Храната на боговете

Първа главаПристигането на храната

Откритието, което бе направено в лабораторията на един учен, се разпространи навсякъде, така че нашият разказ също трябва да поеме по нови пътища. Да се следват посоките на разпространението на Храната на боговете е все едно да се описват разклоненията на растящо дърво. За около четвърт век тази храна стана известна в цял свят. След Англия тя много скоро стана популярна на континента, а през Европа проникна в Америка, Австралия, Япония, като навсякъде предизвикваше същия ефект. Тя проникваше постепенно в живота, като прескачаше от едно място на друго, без да се страхува от съпротивата. Независимо от предразсъдъците, законите, нормите, независимо от упорития консерватизъм, който е в основата на всеки обществен строй, Храната на боговете с тихи, но сигурни стъпки завоюваше все нови и нови територии.

Главният резултат от съзнателното й приложение — растежът на гигантските деца — минаваше незабелязано, но случайните загуби, липсата на определени количества от храната винаги предизвикваха много приказки и правеха силно впечатление. Колкото повече деца израстваха, толкова повече липси биваха констатирани. Храната бягаше като живо същество, което съзнателно не се поддава на надзор. Смесена с брашно, тя като малко облаче политаше при най-лекия ветрец и навред посаждаше нещо ново. От време на време се появяваха гигантски растения, насекоми или животни, които съжителстваха с човека.

Например село Пангбърн в Беркшир трябваше да се бори с гигантски мравки. Трима души бяха ухапани от тях и умряха. Настана паника, започна война и макар че неприятелят бързо беше победен, той остави след себе си неизличими промени в природата. Освен мравките на едно място се появи чудовищно висока трева, на друго — великански лопуш, на трето — цял рояк гигантски комари, на четвърто — хлебарки, които трябваше да бъдат убивани с огнестрелно оръжие.

Изобщо в много краища на земното кълбо се водеше отчаяна борба между малки и големи и представителите на първите проявяваха понякога нечувано мъжество.

Но на пръв поглед „обичайният ход на нещата и събитията“ не се промени. Хората гледаха на мутантите великани като на случайност, с която могат да се справят посредством временни мерки. След като премина паниката, предизвикана от произшествията в Хиклиброу, дори Катергам, независимо от красноречието си, бе принуден да отстъпи и придоби славата на „краен“.

Водачът на тогавашната обществена мисъл — доктор Уинкълс — смело заяви, че в „обичайния ход на нещата“ не е станала никаква промяна, и всички му повярваха. Представителите на едно ново направление, наричано тогава прогресивен либерализъм, дори се усъмниха в реалността на проповядвания от самите тях прогрес на всичко дребно. Щом „обичайният ред“ е неизменен, значи и техните мечти са непостижими. А те мечтаеха за малки нации, малки общини, малко самоуправление, малки работници — изобщо за всичко, което е малко, чистичко, микроскопично и съвършено, а едрото наричаха „вулгарно“.

През това време гигантските деца растяха, трупаха сили и знания, започваха да проявяват своите лични стремежи и изобщо подготвяха се за извършване на големите дела, които съдбата им бе отредила. Човечеството свикна с тях, призна ги, макар и като любопитен факт, а не като нещо същностно в природата. Когато те проявяваха своите сили и способности, то се учудваше, но не много, както се удивляваме на разни любопитни „феномени“. Някои вестничета разказваха как децата на Косар — и трите — вдигали цял топ, хвърляли гюлета на стотина метра и скачали по двеста фута. Съобщаваше се, че са изкопали най-дълбоката шахта в света и че след време тя щяла да минава през цялата земна кора.

Същите малки вестничета мечтаеха как някога гигантските деца ще местят цели планини, ще прехвърлят мостове през моретата, ще прокарват тунели под тях и т.н. „Чудесно, нали! Ех, че лесно ще се живее тогава на този свят!“ — казваха си малките читатели на тези вестничета и се залавяха за своите работици, като че ли гигантските деца бяха създадени за тяхно удобство. Всъщност за тези деца подобни подвизи бяха наистина играчка, изразходване на енергия, която все още не бе съсредоточена в определена посока. Децата още не бяха успели да опознаят себе си. Те играеха по детски, а гигантската сила в тях растеше в полза на бъдещото гигантско поколение хора, които трябваше да си създадат и гигантски цели.

Ако погледнем на този преходен период от дистанцията на времето, така да се каже, ще съзрем в него неотклонния процес на развитие на едромащабното в света, но тогава никой не забелязваше това. Никой в течение на няколко века не е долавял упадъка на Римската империя, който сега разглеждаме като непрекъснат закономерен процес. Съвременниците на тези процеси обикновено не ги забелязват; така както отблизо виждаме само отделните дървета, но не можем с един поглед да обхванем цялата гора, която ясно се очертава от разстояние.

Дори и умните хора си помислиха, че Храната на боговете може да даде на света няколко необикновени, чудати и ефимерни явления, които наистина трудно се подчиняват на установения ред, но не могат да го разрушат.

За страничния наблюдател, с една дума, най-учудващото нещо от онова време ще се окаже несъкрушимата енергия на народните маси, които спокойно продължаваха да се занимават със своите обичайни работи, без да обръщат внимание на зараждащата се сред тях нова гигантска сила, предопределена за велики дела. Така както в началото на водопад широкият и дълбок поток морно влачи водите си, сякаш им предстои да се носят по този начин до самия океан, народните вълни по това време мирно се плискаха, без да предчувстват катастрофата. Стъпките на приближаващата се епоха на гигантите вече отекваха, а в обществото се разпространяваха все същите приказки за упадъка на науката, за най-добрата формула на прогреса, за жълтата заплаха. Големи промени в хода на историята никой не очакваше, защото изпитаните средства да се променя този строй с малки революции, в които дребни хорица смъкват някой мъничък деспот, за да застанат на негово място, се бяха дискредитирали. На никой не му хрумваше, че новата, истинската, голямата промяна ще се извърши с нови, мощни средства. А тази промяна вече се подготвяше.

Да се разкаже подробно за нейното надигане значи да се пренапише историята на света, но понеже тази история е единен процес в цялото и в подробностите, то ние ще разкажем само как се надигаше и приближаваше промяната в малкото и хубаво селце Чийзинг Ейбърт в Кент. По този модел читателят ще си създаде представа за промените в целия свят.

В Чийзинг Ейбърт имаше, както може да се предположи, свещеник. Но свещениците са различни, а от всички най-много обичам пъстрите, т.е. тези, които са реакционери и консерватори по професия, а проявяват страст към реформите и нововъведенията. Чийзингският свещеник беше точно такъв. Той беше дребничък, пълничък, много благонамерен и консервативно мислещ човечец. Но преди да поговорим за него, ще трябва да се върнем към времето, когато госпожа Скинър — спомняте ли си бягството й от имението — донесе Храната на боговете в обикновеното, идилично английско селце.

Тогава на светлината на залязващото слънце това селце бе много красиво. Редиците къщурки, покрити със слама и червени керемиди, бяха нанизани в долината в подножието на планината, покрита с букова гора, край криволичещия път, който се спускаше от църквата към моста. Почти всяка къщичка беше оградена откъм фасадата със стобор, обвит с храсталаци или увивни растения. Къщата на свещеника беше встрани, между църквата и камбанарията, която беше доста висока. Под моста сред върбалаците се пенеше бързичък и широк ручей, чиято вода, прозрачна и бистра като огледало, на места бе покрита с пяна. С една дума, видът на селото беше типично английски — високата кула и пълното спокойствие се набиваха на очи под жарките лъчи на слънцето.

Свещеникът също поразяваше със своето спокойствие, образованост и нерешителност. Впрочем той винаги изглеждаше такъв — от ранно детство до зряла възраст си беше все нерешителен. От пръв поглед всеки разбираше, че той е започнал образованието си в потъналото в бръшлян народно училище с най-почтени традиции и благовъзпитани ученици, но без химична лаборатория, и го е завършил в старинната гимназия с готическа фасада. Освен богословски съчинения и проповеди той четеше всички книги, с които е пълна страната ни от хиляда години насам. Върху своята закръглена фигура под топчестото личице, прилично на недозряла ябълка, той носеше винаги скромни свещенически дрехи, но шити при най-добрия шивач в Уест Енд, и от професионално приличие никога не окачваше верижка на часовника си.

В онази вечер, за която става дума в нашия разказ, свещеникът стоеше на верандата на къщата си и гледаше към селото с израз на блаженство и пълно задоволство.

— Ние имаме голям късмет — каза той, като махна с пухкавата си ръчичка във въздуха, — хълмове ни предпазват от всички страни от останалия свят. Той изобщо не ни влиза в работата.

Между свещеника и неговия приятел се водеше разговор на тема модерните мании, демокрацията, упадъка на религията, двадесет и пет етажните сгради, автомобилите, жълтата заплаха, липсата на вкус у съвременните хора, както и на какъвто и да е интерес към друго освен към вестниците…

— Да, той не ни влиза в работата — повтори почтеният свещенослужител.

Точно в този миг до слуха му достигна шум от стъпки, така че свещеникът бе принуден да се обърне и да види кой идва.

Представете си една бабичка, която крета по пътя с денк в костеливите си ръце и със скъсан чадър под мишница; от цялото й сбръчкано лице се вижда само един нос, а от облеклото й се набиват на очи само грамадните, скъсани и прашни обувки. Можеше ли да предполага свещеникът, че с тази бабичка в селцето влиза непредвидимото, с други думи, самата Съдба? А това беше точно така, защото бабичката — госпожа Скинър, разбира се — носеше в денка си Храната на боговете.

Багажът много й тежеше и тя не можеше да се поклони, затова се престори, че не вижда свещеника, и измина три ярда по посока към селото. Свещеникът мълчаливо гледаше след нея, докато обмисляше продължението на разговора. Баби с бохчи и денкове ходят, откак свят светува, поради това в появата на госпожа Скинър нямаше нищо необикновено.

— Да, ние живеем встрани от света — продължи свещеникът, — в кръговрата на обикновените и вечни неща. Ние се раждаме, работим, сеем и събираме зърното в хамбарите, с пот на чело си изкарваме хляба. Световната суета минава край нас. Нещата малко се променят, но човечеството… aere perennius (сиреч „по-устойчиво от медта“ — свещеникът обичаше да употребява доста често класически цитати, които изкусно вмъкваше в разговора).

А през това време госпожа Скинър — мръсна, невежа, уморена, но решителна — носеше в денка си съдбата на света…

Никой всъщност не знае какво беше отношението на свещеника към гигантските гъби, макар че той очевидно пръв ги откри.

Тези гъби растяха на известно разстояние една от друга край пътечката, по която беше вървяла госпожа Скинър, точно до селската межда. А свещеникът всеки ден се разхождаше по тази пътечка. На брой гъбите излязоха тридесет и две. Свещеникът изчисти всяка от тях поотделно, повечето промуши с бастуна си (някои се оказаха промушени два пъти). Опита се да вземе една от тях в ръце, но тя се пръсна в прегръдките му.

Пред хората, на които описваше гигантските гъби, свещеникът говореше с известно учудване и им разказваше познатата на всички история, как растящите гъби са отместили каменните плочи. След това разгърна учебника по ботаника, за да разбере към кой вид гъби трябва да отнесе тези — към Lycoperdon coelatum или към Lycoperdon giganteum (свещеникът беше страшен класификатор и дори по този въпрос имаше собствено мнение, така че названието giganteum според него беше неправилно).

Не е известно и това, дали той бе забелязал, че гигантските гъби растат точно по пътечката, откъдето мина бабичката с бохчата си, и че последната подобна гъба се оказа на двадесетина ярда от къщичката, която принадлежеше на Кадълс. Дори и да беше забелязал всичко това, той не го съобщи на никого. Но по всяка вероятност не го бе забелязал, защото в областта на ботаниката се интересуваше изключително от класификациите, а на условията на живот на растенията и на тяхното развитие не обръщаше никакво внимание.

Освен това той не забеляза никаква връзка и между появата на гигантските гъби, необичайния ръст на детето на Кадълс и гостуването на бабата на това дете, макар че то започна да расте точно месец след нейната поява.

Съвпадението на тази факти трябваше да отвори очите на свещеника, още повече че растежът на детето му донесе немалко грижи по време на кръщенето. Младенецът ревеше оглушително, когато студената вода потвърди неговата принадлежност към християнската църква и правото му да се нарича Албърт Едуард Кадълс. Свещеникът замалко не изтърва купела със светената вода.

Майката още тогава не можеше да носи детето си, носеше го баща му, но и той изпъшкваше от време на време, докато поглеждаше победоносно родителите на останалото дребно поколение.

— Досега не съм виждал такова едро дете! — отбеляза свещеникът.

С тези думи за пръв път беше изказано публично одобрение на двойката Кадълс, успяла за толкова кратко време да охрани така добре своя син, който при раждането си тежеше по-малко от седем фунта.

Скоро този син извоюва не само одобрение, но и слава за своите родители. А след месец тази слава дори надхвърли общественото им положение. За членовете на такава малка община притежаването на толкова голямо дете е почти осъдително.

Месарят претегли единадесет пъти малкия Кадълс и всеки път правеше някакъв коментар, въпреки че беше общо взето мълчалив човек. Първия път каза: „Юначага!“, втория път: „Я гледай ти!“, а третия: „Какво да ви кажа!“ След това той не казваше нищо, а само пръхтеше, чешеше се по врата и няколко пъти поглеждаше недоверчиво към стрелките на своите везни.

Всяка неделя почти всички обитатели на селото идваха да се любуват на „едрото юначе“, както го нарекоха, като повечето смятаха за свой дълг да го потупват по гърба и да кажат: „Възглавничка!“ Само госпожица Флетчър никога не го правеше, защото нямаше свои деца и не знаеше как да се отнася към чуждото.

Лейди Уондършифт, благодетелка (а същевременно и тиранка) на селото, дойде след третото претегляне, втренчи се през лорнета си в детето и така го накара да се разпищи отчаяно.

— Необикновено едро дете — наставнически съобщи тя на родителите. — Трябва добре да се грижите за него, Кадълс. С изкуствено хранене, разбира се, той не би могъл да порасне бързо, но ние ще направим каквото е по силите ни. Ще ви изпратя малко дрехи.

Дойде и докторът, претегли детето, измери го с лента и си записа размерите в бележника. Дори дядо Дрифтосък, наемател в имението Марден, специално се отби два километра от пътя с каруцата за тор, за да види малкото. Като попита три пъти, на колко месеца е Албърт Едуард Кадълс, той изказа предположението, че този малък джентълмен е надут (както надуват телетата, за да изглеждат по-тлъсти), а след това посъветва да го изпратят на изложба.

При хубаво време дечурлигата от училището свикнаха да се отбиват, за да погледат „едрото юначе“. И госпожа Кадълс непрекъснато трябваше да отваря вратата пред повтарящите се пискливи гласове: „Госпожо, позволете да видим вашето дете. Може ли, госпожо?“ Самият господин Кадълс трябваше да се намеси, за да се прекрати неуместните шеги.

Госпожа Скинър присъстваше на всички посещения при нейния внук, като стоеше отзад със скръстени ръце, но лукаво усмихната.

— Старата вещица, бабата, пак е дошла — отбеляза лейди Уондършифт на своята приятелка. — Много съжалявам, че отново се върна при нас.

Както и да е, детето стана местно чудо с тази разлика, че обикновено подобни чудеса, така да се каже, бързо се износват и отстъпват място на други подобни, а това дете не само не можеше да бъде изхранено, но и ставаше все по-необикновено.

Лейди Уондършифт с голямо учудване изслуша своята домоуправителка, госпожица Грийнфилд.

— Кадълс пак ли дойде? Детето няма какво да яде? Но това е невъзможно, скъпа Грийнфилд! Каква е тази работа, да не е хипопотам? Не може да бъде!

— Да се надяваме, че не ни мамят, милейди — отбеляза Грийнфилд.

— Знаете ли, от тези хора човек може всичко да очаква — отговори лейди Уондършифт. — Отбийте се някоя вечер и сама вижте как яде. Не мога да повярвам, че дори голямо дете може да изпие шест пинти мляко на ден.

— А къде отива млякото тогава, милейди?

Но лейди Уондършифт навярно си имаше мнение за това, къде може да отива млякото. Ръцете й трепереха от негодувание, присъщо на всяка аристократична натура при мисълта, че низшите слоеве от народа могат да бъдат толкова мерзки, колкото висшите, а и по-хитри от последните.

Госпожица Грийнфилд обаче се убеди, че в конкретния случай няма никаква измама, затова беше дадена заповед да се увеличи количеството мляко, отпускано на Кадълс. Но изминаха няколко дни и бащата отново дойде с молби и извинения.

— Вие сама благоволихте да узнаете, госпожице Грийнфилд, колко грижливо пазим дрехите му, но те просто се пръскат по шевовете, госпожице! Копчетата отхвръкват! Едно наскоро счупи прозореца, госпожице, а друго ме улучи ето тук.

Като научи, че нейните човеколюбиво дарявани дрехи биват късани от неблагодарното дете, лейди Уондършифт поиска сама да поговори с Кадълс. Той влезе в приемната, бързо приглади косата си с ръка, спъна се в килима и спря, стиснал шапката като спасителен пояс.

Лейди Уондършифт обичаше да респектира хората от низшите слоеве на народа. Според нея Кадълс беше типичен представител на тези хора: невежи, мръсни, подли, блюдолизци, но същевременно предани, работливи и безгрижни. В отговор на въпроса, защо детето му расте толкова бързо и знае ли той, че тази работа е много сериозна, Кадълс произнесе цяла реч.

— Всичко идва от неговия апетит, ваша милост — извика той. — Но ние нищо не можем да направим, ваша милост. Той по цели дни рита и реве, ваша милост. И така реве, че не можеш да го слушаш. Идва ти да го махнеш от къщи. Наше дете е, вие добре знаете това, ваша милост. И ако не се грижим за него както трябва, съседите ще се застъпят.

Лейди Уондършифт реши да се консултира със селския лекар.

— Бих искала да зная — каза тя — дали е възможно да се дава на едно дете такова голямо количество мляко?

— На едно обикновено дете на тази възраст — отговори докторът — се полага от една и половина до две пинти мляко на денонощие. Не мисля, че трябва да му давате повече. Това зависи от вашата добрина. Бихме могли да опитаме да му даваме нормално количество в продължение на няколко дни, но трябва да призная, че според мен детето е необикновено. То има хипертрофия на цялото тяло.

— Предполагам, че да му се дава повече мляко е несправедливо спрямо останалите деца в селото — каза лейди Уондършифт. — Току виж всички започнали да се оплакват.

— Аз също мисля, че не сте длъжна да давате повече, отколкото се полага. Трябва да се държи на реда. Нека се опита да свикне, а ако не свикне — ще го изпратим в болница.

— Но вие не мислите, че е някакъв изрод, въпреки ненормалния апетит и размерите му? — попита лейди Уондършифт след кратко мълчание.

— О, не! Разбира се, че не!… Впрочем ако растежът продължи със същите темпове, детето ще стане дебилно по закона на Макс Нордау. Това е един знаменит философ, направо гениален, лейди Уондършифт. Той откри, че ненормалното винаги е ненормално. Това е велик закон, който не бива да се забравя. Той много ми помага в практиката. Като видя нещо ненормално, аз веднага си казвам, че това е ненормално, и постъпвам според това заключение.

При тези думи погледът на доктора придоби необикновена дълбочина, гласът му премина в тържествен шепот, а държането му стана строго поверително.

— Ето на! Какво е това? — извика свещеникът, който четеше вестник на закуска няколко дни след пристигането на госпожа Скинър в Чийзинг Ейбърт. — Гигантски оси!… Къде отиваме? Сигурно ни пращат за зелен хайвер… Защо пък не и гигантски ягоди. Нелепици! — продължи свещеникът, като отпи последната глътка кафе и си облиза устните. — То е ясно, че това са нелепици! — завърши той и захвърли вестника.

Но на другия ден бяха публикувани по-точни сведения и свещеникът трябваше да се убеди в достоверността им.

Но той не се предаде веднага. Беше излязъл на обичайната си разходка, но продължаваше да си мърмори за вестникарските глупости. Оса изяла куче! Каква дивотия! Точно в този миг той настъпи един гигантски дъждовник, но, както казахме по-горе, не направи никаква връзка между него и подвизите на осите.

„Това щеше да се разчуе — мислеше си той. — От Уайтстейбъл до тук няма и двадесет километра.“

По-нататък свещеникът видя друг дъждовник.

Сега вече нещо му просветна в ума. Вместо да продължи разходката си, той се върна, след това пое към къщичката на Кадълс и помоли да му покажат малкото.

— Я гледай ти! — извика той, като се опита да го вземе на ръце.

По пътя към църквата срещна доктора, който бързаше към дома на Кадълс, и го хвана за ръката.

— Какво става тук? — каза той. — Четете ли вестници напоследък?

Докторът кимна утвърдително.

— А видяхте ли детето? Какво значи всичко това? Оси, дъждовници, деца, а? Съвсем неочаквано. Поне да беше в Америка, а то при нас, в Кент…

— Трудно е да се каже какво значи всичко това — отговори докторът, — но доколкото мога да изследвам симптомите…

— Е?

— Според мен това е хипертрофия. Обща хипертрофия.

— Вие мислите, че е хипертрофия?

— Да. Обща, която се разпространява по всички тъкани на организма. Между нас да си остане, но съм убеден, че това е така. Но все пак човек трябва да бъде предпазлив в диагнозите.

— Да речем — каза свещеникът доста зарадван, когато разбра, че докторът е способен да намери обяснение за цялата работа. — Но все пак как изведнъж обхвана цялата област?

— И на това не е лесно да се отговори — замислено отговори докторът.

— Моля ви се — в Ършот, тук… та това прилича на епидемия.

— Да, и аз мисля така — каза докторът, — във всеки случай прилича на епидемия. Може би имаме право да я наречем епидемична хипертрофия.

— Но не мислите ли, че може да е заразна? — попита свещеникът.

— Не мога да ви отговоря — каза докторът, като потриваше ръце и се усмихваше.

— Но ако хипертрофията е заразна, то и ние можем да се заразим — извика свещеникът, като изблещи очи от страх. — Преди малко бях там — добави той. — Няма ли да е по-добре… да ида да се изкъпя и да изваря дрехите си?

Без да дочака отговор, свещеникът пъргаво се обърна и закрачи бързо-бързо нагоре по улицата, а докторът го изгледа и тръгна към дома си.

Но по пътя той размисли, че болестта се бе появила в селото преди месец, а досега никой освен малкия Кадълс не се бе разболял. Затова след кратко колебание той реши да бъде смел, както се полага на лекар, и да рискува като истински мъж.

И не понесе никакви щети, разбира се, защото Хераклофорбията не можеше да подейства нито на него, нито на свещеника — техният растеж беше спрял завинаги.

Няколко дни след този разговор и след опожаряването на имението в Хиклиброу, Уинкълс дойде при Редууд и му показа едно оскърбително анонимно писмо, написано отгоре на това с променен почерк.

— Написано е много неясно — каза Редууд — и с несигурна, старческа ръка. Но все пак странно… някакво дете…

Като прочете още няколко реда, той изведнъж възкликна:

— Боже мой! Та това е госпожа Скинър, за която съвсем забравихме.

Още на другия ден той изневиделица се появи в къщата на Кадълс.

Госпожа Скинър скубеше лук в градината, когато го видя на пътната врата. В първия момент тя се вкамени, както се казва у нас, в провинцията, а след това скръсти ръце на гърдите си и зачака с трепет неговото приближаване.

Устата й ту се отваряше, ту се затваряше, като че ли искаше да изрече нещо, и единственият й зъб ту се показваше, ту се скриваше. Най-накрая тя несъзнателно и неочаквано за себе си направи реверанс.

— Искам да говоря с вас — каза Редууд.

— Заповядайте, сър — отговори госпожа Скинър.

— Къде е мъжът ви?

— Откакто съм тук, не съм го виждала, сър, и не съм получила нито едно писмо.

— Значи не знаете къде е?

— Тъй като не ми е писал, сър… — отговори госпожа Скинър и все гледаше да му препречи пътя.

— Никой не знае какво е станало с него — отбеляза Редууд.

— Май че никой.

— Странно е, че не се обажда.

— Той винаги така прави, сър. Грижи се за себе си, а за близките си — не. Умен човек е Скинър, ама винаги си е бил такъв.

— А къде е детето? — внезапно попита Редууд.

Госпожа Скинър се престори, че не разбира за какво става дума.

— Детето, което храните с нашия прах и което расте не с дни, а с часове.

Госпожа Скинър изтърва лука.

— Наистина, сър, не разбирам за какво говорите — забърбори тя и отново направи реверанс. — Вижте, дъщеря ми има дете.

— Покажете ми го — каза Редууд.

Ще не ще, госпожа Скинър го поведе към къщата.

— Истина е, сър, че дадох на баща му праха, който беше останал в кутията — заяви тя, — а след това май че взех още малко на тръгване от имението. Защото нали набързо се приготвих… за това ли да мисля…

— Хм! — многозначително произнесе Редууд, като видя детето. — Хм!

След това започна да го хвали пред госпожа Кадълс, което, разбира се, много зарадва почтената дама. После Редууд престана да й обръща внимание.

— Е, щом сте започнали, довършете докрай — каза той на госпожа Скинър на тръгване. — Само моля ви, не се преструвайте и този път.

— Да се преструвам ли, сър?… Как да се преструвам?

— О, вие прекрасно разбирате — отговори Редууд.

По изражението на бабата личеше, че тя наистина разбира.

— А вие на никого ли не сте казала? — продължи Редууд. — Нито на родителите, нито на доктора, така ли?

Госпожа Скинър кимна утвърдително с глава.

— Ако бях на ваше място, щях да продължа.

Редууд излезе от двора, спря и се огледа. Срещу портата, от другата страна на пътя, се издигаше червена тухлена постройка, обрасла с бръшлян и храсталак, с малки счупени прозорчета под покрива. Вляво от къщата зееше запусната кочина. Зад червената постройка започваше ограда с бодлива тел, а над вратата сред гъстата зеленина с тук-там пожълтели листа сияеше ярко осветена от слънцето бяла дъска, на която с едри букви беше написано: „Влизането в гората забранено.“

— Хм! — промърмори Редууд. — Хм!

В този момент размишленията му бяха прекъснати от тропота на колела и чаткането на конски копита. Иззад завоя изскочи файтонът на лейди Уондършифт. Редууд разгледа коларя и лакея. Първият беше типичен представител на хората, упражняващи тази професия, и караше файтона с такова достойнство, сякаш свещенодействаше. Други можеха да се съмняват в своето призвание и в общественото си положение, но той очевидно се смяташе за предопределен да вози лейди Уондършифт. Лакеят седеше до него със скръстени ръце на гърдите, очевидно също доволен от своята работа и от обществения си статус. Зад тях се виждаше самата господарка, облечена по селски, небрежно, но с лорнет в ръка, а до нея протягаха главички две млади госпожици.

Свещеникът, който в този миг прекосяваше улицата, почтително сне шапка, а Редууд продължаваше да стои неподвижно, с ръце, скръстени на гърба. Погледът му пробягваше от зеленината на гората към стената, а от нея към облачното небе. Но където и да погледнеше, той навсякъде виждаше гигантски деца по фланелени ризки, които седят на сламата и си играят с гигантски играчки.

„Да, сега започвам да разбирам какво ще ни донесе нашето откритие“ — помисли си той.

Малкият Кадълс, собственото му дете и децата на Косар някак се сляха в съзнанието му.

— Боже мой! — извика той, като се засмя на някаква внезапно хрумнала му мисъл, а след това се опомни и каза на госпожа Скинър, която го придружаваше: — Както и да е, но трябва добре да се храни и да му се дава достатъчно количество от праха. Аз ще се погрижа за това. Всяко тримесечие ще ви пращам по една тенекия. Тя ще ви стига.

Госпожа Скинър мърмореше нещо в смисъл, че „навярно съм взела в бързината“, „мислех, че няма да му навреди, ако му давам по малко“, и „както обичате, сър“. Изобщо стана ясно, че тя прекрасно разбира всичко.

Така детето продължи да расте.

— Един ден той ще изяде всички телета наоколо — каза най-накрая лейди Уондършифт.

— Ако Кадълс имат още едно дете, аз не знам…

Поради шума, който се вдигаше около храната, дори в такова усамотено селце като Чийзинг Ейбърт не можеха дълго време да повярват на теорията за епидемичната хипертрофия — била тя заразна, или не. Скоро госпожа Скинър бе длъжна да дава доста тежки и неприятни обяснения на лейди Уондършифт. Принудена да отговаря на въпросите й, отначало тя само замълчаваше, като показваше единствения си зъб, а след това реши да се отърве от заслужените упреци с положението си на безутешна вдовица. Като гледаше с насълзени очи право в лицето на разярената благодетелка, тя говореше:

— Вие забравяте, милейди, какво преживях. И досега денем и нощем все мисля и не мога да се примиря със съдбата си. Малко ли е да загубиш опората си! В началото не можех да се отърся от унеса — гледам и не виждам, вървя, а не знам накъде. Как да разбера какво ще стане… Без да искам, грабнах от праха и дадох от него на внучето, като си мислех, че ще бъде в негова полза…

Като видя, че от госпожа Скинър нищо няма да научи, лейди Уондършифт се зае със семейство Кадълс, а като не успя и там, поведе дипломатически преговори с Бесингтън и Редууд. Нейните пратеници, доста тъпички енорийски настоятели, които зазубриха почти наизуст дадените им инструкции, се явиха пред злочестите учени със своите заплахи.

— Смятаме, че вие сте отговорен, господин Бесингтън, за щетите, причинени на нашата община — казаха те. — Смятаме за отговорен именно вас…

А когато това не подейства, те се обърнаха към адвокатската фирма „Бангерстън, Браун, Флап, Кодлинг, Браун, Тедър и Дакстън“, чийто представител — дребничко човече с хищни очички и остро носле — се яви пред Редууд, придружен от един агент на споменатата дама, и като си поговориха за щетите, попита:

— И така, господине, какво възнамерявате да предприемете?

Редууд отговори, че възнамерява да прекрати даренията на храна за Кадълс, ако той и Бесингтън не бъдат оставени на мира.

— И тогава се оправяйте с детето както можете — добави Редууд. — Преди да умре от недостиг на храна, то ще разори цялото село. То е ваш жител и вие трябва да се грижите за него, така че трябва да ми бъдете благодарни, че ви давам храната безплатно. Що се отнася до госпожа Уондършифт — нали се смята за благодетелка и покровителка на селото! Нека носи отговорностите, свързани с това положение.

— Да, голямо зло ни сполетя — отбеляза височайшата дама, когато й докладваха резултатите от преговорите с Редууд (като, разбира се, пропуснаха да й предадат отзивите за нейната личност).

— Да, голямо зло ни сполетя — потвърди свещеникът.

А всъщност злото едва приближаваше.

Втора главаГигантското момче

По мнението на свещеника малкият Кадълс беше безобразен.

— Прекалеността и излишеството не могат да бъдат красиви — твърдеше той.

Но в конкретния случай теорията, както често се случва, попречи на свещеника да прецени правилно реалността. Въпреки че детето живееше в такова затънтено място като Чийзинг Ейбърт, постоянно идваха любители фотографи да го снимат и тези снимки неопровержимо доказваха, че то е много красиво със своето весело, румено лице, правилни черти и гъста, черна, къдрава коса. Редом с него, малко вляво, се снимаше и големият Кадълс, за да се придобие представа за разликата в ръста им.

На третата годинка детето започна много „силно“ да расте (както би казал покойният му дядо) и затова малко погрозня, отслабна, загуби руменината си, но затова пък лицето му стана по-слабо, по-изящно, изобщо, както се казва, „по-интересно“. След първото подстригване косата му започна да се увива на големи кичури.

— Признак за израждане — казваше по този повод селският доктор. Но доколко това беше истина и доколко отслабването на детето бе резултат от лошото хранене — защото лейди Уондършифт със своето великодушие, съпътствано от чувство за справедливост, остави детето само на хляб, — този въпрос е неразрешим.

На снимките между третата и шестата си годинка детето е русо, кръглолико, чипоносо и много добродушно. Човек остава с впечатлението, че усмивката никога на слиза от лицето му, както при всички гигантски деца на неговата възраст. През лятото ходеше босо, с широка басмена ризка с връвчица, а на главата си носеше проста сламена шапка. На една снимка държи в ръка резен диня и широко се усмихва.

Снимките, правени през зимата, са доста по-малко и по-лоши. На тях то позира с панталони и куртка, ушити от стар килим в ярки цветове, с груби дървени обувки и с чорапи от зебло (ако се съди по надписа „Джон Стикълс“). Под тези връхни дрехи носеше фланелена блуза с висока яка. Главата му също беше увита със зебло от чувал. На някои снимки е усмихнат, на други просто гледа в обектива. Още на петгодишна възраст в черните му добри очи вече се забелязваше едно особено изражение, което бе характерно за него през целия му живот.

По думите на свещеника, то причиняваше на селото големи щети. Като всички деца Албърт обичаше да играе, беше много любопитен, изобщо не беше срамежлив, но със съжаление трябва да признаем, че беше прекалено лаком. Въпреки „прекомерната щедрост“, по израза на лейди Уондършифт, той притежаваше „непростим апетит“, както го характеризираше селският доктор. Макар да получаваше от местната благодетелка повече храна, отколкото можеше да изяде възрастен човек, той все пак си пооткрадваше по нещо за ядене, което пък затвърди мнението на лейди Уондършифт за алчността и неблагодарността на низшите слоеве от народа. Откраднатото изяждаше веднага с невероятна бързина. Наведен през оградата, той често си отмъкваше хляб от количката на хлебаря с дългите си ръце. От време на време от качето на бакалина изчезваше сирене и дори коритата за хранене на гълъбите на някои места се изпразваха твърде бързо. Като оглеждаха лехите с алабаш, стопаните често откриваха следи от грамадните му крака. Там, където алабашът беше изваден, празната ямичка беше зарита с детинска хитрост. Той ядеше алабаш в такива количества, в каквито хората ядат репички. Ябълки крадеше направо от дърветата и ги ядеше така, както другите деца ядат малини и ягоди.

В едно-единствено нещо тази лакомия беше изгодна за селото — малкият Кадълс изяждаше до последната шушка Храната на боговете, така че тя, „изчезвайки“ стремително, не можеше да причини появата на някакви гигантски животни.

Трудностите, които предизвикваше, бяха наистина много. „Той се бърка навсякъде и във всичко“ — казваше свещеникът. Албърт не можеше да ходи нито на училище, нито на църква поради невероятните си размери. За да се спазят наредбите на „глупавия и вреден закон за задължителното обучение“ — цитирам думите на свещеника, — настаняваха малкия Кадълс до отворения прозорец по време на уроците, но това нарушаваше дисциплината в клас. Децата гледаха предимно него, смееха се силно, когато заговореше: такъв плътен глас нямаха дори възрастните. Опитът трябваше да се прекрати.

Същата история се повтори и с неговото ходене на църква, въпреки че тук, както ми се струва, можеше да се прояви повече настойчивост, защото момчето изглеждаше религиозно и обичаше музиката. По време на църковната служба то непрекъснато кръстосваше между троновете или седеше пред входа, слушаше звуците на органа и пеенето на хора.

Затова пък интелектуалното и нравственото възпитание на младия Кадълс, макар че се провеждаше под формата на откъслечно подхвърляни сентенции, се отличаваше с определеност и яснота. Свещеникът и всички околни със задружни усилия се стараеха преди всичко да му докажат, че неговата гигантска сила не ще му послужи за нищо и е донякъде лично нещастие, с което той трябва да се примири. Внушаваха му, че трябва да помни каквото му казват, да прави каквото му наредят, да се старае нищо да не чупи, дори нищо да не пипа. Освен това той трябваше да внимава да не настъпи нещо, да не рита, да не тича и да не скача. По-нататък той трябваше да поздравява по-големите, най-вече лицата, които принадлежат към по-висшите слоеве, да им бъде благодарен, че го хранят, поят и обличат със свои средства.

Всичко това детето заучи покорно, защото по природа беше много послушно и се отличаваше от останалите деца само по силата и апетита си.

В детските си години Албърт питаеше искрено благоговение към лейди Уондършифт, защото тя му се виждаше много величествена — във файтон или кабриолет, с камшик в ръка, дамата се отнасяше строго и високомерно към него. Що се отнася до свещеника, този почтен джентълмен напълно свикна с ролята на умния и слабия стар Давид, който се занимава с обуздаването на младия Голиат. Кадълс младши беше вече толкова голям, че никой не можеше да го възприема като седемгодишно дете, което жадува да си поиграе, по детски любопитно, по детски закачливо и обичливо, което послушно се подчинява и се нуждае от нови впечатления.

При разходките си из селото свещеникът често срещаше осемнадесетфутовото момче, което постоянно се мъчеше да задоволи двете основни детски нужди — да хапне нещо и да си поиграе. Видът на това същество, както всичко необикновено и необяснимо, дразнеше и плашеше свещеника подобно на ерес.

Като активизираше остатъците от своето въображение (ако изобщо е имал такова), свещеникът си представяше всевъзможни бедствия — най-вече засягащи го лично, — ако тази сила излезе изпод контрол. Представете си, че младият Кадълс полудее? И тогава? А ако просто му скимне да спре да се подчинява?… Но нали храбрец е не човекът, който не се страхува, а който надмогва страха! Свещеникът се мъчеше да превъзмогне страха си и при среща с Кадълс винаги му подвикваше с твърд и властен тон, с какъвто произнасяше своите проповеди:

— Как е, Албърт Едуард, продължаваш ли да си добър?

В отговор младият великан се приближаваше към него, изчервен до уши, и неизменно промърморваше:

— Да, отче… Мъча се, отче…

— Така, така! — казваше свещеникът, като леко ускоряваше крачка и сдържаше дъха си. От уважение към мъжеството си той възприе правилото никога да не се обръща с лице към опасността, щом веднъж благополучно се е разминал с нея.

Трябва да се признае, че свещеникът възпитаваше младия Кадълс много умело. Той не го научи да чете и да пише, защото смяташе това за излишно, но го караше да наизусти правилата от катехизиса — например задълженията към близките, към Бога, който може жестоко да накаже Албърт Едуард Кадълс, ако той не се подчинява на свещеника и на лейди Уондършифт. Уроците се преподаваха в двора на къщата на свещеника, така че минувачите можеха да чуят детския заекващ, но същевременно басов глас, който повтаря основните догми на учението на господстващата религия.

— Задължавам се да се подчинявам на краля и на всички власти, а така също и на водачите, учителите, наставниците и духовните отци. Задължавам се да се държа смирено с всички по-стари и по-големи от мен…

Малко по малко Кадълс израсна толкова, че започна да плаши несвикналите с вида му коне. Затова му забраниха да се приближава до големия път, и то не само в селото, но и навсякъде. Това беше голямо лишение за момчето, защото пътят бе много интересен, и то не спазваше особено стриктно забраната, като се стараеше да гледа отдалеч и да не плаши конете. Но затова пък блатата и нивите бяха изцяло на негово разположение.

Не зная какво би станало с момчето, ако не можеше да се разхожда на воля из полята, които се простираха на цели километри. Там то се губеше по цели дни, късаше клони от дърветата и правеше от тях грамадни букети — докато не му забраниха и това. Хващаше овце и ги разполагаше в прави редици, а те тутакси се разбягваха (нещо, на което той се смееше от все сърце), копаеше огромни ями и дупки — но му забраниха и това.

При разходките си из полето Албърт стигаше хълма над Ренгстън, но не отиваше по-далеч, защото оттам започваха оградените места и стопаните им го пъдеха — едни заради лакомията му, други заради ръста му, който всяваше страх у всеки срещнат. Те налитаха върху него с камшици и насъскваха кучетата си. Дори чух, че веднъж или два пъти стреляли по него със сачми от ловджийска пушка. В противоположната посока той стигаше до самия Хиклиброу, защото оттам през гората можеше да се видят Лондон, Чертъм и Дувърската железница. Но до нея не можеше да се приближи, защото навсякъде беше оградено и имаше табели: „Минаването забранено.“ Той не можеше да прочете надписите, но инстинктивно избягваше табелите.

Пътниците от преминаващия влак често го виждаха да седи край каменоломните на хълма. Беше напълно ясно, че влаковете му доставят приятни емоции: щом ги видеше, той започваше да размахва огромното си ръчище и да вика нещо.

— Бива си го този хлапак! — казваха си пътниците един на друг. — Едно от гигантските деца, отглеждани с Храната на рекламата. Казват, господине, че то не ставало за нищо. Било полуидиот и чисто и просто разорявало общината.

— Родителите му са много бедни, нали?

— Живеят за сметка на господарката на близкото имение. Бедни са наистина.

Обикновено целият влак се струпваше на прозорците.

— Добре че най-после прекратиха с това безобразие — отбеляза един дълбокоумен джентълмен. — И какво ще стане, ако се хранят няколко хиляди такива субекти, а?

— Напълно вярно! — обади се друг също толкова мъдър джентълмен.

Младият Кадълс беше много нещастен.

Да вземем например неприятностите с реката.

Момчето на Спендър го научи да прави корабчета от вестник и да ги пуска надолу по реката, а когато те изчезваха под моста в ейбъртския парк, Кадълс притичваше и ги хващаше в селището. Но трябваше да притичва през мястото на Тормет! Помислете си само в какво положение изпадаха свинете на Тормет, след като всякакви движения им бяха противопоказани! А и бродът беше точно под прозорците на замъка Ейбърт — под носа на лейди Уондършифт. Приятно ли е, кажете, да гледате мръсните смачкани вестници, пък и осемнадесетфутовия хлапак, който тича презглава сред стадо изплашени свине?

Тъй като не можеха да му наложат наказания, младият Кадълс дори се изхитри да си прави мънички постройки. Изкопал, да речем, пристанище за своята хартиена флота, след това направил канал, който кой знае как залял мазето на лейди Уондършифт, и най-накрая… отбил рекичката. Той я прегради, като пренасяше пръст със старата врата на плевнята (трябва доста да се е потрудил), водата изви към разсадника на замъка, като отнесе госпожица Спинкс, нейния триножник и най-хубавите й акварелни рисунки. Впрочем самата Спинкс остана почти невредима, измокри се само до пояс и побягна вкъщи, но триножникът и рисунките бяха отвлечени. От разсадника водата сви край оградата, замъкна и нея и през зелената врата изскочи на завоя, където стигна трапа и отново влезе в коритото си.

Сам изплашен от последиците на своето начинание, младият Кадълс цели две денонощия не се прибра вкъщи. Върна го гладът и тогава над момчето се разрази такава буря, каквато съответстваше на размерите му повече от всичко друго, което му бе писано да понесе в родното си гнездо.

Веднага след тази сдучка лейди Уондършифт, загрижена за наказването на виновника, взе едно решение. Отначало то бе съобщено на иконома, и то толкова ненадейно, че той подскочи от изненада. Човекът прибираше чиниите след закуска, а лейди Уондършифт гледаше през прозореца към терасата, откъдето хранеха елените.

— Джон! — внезапно извика дамата с повелителен тон. — Този хлапак трябва вече сам да си печели хляба.

И тя с лекота доказа както на Джон, така и на всички останали в селото, включително и на Кадълс, че може да наложи своето решение.

— Дайте му каквато и да е работа — каза тя на свещеника, — трудът е призванието на Кадълс.

— Както и на всеки друг човек, предполагам — съгласи се свещеникът.

— Аз винаги съм твърдяла същото. Леността е майка на всички пороци и дяволът ще намери работа за празните ръце, ако ние не им я дадем. Думата ми е за работническата класа. Винаги съм се придържала към това правило по отношение на младите си слугини. Е, каква работа да му намерим?

Оказа се, че е много трудно да се намери работа за младия Кадълс. Отхвърлиха доста занимания и се спряха на пощальонската служба: възложиха на Кадълс да разнася бързите писма и телеграмите, а освен това да носи чувала, който бе специално пригоден за целта. Това занятие се хареса на Кадълс и той гледаше на него като на игра, така че когато Кинкъл — управителят на лейди Уондършифт — видя с каква лекота той пренася тежките пакети, предложи да го пратят в каменоломните да троши камъни. Тази бляскава идея веднага бе приведена в изпълнение и като че ли реши въпроса окончателно.

Кадълс започна да работи в каменните кариери отначало като на игра, по детски, а след това привикна и не по-зле от възрастен копаеше, трошеше, товареше колички, откарваше ги на определените места и изобщо едва ли не сам разработваше цяла кариера.

Казват, че Кинкъл направил от него много полезен работник за лейди Уондършифт, а и безплатен, ако не се смятат разноските по издръжката му. Но това не пречеше на почтената дама да казва, че Кадълс е гигантски паразит, който живее за нейна сметка. По това време той носеше риза, направена от зебло, кожени панталони и дървени обувки, подковани с гвоздеи, а главата си покриваше със старо, остро сламено покривало за сенник, но най-често ходеше гологлав.

Той работеше с лекота, но не можеше да се каже, че е особено усърден — поне свещеникът при една от своите разходки го завари да седи самотен и бездеен в очакване на закуската, сякаш така беше редно.

Тази закуска се състоеше от каша, изсипана в малка количка, която той сам закарваше на работното си място и лакомо изяждаше храната. Понякога в кашата му сипваха и малко захар. От време на време го караха да смуче парче каменна сол, както се дава на кравите и овцете. Щом се наядеше, той отиваше да пие вода направо от ручея, като минаваше покрай изгорялото имение в Хиклиброу. Точно това обстоятелство отново даде възможност за разпространение на Храната на боговете. Навярно устните на Кадълс често са били посипани с Хераклофорбия, която е попаднала във водата. Сигурно това е предизвикало появата на гигантската растителност по бреговете на ручея. А след това дойдоха гигантските жаби, пъстърви и най-накрая един толкова голям шаран, че ручеят се оказа малък за него.

На другата пролет към гигантската растителност по цялото течение на ручея и към гигантските риби се прибавиха и грамадни майски бръмбари — децата ги нарекоха летящи автомобили, — така че лейди Уондършифт бе принудена да замине за чужбина.

След време обаче храната започна да действа по-различно върху Кадълс. Въпреки скромното си възпитание, дадено му от свещеника и насочено да създаде от него макар и гигантски, но все пак селянин — работен човек, — той изведнъж започна да се интересува от неща, които не го засягаха, и да задава неудобни въпроси. В периода на пубертета Кадълс се изтръгна от опеката на свещеника. Как ли не се опитваше отецът да забрави този неприятен за него факт, но вътрешно не успяваше да се примири с него.

Младият гигант не трябваше да търси много далеч материал за размисъл. Обикновеният човешки живот си течеше край него както край всички нас — само гледай и мисли. Но неговото положение поради изключителността си подбуждаше към размисъл много повече, отколкото е обичайно. Младият Кадълс скоро разбра, че не е човек като другите, а и много неща, достъпни за всички, бяха невъзможни за него. Игрите с момчетата, училището, църквата, хорът в местното дружество, силно осветените стаи на замъка, на които често се любуваше през прозорците, крикетът и тенисът — всички тези форми на общуване между хората бяха недостъпни за него. А с настъпването на периода на възмъжаването, когато наблюдаваше с особен интерес всяка проява на любов, особено интимните отношения, които играят толкова важна роля, той съвсем се обърка.

Веднъж, в една тиха неделна вечер, в уединена сенчеста алея в парка на Чийзинг Ейбърт двама влюбени решили да се нацелуват, като се възползвали от това, че никой не ги вижда. Според двойката тайната на тези целувки щяла да бъде опазена от безлюдната алея и два-надесетфутовите огради.

Но изведнъж за голямо учудване на двамата участници в нежната сцена те били вдигнати от невидима сила, при това всеки поотделно.

Като се опомнили, те видели под мишниците си палец и показалец, а срещу техните зачервени и смутени лица блестели ласкавите черни очи на младия Кадълс.

— Защо правите така? — попитал ги той.

Нещастните обекти на наблюдение отначало занемели, но след това мъжът пръв дошъл на себе си, естествено, и като си спомнил за длъжностите на верния рицар, се развикал отчаяно, като заплашвал Кадълс със съд, ако не бъде пуснат обратно на земята. Навярно и Кадълс си спомнил уроците на свещеника, защото веднага се подчинил и не само предпазливо ги поставил на същото място, но дори ги побутнал един към друг така, че да могат да се прегърнат. След това ги погледнал малко нерешително и изчезнал.

— Бях бесен от ярост — твърдеше по-късно героят на приключението. — Просто не можехме да се погледнем в очите от срам. Знаете ли, ние се целувахме, когато той ни грабна… И кой знае защо, след това тя стовари всичко върху мен. Каза нещо обидно и след това мълча до дома си.

Великанът започна да преминава от мълчаливи наблюдения към експерименти и разпити. Но въпроси можеше да задава само на малцина и затова ги понасяше главно майка му.

Разговорите помежду им ставаха обикновено на двора, край къщата, където госпожа Кадълс переше дрехите на лейди Уондършифт. Великанът приближаваше и като внимаваше да не смаже някоя кокошка или пиле, предпазливо сядаше до стената на плевника. Още същия миг пиленцата, които много го обичаха, скачаха на коленете му и търсеха в гънките на ризата му вар, която сигурно им харесваше. Когато времето беше хубаво и любимото котенце на госпожа Кадълс стоеше на кухненския прозорец, то също скачаше на рамото му и тръгваше на пътешествие по грамадното тяло. От време на време допираше лапичка до лицето на Кадълс, а понякога хубавичко го издраскваше — от обич, разбира се. Великанът никога не се решаваше да прекрати тези закачки, защото се страхуваше да не нарани с грубите си пръсти някое от тези малки животинчета. Скоро започваха и разговорите.

— Мамо — попита веднъж синът, — ако работата е нещо хубаво, защо не всички работят?

Майката го поглеждаше и отговаряше:

— Тя е добра само за хора като нас.

— Защо? — продължи синът и като не получи никакъв отговор, прояви настойчивост: — Защо хората работят, мамо? Защо аз всеки ден троша камъни, ти переш дрехи, а лейди Уондършифт само се вози на файтон и обикаля чуждите страни, където аз и ти никога не можем да отидем?

— Е, нали затова е лейди — отговори госпожа Кадълс.

— Така ли? — каза синът и се замисли.

— Ако на света нямаше богати хора да ни дават работа — продължи майката след кратко мълчание, — от какво щяхме да живеем ние, бедните?

Това трябваше да се осмисли.

— Защо, мамо? — подновяваше въпросите си синът. — Нали ако нямаше богати, всички щяхме да бъдем бедни и тогава…

— Ах, какъв досаден хлапак си — казваше майката. — Откак умря баба ти, с теб не може да се излезе на глава. Питай по-малко — и по-малко ще те лъжат. Ако започна подробно да ти обяснявам, баща ти трябва да отиде да яде в гостилницата. Остави ме да изпера.

— Добре, мамо — отговаряше великанът, като поглеждаше учудено майка си. — Не знаех, че ти досаждам.

След това той дълбоко се замисляше.

Той отново се бе замислил в деня, когато свещеникът го видя за последен път. Младият Кадълс вече беше истински мъж.

Представете си един прегърбен старец с треперещи ръце, който едва пристъпва, с отслабнала памет и тих глас, но с все още живи и весели очи въпреки купищата неприятности, преживени от него през последните петнадесет години покрай Храната на боговете. Тези неприятности вече не го плашеха или дразнеха, той се примири и заживя с тях.

— Да, признавам си, че в началото ми беше неприятно — казваше той. — Отношенията край мен се промениха. Беше време, когато децата можеха да косят и да жънат, а сега възрастен човек трябва да отиде да реже класовете, и то със секира или трион. На нас, старите, ни е мъчно да виждаме пшенични класове, високи до двадесет и пет фута, каквито станаха тази година след напояването. Преди тридесет години използвахме някогашните коси, превозвахме снопите с каруци и се радвахме на богатата реколта… После пийвахме, пък току започваха сватбите…

Горката лейди Уондършифт! — продължаваше той след кратко мълчание. — Тези нововъведения никак не й харесваха. Тя беше от стария тип жени. Винаги съм казвал, че идва от осемнадесети век. Каквото да направеше или кажеше, излъчваше сила, енергия, власт! Сега вече няма такива…

Тя умря почти в нищета. Всичко заряза, пък и как да не го зареже, когато светът пред очите й сякаш се обърна с краката нагоре! Да вземем например тази гигантска трева, която едва не превзе цялата й градина. Покойната не се занимаваше с особена охота с градинарство, но обичаше реда, обичаше всичко да расте там, където е посадено, и така, както трябва. А това тук на нищо не прилича — не може да се излезе на глава с тази трева! Съсипа се…

Пък и нашето малко чудовище все й досаждаше. Непрекъснато й се навираше в очите. Най-накрая тя започна да си мисли, че той само това прави — наблюдава я през оградата. Не й харесваше и това, че стана по-висок от нейния дом. Това оскърбяваше силно развитото й чувство за пропорция. Да, мъчно ми е за нея… горката… Все се надявах, че тя ще ме погребе, а то… аз я преживях. Майските бръмбари я довършиха. Те се навъдиха покрай червеите в блатото… Наистина големи колкото мишки… А как летяха… Пък и мравките…

Мира нямаше горката. Родното гнездо й опротивя. „Ще ида — казва — в Монте Карло, не е ли все едно къде ще живея.“ И замина.

А там — хазарт. Ужасна смърт, казват… И умряла в хотел… Печален край! Все едно в изгнание… Да, човек не знае какво го очаква. Жалко, че аристокрацията — естественият водач на английския народ — губи почва под краката си… Вехне… Това е вярно!

Всъщност всичко е вятър — продължаваше свещеникът. — Е, неприятно е, разбира се. Децата например нямат такава свобода, както преди (заради мравките и другите вредни твари). Едно време казваха, че тази храна ще предизвика пълен поврат във всичко, но не излезе точно така! Има в природата нещо такова, което не се страхува от новото. Не зная какво е то. Не съм от онези учени, които всичко обясняват с етера или с атомите. И еволюцията, и тя е вятър! Това, за което говоря, го няма в никакви книги… Наречете го както щете — абсолютен разум, същност на човешката природа, вечност, мирова скръб… Наречете го както искате!

Така свещеникът дочака своя край. Той не усещаше приближаването на смъртта и всеки ден се разхождаше чак до воденицата, макар да не изкачваше хълма с предишната лекота. Но последния път не можа да стигне далеч. Кадълс не работеше и свещеникът го видя на около половин километър от върха на хълма. Гигантът седеше на могилата със свити крака и с глава, опряна на ръцете. Беше застанал ребром към свещеника и така се беше замислил, че не го забеляза и не се обърна.

Така той никога не узна, че свещеникът, който изигра толкова важна роля в живота му, го гледаше за последен път (в нашия странен свят хората често се разделят завинаги именно по този начин).

А свещеникът го гледаше, защото за миг бе завладян от мисълта, за какво ли мисли това чудовище, когато си почива от работата. Но той вече беше много немощен, за да се съсредоточи върху тази загадка, и мислите му веднага потекоха в обичайното си русло.

— Aere perennius — прошепна той на връщане по пътечката, която сега не вървеше направо, а се извиваше змиеобразно, за да заобикаля гигантската трева. — Aere perennius! Нищо не се е променило… Размерите нищо не значат… Скоро всичко пак ще си дойде в съотношение едно към едно и животът ще потече по старому… Вечният кръговрат…

И същата нощ незабелязано от никого и почти безболезнено той напусна по реда си този свят, в който употреби толкова усилия да отрича силата на промяната.

Погребаха свещеника край църквата, под високия кипарис. Върху скромния му надгробен паметник с епитафия, завършваща с думите: Ut in principio, nunc est et semper, почти веднага израсна гигантска трева, чиито семена вероятно бяха пренесени от същата долина, в която бе разпръсната Храната на боговете. Нито коса можеше да отреже тази трева, нито добитъкът я ядеше, затова гробът на свещеника навярно и досега е скрит от очите на човечеството.