Хищникът

1.

Претъпканият влак спря на метростанцията на Уолстрийт и двайсет и две годишният Крис Шчипьорски си проби път към перона, последван от двама други млади английски банкери. Със свежия си младежки вид не изглеждаха уверени в костюмите си. Оглеждаха се с любопитното смущение на туристи в контраст с решителните, празни погледи на останалите пътници, които отиваха на работа.

— Мислех, че никога няма да стигнем дотук — каза Крис. — Не мога да повярвам каква я свърши в метрото, Дънкан.

— Кълна се, че видях да го правят по телевизията — запротестира зад него с лек шотландски акцент високият червенокос млад мъж. — Ню Йорк изобщо не е изтънчен.

— Знаеш ли, Дънкан — обади се Иън, последният член на триото, — питам се да не би да си видял Токио?

— Не беше Токио — каза Дънкан. — Ти не си го гледал, така че откъде знаеш?

— Басирам се, че е било Токио — повтори ухилено Иън.

Дънкан се намръщи.

Когато се прехвърляха на друга линия на метрото на Гранд Сентрал, Дънкан бе решил да натисне наблъсканите като сардели пътници по-навътре в претъпкания вагон, за да се освободи място за тях тримата. Наложи се Крис и Иън да го издърпат обратно и ако вратите не се бяха затворили в този момент, тълпата вътре щеше да го линчува.

— Все пак нека не опитваме този номер отново, нали? — предложи Крис, докато вървяха към въртящата се врата на изхода. — Съгласен съм с Иън. Сигурен съм, че местните хора не харесват подобни номера.

Изкачиха се по стълбите и излязоха на Уолстрийт — тясна клисура, която се спускаше по хълма от почернялата фасада на църквата „Тринити“. Пътят им минаваше покрай щандове за хотдог и гевреци, край класическите колони на Федералната зала и солидния вход на Нюйоркската фондова борса. Стигнаха до една тясна уличка, полутъмна поради извисяващите се от двете й страни огромни здания. Там, малко навътре, имаше лъскава черна сграда с надпис „Блумфийлд Уайс“, изписан с изящни златни букви над входа. Опашка от служители потъваше в сградата — досущ като мравки в мравуняк.

Представиха се на охранителите на пропуска и се качиха на двайсет и третия етаж. Там „Блумфийлд Уайс“ провеждаше световноизвестната си програма за обучение.

Крис бе започнал работа в лондонския офис на „Блумфийлд Уайс“ преди половин година, през септември. Бе дошъл направо от университетската скамейка като повечето от деветимата други дипломирани курсисти. Седем от тях бяха отпътували незабавно за Ню Йорк и сега наближаваха края на обучението си. Крис, Иън Даруент и Дънкан Джемъл бяха изпратени през март за обучение във втората програма за годината. Млади банкери от офисите на „Блумфийлд Уайс“ по целия свят щяха да се съберат там, за да прекарат пет месеца в най-трудната програма за обучение, която изобщо бе създавана някога.

Въпреки че бяха много различни, тримата британци се сближиха по време на половингодишното си приспособяване на дъното на хранителната верига в лондонския офис. Дънкан по природа бе дружелюбен, но отношението на Иън изненада Крис. Познаваше го от университета, но оттогава пътищата им се бяха разделили. Иън беше завършил престижния Итън като син на министър, член на верига клубове с непонятни класически имена. В университета често го виждаха под ръка с различни разкошни блондинки. Крис беше от Халифакс. И макар цели три години Иън почти да не признаваше самото съществуване на хора като Крис, сега, изглежда, съзнаваше, че след като работят заедно за „Блумфийлд Уайс“, всички тези различия остават в миналото. Крис не му се сърдеше — те се нуждаеха един от друг.

На двайсет и третия етаж ги посрещна дребна русокоса жена в строг костюм и прибрана на кок коса. Не изглеждаше много по-възрастна от тях, но и не изглеждаше като тях.

Подаде им ръка.

— Здравейте. Аз съм Аби Холис, програмният координатор.

Те се представиха.

— Почти закъснявате. Бюрата ви са ей там. Оставете си нещата и влезте в аудиторията. Готови сме да започнем.

— Да, госпожице — каза Крис и хвърли ироничен поглед към Иън и Дънкан.

Аби Холис се намръщи и се обърна към следващата група, която излезе от асансьора.

Аудиторията бе голямо кръгло помещение с разположени амфитеатрално пет реда банки. Долу в центъра имаше различни помощни пособия: компютър, голям прожекционен екран, сгъваема карта и дори шестметрова въртяща се черна дъска. Прозорци нямаше и само тихото бръмчене на климатичната инсталация доставяше кислород от външния свят. Над и под тях се трудеха стотици инвестиционни банкери, за да умножават парите. Тук, в сърцето на сградата, се намираха курсистите, защитени засега от опасностите и изкушенията на милиардите долари, които се вихреха навън.

Помещението вече беше пълно с мъже и жени от всякакъв тип и цвят. Крис огледа табелките с имената. Поне веднъж собственото му име да пасва на екзотичните си съседи. Шчипьорски не беше по-странно от Раманадан, Нг или Немечкова. Той зае мястото си между висок русокос мъж, очевидно американец, на име Ерик Асл и чернокожа жена с име Латаша Джеймс. Дънкан седеше точно зад него, а Иън — от другата страна на аудиторията.

— А сега слушайте всички! — обяви един дрезгав глас. Настъпи тишина. Говореше едър мъж на средна възраст със зализана назад върху оплешивяващия му череп черна коса. — Казвам се Джордж Калхун и съм отговорен за програмата за обучение в „Блумфийлд Уайс“. И много се гордея с това.

Той направи пауза. Беше привлякъл вниманието им.

— Както ви е известно, „Блумфийлд Уайс“ е най-уважаваната и респектираща инвестиционна банка на Уолстрийт. Как успяхме да постигнем това? Защо, общо взето, управляваме повече емисии на ценни книжа, отколкото всеки от нашите конкуренти? Какво ни прави най-добрите? Е добре, един от отговорите е точно тук. Тази програма. Най-трудната програма на Уолстрийт. — Той каза „щрийт“. Крис вече знаеше, че това е маниерът на нахаканите типове от „Блумфийлд Уайс“. — Ние не само ще ви научим на всички финансови инструменти, от които ще се нуждаете — облигационната математика, корпоративните финанси и всички такива полезни неща. Ние ще ви учим, че победителят е човекът, който полага най-големи усилия, който работи най-много, който отказва да заеме втората позиция. — Гласът на Калхун се сниши до шепот, очите му блестяха. — Уолстрийт е джунгла и всички вие сте хищници. Там навън — той махна с ръка някъде към външния свят отвъд стените без прозорци, — там навън е плячката.

Той направи пауза, пое дълбоко дъх и напъха шкембето си в панталоните.

— Сега имам за вас една добра и една лоша новина. Лошата новина е, че не всички ще се справите. С тази програма ще положим началото на нова политика. Най-слабите сред вас, последната четвърт от списъка, ще отпаднат. Знам, че сте се скъсали от работа, за да стигнете дотук, проправили сте си път в най-добрите училища, победили сте по сто други кандидати, но през следващите пет месеца ще работите още повече. И най-безмилостните и силните сред вас ще продължат да изграждат „Блумфийлд Уайс“ на бъдещето.

Той спря и огледа аудиторията, за да провери ефекта от думите си. Всички бяха изумени.

— Някакви въпроси?

Мълчание. Крис огледа съкурсистите си. Изглеждаха не по-малко объркани от самия него.

После се вдигна една самотна ръка. Ръка на висока, фрапантна жена с къса, изрусена почти до бяло коса. На табелката с името й пишеше „Ленка Немечкова“.

Калхун погледна ръката намръщено, но гримасата му стана почти похотлива, когато видя жената.

— Да, ъ-ъ, Ленка?

— Разбирам лошата новина — каза жената с дрезгав глас с източноевропейски акцент и американски нюанс. — Ще ни съобщите ли и добрата?

Калхун за момент се обърка — всички видяха как се опитва да си спомни каква точно е добрата новина. Крис чу смях зад гърба си — Дънкан. Смехът обхвана цялата аудитория и напрежението, нагнетено преднамерено от речта на Калхун, се стопи.

Калхун ги огледа сърдито и каза:

— Добрата новина е, че всички вие ще се храните, ще спите и ще сънувате само с „Блумфийлд Уайс“ през следващите пет месеца. — Той издаде долната си челюст към Немечкова — предизвикваше я да му отговори.

Тя се усмихна учтиво.

— О, да, това наистина ще е чудесно.

Прекараха деня в обяснения колко много работа ще имат, а след това им разпределиха задълженията. Шейсетте курсисти напуснаха аудиторията в пет — стискаха в ръце листовете със задачите, които трябваше да бъдат приключени през следващата седмица. Аби Холис им раздаде по три дебели книги по облигационна математика, икономика и капиталови пазари. Връчи им и брезентови чанти с дискретен надпис „Блумфийлд Уайс“. Материалите се оказаха прекалено много за тънките дизайнерски куфарчета, които повечето курсисти бяха закупили през първите няколко месеца на работната си кариера.

— Уф! — възкликна Дънкан потресено. — Трябва да пийна една бира.

Идеята се стори добра на Крис и Иън. Дънкан, винаги добродушен, се обърна към един тантурест мъж с дълъг остър нос, който прибираше акуратно задачите си в чантата. Казваше се Руди Мос.

— Искаш ли да дойдеш?

Руди сведе поглед към издутата си брезентова чанта и със съжаление поклати глава.

— Трябва да чета.

— Ще имате ли нещо против, ако се присъединим към вас? — попита един глас зад Дънкан. Беше Ерик Асл, американецът, който седеше до Крис и с когото бяха разменили няколко скептични погледа следобеда. С него бе един дребен мургав мъж с тъмна четина по брадичката. Ерик го представи като Алекс Луброн.

— Не, разбира се — каза Дънкан. — Знаете ли някое място наблизо?

— „При Джери“ — каза Алекс. — Елате, ще ви покажем. — И поведе малката група към асансьора.

Минаха покрай Ленка, която стоеше сама сред врявата на бърборещите курсисти.

— Ще му забиеш ли едно? — попита Дънкан, преигравайки с шотландския си акцент.

— Моля?

— Ще дойдеш ли с нас да пийнем по една бира? — каза той с приятелска усмивка.

— Защо не? — отвърна тя също с усмивка. — Идвам.

— Боже, можете ли да повярвате на онези приказки за последната четвърт? — попита Дънкан групата, наблъскана около малката маса, докато келнерът поднасяше студените бири. „При Джери“ беше бар в мазе зад ъгъла близо до „Блумфийлд Уайс“. Беше пълно с мускулести дилъри, говорещи за подвизите си през деня. — Не е възможно да го мислят сериозно. Или наистина ще го направят?

— Може — каза Крис.

— Но ние хвърлихме толкова труд, за да стигнем дотук! Адски глупаво е да изхвърлят някого сега — каза Дънкан.

— Така е. Няма да го направят. Не се безпокой — каза Иън и запали цигара. — Тези приказки за последната четвърт са само начин да се отърват от хора, които не харесват. Ние ще се справим.

— Възможно е ти да успееш. За себе си не съм толкова сигурен.

Иън сви рамене, сякаш Дънкан би могъл да има известно право, но и в знак, че това не го безпокои особено. Иън беше блестящ и самоуверен — каймакът на тазгодишния подбор. Лицето му бе мургаво, фино и опасно красиво. Носеше скъпи костюми, копчета за ръкавели и вратовръзки, които, изглежда, никога не се цапаха. За разлика от Дънкан, ризата му никога не се измъкваше от панталона. С приказките и външния си вид той се доближаваше най-много до представата им за истински инвестиционен банкер. Единствената подробност, която разваляше този образ, бяха изгризаните нокти.

— Мога ли да запаля от твоите? — попита Ленка и посочи цигарите му.

— О, извинявай. Разбира се. — Иън й предложи цигара и тя запали с очевидно удоволствие. — Някой друг иска ли?

Алекс също си запали.

— Тази страна е наистина варварска. Защо не оставят хората да пушат? Не знам как ще изкарвам деня.

В офисите на програмата за обучение не се пушеше. Пушенето в „Блумфийлд Уайс“ беше напълно изкоренено. Някои брокери все още се държаха и пушеха дебели пури, но дните им бяха преброени.

— Точно така — каза Иън. — Нима хората нямат право да носят цигари? Или ставаше дума за картечници? Все забравям.

— Бяхме си добре — каза Алекс. — Но правителството ни ги отне. Не мислиш ли, че ни трябва президент пушач, Ерик? Ерик е нашият политически активист. Собственоръчно е отговорен за избирането на Буш.

— Благодаря, Алекс — каза Ерик. — Работех за кампанията на Буш, когато бях в колежа — обясни той на другите. — Разпращах писма.

— О, правеше много повече от това — каза Алекс. — Джордж му се обаждаше редовно и се съветваше с него какво да прави със Саддам Хюсеин.

Ерик отегчено извърна очи към тавана.

Бяха невероятна двойка. Ерик беше висок, изправен, с квадратна челюст, добре подстриган и с усмивка, разкриваща блясъка на безупречни зъби. Алекс бе с петнайсет сантиметра по-нисък, космат, с къдрава коса и четина, която издаваше, че пропуска да се бръсне. Вратовръзката му висеше накриво и горното копче на ризата му бе разкопчано. Кафявите му очи обаче бяха интелигентни и насмешливи. Крис си помисли, че започва да харесва и двамата.

— Професор Уолдърн не ми допадна — каза Дънкан, за да върне разговора към това, което ги тревожеше.

— На мен също — съгласи се Крис.

Подвижен, емоционален мъж с прошарена брада и светли, кръгли като мъниста очи, Уолдърн, изглежда, изпитваше истинско удоволствие, докато им описваше огромната работа, която трябва да свършат и колко строг щял да е с онези, които не успеели да се справят. Предполагаше се, че е преподавател в моден бизнес колеж, но на Крис му се струваше, че прекарва по-голямата част от времето си в преподаване на облигационна математика и капиталови пазари на курсистите в „Блумфийлд Уайс“. Вероятно заплащането беше превъзходно.

— Много бил гаден — допълни Ерик. — Разплаквал даже старите кучета.

— Личи му — каза Дънкан и погледна Ерик и Алекс. — Вие сигурно имате по-добра представа за програмата. Наистина ли ще е толкова лошо?

— Вероятно — отговори Ерик. — Калхун пое програмата за обучение преди половин година. Проблемът е, че иска да промени нещата. Да ги направи по-дарвиновски. Идеята е да се изкоренят неудачниците още преди да са се захванали с истинска работа. А управителният съвет е обсъдил предложението му и е решил да го подкрепи. Ние сме опитните зайчета.

— Не бих се тревожил прекалено — опита се да ги успокои Алекс. — Както с всичко останало, цялата работа зависи от това кого познаваш. Ако има някой изпълнителен директор, който те иска в отдела си, никой няма да те уволни. Така че не се плашете.

— А има ли такъв директор? — попита Дънкан.

— Половин година работих в търговията с ипотеки — отвърна Алекс. — Хората там ме харесват. Така че ще се оправя.

Това още повече разтревожи Дънкан.

— А ти? — попита той Ерик.

— Е, аз не съм сигурен къде ще се озова — отговори той. — Просто ще изчакаме и ще видим какво ще стане.

— Ще отидеш където си поискаш — каза Алекс. — Тебе те обичат.

Ерик сви рамене.

— Първо трябва да преживеем следващите пет месеца.

Този разговор не беше приятен за Дънкан.

— Не мисля, че в Лондон има някой, на когото му пука за мен.

Крис познаваше това чувство. Тримата бяха преминали през лондонския офис като нежелани сирачета, докато другите лондонски курсисти се обучаваха в Ню Йорк. И тримата бяха деветата дупка на кавала.

— Стига вече — намеси се Иън с най-добрия си акцент от Итън. — Да не се паникьосваме тук. Ние сме в Ню Йорк за пет месеца със заплати на инвестиционни банкери. Така че дайте да се повеселим.

— Вдигам тост за това — каза Ленка и вдигна чашата си, която вече беше почти празна. — Наздраве!

Всички се чукнаха с нея.

— Дънкан — продължи Ленка, — ако някога нещата наистина загрубеят, знаеш ли какво трябва да правиш?

— Какво?

— Слизаш тук долу и пиеш бира с нас. Така правят чехите и това върши работа.

Дънкан се усмихна и пресуши чашата си.

— Убеди ме. Хайде да си поръчаме още. — Той спря един минаващ келнер, който се понамръщи, но прие поръчката му за още бири.

— Значи си от Чехословакия? — попита Крис. — Не знаех, че „Блумфийлд Уайс“ има офис в Прага.

— Да, чехкиня съм. Но ме взеха на работа в Ню Йорк. Сега, с падането на Желязната завеса, инвестиционните банки търсят източноевропейци. Попитаха ме дали мога да им разкажа всичко за Източна Европа. Казаха, че могат да ми платят куп пари. Всъщност знам всичко за Кийтс и Шели, но това им го спестих. — Английският й беше много добър, но тя говореше с доста силен акцент.

— Английски ли си специализирала? — попита Алекс.

— Английски и руски в Карловия университет в Прага. След това продължих за магистърска степен в Йейл. Но всички тези структуралистични глупости ми дойдоха много. В Америка се правят преди всичко пари, така че реших да предприема нещо по въпроса. Започнах работа в „Блумфийлд Уайс“ преди две седмици.

— Изобщо ли нямаш икономическа степен? — попита Алекс.

— Не мисля, че икономиката, която преподават в моята страна, ще впечатли особено „Блумфийлд Уайс“. Но съм чела няколко американски книги по темата. Ще се оправя. — Тя се обърна към Крис. — Ами ти, господин Шчипьорски? Поляк ли си?

Крис се усмихна, когато тя произнесе толкова правилно непроизносимото му име.

— Не — отговори той. — Но родителите ми са оттам. Аз съм от Халифакс, в Северна Англия. Бил съм в Полша само веднъж. И говоря полски с йоркширски акцент.

— Пшише, бшише — пошегува се Дънкан.

Крис се усмихна малко криво. Шегите за акцента или за полското му име бяха престанали да го забавляват още преди години.

— Страхотна фамилия имаш — каза Алекс. — Човек направо не може да я каже.

— Знам — каза Крис. — Мислех да се прекръстя на „Смит“ или нещо подобно, но е прекалено сложно.

— Точно затова имаме Елис Айланд1 — отбеляза Алекс. — Изхвърляш няколко гласни, изпускаш малко съгласни и получаваш американска фамилия.

В университета на Крис така му беше дошло до гуша да произнася по два пъти името си при всеки бюрократичен повод, че бе стигнал дотам да събере необходимите формуляри за промяната му. Но спря в мига на попълване на новото име — „Шиптън“. Шчипьорски беше фамилията на баща му, а той не притежаваше много останали от него неща. Просто се налагаше да понася фамилията си. Поне успя достатъчно лесно да съкрати първото си име от Кшищоф на Крис.

— Кой е оня тип, Руди Мос? — попита Дънкан. — Видяхте ли какъв поглед ми хвърли, когато предложих да излезем да пийнем? Все едно му казах, че сестра му е лесбийка.

— Много е задръстен — каза Алекс. — Програмата е пълна с такива. Той обаче е най-лошият. Не му обръщай внимание.

— Какво искаш да кажеш? — попита Дънкан.

— Знам го от половин година — каза Алекс. — Момченца с кафяви носове. Мислят, че ако целунат нечие дупе, ще получат най-добрата работа. И не само това, ами искат и първи да целунат дупето. Това е специалността на Руди.

Дънкан направи гримаса.

— Тук има култура на конкуренцията — обясни Ерик. — От всички нас се очаква да се конкурираме за най-добрите работни места и за най-добрите оценки в програмата. Хората като Руди Мос искрено са заети с всичко това.

— А ти не? — поинтересува се Крис.

— Аз си падам по екипите. Предпочитам да работя заедно с колегите си, а не срещу тях.

— Тогава какво, по дяволите, правиш в „Блумфийлд Уайс“? — попита Иън. — Идеите ти трудно се вписват в линията на компанията.

Ерик се усмихна и сви рамене.

— Калхун беше прав. „Блумфийлд Уайс“ е най-добрата на Уолстрийт. Ще тръгна с най-добрите, но ще го направя по свой начин.

Всички кимнаха тържествено, освен Алекс, който се разсмя.

— Не ми разправяй глупости. „Да го направиш по свой начин“ означава да се прибираш у дома съсипан в три през нощта и да не ставаш до обяд на следващия ден.

— Тази идея ми допада! — възкликна Ленка.

Ерик се ухили.

— Вижте, говорим за инвестиционно банкерство в „Блумфийлд Уайс“.

Дънкан допи бирата си.

— Добре, струва ми се, че ще е по-добре да вървим, ако възнамеряваме да се захванем с цялата тази работа, която ни възложиха.

Станаха. Крис, Иън и Дънкан се прибраха в апартамента си в Горен Ийст Сайд, като този път Дънкан внимаваше да не налети на вагон, пълен с пътници. Прекара по-голямата част от пътуването, като обясняваше колко хубава била Ленка. Очевидно го беше впечатлила. Крис можеше да го разбере, но беше решен да остане верен на Тамара, приятелката си в Лондон. Напразното преследване на Ленка беше безсмислено.

Студеният нощен въздух хапеше страните на Крис и му помогна да изчисти съзнанието си от някои объркващи финансови концепции, с които се беше опитал да го запълни през последните три часа. Наближаваше краят на март и пролетта също би трябвало да наближава, но на Крис му се струваше, че въздухът е пълен със скреж. Той се сви в старото си кожено яке и тръгна по една пресечка към Пето авеню и Сентръл Парк. От двете страни на улицата платнени навеси засенчваха топлите жълтеникави отблясъци на мраморните фоайета, откъдето униформени портиери гледаха безучастно в нощта.

Работата вече се натрупваше и му беше трудно да се ориентира в нея. Помнеше математиката от университета, но това не бе достатъчно. Сконтови постъпления, модифициран срок на валидност, вътрешна лихва на дохода — какво означаваха всички тези понятия? И как можеше да се ориентира във всичко това до сряда?

Постара се да си мълчи, докато Дънкан говореше с тревога за програмата за обучение. Изпитваше известни опасения, но чувстваше, че е по-добре да ги запази за себе си. Иън бе усвоил до съвършенство изкуството да изглеждаш самоуверен и от краткия си трудов опит досега Крис беше сигурен, че именно това е един от ключовете към успеха. Ако не знаеш нещо, претендирай за обратното и се надявай, че никой няма да разбере.

Но по време на обучението щяха да разберат. Професор Уолдърн щеше да е наясно още на следващата сутрин, когато поискаше Крис да обясни модифицирания срок на валидност. Или Калхун щеше да разбере след обещаните им изпити. Дънкан беше прав. Щеше да е дяволски срамно, ако го изритат след цялата тази борба.

Крис бе положил големи усилия, за да стигне до Ню Йорк. Къртовски труд. Започна на единайсетгодишна възраст, когато майка му с часове му помагаше и го насърчаваше. Той завърши местната гимназия, пребори се с тестовете за кандидатстване в университета и дори сам се изненада от високите си оценки. Кандидатства за място в Оксфорд за изучаване на история. Не искаше да го прави и смяташе, че това е загуба на време, но Тони Харис, учителят му по история, го убеди. И за голяма негова изненада му предложиха място в оксфордския колеж „Лейди Маргарет Хол“. Майка му направо се побърка от радост. Казваше, че винаги била сигурна, че ще успее, защото бил наследил ума на баща си. Той знаеше, че това не е съвсем вярно, но чувстваше, че баща му, където и да се намира, може да се гордее с него. И тази мисъл го окриляше.

После Оксфорд и още много труд. След това се появи големият проблем с намирането на работа. Рецесията започваше да оказва влияние върху пазара на труда. Работодателите съкращаваха бюджетите си за обучение на дипломирани новопостъпили. Някои дори прекратиха кампаниите си за набиране на нови служители.

Конкуренцията беше жестока. Крис знаеше малко за компаниите, които посещаваха университета, но кандидатства за работа в петнайсет от тях, включително в „Блумфийлд Уайс“. Повечето отхвърлиха кандидатурата му и дори не го повикаха за разговор. В моменти на отчаяние той обвиняваше за това фамилното си име — Шчипьорски. А и нямаше предимствата на участие в различни извънучебни дейности и внимателно съставена автобиография на човек като Иън Даруент. Но с „Блумфийлд Уайс“ му провървя. Накрая те го поканиха в елегантните офиси на фирмата в Броудгейт в лондонското Сити, където петима банкери го пекоха на бавен огън. Харесаха го. Допадна им фактът, че е от Халифакс, харесаха полската му фамилия, а също и решителността му. Когато една сутрин слезе до будката на портиера и видя писмото с надпис „Блумфийлд Уайс“, вече знаеше съдържанието му. Те го искаха. Той също. Това беше единственото предложение за работа, което получи, но пък бе най-желаното.

Сега бе в групата на шейсетимата преуспели. Шейсет мъже и жени, първенците в класовете си след всички поставени им задачи. Шейсет победители. Победители като Иън Даруент, Ерик Асл, Алекс Луброн и дори ужасния Руди Мос. И от тези шейсет победители програмата щеше да изстиска петнайсет губещи. Един от тях като нищо можеше да бъде Дънкан. А друг — Крис.

Стигна до ниската стена на Пето авеню, която ограждаше Сентръл Парк, погледна над нея в мрака и към ярките светлини на високите сгради на Манхатън. Трябваше да се прибере и да поспи. Утре щеше да има много за учене. Въздъхна. Щеше да има много за учене всеки ден през следващите пет месеца. Е, добре, щеше да е по-нисък от тревата и щеше да положи всички усилия, за да не се окаже един от тези петнайсет губещи.

2.

Беше наистина трудно. Използваха „метода на примерите“, измислен в юридическия колеж на Харвард и приспособен за нуждите на бизнес колежите в цялата страна. Това включваше прочитането на „примерен случай“, представляващ подробно изложение на някой реален проблем, пред който се изправяше бизнесът, и избран, за да илюстрира конкретна финансова концепция. След това случаят се дискутираше в клас. Професорът посочваше някой нещастник, който да открие дискусията, и после започваше да го бомбардира с допълнителни въпроси. В най-добрия случай това можеше да бъде увлекателен начин за разглеждане на темите. В най-лошия бе серия от публични унижения за участниците.

Трудността не беше само в преглеждането на примерните случаи в навечерието на дискусията. За да ги разберат, курсистите трябваше да преравят безброй страници от дебелите учебници. От тях се очакваше да схващат поне по една сложна концепция всяка вечер.

Професор Уолдърн ръководеше два курса в първите месеци на програмата — капиталови пазари и облигационна математика. Това бяха и най-важните предмети. Доброто разбиране на облигационната математика или „мат“, както я наричаха съкратено, беше жизненоважно, ако по-късно човек искаше да се занимава с покупко-продажби. Уолдърн бе превъзходен преподавател, способен да превърне и най-обикновените финансови принципи в интересни и вълнуващи проблеми. Измъкваше части от решението на някой примерен случай от различни курсисти и след това под негово ръководство концепциите идваха на мястото си. За Крис неговите часове бяха интелектуално стимулиращи, но и изтощителни.

Уолдърн обаче беше и тираничен. Дънкан се ужасяваше от самата възможност да бъде посочен за откриване на дискусията, но това наистина се случи на третия ден. Крис знаеше, че Дънкан е работил с часове върху случая предишната вечер. Касаеше се за авиокомпания, която да реши дали да натрупа средства, като емитира облигации с фиксирана лихва, или да вземе заем с плаваща лихва. Но Дънкан просто не бе разбрал проблема. Започна да говори глупости — непрекъснато повтаряше въведението към случая, и Уолдърн усети незнанието му. Той отдели двайсет минути и доказа на Дънкан, на себе си и на класа, че Дънкан не е схванал най-основните принципи, въз основа на които се прибягва до облигации с фиксирана лихва. Дънкан беше съсипан. Някои от курсистите като Руди Мос се кискаха на спектакъла. Крис беше бесен. Опита се да му подскаже някои от отговорите, но на Уолдърн тези номера не минаваха.

Професор Уолдърн не бе единственият труден човек в програмата. Аби Холис бе един малък Хитлер. Обикаляше насам-натам и преди, и след заниманията, и се заяждаше с всички.

Недоверието на Ленка към Аби се превърна в презрение след един инцидент през втората седмица на програмата. Ленка се обличаше предизвикателно: носеше стилни рокли, къси поли, прилепнали блузи, кашмирени пуловери и елегантни копринени шалове. Приличаше повече на парижанка, отколкото на нюйоркчанка. Разбира се, това допадаше на всички мъже в програмата, но много от жените бяха засегнати и Крис дочу някои от тях да размишляват как е успяла да събере такъв гардероб със заплатата на курсистка.

Една сутрин, докато тя разговаряше с Крис и Дънкан във фоайето пред аудиторията, към тях се приближи Аби. Ленка носеше костюм с панталони в неутрален светлосив цвят, вероятно най-консервативният тоалет, който бе обличала някога.

— Ленка, мога ли да ти кажа нещо? — Аби я хвана за ръката и й прошепна нещо, което Крис и Дънкан не успяха да доловят. Но чуха съвсем ясно отговора на Ленка:

— Дрехите ми били неподходящи!? Какво искаш да кажеш?

Аби погледна Крис и Дънкан и отговори:

— Носенето на панталони в „Блумфийлд Уайс“ не е уместно.

— Това е абсурдно! — изсумтя Ленка. — Виж Крис и Дънкан. Те са с панталони. Повечето хора в програмата носят панталони. Сидни Стол, нашият председател, носи панталони. Защо аз да не нося?

— Знаеш какво имам предвид — каза Аби. Лицето й се зачерви, но стигнала дотук, тя нямаше намерение да отстъпва. — Неуместно е за жени да носят панталони.

— Значи мъжете могат, но не и жените, така ли? Чия идея е тази? Басирам се, че е на някоя жена.

— Не знам чия е идеята — отвърна Аби. — Но жените тук просто не носят панталони.

— Е, значи вече носят — отговорни Ленка и бързо влезе в аудиторията.

По време на почивката се присъедини към Крис и другите до машината за кафе и възкликна:

— Тази жена е невероятна! Видяхте ли костюма й и ужасната й смачкана блуза? Това трябва да се забрани.

— Миналата година тя е била една от нас — каза Алекс.

— Какво искаш да кажеш?

— Била е курсистка точно като нас. Очевидно не се е справила блестящо. Не е успяла да получи назначение след програмата, така че накрая е станала програмен координатор. Говори се, че трябва да се докаже пред Джордж Калхун, за да се измъкне оттук и да получи хубава работа.

— О, боже! — изстена Дънкан. — Ами ако това се случи на мен? Няма да го понеса.

За момент всички замълчаха, замислени за съдбата на онези, които нямаше да се измъкнат от последната четвърт.

— Програмата не затруднява повечето от нас — отбеляза Алекс. — Почти всички имат магистърски степени по бизнес администрация и са се занимавали с много от тези неща и преди. Но трябва да призная, че на мен ми идва малко нанагорно.

— И на мен — каза Дънкан.

— Просто материалът е твърде обширен — намеси се Крис, щастлив от признанието на Алекс, че не е подготвен за програмата. — Имам предвид, че в момента, в който разбереш една концепция, те ти сервират още две.

— Вижте, искате ли да се съберем тази вечер? Ако си помогнем, може би ще се справим. — Алекс погледна Ерик, който кимна.

— Това ще е добре — съгласи се Крис.

— Аз съм „за“ — каза Дънкан.

— Аз също — добави Иън.

— Позволявате ли на жените да носят панталони? — попита Ленка.

— Обикновено не — отвърна Алекс. — Но в твоя случай можем да направим изключение.

Апартаментът на Ерик и Алекс беше далеч на север в Уест Сайд. Беше просторен, но зле поддържан. Явно наемът се контролираше и собственикът нямаше интерес да го ремонтира. Мебелировката бе оскъдна и цареше студентски хаос. Но това, което ги порази най-много, бяха стените.

Четири или пет големи платна висяха из стаята и всяко изобразяваше нефтопреработвателни заводи или рафинерии по различно време на деня и нощта. Тръби, платформи, цилиндри, кули и комини се виждаха под странни ъгли и образуваха сложни геометрични мрежи. Оранжеви отблясъци, светлочервени пламъци и ослепително бели халогенни лампи допринасяха за мистерията на извършващите се процеси. Ефектът бе поразителен.

— Невероятни са — отбеляза Ленка. — Кой ги е правил?

— Аз — отговори Алекс.

— Ти? — Ленка го погледна, преоценката й беше очевидна. — Не знаех, че си художник.

— Няколко години опитвах да се прехранвам като професионален художник. Направих няколко изложби, продадох малко картини, но едва можех да преживявам. Идеята за живот в бедност не ми харесва. И ето ме тук.

— Това е срамота — каза Ленка.

Алекс сви рамене.

— Всички сме тук за това, нали? — В гласа му се долавяше оправдателна нотка — Ленка очевидно го бе засегнала на болното място.

— Съжалявам. Прав си. Но темата ти е странна. Защо именно заводи?

— Аз съм от Ню Джърси — отвърна Алекс. — Там имаме много рафинерии. Като дете ги зяпах от прозореца на колата. Бях очарован от тях. После, в колежа, си помислих: „Защо да не ги нарисувам?“. И това се превърна за мен в натрапчива идея.

— Невероятни са — повтори Ленка. — Това наистина ли е Ню Джърси?

И показа една картина — издигната върху пясък инсталация, която хвърляше огнени отблясъци в бездънното пустинно небе. Контрастът на суровия пресечен терен с импозантните съоръжения и смесицата от естествената и създадената от човека светлина произвеждаха потресаващ с красотата си ефект.

— Това е индустриалният град Джубаил в Саудитска Арабия — отговори Алекс. — Една химическа компания видя картините ми и спонсорира пътуването ми дотам. Продадох всички нарисувани там картини, с изключение на тази.

— Не се учудвам — отбеляза Ленка.

— Ще ми се да бях запазил повече от тях.

— Междувременно, аз се чувствам така, сякаш живея в някоя проклета фабрика — обади се Ерик. — Какво им е лошото на слънчогледите, за бога?

— Буржоазен еснаф — измърмори Алекс.

— Аз ги харесвам — каза Дънкан. — Рисувал ли си някога бирена фабрика?

— Не още — отговори Алекс. — Да приема ли въпроса ти като намек, че ти се пие бира?

— Помислих си, че няма да се сетиш.

Така тази вечер и по няколко вечери седмично през следващите месеци шестимата учеха заедно, като обикновено се събираха в апартамента на Ерик и Алекс. Бързо се изясни кой колко знае. Ерик поглъщаше всичко, което минаваше пред погледа му, и го разбираше моментално. За Дънкан материята бе жива мъка. Алекс и Крис влязоха в крак накрая, като Крис го постигна с повече труд от Алекс. Иън се държеше така, сякаш разбираше всичко, и наистина бързо схващаше принципите. Но когато опираше до работа с цифрите, беше безнадежден. По някакъв начин успя да запази тази тайна от всички извън групата им, която всячески го прикриваше. Ленка, изглежда, схващаше нещата почти толкова добре, колкото и Ерик, макар да имаше склонност към предлагане на сложни решения за проблеми, които изглеждаха на останалите прости. Помагаха си един на друг и с изключение на Дънкан всички преминаха изпитанието.

Алекс не беше единствен сред курсистите с необикновено минало. Макар в компанията да имаше доста англосаксонци с магистърски степени по бизнес администрация, „Блумфийлд Уайс“ внимаваше да не наема служители предимно от тази група. В банката работеха жени, както и мъже с индийски, африкански и японски произход. Мнозина бяха на възрастта на Крис, на по двайсет и две — двайсет и три години, повечето — с няколко години по-възрастни, а някои прехвърляха трийсетте. Сред американците имаше професионална комарджийка, която започнала и впоследствие продала собствен бизнес за поръчки по пощата на дизайнерски компютърни аксесоари, както и един накуцващ професионален футболист. Сред чужденците имаше бивш подводничар от френския флот; друг напълно невъзмутим японец, който обичаше да го наричат Текс и винаги носеше тъмни очила; саудитец, който много добре съзнаваше, че никога няма да го уволнят, и затова не правеше нищо; и една по-възрастна италианка, която се мъчеше да разбира бързия говорим английски и полагаше всички усилия да е в крак с останалите курсисти, докато същевременно се грижеше за тригодишната си дъщеря.

Независимо от произхода им, към всички се отнасяха еднакво, с изключение на Латаша Джеймс, чернокожата американка, която седеше до Крис. Професорите и дори Уолдърн внимаваха винаги да проявяват към нея уважение и учтивост. Това направо я побъркваше. Фирмата искаше да я назначи в общинския финансов отдел, където щеше да може да предлага услугите на „Блумфийлд Уайс“ на черните граждански лидери. А тя просто искаше да се отнасят с нея като с всички останали.

Ерик и Алекс се оказаха прави — пълно беше с кафяви носове. Шейсетте курсисти, които трепереха на банките, когато Уолдърн преподаваше, внезапно ставаха много активни, щом някой от изпълнителните директори идваше да разговаря с тях. Директорите отговаряха за различните отдели на фирмата и между официалните учебни часове изнасяха лекции, като обясняваха с какво се занимават отделите им. Именно те бяха хората, които щяха да наемат курсисти от програмата. Следователно те бяха и хората, които курсистите се мъчеха да впечатлят. Гледката на шейсет млади инвестиционни банкери, полагащи вкупом усилия да впечатлят едно човешко същество в един и същи момент, беше противна. Крис знаеше, че би трябвало да участва, но не можеше да се насили да го направи. Иън, който имаше ценното качество да се запомня, задаваше по някой въпрос в лаконичния си, небрежен стил. Ерик се ограничи с единични и невероятно схватливи въпроси към изпълнителните директори на ключовите отдели във фирмата. Дънкан понякога ломотеше нещо. Ленка не трябваше да се изтъква — те сами й задаваха въпроси. Беше жалко да се наблюдава как толкова много различни мъже на средна възраст я избират уж случайно, за да подчертае някой техен аргумент.

Разбира се, най-лошият беше Руди Мос. Обикновено само им се повръщаше от него. Най-лошото беше, когато дойде Сидни Стол.

Стол току-що беше заел поста председател на „Блумфийлд Уайс“. Бе дребен мъж с дрезгав глас, червени тиранти и огромна пура, която пушеше с наслаждение, докато разговаряше с групата. Крис реши, че е голяма работа. Очевидно беше много активен и нямаше време за глупости. Когато каза, че не го интересува кой си или откъде си дошъл, щом правиш пари за фирмата, Крис му повярва. Стол приключи речта си за това как „Блумфийлд Уайс“ може да остане най-добрата фирма на Уолстрийт само ако остане най-съобразителната, и попита има ли въпроси. Крис вътрешно изстена, когато Руди Мос вдигна ръка.

— Руди Мос, господин Стол.

— Какъв е въпросът ти, Руди?

— Господин Стол, докато ви слушах, се питах какъв набор от умения осигурява основните компетенции, които ни дават предимство пред толкова много нови играчи?

Стол само го погледна и дръпна силно от пурата си. Руди се усмихваше с надежда. Стол пушеше. Руди леко почервеня. Стол мълчеше. Шейсетте курсисти се размърдаха.

Накрая Руди се предаде.

— Искам да кажа, че олигополът на големите фирми се разпада, бариерите за навлизане в нашия бизнес са по-ниски и ще се наложи да оцеляваме, като разчитаме на основните си компетенции. Просто се питах кои са те според вас?

Очите на Стол светнаха. Същото се случи и с върха на пурата му.

— Момче, ще ти кажа как ще оцелеем. Повечето от вас, деца, ще правите пари за мен. Много пари. И аз ще ви задържа. Някои от вас ще ме разочароват. И ще са аут. Сега, какъв ще бъдеш ти, Руди?

По всички лица цъфнаха усмивки.

— Аз ще правя пари за вас, сър — покорно каза Руди.

— Добре. Има ли още въпроси?

Странно, но нямаше.

3.

Изпитът по облигационна математика беше през четвъртата седмица на програмата. Това беше един от най-важните тестове в целия курс — Джордж Калхун се постара всички да го разберат. Крис учи до девет вечерта и накрая почувства, че това е таванът на възможностите на уморения му мозък. Помисли да се обади на Тамара в Лондон, но веднъж вече я бе будил в два през нощта и се отказа. Реши да покани другите двама да пийнат набързо бира в ирландския бар на Първо авеню, който често посещаваха. Имаше нужда от разтоварване преди лягане.

Почука на вратата на Дънкан. Никакъв отговор. Почука отново.

— Влез.

Дънкан лежеше на леглото си и гледаше в тавана. Бюрото му приличаше на кратер от бомба — отрупано с бележки и отворени учебници.

— Нищо свястно не правиш тук — каза Крис. — Дай да излезем да пийнем по бира.

— Аз… не… искам да кажа… О, боже… — заекна Дънкан и се разрида.

Крис се слиса.

— Какво ти става, Дънкан?

— Какво да ми става, по дяволите? Чака ни този проклет изпит.

— Това е само тест.

— Не е тест. Става дума за цялата ми кариера. И тя ще приключи утре. Ще ме върнат обратно в Лондон и ще седя на касата в банка „Барклис“.

Крис седна на леглото му. Дънкан закри очите си с ръка, но една самотна сълза потече надолу по бузата му.

— Няма — тихо каза Крис. — Ти си се подготвил. Ще изкараш изпита.

— Глупости, Крис. Нищо не знам. Мозъкът ми е като празен лист хартия. — Той подсмръкна. — Никога преди не съм се провалял на изпит.

— И сега няма да се провалиш — каза Крис. — Виж какво, ти правиш от мухата слон. Те просто искат да проверят дали знаеш как да пресметнеш цените на облигации и опции. Не е голяма работа. Просто се опитват да засилят натиска, за да видят дали ще издържиш.

— Вече съм се разпаднал — пак подсмръкна Дънкан.

— Разбира се, че не си — увери го Крис. — Ела на бюрото да видим какво точно не ти е ясно.

Седяха повече от два часа и Крис се опитваше да обяснява концепциите, с които се бе запознал предишната седмица. Той беше търпелив и спокойствието му накрая се предаде на Дънкан. До полунощ Дънкан най-после успя да оцени една проста опция. Това трябваше да е достатъчно.

Крис си тръгна. Беше изтощен. Мислеше да си ляга, но чу музика от стаята на Иън и бутна вратата. Иън седеше в едно кресло — на пода имаше преполовена бутилка уиски — пушеше и слушаше „Ю Би 40“.

— Бях при Дънкан — каза Крис. — Паникьосал се е за утре.

— Това момче прекалено се тревожи — отвърна Иън.

— Е, има защо. Прегледахме по-голямата част от теорията за опциите. Ще има късмет, ако изкара.

Иън сви рамене.

— Някои хора утре ще се провалят и ние с теб наистина не можем да направим нищо, за да им помогнем.

Крис го зяпна. Това не беше вярно. Искаше Дънкан да се справи и бе положил всички усилия, за да му помогне. Надяваше се тази помощ да е достатъчна.

— Ти ще се справиш ли? — попита Крис. За Иън щеше да е трудно да скрие слабите си математически умения в теста за облигационните изчисления.

Иън се усмихна.

— Аз ли? О, аз ще се оправя. — Наля си още уиски и се загледа в стената някъде вдясно от главата на Крис.

И Крис го остави.

Дънкан издържа теста, а също и Иън, но и двамата минаха на косъм. За своя собствена изненада, Крис се справи доста добре. Разобличаването на двама преписващи курсисти предизвика голямо вълнение. Аби Холис хвана Роджър Масдън да показва работата си на бившия футболист Дени Ейнджъл. Изведоха ги от аудиторията и никой не ги видя повече този следобед. Не се появиха и на другия ден. Преди заниманията Джордж Калхун изнесе лекция на останалите курсисти за високите стандарти на „Блумфийлд Уайс“ и как от всички се очаква да ги спазват. Предупреди ги да обърнат сериозно внимание на курса по етика през следващия месец. И нито веднъж не спомена Роджър и Дени.

Но всички останали говореха за тях. През целия ден съдбата на двамата курсисти бе единствена тема на разговор и известно успокоение за четиримата нещастници, провалили се на изпита.

— Ето ви и първите двама — каза Дънкан на обяд в ресторанта.

— Абсолютно лицемерие — отбеляза Иън. — „Блумфийлд Уайс“ би трябвало да са последните, които се оплакват от измама. Те са прочути именно с това. Когато бях в Лондон, ги видях да скубят клиентите си на поразия.

— Реакцията им е прекалено строга — каза Алекс. — Сигурно е заради миналогодишното разследване на „Финикс Просперити“.

Предишната година Дик Уейгъл, служител в „Блумфийлд Уайс“, беше арестуван и обвинен в организирането на сложна измама с офшорни доверителни фондове и банкрут на банката „Сейвингс енд лоун“ в Аризона. Пресата бе отразила безмилостно случая.

— А помните ли онези типове в продажбите на ценни книжа, които бяха хванати да снабдяват клиентите си с кокаин? — попита Дънкан. — Нека не се заблуждаваме — репутацията на нашия работодател не е от най-чистите.

— Точно затова Калхун вдига такава врява — каза Ерик. — Всичко това е част от стратегията му да направи програмата много по-трудна, отколкото е необходимо. Като настоява за високи стандарти и ни притиска, той ще направи фирмата по-добра.

— Това може и да е вярно — обади се Алекс. — Но чувам, че не се харесва на някои хора.

— Което е добре — каза Дънкан.

— Защо? — попита Крис.

— Фирмата е похарчила куп пари за тези двамата. Роджър е популярен и можеш да се хванеш на бас, че има дилъри, които ще се разочароват от пропуснатата възможност да имат колега футболист, с когото да си пият бирата. „Блумфийлд Уайс“ е пълна с хора, които на тяхно място биха постъпили по същия начин. Затова те двамата щяха да паснат идеално на средата. Тъпо беше да ги уволняват.

— Е, обясни го на Калхун — каза Дънкан.

Докато се връщаха от ресторанта към аудиторията, Дънкан дръпна Крис настрана и каза:

— Между другото, благодаря за помощта. Нямаше да изкарам, ако не ме беше вдигнал снощи.

Крис се усмихна.

— Ти щеше да направиш същото за мен, колега.

Пролетта ги връхлетя внезапно. Единият ден се загръщаха с новите си елегантни палта, борейки се с ледения вятър, фучащ около високите здания, а на следващия слънцето напече, дърветата цъфнаха и тревата в парка се раззелени. След изпита по облигационна математика темпото на програмата се забави и дори им дадоха няколко свободни следобеда. Някои от курсистите започнаха да играят футбол в събота на голямата морава в центъра на парка. Тримата британци участваха редовно. Дънкан беше добър и тичаше неуморно. Играта бе шумна и весела, за това се грижеха саудитецът Фейсал и двама бразилци. Ерик и Алекс също играеха, както и Денка и Латаша Джеймс. Латаша беше добра — беше играла футбол в колежа. За Ленка не можеше да се каже същото, но никой не се оплакваше. Мъжете се надпреварваха да й подават топката и после да я събарят на земята.

Една събота Ленка и Латаша взеха Дънкан, Крис, Иън и Алекс и шестимата отидоха заедно в „Забарс“ — гастроном за готова храна в Уест Сайд. Купиха хляб, пастет, сирене и някаква плодова салата. Ленка доста се развълнува от европейските деликатеси, които видя, и настоя да вземат и унгарски салам и туршии. Бе очарована и от колекцията на „Забарс“ от сушени гъби — каза, че всички чехи били експерти по гъбите и разказа как като дете била прекарала по-голямата част от детството си да обикаля из горите за гъби. Едва я измъкнаха от гастронома. После се отбиха в един винарски магазин зад ъгъла, взеха няколко бутилки и тръгнаха към парка. Вървяха бавно, наслаждаваха се на пролетното слънце и наблюдаваха тичащите за здраве, кънкьорите, велосипедистите, влюбените и откачените. Когато минаха покрай статуята на крал Ягело — на кон и размахал два меча над главата си — Ленка спря и каза:

— Приятно е да видиш един от кралете си в центъра на Ню Йорк, нали? Сякаш е яздил дотук направо от Средновековието.

— Мой крал ли? — учуди се Крис.

— О, стига де! Ягело е победил Тевтонския орден в Грунвалдската битка. Не ми казвай, че у теб не е останало нищо полско.

Крис се усмихна.

— Права си. Дядо ми щеше да ти отдаде чест. Но баща ми щеше да се направи, че не те разбира. Аз пък се измъквам, като се преструвам, че съм англичанин.

— Мислех, че поляците са най-големите националисти на планетата — отбеляза Ленка.

— Дядо ми да — отговори Крис. — Избягал в Англия през 1939 година. Военен пилот, герой. Участвал е в битката за Британия. Би дал живота си за Полша, казвал ми го е многократно. Но баща ми не вярваше в тези неща. Той беше социалист. Не комунист, а социалист. Вярваше, че национализмът разделя хората. Не обичаше кралете. Сигурен съм, че не би одобрил и този.

— Какво е правил в Англия, като е бил социалист?

— Той мразеше сталинизма. А Британия не е била лошо място през 1965 година, Лейбъристката партия току-що е била спечелила изборите. Той реши, че Харолд Уилсън е по-добър социалист от съветските апаратчици във Варшава. Играеше шах. Беше гросмайстор. Избягал на един турнир по шах в Борнмът. При братовчеди в Йоркшир, там срещнал майка ми и съм се пръкнал аз.

— Басирам се, че дядо ти не е имал много високо мнение за него.

— Абсолютно си права. — В детството му отношенията между семейството на майка му и баща му го бяха смущавали. Фактически цялата полска общност в Халифакс се бе отнесла с подозрение към баща му — макар да беше избягал, той идваше от новия режим и следователно не можеше да му се има пълно доверие. Дори не ходеше на църква в неделя. Въпреки че беше дете, Крис усещаше това недоверие и то не му харесваше.

— Той починал ли е?

Крис въздъхна.

— Умря, когато бях десетгодишен.

— Моите съболезнования.

— Не е необходимо. Това беше много отдавна.

— Е, такъв е животът. — Тя се усмихна. — Чудесно е, че тук има един славянски герой. Може би един ден ще издигнат и статуя на Вацлав Хавел.

— Това наистина ще е хубаво.

Седнаха на тревата до малкото езеро с лодките, отвориха виното, ядоха, пиха и неусетно следобедът мина. Ленка бе купила прекалено много туршия, така че Дънкан и Алекс започнаха да я замерят и скоро се разрази истинска битка с кисели краставички. Всичко това беше много детинско и на Крис му липсваше енергия да се присъедини към тях, но бе приятно да гледа как всички поне за малко забравиха, че са инвестиционни банкери. Легна на тревата и се загледа в синьото небе, оградено от високите сгради на Пето авеню. Усети как напрежението го напуска. Реши, че всъщност в Ню Йорк е доста приятно.

От виното му се приспа и той затвори очи. Стресна го капка вода върху лицето му. После още една. Слънцето все още светеше, но един мастиленочерен облак идваше откъм изток. Заваля и те се разбързаха да съберат останалата храна. Латаша, Ерик и Алекс успяха да скочат в единственото празно такси на Пето авеню, а Крис, Иън, Дънкан и Ленка се затичаха към убежището на апартамента — Дънкан пазеше с палтото си Ленка от пороя.

Влязоха мокри до кости и Крис направи чай. Ленка първа взе душ и взе сухи дрехи от Дънкан, за да се преоблече. След това под душа се заредиха Крис и Иън. В суматохата Дънкан и Ленка се измъкнаха да изпият по чашка навън.

Когато вратата се затръшна зад тях, Крис и Иън се спогледаха и Крис попита:

— Какво мислиш?

— Няма начин — отвърна Иън. — Нейната класа е друга.

— Обаче той е привлекателен — отбеляза Крис.

Дънкан не беше красавец, но имаше широко луничаво лице, къдрава червена коса, сини очи и обезоръжаваща усмивка, която сякаш казваше „хайде да станем приятели“. Крис беше видял как това впечатлява някои жени от „Блумфийлд Уайс“ в Лондон и можеше да си представи, че е възможно Ленка да го предпочете пред определено красивия Ерик например.

— Тя е много по-голяма от него. Сигурно е поне на двадесет и пет — възрази Иън.

— Това не е голяма разлика — възпротиви се Крис. — Ти я харесваш, нали?

Иън сви рамене.

— Всъщност не. — Опита се да го каже небрежно. — Но си я бива.

Крис се разсмя.

— Бедната! Целият курс да си точи лигите по нея.

— Това й харесва — отбеляза Иън.

— Прав си.

Дънкан се върна към единайсет и половина. Крис и Иън още бяха будни.

— Е? — попита Крис.

Дънкан извади една бира от хладилника, тръшна се на дивана, ухили се и каза:

— Разкошна е.

— И? — попита Крис.

Дънкан отвори бирата, отпи глътка и се засмя.

— Ще видим.

4.

— Карла, слушала ли си ме изобщо през последните две седмици?

— Да, професоре, разбира се.

Уолдърн беше в лошо настроение. Посочи Иън в началото на часа, но той се представи добре. Затова Уолдърн се обърна към Карла Морели — по-лесна жертва.

— Тогава би трябвало да можеш да ми кажеш какво е репо?

— А, репо — каза Карла и преглътна.

Класът мълчеше в очакване. Брадата на Уолдърн бе издадена напред, очите му я пронизваха. Няколко секунди мълчание.

Карла измърмори нещо.

Уолдърн вдигна длан до ухото си.

— Не те чувам.

— Ами… — почна Карла С треперещ глас. — Ами репо е, когато клиентът дава на „Блумфийлд Уайс“ облигация, която не притежава.

— Дава облигация, която не притежава? Какво означава това? — възкликна Уолдърн и огледа изумен класа. — Как можеш да дадеш на някого нещо, което не притежаваш? Във финансовия свят никой не дава нищо на никого. Във финансовия свят се купува, продава, отдава се под наем, заема. — Той доволно закрачи по подиума. — Участниците на пазара правят пари, инвестират пари — и никога не ги подаряват.

Карла се изчерви. Крис я съжали. Знаеше от Ленка, че животът й е труден. Наложило се беше да уволни бавачката, която се грижела за детето й, и не можела да й намери заместничка. Освен това разбираше само половината от казаното в клас и се налагаше постоянно да прави справки в речник, когато вечер четеше учебниците.

— Съжалявам — смънка тя. — Аз опитва отново. Репо е, когато клиентът продава облигация, която той няма, освен…

— Не, не, не, не, не! — Уолдърн стисна разочаровано устни. — Сега ще ти задам отново въпроса си. Слушала ли си ме изобщо през последните две седмици?

— Да, господин професор — отговори Карла с треперещи устни. — Но за мен това е трудно. Английският ми не е добър и…

— Не приемам този отговор — каза Уолдърн. — Ние сме американска банка. Ако искаш да си професионалистка тук, трябва да говориш английски достатъчно добре, за да разбираш материята. Такова е предварителното условие за участие в програмата за обучение. И така — какво е репо?

Карла подсмръкна. Отвори уста. Една сълза потече по бузата й.

— Репо е договор за продажба и повторно изкупуване — каза един глас от другата страна на стаята и курсистите се обърнаха. Беше се обадила Ленка. — Един партньор продава облигации на друг партньор и се съгласява да ги изкупи обратно на определена бъдеща дата за определена цена.

Уолдърн се намръщи.

— Аз питах Карла. Моля, не ме прекъсвай. — Обърна се отново към разплаканата Карла. — Кажи, Карла, защо някой би искал да сключи договор като репо?

Ленка отговори преди Карла да успее да отвори уста:

— Това е евтин начин за заемане на пари за финансиране на активи в облигации. Репо лихвата обикновено е по-ниска от лихвите на паричния пазар.

Уолдърн се обърна.

— Помолих те да не ме прекъсваш. Искам Карла да отговори на въпросите ми.

— Не виждате ли, че тя не е в състояние да отговаря на въпросите ви? Затова ще го направя вместо нея — каза Ленка. — Какво друго бихте желали да знаете?

— Опитвам се да обясня нещо — изсумтя Уолдърн. — И то е, че очаквам студентите да слушат това, което им говоря.

— Опитвате се да обясните, че имате абсолютна власт в тази аудитория, а Карла е едно нищо — чу се глас отзад.

Този път беше Алекс. Всички замръзнаха.

Лицето на Уолдърн почервеня и той отвори уста, сякаш да извика, но се отказа и я затвори.

— Аз решавам какво става в тази аудитория. И няма да позволя да подронват авторитета ми.

— Това е ясно. Но ако използвате властта си, за да притеснявате, вместо да преподавате, авторитетът ви не струва нищо.

Уолдърн си пое дълбоко дъх.

— Ленка. Алекс. Елате с мен.

Настъпи пауза. Ленка и Алекс се спогледаха, после станаха и последваха Уолдърн навън. Когато вратата зад тях се затвори, аудиторията се взриви.

Ленка и Алекс се върнаха чак за следобедните занимания — на лекция за благородните метали. Но трябваше да отидат при Джордж Калхун в кабинета му в пет и петнайсет.

Останалите ги чакаха в „При Джери“.

— Постъпиха смело — заяви Дънкан.

— Всъщност глупаво — каза Иън.

— Не е така — каза Крис. — Все някой трябваше да се опълчи на Уолдърн. Това, което прави с Карла, е непростимо. Отнасят се с нас като с деца, а ние не сме деца. За бога, та ние сме професионалисти. Алекс го изтъкна съвсем правилно.

— Това е стандартният подход в „Блумфийлд Уайс“ — каза Иън. — Карла все някога трябва да свикне с него. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Ако не може да го понася, по-добре да напусне.

— Не е така — повтори Крис и поклати глава, дори се изчерви. — Уолдърн трябва да ни обучава, а не да ни обижда. Алекс беше прав — когато се отнася така към хората, губи цялото им уважение. И определено загуби моето.

— Тогава ти защо не каза нищо? — попита Иън.

Крис мълчеше. Трябваше да каже нещо. Трябваше да подкрепи Ленка и Алекс. Но не го беше направил. Помисли да отвърне на Иън, че просто се е стреснал, но се отказа. Знаеше, че това не е вярно.

— Не каза нищо, защото не искаше да рискуваш работата си — заяви Иън със злорада усмивка.

— Глупости! — сопна му се Крис. Но знаеше, че Иън е прав. Усмивката на Иън се разшири. — Ти си много гадно копеле.

Иън поклати глава.

— Просто не искам да си загубя работата. Също като теб.

Истината в забележката му засегна Крис и той се обърна към Ерик.

— Ти какво мислиш, Ерик? Трябваше ли да кажем нещо?

— Уолдърн не беше прав — каза Ерик. — Но откритата конфронтация с него никога няма да промени поведението му. Калхун винаги ще го защити. Длъжен е.

— Значи Алекс трябваше да си държи устата затворена? — попита Крис.

Ерик сви рамене.

— Останалите го направихме.

— Да де, но сега ми се ще да бях казал нещо.

Дънкан вдигна ръка и помаха.

— Ето ги.

Ленка и Алекс видяха, че им маха, и дойдоха при тях. Изглеждаха напрегнати.

— Как мина? — попита Дънкан.

— Мъмриха ни здраво — каза Алекс. — Особено мен. Но си запазваме работата.

— Как успя? — попита Крис.

— Когато влизахме, Том Ризман излизаше от кабинета на Калхун.

— Директорът на търговия с ипотеки? — попита Крис.

— Същият — отвърна Алекс. — Калхун каза, че Ризман искал да остана. Но получих сериозно предупреждение. „Още веднъж нещо подобно и си отиваш.“ — Той имитира доста сполучливо гласа на Калхун.

— Ами ти? — попита Крис Ленка.

— Казах му, че сме прави ние, а не Уолдърн — отговори тя. — Казах, че трябва да се отърват от него, а не от нас. Той ми нареди да млъкна и да изляза.

— Мисля, че Калхун беше нарочил мен — каза Алекс. — Уолдърн направи голям въпрос, задето съм поставил авторитета му под въпрос.

— Добре, радвам се, че и двамата сте още тук — обяви Дънкан и вдигна бутилката си с бира. — Нека ви поръчам по една. — И се обърна, за да махне на келнера.

— Имах късмет, че Том Ризман разбра за случилото се, защото иначе нямаше да съм тук — каза Алекс. — Но как стана, между другото? — Той огледа масата. Ерик мълчаливо се усмихваше. — Ти ли беше?

Ерик кимна.

— Ризман каза, че винаги е мразил Уолдърн. Беше готов да помогне.

— Благодаря, приятел — каза Алекс. — А бе къде се бави тази бира?

Летище „Нюарк“ беше претъпкано. В петък вечер всички искаха да заминат някъде за уикенда. Крис се бе измъкнал веднага след края на занятията и бе стигнал дотук с метрото и автобус. Не бе трябвало да бърза толкова. Чакаше вече почти час, а тя все още не излизаше от митницата. Полетът й бе закъснял с половин час и вероятно още си чакаше багажа.

— Крис!

Някак си я беше пропуснал. Тя остави чантата си и го прегърна.

— Тамара! Страхотно е, че си тук.

Тя бързо го целуна по устните и се сгуши в прегръдките му. Той прекара длани по русата й коса. Чудесно беше да са отново заедно.

Пуснаха се и тръгнаха към изхода.

— Къде отиваш? — попита тя.

— Автобусите са насам.

— А такситата са ей там.

— С автобуса е много удобно.

— О, Крис, голям скъперник си. Аз ще платя. — И тя закрачи към опашката от таксита.

Крис я последва и скоро пълзяха в колата към тунела „Холанд“ и Манхатън.

— Е, какво ще правим довечера? — попита Тамара.

— Мислех да излезем за вечеря. А после можем да отидем на едно парти.

— Парти? Звучи добре. Ще мога да се запозная с всичките ти мили нови приятели. О, онзи ужасен Дънкан там ли ще е?

— Не е ужасен. Да, там ще е. Живеем заедно, така че просто ще трябва да го понасяш. Но Иън Даруент също ще бъде. Него го харесваш, нали?

— О, да. Той е сладък. Сигурно ще има много американци?

— Ню Йорк е в Америка, Тамара — усмихна се Крис. — Ще има поне един-двама.

Тамара въздъхна.

— Е, сигурно не са чак толкова лоши. Просто трябва да съм търпелива.

— Ерик и Алекс, които организират партито, ще ти харесат.

— Добре. Ела сега тук. — Тя се сгуши до него и пъхна ръка в ризата му над гърдите. — Този уикенд ще бъде много приятен.

Таксито се бореше с трафика в Манхатън и накрая стигна до апартамента на Крис. Сумата беше огромна и в края на краищата я плати Крис.

Говориха много на вечеря — Крис за програмата, а Тамара за широкия си кръг познати в Лондон. Познаваха се от Оксфорд, но се събраха чак преди изпитите през последната година. Тамара беше слаба, руса и изтънчена. Крис винаги я бе харесвал, но не смяташе, че има шанс с нея. Изненада се, когато се озоваха заедно в леглото след едно парти през последната седмица на семестъра и още повече от това, че тя все още искаше да се срещат, след като и двамата се преместиха в Лондон — той в „Блумфийлд Уайс“, а тя в типично британската търговска банка „Гърни Крохайм“. През следващата половин година връзката им се разви, макар и не дотам, че да заживеят заедно. Но тя се радваше, че е при него в Ню Йорк и той изпитваше благодарност за това.

Върнаха се в апартамента към единайсет. От стаята на Иън гърмеше музика. Той беше излязъл, когато Тамара и Крис се преобличаха за вечеря, така че Тамара все още не го бе виждала. Тя нахлу направо и без да чука в спалнята му, Крис я последва. Не се тревожеше особено, че може да заварят Иън неглиже. Самият Иън нямаше да се притесни, а за Тамара гледката не би била нищо друго, освен малка тръпка.

Иън беше напълно облечен, но се притесни. Седеше наведен над малко огледалце върху бюрото; върху огледалото имаше тънък пласт бял прах. Той се обърна към натрапниците и лицето му моментално почервеня.

— О, Иън, подготвяш се за партито, нали?

Иън местеше поглед от Крис към Тамара и обратно.

— Ами… — беше всичко, което успя да каже.

— Здравей, скъпи — каза Тамара с очевидно наслаждение от притеснението му, подаде бузата си за целувка, облиза пръста си, топна го в праха и го втри във венците си. — Уха! Може ли още малко?

— Ъ… здравей, Тамара. Да, да, разбира се — отговори Иън и погледна неуверено Крис.

Тамара се разсмя.

— Хайде, Крис. Сигурна съм, че Иън може да отдели малко и за теб.

Крис ги зяпаше. Не знаеше как да реагира. След няколко секунди се обърна и излезе от стаята. Затвори се в собствената си спалня и загледа през прозореца оживената улица от височината на дванайсетия етаж.

Беше ядосан. Не вземаше наркотици и вярваше, че и приятелите му не го правят. Особено гаджето му. Какво си въобразяваше Тамара? Наркотици вземаха глупаците. Изненада се от Иън, но като се замислеше, можеше да го разбере. Но как беше възможно Тамара да е толкова глупава?

Бедата бе в това, че самият той се чувстваше глупаво, и това още повече го ядоса. Разбира се, познаваше хора, които вземаха наркотици. В университета бе виждал колеги да се измъкват заедно с тази цел. Познаваше проблема и от пресата — финансовият свят беше пълен с такива истории. Но винаги бе избягвал наркотиците или казано по-точно — наркотиците винаги го бяха избягвали. Именно това го караше да се чувства глупаво. Той беше един прост полски селяндур. Какво друго можеше да очаква преди парти, и то в Ню Йорк?

Каза си, че трябва да се стегне. Да остане невъзмутим. Пое няколко пъти дълбоко дъх и излезе от спалнята. Тамара се появи хихикаща от стаята на Иън.

— О, Крис, изглеждаш толкова стреснат!

— Не знаех, че вземаш наркотици.

— Не взимам. Не и редовно. Само от дъжд на вятър. Не приличам на наркоманка, Крис, нали?

Крис сви рамене. Не можеше да се сдържи да не търси признаци дали наркотикът не е започнал да действа. Очите на Тамара изглеждаха нормални; фактически изглеждаха точно същите, както и преди няколко минути. Но разбира се, че бяха такива — той отново ставаше глупав.

— Ти си голям праведник — каза тя. — Трябва да опиташ някой път.

Крис поклати глава.

Тя го прегърна и го целуна дълго и силно. После каза:

— Виж, нямаше да го направя, ако знаех, че ще се разстроиш толкова. Ще тръгваме, нали? Готов ли си, Иън?

Взеха такси до Горен Уест Сайд. Крис седеше мълчалив; Тамара говореше оживено на Иън, който, от своя страна, също я омайваше с думи. Когато пристигнаха, партито бе в разгара си. Ерик ги посрещна на вратата. С него беше едно момиче, което представи като Меган. Крис бе любопитен. Значи това беше мистериозното гадже, което живееше във Вашингтон или някъде другаде и което още не познаваше. Нищо чудно, че бе привлекателна, макар и не така изумителна, както можеше да очаква от гадже на Ерик. Имаше дълга къдрава черна коса, бледо интелигентно лице, лунички, чип нос и светлосини очи. Изглеждаше много млада, някъде на осемнайсет, но в същото време изражението й бе мъдро, не според годините й. Крис веднага я хареса.

Представи Тамара и след кратък незаангажиращ разговор Ерик ги изпрати в тълпата, като ги уведоми, че бирата е в банята.

— Готин е — заяви Тамара, докато си пробиваха път през тълпата към банята.

— Не е свободен — отвърна Крис. — Мисля, че онова момиче му е гадже.

— О, така ли? Аз я взех за по-малката сестра.

— Страхувам се, че не е.

— Няма нужда да ревнуваш, Крис — каза Тамара и стисна ръката му. — Щастлива съм с това, което имам.

Крис се усмихна. Тя очевидно се опитваше да се реваншира, а и той не искаше да се цупи и да провали уикенда.

— Между другото, не ми допада вкусът му в изкуството — обяви Тамара и се намръщи на картината, която изобразяваше рафинерия в пустинята.

— На мен ми харесва — каза Крис.

— О, Крис, ти си толкова „индустриален“.

Откриха бирата в банята, във ваната, която беше пълна с лед.

— Колко старомодно — възкликна Тамара. — Това сигурно е стара американска традиция.

— А също и много практична — добави Алекс, който изникна от тълпата. — Знам, че вие, британците, предпочитате бирата топла. Да ти сложа ли една във фурната?

Тамара се усмихна и заяви с най-саркастичния си глас:

— Мисля, че бих пийнала малко бяло вино.

Крис трепна от неудобство.

— Е, има малко в кухнята. Между другото, аз съм Алекс Луброн.

— Приятно ми е — отговори Тамара и се загледа над главата му.

— Това е Тамара — представи я Крис.

— Чувал съм много за теб — каза усмихнат Алекс.

— М-м — отговори Тамара.

Алекс замълча и присви очи.

— Добре. Забавлявайте се. — И тръгна да посрещне току-що пристигналия Тецундо Сузуки. — Хей, Текс, как си? — извика той и вдигна разперена длан високо във въздуха.

— Кой беше този дребосък? — попита ужасена Тамара.

— Алекс. Мой приятел — отговори Крис. — Той е нарисувал картината, която не ти хареса.

Тамара улови упрека в гласа му.

— Виж, съжалявам, но този лаф за англичаните и топлата бира е такова клише… Ще ми донесеш ли чаша вино?

Крис не успя да се забавлява на партито. Искаше да покаже новите си приятели на Тамара, но сега се чувстваше неловко при всяко тяхно представяне. След половин час тя омекна под въздействието на алкохола и взетия наркотик и вероятно си прекарваше по-добре от него. Той се опита да забрави за кокаина, но си даде сметка, че не може.

— О, Крис, здрасти! — Дрезгавият глас на Ленка надвика врявата.

Двамата с Дънкан си пробиваха път към Крис и Тамара. Ленка прегърна Крис и го целуна. Беше доста пияна.

— Значи това е Тамара? Здравей, Тамара. Добре дошла в Ню Йорк.

Усмихваше се и гледаше Тамара от горе надолу, тъй като приятелката на Крис бе поне двайсетина сантиметра по-ниска.

— Здрасти — отвърна студено Тамара.

— Дошла си да помогнеш на Крис да се поотпусне. Той има нужда от това, нали, Крис? — рече Ленка и го притисна към себе си. — Разбираш ли, той работи прекалено много.

— Сигурна съм, че е така — отговори Тамара. — Вие, американските банкери, се отнасяте прекалено сериозно към работата. Аз предпочитам британския подход. Ние не си падаме толкова по финансовите анализи. Но се оправяме.

— Но те са полезни — намеси се убедено Дънкан. — Мисля, че търговските банки трябва да имат собствени програми за обучение. Не виждам как могат да оцелеят в съвременния свят без тях. В даден момент се оказва, че най-важното е какво знаеш, а не само кого познаваш.

Бузите на Тамара леко се зачервиха. Крис разпозна симптомите и изтръпна.

— Това не е съвсем вярно, Дънкан — отговори тя. — В „Гърни Крохайм“ работят някои много способни хора.

— О, сигурен съм, че е така — каза Дънкан. — Просто мисля, че тези хора могат само да спечелят от малко обучение.

— Точно като теб — нетактично отбеляза Тамара с пламъчета в очите.

— Да — потвърди Дънкан с известно подозрение.

— Значи програмата за обучение на „Блумфийлд Уайс“ не ти се струва толкова трудна?

— Ами не — отвърна несигурно Дънкан. — Имам предвид, че е трудна, но мога да се справя с нея.

— Аз чух нещо съвсем различно.

— Какво искаш да кажеш? — Дънкан погледна Крис, който смутено запристъпва от крак на крак.

— Само това, че за мен система, която натоварва прекалено някои от курсистите си и те не издържат на натиска, съвсем не е идеална. Но съм сигурна, че ти ще издържиш.

Дънкан понечи да каже нещо, но прехапа устни. Знаеше, че Тамара не го харесва, а не беше достатъчно пиян, за да предизвика спор. Но с Ленка нещата не стояха така.

— Как можеш да бъдеш толкова груба с приятеля ми? — почти викна тя.

— Не съм груба — отговори Тамара. — Поне не нарочно. Дънкан започна. Аз просто му отговорих.

Ленка се олюля.

— Крис, тази жена е отвратителна. Не мога да повярвам, че имаш такова ужасно гадже.

Крис, който ужасен наблюдаваше тази престрелка, разбра, че е дошло време да се намеси.

— Ленка — обърна се той към нея с твърд тон, — знам, че си пила много. Но не би трябвало да говориш такива неща.

— Ще говоря — отвърна Ленка. — Защото е така. Ти си много мил човек, Крис. Заслужаваш някоя много по-добра.

— Крис! — извика шокирана Тамара. — Накарай я да се извини.

Вече всички наоколо мълчаха и наблюдаваха Крис.

— Ленка, сигурен съм, че нямаше предвид това, което каза току-що. Би ли се извинила?

— Няма начин — отговори Ленка. Гледаше Тамара.

— Хайде — каза Дънкан и я дръпна за ръката. — Ела. Да излезем малко на въздух.

Ленка се поколеба, след това се остави Дънкан да я издърпа. Гостите наблюдаваха мълчаливо как излизат от стаята, после глъчката избухна отново.

— Тръгваме си — заяви твърдо Тамара.

— Чакай само да се сбогуваме с Ерик и Алекс — настоя Крис.

— Не. Тръгваме си веднага.

Тръгнаха си. Когато излязоха на тихата улица, видяха как Ленка и Дънкан завиват зад ъгъла. Крис повика такси и по пътя до апартамента пътуваха в мълчание.

— Довиждане, Крис. Приятно беше. Ще ми липсваш.

Стояха пред изхода за заминаващите на летище „Нюарк“. Беше неделя вечерта, уикендът бе приключил.

— Благодаря, че дойде от толкова далеч — каза Крис.

— Заслужаваше си.

— Смяташ ли, че ще успееш да дойдеш пак?

— Бих искала — отвърна Тамара. — Може би през банковия празник в края на март. Ако мога да намеря евтин билет.

— Вероятно ще вдигнат цените тогава — отбеляза Крис. — За да използват нуждата на хора като нас.

— При всички случаи ще се опитам — каза Тамара.

Крис я прегърна, целунаха се и после той я пусна да върви. Гледаше, докато тя стоеше на опашката пред детектора за метал. Тя се обърна, преди да влезе в дългия коридор към изхода за самолета и му махна с ръка. Той й отвърна и тя се изгуби.

Крис взе автобуса към Пристанищната администрация. Вече беше тъмно и оранжевите светлини на рафинериите в Ню Джърси проблясваха през стъклата на автобуса. Кулите близнаци на Световния търговски център се показаха над извивките на един магистрален възел. Гледката напомни на Крис за една от картините на Алекс.

Въпреки че започна катастрофално, уикендът не беше лош. Тамара разбра, че е разстроила Крис, и положи усилия да се реваншира. Прекараха съботата и неделята извън апартамента. Времето беше разкошно: разходиха се из парка, посетиха „Фрик“2 и Музея за модерно изкуство и прекараха час-два в магазините „Блумингсдейлс“ и „Лорд енд Тейлър“. Сексът също бе страхотен. Но горчивият вкус на петъчната вечер остана в устата на Крис.

Тамара можеше да бъде груба и всички го знаеха. Но обикновено беше и забавна. Духовитостта й понякога бе много безцеремонна, но наистина не влагаше лошо чувство в думите, които изричаше. Или поне така смяташе Крис. Наистина, можеше да се постарае да бъде по-мила с приятелите му.

Защото те бяха неговите приятели. Той харесваше Дънкан. И макар да познаваше Алекс и Ленка само от няколко седмици, харесваше и тях. Разбира се, познаваше Тамара много по-отдавна и знаеше, че бе постъпил правилно, като я беше защитил от Ленка. Но не му хареса, че се налага да избира между тези нови приятели и приятелката си, и се сърдеше на Тамара, че го бе принудила да постъпи така.

Спомни си думите на Ленка, че Тамара не го заслужава, и се усмихна. Знаеше, че Ленка си вярва, но знаеше и че греши. Той имаше късмет с Тамара. Тя бе привлекателна, забавна и изискана. И беше добра в леглото. В това отношение Крис не бе толкова опитен, колкото би желал, но знаеше, че сексът с Тамара е страхотен. Надяваше се тя пак да дойде в Ню Йорк.

Дънкан го чакаше. Крис не го беше виждал от петък вечерта и за пръв път се запита как Дънкан бе успял толкова успешно да го избягва през целия уикенд.

— Пие ли ти се по една малка? — попита нервно Дънкан.

Крис се усмихна.

— Окей.

Отидоха в ирландския бар наблизо, говореха за незначителни неща. Накрая бирата „Гинес“ се появи пред тях.

— Съжалявам — каза Дънкан.

— Не, аз съжалявам — отговори Крис.

— Не трябваше да плещя онези приказки за британските търговски банки. Беше глупаво. Знаех, че това ще ядоса Тамара.

— Така стана.

Дънкан се закашля.

— Да, така стана. — Той отпи от бирата си. — Виж какво, знам, че Тамара не ме харесва, и не вярвам някога да промени отношението си, но ти винаги си бил мой добър приятел и особено тук. Не искам да развалям приятелството ни.

Крис се усмихна.

— Не се тревожи за това, Дънкан. Тамара понякога е нетактична. Съжалявам, че се наложи да слушаш глупостите й. Не трябваше да й казвам за изпита по облигационна математика.

— Тъжното е, че казаното от нея е истина — призна Дънкан. — Не мога да се справя с програмата.

— Хайде сега, недей да хленчиш, Дънкан. Както и да е, къде беше през целия уикенд?

Дънкан отпи от бирата си. Опита да потисне усмивката си, но не успя. Накрая се предаде.

— Ти да не би…

— Направих го.

— След партито ли?

— Да.

— Леле-мале!

— Да.

— Не бъди толкова самодоволен — каза Крис. — Искам подробности. Подробности.

— Добре. След като си тръгнахме, Ленка беше доста разстроена. Фактически и двамата се чувствахме така. Затова просто се разходихме малко, без да разговаряме. После започнахме да говорим за теб и Тамара. След това говорихме и за други неща. — Дънкан замълча и се подсмихна. — Стигнахме до площад Кълъмбъс Съркъл, огледахме се за такси и аз й предложих да я изпратя пеш до апартамента й.

— В Гринич Вилидж?

— Точно така.

— Но това са километри!

— Да. Но не ни впечатлиха особено. Искам да кажа, че разстоянието изглеждаше безкрайно, но не се уморихме. Беше много романтично. После стигнахме до нейната улица и тя ме покани в апартамента си. Каза, че не мога просто да се обърна и да извървя отново целия път назад.

— И после?

— Ами после… — Дънкан се усмихваше.

— Трябва да ми кажеш.

— Не, не трябва.

— Добре, знам, че не трябва — призна Крис. — Но прекара уикенда при нея, така ли?

— Там беше по-безопасно, отколкото в нашия апартамент.

— И това е вярно.

— Не забеляза ли, че ме няма?

— Знаеш ли, не. Просто помислих, че се криеш в стаята си. — Крис отпи голяма глътка от бирата. Дънкан и Ленка. Това му харесваше. — Е, честито — каза той.

— Благодаря, но не го казвай на останалите. Кой знае какво може да си помисли Калхун.

— Майната му — изруга Крис. — Но, разбира се, ще го запазя в тайна. Обаче Иън ще разбере. И Алекс и Ерик.

— Ако те разберат, здраве да е — каза Дънкан. — О, между другото, Ленка спомена, че съжалява за казаното на Тамара.

— Няма нищо.

— Казва, че не си оттегля думите, а просто не е трябвало да ги казва.

Крис се усмихна.

— Кажи й, че и в това няма нищо лошо.

5.

Настъпи лятото. Жегата в Ню Йорк през юни и юли беше толкова жестока, че бе неприятно да се излиза навън. Британците не бяха подходящо облечени за такова време — вълнените им костюми „Маркс енд Спенсър“ бяха възможно най-неудобното облекло за такъв климат. Влажността бе толкова висока, че докато изминеха пеша разстоянието между две пресечки, се обливаха в пот. Аудиторията им беше приятно хладна, но метрото вреше като огнен ад. Климатичната инсталация по линията „Лексингтън“ не можеше да се справи с пълния с потящи се пътници вагон. Крис, Дънкан и Иън понякога слизаха на Четирийсет и седма улица и изпиваха по една студена бира в някой бар, преди да се върнат под земята, за да продължат пътуването. Ленка, разбира се, не усещаше лепкавата жега в тоалетите си, които Аби Холис гледаше неодобрително, но не смееше да коментира.

Работата продължаваше да ги затрупва. В допълнение към капиталовите пазари на Уолдърн, които, изглежда, бяха един безкраен предмет, им преподаваха курсове по корпоративни финанси, счетоводство, международна икономика, кредитен анализ и етика. Водеха ги хора от обширната империя на „Блумфийлд Уайс“ от Токио до Чикаго, работещи в най-различни отдели от „Глобален надзор“ до „Деривати“. Темпото вървеше на приливи и отливи, но натискът върху тях никога не отслабваше — за това се грижеше Джордж Калхун.

За голяма своя изненада Крис откри, че всъщност курсът му е приятен. С изясняването на концепциите и свързването им в едно разбираемо цяло, интересът му растеше. Особено му допадаха лекциите на дилърите. Те бяха популярни сред курсистите — истината бе, че „Блумфийлд Уайс“ бе именно търговска фирма. Залагането на милиарди долари, големите мъже с големи уста, мъжкият език за изнасилвания и обезобразявания — всичко това се харесваше на определен тип курсисти. Но не това привличаше Крис. Той беше очарован от променливите взаимоотношения на пазарите, от това как предлагането и търсенето се отразяваха на движението на цените и как рисковият капитал се управляваше така, че загубите се намаляваха, а печалбите растяха. Не го интересуваха хвалбите на Кеш Калахан — водещ брокер в лондонския офис, който се фукаше с „шибането и подкарването на онези облигации“. По-интересни му бяха тихите разсъждения на Сеймър Танър — двайсет и девет годишната звезда на отдела за собствеността, за когото се говореше, че миналата година спечелил двеста милиона долара за фирмата. Крис вече започваше да се чувства у дома си в „Блумфийлд Уайс“. Тук имаше работа, която можеше да върши, ако го оставеха да я върши.

Джордж Калхун гореше от желание да създаде конкуренция. Искаше да запали курсистите си, да ги настърви и да им даде някаква цел. Затова след напускането на Дени Ейнджъл и Роджър Масдън окачи таблица с класирането на курсистите по успех от едно до шейсет или по-точно до петдесет и осем. Оценките бяха базирани върху комбинираните резултати от различни тестове в течение на курса. За да я направи по-пикантна, Калхун пусна дебела червена черта между номер 45 и номер 46 — от който започваше позорната последна четвърт. Обяви също, че първите трима по успех ще получат бонус в края на програмата.

На първо място беше Руди Мос. На второ — Ерик Асл. И на трето, напук на вбесения Калхун, беше Ленка. Дънкан се движеше около петдесето място или другояче казано, в долната четвърт, но близо до границата с възможност да се качи нагоре. След слабото си представяне на изпита по облигационна математика Иън бе на четирийсет и второ място, но бързо се изкачваше нагоре. Алекс го изпреварваше с две места на четирийсета позиция, а Крис, за своя собствена изненада, се намираше на двайсет и пето място. Въпреки разликата в способностите им или може би точно поради това, групата продължаваше да работи заедно. Успехът на Ерик и Ленка беше източник на гордост за всички и те искаха да са сигурни, че Дънкан и Алекс ще приключат курса, като се изкачат над границата на позора в списъка.

Ала един от курсовете не допадаше на Крис. Етика. Иън го нарече „корпоративно лицемерие“ и този прякор си остана. Това бе просто циничен опит да се преодолеят последиците от скандала с „Финикс Просперити“ и съдебното преследване на дилъра, продавал наркотици. Контрастът между Мартин Крол, който водеше курса по етика, и върволицата изпълнителни директори, описващи детайлно ограбването на клиентите си, би бил смешен, ако курсът не бе преподаван толкова сериозно. Иън издържа изпита с най-висока оценка, което всъщност не изненада никого. Той беше интелигентен, а в етиката не се работеше с числа и неговият вроден цинизъм идеално пасваше на начина, по който се преподаваше предметът в „Блумфийлд Уайс“. Ленка я скъсаха. Тя обясни как искала да „изясни“ някои от отговорите си и подозираше, че това не се е харесало на Крол. Иронията с излизането на Иън на първо място и провала на Ленка на изпит по етика в „Блумфийлд Уайс“ не убягна на Дънкан и Крис, които дори се почувстваха засрамени от доброто си представяне.

Връзката на Дънкан и Ленка процъфтяваше. Но поведението им беше много професионално. Не даваха никакъв повод за клюки в класа или пред другите курсисти. Дори когато бяха заедно с Ерик, Алекс, Крис и Иън, се държаха повече като добри приятели, отколкото като двойка. Често седяха един до друг в някой бар или ресторант и си разменяха добродушни закачки, но нямаше и следа от онази изключваща другите интимност, с която една двойка понякога може да раздели група приятели.

Прекарваха много време заедно. Обикновено Дънкан отиваше при нея в Гринич Вилидж и често се връщаше след полунощ, а през уикендите оставаше там. Заминаха заедно за Кейп Код през уикенда, когато се празнуваше Денят на загиналите във войните. Дънкан спеше малко, но се чувстваше отлично. Беше щастлив и самосъжалението за представянето му в курса, което започваше да дразни Крис и Иън, изчезна. Ленка също изглеждаше щастлива от живота, макар че за нея това състояние на нещата очевидно бе много по-обичайно. Иън понякога се чудеше какво, по дяволите, намира тя в Дънкан, но дори той не можеше да се оплаче от доброто му настроение.

Освен това самият Иън се наслаждаваше на живота. Често излизаше сам между девет и десет вечерта. Понякога на другата сутрин Крис се сблъскваше на път за банята с някоя непозната жена. В течение на лятото видя четири или пет. Повечето бяха американки, но една бе детегледачка от Франция и именно нея Крис видя повече от веднъж. Всички бяха привлекателни.

Крис не се изненада, че успехът на Иън с жените, забележителен в Оксфорд, е още по-голям в Ню Йорк. Той използваше с пълна сила акцента си и поради някаква причина, която Крис не можеше да разбере, жените явно харесваха арогантността му, вместо тя да ги отблъсква. Но никоя от онези, които се връщаха с него посред нощ, не си правеше илюзии, че поставя началото на прекрасна връзка. Крис смяташе, че може би именно затова идват при него. Успехът на Иън бе още по-забележителен, защото по това време страхът от СПИН се разрастваше. Иън мислеше, че рискът за хетеросексуалните е преувеличен и новите му приятелки вероятно бяха съгласни с него. А Дънкан миеше съдовете с удвоено старание поради същата причина.

На Алекс му бе трудно. Майка му боледуваше тежко. Страдаше от левкемия и заболяването се влошаваше. Той го пазеше в тайна от всички, освен от Ерик, но когато състоянието й се промени от стабилно към влошаващо се, Алекс почувства, че трябва да прекарва с нея цялото си свободно време. Тя лежеше в болница в Ню Брънсуик. Той ходеше там всеки уикенд и нерядко вечер след приключване на заниманията. Налагаше се и често да отсъства и не беше учудващо, че Калхун не гледаше с добро око на това. Алекс отсъстваше колкото бе възможно, но накрая Калхун го предупреди, че ако отсъства още един ден, ще го изхвърли от курса.

Бащата на Алекс бе починал преди пет години, а малко след това брат му се бе запилял по света. Сега работеше като матрос на яхта в Австралия. Алекс се възмущаваше, че брат му не искал да се върне в Щатите, за да види майка им. Така товарът на отговорността падаше върху Алекс. Когато не бе натъпкана с обезболяващи, майка му имаше силни болки и Алекс страдаше заедно с нея. Трудно беше толкова често да пътува дотам, за да я види — а тя едва говореше и очевидно бе в болезнена агония. Той мразеше както престоите си при нея, така и наложителните си отсъствия. Ленка го придружи два пъти и това, изглежда, повдигна духа му. Но работата му страдаше и той слезе надолу в класацията — зае мястото на Дънкан в последната четвърт.

Тамара успя да го навести в Щатите още веднъж. Дойде за Четвърти юли, националния празник. Този път долетя директно до Вашингтон и Крис се качи на влака, за да я посрещне там. Прекараха страхотен уикенд. Видяха фойерверките на хълма на Капитолия, слушаха „Увертюра 1812“ и се разходиха из задушния град. Крис се чувстваше много по-свободно — Тамара можеше да прави груби забележки за американците, без да я чуе някой негов познат, и той не трябваше да се тревожи, че ще обиди приятелите му.

Щастието на Дънкан не продължи цяло лято. То бе разбито през една гореща и влажна съботна вечер, две седмици преди края на програмата. Крис спеше дълбоко, омотан в смачкания чаршаф, когато го събуди трясъкът на входната врата. Той погледна будилника. Един и петнайсет след полунощ. Чу някакво изсумтяване. Дънкан. Седна на леглото. Дънкан обикновено се връщаше тихо, след като бе посетил Ленка. Имаше и друго странно нещо — в съботите Дънкан обикновено оставаше у Ленка. Нямаше защо да се връща в апартамента им посред нощ.

Пак трясък. Дънкан изруга. Още едно изсумтяване. Шум от прекатурен стол. Всичко това не звучеше добре. Крис излезе от стаята си. Дънкан се олюляваше във вестибюла. Лицето му изглеждаше бяло като платно.

— Какво ти е, Дънкан?

Дънкан изду бузи и се втренчи в него.

— Бе пийнах малко — отговори той завалено. — Отивам да си легна. Гади ми се.

Беше пиян до козирката.

— Ела в банята, Дънкан — каза Крис и го хвана за лакътя.

— Не. Ще си легна — настоя Дънкан, но позволи на Крис да го поведе. И щом видя тоалетната чиния, се хвърли към нея.

Крис го придържаше, докато повръщаше.

— Боже! — възкликна Иън зад тях. — Тъп педал! Трябва да почисти това.

— Не мисля, че може.

— Е, аз обаче няма да чистя — заяви Иън, върна се в стаята си и решително затвори вратата.

Крис почисти и тоалетната, и Дънкан. Съблече го и го сложи да легне. Дънкан моментално захърка.

Късно на другата сутрин Крис отвори вратата на Дънкан. Той лежеше по гръб с отворени очи. Стаята вонеше на алкохолни изпарения.

— Как си? — попита Крис.

— Ужасно — отговори Дънкан. — Ще ми донесеш ли вода?

Крис се върна с голяма чаша и Дънкан я изпи жадно.

— Боже, главата ми направо се цепи!

— Никога не съм те виждал толкова пиян — каза Крис.

— Даже не помня как съм се прибрал. Ти ли ме сложи да си легна?

Крис кимна.

— Благодаря. — Дънкан облиза устни. — Повръщах, нали?

— Да. Какво стана?

— Скарахме се.

— С Ленка?

— Да.

Крис чакаше. Знаеше, че Дънкан ще му разкаже.

Дънкан въздъхна и се намръщи.

— Страшно ме боли глава. Всичко свърши, Крис.

— Сериозно?

— Абсолютно.

— Защо? Какво стана?

— Аз съм виновен. Много я притиснах.

— За какво?

Дънкан въздъхна.

— Предложих й да живеем заедно. Програмата свършва след две седмици и не мога да понеса мисълта да се върна в Лондон и да я оставя тук. Разбрах, че тя е най-важното нещо в живота ми. Очевидно е, че кариерата ми в „Блумфийлд Уайс“ е провалена. Затова й казах, че ще напусна и ще живея с нея в Ню Йорк. Че лесно ще си намеря друга работа на Уолстрийт. Или пък че тя може да живее с мен в Лондон. Или че и двамата можем да заминем за Чехословакия. Не ми пука къде. Просто не мога да живея без нея.

— И какво каза тя?

— Отначало нищо, но веднага разбрах, че съм провалил всичко. — Дънкан млъкна и отново се намръщи, неясно дали от главоболието, или от спомена за снощния разговор. — След това каза, че също мислела за края на програмата. Увери ме, че ме харесва, но не иска да се обвързва. Каза, че ще е по-добре и за двама ни, ако се разделим сега.

— О, боже!

— Точно така. И аз й признах, че я обичам. Наистина я обичам, Крис. И смятах, че ако й го кажа искрено, тя ще признае, че също ме обича. Но тя не го направи. Каза само, че ще е най-добре, ако не се виждаме повече.

Крис му донесе още вода, Дънкан я изпи и продължи:

— Не можах да го понеса. Остават ми само още две седмици в Ню Йорк и искам да съм с Ленка. Затова й казах, че трябва да продължим да се виждаме и засега да забравим за бъдещето. Но тя не искаше и да чуе. Накрая почти ме изгони.

— И ти отиде да се напиеш.

— Просто не можех да повярвам. И все още не мога. Ние с нея… между нас двамата има нещо много… как да ти кажа. Тя е най-прекрасната жена, която съм срещал. Няма да срещна друга като нея, нали? — Той гледаше Крис настоятелно, очаквайки отговор.

— Ленка наистина е страхотна — отговори предпазливо Крис.

— Разбира се, че е страхотна — каза Дънкан. — В един миг мисля, че ще живеем живота си заедно, а в следващия…

— Сигурно ти е много мъчно.

— Много. О, боже! — По лицето на Дънкан потекоха сълзи.

Крис не знаеше какво да каже. Ленка беше самостоятелна и независима и щом бе скъсала връзката им, това наистина означаваше край. Дънкан просто трябваше да го преодолее. Но Крис си даваше сметка, че няма да е лесно.

— Ако искаш, може да излезем на разходка в парка и да си поговорим — каза Крис.

— Добре — съгласи се Дънкан. — Ей сега ще стана.

Крис отиде във всекидневната. Иън четеше неделния „Ню Йорк Таймс“.

— Какво му е? — попита той, без да вдига поглед от вестника.

— Ленка му е била дузпата.

— Знаех си, че не е от нейната класа. — Иън остави вестника и изпъшка. — Не мога да понасям хленченето му.

И наистина Дънкан бе неутешим. Не спеше. Пи от уискито на Иън до късно през нощта и когато го свърши, излезе да си купи още. Обаждаше се на Ленка посред нощ, докато тя не изключи телефона. Излагаше се на занятия — бършеше сълзите си съвсем очевидно и отказваше да обясни на колегите си какво не е наред. Другите курсисти се тревожеха и питаха Крис и Иън какво му е.

Крис му съчувстваше, доколкото можеше, но дори той беше изкаран от търпение от поведението му. Програмата наближаваше края си. Финалният изпит беше четиричасов тест върху капиталовите пазари и всички знаеха, че Уолдърн ще ги затрудни възможно най-много. Целият клас се подготвяше усилено, с изключение на Дънкан. Това тревожеше Крис. Дънкан беше на четирийсет и първо място, само пет имена над ужасната последна четвърт, а изпитът върху капиталови пазари беше много важен. Докато вечер Крис и Иън се потяха над книгите, Дънкан или бе в някой бар, или още по-лошо — в стаята си с бутилка уиски.

Групата все още се събираше редовно да учи в апартамента на Ерик и Алекс, но Дънкан не дойде нито веднъж. Въпреки че всички се тревожеха за него, бяха доволни да се отърват от жалкия му хумор. Но Ленка идваше. Изглеждаше малко по-потисната от обикновено, но иначе бе в много по-добра форма от Дънкан.

В четвъртък вечер след занятията Ленка изтича да го настигне. Тръгнаха заедно по Кълъмбъс авеню.

— Как е Дънкан? — попита тя.

— Не е добре.

— Ох. — Продължиха да вървят мълчаливо. После Ленка заговори: — Знаеш, че го харесвам. Ще се грижиш за него, нали?

— Опитвам се — отвърна Крис. — Но е трудно.

— Проблемът е, че ако се държа мило с него, това само го окуражава. Искам да разбере, че всичко е свършено. Раздялата ни трябва да е окончателна. Иначе по-късно ще го боли много повече. Разбираш ли?

— Мисля, че да. — Крис не искаше да взема страна и затова се опитваше да е колкото е възможно по-неутрален. Но смяташе, че Ленка вероятно е права — с Дънкан едно „може би“ щеше да бъде фатално.

— Знаеш ли, аз не го излъгах — каза Ленка. — Ние просто си прекарвахме добре. Не мислех, че отношенията ни са особено сериозни. Смятах, че и двамата го разбираме. После, когато той каза, че иска да се откаже от работата си, за да живее с мен, осъзнах, че гледа на връзката ни много по-различно от мен. Затова я прекратих. Щеше да е грешка, ако я оставех да продължи.

— Не виждаше ли, че Дънкан е влюбен в теб до уши?

Ленка въздъхна.

— Не. Винаги имам този проблем с мъжете. Започвам връзка с някой приятен мъж, добре ни е, а после един хубав ден намеренията им стават сериозни. Мислех, че Дънкан ще е различен — в края на краищата програмата си има край. И този край би трябвало да бъде подразбиращата се дата за точка в нашите отношения. Но Дънкан не иска да приеме това.

— Така или иначе, какво лошо има в една сериозна връзка?

— Някога имах такава връзка. В Прага. Бяхме сгодени и щяхме да се женим. Той беше студент по медицина и аз го обичах. Но след Нежната революция, когато имах възможността да се измъкна от отегчителната ни страна и да видя света, той не искаше да ме пусне.

— Не искаше да те пусне ли? Как би могъл да те спре?

— Беше си създал определена представа за връзката ни. Чехкините се омъжват много по-рано от западноевропейките и американките. Той искаше да се оженим, да се дипломира като лекар, а аз да го следвам където го отведе работата му. Точно както майка ми е направила с баща ми. Ти знаеш ли, че той е лекар?

— Не, не знаех.

— Добре, помислих си, че имам две възможности. Да започна нов живот на Запад или да бъда скучна чешка съпруга и майка на двайсет и пет години. Това беше трудно решение, защото обичах Карел, но накрая избрах единствената правилна възможност. Да замина за Съединените щати.

— И оттогава?

— Последното нещо, от което се нуждая, е сериозна връзка.

— Защо не? — попита Крис. — Мнозина търсят само това.

Ленка помисли внимателно, после каза:

— Предполагам, че не знам точно коя съм всъщност или каква искам да бъда. За теб е трудно да си представиш каква бе Чехословакия при комунистите. Америка е съвсем различна и повечето неща, които я различават от родината ми, ми харесват. Знам, че се променям, но не ми е съвсем ясно как. Няма да стана американка дори да живея тук години наред. Винаги ще съм си чехкиня и един ден ще се върна в страната си и ще направя нещо за нея, като използвам наученото тук.

— Разбирам.

— Искам да кажа, че съм напълно неподходяща за дълготрайно обвързване с Дънкан или с когото и да било. Една от причините е, че Дънкан няма да знае с кого се е обвързал. — Ленка прехапа устна. — Знам, че го нараних, но не го направих нарочно. Нараних много повече Карел и себе си. Не искам да го правя отново.

— Разбирам — повтори Крис.

— Така ли? — попита Ленка и го погледна изпитателно. — Наистина ли разбираш?

— Така мисля.

— Можеш ли да накараш Дънкан да го разбере?

Крис замълча.

— Не знам. Сигурно не.

— Все пак можеш да му го кажеш. Опитах се да говоря с него, но не стигнах доникъде. Но това не може да продължава. Той се държи така, сякаш сме женени и аз съм избягала с друг мъж. Обажда ми се по всяко време на денонощието, излага се пред колегите, следи ме. Изпраща ми писма — не ги чета. Шепне ми как не си струвало да живее без мен. Трябва да го накарам да разбере, че връзката ни приключи.

— Ще направя каквото мога — обеща Крис.

— Благодаря — каза Ленка. — Защото ми дойде до гуша. Някой трябва да му го обясни.

Крис реши да се опита да говори с Дънкан на следващия ден. Обядваха заедно в ресторанта на дванайсетия етаж и Крис предложи да се разходят из Батъри Парк. Оставиха си саката и минаха двете пресечки до парка. Денят беше горещ и влажен. Туристите се движеха мързеливо сред продавачите на сувенири, служителите в офисите дъвчеха лениво сандвичите си. Само чайките бяха активни и изследваха всяко парче боклук още щом паднеше на земята. Градският прах сякаш бе увиснал горещ и тежък във въздуха. В залива Статуята на свободата се издигаше към трептящата мараня.

— Вчера говорих с Ленка — започна Крис.

— О, така ли? — възкликна заинтересуван Дънкан.

— Тя каза, че нямало шанс да се съберете пак. Не искала сериозна връзка с никого.

Надежда в очите на Дънкан се смени с мъка.

— И какво от това?

Реакцията му обърка Крис.

— Ами… няма смисъл да я преследваш.

— Знам, че мисли така — каза Дънкан. — Точно там е цялата работа. Но тя греши и аз трябва да й го докажа. Ако спра да я преследвам, трудно ще го постигна, нали? Трябва да й покажа колко много я обичам и да я накарам да признае пред себе си, че и тя ме обича. Знам, че е така, каквото и да говори. Просто го знам. — Гледаше Крис и го предизвикваше да му възрази.

— Тя разказа ли ти за човека, с когото е била сгодена в Чехословакия? За това как е скъсала с него? Не искала да се обвързва тогава, както не иска да се обвързва и сега.

— Онова е било различно — заяви Дънкан. — Той е искал тя да се откаже от всичко заради него. А аз копнея да дам всичко за нея.

Крис замълча. Разбираше, че опитите му да убеди Дънкан ще са безполезни. Не трябваше дори да опитва. И изведнъж зърна две познати фигури — идваха към тях откъм Военния мемориал. Ленка и Алекс.

— Добре, прави каквото искаш — каза Крис и хвана Дънкан за ръката. — Хайде да се връщаме в офиса.

Но Дънкан също ги бе видял.

— Господи! Погледни там.

— Дънкан… — каза Крис и го задърпа за ръкава.

Дънкан се отскубна.

— Не мога да повярвам! Виж ги какво правят.

— Просто разговарят. Нали са приятели. Наши приятели.

— Да, но виж ги как разговарят! — възкликна Дънкан и забърза към тях.

Ленка го видя, намръщи се и спря.

— Какво правиш? — настоя да узнае Дънкан.

— Говоря с Алекс — тихо отвърна тя.

— Как можеш да правиш това? Защо не можеш да говориш с мен?

— Дънкан. — Крис го хвана за ръкава и го задърпа назад.

Ленка избухна.

— Мога да говоря с когото си искам, Дънкан. Мога да се разхождам с когото си поискам. Мога да спя с когото си поискам. — Направи крачка към Дънкан и го сръга с пръст в гърдите. — Аз те харесвах, Дънкан. Прекарахме добре заедно. Но не съм длъжна да понасям отвратителното ти държане. Ти не можеш да ми казваш какво да правя, разбра ли? Ние сме скъсали, Дънкан. Край!

Дънкан беше толкова изненадан от избухването й, че загуби ума и дума. Накрая Крис успя да го издърпа. Дънкан погледна назад и викна:

— Кучка!

— Педераст! — викна и Ленка.

Крис и Алекс се спогледаха, после Крис бутна Дънкан обратно към „Блумфийлд Уайс“.

Същия следобед по време на почивката Крис пресрещна Ленка. Тя все още беше ядосана.

— Беше много неприятно — започна той.

— Ти разговаря ли с него?

— Да.

— И той ще се откаже ли?

— Не.

Ленка въздъхна.

— Така си и мислех. Разбра ли сега какво имах предвид, когато казах, че той се държи така, сякаш ме притежава? Истината е, че не ме притежава, и аз трябва да го накарам да го разбере. Харесвам го въпреки всичките тези глупости, но ако единственият начин дебелата му глава да проумее, че сме скъсали, е да му кажа, че е педераст, значи съм направила каквото трябва.

— Той ревнува. Мисли, че между теб и Алекс има нещо.

— Това може би е добре. Тогава ще разбере, че всичко е свършило. — Ленка забеляза съмнението на Крис. — Имаш ли някакви други идеи?

И му обърна гръб и се запъти наперено към класната стая.

6.

Седмицата преди последния изпит беше истински ад. Всички бяха напрегнати. Знаеха, че Уолдърн ще подготви трудни задания. Изпитът се състоеше от четиричасова задача върху капиталовите пазари, макар Уолдърн да бе обещал, че ще използва и задания върху останалата материя, която бяха изучавали. Така че трябваше да преговорят всичко. Повечето курсисти се страхуваха да не се озоват в последната четвърт от имената в списъка. Останалите се вълнуваха за първите места. Руди Мос все още заемаше първа позиция, а Ерик — втора. Латаша Джеймс беше трета. Ленка изпадна на десето място след катастрофалното си представяне на изпита по етика. Дънкан се намираше точно над граничната линия, а Алекс — точно под нея. Дори Крис на двайсет и шесто място чувстваше, че последната четвърт не му мърда, ако се паникьоса. Както се изрази Иън, той се паникьосваше заради паниката.

Алекс се подготвяше упорито с помощта на Ленка и смятаха, че ще се справи. Но за Дънкан почти бяха изгубили надежда. Крис опита всичко: окуражаване, натякване, сарказъм, но не постигна ефект. Дънкан бе склонен към самоунищожение.

Изпитът беше необичаен. Ставаше дума за въображаема американска кабелна телевизионна компания със съмнителни баланси, която искаше да издаде рискови високодоходни облигации за финансиране на поглъщане на компания във Франция. Крис призна, че това е умно: трябваше да разбираш от счетоводство, кредит, трансгранични сливания и поглъщания, и разбира се, от капиталови пазари, за да структурираш сделката и да опишеш как може да бъде осъществена.

Крис се задълба в задачата и след три часа се беше справил с по-голямата част от нея. Главата му направо се пръскаше от напрежение. Още час. Щеше да успее. Стигна до края на поредната страница и се протегна. Аудиторията беше тиха — чуваше се само шумоленето на хартия и драскането на писалките. Аби Холис наблюдаваше тъпо класа от мястото си в центъра.

Точно щеше да се захване отново с работа, когато Ерик, който седеше до него, събра листовете си и тръгна към Аби. Вече беше свършил? Аби изглеждаше не по-малко изненадана от Крис и заговори тихо с Ерик.

Крис чу шепот зад гърба си и замръзна.

— Крис…

Беше Дънкан, който седеше точно зад него.

— Крис. Кимни, ако ме чуваш.

Погледът на Крис се стрелна към Аби — тя говореше с Ерик — и той кимна.

— Дай да видя работата ти.

Крис остана неподвижен.

— Бутни я настрана.

Крис не помръдна.

— Хайде де, Крис. Трябва да ми помогнеш. Моля те!

Крис се ядоса. Щеше да издържи изпита. Знаеше го. Беше се готвил усилено, за да го издържи. Защо трябваше да позволява на Дънкан да преписва от него? Дънкан знаеше, че Дени и Роджър бяха изритани точно за това. Ако не се беше подготвил, трябваше да се сърди само на себе си.

— Хайде де, Крис. Дай да видя първата страница.

Бавно и решително Крис взе писалката и се наведе над работата си. Дънкан не беше дете — а той трябваше да си довърши изпита.

— Крис! Копеле гадно!

Този път шепотът на Дънкан бе прекалено висок. Аби чу и обърна глава към тях. Крис се наведе над листовете си.

— Гад — изсъска Дънкан, когато Аби отново се обърна към Ерик.

Излязоха от изпита напълно съсипани. Навън ги очакваше Джордж Калхун. Нареди на всички наети в САЩ курсисти да отидат за бърз тест на кръв и урина за медицинската им застраховка. Крис, Дънкан и Иън бяха прекалено уморени и това изобщо не ги впечатли. Единственото им желание бе да се измъкнат от сградата колкото е възможно по-бързо.

— Ще дойдеш ли в „При Джери“? — обърна се Иън към Крис.

— Да, разбира се. — Крис се обърна към Дънкан. — Ти ще дойдеш ли?

Дънкан — блед и почти разплакан — не му обърна внимание и тръгна към асансьора.

Иън вдигна вежди.

— Какво му е?

Крис уморено въздъхна.

— Негова си работа. Хайде да пийнем по бира.

Беше рано и в „При Джери“ бе почти празно. Но Ерик беше там.

— Как излезе толкова рано? — попита Крис.

— Свърших. Не мога да понасям това място. Затова дойдох тук да ударя една бира.

— Хич да не ти пука — каза Иън. — Дай сега да пием. — Той разхлаби вратовръзката си и изпи бирата си на екс. Ерик му наля още една.

— Как се справихте? — попита Крис.

Ерик се усмихна.

— Хайде да не задаваме тези въпроси. Край. Всичко приключи. Дайте просто да се напием.

Така и направиха.

С края на програмата дойде спадът на напрежението. Последваха четири дни на агония, докато чакаха работите им по капиталови пазари да бъдат оценени и американците да получат назначенията си. Крис бе изумен, че Уолдърн може да оцени така бързо толкова много дълги работи. Теорията на Иън беше, че е накарал студентите си да го направят.

След първоначалния си гняв към Крис Дънкан му прости. Даваше си сметка, че я беше оплескал; призна, че сам си е виновен за слабата подготовка. Но Крис все още изпитваше вина. Не защото смяташе, че е трябвало да помогне на Дънкан — приятелят му нямаше право да очаква той да мами заради него. Измъчваше се от мотивацията, която го бе подтикнала да загърби Дънкан на изпита. Философията на „Блумфийлд Уайс“ да се грижиш за себе си и оставиш колегите си сами да се оправят най-после бе стигнала и до него. Той не искаше да изложи на опасност собствените си шансове за добро представяне; в най-мрачните си моменти мислеше, че е желал провалянето на Дънкан и това го тревожеше. „Блумфийлд Уайс“ го променяше и той не бе сигурен, че това му харесва.

Алекс бе необичайно потиснат и почти не говореше. Всички решиха, че той съзнава лошото си представяне на изпита, но не иска да разговаря за това, и го оставиха на мира.

Резултатите от изпита бяха добавени към резултатите от всички други тестове в програмата, за да се оформят крайните резултати. Те бяха окачени на стената пред аудиторията в десет сутринта в четвъртъка на последната седмица. Курсистите се струпаха около Аби Холис, за да ги видят. Ерик беше на първо място, Руди Мос — на второто, Латаша Джеймс — на третото. Ленка беше четвърта. За свое огромно удовлетворение, Крис се промъкваше в първата четвърт на четиринайсето място. Иън бе трийсет и втори, а Алекс едва издрапваше над граничната линия на четирийсет и второ място. Дънкан се проваляше с гръм и трясък на петдесет и седма позиция. Само един човек бе под него — Фейсал, на когото не му пукаше.

След един час окачиха друг списък — назначенията на американските курсисти. Ерик получи работата, която искаше в „Сливания и поглъщания“. Въпреки че теоретично Алекс бе успял, той не получи работа. Прие го тежко — изглежда, напрежението от програмата и болестта на майка му накрая го бяха сломили. Руди Мос получи желаното назначение в отдел „Управление на активите“, а Латаша Джеймс, въпреки предното си място в класацията, стигна само до „Общински финанси“. Курсистите от чуждестранните офиси трябваше да почакат до завръщането си у дома, за да разберат каква работа са получили, или в случаите на Дънкан и Карла — официално потвърждение, че не им предлагат нищо.

Остатъкът от деня премина в събрания, попълвания на формуляри и още презентации от незначителни отдели. Клюките и врявата не спираха. Повечето курсисти бяха щастливи, че са изкарали. Реакциите на провалилите се бяха различни. Някои го приемаха стоически, други се опитваха да се шегуват, трети, като Дънкан, изглеждаха ядосани, а четвърти, като Карла, просто плачеха. Никой не знаеше какво да каже на тези неудачници. Хората като Руди Мос не им обръщаха внимание. Те вече бяха история в „Блумфийлд Уайс“ — бяха неудачници и притежаваха нулева стойност за работа в екип. Защо да си губят времето с тях?

Крехката атмосфера на общност, създадена сред шейсетте млади банкери през изминалите пет месеца, се разпадаше и всеки гледаше напред към новия си живот със или без „Блумфийлд Уайс“. Нямаше прощално парти, а само откъслечни разговори, докато курсистите се занимаваха с формалностите — американците се опитваха да научат подробности за новите си работни места, а чужденците уреждаха завръщането си вкъщи.

Ерик и Алекс смятаха отново да организират парти за всички курсисти, но с приключването на програмата промениха намерението си. Решиха да поканят само тримата британци и Ленка в яхтата на бащата на Ерик, която стоеше на котва до северния бряг на Лонг Айланд. Всички, дори и Дънкан, с радост приеха поканата. И така, след последния час от програмата, всички се качиха на влака към Ойстър Бей. Вълнуваха се и за предстоящата вечер и за завършените курсове, които щяха да променят живота им завинаги.

7.

Лъскавата бяла яхта бавно пореше тихите води на залива. Беше дълга девет метра, с кубрик на кърмата, висок мостик и бак. Ерик я водеше срещу слънцето, което бавно потъваше зад гористия хребет на Мил Нек. Вечерта беше чудесна, най-свежата от седмици. Бурята от предната вечер бе изчистила мръсотията и влагата от въздуха, оставяйки ясно небе с малки пухкави облачета и лек бриз. Краят на горещото лято наближаваше; до септември оставаше само седмица.

Напрежението от програмата за обучение изчезна с намаляването на донесените алкохолни запаси. Имаше хладилници с бира, а Ленка и Алекс бяха донесли съставки за коктейли „Маргарита“. Всички се преоблякоха в дънки и тениски и оставиха костюмите си долу. Дори Дънкан се чувстваше спокоен и макар да не си говореха с Ленка, поне не се цупеха един на друг.

Крис качи три бутилки бира на мостика при Ерик, който стоеше на щурвала. Меган седеше до него, облечена в избелели джинси и стар син пуловер. Вятърът залепваше черната й коса върху лицето.

Крис отвори бутилките. Меган му направи място да седне при тях. Вечерта беше спокойна. Корморани се стрелкаха ниско над водата, оцветени с червени и оранжеви отблясъци от залязващото слънце. Този ръкав на Ойстър Бей се вдаваше няколко километра навътре в сушата; от всички страни се издигаха заоблени ниски хълмове, покрити с дървета и усамотени имения с по някой кей навътре в залива. Навсякъде се виждаха закотвени малки и големи съдове — от дребни рибарски лодки до океански яхти.

— Страхотно е — отбеляза Крис.

— Радвам се, че ти харесва — отвърна Ерик. — И аз обичам морето.

— Излизате ли с баща ти?

— Преди излизахме често. Сега по-рядко. Аз съм зает, той е зает — знаеш как е.

— Къде живеят родителите ти? В някое от онези имения ли? — Крис посочи една от огромните къщи, накацали по брега.

Ерик се разсмя.

— Не. Те имат малко жилище в града. Ойстър Бей беше мястото, където живееха всички занаятчии, обслужващи големите имения. И все още е запазил малко от старата атмосфера.

Крис се изненада. Мислеше, че бащата на Ерик е богаташ.

— Ще се върнеш ли тук някой ден? — попита той.

Ерик сви рамене.

— Не знам. Може би когато остарея.

— В една от тези къщи?

— Ей сега ще ти покажа къде наистина бих искал да живея. Мястото е точно зад този нос.

Носиха се по вълните още няколко минути и Ерик докара яхтата съвсем близо до брега, до модерна бяла къща със заоблени елегантни линии и големи прозорци. Пред нея се виждаше басейн и морава, която се спускаше до водата. Къщата не бе съвсем по вкуса на Крис, но определено впечатляваше.

— Твърде модерна е за теб, а? — попита Ерик.

— Не разбирам нищо от архитектура.

— Проектирана е от Ричард Майер3. — Ерик забеляза, че името не говори нищо на Крис. — Добре, както и да е. Харесва ми.

Крис разглеждаше именията наоколо, построени на достатъчно разстояние едно от друго, за да бъдат изолирани, и достатъчно близо, за да може онзи, който ги наблюдава от морето, да се наслади на различния им стил.

— Какви хора живеят тук?

— Попзвезди, мафиотски босове, инвестиционни банкери.

На Крис за пръв път му хрумна, че за някои хора инвестиционното банково дело не е само средство за добра заплата, но и ключ към сериозно богатство. Не можеше съвсем да повярва, че самият той някога може да живее в такава къща, но за Ерик го вярваше. Осъзна, че стои близо до човек, който един ден ще е много богат.

— Сериозно ли се отнасяш към политиката, Ерик?

Ерик го погледна и се усмихна.

— Да.

— Но човек не може да е едновременно и политик, и инвестиционен банкер, нали?

— Планът ми не е такъв. Ние в Съединените щати си имаме професионални политици. Те отиват в юридически колежи и после живеят във Вашингтон, запознават се с влиятелни хора. Моята стратегия е друга.

— И каква по-точно?

— В днешно време на човек му трябват пари, за да стигне върха в политиката. И този принцип все повече ще се утвърждава. Средствата за предизборни кампании непрекъснато се увеличават. Затова първо възнамерявам да направя куп пари и после да вляза в политиката. „Блумфийлд Уайс“ изглежда добро място за начало.

— Звучи смислено. — И за Ерик наистина бе така. Вярваше му, че ще осъществи плановете си. За Крис бе невъзможно да прави по-далечни планове от това да е благодарен, че има работа в „Блумфийлд Уайс“ и да се старае да я запази.

Ерик подкара яхтата обратно. От кубрика под тях се разнесе дрезгавият смях на Ленка.

— Ще поемеш ли управлението, Меган? — попита Ерик. — Ще сляза долу да видя какво правят.

Меган пое щурвала, а Ерик слезе долу. Крис остана на мостика.

— Добър лоцман ли си? — попита я той.

— Не — усмихна се Меган. — С Ерик сме излизали само няколко пъти с яхтата. Е, лесните неща мога да ги правя.

— Отдавна ли го познаваш?

— От четири години. Бяхме заедно в колежа „Амхърст“. Излизаме от около година. — Тя забеляза изненадата на Крис. — Ти мислеше, че съм още в гимназията, нали?

— О, не, не — отговори Крис.

— Изчервяваш се — каза Меган. — Отвратителен лъжец.

Истина беше. Крис усети пламналото си лице.

— Добре, признавам си — каза той. — Изобщо не изглеждаш на двайсет и две. Но това е хубаво, нали?

— Може би един ден ще е така. А сега си е чисто неудобство. Никой не ме взема на сериозно. И хора като теб се чудят защо Ерик ходи с ученичка.

— О, много добре разбирам защо Ерик ходи с теб — каза Крис, без да се замисля.

Меган бързо го погледна, за да провери дали това не е само любезна забележка, след това се усмихна и каза:

— Пак се изчерви.

Крис отпи от бирата, за да скрие объркването си. Меган наистина беше доста привлекателна. В нея имаше някаква мекота и самообладание, които предизвикаха у него желание да разговарят.

— Ерик е много амбициозен, нали? — попита той.

— О, да.

— Представи се блестящо в курса. Разбираше моментално всичко. Мисля, че той ще стигне далеч.

— Сигурна съм в това — потвърди Меган.

— Но същевременно е много приятен човек — продължи Крис. — Отдели много време, за да помогне на нас, останалите. Не беше длъжен да го прави.

— Но това не навреди на кариерата му, нали? — попита Меган.

— Можеше и да навреди — отвърна Крис.

— Но не стана така?

— Да, не стана.

Меган гледаше напред. Тъкмо заобикаляха една шамандура.

— Съжалявам. Това беше нечестно от моя страна. Ерик е много мил и щедър. Но никога няма да остави някой да попречи на амбициите му.

Крис вдигна вежди.

— Мислиш ли, че наистина ще се занимава с политика?

— О, да — отговори Меган, все така съсредоточена върху управлението на лодката.

— А мислиш ли, че ще стигне далеч?

— О, да — повтори тя.

Една мисъл порази Крис.

— Ще извърви ли целия път? Ще стане ли президент?

Меган се усмихна, сякаш Крис току-що бе разкрил някаква тайна.

— Това, което Ерик иска да направи, обикновено го прави. Никога не го подценявай.

— О-о! — Тя едва ли говореше сериозно. Но все някой трябваше да бъде президент и Ерик имаше не по-лош шанс от всеки друг.

— Не му казвай, че съм ти доверила това — помоли Меган.

— Гроб съм — отвърна Крис. — Но като че ли…

— Какво?

— Не знам. Като че ли си някак нещастна.

— Аз харесвам Ерик. Много. Всъщност… — Тя млъкна. Крис разбра много добре, че иска да каже колко много го обича, но че не може да се насили да го направи пред един непознат. — Харесвам го — повтори отново тя. — Но, моля те, не се обиждай, не съм във възторг от инвестиционното банково дело. Ерик има истински талант и ми се ще да го използва за нещо по-полезно.

— Навлизането в политиката може да бъде полезно. Ако е честен. А Ерик е честен.

— Така е. Бедата е, че Ерик е републиканец, а аз не съм.

— О!

Меган въздъхна.

— Както и да е. За момента нещата вървят много добре. Той харесва работата си, а аз своята, и макар да не се виждаме толкова често, колкото бихме искали, когато сме заедно, е чудесно.

Започна да се стъмва. Навсякъде около тях се появиха светлини от шамандурите, яхтите и къщите на брега. Меган включи светлините на яхтата.

— Ти изглеждаш твърде мил за инвестиционен банкер — каза тя.

— Професията не е толкова лоша.

— Ужасна е. Ерик ми разказа как решили да отстранят хората, попаднали в последната четвърт на списъка с оценките от програмата. И не разбирам фактическото неодобрение на екипната работа.

— „Блумфийлд Уайс“ е просто на върха и дори малко над него — заяви Крис. — Честно казано, аз се опитвам да не обръщам внимание на тези неща. Това е едно жестоко място. Но мисля, че мога да се справя в него, и това ме изпълва с известна гордост.

— Но инвестиционните банкери не спекулират ли просто с парите на другите хора, за да си плащат неприлични заплати от печалбите?

— Не е толкова просто. — Меган го погледна така, сякаш бе чувала това и преди. Което сигурно беше така. От Ерик.

— Не, наистина. Инвестиционните банки осигуряват света с капитал. Светът се нуждае от капитал, за да създава благосъстояние и работни места.

— Значи всички на Уолстрийт се борят всеки ден със световната бедност?

— Не точно. — Част от Крис разбираше нейната гледна точка. Баща му определено щеше да се съгласи с нея. Но ако самият той трябваше да се справи добре в „Блумфийлд Уайс“, а той искаше да се справи, тогава се налагаше да отхвърли този тип разсъждения. Във всеки случай не искаше да спори с нея. — А ти с какво се занимаваш? Живееш във Вашингтон, нали?

— Уча за магистърска степен в Джорджтаун. Средновековна европейска история. И преди да го кажеш, знам, че и това няма да спаси Третия свят.

— Но на теб ти харесва, нали?

— Много е увлекателно. Наистина. Но се намирам в една от онези вбесяващи ситуации — колкото повече чета по темата, толкова по-малко я разбирам. Можеш да се опитваш да разбереш света такъв, какъвто е бил преди хиляда години, но ние никога няма да успеем да го разберем напълно.

После почна да му разказва всичко за Карл Велики и неговия двор от учени и блюдолизци, а той я слушаше. Беше изучавал история, но бе избегнал Средновековието като прекалено чуждо на света, който разбираше. Меган го направи да звучи истинско. А на Крис просто му харесваше да разговаря с нея.

Когато наближиха устието на залива, Ерик се върна и пое управлението. Предупреди ги, че ще има малко вълнение, щом излязат в открити води, и стана точно така. Морската повърхност все още бе развълнувана от бурята през изминалата нощ. Ерик даде газ и яхтата ускори ход към Кънектикът.

Беше тъмно, но се виждаха светлини във всички посоки: бели, червени, зелени, мигащи, постоянни, движещи се, неподвижни, единични и на групи. Ерик явно можеше да разбира значението на всички. Луната превръщаше мрачносивото море в сребро и очертаваше бреговата линия като черен силует. Понякога я затъмняваше облак и тогава върху водата сякаш се спускаше тъмно наметало.

Крис слезе по стълбата в кубрика и видя, че всички са доста пияни. Той самият бе изпил само една бира след като отплаваха, но Ленка, Дънкан, Иън и Алекс се бяха почерпили с по няколко маргарити. Въпреки че се смееха, Крис можа да усети напрежението — смехът бе прекалено висок, закачките твърде обидни и в цялата олелия се долавяше истерична нотка.

И наистина не мина много време, преди обстановката да се взриви.

Естествено, фитилът бе запален от кавга между Ленка и Дънкан.

— Това ми напомня малко за Кейп Код, не мислиш ли, Ленка?

— Не ставай смешен — изфъфли тя. — Изобщо не прилича на Кейп Код.

— Прилича — настояваше Дънкан. — Точно като него е.

— Но сега е тъмно, Дънкан. Не можеш да видиш нищо. Всъщност тук няма никакви плажове. Има само огромни къщи. Дори морето изглежда различно.

— Не, не е така. Помниш ли онова място в Чатам, където ходихме? Онзи мотел, в който лежахме цяла неделя сутрин и просто гледахме морето от прозореца? Не се преструвай, че не си спомняш.

— Няма ли да млъкнеш! — избухна тя. — Това е минало! Не го ли разбра, Дънкан? Свършено е. Не можеш да продължаваш да говориш така, сякаш все още сме заедно.

— Но ние си прекарахме страхотно. Не можеш да го изтриеш от паметта си.

— Мога и ще го направя! — заяви Ленка жестоко.

Дънкан я гледаше, без да казва нищо. После грабна бутилка бира и несигурно заобиколи мостика към бака.

— Внимавай, Дънкан! — извика му Ерик отгоре. Яхтата се носеше по вълните и Дънкан лесно можеше да загуби равновесие.

Иън, Крис, Алекс и Ленка седяха в неловко мълчание в кубрика. Ленка наистина бе прекалила. Тя вероятно си даваше сметка за това, но не позволи на никой от тях да го каже.

Крис взе две бутилки и каза:

— Ще ги занеса на Ерик и Меган.

— Ще дойда с теб — присъедини се Иън.

Скупчиха се на мостика. Дънкан седеше на бака пред тях, пиеше бирата си и гледаше светлините на Кънектикът.

— Дънкан и Ленка скараха ли се? — попита Ерик.

— Да — каза Крис.

— Знаех си, че ще стане така.

— Не трябваше да ги каните — обади се Иън. — Той беше решил да създава неприятности.

— Трябваше — каза Ерик. — Не можем да го изключим от групата.

— Освен това — добави Крис, — Ленка е виновна. Напила се е.

— Алекс също — каза Иън. — Между другото, какво му е? От изпита насам все е унил.

— Не знам — отговори Ерик. — Може би майка му.

— Или работата му — каза Крис. — Той разбра ли защо не получи назначение? Справи се доста добре на изпита и мислех, че го искат от ипотеките. Ти знаеш ли защо, Ерик? Да не би просто да са го забравили?

Ерик сви рамене.

— Майка му не е добре. Мисля, че е за това.

— Виж — прошепна Иън. Сочеше надолу към кубрика зад тях. Ленка и Алекс бяха вплетени в здрава алкохолна прегръдка.

— О, по дяволите! — възкликна Крис.

Всички се обърнаха към Дънкан. Той се беше изправил и тъкмо хвърляше празната бирена бутилка в морето. Все още не можеше да види какво се случва в кубрика, защото мостикът му пречеше.

— Ленка! — извика Крис.

Ленка не го погледна, а само вдигна предупредително пръст.

Крис се обърна към Дънкан и викна:

— Дънкан! Чакай!

Дънкан вдигна поглед, олюля се и почти падна, когато една вълна удари яхтата.

— Искам още бира — изръмжа той, тръгна и видя Ленка и Алекс. — Хей! Какво правите?

Сграбчи Ленка за рамото и я дръпна от Алекс.

— Не ме пипай! — извика тя и го блъсна в гърдите.

— Какво правите вие бе? — извика Дънкан и също я блъсна.

— Остави я на мира! — викна Алекс.

Дънкан отстъпи крачка назад и замахна. Алекс беше прекалено пиян и не можа да реагира. Ударът попадна право в брадичката му и той се олюля. Дънкан го удари още веднъж, Алекс залитна към парапета, преобърна се и полетя надолу.

Впоследствие на Крис му беше трудно да възстанови точно какво се случи. Спомняше си писъците на Ленка, празния поглед на Дънкан, който гледаше с отворена уста мястото, където бе стоял Алекс. Ерик скочи от мостика и се хвърли във вълните.

Иън събу обувките си и също тръгна да скача.

— Недей! — опита се да го спре Меган, но той не я послуша.

Яхтата се носеше по вълните. Меган изключи мотора. Облак закри луната. Крис едва различаваше плуващия Иън. От другите двама нямаше и следа.

— О, боже! — възкликна Дънкан и също почна да се събува.

— Спри го! — извика Меган. — За бога, Крис, не го пускай да скочи!

Ленка крещеше на Дънкан на някаква смесица от чешки и английски. Крис скочи, за да го хване, но се забави.

— Трябва да го извадя, трябва да го извадя — фъфлеше Дънкан, докато се прехвърляше през парапета.

Ленка се хвърли в прегръдката на Крис. Хълцаше истерично. Той се опита да я отблъсне, но тя не го пускаше, затова я зашлеви през лицето. Тя го погледна смаяно и той я натисна да седне на един стол в кубрика.

Меган обръщаше яхтата назад.

— Крис! Ела тук!

Крис бързо се изкатери до мостика, но дори оттам — на няколко стъпки по-високо — не можеше да види никого. Двамата с Меган оглеждаха тъмната кипяща вода отпред. Тук, по средата на залива, вятърът беше по-силен. Пяна проблясваше тук-там по гребените на вълните, сякаш сто малки плувци заобикаляха яхтата. Луната се скри зад облак и внезапно стана много тъмно. Изглежда, се намираха на половината път между Лонг Айланд и Кънектикът и макар да ги заобикаляха светлините на яхти, никоя не бе достатъчно близо, за да помогне.

Меган бавно насочи яхтата към мястото, където мислеше, че бяха, когато Алекс бе паднал зад борда. Четирима бяха във водата, а Крис и Меган не виждаха нито един.

— Там! — извика Крис. — Вдясно!

Беше Дънкан — пляскаше несръчно във водата. Меган насочи яхтата към него. Крис скочи в кубрика и сграбчи спасителния пояс. Дънкан ги бе видял и им махаше. Беше доста трудно да се маневрира близо до него и измина цяла скъпоценна минута, преди Крис да успее да му хвърли пояса и той да го хване. Крис задърпа силно, влачейки го през водата, и накрая го издърпа на борда. Дънкан се тръшна на палубата и задиша тежко. Крис хукна към мостика да види какво става с другите.

— Мисля, че там има някой — каза Меган и насочи яхтата към нещо, което се показваше над водата.

Беше Ерик. След пет минути и той също се озова на палубата — трепереше и пухтеше.

— Намерихте ли го? — попита той между две вдишвания.

— Не — отговори Крис. — Иън също скочи. Трябва да открием и двамата.

Ленка вече се беше съвзела и се беше качила на мостика при Меган. Крис и Ерик се присъединиха към тях. Обикаляха наоколо с яхтата в разширяващи се кръгове от мястото, от което бяха извадили Ерик.

— Иън добър плувец ли е? — попита Меган.

— Мисля, че да — отвърна Крис. Иън понякога ходеше на басейн след работа в Лондон. — Ами Алекс?

— Нямам представа — каза Ерик.

— Ти видя ли го? — попита Крис.

Ерик все още се бореше за въздух, но поклати отрицателно глава. Зъбите му тракаха.

— Боже, колко е студена водата!

Кръговете се разширяваха. Крис вече изобщо не бе сигурен дали са близо до мястото, където бе паднал Алекс.

— Бреговата охрана! — възкликна Меган. — Не трябва ли да се обадим на бреговата охрана?

— Не сте ли го направили още? — попита Ерик.

— Н-не — заекна Меган. — Не се сетих.

— Шестнайсети канал — каза Ерик. — Чакай, аз ще се обадя. — Той грабна микрофона на радиостанцията, която се намираше до кормилото, и подаде сигнал за бедствие. Огледа се наоколо. — Няма нищо друго близо до нас.

— След колко време ще дойдат?

— Не знам. Десет минути. Половин час. Нямам представа.

— Там! — извика Ленка и посочи напред и леко надясно от яхтата.

Крис се взря в мрака и можа да различи една махаща ръка. Меган зави към нея. Точно когато наближиха, облакът най-после отмина и луната освети плувеца. Беше Иън. Едва се движеше, но все още се държеше. Хвърлиха му пояса и той със сетни усилия проплува няколко метра, за да го хване. Крис и Ленка го издърпаха на борда.

— Видях ви да изваждате Ерик — изломоти Иън. — И се опитах да махам и да викам. Но вие не ме забелязахте.

— Е, вече те извадихме — каза Крис.

Продължиха търсенето. Отчаянието им се засилваше. От Алекс нямаше и следа. Десетина минути след подадения от Ерик сигнал за бедствие към тях се приближи бърз полицейски катер. След като се ориентира, охраната нареди на Меган да закара яхтата на брега. Меган започна да спори, че трябвало да останат и да продължат търсенето, но хората от охраната бяха непреклонни. Казаха, че в Ойстър Бей щяла да чака линейка.

Иън и Ерик се преоблякоха в сухите си костюми, които бяха долу. Дънкан отказа. Всички се струпаха мълчаливо на мостика. Яхтата летеше към брега. Сега, когато трескавото търсене бе приключило, ги измъчваше една и съща мисъл. Алекс беше изчезнал.

Дънкан лежеше на палубата. Ленка седеше до него и стискаше главата си с ръце. Иън изглеждаше изтощен и гледаше с празен поглед в пространството. Крис се чувстваше зашеметен, неспособен да повярва във видяното през последния половин час. Всичко това бе някаква ужасна грешка. Трябваше да намерят Алекс, просто трябваше. Сега, когато бреговата охрана беше дошла, властите, възрастните, щяха да го намерят. Крис не можеше съвсем да повярва, че и той вече се числи към възрастните, че това не е детска игра, че е станал свидетел как един мъж поваля друг в морето и че другият, техен приятел, най-вероятно е мъртъв.

— Ще ни питат как падна Алекс — сети се Ерик.

— Ще им кажа — изплака Дънкан. — Ще им кажа, че го ударих.

— Не, вината беше моя — каза Ленка. — Аз съм виновна, че го удари. Исках да се ядосаш. Заради него.

Дънкан поклати глава.

— Аз го убих — рече той. — Аз го убих.

— Все още има вероятност да го намерят — обади се неуверено Крис. Но никой не вярваше в това. Дори самият той.

— Дънкан може да се озове в много сериозна ситуация — отбеляза Ерик.

— Знам — съгласи се Дънкан. — Заслужавам си го.

— Не мисля, че го заслужаваш — каза Ерик. — Ти беше предизвикан. Нямаше намерение да го убиваш.

— Казах, че аз съм виновна! — повтори Ленка. — И ще им го кажа.

Крис разбра какво мисли Ерик.

— Не е необходимо някой да попада в беда. Всички знаем, че стана случайно. Трябва да кажем, че Алекс е паднал пиян в морето.

— Но аз го ударих — настояваше Дънкан.

— Знаем — каза Крис. — Но знаем също, че нямаше намерение да го убиваш. Освен това ти беше провокиран. Но ако кажем на полицията, те могат да те арестуват за непредумишлено убийство или нещо такова.

— Мисля, че може да бъде обвинен за убийство втора степен — заяви Ерик. — Каквото и да е обвинението, ще е сериозно.

— Не мога да повярвам, че си способен да говориш по този начин — настояваше Дънкан. — Алекс е мъртъв! Не разбираш ли това? Алекс е мъртъв.

Ленка спря да плаче и се приближи до Дънкан.

— Алекс може и да е мъртъв. Но Крис и Ерик са прави. Възможно е това да съсипе целия ти живот. — Тя го докосна по ръката. — И аз не искам да бъда отговорна за това.

Замълчаха, клекнали заедно на тесния мостик.

— Е, какво ще кажете? — попита Ерик. — Трябва да решим в следващите няколко минути. Крис?

— Казвам, че това беше инцидент. Алекс стоеше на бака, тръгна за още бира, подхлъзна се и падна в морето.

— Ленка?

— И аз мисля така.

— Дънкан? Става дума за твоя живот.

— Става дума за живота на Алекс.

— Да, и за него. Но сега говорим за твоя.

Той прехапа устна и кимна.

— Добре.

— Иън?

Иън все още не помръдваше, гледаше нагоре в небето.

— Иън? Ако ще използваме тази история, всички трябва да се придържаме към нея.

Иън гневно погледна Ерик. Внезапно Крис се запита доколко егоистичен е Иън. Щеше ли да рискува да излъже пред полицията, за да помогне на Дънкан? Накрая Иън кимна.

— Добре.

— Тогава всички сме съгласни.

— Не, не сме — каза Меган.

Ерик се обърна изненадано към нея.

— Защо?

— Защото трябва да им кажем истината.

— Но нали не мислиш, че Дънкан нарочно бутна Алекс в морето?

— Не. Но не е моя работа да решавам. Това е работа на полицията.

Яхтата наближаваше Ойстър Бей. Вече се виждаха светлините на две коли, които чакаха на брега.

Ерик заговори тихо на Меган, докато тя изключваше мотора.

— Знам, че мразиш лъжата. Не мога да те накарам да лъжеш. Но става дума за мой приятел. Ще го направиш ли заради мен?

Всички бяха вперили очи в нея. За Крис беше ясно, че е най-добре да се придържат към версията за случайното падане на Алекс. Не му харесваше идеята да лъжат пред полицията, но ако кажеха истината, нямаше да спечелят нищо, освен да хвърлят Дънкан в челюстите на американската правораздавателна система. Бе невъзможно да се предвиди резултатът. Той знаеше, че Дънкан ще страда за случилото се до края на живота си. Вероятно и Ленка. Крис уважаваше Меган за честността й, но се надяваше, че тя ще промени мнението си. Както им бе напомнил Ерик, Дънкан беше техен приятел.

Меган гледаше Ерик. Накрая пое дълбоко дъх и кимна.

— Добре. Но не възнамерявам да разказвам измислици. Просто ще кажа, че не съм видяла нищо.

— Това ще е достатъчно — съгласи се Ерик. — Сега ме остави да вкарам яхтата в дока.

От първия удар Алекс го заболя. Вторият повреди нещо в мозъка му, някакъв механизъм на нервната система, който поддържаше тялото му в равновесие. Усети как коленете му се подгънаха и как залита назад. Почувства как бедрата му докоснаха парапета и се опита да се наведе напред, но дали защото бе пиян, или защото яхтата се люшна, не можа да го направи. Усети как пада назад и след секунда се озова под водата.

Беше много студена и сякаш изстискваше въздуха от него. Беше тъмно и тежестта на дрехите го дърпаше надолу, и той не можеше да каже в коя посока е повърхността. Риташе панически с крака и размахваше ръце. Дробовете го боляха, но успяваше да държи устата си затворена. После лицето му изведнъж се озова над водата и той пое въздух точно когато една вълна се пречупи над него. Морската вода ужили дробовете му и го задави. Алекс зарита трескаво с крака и успя да задържи лицето си над водата достатъчно дълго, за да успее да изкашля и изплюе водата. Пое нова глътка въздух, после го заля друга вълна.

Успяваше да се задържи над водата, макар че дрехите му тежаха като олово и студът го вкочаняваше. Огледа се и зърна отдалечаващата се яхта. Вдигна ръка да привлече вниманието им и бързо потъна, като погълна още вода. Отново се задави.

Беше в голяма беда и го съзнаваше. Не беше добър плувец и си даваше сметка, че е пиян. Вече не виждаше яхтата сред вълните.

Не искаше да умре. Беше твърде млад. Имаше толкова много неща, които искаше да свърши през живота си. Нямаше да умре.

Заплува натам, където бе видял яхтата за последен път. Опитваше се да плува равномерно, но беше трудно. „Забави. Плувай бавно.“ Важното бе да се държи на повърхността — те щяха да го намерят. Вече сигурно обръщаха назад. След секунда щяха да бъдат при него.

Забеляза нещо пред себе си! Някой плуваше към него! Алекс вдигна ръка, извика и заплува по-бързо.

Плувецът се приближи. „Слава богу“ — помисли Алекс.

— Тук! — извика той. — Тук съм!

Хвана ръцете, когато те се протегнаха към него. Искаше му се никога да не ги пуска. Беше спасен!

И внезапно ръцете го натиснаха надолу. Той беше толкова изненадан, пропусна да си поеме въздух, преди да потъне. Какво ставаше? Беше прекалено слаб. Не можеше да се бори. Протегна ръка, за да сграбчи плувеца, да го повлече надолу със себе си, но дробовете му вече се пълнеха с вода. Усещаше как потъва в мрака, в прегръдката на студеното, ледено море.

Откриха тялото му на другата сутрин, разбито в скалите на няколко километра по-надолу по брега близо до Итънс Нек. Крис, Иън и Дънкан се задържаха още седмица в Ню Йорк заради разпитите с полицията и погребението. Зададоха им въпроси, на които отговориха с лъжи. После британците отлетяха обратно в Лондон, Ерик и Ленка заеха работните си места в „Блумфийлд Уайс“, а Меган се прибра във Вашингтон.

Ала Алекс беше умрял. И споменът за това как бе умрял щеше да остане у всички тях.