Храмът на смъртта

Девета глава

Скоро към тях се присъединиха още двама лекари, Пердикъл и Никий, които също бяха наблюдавали маневрите. Пердикъл отдръпна одеялото. Касандра затаи дъх. Дори Теламон, привикнал да вижда смъртта във всякакви форми, почувства пристъп на съжаление. Младата жена беше покрита с гъста кал, зелена блатна слуз покриваше очите, устата и ноздрите й. Селена хлипаше силно, подкрепяна от Антигона. Мъката на жрицата беше още по-изразителна — по лицето й мълчаливо се стичаха сълзи. Трупът привлече вниманието на другите. Аристандър накара Хора да направи защитен кръг около импровизираната носилка.

— Не тук — заяви Теламон.

— Можеш да използваш моята палатка — предложи Пердикъл.

Те напуснаха мястото на маневрите, където въздухът трептеше от виковете на войниците и медния звук на тръбите. Влязоха в лагера и стигнаха до палатката на Пердикъл. Хорът остана да пази отвън. Пердикъл помогна на Антигона и Селена да седнат. Теламон, Никий и Аристандър огледаха трупа. Бяха донесени кани с вода и парцали. Съблякоха мантията на Аспазия. Теламон забеляза, че накитите бяха още на врата, китките и пръстите й — свалиха ги внимателно. Устата, носа, ушите и очите на Аспазия бяха почистени, а останалата част от тялото й — измита. Кожата й беше все още мека, крайниците — гъвкави. Щеше да прилича на заспала, ако не бяха полуотворените й очи и уста.

— Умряла е съвсем скоро — забеляза Теламон. — Съгласен ли си, Пердикъл?

— Някъде през последните три часа.

— Как? — попита Антигона.

— Господарке, ти сигурно знаеш повече от нас — отвърна Теламон.

— Къде я открихте? — попита Пердикъл.

— Тази сутрин тя излезе — каза Антигона със зачервени от плач очи, но твърд глас. — Взе голяма кошница, за да набере цветя и билки. Отишла е в горичката на около две мили от лагера.

— Защо никой не я е придружил? — попита Пердикъл.

Антигона леко се усмихна.

— Аспазия беше в безопасност — прошепна тя. — Тя е служителка на Атина. Никой войник не би дръзнал да вдигне ръка срещу нея. Винаги се отнасяха към нея с уважение.

— Така е — съгласи се Теламон. — По трупа й няма следи от насилие, накитите й не са откраднати.

— Не трябваше да отива!

Всички се обърнаха. Селена, чието лице беше подпухнало от плач, беше забила нокти в бузата си и кръвта капеше върху бялата й вълнена роба.

— Аз ще се погрижа за нея! — Антигона отиде и прегърна младата жена през раменете, като и шепнеше тихо на език, който Теламон не разбираше. Жрицата го погледна и леко се усмихна.

— Това е древният език на Троада, областта край Троя. Ще се погрижа за нея.

Те излязоха от палатката. Теламон продължи прегледа си.

— Какво е станало? — попита той.

— От онова, което разбрах — отвърна Аристандър от мястото, където прелистваше един ръкопис върху малкия сандък до леглото на Пердикъл, — младата жена отишла да бере цветя и билки. В гората, с кошница. Ти си познавач, Теламон, там е най-подходящото място да береш билки, нали?

— Вярно е — разсеяно се съгласи лекарят. — Сенчеста долчинка или плодородна горичка. И аз самият съм ходил по такива места. Там растенията имат достатъчно вода, по-издръжливи са и по-разнообразни.

— Може би е видяла нещо — продължи Аристандър. — Билка или цвете, което й е трябвало. Сигурно се е подхлъзнала и е паднала в блатото. — Той посочи към окаляните дрехи, струпани на куп до трупа. — Може би собствените й дрехи са я задушили. Можете да си представите какво е станало — колкото повече се е борила, толкова по-лошо е ставало.

— Но нямаше ли тялото й да потъне на дъното?

— Не — възрази Аристандър. — Тя беше лека, не е носела броня като войник.

— Как са я намерили? — попита Касандра.

Гадателят я погледна любопитно, изненадан, че въпросът бе зададен от жена.

Теламон повтори въпроса.

— Как са я намерили, Аристандре?

— От вчера засилих охраната на царя. Изпратих леко въоръжени конници да претърсят околността. Александър иска да принесе в жертва още един бик. Исках да се уверя, че не ни чакат още неприятни изненади. Все още се надявам да намеря Херкулес. — Аристандър избърса една сълза от окото си. — Както и да е, един наблюдателен войник от конницата забелязал нещо цветно в гората. Слезли от конете и навлезли между дърветата. Видели обърнатата кошница и тялото на Аспазия, което плавало на повърхността на близкото тресавище.

— Може ли някой да я е причакал? — попита Пердикъл.

Теламон посочи към трупа.

— Съмнявам се, по нея няма никакви наранявания.

— Все пак, странно е — обяви Аристандър. — Конницата била минала вече оттам. Наистина не са навлизали много навътре заради блатата и тресавищата, но са сигурни, че преди това нямало никого. Друг патрул видял младата жена да върви през равнината към горичката. Те били спрели, за да починат конете им. Поздравили я, тя отвърнала. Никой не я последвал.

Теламон огледа ръцете на младата жена.

— Бих се съгласил, ако не беше това. — И той посочи кокалчетата на дясната ръка на Аспазия, които бяха леко ожулени и счупените нокти на два от пръстите й.

— А вижте това — Касандра отметна гарвановочерната коса на Аспазия.

Теламон изучи леката рана в средата на челото й.

— Не е нещо особено — забеляза Касандра. — Кокалчетата на едната ръка са ожулени, два нокътя са счупени и раната на челото е лека.

— Значи не може да е изгубила съзнание от нея?

— Не, мисля, че е просто цицина, макар и прясна — станало е малко преди да умре.

— Какво смяташ, че се е случило? — попита Никий. Суеверният лекар през цялото време беше стоял далеч от трупа. Теламон разбираше защо — Аспазия беше служителка, посветена на Атина.

— Онова, което подозирам — отвърна Теламон, като се изправи и загледа трупа, — е, че Аспазия е отишла да събира цветя и билки. Може би е била убита или нападната, но не мисля така. Тя не познаваше местността. Забравила е предупрежденията за тресавищата. Видяла е цвете или билка, което е искала, оставила е кошницата и във възбудата си се е затичала към него. Затънала е в тресавището. Щяла е да извика, но се е спънала и е паднала по очи в мочура. Може тогава да е ожулила ръката и челото си. Уплашила се е и е нагълтала вода, опитала се е да вика и така устата и носът й са се напълнили с кал. Смъртта е настъпила много бързо. Горката жена се е задушила. — Теламон потупа Касандра по рамото. — Тя е жрица и трябва да бъде подготвена за погребение. Касандра ще се справи с това. Всичко ще бъде наред. Убеден съм, че жрицата Антигона няма да има нищо против.

Никий излезе доволен. Аристандър каза, че иска да говори с Пердикъл и двамата излязоха от палатката. Теламон седна на едно столче в преддверието, за да усеща ветреца, който още носеше звука от тръбите и виковете от маневрите.

— Какво да правя, Теламон?

— Измий я, почисти тялото й. Огледай за нещо подозрително. Вземи едно от одеялата на Пердикъл и я завий с него. Когато свършиш, кажи на Антигона. Виж дали можеш да откриеш нещо повече за това, което е станало тази сутрин.

Теламон гледаше как облак прах се вдигна пред входа на палатката.

— В тази жега трябва да я погребем бързо, най-много до час-два.

Касандра се залови за работа. Донесоха й още парцали и вода. Теламон отиде в своята палатка и се върна с подправки и малка стъкленица за благовония, в която имаше смирна и тамян.

— Не виждам следи — обяви Касандра, докато решеше косата на мъртвата жена.

— Девствена ли е била? — попита Теламон.

— Е, тя не е войник — подразни го Касандра.

— Девственица ли е? — рязко повтори лекарят.

— Не. — Касандра вдигна поглед. — Хименът й е бил разкъсан, но преди известно време. Няма следи от скорошен полов акт.

Тя леко погали краката на мъртвото момиче и промърмори нещо.

— Какво беше това? — попита Теламон.

— Уханната роса окичва розите и майските поля са покрити с цветя.

— Поетеса ли си?

— Де да бях — отвърна Касандра. — Това са стихове от Сафо, подходяща елегия за тази млада жена. — Тя се усмихна при изненадата върху лицето на Теламон.

— Последователка на Сафо ли си?

— Ти как мислиш, господарю? — Касандра го погледна сурово. — Спомняш ли си онзи известен пасаж от „Лизистрата“ на Аристофан?

Теламон поклати глава.

Касандра скочи на крака и застана с разперени ръце като актриса на сцена. Теламон се разсмя, когато тя започна да обикаля нагоре-надолу из палатката, имитирайки благородните дами от сатирата на Аристофан.

— „Всичко, което поискаш“ — зарецитира Касандра. — „Ако трябва, ще мина през огън. Ще направя всичко, но няма да се откажа от пенисите. Скъпа Лизистрата, нищо друго не може да се сравни с тях.“

— Но ти не вярваш в това — засмя се Теламон. — Не си ли съгласна с автора на „За женските болести“? — Той затвори очи, докато си припомняше цитата. — „Жени, които се съвкупяват с мъже, са по-здрави от онези, които не го правят.“

— Не, не съм съгласна с това — отвърна Касандра и се върна при трупа. — Така би казал един мъж, нали? А ти в какво вярваш, господарю, или може би трябва да кажа „Теламоне“? Съгласен ли си с думите на убития Агамемнон, когато Одисей го посещава в Хадес: „Няма нищо по-смъртоносно на земята от жената“?

— Е, той има право да го каже, нали? — имитира я Теламон. — Все пак е бил убит от съпругата си. — Той се приближи и коленичи до трупа. — Беше красива. — Лекарят погледна едрите гърди, тънката талия, широките бедра и дългите крака. — Мислиш ли, че е била последователка на Сафо? Все пак хименът й е бил разкъсан.

— Възможно е. — Касандра сви рамене. — Какво беше написал твоят велик Аристотел в трактата си „За женските болести“? Че хименът може да бъде разкъсан и по друг начин? Съмнявам се, че Аспазия е била с мъж, определено няма следи да е зачевала.

— Влюбвала ли си се някога, Касандра? Лягала ли си с мъж?

Лицето на тиванката се смекчи.

— Срещала съм мъже, които харесвах — отвърна тя загадъчно. — Но женитба, деца? Никога! Веднъж в храма дойде група актьори. Играха „Медея“ на Еврипид. Винаги си припомням думите на Медея: „По-скоро бих влязла три пъти в битка, отколкото да родя едно-единствено дете.“

— От болката ли се боиш? — попита Теламон, заинтригуван от насоката, която беше взел разговорът.

— Не. — Касандра се изправи. Наля вода в купата и изми ръцете си. — Защо да раждам дете в този жесток свят, населен от хора като Александър, Филип и Птолемей?

Тя се приближи до него и изтри ръцете си в един парцал. Теламон не можеше да разбере дали е ядосана или всеки миг ще се разплаче.

— Чух слуховете, Теламоне — прошепна тя и се наведе към него. — След няколко седмици Александър ще бъде в Азия. Само си помисли за кръвта, която ще се пролее. Смърт от огън и меч. — Тя посочи към трупа. — Или нелепи злополуки като тази.

Излязоха от палатката. Теламон извика двамата войници, които пазеха отпред. Нареди на единия да стои при трупа, а на другия да повика Антигона.

— Къде отиваме? — попита Касандра.

— Искам да видя мястото, където е умряла тази млада жена.

Теламон потърси Аристандър. След час един млад гвардеец от конницата ги поведе вън от лагера, през обляната от слънце равнина, в хладната сянка на дърветата. Гвардеецът накратко им обясни какво се беше случило и разказът му напълно съвпадаше с онова, което им беше казал Аристандър. Теламон му благодари и той си тръгна. Лекарят и спътницата му седнаха в сянката на един дъб и се загледаха към просеката.

— Лесно е да се разбере как е станало нещастието — заяви Касандра. — Храсти, дървета, туфи висока трева. Виж цветята, Теламоне, те са като цветни фарове, които те мамят навътре. Ако проявиш непредпазливост и стъпиш не, където трябва, ще затънеш до кръста в калта, преди да се усетиш.

— Не видя ли други рани по нея? — попита Теламон.

— Защо питаш?

Теламон поклати глава.

— Кошницата я няма.

— Сигурно са я върнали на Антигона. Какво искаш да кажеш?

— Припомнях си географията — обяви Теламон. — Бил съм в Троада два пъти. Там няма кой знае какво, само руини — гробници на носа, брулени от вятъра равнини и в далечината — гористите склонове на планината Ида. Троя и славата й вече ги няма. Когато пътуваш на юг, влизаш в съвсем различна страна. Там лесно можеш да се изгубиш. — Той се изправи и помогна на Касандра да стане. — Нещо повече, малка армия като тази на Александър може да бъде издебната от засада. Казано направо, изглежда, че всички, които можеха да помогнат на Александър да се ориентира там, са убити — намушкани с нож или, както в този случай, удавени и задушени в тинята.

— Но това е било случайност — възрази Касандра.

— Един философ е казал, че случайности не съществуват…

— Теламоне! Теламоне! — изрева нечий глас.

Лекарят хвана Касандра за ръката и двамата се върнаха през дърветата дотам, където командирът на Хора на Аристандър приличаше на огромна мечка в поръбената си с кожа наметка. В едната си ръка държеше страховития си шлем във форма на глиганска глава, а в друга — камата. Посочи с нея към Теламон.

— Трябва да дойдеш при царя. Вика те веднага.

— Би ли махнал това? — остро попита Касандра, впила поглед в камата.

Келтът само я погледна.

Тя заплашително го доближи.

— Чу ли? Махни тази грозна кама! Само си придаваш важност! Това е приятел на царя. Ще дойде с теб по свое желание. — Тя хвърли поглед към Теламон и гневно вдигна вежди. — Едно нещо научих за келтите, те са страхотни лъжци и си умират да разиграват театър.

— Хайде, дръвнико!

Стреснат, водачът на Хора се поклони. После тръгна през равнината, а Теламон и Касандра се опитваха да не изостават от него.

Маневрите бяха свършили и мъжете се връщаха под строй в лагера. Дисциплината не беше толкова строга — бяха свалили шлемовете си, роби и слуги носеха копията и щитовете им. Отряд конници премина край тях, вдигайки облаци прах; пехотинците го посрещнаха със закачки и подсвирквания. Командирът на Хора си пробиваше път с лакти из навалицата. Вместо да ги заведе в ограждението на царя, той ги преведе през лагера към малкия поток, където бяха опънати палатките за болните и ранените. Досега ги бяха използвали само за дребни рани и неразположения, но когато наближиха главната палатка, Теламон чу ужасяващи писъци. Царската гвардейска пехота охраняваше входа, а вътре беше полутъмно и миришеше ужасно. Царят и приятелите му притискаха един млад воин от конницата върху импровизираната маса. Бяха опръскани с кръв, локви имаше и по пода от дясната страна.

— Слава на Аполона!

Александър, все още с пълно снаряжение, ги поздрави. Косата му беше мокра от пот. Той разхлаби наметката около шията си и изтри с нея потта от ръцете си. Птолемей, Хефестион и останалите се скупчиха, привлечени от стоновете и писъците на пациента. Александър бутна Теламон напред.

— Падна от коня си — обясни царят.

Теламон погледна ръката на младежа, която представляваше безформена маса.

— Конят ли го ритна?

— Не, просто стъпи върху него — сухо отвърна Александър. — Теламоне, знам, че си способен лекар. Какво можеше да направиш?

— Имаш и други лекари, господарю. Но ако искаш да ме изпиташ, просто кажи.

Александър не обърна внимание на думите му.

— Какво ще препоръчаш, Теламоне?

— Дали ли са му някакъв опиат?

— Не, нищо.

Теламон се обърна и хвана един помощник за ръката.

— Донеси ми от най-силното вино, което имаме, с малко маков прашец — нали знаеш какво е това?

Мъжът кимна.

— Касандра, върни се в палатката и донеси чантата с лекарствата ми и малкото кедрово ковчеже със сребърната змия. Някой от хората на царя ще те придружи.

Александър се обърна и щракна с пръсти. Касандра излезе, придружена от двама войници. Помощникът донесе виното и маковия прашец. Теламон ги размеси и след като предупреди приятелите на ранения да го държат здраво, го накара да изпие всичко.

— Пий! — каза му той, без да обръща внимание на отчаяния му поглед. — Пий и няма да те боли.

— Ще умра! — прошепна младежът, кръвта се стичаше по устните му там, където си беше прехапал езика. Лицето му беше пепеляво и покрито с пот.

— Няма да умреш — отвърна Теламон. — Не още. Изпий това и ще се успокоиш. Преодолей болката за малко и го изпий!

Младежът го послуша. Напълниха чашата отново и отново добавиха маков прашец. Пациентът се унесе; Теламон го държеше буден, удряйки му леки шамари, докато не изпи и втората чаша. Най-накрая конникът се отпусна.

— Реката Лета — прошепна Александър. — Водите на забравата.

— Маков прашец и силно вино — язвително го поправи Теламон. — И ефектът му няма да трае дълго. Болката ще го върне бързо в съзнание.

— Искам да видя това, но ми е горещо. — Александър вдигна ръце и един прислужник бързо изтича, за да развърже ризницата. — Какво ще правиш, Теламоне? — Александър сякаш беше забравил напълно за армията. За пореден път незадоволимото му любопитство, което така беше тормозило Аристотел в Миеза, взе връх. — Какво ще правиш?

Теламон не му обърна внимание. Вдигна отпуснатата ръка на пациента и леко я сложи на масата. Внимателно прегледа рамото, предмишницата и китката. После вдигна обезобразената длан. Пациентът се размърда. Теламон се наведе, за да я разгледа. Пръстите бяха смазани, кървава маса от кожа и кости.

— Ще трябва да ампутирам — обяви Теламон. — До китката и то бързо.

Помощникът забрави пред кого говори.

— Можеш ли да го направиш? Той ще умре от кръвозагуба.

— Ако не го направя — отвърна Теламон, — за няколко часа раната ще се инфектира, отровата ще се разпространи, ръката ще се подуе и той ще умре в страшни мъки. Трябва ми огън в глинена купа, гореща вода и чисти превръзки. Имате ли?

— Действай — нареди царят.

Помощникът се подчини. За миг настъпи бъркотия. Теламон накара всички да излязат от палатката, с изключение на Александър, приятелите му и помощника. Касандра се върна. Теламон нареди на нея и на помощника внимателно да измият ръцете си. Отвори медицинската си чанта и извади инструментите си — малък, остър трион, щипци, малки бронзови клещи, игли. След това ги обгори на огъня.

— Защо правиш това? — попита Александър.

— Не съм съвсем сигурен — отвърна Теламон. — Присъствах на подобна операция в Сиракуза — огънят пречиства всичко. Така онова, което докосне откритата рана, ще бъде почистено.

— Ще умре ли? — Александър потупа по рамото младия мъж, който вече се раздвижваше.

— Възможно е — заяви Теламон. — Лесно е да се отреже ръката — и касапин би се справил със сатъра си. Важни са превръзката и спирането на кървенето. — Той внимателно докосна лицето на заспалия пациент. — А ако не умре от загуба на кръв, шокът може да го убие. Не мога да гарантирам. Касандра, готова ли си?

Теламон извади някакви прахчета от чантата си и ги забърка в чаша вино.

— Още маков прашец? — попита Птолемей, от чието лице беше изчезнал циничният израз.

— Не, нещо по-силно. Бялата мандрагора, приета в определено количество, наистина е водата на забравата.

Теламон наля виното между устните на пациента си, като отвори устата му и изви главата му назад, за да се убеди, че младежът, който започваше да се събужда от наркотичния си сън, гълта сместа. Когато чашата свърши, Теламон обяви, че е доволен и се отдръпна.

— Касандра, ще отрежа ръката до китката, но преди това ще сложа турникети над китката и под лакътя. Преди да започна да режа, трябва да стегнеш турникетите колкото можеш по-силно. После ще отрежа ръката. Ще шурне кръв. Ако имаме късмет, кръвотечението ще е слабо. Докато режа, вените ще се видят. Надявам се да успея да ги завържа или защипя. Щом ампутираме увредената ръка, трябва да махнем бързо щипците, за да направим шевовете.

Касандра го погледна със страхопочитание.

— Можеш ли да правиш това?

— Ще го направя — потвърди Теламон. — Освен това ще използвам пила, за да загладя костта. Чуканчето трябва да бъде измито. — Той се обърна към помощника. — Искам от най-силното вино и от най-силния оцет. И какъвто мед можеш да намериш. Освен това ще се опитам да обгоря чуканчето. — Той се усмихна на Александър. — И нашият цар ще научи нещо.

Сега раненият беше в безсъзнание, с отпусната назад глава, макар от време на време да потръпваше. Птолемей предложи да помогне при поставянето на турникетите, докато Александър държеше пациента за раменете.

— Би трябвало да лежи неподвижно — каза Теламон. — Но понякога от болка пациентът се връща в съзнание.

Лекарят изми ръцете си, взе малкия трион и прокара острието му през пламъка. Затвори очи и тихо се помоли да си спомни всичко, което беше виждал и чел. Направи първия разрез. Птолемей и Касандра здраво притискаха турникетите. Теламон работеше възможно най-бързо. Не мина много и ръката беше отрязана. Той бързо сложи малките щипци и използва пилата, за да заглади краищата на костта. Кръвотечението беше слабо. Теламон се зае бързо с шевовете.

— Защо бързаш толкова? — прошепна Касандра.

— Кръвообращението не бива да спира за дълго — отвърна Теламон. — Трябва да махнем турникетите.

Най-накрая лекарят обяви, че е доволен. Кръвта едва се процеждаше. Щипките и шевовете държаха, а чуканчето беше обилно изплакнато със смес от вино, оцет и мед. Теламон поклати глава при пороя въпроси от Александър.

— Всички те предпазват от инфекция — обясни той. — Колкото по-силни са виното и оцета, толкова по-добре.

— Мислех, че ще изчакаш да пусне гной — обади се Птолемей.

— Египтяните отричат този метод. — Теламон изтри потта от бузата си с опакото на китката си. — Те смятат, че раните се инфектират не от само себе си, а от въздуха и мръсотията. Трябва да са възможно най-добре почистени.

Той взе нож от ковчежето и го подържа над пламъка. Щом се нагорещи достатъчно, внимателно го докосна до оголената плът. Човекът се размърда неспокойно и изстена. Теламон отново допря ножа, като внимаваше да избягва местата, където беше сложил шевове.

— Чуканчето е равно и чисто.

Теламон го намаза с още вино, оцет и мед и внимателно го превърза с ленени превръзки.

— Не трябва ли да са по-стегнати? — попита Александър.

— Много лекари не правят това, което правя аз — отвърна Теламон. — В Сиракуза един лекар ми каза да позволявам на раната да диша и същевременно да я предпазвам от замърсяване. Лечителите в Египет също смятат така.

Най-после превръзката беше завършена. Теламон даде нареждания на помощника, че раната трябва да бъде преглеждана сутрин, обед и вечер, почиствана с предписаната смес и превързвана с чисти превръзки. Всички употребявани превръзки трябва да бъдат изгорени.

Теламон напипа пулса на шията на оперирания.

— Добре! — каза той. — Пулсът е силен и равномерен.

— Ами мандрагората? — попита помощникът.

— Няма да му давате повече. Силно вино и маков прашец. — Той посочи бъркотията край масата. — Преместете пациента на чисто място. Тук трябва да бъде измито с много вода, сол и оцет. — Той погледна към Александър.

— Свърших, господарю. Направих онова, което зависеше от мен.

И лекарят излезе от палатката. Александър го последва.

— Разбрах, че си гледал маневрите. — Царят потропа със сандала си. — Армията е готова!

Някъде из лагера се разнесе възторжен вик.

— Видели са флотата — отбеляза Александър. — Сто и шестдесет триреми. Парменион ще преведе войските през провлаците.

— Ами ние? — попита Теламон.

— Ние ще пътуваме по свой път — усмихна се царят. — Ще направим поклонение — ще тръгнем на юг, а после към Троя. — Той тропна с крак и вдигна очи към небето. — Разбрах, че още някой е умрял, Теламоне. Може да си спасил войника, но шпионинът явно прави каквото си иска в моя лагер.

— Нямаме доказателство за убийство. Може да е било злополука.

Александър се обърна и погледна Теламон цинично.

— Вярвам на теб, Теламоне — прошепна той, — но не вярвам на всички. — Той плесна с ръце и телохранителите му се приближиха. — Измий се, лекарю. Добре се справи. — Той мушна Теламон с пръст в гърдите. — Аристотел щеше да се гордее с теб. Да се надяваме, че и царят ти ще се гордее!

И като се завъртя на пета, Александър се отдалечи, прегърнал с една ръка Хефестион през кръста, стиснал с другата рамото на Птолемей.

— Ученици — прошепна Касандра. — Приличат на момчета, които просто си играят.

— Не са ученици — отвърна Теламон. — Те са воини, жадни за кръв и слава, които искат да стигнат до края на света. За тях наистина това е някаква игра, но игра на живот и смърт. Тези убийства може да спрат — продължи той, като хвана ръката й, — след като пресечем Хелеспонт.

— Този вид убийства — поправи го Касандра.

— Да, права си. Щом минем отвъд, ще започнат истинските кръвопролития.

— Къде отиваме сега? — попита тиванката.

— Искам да посетя Антигона и да й поднеса съболезнованията си.

Жрицата беше в палатката си. Селена спеше на едно от походните легла. Антигона събираше багажа си. Все още беше бледа, очите й бяха зачервени от плач. Носеше проста селска туника, буйната й коса падаше до раменете. Тя се усмихна на Касандра, но погледът й стана суров при вида на Теламон.

— Благодаря ти за това, което направи за Аспазия. — Тя посочи входа на палатката. — Твърде влажно е, за да държим тялото тук. Царят е много щедър. — Гласът й беше изпълнен със сарказъм. — Ще се погрижи за изгарянето. Погребалната клада ще бъде запалена, преди да тръгнем утре сутринта.

— Утре сутринта?

— Не по море — обясни Антигона. — Александър е обзет от суеверие. Останалите ще прекосят Хелеспонт, но той ще слезе на юг към Елеатския полуостров. Знаете ли кой е погребан там?

— Протезилай — отвърни Теламон. — Първият ахеец, убит в троянската война. Казват, че духът му още се носи из гробницата.

— Александър и неговото обкръжение, а това включва теб, Теламоне — ще направят жертвоприношение, за да умилостивят духа му. Александър не иска да умре още първия ден в Азия.

— Ще се радваш ли да се върнеш в Троя?

— Ще се радвам да се прибера у дома.

Теламон погледна към вързопа дрехи на стола.

— На Аспазия са — обясни Антигона. — Като дете се развълнува от мисълта, че ще си отиде у дома. Беше си приготвила предварително багажа.

Теламон премести вързопа и седна на стола. Антигона застана до него. Беше толкова близо, че той усещаше уханието й.

— Бих ти предложила вино, но нямаме никакво.

— Откъде са те? — попита Теламон, като хвърли поглед към заспалата Селена. — Селена и Аспазия?

— Тесалийки са, но аз ги смятам за свои сестри. — Антигона погледна към Касандра, която беше отишла до входа на палатката.

— Откога са с теб?

— Четири-пет години. Първите момичета, изпратени от Тесалия. Цар Филип ги избра и плати пътуването им до Троя.

— Защо дойдохте? Искам да кажа, тук? В този боен лагер?

— Казах ти. Александър ми нареди. — Тя се усмихна. — Е, всъщност, аз исках да дойда. Отдавна познавам Александър и трябваше да доведа водачи, а също и злочестия Критий.

— Ще дезертират ли водачите? — попита Теламон.

Антигона направи гримаса.

— Възможно е. Те са уплашени. Смятат, че са обречени на смърт. Аристандър ги държи под око, когато не скърби за онова джудже.

— Познаваше ли Херкулес?

— Малка досадна муха, Теламон. Дразнеше войниците, особено Птолемей. Херкулес имаше някои ужасни навици, включително да наблюдава как хората се любят. Това не е нещо, което човек би искал да споделя с другите.

Теламон се изправи и отиде при Селена. Притисна ръка до бузата й, която беше топла и доста зачервена.

— Пердикъл й даде приспивателно — обясни Антигона. — Ще се събуди навреме. Никога не съм мислила, че може да изпадне в такава истерия. С Аспазия бяха много близки. Посвещавах и двете в мистериите.

— Онези момичета от Тесалия, които трябваше да дойдат в храма в Троя. Колко бяха убити?

Антигона присви очи.

— Филип възстанови този данък като наказание за тесалийските родове, които победи. — Тя се изсмя остро. — Филип не вярваше в боговете, но вярваше в късмета. Той знаеше, че някой ден армията му ще мине през Троя и искаше да спечели благоволението на всички богове, включително Атина.

— И всички тези девойки са били убити?

Антигона се усмихна.

— Ти не разбираш. Не знаем дали изобщо са идвали. Не — поправи се тя, — знаем за последните две. — В крайна сметка аз сама доведох оцелялата при Александър, но другите? — Тя сви рамене. — Говорим повече за слухове, отколкото за факти.

Касандра извика от входа на палатката.

— Теламоне, идва пратеник.

Един млад гвардеец влезе вътре.

— Присъствието ви е наложително — каза той важно. — Царят свиква съвет.

— И двамата ни ли вика? — попита Антигона.

— Вие двамата, но не и тя. — Той посочи с палец зад гърба си. — Не и червенокосата кобила.

Касандра се хвърли към него, но момчето беше твърде бързо. Избягна удара й и превивайки се от смях избяга от палатката.

— Александър винаги получава онова, което иска — прошепна Антигона и посочи към Селена. — Кажи на царя, че скоро ще дойда. Искам да оставя пост тук.

Теламон се извини и излезе.

— Какво мислиш за нея? — попита той Касандра, когато никой не можеше да ги чуе.

— Благочестива жрица, разгневена заради смъртта на помощничката си. Личи си по тона й, по начина, по който се държи.

— Върни се в нашата палатка — подкани я Теламон. — Александър напира да тръгваме и ще напуснем лагера призори. — Той насочи вниманието й към шума и оживлението в лагера. — И стой настрани от тях, защото празнуват.

Касандра се отдръпна и махна с ръка.

— Не се тревожи. Забравяш, че знам как празнуват македонците, Теламоне.

В царската шатра Александър, измит и преоблечен, беше коленичил на пода, заобиколен от пълководците си. Развиваха карти и наборни списъци, документи минаваха от ръка на ръка. Когато Теламон влезе, царят вдигна глава.

— Тръгваме утре призори. — Александър му намигна. — Искам да дойдеш с мен по две причини. Първо, ще принеса в жертва един бик край морето — за Посейдон — и дано жертвата ми да бъде приета. Второ, и това не е тайна, страдам от морска болест. Искам да бъдеш близо до мен. Не искам момчетата да видят как Александър Македонски си повръща червата.

— Във всяко отношение истински наследник на Ахил.

— Във всяко отношение — пошегува се Александър — един прероден Ахил! А сега, Теламоне, сядай. Тръгваме утре. Искам да се погрижиш всичко с онзи проклет бик да бъде наред. Без провали. — Александър направи жест към Парменион. — Ти ще преминеш от Сестос до Абидос и ще тръгнеш на юг. Ще се срещнем в равнината при Троя. Ще вземеш със себе си всичко — обсадните машини и каруците.

— И после? — попита Птолемей, дъвчейки парче месо.

— Чакат ни кални мочурища и ограничени дажби — рязко обяви Александър. — Ще намерим персийската армия, ще я предизвикаме на бой и напълно ще я унищожим. Колкото по-скоро, толкова по-добре. О, добре дошла.

Александър се изправи, когато Антигона в жреческата си роба влезе в шатрата. Царят подритна Селевк, за да й освободи място. После донесе столче и галантно направи знак на жрицата да седне.

Тя се усмихна.

— Аз не съм войник, Александре.

— Не, но си троянска жрица. — Лицето на Александър гореше от възбуда, очите му така бляскаха, че Теламон се чудеше дали царят няма треска. — Ахил е погребан близо до твоя храм, нали?

— На един нос, който гледа към морето — потвърди тя. — От западната страна на града.

— И в храма ти се пази оръжието му?

— Да, било е подарено от Агамемнон.

— Невъзможно! — намеси се Птолемей. — Сигурно е изгнило и ръждясало.

— Съхранявано е много добре — отвърна Антигона. — Между покрити с катран чаршафи. Ще ви го покажа.

— Имам право над тях като наследник на Ахил — обяви Александър. — Като върховен пълководец на Гърция и като отмъщение на Зевс за гордостта на персите!

— Ти си всемогъщ! — Гласът на Антигона се извиси, докато повтаряше думите на Делфийския оракул. — Ти си всемогъщ, Александър Македонски!

— В замяна — обяви Александър — ще оставя собственото си оръжие на Атина. И ще помоля за благословията й за този свещен поход!

Възбудата на Александър беше заразителна. Той вече не беше изнервен, нито се боеше от пресичането на Хелеспонт, беше изпълнен с мечти за слава, вярваше, че е превъплъщение на Ахил, избраник на боговете. Разнасяше карти напред-назад, даваше на всеки от командирите си точни нареждания, рязко отричаше възможността за заплаха от персийската флота. Донесоха вино, дискусиите станаха по-разгорещени и възбудени. Александър предложи да построи наново Троя, да прослави храма на Атина. После млъкна и се усмихна на Теламон.

— Вече можеш да си вървиш.

Лекарят се изправи. Антигона също се извини и стана.

— Ще ме изпратиш ли до палатката ми? — попита тя.

Птолемей подметна някаква цинична забележка. Един от командирите му, Сократ, избухна в груб смях, който Александър прекрати само с поглед. Без да им обръща внимание, Теламон излезе навън, водейки Антигона.

— Ще ми бъде приятно да се прибера. Казват, че времето ще бъде хубаво. Само Александър да можеше да се пребори със суеверието си.

— Той е неспокоен — съгласи се Теламон. — Тези убийства и непрестанното споменаване на баща му — нервите му са опънати, защото трябва да се пази от всичко. Александър иска битка. Трябват му още знаци от боговете. Иска да прогони всички сенки и призраци, които обитават сънищата му. Мога ли да те попитам нещо? За онези момичета от Тесалия. Веднъж ти каза, че си събирала новини за македонците.

— Така е. Тесалийките трябваше да ми помагат.

— Ами Аспазия и Селена?

Антигона спря близо до пътеката, която водеше към палатката й.

— Те също! — Тя се наведе и го целуна по бузата. — Но сега вероятно вече няма да има нужда от нас.

Теламон й пожела лека нощ и бавно тръгна през царското ограждение. Касандра седеше пред неговата палатка и разговаряше с пазача. Той постоя малко, загледан в тях, после чу писъци, викове и възклицания! Забърза обратно към палатката на Антигона. Тя беше коленичила навън. Беше разкъсала дрехите си и посипваше главата си с пръст. Теламон я бутна встрани и влезе вътре. Селена лежеше на земята, от устата й течеше кръв, очите гледаха невиждащо от бледото лице. Отстрани дълбоко между ребрата й беше забит келтски нож.