Харон: Дракон на прага

Десета глава Среща при зъберите

Трите седмици бяха истинска идилия, поне за някои неща, и самият факт, че ми хрумват такива щуротии, започваше да ме притеснява. Дарва наистина се оказа много приятно създание и в душата ми зашаваха чувства, които дори не подозирах у себе си. Ама че удар понесе доскорошната ми представа за самия мен! Силният, твърд, безчувствен агент на Конфедерацията, който от никого и от нищо не се нуждае. Измислен, създаден и обучен да е над дребните човешки зависимости като приятелство, съчувствие… и любов? Не бях ли аз, който не успя да разтълкува на Зала преди няколко месеца какъв смисъл влага в тази дума? Дали пък самотата измъчва не само обикновените хорица? Можех ли да допусна, че съм чужд и ненужен на своята култура също като Дарва? Знаех колко са опасни подобни съмнения. Така се рушеше самата ми вяра в ценностите на Конфедерацията — единственото, което ме крепеше.

А може би в стремглавия си устрем към съвършенство бяхме оставили сериозни пролуки в човешката психика… Или просто ме тормозеше новото тяло с неговите хормони? Предпочитах второто обяснение, макар че на практика нямаше никаква разлика в онова, което ми се случваше.

Няколко пъти, докато се промъквахме из джунглите на Харон, едва не признах пред Дарва кой съм и с каква задача са ме изпратили. Прехапвах си езика в последния момент. Засега нямаше да извлека никаква изгода от такива откровения. През това време обаче я опознах както никого преди и се възхищавах на всекидневните си малки открития. Тя жадно поглъщаше всичко ново и слушаше в захлас разказите ми за цивилизованите светове и границата, които нямаше да види с очите си. Преглътна по-лесно от очакванията ми историята за пришълците и Четиримата владетели, макар да ми се стори, че си представяше другата раса само като още един вид преобразени. Когато си яркозелен, стърчиш на 215 сантиметра от земята и имаш дълъг извит рог на челото си, не е толкова лесно да делиш всички на „човеци“ и „нечовеци“. Дарва обаче разбираше, че разликата не е във формата, а в мисленето. И натърти, че ако съм прав в подозренията си за Мора, тя ще се бори с нокти и зъби за спасяването на човечеството, от което никога вече не можеше да бъде частица.

Невероятното тяло, в което бях затворен, започваше сериозно да влияе на съзнанието ми. Макар да запазвах изцяло всички хитрини и защити на подготовката си, преживявах случващото се много по-вълнуващо — и доброто, и лошото.

Нямах други причини да се вайкам. Бяхме изумително силни и въпреки туловищата си успявахме да изчезнем за миг в пищната зеленина край нас, а после да изфучим напред с пъргавина, недостъпна и за най-талантливия спринтьор сред хората. Здравите остри нокти можеха да ни послужат и като оръжия, но засега с тях просто си режехме храната, каквато и да беше тя. Нас обаче трудно щяха да ни наранят при тази дебела и здрава кожа, по която водата се стичаше като по камък.

Нямаше място за съмнение, че властите усърдно издирват преобразени. Неведнъж виждахме дългокрили, спускащи се чак до върховете на дърветата, случваше се дори войниците да стрелят напосоки от кабините им, за да подплашат криещи се бегълци. Разбира се, по пътищата непрекъснато бродеха патрули от все същите свирепи войници или местни копои. Но ако имахме малко късмет да не се натъкнем на маг или негов чирак, не беше особено трудно да стоим настрана от неприятности.

Сериозните главоболия започнаха едва в края на скитането из джунглата. И двамата свикнахме бързо с тези страховити за повечето хора места. Досадните насекоми не успяваха да проникнат през кожата ни, можехме да не се боим прекалено от хищници, а и силите ни стигаха да се измъкваме от заплетените лиани или мочурищата. Дори се наслаждавахме на великолепието и красотата, простиращи се в безкрая наоколо. Тогава не се и сещахме какво става с нас — на жаргона на психодокторите това се нарича „подивяване“, тоест пълно приспособяване към средата…

Осъзнахме твърде болезнено промените в себе си, едва когато се натъкнахме на истински бунхар. Е, по пътя бяхме подминавали стотици такива твари, обитаващи джунглата и блатата, като внимавахме да не ги доближим прекалено, но те изглежда ни приемаха за част от своя свят. Този път беше съвсем различно. Не знам дали ние сбъркахме в нещо. Може пък бунхарът да е бил разгонен и да е надушил Дарва. Все едно. Важното е, че нямаше намерение да ни пропусне. Изпречи се с гръмогласен рев и зейнала зъбата паст. А зъбите си ги биваше!

За съжаление, ние не можехме да се похвалим със същото. Имахме нормалните човешки челюсти, ако не се броят малко по-големите резци и кучешки. Веднага осъзнахме, че превъзходството не е на наша страна и се опитахме да заобиколим бунхара, но той само се разяри още повече. Нямаше къде да се денем — щем не щем, трябваше да приемем битката. Странно, но кръвта ми кипна от прилив на адреналин или някакво друго подобно вещество. За пръв път изпадах в такова състояние! Грамадният гущер ръмжеше и се зъбеше насреща ни, а аз настръхнах от ярост… и чух звуци досущ като неговите от гърлото на Дарва. Без да се замислим, двамата се хвърлихме срещу отвратителния звяр, насочили роговете си към него.

Вярно, зъбите му бяха страшни, само че нямаше израстък като нашите. Не ми се вярва и че очакваше такова стремително нападение. По инстинкт се опря назад на опашката си, може би за да си опази главата; роговете ни се забиха в гърдите му и в същото време започнахме да го дерем с острите си нокти. Отново и отново го мушкахме, той ревеше от болка и бяс, кръвта плискаше наоколо. После Дарва се извъртя, подскочи — подпряна само на опашката си — и мощно изрита животното по хълбока. Бунхарът тупна на земята.

Мигновено се стоварихме отгоре му, пронизахме уязвимия му врат и забихме нокти, разкъсвайки плътта. Нещастното създание нямаше и нищожен шанс срещу нас — не заради роговите израстъци, а защото дори обладани от безумна свирепост притежавахме предимството на човешката хитрост в боя. Убихме го, отървавайки се само с по някоя и друга драскотина.

Яростта и опиянението от собствената ни сила не се укротиха веднага. Пихме от кръвта на мъртвия звяр, късахме големи мръвки от тялото му, докато се преситим. Едва когато ни обзе сънливо задоволство, започнахме да се отпускаме. Първичните емоции отново отстъпиха мястото си на разсъдъка.

Дълго не продумахме. Най-сетне Дарва ме изгледа както бях оплискан със засъхваща кръв, после се обърна към разкъсания труп, над който вече кръжаха мушици. Скоро щяха да пристигнат и други любители на мърша.

— Олеле, какво направихме!… — промълви тя тихичко. Поклатих глава слисан и уморен.

— Май животинското у нас е повечко, отколкото си въобразяваме.

Дарва се вторачи уплашено в мен.

— Не за бунхара ми е мисълта. Досадникът сам си го изпроси. От другото се стряскам, дето стана после. — Тя облиза окървавената си ръка. — Парк, кълна се в боговете, толкоз беше приятно! И на вкус, и…

— Знам — промърморих унило.

Кръвожадното въодушевление отшумяваше, остана само тежката умора. Мускулите ме наболяваха от пренапрежението, драскотините по кожата ми също вече смъдяха. Знаех, че Дарва не се чувства по-добре, пък и беше доста стъписана.

— Такава съм си от две години, но никога не съм побеснявала.

Отново кимнах.

— Онова момченце Изил трябва да е било твърде изобретателно. Сигурно ти е подготвил подобна участ, ако продължиш да упорстваш… или ако на Гнизър му омръзне да чака. Предполагам, че са смятали да те пратят в блатата, за да надделеят в теб животинските инстинкти. Щяла си да подивееш и или да се превърнеш в истински бунхар, или да припълзиш при мъчителите си, за да молиш за милост. — Помълчах и добавих: — Е, не е толкова зле.

Тя ме изгледа много особено.

— Какво му е хубавото, по дяволите?

— Я помисли! Двамата затрихме с лекота тази грамада от мускули и зъби. Без да умуваме излишно, употребихме срещу него най-добрите си естествени оръжия. Беше по-тежък поне с двеста кила и от мен, и от теб, при това си е хищник по природа. Само че ние се оказахме по-опасни зверове. Значи сме господарите! Кралят и кралицата на харонската джунгла, напълно приспособени към живота тук. Няма от какво да се боим.

— Но… тази кръв! Ами че то си беше като оргазъм при секс. Или като да се дрогираш! Сега хем ме е гнус, хем ми се иска да си пийна още от кръвта му.

Права беше. На мен също ми се искаше и нямаше как да пренебрегнем този факт.

— Ще внимаваме да не се увлечем — предложих с въздишка. — Може би все пак трябва да се отпускаме от време на време. Дарва, вече сме убийци, истински хищници. Това е разплатата за преобразяването ни и не ни остава друго, освен да се примирим.

Тя обаче продължаваше да се терзае.

— Парк, ами ако… ако беше някой човек? Да речем, от войниците?

Моята подготовка на агент вече ми позволяваше да търся изгодните страни на неизбежното, но за Дарва беше по-страшничко. Исках колкото се може по-скоро да свикне с този факт.

— Слушай, ние вече не сме хора — заявих безцеремонно. — А и не е ли все едно дали ще гръмна, или ще намушкам с рог врага си?

— Не искам да ставам канибал! — потръпна тя.

— Канибализъм е, ако аз изям теб — натъртих разсъдливо. — Сега за нас човеците са просто вид лукави и подли животни.

Дарва нерешително врътна глава.

— Не знам дали ще ми е толкоз лесно.

— Или приеми без угризения това, което си станала, или ще се побъркаш. Просто няма за какво да се тревожиш! Ако се съберем отново с други преобразени и ни липсва храна, не вярвам инстинктите ни да победят. Опасно е само тук — в джунглата.

Отспахме си, вместо да се тормозим повече. Събудихме се по здрач, намерихме поточе наблизо и се измихме старателно. Отново се чувствахме разумни същества, а не зверове.

И все пак по някое време Дарва ме попита:

— Парк, сетих се за ония пришълци. Че ние не сме ли още по-чужди на хората?

Не разполагах с готов отговор на въпроса й.

Въпреки тревогите си повторихме оргията на унищожението още на следващия ден… и то съвсем съзнателно. Попаднахме на малък женски бунхар със счупен крак. Такава лесна плячка беше просто неустоимо изкушение! Утешихме се, че животното и без това щеше скоро да умре от глад, защото не можеше да ловува. Този път наслаждението от разправата ме притесни повече отколкото Дарва. Целият ми живот се крепеше на увереността, че се владея и направлявам постъпките си във всеки момент. Разчитах винаги на студената безстрастна логика. А да се поддам на животински страсти, дори да ликувам от първобитната си свирепост — ето това вече не ми даваше мира!

Самият лов никак не ме безпокоеше. Хората се хранят с животинска плът от памтивека. Е, в цивилизованите светове отдавна бяха преминали на синтезирани белтъчини, но жителите по границата и досега си похапваха с наслада сготвено месо. На Харон също се препитаваха с дивеч и риба. Вярно, жителите на градчета като Монтлей и Бурже имаха мръвките на трапезата си разфасовани и превърнати в гозби, но това не променяше нещата. Дарва и аз само се бяхме отърсили от лицемерието. Скоро свикнахме с факта, че сме новите страшилища на джунглата.

Микробите на Уордън в телата ни пък явно бяха практично настроени. Още след повалянето на третата ни жертва започнах да усещам изтръпване и особен дискомфорт в устата си. Дарва се оплака от същото и щом си огледахме взаимно челюстите, забелязахме промяната. Зъбите ни ставаха по-остри, особено резците. Във всяка подробност се приспособявахме към ролята си на хищници, при това без допълнителна магия.

Не ми се вярваше, че дребосъците реагират толкова бързо на промяната в средата — в края на краищата Дарва живееше като преобразена вече две години. Значи ги бе пришпорила новата ни нагласа. Нали Корман спомена, че всеки носи силата у себе си? Може пък нещата да бяха по-сложни, отколкото той си ги представяше!

Тези разсъждения ме изправиха пред още по-озадачаващ въпрос — как микробите знаеха какво да правят? Чирак като Изил или дори надарен маг като Корман не биха могли да заложат нова програма във всяка клетка, да заповядат ускорен растеж на органи, да постигнат такова равновесие, че преобразеният да си остане жизнеспособен. Разбира се, изумителните компютри на Конфедерацията можеха да се справят с подобна задача, само че в цивилизацията такива занимания бяха строго забранени. Тук просто трябваше някой да размаха ръка, да измърмори няколко безсмислици, за да натрапи на друг човек превръщането му в коренно различно същество… при това без да го затрие по време на промяната.

Вече бях събрал множество парченца от странната картинка, но не знаех принципа, който би ми позволил да ги сглобя. За пръв път от много време се сетих за своя „оригинал“, зареян някъде около системата Уордън. Дали още получаваше информацията от мозъка ми въпреки преобразяването? И ако смогваше да събере всичко научено от четиримата си двойници по планетите на Диаманта, успял ли бе да проникне поне донякъде в тайната с помощта на неизменния си партньор — суперкомпютъра?

Поне знаех, че вече не го мразя. В момента май дори не му завиждах за нищо.

И така, през следващата седмица се промъквахме бавно и предпазливо към сборното място, избрано от Дарва, защото там според нея рискът да има засада бе най-малък. Намираше се на километър встрани от запустял път, в малко каменно усое с водопадче. Доближихме възможно най-незабелязано.

През цялото време Дарва се колебаеше дали не грешим.

— Тук сме щастливи — повтаряше упорито тя. — Нали и самият ти каза, че сме създадени за живота в джунглата. Защо да се връщаме, пак да си търсим белята ли?

— Вярно е — възразявах, — но не всичко опира само до теб и мен. Искам да знам какво става. Сърце не ми дава да зарежа задълженията си, защото ми е ясно, че цял Харон е застрашен… заедно с нашата скъпоценна джунгла. Не забравяй какво можем да спечелим — ако ние победим и Корил си държи на думата, ще сложим край на тъпото потисничество спрямо преобразените. Имаме нужда и от своя земя, и от достъп до силата. Иначе винаги някой ще ни седи на врата и ще ни казва какво да правим. Пък ако сме свободни, може да положим началото на не една и две нови раси на тази планета!

Боя се, че тя не споделяше нито любопитството, нито чувството ми за отговорност, но поне се убеди, че няма да се откажа — и не пожела отново да остане сама.

Позволих й да води към скалите, защото бе виждала мястото на карта. На петдесетина метра от водопада спътничката ми замръзна неподвижно. Аз също спрях, без да помръдвам.

Не се чуваше нищо друго освен шума на водата, затова интуитивно се опитах да разбера какво я е стреснало. Още едно предимство на засиленото животинско у нас — долових, че наоколо има и други. Нито ги виждахме, нито ги чувахме, обаче не се съмнявах, че са наблизо.

Щом се напрегнах, изпаднах в твърде интересно състояние. Откривах съвсем нова чувствителност у себе си. За пръв път съзнателно се възползвах от своите микроби на Уордън — уа, както ги наричаше старицата — и прозрях, че те не са отделени от останалите. По слабички нишки от енергия протичаха неспирни сигнали и от мен, и към мен самия. Не, не бяха сигнали, а готовност за приемане и предаване на информация. Към дърветата, тревата, камъните, въздуха… Значи това усещане познаваха маговете! Ясно ми беше защо Корман не намира думи, с които да го опише.

Джунглата кипеше от живот… и от безбройни микроби на Уордън. Бяхме част от цялото. Какво прекрасно, замайващо преживяване!

Изведнъж се досетих какво ставаше. В нас и в почти всичко наоколо дребосъчетата обикновено бяха пасивни, те само поддържаха връзката с останалите. Но наблизо имаше и микроби, които излъчваха. Веднага отхвърлих вероятността да сме се натъкнали на преобразени — повечето не владееха силата, а и тя бе допълнително потисната от наложените им заклинания. Значи щяхме да си имаме работа с не особено надарени чираци.

Насочих цялата си воля в усилието да открия откъде идват сигналите. Успях. Единият източник беше на десетина метра от Дарва, зад голямо дърво. Имаше и друг на петнадесет в противоположната посока. Трети чакаше под водопада, четвърти — на скалите горе. Струваше ми се нелепо лесно да ги открия с новите си способности. Но дали това означаваше, че и те са ни забелязали веднага? Съмнявах се. Или изобщо не ни обръщаха внимание, или ни бяха взели за бунхари. Иначе досега да са ни нападнали.

В следващия миг онзи зад дървото се показа, без изобщо да погледне към нас. Сливахме се идеално със зеленината.

Беше войник в черно-златна униформа. Изглеждаше много отегчен, когато се пльосна на сянка под дървото. Формата на кобура издаваше, че носи лазерен пистолет. Как ми се искаше да докопам такова оръжие! Е, двамата с Дарва и без това бяхме чудесни бойни машини, но не можехме да надбягаме смъртоносния лъч. Ако имах пистолет, щях да се разправя с този гадняр без никакъв риск.

Разнесе се тихо писукане и мъжът извади от джоба си мъничък приемо-предавател. Каза няколко думи и получи отговор. Редовната проверка на началниците, нямаше какво друго да е.

За нещастие не бяхме мънички. Предишният Парк Лакош би се изнизал като котка. А трябваше непременно да се махнем оттук. Дарва стоеше прекалено близо до войника. Бавно и внимателно се наведох и вдигнах голям объл камък, като разсеяно отбелязах, че дори той беше претъпкан с микроби.

Спътничката ми плавно изви глава да види какво правя и кимна, после пак се загледа в мъжа.

Побързах да метна камъка с цялата си сила, но не сполучих особено — колкото и опасни да бяха китките ми, в ръцете си нямах чак толкова мощ. Все пак той изтрополи зад гърба на войника, който скочи и се обърна светкавично, извадил пистолета от кобура. Не се остави да му отвлечем толкова лесно вниманието, а се заозърта подозрително и тръгна полека към Дарва. Мъничетата в тялото му сякаш „светнаха“, макар думата да не бе съвсем точна. Изглеждаше като да опипва мислено околността.

Дарва леко приклекна сред широколистните храсти, където се криеше. Дори аз нямаше да я видя, ако не знаех, че е там. Трябваше да се боим от дарбата на войника, а не от очите му, колкото и зорки да бяха те.

Незнайно защо още не я забелязваше — може би собственото ни напрежение караше нашите микроби да му пречат, но скоро щеше просто да се блъсне в нея. И още не се беше обадил на останалите…

Взех решение за частица от мига. Надявах се и Дарва да направи каквото трябва в единствената секунда, която щеше да има на разположение.

Мъжът спря само на две-три крачки от нея и накрая я усети — отначало с помощта на „магията“, после се взря и я различи в зеленината. Ухили се.

— Я виж ти, преобразен с наченки на силата! — промърмори присмехулно.

Тогава изскочих от скривалището си.

— Ей! — креснах и напънах могъщите си краката скока на живота си.

Дарва не се помайваше — щом онзи се извъртя към мен, тя почти го обезглави с един замах на дясната си ръка. Пръстът му натисна конвулсивно спусъка, но лъчът само прогори клоните далеч над мен.

Почти едновременно се втурнахме към трупа. Приятелката ми гледаше недоумяващо как изтръгвам пистолета от ръката му. Помогнах си с опашката, (За да се завъртя на място, и побягнах към джунглата. Друг глас вече викаше гневно зад нас, чух и съскането на лазерен лъч, забил се в мокри листа.

Щом се уверих, че Дарва се е скрила, отново застинах на място и зачаках.

Притичаха мъж и жена с готови за стрелба пистолети. Внезапно се запитах дали не съм прекалено непохватен с тези грамадни длани и дълги нокти, но дръжката на оръжието легна привично в ръката ми и се успокоих. Бях сред най-добрите стрелци в Конфедерацията, нямаше как да пропусна такива едри мишени от десетина метра. Натиснах спусъка два пъти и прогорих спретнати дупчици в противниците ни, точно където бяха сърцата им. Паднаха по гръб и не шавнаха повече. Скочих да взема и техните оръжия заедно с коланите, на които висяха скъпоценните батерии. След това се затичах към Дарва.

Подадох й един колан с пъхнат в кобура пистолет. Не си казахме нищо, докато не навлязохме навътре в гъстата гора. Най-после се опряхме на опашките си и си отдъхнахме.

— Едва ни се размина! — възкликна Дарва малко прегракнало.

Кимнах.

— Все пак си струваше.

Тя ме зяпна.

— Ама защо ти трябваше да рискуваш заради тия пистолетчета? — Сви пръсти и ноктите й изскочиха. — Нямаме нужда от оръжия.

— Грешиш. Не можем да се надбягваме с техните предаватели, нито с лазерните лъчи. — Ухилих се. — Е, същото важи и за врага.

Дарва слисано поклати глава.

— Беше толкова… крехък. — Вдигна дясната си длан към очите. — С един удар му смазах черепа.

— Няма спор. А ръцете са най-слабото ни място. Само не се надувай. Хората винаги са били най-немощните същества на всяка планета, където са се заселвали, но досега никой не им е надвил.

Тя ме изгледа колебливо.

— Май приключихме със сборните пунктове. Щом вече ни чакаха тук, сигурно знаят и останалите.

Завъртях глава.

— Трябва да проверим. Все някъде може да ни излезе късметът.

— Добре де… — спътничката ми недоволно изсумтя и изведнъж се оживи. — Ама аз направих каквото трябваше, нали?

— Разбира се! Гордея се с теб. Не можех да ти кажа как да постъпиш, но ти се справи чудесно.

Дарва грейна.

— Като гледам, бива си ме. Ей, отначало се уплаших до припадък! После обаче ми хареса.

— Да, и на мен ми е неприятно да си го призная, но беше страшно забавно да се разправим така с тях.

— Като те слушам, май си вършил същото и преди. Все си мисля, че още много неща не си ми казал. А как ги простреля набързо! Олеле!

Поех си дълбоко дъх.

— Добре, явно вече е време да бъда по-откровен. Ако ти не го заслужаваш, кой тогава?

Разказах й набързо с какво се бях занимавал през предишния си живот и каква е истинската причина за стоварването ми на Харон. Тя слушаше внимателно и кимаше. Накрая се усмихна.

— Е, сега ми светна в главата. И все още искаш да си свършиш работата, макар да са ти сторили това…

— Общо взето, така е — съгласих се. — Но не говоря празни приказки за новия живот, от който имат нужда преобразените, нито за другите промени на Харон. И аз съм затънал тук до края на дните си също като теб. Вече виждаш защо е толкова важно да открия Корил. Той е противник на пришълците, какъвто съм и аз, поне засега. Ще ми помогне да стисна за гушката Еолия Матузе, а може да се окаже и ключът към моето бъдеще на тази планета.

Внезапно се сетих за нещо, което отдавна трябваше да направя. Извадих един приемо-предавател от калъфа му и го включих.

„… ей тъй изскочи от храстите, нахвърли се върху Сормат и му разпра гърлото като див звяр — дъднеше нечий гласец.

— Божичко! Трябва да са били двама, ама видях един. Доста приличаше на бунхар. Смахната история.“

„Искам да знам как са надхитрили защитата на Сорми — настоя друг. — Тръпки ме побиват, като си помисля. Трябва да се отървем веднага от тези чудовища!“

Сигналите отслабваха, значи останалите войници се отдалечаваха от нас. За тяхно щастие, тъй като последните чути думи ме вбесиха. Огледах уредчето — не беше кой знае колко сложно, макар да не познавах точно този модел.

— Виждала ли си такова преди? — показах го на Дарва.

— Да. Почти същите имат във фирмите, за да говорят с надзирателите на полето.

Кимнах на себе си.

— Военна джаджа.

На задния капак зърнах малка емблема — „Земко“. Поредното изделие, внесено от Цербер. Отново си помислих, че моят двойник там сигурно се чувства като риба във вода.

— Какъв обхват имат?

— А?

— На какво разстояние можеш да приказваш с тези неща?

— О, за това ли питаш. До три-четири километра.

— Този сигурно е подсилен, ще стигне до пет. Чудя се дали всички използват една и съща честота…

— Хрумва ли ти нещо?

— Я да тръгнем към следващото сборно място — най-близкото. Току-виж чуем дали е заето, още преди да сме загазили.

Помъчих се малко с двата колана и ги съединих, за да ги провеся през рамо. Пак не беше много удобно, но така можех да имам под ръка оръжията и приемо-предавателите.

Оплетохме ленти от лиани и направихме препаска с третия кобур и за Дарва, макар че тя нямаше опит с оръжието и почти не можеше да си служи с него.

Разполагахме само с трийсетина часа — едно местно денонощие — за да стигнем до следващия сборен пункт. Още четири пъти някой от съпротивата щеше да навестява всичките, за да огледа за съратници или засади, после — край.

Вървяхме през почти цялата нощ. По време на почивките споделяхме усещанията си за микробите на Уордън. Нали дори войникът бе доловил силата у Дарва! Нейното разбиране за тези способности обаче тънеше в невежеството и суеверията, насадени у местните хора.

— Вече ти казах, че баба беше с голяма дарба. Като дете научих от нея туй-онуй и ми изглеждаше забавно, ама не стигнах далеч. Също като с кавалчето, дето го подариха на моя брат. Скоро му омръзна да се упражнява. Тъй е и със занаята…

— Добре, но това не обяснява моята чувствителност към дребосъците. Не вярвам да я е събудило заклинанието, което баба ти ми прехвърли. Корман разправяше, че съм имал вродена дарба и предсказа, че скоро ще усетя своето уа. Много е важно! Оказва се, че и двамата можем да се научим, следователно преобразените не са лишени от силата, поне в сравнение с нормалните хора.

Помнех, че мнозина сред прокълнатите са били чираци, значи обучението за тях представляваше жизнена необходимост. Иначе силата или си оставаше безполезна играчка, или съсипваше носителя си.

Вече бях убеден, че същината й е в умението да се съсредоточиш, докато усещаш микробите в предмета, към който си насочил своето внимание. Повечето хора нямаха нито волята, нито увереността за това, в себе си обаче не се съмнявах, а и Дарва изглеждаше достатъчно решителна и упорита.

Вървяхме към място, което тя наричаше Зъберите — там скалите имали доста чудновати форми. Беше ги виждала на снимка и ме уверяваше, че няма как да сбърка. Отначало решила, че мястото е прекалено рисковано, защото наблизо минавал път, водещ към градче на име Гебрат, но сега просто нямахме друг избор.

Доближихме в късния следобед на следващия ден. Започнах да подслушвам разговорите в радиус от около пет километра, но май си приказваха само патрулите на пътищата. Никой не спомена за засада при Зъберите, а вече се бях уверил, че тези бръмбазъци работят на една честота, значи нищо не пропусках.

Все пак внимавахме. Дарва беше права — нямаше как да се сбърка тази местност с друга. Четири назъбени каменни колони се извисяваха на повече от километър над околната джунгла, същински гигантски стрели, насочени към небето. До основата на втората отляво трябваше да се срещнем със съратниците си… стига, разбира се, там да нямаше други, не толкова приятелски настроени посрещачи.

Разделихме се и започнахме да се промъкваме от срещуположни посоки, готови да се разправим с всеки враг, само че засега нищо не подсказваше наличието на такъв. Ако мястото беше разкрито, войниците тук трябваше да са много по-печени от онези при водопада. Наблюдавах внимателно още два часа, а после с Дарва се спотаихме в края на гората, без да излизаме на открито. Нямахме с какво да мерим времето, затова решихме да чакаме вечерта с надеждата да ни приберат.

Скоро се спусна мрак. От време на време включвах приемо-предавателя, но отново не чух нищо за Зъберите.

След малко доловихме движение наблизо и застинахме. Веднага приготвих за стрелба единия пистолет. Виждах чудесно в неизменния полумрак на джунглата, въпреки че това не можеше да се нарече истинско нощно зрение. Не различавах добре новодошлия. Но го напипах смътно и чрез микробите на Уордън.

Той припълзя към средата на откритото място, озърна се и прошепна неспокойно:

— На юг отеква гръм.

Това беше споменатата от Дарва парола, ала предпазливостта все още не ме напускаше. Ако Мора бе научил от пленници за сборните пунктове, сигурно би изтръгнал от тях и паролите.

Посочих с пистолета. Дарва кимна, дръпна се настрани и пристъпи към тъмния силует.

— Разрушителят гради.

Чу се тежка въздишка.

— Слава на боговете! — тихо възкликна женски глас. — Коя си?

— Дарва. А ти?

— Хемана от Облачната долина.

— Аз пък съм от Гръмохълм. Ела насам, за да се виждаме.

Вече можех да разгледам по-добре другата жена. Нямаше съмнение, че е от преобразените, макар единствената странност на лицето й да бяха яркооранжевите фасетъчни очи. А на гърба й се издуваше нещо обло и гладко.

Дарва се обърна към мен и прошепна:

— Излизай вече! Засега няма опасност.

Доближих ги и разгледах по-подробно Хемана. Тялото й беше черно и лъскаво като на насекомо; в момента стоеше на четири от осемте си крака — ръце нямаше изобщо — завършващи с единствен твърд и тъп нокът. Все пак по главата й се виждаше късо остригана черна коса.

Тя също се вторачи в мен, стрелна с поглед Дарва и пак ме зяпна.

— Еднакви ли сте?

— Горе-долу — отвърнах. — Дълго е за обясняване. Между другото, казвам се Парк. Аз съм мъжът.

Съвсем човешката на вид уста се изви в радостна усмивка.

— Двойка! Това е чудесно!

Нямаше как да не доловя и нотката завист в нейния глас.

— Може би. Как ще се измъкнем? Тук сме много уязвими.

Тя изведнъж се умърлуши.

— Надявах се, че вие…

— Значи всички сме само бегълци — въздъхна Дарва. — Добре де, ще чакаме заедно.

Тялото на Хемана не беше приспособено към джунглата, затова пък можеше да легне и почти да се слее с камънаците около Зъберите. Ние й обяснихме как се сдобихме с пистолетите и й разказахме туй-онуй за себе си.

Нея пък хванали да краде от фирмата — твърде сериозно престъпление според местните закони. За наказание я дали на един от чираците — да се упражнява. През останалото време я връзвали пред имението като нагледен пример. Наистина се бяха престарали. Без ръце или лапи поне тя не можеше да си служи с почти нищо. Отделните образи от фасетите се сливали в съзнанието й, но била способна да се съсредоточава и върху всеки от тях. Виждаше или надалеч, или наблизо. Не различаваше друго освен избрания предмет. Тъжен пример докъде стигаха безумците, поели в ръцете си съдбата на Харон! Хемана обаче твърдеше, че е срещала преобразени в още по-лошо положение.

По-късно вечерта към нас се присъединиха нови трима.

Първият беше мъж с безобразна маска на дявол вместо лице, прилепови криле и извити в дъга крака. Участта му беше много поучителна за опасностите, скрити в силата, която даваха микробите на Харон. Учил се крадешком, като подслушвал беседите на местния маг с чираците. Опитал и той да направи нещичко и една нощ му се присънил отвратителен кошмар…

После припълзя петметров червей с човешки торс и напълно плешива глава. Оставяше лъскав от слуз улей след себе си. Този мъж не поиска да каже какво точно го е сполетяло, но видяхме, че яде пръст.

Накрая дойде нормална наглед жена — дребничка, хубавичка и с чифт рогца на челото. Нервите й обаче явно бяха съсипани и въобще не й олекна, щом видя, че е попаднала сред преобразени. Казваше се Емла Куор. Била на площада в Бурже и оттогава май още не се бе опомнила. С какво ли можехме да я успокоим? Похвалихме я, че трябва да е много хитра и корава, щом е стигнала невредима чак дотук. Не я разпитвахме, защото се беше измъчила ужасно. Други щяха да се заемат с нея… ако изобщо някой си направеше труда да ни отведе.

Изведнъж се разнесе тежък грохот.

— Гадост! — изсумтя някой. — Не минават три часа, без да се измокриш до кости.

От небето се изсипа привичният порой и ние се примъкнахме под дърветата.

Около Зъберите се виеха мълнии и — да си призная — гледката беше страховита. Взирах се в малката площадка до основата на скалите, която ту просветваше, ту потъваше в мрак. Ето, някой стоеше по средата й!

— Там има човек! — подвикнах на останалите и извадих пистолета от кобура.

Всички се вторачиха, но мястото вече бе опустяло. Изгледаха ме сърдито; аз обаче не се предавах.

— Имаше някой! Не ми се привижда.

Превключих оръжието на пълна мощност.

Поредната ослепителна мълния… и фигурата се появи отново — висок кльощав силует с дълго, закачулено черно наметало. Явно не беше войник. Този път и другите го забелязаха. Нервите ни се изопнаха до скъсване.

Човекът вече не смяташе да се крие. Пристъпи бавно към нас. Огледа ни внимателно, а ние видяхме само много мургаво лице. Най-сетне женски глас промълви:

— На юг отеква гръм.

— Разрушителят гради — отвърнаха неколцина.

Тя кимна.

— Само толкова ли сте?

— Да, има и едно момиче ей там — обясни мъжът-червей.

— Аз съм Френта. Съжалявам, че ви накарах да чакате, но по пътя често минават патрули и реших да се възползвам от бурята, за да не ни забележат.

— От организацията на Корил ли сте? — попитах веднага.

— Да, и Корил участва, макар че организацията ни не е нито само негова, нито на когото и да е друг — отвърна тя малко кисело. — Трябва да изведем вас и още стотици от този район. Поне половината бяха заловени или избити, вие също не сте се отървали. Да тръгваме по-бързо към сборния пункт. — Пак ни огледа. — Ще можете ли да вървите дълго в дъжда?

И момичето, и дяволът изпъшкаха. Френта сякаш си отбеляза нещо наум и се обърна към червея.

— Ти способен ли си да се движиш бързо?

— Няма проблем — увери я той. — Колкото е по-мокро, толкова по-добре.

— Значи сега ще трябва да разчитаме главно на вас — каза Френта, обърната към мен и Дарва. — Най-едри сте. Ще можете ли да носите тези двамата?

Дарва вдигна рамене.

— Защо не? — отвърнах. — Но ще трябва да се държат здраво.

Дяволът се постара да изрази благодарността си с ужасна гримаса, а момичето май се уплаши още повече.

— Ей, качвай се на гърба ми — подканих я дружелюбно. — Нито съм отровен, нито хапя, поне не хора, които са на моя страна. По-добре да си седиш, отколкото да се тътриш в този дъжд.

Дяволът с лекота се настани на гърба на Дарва, но явно тежеше доста, ако се съди по намръщеното й лице. Френта застана до момичето.

— Побързай! Нека ти помогна.

— Ами… не знам. Защо да не ходя сама…

— Нямаме време, а и не понасям предразсъдъци — ядно отсече мургавата жена. — Ти също вече не принадлежиш към обикновените хора, както личи от рогата на главата ти!

Изведнъж усетих енергийния поток от микробите в нея, някаква много сложна информация се прехвърли от протегнатата й ръка към стъписаното момиче. Сякаш ги свърза паяжина от милиони светещи нишки.

Момичето пристъпи като насън към мен и с помощта на другата жена се качи на гърба ми. Вкопчи се здраво.

Водачката ни кимна доволно, отстъпи крачка и начерта някакви знаци във въздуха.

— Не си свободна, докато не ти кажа! Хайде! — подкани останалите. — Сега не е моментът да се бавим.

Усещах колко е вцепенено тялото на гърба ми и подхвърлих на Френта:

— Ти май си от чираците.

— И то не от най-способните — озъби се тя и ни поведе през шибаната от вятъра мокра джунгла.

Дълго и тежко пътешествие, особено с тази бързина. Тъй и не видях ясно лицето на мургавата жена, а черното наметало прикриваше тялото й. Оказа се много жилава и пъргава. Аз и Дарва скоро се уморихме от допълнителния товар, но трябваше да продължаваме напред. Червеят и Хемана поддържаха добро темпо въпреки калта. Водачката изглежда усещаше кога някой от нас е капнал дотолкова, че вече не може да върви, и умело подбираше времето за почивки. Не бяха толкова начесто, колкото ни се искаше.

Напредвахме цяла нощ през напълно дива местност, тъй че скоро всички изгубихме представа къде сме и в каква посока се движим. След много време се добрахме до някаква полянка и Френта реши да спрем. Позволи ни да си потърсим храна според собствените вкусове, а после щяхме и да поспим. Обясни, че не е особено благоразумно да вървим през деня, пък и ни очакват дълъг път — поне още две нощи.

Двамата с Дарва бяхме изтощени, но сега повече от всякога трябваше да се възстановим бързо. Не търсехме схватки, а поглъщахме алчно дребни животинки, сетне се дозаситихме с плодове. Проспахме остатъка от деня.

И на светло не видяхме по-добре лицето на Френта — твърде любопитен факт! Сигурни бяхме, че и тя е преобразена, макар и посвоему. Редувахме се да бдим, но аз не се разделих с лазерните пистолети. И без това останалите не умееха или просто не бяха приспособени да стрелят с тях. Пък и… доверявах се напълно само на Дарва.

Следващата нощ много приличаше на предишната, макар дъждът да поспря и лично на мен ми олекна. Моята пътничка мълчеше през цялото време. Радвах се, защото бях твърде уморен за празни приказки. По средата на третата нощ неочаквано излязохме на широка пясъчна ивица. Бяхме стигнали до брега. По-късно научих, че отново сме на южния бряг, но на повече от сто километра западно от Бурже.

Отдъхнахме си, когато се убедихме, че това е краят на мъкненето ни през джунглата. Загадъчната Френта бе успяла да ни преведе безпогрешно, тоест без да навлезем в земите на някоя от фирмите или да затънем в блато.

— Сега вече нищо не ви заплашва — увери ни тя. — Лагерът е защитен с могъща магия срещу натрапници.

Озърнах се.

— Лагер ли?

— Елате с мен.

Тръгнахме към близкото заливче. Изглеждаше пусто, докато не стигнахме до южната му извивка. Внезапно се озовахме насред голям, първобитен стан от палатки, с множество разпалени огньове и факли. Някои от спътниците ми ахнаха от изненада. Аз пък спрях, поумувах и се върнах няколко метра. Отново тишина и пустош. Направих бавно крачка, после още една… ето го и лагерът със стотиците си обитатели — и хора, и преобразени.

Френта махна с почти призрачната си ръка.

— Изберете си място и се настанете. Ще има достатъчно храна, но се боя, че палатките вече не ни стигат. Ако обаче предпочетете джунглата, внимавайте — заклинанието се простира само на стотина метра навътре в сушата!

Разпръснахме се бързо. Останалите срещнаха познати сред гъмжилото по брега. Изнервеното момиче побърза да се присламчи към група жени с рогца.

Дарва ме погледна въпросително.

— Е, какво ще правим сега?

Вдигнах рамене.

— Първо да си отспим, а на сутринта ще мислим!

Зареях поглед към оживелите кошмарни видения наоколо. Харон явно даваше страшна сила на безумни и престъпни умове. Чудех се дали Корил наистина се отнася по-съчувствено към преобразените. Все пак беше свален от власт политик, готов на всичко, за да се изкачи отново на върха. В края на краищата, нали тези ужаси са съществували и по негово време, и преди това, а той не си бе мръднал пръста да ги прекрати… Изглежда почти всички сред привържениците му забравяха този дребен факт. На родените тук май беше присъща наивност, подпомагана и от отчаяната надежда да си намерят защитник.

Преди доста време спътничката ми ме бе попитала с какво се различаваме от пришълците, а аз все още не знаех как да й отговоря. Може пък Корил да виждаше по-ясно разликите. Но не се съмнявах, че и той иска да използва нещастието на преобразените, за да постигне целите си. Рано или късно на това трябваше да се сложи край.

Дарва бродеше из лагера, за да провери има ли сред будните някой познат. Видях я да се заприказва с една групичка до голяма палатка и отидох при нея.

Тя се озърна и ми кимна с усмивка. Край огъня седяха трима — двуметровата жаба, странната птица и… В този миг платнището се отметна и чух познат глас:

— О, здрасти, Дарва! Я, и Парк бил тук! Страхотно ново тяло са ти измайсторили!

Трябва да съм имал много глупав вид, докато зяпах Тали Кокул.