Хавайска жега

41.

Девлин докара маздата до изгорелия камион на телефонната компания, бавно го заобиколи и се приближи до празните коли, които хората на Кий бяха използвали, за да блокират пътя. На барикадата имаше трима човека. Един направи знак с карабината си М16 на Девлин да отбие встрани от пътя.

Девлин паркира колата и слезе. Тримата мъже насочиха оръжията си към него. Девлин вдигна ръце. Един от главорезите на Кий протегна ръка и взе ключовете на маздата.

Другият го смушка с дулото на карабината и каза:

— Тръгвай.

Девлин се обърна и пое към града. Положи усилие да потисне прилива на адреналин, ударите на сърцето и напрежението в мускулите си. Вървеше, изпитвайки чувството, че навлиза в друг свят. Тук-там имаше стръкове трева. Погледна към старите дървени сгради и сякаш видя структурата на дървесината. Непосредствената заплаха на внезапната смърт го накара да се съсредоточи и го зареди с енергия. В следващия миг Девлин осъзна едно — не вярваше, че ще умре.

Мина покрай градския бар и забеляза хората на Кий, разположени на покривите. Продължи да върви и видя още двама на покрива на бакалията и един — на сградата на отсрещната страна на улицата.

На петдесет крачки от офиса на Кий съзря още двама мъже, които стояха пред двуетажната сграда. И когато се приближи до вратата, оттам излязоха още неколцина.

Облечени в цивилни дрехи, с лица, закрити с носни кърпи, насочени автоматични оръжия, хората на Кий приличаха на революционери от Третия свят. Хоторн бе пресметнал, че са осемнайсет. Девлин преброи единайсет.

Всички го гледаха. Той беше центърът на вниманието. Следващата точка от безумните искания на Кий.

Четирима пазачи се втурнаха към Девлин и го обградиха.

Той спря пред офиса на Кий. Обърна се и застана пред парапета на издигнатия дървен тротоар. Съблече бялата си риза и я пусна на земята. После свали белия ленен панталон и бельото. За миг му хрумна, че човек може да живее в Хаваи, харчейки съвсем малко пари за дрехи. А в следващия миг го порази мисълта колко е нелепо да му хрумне такова нещо в подобен момент.

Стоеше там съвсем гол, само по обувки. Остави ги на краката си, защото асфалтът беше твърде горещ.

Пръв от офиса излезе Уили. После, без предупреждение, на прага застана Кий. Ухилен. Облечен в черно. Дългите му коси падаха по раменете. Приближи се до парапета и се вторачи в Девлин. Кий имаше класическа полинезийска татуировка, големи ръце и ослепителнобели зъби. С изключение на грозния белег, Кий наистина изглеждаше царствен по някакъв примитивен начин.

— Събуй и обувките — каза той.

Девлин се подчини. Стъпи на горещия асфалт, усети болката и се зачуди дали петите му ще изгорят.

— Претърси дрехите му — заповяда Кий на мъжа, който стоеше най-близо до Девлин.

Пазачът премести карабината в лявата си ръка. Девлин го наблюдаваше внимателно. Беше убеден, че човекът не знае да борави с оръжие. Мъжът се приближи до малката купчина дрехи. Първо взе ризата и я тръсна. Хвърли я на земята и вдигна панталона. Пъхна карабината под мишница, опипа джобовете с двете си ръце и го пусна.

Девлин се поколеба дали да не измъкне пушката изпод мишницата му, ала реши да не го прави. Искаше да поговори с Кий.

Пазачът провери и бельото му, като го побутна няколко пъти с крак и го настъпи. Взе обувките и погледна в тях. Всички присъстващи наблюдаваха сцената.

Когато обискът свърши, Девлин протегна ръка към дрехите си, но пазачът извика: „Хей!“ и замахна да го удари по главата с приклада на карабината си. Девлин се наведе вдясно и избегна удара, но ръбът на приклада одраска болезнено рамото му.

Девлин изсъска от пронизителната болка. Мъжът се приближи и отново опита. Девлин пак се наведе и излезе от обхвата му. В ръката си още държеше бельото и панталона.

Пазачът насочи оръжието си към него и изкрещя:

— Хвърли дрехите, задник такъв.

Девлин не отстъпи. Втренчи поглед в очите му, предизвиквайки го да стреля и обу шортите и панталона си. Онзи стоеше, насочил карабината към него. Можеше дори да натисне спусъка, ала Кий изрева:

— Чакай. Още не.

После заповяда на двама от по-едрите мъже да застанат от двете страни на Девлин.

— Завържете ръцете му зад гърба и се уверете, че в панталона няма нищо.

Девлин едва успя да наметне ризата на раменете си, когато двамата извиха ръцете му зад гърба. Уили излезе на улицата. Носеше голяма ролка пластир. Друг пазач отново претърси Девлин. Уили откъсна ивица пластир и я уви около китките му. После го удари с всичка сила в бъбреците. Девлин изсумтя. Двамата мъжаги го обърнаха с лице към Кий. Уили застана до главатаря си.

Кий бавно извади от кобура деветмилиметров армейски пистолет „Берета“, зареди го и го остави на парапета.

— Джак Девлин, обвинявам те в държавна измяна, в убийство на граждани на новото кралство Хаваи и в опит за покушение върху член на кралското семейство.

— И кой е този член на кралското семейство? — извика Девлин.

— Аз. Готов ли си да чуеш присъдата?

— Предполагам.

— Добре. Тогава ще произнеса присъдата, взимайки под внимание факта, че не си загубил твърде много от времето на кралския съд. Осъждам те на смърт. Ще бъдеш отведен в края на Мейн стрийт и разстрелян пред окупационните войски и техните медийни лакеи.

— Някой друг, освен теб, вярва ли на тези глупости?

Кий се облегна на парапета, усмихна се и тихо отговори:

— Не е необходимо някой друг, освен мен, да вярва.

Девлин се обърна и изкрещя на хората на Кий, които наблюдаваха процедурата.

— Той е луд, но това не означава, че всички трябва да умрете. Не сте променили нищо. Армията е пред града и е готова да ви го отнеме. Ще ви застрелят до един, ако не се предадете. Военните не оставят живи хората, които крадат оръжията им.

Кий насочи беретата към Девлин и тихо му каза:

— Млъкни и тръгни.

Девлин спря да крещи и го погледна. После съвсем тихо попита:

— Нали не мислиш, че можеш да се измъкнеш безнаказано след всичко това? Нали не вярваш, че ще накараш хората да се обедният около твоето хавайско кралство?

Кий се усмихна.

— Хей, никой не знае в какви глупости вярват ония задници.

— Развържи ме и аз ще ти помогна да оцелееш.

Кий се изсмя презрително.

— Няма начин. Ти ще бъдеш първият, който ще умре.

Девлин не помръдна.

— Първият, който умря заради цялата тази история, беше Били Кранстън. Джон Съншайн. Кой го уби? Ти ли?

Кий наведе дулото на беретата и го погледна.

— Имаш право. Той беше първият. Дойде и си изпроси да бъде убит. Също като теб.

— Какво се случи? Кой го уби?

Кий се загледа в далечината, сякаш си припомняше как е станало.

— Беше адски странно, човече. Дойде в ранчото рано една сутрин. Когато за пръв път пренасяхме нещата. Сякаш знаеше, че ще бъдем там. Пристигна и започна да крещи. Да спрем онова, което правим. Какви ли не ни нарече. Не носеше нито пистолет, нито нож. Нищо. Изпратих няколко момчета да се погрижат за него. Той се сби с тях. Смахнатият бледолик беше смело копеле. Хукнахме да го гоним, но онзи извратен лайнар Макуилямс го наръга с нож. Обаче не го уби.

— Какво стана после?

— Много се ядосахме на белия. Да му го начукам. След втория курс го сложихме в хеликоптера. Аз го разпорих и го оставих на дивите прасета. Ти видя как го правим. Казах на момчетата да пуснат кучетата. Да подгонят дивите прасета натам. Мислехме, че ще го изядат и така ще се отървем от него, но някой намери тялото. Е, онова, което беше останало от него. Трябваше да заровим някъде онова смахнато бяло копеле.

— Да, трябваше.

— Пълна откачалка. Знаеш ли какво ми каза?

— Какво?

— Съжалявал, че се стигнало дотук. Съжалявал, че трябвало да умра.

— Не беше срещал истински боец, нали, Кий? Наистина ще умреш.

— Да, но след теб — каза Кий и насочи пистолета към Девлин. — Хайде, тръгвай.

Девлин погледна Кий и хората му и рече:

— Това е последният ти шанс.

— Престани да дрънкаш глупости, инак ще те застрелям тук…

— Били беше по-добър от мен, Кий. Аз не съжалявам, че ще умреш. Изобщо не съжалявам.

Кий само кимна и се изсмя презрително. Неколцина от мъжете също се изхилиха.

— Трябва да си сложа обувките. Асфалтът е много горещ.

— Побързай.

Девлин пристъпи напред, пъхна левия си крак в обувката и вдигна другия. Не можа да запази равновесие, защото ръцете му бяха завързани зад гърба. Всички го гледаха. Той ги хипнотизираше по някакъв начин.

Следващото нещо, което се случи, стана толкова бързо, че мнозина не го видяха. Девлин ритна между краката мъжа, който се намираше най-близо до него. Ритникът беше толкова силен, че пазачът политна във въздуха. После Девлин ритна в гърлото следващия мъж и удари с глава лицето на третия.

Кий беше първият, който стреля. Ала Девлин вече бе отскочил вляво и куршумът уцели последния човек, който стоеше пред Девлин.

Девлин хукна с всички сили. Бягаше колкото може по-надалеч от офиса на Кий. Подскочи и измъкна завързаните си ръце си пред тялото. Увеличи скоростта. Единият от пазачите препречи пътя му. Насочи пушката и стреля, но Девлин беше много бърз. Наведе се и блъсна с рамо мъжа, поваляйки го по гръб. По улицата свистяха куршуми. Свиреха, рикошираха и караха хората да се обръщат и да се хвърлят на земята. Девлин продължи да бяга.

Кий беше първият, който скочи на крака. Опита да се прицели, но Девлин тичаше твърде бързо. Кий и главорезите му можеха само да стрелят по посока на Девлин с надеждата, че ще го улучат, без да се прицелват.

Девлин вече беше на петдесет крачки от офиса. Свърна рязко наляво, скочи върху една кола, мина по нея, стъпи на другата страна на улицата и продължи да бяга. Куршумите рикошираха по колоните и дървения парапет около него, но той зави зад ъгъла и хукна към „Вилидж Ин“.

Портата беше отворена. Девлин изкачи стълбите, прескачайки по две стъпала наведнъж. Хората на Кий спряха да стрелят и се затичаха след него. Когато стигна до площадката на най-горния етаж, той измъкна бръснарското ножче, което беше прикрепено в косите му. А щом се добра до верандата, Девлин вече го стискаше между зъбите си. Мина под гредите на тавана и се отправи към стаята си, като вдигна китките си към устата, за да пререже пластира.

Отвори с ритник вратата, освободи ръцете си и изплю бръснарското ножче.

Издърпа най-долното чекмедже на шкафчето. Разкъса найлоновия чувал, където държеше мръсните си дрехи и извади автоматичния пистолет „Браунинг Хайпауър“.

Пъхна пълнител и се скри зад стълбите. В същия миг автоматичен откос надупчи дървения таван на стария хотел. На стълбите се показа първият от хората на Кий. Размахваше карабина М16 и стреляше. Девлин го съжали. Човекът нямаше представа какво прави. Стреляше напосоки в празното пространство.

Девлин се прицели внимателно и натисна спусъка. Знаеше, че деветмилиметровият куршум ще проникне в дясното коляно на мъжа, ще разкъса ставата и ще го осакати завинаги. Девлин скочи и се втурна към верандата, гледаща към вътрешния двор. Запита се дали мъжът някога ще проумее, че е предпочел да го рани, вместо да го убие.

Тъкмо стигна до парапета, когато вторият етаж на хотела експлодира от порой куршуми, идващи от стълбището и от улицата. Девлин тупна тежко на покрива на навеса, претърколи се и се приземи в калта. Изправи се и хукна към далечния край на малкия вътрешен двор. Свърна надясно и влезе във външната тоалетна, построена зад мексиканския ресторант.

На Мейн стрийт Кий крещеше на хората си да слязат от покрива. Пазачите го чуха и се затичаха като обезумели към съседния покрив, защото видяха, че Кий се прицелва с противотанковата установка с ракетен заряд. Този път бе сложил по конвенциален високоексплозивен заряд, а не бойна глава с гориво, която би унищожила половината град.

Девлин току-що бе успял да разбие с ритник тънката шперплатова стена на банята и да избяга навън, когато целият втори етаж на „Вилидж Ин“ се взриви с оглушителен гръм. Експлозията беше толкова силна, че макар да беше зад сградата, Девлин прелетя около три метра. Строполи се на земята в безсъзнание.

Неподвижното му тяло лежеше в плевелите, които растяха на полето зад хотела. Върху Девлин се посипаха горящи отломки, а една запалена греда се стовари върху десния му крак. Болката го върна в съзнание.

Той изрита горящото дърво от крака си и изпълзя на разчистената площ. Не чуваше нищо. Не можеше да стане. Но беше жив. Пое дълбоко въздух. Успя да се изправи на коляно, после стъпи на крака и тръгна олюлявайки се навътре в полето, докато намери едно по-безопасно място сред високата растителност. Скри се в папратите, изчаквайки да дойде на себе си. Бръкна в ухото си и когато погледна пръста си, видя, че по него има малко кръв. Реши, че черепът му не е счупен и тъпанчетата не са спукани. Огледа тялото си, за да провери дали има рани.

Забеляза само драскотини. Не кървеше. Най-силната болка беше от изгарянето на десния крак. Започна да чува крясъците и радостните възгласи на хората на Кий и разбра, че слухът му е наред.

Пъхна ръка под лявата си мишница и потърси лепенката с телесен цвят, който разузнавачът на Хоторн бе прикрепил върху миниатюрния предавател. Отлепи лентичката и извади устройството.

Ръцете му леко трепереха, докато доближаваше малката слушалка към лявото си ухо. Долепи горната част на микропредавателя до устните си и натисна бутончето.

— Тук е Девлин. Чувате ли ме?

Нещо изпращя, после се чу един ясен глас.

— Казвай. Командването иска да знае къде е източникът на експлозията.

— Изстреляха някаква ракета или артилерийски снаряд в сградата, където мислеха, че се крия.

— Там ли бяха заложниците?

— Не.

— Ранен ли си?

— Жив съм. Те мислят, че съм мъртъв. Дръжте войската настрана и ме оставете да видя какво мога да направя.

Преди да му отговорят, Девлин пъхна предавателя в джоба на панталона си и стана. Пое дълбоко въздух и разтърси глава. Тръгна бавно, докато възстанови равновесието си. Бързо се шмугна в буйната растителност и стигна до задната стена на най-близката сграда. Във въздуха се носеше задушливият мирис на експлозиви и на горящо дърво.

Прилепен до стената, Девлин се приближи до задния вход на книжарницата. Според Хоторн това беше едно от местата, където държаха заложниците.

Зад сградата имаше малка веранда, отрупана със стари градински мебели, дървена маса с петна от восък и плетен хамак. До вратата имаше двоен прозорец, засенчен с евтини бамбукови щори.

Девлин погледна към покрива, за да се увери, че няма пазач, после тихо изкачи стъпалата, водещи към задния вход. Изведнъж му прилоша и падна на колене. Разбра, че има поне леко мозъчно сътресение. Преглътна и изсумтя, докато се опитваше да се съсредоточи.

После се приближи до прозореца и надникна вътре. Стаята изглежда беше неизползвана кухня. Имаше малък коридор, водещ към главното помещение, което беше пълно с хора. Някои седяха на пода. Други се бяха облегнали на стената. Трети се опитваха да надзърнат през прозорците, гледащи към Мейн стрийт, за да видят какво бе предизвикало експлозията. На прага на официалния вход стоеше само един пазач. И той гледаше към Мейн стрийт. Беше с гръб към заложниците.

Около пленените хора бяха поставени мини. Девлин преброи осем, но сигурно имаше поне още три-четири. Всяка мина съдържаше един килограм пластичен взрив „С-4“, който щеше да надупчи телата на хората в стаята със седемстотин стоманени сачми. Самата взривна вълна щеше да убие всички. Кръвопролитието щеше да бъде жестоко.

Девлин извади браунинга и се прицели в пазача, но после се отказа. Сигурно имаше още един.

Бавно отвори вратата и влезе приведен в задната част на книжарницата. Забеляза малка тоалетна и влезе вътре. Погледна се в огледалото. Лицето му бе в сажди и мръсотия. Прокара пръсти през косите си и изгорелите краища се посипаха в мивката. На закачалката висеше мръсна хавлия. Девлин я намокри и избърса лицето и врата си. Хладната вода остави приятно усещане върху нагорещената кожа. Почувства се по-съсредоточен.

Излезе от банята и предпазливо мина под свода, водещ към коридорчето. Стисна браунинга и надникна в стаята точно когато пазачът се обърна и влезе в магазина. Девлин се дръпна. Зачака да долови викове или стъпки, идващи към него, но не чу нищо.

Неколцина от заложниците попитаха какво е станало. Пазачът явно се обръщаше към всеки, който задаваше въпрос. Девлин не видя друг. Сега или никога, помисли той.

Зареди браунинга и влезе в книжарницата. В продължение на няколко секунди никой не го забеляза. Когато движенията му привлякоха вниманието на пазача, Девлин беше на петнайсет крачки от него, насочил браунинга към лицето му.

— Мръднеш ли, мъртъв си — каза Девлин и продължи да върви към мъжа. — Не мърдай и няма да умреш.

Човекът инстинктивно насочи пушката си към него.

— Не! — извика Девлин.

Пазачът се поколеба. Девлин се приближаваше към него, без да спира и без да му дава възможност да мисли. Мъжът вдигна пушката и Девлин го застреля в челото.

Хората в стаята се стреснаха. Девлин знаеше, че изстрелът се е чул на улицата.

— Останете по местата си! — извика той. — Никой да не мърда! Къде е детонаторът?

Уолтър Харисън, който стоеше близо до изхода, отговори:

— Тук.

Девлин бързо се приближи до детонатора. Двигателният брояч показваше, че остават осем минути.

Той се обърна и каза на хората:

— Когато ви кажа да тръгнете, излезте през задната врата. Не бягайте. Вървете. Не вдигайте шум. На покрива има пазач, който ще ви застреля, ако ви чуе. Ако се намирате близо до някоя от мините, внимателно я обърнете към Мейн стрийт. Не вдигайте мините. Не пипайте свързващите жици. Само леко ги насочете към улицата. После излезте през задната врата. Минете през полето и вървете на север. Ще стигнете до военните. Щом ги видите, вдигнете ръце. Хайде, започваме.

Девлин огледа внимателно детонатора, за да разбере как да пренастрои часовниковия механизъм. Натисна бутончето вдясно и го нагласи за четирийсет и пет секунди. Когато се обърна към стаята, последният заложник се изнизваше през задната врата. Погледна към Мейн стрийт и видя, че двама от пазачите на Кий вървят към книжарницата.

Всички мини бяха насочени към улицата. Девлин пъхна браунинга в колана си, изтича до мъртвия пазач, взе карабината М16 и хукна след заложниците. Точно когато хората се затичаха към полето, човекът на покрива откри огън по тях. Девлин превключи карабината на автоматична стрелба и осея с куршуми горната част на сградата, принуждавайки пазача да се дръпне назад.

Изстрелите накараха хората на Кий да хукнат към книжарницата. Времето на експлозията течеше безмилостно. Точно когато мъжете стигнаха до входа, мините избухнаха с оглушителен гръм. Двамата бяха разкъсани на парчета от стоманените сачми, свистящи във въздуха. Цялата предна стена на сградата рухна. Първият етаж се срути и разнебитената стара постройка се огъна. Пазачът на покрива се сгромоляса сред димящата купчина. Дори сградите на отсрещната страна на улицата пострадаха. Всичко в радиус от стотина метра от книжарницата беше поразено.

Кий се обърна и видя как магазинът се срути.

— Останете по местата си — изкрещя той на хората, които стояха на покривите наоколо. После се обърна към намиращите се най-близо до него. — Вие, двамата, вървете в културния дом. Онова копеле Девлин е жив. Ако го видите, застреляйте го.

Сетне Кий накара останалите да тръгнат с него.

Докато Кий се приближаваше към книжарницата, Девлин тичаше в противоположната посока. Отправи се към културния дом, като бягаше прилепен до задните стени на сградите по Мейн стрийт. Заложниците се завтекоха на север. Девлин не забеляза покосени тела. Извади предавателя и без да спира, предаде съобщението си.

— Мъжете заложници идват към войниците ви, разположени на север от града. Не стреляйте по тях, но се уверете дали всички са заложници. Ако видите някой, който не е в списъка ви, заловете го.

После се отдалечи от сградите, зави на север по безлюдното поле и продължи да тича, докато пресметна, че се намира успоредно на културния дом. Тревите и шубраците отстъпиха пред почистен черен път. Девлин спря под едно дърво и се опита да види дали хората на Кий се разхождат пред сградата. Двама от тях изскочиха от Мейн стрийт и влязоха в културния дом. Девлин не забеляза други хора. Извади пълнителя на М16 и го провери. Беше до половината. Смени го и превключи карабината на единична стрелба. Пое дълбоко въздух и хукна.

На Мейн стрийт Кий и хората му се опитваха да отместят отломките, за да видят колко мъртви тела са заровени под развалините на книжарницата. Забиха в земята една греда и повдигнаха част от срутилия се таван и стените. Кий се наведе и огледа мястото. Видя само един разкъсан крак.

Изправи се и отстъпи назад.

— Пуснете я.

Хората му пуснаха гредата, която бяха използвали като лост, и дървото се сгромоляса с трясък.

— Добре. Чуйте какво ще ви кажа — рече Кий. — Намерете бледоликото копеле. Онзи отдолу беше Томи. Мъртъв е. Девлин вероятно е взел карабината му. Уили, събери всички. Провери ги един по един, по име. Разбери кой е ранен. Колко са останали. Знам как да хванем онова бледолико лайно. Ще го застреляме. После ще отрежем шибаната му глава и ще я хвърлим пред телевизионните камери ей там.

Няколко часа преди Девлин да влезе в града, Лийлани бе дошла в съзнание. Събуди я някакъв гръм и усещането, че се върти. Сетне почувства невероятна болка. Внимателно отвори очи, за да спре въртенето и да се приспособи към болката. Отначало нямаше представа къде се намира. Бученето и световъртежът намаляха и тя осъзна, че идва на себе си. Когато съзнанието й се проясни, тя се опита да седне, но падна на плетеното канапе. Стана й толкова лошо, че едва не повърна.

Затвори очи и се помъчи да поеме въздух през счупения си нос, но не успя. Отново й призля. След няколко минути отново отвори очи. Беше сама, но ръцете и краката й бяха завързани. Опита се да не се предава на болката. Изчака, докато се приспособи към състоянието си. После седна. Вдигна бикините и късия си панталон и бръкна в джоба, за да провери дали пистолетът е там. Отново се почувства зле. Но не можеше да се примири с мисълта, че ще повърне, затова се отпусна, докато гаденето премина. Започна да масажира краката си, които бяха схванати и наранени от ударите на Кий. После се залови с ръцете. Раздвижи крайниците си.

Помъчи се да разхлаби въжетата около глезените си. Ала ръцете й бяха сковани и се наложи да спре. Носът и лицето й започнаха да се подуват. На два пъти трябваше да легне в безсъзнание. Но Лийлани отчаяно се опитваше да възвърне формата си. По обед беше толкова изтощена, че въпреки болката и неудобството, тя се отпусна на канапето — този път, за да поспи.

Експлозията, която разруши „Вилидж Ин“, я събуди и върна към ужасната болка, която се спотайваше в съзнанието й. Главата и счупеният й нос я боляха така силно, че не й пукаше за взрива. Лийлани потърка чело, опитвайки се да намали болката. Хората на Кий крещяха отвън. Уплаши се, че ще дойдат да я вземат.

Но вече се чувстваше по-силна. Свикна да диша през устата, ала гърлото я заболя и устните й се напукаха.

Докосна лицето си, за да прецени колко е подуто. Отказа се от мисълта да намери вода. Бавно сви и отпусна пръстите си. Извика, защото бяха схванати. Парализирани. После отново протегна ръка към джоба си. Внимателно измъкна беретата и я пъхна навътре в панталоните си. Ципът беше скъсан, но успя някак да ги закопчее. Дръпна фланелката, за да прикрие пистолета. Продължи да свива и отпуска пръсти и да се мъчи да развърже въжето около китките си, твърдо решена да възстанови кръвообращението в тях, за да може отново да ги използва. Съсредоточеността и решителността й нарастваха с всяка изминала минута. Знаеше, че не й остава много време.

Девлин бързо се приближи до задната стена на културния дом, без никой да го забележи. В основата на стената имаше отдушници. Той се хвърли на земята и надникна в тях. Преброи дванайсет жени. Лийлани не беше сред тях. Останалите пет явно бяха другаде. Според Хоторн последното място, където Кий държеше заложниците, беше градският бар. Девлин трябваше да отиде там, макар че това означаваше да прекоси Мейн стрийт.

Той погледна часовника си и вдигна глава към небето. Преди десетина минути слънцето се бе скрило зад хоризонта. Красивият хавайски залез за пореден път украсяваше пейзажа.

Пасатите тласкаха сивите нощни облаци. Но имаше още двайсет минути, преди да се мръкне.

Девлин реши да изчака, докато стане по-тъмно, но чу, че неколцина от мъжете на Кий се втурнаха с ругатни в залата.

Той се обърна и хукна към Мейн стрийт. Мина покрай официалния вход на сградата точно когато един от хората на Кий зави зад ъгъла. И двамата се стъписаха. Девлин се съвзе пръв и повали дребния мъж на земята. После го удари по слепоочието с приклада на карабината си. Онзи изпадна в безсъзнание.

Девлин побягна. Чу крясъци зад гърба си. Видя, че и други от хората на Кий хукват подир него по Мейн стрийт. Крещяха и стреляха. Девлин нямаше избор. Трябваше да се скрие, а най-близката врата беше на бара.

Успя да се добере до нея и влезе в задименото помещение.

Човекът на Кий, който пазеше вътре, стана и се обърна. Девлин мигновено го удари с приклада на М16. Пазачът падна. Девлин бързо огледа бара и видя, че там има само четири жени. Лийлани не беше сред тях. Никоя не помръдна. Едната тихо плачеше. Всички се намираха в различна степен на шок. Бяха изнасилвани многократно.

В бара нямаше мини. Мъжете сигурно бяха използвали помещението, за да се изреждат върху жените. Няколко куршума одраскаха вътрешната стена, но никой не влезе. Девлин предположи, че обкръжават заведението и чакат Кий. Жените го гледаха безучастно и той осъзна, че не прилича на полицай.

— Дошъл съм да ви помогна — извика той. — Къде е последната жена? Къде е Лийлани? Знаете ли?

Никоя не отговори, но младата хавайка, първата, която Кий бе извел от културния дом, стана, спокойно вдигна стола си и го занесе до поваления пазач. С безизразно лице тя го стовари върху тялото му с всичка сила. Девлин трепна от гледката, както и от звука на безжизненото тяло, което пое удара. Другите жени седяха и гледаха. Омраза и сълзи изкривиха лицето на девойката, но от устата й не излезе звук. Само сумтеше от усилие, докато удряше мъжа отново и отново. Сетне пусна стола, закри лице и се отдалечи. Никой не пророни дума.

А после гласът на Кий наруши тишината.

Девлин се приближи до вратата и погледна навън.

Кий вървеше с петима от мъжете си по улицата и викаше името на Девлин. Беше хванал Лийлани за дългите коси и я влачеше със себе си. В същата ръка държеше и деветмилиметров пистолет, опрян до главата й. Лицето на Лийлани беше наранено и подуто. Ръцете й бяха завързани пред тялото. Тя стискаше зъби от болка.

— Девлин! — крещеше Кий. — Излизай! Инак тя е мъртва. Чуваш ли, бледолико лайно? Ще я застрелям, а после и другите, една по една, докато не излезеш оттам. Или те, или ти, Девлин. Страхливо копеле. Чуваш ли? Ще ги изтрепя всичките.

Девлин се дръпна от вратата. Обзе го безкрайно изтощение. Хвърли карабината и извика:

— Излизам!

— Веднага или ще започна да стрелям! — отвърна Кий.

Девлин свъси вежди, докато се съсредоточаваше, но взе решение само за няколко секунди. Извади браунинга, стисна го в едната си ръка и я вдигна зад главата. Вече беше тъмно. Налагаше се да рискува.

Излезе от бара и бавно тръгна по средата на улицата, с ръце зад главата. Обърна се към Кий и извика:

— Добре. Ето ме. Пусни я.

Кий продължи да върви към него, влачейки Лийлани. Белязаното му лице беше изкривено в подигравателна усмивка. Нещо не беше наред с краката на Лийлани. Тя се олюляваше, но Кий я държеше здраво и я влачеше със себе си. Петимата мъже бяха насочили оръжията си към Девлин. Вероятно имаше още, които той не виждаше. Можеше да убие Кийн, но не и всички останали. Беше невъзможно. Нямаше начин.

Кий спря на десетина крачки от него, натисна пистолета в главата на Лийлани и изръмжа:

— Знам коя е тая кучка. Намерихме чантите й в ресторант „Да“. Името й е Кранстън. Ние убихме брат й. Ще я убием. И теб ще убия.

Изведнъж Лийлани нададе страховит писък. Използва цялата сила, която й бе останала. Вдигна ръце и замахна към Кий. Китките й бяха завързани, но Девлин видя, че стиска пистолет двайсет и втори калибър.

Лийлани удари Кий по ръката. Той натисна спусъка. Тя започна да стреля и продължи, докато Кий не я повали на земята. Девлин вече приклякаше, насочвайки браунинга. Лийлани изстреля поредния куршум в главата на Кий и един в мъжа зад него. Сетне падна. Девлин стреляше, без да спира, и улучи двама от пазачите. Последните се обръщаха към него, когато той успя да повали единия, а главата на другия изведнъж изчезна.

И после въздухът се взриви от гърмежи на автоматични оръжия.

Девлин инстинктивно се хвърли на земята и се претърколи. Куршумите обсипваха улицата около него. С периферното си зрение той видя проблясъци на силна светлина в културния дом. Шокови гранати. Спасителните екипи вече атакуваха пазачите, охраняващи заложниците. Последва градушка от куршуми. Девлин беше убеден, че заповедите са да се убиват всички в града, които не са затворени в трите сгради, където бяха заложниците.

Той усети остра пареща болка в крака, но пълзеше по асфалта, отчаяно опитвайки се да стигне до Лийлани. Стори му се, че тя помръдна. Ужаси се, че това може да е предсмъртен гърч.

Не му пукаше дали ще го застрелят. Не го интересуваше нищо друго, освен Лийлани. Стигна до нея, хвана я за раменете и я притегли към гърдите си, полагайки усилия да я закрие с тялото си. А после го обзе безумна ярост. Стана, вдигна я на ръце и им изкрещя да престанат да стрелят. Препъвайки се, занесе Лийлани на тротоара, но стрелбата продължи. Девлин успя да се отпусне по гръб на земята и се зачуди как е възможно още да е жив.

Облегна се на стената на сградата, без да изпуска Лийлани от прегръдките си. Стрелбата поутихна. Девлин нежно повдигна брадичката на Лийлани, за да провери дали куршумът на Кий я беше улучил. На оскъдната светлина видя, че дясната страна на главата й е обляна в кръв. Просълзи се. Кръвта показваше, че има рана, а не смъртоносна дупка. Внимателно избърса кръвта и съзря грозното разкъсване. Докосна артерията на врата й, търсейки пулса. Усети го. Допря глава до гърдите й и почувства как сърцето й бие.

Отново я вдигна на ръце и се опита да стане, ала десният му крак се огъна. Изправи се на другия, но се свлече по стената на сградата. Изсумтя. Трябва да го направиш, помисли той. Опита отново и се задържа на крака. Останеха ли на улицата, армията можеше да ги ликвидира. Войниците навлизаха в града и търсеха последните оцелели.

Олюлявайки се, Девлин тръгна към паркинга на „Вилидж Ин“. В далечния източен край на града той видя бронирани коли, които бавно се придвижваха по Мейн стрийт. Чу и хеликоптери.

Стигна до ъгъла, но кракът му пак започна да се огъва. Приклекна и нежно подпря Лийлани на стената. Не искаше да рискува, пренасяйки я по открития паркинг. Прокле се, че е оставил тойотата толкова далеч. Изправи се. Не беше убеден дали самият той ще успее да прекоси паркинга. Тръгна накуцвайки към колата. Струваше му се, че до нея има цял километър. Изведнъж се разнесе пукот на М16 и Девлин видя как черната земя пред него изригна. Той падна, сетне започна да пълзи към задните колела на тойотата. Беше оставил ключовете на една от гумите.

От полето в далечния край на паркинга изскочи бронирана кола. С последни усилия Девлин стигна до тойотата. Хвана се за бронята, изправи се, обърна се и се облегна на колата. Извади браунинга. Пред него спря една бронирана кола със запалени фарове, която беше оборудвана като линейка. Отстрани беше нарисуван огромен бял кръст. Вратата на шофьора се отвори и отвътре излезе най-едрият войник, който Девлин бе виждал някога. Девлин избърса потта и кръвта от очите си. Усети как две силни ръце го хващат под мишниците и го изправят.

— Хайде, братко, закъсняваш. Да се измъкваме оттук.

— Нали трябваше да чакаш на полето на север?

Тули му помогна да се качи в линейката.

— Зарежи това. Не бях виждал такъв дъжд от куршуми на едно място. Този града прилича на Бейрут. Избиват всички.

— Вземи Лийлани — рече Девлин.

В линейката имаше още някой. Девлин се обърна. В дъното седеше военен лекар. Девлин се настани на пода и му каза:

— Почакай. Жената е ранена. Помогни му да я качи.

Линейката потегли. Задната врата беше отворена. Спряха. Тули вдигна на ръце Лийлани и внимателно я сложи на вградената в бронираната кола носилка. Сетне помогна на Девлин, който седна на носилката на отсрещната страна. Вратите се тръшнаха и бронираната кола се стрелна напред. Девлин затвори очи и се облегна на стената. Отначало се движеха бавно. Тули явно минаваше през кордона от войници и коли. Но скоро набраха скорост. Сирените започнаха да вият. Девлин се събуди от паренето, което усети, докато лекарят почистваше раната на крака му.

Планът на Тули беше да открадне някакво военно превозно средство, да намери Девлин и Лийлани и ако бяха живи, да ги измъкне от града. Но фактът, че попадна на линейка, спаси живота на Лийлани.

За щастие военният лекар беше опитен и си знаеше работата. Не попита нищо. Действаше бързо и сръчно. Ударът по главата и другите травми едва не бяха убили Лийлани. Кръвното й налагане спадаше и тя бе изпаднала в шок. Ала военният лекар не виждаше такъв случай за пръв път. Когато стигнаха до частната болница в Хило, главата й беше превързана, а състоянието й — стабилно.

От спешното отделение изскочиха лекари и медицински сестри. Девлин им позволи да се погрижат за Лийлани, но не я изпусна от поглед, докато не се увери, че правят каквото трябва. Прегледаха и него. Откриха три рани от куршуми. Най-сериозната беше на крака му. Девлин дори не бе усетил другите две. Един куршум бе откъснал малка част от лявото му ухо, а друг го бе одраскал от дясната страна.

Местният лекар предписа лечение и остави помощника си да попълни документите. Когато санитарят започна да задава въпроси, Девлин рече:

— Искам да оставиш формулярите, да ме сложиш в инвалидна количка и да ме закараш до най-близкия телефон. Ако не искаш, ще го направя сам. Помогнеш ли ми, ще ти дам сто долара. Нужни са ми само пет минути.

Младият мъж го погледна, остави формулярите и отговори:

— Къде е портфейлът ти, братко?

— В панталона. И той ще ми трябва.

— Връщам се веднага.

Пет часа по-късно Девлин седеше тихо в болничната стая. Единствената светлина идваше от уредите и малката нощна лампа над леглото. Девлин се спотайваше в сенките. Фигурата в леглото беше неподвижна като мъртвец.

Часът беше три след полунощ. Въпреки изтощението той чакаше до леглото и отказваше да заспи. Най-после чакането свърши. Вратата бавно започна да се отваря. Девлин продължи да чака. Искаше да се увери, че онова, което вижда, е действително. В стаята безшумно се плъзна един силует. Направи две крачки и остана неподвижен. Чакаше. Усещаше. Мигаше в мрака.

— Сложи ръцете си на главата, сключи пръсти и ги дръж здраво, инак ще те застрелям — промълви Девлин. — Виждам много добре на тази светлина. А ти след малко няма да можеш да виждаш.

— Да ти го начукам — прозвуча глас в тъмнината.

— Предполагам, че ти си Макуилямс.

Фигурата бавно се обърна към гласа на Девлин.

— А аз предполагам, че ти си Девлин. Какво, по дяволите, е това? Възглавници под чаршафа?

— Да.

— Господи, направи ме на глупак — рече Макуилямс, присви очи, погледна към леглото и пак се обърна към Девлин. — Знаеш ли колко трудно се влиза тук? Ти ли измисли всичко това?

— Направиш ли още две крачки, ще се озовеш точно пред пистолета ми.

— Да ти го начукам. Ако искаш да се прицелиш по-добре, ти си премести задника.

— Както желаеш. Ако бях на твое място, бих си пожелал изстрелът да е смъртоносен.

Макуилямс изръмжа, сякаш се колебаеше дали да продължава да упорства или не. После рече:

— Мамка ти. Как се досети?

— Не повярвах на изпълнението на Хоторн.

— Защо?

— Твърде дълго обяснява как един от офицерите му, онзи, който отговарял за снабдяването и транспорта, може наистина да открадне всички онези оръжия. За осем месеца.

— Ами точно така стана.

— И Хоторн не е знаел? Глупости.

— Знаеше, но само половината от истината. Нямаше представа колко печелехме. И точно това го вбеси. Значи се е опитал да обвини за всичко Уокър?

— Да. Опита се също да ме убеди, че си мъртъв. Всеки, който е видял онзи обгорен хребет над ранчото на Кий, щеше да знае къде точно да търси тялото ти. Би трябвало да те намерят за десет минути.

— Предполагам.

— Как оцеля?

Макуилямс сви рамене.

— Чист късмет. Видях, че онова копеле Кий насочва противотанковата установка с ракетен заряд. Когато излетят, онези зловещи шибани ракети с гориво те убиват, унищожавайки кислорода. Въздухът се изсмуква от белите ти дробове. Зарових главата си в калта и стоях така, колкото издържах. Едва не пукнах. Значи така, а? Хоторн ти е подсказал отговора.

— Да. Както и фактът, че не виждам как един убиец маниак като теб ще приеме заповеди от книжен червей като Уокър. Идвали са от по-високо.

— Хм, имаш право. Онзи перверзен тип Уокър не е виждал ден, в който да съм изпълнил негова заповед. Същото се отнася и за надменния нещастник Хоторн. Той никога не е участвал в това. Само взимаше пари, за да извръща поглед. Преди да напусна Кахоа, прерязах гърлото му.

— Хоторн е мъртъв?

— Точно така. Той ме предаде, нали? Опита се да ми каже, че ще ми направи услуга, като ме убие. По дяволите, как ще служа на страната си, като съм мъртъв?

— В такъв случай оставате само ти и Лиху.

— Да. И в началото бяхме само двамата. Лиху измисли плана, но аз го осъществих. По дяволите. Сега ще остане само онзи дебелак Лиху. Не мисля, че ще искаш да споделиш плячката. Пусни ме и ти обещавам, че ще прережа гърлото и на Лиху. Повярвай, той ще намери начин да те убие и ти няма да успееш да направиш нищо.

— Не мисля така.

— Между другото, как разбра, че ще дойда тук?

— В града не ме убиха. Хоторн сигурно се е погрижил предавателят, който ми дадоха, да изпраща и проследяващ сигнал. Държах го в джоба си и те чаках да се появиш. Когато някой лежи безпомощен в болничното легло, моментът е подходящ да го убиеш.

— Да ти го начукам. Можех да те убия отдавна. В града. Но Хоторн не ми позволи. Имало твърде много хора. Можело да се усъмнят, ако бъдеш застрелян в Кахоа. Дори оставих самоанеца да открадне линейката, за да се измъкнеш оттам. Къде е той?

— Навън.

— По дяволите.

— И не е сам.

— Полицията?

— Не. Моите хора.

— Пак по дяволите. Нали ти уби онова смахнато копеле Кий?

— Не, но е мъртъв.

— Не го ли направи ти?

— Не.

— Е, поне е мъртъв. И него трябваше да пречукам отдавна. И какво ще правим сега?

— Защо уби Били Кранстън?

— Кой каза, че съм го убил?

— Кий.

Макуилямс се замисли.

— Ако ти кажа кой от нас го наръга с нож, ще ме пуснеш ли?

— Разбира се.

Капитанът се изсмя.

— Кранстън беше оня лунатик, който дойде в ранчото на Кий, нали?

— Да.

Очите на Макуилямс вече се бяха приспособили към мрака. Видя Девлин и нехайният, закачлив тон се изпари. Втренчи се в Девлин и злобно процеди:

— Аз го наръгах. И знаеш ли какво? Не го уцелих. Той мръдна. Тръгна към мен. Затова не можах да го убия веднага. Беше дошъл там, за да умре, но не се предаде лесно. Наложи се да го разпорим и да го пуснем от хеликоптера.

— А ти, Макуилямс? Ще се предадеш ли без съпротива?

— Да ти го начукам, Девлин. Защо да ти доставям удоволствието да ме убиеш? Нека да ти покажа нещо. Ще го направя бавно, така че не стреляй. Гледай.

Макуилямс бавно извади нож „Бианки М1400 Сървайвал“. Матовият му блясък едва се забелязваше в мрака, но Девлин видя, че острието е достатъчно дълго, за да го превърне в ужасно оръжие. Девлин вдигна зиг зауера и внимателно се прицели. Ако Макуилямс се хвърлеше към него, той искаше изстрелът да бъде смъртоносен, за да отхвърли тялото му към отсрещната стена на стаята.

Капитанът хвана ножа с две ръце.

— Това е ножът, който използвах.

И после пристъпи към действие. По-късно Девлин осъзна, че това беше единственото, което Макуилямс можеше да направи. Военният обърна ножа и го заби дълбоко в себе си със страховита сила.

Опита се да прониже сърцето си, но дори за един луд човек като него, това беше невъзможно. Ъгълът беше твърде малък. Макуилямс се строполи на пода и изръмжа в предсмъртна агония. Изпсува, стисна дръжката на ножа и се приготви да се прободе още веднъж. Усилието му причини огромна болка — достатъчно силна, за да задуши гнева му, но не го уби.

Девлин се замисли за самураите, които извършваха сепуку. До тях винаги стоеше помощник, който отрязваше главите им, след като го направеха. За да сложи край на страданията, Девлин можеше да застреля Макуилямс. Или да извика лекарите и медицинските сестри. Ала не стори нищо. Седя в мрака и дълго чака. Накрая стана с помощта на бастуна, който използваше за да ходи. Подпря го на леглото. Опря зиг зауера в главата на Макуилямс, опитвайки се да намери пулса. Когато се увери, че злосторникът си е отишъл завинаги от този свят, Девлин се обърна и излезе.