Ханибал: Врагът на Рим

XIX. Събиране

Ханон не посмя да мине по импровизирания мост над река Пад. Достатъчно беше изкушавал съдбата, като бе излязъл сам от лагера с мулето — като вероятен роб. Най-малко две центурии сигурно пазеха пътя до моста. Колкото и скучна да беше задачата им, Ханон се съмняваше, че са достатъчно тъпи да пропуснат мургав младеж, говорещ латински с акцент, без да му задават въпроси. Затова пое на запад покрай южния бряг на реката в търсене на подходящо място за пресичане.

Зимните ветрове бяха оголили дърветата и равнината изглеждаше сурова и пуста. Всяко движение се забелязваше лесно. Това устройваше напълно Ханон. Беше въоръжен само с нож и нямаше желание да среща никого, докато не пресече реката и не се озове на територията на инсубрите. Те бяха предимно враждебно настроени към римляните. Дори там обаче трябваше да избягва контакти с други хора. Реално можеше да се довери единствено на сънародниците си или на войниците, които се сражаваха редом с тях. Макар че в никакъв случай не можеше да се каже, че вече е в безопасност, Ханон беше обхванат от възторг. Почти усещаше присъствието на войската на Ханибал някъде наблизо.

Не смееше дори да се запита дали баща му и братята му са все още живи и дали са с картагенската войска. Нямаше как да го знае. Напълно възможно беше да са все още в Иберия. А може дори да ги бяха върнали в Картаген. Какво щеше да направи в такъв случай? Към кого да се обърне? Точно в момента не му пукаше. Беше избягал и ако боговете бяха благосклонни, скоро щеше да се намира под командването на Ханибал като поредния войник на Картаген.

Два дни и две нощи язди на запад. Избягваше селищата и стопанствата, като спираше да почива в дерета и закътани места, където нямаше голяма опасност да го открият. Въпреки силния студ не палеше огън. Одеялата бяха достатъчни да го предпазят от измръзване, но не му позволяваха да се наспи достатъчно. Нямаше значение. Най-важното в момента беше да е нащрек. Въпреки умората всеки следващ ден свобода му се струваше по-добър от предишния.

Късметът продължаваше да му се усмихва. Рано на третия ден Ханон стигна до подходящо място за пресичане. Малка група къщурки се гушеше покрай брода, но наоколо не се виждаше жива душа. Дните бяха къси и работата по полето беше спряла. Подобно на повечето селяни по това време на годината жителите си лягаха малко след залез-слънце и ставаха късно. Въпреки това Ханон се почувства много уязвим, докато се събличаше на брега. Пъхна дрехите в промазаната си торба и я завърза здраво. После, гол като в деня, в който се е родил, вкара протестиращото муле в реката. Водата беше ужасно студена. Ханон знаеше, че ако не премине бързо реката, мускулите му ще откажат и ще се удави. Заради зимните дъждове реката беше придошла и известно време мулето не беше в състояние да се пребори с течението. Ханон, който държеше повода и плуваше с всички сили, усети как паниката изпълва гърдите му. За щастие мулето се оказа достатъчно силно да изкара и двамата до плитчините от другата страна и после до брега. Леденият вятър хапеше свирепо Ханон и зъбите му затракаха. За щастие в багажа му почти не беше влязла вода и дрехите му бяха относително сухи. Облече се бързо, уви се в едно одеяло, яхна мулето и продължи пътя си.

С напредването на деня вълнението му растеше. Намираше се дълбоко в територията на инсубрите; войската на Ханибал със сигурност беше наблизо. Откакто го бяха заловили пиратите не му се вярваше, че някога ще се озове в това положение. А ето че благодарение на Квинт това се бе случило. Ханон се замоли приятелят му да преживее жив и здрав предстоящата война. Естествено, мислите му бързо се насочиха към събирането със семейството. За първи път от много време се разсея.

Скоро обаче рязко бе върнат в реалността. Докато слизаше в едно дере, чу тревожното изсвирване на кос, остро и настоятелно. Огледа дърветата от двете страни, но не видя какво може да го е разтревожило. Птиците обаче не реагираха по подобен начин без причина. Ледените пръсти на страха сграбчиха стомаха му. Мястото беше идеално за засада. Идеално за разбойници, които да издебнат и убият самотен пътник.

Ужасът го изпълни и в същия миг две копия изхвърчаха от храстите от лявата му страна и прелетяха над главата му. Като се молеше нападателите да нямат коне, Ханон заби пети в хълбоците на мулето. То отвърна на страха му и тутакси препусна, за да се махне от дерето. Още няколко копия профучаха във въздуха зад него, а когато Ханон се озърна през рамо, всичките му надежди угаснаха. От прикритията си от двете страни на дерето изскочиха мъже. Шестима, всичките на коне. Ханон изруга. Това със сигурност беше най-жестокият обрат на съдбата, откакто лодката му беше отнесена в морето. Да мине през всичко това, а накрая да бъде убит от шайка разбойници само на няколко мили от войската на Ханибал.

Изобщо не се изненада, когато отпред изникнаха още конници и му блокираха пътя. Стиснал кинжала си, Ханон се приготви скъпо да продаде живота си. Но когато мъжете се приближиха, сърцето му подскочи. Не беше виждал нумидийски конници, откакто бе напуснал Картаген, но нямаше как да ги обърка. Кои други войници подминаваха с презрение седлата и поводите? И носеха открити туники дори през зимата?

Докато отваряше уста да ги поздрави, още копия полетяха към него. Този път две го пропуснаха на косъм. Ханон трескаво вдигна високо ръце с разтворени длани.

— Спрете! Аз съм картагенец — извика той на родния си език. — Картагенец съм!

Викът му не промени нищо. Полетяха още копия и този път едно улучи мулето в задника. То изрева от болка, вдигна се на задните си крака и хвърли Ханон на земята. От удара въздухът изскочи от дробовете му. Смътно забеляза как мулето се отдалечава, като куца силно. В следващия миг беше обкръжен от подигравателно ухилени нумидийци. Трима скочиха от конете си и го приближиха с насочени към него копия. „Ама че начин да умреш — горчиво си помисли Ханон. — Убит от своите, защото не знаят езика ми“.

И изведнъж го осени. Навремето беше научил няколко думи от съскавия език на нумидийците.

— Спрете — викна Ханон. — Аз… приятел.

Тримата нумидийци над него спряха. Последва порой въпроси на родния им език. Ханон едва успяваше да разбере една дума от десет.

— Аз не римлянин, аз приятел — заповтаря той отново и отново.

Протестите му не се оказаха достатъчни. Един от нумидийците се засили и го изрита в корема. Пред очите на Ханон изскочиха звезди и той едва не изгуби съзнание от болка. Последваха още удари и той се напрегна, очаквайки всеки момент да усети как го пробожда копие.

Вместо това се намеси гневен глас.

Побоят спря на мига.

Ханон предпазливо отвори очи и видя пред себе си конник с черна коса на ситни къдри. Носеше меч — нещо необичайно за нумидиец. Офицер.

— На картагенски ли те чух да говориш? — заповеднически попита мъжът.

— Да. — С огромно облекчение и изненада, че някой от тях знае езика му, Ханон седна и се намръщи от болка. — Аз съм от Картаген.

Офицерът повдигна вежди.

— Какво правиш сам насред тази забравена от боговете замръзнала земя, в името на Мелкарт?

— Бях продаден в робство на римляните преди време — обясни Ханон. — Щом чух новината за нахлуването на Ханибал, избягах да се присъединя към него.

Нумидиецът не изглеждаше особено убеден.

— Кой си ти?

— Името ми е Ханон — гордо рече той. — Аз съм син на Малх, който служи като старши офицер на либийските копиеносци. Ако стигна войската на Ханибал, надявам се да се събера с него и с братята си.

Последва дълго мълчание и страховете на Ханон се завърнаха. „Велика Танит, не ме изоставяй“, замоли се той.

— Съмнителна история. Ами ако си шпионин? — замислено каза офицерът. Неколцина от по-нетърпеливите му хора вдигнаха копията си и сърцето на Ханон се сви. Ако го убиеха, никой никога нямаше да разбере какво е станало с него.

— Стойте! — заповяда офицерът. — Ако този човек наистина е прекарал много време сред римляните, може да се окаже полезен за Ханибал. — Погледна Ханон. — А ако казваш истината, баща ти, независимо дали е във войската или не, би предпочел да те види по-скоро жив, отколкото мъртъв.

Радостта на Ханон не знаеше граници.

— Благодаря — каза той.

Нумидийците изправиха Ханон на крака. Завързаха му китките, но нямаше повече удари. Метнаха го грубо напреки на един кон, пред ездача. Ханон не протестира. Мулето му беше ранено и нямаше друг начин да стигнат бързо до картагенската войска.

Ханон благодари на всеки бог, за който успя да се сети, но най-вече на Танит, към която беше забравил да се обърне, когато бе напуснал дома си в Картаген.

Премеждията му още не бяха приключили, но той имаше чувството, че тя отново му се усмихва.

Когато стигнаха лагера на Ханибал, го свалиха на земята. Той се огледа захласнат и изпаднал в пълен възторг да види картагенската войска толкова близо до италийската граница. Сърцето му трептеше от неудържима радост. Отново бе сред сънародниците си! Размерите на войската обаче го обезпокоиха. Тя беше много по-малка, отколкото бе очаквал. Лицата на войниците също будеха тревога. На всяко личаха дълбоки следи на страдание. Повечето мъже бяха брадясали и измършавели от глад. Товарните животни и най-вече слоновете изглеждаха още по-зле. Ханон погледна тревожно нумидийския офицер и каза:

— Прекосяването на Алпите трябва да е било ужасно.

— Изобщо не можеш да си представиш — намръщено отвърна нумидиецът. — Враждебни местни. Свлачища. Лед. Сняг. Глад. Поради дезертьорствата и смъртните случаи изгубихме близо двайсет и пет хиляди души за един месец. На практика половината войска.

Ханон зяпна от ужас. Веднага си помисли за баща си и братята си, които като едното нищо можеше да са сред загиналите. Усети, че нумидиецът го наблюдава.

— Защо ми казваш това?

— Мога да казвам каквото си искам. Римляните никога няма да разберат — дружески отвърна мъжът. — Не би могъл да избягаш пеша от хората ми.

Ханон преглътна.

— Да. Не бих могъл.

— Значи ми каза истината кой си, така ли?

Ханон срещна пронизващия поглед на нумидиеца. Внезапно изпита ужас. Ами ако тук нямаше никой, който да гарантира самоличността му?

— Да, истината ти казах — рязко отвърна той, като се молеше на боговете да не му отмъкват чашата на успеха в последния момент. — Заведи ме при палатките на либийците.

С подигравателен поклон нумидиецът го поведе. Спря първия копиеносец, изпречил се на пътя му.

— Търсим офицер на име… — Погледна въпросително Ханон.

— Малх.

За абсолютна радост на Ханон войникът посочи с палец зад себе си.

— Палатката му е в третата редица. По-голяма от останалите.

— Дотук добре — каза офицерът.

Скочи грациозно от коня си и даде знак на Ханон да го последва. Трима от воините му вървяха след тях с готови за действие копия. Тръгнаха между вдигнатите нагъсто палатки.

— Струва ми се, че е тази. — Офицерът спря пред голяма кожена шатра, държана изправена от множество въжета. Двама копиеносци стояха на стража пред входа ѝ.

Гигантска вълна от емоции заля Ханон. Ужас, че баща му няма да е вътре. Радост, че може да е. Облекчение, че след всички изпитания може би най-сетне ще се събере със семейството си. Той се обърна към офицера.

— Остани тук.

— Не си ми началник — изръмжа нумидиецът. — Докато не чуя обратното, ти си един проклет пленник.

— Ръцете ми са вързани. Къде ще ида? — озъби му се Ханон. — Прободи ме с шибаното си копие, ако дори опитам. Но влизам там сам.

Нумидиецът видя стоманата в очите му. Изведнъж осъзна, че пленникът му може да е много по-високопоставен от него. Последва сърдито кимане.

— Ще чакаме тук.

Ханон не отговори. Със скован гръб тръгна към палатката.

Единият от копиеносците тръгна насреща му.

— По каква работа?

— Това ли е палатката на Малх? — попита Ханон.

— Кой си ти? — последва грубият отговор.

Последните капки търпение на Ханон се изчерпаха.

— Безочлив нахалник — кипна той. — Татко? Там ли си?

Копиеносецът, който беше направил още крачка напред, замръзна.

— Татко? — отново повика Ханон.

Някой в палатката се разкашля.

— Бостар? Ти ли си?

Ханон се ухили до уши. Бостар също беше оцелял!

Момент по-късно Малх излезе в пълна бойна екипировка. Погледна първо стражите и се намръщи.

— Кой ме повика?

— Аз, татко — радостно отвърна Ханон и пристъпи напред. — Върнах се.

Малх пребледня като платно и заекна:

— Ха… Ханон?

Просълзеният от радост Ханон кимна.

— Слава на всички богове. Това е чудо! — извика Малх. — Но защо си вързан така?

Ханон кимна към нумидийците, които определено изглеждаха смутени.

— Не бяха сигурни дали да повярват на историята ми.

Малх извади ножа си, преряза въжетата на китките му и веднага щом те паднаха, прегърна сина си. Цялото му тяло се разтърси от емоции и известно време той притискаше сина си в желязна прегръдка. Ханон с радост отвърна. Малх най-сетне отстъпи назад да го погледне.

— Наистина си ти — промълви той. На лицето му се появи усмивка, нещо рядко за него. — Колко си пораснал. Вече си мъж!

Самият Ханон пък не можеше да повярва колко остарял е баща му. Челото и бузите му бяха прорязани от дълбоки бръчки. Под очите му имаше торбички от умора, а косата му бе повече сива, отколкото черна. В същото време в Малх имаше живец и радост, каквито Ханон не беше виждал от смъртта на майка си. „Заради завръщането ми“, осъзна той.

— Чух те да питаш дали съм Бостар. И Сафон ли е тук?

— Да, да, и двамата са тук. Би трябвало да се върнат всеки момент — отвърна Малх, което изпълни Ханон с още повече радост. Погледна към нумидийците. — На кого дължа благодарност?

Офицерът отдаде чест.

— Командир на отделение Замар, на твоите услуги, командире.

— Къде го открихте?

— На десетина мили на изток. — Замар погледна тревожно Ханон. — Съжалявам за лошото отношение, командире.

— Всичко е наред — отвърна Ханон. — Хората ти не биха могли да очакват, че съм картагенец. Ти поне им попречи да ме убият и изслуша историята ми.

Замар сведе благодарно глава.

— Изчакай тук — нареди Малх, забърза обратно в палатката и излезе с голяма кожена кесия. — В знак на благодарност — каза и я подаде на нумидиеца.

Очите на Замар се разшириха, докато приемаше звънтящия дар, а хората му се спогледаха развълнувано. Нямаше значение какво има в кесията. Очевидната ѝ тежест говореше предостатъчно.

— Благодаря, командире. — Замар направи дълбок поклон и се оттегли.

— Да влезем — каза Малх. Въведе Ханон в палатката и се засуети около него, както не беше правил от години. — Гладен ли си? Или жаден?

Ханон с благодарност прие чаша вино и седна на трикракото столче, което помнеше от дома им в Картаген. Малх седна срещу него. И двамата не можеха да откъснат очи един от друг и да спрат да се усмихват.

— Много се радвам да те видя — каза Ханон.

— И аз — отвърна Малх. — Мислех те за мъртъв. Да преживееш морска буря… е, Мелкарт несъмнено ви е закрилял със Суниатон. — Той стана сериозен. — Суни мъртъв ли е?

— Не! Не можа да дойде с мен, защото е ранен, но за него се грижи приятел. Скоро ще отпътува за Картаген.

Лицето на Малх се проясни.

— Слава на боговете. Е, казвай какво стана.

Ханон се разсмя.

— И аз мога да кажа същото, след като те виждам тук, от отсамната страна на Алпите.

— Тази история определено си заслужава да се чуе — съгласи се Малх. — Искам обаче първо да чуя твоята. — Отвън долетяха приближаващи се гласове и Малх се усмихна. — Май разказът ти ще трябва да почака малко. Едва ли ще искаш да го повтаряш.

Лицето на Ханон грейна.

— Сафон и Бостар ли идват?

— Да. — Баща му му намигна. — Стой тук. Не казвай нито дума, докато не те видят.

Ханон загледа развълнувано как Малх отива при входа на палатката.

В следващия момент в палатката влязоха братята му. Ханон трябваше да се вкопчи в столчето, за да не скочи да ги посрещне.

— Добра новина, татко. Над десет хиляди галски воини идват да се присъединят към нас — обяви Бостар.

— Отлична новина — небрежно отвърна Малх.

— Нима не си доволен? — попита Сафон.

— Имаме неочакван гост.

Сафон изсумтя.

— Че кой може да е по-интересен от тази новина?

Малх мълчаливо се обърна и посочи Ханон.

Сафон пребледня.

— Ханон?!

— Не! — възкликна Бостар. — Не може да бъде!

Ханон вече не можеше да се сдържа. Скочи и се втурна към братята си. Като се смееше и плачеше едновременно, Бостар го сграбчи в меча прегръдка.

— Мислехме те за мъртъв.

Ханон със смях успя да се отскубне от прегръдката му.

— Би трябвало да съм, но боговете не са ме забравили. — Обърна се към Сафон, който неловко го прегърна. „Нима още е ядосан за станалото в Картаген?“ — зачуди се Ханон.

Само след момент Сафон се дръпна назад и извика:

— Как стигна тук, мътните да го вземат?

— Къде е Суниатон? — попита Бостар.

От устните им заваля порой въпроси.

Малх се намеси.

— Оставете го да разкаже цялата история.

Ханон прочисти гърлото си. Единствената му мисъл беше за начина, по който беше напуснал дома през онази съдбовна утрин. Той погледна виновно Малх.

— Съжалявам, татко. Изобщо не трябваше да ти се измъквам по този начин. Трябваше да остана и да си изпълня задължението.

— Събранието беше без значение. Като повечето събрания — с въздишка призна Малх. — Ако бях проявил повече разбиране, нямаше да те отегчавам с подобни неща. Забрави всичко и ни разкажи как оцеляхте в онази буря.

Ханон пое дълбоко дъх и започна да разказва. Баща му и братята му не пропускаха нито дума. Когато стигна до момента как двамата със Суниатон бяха заловени от пиратите, Сафон се обади:

— Те си получиха заслуженото.

— Какво? — Ханон погледна объркано брат си.

— После ще ти обясня — каза Малх. — Продължавай.

Ханон преглътна любопитството си и се подчини. Яростта на близките му към пиратите не можеше да се сравнява с реакцията им, когато разказа как е бил купен от Квинт.

— Римско копеле — процеди Сафон. — Какво ли не бих дал да ми падне в ръцете.

Ханон се изненада от собствената си реакция.

— Не всички римляни са лоши. Ако не бяха той и сестра му, нямаше да съм тук.

Сафон изсумтя презрително. Дори Бостар не изглеждаше убеден. Единствено Малх не реагира.

— Така е — почти извика Ханон. — Още не сте чули целия ми разказ.

— Ами разказвай — каза Бостар.

Сафон повдигна вежда и добави:

— Давай, изненадай ни.

Изумен от бързината, с която се върна гневът му към по-големия му брат, Ханон продължи с разказа си. Наблегна как Квинт бе организирал не само неговото бягство, но и това на Суниатон, и как младият конник беше дошъл с него в Цизалпийска Галия, вместо да се събере с баща си още в Рим.

— Изглежда ми свестен човек. Както и сестра му, макар да е още дете. Това означава, че баща им трябва да е почтен мъж — съгласи се Малх. — Жалко, че римският Сенат е лишен от тези качества. Сам си чул от устата на онова псе как ония мръсници поискаха Ханибал да им бъде предаден, за да бъде изправен пред римското „правосъдие“, и как лъжливо ни обвиниха в нарушаване на договора, който не ни позволява да се разширяваме на север от Ибър. Арогантността им няма равна на себе си! Че на всичкото отгоре ни отмъкнаха Сицилия, Сардиния и Корсика.

Сафон и Бостар изръмжаха в знак на съгласие.

За момент Ханон изпита тъга. Време беше обаче да забрави добрината, която беше получил. Думите на баща му събудиха старото негодувание в него. Пое дълбоко дъх и бавно издиша. „Най-сетне съм там, където копнеех да съм — помисли си. — Със семейството си. С войската на Ханибал. И съм войник на Картаген. Римляните са наши врагове. Тъй да бъде“.

— Прав си, татко. Какви са плановете на Ханибал?

Малх му отвърна с вълча усмивка.

— Да атакува! Утре продължаваме на изток да търсим легионите им.

— Аз знам точно къде са те — отвърна Ханон, като се опита — безуспешно — да не мисли за Квинт.

— В такъв случай е най-добре да те заведем при Ханибал — доволно рече Малх.

— Сериозно?

— Разбира се. Ще иска да чуе всичко, което знаеш.

Ханон се обърна към братята си и възторжено извика:

— Ще се срещна с Ханибал!

Бостар се ухили, но Ханон забеляза как Сафон го поглежда кисело. Старите емоции отново пламнаха.

— Какво? — остро попита Ханон. — Не си ли доволен?

Сафон примигна и каза:

— Доволен съм, разбира се.

— Не ми изглежда така — разгорещено рече Ханон.

— Защото не е — изръмжа Бостар. — Брат ни завижда на всеки, който може да си спечели благоволението на генерала.

Жилите на врата на Сафон изпъкнаха от ярост.

— Майната ти! — озъби се той.

— Сафон! — извика Малх. — Внимавай какво говориш. Ти също, Бостар. Не можете ли да забравите враждата си поне сега, в този най-радостен ден?

Засрамени, Сафон и Бостар кимнаха.

Малх хвана Ханон за ръка и го поведе.

Сафон и Бостар ги последваха, като подчертано не се поглеждаха.

Ханон не можеше да повярва на силата на враждата между двамата си братя. Какво се беше случило между тях? Беше изумен и от това колко лесно избухва Сафон. Щом видя палатката на Ханибал обаче, забрави тези тревоги. Предстоеше му да се срещне с най-големия картагенски генерал на всички времена. С човека, осмелил се да нападне Рим на собствената му територия.

С парцалива, полумъртва от глад войска, добави циничната му страна. Ханон не можеше да пропъди тази тревожна мисъл, докато вървяха напред. Как изобщо можеха да се сравняват с войниците, които можеше да свика Рим?

Широкото открито пространство пред щаба на генерала гъмжеше от хора. Ханон се ококори. По периметъра имаше стотици войници от цялото Средиземноморие — хора, за които беше чувал, но никога не бе виждал. Нумидийски и иберийски пехотинци се бяха смесили с лузитани. Дългокоси голи до кръста гали стояха рамо до рамо с балеарски прашкари и лигурийски воини. Имаше конници от няколко народности — иберийци, гали и нумидийци. Пред палатката се бяха събрали старши офицери с великолепните си излъскани нагръдници с изваяни по тях мускули, птериги и шлемове с гребени. Пурпурното наметало на Ханибал го отличаваше от множеството. Недалеч имаше музиканти с инструменти в ръце — извити керамични рогове и карникси, тръби от бронз, в края на които имаше изображение на глиган.

Ханон погледна баща си.

— Какво става?

Дори Сафон и Бостар изглеждаха озадачени.

Малх обаче не отговори, а продължи напред към офицерите. Една прошепната дума в ухото на телохранител и ги отведоха при генерала. Щом видя Малх, Ханибал се усмихна. Ханон имаше чувството, че е попаднал в сбъднал се сън.

Малх отдаде чест.

— Може ли да поговорим, генерале?

— Разбира се. Само че по-бързо — отвърна Ханибал.

— Да, генерале. Познаваш двамата ми синове Сафон и Бостар — каза Малх. — Имам обаче и трети, Ханон.

Ханибал погледна с любопитство Ханон.

— Май си спомням за трагична случка в морето, при която бил изчезнал.

— Имаш чудесна памет, генерале. Преди малко обаче открих, че по някакво чудо не се е удавил. Той и приятелят му били пленени от пирати. Те ги продали в робство. В Италия.

Ханибал повдигна вежди.

— Нима това е той?

Малх се ухили.

— Да, генерале.

— Богове! — възкликна Ханибал. — Ела, момче!

Ханон се подчини, като много добре си даваше сметка за мръсните дрипи на гърба си.

Ханибал го гледа няколко дълги момента, през които Ханон затаи дъх.

— Определено приличаш на Малх.

Ханон не посмя да отговори. Сърцето му пърхаше като затворена в кафез птичка.

— Как успя да избягаш?

— Синът на собственика ми ме пусна, генерале.

— Нима? В името на Мелкарт! Защо?

— Спасих живота му, генерале.

— Интригуващо. — Ханибал потърка брадичката си. — Дълго ли пътува?

— Не, генерале. Той ме пусна при Плаценция.

— Добре дошъл. Баща ти и братята ти са добри офицери. Надявам се, че и ти ще бъдеш като тях.

Ханон неловко се поклони.

— Ще направя всичко по силите си.

Ханибал даде знак, че са свободни.

— Чакай, генерале — намеси се Малх. — Ханон е така развълнуван от срещата с теб, че си е изгубил ума. Пропусна да каже, че Плаценция е мястото, където Публий е разположил лагера си.

Лицето на Ханибал се оживи.

— Публий, казваш? Един от Сципионите ли?

— Да, генерале — отвърна Ханон, като осъзнаваше, че всички офицери наоколо слушат внимателно. — След като те е изпуснал при Родан, се е върнал час по-скоро в Италия.

Чуха се изумени възклицания.

— Цялата си армия ли води със себе си? — попита Ханибал.

— Не, генерале. Изпратил я е към Иберия под командването на брат си.

— Проницателен генерал. — Ханибал издиша бавно. — На Хаздрубал и Ханон също ще се наложи да се сражават. Както можеше да се очаква всъщност. — Той отново погледна Ханон с тъмните си очи. — Какво прави Публий сега?

— Построил е мост над Пад и възнамеряваше да потегли на запад в деня, в който избягах.

Ханибал се наведе напред.

— Кога беше това?

— Преди три дни, генерале.

— Значи не може да е далеч. Отлична новина! — Ханибал удари юмрук в разтворената си длан. — Какви са войските му?

Ханон се постара да разкаже всичко, което беше видял и чул след заминаването от Рим.

— Браво на теб, младежо — каза Ханибал, когато Ханон приключи. — Скоро ще се изправим пред първото си голямо изпитание. Онова, което ще видим сега, изглежда още по-подходящо. Остани с мен и гледай, ако искаш.

Ханон смънка някакви благодарности и остана с Ханибал, Малх и братята си, докато на откритата площ пред палатката извеждаха десетки пленници.

— Кои са тези? — попита Ханон.

— Алоброги и воконти, които пленихме, докато прекосявахме Алпите — отвърна баща му.

Стомахът на Ханон се сви. Пленниците изглеждаха ужасени.

Роговете и тръбите на музикантите не му позволиха да зададе още въпроси. Когато звуците утихнаха, Ханибал излезе напред. Събралите се войници тутакси се смълчаха, изпълнени с очакване. Всички гледаха как върволица роби изнесе бронзови подноси, някои отрупани с блестящи ризници. На други пък имаше шлемове. Имаше също златни гривни и торкви, наметала от вълча кожа, както и мечове с позлатени дръжки.

Ханибал остави пленниците да се нагледат на съкровището, преди да заговори.

— Доведени сте тук, за да направите прост избор. — Замълча, докато преведат думите му. — Ще дам на шестима шанса да спечелят свободата си. Ще бъдете разделени по двойки и ще се сражавате помежду си до смърт. Тримата оцелели ще получат добри коне, онова, което си изберат от изложеното пред вас, и гаранция, че ще напуснат лагера невредими. Онези, които не пожелаят да се сражават, ще бъдат продадени като роби.

Млъкна и зачака.

След малко воините започнаха да викат и да размахват юмруци във въздуха. Преводачът се обърна към Ханибал.

— Всички искат тази чест, господарю. Всички до последния.

Ханибал се усмихна широко и нареди:

— Кажи това на войниците ми.

Събралите се войници зашумяха, когато чуха преведените думи на алоброгите.

Малх се наведе и прошепна в ухото на Ханон:

— Двубоят до смърт се тачи много от галите. Всеки би предпочел такава смърт пред живот в робство.

Въпреки това Ханон не можеше да разбере.

— Няма да позволя всички да участват — заяви Ханибал. — Подредете ги в две редици. — Изчака, докато пленниците бъдат избутани по местата им. — Изберете всеки четвърти, докато не станат шестима. — Командата му беше изпълнена тутакси и останалите пленници бяха избутани настрани. Шестимата избрани воини получиха меч и щит и по даден знак битката започна. Те се нахвърлиха един срещу друг като обезумели и почти веднага на твърдата като камък земя се проля кръв.

— Какъв е смисълът от това? — промърмори Сафон. — По-добре направо да ги убием, и толкоз.

— Проклетото ти решение на всичко — гневно изръмжа Бостар.

— Ш-ш-ш! — изсъска Малх. — Ханибал не прави нищо случайно.

Ханон отново се изненада от враждата между братята си, но не му беше дадена възможност да мисли за това тревожно развитие на нещата.

Двубоите бяха кратки и свирепи. Не след дълго трима окървавени воини стояха над телата на противниците си в очакване обещанието на Ханибал да бъде изпълнено. Така и стана. На всеки бе позволено да си вземе по нещо от нещата на подносите и да си избере кон от вързаните наблизо. След това бяха пуснати да си вървят под ликуващите викове на събралите се.

— Вашата награда може да бъде много по-голяма от тази — извика Ханибал на хората си. — Защото наградата за победа няма да бъде коне и наметала, а завистта на целия свят, понеже ще сте господари на всички богатства на Рим.

Ревът, който посрещна думите му, се издигна в зимното небе.

Впечатлен от тактиката на Ханибал, Ханон погледна Бостар.

— Той ще ни отведе до самите порти на врага — каза брат му.

— Точно така — заяви Малх.

— Където ще избием до крак тия мръсници — озъби се Сафон.

Духът на Ханон направо политна. Рим щеше да бъде победен. Сигурен беше.