Хищникът

1.

Когато колата забави ход зад жълтото такси отпред, Ерик вдигна очи от „Уолстрийт Джърнъл“ и си погледна часовника. Шест без двайсет. Трябваше да бъде в офиса на адвокатите си в центъра на града в без петнайсет. Щеше да закъснее. Вероятно много, тъй като бе петък вечер, а се намираше само на половината път дотам. Неприятно. Във всеки случай, ставаше дума само за незначителна сделка. Продаваше се някаква компания, наречена „Неткоп“, която произвеждаше приспособления за интернет. Единствената причина, поради която не бе възложил сделката на някой по-младши от фирмата, беше, че самият Сидни Стол бе инвестирал в компанията. Сидни щеше да е доволен, ако Ерик успееше да постигне добра цена за „Неткоп“. А също и Ерик. Това му беше работата. От компанията се интересуваха трима големи производители на телекомуникационно оборудване. Единият предложи четиристотин милиона долара, но Ерик бе сигурен, че може да постигне поне двойно по-голяма сума и може би дори милиард, ако успее да ги накара да наддават.

Колата се придвижи още шест метра напред.

— Няма ли начин да се измъкнем от задръстването? — попита той.

— Нищо не можем да направим — отговори дебелият шофьор, който изглеждаше напълно доволен да прекара петъчната си вечер приведен над кормилото сред задръстванията на Манхатън.

Ерик въздъхна, но реши да не спори. Тери щеше да направи нещо. Но в момента го нямаше.

Той се върна към юридическите документи на коленете си. Стъмваше се и буквите на гъстия шрифт започнаха да се сливат. Той разтри очи и запали лампата в купето. Можеше да работи много и обичаше да работи, но се получаваше така, че работеше непрекъснато. А се тревожеше и за онази, другата работа.

Клетъчният му телефон позвъни. Ерик въздъхна. Проклетият телефон никога не спираше.

— Ерик Асл.

— Ерик, обажда се Иън.

Ерик остави документите на седалката. Иън явно бе разтревожен.

— Какво има?

— Крис иска да се срещнем.

— И?

— Каза, че открил нещо в Америка, за което иска да разговаряме.

Пулсът на Ерик се ускори.

— Каза ли какво?

— Не. Ти срещна ли се там с него? Каза ли ти, че е открил нещо?

— Видяхме се — отговори Ерик. — Не беше открил нищо особено. Знае за Алекс и наркотиците. Но когато го видях, не беше направил връзка със случилото се с Алекс, да не говорим за Ленка.

— Разговарял ли е с Маркъс Луброн?

— Не знам. Имаше такова намерение. Но се надявах, че може да промени решението си.

— Може би е говорил с Маркъс. — Иън говореше развълнувано. — Може би Маркъс му е разказал всичко.

— Успокой се, Иън — каза Ерик. — Не знаем какво е казала Ленка на Маркъс. Даже не знаем дали Крис се е срещнал с Маркъс. И ако го е направил, ние не знаем какво е казал Маркъс. — Той спря, за да помисли. Можеше да чуе учестеното дишане на Иън. — Кога ти се обади Крис?

— Преди няколко часа.

— И кога трябва да се срещнете?

— Утре по обяд.

— Мисля, че ще е най-добре, ако не отидеш.

— Но ако не отида, той ще ме намери.

— Тогава защо не заминеш някъде?

— Да замина?

— Да. Отиди в чужбина. Във Франкфурт. В Париж. Просто замини някъде. Кажи му, че ще се видите, когато се върнеш. Така ще спечелим малко време.

— Но утре е събота!

Ерик затвори очи. Боже, как хленчеше този човек!

— Иън. Истинските мъже работят и в събота. Просто му кажи това, което ти казах.

— Ти какво ще направиш?

— Не знам — отговори Ерик. — Но ще измисля нещо.

— Ерик, не прави нищо прибързано.

— Казах, че ще измисля нещо. Знаеш ли какво? Замини за Париж. Обади ми се, когато пристигнеш. Най-добре да се срещнем там. — Той замълча за няколко секунди, за да обмисли нещата. — Ще закусваме заедно в хотел „Джордж Пети“ в неделя. — После натисна червения бутон на телефона си и Иън вече го нямаше.

Ерик гледаше тълпата и колите и мислеше. Въпреки внимателно култивираната си британска арогантност Иън беше слаб. А Крис бе непоколебим. Ерик трябваше да действа. Отново.

Натисна един номер в паметта на телефона си. Свързването отне няколко секунди. Гледаше дебелия врат на шофьора. Той беше глупав, но Ерик не искаше да рискува. Може би вече бе казал повече неща, отколкото трябваше, в разговора си с Иън. Този път щеше да е по-внимателен.

Отзоваха се на обаждането след първото позвъняване.

— Да.

— Тери?

— Да.

— Къде си?

— В Кеймбридж.

— Къде е нашият човек?

— С нашето момиче.

Дори да улови лека нотка на подигравка в гласа му, Ерик не й обърна внимание.

— Добре. Мисля, че не е разбрал посланието ни. Затова действай и направи това, което е необходимо. След това вземи самолет за Париж. Ще се видим там в неделя.

— Разбрано.

Още обаждания. До секретарката, за да резервира полет до Париж. До един от по-амбициозните вицепрезиденти, за да му съобщи, че вече работи върху сделката с „Неткоп“ и трябва незабавно да отиде до офиса на адвокатите. Човекът страшно се зарадва. Червена точка пред Сидни. После обаждане на самия Сидни Стол с обяснението, че Ерик е чул слух за сливане на големи европейски телекоми и трябва да замине незабавно. На Стол очевидно не му стана приятно, но не можа да възрази нищо. Конфликтът на интереси щеше да е твърде явен, ако накараше Ерик да остави тази възможност заради сделка, в която Стол имаше лични инвестиции. Ерик се намръщи, докато разговаряше с него. Никога не бе безопасно да се будалка Стол. Но нямаше друг избор.

Накрая се обади на Каси и за пореден път провали плана им за уикенда да излязат с яхта в морето. Каси го прие добре. Ерик се усмихна. Тя беше чудесна жена.

Крис паркира колата на най-близкото свободно място до апартамента си — на петдесет метра от входа — и помъкна чантата си. Мислеше нервно за срещата си с Иън след час. Опитваше се да не обръща внимание на страха. Иън не можеше да направи нищо в пълната с хора кръчма. Всъщност беше трудно да гледа на него като на физическа заплаха. Като на манипулатор, да. Като на коварно, лъжливо, интригантско копеле. Но не и като на хладнокръвен убиец.

Но Алекс и Ленка бяха мъртви, и двамата. А самият той бе получил предупреждение.

Огледа улицата и в двете посоки, преди да отключи входната врата на сградата. Нищо подозрително — само един петдесетинагодишен мъж разхождаше кучето си и една измъчена майка теглеше две опъващи се деца към Хийт. Никой не го чакаше на стълбите и апартаментът му си беше заключен точно както го бе оставил. Той влезе, хвърли нещата си, сложи чайника да ври и прослуша съобщенията на телефонния секретар. Имаше едно от Иън.

— Съжалявам, не мога да дойда по обяд. Трябва да замина за Париж. Ще ти се обадя другата седмица.

Крис намери мобилния номер на Иън и го набра. Той отговори.

— Ало?

— Иън? Обажда се Крис.

— О, здравей, Крис.

— Къде си?

— На летище „Хийтроу“.

— Виж, налага се да те видя.

— Да. Съжалявам за днес. Но можем да го направим в края на другата седмица. Ще ти се обадя веднага щом се върна.

— Защо заминаваш така внезапно за Париж?

— Голяма сделка. Трябва да действаме бързо. Научих го късно снощи.

— Но днес е събота!

— Сделката си е сделка. Пращат ме и трябва да отида.

Това беше подозрително. Хора в корпоративните финанси като Ерик можеха да работят през целия уикенд, но Иън беше предимно търговски посредник. А те работеха от понеделник до петък. Или поне беше така, докато Крис работеше в „Блумфийлд Уайс“.

— Трябва да говоря с теб, Иън. Мога да тръгна сега с колата към „Хийтроу“.

— Полетът ми е след двайсет минути.

— Не можеш ли да хванеш по-късен?

— Не. Имам среща в Париж. И без това ще бъде достатъчно напрегнато.

По дяволите!

— Кога ще се върнеш?

— Не мога да ти кажа. Ще зависи от това как тръгне сделката. Най-рано в края на следващата седмица. Аз ще ти се обадя.

— Иън…

— Викат пътниците. Ще ти се обадя, като се върна.

Крис затвори телефона с мисълта, че не вярва на нито една дума на Иън.

Полетът на Иън до Париж беше ужасен. Той се потеше — или отоплението в самолета бе много силно, или имаше някаква друга причина. Ерик беше прав — щеше да е в по-голяма безопасност в Париж. Крис едва ли щеше да дойде да го търси там. Иън нямаше представа какво щеше да обясни в офиса в понеделник. Естествено, нямаше никаква голяма сделка във Франция, върху която да работи. Затова пък в Лондон имаше няколко, за които се очакваше да предприеме нещо. Налагаше се да измисли някаква сложна история, за да оправдае пътуването си до Париж. Е, имаше два дни за това.

Той се страхуваше. Страхуваше се от десет години. Положи всички усилия, за да прикрие страха си, да го забрави, да го рационализира, но той винаги си оставаше под повърхността. И сега, след смъртта на Ленка, се прояви открито.

Потърси малкото пакетче в джоба на сакото си. За пръв път вземаше малко със себе си в чужбина. Досега винаги спазваше правилото да не пренася наркотици през граница. Но в днешно време пътуването от Лондон до Париж не беше опасно. Единствените проверявани хора, които бе виждал, бяха мургави мъже с мустаци и кожени якета, които сякаш носеха на челата си татуировка „контрабандист“. Той нямаше да има проблеми. Носеше достатъчно, за да му стигне до края на следващата седмица.

Сега определено имаше нужда от малко наркотик. Съзнаваше, че е повишил употребата през последните седмици, след смъртта на Ленка. И нищо чудно. Това бяха извънредни обстоятелства. Освен това вярваше, че винаги може да се откаже. Но пък многократно бе изпадал в абстиненция през последните десет години.

Въртеше се на седалката. Не подценяваше Крис. Той беше умен, непоколебим и накрая щеше да открие истината. Освен ако Ерик не успееше да го спре. Потръпна. Крис се бе превърнал в проблем, но Иън не искаше друго убийство. Убийствата трябваше да спрат.

Щеше му се да бе разказал на хората това, което знаеше, когато имаше тази възможност преди десет години. Сега вече нямаше избор. Трябваше да мълчи и да вярва на Ерик.

Нервите му не издържаха. Той стана, промуши се пред мъжа на седалката до пътеката и тръгна към тоалетната.

Краката на Тери удариха влажната почва почти безшумно. Триметров скок от стената на колежа. Никакъв проблем. Тери се усмихна. Тези стари колежи можеха и да изглеждат отвън като крепости, но да се проникне в тях беше фасулска работа. И след като вече си вътре, имаше всякакви храсти, стълбища и коридори, където можеш да се скриеш. Освен това всички, които бе видял да се разхождат тук през деня, изглеждаха странно и той се съмняваше, че ще впечатли някого.

Беше един и половина през нощта. Тънкият полумесец осветяваше съвсем слабо плетеницата от клони на старото дърво пред сградата. Тери изчака десет минути, приглаждайки залепените си мустаци. Започваше да ги харесва. Може би трябваше да си пусне истински, когато всичко това приключеше. Но перуката го дразнеше. Дългата мазна коса гъделичкаше шията му. Караше го да се чувства мръсен, а не спретнатият, добре подстриган боец, за какъвто се смяташе. Но тя бе необходима и достатъчна, за да заблуди всеки, който го зърне. Той се ухили, като си помисли как бе заблудил с нея Шчипьорски в Ню Йорк.

Изчака да отмине едно пияно момче, което се клатушкаше на път за леглото си, и после се плъзна в сянката на стената. Изправи се, изкачи стълбата и влезе. Всичко беше отключено. Изкачи два етажа и спря пред дебелата дървена врата с боядисан номер осем на стената над нея. Вратата беше заключена, но ключалката бе обикновена и след няколко секунди Тери влезе.

Озова се във всекидневна. Нямаше легло, но в единия ъгъл се виждаше врата. Той я отвори и се мушна в друга, много по-малка стая. Там имаше тясно легло, на което лежеше сгушена под завивките фигура с тъмна, разпиляна по възглавницата коса. Тери плъзна ръка с ръкавица в якето си и внимателно извади нож…

След два часа се намираше в едно денонощно интернет кафе в Лондон и изпращаше кратко съобщение. Три часа по-късно, вече без мустаци и перука, стоеше на изход номер четири на летище „Хийтроу“ и чакаше ранния полет за Париж.

2.

В неделя Крис се събуди рано. Нямаше шанс да се наслади на традиционното си неделно излежаване, затова стана и си направи чай. Мислите, които скачаха несвързано в съня му, се сляха във въпроси, на които трябваше да намери отговор. Маркъс, Иън, Алекс, Ленка. Как бяха свързани всички те? Какво се бе случило в морето край Лонг Айланд преди десет години? Какво се бе случило в Прага преди две седмици? И какво правеше Иън в Париж?

Погледна тъмния екран на компютъра. Може би там имаше писмо от Маркъс? Или от Джордж Калхун? Или от някой друг, който можеше да хвърли светлина върху цялата тази каша? Знаеше, че това вероятно е загуба на време, но все пак провери пощата си.

Имаше писмо. От някакъв „загрижен приятел“. В полето на темата пишеше „Веднъж вече ти казах“. Писмото гласеше:

Крис гледаше текста с отворена уста. Все още бе сънен и не можеше да осъзнае какво точно става. Провери адреса на изпращача — верига от интернет кафета.

Телефонът иззвъня и той го вдигна.

— Крис! Крис, обажда се Меган! — Гласът й бе почти истеричен.

— И ти ли получи писмо? — попита Крис.

— Какво писмо? Току-що се събудих. Обърнах се и на възглавницата ми… Боже, това е ужасно! — Тя се разплака.

— Какво е станало? Успокой се, Меган. Успокой се.

— Нож, Крис. Огромен дълъг нож. С кръв по него. И кръв по цялата ми възглавница. Ужасно е!

Тя отново избухна в плач.

— Ранена ли си?

— Не — подсмръкна тя. — Но някой е влязъл и… Не съм усетила нищо.

— Слава богу, че не са те наранили. Но сигурно е ужасно.

— Да. Но кой може да го е направил? И защо?

— Опитали са да те уплашат. Както и мен.

— Добре, успяха — призна Меган. — Никога през живота си не съм била толкова уплашена.

— Разбирам — каза Крис. Искаше му се да може да я прегърне и да я успокои. После усети как го обзема вина. — Съжалявам.

— Съжаляваш ли? Няма за какво да съжаляваш.

Крис преглътна.

— Получих писмо по интернет тази сутрин. — Той го прочете от екрана на компютъра. — И ме предупредиха лично, докато бях в Ню Йорк. Някой ме заплаши с нож и беше написал предупреждение с кръв на огледалото в банята на хотелската ми стая.

— Боже, защо не ми каза?

— Не исках да те плаша — отговори Крис. — Помислих, че можеш да се опиташ да ме разубедиш за разговора с Маркъс. Не прецених, че и ти си в опасност.

— Следващия път, когато някой се опита да те убие, да ме уведомиш, става ли? — Меган явно се ядоса. И имаше право.

— Съжалявам.

Меган помълча известно време, после каза:

— Те не си поплюват, нали?

— Да.

— Мислиш ли, че може да е бил Иън?

— Възможно е. Може би е отишъл в Кеймбридж вместо в Париж. Но човекът, който ме нападна в Ню Йорк, определено не беше Иън. Ако той стои зад тази работа, сигурно действа с някой друг.

— Какво да направим?

— Можеш да уведомиш администрацията на колежа. Те ще се свържат с полицията. Но не съм сигурен, че от това ще излезе нещо добро — не съм чувал нищо от нюйоркските ченгета, откакто им разказах какво ми се случи. Но не мога да те карам да мълчиш.

Меган въздъхна.

— Няма смисъл. В колежа няма да погледнат с добро око на това. И който го е направил, сигурно е професионалист. Полицията едва ли ще го залови. Ще сваля калъфката ще изхвърля и нея, и ножа.

— Запази ножа. Може да ни потрябва като доказателство.

— Прав си. Добре.

Млъкнаха за момент.

— Крис?

— Да?

— Страх ме е.

— Знам. И мен ме е страх.

— Мисля, че става наистина лошо.

За секунда Крис не отговори. Беше решил да поеме рискове върху себе си. Но не можеше да рискува и живота на Меган.

— Може би — съгласи се той. — За известно време ще си трая. Няма да задавам никакви въпроси. Ще мълча.

— Съжалявам, Крис. Но наистина трябва да го направиш.

— Сигурно се чувстваш ужасно. Не ми харесва, че си сама. Мога ли да дойда да те видя?

— Ще бъде страхотно, ако можеш. Смятах да чета в библиотеката, но ако дойдеш вечерта, ще се радвам да те видя.

— Ще дойда — каза Крис.

— Благодаря — отвърна Меган. — Ще те чакам.

Иън огледа помпозната атмосфера на трапезарията в хотел „Джордж Пети“. Обикновено щеше да се наслади на закуска в такава красива обстановка, играейки ролята на международен инвестиционен банкер сред подобни на себе си хора. Но не и тази сутрин. Копнееше за чаша силно кафе и цигарка в някое обикновено кафе. Разбира се, с Ерик нямаше шанс за това.

Криеше се в Париж почти цяло денонощие. Заваля от момента, в който таксито му стигна до улица „Периферик“, и продължи да вали цяла нощ. Отне му цял век да намери хотелска стая без предварителна резервация и прекара по-голямата част от деня, избягвайки шумните мъже в червени блузи, пристигнали да ободряват страната си в мач по ръгби. Накрая откри един мръсен хотел близо до Северната гара, хвърли чантите си, разходи се малко под дъжда и после гледа някакъв лош американски филм, дублиран на френски, в някакво кино.

Чувстваше се отвратително. Предната нощ беше препил. И кокаинът. От него за малко се почувства по-добре. Но сега бе ужасно. Извади цигара и я запали. Ах, това беше добре.

— Иън, радвам се да те видя.

Бе пропуснал влизането на Ерик. Той изглеждаше отвратително блестящ и весел в снежнобялата си риза и толкова стегната вратовръзка, че сякаш изскачаше направо от шията му. Иън изпита желание да я дръпне, но вместо това само изсумтя, като пренебрегна протегнатата ръка на Ерик. Въпреки обстановката край тях това не беше бизнес среща и не му се щеше да се преструва, че е такава.

— Самолетът кацна с половин час закъснение. Но пък нямаше задръствания. Поръча ли?

Иън поклати глава. Ерик улови погледа на един минаващ келнер и поръча кроасани и кафе. После попита:

— Как си?

— Зле — отговори Иън и подсмръкна.

— Вярно, не изглеждаш много добре. — Ерик го изгледа внимателно. — Взимаш ли някакъв наркотик?

— Взимам — отговори той. Не си струваше да лъже.

— Това е глупаво. В момента всички се нуждаем от трезви глави.

— Стига глупости! — сопна му се Иън. — Ще правя каквото си искам. И ти навремето го правеше предостатъчно. Точно това ни забърка в тази каша.

— Това беше много отдавна. Не съм пипал нищо от десет години — заяви Ерик.

— Добре, но не си светец — отбеляза Иън. — Аз пък не съм убивал никого от десет години. Всъщност никога не съм убивал никого.

— Говори по-тихо — каза Ерик и се усмихна.

— Защо, по дяволите, трябваше да нареждаш убийството на Ленка? — попита Иън с по-тих глас.

— Нямах избор. Тя щеше да говори. Първо с Маркъс Луброн, а после и с други хора. Имаше само един начин да я накарам да млъкне.

— Но сега Крис е по следата. И старото ти гадже, Меган. А после Дънкан. Цялата работа се изплъзна от контрол.

— Не съвсем — спокойно каза Ерик. — Работя по въпроса за връщането й под контрол. И си спомни, че ако не беше казал на Ленка за Алекс, всичко това нямаше да се случи.

Иън въздъхна. Главата му пулсираше. Той затвори очи. Ерик бе прав. Спомни си нощта, когато отвори тази кутия на Пандора. Беше много късно и бяха в апартамента на Ленка. Току-що се бяха любили. Ленка разказваше за срещата си с Маркъс същия ден. Иън беше малко уморен, малко друсан и мозъкът му не работеше както трябва. Усмихна се и каза колко е смешно, че дори Дънкан не е виновен за смъртта на Алекс. Ленка внезапно се ококори и поиска да разбере какво има предвид. Иън се опита да увърта, но тя го засипа с въпроси и съпротивата му бързо се сломи. От години искаше да разкаже на някого и Ленка изведнъж му се стори подходящия човек. Затова й разказа как е видял Ерик да дави Алекс. Оказа се, че Ленка изобщо не е подходящият човек. Тя избухна. След десет минути Иън се озова на Олд Бромптън Роуд да търси такси.

После Ленка му каза, че ще каже на Маркъс, а Иън каза на Ерик. И после Ленка беше мъртва.

— И двамата се издънихме — заяви Иън. — Но не е необходимо ситуацията да се влошава.

— Прав си, не е необходимо — съгласи се Ерик. — Мисля, че е много важно да си затваряш устата. Защото знаеш какво ще се случи, ако не го направиш.

— Това заплаха ли е?

— Разбира се — потвърди Ерик. — И знаеш, че ще я изпълня, ако се наложи.

Иън се ядоса. Не знаеше как, но се бе озовал под командата на Ерик още от удавянето на Алекс. Навремето му се струваше умно да остави Ерик да се погрижи за всичко. Ерик, който, изглежда, винаги имаше отговор за всяка ситуация. Е, сега беше ясно, че е сгрешил. Ерик имаше повече какво да губи от него. Време беше Иън да поеме нещата в свои ръце.

Той запали друга цигара.

— Не би ли трябвало аз да съм този, който заплашва? — попита той. Мъчеше се гласът му да звучи спокойно и авторитетно.

— Не мисля, че би било разумно — отговори хладнокръвно Ерик.

— Защо не? Ти уби Алекс. Ти уреди убийството на Ленка. Просто ми се махни от главата или ще разкажа на всички какво знам.

Иън се надяваше, че това ще стресне Ерик. Но не стана така.

Ерик само го гледаше. Иън се опита да пуши цигарата си спокойно, но не спря да се върти на стола. Накрая палецът му се вдигна до устните и той захапа нокътя.

Ерик се усмихна с превъзходство.

— Никой не може да си позволява да ме заплашва — заяви той и стана от масата точно когато келнерът донесе кроасаните.

Тери чакаше Ерик на летище „Шарл дьо Гол“. Ерик го заведе в едно от онези тихи места в аерогарите, които не са на пътя от едно място до друго, нито пред някакви важни офиси, и седнаха на два стола. Единственият човек наблизо беше една чистачка.

— Е, шефе? — попита Тери.

Ерик въздъхна и изду бузи.

— Иън е ненадежден. Оправи се с него.

— Същата сума като последния път ли?

Ерик кимна.

Тери се усмихна. Ерик бе платил щедро.

— В Кеймбридж всичко ли мина добре? — попита Ерик.

— Влязох без проблем. Оставих ножа. Излязох. Никой не ме видя.

— Мислиш ли, че това ще я уплаши?

— О, ще я уплаши — отвърна Тери. — Но сигурен ли си, че това ще е достатъчно?

— Не можем да сеем трупове навсякъде — каза Ерик. — Всеки труп увеличава риска да ни хванат. Това, че труповете се появяват в различни страни, е добре, но ако някой се сети, че убитите са били на същата яхта преди десет години, сме в беда.

Тери само кимна. Но Ерик разбра подтекста. Тери смяташе, че Ерик е мек с Меган, защото му е била гадже. Добре, прав беше. Ерик наистина не искаше да я убива, ако можеше да го избегне. Всъщност той не искаше да убива никой от тях. Но след Алекс едното доведе до другото.

А трябваше да убие Алекс. Ако не го бе направил, изпускаше шанса да осъществи плановете си. Винаги бе знаел, че е изключително надарена личност, знаеше го още като малко дете. Нямаше клас, в който да не може да излезе първенец, нямаше работа, която да не успее да получи, нито състезание, което да не може да спечели. Знаеше още от детството си, че този изключителен талант му е даден за една цел и целта му се струваше тази — да бъде водач на страната си. Можеше да го постигне. Имаше таланта. Можеше да печели пари. По дяволите, дори имаше късмет. И знаеше, че щом заеме висок пост или дори най-високия пост, ще върши работата си добре. Ерик знаеше, че амбицията му е далеч от възможностите на повечето смъртни. Но бе уверен, че е в неговите възможности.

Алекс и няколко грама бял прах щяха да сложат край на всичко това. Той не можеше да го позволи.

— Да се надяваме, че сме ги уплашили — каза Ерик. — Но ако това не свърши работа, имам друг план. — Той погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Полетът ми е след двайсет минути. Успех.

— Благодаря, шефе — отвърна Тери.

Ерик мина през проверката по сигурността и паспортния контрол и се запъти към изхода за самолета. Извикаха пътниците за Лондон, но опашката беше дълга и той разполагаше с няколко минути. Набра един номер на мобилния си телефон.

— Ало?

Позна гласа. Бе същият, както преди девет години.

— Меган? Обажда се Ерик.

Секунда мълчание. След това той чу гласа й.

— Ерик? — Меган изрече името му с глас малко по-висок от шепот.

— Да, аз съм. Как си?

— Ъ-ъ… добре съм.

— Радвам се. Виж, знам, че не сме се виждали отдавна, но съм в Лондон за една среща утре и имам малко свободно време днес следобед. Просто помислих, че ще е хубаво да те видя. След случилото се с Ленка и всичко останало.

— Ами… добре. — Меган прозвуча колебливо. — Къде си?

— На летището. — Ерик внимаваше да не каже на кое летище. — Трябва да свърша едно-две неща, но може да успея да стигна до Кеймбридж до три.

— Добре. В три става. Попитай при портиера и ще те упътят.

— Добре — каза Ерик. — Довиждане.

Крис гледаше кръговете бяла пяна на повърхността на бирата си, глух за нарастващия шум около себе си, докато кръчмата в Хампстед се пълнеше с неделната обедна тълпа. Дънкан му се бе обадил в единайсет, за да се срещнат на халба бира, и Крис с удоволствие се съгласи. Имаше много неща, които искаше да обсъди с него.

Но можеше да мисли единствено за Меган. Тези хора не се шегуваха. Въпреки че беше доволен от решението си да рискува собствената си глава, не можеше да рискува нейната — тя просто бе твърде важна за него. Обзе го чувство за безпомощност. Оставането на Меган в безопасност означаваше той да не предприема нищо. А това не му допадаше. Това означаваше да остави убиеца на Ленка да се измъкне. Но нямаше избор.

От мислите му го извади удар на халба бира върху масата. Дънкан седна на стола срещу него, донасяйки полъх на добро настроение.

— Здрасти, Крис. Как се отнася пазарът с теб? — попита той в тона на лишения от смисъл разговор между хора от деловите среди.

— Гадно — отговори Крис.

— Ясно. А иначе как си?

— Пак гадно.

— Хич да не ти пука. Имам добри новини.

— Невъзможно.

— Съвсем възможно е. Помниш ли обяда с Халид?

— Да — отвърна Крис и си помисли, че няма да остави Дънкан да измъкне още безплатна информация от него.

— Той каза, че се интересува от всички тези ужасни пазари на държавни облигации, където търгуваш. Очевидно си го впечатлил много. Попита ме дали може да вложи пари в твоя фонд вместо директно на пазара. Би искал да наблюдава как се справяш около година и после евентуално да опита и сам.

Крис го погледна.

— Не говориш сериозно.

— Съвсем сериозно говоря — заяви Дънкан. — Той те е проверил при Фейсал, който явно му е казал добри неща за теб. Казах му, разбира се, че си загубеняк, но Халид никога не се съобразява с мнението ми. — Дънкан се усмихваше широко.

— Но той знае как бях уволнен от „Блумфийлд Уайс“. Как загубих всички онези пари.

— Изглежда, че не му пука. Много свестни хора бяха уволнени от „Блумфийлд Уайс“ — дори аз например. Можеш ли да приемеш още един инвеститор? Аз не знам как е структуриран фондът.

— Така се случва, че можем. За каква сума става дума?

— Петнайсет милиона долара. Но той би се задоволил и с по-малко.

— Не, петнайсет милиона долара ще свършат хубава работа. — Петнайсет милиона долара бяха седемнайсет милиона евро. Това щеше да е достатъчно, за да плати на Руди и да му останат седем милиона евро. — Мисля, че и моментът е идеален. За него и за нас.

Дънкан се усмихна.

— Да му кажа ли, че след внимателна преценка си решил, че си в състояние да го сместиш?

— Кажи му — одобри Крис. — Добра работа, Дънкан! Длъжник съм ти за това.

— Не си — възпротиви се Дънкан. — Хубаво е, че за разнообразие и аз мога да ти помогна.

Крис се усмихна и вдигна халбата си.

— За Халид. — И двамата отпиха.

— Освен това — продължи Дънкан, като остави халбата си, — мисля, че трябва да ти благодаря за разговора с Пипа.

За момент Крис се поколеба. Бе се надявал, че Дънкан няма да разбере за този разговор. Но Дънкан не изглеждаше ядосан.

— Може би — отвърна внимателно Крис.

— Не знам какво си й казал, но изглежда, е свършило работа.

Крис го изгледа озадачено.

— Доколкото си спомням, тя каза, че си идиот, и аз се съгласих.

— Е, добре, двамата излязохме в петък вечер и мисля, че може пак да се съберем.

— Страхотно — каза Крис. — Това добре ли е?

— Така мисля. Ти си прав, а също и тя. Аз бях идиот. Но не възнамерявам да бъда идиот и за в бъдеще. Ще видим. Във всеки случай струва си да се опита.

Крис се усмихна.

— Да, така е. Пожелавам ти късмет.

— Ами ти? Защо си в такова лошо настроение? Пазарът е отивал надолу и преди, нали?

— Ще ти кажа — въздъхна Крис, отпи голяма глътка бира и описа всичко случило се след заминаването му за Щатите, включително заплахите срещу него и Меган. Дънкан слушаше с отворена уста.

Когато Крис свърши, Дънкан се отпусна на стола си и издиша шумно.

— Искаш да кажеш, че в края на краищата не аз съм убил Алекс?

— Така излиза — потвърди Крис.

Дънкан поклати глава.

— Обвинявах се през всичките тези години. И Иън е знаел през цялото време, че аз не съм виновен?

— Да.

Дънкан почервеня и удари по масата. Бирата му се плисна от халбата.

— Копеле мръсно! — Двойката на съседната маса се обърна да гледа. Дънкан ги видя и заговори по-тихо: — И какво е смятала Ленка?

— С Меган имаме една идея, но първо ми кажи какво мислиш ти.

— Добре. — Дънкан помисли малко. — Знаем, че Алекс е бил удавен. Значи, ако аз не съм го убил, когато го ударих и той падна във водата, тогава… някой друг трябва да го е удавил. След като вече е бил в морето?

Крис кимна.

— Може да е бил само един от хората, които се хвърлиха да го спасяват. Освен мен това бяха Иън и Ерик.

Крис отново кимна.

— Добре, трябва да е Иън, нали?

— Това ни изглежда най-вероятно.

— Не мога да повярвам. Гадно копеле! Мислиш ли, че е убил и Ленка?

— Да. Или е платил на някой друг да го направи.

— Боже. И какво ще предприемем по въпроса?

— Трудно е. Казах ти как ме нападнаха в Ню Йорк. И за ножа на възглавницата на Меган.

— Да. Но не можем просто да си седим и да го оставим да се измъкне.

— Мисля, че се налага. Поне засега.

— Какво искаш да кажеш? — Дънкан го изгледа втрещено. — Това е чисто малодушие.

— Това е здрав разум. — Дънкан се намръщи, но Крис продължи: — Виж, когато заплашваха само мен, бях решен да продължа. Дължа много на Ленка и бях готов да поема рискове, за да открия кой я уби. Но не мога да рискувам живота на Меган.

Дънкан присви очи.

— Има нещо между теб и нея, така ли?

— Да — призна Крис. — Има.

Дънкан изсумтя.

— Дънкан. Бъди разумен. Даже да нямаше, не мога да рискувам живота й. Ти също. Както и да е, Иън е в Париж до края на другата седмица.

— Ти можеш да не правиш нищо, щом така искаш — каза Дънкан. — Но това не означава, че и аз ще постъпя като теб.

— Какво ще направиш? — попита Крис.

Дънкан не каза нищо, а пресуши халбата си и стана.

— За бога, бъди внимателен — каза Крис, но Дънкан изобщо не му обърна внимание, а тръгна към изхода.

Меган не можеше да се съсредоточи върху книгата пред себе си — анализ на работата на монасите от Фльори, едно абатство до река Лоара, приютявало важни английски духовници. Не само защото бе на френски или защото авторът, изглежда, изпитваше отвращение към изречения с по-малко от трийсет думи. Тя можеше да се справи с това. Наистина, след пристигането й в Кеймбридж, библиотеката и нейните трудни текстове се бяха превърнали в нейно убежище от нелепата смърт на Ленка. Тя успяваше да се забрави за няколко часа само тук. Именно затова толкова бързаше да излезе от стаите си тази сутрин — с надеждата да изтрие ужаса от ножа от съзнанието си. Но не успя. И причината за това беше Ерик.

След като разговаря с Крис сутринта, тя сложи ножа в един найлонов плик и го скри в дъното на едно от чекмеджетата. След това напъха кървавата калъфка в друг плик заедно със съдържанието на кошчето за боклук и го изхвърли в кофите. И тъкмо щеше да тръгва за библиотеката, когато се обади Ерик.

Трябваше ли да му казва, че може да дойде да я види? Тя го избягваше вече осем години и това решение несъмнено й бе помогнало да преодолее раздялата с него. Една среща сега със сигурност нямаше да й навреди. Той беше женен, тя, изглежда, се намираше в началото на сериозна връзка с Крис. Не, в това не можеше да има нищо лошо.

Тогава защо усещаше гърлото си толкова сухо? Защо не можеше да се съсредоточи върху книгата си? Защо не можеше да спре да мисли за гласа му, за лицето, за очите, за докосването му?

Знаеше, че трябва да го види. Това вероятно беше добро. Приключване, каквото и да означаваше това. Ерик сигурно бе станал дебел и алчен инвестиционен банкер. Нямаха много общо, когато бяха студенти, а сега не би трябвало да имат нищо общо. Щеше да й се отрази добре да види Ерик след толкова години. И да убеди самата себе си, че й е по-добре без него.

В два часа се отказа и се върна в колежа. Потръпна, докато влизаше в стаята си. Бяха изминали само дванайсет часа, откакто някой се бе промъквал около леглото й. Щеше да й е трудно да спи в него тази вечер. Заключването на външната врата се бе оказало безполезно. Тя погледна дивана — ако го изблъскаше до вратата, преди да си легне, никой нямаше да може да влезе, без да я събуди. А тя щеше да пищи. Сигурно имаше поне сто души наблизо, които щяха да я чуят.

Крачеше из стаята. Среса се. Изрови отнякъде червило, което никога не използваше, и после го остави. За какво мислеше? Нямаше нужда да изглежда добре заради Ерик.

Застана до прозореца и се загледа към двора. Килим от снежинки и минзухари застилаше земята под стария чинар. Никога не бе виждала толкова голямо дърво и с толкова преплетени клони. Листата сигурно щяха да се появят след месец-два, но засега бе трудно да си представи това. Дървото изглеждаше някак си прекалено грохнало, за да е способно на това. Тя погледна часовника си. Три часът. Нито следа от Ерик.

В три и пет на вратата се почука. Тя беше пропуснала да го види как прекосява двора. Застави се да не отваря вратата веднага.

Той не бе много променен. Същата височина. Същите очи. Същата усмивка.

— Здравей, Меган.

Същият глас.

— Здравей.

— Мога ли да вляза?

— Разбира се. Но аз мислех да отидем някъде, ако нямаш нищо против. Да пием по чаша чай?

— И питки, надявам се.

— Сигурна съм, че ще се намерят.

— Тук е чудесно — каза Ерик, като огледа всекидневната й.

— Да. Приятно е. Имах късмет да получа това жилище. Повечето студенти живеят извън колежа. Имам и телефон, а тук това е истински лукс.

— Не мога да повярвам! Все още пазиш този плакат?

Той посочи черно-бялата фотография на изсъхнало дърво, стърчащо като призрак в пустинята Аризона. Тя рекламираше изложба на Ансел Адамс6 от 1989 година.

— Обичам си го. Виж, даже е в рамка.

— Виждам. Много хубаво. Ще тръгваме ли?

Меган го заведе в една чайна, където бе ходила веднъж. Тя беше много старомодна и в туристическия сезон вътре сигурно щеше да е кошмар, но през март бе тиха и подходяща неутрална територия.

— Как я караш? — попита Ерик, след като поръчаха чай и питки. — Ама наистина.

— Ужасно — отговори Меган. Смяташе да запази хладнокръвно мълчание за последните две седмици, но сега, когато Ерик беше тук, се впусна в дълго описание на всичко случило се. Разказа му как се чувства заради смъртта на Ленка, за гостуването си при Крис и за неговите подозрения, за разследванията му за Дънкан, Иън и Маркъс Луброн. След това му разказа как е намерила ножа, колко е уплашена и как Крис бил заплашван в Ню Йорк.

Ерик бе внимателен слушател и изтръгваше от Меган сълзите и задръжките, които тя трудно споделяше дори със самата себе си, да не говорим за Крис. Беше й приятно да разговаря с него, да се освободи от част от натрупалото се през последните две седмици напрежение.

— Изглежда, често се виждате с Крис — отбеляза Ерик.

— Да — отвърна Меган със срамежлива усмивка.

— Той е приятен човек — каза Ерик.

— Да.

Ерик се усмихна.

— Радвам се.

Меган почувства как се изчервява. Но й бе приятно да покаже на Ерик, че има собствена връзка. Това, изглежда, разчисти пътя за един въпрос, който много искаше да му зададе.

— Как е семейният живот?

Той помълча и сякаш се намръщи само за секунда, преди да отговори.

— О, добре е — каза Ерик. — Вече станаха седем години.

— Знам. Имаш ли деца?

— Едно. Момче. Казва се Уилсън. На две годинки. Страхотен е.

— Сигурна съм, че си добър баща.

Ерик въздъхна и поклати глава.

— Непрекъснато отсъствам. Или поне повече, отколкото бих искал. Работата е лудница. Прекарвам половината си живот в самолет. Повече от половината си живот.

— Съжалявам.

— Изборът си е мой — отбеляза Ерик. — Знаеш ме какъв съм.

Меган се усмихна.

— Спомням си.

— Но това поставя под напрежение и мен, и Каси — обясни Ерик. — И съжалявам, че е така. Но човек просто не може да върши моя вид работа с половин скорост.

— Опита ли вече в света на политиката?

— Малко. Помощ при събирането на средства за кампании. Някои тихи съвети на политически лидери за законодателството, свързано с телекомите.

— Но все още не си направил големия си ход?

Ерик се усмихна.

— Не още.

— Аз някак си се съмнявах, че си преминал към демократите.

Ерик поклати глава.

— Лично аз бих се определил като вдясно от центъра, ако това може да ти хареса.

— Не много — каза Меган. — Не мисля, че някога ни е било писано да имаме еднакви политически възгледи.

— Права си — съгласи се Ерик и наля последния чай. — И така, какво смятате да предприемете с Крис за Ленка?

— Не знам. След случилото се днес мисля, че можем просто да се откажем. Но това много ме ядосва. Който и да е убил Ленка, заслужава да го хванат. Почти съм сигурна, че Иън има нещо общо с това. Виждал ли си го напоследък?

— Не — отговори Ерик. — Сблъсквам се с него понякога, когато съм в лондонския офис. Той все още работи в „Блумфийлд Уайс“. Но вече не сме истински приятели.

— Какво мислиш? — попита Меган. — Разказах ти всичко, което сме открили досега. Ти си умен човек. Какво мислиш, че трябва да направим?

Ерик не отговори веднага. Сините му очи я гледаха.

— Мисля, че трябва да внимаваш много, Меган — каза тихо той.

Нещо се стопи вътре в Меган. Почувства, че започва да се изчервява. Изпаднала на ръба на паниката, тя се обърна и махна на келнерката.

— Трябва да платим сметката.

Крис изкачваше стъпалата към стаята на Меган по две наведнъж. Изгаряше от нетърпение да я види. Цял ден се разкъсваше между желанието си да поеме личен риск, за да открие убиеца на Ленка, и страха си да не изложи Меган на опасност. Надви страхът му за Меган. Не искаше да бъде отговорен за още беди, които можеха да я сполетят.

Той почука и тя отвори. Дръпна я в прегръдката си и тя се притисна към него. Погали косата й.

— Толкова съжалявам — каза той.

Тя се отдръпна.

— Ти не си виновен. Не ти си психарят, който се вмъкна тук.

— Да, но трябваше да ти кажа за случилото се в Ню Йорк.

— Не се тревожи — успокои го Меган. — Нека просто си обещаем да си казваме такива неща за в бъдеще, нали?

— Добре. Ходи ли в библиотеката?

— Да. Не можех да остана тук и помислих, че това ще ми помогне да забравя за ножа. Освен това имам много работа.

— Помогна ли ти?

— Всъщност не. Не успях да се съсредоточа.

— Не се изненадвам.

— Виж — каза Меган, — имаш ли нещо против, ако излезем? Не искам да стоя тук.

Отидоха в „Кафе Руж“. Крис си поръча пържола с пържени картофи, а Меган салата с козе сирене. Изпиха бутилка червено вино и поръчаха втора.

Меган изглеждаше разсеяна. Не довърши храната си и за пръв път от началото на връзката им на Крис му бе трудно да поддържа разговора. Започваше някоя тема и Меган бързо я оставяше да заглъхне. Крис й разказа за бирата си с Дънкан и как той се бе ядосал от откритието, че вероятно Иън е убил Алекс, както и Ленка. Но сега, когато Крис и Меган бяха решили да прекратят разследванията си, ентусиазмът й по темата, изглежда, бе спаднал.

Крис разбираше, че преживеният от Меган шок трябва да предизвика някаква реакция, но беше разочарован от формата, която тя бе приела. Представяше си как утешава една обезумяла Меган. Резервираната Меган не бе това, което очакваше.

В края на вечерята, след особено дълго мълчание, Крис попита:

— Сърдиш ли ми се?

— Не — отговори просто тя.

— Защото бих го разбрал.

Тя се усмихна почти за първи път тази вечер и постави дланта си върху неговата.

— Не е това, Крис. Не се тревожи. Просто…

— Трябва да преодолееш случилото се снощи?

Меган го погледна нервно.

— Да. Просто го чувствам из цялото жилище.

— Мога да си представя. Сигурно се чувстваш ужасно.

— Така е. Виж, искаш ли да тръгваме?

— Разбира се.

Крис се опита да плати сметката, но тя не му позволи. Крис не искаше да настоява и накрая си я разделиха. Отправиха се мълчаливо към колежа. Когато стигнаха портала, тя спря.

— Крис, съжалявам, че трябва да те помоля за това, но мислиш ли, че можеш да ме оставиш сама тази вечер?

— Не — отвърна той твърдо. — След случилото се снощи оставам с теб. Не трябва да си сама.

Меган докосна ръката му.

— Ти не разбираш: аз искам да остана сама. — Крис отвори уста да протестира, но тя го прекъсна. — Почакай. Ще бъда в безопасност. Те няма да се върнат довечера. Ние направихме каквото искаха — отказахме се. Просто имам нужда да остана малко сама.

— Но, Меган…

— Повярвай ми, Крис. Моля те.

Крис я гледаше объркано. Не я разбираше. Но беше сериозна. И той щеше да направи така, както искаше тя.

— Добре — съгласи се Крис накрая. — Но ако се уплашиш или просто искаш да поговорим, обади ми се.

— Разбира се. — Тя го целуна по бузата. — Благодаря ти. — И си тръгна.

Меган не можа да заспи. Отначало дори не се опита. Преоблече се в тениска, избута дивана до вратата, сложи една лампа на страничната облегалка, така че да падне, ако диванът се помести, отвори прозореца на спалнята, за да я чуят, ако изпищи, и се пъхна в леглото.

Беше сигурна, че неканеният гост няма да се върне поне тази нощ. Трябваше само да си го повтаря и нямаше да я е страх.

Но така защитена в малката си крепост, тя искаше да размишлява.

Следобедът с Ерик изобщо не бе преминал така, както го бе планирала. Ерик изобщо не приличаше на дебел инвестиционен банкер; изминалите десет години дори го бяха направили по-привлекателен. Беше внимателен и мил. Споменът как беше тотално, безнадеждно влюбена в него, я връхлетя. Тя беше имала приятели и преди, в гимназията и в колежа, но той бе първият мъж, когото обичаше истински. Вероятно единственият мъж, когото изобщо щеше да обича някога. Сега се питаше дали въобще е спирала да го обича.

Бе се държала ужасно с Крис, като го отпрати по този начин. Но трябваше да го направи. Не можеше да спи с него в сегашното си объркано състояние. Това щеше да е повърхностно и нечестно. И последното нещо, което искаше да направи, бе да му каже истинската причина, поради която искаше да остане сама тази нощ. Крис не бе направил нищо лошо и тя го харесваше. Ерик беше сянка от миналото и тя искаше да го задържи там.

Наистина ли? Ерик намекна, че нещата с Каси не вървели добре. Меган бе сигурна, че се е оженил за нея по погрешка. Каси беше красива, с добри връзки и сигурно бе безупречната съпруга, но не можеше да има същата връзка с Ерик, която имаше Меган. Сега, твърде късно, той сигурно го разбираше.

Меган се обърна на другата страна и се сгуши под одеялата. От отворения прозорец духаше студен вятър.

За какво мислеше тя? Ерик беше женен, за бога! Съзнаваше, че чувствата й са объркани. И причините бяха разбираеми — ножът и Ленка. Търсеше стабилност, опитвайки се да пресъздаде един щастлив период от миналото си. Залъгваше се.

Трябваше да говори с някого и знаеше с кого. С Ленка. Ленка щеше да разбере чувствата й и да й даде добър съвет. Но Ленка вече я нямаше. Мъката погълна Меган.

Отвори очи. Може би беше заспала за малко. Стори й се, че чува скърцане от всекидневната. Скочи от леглото и се промъкна до вратата на спалнята. Погледна в затъмнената всекидневна. Нищо.

Опита се отново да заспи, но не успя. Неясният образ на непознатия неканен гост на сантиметри от лицето й я караше да отваря очи всеки път, когато ги затваряше. Накрая се предаде и отнесе възглавницата и завивката си във всекидневната. Махна лампата и се сви на дивана. Сега, когато знаеше, че ще бъде събудена моментално от всеки, който опита да отвори вратата, се почувства в безопасност и заспа.

3.

Иън напусна хотел „Джордж Пети“ веднага щом плати сметката и си намери едно занемарено малко кафе на булевард „Марсо“. Седна на една маса до прозореца, наслаждавайки се на комбинираната миризма на цигари „Житан“ и силно кафе, и се опита да размишлява.

Ядосваше се на себе си, че бе загубил инициативата, и на Ерик, защото я бе поел. От самото начало Ерик поръчваше музиката.

Спомни си онази нощ преди десет години, ужаса от падането на Алекс зад борда, пиянския еуфоричен подтик към героизъм, който го накара да се хвърли в морето след Алекс, студената вода и високите вълни. Иън не беше лош плувец, но не можеше да види нищо в развълнуваното море, освен кърмата на яхтата, която се отдалечаваше към Лонг Айланд — а след момент дори тя изчезна. Той плуваше сред вълните и викаше Алекс, но не чуваше нищо, само водата кипеше около ушите му.

После, след няколко минути паника, забеляза една ръка, вдигната над вълните. Заплува към нея и видя сред вълните двама души, които неистово пляскаха във водата. Отначало помисли, че единият се опитва да спаси другия. След това, когато се приближи, видя една глава да изплува над повърхността и две ръце да я натискат надолу. Иън доплува по-близо. Сякаш му трябваха векове за това усилие. После, когато се озова на гребена на една вълна, видя само една останала над водата глава. Ерик. Извика го, но Ерик се обърна и бързо заплува в противоположна посока.

Иън потърси тялото на Алекс, но не успя да го открие. Не знаеше дали е потънало или просто отнесено от вълните. Но след две минути започна да се тревожи за собственото си положение. Беше уморен и измръзнал. Къде беше проклетата яхта? Спря да пляска неистово с ръце и крака и заплува бавно, за да пази силите си.

Мозъкът му бе блокирал от студа, умората и шока от видяното. Какво, по дяволите, бе направил Ерик? В това нямаше смисъл.

Трудно бе да плува в бурното море. Гълташе много вода и непрекъснато кашляше и плюеше.

Накрая чу двигателя на яхтата и после я видя да се приближава към него в мрака. Чу познати гласове, нечии ръце го издърпаха на палубата и той се просна на нея изнемощял.

— Не казвай нищо — прошепна в ухото му Ерик. — Алекс щеше да им разкаже за нас двамата. Трябваше да го направя.

И Иън не каза нищо. И без това бе прекалено уморен, за да може да мисли нормално, така че се съгласи с историята, предложена от Ерик и Крис. После какво, по дяволите? Ерик, изглежда, държеше нещата под контрол. Ако Иън се опиташе да каже на полицията какво бе видял, щеше да се забърка в неприятности. Всичко това нямаше нищо общо с него. Просто трябваше да мълчи и да го забрави.

Но разбира се, не можа да забрави. Въпреки че не беше отговорен по никакъв начин за смъртта на Алекс, изпитваше вина. И по някакъв странен начин тази вина заздрави връзката между него и Ерик. Двамата споделяха тайната. Ако и двамата не проговореха, всичко щеше да е наред. И през десетте години, последвали смъртта на Алекс, Ерик определено се бе справил чудесно.

Иън вече знаеше, че е направил ужасна грешка. С годините осъзна, че няма какво да губи, в сравнение с Ерик. Именно Ерик снабдяваше с наркотици Алекс и Иън. Никой от тях не бе нещо повече от нередовен потребител на дрога през уикендите, но в очите на „Блумфийлд Уайс“ и полицията Ерик щеше да е доставчикът, а Иън и Алекс — клиентите. Ерик някак си се измъкна от тестовете за наркотици — да, точно така, тръгна си рано. Иън не беше тестуван, защото бе от групата на служителите от лондонския офис. Но Алекс бе тестуван и го хванаха. Той се тревожеше за работата си, за медицинските сметки на майка си и Ерик бе сигурен, че Алекс ще го издаде, за да си спаси кожата. И Ерик не само щеше да загуби работата си, но фактът щеше да стане публично достояние. Ако искаше да се кандидатира за политически пост в бъдеще, всеки журналист, който си направеше труда да се порови, щеше да открие, че е бил уволнен от фирма на Уолстрийт заради наркотици. Иън беше сигурен, че именно това бе подтикнало Ерик да убие Алекс.

Рисковете за Иън бяха много по-малки. Наистина, щеше да загуби работата си, но в края на краищата можеше да намери нещо друго. Но просто бе по-лесно да се придържа към версията на Ерик за случилото се и с времето ставаше все по-трудно да промени решението си.

Постъпи глупаво, като каза на Ленка за Ерик. Никога нямаше да му прости убийството й. Иън винаги бе харесвал Ленка. Двамата бяха преживели много хубави моменти заедно в седмиците преди смъртта й. Но и досега той се чувстваше неспособен дори да протестира срещу убийството й заради страха си от Ерик. Е, вече нямаше да е така.

Излезе от кафето гневен и тръгна към реката. Дъждът най-после бе спрял и улиците бяха тихи в неделната сутрин, с изключение на странната група уелски махмурлии, залитащи след нощното пиянство. От вида им Иън заключи, че техният отбор е загубил.

Какво можеше да направи? Някъде около час сериозно се забавлява с идеята да убие Ерик. Това щеше да е справедливо възмездие за убийството на Алекс и особено на Ленка. Щом Ерик можеше толкова хладнокръвно да убива старите си приятели, защо Иън да не може?

Но знаеше, че това няма да стане. Не че имаше скрупули. Според него копелето си го заслужаваше. На Иън просто не му стискаше. Практическите подробности по планиране и извършване на убийство просто не бяха по силите му.

Спря в друго кафе някъде на „Маре“ за една ранна бира, цигара и нещо за хапване. Облаците започнаха да се разкъсват и сред тях си пробиха път тънки снопове слаби слънчеви лъчи.

Ако не убиеше Ерик, как трябваше да постъпи? Не можеше да продължава да заравя главата си в пясъка и да се преструва, че не знае нищо. Крис беше непоколебим и Иън не го подценяваше. Ако Крис успееше да разобличи Ерик, Иън нямаше да може да твърди, че е невинен свидетел. Щеше да загази здравата и да извади късмет, ако отърве затвора. Даже ако Ерик успееше да запази нещата в тайна, това щеше да е жесток процес. Още хора щяха да бъдат наранени или убити, може би и самият той. А той не искаше да прекара останалия си живот под сянката на това събитие, на което бе станал свидетел, но за което не се чувстваше отговорен.

Трябваше да направи това, което бе длъжен да направи още преди години. Да говори. Противопоставянето на Ерик щеше да е опасно. Но нещата бяха стигнали точката, в която бе не по-малко опасно да не прави нищо.

Допи бирата и тръгна към остров Сен Луи. Пълноводна от дъжда, Сена бързаше към морето, дърпайки подпорите на мостовете, които препречваха течението й. Сега наоколо се виждаха повече хора, изкушени от мижавото слънце. Внезапно Иън се почувства по-добре от седмици насам. Сигурно по-добре от цели десет години. Разбира се, щеше да е трудно да реши на кого да разкаже. Можеше да опита да отиде в някой полицейски участък в Лондон. Или може би в Прага или Ню Йорк. Може би първо трябваше да си намери адвокат. Или да поговори с някой журналист. Всъщност, като помислеше за това, най-подходящият човек щеше да е Крис. Наистина всеки път, когато се виждаха напоследък, се счепкваха, но иначе Крис беше добър човек. Честен. Щеше да направи каквото трябва. Щяха да си дадат един на друг моралната подкрепа, необходима, за да преживеят това изпитание.

Колкото повече вървеше, толкова по-сигурно ставаше решението му. Накрая се върна в хотела, за да направи резервация за полет до Лондон на другия ден, да подремне и да се надруса.

След три часа, ободрен от решението си, от почивката и най-вече от поетия бял прах, той излезе за последната си вечер в Париж. Посети няколко бара по левия бряг на Сена и се натъкна на две датски момичета в някакво заведение близо до моста Сен Мишел. Престори се на французин и помисли, че се справя много добре с тази роля. Френският му не беше лош, а английският му с френски акцент бе достатъчно добър, за да заблуди датчанките. Прекарваше си добре, както и те. Вечерта бе много приятна, но после едната започна да го гледа с подозрение. На Иън не му пукаше, защото другата, с по-големия бюст, изглежда все още го смяташе за страхотен и се държеше много приятелски. След това подозрителната отведе приятелката си до тоалетната и двете не се върнаха.

След като почака половин час, Иън сви рамене, изпи още една бира и излезе от бара с убеждението, че след като бе успял да омае тези момичета, ще успее и с други.

Беше много пиян. Повървя няколко минути, без да знае къде отива. Озова се в тиха уличка на жилищен квартал далеч от баровете.

— Иън?

Обърна се. Съзнанието му бе прекалено замъглено, за да се изненада, че някой знае името му.

Ножът се заби дълбоко в гърдите му между третото и четвъртото ребро и прониза сърцето му.

4.

Понеделникът беше много зает. На Крис му беше приятно да се зарови в работа. Така нямаше време да се тревожи за Меган, Иън или Дънкан. Оли страшно се зарадва на новината за кувейтската „Роял банк“. Пазарът се срина отново, но те не даваха пет пари. Това означаваше само, че загубите на Руди ще са по-големи, а „Роял банк“ щеше да влезе във фонда на по-ниска цена. Крис с облекчение разговаря с Халид по телефона — той се тревожеше да не би Дънкан да е забравил да му предаде разговора им. Халид искаше да инвестира веднага, така че Крис и Оли изминаха пеша половин километър до офиса на „Роял банк“ на Кувейт и представиха фонда пред Халид и неговия арабски шеф. Халид зададе някои провокиращи въпроси, но Крис успя да му отговори добре. Стана ясно, че Халид и шефът му вече са взели решение. Искаха да инвестират!

Същият следобед Крис осъществи телефонното обаждане, което очакваше цял ден.

— Добро утро, Руди, обажда се Крис.

— Да?

— Руди, страхувам се, че имаме проблем — заяви Крис, като се стараеше да говори, без да издаде радостта си.

— Проблем ли? Какъв проблем?

— Става дума за цената на фонда, Руди. Тя спада много лошо. „Юрика телеком“ все още върви надолу. И тези германски трусове сериозно засегнаха нашите позиции в държавни облигации. Това е доста неприятно.

— И не звучи добре.

— Питах се дали при тези падащи цени няма да поискаш да преразгледаш решението си?

— Ти знаеш какво е решението ми — сопна се Руди.

„Много добре“ — помисли Крис.

— Ако можеш да изчакаш още месец, може би нещата ще се подобрят — каза Крис. Мъчеше се да говори неуверено.

— Да чакам цял месец? — възкликна Руди. — Ти си луд. Искам да изляза. И искам да изляза веднага!

— Но все още остават две седмици до края на трийсетдневното ти предизвестие.

— Не ме интересува. Искам веднага да ме измъкнеш от това сметище, чуваш ли?

— Не съм сигурен, че има начин да стане.

— Гледай да измислиш начин — изръмжа Руди.

Крис остави Руди да виси на телефона няколко прелестни секунди.

— Добре, има един инвеститор, когото може и да успея да убедя да купи твоя дял — каза той накрая. — Но ще се изненадам, ако успеят толкова бързо да влязат във фонда.

— Опитай да ги накараш — сопна се Руди.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Захващай се за работа.

Крис затвори, потропа с пръсти по бюрото около двайсет минути и отново позвъни на Руди.

— Имаме късмет — обяви той. — Мисля, че намерих хора. Могат да влязат бързо. Ако можеш да изпратиш по факса нарежданията си днес следобед, до утре ще успееш да излезеш от фонда.

— Чакай до факса — каза Руди и затвори.

До пет часа Крис и Оли вече имаха нарежданията на „Обединени ветерани“ да продадат техния дял и подобно нареждане от „Роял банк“ на Кувейт за покупката му. Кувейтците се задължаваха да инвестират и още седем милиона евро. Жижка също изпрати факс, анулирайки предишните си инструкции за изтегляне от фонда. „Юрика телеком“ все още се намираше в същото лошо положение и изгледите за германската икономика не бяха цветущи, но „Карпейтиън“ щеше да оцелее.

— Не мога да повярвам — каза Оли за кой ли път. — Просто не мога да повярвам.

Крис се облегна на стола и се усмихна. Погледна към бюрото на Ленка. Тя щеше да е доволна от тях, където и да се намираше.

— Оли?

— Да?

— Ще преместиш нещата си отсреща, нали?

— Какво, сега ли?

— Не, не сега. Утре сутринта. Сега ще отида да купя бутилка шампанско за теб и Тина.

Маркъс седеше в колата си и пиеше кафе от „Роян“. Гледаше как от време на време някоя кола спира на паркинга. Познаваше повечето клиенти. Даже за тези, които не познаваше, можеше да каже, че никой не е Ерик Асл.

Ерик му се обади от летището в Бърлингтън. Бе постъпил по-възпитано от онзи другия, който просто се бе появил неканен. Маркъс отказа да го приеме в къщата си. Предложи да се срещнат в „Роян“ в три и петнайсет. Държеше много на този час, макар това да означаваше, че Ерик трябва да почака. В три и петнайсет Карл винаги се отбиваше за чаша кафе и поничка. Точен като часовник. И Маркъс искаше Карл да бъде там, когато се срещне с Ерик.

В три и десет до тротоара спря очукана кола с номера от Върмонт. От нея слезе мъж с шлифер с тютюнев цвят, огледа се и внимателно тръгна през снега и кишата към входа на ресторанта. Спря, огледа отново паркинга и влезе. Беше с две-три години по-млад от Маркъс — на възрастта, на която щеше да е Алекс, ако беше жив. Маркъс чакаше и наблюдаваше, стиснал пушката на седалката до себе си. Но Ерик беше сам.

След пет минути се появи бялата полицейска патрулна кола. Маркъс се усмихна, изскочи от колата и каза:

— Здрасти, Карл.

— Как си, Маркъс? — попита полицаят.

Маркъс беше сигурен, че Карл всъщност му няма особено доверие, но след като живееше в района от девет години, знаеше, че заслужава поне поздрав. И ако влезеше в свада с външен за града човек, беше сигурен, че Карл ще застане на негова страна.

Ерик седеше в едно сепаре в дъното на ресторанта. Костюмът му контрастираше с джинсите, комбинезоните и мръсните тениски наоколо. Той вдигна поглед при влизането на Маркъс и изглежда, го позна — той приличаше на по-малкия си брат даже десет години след последната им фатална среща. Маркъс седна в едно сепаре близо до бара, на няколко крачки от любимото място на Карл, но достатъчно далеч, за да не се чува разговорът им. Улови погледа на Ерик и му кимна. Ерик взе чашата си с кафе и дойде при него точно когато Карл сядаше на мястото си на бара. Карл поръча поничка и чаша кафе и се впусна в обичайния си разговор със собственика Роян, който знаеше как да котка редовните посетители. Според Маркъс Карл прекарваше деня си в ядене из окръга и пак не успяваше да наддаде и грам — беше си все така мършав.

Очите на Ерик се стрелнаха към полицая, после той се усмихна.

— Играем по правилата, нали?

Маркъс не отвърна на усмивката му.

Ерик подаде ръка.

— Ерик Асл.

Маркъс не се ръкува.

— Какво искаш?

— Да си поговорим.

— Ами говори.

Маркъс правеше всичко възможно, за да изкара Ерик от равновесие, но не се получаваше. Ерик, изглежда, не се впечатляваше от грубостта му.

— Добре — каза той, отпи от кафето си и изгледа твърдо Маркъс.

— Казах, говори!

— Искам да говоря с теб за брат ти.

— Това го разбрах.

— Той беше мой приятел.

— Да бе. Точно както е бил приятел и на онзи другия. На онзи британец. Щом сте му били приятели, защо той е мъртъв?

Ерик не му обърна внимание и продължи тихо и спокойно.

— Както казах, той ми беше приятел. Срещнахме се през първата ни седмица в „Блумфийлд Уайс“. Сприятелихме се веднага — възгледите ни бяха различни от тези на повечето други курсисти. И двамата търсехме къде да се настаним. Той намери един апартамент, трябваше му съквартирант, попита ме и аз казах „да“.

— Бил си негов съквартирант?

— Да. Както казах, наистина се разбирахме добре. Канехме гости. Двама ергени могат да се повеселят здравата в Манхатън.

Келнерката дойде и Маркъс сопнато си поръча кафе. Ерик почака, докато тя отиде да го донесе, после продължи:

— Бях съсипан, когато се удави. Направих каквото можах, за да помогна на майка ви с погребението и всичко останало — тя беше прекалено болна, за да се справи сама. И след това прекарах доста време с нея, с майка ти. Но както знаеш, тя загуби воля за борба след смъртта му.

— Знам — каза Маркъс и преглътна. Разбира се, че не знаеше. Тогава беше на хиляди километри.

— С брат ти живяхме заедно само девет месеца, но той много ме впечатли. Имаше страхотно чувство за хумор. Никога не приемаше твърде на сериозно случващото се в „Блумфийлд Уайс“. Когато всички са напрегнати и обстановката е изнервена, аз понякога се опитвам да си представя какво би направил Алекс. Това някак си поддържа човешкото в мен.

Маркъс го наблюдаваше. Ерик говореше спокойно, почти с нежност. И не беше толкова нервен, колкото беше британецът.

— Видях някои от картините му — бяха наистина добри. Запазих една след смъртта му. Майка ти каза, че мога да я задържа. Той погубваше таланта си в инвестиционната банка.

Маркъс мълчеше. Не искаше Ерик да разбере, че е успял да го трогне. Но така си беше. Точно такива бяха нещата, които Маркъс искаше някой друг освен него да каже за брат му. Но досега никой не бе ги изрекъл.

Ерик отпи от кафето си.

— Продължавай — каза накрая Маркъс.

— Мислех, че случилото се с Алекс е останало в миналото. Но през последните няколко седмици разбрах, че не е така. Всичко започна малко след като ти се опита да се срещнеш с мен в Ню Йорк. Между другото, съжалявам, че тогава не те приех. Бях зает със сделки и освен това… Е, това няма значение.

— Какво освен това?

Ерик го погледна право в очите.

— Освен това все още ти се сърдех, защото те нямаше, когато Алекс умря. И когато майка ви умря — също.

Маркъс се ядоса. Кой беше този човек, че да си позволява да го критикува? Но Ерик вдигна ръка в успокоителен жест.

— Съжалявам. Знам, че съм груб. Особено защото знам какви усилия полагаш, за да откриеш какво наистина се случи с него.

Маркъс изсумтя. Този човек поне разбираше, че той се опитва да направи нещо. Но все още изпитваше подозрения. В края на краищата Ерик бе един инвестиционен банкер със скъп костюм.

Инвестиционният банкер продължи да говори бавно и разумно.

— Мисля, че и ти знаеш, че смъртта на Алекс не е инцидент. Някой го удави. След това някой уби Ленка, с която вярвам, че си се срещнал. А снощи беше убит още един човек. В Париж.

— Още един?

Ерик кимна, извади сгънат лист хартия от джоба си и му го подаде. Беше отпечатано на принтер съобщение на „Ройтерс“, че Иън Даруент, трийсет и две годишен британски инвестиционен банкер, е намерен намушкан с нож в Париж.

Маркъс не познаваше Иън, но разбира се, знаеше кой е той.

— Знаеш ли кой го е направил?

— Мисля, че да. И знам кой уби брат ти.

Маркъс усети как сърцето му заби по-бързо. Щеше да научи това, което му убягваше толкова дълго.

— Кой?

— Дънкан Джемъл.

— Дънкан Джемъл? — Маркъс ядосано прехапа устна. — Знам, че не е бил той. Ленка ми каза. Някой е удавил Алекс след като Дънкан го е съборил в морето.

— Дънкан го направи — каза тихо Ерик.

— Дънкан?

Ерик кимна.

— Когато Алекс падна, Иън и аз скочихме след него. Дънкан ни видя и също скочи. Имаше вълнение и не се виждаше нищо. Не намерихме брат ти. Но Дънкан го е намерил. И го е удавил.

— Откъде знаеш?

— Иън го е видял — отвърна Ерик.

— Иън?

— Да. Каза ми миналата седмица. Бях в Лондон и се срещнахме, за да поговорим за случилото се с Ленка. Той беше съсипан. Каза, че видял Дънкан да дави Алекс, но си мълчал за това. После се изпуснал по погрешка пред Ленка. Тя заявила, че ще разкаже на всички, включително на теб, което, между другото, май не е успяла да направи, нали?

— Продължавай — само каза Маркъс.

— И така, Иън казал на Дънкан и Ленка беше убита. Когато се видяхме с Иън, той бе уплашен. Много уплашен. Мислеше, че е следващият. Каза, че заминава в Париж по работа и не иска да се връща.

— И после това? — Маркъс кимна към листа пред себе си.

Ерик кимна.

— И кой е убил Иън? Дънкан?

Ерик се намръщи.

— Там е цялата работа. Не мисля, че е бил Дънкан. Мисля, че е бил Крис Шчипьорски.

— Британецът, който дойде да ме види?

— Да.

— Защо мислиш, че е той?

— Защото го видях на гишето за регистрация на полети за Париж. Щях да отида да му кажа здрасти, но ми идваше редът на опашката.

— Значи е летял до Париж. И какво от това?

— Можеше да е просто съвпадение. Но аз разговарях с него по телефона същия ден и той каза, че ще прекара уикенда в Лондон. Значи ме е излъгал. Защо да го прави?

Маркъс не изглеждаше убеден.

— Виж — каза Ерик, — не съм сигурен за Крис. Не знам как са се разбрали с Дънкан и не мога да съм сигурен, че той е убил Иън. Но го подозирам.

Маркъс се замисли. Отделните елементи се връзваха, с изключение на един.

— Ако Дънкан умишлено е удавил Алекс, тогава защо Ленка ми каза, че не той е отговорен за смъртта на брат ми?

— Не знам — отговори Ерик. — Може би е искала да каже, че Дънкан не е убил брат ти случайно. Но аз знам това, което ми разказа Иън. Той е видял Дънкан да натиска брат ти под водата.

Маркъс се наведе напред и разтри слепоочията си. Работата ставаше сложна.

— Имаш ли някакво доказателство?

Ерик въздъхна.

— Не. Ако имах, щях да отида в полицията. А така…

— Значи просто трябва да ти повярвам?

Ерик се усмихна.

— Ако искаш. Това си е твоя работа. Аз просто мисля, че имаш право да го научиш. Но моля те, не казвай на никого, че съм ти казал. Особено на Дънкан или Крис. Те не знаят за разговора ми с Иън и затова се надявам, че съм в безопасност. Но ти не си.

— Аз ли?

— Разбира се, че ти. Не и след като Ленка е разговаряла с теб. Съмнявам се, че ще спрат с Иън.

— Ти какво ще правиш? — попита Маркъс.

— Какво мога да направя? Ще мълча. Ще се преструвам, че не знам нищо. Ами ти?

— Аз ли?

— Да. Ти беше първият, който заподозря, че има нещо нередно. Сега си сигурен, че е било така. Какво ще предприемеш?

— Не знам. Трябват ми доказателства.

— Ако намеря доказателства, ще ти ги предоставя — каза Ерик. — Но нямам намерение да ги търся.

— Не знам какво ще предприема — повтори Маркъс.

— Утре трябва да замина за Лондон. Ако ходиш там, обади ми се на клетъчния телефон. Може да мога да ти помогна. Ето визитната ми картичка. — Маркъс я взе и я пъхна в джоба си, без да я погледне. — Трябва да се направи нещо, нали?

Крис дойде на работа рано сутринта. Двамата с Оли трябваше да преоценят портфейла. Преоценката трябваше да определи цената, на която инвестицията на „Обединени ветерани“ щеше да бъде прехвърлена на „Роял банк“ на Кувейт. Това беше лесно с държавните облигации, но високодоходните облигации имаха много по-неясни цени, а тези на „Юрика телеком“ бяха най-мътни от всички.

До девет и половина имаха всички цени с изключение на „Юрика телеком“. Спогледаха се с Оли и Крис набра номера на Иън. Макар да знаеше, че Иън е в Париж, го потърси по име — по този начин бе сигурен, че ще говори с човека, който го замества. Докато го свързваха, се чудеше с какъв ли номер ще излезе сега „Блумфийлд Уайс“. Той искаше колкото е възможно по-ниска цена. Колкото повече загубеше Руди, толкова по-доволен щеше да е Крис и толкова по-големи печалби щеше да осъществи „Роял банк“, когато пазарът подскочеше нагоре.

Накрая му отговориха.

— Крис? Аз съм Манди. Манди Симпсън.

Крис я помнеше като младши дилър по времето, когато работеше в „Блумфийлд Уайс“. Досега вероятно бе станала главен ръководител.

— Здравей, Манди. Как си? Не знаех, че заместваш Иън.

— Не го замествам. Отговорих ти просто защото те познавам.

Крис усети, че нещо не е наред.

— Какво има, Манди?

— Иън е убит. В Париж.

Крис затвори очи. Знаеше си. Просто си знаеше.

— Крис? — обади се Манди.

— Ужасно. Имаш ли някаква представа как се е случило?

— Намушкан е с нож.

О, Дънкан, Дънкан!

— Намушкан? Полицията хванала ли е убиеца?

— Не, доколкото знам. Но не знаем подробности.

— Боже!

— Съжалявам, Крис — каза Манди. — Знам, че бяхте приятели.

„Ама че приятел“ — помисли Крис. Но макар да беше убеден, че Иън е отговорен за смъртта на двама души, се изненада от обзелата го скръб.

— Благодаря, че ми каза, Манди. Дочуване. — И затвори.

Оли беше пребледнял.

— Боже мой! — възкликна той.

Крис шумно издиша.

Дънкан го беше убил. Тъпото копеле! В момента, в който Крис бе казал на Дънкан за Иън, Дънкан бе скочил в самолета за Париж, открил бе Иън и го беше убил. И явно не го бе направил кой знае колко хитро. Сигурно до двайсет и четири часа щеше да се озове в затвора.

— Оли, можеш ли да ме оставиш за момент? Трябва да се обадя по телефона.

Оли излезе, а Крис се обади на Меган и й каза всичко.

— Сигурно е Дънкан — заяви тя.

— И аз мисля така.

— Този човек е луд. Винаги съм го знаела. — В гласа й се долавяше подтекста „нали ти казах“, но Крис трябваше да признае, че това е вярно.

— Права си — призна той. — Басирам се, че ще го хванат това тъпо копеле.

— И вече няма да го прикривам — заяви Меган.

— Не, този път не.

— Мислиш ли, че трябва да отидем в полицията?

Крис въздъхна.

— Не. Нека те дойдат при нас. Може да стане голяма каша. Те ще трябва да разследват убийствата на Ленка и Алекс, а ние все още можем да загазим заради прикриването на истината. Права си, че не бива да лъжем, но нека почакаме първо да ни попитат.

— Добре. Знаеш ли, изпитвам облекчение.

— Облекчение?

— Да. Сега, когато Иън… си отиде, вече никой няма да се промъква в спалнята ми. Няма да има повече мъртъвци. И ще го кажа направо — ако той е убил Ленка, значи си е получил заслуженото.

— Да — каза безизразно Крис.

— Какво има? Нали мислиш, че той я е убил?

— Да.

— Но не си сигурен, така ли?

— Не. А ти?

— Не виждам как можем да сме сигурни. Просто трябва да почакаме и да видим какво ще открие полицията.

— Меган?

— Да?

— Може ли да дойда да те видя довечера? В Кеймбридж?

Меган се поколеба.

— Разбира се. Ще се радвам.

— Довиждане тогава — каза Крис. Но беше разтревожен, докато затваряше телефона. Улови колебанието в гласа й и то не му хареса. Освен това тя бе права — не можеха да са сигурни за Иън.

Мина му през ума да се обади на Дънкан. Но нямаше смисъл — той почти сигурно беше в Париж и най-вероятно в някоя полицейска килия. Все пак вдигна телефона и набра номера на банка „Хоншу“. И се изненада, когато чу Дънкан да отговаря с мекия си шотландски акцент.

— Дънкан! Мислех, че не си на работа!

— Защо? — попита Дънкан. — Вторник сутринта е. Десет часът. Къде другаде да съм? Ти уреди ли нещо с „Роял банк“ на Кувейт?

— Да, уредих нещата. Слушай, трябва да говоря с теб.

— Давай.

— Не по телефона — изсъска Крис. Телефонните разговори на банка „Хоншу“ се записваха, разбира се, точно както в „Блумфийлд Уайс“.

Дънкан внезапно стана сериозен и сниши гласа си.

— За Иън ли става дума?

— Да.

— Добре. Сега трябва да отида на едно съвещание. Ще изляза около дванайсет и половина. Можем да се срещнем тогава.

— Дънкан! Много е важно!

— Съжалявам, Крис, но не мога да се измъкна.

— Добре. Ще те чакам пред офиса ти в дванайсет и половина.

5.

Офисите на банка „Хоншу“ се намираха на Финсбъри Скуеър. Дънкан закъсня с пет минути.

— Къде отиваме? — попита той, щом излезе.

— Ще се разходим — отвърна Крис и го поведе навън.

— Но вън е студено — възрази Дънкан. И наистина беше студено и духаше. — Не съм си взел палтото.

— Това си е твой проблем — каза Крис и бързо закрачи по Сити Роуд.

След стотина метра стигнаха до Бънхил Фийлдс — старото гробище на Лондон. Влязоха пред боядисаните в зелено железни врати и тръгнаха по една пътека между гъсто поставените надгробни камъни, покрити с мъх и лишеи. Крис седна на една пейка.

— Защо тук? — попита Дънкан. — Студено ми е.

— Тук е тихо — отговори Крис. В някой хубав ден щеше да е пълно с чиновници, които обядваха. Но в този мартенски вятър двамата бяха сами с надгробните камъни.

— Какво ти става? — попита Дънкан и пъхна ръце в джобовете си.

— Иън.

— Мислех, че аз би трябвало да съм ужасен от случилото се с Иън.

— Приятно ли беше пътуването до Париж, Дънкан? Видя ли забележителностите? Качи ли се на Айфеловата кула?

— Не знам за какво говориш. Не съм бил в Париж.

— Дънкан, аз не съм глупак. И няма отново да те прикривам.

— Да ме прикриваш ли? Какво искаш да кажеш? — После изведнъж млъкна. — Нещо се е случило с Иън, нали? В Париж? И ти мислиш, че аз имам нещо общо с това?

— Точно така. Даже много общо — каза студено Крис.

— Какво е станало? Той мъртъв ли е?

Крис го гледаше. Объркването му изглеждаше искрено. Но Крис току-що му бе казал, че няма да го прикрива. Дънкан нямаше причина да му каже истината, а имаше много причини да се прави на изненадан.

— Намушкали са го с нож в неделя вечерта. Ти си го намушкал.

— Стига, Крис — викна Дънкан. — Как можеш да говориш така? Не съм го убил. Дори не съм бил в проклетия Париж.

— Но искаше да го направиш, нали?

— Не, не съм искал.

— Наистина изглеждаше така, когато се видяхме в кръчмата на обяд.

— Просто се ядосах — отвърна Дънкан. — Не можеш да ме обвиняваш.

Крис поклати глава.

— Ти наистина прекали, Дънкан. Това, което е направил Иън, е лошо, но това, което си направил ти, е не по-малко зловещо. Не трябваше да го убиваш.

— Но аз не съм го убил! За бога, аз си бях в Лондон.

— И несъмнено сам, завит добре в леглото, нали?

— Сигурно. Не, чакай да помисля. Спомням си. Неделя беше лош ден. Вечерта излязох за едно-две питиета. Прав си, тази работа с Иън ме потресе. Но после отидох да видя Пипа.

— Късно вечерта, така ли?

— Към единайсет и половина. Исках да говоря с нея. Тя ми каза, че съм пиян, и ме изгони.

— И тя ще потвърди историята ти?

— Не виждам защо да не я потвърди.

Крис се поколеба.

— Може да си я накарал да излъже. Както ни накара да лъжем на яхтата.

В очите на Дънкан светна гняв.

— Никога не съм ви карал да лъжете! Доколкото си спомням, идеята беше ваша. И сега ми се ще да ми бяхте позволили да кажа истината. Всичко това можеше да не се случи. — Той прекара ръка през косата си. — Боже, ако полицията дойде да разговаря с теб, ще им кажеш, че аз съм го убил, така ли?

— Ще им кажа истината. Нищо повече — отговори Крис.

— Виж, не съм го убил. Помисли малко. Щом аз не съм го убил, значи го е направил някой друг. Тогава и ти не си в безопасност, нали?

Крис го погледна за момент, после стана да си ходи. Смяташе, че няма повече какво да си кажат. Но Дънкан го хвана за ръката.

— Ето — каза той и му подаде мобилния си телефон. — Обади й се.

Крис се поколеба. Дънкан набра номера и му даде телефона. Крис сви рамене и го вдигна до ухото си. Чу сигнала и после гласа на Пипа.

— Филипа Джемъл.

— Пипа, обажда се Крис Шчипьорски.

— О, здравей, Крис. Виж какво, точно излизам.

— Това няма да отнеме и минута — каза Крис. Дънкан го наблюдаваше внимателно. — Виждала ли си Дънкан през последните няколко дни?

— Защо питаш?

— Отговори ми и ще ти кажа.

Пипа въздъхна.

— Вечеряхме заедно в петък вечер.

— А оттогава?

— Дойде да ме види посред нощ. Беше пиян. Искаше да ми хленчи. Казах му да се маха.

— Кога беше това?

— В неделя.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. Защо?

— Иън Даруент е убит в неделя през нощта в Париж.

— О, господи! — За момент настъпи мълчание, после Пипа каза уморено: — Стига вече. Дънкан каза нещо за него, но не можах да разбера какво точно.

— Дънкан мислеше, че Иън е убил Ленка — обясни Крис.

— А ти смяташ, че Дънкан може да е убил Иън?

— Да — отвърна Крис сопнато и погледна Дънкан.

— Нямаш много вяра на приятелите си, нали? — каза обидено Пипа. — Е, с приятели като твоите не съм изненадана. Дънкан обаче си беше в Лондон. Мога да гарантирам за него.

Крис не каза нищо.

— Какво става? Не ми ли вярваш?

Крис въздъхна. Разбра, че Пипа не прикрива Дънкан. Внезапно се засрами от недоверието си и към нея, и към него.

— Вярвам ти. Благодаря, Пипа. Довиждане.

Изключи и върна телефона на Дънкан.

— Извинявай.

Дънкан пъхна телефона в джоба си, после се усмихна.

— Няма нищо. Страшни неща се случиха напоследък. Трудно е да разбереш на кого да вярваш.

— Прав си — каза Крис и пак седна на скамейката. Една сврака кълвеше сред старите надгробни камъни.

— Знаеш ли какво означава това? — попита накрая Крис.

— Какво?

— Щом ти не си убил Иън, тогава трябва да са го убили поради същата причина като Ленка — защото е знаел кой е удавил Алекс.

— Така ли мислиш?

— Това ми изглежда най-вероятно. Не мога да се сетя за друга причина.

— И кой е удавил Алекс? — попита Дънкан.

— Има само една възможност — отговори Крис. — Трима души се хвърлиха в морето. Ти, Иън и Ерик.

— Ерик.

— Трябва да е той — каза Крис. Сега, когато направи това предположение, всичко се намести в съзнанието му. — Ерик е удавил Алекс. Ленка е разбрала за това и е заплашила, че ще разкаже всичко. Затова Ерик я е убил. Иън е знаел за това и сега и той е мъртъв.

— Боже господи! — възкликна Дънкан.

— Разбира се, Ерик не е убил Ленка и Иън собственоръчно. Вероятно е наел онзи мъж, който уплаши и Меган, и мен. — Мъжът с мустаци и дългата коса. Мъжът от Ню Йорк, чийто бяг Крис бе разпознал след случилото се в Прага.

Мустаците и дългата коса можеха да са фалшиви. И Крис внезапно разбра кой е мъжът.

— Тери — каза той. — Шофьорът и бодигард на Ерик. Тери. — Обърна се към Дънкан. — Ти какво мислиш?

— Всичко се връзва — отбеляза той. — След като така се ядосах заради Иън, този път не искам да правя прибързани заключения, но мисля, че си прав. Ерик е единственият, който би могъл да го направи. Освен всичко останало, необходима е организация, за да се извърши нещо подобно. Сигурен съм, че Ерик е могъл да си осигури някой като този Тери, който да обикаля света и да му върши мръсната работа. Не мисля, че някой от нас останалите би се справил. Ерик изглежда много очарователен, но под външността му има нещо студено. Пресметлив е, ако разбираш какво искам да кажа. Да, мисля, че е той.

Гледаха старите надгробни плочи.

— Но няма доказателства — отбеляза Дънкан.

— Да, няма.

— Какво стана с онази психоложка от Ню Йорк?

— Не пожела да ми каже нищо. Било въпрос на конфиденциалност.

— Може би има смисъл да опиташ отново. Сега, когато разполагаме с име.

— Не знам. Защо пък да не опитам всъщност? Дай ми телефона.

Беше един и четвърт — осем и петнайсет вечерта в Ню Йорк, но доктор Марша Хорват бе още в офиса си, макар секретарката й вече да я нямаше.

— Доктор Хорват, обажда се Крис Шчипьорски.

— О, да? — Гласът й беше спокоен, но на Крис му се стори, че долавя следа от любопитство.

— Срещнахме се миналата седмица. Питах ви за тестуването на курсистите в „Блумфийлд Уайс“.

— Да, помня.

— Имахте ли възможност да помислите дали можете да ми дадете малко повече информация за резултатите от тези тестове?

— Да, и се страхувам, че отговорът е „не“. Навремето реших, че е мой дълг да уведомя „Блумфийлд Уайс“ за безпокойството си. Освен това съм длъжна да запазя конфиденциалност за тях и за курсистите.

— Разбирам това — каза Крис, опитвайки да не издаде нетърпението си. — И разбирам, че това е един труден етичен проблем. Но Иън Даруент бе убит преди два дни. Тоест трима от седемте души на онази яхта са убити и вероятно от един и същ човек. Твърде възможно е този човек да убие отново.

— Тогава трябва да съобщите в полицията — каза Марша. — Аз трябва да получа искане за информация от тях.

— Не е толкова лесно — отговори Крис. — Моля ви. — По дяволите! Бе позволил на отчаянието си да прозвучи в гласа му. — Следващата жертва като нищо мога да се окажа аз. Това не е някакъв абстрактен етичен проблем. Ако умра през следващите няколко дни, защото вие не сте ми дали информацията, от която имам нужда, ще помните този разговор през целия си живот.

Настъпи мълчание. Дънкан вдигна окуражаващо палец.

— Доктор Хорват?

— Един от тестовете, които използвах, беше „Минесота — Мултифазно описание на личността“ — отговори тя. — По-често се използва за диагностициране на личностни разстройства, отколкото при наемане на работа, но изглеждаше подходящ предвид целите на „Блумфийлд Уайс“. Пред периода, когато използвах теста, резултатите на двама кандидати показаха висока степен на психопатология. Поисках допълнителни интервюта с двамата и страховете ми се потвърдиха. И двата пъти изразих опасенията си по най-категоричен начин пред господин Калхун в „Блумфийлд Уайс“, но той въпреки това нае и двамата. Единият беше Стивън Мацли, който както знаете, бе осъден за изнасилване, след като напусна „Блумфийлд Уайс“.

Настъпи пауза. „Хайде — помисли Крис. — Другият. Името. Дай ми името.“

— Другият беше нает по-късно. Впоследствие господин Калхун ми се обади, за да ме уведоми, че е излязъл на първо място в неговата програма за обучение. Смятам, че това е същата програма, в която сте участвали и вие. Господин Калхун, изглежда, смяташе, че това е потвърждение на правилността на решението му да наеме кандидата, въпреки моите възражения.

— Благодаря ви много, доктор Хорват.

— Няма защо. Ще ме информирате за развитието на събитията, нали?

— Ще го направя — обеща Крис, затвори и върна телефона на Дънкан.

— Е? — попита той.

— Ерик. — Ерик бе излязъл първенец на програмата. И Ерик бе показал силни психопатични тенденции на теста. Те бяха скрити под неговия лъскав външен вид, чар и привидна честност. Но доктор Хорват не се съмняваше. Най-после разбраха. — Тя каза, че е бил Ерик.

— Това обяснява нещата. — Дънкан въздъхна. — И какво ще правим сега? Ще отидем в полицията ли?

— Не знам — отвърна Крис. — Трудно е. Първо, проблемът е на коя полиция да съобщим. Става дума за три убийства в три различни страни и никое от тях във Великобритания. Освен това не разполагаме с достатъчно доказателства, за да арестуват веднага Ерик. Полицията ще трябва да започне дълго и сложно международно разследване. Ерик ще наеме най-добрите адвокати в трите страни, за да отърве затвора. А междувременно ние с Меган ще бъдем изложени на опасност. Полицията може никога да не събере доказателства, за да го осъди, а дори и да ги събере, ние вероятно ще бъдем мъртви, докато го затворят.

— Разбирам — каза Дънкан. — Но не можем да стоим така, без да правим нищо, и да чакаме още някой да умре. Ами Ленка? Ами Иън и Алекс? Щом Ерик ги е убил, не можем да го оставим да се измъкне.

— Не знам какво да направим — каза Крис.

— Аз знам — решително заяви Дънкан.

— Не, Дънкан — възрази Крис. — Знам, че сгреших, когато помислих, че ти си намушкал Иън, но бях прав да смятам такава постъпка за глупава. Ще те хванат. Убийството е нещо лошо, Дънкан, дори когато става дума за човек като Ерик.

— Възхищавам се от моралните ти скрупули, Крис. Но ако не направим нещо по въпроса, той непременно ще убие всички ни.

Крис знаеше, че Дънкан е прав.

— Добре, добре. Може би трябва да отидем в полицията. Това е риск, но както казваш, рисковано е и да не предприемем нищо. Но искам първо да говоря с Меган. Ще я видя довечера.

— Защо трябва да говориш с нея?

— Защото тя е изложена на същата опасност като нас, ако Ерик разбере какво правим.

— Добре — съгласи се Дънкан. — Ще направим както искаш. Говори с нея и след това ще отидем в полицията. Но, за бога, внимавай.

Маркъс се спусна безпрепятствено до езерото, ските му за бягане се плъзгаха по пресния сняг, навалял предишната нощ. Небето беше ясно и синьо, обгръщаше го пълна тишина. Той поспря до замръзналото езеро, което можеше да издържи тежестта му още няколко седмици. Няколкото летни бунгала бяха тихи, снегът по покривите и в дворчетата им стоеше непокътнат. Той се оттласна и тръгна напряко през езерото — придвижваше се без усилия по тънкия пласт сняг, покриващ леда. Това бе мястото, където обичаше да размишлява и да се зарежда с енергия. От езерото нагоре по хълма до къщата щеше да се поизпоти, но това си струваше усилията.

Студеният въздух го ободряваше. Бе спал лошо и се почувства затворник в топлата хижа, която обикновено му действаше успокояващо. Анджи също го подлудяваше. Знаеше, че тя просто се опитва да помогне, но той трябваше сам да се оправи с всичко това.

Налагаше се да го направи. От десет години го разяждаше вина за смъртта на брат му и майка му. Когато започна да задава въпроси за случилото се с Алекс, всъщност започна един процес, който не можеше да върне назад. И нямаше да има мира, докато не го приключеше.

Не беше съвсем сигурен какво означава това. Да установи кой е убил Алекс, да. И да има възмездие за този човек. Но още не бе сигурен каква форма щеше да приеме това възмездие. Знаеше какво иска да направи. Какво чувстваше, че трябва да направи. Но все още не бе готов да си го признае.

Припомни си за кой ли път разговора си с Ерик и почувства как гневът му се завръща. Как можеше Ерик да говори така — че бил помогнал на майка му и че му бил сърдит, защото не е бил там, когато Алекс е умрял? Нямаше право! На Маркъс му бе достатъчно трудно и без някакъв лъскав инвестиционен банкер, който твърдеше, че е приятел на Алекс, да му казва какво да прави.

Обаче наистина вярваше, че Ерик е бил приятел на Алекс. Разбираше гнева на Ерик и фактически го споделяше. Бе изоставил брат си и майка си. Приятно му стана да чуе как Ерик говореше такива хубави неща за Алекс, но все още го болеше от критиката срещу самия него и щеше да продължи да го боли, докато не разрешеше проблема.

Плъзна се още по-бързо по езерото. Беше превъзходен скиор, но започна да се занимава със ски бягане чак когато се премести във Върмонт. Бе добър и в тази дисциплина — имаше и физиката, и темперамента, необходими за нея. През някои седмици при хубаво време и подходящо настроение бягаше със ските по осемдесет километра.

Алекс никога не се бе качвал на ски. Но беше по-добър от Маркъс в почти всичко останало. По-умен, по-надарен — и всички го обичаха повече. Маркъс никога не се сърдеше на Алекс за успехите му. Винаги се гордееше с по-малкото си братче. И Алекс. Изглежда, никога не се възгордя, нито пък гледаше на себе си прекалено сериозно. Ерик беше прав за това.

Алекс заслужаваше приятел като Ерик. Заслужаваше и брат като Ерик, но не му се бе паднал такъв.

Казваше ли Ерик истината, когато твърдеше, че Дънкан е убил Алекс? В края на краищата той нямаше доказателства, а и беше инвестиционен банкер. Маркъс прехвърли още веднъж разговора през главата си, като се мъчеше да бъде обективен. Колкото повече мислеше за това, толкова по-убеден ставаше.

Не беше толкова сигурен за британеца с полското име, Крис еди-кой си. Той се различаваше много от Ерик. По-нервен. По-уклончив при разкриването на информация. По-склонен да я измъкне от самия Маркъс. А Ерик бе дошъл с мир, разказа историята си и си отиде. Маркъс не бе сигурен какъв е планът на Крис. Но всичко това се оказа прекалено сложно. Всъщност не му пукаше кой е убил Иън Даруент. Интересуваше го само кой е убил брат му. И сега вече знаеше името му.

Дънкан.

Стигна брега на езерото и закрачи със ските нагоре по хълма към дома си. Знаеше, че трябва да замине за Лондон и да го открие. Нямаше избор.

Ерик се отпусна на задната седалка на наетия ягуар. Чувстваше се изтощен. Беше свикнал с жестоки пътнически програми, но тази се оказа направо абсурдна. И все пак трябваше да я осъществи. Както бе казал на Тери в Париж, имаше някаква граница в броя на труповете, за които можеха да бъдат директно отговорни, и с Иън те я бяха достигнали. Нуждаеха се от нов член на групата.

Докато Тери паркира пред изход номер четири, Ерик извади мобилния телефон и прослуша съобщенията си. Имаше десетина и всичките бяха спешни. Но той не им обърна внимание, включително на това от Каси, с изключение на едно, което налагаше незабавен отговор. Потърси един номер и го набра. Разговорът бе кратък, но когато свърши, той се усмихна.

— Добри новини ли, сър? — попита Тери от предната седалка.

— Да, бих казал, че са добри — отговори Ерик. — Между другото, ти свърши хубава работа в Париж, Тери. Сумата ти трябва да е била преведена вчера.

— Няма проблем. Ще се радвам отново да свърша нещо подобно. Само кажете.

— Засега не е необходимо — каза Ерик, облегна се на седалката и затвори очи. — Мисля, че нещата се подреждат доста добре.

6.

Крис беше едновременно нетърпелив и нервен, докато изкачваше стълбището на Меган. Нетърпелив, защото искаше да й разкаже за откритието си. И нервен, защото все още се тревожеше от студенината й към него предишната седмица и от колебливата нотка в гласа й, когато се самопокани да й гостува.

Почука на вратата, леко задъхан от изкачването на стълбите.

Тя отвори веднага.

— Здравей.

— Здравей.

— Ела. — Тя го придърпа към себе си и го целуна. Нервността му изчезна, щом усети дланите й върху гърба си. Тя се отдръпна и започна да разкопчава ризата му.

— Какво правиш? — попита Крис.

— На какво ти прилича? Имаш някакви възражения ли?

— Никакви — усмихна се той.

— Добре, ела тогава — каза тя и го поведе към спалнята.

След половин час лежаха голи в прегръдките си в затъмнената стая. Крис се подпря на лакти и загледа как светлината от колежанските сгради отсреща играе върху кожа на Меган.

— Хубаво беше — каза той и прекара пръст по бедрото й.

— Да. Заслужаваше го, след като бях толкова сдържана миналата неделя.

— Грешката не бе твоя — отвърна Крис. — Още беше в шок.

— Моя беше — настоя Меган. — И съжалявам за това. — Тя го целуна нежно по устните.

— Днес научих нещо — каза той.

— О, така ли? — Тя седна и вдигна колене до гърдите си. — Разкажи ми.

И Крис й разказа за разговора си с Дънкан, за потвърдената от Пипа негова версия и за наученото от доктор Хорват за Ерик. Тя слушаше внимателно и когато той свърши, не каза нищо.

— Е? Какво мислиш? — попита Крис.

— Не съм сигурна, че си направил правилното заключение.

— За Ерик ли?

— Да. За Ерик. Не мисля, че той има нещо общо с това.

Крис беше изумен. Гледаше Меган, несигурен как да реагира. Очакваше помощ от нейния здрав разум, за да реши какво да предприеме сега, когато знаеха, че Ерик е виновен за толкова много убийства.

— Но не разбираш ли? Трябва да е той. Удавил е Алекс, уредил е убийството на Ленка, за да й затвори устата, а после и Иън. Това е очевидно.

— Не и за мен — отговори Меган.

— Защо не?

— Ти нямаш никакви доказателства, нали? — попита тя. — Не ми е приятно да го казвам, но мисля, че губиш перспектива, опитвайки да намериш причина, за да отървеш Дънкан. Не мисля, че това е умно. Сбъркахме, когато го прикрихме тогава, и пак ще сбъркаме, ако го прикрием и сега.

— А какво ще кажеш за психометричните тестове?

Меган се разсмя.

— О, стига! Не можеш да осъдиш някого заради група въпроси с много възможни отговори, на които е отговорил преди десет години. И без това тези тестове са пълна глупост.

— Доктор Хорват беше сигурна.

— Разбира се, че е била сигурна. Работата й е да е сигурна в тази психо глупост.

— Добре, ние знаем, че Дънкан не е бил в Париж през онази нощ.

— Според жена му, която най-вероятно го прикрива. Освен това знаем, че и Ерик не е бил там.

— Така ли? — попита озадачено Крис. — Къде е бил тогава?

— Беше тук, в Англия — тихо каза Меган. — Дойде да ме види.

— Какво?!

— Дойде в Кеймбридж. Излязохме да пием чай. Разговаряхме.

— Защо не ми каза?

Меган сви рамене.

— Не съм длъжна да ти казвам всичко.

— Меган!

— Виж, Крис, той ми беше приятел. Сега се чувствам неудобно да разговарям за него с теб, и ти го знаеш. Не е станало нищо особено. Но това означава, че не е бил в Париж.

— Но това няма значение. Ние знаем, че той има някой, който му върши мръсната работа.

— Може и Дънкан да я върши. Мислил ли си за това?

— Но нали приехме, че Дънкан е убил Иън в пристъп на ярост. Ако Ерик е извършил всичко това, то е било внимателно планирано.

— Може Дънкан да е планирал всичко — каза Меган. — Никога не съм му вярвала. А на Ерик вярвам.

Крис я погледна. Само преди десет минути всичко изглеждаше съвсем просто. Сега ставаше сложно. Тревожеше го готовността на Меган да защитава Ерик. Много го тревожеше. И ако се бе срещнала с Ерик в неделя, именно това, а не шока от ножа на възглавницата й можеше да обясни студенината й към него онази вечер.

Меган очевидно следеше мисълта му.

— Ти знаеш, че сега между нас няма нищо. И не е имало нищо от години. — Тя докосна ръката му. — Трябва да ми вярваш, Крис.

— Трябва ли? — сопна й се той.

— Бих искала да ми вярваш.

Крис искаше да възрази, но прехапа език. Знаеше, че Меган се опитва да не прави въпрос от това и желаеше и той да се постарае за същото.

— Добре де — каза накрая с възможно най-примирителен тон. — Но може ли да ти задам няколко въпроса за Ерик?

— Разбира се.

— Ние знаем, че Алекс и Иън са вземали наркотици, когато бяхме всички заедно в Ню Йорк. Ерик вземаше ли?

Меган изглеждаше смутена.

— Да, вземаше. Малко. Кокаин. Но спря, когато хванаха Алекс.

Крис я погледна втренчено.

— Защо не ми каза за това?

— Не изглеждаше важно. Тогава всички вземаха наркотици.

— Ти вземаше ли?

— Не — призна Меган. — Опитвала съм в колежа, разбира се. Но никога не съм се занимавала истински с това.

— Но Ерик го правеше, така ли?

— Да. Тревожех се за него в колежа. И после пак в Ню Йорк. Но както казах, след като хванаха Алекс, той се отказа. Може да е пречело на любимите му политически амбиции.

— Това го разбирам — каза Крис. — И кой държеше наркотиците?

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш какво искам да кажа. Или Ерик, или Алекс трябва да са купували наркотиците от някого. Кой от тях го правеше?

— Не знам — отвърна Меган. — Не съм питала. Не исках да знам нищо за това.

— Добре, тогава кой ги съхраняваше?

— Ерик — призна с нежелание Меган.

— И когато на Алекс са му трябвали, той е отивал при Ерик, така ли?

— Сигурно е било така.

— Значи Алекс е могъл да каже на „Блумфийлд Уайс“, че Ерик го е снабдявал?

— Не — протестира Меган и дори повиши глас. — Те бяха приятели. Какво се опитваш да кажеш? Че Ерик е бил злият наркодилър, а Алекс — неговата невинна жертва?

— Не. Опитвам се да кажа, че Алекс е щял да наклевети Ерик на Джордж Калхун. И че Ерик е знаел за това. И че когато Ерик е видял, че има шанс да затвори устата на Алекс завинаги, го е използвал.

Меган се намръщи.

— Меган — каза й тихо Крис. — Ние с Дънкан мислим, че трябва да отидем в полицията.

— Заради Ерик ли?

Крис кимна.

— Не смяташ ли, че първо трябва да го обсъдиш с мен?

— Нали точно това правя.

— О, така ли? Добре, аз мисля, че ще направиш голяма грешка. Просто ревнуваш Ерик, защото двамата ходехме преди много години, и искаш да защитиш глупавия си приятел от последиците на собствените му действия. Не одобрявам това.

Крис се опитваше да се сдържа в опит да избегне надвисналия конфликт, но сега загуби търпение.

— Може и да ревнувам. И може и да има защо — каза той. — Има много неща, които не си ми казала за Ерик. Например никога не си споменавала наркотиците. Не ми каза, че е идвал да те види в неделя. Вероятно има още много неща, които не си ми казала за него. Ти си тази, която губи реалната представа. Този човек е убиец, Меган! Не разбираш ли? Той е изключително опасен. Възможно е да се опита да убие теб, мен или и двама ни. Трябва да помислим сериозно за това. Направи нещо преди да е станало твърде късно.

Меган го гледаше свирепо. Внезапно му стана студено и неудобно заради собствената му голота.

— Мисля, че е по-добре да си вървиш — каза през зъби тя.

— Но, Меган…

— Просто се облечи и си върви!

И Крис си отиде.

Меган наблюдаваше Крис, докато той крачеше през двора с отпуснати рамене. За момент изпита желание да отвори прозореца и да му извика да се върне. Но не можеше. Не и без да признае, че той е прав за Ерик. А това бе нещо, което не можеше да направи.

Искрено се бе опитала да забрави Ерик. Връзката й с Крис не беше толкова заради самия него. Не, тя искаше да докаже на себе си, че Ерик е останал в миналото и че сега обича само Крис.

Но не успя. Крис бе прав за нея и Ерик. Битката на разума й със сърцето беше загубена. Тя, която толкова се гордееше със самоконтрола и способността си да анализира безпристрастно най-сложни проблеми, искаше да вижда Ерик — не, трябваше да го вижда. Знаеше, че от това няма да излезе нищо. Знаеше, че е безсмислено. Но трябваше да го направи; нямаше да може да си прости, ако оставеше да се изплъзне възможността да види какво би могло да се развие между тях. Сега знаеше, че никога не е спирала да го обича. Можеше да си повтаря безброй пъти, че е преодоляла чувствата си към него, но не беше. Сега трябваше да приеме този факт и да види какво ще се случи. Тази перспектива я плашеше, особено вероятността да бъде отблъсната, но същевременно я вълнуваше. Спомни си следобеда с него миналата седмица. Да, той все още изпитваше нещо към нея. Трябваше да има някакъв шанс.

Крис бе усетил всичко това и тя затова му се ядоса. Отрече очевидното и бе нечестна с него. Харесваше го, харесваше го много и не искаше да го нарани, но чувстваше, че не може да контролира ситуацията. До тази седмица не вярваше в провидението. Сега чувстваше, че то поема живота й, а нейната роля е само в това да не му пречи.

Но беше сигурна, че Крис греши в убеждението си, че Ерик е убил всичките тези хора. Тя познаваше Ерик и знаеше, че той никога няма да направи нещо подобно. А към Иън и Дънкан се отнасяше с недоверие и бе сигурна, че единият от двамата е отговорен за убийствата. Ревността на Крис го правеше неспособен да види това, което за нея беше съвсем очевидно.

Тя седна и започна да работи върху записките си. Но скоро се отказа — не можеше да се съсредоточи. Затова извади едно старо оръфано томче на Емили Дикинсън, подарено й от Ерик още в колежа. Познатите стихове я успокоиха като стари приятели със стабилните си, неизменни и надеждни ритми.

Телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката.

— Ало.

— Меган?

През тялото й премина топлина.

— Ерик?

— Как си?

— Всъщност не съм много добре.

— Научи ли за Иън?

— Да. Не мога да повярвам. Още един.

— Да. Обадих се, защото се тревожа за теб.

— О?

— Да. Нямам представа защо е убит Иън, но след разговора ни в неделя исках да съм сигурен, че си добре.

— Добре съм. В спалнята ми вече не се промъкват психопати.

— Добре. Тревожа се, че който и да те е заплашил в събота през нощта, сигурно не се шегува. Не прави нищо, за да ги провокираш. Окей?

— Не се тревожи. Няма. Просто искам да забравя всичко това.

— Предполагам, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Ами Крис?

Меган не можа да се застави да каже на Ерик за абсурдните подозрения на Крис. Не и по телефона. И реши да отговори уклончиво.

— Мисля, че е решил да отиде в полицията и да им разкаже всичко.

— Това не е ли опасно? — попита Ерик. — Искам да кажа, че той може да изложи себе си на риск. Той си решава какво прави. Но ножът е бил на твоята възглавница.

— Решил го е. — Меган въздъхна. — Ние се скарахме. — Настъпи пауза. — Откъде се обаждаш?

— От Лондон. Цял ден бях на съвещания.

Сърцето на Меган заби по-бързо.

— Предполагам, че нямаш никакво свободно време. Но… ще се радвам да те видя, ако успееш да дойдеш.

— Разбира се — каза Ерик. — Бих искал. Почакай за секунда да погледна в бележника си. — Меган почака. Толкова искаше да го види. Трябваше да го види. — Да, добре. Ако искаш, мога да дойда утре вечер.

— Много добре. — Този път тя не искаше той да идва при нея. Някое по-неутрално място. — Какво ще кажеш да се срещнем в една кръчма?

— Добре. Коя?

— Казва се „Форт Сейнт Джордж“. До реката е. Там е много приятно.

— Ще я намеря — каза Ерик. — Ще те чакам там в седем часа.

— Добре. — Меган се усмихна и затвори телефона.

Ранното пролетно слънце грееше приятно. Умореният Маркъс седеше на една скамейка в парка „Сейнт Джеймс“. Сигурен беше, че това е точно скамейката откъм супермаркета до езерото и до мостчето — точно както му я бе описал Ерик. Погледна часовника си. Единайсет и пет. Ерик бе казал в единайсет.

Не бе сигурен какво да очаква — дали Ерик щеше да се срещне с него, или някой друг. Смяташе изобщо да не идва, но накрая реши да дойде. Нямаше какво да губи, а всяка помощ щеше да е добре дошла. Все още не беше сигурен какво щеше да направи, когато откриеше Дънкан. Но трябваше да го открие.

Изобщо не спа по време на полета. Всъщност не бе спал от две нощи, още от разговора си с Ерик във Върмонт. Беше уморен и очите му се затваряха от приспивния далечен шум на трафика и крякането на патиците в езерото пред него.

Внезапно усети тежестта на нещо, поставено в скута му. Отвори очи и видя евтина брезентова спортна чанта. Огледа се. От едната страна една двойка вървеше под ръка към Бъкингамския дворец. От другата мъж с тъмна коса, покриваща яката на коженото му яке, бързо се отдалечаваше. Маркъс му извика, но мъжът ускори крачка. Маркъс сви рамене. Не беше Ерик, а куриерът не бе важен. Важна беше чантата.

Той отвори ципа. Вътре имаше бял лист хартия и тъмносин найлонов плик. Погледна листа. Съдържаше два акуратно отпечатани адреса: на офиса на банка „Хоншу“ в Лондон и домашния адрес на Дънкан Джемъл.

Опипа найлоновия плик. Вътре имаше нещо малко и тежко. Предположи какво е, докато предпазливо надзърташе вътре, без да го вади от чантата.

Беше прав. Пистолет.

Сърцето му заби бързо и той затвори ципа на чантата. Гледаше право напред и се опитваше да реши какво да прави, глух и сляп за разхождащите се наоколо туристи и чиновници.

Нямаше избор. Знаеше какво трябва да направи още след като бе прекосил езерото със ските предния ден; просто не бе могъл да си го признае. Но сега, със средството, лежащо в скута му, взе решението. Изправи се и тръгна покрай супермаркета към Трафалгар Скуеър, стиснал здраво дръжките на спортната чанта.

7.

— Хей, Крис! Погледни екрана! Не мога да повярвам.

Крис, изваден от унеса си от настойчивия вик на Оли, погледна. В новините на финансовия конгломерат „Блумбърг“ имаше съобщение:

Крис прегледа подробностите. Сделката изглеждаше сключена. Набра номера на „Блумфийлд Уайс“ и се свърза с Манди Симпсън.

— Видя ли новината за „Юрика телеком“?

— Да.

— Какво означава това за облигациите?

— Добри новини за теб, Крис. Добри новини и за „Блумфийлд Уайс“. Ние притежаваме дълг на „Радафон“ при лихва от дванайсет процента.

Крис се усмихна. „Радафон“ бе добра възможност — нейните облигации по правило се търгуваха с двойно по-малка лихва.

— Как ги оценява твоят дилър?

— Казва, че ще предложи сто и седем. Но това е ниска цена. Те ще се вдигнат повече.

— Превъзходно! — каза Крис. — Благодаря, Манди.

— Изглежда, че в края на краищата Иън ви е продал добри облигации — отбеляза тя.

Крис се замисли над думите й, докато затваряше телефона. Тя беше права. Иън бе знаел през цялото време, че „Юрика“ ще бъде купена. Беше казал на Ленка, когато вероятно не е трябвало да го прави. Тя бе купила облигациите, когато вероятно не е трябвало да го прави. Всичко бе станало според плана. Освен че нито Ленка, нито Иън бяха живи, за да го видят.

Иън бе имал право да се сърди на Крис — той мислеше, че Иън е измамил Ленка, и се тревожеше да не го разкрият. А всъщност й бе казал истината, но не искаше да го признае пред Крис. Вероятно бе имал основание да внимава — направеното от него бе близо до издаване на вътрешна информация. Колкото по-малко хора знаеха за това, толкова по-добре.

За пръв път Крис се запита дали не е бил прекалено циничен за Иън и Ленка. Може би тя бе означавала нещо повече за Иън, отколкото бе смятал. И след случилото се с двамата той се надяваше да е било така.

Това беше добра новина и за „Роял банк“ на Кувейт. Цената, на която бяха купили позицията на „Обединени ветерани“, бе фиксирана предния ден и току-що се бе покачила с поне петнайсет процента. Крис се усмихна. Печалбата на Халид бе загуба за Руди Мос. Сега „Карпейтиън“ определено имаше бъдеще.

Крис набра номера на Дънкан и го попита:

— Видя ли новината за „Юрика телеком“?

— Да — отговори Дънкан. — Ти имаш малко от техните, нали?

— Имам много.

— Халид ще е щастлив.

— Да, той извади голям късмет.

— Не съвсем — каза Дънкан. — Просто улучи подходящото време на пазара и избра подходящия управител на фонд. Заслужава да прави пари.

— А Руди Мос заслужава да ги изгуби.

Дънкан се разсмя.

— Сериозно, благодаря ти, Дънкан. „Роял банк“ наистина ни измъкна.

— Не се тревожи за това. Моят клиент е доволен. Това ме издига в неговите очи. Фактически ме прави да изглеждам направо блестящ. — Дънкан се захили. След това тонът му стана сериозен. — Говори ли с Меган?

— Да.

— И тя какво каза?

— Мисли, че сме сбъркали. Смята, че Ерик не е могъл да го направи.

— Това е лудост! Тя е излизала с него, нали? Може би е предубедена. Може би все още го харесва. Така ли е?

— И аз така мисля — отговори с нежелание Крис.

— Това явно е болезнена тема, Крис. Дръж се. Щом тя смята Ерик за невинен, тогава кой според нея е убил всички? Аз ли?

Крис не каза нищо.

— Така си и мислех — продължи Дънкан. — Виж, разбирам защо искаше да говориш с нея. Но сега трябва да предприемем нещо. Ако тя не може да разбере, че греши за Ерик, това си е неин проблем. Ти си й казал всичко, което можеш.

Крис въздъхна.

— Прав си. Трябва да направим нещо. Но, както вече казах, това не е толкова просто. С кого да говорим? С ченгетата на Лонг Айланд? Или в Прага? Или Париж? Единственото име, което имам, е на един човек с фамилия Карашек в Прага, но той ще трябва да свърши много работа, за да свърже всички тези неща в едно.

— Господи, Крис, просто трябва да направим нещо!

— Знам. — Крис мислеше. — Какво ще кажеш за адвокат?

— Адвокат ли?

— Да. Ако намерим добър адвокат, той може да успее да ни помогне да защитим ролята си във всичко това. И ще знае най-добрите пътища в международната юридическа система. Мисля, че това е най-безопасният начин.

— Добре — съгласи се Дънкан. — Намери адвокат. И ме дръж в течение какво става.

— Добре.

Крис затвори телефона. Дънкан беше прав — нямаше време за губене. Всички те бяха изложени на риск, докато Ерик обикаляше безпрепятствено наоколо. Той вдигна пак телефона и се обади на адвокатката на фонда. Тя му препоръча някой, който от своя страна препоръча някой друг и до един час Крис имаше уговорена среща с господин Джефри Морис Джоунс в офиса му в Холбърн в девет часа на следващата сутрин.

Дънкан не можа да се съсредоточи върху работата. В дванайсет без пет грабна сакото си и излезе от офиса. Побърза да влезе в една кръчма зад ъгъла и поръча халба бира. Вкусът й бе превъзходен.

Сега се чувстваше по-добре — от доста време не се бе чувствал така. Не му липсваха енергия и концентрация. Знаеше какво трябва да се направи — Ерик да бъде спрян. Ако това можеше да стане в рамките на закона, толкова по-добре, но той изобщо не бе сигурен, че планът на Крис ще свърши работа. Полицейското разследване щеше да е бавно и тромаво. Ерик просто щеше да наема възможно най-добрите адвокати и да изчаква. Щяха да минат месеци и години, за да го вкарат в затвора, ако изобщо успееха. И през цялото това време собственият им живот щеше да е изложен на риск.

След това помисли за Ленка. Трябваше да се отмъсти за смъртта й.

Допи халбата си, излезе от кръчмата, отиде до близкия железарски магазин и купи един голям кухненски нож. Ако планът на Крис не свършеше работа, той щеше да е готов.

Крис също с мъка се съсредоточаваше върху работата си. Облигациите на „Юрика телеком“ се покачиха до сто и девет и Оли ликуваше. Двамата с Крис обсъдиха как ще инвестират допълнителните седем милиона евро на „Роял банк“. Крис направи всичко възможно да сподели доброто настроение на Оли, но не успя.

Тревожеше се заради срещата с адвоката. Беше сигурен, че Меган ще повярва на Ерик, но не искаше да я постави в потенциално опасна ситуация без нейно съгласие. Ако Ерик научеше, че са отишли в полицията, нейният живот щеше да бъде изложен на истинска опасност. Тази мисъл го уплаши. Може би тя щеше да е в по-голяма безопасност, ако се върнеше в Щатите? Проблемът бе, че Ерик, изглежда, с лекота сееше трупове по целия свят — Щатите нямаше да бъдат по-безопасни от Англия. Крис реши да говори с адвоката за необходимите стъпки, които можеха да се вземат за осигуряване на нейната безопасност, а и за неговата собствена.

Трябваше да говори с Меган пак и да се опита да я накара да разбере, че това, което прави той, има смисъл. Гледа телефона цяла минута и след това й се обади.

Тя не беше много доволна да го чуе, но поне се съгласи да разговарят. Той й каза за уговорената си среща на другия ден.

Тя не се впечатли.

— Не знам защо ми казваш всичко това. Губиш си времето. Знаеш, че според мен Ерик е напълно невинен.

— Знам. И уважавам мнението ти. Но исках да знаеш какво правя. И да се уверя, че си в безопасност, ако случайно грешиш.

— Ако искаш да бъда в безопасност, не говори с полицията — заяви Меган.

— Но ние трябва да направим нещо! Най-рисковано е да седим и да не правим нищо.

— Ами ако аз съм права? Ами ако Дънкан е този, от който трябва да се страхуваш?

— Разговарях днес с него — каза Крис. — Наистина не мисля, че има някаква нужда да се страхувам от него.

— О, страхотно — отговори Меган. — Добре, аз ще се срещна с Ерик тази вечер и ще ти съобщя какво мисля след разговора ни.

— Какво?!

— Казах, че ще се срещна с Ерик.

— Къде? Кога?

— Във „Форт Сейнт Джордж“. В седем часа.

— Ти си луда! Не прави това. — Крис почувства как в гласа му се надига паника.

— Виж какво. Ще говоря с него за твоята теория. Ще чуя какво казва. Аз го познавам. Ще разбера дали казва истината.

— Но ако направиш това, той ще узнае, че ние все още задаваме въпроси. Ще разбере, че съм по следите му. Това ще изложи всички ни на опасност.

— О, разбирам. Значи за теб е абсолютно безопасно да разговаряш с Дънкан, а за мен е опасно да говоря с Ерик, така ли? — Гласът на Меган се повиши.

— Не е толкова просто.

— Не е ли? Аз пак мисля, че е. Във всеки случай вече му казах, че планираш да говориш с полицията.

— Какво? Защо си го направила?

— Не казах, че подозираш него.

— Но той ще разбере! За бога, Меган. Не се срещай с него тази вечер! Моля те! Прекалено опасно е. Моля те за това, защото те обичам. Няма да понеса, ако пострадаш.

За няколко секунди настъпи мълчание. Когато Меган заговори, гласът й беше омекнал.

— Знам, Крис. И знам, че бях нечестна към теб през последните няколко дни. Съжалявам за това, наистина съжалявам. Но ти си прав — то е заради Ерик. Просто искам да изясня чувствата си и трябва да говоря с него. Затова отивам да се срещна с него тази вечер.

— Меган…

— Съжалявам, Крис. — И тя затвори.

Крис зяпаше изумено слушалката. Погледна часовника си. Пет и двайсет. Можеше да успее да стигне до „Форт Сейнт Джордж“ за седем. Нямаше време да се връща до апартамента си, за да вземе колата, но ако хванеше влака от Кингс Крос, щеше да успее. Трябваше да стигне до кръчмата преди срещата на Меган с Ерик.

Набра номера на Дънкан.

— „Хоншу“.

— Дънкан, лоши новини. Тази вечер Меган ще се срещне с Ерик в една кръчма в Кеймбридж. Ще му разкаже всичко, което открих. Тревожа се за нея. Заминавам веднага за Кеймбридж. Искаш ли да дойдеш?

— Добре. Как ще стигнеш дотам?

— С влака от Кингс Крос. Ти можеш да хванеш влак от Ливърпул стрийт. Ще се срещнем на гарата в Кеймбридж и ще отидем в кръчмата. Трябва да стигнем там преди Меган.

— Добре. Ще ти се обадя по мобилния телефон, когато разбера в колко часа пристига влакът ми в Кеймбридж.

Крис затвори, сбогува се с шашнатия Оли и тръгна към вратата.

Ягуарът се носеше по магистрала М11 със сто и трийсет километра в час почти безшумно. Тери шофираше. Ерик седеше отзад спокоен, елегантен в тъмния си костюм, бяла риза и вратовръзка „Ферагамо“. Беше доволен.

— Мисля, че ще се справим, Тери.

— Надявам се, сър.

— Трябва просто да убедя Меган да мълчи и да забрави за убиеца на Ленка. Мисля, че тя е почти съгласна.

— Сигурен ли сте, че не желаете да се справя с другите двама? Не искаме да отидат при ченгетата, нали?

— Мисля да ги оставим на нашия приятел Маркъс. Той е примитивен и опасен. А без тях полицията няма да стигне доникъде.

— Не мислите ли, че има риск той да се раздрънка, когато го хванат?

— Не — отвърна Ерик. — Няма да има смисъл. Той ще смята, че е убил човека, който е убил брат му. И полицията сигурно ще му повярва, тъй като няма да остане никой, който да му противоречи. Той няма причина да ме повлече със себе си. Във всеки случай аз просто ще отричам всичко. Един добър адвокат ще ме защити без проблем.

— Значи проблемът е само Меган?

— Само Меган. Ще ме чакаш ли на паркинга?

— Не мога. Прегледах картата и изглежда, че тази кръчма дори не се намира край път. Ще трябва да паркираме от другата страна на реката и вие да минете по моста.

— Няма значение. И без това не съм сигурен дали ще се върна с теб тази вечер.

— Няма ли?

Ерик се опита да игнорира любопитството в гласа на Тери.

— Трябва да видя как ще се развият нещата.

— Да, сър — отговори Тери, докато слизаше с ягуара от магистралата на пътя към Кеймбридж.

Крис взе метрото до Кингс Крос направо от Оксфорд Съркъс — в този пиков час то беше по-бързо от такси. Пристигна на гарата точно навреме, за да скочи във влака, който потегляше в пет и четирийсет и пет и пристигаше в Кеймбридж в шест трийсет и шест. Щеше да му остане време, за да хване такси до „Форт Сейнт Джордж“ и да стигне там преди седем.

Влакът тъкмо напускаше гарата, когато мобилният телефон на Крис иззвъня. Беше Дънкан. Бе хванал влак от Ливърпул стрийт, който щеше да стигне в Кеймбридж в шест и четирийсет и четири. Крис каза, че ще го чака на перона.

На десет минути от Кеймбридж композицията забави ход и спря. Крис запотропва нервно с пръсти. Не беше подготвен за такова закъснение. Навън се стъмваше. Ясното небе, вече бледо синьо-сиво, се смрачаваше, запълвано от мастиленочерни облаци, които идваха от мочурищата на запад. Влакът не помръдваше. Дъждовни капки пръснаха за няколко мига по стъклото на купето, а после сякаш се изля водна стена. Целият вагон се клатеше от вятъра.

Крис гледаше разстроен дъжда навън. Щяха да закъснеят. Вече нямаше начин да стигнат до кръчмата преди Ерик и Меган. Какво можеше да й направи Ерик? Крис не можеше да понесе мисълта, че той ще й навреди по някакъв начин. Но ако тя му разкажеше за всички разкрития на Крис, Ерик щеше ли да има някакъв избор?

Освен ако… Освен ако Ерик не планираше да я прелъсти. Наистина, тя нямаше да му позволи да го направи. Крис не знаеше дали това е инстинкт, или ревност, но се страхуваше, че може и да му позволи. В този момент тази мисъл бе прекалено ужасна за него, за да разсъждава върху нея.

Страховете му бяха прекъснати от съобщение по високоговорителите на влака, че е имало проблем на прелез точно пред тях и влакът скоро ще потегли.

Но това не стана.

8.

Меган бе на около четиристотин метра от „Форт Сейнт Джордж“, когато дъждът заплющя. Затича, но докато се добере до кръчмата, стана вир-вода.

Заведението бе почти празно. От Ерик нямаше и следа. Тя погледна часовника си — бе подранила с десет минути. Поръча си бира и седна на малкия бар до запалената камина в ъгъла. Кихна, докато отмахваше мократа коса от очите си.

Бе напрегната, но същевременно се вълнуваше, че предприема нещо толкова безразсъдно. Нямаше представа какво щеше да каже на Ерик, но знаеше какво иска да научи — дали бъдещето й по някакъв начин ще е свързано с неговото. Някак си беше сигурна, че ще разбере това тази вечер.

Чу външната врата да се отваря и миг по-късно Ерик влезе. От косата, носа и дрехите му течеше вода. Тя му се усмихна. Той се приближи, целуна я по бузата и отиде да си вземе бира. След минута седеше срещу нея до огъня.

— Боже, това време е ужасно!

— Свиква се.

— Откъде идва този вятър? От Арктика?

— Вероятно.

Ерик отпи дълга глътка и каза:

— Това за Иън е направо ужасно.

— Да. Ужасно е.

— Първо Ленка, а сега и той… — Ерик поклати глава. — И ножът на възглавницата ти. Нещата наистина стават ужасни.

— Да.

— Тревожа се за теб, Меган… Тревожа се, че Крис ще отиде в полицията. Искам да кажа, че който е извършил това, може да не спре дотук. Моля те, внимавай!

Меган му се усмихна.

— Ще внимавам. — Отпи нервно от бирата си. Бе дошло времето да го попита. Трябваше да го направи, ако искаше да е сигурна в него. — Крис мисли, че ти си убил Иън. И Ленка. А също и Алекс.

Ерик затвори очи и бавно поклати глава.

— Смятах, че Крис ме познава по-добре.

— Така ли? — попита Меган. Гледаше го право в очите.

— Как можеш да питаш такова нещо? — отговори й той с въпрос.

— Ти ли го направи? — повтори тя.

Погледът на Ерик срещна нейния.

— Не — отвърна с приглушен глас той. — Не съм аз.

Седяха и просто се гледаха. Меган се изпълни със спомени за онова време преди толкова много години, когато беше отчаяно влюбена в Ерик.

— Вярваш ли ми? — попита накрая той. Все още я гледаше в очите.

— Да — отвърна тя. — Вярвам ти.

Ерик се усмихна.

— Добре. Но защо Крис мисли, че аз съм ги убил? И как съм могъл да убия Алекс? Ако някой го е направил, това е бил Дънкан, нали?

Меган се впусна в обяснение на гледната точка на Крис за събитията. Когато свърши, Ерик изглеждаше замислен.

— Но той няма никакви доказателства. Всичко това е въздух. Просто съзнанието му е отровено с лъжливи предположения и ме е набедил въз основа на тях. Това ме разочарова. Винаги съм харесвал Крис. Смятах, че е способен на по-добри неща.

— А какво ще кажеш за психометричните тестове? — попита Меган.

— О, това ли? — Ерик се усмихна. — Аз бях идеалният интервюиран. Сигурно помниш. През последната година в колежа ми предлагаха работа от десет фирми на Уолстрийт. Тайната ми се състоеше в това, че им казвах именно каквото искаха да чуят. А „Блумфийлд Уайс“ искаше да чуе, че съм груб, противен тип, който яде бебета на закуска. И аз им го казах. Е, сигурно малко съм преиграл. Но пък ми дадоха работата, нали?

— Значи си ги излъгал?

— Не съвсем. Но почти. Разкрасих нещата. Когато за отговорите на въпросите имаше избор да се помогне на някоя дребна възрастна дама да пресече пътя или да се бутне под автобуса, аз я бутах под автобуса. Неща от този род. Когато започнах работа в „Блумфийлд Уайс“, непрекъснато повтарях всички глупости от типа „навън е истинска джунгла“, но мисля, че се държах съвсем почтено. Питай Крис. Той знае.

Меган се успокои. Обяснението на Ерик бе съвсем правдоподобно. Ако доктор Хорват я биваше, тя би трябвало да разбере, че Ерик дава лъжливи отговори — но Меган не се изненада, че е успял да я заблуди.

— А ти кой мислиш, че е убил Иън и Ленка? — попита Ерик.

Меган въздъхна.

— Не знам. И се опитвам да не мисля за това. Сигурно е Дънкан. Но Крис пък е сигурен, че той е невинен. Не знам какво ги свързва, но Крис сякаш винаги го прикрива.

— Ние всички го прикрихме на яхтата, нали? — каза Ерик. — Може би това беше грешка. Не знам. Този вид тайни обикновено накрая излизат наяве.

— Ти какво мислиш? — попита Меган.

Ерик гледаше замислено бирата си.

— И аз не знам. Би трябвало да е Дънкан. Но смятам, че най-важното, което трябва да направиш, е да забравиш за всичко това. Ако убиецът е Дънкан или някой друг, когото дори не познаваме, те те наблюдават. Крис може да се забърква в каквито си иска неприятности, но аз не бих искал да се случи нещо лошо на теб.

Меган се изчерви. Загриженият му поглед изразяваше нещо много повече от тревога за една стара приятелка.

— Благодаря ти — каза тя и докосна ръката му.

Ерик й се усмихна. Поседяха така; ръката й докосваше неговата; моментът се стори на Меган цяла вечност.

— Хайде да поговорим за нещо друго — каза Ерик. — Какви са знаменитите кеймбриджки преподаватели? Всички ли са толкова откачени, колкото изглеждат? И какво правят сега, когато вече не могат да вербуват шпиони за КГБ?

Меган се впусна в описание на някои от ексцентричните типове, които бе срещнала. Това доведе до размяна на спомени за професорите им в Амхърст. После разговорът стана по-личен. Обсъдиха главните решения, взети през живота им, и защо са постъпили така.

Ерик заговори за Каси.

— Ти си я виждала, нали?

— Да. Няколко пъти. Когато тръгнахте заедно.

— Какво мислеше за нея?

— Мила е. И много красива. Не мога да кажа, че я харесвах, но тогава бях малко предубедена.

— Съжалявам — каза Ерик. — Глупав въпрос. Но ти си права. Тя изглежда безупречна съпруга. Красива, интелигентна, очарователна.

— И баща й е голяма клечка в Републиканската партия.

— Това не е честно.

— Съжалявам — извини се Меган, но всъщност не съжаляваше. Не й хареса това изброяване на прелестите на Каси.

Ерик се намръщи.

— Не знам. Макар никога да не съм го признавал пред никого, това сигурно беше още един плюс в нейна полза. Фактически тя изглеждаше безупречна във всяко отношение. Всичките ми приятели го казваха. И сигурно бяха прави… за първите две години.

Пулсът на Меган се ускори.

— За първите две години ли?

— Да — отвърна Ерик и замълча.

— Защо? Какво стана после?

— Не знам. Нямаше нищо общо с поведението й — тя винаги е била безупречната съпруга. Ставаше дума за мен. Започнах да разбирам, че търся нещо друго от жената, която трябва да обичам цял живот. Нещо, което поради някаква причина Каси не можеше да ми даде.

— Нещо друго ли? Какво имаш предвид?

— Не знам. Трудно е да се опише. — Той я погледна в очите. — Е добре, всъщност знам. Както и ти.

Меган се опита да се пребори с вълнението си. Тя го знаеше! Чувството й, че между тях съществува уникална връзка, се потвърди. Сигурно беше, че Ерик също го знае.

— Това сигурно е доста неприятно за Каси, нали? — попита внимателно тя.

Ерик кимна.

— Да. Неудобно ми е да говоря. Толкова е неблагодарно от моя страна след всичко, което тя направи за мен. Но това е положението.

— Ще предприемеш ли нещо? — попита Меган. За момент й се стори, че отива твърде далеч, но трябваше да разбере. Просто трябваше да разбере.

Ерик изглеждаше объркан.

— Не знам. Истината е, че през повечето време мисля за работата си. И обичам Уилсън. Не. Очаквам да се отчуждаваме все повече и повече. Но е тъжно.

Гърлото на Меган пресъхна.

— Да, така е.

Искаше й се да му се хвърли на врата, но той бе женен и макар да беше нещастен, личеше, че не мисли за развод. Дори не намекна, че някога е изневерявал на жена си; напротив, създаваше впечатлението на верен, макар и понякога отсъстващ съпруг. Тя не можеше да поеме отговорността за развалянето на едно семейство, нали? Ами Крис? Подновяването на връзката с Ерик щеше да е жестоко към него. А тя не искаше да е жестока с Крис.

Ерик погледна празните им халби.

— Мисля, че вече спря да вали. Какво ще кажеш да намерим някое място за вечеря?

— Да — съгласи се тя веднага. И не можеше да отговори другояче — просто нямаше избор.

Накрая влакът на Крис потегли и след десет минути спря на гарата в Кеймбридж. Крис почака две минути да пристигне влакът на Дънкан и двамата скочиха в едно такси. След двайсет минути стигнаха до реката и изтичаха по моста до „Форт Сейнт Джордж“, но от Ерик и Меган нямаше и следа. Крис се обърна към бармана — върлинесто луничаво момче с обида.

— Идвали ли са двама американци? Висок мъж и млада жена с дълга къдрава коса?

— О, да — отговори момчето. — Тръгнаха си преди две минути.

— Благодаря. — Крис се обърна към Дънкан. — Сигурно са тръгнали през ливадата към града. Хайде.

Изтичаха навън и огледаха обширния парк. Беше много тъмно и макар уличните лампи да осветяваха един път, който пресичаше ливадата, не успяха да ги забележат.

— Насам — каза Крис и забърза по един път, който водеше до светлините на колеж „Джизъс“ и центъра на града. Молеше се Меган да е добре и Ерик да не я е докоснал.

Тери вдигна очи от портативния шах на предната седалка и видя как две фигури изскочиха от едно такси и се втурнаха към моста. Веднага ги позна. Щом таксито отпътува, се приготви да излезе от колата, но видя, че идва друго такси. От него слезе висок мъж с дълго палто, погледна към моста, по който бяха изчезнали двамата, и ги последва.

Тери предпазливо тръгна след тримата. Изглежда, шефът му щеше да се нуждае от помощ.

9.

Крис тичаше равномерно и се взираше в мрака. Чуваше как Дънкан пухти зад него.

И изведнъж ги видя — две фигури, които бавно вървяха към града. Затича по-бързо. Те чуха стъпките му и се обърнаха. Да, бяха Ерик и Меган.

Крис спря задъхан до тях. Бяха по средата на ливадата, далеч от всякакви сгради. Наоколо не се виждаше никой друг.

— Крис! Какво правиш тук? — възкликна Меган. — И защо си довел и него?

Дънкан дотича до тях. Дишаше тежко.

— Трябва да говоря с теб — каза Крис задъхано.

— Добре, но ние не искаме да говорим с теб.

— Моля те, Меган! Важно е.

Меган го изгледа нетърпеливо. Но в очите й се четеше и колебание.

— Хайде, Меган — каза Ерик и я хвана за ръката.

— Не, стой! — Тонът на Крис премина от молба към команда.

— Какво ти става, Крис? — викна тя.

— Просто се мъча да спася живота ти. Помогни всички да останем живи.

— Това е нелепо! Виж какво, защо не поговориш разумно с Ерик? Той може да ти помогне.

— Почакай, Меган — обади се Ерик. — Досега стоях настрана от всичко това и не искам да се замесвам. Интересува ме само твоята безопасност. Крис може да си измисля каквито си ще идиотски теории, но аз не искам да имам нищо общо с тях. Хайде да вървим.

Крис погледна Меган. Тя го гледаше с някаква смесица от объркване и гняв. Той наистина нямаше право да прекъсва разходката им.

— Спри! — каза Крис и сграбчи Ерик за ръката.

Ерик го изгледа.

— Пусни ме!

— Да, спри — обади се и Дънкан и пристъпи напред, стиснал кухненския нож.

Ерик замръзна. Меган изпищя.

Крис първо помисли да отстъпи и да остави Дънкан да забие ножа в Ерик. Може би дори можеше да му помогне. После разумът му надделя.

— Дънкан. Чакай! Недей!

— Защо не? Той уби моите приятели. И ще убие и нас, ако го оставим. Заслужава да умре.

— Недей, Дънкан! Това е глупаво. Така ли иначе ще те хванат. Ще те тикнат в затвора.

— Ще си струва.

— Не, няма. Почакай, ще извикам полицията.

— Не — каза мрачно Дънкан.

Крис го погледна в лицето. Знаеше, че няма смисъл да спори повече. А не можеше и да се опита да го спре, без да остави Ерик да се измъкне. Меган ги наблюдаваше ужасена.

И в този момент Крис чу зад гърба си изщракване. Всички се обърнаха. Маркъс, с дългото си палто, небръснат и задъхан, държеше пистолет, насочен право към тях.

— Я виж ти! Как се нарича група от инвестиционни банкери? Ято гъски? Стадо? Както и да е. Всички вие май просто не можете да се понасяте.

Те мълчаха и гледаха пистолета.

— Кой си ти? — попита накрая Меган.

— Маркъс Луброн. Брат на Алекс. Докато той не го уби. — Маркъс посочи Дънкан.

— Какво искаш да кажеш? — възрази Дънкан.

— Пусни ножа — каза Маркъс и насочи пистолета към него.

Дънкан не помръдна.

— Казах, пусни ножа.

Дънкан бавно остави ножа на земята.

— Повръща ми се от вас — заяви Маркъс. — Не само убихте брат ми, но започвате да се избивате и един друг.

— Не, ти не разбираш — каза Дънкан и тръгна към Маркъс.

— Стой! — викна Маркъс. — Ще те застрелям! Май дойдох съвсем навреме, за да те спра да не убиеш още някой.

— Не съм аз! Ерик е. Той уби брат ти! — възрази Дънкан. — Както и другите.

— Наслушах се достатъчно на хленченето ти. Застани там. И ти. — Маркъс махна с пистолета към Крис. — Застани до него.

Крис и Дънкан застанаха един до друг с лице към Маркъс. Лицето му беше в сянка, но Крис виждаше решително стиснатата му уста. Маркъс бе сериозен. Адски сериозен. Крис усети как го обзема страх.

— Маркъс — обади се Крис. Опитваше се да говори спокойно. — Мисля, че си разбрал погрешно всичко.

— Млъкни или ще ти пръсна главата.

— Но Крис не е направил нищо — възрази Меган.

— Убил е вашия приятел в Париж — отговори Маркъс.

— Не го е направил. Кажи му, Ерик.

Тя се обърна към Ерик. Той не каза нищо.

Маркъс вдигна пистолета и го насочи право към Дънкан.

— Алекс може да не е означавал нищо за теб — каза той. — Но той беше малкото ми братче. Чакаше го страхотен живот, ако ти не го бе прекъснал. Тогава не бях там, за да го защитя. Но сега съм тук.

— Маркъс… — почна уплашено Дънкан.

— Казах да мълчиш — сопна му се Маркъс.

Меган гледаше всичко с нарастващ ужас. Щеше да види как застрелват хладнокръвно човек. Искаше да изкрещи. Искаше да избяга. След емоционалния вихър от последния час и напрежението през изминалия месец нямаше да издържи. Погледна Дънкан. Тотален страх. Погледна Ерик — невъзмутим, с намек за лека доволна усмивка. Погледна Крис — напрегнат, но посрещащ с кураж последните си няколко секунди.

В тези последни моменти преди смъртта си той се обърна към нея. Погледите им се срещнаха. Внезапно нещо в нея превключи и тя разбра ясно всичко. Тук щяха да загинат хора. Невинните хора. Това бе много по-важно от нейното глупаво увлечение. Разбра също и че някой я обича. И това не беше Ерик.

Бавно и решително тя пристъпи напред и застана пред Дънкан.

— Махни се! — изръмжа Маркъс.

— Не — отговори спокойно Меган. — Свали пистолета.

— Виж какво, не ми пука колко инвестиционни банкери ще разпердушиня. Махай се!

— Аз не съм инвестиционен банкер — заяви Меган. — И не мисля, че тези хора имат нещо общо със смъртта на брат ти. И даже да имаха, вече имаше прекалено много убийства. Това трябва да спре.

В погледа на Маркъс се появи колеблива искра. Меган погледна бързо към Ерик.

— Просто ми кажи откъде знаеш кой е убил Алекс? И защо мислиш, че Крис е убил Иън?

— Той ми каза. — Маркъс кимна към Ерик.

И Меган разбра. Ерик не й бе споменал нищо за разговора си с Маркъс. Опитът да натопи Крис бе чист цинизъм от негова страна. Ерик я беше излъгал. За всичко.

— Излъгал те е — каза тя.

— Боже! — възкликна разочарован Маркъс. — Добре. Тогава ще ви застрелям всичките. Всички го заслужавате.

— Няма да застреляш никого — заяви Меган и направи крачка напред. — Ти не си убиец. Алекс нямаше да се съгласи да ни убиеш.

— Ще го направя — каза Маркъс, но Меган можа да долови съмнение в очите му.

— Ако го направиш, ще трябва да започнеш с мен. А ти знаеш, че аз съм невинна.

Пристъпи още една крачка. Дулото на пистолета бе на сантиметри от гърдите й. Маркъс отпусна оръжието.

И изведнъж Ерик се хвърли напред, сграбчи ръката на Маркъс и я изви зад гърба му. Маркъс извика от болка и изпусна пистолета. Ерик го блъсна, вдигна оръжието и го насочи към Меган.

— Не опитвай този номер с мен — предупреди с леден глас той. — Защото ще дръпна спусъка.

— Копеле такова! — извика Меган с пълен с презрение глас. — Аз вярвах в теб, а ти ме излъга! И си убил всички тези хора само защото са застрашавали скъпоценните ти малки планове, така ли?

— Ако искаш нещо, трябва да си готов да направиш необходимото, за да го получиш.

— А аз те обичах — каза Меган. — Но съм сбъркала. Ти се смяташ за по-добър от нас, нали? По-добър от всички нас. Мислиш, че няма проблем по-малките хора да умрат, за да може великият Ерик Асл да реализира съдбата си. Добре, нека да ти кажа нещо. Ти си пигмей. Ти си отвратителен, лъжлив, зъл малък негодник. Ти не струваш нищо, Ерик. Никога не си бил нещо и никога няма да бъдеш.

— Кучка — отвърна той и вдигна пистолета.

Само преди няколко секунди Крис се бе изправил пред смъртта и я бе приел. Бе изпитал страх и го бе преодолял. Сега не можеше да стои и да гледа как Меган умира. Ако не направеше нещо, Меган щеше да умре. Ако скочеше, може би щеше да бъде прострелян, може би и Дънкан щеше да умре, но Меган можеше да живее. Погледът му се стрелна към Дънкан и той видя, че приятелят му също вече не се страхува. И че също е готов за действие.

Хвърлиха се едновременно върху Ерик. Пистолетът изгърмя, но те успяха да го затиснат. Маркъс също скочи да им помогне. Крис хвана Ерик за ръката с пистолета и я притисна до земята. Оръжието отново изгърмя, но куршумът профуча безопасно в тъмнината. Ерик се извиваше и риташе, но за секунди успяха да го обезоръжат. Маркъс издърпа пистолета от пръстите му, опря го до слепоочието му и изръмжа:

— Не мърдай, копеле.

Тери наблюдаваше всичко от наблюдателния си пост зад едно дърво на двайсет метра от тях. Знаеше, че това все някога ще се случи и че Ерик ще затъне до гуша. Е, той нямаше намерение да затъва заедно с него. Имаше над един милион долара в швейцарска банкова сметка точно за такава евентуалност. Може би недостатъчно, за да стигнат за остатъка от живота му, но достатъчно, за да изкара една продължителна ваканция. Време беше да си върви.

Крис се изправи. Меган изтича при него и той я прегърна.

— Съжалявам — каза тя и го погледна в очите. — Ще ми простиш ли?

— Разбира се. — Крис погали косата й. — Разбира се, че ще ти простя.

Тя се усмихна и зарови глава в гърдите му. Чу проклятие и погледна Дънкан. Приятелят му лежеше на земята и се държеше за рамото.

— Как си? — попита Крис.

— Жив съм. Но адски боли.

— Дай да видя. — Крис и Меган клекнаха до него. Лицето на Дънкан бе изкривено от болка, но раната не изглеждаше фатална.

— Какво да правя с този задник? — попита Маркъс и срита Ерик.

— Ритни го пак — отвърна Крис, извади мобилния си телефон и набра 999. Беше дошло времето за въпросите и обясненията. Лудницата беше приключила.