Храмът на смъртта

Пета глава

Теламон седеше пред палатката си на един походен стол. Горещината и оживлението в лагера го дразнеха. Времето се затопляше, слънцето ставаше по-жарко с всеки изминал ден. Ако Александър не поемеше скоро на път, армията щеше да бъде парализирана. Дезертьорите щяха да се увеличат и ако царската хазна беше празна, армията щеше да се стопи като сняг. Лекарят отиде до входа на палатката и повдигна платнището, за да я проветри.

Пазачът отпред вдигна глава от купата с овесена каша, която тъпчеше с пръсти в устата си.

— Донесох ти храна, господарю. Вътре е.

— Благодаря.

Храната лежеше върху сандък, покрит с ленена покривка. Теламон я дръпна и видя миризливо сирене, загнили плодове и прясно опечен хляб. Бирата в каната беше местна, доста разредена, но вкусна. Теламон закуси. Чувстваше се прашен, потен и уморен. Чудеше се какво ще реши Александър. При завръщането си беше изненадан да види царските телохранители в пълно снаряжение и се чудеше дали не е настъпил моментът на окончателното решение.

Нечия сянка падна върху входа на палатката и джуджето Херкулес се промъкна вътре.

— Номалет.

— Моля?

— Номалет. — Джуджето се усмихна. — Много ме бива да обръщам имената наопаки.

— Много добре, Селукрех — отвърна на свой ред Теламон.

— Обичам буквите. — Херкулес пристъпи към него. — Обичам да си играя с тях. Някои имена трудно се обръщат, нали? — Той спря и се загледа в чинията. — Ще ядеш ли тези череши? Тази сутрин ядох оклам.

— Оклам?

— Малко. — Херкулес пъхна една череша в устата си и шумно я задъвка.

— Изглежда си ме харесал — забеляза Теламон, — но едва ли си дошъл, само за да споделиш храната ми.

— Аристандър иска да отидеш при него с лекарствата си сега. — Херкулес си взе още една череша. — А когато господарят ми каже сега, това значи веднага.

— Тогава да не го караме да чака.

Теламон отблъсна блюдото. Беше взел кожената си чанта и излязъл навън, когато Херкулес го настигна. Дребното човече мушна ръката си в неговата.

— Името на господаря ми трудно се обръща.

— Когато стане дума за господаря ти — отвърна Теламон, — винаги е трудно да се разбере кое е отпред и кое отзад.

— Аз бих се изразил по-грубо — каза Херкулес.

— Какво става? — попита го Теламон.

— Не знам.

Проправиха си път през тесните пътеки между палатките към голямото открито пространство пред царската шатра, изпълнено с царски телохранители. Войниците бяха строени в редици пред входа, облечени в брони от червеникав бронз, с пъстри фустанели и наколенници. На главите си носеха старомодни шлемове на хоплити, чиито наличници почти скриваха лицата им. Всички държаха копия и кръгли щитове, върху които беше изобразен нападащият македонски лъв. Стояха неподвижни и сякаш не забелязваха жегата и праха. Висши военни обикаляха напред-назад. Леко въоръжени войници стояха отстрани на шатрата. Теламон и Херкулес бяха допуснати вътре, едва когато джуджето каза паролата за деня.

Аристандър ги чакаше в преддверието. Той хвана Теламон за ръката и буквално го изтегли в личните покои на царя, оставяйки джуджето отзад. Александър беше проснат на леглото, а разтревоженият Хефестион седеше на стол до него. Палатката миришеше лошо. Царят още носеше туниката от пиршеството предишната нощ, зацапана с вино и храна. Лицето му беше бледо, полузатворените му очи често примигваха.

— Откога е така? — попита Теламон, докато оставяше кожената си чанта на пода.

— Тази сутрин се събуди с главоболие — отвърна Хефестион. — Не яде, но седна в леглото. Повръщал е. Аз го измих.

— Александре! Александре! — Теламон раздруса царя за рамото. Очите на царя се отвориха и се взряха невиждащо в него. Разликата в цвета им беше очебийна, зениците бяха огромни.

— Ще те прегледам — обясни Теламон.

Александър се опита да каже нещо, но се задави и поклати глава. Следвайки предписанията, Теламон опипа дланите и ходилата му. Бяха студени, но вратът и гърдите му горяха. Опипа стомаха на царя, натискайки твърдите мускули с пръсти. Не напипа никаква подутина. Александър примигна и се усмихна насила.

— Какви са симптомите, лекарю? Отровили ли са ме?

— Прекалил си с пиенето — отвърна Теламон, — но не е само това, нали?

— А какво тогава? — остро попита Аристандър.

— Можеш ли да станеш? Да ходиш? — попита Теламон.

— Чувствам се много напрегнат — призна царят. — Боя се, че ако стана, ще падна. Гърлото ми е сухо, коремът ми се бунтува, сякаш съм ял кисело грозде. — Той простена и се хвана за главата. — А в ушите ми гърмят бойни барабани.

— Какво сънува? — попита Теламон.

— Добрият стар Теламон. Винаги умът преди тялото — присмя му се Александър. — Пак сънувах онзи сън. Бях в Херонея, нападах таванските войски, възседнал Буцефал. Бяха обкръжили баща ми. Аз се врязах в тях, но сякаш се намирах във вода — изобщо не напредвах. Непрекъснато се стрясках и пак заспивах. Реших, че съм пил твърде много, но тази сутрин получих ново предупреждение.

Аристандър пусна малък свитък в скута на лекаря. Пергаментът беше груб, преправеният почерк можеше да е на всеки — спретнато и внимателно изписани букви, три цитата от „Илиада“-та. Първият беше от девета песен: „Нека загива. Лиши го от разум Кронид промислител.“ Вторият беше от песен единадесета: „Слава на мен ще дадеш, а духа си — на конника Хадес.“ Третият беше от песен деветнадесета: „Ние сме Фуриите от подземния свят, които отмъщават за убитите.“

— Как пристигна това? — попита Теламон. — Аристандър, вътре има стражи, има шпиони в тревата и зад храстите. Предполага се, че си пазителят на царските тайни.

Александър остро се изсмя. Аристандър изглеждаше сконфузен.

— Ръкописът беше вързан — обясни той. — Паднал в краката на стражата пред входа на царското ограждение. Човекът не видял кой го е хвърлил. Взел го и ми го донесе.

— И ти го показа на Александър?

— Разбира се. Аз пазя неговите тайни, не моите.

Теламон се изправи и се наведе над Александър.

— Седни, господарю.

Александър се канеше да откаже. Лекарят направи знак на Хефестион, двамата изправиха царя до седнало положение и наредиха пухените възглавници зад него. Теламон с радост видя, че страните на Александър си върнаха донякъде цвета и дишането му вече не бе толкова насечено и повърхностно.

— Какво има? — изхриптя Александър, без да поглежда Теламон в очите.

— Ти знаеш какво има.

Теламон стисна китката на царя и измери ускорения му пулс.

— От теб нищо не може да се скрие, нали, Теламоне?

— Познавам теб, Александре. Просто имаш пристъп на паника, провокиран от виното, кошмарите и заплахата.

— Александър не се плаши! — заяви Хефестион.

— Александър се е плашил, плаши се и ще се плаши. — Теламон се усмихна на царския приятел. — Мускулите му са напрегнати, дишането му е повърхностно. Бои се. Виното го размеква. Умът му е притеснен, това предизвиква голяма тревога и тялото му реагира. Все едно да сипеш сол в рана. Имам добри новини за теб, Александре. — Теламон се надяваше, че лъже убедително. — Аз също сънувах снощи. Плавах през Хелеспонт, а на другия бряг стоеше мъж, облечен в броня. Когато го доближих, воинът свали шлема си, украсен с черна конска грива. Беше баща ти. Той махаше с ръце към мен и викаше: „Защо не идва Александър?“

Аристандър запелтечи нещо, но Теламон не свали очи от Александър.

— Разказах му за жертвоприношенията. Филип отвърна. „Кажи на сина ми да потърси снежнобял бик. Нека го охраняват доверени стражи и да го пазят до момента на жертвоприношението. Кажи му да не обръща внимание на предупрежденията и мрачните слухове!“

Промяната в Александър беше явна. Той вече не гледаше с празен поглед, лицето му беше добило нормалния си цвят. Приведе се и стисна ръката на Теламон.

— Сигурен ли си? Нали не ме лъжеш?

— Това беше сън, господарю, но ти намери този бик, направи жертвоприношението и тръгни с армията си!

Александър се отпусна на възглавниците.

— Междувременно — сухо продължи Теламон — искам да поспиш. Аристандре, дай ми малко вино.

Пазителят на тайните донесе малък бокал. Той напомни на Теламон на чашата, от която беше пила младата жена предишната вечер. Теламон си обеща наум да посети отново палатката на Антигона. Отвори кожената си чанта, извади малко от безценната макова тинктура и я сипа във виното. После я разбърка и я поднесе към устните на царя.

— Мисли за Персия — прошепна му той. — Мисли за славата! Освободи ума си от мрачните образи — пий!

Александър се подчини и изгълта съдържанието на един дъх. Теламон седна до леглото и хвана ръката му. Царят искаше да продължи разговора, но тялото му потръпна, очите му натежаха, главата му клюмна встрани и той потъна в дълбок сън.

— Ами когато се събуди? — попита Хефестион, майчински загрижен.

Теламон се усмихна на тъмното брадато лице на приятеля на Александър. Обикновен войник, прецени го той, изпълнен с непоклатима любов и вярност към царя. Най-близкият приятел на Александър, негова бавачка и наставник, който би се съгласил с всичко, което каже царят. В много отношения Хефестион приличаше на бащата на Александър, Филип.

— Когато се събуди — въздъхна Теламон, — ще се чувства много по-добре. Може би ще е малко сънлив, но болките и тревогата ще са отминали. Може да спи с часове. Дайте му питателна храна, не плодове, а хляб и сушено месо. И никакво вино, само чиста вода.

Той затвори кожената си чанта и излезе. Аристандър го последва в преддверието.

— Александър ти вярва, нали знаеш? Когато се събуди, ще каже „Теламон ми е казал истината, защото Теламон не бълнува и не вярва в боговете“.

— Значи имаме нещо общо, нали? — отвърна Теламон.

За пръв път, откакто се бяха запознали, Аристандър се разсмя.

— Снощи царят ми предаде нещо за теб, лекарю. Имаш нужда от помощник. Спомена за кошарата, където държим робите от Тива. Не са останали много, но можеш да вземеш, когото си поискаш. — Аристандър извади изпод наметката си малък печат — парче втвърден восък с царския знак върху него.

— Показвай го на всеки, който те спре.

Теламон го взе и го загледа.

— Пази го добре — предупреди го Аристандър.

— А тези съобщения? — попита Теламон, докато прибираше печата. — Цитатите от „Илиада“-та?

Аристандър направи гримаса.

— Такъв пергамент може да се купи в лагера. Мастилото е обикновено, почеркът е умишлено подправен. Може да е всеки. Пазачът не знае кой го е донесъл. Просто паднал в краката му, обикновено така хората изпращат молбите си до царя.

— Да, но този човек познава и „Илиада“-та, и характера на Александър.

— Ти също, Теламон. Ти разпозна пристъпа на паника, внезапния му страх.

— Малко хора го знаят — отвърна Теламон. — Бях с него, когато получи първия си пристъп в Миеза. Неарх, Александър и аз се обзаложихме — кой най-бързо ще преплува една река. — Теламон въздъхна. — Бяхме момчета, съблякохме се голи и скочихме в реката. Тя беше дълбока и по-бърза, отколкото си мислехме. Неарх преплува, аз също. Александър се върна обратно. Това е единственият път, когато съм го виждал да се отказва от някакво предизвикателство. Закле ни да го пазим в тайна. Неарх се справи най-добре, но каза, че просто правел онова, което правят водните плъхове.

— Неарх не е заплаха — съгласи се Аристандър. — Но другите биха приели тази тревога като слабост.

— Аз я приемам като Александър — отвърна Теламон. — Той е разтревожен и объркан — не знае дали да поеме наляво или надясно. Но щом веднъж вземе решение, ще полети като стрела към целта и ще поведе всички ни със себе си — към славата или към Хадес!

Херкулес го чакаше отвън.

— Какво има? Какво става? — Той се вкопчи в робата на Теламон.

— Царят е добре и спи — отговори му силно Теламон, за да го чуят всички наоколо.

Той си проби път през редицата стражи. Клит и Селевк стояха, доближили глави и тихо разговаряха. Птолемей лукаво му намигна.

— Къде отиваш? — попита Херкулес.

— Да се видя с жрицата Антигона.

— И нейното име трудно се обръща. Знаеш ли, че е роднина на Александър? Добре познаваше Филип. Той казваше, че би й поверил живота си. Защо ти е?

— Да поговорим за едно убийство.

Теламон бързо мина по тесните пътеки между палатките и шатрите. Стражът пред палатката на Антигона ги пусна да влязат. Жрицата седеше на един стол и разглеждаше някакво ръкоделие. Селена и Аспазия седяха на земята пред нея, заети с шиене. Когато Теламон влезе, Антигона остави парчето платно и стана.

— Видя ли царя?

— Да. Сега кротко спи.

Антигона повдигна едната си вежда.

— И защо си тук? За да провериш как сме със здравето ли? Горещо ни е и мухите ни тормозят.

— Бих искал чаша вино.

Антигона погледна Херкулес.

— Изглежда привличаш всякакви твари.

Джуджето издаде груб звук. Антигона се обърна.

— Може ли да пия от чашата, която даде на жената снощи? Онази, която умря.

— Разбира се.

Антигона отиде в дъното на палатката и донесе чашата, наполовина пълна с вино.

— Добавих много вода, но то не е толкова силно колкото виното, което царят пи снощи.

Аспазия му донесе столче. Теламон й поблагодари и седна. Пресуши виното и внимателно огледа чашата.

— Не се тревожи. — Антигона беше взела ръкоделието си и му се усмихна под вежди. — Аз лично я измих.

Теламон се обърна и посочи към масата. — Тя седеше там. Ти донесе чашата. Аз налях лекарството. Какво стана после?

— Ти отпи и аз отпих — отвърна Антигона. — Ти я остави на масата. Наоколо имаше много хора.

— Аз я видях да се движи — внезапно се обади Аспазия с тих глас. — Една ръка я взе и я побутна по-наблизо, но не си спомням чия.

Теламон внимателно огледа чашата. Беше от скъпоценен метал със сребърен фриз от външната страна, изобразяващ млада жена, държаща сова с изпъкнали очи. Столчето и дъното също бяха сребърни, вътрешната част беше излъскана. Теламон остави чашата. Беше смятал, че като се върне в палатката, може да се сети нещо, но това не стана. Сбогува се с жриците, Херкулес, който беше пренебрегнат напълно, го последва навън.

— А сега накъде, лекарю?

— Към ограждението за роби.

— Ще те заведа.

Теламон би предпочел да отиде сам, но Херкулес настоя да го хване за ръка и го поведе. Посрещна ги лагерният шум. Теламон виждаше, че мъжете са неспокойни. Тъй като не им предстоеше битка, те бяха свалили броните си и търсеха сянка, където да се подслонят от слънцето и да убият времето в игри на ашици и зарове. Само бдителните стражи носеха оръжие и обикаляха, за да предотвратят всякакви свади.

— Усещаш опасността, нали? — попита Херкулес.

Спряха, за да се ориентират и откриха кошарата за роби близо до мястото, където бяха вързани конете. Войник в кожена ризница седеше отпуснат пред главния вход. Когато Теламон приближи, той се изправи.

— Аз съм нов тук — извика той и вдигна ръце, — но имам заповеди. Това е първата ми задача. Намерете си проститутки, робите са за продан, не за употреба.

— Млъкни! Не знаеш с кого говориш! — изръмжа Херкулес.

— Казах ви, че съм нов — промърмори войникът. Той почеса черната си брада и изтри потта от челото си. Имаше жестоко слабо лице и едното му око беше полузатворено от белег, който пресичаше диагонално челото му до под ухото. Теламон му показа царския печат. Войникът го разгледа с интерес и му го върна.

— Откъде си? — попита лекарят.

— От Аргос. — Мъжът се усмихна, острите кучешки зъби му придаваха хищнически вид. — Казвам се Дроксений. Пристигнахме тази сутрин. Наеха ни, платиха ни и това е първото ми задължение — да пазя робите. Добре ли е царят?

— Не е твоя работа! — отсече Херкулес.

Теламон пусна ръката на джуджето.

— Свободен си. Искам да бъда сам.

Херкулес отстъпи, като направи неприличен жест.

Кошарата за роби приличаше на голяма клетка, изплетена от ракита. Дроксений вдигна резето и с подигравателен жест покани Теламон вътре.

— Няма кой знае какво и мирише ужасно.

Теламон пристъпи вътре. Войникът беше прав. Кошарата миришеше като кочина. В дъното й се бяха скупчили група нещастни, жалки хора с мрачни погледи и изпити лица като сенки от Хадес. Това бяха останките от завоеванието на Александър, плодовете на великата му победа над Тива. Мъже и жени, лишени от семействата си, на които предстоеше живот в робство и унижения. Теламон погледна наляво, където имаше редица делви за вода; една от тях, покрита с дъска, сигурно се използваше вместо клозет. Миризмата беше ужасна. Бръмчаха мухи, но робите не издаваха и звук. Вперили очи в Теламон, те приличаха на призраци в сянката на плетената клетка. Теламон ги преброи. Бяха поне четиридесет. Една робиня привлече вниманието му — различи червенокоса жена с ясни очи, която не изглеждаше унила като останалите. Носеше тъмнозелена изпоцапана туника и се криеше зад двама старци. Някъде из групата пронизително изстена жена. Теламон реши, че каквото и да стане, нещо трябва да бъде направено за тези нещастници. Много от тях бяха стари — за тях едва ли щяха да получат нещо на пазара за роби, а ако продължаха да живеят тук или последваха армията, щяха да умрат за няколко месеца.

— Мога да ви помогна — заяви лекарят, но още докато произнасяше думите, усети колко фалшиво прозвучаха и не предизвикаха реакция у групата.

— Ще ви намеря по-добра храна и вода. Тук е като кочина. — Гласът му пресекна. — Искате ли нещо друго?

— Хвърли се от скалите! — извика женски глас.

Теламон беше сигурен, че принадлежи на червенокосата. За пръв път, откакто беше влязъл, групата се раздвижи и той дочу тих смях.

— Хвърли се от скалите! — повтори гласът. — И вземи всички македонци със себе си.

Теламон овладя гнева си.

— Дойдох да ви помогна. Аз съм лекар.

— Тогава излекувай себе си! — отвърна гласът.

— Имам нужда от помощник. Има ли някой тук, който да разбира от медицина?

— Не, разбираме само, че тя липсва тук — отвърна гласът.

— Търся помощник — повтори Теламон. — Онзи, когото избера или предложи доброволно помощта си, ще бъде свободен.

Безизразни погледи посрещнаха думите му. Един старец с мъка се изправи на крака и проговори с дорийски акцент.

— Аз бях лекар.

Възрастна жена нежно го хвана за ръката и го дръпна обратно.

— Има ли някой друг? — извика Теламон.

Мълчание. Той въздъхна, обърна се и тръгна към вратата.

— Явно търсиш мен.

Теламон се обърна. Младата червенокоса жена сега стоеше пред групата. Той пристъпи назад. Беше средна на ръст, с яки крака и ръце и стройно тяло. Червената й коса стърчеше, очевидно я беше сресала с пръсти — единствената връзка с предишния й живот. Очите й бяха леко дръпнати, зелени и предизвикателни върху волевото, макар и некрасиво лице. Кожата й, загрубяла от слънцето и вятъра, имаше жълтеникав оттенък от месеците на недохранване; ръцете й бяха мръсни, по едната беше засъхнала кал. Тя проследи погледа му.

— Някои от войниците искаха да се позабавляват. — Вдигна волевата си брадичка, долната й устна се издаде напред и тя леко извърна глава. — Но не успяха да ме насилят. Никой не ме е насилвал. Казвам им, че съм обречена на богинята на войната Атина.

— А така ли е?

— Някога бях. — Погледът й не трепна. — Така оцелях. Бях помощник-жрица в храма на Атина в Тива, близо до Кадмея.

Теламон кимна. Сега разбираше. Когато беше разрушил Тива, Александър беше пощадил храмовете.

— И как те заловиха?

— Бях достатъчно глупава да потърся една приятелка. Казах на войниците коя съм, но те не ми повярваха.

— Къде се намират слюнните жлези? — рязко попита Теламон.

— В основата на езика.

— Какво движи кръвта?

— Сърцето.

— Как се измерва пулсът?

— Като притиснеш пръсти лекичко към шията или китката.

— Ако дам на пациент корени от копър и магданоз, накиснати в сладко бяло вино, от които трябва да пие по две чаши с вода всеки ден, от какво страда?

— Бих казала, че пациентът има проблеми с пикочния мехур.

— Много добре! — Теламон се усмихна. — А ако му се вие свят, челото му тежи, ушите му бучат, очите му сълзят, венците му са подути и не усеща миризми?

— Бих казала, че е настинал и носът му е запушен. Препоръчва се отвара от исоп на празен стомах. Да прави гаргара със синап и гореща вода с мед.

Теламон отново се съгласи.

— А ако една жена е бременна и почувства остро пробождане в гърдите или корема на седмия или осмия месец?

Жената премигна и отмести поглед.

— Тогава тя е много щастлива жена, лекарю — плодът е мъртъв и няма да се роди в този свят, изпълнен с жестокост.

— Чела си произведенията на Хипократ?

— Разбира се. Знам билковите му лекове, както и списъците му със симптоми и знаци.

Теламон кимна. По време на пътуванията си из Гърция и Египет беше срещал такива жени. Храмове като този на Атина в Тива бяха място за лечение и според обичая нямаха право да върнат нито един болен. Онези, които работеха в тях, често ставаха по-опитни и умели лечители от мнозина така наречени лекари, чиито познания за човешкото тяло бяха по-скоро теоретични, отколкото практически.

— Ако се съглася, ще ме вземеш ли? — Гласът на жената беше дрезгав. — Ще бъда ли свободна?

— Ще бъдеш.

— И ще ми дадеш документ за това?

— Подписан и подпечатан.

Очите на жената станаха бдителни, лицето й се изопна.

— Приличаш на типичен лекар — подигра му се тя. — Чист, спретнат, подреден, точен. Бих казала, че лицето ти е най-обикновено, като изключим очите. Ти си човек, който обича да владее страстите си, нали? Бил е нараняван, но обича да го прикрива. Затова си дошъл тук, нали? Търсиш някой непознат, на когото можеш да се довериш, защото ти е трудно да се доверяваш.

Теламон плесна подигравателно с ръце.

— И какво ми пречи — продължи тя — да ти прережа гърлото през нощта и да избягам?

— Можеш да го направиш — отвърна Теламон. — Но тогава Фуриите ще те преследват.

Тя се разсмя и поклати глава.

— Не вярвам в тях.

— Ще бъдеш чужденка — сама, бедна, уязвима, която броди из пустошта. Направила си си сметката. Решила си, че ако дойдеш с мен, ще бъде по-добре за теб, отколкото да останеш тук или да отидеш, където и да е. Прав ли съм?

Жената облиза устни.

— Бих искала вода, прясна и чиста. — Тя посочи с палец зад гърба си. — И да се погрижиш за тези нещастни червеи. Живея с тях от месеци, не мога просто да ги оставя така.

— Напротив. През месеците, които ти предстоят, ще се разделиш с много неща. — Той млъкна. — Не мога нищо да ти обещая, но ще видя какво мога да направя. Идваш ли или не? Миризмата тук е ужасна. — Теламон смачка една муха.

— След теб, господарю — подразни го тя. — Пред теб или зад теб трябва да вървя? Или да се влача край теб като куче?

— Казвам се Теламон. Къде и как ще вървиш, си е твоя грижа.

Лекарят отиде до вратата и вдигна резето. Когато излизаха, войникът извърна лице, изкашля се и се изплю. Теламон поклати глава и продължи.

— Какво става? — попита червенокосата: — Изглеждаш озадачен.

— Нищо — замислено отвърна Теламон. — След малко ще разбереш. Излязоха от прашното заграждение и влязоха отново в лагера.

Едва бяха изминали двадесет крачки, когато започнаха подвикванията и подсвиркванията.

— Ей, червенокосата! — извика един войник, вдигна туниката и показа гениталиите си. — Искаш ли наденичка?

— Не, благодаря, ям само големи.

Отговорът предизвика бурен смях. Минаха покрай прашните палатки и колиби. Групи войници играеха на зарове или пиеха вино. Млада акробатка със слабичко тяло танцуваше екзотичен танц под звуците на флейта и барабан. Войниците пляскаха и когато Теламон и спътницата му ги подминаха, я поканиха да се присъедини към тях. Теламон я хвана за китката и остана доволен, че тя не се отдръпна.

— Как се казваш?

— Касандра.

— Това не е истинското ти име, нали?

— Касандра е била злочеста пророчица — каза тя. — Затова избрах това име и ще го нося винаги. То е единственото… — тя доближи лицето си до него, — на което ще отговарям.

Теламон примигна при миризмата на мръсно тяло и тя се отдръпна.

— Опитах се да се поддържам чиста, но тази туника ми е единствената дреха. Не съм се къпала от месеци. Когато ни взеха от Тива, ни позволиха да преминем през една река — това беше последната ми баня.

— От какво разбираш, освен от медицина? — попита Теламон.

— Мога да пея и да танцувам.

— Отговори на въпроса ми.

Касандра се усмихна, очите й палаво заискриха.

— Мога да лекувам, да приготвям билки и компреси, да почиствам рани. Шила съм рани.

— А вени? — попита Теламон.

— Два пъти, но неуспешно. Човекът умря от загуба на кръв. Кракът му беше смазан от една каруца и един от лекарите на храма го ампутира.

— Вечният проблем — съгласи се Теламон. Забеляза, че около тях се трупаха войници и гледаха Касандра.

— Давам една сребърна монета! — извика един от тях. — Една сребърна монета, ако ми я отстъпиш до сутринта!

Теламон показа царския печат. С мърморения и псувни войниците се разпръснаха. Касандра отвори уста от учудване.

— Ти си царският лекар? Един от приятелите на рогатия демон?

Теламон притисна пръст към устните й. Беше чувал и друг път да наричат така Александър, може би заради начина, по който се решеше или заради шлема му във формата на глава на овен.

— На твое място бих внимавал какво говоря, Касандра. Дръж си очите отворени и си затваряй устата.

Тя се отдръпна.

— Добър съвет към млада жена. А сега ми кажи защо се учуди, когато бяхме при кошарата за роби? Когато тръгнахме, клатеше глава.

— Всички войници, край които минахме — отвърна Теламон — ти подсвиркаха, подвикваха, правеха неприлични жестове или ти предлагаха да се наместят между бедрата ти. А този пред кошарата за роби отмести поглед.

— Може би обича момчета — промърмори Касандра. — Така е с много войници. Един хубав задник и се чувстват на Елисейските полета. Но ти не си като тях, нали, Теламоне?

Лекарят не й отговори и отстъпи встрани, когато един коняр, водещ буен боен кон, се зададе по тясната пътека. После продължи бързо напред, принуждавайки Касандра да не изостава. Стражите ги пуснаха в ограждението, предвидено за царя. Отново се дочуха подвиквания и подсвирквания. Птолемей се приближи със залитане.

— Нещо топло за леглото, а, Теламоне?

— Птолемей, това е Касандра. Тиванска жрица.

Птолемей огледа жената от глава до пети. Касандра шумно прочисти гърлото си. Теламон я блъсна встрани.

— Ревнуваш ли вече? — извика Птолемей.

Касандра се завъртя с блеснали от гняв очи.

— Не съм ти куче! Защо ме блъсна?

— Защото щеше да плюеш в лицето му! — изсъска Теламон.

— Той предвождаше нападението над Тива — отвърна Касандра с ярост. — Богове, мислех, че никога няма да имам шанса да прережа толкова много гърла. Дано се разболее.

Теламон я блъсна в палатката си, без да обръща внимание на подсвиркването на поста отпред. Бързо отиде до сандъка си, отвори го и извади кама. Касандра не помръдна, когато притисна върха в гърлото й.

— Искаш ли да умреш? — попита я Теламон. — Защото сега ти предлагам да умреш бързо. Птолемей щеше да накара да те разпнат. Това би ли ти харесало? На скалите? — Той обърна камата и й подаде дръжката. — Ако искаш, можеш да си прережеш сама гърлото. Обещавам да се погрижа за праха ти.

— Жадна съм.

Лекарят отиде до делвата с вода, взе черпака и напълни една глинена чаша. Касандра жадно отпи и изля остатъка върху лицето си.

— Ще се държиш ли прилично? — настоя Теламон и протегна ръка. — Не ме познаваш — продължи той, — но можем да станем приятели. Кълна се в живота на баща си, в душата му, в небето и земята, във всичко свещено, че няма защо да се боиш от мен. Не те искам в ложето си, не ми трябва и робиня, трябва ми помощник. Ако това не те задоволява, приеми, че сме двама войници, които се бият гръб до гръб. Аз защитавам твоя гръб, ти — моя.

Касандра се усмихна.

— Чувала съм доста предложения през живота си, но това е най-хубавото. — И тя целуна ръката му.

— Добре. А сега — Теламон посочи наоколо, — това е мястото, където ще спиш. Ще накарам да донесат още един сламеник. Можеш да ми готвиш или аз ще готвя и за теб. Проверявай всичко, което ядеш и пиеш — включително водата, от която току-що ти дадох. Не разхвърляй. Ако аз го правя, кажи ми. Няма да кашляш или да плюеш тук, нито да почистваш ушите, носа си или което и да е отвърстие на тялото си. Ако искаш да отидеш в нужника, пазачът отвън ще те придружава. А сега да направим нещо за миризмата ти! — Теламон извади от сандъка си малка стъкленица. — Това е благовоние, което използвам и аз. — Той се усмихна. — Както знаеш, Хипократ препоръчва на лекарите да ползват благовония.

Хвана Касандра за лакътя и тя не се възпротиви, когато я поведе към входа на палатката. Войникът се изправи. Беше висок, с едри кости, воднисти очи и вечно отворена уста, но подвижен.

— Харесва ли ти да бъдеш войник?

— Да, господарю.

— Искаш ли да забогатееш?

— Че кой не иска?

— И не искаш да бъдеш разпнат?

Устата на войника се отвори още по-широко.

— Какво е станало? — заекна той.

Теламон потупа Касандра по рамото.

— Това е Касандра, моя помощничка и приятелка. Тя вони.

Войникът подсмръкна.

— Знам. По-лошо и от крава.

— Половият ти живот не ме интересува — прекъсна го Касандра.

Войникът отметна глава и се разсмя.

— Заведи я в склада — нареди Теламон. — Има нужда от дрехи — туника и наметка. — Той вдигна ръка. — Два ката дрехи, сандали и кама.

— Кой ще плати за всичко това?

Теламон му подаде царския печат.

— Царят.

Войникът взе печата и го целуна.

— Ще вземете и парче лен — допълни Теламон, като бутна малката стъкленица в ръката на Касандра. — Тази млада жена ще слезе на плажа, ще се съблече — той пренебрегна ахването на Касандра — и ще поплува в морето. Ще се изкъпе и докато го прави, ти ще стоиш с гръб към нея. Едно надничане и един месец ще копаеш нужници.

Войникът шеговито подкани Касандра напред.

— Заповядай.

Теламон ги гледаше, докато се отдалечаваха, после влезе отново в палатката. Взе кана вода, леко подсолена и пречистена с билки, занесе я до входа на палатката и изми ръцете и лицето си. После се върна, огледа се, за да се увери, че всичко е наред и се отпусна на леглото. Беше гладен и малко уморен. Полузаслушан в лагерните шумове, той се унесе. Беше сигурен, че е направил правилен избор. Имаше нещо особено у Касандра. Беше пресметлива, вероятно и неискрена — трябваше да бъде, иначе не би оцеляла — но не беше глупава. Ако можеше да си държи езика и да крие истинските си чувства…

Теламон се унесе в сън. Когато се събуди, Касандра седеше на столче в края на леглото му, с кама в ръка, и го гледаше. Лекарят седна.

— Това ли си мислеше?

Жената беше вързала на опашка гъстата си червена коса. Лицето й беше чисто, ръцете също, ноктите изрязани. Беше облечена в кафява туника, препасана с шнур на талията. На краката си носеше здрави бойни сандали.

— Коя си ти? — попита Теламон. — Искам да те обвържа с клетва.

— Къде е документът за освобождаването ми? — попита тя в отговор.

— Ще накарам някой писар да го напише. Междувременно къде е печатът?

Касандра развърза малката кесия, прикрепена към шнура на талията си, извади печата и му го подаде.

— Ще накарам да напишат писмото — увери я Теламон. — Пази го на сигурно място. Вярваш ли в боговете, Касандра?

Тя поклати глава.

— Никога не съм вярвала, а когато нападнаха Тива, всичките ми съмнения изчезнаха. Беше ужасно, отвратително, улиците бяха пълни с войници. Те ходеха от къща на къща и колеха. На някои места кръвта стигаше до глезените. Излязох в галерията пред храма. Виждах само щитове и мечове. Море от шлемове. Желязо, проблясващо на слънцето, изцапано с кръв. Те минаваха през гражданите като касапи сред агнета. Никого не пожалиха, после изгориха града. Миризмата на горяща плът се носеше навсякъде. Дори храната и водата бяха поели вкуса й и всичко това за слава на македонците!

— Тива не трябваше да се бунтува.

— По очите ти разбирам, че не вярваш в това. Македонецът го направи за назидание. Искаше да уплаши Гърция. Александър е убиец. Кръвопиец!

— Не го казвай в негово присъствие.

— Няма, но ще го повтарям в душата си, докато съм жива!