Храмът на Хор

Четиринадесета глава

Калив постави древния папирус на масата пред Амеротке. Цветовете бяха отдавна избледнели, жълтото, червеното и черното се сливаха в избеляло сиво. Йероглифите отдолу бяха стари и изглеждаха разкривени. Върховният съдия се взря в документа разочарован — беше само изображение на фараон, нагласен с короната и царските знаци, а текстът отдолу бе благочестиво приветствие на възхвала.

— Това ли е ръкописът, за който се предполагаше, че е откраднат от Пепи?

— Да, господарю. Прегледах го внимателно. В него няма нищо изключително. Не знам дори и кой е фараонът. Очевидно е някой много древен владетел, но определено не е от династията на Скорпионите.

— В такъв случай каква е причината да го скрият и да изглежда така, сякаш Пепи го е откраднал? — попита Амеротке.

— Защото е доста ценен — отвърна Калив — за колекционерите на любопитни неща. Могат да бъдат взети добри пари за него. Освен това — библиотекарят се усмихна — се натъкнах на още два ръкописа, които не бяха на местата си.

— Нерия ли ги е използвал? — попита Амеротке.

— Фактът, че са били преместени от кутиите им, насочва точно към това — библиотекарят отиде до вратата, за да се увери, че е затворена. — Намерих и нещо, което определено ще допадне на благословената Хатусу. Преди да ви го покажа, господарю, позволете ми да ви изнеса кратка лекция по история — Калив седна на креслото като учител, готов да започне урока на учениците си: — Както знаете, господарю, преди хиляда и петстотин години Египет е бил обединен под управлението на фараона Менес от династията на Скорпионите, чието тяло не лежи в Некропола в Сакара, а…

— … тук, в гробницата под храма на Хор.

— Точно така. Менес е бил владетел на Горен Египет и вероятно произхожда от град Абидос14. Амбицията му е била да обедини Горен и Долен Египет в едно величаво царство. По това време Долен Египет е имал собствено управление и своя древна богиня — Нейт. Центърът на култа към нея е бил в град Саис, в западната част на делтата.

— Нейт е богиня, често изобразявана като жена с червена корона, каквато са носили царете на северното царство.

— Да, господарю. Нейт е била първична богиня, обединяваща мъжкото и женското начало. Според преданието тя е създала света и въпреки че е девица, е дарила с живот син — Калив млъкна и потри лице. — Храмът на Нейт в Саис е наречен Дом на пчелата, тъй като пчелата е била един от символите на Нейт. За да обедини Горен Египет със северното царство, Менес се оженил за царицата на севера, тоест за техния фараон! — библиотекарят видя изненадата в очите на Амеротке. — Да, господарю, първите владетели на Долен Египет са били жени. Всъщност те са носели името на Нейт. Менес и синът му Хораха приели една титла — „нейт“ — древна египетска дума, която означава „този, който принадлежи на пчелата“.

— Ако следвам правилно мисълта ти, учени библиотекарю — започна Амеротке, — преди Менес Египет е бил разделен на две отделни царства. Северното, Долен Египет, е било управлявано от жени, които приемали титлата „нейт“ по името на тяхната богиня майка, чийто храм е в Саис. Те са били законните носители на червената корона. В южното царство, Горен Египет, е управлявал Менес, който носел бяла корона. Той се оженил за фараон от Севера и е първият, обединил двете царства и двете корони. Оттогава царската корона на Египет е двойна — червена и бяла. А в знак на признателност към съпругата си, благодарение на която е станало това, е приел титлата на богинята, на която тя е служела.

— Дори нещо повече, господарю. Династията на Менес е приела знака на скорпиона за царски картуш…

— А скорпионът — прекъсна го Амеротке, припомняйки си рисунките при входа на лабиринта, — е хермафродитен символ, едновременно мъжки и женски — той млъкна. — И как откри всичко това?

— В древните ръкописи. В една хроника. Намерих още нещо… — Калив стана, отиде при един сандък във формата на пирамида, свали ключалките и извади две крехки парчета папирус. Махна плата около тях и ги разви пред Амеротке: — Това е портрет на Менес, първия от династията на Скорпионите. Разгледайте го внимателно.

Амеротке възкликна изненадано. При възкачването си на трона Хатусу беше носила царските знаци на мъж фараон, включително церемониалната брада. Но този портрет на Менес с двойната корона изобразяваше точно обратното: фараонът обединител на Египет силно приличаше на жена. С тънък врат, уголемени гърди и подчертана талия. Обръснатото му лице беше гримирано като на жена, слабините му бяха покрити от специално парче плат, каквото използваха жриците да прикрият интимните си части, ръцете и пръстите му бяха с женски украшения, а ноктите — боядисани в светлозелено. Навсякъде около него бяха нарисувани пчели, символ на божествената Нейт. Краката му, полузакрити от наметало, бяха обути във високи сандали, каквито носят благородните дами.

— Но той изглежда съвсем като жена! Менес е станал фараон на двете царства само заради благоволението на богинята майка Нейт. И защото сам той е станал жена! О, Калив! — съдията сграбчи библиотекаря за китката. — Божествената Хатусу ще ти позволи да седнеш в краката й и сама ще ти налива вино!

Калив прибра портрета и сложи на масата друг.

— А това е молитва за възхвала на Менес…

Амеротке бързо прочете текста. Някои от фразите бяха познати и все още се използваха в храмовете в Тива, но звученето беше различно. Менес не беше фараонът баща, а „божествената майка“ и „обичната дъщеря на Нейт, чиято утроба е източник на живота“. Съдията бутна папируса настрани:

— Защо това не се знае от всички? Вярно, на повече от хиляда и петстотин години е, но ако трябва да се вярва на тези ръкописи, първите фараони на Египет са били признати за законни владетели само поради отдадеността им на богинята майка Нейт и приемането на женски атрибути…

— Историята постоянно се пренаписва — отвърна Калив. — Помислете за объркването, което биха причинили тези ръкописи в храмовете днес. Вековете минавали, мъжката жреческа каста от Севера се съвзела от удара. Малко по малко титлите и молитвите били променени. От онези времена са останали единствено двойната корона и правото на фараона да се смята за свещен и благословен от боговете.

— И Нерия е открил това?

— Без никакво съмнение. Сигурно е бил много развълнуван. Защо иначе ще си татуира скорпион на бедрото?

— И е казал на благия Прем — добави Амеротке. — Старият учен сигурно е бил страшно изненадан. И двамата може да са си водили бележки и дори да са прерисували изображението, да са преписали молитвата, която току-що прочетох… — върховният съдия удари с длан по масата: — Това обяснява защо Нерия е бил убит по този ужасен начин. Тялото е трябвало да бъде изгорено, за да се заличи всяка следа от скорпиона. Обзалагам се, че ако намерим татуировчика, той ще каже, че скорпионът е носел царските знаци на фараона — Амеротке замълча. — След убийството на Нерия злодеят е отишъл в килията на жертвата, взел е и е изгорил всички ръкописи и лични бележки на архиваря. А после е дошъл редът на Прем. Убиецът е трябвало да го посети, да разбере колко знае, и след това да извърши ужасното си деяние. А що се отнася до другите случаи — той сви рамене, — предполагам, че Пепи е бил убит, защото е бил изнудвач. Сато — защото е видял нещо. Хатор… той е бил жертва на зловещия хаос, в който убиецът е искал да въвлече съвета на жреците…

— След това убиецът е дошъл в библиотеката — продължи Калив. — Вече е знаел за ръкописите. Скрил ги е, като по този начин е лишил поддръжниците на Хатусу от всякакво доказателство, и е очернил Пепи като крадец…

— Можеш ли да си спомниш кой е взимал ръкописите?

Калив замислено вдигна вежди:

— Невъзможно е да се изброят всички, които идват тук, това, което четат. Толкова е лесно да се изгуби някой ръкопис, да се премести от една лавица на друга…

Амеротке се изправи и развълнувано закрачи напред-назад.

— Все още остават два въпроса — каза той. — И то важни. На кого другиго е казал Нерия и кое е важното нещо, което е открил в гробницата. На първия не мога да отговоря, но на втория… Искаш ли да дойдеш с мен?

Библиотекарят кимна. Съдията посочи ръкописите:

— Прибери ги, скрий ги добре. Като излезем от библиотеката, се дръж както обикновено и не казвай на никого какво сме открили. Имаш ли нож?

— Нещо повече, господарю. Имам лък и колчан стрели.

— Вземи ги със себе си — заповяда Амеротке.

Малко по-късно върховният съдия и Калив взеха факла и се спуснаха по стъпалата към гробницата. Библиотекарят бързо запали маслените лампи по коридорите. Дълбоките галерии и пещерната зала се оживиха. Амеротке се приближи до саркофага.

— Разбирам какво искаше да кажеш, Калив, с това, че историята постоянно се пренаписва. Този саркофаг е сравнително нов.

— Разбира се, господарю. Подозирам, че старият е бил покрит със символи и рисунки, изобразяващи фараона като жена. Дълго преди нашествието на хиксосите жреците на Хор вероятно са разрушили гробницата и са издигнали нова. Но пък рисунките по стената казват истината.

— Защо? — попита Амеротке. — Защо те не продължават да лъжат, да увековечават мита, че египетските владетели са били само мъже?

Калив остави лъка и колчана със стрели на пода и потупа стената.

— Рисунките са дело на жреци, на учени, които искрено са вярвали, че хиксосите ще погребат Египет под море от пепел.

— И такова време на заплаха — сам отговори на въпроса си Амеротке — изисква истината, а не лъжа.

— Художникът е видял това, което видяхме и ние — кимна Калив. — Вероятно дори и други ръкописи, които вече са унищожени — библиотекарят се вгледа в тъмнината и измърмори: — Разглеждал съм някои от тези рисунки. На места изглеждат избледнели, но като че ли е направено нарочно…

Отидоха в изпълнения със сенки ъгъл, където рисунките представяха началото на династията на Скорпионите. Един фараон, без никакво съмнение Менес, седеше величествено с двойната корона на Египет. Калив, вдигнал високо факлата с трепереща от вълнение ръка, посочи как рисунката е била нарочно повредена. Някаква фигура, разположена до фараона, е била изстъргана от стената. Изглеждаше така, сякаш изображението бе пострадало от времето. Същото беше и с фигурата на самия фараон. Нямаше и следа от уголемените гърди, от символа на пчелата и от женските украшения. Но въпреки това всеки, който е виждал рисунката върху пергамента, би забелязал бледите контури, които загатваха женските атрибути, присъщи на първия владетел на обединен Египет.

— След като огласим това — каза Амеротке и отстъпи назад, — съветът на жреците най-сетне ще вземе решение. Хатусу ще триумфира! — той потупа библиотекаря по рамото. — Аз ще те защитавам. Не бива да оставаш тук. Трябва веднага да напуснеш. Заради собствената ти безопасност, поне за малко. Асурал ще те охранява, докато опишеш какво си открил. Освен това ще изпратя писмо на везира Сененмут…

— Господарю? Къде сте?

Съдията подскочи сепнато. В пещерата влезе Шуфой, следван от Пренхое.

— Откъде разбрахте, че сме тук? — попита Амеротке.

— Един пазач ви е видял… — джуджето изгледа подозрително Калив. — Не бива да скитате сам в това тъмно място.

— Имам достатъчно приятели — отвърна господарят му — и Калив е един от тях. Шуфой, направи нещо полезно. Изгаси лампите. И без това си тръгвахме.

— Разкрихте ли убиеца? — попита развълнувано Шуфой. — Ще го видим ли обесен на градските стени?

— Не още — Амеротке тръгна обратно по прохода. — Но открихме причината, заради която убива. Пренхое, искам незабавно да отведеш Калив при Асурал. Той трябва да бъде откаран в царския дворец и да бъде поставен под личната охрана на господаря Сененмут. Хайде, раздвижи се! — на върха на стълбата съдията се обърна. — Калив, на никого не казвай къде отиваш. Не вземай нищо със себе си, просто тръгвай! — после взе в ръка малката длан на Шуфой: — Най-мъдри от лечителите, занеси съобщение на господаря Хани. Кажи му, че заповядвам веднага да свика съвета на жреците в една от залите за пиршества. А след това се върни и ме чакай при акациевата горичка до свещеното езеро. Отсега нататък, докато тази история не приключи — той взе лъка и стрелите от Калив и ги подаде на джуджето, — ги носи винаги със себе си!

— Ще кажете ли на жреците? — попита библиотекарят.

— Да. Да се надяваме, че това ще предотврати по-нататъшни убийства.

Мина цял час преди Амеротке, разположил се на възглавнички в банкетната зала, да се срещне с другите жреци: Хани и Вехлис, Амон, Озирис, Изида и Анубис. Главният писар Сенги пристигна последен. Амон мърмореше сърдито и дори намекна, че е смятал да си тръгва. Съдията не обърна внимание на подмятанията му и се приготви най-тържествено да разкрие какво бе открил. В този миг в залата влетя царски пратеник, който бързо се приближи до Хани и прошепна нещо в ухото му. Върховният жрец на Хор, блед и изморен, кимна и го освободи с щракане на пръсти.

— Получих съобщение от Дома на милион години — обяви той. — Утре сутринта, преди деветия час, нейно величество божествената Хатусу, придружена от везира Сененмут, ще почете храма с присъствието си — той изгледа презрително Амон. — Така че всички трябва да останат тук.

Думите му бяха посрещнати с мълчание. Върховните жреци изглеждаха неспокойни.

— И защо нейно величество благоволява да ни покаже божествения си лик? — попита злобно Изида. — Нима толкова й липсва гледката, как коленичим в нозете й?

— Ние сме учени — обади се в подкрепа на Изида Амон. — Служим на Египет и неговите управници от много години. Освен това сме върховни жреци и никой не може да ни заповядва!

— Никой няма да ви заповядва — намеси се Амеротке. — А сега сме се събрали тук, защото аз имам да ви кажа нещо. То ще сложи край на спора и ще обясни отвратителните убийства.

Вехлис плесна с ръце. Погледът й блестеше, а страните й бяха порозовели. Останалите зашепнаха тихо. Внимателно подбирайки думите си, върховният съдия описа какво е открил Калив. В началото жреците го прекъсваха със сумтене и викове. Някои подхвърляха, че добре познават историята на страната си и не искат да слушат лекции за миналото на Египет. Но постепенно възгласите стихнаха и недоволството отстъпи място на страхопочитанието и благоговението, когато жреците разбраха, че става въпрос за нещо много по-древно, отколкото са смятали, и далеч по-респектиращо, отколкото бе жалката им власт. Когато Амеротке свърши, никой не посмя да го предизвика или да оспори думите му. Жреците седяха с каменни лица и въпреки че ги огледа много внимателно, върховният съдия не забеляза и следа от вина или тревога. Убиецът все още поддържаше маската си.

Амон вдигна ръка с отворена длан — знак за мир. За първи път, откакто се срещнаха, той гледаше съдията с уважение.

— Знам, че говорите истината, господарю Амеротке, но трябва да признаете, че откритието ви е изненадващо и… — той се озърна за помощ от съратниците си — … променя много неща.

— И освен това — намеси се Озирис — откритието потвърждава нашите първоначални нагласи…

Амеротке сведе поглед. Жреците бяха разчели посланието му и сега се извъртаха като подети от вятъра корабни платна. Той се изправи и рече:

— Съветът на жреците трябва да приключи още днес. Божествената Хатусу ви зададе въпрос… По-точно господарят Сененмут. Въпросът беше: „Има ли някаква пречка жена с доказан божествен произход и дарена с подкрепата на боговете да носи двойната корона на Египет и да държи жезъла, скиптъра и ветрилото на народа от Земята на деветте лъка?“ А какви пречки могат да съществуват, след като първият фараон, обединил Египет, се е подчинявал повече на женското, отколкото на мъжкото, начало? Всъщност законността на управлението му се е основавала на това.

— Иска ми се върховният жрец Хатор да беше тук — отбеляза тъжно Изида.

— Защо? — попита Амеротке.

— След като отидохме в библиотеката да видим какви ръкописи е отмъкнал Пепи, ние излязохме да се поразходим в града. Аз, Хатор, Озирис и Анубис.

— И аз бях с тях — обади се Сенги, нетърпелив да се прикачи към нещо, което може да получи одобрението на съда.

— Седнахме на сянка под една палма — продължи Изида. — Като върховен жрец на богинята на любовта господарят Хатор говореше нещо като това, което ни разказахте…

„Много добре“, помисли си Амеротке. Той скри презрението си към продажните жреци, които сега нямаха друг изход, освен да приемат и да благословят възкачването на Хатусу.

— Господарю Амеротке, изглеждате леко разсеян — отбеляза Хани.

Върховният съдия въздъхна дълбоко:

— Утре тук ще дойде божествената Хатусу. Добре е, че ще можем да говорим с един глас и да положим под краката й — той замълча за миг — плодовете от нашите проучвания… — жреците се успокоиха и на лицата им изгряха усмивки. „Защо да си създавам врагове“, помисли си съдията. Кой знае кога за доброто на правосъдието или на Египет можеше да има нужда от подкрепата на върховните жреци? Най-добре беше да представи откритията на Калив като общо дело. — Но трябва да почетем и библиотекаря Калив… — добави той.

— Разбира се — отвърнаха всички в един глас.

— И само така е правилно — продължи Хани. — Калив е забележителен млад учен. Той трябва да бъде представен на нейно величество.

— Вече е представен — отвърна рязко Амеротке. — Не бива да забравяме обаче, че остана една недовършена работа. Калив беше изпратен в Дома на вечността, за да се осигури безопасността му. Везирът Сененмут лично ще се погрижи за това. Защото още не сме открили извършителя на убийствата и автора на провалилия се опит за покушение срещу мен.

— И вече близо ли сте до истината? — попита Вехлис.

— Иска ми се да кажа „да“ — усмихна се Амеротке. — Всъщност открих някои неща… — и той разказа набързо за заключенията си относно убийствата на Нерия, Пепи, Прем, Хатор и Сато.

— Това… това за Пепи — заекна Хани — не е каквото си мислехме. Не знам какво да кажа. Нерия беше потаен, но тази работа с татуировката… — той избърса потта от лицето си. — Макар че думите ви са логични.

— Рисунките в гробницата нарочно ли са повредени? — попита Амон.

— Ами… — отвърна Амеротке. — Вероятно са избледнели през годините, но ми се струва, че и жреците са помогнали малко…

— А смъртта на Прем? — обади се Изида. — Защо е било нужно да е толкова жестока?

— А смъртта на Сато? Случайност ли е? — намеси се Вехлис. Тя се обърна към съпруга си. — Нали лекарите казаха, че на виното нищо му няма?

— Направено е да изглежда случайна — отвърна Амеротке. — Сега знаете колкото мен — той се взря в рисунката на отсрещната стена, изобразяваща птица с блестящо оперение. Някой беше казал нещо важно. Той поклати глава. Щеше да си спомни по-късно. — Можете ли да добавите нещо към моите заключения?

— Хатор може да е бил убит заради убежденията му — предположи Амон.

Амеротке поклати глава:

— Не, смъртта на Хатор беше единствено с цел да предизвика хаос… — и нетърпеливо забарабани с пръсти по маста. Беше сигурен, че убиецът е тук, сред присъстващите. Но как да го изкара на бял свят? Всички бяха умни мъже, жилави и хитри, способни да се покатерят по въжена стълба, да стрелят с лък, да залеят с масло горкия Нерия. Въпросът беше кой от тях го е направил. Или дали е действал сам? Или пък всички бяха съучастници и се защитаваха един друг?

— Има ли още нещо? — попита Хани.

Върховният съдия поклати глава. Изправи се и разсеяно прие благодарностите им. Излезе и тръгна през градината, а Шуфой го очакваше под акациите.

— Чухте ли новината, господарю? Божествената Хатусу ще пристигне тук! — той го огледа внимателно. — Изглеждате тъжен. Мога да ви приготвя специална отвара: счукана кост от мангуста, смесена със сушен крак на кошута, щипка чист восък и опиум на око…

Амеротке поклати глава:

— Опитвам се да открия убиец, при това много умен убиец…

— Говорих с Калив — прекъсна го джуджето. — Нерия е открил нещо, така ли?

Върховният съдия кимна. Шуфой отвори малката си кесия, с която никога не се разделяше, и извади парче втвърден восък, с който пресмяташе печалбата от търговията си. Приведе се до господаря си и нарисува пирамида.

— Нерия е в основата на всичко — обясни той. — Отец Прем е втората линийка.

— А третата?

— Третата е убиецът. Знаем, че има връзка между Нерия и Прем. Двамата са познавали злодея и са говорили с него заедно или поотделно. Ако трябваше да залагам, бих избрал господаря Хани. Все пак той най-добре познава храма, а Нерия и Прем са работили със и за него. Има само един проблем.

— Какъв?

— Господарят Хани се страхува от високото… — Амеротке го изгледа смаян. — Виждате ли — ухили се Шуфой и се потупа по главата. — Може и да съм дребен, но се промъквам там, където другите не могат, и слушам разговорите на слугите. Всички знаят, че на Хани му се вие свят дори когато изкачва стълби.

— Значи той не е човекът, който би се изкатерил по въжена стълба?

— Определено!

Съдията не обърна внимание на иронията в думите на джуджето.

— Какво друго си открил?

— Нещо, което вие не успяхте. Нерия, Хани, Хатор, Амон, Озирис и Изида са се учили заедно в Дома на живота. Вярно, Нерия е бил доста по-млад от останалите…

— В кой Дом на живота? — попита Амеротке.

— Как кой, умни ми господарю?! Тук, в храма на Хор. И хич не са се обичали. Ето затова Нерия е спестявал всичко научено само за себе си…

— Но го е споделил с Прем!

— Да. Всъщност Прем е бил учител и писар в Дома на живота. Преподавал е на Нерия. Даже архиварят му е бил любимият ученик. Затова и после му е станал изповедник… Освен това всеки от върховните жреци е държал в джоба си другите — продължи Шуфой. — И то по доста… хм… особен начин — той вдигна многозначително вежди.

Съдията се засмя:

— Скандал ли?

— Да, господарю, скандал. Когато са били млади… — Шуфой облиза устни. — Вие знаете, всеки човек си има слабости… красиво момиче, чаша вино… Та според слуховете като млади петимата жреци са се обичали…

— Но ти каза, че се мразят?

— Е, това е източникът на омразата. Защото не са се обичали само като братя…

Амеротке затвори очи. В думите на Шуфой имаше истина. В Дома на живота содомията беше нещо нормално. Повечето мъже бяха бисексуални. Понякога на мъжката любов се гледаше с презрителна гримаса, но в други случаи се окуражаваше с мотива, че жените са само неизбежен придатък в живота. Може би това лежеше в основата на отношението на жреците към божествената Хатусу. Върховният съдия отвори очи и се усмихна:

— Благодаря ти за сведенията, Шуфой. А сега ме остави сам за малко… Но не се отдалечавай много!

Шуфой се оттегли настрани. Амеротке потъна в мисли. Можеше да изключи Хани от убийството на Прем, макар че нищо чудно жрецът да бе въвлечен по някакъв начин. Един отчаян човек е способен на всичко, за да постигне целта си. А останалите? Всеки от тях можеше да бъде убиецът. Колко сляп е бил да мисли, че смъртта на Пепи бе заради възкачването на Хатусу! Ясно е, че странстващият учен бе открил нещо скандално, бе надушил ревниво пазена тайна. Но дали грубата рисунка на стената бе ключът? Съдията удари с юмрук по земята. Чувстваше се като една от домашните си мишки, които постоянно обикаляха в кръг в клетката си. Имаше ли друга пътечка към истината? Дали да не използва нов метод, за да открие престъпника? Сети се за срещата с жреците и за думите на Изида за горкия Хатор.

— Искате ли вино или бира, господарю? — Шуфой се беше върнал.

— Не, не сега.

Амеротке дочу пеене от светилището на храма и долови аромата на горящи благовония. Замисли се за нападението срещу него. Поставянето на кръвта в лодката не е било трудно — под прикритието на нощта всеки е могъл да се промъкне до кея. А убийството на Сато? Утре сутринта божествената Хатусу ще пристигне в храма. Ще е изключително доволна от решението на жреците, но ще иска отмъщение за убийствата. Ще иска да накаже убиеца. Да, Амеротке искаше същото. Но кой бе убиецът? Спомни си тъмната сянка на стълбата към гробницата, летящите във въздуха стрели. Кой ли можеше да е? И къде бяха останалите по това време? Амон беше близо до гробницата, сношаваше се с танцьорката. Съдията помисли още малко и… Скочи на крака толкова внезапно, че удари главата си в клона на дървото, и изруга. Шуфой се появи иззад един храст.

— Какво става, господарю?

— Нещо толкова малко — прошепна съдията. — Единственият, който направи… — Амеротке седна: — Ела тук, Шуфой. Имам поръчка за теб. Иди в храма. Ще ти отнеме малко време, но слушай.

Джуджето се настани пред него и той му даде точни заповеди, какво да направи.

— И къде ще ни отведе това, господарю?

Съдията улови блясъка в очите на слугата си.

— Към истината, на която служим ти и аз, драги лечителю. Убиецът направи една много малка грешка. Толкова малка, че не я забелязах. Но сега вече знам каква е.

— Кажете ми.

— Не, Шуфой, няма. Познавам те. Ти ще вземеш закона в свои ръце.

— А имате ли доказателство? — попита джуджето.

— Не, това е вторият проблем. Направи каквото ти заповядах, Шуфой. Убиецът няма да бъде разобличен, а хванат в капан и аз искам да го направя в присъствието на божествената Хатусу…

Внезапно пред тях изникна генерал Омендап.

— Дойдох да ви благодаря — извика главнокомандващият и лицето му се разтегли в усмивка на облекчение. — И да обсъдим смъртта на войника Антеф.