Ханибал: Врагът на Рим

XVI. Пътувания

Естествено, Виа Апия6, главният път до Рим, излизаше направо от Капуа. Тъй като не искаше да влиза в града, Квинт първо мина покрай стопанството на баща си и продължи по второстепенен път, който се виеше между множество селца и безброй вили, преди да се влее в главния път на няколко мили на север. Квинт яздеше коня си. Уж като роб, Ханон беше възседнал едно проклето муле, което освен това беше натоварено допълнително. През първия час пътуваха мълчаливо. И двамата имаха много неща, върху които да мислят.

Квинт вече беше сигурен, че ще намери баща си. Беше му тъжно, че се налага да остави Аврелия, но така беше устроен светът. Майка им щеше да се грижи добре за нея. В същото време обаче изпитваше безпокойство. След като постигнеха целта си и намереха баща му, Ханон щеше да продължи, за да се присъедини към картагенската войска. Означаваше ли това, че те вече са врагове? Квинт беше дълбоко смутен от тази мисъл.

Ханон пък се молеше със Суниатон всичко да е добре и да намерят бързо Фабриций. След това щеше да е свободен. Молеше се да се събере с баща си и братята си. Стига да бяха все още живи, разбира се. Мъчеше се да гледа оптимистично на нещата и се зае да си фантазира как отива на война срещу римляните. Тутакси обаче в главата му изникна друга смущаваща картина. Квинт и Фабриций щяха да са в противниковите легиони. Без да подозира, Ханон бе сполетян от същите мисли като Квинт и побърза да ги погребе дълбоко в тъмните кътчета на ума си.

Малко след като излязоха на Виа Апия, срещнаха отряд пехотинци, маршируващ на юг.

— Оскани — каза Квинт и изпита облекчение, че има за какво да говори. — Отиват към пристанището.

Ханон знаеше, че река Волтурнус минава на югозапад от Капуа и се влива в морето.

— За да отплават към Иберия ли?

Обхванат отново от смут, Квинт кимна.

Ханон не му обърна внимание, а се съсредоточи върху приближаващата група. Като се изключеше ескортът на Фабриций, не беше виждал много войници в Италия. Тези бяха соции, а не редовни легионери, но хора като тях съставляваха половината от всяка армия, която щеше да се изправи срещу Ханибал. Те бяха врагът.

Някои оскани бяха гологлави, но повечето носеха бронзови атически шлемове с гребени от конски косъм или пера, боядисани в червено, черно, бяло или жълто. Късите им вълнени туники също хващаха око и бяха от червени през охра до сиво. Малцина носеха обувки или сандали, но всички имаха широк кожен колан с бронзови апликации, закрепени с кукички. Войниците бяха въоръжени с леки копия за мятане и мушкане с различни дължини; малцина носеха кописи — извити мечове, използвани първоначално от гърците. Повечето им щитове приличаха на картагенските скути — от два пласта и на ребра, но по-малки.

— Преди не много поколения са воювали с Рим — каза Квинт. — Капуа е под римска власт от малко повече от век. Мнозина от местните смятат, че трябва да си върнат независимостта.

Ханон се опули.

— Наистина ли?

— Да. Това е любимата тема за спор между Марциал и баща ми, особено когато пийнат повече. — Квинт се замисли и се запита дали и майка му не е на подобно мнение. Никога не казваше много, но той знаеше, че тя много се гордее с произхода си.

Ханон беше запленен. Познанията му за устройството на Републиката и отношенията ѝ с другите градове и народи на Италия бяха меко казано откъслечни. Видя му се интересно, че такъв голям и важен град не е доволен, че се намира под властта на Рим. Запита се дали няма и други, които споделят подобни чувства.

Като младши трибун Флак трябваше да продължи с легиона си към Иберия. След глупавото му изказване пред Публий обаче изглеждаше разумно и да си мълчи известно време. Фабриций обаче бързо откри, че това не е в стила му. Щом разбра, че консулът ще се върне в Италия с конниците на Фабриций и с една кохорта, Флак се замоли също да бъде включен, като посочи, че има нужда от трибун, който да командва легионерите. Защо да не бъде той? Фабриций бе абсолютно изумен, че Публий не избухна, когато чу молбата. Макар и видимо раздразнен, консулът прие.

— Юпитер ми е свидетел, много си нагъл — изсумтя той. — А сега се махай от палатката ми.

Фабриций си отбеляза инцидента, който разкриваше докъде стига влиянието на Минуциите. Макар да нямаше особено значение кой трибун заминава с Публий, друг на мястото на Флак щеше да бъде наказан за подобно безочие. А ето че вместо наказание Флак бе получил онова, което искаше. По-късно той самодоволно спомена на Фабриций, че Минуциите имат пръст във всички дела на Рим.

— Когато пристигнем в Италия, фамилията ми вече сигурно ще знае какви са намеренията на Ханибал. — Фабриций си помисли, че това би било възможно само ако Флак вече им е изпратил съобщение. Не можеше да повярва, че е така. Нима Атия беше права за Флак? Искаше му се бъдещият му зет да не е такъв самохвалко и потърси утеха в мисълта как семейството му ще се облагодетелства от влиянието на Минуциите след брака на Аврелия.

Самият Фабриций беше доволен, че се връща в Италия. Макар че там щеше да стане доста напечено, той искаше да е част от армията, която щеше да се изправи пред главната заплаха. Естествено, тази заплаха беше Ханибал, а не военачалникът, останал в Иберия.

Бруталното отношение на Сафон към пленниците не принуди воконтите да се въздържат от нови атаки. Дори ставаха все по-яростни. Още камъни се търкаляха надолу от скалите и нанасяха тежки загуби сред войниците и товарните животни. През късния следобед сблъсъците станаха толкова ожесточени, че авангардът с конницата и обозът се откъснаха от Ханибал и основната войска. Положението остана такова през цялата нощ. На следващата сутрин за всеобщо облекчение воконтите бяха изчезнали. Повечето смятаха, че загубите им в крайна сметка са станали достатъчно големи, за да обезсмислят краденето на още провизии. Галите обаче бяха нанесли не само физически поражения на войската. Ужасяващото изпитание подрина съвсем бойния дух на войниците. Всяка нощ стотици изчезваха под прикритието на тъмнината. Ханибал беше наредил да не ги спират. „Войниците, които влизат принудително в битка, не стават за другари“ — каза той на Малх.

Войската продължи напред.

Окаяните премръзнали и с подбити крака картагенци се изкачваха цели осем дни. Враговете им вече не бяха воконтите или алоброгите, а стихиите и теренът, който ставаше все по-коварен. Леденият вятър и измръзванията започнаха да вземат своето. От зори до здрач войници падаха на земята като мухи. Нощем просто умираха в съня си. Бяха отслабени от глад, умора, недостатъчно дрехи или комбинация от трите.

Отговорът на Ханибал на твърдата защита на авангарда беше да го повиши. Освен това той остави Сафон да води колоната. Въпреки радостта му, че е равен по ранг на Бостар, отговорността му беше двуостър меч. Той и хората му трябваше да проправят пътя, което беше невероятно изтощителна задача. Трябваше да разчистват канари. Пътеката редовно се нуждаеше от поправка или подсилване. Жертвите сред хората на Сафон рязко се увеличиха. Вечерта на осмия ден самият той беше на ръба на физически и умствен срив. Страхът му от прекосяването на планините се оказа основателен. За него всички те бяха обречени. Никога нямаше да намерят обещания проход, бележещ най-високата точка от пътуването им. Сафон продължаваше напред, като се осланяше единствено на гордостта си. Да помоли Ханибал да бъде сменен за него бе по-лошо от това да скочи от някоя отвесна скала. В същото време не искаше да направи и второто. Колкото и невероятно да му изглеждаше, животът все пак беше за предпочитане пред смъртта. Увит в пет одеяла, той се беше сгушил до мизерно греещия мангал в палатката си и се опитваше да се чувства благодарен. Никой от хората му нямаше лукса да се топли на огън.

След известно време се размърда. Колкото и да не му се искаше, време беше да провери стражата. Освен това появата му щеше да повдигне духа на войниците. Отметна одеялата, сложи си второ наметало и уви шал около главата си. Докато развързваше каишките на платнището, в палатката нахлу порив на леден вятър. Сафон трепна, преди да се насили да излезе. Двама либийци стояха на пост до входа. Потопена в катран факла, закрепена върху малка купчина камъни, хвърляше слаба светлина около тях.

Двамата застанаха мирно, когато го видяха.

— Командире — промърмориха с посинели от студ устни.

— Нещо за докладване?

— Не, командире.

— Голям студ, а?

— Да, командире — отвърна по-близкият и се преви, понеже го налегна пристъп на кашлица.

— Извинявай, командире — нервно каза другарят му. — Не може да се сдържа.

— Няма нищо — раздразнено отвърна Сафон. Погледна първия войник, който бършеше кървава храчка от устните си. Ходещ мъртвец. Внезапно изпита съжаление към него. — Вкарай го вътре при мангала. Да опита да се стопли. Можете да останете там, докато се върна от обиколката.

Потресен, вторият либиец замърмори благодарности. Сафон взе факлата и тръгна в мрака. Нямаше да го има само четвърт час, но и това време можеше да предложи известно облекчение на болния войник. Напуканите му устни се извиха в кисела усмивка. Помисли си, че се размеква като Бостар.

Не беше виждал брат си от разправията им заради пленените воконти. Лично той нямаше нищо против това положение.

Като стъпваше много внимателно по ледената земя, Сафон тръгна покрай палатките на войниците си. Погледна двата слона, които бяха останали с авангарда по нареждане на Ханибал. Нещастните животни стояха едно до друго и се мъчеха да се топлят взаимно. Сафон съжали дори тях. Скоро стигна първите стражи, които стояха на двеста крачки от палатката му — там, където бяха принудени да спрат за през нощта. Никакъв огън не можеше да издържи на жестокия навяващ сняг вятър от върховете. За да не измрат всичките му войници от измръзване, Сафон беше наредил смените им да се съкратят само на един час. Въпреки това губеше хора всяка нощ.

— Видяхте ли нещо? — извика той на дежурния офицер.

— Не, командире! Дори демоните са в леглата си тази нощ!

— Добре. Свободно. — Доволен от опита за хумор на офицера, Сафон тръгна обратно. Оставаше му само да провери стражите в края на фалангата, след което можеше да се прибере. Докато се взираше в сумрака, с изненада видя как някаква фигура се появява зад най-далечната палатка. Намръщи се. Отвесната скала се намираше на двайсетина крачки от палатките, но вятърът беше толкова силен, че лесно можеше да отнесе човек в пропастта. На няколко пъти го беше виждал да се случва. Затова всички вървяха между палатките, а не покрай тях. Човекът носеше факла, което означаваше, че не е враг. И въпреки това вървеше по най-опасния път покрай фалангата му. Защо? Да не би да криеше нещо?

— Хей! — извика Сафон. — Стой!

Войникът спря и вятърът смъкна качулката на наметалото му.

— Сафон?

— Бостар? — изуми се Сафон.

— Да — отвърна брат му. — Може ли да поговорим?

Сафон залитна от особено силен порив на вятъра. С ужас видя как той блъсна неподготвения Бостар отстрани и го събори на едно коляно. Докато брат му се мъчеше да се изправи, нов порив го понесе назад към мрака.

Сафон не можеше да повярва на очите си. Втурна се към ръба на пропастта и с изумление видя брат си, вкопчил се отчаяно в стърчащ клон на залинял храст на няколко стъпки под него.

— Помогни ми! — извика Бостар.

Сафон го загледа мълчаливо. „Защо да го правя? — запита се той. — Каква полза имам?“

— Какво чакаш? — Гласът на Бостар трепна. — Проклетият клон няма да издържи! — Погледна брат си в очите и пребледня. — Искаш да умра, нали? За да си доволен. Както беше доволен, когато Ханон се изгуби.

Сафон замръзна, обхванат от чувство за вина. Откъде Бостар можеше да знае това? Продължи да стои, без да предприема нищо.

Клонът се сцепи.

— Майната ти! — изкрещя Бостар. Пусна лявата си ръка и се хвърли напред, като търсеше къде да се хване. Само след миг тежестта на тялото му щеше да го повлече към бездната. Бостар ясно осъзнаваше това и трескаво се мъчеше да напипа някаква опора на каменистата ледена земя. Не успя. С отчаян вик започна да се плъзга назад.

Инстинктът на Сафон надделя и той се наведе напред да хване брат си през раменете. С рязко движение го издърпа нагоре през ръба. Напъна се отново и двамата се озоваха на няколко крачки от пропастта, на по-безопасен терен. Известно време лежаха задъхани един до друг. Бостар пръв се надигна и седна.

— Защо ме спаси?

На Сафон му беше трудно да го погледне в очите.

— Не съм убиец.

— Да, не си — рязко рече Бостар. — Но се радваше, когато Ханон изчезна, нали? Така ти се отваряше възможност да станеш любимец на баща ни.

Срам изпълни Сафон.

— Аз…

— Странно — прекъсна го Бостар. — Ако бях умрял сега, щеше да останеш само ти. Защо не ме остави да полетя в пропастта?

— Ти си ми брат.

— Може и да съм ти брат, но въпреки това стоеше и ме гледаше, когато паднах — яростно отвърна Бостар. След миг се овладя. — И в същото време съм жив заради теб. Благодарен съм ти и ще се издължа, ако мога. — Изплю се на земята помежду им. — След това ще си мъртъв за мен.

С увиснало чене Сафон загледа как Бостар се изправя и си тръгва.

— Какво ще кажеш на татко? — извика той.

Бостар се обърна и лицето му се изкриви в презрителна гримаса.

— Не се безпокой. Нищо няма да му кажа. — И си отиде.

Сякаш по даден знак леден порив на вятъра блъсна Сафон и го прониза до кости.

Никога не се беше чувствал по-самотен.

След заминаването на Квинт и Ханон Аврелия се чувстваше изоставена. Намирането на повод да излезе в гората и да посети Суниатон изобщо не беше лесно. По очевидни причини не можеше да сподели това с майка си и не харесваше, нито имаше доверие на стария си гръцки наставник. Имаше приятелски отношения с Елира, но в последно време илирийката беше в лошо настроение и не ставаше за компания. Така Юлий оставаше единственият домашен роб, с когото би могла да общува. След вълнението от излизанията в гората обаче дискусиите върху менюто за следващата седмица не представляваха особен интерес за Аврелия. Затова прекарваше повечето си време с майка си, която, след като останаха сами, се беше посветила с цялата си енергия в управлението на домакинството. Аврелия предполагаше, че това е начинът на Атия да се справя с отсъствието на Квинт.

Най-важната им задача беше справянето с огромните количества вълна, натрупана под един от навесите в стопанския двор. Тя беше събрана от овцете през лятото и през следващите месеци робините я бяха почистили и боядисали в различни цветове — червен, жълт, син и черен. След това вълната беше готова за предене и тъкане. Въпреки че по-голямата част от тази работа се вършеше от робите, Атия също допринасяше. И настояваше и Аврелия да участва. Ден след ден двете седяха на двора или го обикаляха с хурки и вретена в ръце, като се прибираха в атриума само ако валеше.

— Работата на жената е да върти къщата и да преде и да тъче — каза Атия една свежа сутрин и сръчно завъртя вретеното. Погледна Аврелия. — Слушаш ли ме, дете?

— Да — отвърна Аврелия, доволна, че Атия не я е забелязала как завърта очи. — Казвала си ми го поне хиляда пъти.

— Защото е вярно — отсече майка ѝ. — Една добра съпруга трябва да е веща в преденето и тъкането. Гледай да го запомниш.

— Да, майко — послушно отвърна Аврелия, като си представяше как се упражнява с гладиус.

— Сигурна съм, че баща ти и Квинт ще са благодарни за всички наметала и туники, които им изпратим. Доколкото знам, зимите в Иберия са доста сурови.

Аврелия виновно се отдаде на работата с по-голяма енергия. Това беше единственият осезаем начин да помогне на брат си. С изумление откри, че ѝ се иска да можеше да направи същото за Ханон. „Той сега е враг“, каза си тя.

— Има ли някакви новини от тях?

— Знаеш, че няма. — В гласа на Атия ясно се долавяше раздразнение. — Баща ти сигурно няма време да ни пише. Ако са рекли боговете обаче, вече трябва да е в Иберия.

— И с малко късмет Квинт скоро ще го намери — отвърна Аврелия.

Атия изгуби самообладание за момент и скритата ѝ мъка пролича.

— Как можа да тръгне сам…

Сърцето на Аврелия се сви болезнено, когато видя майка си така разстроена. Досега не ѝ беше казала, че Ханон е с брат ѝ. Премълчаването правеше нещата по-прости. Сега обаче решимостта ѝ да си мълчи трепна.

Дискретно покашляне ѝ попречи да каже нещо. Аврелия се подразни, че вижда Агесандър на прага на атриума.

— Господарке — каза той и се поклони. — Аврелия.

Аврелия изгледа изпепеляващо сицилианеца. Откакто беше обвинил Ханон, тя го избягваше като чума. А сега ѝ беше попречил да утеши майка си.

— Какво има? — попита Атия. — Проблем с брането на маслините ли?

— Не, господарке. — Агесандър се поколеба. — Дойдох да се извиня. На Аврелия.

Атия повдигна вежди.

— Какво си направила?

— Нищо, което не бих направил и аз, господарке — увери я Агесандър. — Но цялата работа с картагенеца беше изключително… неприятна.

— Така ли? — ледено рече Аврелия.

Атия вдигна ръка да я накара да млъкне и каза:

— Продължавай.

След като пристигна в Пиза след около седмица, Публий здравата се ядоса, когато беше посрещнат от пратеник на Сената. Единственото желание на консула беше да продължи на север към Цизалпийска Галия и да поеме легионите, които в момента се командваха от претора Луций Манлий Вулзон. Връченото му писмо обаче недвусмислено казваше, че ще бъде по-разумно да докладва пред Сената, преди да предприема по-нататъшни действия срещу Ханибал. Това било необходимо, гневно каза той пред Флак, защото „прекрачил правомощията си на консул, като решил да не продължи към Иберия с армията си“.

Флак невинно се зае да разглежда ноктите си.

— Някой трябва да е пратил вест преди да потеглим от Масилия — разбесня се Публий и изгледа многозначително Флак. — Никъде обаче не виждам да се споменава думата провокацио. Иначе казано, бих могъл да не обърна внимание на това оскърбително писмо. И вероятно трябва да го направя. С всеки ден Ханибал и войската му приближават северните ни граници. Семпроний няма как да тръгне от Сицилия на север и да пристигне по-бързо от мен. Пътуването до Рим ще ме забави с две седмици, ако не и повече. Ако Ханибал се появи през това време, резултатът може да се окаже катастрофален.

— Това едва ли ще бъде по моя вина — отвърна Флак.

Ноздрите на Публий се разшириха от ярост.

— Така ли?

Флак прояви благоразумието да не отговаря.

Публий прочете отново писмото и се овладя.

— Ще се върна в Рим, както искат, но цялата отговорност за онова, което може да се случи заради забавянето ми, ще падне върху Минуциите и по-конкретно върху теб. Ако Ханибал вече е в Цизалпийска Галия, когато стигна там, ще се погрижа да бъдеш в първата редица всеки път, когато се сблъскваме с картагенците. — Флак го погледна стреснато и Публий се озъби. — Там можеш да си спечелиш цялата слава, която желаеш. Посмъртно, предполагам. — И без да обръща внимание на шокираната физиономия на Флак, консулът се обърна към Фабриций.

— Ще тръгнем за Рим само с една турма. Искам всеки ездач да има по два коня. Останалите ти хора да си купят други коне и да потеглят на север към Вулзон с кохортата пехотинци. Погрижи се. Заминаваме след час.

Флак последва Фабриций, докато той ръководеше разтоварването на конете и екипировката. На пристанището на Пиза цареше трескаво оживление. Току-що слезлите на сушата войници вземаха екипировката си от купчините на кея и се строяваха под зорките погледи на офицерите. Конниците на Фабриций гледаха как специално построените дървени рамки вдигат конете им от трюмовете на корабите и ги свалят на сушата. Конярите се намесваха да успокоят уплашените си питомци, преди да ги отведат настрана, за да бъдат подготвени за пътуването. Когато намери свободен момент, Фабриций се обърна към Флак.

— Какво става, в името на Хадес?

— Какво имаш предвид? — с театрална невинност попита Флак.

— Всеки глупак разбира, че най-разумно е Публий да не отива в Рим, а да продължи колкото се може по-бързо към Цизалпийска Галия. А ти си направил така, че да стане обратното.

Флак го погледна изненадано.

— Кой казва, че имам нещо общо с достигането на новината до Рим? Както и да е, не мога да отговарям за действията на по-старшите членове на рода ми. Те са много по-велики от теб и мен и единственият им интерес е Рим. Те също знаят, че Публий е арогантен тип, чиято основна цел е да спечели слава за себе си. И последните му действия го доказват. Той трябва да бъде смъмрен от равните му и да му бъде напомнено къде му е мястото, преди да е станало късно.

— Не е като да нямаме войски на север — убедително продължи Флак. — Луций Манлий Вулзон вече е в района с консулска армия в пълен състав. Той е опитен командир и не се съмнявам, че е достатъчно умел да посрещне и да победи сганта, която Ханибал ще изведе от планините. Не си ли съгласен?

Фабриций се поколеба. Самоувереното решение на Публий да прати армията си в Иберия, а самият той да се върне в Италия, определено не можеше да се нарече обичайно. Отначало Фабриций си беше помислил, че Публий показва истинска предвидливост, но думите на Флак посяха съмнение в ума му. Трудно беше да се приеме, че някаква фракция в Рим би изложила на опасност Републиката с единствената цел да спечели пред политическите си противници. Минуциите явно имаха причини да настояват Публий да се изправи пред тях. На теория легионите в Цизалпийска Галия бяха напълно способни да защитават северната граница. Фабриций погледна Флак и видя на лицето му единствено искрена загриженост.

— Ами… да — промърмори той.

— Добре. Да идем в столицата, без да се тревожим за Ханибал, и да видим какво има да каже Сенатът на Публий — каза Флак. — Веднага след това ще се справим с гугите, ако Вулзон вече не ги е изтрил от лицето на земята. Съгласен ли си? — И протегна по войнишки дясната си ръка напред.

Фабриций се чувстваше несигурен. В един момент Флак говореше така, сякаш онези в Рим винаги постъпват безкористно, а в следващия намекваше, че отзоваването на Публий е политически ход, направен без да се взема предвид опасността в лицето на Ханибал. Нещата бяха много по-заплетени, отколкото изглеждаше на пръв поглед. За Фабриций единственият непосредствен проблем беше Ханибал и как да се справят с него. Онези в Сената очевидно не си даваха сметка за това. Но дали наистина имаше някакво значение, ако отидат първо в Рим, а след това в Цизалпийска Галия? Ако Ханибал успееше да прекоси Алпите, войската му щеше да се нуждае от продължителна почивка, за да се възстанови от тежкото изпитание. Предварително предупреденият Вулзон щеше да е готов, а на Публий нямаше да му отнеме много време да стигне от столицата при легионите.

— Съгласен — каза той и стисна протегнатата ръка.

— Отлично. — Очите на Флак блеснаха доволно. — Между другото, не вземай присърце нищо от казаното от брат ми. Той очаква с нетърпение да се срещне с теб на четири очи.

Фабриций кимна, макар че определено не се чувстваше в свои води.

На следващия ден войската стигна най-високата точка на прохода. Далече под тях се разкриха просторни равнини. Картината със същата сила можеше и да е мираж, горчиво си помисли Бостар. Склоновете, водещи към Цизалпийска Галия, бяха покрити със замръзнал сняг, който напълно покриваше земята. Намирането на сигурен път щеше да е много по-трудно, а цената за една погрешна стъпка щеше да е също толкова убийствена, колкото и през прехода им досега.

За да облекчи донякъде страданията на войниците си, Ханибал им даде два дни почивка на върха. Разбира се, решението не се дължеше единствено на добрината му. Стотици изостанали войници, които иначе щяха да загинат, успяха да настигнат другарите си и бяха посрещнати с облекчение, но без особено съчувствие. Дори да искаха да разкажат за премеждията си, малцина от тях намираха слушатели. Отчаянието гризеше постоянно сърцата на хората и ги правеше безчувствени за страданията на другите.

Колкото и невероятно да изглеждаше, стотици от изчезналите по време на изкачването мулета също успяха да стигнат до лагера. Макар че повечето бяха изгубили товара си, все пак бяха добре дошли. В желанието си да повдигне духа на хората си Ханибал нареди най-слабите добичета, двеста или повече, да бъдат заклани последната вечер преди началото на спускането. Огньовете, необходими за приготвянето им, погълнаха повечето останали дърва, но за първи път от седмици войниците си легнаха да спят с прясно месо в коремите.

Горещата надежда, че Ханон е все още жив, и присъствието на баща му бяха нещата, които поддържаха Бостар през мъченията на следващия ден и през нощта. Опитваше се изобщо да не мисли за Сафон и вместо това се съсредоточи да помага на войниците си. Беше си мислил, че пътят през планините дотук е труден, но спускането се оказа два пъти по-тежко. След повече от седмица сред снега войниците бяха измръзнали до кости. Въпреки дарените от каварите топли дрехи и обувки мнозина не бяха облечени подходящо за гибелните условия. Забавени от студа, картагенците се препъваха и на най-малките препятствия, нагазваха в преспи и се блъскаха един в друг. И най-малкото спъване означаваше смърт — моментална при падането или от потъване в сън, от който нямаше събуждане.

Войниците измираха и по други причини. На места земята пропадаше под тежестта на хората и снега, стотици политаха в пропастите и оцелелите бяха принудени да поправят пътя, за да могат да продължат. Горките мулета се плашеха и от най-малкото нещо и паниката им беше причина за още жертви. Бостар откри, че единственият начин да запази разсъдъка си пред лицето на толкова много смърт и унищожение е да се държи така, сякаш не се е случило нищо. Да поставя единия крак пред другия. И да продължава крачка след крачка напред.

Точно когато си мислеше, че няма начин положението да се влоши още повече, стана точно това. Късно на следващата сутрин авангардът стигна до място, където свлачище беше отнесло един и половина стадия от пътя. Сафон прати вест назад, че нито човек, нито животно може да продължи напред, без да изгуби живота си. На това място пропастта беше дълбока поне петстотин крачки. Без да се обезкуражи нито за миг, Ханибал заповяда на нумидийците си да започнат да строят нов път през препятствието. На останалата войска беше наредено да почива, доколкото може. От новината мнозина войници се пречупиха и заплакаха. „Нямат ли край страданията ни?“ — изплака един от хората на Бостар и той тутакси го скастри. Духът се беше сринал достатъчно и без подобни открити прояви на отчаяние.

Можеха да разчитат единствено на несигурните съобщения, достигащи от време на време от авангарда. Бостар не знаеше на какво да вярва. Конете били полезни за разчистването на големите камъни. Повечето работа трябвало да се върши с голи ръце. Ханибал обещал сто златни монети на първия, който преодолее препятствието. Десет души полетели в пропастта, когато земята пропаднала под краката им. Щяла да им трябва поне седмица, за да разчистят пътя за слоновете.

Привечер духът на Бостар донякъде се приповдигна от думите на един нумидийски офицер, който мина покрай фалангата му на път към палатката си.

— Днес напредъкът беше добър. Прокарахме нов път през повече от две трети от свлачището. Ако нещата са така и утре, ще можем да продължим напред.

Бостар въздъхна с огромно облекчение. След близо месец в планините Цизалпийска Галия най-сетне изглеждаше достижима.

Оптимизмът му се стопи час след началото на работата на следващата сутрин. Кавалеристите разчистиха огромна канара, която напълно блокираше пътя им. Висока повече от два човешки ръста и с още по-голям диаметър, скалата беше паднала така, че само неколцина войници можеха да стигнат едновременно до нея. Конете не бяха достатъчно силни да я преместят, а мястото беше твърде тясно, за да може до нея да достигне слон.

Времето минаваше и Бостар виждаше как последните искрици надежда угасват в очите на хората. Самият той споделяше чувствата им. Макар да не разговаряха, Сафон също изглеждаше унил. Ханибал дойде да провери какъв е проблемът. Обичайното вълнение на Бостар от присъствието на генерала този път не се появи. Как би могъл някой, дори самият Ханибал, да намери начин за преодоляване на препятствието? На всичкото отгоре отново започна да вали сняг, сякаш боговете им се присмиваха. Бостар оклюма още повече.

В следващия момент се изненада, когато видя баща си да отива да говори с Ханибал. Когато се върна, изглеждаше спокоен. Бостар погледна войниците, които бързаха назад покрай колоната, и хвана баща си за ръка.

— Какво става?

— Не всичко е изгубено — с усмивка рече Малх. — Ще видиш.

След малко войниците се върнаха, прегърбени под товари дърва. Наръч след наръч бяха пренесени и поставени внимателно около канарата. Когато се натрупа висока купчина, Малх нареди да я запалят. Бостар продължаваше да не разбира защо правят всичко това, но баща му отказваше да отговаря на въпроси. Остави синовете си да гледат любопитно и се върна при Ханибал.

Войниците наоколо също изглеждаха заинтригувани, но след като огънят горя близо час без никакъв резултат, започнаха да се отегчават и замърмориха, че са пропилели напразно последните си запаси дърва. За първи път от потеглянето от Нови Картаген Бостар не реагира веднага. Самият той започваше да губи всякаква надежда. Каквато и да беше смахнатата идея на баща му, нямаше да проработи. Със същия успех можеха направо да легнат и да умрат още сега, защото това със сигурност щеше да се случи с падането на нощта.

Бостар не беше обърнал внимание на дървеното скеле, което позволяваше на човек да застане върху скалата. Погледна го едва когато един войник мина покрай него с първата амфора. Най-сетне любопитството отново надделя над отчаянието. Глиненият съд съдържаше вкиснато вино, основното питие на войниците. Бостар видя как баща му жестикулира възбудено до гледащия Ханибал. Двама яки скутарии бързо се покатериха на скелето. Бяха накиснали дрехите си във вода, за да се предпазят от силната топлина, излъчвана от скалата. Веднага щом се качиха, двамата спуснаха въжета до земята. Онези отдолу завързаха амфорите за тях. Без да се бавят, скутариите ги вдигнаха, счупиха восъчните печати и изляха съдържанието на съдовете върху канарата. Течността кипна, силна миризма на горещо вино лъхна наблюдаващите. Осъзнаването какво се опитват да направят дойде като гръм за Бостар. Той се обърне да каже на Сафон, но прехапа устни и премълча.

Празните амфори бяха изхвърлени и сменени с пълни и цялото действие се повтори. Виното кипеше върху нагорещената скала, но не се случваше нищо. Скутариите погледнаха неуверено Малх.

— Продължавайте! Колкото се може по-бързо! — извика им той. Те побързаха да се подчинят и изляха още две амфори. После още две. Скалата обаче продължаваше да си стои все така на мястото. Малх изрева на войниците наоколо да хвърлят още дърва в огъня. Пламъците подскочиха нагоре, заплашвайки да погълнат платформата със скутариите, но на тях не им беше позволено да слязат. Малх застана до скелето и започна да дава заповеди на войниците да положат повече усилия. Още две амфори се изляха върху канарата, но без резултат. Надеждата на Бостар отново започна да помръква.

Изведнъж поредица силни пукоти заглуши всичко останало. Във въздуха се разлетяха парчета камък и единият от скутариите рухна като пронизан с копие. Черепът му беше почти размазан от камък, не по-голям от кокоше яйце. Уплашеният му другар скочи на земята, а войниците, които поддържаха огъня, побързаха да се изнесат. Отново се чуха пукоти и огромната скала се разчупи на няколко големи къса. Парчета, които можеха да бъдат преместени от човек или разбити с чукове. Последвалите радостни викове стигнаха чак до облаците. Новината плъзна назад по колоната и виковете се засилиха, докато не им се стори, че самата планина ликува.

Възторжените Бостар и Сафон се втурнаха към баща си и радостно го прегърнаха. Към тях се присъедини и Ханибал, който поздрави Малх като свой брат.

— Изпитанията ни почти приключиха — извика генералът. — Пътят към Цизалпийска Галия е открит.

Първото, което видяха двамата приятели от столицата, беше стената на Сервий, която опасваше целия град и караше стените на Капуа да изглеждат като детски играчки.

— Стените са на близо двеста години — развълнувано обясни Квинт. — Били са издигнати след като Рим бил разграбен от галите.

Ханон се замоли Ханибал да е следващият, който ще го направи.

— Как изглеждат в сравнение с тези на Картаген?

— А? — Ханон бързо се върна в реалността. — Много от стените на Картаген са доста по-нови.

„И много по-величествени“, добави наум.

— А по размери?

На Ханон не му беше нужно да лъже по този въпрос.

— Картаген е много по-голям.

Квинт се помъчи да скрие неудоволствието си и не успя.

Ханон с изненада откри, че зад стените сходствата между Картаген и Рим стават все повече. Улиците нямаха настилка и повечето бяха широки не повече от десет крачки. След месеците горещини по тях имаше коловози, твърди като желязо.

— През зимата ще станат на същинско тресавище — каза Ханон и ги посочи. — Така става у дома, ако вали много.

— Както и в Капуа — съгласи се Квинт и сбърчи нос, докато минаваха покрай една алея, използвана за изхвърляне на отпадъци. Във въздуха се носеше острата, тежка воня на човешки изпражнения и урина. — Добре, че е есен, а не разгарът на лятото. Иначе вонята щеше да е непоносима.

— Много ли са сградите с канализация?

— Не.

— И в части от Картаген е същото — отвърна Ханон. Странно беше да изпитва носталгия от миризмата на лайна.

Тежката атмосфера се подсилваше и от факта, че заради нагъсто построените сгради, високи по два, три и дори четири етажа, улиците бяха слабо осветени и непроветрени. В сравнение с чистия въздух и откритите пространства извън стените това сякаш бе друг свят. Повечето сгради имаха отворени към улицата магазини на приземните етажи и стълби отстрани, по които се стигаше до жилищата горе. Квинт беше смаян от мръсотията навсякъде около него.

— Повечето хора живеят в такива сгради — обясни той.

— В Картаген ги строят предимно от кирпич.

— Това изглежда много по-безопасно. Ценакулите са дървени. Пълни с болести, трудни за отопляване и лесно се рушат.

— Значи пожарите са голям проблем — каза Ханон и си представи колко лесно би изгорял градът, ако бъде превзет от войската на Ханибал.

Квинт се намръщи.

— Да.

Наред с гледките и миризмите градът предлагаше и много шум. Търговци хвалеха на висок глас стоките си, пищяха играещи си деца, съседи клюкарстваха по ъглите. Безброй просяци от всички краища на света протягаха ръце и молеха за милостиня. От ковачниците се носеше звън на желязо, от високите сгради се чуваха удари на дърводелски чукове. В далечината откъм Форум Боариум се чуваше рев на говеда.

Разбира се, Рим не беше основната им цел — а пристанищният град Пиза, от който беше отплавала армията на Публий. Изкушенията на Рим обаче бяха твърде големи, за да могат да им устоят. Двамата приятели часове наред се мотаеха по улиците и изпиваха с очи гледките. Когато огладняха, напълниха коремите си с горещи наденички и пресен хляб от малките сергии. Сочни сливи и ябълки довършиха гощавката им.

Както можеше да се очаква, Квинт беше привлечен от внушителния храм на Юпитер, който се издигаше на хълма Капитол. Той зяпна покрива му от ковано желязо, редиците колони с височина колкото десет мъже и фасадата с ярко боядисана теракота. Спря пред огромната статуя на брадатия Юпитер пред комплекса, от която се откриваше изглед към по-голямата част на Рим.

Негодуващият Ханон също спря.

— Този храм трябва да е по-голям от всеки в Картаген — каза Квинт и го погледна въпросително.

— Имаме един колкото този — гордо отвърна Ханон. — Посветен е на Ешмун.

— Какъв бог е той? — с любопитство попита Квинт.

— Бог на плодородието, здравето и благоденствието.

Квинт повдигна вежди.

— И той ли е главният бог на Картаген?

— Не.

— Тогава защо храмът му е на най-видното място?

Ханон сви неловко рамене.

— Не знам. — Спомни си как баща му казваше, че народът им се различава от римляните най-вече с това, че са на първо място търговци. Този храм доказваше, че сънародниците на Квинт поставяха властта и войната над всичко останало. „Слава на боговете, че имаме истински воин като Ханибал Барка — помисли си Ханон. — Ако начело бяха глупаци като Хост, нямаше да има никаква надежда за нас“.

Квинт пък беше стигнал до друго заключение. Нима народ, който издига на най-видното място храм на бог на плодородието, може да победи Рим? „И когато се случи неизбежното, какво ще стане с Ханон? — изведнъж изкрещя съвестта му. — Къде ще бъде той?“ Квинт не искаше да отговаря на този въпрос.

— По-добре да намерим къде да пренощуваме — каза той. — Преди да се е стъмнило.

— Прав си — отвърна Ханон, благодарен за смяната на темата.

Агесандър кимна в знак на благодарност и се обърна към Аврелия.

— Трябваше да реша въпроса много по-добре. Исках да се извиня и да попитам дали можем да започнем отначало.

— Отначало ли? — озъби се Аврелия. — Та ти си просто роб! Няма никакво значение какво си мислиш.

Със задоволство видя болката, пламнала в очите му.

— Спри! — намеси се Атия. — Агесандър ни служи вярно вече повече от двайсет години. Най-малкото трябва да го изслушаш какво има да каже.

Аврелия се изчерви от срам, че я кастрят пред роб. Нямаше никакво намерение просто да отстъпи пред желанията на майка си.

— И защо си правиш труда да се извиняваш? — сърдито промърмори тя.

— Много просто. Господарят и Квинт може да отсъстват дълго. Кой знае? Може да не се върнат години наред. Може би ще имате нужда от повече помощ в управлението на стопанството. — Окуражен от кимането на Атия, той продължи: — Искам просто да направя най-доброто за теб и за господарката. — Направи почти жален жест. — Добрите отношения са жизненоважни, ако искаме да успеем.

— Той е прав — каза Атия.

— Дължиш ми обяснение, преди да се съглася на каквото и да било — гневно заяви Аврелия.

Сицилианецът въздъхна.

— Така е. Наистина се отнесох грубо с роба гуга.

— Грубо? Откъде е тази безочливост? — извика Аврелия. — Ти щеше да продадеш човек, за да се бие до смърт с най-добрия си приятел!

— Имам причини — отвърна Агесандър. През лицето му премина облак. — Ако ти кажа, че картагенците са изтезавали и убили цялото ми семейство в Сицилия, би ли ме погледнала с други очи?

Аврелия зяпна от ужас.

— Това ли са направили? — попита майка ѝ.

— Аз бях далеч, сражавах се в другия край на острова, господарке. Картагенците нападнали изненадващо градчето и унищожили всичко по пътя си. — Агесандър преглътна. — Избили всички — мъже, жени, деца. Старите, болните, дори кучетата.

Аврелия едва можеше да си поеме дъх.

— Защо?

— За наказание — отвърна сицилианецът. — В миналото бяхме на страната на Картаген, но после се съюзихме с Рим. Много селища постъпиха по същия начин. Моето било първото, което завладели. Трябвало е да пратят послание на останалите.

Аврелия знаеше, че по време на война се случват ужасни неща. Често се случваше хиляди мъже да губят живота си или да получат ужасни рани. Но да избиеш обикновени хора?

— Продължавай — меко каза Атия.

— Имах жена и две деца. Момиче и момче. — За първи път гласът на Агесандър се задави. — Бяха съвсем малки. На три и на две години.

Аврелия бе поразена, когато видя сълзи в очите му. Изобщо не беше помисляла, че надзирателят е способен да изпитва толкова силни чувства. И колкото и да не ѝ се вярваше, изпита съжаление към него.

— Намерих ги няколко дни по-късно. Мъртви. Заклани. — Лицето на Агесандър трепна. — Виждали ли сте какво може да направи върхът на копие на едно малко дете? Или как изглежда жена, след като е била насилена от десетина войници?

— Престани! — извика отвратената Атия. — Това е достатъчно.

Той наведе глава.

На Аврелия ѝ призля от ужас. Умът ѝ беше пълен с най-отвратителни картини. Нищо чудно, че Агесандър се беше отнасял толкова лошо с Ханон.

— Довърши разказа си — нареди Атия. — По-бързо.

— След това не ми се живееше — покорно продължи Агесандър, — но боговете не намериха за подобаващо да отговорят на молбите ми да загина в бой. Вместо това бях пленен и продаден като роб. Бях откаран в Италия, където господарят ме купи. — Той сви рамене. — И ето че оттогава съм тук. Онези двамата бяха първите гуги, които съм виждал от двайсет години.

— Ханон е невинен и не е извършил никакво престъпление срещу семейството ти — изсъска Аврелия. — Войната в Сицилия е била много преди да се е родил!

— Остави това на мен — остро рече майка ѝ. — За първи път ли търсеше отмъщение, когато нападна картагенеца?

— Да, господарке.

— Разбирам. Макар това да не оправдава действията ти, поне ги обяснява. — Изражението на Атия стана сурово. — Излъга ли, че си намерил ножа и кесията сред вещите на роба?

— Не, господарке! Боговете са ми свидетели, че казах истината — напълно искрено отвърна Агесандър.

„Лъжец“, яростно си помисли Аврелия, но не посмя да се обади. Майка ѝ кимаше одобрително.

— Агесандър е прав — заяви Атия. — Очакват ни трудни месеци. Да започнем отначало. — И погледна с очакване към Аврелия. Изражението на Агесандър беше по-меко, но повтаряше нейното.

— Добре — прошепна Аврелия и се почувства по-самотна от всякога.