Харон: Дракон на прага

Шеста глава Прекият път до Бурже

Сутринта Зала нямаше никакви спомени за случилото се и погледна учудено засъхналите остатъци от питието в умивалника. Едва не ме обвини, че аз съм го излял.

— Не, ти го направи! — натъртих. — И така е по-добре.

Тя ме зяпна с недоверие.

— Аз ли? Нали не ме поднасяш?

— Честна дума!

Момичето поклати глава и като че се напъна да си спомни, но накрая въздъхна и вдигна рамене.

— Добре де…

Побързах да отвлека вниманието й.

— Поне нямаме багаж за приготвяне. Дано в Бурже ни намерят още някакви дрехи.

Слязохме във фоайето и заварихме обичайната богата закуска, но домакините предупредиха неколцина от нас, включително мен и Зала, да не се тъпчем.

— Ще пътувате дълго и може да ви пораздруса.

Вслушахме се в съвета им. И без това сутрин не ям много, но пък изгълтах няколко чаши от местното кафе. Щом се нахранихме, магът се изправи.

— Ще тръгвате един по един или на малки групи според достъпния превоз. Дъждът засега спря, значи повечето от вас ще летят. Така е по-добре, защото по земя може да се тътрите дни наред до някои от градчетата.

— Ще летим ли? — учудих се. — Нали тук почти няма машини.

— Е, за полети между континентите използваме совалката, иначе сме се приспособили към условията на Харон — отвърна той тайнствено. — Укротете нетърпението си. Скоро ще видите какво ви чака. — Прелисти своя бележник. — Не взимайте нищо освен дрехите на гърбовете си. Щом пристигнете, ще получите всичко необходимо. — Изведнъж Корман ни огледа със злорада искрица в очите. — Досега ви беше лесно, но вече излизате в истинския свят и ще преживеете много сътресения, уверявам ви. Недейте да вирите нос, не пренебрегвайте думите на местните хора и кротувайте, докато не научите кое как е. Помнете — не е изключено някое нахално хлапе, на което ударите шамар, да се окаже способен чирак. Ако се подразни, може да ви изкорми с поглед или най-малкото да ви наложи твърде неприятно заклинание. И недейте да зяпате преобразените! Всеки със странна външност е станал такъв заради основателна причина… същото може да сполети и вас.

Тогава не разбрахме какво искаше да ни каже.

Утрото се изнизваше, при нас влизаха мъже и жени, изричаха по едно-две имена и доскорошните ни спътници тръгваха към новите си домове. За мен и Зала чакането се проточи и вече започвах да съжалявам, че не съм хапнал по-добре.

Отначало се озовахме в малка затворена кола, теглена от самотен зъбат ухар. Не беше чак толкова луксозна като каретите, усещахме всяка дупка по неравния път. Скоро излязохме от града и поехме на север. Двамата със Зала мълчахме почти през цялото време, защото нямаше смисъл отново да предъвкваме въпросите си за бъдещето. Тя се измъчваше от унижението, на което я подлагаха, а аз преливах от самонадеяност. Казах си, че е трудно да се подбере двойка с по-различно настроение, тръгваща заедно на път.

Излязохме от джунглата на огромна равна поляна. Зала надникна през прозорчето на колата и хлъцна. Веднага погледнах и също изохках тихичко.

Видях огромно, абаносово черно тяло с глава като великански триъгълник. Някаква заострена нагоре костена плоча започваше зад нея и продължаваше по гърба на съществото. Главата сякаш се състоеше само от човка с невероятни размери и кръгли очи без клепачи. Но най-смайващата част от звяра бяха крилете му, разстлани на земята. Чудовището дояждаше някакво едро кърваво туловище. Тъкмо колата спря и някой доближи, за да ни отвори вратата, когато чух страхотно оригване.

Стъпихме като насън на земята, без да откъсваме погледи от стряскащата сцена. При нас дойде млада жена в черни кожени дрехи и ботуши, плътно прилепнали към тялото й.

— Великолепно, нали? — подхвърли тя вместо поздрав.

— И така може да се каже — измънках. — Какво е това изчадие?

— Имат си дълго научно название, но повечето хора на Харон ги наричат дългокрили. Рядко се случва да ги зърнете толкова отблизо, защото за тях е голямо мъчение да се издигнат обратно в небето. Обикновено просто се реят над облаците, без да хабят излишно силите си.

— Дали пък вече не се сещам защо точно този дългокрил е на земята? — уплашено промълви Зала.

Другата жена се засмя.

— Позна, ние летим с тях. Добра работа ни вършат, макар че не навсякъде има достатъчно големи равни площадки и силен вятър, за да излетят отново. Когато ги отгледаме от малки, стават много дружелюбни и схватливи.

— Как ли пък не… — промърморих под носа си. — И това чудо може да излети оттук?

— О, няма проблем. Сила вече е ветеранка в такива полети. Но не са подходящи за всекидневни пътувания, използваме ги само за по-важни хора. Вие двамата имате късмет. Повечето жители на Харон никога не са се качвали на дългокрил, дори се плашат, като ги видят да се спускат от облаците.

— И аз не изгарям от нетърпение да се кача — признах си, като вече изобщо не съжалявах за оскъдната закуска.

— Сега какво — на гърба й ли ще се покатерим? — попита Зала.

Облечената в кожи жена се разсмя.

— О, не! Не виждате ли? Всеки момент екипажът ще закрепи пътническата кабина. Много добре се намества между костените израстъци.

Гледката си струваше. Неколцина мъже вдигаха с внушителен скрипец кабината, която повече приличаше на малка къща. Други двама, дребни като насекоми върху гърба на звяра, я наместиха внимателно и пуснаха надолу дебели дълги ремъци, които останалите вързаха под корема на чудовището. Започнаха да бутат усърдно, увериха се, че кабината не мърда, и се спуснаха на земята по подвижните стълби. Веднага се заеха да закрепят и по-малката пилотска кабина отпред, в основата на мускулестата шия.

— А с какво се хранят тези животни? — обади се слисаната Зала.

Наперената жена вдигна рамене.

— На практика с всичко, което става за ядене. Не са прекалено лакоми. Колкото и страшни да изглеждат, костите им са кухи и това ги прави учудващо леки. Щом уловят някое въздушно течение, почти не си хабят силите. Стига им по един тон смески през два-три дни. Обикновено им даваме крехки горни клонки от дървета заедно с бръмбарите, червеите и всичко останало. Но разходът на енергия при излитане е голям, затова се грижим Сила да хапне и по някой ухар. Впрочем дългокрилите са полезни и с друго — не позволяват на някои животински популации да се множат прекомерно, а и прочистват горите от излишната зеленина. Не се плашете — дори дивите не налитат на хора, защото оскъдното месо по костите ни просто не заслужава подобно усилие.

Отдъхнах си.

— А как ги управлявате?

— Пилотът — значи аз — седи в кабината. Имам някои простички уреди за ориентиране, а на пода са монтирани подвижни капаци. Първите заселници опитвали с юзди, но нищо добро не излязло от това, пък и дългокрилите са достатъчно умни. Обучените екземпляри като Сила знаят какво да правят, щом ръгна с пета от едната или другата страна. — Жената се позамисли. — Е, не е толкова елементарно, но я контролирам напълно.

Погледнах нея, после и огромното животно. Не се почувствах много успокоен от разликата в размерите, но засега нямах думата.

Един мъж от екипажа притича към нас.

— След двайсетина минути пак ще се изсипе порой. Размърдайте се!

— Нима дъждът ще попречи на такова чудовище? — заядох се кротко.

— Не, но ако излитаме при ураган, може да пострадаме. Хайде, качвайте се!

Жената се втурна към пилотската кабина.

Погледнах настръхналата Зала.

— Ще издържиш ли?

— Ами… ще се опитам. Щом тази може да управлява подобно страшилище, сигурно и аз ще понеса някак си полета.

Забързахме към дългокрила. Един мъж от екипажа придържаше стълбата, докато се покатерим.

Пътническата кабина се оказа изненадващо приятна отвътре. Навсякъде имаше дебела тапицерия, а креслата приличаха на онези в совалката, със солидни предпазни ремъци и мека кожа. Бяха се погрижили и за осветлението — някакви тръби с блещукащ химикал.

Не бяхме сами. Качиха се възрастна жена и мускулест младеж. Носеха засукани водоустойчиви дрехи, може би изработени на друга планета от Диаманта. След тях влязоха още двама мъже и жена, очевидно членове на екипажа. Последният издърпа сгъваемата стълба, затвори люка и завъртя ключалката. Другият застана до нас, а жената отиде отзад.

— Моля ви да затегнете ремъците. Полетите обикновено минават спокойно, но никога не се знае в каква вихрушка може да попаднем. Ако трябва да се отбиете в тоалетната отзад, дръжте се за перилата и после се пристегнете към седалката. Кабината не е херметично затворена, затова ще усетите разлики в налягането. Понякога се налага да се издигнем, за да избегнем буря, и в такъв случай ще ви напомня да си сложите кислородните маски. Те са под седалките. Не ги сваляйте, докато не ви кажа.

Разтресохме се най-ненадейно, последва вледеняващ крясък. Двамата със Зала направо подскочихме от местата си, но другите пътници и екипажът не обърнаха никакво внимание на шума.

— Готови за излитане! — подвикна онзи, който ни бе предупредил за дъжда. — Дръжте се здраво! Потегляме!

Още едно немилостиво друсане и после се залепихме за облегалките. Тласъците предизвикваха болки в цялото ми тяло. След миг се досетих, че проклетата твар се засилваше тичешком. Зала стискаше клепачи, аз пък надникнах през мъничкото кръгло прозорче вляво от мен. Виждах земята пред неимоверно грамадното крило, когато изведнъж гнусното изчадие отскочи от ръба на урва, която не бях забелязал досега… и започна да пада като камък.

Имал съм много по-страшни летателни преживелици, може би затова не се изложих. Но преди винаги бях управлявал машини, чиито възможности познавах от игла до конец. Честно казано, в онзи миг само си прошепнах:

„Свършено е с теб, приятелю!“

Също толкова неочаквано обаче дългокрилът изви и започна да се издига. А аз все още стоях с отворена уста, втрещен колко близо под нас се бе плъзнало дъното на пропастта.

Огромните криле ни запращаха все по-нагоре с всяко разтърсващо замахване. Накрая застинаха неподвижно — стигнахме до въздушно течение. След минута навлязохме в облаците и там дори зъбите ни затракаха от друсането. Зала ми приличаше на тежко болен човек. Другите двама пътници си седяха невъзмутимо, а екипажът сякаш блаженстваше. Единият мъж дори гризеше някакъв плод.

Най-сетне се изтръгнахме от сумрака и поехме към яркия ден. След още минута-две съществото улови удобен поток в атмосферата и се понесе с него. Новото ни състояние ми се стори още по-странно — реехме се гладко и безшумно след всички вълнения в началото.

— Вече можеш да си отвориш очите — подканих Зала. — Сигурно ще е така до края.

Надявах се да не греша.

Клепачите й трепнаха.

— Гади ми се… — измънка тя унило.

Какво ми оставаше, освен да й съчувствам?

— Отпусни се, не се тревожи за нищо.

Тя обаче съвсем не изглеждаше спокойна.

— Чудя се как ще кацнем, щом излитането беше такова…

Въпрос на майсторлък. Бях принуден да се доверя на опита на екипажа, защото всеки ден се занимаваха с това, а и доколкото виждах, нищо не ги притесняваше.

По едно време предложиха плодове и на нас. Зала прежълтя. За малко да си взема, но реших да й спестя гледката как хрупам с удоволствие. Щях все някак да изтърпя петте часа полет. Чудовището успяваше да поддържа скорост над 250 километра в час — заслужаваща уважение бързина за такава твар.

През около петнайсетина минути имаше по някой тласък, великанските криле променяха посоката или насочваха дългокрила към по-подходящо течение.

А небето на Харон беше приказна гледка. Под нас сякаш плуваха вечно кипящите тъмни облаци, над главите ни… не синевата, която очаквах, а още по-бурен хаос от червени и жълти ивици. Предположих, че е някакъв газов слой, който не позволява температурите на повърхността да надскочат пределите на човешката издръжливост. Пламтящото горещо слънце се виждаше дори през тази мътилка. Същият слой сигурно пречеше на наблюдение от спътници и не пропускаше никакви външни излъчвания. Чудех се от какво ли е съставен.

Огледах ненатрапчиво нашите съседи в кабината. Явно пътуваха заедно, но жената се занимаваше с купчина документи и почти не продумваше на младежа. Дали пък не бяха типичната двойка „шеф и копой“?

Дори Зала полека-лека овладя нервите си, макар че не помръдна и през цялото време си оставаше мъртвешки бледа.

Най-сетне ушите ми започнаха да припукват от промяната на височината. Бяхме завили и сега се спускахме внимателно. Тримата от екипажа отново провериха дали всичко е закрепено както трябва, после и те се вързаха за седалките си.

С изненада забелязах големи пролуки в облаците, под които се виждаше тъмносиня повърхност. Спускането не беше по-приятно, отколкото с което и да е друго въздушно возило; крилете отново заработиха усилено и ни тресяха с всяко свое движение. Стъклото на прозорчето се замъгли, после изведнъж под нас се ширна земната повърхност. Всичко зеленееше в хълмистата местност, сред която бяхме попаднали.

Дългокрилът закръжи все по-бавно, после изви криле и потъна надолу. Още няколко удара и тласъка, тежко сътресение… и застинахме неподвижно, колкото и да не ми се вярваше. Признах, че способностите на чудовището са изумителни. Не бих и допуснал, че такова туловище може да кацне с лекота.

Потупах Зала по рамото и я уверих, че сме все още живи и здрави, а след малко дори ще стъпим на твърда земя. Тя реши да отвори очи и се заозърта замаяно. За пръв път погледна през прозореца и си отдъхна.

— Не беше толкова зле като излитането, нали? — подкачих я жизнерадостно.

Момичето поклати глава.

— Парк, ако ме накарат пак да се кача на такова нещо, ще се самоубия, кълна се!

Отвориха люка. В кабината нахлу горещ, лепкав от влага въздух. И все пак, след пет часа в тази кутийка, му се зарадвах. Дори ми се стори, че не вали в момента.

Другите двама пътници си събраха нещата и слязоха първи. Последвахме ги. Наложи се обаче да прикрепям Зала по стълбата, защото краката й се подгъваха.

Огледах се. Към нас трополеше каруца, натоварена догоре с резултатите от усърден труд в някоя кланица. „Време е за презареждане с гориво“ — подсмихнах се развеселен. Встрани, до две карети, чакаше малка групичка. Жената и телохранителят й вече стояха при първото возило и приемаха поздравления от няколко надути посрещачи. Забелязах, че се покланят почтително на дамата. Отвориха й любезно вратичката на каретата, други пък изтичаха да донесат багажа й от контейнерите под пътническата кабина. Още няколко каруци доближиха дългокрила, за да вземат останалия товар.

А ние се озъртахме и не знаехме какво да правим. Накрая отидох при единия мъж от екипажа.

— Извинявайте, това ли е Бурже?

— Ами, да. Нали тук трябваше да пристигнете? Следващата ни спирка е Ламаза.

— Дотук бяхме — потвърдих с облекчение и казах на Зала: — Да отидем при онези хора, може би все някой ни очаква.

Най-после ни обърнаха внимание. Пресрещна ни недорасъл младок.

— Вие ли сте новият счетоводител?

— Аз съм. Казвам се Парк Лакош.

Момчето погледна въпросително Зала.

— Аз пък съм Зала Ембуей.

— Моята помощничка — побързах да добавя.

— Ъхъ, сещам се — многозначително изсумтя той. — Защо не се качите във втората карета? Щом ви закарам в града, ще ви настаним. — Вторачи се недоумяващо в празните ни ръце. — Никакъв багаж ли нямате?

— Отскоро сме на Харон. Ще трябва да се снабдим тук с всичко необходимо.

Забелязах някаква сянка на любопитство в очите му.

— От Външния свят, а? Странно, че са ви натикали чак при нас.

Вдигнах рамене и влязох в каретата.

— Предложиха ми работа и аз приех. Не можех да си позволя особена придирчивост.

Мълчахме, докато стигнем до града. Момчето се возеше отпред при коларя.

Да си призная, видът на Бурже малко ме изненада. Беше скромно селище по брега на красив залив и се простираше по обраслите с гора ниски заоблени хълмове и около тях. Всички къщи бяха ниски и боядисани в бяло. Нямаше нищо подобно на прозрачните покрития над тротоарите в Хонут, нито други архитектурни излишества. По-скоро приличаше на спретнато селце из някоя от преуспяващите гранични планети. Забелязах, че тук за постройките използват тухли местно производство и дялани камъни. Повечето покриви бяха направени от червеникавокафяви тръстикови снопи.

Въпреки вездесъщите облаци, явно не валеше чак толкова често, което определено ми допадаше. В залива се виждаха множество платноходки.

Само че беше горещо — може би над 40 градуса. Вече се къпех в собствената си пот. Не знам как се чувстваше Зала, аз обаче имах крещяща нужда от голяма чаша с ледено питие.

Точно в този момент тя ме изненада.

— Че то било приятно място! — възкликна, залепила нос до прозореца на каретата.

В средата на градчето имаше площад с градинка, а по четирите му страни се редяха големи двуетажни здания, приютили магазинчета и работилници. Каретата спря пред сградата с най-украсена фасада. Момчето скочи, отвори вратичката и ни помогна да слезем.

Наоколо цареше оживление. Хора щъкаха насам-натам, по сергиите на площада изобилстваха всевъзможни плодове и зеленчуци, дрехи, занаятчийски изделия. Доколкото виждах, търговията вървеше добре.

— Елате с мен — подкани ни младокът.

Спътничката ми го последва. Личеше, че се е опомнила от пътуването и вече предвкусва една обиколка за запознаване с пазара.

Попаднахме в просторно преддверие с широка дървена стълба точно по средата. Страничните коридори като че водеха към множество работни стаи. Момчето спря и се обърна към нас.

— Моля ви, почакайте ме тук. Ще проверя дали моят Учител е в кабинета си.

Затича се по стъпалата и скоро се скри от погледите ни.

— За кого ли говореше? — учуди се Зала.

— Сигурно за местния магьосник. Не забравяй, че трябва да се държим почтително с него. Иска ми се и той да се отнася добре с нас от самото начало…

— Не се бой, няма да забравя!

Няколко души минаха наблизо, забързани по незнайните си дела, но никой не ни отдели повече от миг внимание. Чиновниците май са еднакви навсякъде из вселената.

Вътре беше значително по-хладно. Очевидно използваха някаква система за изстудяване на въздуха, макар и не типичната за цивилизованите светове, защото не премахваше влагата.

Младокът се върна скоро.

— Учителят ще ви приеме.

Тръгнахме след него по стълбата. Докато вървяхме към задната половина на обширната сграда, стана по-горещо.

Влязохме в кабинет, на чиято врата нямаше никаква табела. Зад бюрото в преддверието също не седеше никой. Момчето ни отвори втората врата.

Изведнъж ни лъхна студен, сух въздух. Кабинетът беше голям, добре обзаведен, с огромно резбовано бюро в средата. Зад него се бе разположил едър мъж с пищна бяла брада, която може би компенсираше почти оплешивялата му глава. Пушеше лула.

Усмихна ни се и закима.

— Моля ви, настанете се — предложи любезно той и ни посочи съвсем модерни наглед столове с високи облегалки.

Бяха удобни, но посетителят веднага разбираше, че е с по-нисък ранг от човека, седнал насреща му зад бюрото си.

Мъжът изгледа младока.

— Вече можеш да излезеш, Гори. И не забравяй да затвориш вратата след себе си! — Изчака да останем само тримата и добави: — Добро момче. Някой ден ще стане един от най-способните ми чираци, стига да надмогне манията си.

Изобщо не разбрах за какво говори, затова повторих:

— Мания ли?

— Да, въобразил си е, че иска да се превърне в риба. О, забравих… Аз съм Тали Кокул, главният маг и разпоредител в тази малка човешка сбирщина.

— Парк Лакош — представих се веднага. — А това е Зала Ембуей.

Той се взря за миг в нея и дори се смръщи озадачено, но се овладя бързо. Аз обаче се досетих, че каквото и да бе съзрял Корман в мозъка на момичето, Кокул също го видя.

— Лакош, за вас вече ми съобщиха, пристигането на дамата обаче е изненада. Трябва да…

Прекъсна го почукване на вратата. Влезе Гори и остави някаква чанта на бюрото, после излезе, без да продума.

— Тъкмо вече се чудех какво става… — промърмори магът, отвори чантата и измъкна две папки.

Едната остави настрана, другата отвори веднага. Прегледа я набързо. Нямаше съмнение, че са му пратили всичко, което бе известно за нас, заедно със заповедите и препоръките на неговите началници.

— Хм… Госпожо Ембуей, не ми харесва положението, което са ви натрапили — измънка той тихичко. — В Бурже царят доста строги нрави. С изключение на мен вие сте единствените хора, които не са родени тук.

Зала го гледаше неразбиращо, а аз си позволих въпрос:

— Религиозни ли са местните жители?

Кокул кимна.

— Преди няколко десетилетия Харон бил подложен на истинско нашествие от страна на всякакви мисионери и проповедници. Конфедерацията дори подтиквала сектите да пращат тук най-големите си фанатици, за да се отърве от тях завинаги. Тогава Бурже бил съвсем незначително селище. И сега не сме кой знае какво, макар вече да ни смятат за средище на околността. А тези унитарианци били нетърпими досадници и бързо ги прогонили от по-големите градове. Техният водач Суритани много си падал по женичките, пък и доста добре бил овладял основния занаят на Харон. Осигурил си цяла тълпа последователки, настанил се тук и превърнал Бурже в нещо като своя верска твърдина. Затова сега всеки е по-близък или по-далечен братовчед на всички останали…

— Голяма свободия е било — подхвърлих аз, а Зала само стисна устни.

— О, да, но единствено за шефа, не и за другите! Почти винаги е така. И запомнете — аз съм единственият, на когото подобни приказки се разминават безнаказано. За вас ще е по-добре, ако уважавате вярата на хората и не ги настъпвате по мазола. — Кимнах и той продължи: — Ще видите всички да спират всякакви занимания и забавления в осем сутринта и шест вечерта, за да се молят на групи. Мъжете и жените вършат различна работа, всеки мъж може да има до три съпруги. Тук жените все още са значително мнозинство.

— А жената може ли да има трима съпрузи? — оживено попита Зала.

— Не. Вече ви казах, че това е старовремска, отмираща религия. Кланят се на бог, който според тях се е наместил в центъра на вселената, както и на множество по-малки богчета, предаващи на хората волята на небесния повелител. Доста сложна йерархия и те се придържат непреклонно към нея.

— Мястото не ми изглежда особено подходящо за верноподанически настроения към правителството — отбелязах. — Особено в момента, когато Харон си има Владетелка.

— Проницателен сте, Лакош. Май вече ми е ясно защо са ви пратили при нас. Да, местните хора изобщо не приемат налаганата отгоре политика и непрекъснато ми създават главоболия. Честно казано, имам си и други неприятности с тази секта. Повечето предпочитат да вярват, че до Еолия Матузе има мъж, който й заповядва, а тя само изпълнява — също както с техния бог и пратениците му. Засега удържаме положението, макар че напоследък дочух за намеренията на Владетелката да се обяви за богиня. Опита ли се да наложи тази нова религия по цялата планета, ще трябва да си потърси ново население за Бурже, без да изключвам от сметката дори шефовете на фирми! Надявам се поне да пипат по-благо тук…

Казах си, че затрудненията наистина са много обезпокоителни, а и съдейки по тона му, Кокул беше вече готов да мине на страната на Корил.

— Значи стопроцентово се придържат към тази религия?

Магът завъртя глава.

— Нищо в света не е стопроцентово. Позволявам си да преценя, че половината хора са искрено набожни. Около тридесет процента спазват ритуалите и правилата, защото така са възпитани, има и още десетина други, които просто се страхуват да не си навлекат беля на главата.

— Не достигат десет процента — напомних предпазливо.

— Те са с противника.

— Какъв противник?

— Повечето религии се нуждаят от дявол или демон — някаква сила на злото, върху която да стоварят вината за всички гафове и несполуки. И тази е от тях. Наричат го Разрушителя. А в общност с толкова строги нрави немалко хора изпитват естествено влечение към злото. Къде другаде да потърсят опора, ако се задушават в местните порядки — преди всичко жените с по-значителна дарба, които от опит знаят или пък са чули, че на другите светове щяха да са не само равни на мъжете, а дори и по-издигнати от тях. Отскоро подобни култове никнат навсякъде из Харон. Има и доказателства, че ги подклажда политическият съперник на Матузе.

— Вече ми обясниха положението — осведомих го. — И все пак е чудно, че тук като че ли всичко е обърнато с краката нагоре. Поддръжниците на сегашния ред не искат начело да е жена, точно както е в момента на Харон. Опозицията пък се стреми да даде равенство на жените, както е навсякъде, обаче действа съвместно с група, която цели да върне на власт мъж…

— Е, не е толкова просто — възрази Кокул. — На повечето места ситуацията се различава от тукашната, макар да се срещат още по-смахнати култове. В Бурже има три страни в играта. Първо, местната секта с особената си система от ценности. Второ, опозицията, която се присламчва към Корил. И, трето, представителите на властта — тоест аз и вие. Толкоз.

Не се съмнявах, че точно тая е причината да ме изпратят в това селище, макар утехата да беше слабовата. Щом тукашните нрави не търпяха отклонения, ставаше по-вероятно поддръжниците и агентите на Корил да са силни и добре организирани, особено заради сравнително изолираното разположение на градчето, далеч на югоизток.

Въпреки че Кокул говореше нехайно и дори цинично за Матузе, нямах никакво намерение да му се доверя. Също като мен, той произхождаше от друг свят и култура, значи е имало сериозна причина да го прогонят чак на Харон. А колкото и пренебрежително да споменаваше централното правителство на планетата, не вярвах да изберат за такова размирно място някой потенциален изменник.

— Стига сме обсъждали политиката — отсече магът. — Да поговорим още малко за Бурже. Ако се научите да понасяте господстващите тук отношения, които не са чак толкова ужасни, ще откриете, че хората са добродушни и работливи. Сами си осигуряваме храната и строителните материали, имаме процъфтяващи занаяти и трупаме доста пари от износ. Не е зле за градче с по-малко от пет хиляди жители. Климатът не се отличава с особено разнообразие — или е горещо, или… още по-горещо. Затова освен на официални церемонии никъде няма да срещнете прекалено облечени хора. Водата в изворите е напълно безвредна, тук-там даже има прекрасни водопади. Отдавна сме ги впрегнали в разни помпи за охлаждане и други съвсем прости механизми, разбира се. Във фирмите пък използват не особено мощни парни генератори — и това май е цялата техника тук. Все пак е учудващо какво може да постигне човешката изобретателност дори без съвременни източници на енергия!

— Добре, а моите задължения? — не се стърпях да прекъсна словоохотливостта му. — Къде ще се настаним, с какво ще започнем?

— Преди всичко ще надзиравате какво вършат другите. Отговаряте производството да не спада, всички данни да са точни. Ще обвинят вас, ако се появят сериозни грешки. Значи ще трябва да си пъхате носа навсякъде. Само на един ден път околовръст има девет фирми, в които работят над хиляда души. В града си имаме тридесет гилдии, осигуряващи всичко — от дрехите до инструментите. Те се нуждаят не само от суровини. Общо взето, вие сте и шеф на местната банка. Ръководените от правителството синдикати се събират четири пъти годишно в Монтлей и определят справедливи цени и норми на печалба за всичко, които получавате в дебела книга. Вие и вашите подчинени се грижите да има равновесие между предложеното и изразходваното от фирмите и гилдиите. Всички техни поръчки идват при вас, както и заявките за продукцията им. Хитрината е фирмите да взимат само толкова, колкото са платили с произведеното от тях, но то да е достатъчно, за да задоволят нуждите си. Ако неравновесието е в тяхна полза, доплаща им се с пари.

— Много праволинейна система. А кой плаща на мен и подчинените ми, кой покрива разходите за нашата работа?

— Това също е просто. Банката взима десет процента от всички прехвърлени през нея суми. Половината е за вашата канцелария, разпределяте си средствата по общо споразумение. Естествено ако всичко върви добре, получавате повече. Останалото изпращате на правителството.

Кимнах.

— Значи колкото по-успешно поощрявам работата и я улеснявам със съвети и предложения, толкова повече печеля. Наистина любопитна система…

— Схванахте същината — съгласи се Кокул. — Ако някой изпадне в по-сериозно затруднение, можете да повикате специалист, само че му плащате вие.

Дали това обясняваше пристигането на възрастната жена? Исках да чуя отговорите на още няколко въпроса.

— Къде ще живеем и кой ще ни научи на основните правила тук?

— Няма проблем — увери ме магът. — Последните два месеца, откакто умря предишният счетоводител, вашият дял се трупаше. Можете веднага да изтеглите пари на първия етаж, чакат ви. Купете си каквото ви е нужно. Къщата си върви с длъжността и е обзаведена. Момчето ще ви я покаже. На брега на залива е, ще трябва да повървите съвсем малко.

— Извинете ме за любопитството, но кой плаща на вас? Кокул се разкикоти.

— Никой. Парите са последната ми грижа. — Отново стана сериозен. — Хората от канцеларията ще ви въведат в работата през следващите няколко дни. Бъдете предпазлив, докато не натрупате опит. Отначало можем да обясним дребните пропуски с липсата на счетоводител за последните два месеца, но после… Започваме в осем сутринта, пазарът отваря в девет, а всички приключват в четири следобед, освен вечерната смяна в канцеларията, която довършва сметките за деня. Кръчмичките са отворени до осем-девет часа вечерта; тук нямаме кой знае какъв нощен живот. Между другото, хората в Бурже пият само блудкава бира и редичко вино. Работим по шест дни, после три почиваме.

— Такива малки градчета обикновено са клюкарски гнезденца — предположих аз. — Сигурно скоро ще се опознаем с всички.

— Ще стане дори по-лесно и бързо, отколкото си мислите. Ще представим двама ви на вашата сватба.

— Какво! — възкликна Зала.

— Повтарям — Бурже е общност със строги нрави. Вие, госпожо, нямате никакви умения и собствени средства… освен това сте доста привлекателна. Сигурно предпочитате да се омъжите за Парк, вместо двама-трима местни грубияни да решат помежду си на кого от тях ще принадлежите?

— Не искам да се омъжвам за никого. Не вярвам в тези глупости.

Кокул въздъхна отегчено.

— Вашите предпочитания не интересуват хората в Бурже. Вече не сте в цивилизованите светове, дори не и в тукашните средища на свободомислието като Монтлей или Кадура. Не е нужно да приемате много насериозно церемонията, защото ще я направим само заради местното население.

— Тогава защо просто не им кажете, че сме женени?

— Предлагам ви най-прекия път към сближаване с тях. Ще ви видят, ще им хареса, че зачитате обичаите им. Оставете ме аз да уредя всичко. И не си отваряйте устата, ако се натъкнете на нещо, което не ви допада. Настроите ли враждебно някого, може да затънете до ушите. Аз съм най-могъщият и уважаван маг в този район, но не съм единственият, дето налага заклинания. Наоколо гъмжи от самородни таланти, има и наемници… Ако сами не овладеете силата, най-добре е да се държите сговорчиво, дори хората да ви изглеждат невежи и ограничени. Това е ключът към оцеляването ви — в буквалния смисъл на думата! Ще зависите във всичко от жителите на градчето. Започнете ли да се карате с тях, ще се убедите колко самотен може да е човек…

Зала не ми се видя много убедена от думите му.

— Ще опитам — сдържано обеща тя.