкото да слушаш Съвета на старейшините, така ли?

Както обикновено, властното поведение на брат му подразни Ханон. Беше му дошло до гуша да слуша подобни лекции. Много често имаше чувството, че Сафон се опитва да се държи като баща им. И нищо чудно, че Ханон негодуваше срещу това.

— Сякаш сивобрадите ще кажат нещо различно от онова, което сме чували хиляди пъти — отвърна той. — До един дрънкат само глупости.

Суниатон се захили, но видя предупредителния поглед на приятеля си и не каза нищо.

Сафон стисна зъби.

— Вие, безочливи… — започна той.

Устните на Бостар трепнаха в усмивка и той сложи ръка на рамото на Сафон и каза:

— Мир. Ханон е прав. Старейшините наистина са влюбени в собствените си гласове.

Ханон и Суниатон се опитаха да скрият усмивките си.

Сафон не забеляза шеговития тон на Бостар, но млъкна и загледа свирепо. Много добре осъзнаваше и негодуваше, че не е старшият офицер. Макар че Сафон беше една година по-голям, Бостар беше повишен преди него.

— Не че събранието ще бъде въпрос на живот и смърт — убедително продължи Бостар. Намигването му — отново незабелязано от Сафон — каза на Ханон, че надеждата не е изгубена. Той скришом му отвърна с намигване. Подобно на Ханон, Бостар приличаше на майка им Аришат, с фино лице и пронизващи зелени очи. Носът на Сафон беше широк, а неговият — дълъг и тесен. Бостар беше висок и атлетичен, дългата му черна коса беше вързана на опашка, която се подаваше под шлема му. Ханон имаше много по-общо с него, отколкото със Сафон. В момента чувствата му към най-големия му брат често клоняха към неприязън. — Баща ни знае ли, че си тук?

— Не — призна Ханон.

Бостар се обърна към Суниатон.

— В такъв случай да приема ли, че и Бодесмун е в неведение?

— Разбира се, че е — намеси се Сафон в опит да си върне контрола над ситуацията. — Както обикновено, когато са замесени тези двамата.

Бостар игнорира обаждането на брат си.

— Е?

— Татко смята, че съм вкъщи и уча — каза Суниатон.

Изражението на Сафон стана още по-възмутено.

— Да видим какво ще кажат Бодесмун и татко, когато научат какво всъщност сте си наумили. Имаме достатъчно време за това преди началото на заседанието. — Той посочи с палец назад към копиеносците. — Заставайте между тях.

Ханон се намръщи, но нямаше смисъл да спори. Сафон явно беше ядосан.

— Хайде — промърмори той на Суниатон. — И друг път ще има риба.

Преди да успеят да направят и една крачка, Бостар се намеси.

— Не виждам защо да не идат на риба.

Ханон и Суниатон се спогледаха изумено.

Сафон вдигна вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Подобни занимания скоро ще станат невъзможни за двама ни и ще ни липсват. — Бостар направи кисела физиономия. — Същият ден ще дойде скоро и за Ханон. Нека се забавлява, докато може.

Сърцето на Ханон подскочи, макар той да не пропусна да забележи сериозността в думите на Бостар.

Сафон се замисли. След малко обаче намръщената му физиономия се появи отново и той заяви:

— Дългът си е дълг.

— Я по-ведро, Сафон. На двайсет и две си, не на петдесет и две! — Бостар хвърли поглед към копиеносците, които се бяха ухилили до последния. — Кой ще забележи отсъствието на Ханон, освен нас и татко? И освен това си толкова наставник на Суни, колкото съм аз.

Сафон стисна устни от язвителната забележка, но отстъпи. Идеята Бостар да влезе в ролята на старши офицер беше твърде трудна за понасяне.

— Татко няма да е доволен, но май си прав — мрачно промърмори той.

Ханон не можеше да повярва на ушите си.

— Благодаря!

Викът му беше повторен от Суниатон.

— Тръгвайте, преди да съм размислил — предупреди ги Сафон.

Младежите не се нуждаеха от друго подканяне. С благодарен поглед към Бостар, който им намигна отново, двамата приятели изчезнаха в тълпата. На лицата им цъфнаха широки усмивки. Пак щяха да отговарят, помисли си Ханон, но чак вечерта. Умът му отново се изпълни с фантазии за препълнена с риба лодка.

— Сафон е от сериозните, а? — отбеляза Суниатон.

— Знаеш го какъв е — отвърна Ханон. — За него такива неща като риболов са губене на време.

Суниатон го сръга с лакът.

— Добре че не му казах какво си мисля. — Ухили се на въпросителния поглед на Ханон. — Че ще му се отрази добре да се отпусне малко. Може би като отиде на риба!

Ханон се разсмя.

— Слава на боговете, че си премълча! Ако го беше казал, нямаше начин да ни пусне.

Скоро стигнаха до агората. Четирите ѝ страни, всяка дълга един стадий, бяха заети от величествени портици и покрити алеи. Туптящото сърце на града беше мястото, на което се издигаше сградата, в която се събираше Съветът на старейшините и където се намираха различни държавни служби, библиотека, множество храмове и магазини. През летните вечери по-заможните младежи и девойки се събираха тук на отделни групи и се оглеждаха от безопасно разстояние. На общуването с противоположния пол не се гледаше с добро око и придружителките на момичетата винаги бяха наблизо. Въпреки това непрекъснато се изобретяваха нови начини да приближиш обекта на желанието си. През последните месеци това беше станало едно от любимите занимания на двамата приятели. Риболовът още държеше първото място, но не с голяма преднина, малко тъжно си помисли Ханон, докато оглеждаше тълпата с надеждата да зърне привлекателна женска плът.

Но вместо с групи свенливи млади красавици агората бе пълна със сериозно изглеждащи политици, търговци и високопоставени офицери. Всички вървяха към едно място — централната сграда, между чиито свещени стени редовно се събираха повече от триста старейшини вече близо половин хилядолетие. Под ръководството на двамата суфети — владетелите, избирани всяка година — най-важните мъже на Картаген решаваха всичко, от търговската политика до отношенията с други страни. Влиянието им не се изчерпваше с това. Съветът на старейшините имаше и властта да обявява война и мир, макар че вече не назначаваше военачалниците. След войната с Рим това беше оставено на народа. Единствените изисквания за кандидата бяха да е гражданин на Картаген, да е състоятелен, на възраст над трийсет и да е доказал способностите си в земеделието, търговията или във военното дело.

Обикновените граждани можеха да участват в политиката чрез Народното събрание, което се свикваше веднъж годишно на агората по заповед на суфетите. По време на големи кризи се допускаше то да се свика спонтанно за обсъждане на належащи въпроси. Макар властта му да беше ограничена, то избираше суфетите и военачалниците. Ханон очакваше с нетърпение следващото свикване, на което щеше да присъства за първи път като пълнолетен и с право на глас. Макар огромната популярност на Ханибал да гарантираше преизбирането му като главнокомандващ картагенските сили в Иберия, Ханон искаше да покаже подкрепата си към рода Барка. Това беше единственият начин, по който можеше да го направи за момента. Въпреки молбите му Малх не му позволяваше да постъпи във войската на Ханибал, както бяха направили Сафон и Бостар след смъртта на майка им. Вместо това той трябваше да завърши образованието си. Нямаше смисъл да спори с баща си по този въпрос. Кажеше ли нещо, Малх никога не си връщаше думите назад.

В съответствие с картагенската традиция Ханон до голяма степен се грижеше сам за себе си от четиринайсетгодишен, макар че продължаваше да спи у дома. Наред с другите неща работеше в ковачница и така изкарваше достатъчно пари, за да живее, без да му се налага да извършва престъпления или срамни постъпки. Тази практика приличаше на спартанската, но не беше толкова сурова. Освен това Ханон учеше гръцки, иберийски и латински. Не си падаше особено по езиците, но беше приел, че владеенето им ще е полезно в многоезичната картагенска войска. Сънародниците му не бяха родени воини и затова прибягваха до наемници или набираха войници от подчинените им народи, които да се сражават вместо тях. Либийци, иберийци, гали и мъже от Балеарските острови бяха сред онези, които съставяха с различните си умения и качества войските на Картаген.

Любимият предмет на Ханон беше военното дело. Малх лично го беше учил на военна история, от битките на Ксенофонт и Термопилите до победите на Александър Македонски. Основните теми в уроците на баща му бяха тактиката и планирането. Особено внимание се обръщаше на пораженията на Картаген във войната с Рим и причините за тях.

— Изгубихме поради липсата на решимост на водачите ни. Мислеха само как да сдържат конфликта, а не как да го спечелят. Как да ограничат разходите, без да се интересуват от победата — ядосано беше казал Малх на един паметен урок. — Римляните са безродни псета, но, богове, наистина са целенасочени. Всеки път, когато губеха битка, набираха още бойци и построяваха отново корабите си. Не се отказваха. Проклетата им Република означава всичко за тях. А кой в Картаген предложи да ни изпратят запаси и войници в Сицилия, когато имахме най-много нужда от тях? Баща ми, родът Барка и неколцина други. Никой друг. — Изсмя се късо и гневно. — И защо да се изненадвам? Предците ни са били търговци, не войници. За да получим полагащото ни се отмъщение, трябва да следваме Ханибал. Той е роден войник и водач, също като баща си. Картаген така и не даде на Хамилкар възможност да победи Рим, но можем да я предложим на сина му. Когато му дойде времето.

Някакъв зачервен пълен сенатор си проби път покрай тях и изруга. Стреснат, Ханон разпозна Хост, един от най-върлите врагове на баща си. Надутият политик така бързаше, че дори не забеляза с кого се е сблъскал. Ханон се изхрачи и плю, макар да се постара да не го направи към Хост. Той и празнодумните му приятели непрекъснато се оплакваха от Ханибал, а в същото време нямаха нищо против товарите сребро от мините му в Иберия. Пълнеха собствените си джобове с част от богатството му и нямаха желание да се изправят отново срещу Рим. Ханон, от друга страна, беше повече от готов да жертва живота си в бой със стария враг, но плодът на отмъщението още не беше узрял. Ханибал се подготвяше в Иберия и това беше достатъчно. Засега трябваше да чакат.

Двамата минаха по края на агората, като избягваха най-гъстите тълпи. Зад Сената грандиозните сгради бързо се смениха с по-занемарени, както можеше да се очаква в близост до пристанище. И все пак бедняшките постройки бяха ярък контраст на великолепието, което се намираше само на няколко крачки от тях. Тук магазините бяха малко, къщите с по една или две стаи бяха мизерни постройки от кирпич, които сякаш всеки момент щяха да рухнат. Твърдите като желязо коловози по улиците бяха дълбоки повече от педя и човек рискуваше да си счупи глезена, ако стъпи в тях. Тук нямаше работници, които да запълват дупките с пясък като в Бирса. Тази мисъл го накара да се почувства още по-благодарен, че се е родил в заможно семейство.

Сополиви мърляви деца в дрипи ги наобиколиха и настойчиво ги замолиха за дребна монета или къшей хляб, докато бременните им майки с разпуснати коси ги гледаха с празни от мизерията очи. Полуоблечени момичета заставаха в провокативни пози на праговете, начервените им бузи и устни не можеха да скрият, че са още почти деца. Небръснати лошо облечени мъже се мотаеха наоколо, хвърляха ашици в прахта и залагаха изтъркани дребни монети. Поглеждаха ги подозрително, но никой не се осмели да им се изпречи на пътя. През нощта можеше и да е различно, но все пак се намираха в сянката на високата стена с нейните стражи, които патрулираха между кулите. Макар и често срещана, престъпността се наказваше строго от властите и един вик на човек в беда щеше бързо да привлече вниманието на войниците.

Миризмата на сол вече се усещаше по-силно. Над главите им крещяха чайки, откъм пристанището долитаха виковете на моряците. С растящо вълнение Ханон се втурна по една тясна уличка и нагоре по каменните стъпала в края ѝ. Суниатон го следваше по петите. Изкачването беше стръмно, но и двамата бяха в отлична форма и преодоляха стълбите, без дори да се задъхат. Пред тях се откри червена пътека, широка колкото стената — трийсет крачки — и минаваща по целия ѝ периметър. Яки кули се издигаха на петдесет крачки една от друга. Войниците бяха настанени в казармите, построени на интервали под укрепленията.

Най-близките стражи — четирима либийски копиеносци — хвърлиха небрежни погледи към двамата, не видяха нищо тревожно и се загледаха другаде. В мирно време на гражданите се разрешаваше да се качват на стената през светлите часове. След като погледна набързо изумруденото море под тяхната секция, младшият офицер отстъпи назад и се заприказва с хората си. Ханон изтича покрай тях, като се възхищаваше на кръглите щитове на войниците, които бяха по-големи от онези, използвани от гърците. Макар и направени от дърво, те бяха покрити с кожа и обковани с бронз. Върху всеки беше изрисувано едно и също демонично лице отличителният знак на отряда.

Откъм военното пристанище зазвучаха тръби и Суниатон ускори крачка.

— Бързо! Сигурно пускат на вода някоя квинкверема!

Ханон се затича след приятеля си. Гледката от стената към кръглото пристанище нямаше равна на себе си. Картагенските бойни кораби бяха скрити от всички други страни благодарение на майсторски изграденото пристанище. Защитени от враждебни погледи от градската стена покрай морския бряг, те оставаха скрити и от търговските кораби благодарение на тесния вход на пристанището, през който едва се провираше квинкверема, най-големият военен кораб.

Когато стигнаха добро място за наблюдение, Ханон се намръщи. Вместо внушителната гледка на кораб, спускащ се с кърмата напред във водата, видя някакъв адмирал с пурпурно наметало, който крачеше наперено по дигата, водеща до кръглите докове на централния остров, където се намираше военноморският щаб. Отново прозвучаха тръби, така че всички наоколо да научат, че идва важна клечка.

— Какво се перчи толкова? — промърмори Ханон.

Малх беше запазил голяма част от гнева си за некомпетентния картагенски флот, поради което и той изпитваше подобни чувства. Дните на Картаген като велика морска сила отдавна бяха отминали, след като флотът им беше направен на трески от римляните по време на ожесточената борба на двете държави за Сицилия. Забележителното беше, че преди онази война римляните не били мореплаватели. Вместо да се обезсърчат от този важен недостатък, те бяха овладели уменията на морското военно дело, като бяха добавили и някои свои трикове към него. След поражението си Картаген не беше направил почти нищо, за да си отвоюва отново морето.

Ханон въздъхна. Надеждата им наистина беше на сушата, с Ханибал.

След малко Ханон беше забравил за всичките си тревоги. На половин миля от брега малката им лодка се намираше точно над огромен пасаж риба тон. Не беше трудно да определят мястото му благодарение на вълните, образувани от големите сребристи риби, които гонеха сардини. Малки лодки се виждаха наоколо, а над тях кръжаха облаци морски птици и се спускаха отвесно към водите, привлечени от перспективата за храна. Източникът на Суниатон се беше оказал верен и двамата младежи се хилеха доволно. Задачата им беше проста — единият гребеше, а другият хвърляше мрежата. Макар да бяха виждали и по-добри дни, плетените нишки все още бяха в състояние да ловят риба. Парчетата дърво в горната част държаха мрежата на повърхността, а малки парченца олово спускаха долния ѝ край във водата.

Първото хвърляне им донесе десетина риби, всяка по-дълга от лакът. Следващите опити бяха също толкова успешни и лодката беше наполовина пълна с риба. Още малко и рискуваха да потънат.

— Добра работа за една сутрин — каза Суниатон.

— Сутрин ли? — отвърна Ханон и примижа към слънцето. — Тук сме от по-малко от час. По-лесно не можеше да бъде, а?

Суниатон го погледна сериозно.

— Не провесвай нос. Мисля, че усилията ни заслужават тост. — И с театрален жест извади от торбата малка амфора.

Ханон се разсмя. Суниатон беше непоправим.

Окуражен, приятелят му продължи да говори, сякаш сервираше на гости на важен банкет.

— Признавам, не е най-скъпото вино от колекцията на баща ми, но въпреки това е превъзходно. — Суниатон разчупи с ножа си восъчния печат и махна похлупака. Вдигна амфората към устата си и отпи голяма глътка. — Става — заяви и подаде глинения съд на Ханон. — Филистинско. Отпивай бавно.

Ханон отпи малка глътка и я обърна в устата си, както го беше учил Малх. Червеното вино беше леко и с дъх на плодове, но бе малко слабо.

— Мисля, че му трябва още няколко години отлежаване.

— Кой се надува сега? — Суниатон изрита една риба към него. — Млъквай и пий!

Ханон се ухили и се подчини, като този път отпи по-голяма глътка.

— Не го изпивай всичкото! — извика Суниатон.

Въпреки протестите му амфората бързо беше пресушена. Изгладнелите приятели веднага се нахвърлиха върху хляба, ядките и плодовете. След това най-нормалното нещо на света беше да се излегнат и да затворят очи. Несвикнали с прекалено много вино, двамата след малко захъркаха.

Студеният вятър в лицето събуди Ханон. Защо лодката се люлееше толкова силно? Потръпна. Беше измръзнал. Отвори гурелясалите си очи и видя лежащия срещу него Суниатон, все още прегърнал празната амфора. В краката му мъртвите риби с празни очи вече бяха сковани. Ханон погледна нагоре и се стресна. Вместо обичайното ясно небе виждаше стена от синьо-черни облаци. Прииждаха от северозапад. Ханон примигна; отказваше да повярва на очите си. Как беше възможно времето да се промени толкова бързо? Сякаш за да му се подиграят, първите капки дъжд западаха по бузите му. Той огледа неспокойните води и не видя нито една рибарска лодка. Не виждаше и земя. Обзе го истински страх.

Надигна се и разтърси Суниатон.

— Събуди се!

В отговор се разнесе недоволно сумтене.

— Суни! — Ханон плесна приятеля си по бузата.

— Стига бе! — извика Суниатон и се надигна. — Защо ме биеш?

Ханон не отговори.

— Къде сме, в името на боговете?

Всяка следа от опиянение напусна Суниатон, когато обърна глава първо на едната страна, после на другата.

— О, Танит! — промълви той. — Колко дълго сме спали?

— Не знам — изръмжа Ханон. — Много.

Посочи на запад, където лъчите едва проникваха през намръщените облаци. Положението на слънцето показваше, че е късен следобед. Не се виждаха нито стените на Картаген, нито скалистият нос северно от града.

— И какво сега? — Суниатон не можеше да скрие страха си.

— Нищо не виждам — изпъшка Ханон. — Сигурно сме на петнайсет или двайсет стадия от брега. Ако не и повече.

Суниатон пребледня съвсем и инстинктивно стисна златната тръбичка, която носеше на каишка на врата си. Украсена с лъвска глава в единия край, тя съдържаше малко късче пергамент, изписан с предпазни заклинания и молитви към боговете. Ханон също имаше такава. С огромно усилие се сдържа да не повтори жеста на приятеля си и каза:

— Ще гребем.

— В тези вълни? — изскимтя Суниатон. — Да не си луд?

Ханон го изгледа кръвнишки.

— Какъв избор имаме? Да скочим във водата?

Приятелят му сведе поглед. И двамата бяха добри плувци, но никога не бяха плували на дълги разстояния, особено в такова лошо време.

Ханон хвана греблата и обърна на запад. Веднага разбра, че усилията му са обречени на провал. Насрещното течение беше по-силно от всичко, с което се беше сблъсквал. Напомняше на разярен звяр, чийто ужасяващ глас беше виещият вятър.

И все пак Ханон загреба ожесточено. Изпъване назад. Загребване. Вдигане на греблата. Навеждане напред, прибиране на дръжките към коленете. Повтаряше движенията отново и отново, без да обръща внимание на туптенето в главата си и пресъхналата си уста, като проклинаше глупостта им, че са изпили цялото вино. „Ако бях послушал татко, щях да съм си вкъщи“, помисли си горчиво.

Накрая, когато мускулите на ръцете му затрепериха от умора, спря. Нямаше нужда да се оглежда, за да знае, че почти не са помръднали от мястото си. На всеки три загребвания течението ги отнасяше поне две навътре в морето.

— Е? — извика той. — Виждаш ли нещо?

— Не — отвърна сърдито Суниатон. — Дръпни се. Мой ред е и това е най-добрият ни шанс.

„Единственият ни шанс“, помисли си Ханон, загледан в притъмнялото небе.

Смениха се на тясната скамейка на лодката. Поради хлъзгавата риба на дъното това беше по-трудно от обичайното. Докато приятелят му наблягаше на греблата, Ханон се мъчеше да зърне земя над вълните. Никой от двамата не проговаряше. Нямаше смисъл. Дъждът вече шибаше гърбовете им и плющенето му се прибавяше към воя на вятъра, което правеше нормалното говорене невъзможно.

Накрая, останал без капка сила, Суниатон пусна греблата и погледна Ханон. В очите му блещукаше надежда.

Ханон поклати глава.

— Та нали е лято! — извика Суниатон. — Не би трябвало да се вдигат подобни бури.

— Имало е признаци — рязко му отвърна Ханон. — Защо мислиш, че не се виждат други лодки? Явно са се отправили към брега, когато вятърът се е засилил.

Суниатон се изчерви, наведе глава и промърмори:

— Съжалявам. Аз съм виновен. Изобщо не трябваше да взимам виното на баща ми.

Ханон го стисна за коляното.

— Не се обвинявай. Не си ме накарал насила да го пия. Изборът си беше мой.

На лицето на Суниатон се появи измъчена усмивка. Докато не погледна надолу.

— Не!

Ханон проследи погледа му и видя мъртвата риба, плаваща в краката му. Лодката се пълнеше с вода — достатъчно, за да ги накара моментално да се задействат. Като се опитваше да не изпада в паника, той започна да изхвърля скъпоценния улов през борда. Оцеляването беше по-важно от парите. След като разчисти дъното, той бързо забеляза разхлабен пирон в една от дъските. Свали единия си сандал и го използва като чук, за да забие донякъде пирона на мястото му и да намали протичането. За щастие имаха кофа, в която държаха резервните оловни тежести за мрежата. Ханон я грабна и започна да изгребва водата.

Силна гръмотевица едва не го оглуши.

Суниатон изстена от страх.

Небето беше придобило зловещ черен цвят и в недрата на облаците гневно проблясваха светкавици. Морето беше полудяло от вятъра, който се засилваше с всеки момент. Бурята наближаваше. Още вода се изсипа в лодката и Ханон удвои усилията си е кофата. Всякакви шансове да се върнат с гребане до Картаген отдавна бяха изчезнали. Вълните ги носеха на изток. Към открито море.

— Какво ще правим? — жално попита Суниатон.

Ханон осъзна, че приятелят му търси утеха, и се опита да измисли някакъв оптимистичен отговор, но не успя. Единственият възможен изход като бе ли беше ранна среща с бога на морето Мелкарт.

В двореца му на дъното.