Хавайска жега

34.

Девлин и Тули се измиха, оставиха оръжията в сандъците с надпис „Факултет по антропология“ и ги занесоха в мазето. Самоанецът се приближи до Ейнджъл, който спеше в единия ъгъл.

Ритна го леко по крака и онзи мигновено се събуди. Скочи и се дръпна назад.

— Боли ли те пръстът, нещастнико?

— А ти как мислиш?

— Мисля, че си един тъп смотаняк, който не знае да отговаря на въпроси — отговори Тули и му хвърли една калъфка за възглавница. — Сложи я на главата си.

Ейнджъл се подчини и самоанецът го изведе от мазето.

Двамата наблъскаха филипинеца в маздата и Девлин подкара на юг. На първото кръстовище спря и Тули избута Ейнджъл навън.

— Върви си у дома. Видя ли те отново, ще те убия.

Когато филипинецът смъкна калъфката от главата си, Девлин и Тули вече пътуваха на север, към града. На юг се бе отправила една патрулна кола с двама полицаи. Всички чуха експлозията. Девлин не искаше дори да мисли за причината. А полицаите нямаха представа.

Когато пристигнаха на местопроизшествието със запаления камион на телефонната компания, двете ченгета проявиха достатъчно разум и спряха на двайсетина метра от него. Слязоха от колата с бавни и отработени движения, с които искаха да покажат, че са неумолими. Преди да направят три крачки, първата мина от минохвъргачката избухна на десет метра зад тях. За миг от наперени полицаи двамата се преобразиха в треперещи от страх млади мъже. Когато потокът от голямокалибрените куршуми на „М60“ обсипа земята пред тях, те се хвърлиха в гъстите папрати край пътя. В глезена на едно от ченгетата се заби рикоширал куршум и младият мъж извика от болка. Партньорът му го повлече навътре в гората. Само след секунда върху полицейската кола падна втора граната, която я взриви на парчета, сякаш беше гигантска пластмасова играчка.

Полицаите се скриха в гъсталака, а хората на Кий нададоха радости възгласи.

Девлин чу двете експлозии от минохвъргачка, когато спря на кръстовището, където магистралата пресичаше пътя в другия край на града. На стотина метра от барикадата бяха спрели десет коли. Хората се трупаха около фермера, чийто пикап беше взривен.

Девлин си проправи път през тълпата и се заслуша в думите на пълния мъж.

— И го взривиха ей така, без нищо? — попита някой.

— Да, да. Те са луди, човече. Едва не ме убиха.

— Какво казаха?

— Да не стъпваме в Кахоа. Градът бил техен.

— Колко души видя? — попита Девлин.

— Не знам. Трима-четирима.

— Имаха автоматични оръжия, нали? Картечници?

— Де да знам, мамка им. Имаше адски много куршуми, човече. Големи куршуми. Разбиха пикапа ми на пух и прах. Кой ще плаща сега? Какво ще правя, по дяволите?

Девлин се отдалечи от групата, а фермерът закри лице и продължи да оплаква пикапа си.

Тули стоеше до маздата.

— Какво става?

— Неприятности. Проклетият Кий изглежда се е побъркал. Преградили са пътя. Открили са огън по пикапа на онзи човек и са го разбили на трески.

— По дяволите. Ще бъде адски трудно да ги изкарат оттам.

Девлин скочи в маздата.

— Хайде. Да видим какво става на източния път.

Веднага щом зави, той видя опустошенията, причинени от хората на Кий. Камионът на телефонната компания още гореше, а полицейската кола беше обхваната от пламъци.

Тули надникна през предното стъкло и каза:

— Онези типове забъркват голяма каша, братко. Как ще останат живи след това безумие? До утре тук ще има цяла армия.

Девлин погледна часовника си. Единайсет и четирийсет. Явно Лийлани не бе успяла да се измъкне от града. Той удари с юмрук по волана.

— По дяволите!

— Какво има? — попита Тули.

— В града има един човек, когото трябва да измъкна.

— Сам ли?

Докато Кий и Уили вървяха към културния дом, Уили завърза една кърпа на лицето си. Неколцина от главорезите покриха лицата си. Но не и Кий. Той огледа града. Повечето хора бяха на покривите на старите дървени сгради по Мейн стрийт. Други стояха пред офиса му. Останалите пазеха едноетажния културен дом.

Постройката се намираше в източната част на града, на около двеста метра северно от Мейн стрийт, сред едно неразорано поле. Тесен черен път водеше към ниската сграда, направена от циментови блокчета. Покривът беше плосък. Всичко беше боядисано в жълто-зелено — цвят, който би трябвало да се слива с тропическата гора, но само правеше постройката по-грозна. Идеята беше културният дом да бъде устойчив на ураганите, но всъщност беше толкова неприветлив, че повечето хора дори не искаха да влизат вътре.

Кий и Уили минаха покрай двамата мъже, охраняващи официалния вход и влязоха в широката заседателна зала. До стените бяха наредени сгъваеми маси, между които имаше метални столове. В далечния край на помещението се издигаше малък подиум, а зад него — широки двойни врати.

В залата бяха затворени двайсет и седем човека — мъже, жени и деца. Пазеха ги петима от хората на Кий — всички въоръжени с бойни карабини М16 и деветмилиметрови пистолети „Берета“. Бяха взели за заложници всички, които бяха срещнали в града.

Пленниците седяха на столовете в средата на залата, заградени от масите. Когато Кий влезе, петимата пазачи застанаха мирно.

Кий бе облякъл черна фланелка и широк черен памучен панталон. Косите му бяха завързани на опашка. На краката носеше черни пантофи за кунгфу.

В затвореното помещение той изглеждаше по-едър от обикновено. Беше се променил. Дори за жителите на града, които го познаваха добре. Отиде в средата на залата, застана до подиума и извади пистолета си.

— Всички да станат. Жените — вдясно. Стройте се пред масите. Мъжете вляво. С лице към стената. Жените — с лице към центъра.

Хората бавно станаха и тихо започнаха да се нареждат. От двайсет и седемте заложници, седемнайсет бяха жени и трима — деца. Хлапетата на Джанет.

Жените отидоха вдясно, но се скупчиха в ъгъла. Всички мъже затътриха крака наляво, с изключение на един. Казваше се Мун. Дрипав човек, който обикновено седеше на паркинга до „Вилидж Ин“ и се наливаше с малцова бира. Беше свикнал хората да му дават подслон. И сега седеше намусен на стола със скръстени ръце. Когато видя, че мъжът не помръдна, Кий извика:

— Хайде, Мун.

Онзи се ухили подигравателно и каза:

— Какви ги вършиш, да ти го начукам, Сам? Какви са тези глупости?

Кий го погледна безучастно, вдигна беретата и го простреля в гърдите. Гърмежът беше толкова силен, че всички трепнаха, а някои се изпокриха под масите. Деветмилиметровият куршум блъсна Мун към столовете. Хората изпаднаха в паника, когато Кий насочи пистолета към средата на залата.

Той стоеше и гневно гледаше заложниците. Около него се виеше дим. Оглушителният трясък и внезапната смърт бяха уплашили хората.

— Името ми не е Сам — изкрещя Кий. — Следващият, който покаже неуважение или ме предизвика, ще бъде екзекутиран. Вие сте заложници. Принадлежите ни. Никой не може да ви помогне. Не се ли подчинявате, ще ви убием. Ако изпълнявате заповедите ни, може да се радвате на живот в един свободен Хаваи, където кракът на белия човек няма да е стъпил на врата ви.

Кий пъхна беретата в кобура и тръгна към жените в далечния ъгъл на залата. Сграбчи първата и я издърпа от групата. Блъсна я към средата на помещението. Направи същото със следващите две жени, после с другите, докато всички се придвижиха напред.

— Разделете се! По-живо! Застанете в една редица!

Той блъска, докато ги нареди както искаше — разделени от ляво надясно според цвета на кожата и според възрастта.

Първата вляво беше най-възрастната белокожа жена — Рейчъл Стийл. Най-младата беше Уенди, сервитьорката от кафене „Парадайз“. Следваха жените от смесен произход. Редицата започваше с възрастната китайка, която продаваше в бакалията, и свършваше с едно шестнайсетгодишно местно момиче. Тя беше хубава, но пълна, като повечето полинезийки. Момичето бе навело глава, опитвайки се да скрие, че плаче.

Кий каза на трите деца на Джанет — две момчета и едно момиче — да седнат на последната редица от столове. Мъжете бяха наредени с гръб към стената.

Кий се обърна към жените. Мина бързо покрай редицата, като забиваше показалеца си в гърдите на някои от тях и крещеше:

— Ти. Съблечи се. Веднага. Ти също. Сваляй дрехите.

Лийлани стоеше в средата на редицата от по-смугли жени. Беше само по къси бели панталони и тясна фланелка. Всички, които Кий бе посочил, започнаха да се събличат, с изключение на Лийлани и на шестнайсетгодишната хавайка. Кий застана в средата на залата, като ги наблюдаваше. Хората му също гледаха.

Той извади пистолета си, спусна ударника и го насочи към Лийлани.

— Няма ли да се подчиниш, кучко?

— Не.

Кий се усмихна и дръпна назад ударника на беретата. Кимна и каза на хората си:

— Това са глезотиите на войната, момчета. Когато ви кажа, ваши са. Всички, с изключение на тази. Тя е моя. Ще й поднеса нещо специално.

После огледа жените още веднъж. Те се чувстваха неловко. Уплашени. Смутени. Опитваха се да закрият телата си с ръце. Погледът на Кий се спря на младата хавайка.

Сетне отмести очи от нея, кимна на Лийлани и се приближи до момичето. Стъпките му бяха тихи. В едната си ръка държеше пистолета, насочен към тавана. С другата хвана девойката за брадичката и вдигна главата й.

— Казах ти да се съблечеш. Защо не го правиш?

— Не знам — смотолеви момичето.

— Не се ли гордееш с тялото си? Мислиш ли, че то е нещо, което трябва да се крие? Не знаеш ли, че прадедите ти не са носили дрехи? Погледни какви грозни дрехи си навлякла. Вдигни си ръцете.

Тя го погледна и бавно вдигна ръце. Той се вторачи в очите й, сякаш да й внуши страх.

После изхлузи широката й фланелка през главата.

— Махни онзи глупав сутиен.

Гърбът на момичето беше твърде широк, а ръцете — твърде дебели и момичето трябваше да смъкне сутиена от гърдите си и да го завърти, за да го разкопчее. Устните й се разтрепериха и тя започна неудържимо да плаче. Кий грабна сутиена от ръцете й и го хвърли на пода.

— Свали грозния си панталон.

Движенията на девойката станаха по-забързани и тя смъкна панталона заедно с бикините.

Кий сграбчи една от малките й гърди я стисна — толкова силно, че да й причини болка. Момичето затвори очи. По едрото й смугло лице започнаха да се стичат сълзи.

Кий хвана зърното й между палеца и показалеца си и стисна още по-силно. Девойката се преви на две. Той доближи уста до ухото й и заговори с дрезгав шепот. Никой в залата не разбра какво казва, но онези, които чуха гласа му, потрепериха от звука.

Сетне Кий пусна младата хавайка, завъртя я с лице към изхода и опря беретата в гърба й. Поведе момичето към вратата, поглеждайки Лийлани, когато мина покрай нея. Повечето заложници наведоха глави. Не го направиха само двама — Рейчъл Стийл и Лийлани.