Храната на боговете

Първа главаЛюбовта на гигантите

Точно преди изборите, които трябваше да предоставят властта в ръцете на Катергам, оглавил кампанията срещу гигантизма, в Англия пристигна онази принцеса с гигантски размери, която изигра толкова важна роля в началото на бляскавата кариера на доктор Уинкълс. Тя дойде по много важен повод — държавни съображения караха баща й да я сгоди за един княз и предстоящата сватба щеше да предизвика голям международен отзвук. Но по някакви тайнствени причини сватбата все се отлагаше и това разпали въображението на широката общественост и породи най-различни слухове. Говореше се, че принцът се колебаел, че необятността на годеницата го плашела, че той — напълно обяснимо — се боял да не изпадне в смешно положение.

Колкото и да е странно, но преди пристигането си в Англия годеницата изобщо не подозираше за съществуването на други гиганти. В двореца на баща й тактът и сдържаността бяха едва ли не единственото нещо, което се съблюдаваше строго, затова тя разполагаше с малко сведения за околния свят, а за гиганти не смееше и да продума. До случайната си среща с Редууд тя се смяташе за уникален феномен в целия човешки род.

Като попадна сред английския народ, толкова демократичен, но същевременно и толкова лоялен към кралската институция, тя бе принудена да живее едва ли не в заточение, защото огромни тълпи народ — с файтони, влакове и коли — се трупаха край двореца, в който живееше принцесата, с надеждата да я зърнат. И така, тя трябваше да става много рано, за да може да се поразходи. При една от тези ранни разходки принцесата срещна младия Редууд.

Големият парк на двореца, който й служеше за резиденция, се простираше на двадесет километра на юг и на запад от главния вход. Старите кестени по неговите алеи бяха достойни за младата девойка, която се разхождаше под тях, защото изглеждаха високи дори в сравнение с нейния ръст. По това време на годината те бяха покрити с цветове. Отначало принцесата само им се любуваше, а след това започна да си прави букет от тях, като избираше най-едрите, и така се увлече в това занимание, че не забеляза младия Редууд, докато почти не се сблъска с него.

Докато минаваше край кестените — единствените растения в околността, достойни за ръста й, — принцесата се чувстваше самотна, а през това време нейният любим беше толкова близо до нея и й се любуваше…

Трябва да призовем на помощ въображението си, за да разберем какъв възторг обзе момъка, когато той съзря красотата, която ние не сме в състояние да видим. Огромните, плашещи ни със своите размери форми на принцесата не го отблъскваха. За него тя беше стройна, пъргава и грациозна, създадена сякаш точно за него. В лека елегантна рокля, която подчертаваше красивите й форми, с отворена яка, която откриваше бялата й шия и част от гръдта й, със сламена шапка, с букет в ръка, принцесата изглеждаше прекрасна в очите на Редууд.

Когато принцесата го забеляза, тя се стъписа като пред свръхестествено явление, което нарушава всички природни закони.

Тогава Редууд беше двадесет и две годишен строен, чернокос младеж, доста сериозен и замислен. Облечен бе в тъмна куртка и панталони в същия цвят, подчертаващи стройната му фигура.

Няколко мига двамата стояха мълчаливо, загледани един в друг, без да осъзнават значението на случайната среща.

Редууд не се учуди особено. Той знаеше за съществуването на принцесата и търсеше възможност да я види, но сърцето му отчаяно заби, когато срещна погледа й.

— Вие сте принцесата — каза той. — Тази, която са хранили с Хераклофорбия! Поне така ми каза моят баща.

— Да, аз съм принцеса — отговори тя, като още не можеше да се отърси от изненадата си, — а вие кой сте?

— Аз съм синът на човека, който измисли Храната на боговете.

— Какво говорите? Не ви разбирам — възрази принцесата в пълно недоумение. — Каква храна на боговете?

— Нима не сте чувала за нея?

— Храна на боговете? Не, нищо не съм чувала!

Пребледняла, цяла разтреперана, принцесата добави след кратко мълчание:

— Нищо не знаех… Нима… Нима има и други гиганти?

— Никой ли не ви е казвал? — извика Редууд учудено.

— Никой нищо не ми е говорил! — отговори принцесата, обхваната от чувството, че целият свят се променя пред очите й, и се изчерви от внезапния прилив на необяснима радост.

— Вие нищо не знаете? — извика Редууд. — Никога не сте чувала за нас, за тези, които са сродени с вас чрез Храната на боговете?

Принцесата имаше усещането, че ще припадне или ще заплаче. След като се успокои малко, тя каза тихо като в сън:

— Нищо не са ми говорили… Мечтала съм наистина, за много неща съм мечтала, но дори не съм предполагала, че мечтите ми могат да се сбъднат… Разкажете ми, моля — добави тя оживено, — разкажете ми всичко, което знаете. Кой сте вие? Каква храна на боговете? Разкажете ми всичко подробно и ясно. Защо са крили от мен, че не съм сама на този свят?

Можете да си представите как двойката млади гиганти — оживени, зачервени, любуващи се един на друг, но същевременно объркани — се разпитват взаимно, разказват, редуват разговора с красноречиви паузи, с погледи и усмивки, които предизвикват още по-голямо смущение, но и по-голяма наслада. С една дума — пленителна сцена, която открай време се разиграва при срещата на двама души, родени един за друг, каквито и да са техните размери. Принцесата изведнъж разбра всичко, което беше скривано от нея в продължение на толкова години. Тя разбра, че не е някакъв изрод, някакво чудовищно изключение, а е член на братството, което бе още малобройно и пръснато по целия свят, но беше призвано да властва над света. Младият Редууд й разказа за баща си, за Косар, за Храната на боговете, за борбата на джуджетата с гигантите и завърши с вдъхновена тирада.

— Ние сме още в самото начало на промяната — каза той. — Историята на джуджетата е само встъпление към историята на човечеството. Ние с баща ми вярваме, че ще дойде време, когато ние, гигантите, ще започнем свой собствен живот, ще творим и ще създаваме такива неща, каквито джуджетата не са и сънували… Но всичко това е в далечното бъдеще…

— А аз не съм и подозирала за тези неща! — извика принцесата.

— Понякога ми се струва — продължи Редууд, — че сме се родили твърде рано. Преди нас трябваше да има нещо друго. Светът не е подготвен да осъзнае величието, създадено от Храната на боговете. Породиха се различни сблъсъци, грешки… Джуджетата ни мразят, защото сме много по-големи от тях, пречим им, нарушаваме техните порядки… Но няма как. С всяка своя стъпка, без да искам, аз разрушавам плода на техните ръце, воювам срещу признати авторитети. Ето дори сега, за да се срещна с вас, трябваше да прекрача много забрани, да наруша техните закони. Не смея да влизам в града, не мога да минавам по мостовете, да се разхождам по полята, отделен съм от всички наши братя, също такива гиганти като мен, освен от тримата братя Косар, но и посещенията при тях от ден на ден все повече се затрудняват… От друга страна, те ни лишават от всякакви удобства, защото всичко, което са създали, е прекалено малко за нас, а самите ние си ги осигуряваме доста трудно поради липсата на подходящи инструменти и дори на свободно място… Изобщо, живеем много зле. Джуджетата не пропускат случая да ни причинят някоя пакост…

— Но ние сме силни — каза принцесата.

— Да, ние трябва да бъдем силни — съгласи се Редууд. — Ние чувстваме в себе си силата да извършим велики дела… Тази сила е в нас… Но преди това би трябвало… — и Редууд замахна с ръка, като че ли искаше да смете от лицето на земята всички джуджета.

— И аз съм си мислила за същото — каза принцесата, — макар да смятах, че съм единствена. Те винаги са ми внушавали, че да притежаваш сила, е голям грях, че е по-добре да бъдеш малък, отколкото голям, че истинската религия покровителства слабите и кротките, насърчава тяхното безгранично размножаване, че силните трябва да жертват своята сила за тях. Но животът ми диктуваше друго.

— И аз мисля така! — извика Редууд. — Тяло като вашето очевидно не е създадено за смърт и безплодно самопожертвувание.

— Разбира се, че не.

— Пък и не може да се живее без никаква работа. Всички наши мислят, че рано или късно ще се наложи да се сблъскаме с джуджетата. Иначе те никога няма да ни позволят да живеем така, както искаме. Всички мислим така. Ето, и братята Косар казват същото.

— О, джуджетата са толкова дребнички и слаби! — каза принцесата.

— Не говорете така. Те са дребни, но са много, а и всички оръжия за борба са в техните ръце и са пригодени за тях. Стотици и хиляди години малките хора, с които трябва да се борим, са правили само това — измисляли са средства, за да се избиват един друг, и са станали професионалисти в тази област… Прекрасно лъжат и мамят например… Да, не знам как ще завърши този сблъсък, но той е неизбежен… Вашето положение е различно и може би мислите по друг начин, но ние сме решили… Щом ще се воюва — да са воюва… Само че не умеем да убиваме, пък и не искаме…

— Пазете се! — извика принцесата и в този миг прозвуча някакъв клаксон.

Той се обърна по посоката на звука и видя до десния си крак един яркожълт автомобил. Пътниците в кожени костюми и с огромни очила сърдито размахваха ръце и викаха нещо. Редууд отмести крака си и автомобилът, като бръмчеше по-силно отпреди, пое надолу по алеята.

— Я го виж ти, плашило такова! — извика един пътник.

Събеседниците замълчаха за миг, като гледаха след отдалечаващия се автомобил, след това принцесата каза:

— Всичко е толкова странно, че още не мога да дойда на себе си…

— Напразно са скрили всичко от вас — прекъсна я Редууд.

— Да, така е. Мислех си, че съм някакъв изрод и ще живея съвсем сама на този свят. Дори се бях примирила със самотния си живот и се бях приспособила към него. А сега за половин час всичко се промени — виждам света по друг начин, разкриват се нови хоризонти, широк простор за живот! Не съм сама, имам приятели!

— Да, приятели в радост и беда — потвърди Редууд.

— Но вие трябва всичко да ми разкажете — добави принцесата. — Все още не зная много неща, всичко ми се вижда като сън… Дори и вие… След известно време може би ще свикна, но сега… Сега ми се струва, че сънувам… чуйте!

Отдалеч до тях долитаха ударите на часовниковата кула в замъка. Един, два, три… — камбаната удари седем пъти.

— Трябва да вървя — каза принцесата. — Сега ми поднасят чаша кафе в стаята. Колко сериозно и добросъвестно изпълняват своите задължения тези малки служители и господата от моята свита!

— Трябва да ви кажа още нещо… — започна Редууд.

— И аз трябва да помисля върху това, което ми разказахте — прекъсна го принцесата, — да го обмисля насаме. Сега ще се прибера у дома, а утре призори отново ще дойда…

— Ще ви чакам.

— Цял ден ще си мисля… Просто не ми се тръгва!… — Принцесата отстъпи и измери Редууд с поглед от глава до пети. За миг очите им се срещнаха и светнаха от ласката на погледите им. Двамата се изчервиха.

— Да — каза принцесата, като се смееше щастливо, — виждам, че вие наистина съществувате. Но колко е странно всичко това! Нали?… Представете си, че утре дойда, а вие сте се превърнал в джудже като всички останали! Е, вече е време да си вървя. Да се сбогуваме, както правят това малките хора.

При тези думи принцесата усмихнато подаде ръка на Редууд. Драмата отново се изчервиха при допира на дланите им.

— И така, довиждане до утре, братко гиганте! — каза принцесата.

— Довиждане — едва можа да отговори Редууд.

Те се срещнаха общо четиринадесет пъти преди началото на края. Ту в парка, ту в боровата горичка, която обграждаше парка от югозападната му страна, ту на хълмовете сред покритите с клек падини. Две от срещите им бяха на кестеновата алея, пет — край езерото, направено по поръчка на краля, дядото на принцесата. Княгинята седеше на тревата, а Редууд полагаше глава в скута й и не снемаше поглед от нея, разказваше й за миналото си, за баща си, за възвишената задача, възложена на гигантите, за великото бъдеще, което им предстои.

От мисълта за съдбата на гигантите те скоро преминаха към неща, много по-близки на сърцето им. С всяка среща двамата великани все повече се уверяваха, че помежду им се заражда нежно и силно чувство, което е по-различно от дружбата, и най-после нещата стигнаха дотам, че те го нарекоха с истинското му име, като по този начин встъпиха в ролите на Адам и Ева на обновения човешки род.

Докато седяха под величествените кестени, те откриха, че цялата природа се е променила и се е превърнала в истински рай. Слънцето и звездите престанаха да бъдат груби, материални небесни тела и се превърнаха в светилници, които горят пред престола на Всевишния; цветята сякаш само си мислеха как да угодят на двамата влюбени; самите те вече не се усещаха като отделни същества от плът и кръв и се сляха в едно ефирно, леко цяло, изпълнено с неизказано блаженство.

Външният свят отстъпи някъде встрани, времето сякаш спря, самата смърт бе победена, защото тя е съдба на индивида, а любовта унищожава индивидуалността. На влюбените им се струваше, че едва сега проникват в истинската същност на нещата и виждат скритата красота на света, която е недостъпна за погледа на същество, живеещо свой самостоятелен живот. И наистина те видяха тази красота, защото любовта я открива дори на малките души, а техните души бяха огромни, достойни за същества, откърмени с Храната на боговете.

Можете да си представите ужаса и негодуванието на „света“, когато той узна, че принцесата, сгодена за княз — истинска принцеса, в чиито жили тече кралска кръв!, — се среща с хипертрофиралия потомък на един прост професор по химия, който не притежава нито известност, нито богатство, нито обществено положение. Като че ли на този свят няма нито крале, нито принцове, нито здраво установен порядък — нищо освен великани и джуджета!

— Дано само вестникарите да не научат! — шепнеше сър Артър Падъл Бутлик.

Но след като вестникарите научиха, не се случи нищо особено. Само в „Брътвеж“ се появи редакционна бележка, която започваше с думите: „Упълномощени сме да опровергаем…“

И с това сплетните приключиха.

— Казват, че трябва да се разделим — каза принцесата на своя любим.

— Защо? — извика младежът. — Каква глупост още са измислили малките хора?

— Казват, че не сме имали „право“ да се обичаме — отговори принцесата. — Знаеш ли, че любовта към мен била престъпление към държавата? Един учен днес ми го доказа.

— Но какво ни засяга всичко това, мила? — извика Редууд. — Какво значат за нас тези безсмислени „права“, „престъпления към държавата“ и тем подобни пигмейски тънкости?

— Ей сега ще ти обясня — каза тя. — Днес при мен дойде един мъничък човечец с тих, мил гласец и с малки бели ръчички, които притискаше до сърцето си при патетичните пасажи в своята реч. Той бе леко плешив, почти побелял. Прибавете към това мъничко червеничко личице и остра брадичка и ще получите представа за доверения приятел на кралската фамилия. Свит като котенце на стола, той започна доста меко и красноречиво да ме убеждава, като ми повтаряше непрекъснато, че имам „особени задължения“ и че трябва…

— И мислиш ли — прекъсна я Редууд, — че в думите му има някакъв смисъл?

— От негова гледна точка, разбира се, че има. Ние, без да подозираме, сме потъпкали най-свещените неща за малките хора. Нали за тях кралете и князете са специален вид хора — обожавани арестанти, свещени играчки, обредна бутафория. За това обожание ние заплащаме със загубата на личната си свобода. Длъжна съм да се омъжа за един принц — ти не го познаваш, а и това няма никакво значение, — за обикновен пигмейски принц. Но моят съюз с него ще заздрави политическите връзки между двете държави и това ще бъде от полза за Англия. Представи си само: ще заздрави връзките.

— И какво от това?

— Те искат аз да заздравя връзките, сякаш между мен и теб не е имало нищо друго освен просто познанство.

— Как така?

— Ето така. И това не е всичко. Той каза…

— Този специалист ли?

— Да, да. Той каза, че и за всички вас — другите гиганти — е по-добре да престанете да се срещате.

— Но… какво им пречи на тези хорица това, че се обичаме! Защо изобщо се занимават с нас?

— Навярно ги интересуваме.

— А ти — каза Редууд, — ти не мислиш ли, че те нямат право да се бъркат в нашите работи?

— Разбира се, че съм съгласна.

— Откъде накъде ние, децата на новата природа, ще се подчиняваме на стария закон на тяхното пигмейско общество! Нима още с първите си крачки трябва да се съобразяваме с техните обичаи и да търпим гнета на остарелите им институции! О, кълна се, това няма да стане!

— Напълно съм съгласна с тебе, само че…

— Само че какво?

— Ако поискат да ни разделят…

— Но какво могат да ни направят?

— Наистина не знам… Как мислиш, какво могат да ни сторят?

— Какво ни засяга това? Ти си моя и аз съм твой. Какво повече ни интересува? Ти си моя и аз съм твой завинаги. Как могат да ни попречат със своите смешни правила, забрани и бутафорна важност? Да те отнемат от мен, когато ти си ми сто пъти по-скъпа от живота! Това е просто невъзможно!

— Така е — каза замислено принцесата, — но все пак какво ли могат да ни направят?

— Или искаш да попиташ какво трябва да направим ние?

— Да, може би.

— Какво трябва да направим ли? Ще продължаваме така, както сме започнали.

— А ако ни попречат?

Редууд се замисли и скръсти ръце на гърдите си.

— Да, права си — каза най-после той. — Трябва да се помисли какво могат да ни сторят.

— В тази мъничка страна, на острова… — каза принцесата и замълча.

— … не можем да се отървем от тях, защото са навсякъде — завърши Редууд мисълта й.

— Но можем поне да опитаме…

— Къде да отидем?

— Все трябва да има къде. Да преплуваме океана. Там…

— Но и там ще си имаме работа с милиони джуджета, денем и нощем ще трябва да отблъскваме намесата им в живота си.

— И все пак това е единствената ни надежда, мили. В тази малка, претъпкана с хора страна не можем да имаме нито покрив, нито увереност в утрешния ден. Къде ще живеем? Къде ще се подслоним? Дори да побегнем, те ще ни преследват денем и нощем.

— Има място за нас на този остров — каза Редууд.

— Къде е то?

— Ами там, където живеят нашите братя. Те са се оградили с ровове от всички страни, изкопали са дълбоки пещери и проходи. Скоро един от тях дойде при мен. Не си спомням точно какво ми каза, но ми спомена за оръжие. Там, при тях, може би ще намерим приют… задълго — добави той след кратко мълчание. — Аз не съм го виждал… Ах, Боже мой! Съвсем забравих! През цялото време бях погълнат от мисълта за теб, а трябваше да намина при тях, да им разкажа за теб и за всичко, което става тук. Ако поискат да ни помогнат — те ще успеят. Тогава ще има надежда за нас. Не знам колко добре са се укрепили, но съм сигурен, че са направили всичко, каквото трябва. Още преди да се срещна с теб — сега си спомням това, — те много се стараеха да укрепят своите владения. Както знаеш, има избори, може би вече са приключили. Малките хора преброяват гласовете. Точно по тези избори много хора се надигнаха против нас, против всички нас. Трябва да се срещна с братята. Време е да им разкажа за отношенията ни.

Следващия път принцесата трябваше да чака Редууд доста дълго. Срещата им трябваше да се състои по обяд в онази част на парка, която се спуска към реката. Седнала на тревата, принцесата с нарастващо нетърпение поглеждаше на юг. Постепенно тя усети странната тишина, която я обгръщаше. Дори шпионите, които винаги я следяха, този път отсъстваха: не се виждаше жива душа. По Темза не плаваше нито една лодка.

Принцесата се опита да отгатне причината за тази тишина, но не успя, защото за нейна радост откъм гората се зададе Редууд, чиито глава и рамене се извисяваха над гората.

Скоро той се скри зад високите дървета, а след това се показа вече съвсем наблизо. Принцесата отдалеч забеляза някаква промяна в походката му. Редууд очевидно бързаше и леко накуцваше, а когато тя стана да го посрещне, видя по лицето му ясно изписана болка и разбра, че той едва се държи на краката си и при всяка стъпка изпитва силна болка. Изплашена, девойката се спусна към него и протегна разтрепераните си ръце, но преди да го попита какво му се е случило, той сам заговори.

— Нима трябва да се разделим? — каза той.

— Защо? Какво се е случило? — извика тя.

— Но ако ние се разделим, това значи още сега…

— Какво има? Кажи по-бързо, не ме измъчвай!

— Няма да се разделя с тебе, но… Но ти готова ли си? — попита той вместо отговор.

— Ако твоите недомлъвки означават, че ни чака смърт, то аз съм готова и няма да те оставя да умреш сам — твърдо заяви девойката.

— А ако наистина означават точно това… — каза Редууд, като стисна ръката й.

— Но кажи ми какво се е случило?

— Те се опитаха да ме спрат.

— Как така?

— На излизане от лабораторията, в която правя Храната на боговете за семейство Косар, срещнах дребен полицейски офицер в син мундир и с бели ръкавици. Той ми заповяда да спра. Оттук, казва, не можете да минете. На мен, разбира се, ми е безразлично и тръгнах по друг път, но там отново стои офицер и отново ми забранява да мина. Казва, че всички пътища били затворени!…

— И след това?

— Аз малко поспорих с него. Казах му, че тези пътища са обществени. Точно затова — отговаря той — са затворени за вас. Вие пречите на движението. Много добре — казвам аз, — за мен е безразлично, ще мина през полето. Но тук изскочиха иззад една ограда други офицери и ми казаха, че не мога да вървя и през полята, защото те били собственост на частни лица. Дявол да ги вземе частните лица — казах аз, — ще отида където трябва. И лекичко ги отстраних с ръка, много вежливо, уверявам те, и след това поех през полето. Не знам откъде изникнаха, но отвсякъде ме заобиколиха хора. Един с мундир тичаше към мен и четеше някакво писмо, а когато свърши, се обърна и хукна презглава. Не успях да съобразя каква е работата и зад себе си чух залп от пушки…

— От пушки?

— Да, от тези, с които стрелят по мишки. Куршумите пропищяха край мен, един ме улучи в крака.

— И след това?

— Е, аз съм тук, дойдох при тебе, като ги оставих да си стрелят, колкото си искат. А сега…

— Какво?

— Това е само началото. Сега те тичат по дирите ми. Искат да ни разделят.

— Няма да успеят!

— Разбира се, че няма да успеят, но ние трябва да се скрием при нашите братя, у Косар.

— А как ще стигнем дотам? — попита принцесата.

— Оттук, на изток. Те ще дойдат от запад, значи ние трябва да вървим в противоположната посока. Ето по този алея. Почакай, аз ще тръгна напред да видя дали не са там.

Редууд се опита да стане, но принцесата го хвана за ръката.

— Не! — извика тя. — Няма да те пусна сам. Ще се опитам да вървя колкото може по-близо до теб. За тях аз все пак съм свещена особа. Ако съм до теб, те няма да посмеят да стрелят.

При тези думи тя се притисна до него, а той във внезапен порив на нежност я прегърна и целуна по бузата. Те замълчаха за минута.

— На живот и смърт! — шепнеше принцесата, след това го прегърна, приближи своето лице до неговите устни, и каза: — Мили, целуни ме още веднъж.

Редууд не трябваше да бъде молен и известно време влюбените се целуваха, а след това, хванати за ръка, тръгнаха към убежището, построено от братята Косар.

Така започна борбата срещу гигантизма.

Докато влюбените прекосяваха парка, сред дърветата се показаха множество джуджета на коне и напразно се опитваха да ги настигнат. В края на парка великаните отново бяха посрещнати от въоръжена тълпа джуджета и макар че Редууд поиска да се пребори с тях и да продължи, принцесата го изведе по един обиколен път. Докато вървяха по него, над главите им пропищя куршум.

Втора главаМладият Кадълс в Лондон

Без да знае нищо за хода на събитията, без да знае за новите закони, призоваващи към борба срещу гигантизма, без дори да подозира за съществуването на подобни настроения у представителите на човешкия род с нормални размери, младият Кадълс избра точно този ден, за да напусне своите варовикови кариери и да опознае околността. Все някога трябваше да се реши на това. В Чийзинг Ейбърт всички негови въпроси оставаха без отговор, защото новият наместник беше още по-прост от предишния, а и неизвестността го довеждаше до отчаяние.

„За какво работя в тези проклети кариери? — мислеше той. — Защо съм осъден да стоя само на едно място, без да мога да тръгна по широкия свят и да видя какво става там? Какво толкова съм направил, че ме осъждат по този начин? Не искам повече да търпя!“

Понеже беше човек на действието, той веднага превърна мисълта си в дело: грабна количката, вдигна я високо, удари я в земята и от нея не остана и помен. След това нарами цял ред вагонетки и ги запрати надолу по урвата. Взе грамадна буца вар и я хвърли след тях. После със силен ритник изкърти двадесетметровите железни релси на теснолинейката, която водеше към рудника.

— Много ми е притрябвало да копая тук до смъртта си! Да не съм червей? Да се ровя в камънака. Как не!

Решил по този начин съдбата си, в едно горещо пладне младият Кадълс закрачи през хълмове и долини към Лондон (може би защото случайно се бе обърнал в тази посока). Червените надписи, които срещаше на всяка крачка, както уплахата и учудването на всички срещнати, не му направиха никакво впечатление. Той не знаеше нищо за резултатите от изборите, които дадоха властта в ръцете на Катергам, знаменития „Джек — убиеца на великани“. Той не подозираше, че съгласно с нарежданията на правителството, разгласени по всички полицейски постове, на гигантите и изобщо на лицата с ръст над осем фута е забранено без специално разрешително да се отдалечават на повече от пет километра от мястото, определено им за пребиваване. Той не забелязваше, че след него тичат полицаи. Той, бедният и невеж великан, бързаше да опознае света.

Някога лондончани бяха слушали за него. Знаеха, че е глупав, но добродушен; че местният свещеник, упълномощен от лейди Уондършифт, прекрасно умее да го държи в ръце; че въпреки своя идиотизъм той високо цени благодеянията, които му се правят, и проявява трогателна благодарност към своите покровители и наставници. Затова, когато от вестниците стана известно, че и Кадълс трябва да сподели съдбата на другите гиганти, много хора го съжалиха.

Изобщо вестниците този ден бяха пълни с различни разсъждения за гигантизма и средствата за борба против него — всички бяха единодушни само в едно: в неизбежността на тази борба. В правителствения вестник недвусмислено се говореше за изтръгване на копривата от корен. В „Таймс“ с едри букви бе отпечатано заглавието „Гигантът Редууд продължава да се среща с принцесата“. „Ехо“ помести статията „Слухове за бунт на гигантите в Нортънланд“. „Уестминстърски вестник“ по навик се изказваше уклончиво, като се стараеше и по въпроса за гигантите да обедини либералната партия, разцепена на седем фракции според броя на лидерите й. Вечерните вестници единогласно съобщаваха за появата на гигант по пътя от Ню Кент.

— Искам да знам защо не пишат нищо за братята Косар — каза бледият момък, който седеше в кафенето и преглеждаше вестниците. — Според мен те са в дъното на цялата работа.

— Казват, че още един гигант избягал — отбеляза момичето на тезгяха, което бършеше чашите. — Винаги съм твърдяла, че това са много опасни съседи и трябва да се обуздаят.

— Иска ми се да видя Редууд — каза момъкът. — Видях принцесата — добави той след кратко мълчание.

— Как мислите, дали ще го пипнат? — попита момичето.

— Няма начин — отговори момъкът.

Когато младият Кадълс влезе в Лондон, умонастроенията там бяха точно такива.

Винаги си представям Кадълс такъв, какъвто го видях на пътя от Ню Кент, облян от лъчите на залязващото слънце, със смутено лице и ококорени очи. Улицата беше претъпкана с омнибуси, трамваи, файтони, велосипеди, коли и учудена тълпа от продавачи, жени, бавачки с малки деца и улични хлапета, които радостно припкаха в краката на гиганта. Стените и оградите бяха облепени със зацапани и изпокъсани предизборни афиши. Хората вдигаха врява до Бога. По прозорците на къщите и по вратите на магазините се трупаше народ, който бързаше да зърне нечуваното зрелище. Строителите зарязваха работата си на строежите и притичваха до фасадите. Само отделни полицаи, стъписани от неочакваната суматоха, се опитваха да въдворят ред, доколкото е възможно. Тълпата посрещаше Кадълс ту с подигравателни подвиквания, ту с открити ругатни, но той мълчаливо понасяше това от висотата на своя ръст и се учудваше на огромното множество човечета — той никога не беше виждал толкова хора наведнъж.

Като навлезе в самия Лондон, той бе принуден да забави ход, за да не смачка множеството, което се тълпеше от всички страни край него, за да го види. С всяка крачка тълпата ставаше все по-гъста, а на едно кръстовище, където се пресичаха две големи улици, той бе окончателно заставен да спре: тълпата го заобиколи от всички страни.

Великанът стоеше леко разкрачен, опрян с гръб на стената на една четириетажна сграда, която беше само с няколко фута по-висока от него. Главата му бе наведена, веждите сключени. Докато гледаше пигмеите, които щъкаха в краката му, той бе потънал в размисъл — опитваше се да примири сегашните си впечатления с предишните и да намери връзка между това множество, този бурен градски живот, и предишното си усамотение: ямите за вар, пеенето в църквата, любовниците, хванати от него в мига, когато се целуваха, проповедите на свещеника, неразрешените въпроси за небето и смъртта… Гигантът дълго гледа човечетата, най-после прокара пръсти през несресаната си коса и каза:

— Нищо не разбирам.

При звука на този необикновен за джуджетата глас, заглушен отчасти от звънците и клаксоните на омнибусите, които се опитваха да си пробият път през тълпата, хората изведнъж се развълнуваха. Чуха се възклицания:

— Какво става?

— Какво каза той?

— Каза, че нищо не вижда.

— Пита къде е морето.

— Иска да седне.

— Дайте му стол.

— Че не може ли, диването му с диване, да седне на някой покрив?1

— И за какъв дявол сте толкова много? — отново заговори Кадълс. — Какво правите тук, мънички човечета? Защо съществувате? Какво правехте тук, докато аз копаех за вас вар в ямите?

Странният глас на Кадълс, който нарушаваше дисциплината в клас в Чийзинг Ейбърт, накара тълпата да млъкне, а когато той спря да говори, тя отново зашумя, отново започнаха да се чуват ту загрижени, ту иронични възклицания.

— Искаме реч! Искаме реч! — през смях завикаха група младежи.

— Той говори, не му пречете! — крещяха други.

— Какво каза той? Пиян ли е или какво?

— Ха, ха, ха! — кискаха се кондукторите на омнибусите, които бяха успели да дочуят част от думите на Кадълс.

Един пиян американски моряк досаждаше на всички:

— Трябва да го изслушаме, той иска нещо.

— Пръждосвай се вкъщи, отвратително чудовище! — извика един вехтошар, седнал в кола, запрегната с малко конче. — Пръждосвай се, че да не ми подплашиш коня! Няма ли кой да му покаже откъде изгрява слънцето!

Скоро Кадълс усети, че някой го бута по крака. Поогледа се и видя малка фигурка в тъмносин мундир, която викаше нещо и оживено ръкомахаше.

— Какво има? — попита Кадълс, като се наведе.

— Не можете да стоите тук! — извика полицейският инспектор. — Тук спирането е забранено.

— А къде да отида?

— Върнете се вкъщи… Тук не можете да останете, пречите на движението.

— На кое движение?

— На уличното, разбира се.

— А накъде води то? Защо са се скупчили край мен? Какво искат? Изморих се да копая варовик за тях и да живея в самота. Искам да зная какво правят те и как живеят.

— Много жалко, но тук не е място за подобни обяснения. Моля ви настоятелно да продължите.

— Ясно, че и вие нищо не знаете.

— Настоятелно ви моля да се махнете!… Сериозно ви съветвам веднага да се приберете вкъщи… Ние нямаме специални разпореждания по отношение на вас, но това е противозаконно, така че… направете си труда веднага да се махнете оттук. Направете път, господа, сторете път! Назад, моля!

Улицата се изчисти пред Кадълс и той пое по пътя бавно, с наведена глава, като продължаваше да си говори:

— Не разбирам, нищо не разбирам. Не знаех, че на света съществува такова място. Какво ли правят тук? За какво е всичко това? Къде съм попаднал?

Тълпата слушаше тези думи, подсмихваше се и ги запомни, така че те скоро станаха общоизвестни. Остроумните младежи дори от доброто общество започнаха да си подвикват един на друг: „Ей, хора! Я вижте колко много хубавици! Как мислите, защо е всичко това? Не знаех, че на света съществува такова място!“ В печата се появиха недопустими игриви подмятания, още по-игриви отговори, накратко, излизането на Кадълс от ямите обогати английската реч с нови изрази. И тук гигантизмът изигра ролята на новатор.

А какво всъщност търсеше той? Какво точно не разбираше? На него му трябваха неща, които светът на джуджетата не можеше да му даде. Младият Кадълс се нуждаеше от компанията на себеподобни — от същества, които да може да обича, на които да се подчини, с които и за които би могъл да работи за осъществяването на цели, съответстващи на ръста му. Той търсеше нещо сродно на себе си, нещо близко, което не съществуваше в света на джуджетата. А и той търсеше всичко това несъзнателно, без да може да изкаже с думи своите потребности и дори без да е в състояние да ги формулира. През целия си кратък живот се въртеше в сферата на ограничения селски живот, а поради изключителността на положението си всъщност беше доста далеч и от него. За нищо нямаше определено понятие този изумително невеж човек. Той не знаеше какво са парите, не бе чувал нищо за търговия, за социален строй, за сложните отношения, които съществуват както между класите, така и между отделните хора.

Той имаше нужда… самият той не знаеше от какво. През остатъка от деня и цялата топла лятна нощ той скита из града, зяпаше уличното движение и съвсем непонятните за него занимания на малките хора. Дълго време прекара например на ъгъла на Пикадили, като гледаше как хората почти се бият за места в омнибусите. След това го забелязаха да стърчи над парка в Кенсингтън, но като видя стотиците хора, които играеха там на крикет, без да му обърнат капка внимание, и като разбра, че не може да отгатне смисъла на това, което правят, той си отиде.

Към полунощ отново дойде на Пикадили около цирка и завари там много народ. Хора и файтони сновяха по улиците, като че ли бързаха за някаква много важна работа. Вратите на ресторантите почти не се затваряха: едни влизаха, други излизаха. Явно правеха нещо там. Великанът зяпаше всичко това, а минувачите зяпаха него, едни се смееха, други му се караха.

— Защо е всичко това? — мърмореше си тъжно той. — Какво правят те? И колко бързат! Защо ли? Не разбирам…

Изглежда, никой не забелязваше нито пияните и изрисувани жени, скитащи наоколо, нито парцаливите бедняци, които се криеха по ъглите. На никого не правеше впечатление пустотата и нищожността на собствения му живот. Безкрайна нищожност и безкрайна пустота! Никой от тях не усещаше, че сянката на бъдещето, сянката на гиганта вече препречва пътя им…

Точно пред очите на Кадълс, от другата страна на улицата, на покрива на една къща светеха някакви магически букви, които най-накрая образуваха надпис, но той веднага изчезваше, за да направи място на друг. Ако Кадълс можеше да прочете тези надписи, той би получил пълна представа за основните нужди и стремежи на пигмейското общество. Първо се появи едно голямо Т, след него и други букви и най-накрая светна целият надпис:

Хоп! Този надпис изчезна и на негово място също буква по буква се изписа друг:

Забележете, не такъв, с който да се поддържа чистотата, а специален — „за неувяхваща младост“.

След това като последната страна на триъгълника, върху който се гради животът на съвременното пигмейско общество, блесна надпис:

С пукването на зората Кадълс прекрачи оградата на Риджънс парк, легна на тревата — там, където зиме правят пързалки — и спа около два часа. В шест сутринта той си поприказва с някаква мърла, която откри да спи близо да Хамстед Хилс, и подробно я разпита защо живее.

Скитанията на Кадълс из Лондон завършиха сутринта, защото той много огладня. Като видя близо до една фурна количка, натоварена с пресни, дъхави хлябове, той в първия миг малко се поколеба, но след това коленичи и започна да лапа. Докато хлебарят изтича за полицай, изгладнелият великан успя да изпразни цялата количка, а грамадната му ръка, пъхната през прозореца на фурната, шеташе из долапите и лавиците. Като грабеше франзели и продължаваше да дъвче, младият Кадълс тръгна по улицата и започна да оглежда колбасарските магазинчета, за да намери нещо по-вкусно. Тъй като по това време в Лондон имаше голяма безработица и продуктите от първа необходимост бяха много скъпи, то гладната тълпа на квартала се отнесе към неговата постъпка с голяма симпатия: ръкопляскаше, смееше се и викаше „браво“.

— Искам да ям — отговори Кадълс на полицая, който се опита да му внуши някои елементарни понятия за правото на собственост.

— Браво! Браво! — викаше тълпата.

Но пред колбасарницата гигантът беше спрян от шестима полицаи, които го заудряха с палките си по краката.

— Чуйте, уважаеми! — каза полицейският пристав. — Нали знаете, че ви е забранено да напускате мястото, където живеете! Хайде, аз ще ви придружа до дома ви.

Но това не беше толкова лесно. Беше нужно много време, за да бъде обуздан гигантът. Доста дълго полицаите тичаха подире му по улиците, като бутаха колички, натоварени с въжета и вериги, с които се опитваха да завържат арестанта, но така и не успяха.

А не можеха и да го убият.

— Той не е със заговорниците — каза Катергам. — Не искам да си цапам ръцете с кръвта на невинен… Докато не опитам всички други средства… — добави той нерешително.

Отначало Кадълс не разбра, че искат да го арестуват, а когато разбра, посъветва полицая да не се шегува и като направи една огромна крачка, се изгуби от погледа на преследвачите си. Като прекоси Хароу Роуд, където ограби една фурна, той пое към Сейнт Джоунс Ууд и седна в някаква градина. Но полицията го наобиколи и тук.

— Ще ме оставите ли най-после на мира? — извика Кадълс, скочи и отново закрачи през градините, като събори няколко огради, стъпка петнадесетина качета с растения и развали доста пътечки.

Полицаите обаче не мирясваха. Повечето от тях тичаха по улиците край оградите, а един от тях, доста пъргав и енергичен, вървеше по петите му. Когато гигантът излезе на Иджър Роуд, той, разбира се, предизвика обичайния смут сред тълпата. Надойдоха още полицаи (някои бяха с пушки) и един от тях на кон стъпи върху крака му, поради което бе смъкнат от седлото.

— Оставете ме на мира! — отново извика нещастникът. — Аз не правя нищо лошо.

До тази минута Кадълс нямаше оръжие, защото бе захвърлил въжето си още в Хайд парк, но сега почувства нужда да се въоръжи. За тази цел той свърна към западната сточна гара, изкърти висок стълб на електрически фенер, нарами го и пое, или по-точно закрета напред.

От Уолтхайм зави на запад и през гробищата излезе на Хайгейтския хълм, откъдето се виждаше целият Лондон. Там той поседна в една градинка с гръб към някаква къщичка. Беше по обяд. Скитането от ранна сутрин беше уморило гиганта, а преследванията на полицията го ядосаха. Впрочем сега тълпата не му досаждаше. Минувачите бяха започнали да се страхуват от видимо разсърдения въоръжен великан и стояха на разстояние, наблюдаваха го отдалеч иззад най-различни „прикрития“.

— Какво са се залепили за мен! — мърмореше Кадълс, като сърдито си гризеше ноктите и гледаше към града, който се простираше в краката му. — Трябва да ям. Сякаш не могат да бъдат по-спокойни.

Умора, скръб, смут и безсилие бяха изписани на лицето му.

— Нищо не разбирам — продължаваше да мърмори той. — Нищо не разбирам! Какво им сторих? Защо ме преследват? Никъде не мога да отида!… Виж ти! Лоши хора!… Иди, че работи за тях! Вади камъни! Как ли пък не!… Не ти дават никъде да отидеш!

В този миг иззад каменната стена на градината се подаде познатата му фигура на полицейския пристав, възседнал кон.

— Махайте се оттук! Оставете ме на мира! — раздразнено извика гигантът.

— Трябва да изпълня своя дълг — каза полицаят леко пребледнял, но с решителен глас.

— Казвам ви, оставете ме на спокойствие! Аз също искам да живея, както и вие… Искам да ям, искам да мисля, искам да гледам… На кого преча?

— Така повелява законът — каза полицаят, като продължаваше да стои до стената. — Законите не ги създаваме ние.

— Нито пък аз — каза Кадълс. — Вие, малките човечета, сте ги измислили още преди да се родя… Хубави са вашите закони! Да не мога да ям, да не мога да се движа, да си почивам, а само да работя за вас! Човек няма къде глава да прислони!… Какво ли само не измислихте!

— Аз в тези неща не се бъркам — каза полицаят. — Работата ми не е да споря и да доказвам, а да изпълнявам закона.

При тези думи той се качи на оградата и се приготви да скочи в градината, а след него се показаха и други полицаи.

— Ей, вие там, чуйте ме добре! — каза Кадълс, като приближи и стисна здраво железния стълб. — Не искам да се карам с вас, оставете ме на мира!

— Покажете му заповедта — каза полицаят, като се опитваше да се овладее. Един от полицаите веднага му подаде лист хартия.

Преди да прочете заповедта на гиганта, приставът се опита да му я обясни със свои думи.

— За вас, знаете ли, има заповед да се върнете вкъщи, при варниците. Идете си доброволно, защото иначе ще стане по-зле.

Кадълс само изръмжа в отговор.

Тогава полицаят гръмко прочете заповедта, а след това даде знак на своите подчинени и на оградата се възправиха четири фигури, въоръжени с пушки. Фигурите бяха с кафяви мундири.

Щом видя пушките, Кадълс кипна, защото си спомни как стопаните от Еркстън ходеха на лов за мишки.

— По мен ли ще стреляте? — извика той, като излезе извън себе си от ярост и страх.

— Ако не се подчините на закона… — започна полицаят, но отново бе принуден да прекрачи стената и да скочи на улицата, защото железният стълб на великана се спускаше отгоре му от петдесетфутова височина.

— Бум, бум, бум, бум! — чуха се четири изстрела от едрокалибрените оръжия и едновременно с това каменната стена се пропука от удара на гиганта, а парчета от нея изхвърчаха на улицата. Стрелците се разбягаха на различни страни, но по ръката на единия от тях заедно с прах от стената се посипаха и капки от някаква топла червена течност.

Въпреки страха си от гиганта смелите полицаи изтичаха встрани, обърнаха се и отново стреляха. Нещастният Кадълс, пронизан от два куршума, свирепо се обърна назад, за да види кой го бе ранил така болезнено в гърба. Бум! Бум! — внезапно се чу отново и след това земята сякаш изчезна под краката му, къщите, дърветата, покривите се завъртяха пред очите му, а вместо тях се появи чистото синьо небе и се надвеси сякаш на няколко метра над главата му.

Един от зрителите, който наблюдаваше цялата сцена от покрива на съседната къща, разказваше, че няколко секунди след падането си Кадълс бавно вдигнал ръка, допрял я до раната на гърдите си и след това я приближил към очите си. Лицето му придобило страдалчески израз. След това ръката на гиганта безжизнено се отпуснала, а тялото след няколко конвулсивни движения останало неподвижно.

Първият стрък от гигантската коприва, най-малко опасният според Катергам, бе отскубнат от неговата решителна ръка.

Трета главаДва дни от живота на Редууд

Щом властта попадна в ръцете на Катергам, той веднага заповяда да бъдат арестувани старите Косар и Редууд като главни сеячи на гигантската коприва.

Не беше трудно да арестуват Редууд. Той наскоро бе претърпял сериозна операция и едва бе станал от леглото си. Седеше в меко кресло пред камината, отрупан с вестници, от които за първи път научи за борбата на Катергам с гигантизма и за страшния облак, надвиснал над принцесата и над неговия син. Това беше същата сутрин, когато бе убит младият Кадълс и когато младият Редууд бе ранен по пътя му към мястото на срещата с принцесата. В информациите последните новини фигурираха доста завоалирани. Старецът препрочиташе неясните пасажи изтръпнал от страх и с нетърпение очакваше нови сведения, когато изведнъж вратата на стаята му се отвори.

— Вечерният вестник ли? — попита старецът, като се изправи, но вместо да донесе вечерния вестник, слугата въведе полицейски пристав, зад чийто гръб надничаха двама-трима полицаи.

— С какво мога да ви бъда полезен? — учтиво попита Редууд.

След този въпрос той два дни не получи никакви сведения за сина си.

Полицаите бяха докарали и файтон, за да отведат Редууд, но когато разбраха, че е болен, решиха да го задържат под домашен арест до оздравяването му. Къщата бе обкръжена от полицаи и временно се превърна в затвор. Това беше същата къща, в която се бе родил младият Редууд, първият човек, захранен с Хераклофорбия. Майка му бе умряла и старецът живееше сам в тази къща вече осем години.

Редууд вече беше сух, побелял човечец с малка остра брадичка и все още живи черни очи. Като младеж той беше строен и вежлив в обноските си, запазил бе своя тих гласец и сега, но на лицето му се беше изписало нещо неизразимо: онази решителност и сдържано достойнство, с които се отличават хората, прекарали цял живот в размисъл над съдбовни въпроси. Контрастът между външността на Редууд и престъпленията, в които го обвиняваха, учуди дори полицейския пристав, на когото бе заповядано да го арестува.

— Виж ти — каза той на един от своите подчинени, — едва не преобърна света с главата надолу, а изглежда като кротка овчица. Ще си кажеш, че е по-почтен човек от нашия съдия Хенгброу… Да, всичко идва от маниерите! Един е мил и сдържан, а друг е все навъсен и непрестанно се кара.

Но Редууд не запази задълго репутацията си на мил и сдържан човек. Когато научи за своето арестуване и трябваше да присъства на обиска на жилището си, той много се развълнува и дори повиши тон. Най-много се тревожеше за съдбата на младия Редууд, за когото полицаите не искаха да му дадат никакви сведения.

— Но аз ви казвам, че е мой син — напразно повтаряше старецът. — Мой единствен син! Питам ви и ви моля за него, а не за храната.

— Много съжалявам, че не мога да ви кажа нищо за него, господине — отговори полицаят, — но ние имаме строги разпореждания…

— Кой ги е дал? — настояваше старецът.

— Забранено ни е да даваме сведения, господине — отговори полицаят и затвори вратата след себе си.

— Кръстосва стаята — съобщи един от полицаите на пристава, когато той след известно време дойде да види какво прави пленникът.

— Това е добре, ще се успокои.

— Не знаех, че гигантът, който ухажва принцесата, е негов син.

Редууд бързо разбра, че между него и външния свят е издигната стена. Изведнъж се чу как той отива до вратата, опитва се да я отвори, след това започна да блъска, за което получи забележка от часовия. После отиде до прозореца. Минувачи бяха започнали да се събират около къщата и да гледат нагоре. Полицаят побърза да разпръсне множеството. След това Редууд започна непрекъснато да дърпа звънеца и полицаят бе принуден да заяви, че ако продължава така, ще пререже жицата.

— Господине, звънете само ако имате нужда от нещо — добави той, — а ако звъните, за да протестирате, ще стане по-зле за вас: ще прережем жицата и тогава никой няма да се отзовава на вашите повиквания.

— Но нима не можете да ми съобщите…

Полицаят затвори вратата.

Редууд застана до прозореца, впил поглед в улицата.

Тя обаче не можеше да му съобщи нещо особено за живота на външния свят. Обикновено доста спокойна, този ден тя бе по-тиха от всякога. От време на време ще изтрополи някой файтон; ще премине обикновен минувач или хамалин; ще притичат група деца; ще мине бавачка с бебе или готвачка с покупки — и нищо повече. Хора прииждаха и от долната, и от горната страна на улицата, но всеки гонеше личните си интереси, а обществената им позиция по нищо не можеше да се отгатне. Като виждаха, че къщата на Редууд е обкръжена от полицаи, някои от минувачите тръгваха по другия тротоар, над който от съседната градина бяха надвиснали листата на гигантски лопуш, а други отиваха при полицаите и питаха какво се е случило.

Отсрещната къща, номер 37, беше сякаш изоставена. Веднъж на прозореца на третия етаж, навярно от спалнята, се подаде главата на слугиня. Редууд започна да ръкомаха. Отначало тя прояви интерес и започна да му прави някакви неясни знаци, но след това видя полицая, обърна се и махна с ръка. След доста дълго време от номер 37 излезе един старец и без да погледне встрани, тръгна нагоре по улицата.

Така измина цялата сутрин.

Следобед на съседната голяма улица се чуха виковете на вестникарчетата, но никое от тях не сви по улицата, където живееше Редууд. Това наведе стареца на мисълта, че полицията е завардила кръстовищата. Той се опита да отвори прозореца, но полицаят, който пазеше отвън, го спря.

Часовникът на църквата удари един.

Донесоха обяд на Редууд.

Той хапна няколко залъка, изпи доста уиски и отново отиде на прозореца. Времето течеше много бавно. Редууд поспа час-два.

Събуди се от някакви далечни удари или тласъци. Прозорците дрънчаха като при земетресение, но това трая само за миг, после всичко утихна. След известно време тласъците се подновиха, после намаляха и накрая съвсем престанаха. Доловеното от Редууд странно явление беше толкова необикновено и едва доловимо, че той се усъмни дали наистина е имало нещо и без да се спира повече на това, премина към размисли върху собствената си съдба.

Защо беше арестуван?… Вече два дни Катергам е начело на правителството. Навярно е започнал да изскубва копривата от корен…

Да изскубва копривата! Но какво може да направи Катергам? Всъщност той е религиозен човек и не може безпричинно да прибягва към насилие.

Да изскубне копривата! Може би Катергам възнамерява да изпрати принцесата отвъд пределите на Англия? Тогава, то се знае, младият Редууд ще има доста неприятни изживявания. Може би… Но да арестуват баща му? Защо не му казват нито дума за съдбата на неговия син?… Трябва да се предполага, че тук има нещо друго… някаква по-всеобхватна мярка.

Може би искат да арестуват всички гиганти и да ги натикат в затвора?

Старият Косар сигурно също е арестуван… Но не трябва да се забравя все пак, че Катергам е религиозен човек.

Колкото и да потискаше своите лоши предчувствия, Редууд ясно разчиташе две думи, изписани с огнени букви върху черната завеса, която скриваше околния свят от него. Редууд старателно не им обръщаше внимание, но те се навираха в очите му, натрапваха са на съзнанието му.

„Всеобщо изтребление!“ — старецът не можеше повече да отклонява своя поглед.

Не! Това е невъзможно! Напълно невъзможно! Все пак Катергам е човек религиозен! Цивилизован човек! А и вече е твърде късно! Изминали са толкова години! Гигантизмът пусна корени, започна да буди надежди. В колко много области могат да бъдат полезни гигантите!

Редууд скочи и започна да се разхожда из стаята, като си мърмореше:

— Не, не, това е невъзможно! Човешкият род още не е толкова побеснял! Невъзможно! Немислимо! Нелепо! Каква е ползата да се убиват хората гиганти, когато гигантизмът вече трайно се е вкоренил в низшата природа? Могат ли хората да се справят с тази природа без помощта на гигантите? Не, той не може да направи подобно нещо! Наистина не може! Всеобщо избиване на гигантите в никакъв случай не трябва да се извършва!

След като произнесе тази тирада, старият, Редууд внезапно замлъкна. Какво е това?

Този път вече не се лъжеше — стъклата на прозорците дрънчаха от някакви глухи, далечни удари. Редууд се спусна към прозореца и погледна към улицата. Убеди се, че слухът му не го мами: в отсрещната къща също бяха усетили тласъците. Някаква жена от прозореца на спалнята на горния етаж и някакъв мъж от прозореца на приемната — един етаж по-долу — с явно безпокойство подадоха глави и бързо се скриха. Виждаше се, че и полицаят на улицата също се вслушва напрегнато.

„Залпове — помисли си Редууд, като се отдръпна от прозореца, — пушечни залпове?…“

В тази минута му донесоха чай, много силен, точно такъв, какъвто обичаше. Навярно бяха попитали готвача му. След като изпи чая, Редууд не можеше повече да стои на едно място и закръстосва из стаята. Сега умът му беше по-свеж, способен на логически заключения.

Стаята, в която се намираше, му бе служила двадесет и четири години за кабинет. Беше обзаведена след сватбата и оттогава подредбата в нея не бе променяна. В ъгъла до прозореца имаше голямо писалище с множество рафтчета, чекмеджета и преградки, до писалището — въртящ се стол, по стените — лавици с книги, наредени по азбучен ред, а до лъскавата бронзова хамина стоеше мека кушетка. Турският килим с ярки цветове, копринените пердета и електрическите лампи, заместили газените, бяха единствените по-нови придобивки на кабинета.

Но заниманията на Редууд с Храната на боговете бяха оставили доста следи в тази стая. На една от стените в няколко редици бяха закачени снимки на младия Редууд, на синовете на Косар и на други гиганти — в различни възрасти и в различни пози. Дори наивното лице на младия Кадълс бе намерило място в тази колекция. В ъгъла на специална поставка стоеше стрък гигантска трева от Чийзинг Ейбърт, а отпред на лавицата — три празни главички от гигантски мак, големи колкото шапки. Най-накрая над камината като украшение стърчеше грамаден череп на гигантска свиня от Окчам.

След като отново обиколи стаята няколко пъти, Редууд се спря пред снимките, особено пред тази на сина си.

Те му напомниха много позабравени личности и приключения: нерешителния Бесингтън, братовчедката Джейн, Косар по време на нощната акция в стопанството, след това гигантската детска стая, първите думи на малките великани, първите прояви на тяхната взаимна привързаност. Сега всичко това възкръсна пред очите му като през бинокъл в слънчев ден — на голямо разстояние, но с ясни и отчетливи очертания.

Изведнъж го обзе тревожната и пророческа мисъл, че точно сега зад черната завеса, която го отделя от външния свят, зад това проклето мълчание младите Косар, неговият син и другите плодове на великото откритие, дало началото на ерата на гигантите, може би се борят — борят се за своя живот! А може би точно в този миг синът му лежи ранен, пребит, мъртъв!

Редууд се дръпна назад ужасено и се заразхожда из стаята.

— Това не може да бъде! — извика той. — Това не е възможно! Не може всичко да свърши така!

Вик на ужас, който често излиза от човешките уста и който хората чуват безброй пъти, преди да са достигнали до един по-философски възглед за света…

— Това не може да бъде! Господи Боже мой! Какво е това?

Редууд се спря като закован.

Сега вече се тресяха не само прозорците, а цялата къща сякаш се разклащаше из основи. Редууд имаше усещането, че някакъв удар се стоварва върху покрива на къщата. Чу се звън от счупени стъкла, падащи на улицата, и след това настъпи тишина, нарушавана само от стъпките на случаен минувач.

Тези стъпки накараха Редууд да се опомни. Той се спусна към прозореца, който се оказа счупен. Сърцето на стареца заби отчаяно. Той почувства, че е настъпил решителният миг, че нещо си отива окончателно и безвъзвратно. И отново го споходи мисълта за собственото му безсилие — проклетата завеса сякаш още по-плътно се спусна пред очите му.

От прозореца се виждаха съвсем малко неща — пред къщата не бе запален уличният фенер и на небето от югоизток се издигаше лек, колеблив червеникав пламък. Нито се забелязваше някакво движение, нито до слуха му достигаха звуци или викове — нищо не можеше да му обясни тайнственото значение на току-що станалата катастрофа.

Червеникавият пламък ту се усилваше, ту почти изчезваше. Когато се загубваше, Редууд започваше да се съмнява в съществуването му, а щом лумнеше наново, той се мъчеше да отгатне произхода му. Цялата нощ старецът посвети на това занимание. От време на време му се струваше, че вижда огнените езици на далечен пожар, а малко след това си казваше, че това дори не е пламък, а просто отражението на уличните светлини на големия град. Сутринта то изчезна окончателно в пламъците на зората.

Какво значеше всичко това? Навярно пожар, но дали е близък или далечен? А и трудно можеше да се определи дали се извива дим или по небето се носи облак.

Към един часа над мястото на пожара се замяркаха светлините на прожектор, които кръжаха до сутринта. Какво значеше всичко това? Този въпрос измъчваше Редууд през цялата нощ, но до окончателен отговор той така и не успя да стигне поради липса на сведения, защото никакви други звуци или светлини не се видяха през цялата нощ. Наистина отдалеч се чуваха някакви викове, но това можеха да бъдат възгласите на някоя пияна компания от съседната улица.

Цялата нощ Редууд прекара до прозореца, а призори, победен от умората, реши да легне на кушетката, сложена между писалището и камината, срещу въглените, които мъждукаха слабо под черепа на гигантската свиня.

Тридесет и шест безкрайни часа прекара старецът под арест, без да знае нищо за великото противоборство на дребните хорица и зараждащия се гигантизъм.

Черната завеса, която скриваше от него случилото се през последните два дни, се вдигна така ненадейно, както се бе спуснала. На следващия ден вечерта вниманието на Редууд бе привлечено от трополенето на файтон, който спря пред къщата. От него слезе около тридесетгодишен мъж, гладко избръснат, добре облечен и с прекрасни маниери. След минута той вече беше в стаята.

— Господин Редууд — каза мъжът с учтив поклон, — не искате ли да дойдете с мен при господин Катергам? Той желае да ви види колкото може по-скоро.

— Желае да ме види? — едва можа да промълви Редууд. — А какво направи той със сина ми? — попита старецът след кратко мълчание.

— С вашия син ли, господине? Той вече е по-добре. Поне такива са последните новини.

— Как така по-добре?

— Но нали вчера беше ранен, господине. Нима не сте чул за това?

Това предположение — че е чул каквото и да е — страшно ядоса стария Редууд.

— Вие знаете, че бях затворен и не съм могъл нищо да чуя! — извика той сърдито.

— Господин Катергам се страхуваше за вас, господине… По улиците беше опасно и всичко можеше да се случи… Арестуваха ви, за да ви избавят от някоя неприятна случайност, господине.

— Арестуваха ме, за да не мога да помогна на сина си или да му съобщя нещо — грубо го прекъсна старецът. — Но кажете какво се е случило. Разкажете ми всичко! Нима сте ги избили?

— За съжаление не, не успяхме, господине — кратко и ясно отговори мъжът.

— И вие имате смелостта да ми отговаряте по този начин?

— Откровеният ми отговор доказва, че не сме имали намерение да ги избиваме. Ние започнахме боя, но не бяхме достатъчно подготвени.

— И как свърши всичко?

— Свърши се с това, господине, че гигантите… донякъде… победиха…

Целият свят за миг се промени в очите на Редууд. Спазмите, които бяха стегнали гърлото му, завършиха с въздишка на облекчение.

— Значи гигантите победиха, така ли? — извика с възторг Редууд.

— Битката беше ужасна, разрушенията нечувани… И всичко това поради едно фатално недоразумение. На север и в централните райони всички гиганти са избити.

— Значи сражението все още продължава?

— Не, господине, бялото знаме е развято. Има примирие.

— Кой вдигна бяло знаме, гигантите ли?

— Не, господин Катергам. За всичко е виновно едно фатално недоразумение. Затова господин Катергам иска да ви разкаже точно как стоят нещата. Гигантите настояват за вашето посредничество.

— А къде е синът ми и как е той? — прекъсна го нетърпеливо Редууд.

— Той беше ранен.

— Какво? Разкажете ми подробно.

— Той отиваше с принцесата… преди укрепленията на братята Косар да бъдат окончателно обкръжени… при тях в Чийзинг… на излизане от дъбовата гора се натъкнаха на пехотен отряд. Войниците бяха много разтревожени този ден и появата на вашия син създаде паника.

— И го застреляха?

— Не, господине, напротив, спуснаха се след него. Само някои от тях започнаха да стрелят въпреки строгата заповед.

Редууд поклати недоверчиво глава.

— Уверявам ви, господине. Макар че заповедта не се отнасяше за вашия син, а за принцесата.

— Това ми е ясно. И после?

— След това гигантите се спуснаха с викове към укреплението, като прекосиха великанския глог. Но тук един войник се объркал и стрелял. Казва, че вашият син се намесил…

— Ето на…

— Но няма нищо, господине. Сигурни сме, че раната му е лека.

— Откъде научихте?

— Той сам ни писа, че вече е по-добре. Оправя се.

Редууд стоя мълком около минута със скръстени ръце, а след това даде воля на своето негодувание:

— Така е! Започнали сте една безсмислена война, направили сте непростими и жестоки грешки, а сега казвате, че не сте искали да ги избивате!… А какво стана с другите?

Младият човек явно не разбра въпроса.

— С другите гиганти — поясни Редууд. — Каква е тяхната участ?

— Тридесет души са убити, господине — отговори смутено мъжът.

— А останалите са ранени?

— Да, господине.

— И Катергам иска да ме види! — извика Редууд, като се задъхваше. — Къде са ранените?

— Някои още по време на боя се скриха в укрепленията… сигурно са знаели…

— Как да не знаят… Ако не беше Косар… Старият Косар там ли е?

— Да, господине. Всички гиганти са се събрали там освен онези, които не са участвали в боя и сега се движат свободно благодарение на примирието.

— Значи вие сте разбити! — каза Редууд.

— Не, господине, не сме разбити. Не може да се каже такова нещо. Но гигантите нарушават военните норми — миналата нощ и сега, след като ние прекратихме нападението. Тази вечер започнаха да бомбардират Лондон.

— Че какво нарушение има тук?

— Ами стрелят с бомби, пълни с отрова!

— Каква отрова?

— Да, господине, отрова. Храната…

— Хераклофорбията?

— Да, господине. Господин Катергам…

— Е да, разбира се, че сте бити! Сега ми е ясно! На какво можете да се надявате? С какво могат да бъдат възнаградени вашите усилия? Вие ще се нагълтате с Хераклофорбия заедно с уличния прах! Той прониква навсякъде! За какво ще се биете тогава? А отгоре на това говорите и за военни норми! Боже мой! И защо аз да се намесвам? Притрябвало ми е да спасявам убийци! Вашият сапунен мехур се пукна и направи много пакости — какво мога да сторя аз сега?

— Въпросът е там, господине — почтително го прекъсна младият човек, — че гигантите не искат да говорят с никой друг освен с вас. Те настояват за вашето посредничество, а ако вие ни откажете, то аз се страхувам… страхувам се, че кръвопролитието ще се поднови…

— От ваша страна — може би.

— Не, господине, от двете страни… Светът е решен да се отърве от гигантизма.

Редууд се огледа и очите му се спряха на портрета на сина му. Като помисли малко, той каза на пратеника на Катергам:

— Е добре, да вървим.

Срещата му с Катергам протече съвсем не така, както си представяше. Редууд беше виждал сегашния министър-председател само два пъти: първия път на един банкет, а втория — по коридорите на палатата, затова си го представяше такъв, какъвто го рисуваха във вестниците: „Джек — убиецът на великаните“. Накратко, Редууд познаваше легендарния Катергам, който никек не приличаше на истинския.

Като влезе в кабинета на държавния мъж, Редууд съвсем не видя лицето, което си бе представял. Черните очи, косата, орловият нос на великия оратор си бяха на мястото наистина, но лицето му не излъчваше нито високомерно презрение, нито сила, нито величие. Пред Редууд стоеше мъничък, слаб, измъчен от безсъние човек със сенки под очите. Този човек явно се намираше в затруднение и страдаше, силно страдаше. Той посрещна Редууд доста бодро, но веднага се издаде: с един жест показа, че се поддържа изключително с лекарства — преди да заговори, бръкна в джоба си, извади някакво хапче и бавно го сложи в устата си.

Въпреки страданията си, въпреки че беше с дванадесет години по-млад от Редууд и бе направил множество грешки, Катергам все пак притежаваше някакъв магнетизъм, ако можем да се изразим така, с който покоряваше събеседниците си. Още от първата минута той поведе разговора, определяше тона и насоката му. Това ставаше някак от само себе си. Щом влезе в кабинета, Редууд се смути и стисна протегнатата му ръка, макар че не искаше да го прави. След това Катергам започна просто и ясно да излага средствата, с които трябва да се предотврати катастрофата.

Той говореше доста пространно и спокойно, като в парламента, и дори няколко пъти каза „господа народни представители“. От време на време умората си казваше думата, веднъж Катергам се подпря (по време на цялата аудиенция двамата събеседници стояха прави) и глътна още едно хапче.

Редууд рядко изказваше мнение и накрая му се стори, че е обикновен слушател на някакъв необикновено артистичен монолог, произнесен с великолепен глас и завладяваща интонация. Монологът се лееше безспирно — ту привеждаше необорими доводи, ту поразяваше с енергичната си нападателност, — но мисълта на оратора очевидно течеше по предварително определена схема, без да свърне встрани и пренебрегвайки всички пречки и странични обстоятелства. Вместо противник, себеподобен, човек, с когото можеш да поспориш и поговориш, когото можеш да заставиш да поеме нравствената отговорност за извършените от него постъпки, Редууд видя пред себе си носорог, цивилизован носорог, изскочил от демократичните джунгли и устремил се презглава напред. В посоката, в която препускаше разяреното животно, нищо не можеше да го спре, а встрани то дори не поглеждаше. Подобни хора сякаш са родени да си пробиват път през тълпата. За тях няма грешки, няма бедствия, по-ужасни от логическото противоречие, и наука, по-важна от механичното „съгласуване на интересите“. Икономика, географски особености, психологически пречки за тях не съществуват, както не съществуват рязаните пушки, влаковете или географската литература за техния прототип — носорога. Те знаят само митинги, публични диспути и гласуване — най-вече гласуване! Те са въплъщение на гласуването, макар че зад това гласуване няма нито една сериозна мисъл.

И ето, тази непобедима говореща машина бе пусната в действие.

От думите на Катергам ясно се виждаше, че той дори и сега, сред разразилата се криза, няма ни най-малка представа за причините, които са я предизвикали. Той не знаеше и не искаше да знае, че на света съществуват физични и икономически закони, действия и противодействия, привличане и отблъскване, които дори единодушното решение на цялото човечество не би могло да отмени, а съпротивата срещу тях е равносилна на гибел. Той не знаеше, че съществуват морални закони, които не се подчиняват на някакво си „обществено мнение“, които не могат да бъдат заглушени с никакви викове „господа народни представители“. Беше ясно, че дори от шрапнела, дори от Страшния съд Катергам ще се скрие зад някакво лукаво решение на парламента.

В момента той явно се интересуваше не от самия двубой, не от силите, които се борят на живот и смърт, а от въпроса, как ще погледне на всичко това „парламентарното мнозинство“ — единствената реалност, достъпна за него. Той трябваше или да разбие гигантите, или да потъне в тълпата, да се откаже от властта, т.е. да престане да олицетворява боготвореното от него мнозинство. Въпреки неуспеха, въпреки грубите грешки, въпреки опасността от непоправими последици за обществото, въпреки че ръцете му бяха омърсени и можеха да потънат до лакти в кръвта на убитите — той не губеше надежда, все още вярваше, че с речи, с оправдания, с нареждания и постановления работата може да се оправи, скъсаната верига отново да стане цяла. Разбира се, той бе поразен и огорчен, освен това страшно уморен и болен, но… ако можеше да запази своето влияние над мнозинството, ако можеше отново да говори!…

Докато Катергам говореше, Редууд имаше чувството, че той ту се издува, ту се свива, ту се отдалечава, ту се приближава. Ролята на Редууд в тази среща се оказа нищожна. Той едва успяваше да вмята прости фрази като: „Така е!“, „Да, господине!“, „Имате право да го предположите“, „Защо тогава започнахте…“

Но съмнително е дали Катергам чуваше тези фрази. Речта му заобикаляше възраженията на Редууд, както реката заобикаля скалите. Този невероятен човек стоеше в своя официален кабинет, в своята тържествена поза и говореше ли, говореше до безкрай — говореше красиво, убедително, без да спре дори за миг, сякаш се страхуваше, че в паузата сред неговите доводи ще проникне нещо чуждо, противоречиво и въплътено в думи, а той забелязваше единствено тях. Стоеше сред баналното и зле поддържано великолепие на държавната машина, в която неговите противници един след друг изнемогваха под бремето на вярата, че възможността да се месят в живота на държавата представлява творческата сила в този живот. А отвън леко се полюляваше и почукваше по стъклото един лист от гигантски бръшлян, който затъмняваше със сянката си цялата стая…

Колкото повече Катергам говореше, толкова повече Редууд се убеждаваше, че речта му е лишена от смисъл. Разбираше ли този човек, че докато говори, вселената не спира своя ход? Разбираше ли той, че през това време гигантизмът шества непобедимо по земята? Пък и дали знаеше, че времето съществува не само заради парламентарните дебати и че Върховният съдник разполага с други наказания за пролятата кръв освен парламентарния контрол и цензурата?

Редууд пожела неудържимо да прекрати най-после този безспирен монолог и да се върне към работата си, към здравия смисъл, към обсадения лагер, в който беше раненият му син. Заради него той търпеше неудържимото красноречие на Катергам, но в един момент почувства, че още малко, и това красноречие ще притъпи неговата бдителност, ще го хипнотизира, ще го приспи. С гласа на знаменития оратор той трябваше да се бори физически, както с жестовете на хипнотизатор.

В светлината, в която Катергам разглеждаше фактите, те избледняваха и се губеха. Човек лесно можеше да ги пренебрегне.

Какво всъщност каза този човек?

Всичко и нищо. Говореше много подробно, много картинно и съвсем безсмислено. Дълго приказваше за кръвопролитието — колко е неуместно, нежелателно, вредно. Много бе казано и за гигантизма — колко е уродлив, противоречащ на законите на природата, недопустим. Но всичко това нямаше никакво практическо приложение, не водеше до нищо. Главното в речта на Катергам бе, че той предлагаше да се прибегне до компромис.

Предлагаше на гигантите да капитулират, да се махнат от обществото на малките хора и да създадат своя собствена общност.

— А къде? — едва успя да вмъкне Редууд.

Този път красноречието на Катергам, срещнало препятствие, се изля в друга посока. Като погледна за пръв път Редууд в очите и придаде на гласа си голяма убедителност, той започна да бъбри за прелестите и удобствата на подобен самостоятелен живот, а колкото до мястото, той смяташе, че този въпрос е второстепенен и може да се реши по-късно. И завърши с предложението Храната на боговете да се приготвя само там, където ще живеят гигантите.

— А принцесата? — попита Редууд.

— Е, принцесата е специален случай — нашият разговор не се отнася за нея.

— Но това е глупаво! — извика Редууд.

— После ще поговорим по този въпрос. А сега, след като постигнахме съгласие, приготвянето на Храната на боговете трябва да се прекрати…

— Но аз не съм дал никакво съгласие — прекъсна го Редууд.

— На земята не могат да живеят едновременно два човешки рода — малък и голям! Ако родът на гигантите се размножи…

— Няма да споря по този въпрос с вас — каза Редууд. — Да говорим само за моя син и за неговите другари. Затова дойдох тук. Кажете точно какво искате от тях?

Говорещата машина отново заработи.

— На гигантите ще бъде предоставено всичко. Те прекрасно могат да си живеят (някъде в Северна Америка или в Южна Африка) както намерят за добре, без да пречат на никого, и да си организират живота така, както искат!

— Но това е невъзможно! — извика Редууд. — Сега гигантите са много, те са пръснати по целия свят, как ще ги съберете?

— О, ние ще сключим международни съглашения! Това не е трудно. Вече сме говорили по този въпрос. Само си помислете колко хубаво ще бъде! Великаните ще заживеят отделно, по свой вкус, без да пречат на някого и без някой да им се бърка в работите. Нека правят каквото си искат, дори ще бъдем доволни да установим търговски връзки с тях. Те могат да бъдат напълно щастливи! Помислете си само…

— Но при условие че нямат деца, така ли?

— Да, разбира се. Не можем да им позволим да се размножават. По такъв начин, господине, ние ще спасим света от ужасните последици на вашето откритие. Все още не е късно. Но ние искаме да бъдем хуманни. Въпреки че имаме средства да ги заставим, не трябва да забравяме и милосърдието. Ето, сега опожаряваме местата, където вчера и днес попаднаха техните бомби. Храната трябва да се изгори. И можете да бъдете сигурен, че ще я унищожим на всяка цена. По този начин без излишни жестокости, без да нарушаваме каквито и да било права…

— А ако гигантите не се съгласят? — възрази Редууд.

— Как така няма да се съгласят? — учудено извика Катергам. — Те трябва да се съгласят.

— Не мисля, че ще поискат.

— И защо да не поискат? — удивено каза Катергам.

— Но само си го представете, какво ще се случи тогава?

— Е… какво! Ние не можем да допуснем гигантизмът да се разпространява. Разберете, господине, не можем да направим това! Нима вие, учените, сте лишени от въображение? Нима нямате чувства? Ние не можем да позволим нашата планета да стане жертва на тези чудовищни същества, които създаде вашата храна. Не можем, не искаме, не трябва! И забележете, това е само началото. Досега се ограничавахме само с мерки против уличните безредици и с полицейски контрол. Но зад нас е цялата нация, цялото човечество! Зад хилядите загинали стоят милиони! Ако не исках да избягна кръвопролитията, господине, то след първите атаки щяха да последват и други, борбата щеше още да продължава. Не знам дали можем да унищожим храната, но сме в състояние да унищожим гигантите! Ако смятате, че няколко десетки чудовища могат да се противопоставят на цял народ, на целия човешки род, който ще ни се притече на помощ, жестоко се лъжете! Ако мислите, че вашата храна може да измени човешката природа… идете и им предайте моите предложения!

Катергам завърши своята реч ненадейно и направи величествен жест. Навярно и на него му омръзна да повтаря едни и същи неща по различен начин.

Настъпи кратко мълчание.

— Идете при тях — повтори Катергам.

— Добре, ще отида — отговори Редууд.

Аудиенцията приключи и Катергам някак си изведнъж се сви, превърна се отново в мъничък, стар, блед, изнемощял човечец. Той пристъпи напред, като че ли слезе от картина, и подаде с любезна усмивка ръка на Редууд като доказателство за това, че въпреки всички сблъсъци в обществения живот отношенията между хората са поставени на основата на неизменното благоразположение.

Четвърта главаСъюзът на гигантите

Редууд веднага се качи на влака, който пътуваше за Нанк през Темза. Пътем видя реката — тя отразяваше крайбрежните огньове и дима, който се виеше над северния бряг, над местата, където бяха паднали бомбите на гигантите. По тези места имаше много народ, всички се бяха заловили със систематичното изгаряне на Хераклофорбията, разпръсквана с бомби по повърхността на земята. Южният бряг беше потънал в мрак. По някакви съображения дори и уличното осветление бе угасено. На фона на небето се очертаваха тъмните силуети на пожарникарите, покривите на техните кули и на други високи здания. Като погледна разсеяно всичко това, Редууд се обърна с гръб към прозореца и потъна в размисъл.

Преди да е видял гигантите, Редууд не можеше да реши нищо. Той се беше уморил от силните чувства и от бурните преживявания през последните два дни. Но бе твърдо уверен, че трябва да ги надмогне, да се справи с тях, затова изпи на тръгване няколко чаши силно кафе и сега умът му беше бистър.

Като прехвърли през ума си всички пречки, свързани с великия преврат, в който бе въвлечен, като обмисли положението в последните дни, той видя в нова светлина бъдещата съдба на света и последиците от откритието, направено случайно от него и Бесингтън.

— Бесингтън си мислеше, че Хераклофорбията ще стане прекрасна храна за деца — промърмори си той през смях.

След това си припомни мъчителните си изживявания, след като захрани своя син с Хераклофорбия. Колко отдавна беше това и колко незначително му се виждаше сега! Да вземем например пиленцата на Бесингтън! Всичко започна от тях. Бавно, но сигурно, въпреки всички пречки и трудности, храната се разпространи по целия свет. И сега…

„Дори да можеха да избият всички, нещата пак са необратими“ — отсъди Редууд.

Тайната за приготвянето на Хераклофорбията бе известна на всички. Самият Редууд се постара да направи това. Гигантските растения и животни и множеството гигантски деца щяха да устоят на всички мерки, които дребното човечество би предприело срещу тях.

„Работата е свършена! — каза си Редууд, като обмисли участта на своя син и на другите вече пораснали гиганти. — Как ли са те? Дали ще ги намеря измъчени, прекършени от току-що заглъхналата битка, готови да се подчинят, или напротив — все още силни, готови за по-жестока утрешна борба? Ето, синът ми е ранен… Всъщност леко…“

Редууд бе запознат само отчасти с приготовленията на семейство Косар. За миг го обхвана недоволство срещу Косар и синовете му — правят каквото си поискат, не се съветват с никого. Но от друга страна, с кого и за какво да се съветват тези силни, умни, здрави и образовани хора? Да, всички техни приготовления бяха хаотични и продължителни. Ако говорим истината, никой не очакваше нападение. Кой би предположил, че властта ще попадне в ръцете на Катергам? А когато катастрофата избухна, вече беше късно за съвети.

Но трябва да се признае и това, че старият Косар нямаше особено високо мнение за практичността на своите съратници Бесингтън и Редууд, макар цялата работа да бе тяхно дело… Но както и да е, семейство Косар се бяха подготвили…

Мислите на Редууд потекоха в нова насока. Той беше принуден да признае, че винаги малко е завиждал на своя приятел Косар и дори понякога душата му се бунтуваше срещу него. Как стана така, че най-големият от всички поврати на земното кълбо попадна в ръцете му? Храната принадлежеше на Редууд и Бесингтън, но Косар дойде и им я грабна.

Сега Редууд започна мислено да сравнява синовете на Косар със своето момче, но отново стигна до основния въпрос, в какво ли състояние ще намери сега гигантите, обсадени в техния лагер.

Редууд се отърси от мислите си, когато влакът спря на гара Чертъм. Той я позна веднага по високата противомиша кула, издигната на Кемдън Хил, и по цъфналите храсти гигантска цикута край пътя. Частният секретар на Катергам дойде да му съобщи, че ще трябва да продължат с кола, защото релсите са извадени на половин километър от Чертъм. Редууд излезе на предната платформа, осветена само от един ръчен фенер и изложена на напора на студения нощен вятър. Запустялата околност, обрасла с гигантска трева, и обезлюденото селище (всичките му жители преди началото на войната бяха евакуирани в Лондон) се набиваха на очи още от пръв поглед.

Секретарят на Катергам придружи Редууд до автомобила, който осветяваше с фаровете си пущинака, и поръча на шофьора да се грижи за професора, а след това се сбогува с него.

— Надявам се, че ще ни съдействате — каза той, като му стисна ръката.

Щом Редууд седна и сложи предпазните очила, автомобилът потегли отначало бавно, а след това все по-бързо и по-бързо. Като направи няколко завоя около вилите, той излезе на широкия път, набра скорост и изчезна в мрака.

Мракът наистина беше почти пълен, както и тишината. Нито една светлинка освен звездите, нито един звук освен лекото бръмчене на автомобила по прекрасния път — нищо не привличаше вниманието на пътниците. Бледите, смътни силуети на вилите от двете страни на пътя пробягваха край колата и с тъмните си прозорци, подобни на празни очни кухини, напомняха голи черепи. Шофьорът, седнал до професора, или беше мълчалив по природа, или бе станал такъв поради необичайната обстановка. На всички въпроси на Редууд той отговаряше едносрично и някак неохотно. На юг по небето се движеше лъчът на огромен прожектор — единствената проява на живота, който бе замрял около безшумно движещия се автомобил.

Сега пътят минаваше край редица гигантски трънки и изсъхнали стебла на коприва, които приличаха на дърветата през зимата. Те бяха страховито надвиснали над пътя. Почти нищо не се виждаше и само на фона на небето се очертаваха странните контури на върховете на гигантската растителност. Отвъд Кестън пътят минаваше през планина и автомобилът намали скоростта. На върха шофьорът спря и посочи с ръка някаква безформена маса.

— Там са — каза той.

Пред очите на Редууд се издигаше висок окоп, огряван от лъча на прожектора, но той явно се намираше на доста далечно разстояние.

— Не знам дали можем да продължим нататък — каза смутено шофьорът.

В този миг лъчът на прожектора ги освети и замря, сякаш се втренчваше в тях. Редууд и шофьорът стояха мълчаливо и се опитваха да видят пътя.

— Карайте — каза най-после Редууд.

— Не знам дали е възможно — отговори шофьорът, чиито съмнения още не се бяха разсеяли.

Все пак той направи опит да запали мотора, а лъчът на прожектора ги следеше. Като измина няколко метра, шофьорът започна непрекъснато да натиска клаксона. Заслепеният от лъча на прожектора Редууд имаше чувството, че се движат не по повърхността на земята, а в някакъв сияен облак. Всъщност тази илюзия скоро се разсея, защото автомобилът навлезе в тясна улица, която беше оградена с къщи от двете страни и стръмно се спускаше надолу.

Отново настъпи пълен мрак. След това пак излязоха на открито, равно място, осветявано от прожектора. Отново се заредиха гигантски растения и изведнъж — стоп! Пред автомобила изскочи един гигант. Горната половина на тялото му бе осветена от прожектора, а долната се губеше в мрака.

— Спрете! По-нататък няма път! — чу се познат на професора глас. — Кой е там? Професоре, вие ли сте?

Редууд измърмори нещо вместо отговор и ръцете му веднага се озоваха в ръцете на стария Косар, който също беше тук, в краката на гиганта. Косар помогна на стареца да слезе от автомобила и да свали предпазните очила…

— Как е синът ми? — попита най-напред Редууд.

— Нищо му няма — отговори Косар.

— А вашите момчета?

— Невредими са. Мъжки се биха.

През това време гигантът говореше нещо с шофьора и след като разговорът приключи, автомобилът потегли назад и фигурата на Косар изведнъж потъна в мрака, пронизван дотогава от фаровете на автомобила. Техните светлини като малки петна бързо изчезнаха зад Кестън Хил.

— Бях арестуван и цели два дни не знаех нищо за вас — каза Редууд на Косар, без да може да види къде е той.

— Воювахме през цялото време! — каза Косар. — Хвърляхме им от храната. Наистина! Тридесет бомби! Не е лошо, нали?

— Бях при Катергам.

— Знам, знам — каза Косар с горчив смях. — Сигурно се вайка за случилото се.

— Как е синът ми? — отново попита Редууд с настойчивостта на измъчен човек.

— Не се безпокойте, всичко е наред. Гигантите очакват вашето послание.

Редууд тръгна след Косар по дълъг тунел, залян от слаба червеникава светлина, в чийто край имаше грамадна яма, изкопана от гигантите с оглед личната им безопасност.

На пръв поглед тази яма бе едно грамадно пространство, заобиколено от всички страни със стръмни стени и плътно доближени постройки, машини и купчини вързопи. Навсякъде цареше мрак, тук-там разсейван от лъчите на прожектори, които светеха над главите им, и от слабата червена светлина, която идваше от един отдалечен ъгъл, където двама гиганти сред страшен грохот ковяха желязо.

Редууд вдигна поглед и забеляза на фона на небето познатите му стари навеси и работилници, които сега бяха в окопа, обграждащ ямата и полуразрушен от артилерията на Катергам. В самия окоп смътно се различаваха амбразурите на грамадни оръдия, край които на камари бяха струпани цилиндрични снаряди със съответстващи размери. Наоколо се виждаха странни предмети, някакви непонятни машини и съоръжения, нахвърляни в безредие. Сред този хаос ту изникваха отнякъде, ту отново изчезваха гигантски фигури, които сновяха осветявани от прожектора или скрити в неговата сянка. Тези грамадни фигури напълно съответстваха на обстановката, затова пък Косар и Редууд се чувстваха като бръмбари, допълзели в двора на огромна фабрика.

Едни от гигантите работеха, други лежаха или седяха, като се опитваха да заспят. Недалеч от входа на груба постеля от борови клони лежеше или може би спеше един гигант, по чието тяло на няколко места се виждаха превръзки. Навярно беше ранен.

Редууд се втренчи в него, но като се убеди, че това не е неговият син, отново зададе постоянния си въпрос:

— Как е синът ми?

Оказа се, че той лежи наблизо. Беше в сянката на ниска стоманена стена и бащата го позна само по позата, защото лицето му не се виждаше. Той бе подпрял главата си с ръка, сякаш е дълбоко замислен или много уморен. До него можеше да се различи фигурата на принцесата, слабо осветена от червеникавия пламък, идващ от ковачницата. Тя се беше опряла с ръка на стената, гледаше своя любим и нещо му говореше.

Редууд понечи да тръгне към тях, но Косар го спря.

— Почакайте — каза инженерът, — първо трябва да ни съобщите предложенията на Катергам.

— Да, но… — започна Редууд.

В този миг синът му вдигна глава и заговори на принцесата, но толкова тихо, че Редууд не чу нищо. Принцесата сведе още по-ниско глава и на лицето й, осветено от огъня, заблестяха сълзи.

— А ако ни победят… — чу се гласът на младия Редууд.

Принцесата се приведе още по-ниско и отново каза нещо…

В този тих разговор имаше нещо толкова интимно и съкровено, че дори старият Редууд, чието сърце бе изпълнено с обич към сина му, се почувства излишен. Това усещане го порази. За първи път той ясно осъзна, че бащата никога не може да има толкова голямо значение за сина, колкото синът — за бащата. За първи път осъзна всички предимства на бъдещето пред миналото. За бащата няма място между сина и неговата любима… Ролята на бащата е изиграна.

Като извърна решително глава към стария Косар, Редууд с твърд глас каза на своя приятел:

— Добре, ще ви съобщя същността на мисията, с която дойдох при вас…

Ямата беше толкова голяма и така претъпкана с най-различни неща, че Редууд доста трябваше да обикаля, за да намери място, откъдето можеха да го чуят всички обитатели на импровизираната крепост.

Отначало воден от Косар, той заслиза по пътечката, като се провираше под някакви машини, подпрени една до друга, след това се изкачи по една метална стълба, или по-точно по някаква наклонена плоскост, която се простираше на дъното на ямата от единия до другия й край. Тази наклонена плоскост представляваше широк и много дълбок ров, който изглеждаше тесен поради височината на стените му и много потискаше Редууд с невероятните си размери. Високо горе играеше лъчът на прожектора, осветяващ от време на време фигурите на гигантите, които се обаждаха един на друг, за да свикат военния съвет и да изслушат предложенията на Катергам.

Наклонената плоскост се спускаше в някаква изпълнена с мрак и неясни тайни пропаст, в която Редууд замислено слизаше, воден от Косар. Ставаше все по-тъмно и Косар бе принуден да хване Редууд за ръката.

— Всичко това е някак странно — каза Редууд.

— Огромно е — отговори неговият водач.

— Не само огромно, но и странно, непонятно. Най-странното е, че изглежда непонятно дори на мен, а аз в известен смисъл съм създал всичко това… Трябва да си призная, че…

Той замълча, като че ли не можеше да намери подходящите думи, и след това продължи:

— Аз не съм мислил преди за тези неща… Работех в кабинета си, а времето си течеше. Сега виждам, че това е… нов свят, Косар! Нов свят, нови надежди, нови, непознати усещания, необикновени средства! Ами ако това… е зародишът на новото бъдеще — началото на новия ред в света?

Косар мълчеше, но по вървежа му можеше да се предположи, че е много развълнуван. Редууд продължи:

— Това е началото, Косар, началото на един нов свят. Те светкавично ни надмогнаха. Имат свои чувства, свой опит, свой път. Ние създадохме новия свят, но той се изплъзна от нашия контрол и надхвърли границите на нашите представи. Ето тази яма например…

— Планът й е съставен от мен — каза Косар.

— А кой я направи?

— Синовете ми.

— Ето там е работата… Можем да го измислим, но да го изпълним, да го развием…

— Е, то се знае, че не е по силите ни! — извика Косар, въодушевен по стар навик. — Разбира се, че ни надмогнаха! Несъмнено! Всеки плод идва с времето си! Сега е техен ред, нека работят! Ясно е! От това, че ние сме създали новия свят, не следва, че ще живеем в него. Изобщо не следва! Ние сме земекопачите. Свършихме работата си и си отиваме! Да! Ние мислихме, потихме се, мъчихме се, сега е техен ред. Всяко нещо идва по реда си! Просто и ясно! За какво има да се тъгува. Всичко е както трябва!

Косар млъкна, докато помагаше на Редууд да слезе по стъпалата.

— Затова идва и смъртта — изведнъж заговори отново Косар. — А как иначе? Не може без нея.

След още няколко завоя и изкачвания Косар и Редууд стигнаха до една издатина, от която се виждаше почти цялата яма и която беше като естествена катедра за Редууд, предназначена за разговора му с гигантите. Те вече се бяха събрали около тази издатина на различни места, в различни пози. Най-големият от синовете на Косар през това време минаваше по окопа и осветяваше с прожектор околността, за да се увери, че примирието няма да бъда нарушено по време на тяхното съвещание. Редууд ясно виждаше двамата ковачи — полуголи, осветени от огъня на пещта, откъдето не се решаваха да се отдалечат въпреки интереса към съобщението, което щеше да направи професорът. Лицата на другите ту бяха осветявани от случайни отражения, ту се изгубваха в мрака — гигантите не смееха да осветяват цялата яма, тъй като така можеха да подпомогнат евентуалното нападение.

От време на време някоя група се очертаваше доста ясно и Редууд се любуваше до насита на мощните фигури на гигантите. Едни от тях бяха с метални ризници, други — с конопени дрехи, кой каквото имаше. Някои седяха върху вързопите и машините в различни пози, опрени един на друг или облегнати на стените, но всички внимателно гледаха Редууд в очакване на речта му.

А той се опитваше да започне тази реч и все не успяваше: глас не му достигаше. Най-после погледна сина си едновременно нежно, решително и строго и намери сили да заговори така, че гласът му да бъде чут и от отдалечените слушатели.

— Катергам ме изпрати — започна той — да ви предложа условия за капитулация.

Гласът му отслабна за миг, но след кратко мълчание той сподави вълнението си и продължи:

— Тези условия са неприемливи. Сега, когато пред мен сте събрани всички заедно, аз виждам, че те са неприемливи, но все пак съм длъжен да ви ги съобщя, защото обещах, а обещах да ви ги предам, защото исках да видя сина си… и всички вас. Пак повтарям — исках да видя сина си.

— Е, кажете най-после условията.

— Ето предложенията на Катергам. Той иска всички вие да се махнете от този свят.

— Къде? — чу се от всички страни.

— И той самият не знае. Някъде далеч от всички населени места. Освен това той иска да не произвеждате вече Храната на боговете, да нямате деца и след като прекарате живота си както искате, да изчезнете завинаги.

Редууд замълча.

— Това ли е всичко? — попита някой.

— Това е.

Последва гробно мълчание. Редууд седна на стола, който му подадоха, кръстоса крак върху крак и започна нервно да се поклаща с чувството, че е някаква глупава играчка сред тези грамадни хора, събрани заедно. Един познат глас го накара да забрави всичко друго.

— Чухте ли, братя? — извика този глас някъде от мрака.

— Чухме — обади се друг.

— Какъв ще бъде нашият отговор, братя?

— На Катергам ли?

— Разбира се — не! Не сме съгласни!

— А след това какво?

Мълчанието продължи няколко мига, а след това някой отговори:

— Честно казано, тези хорица са прави. От тяхна гледна точка, разбира се. Те съвсем основателно са се опитвали да унищожат всичко, което надминава обичайните за тях размери, независимо дали това са растения или животни. Напълно основателно те искаха да унищожат и нас. Разумно е, отново от тяхна гледна точка, да не искат да се размножаваме. Те ясно виждат, а и ние трябва да го разберем, че гиганти и джуджета не мога да живеят заедно. Колко пъти Катергам е казвал, че светът трябва да принадлежи или на тях, или на нас.

— Но ние сме само петдесетина души — отбеляза някой, — а те са милиони…

— Е, все едно, но нашите интереси се преплитат.

Продължително мълчание.

— Тогава да мрем ли?

— В никакъв случай!

— Тогава те да измрат, така ли?

— Защо?

— Ами така казва самият Катергам! Той твърди, че светът трябва да принадлежи или на нас, или на тях. Друг изход няма. Сега Катергам се отказва от мисълта да ни изтреби. Иска да прекараме живота си някъде далеч и след това да измрем един след друг, без да създадем потомство. Тогава малките хорица ще изкоренят гигантската растителност, ще изтребят всички гигантски животни, ще заличат всички следи от Хераклофорбията и ще се отърват завинаги от гигантизма. Светът отново ще принадлежи на тях. Тогава те спокойно ще се наслаждават на своя пигмейски живот, ще си правят пигмейски услуги един на друг и ще извършват пигмейски жестокости. Тогава може би ще успеят да осъществят всичките си мечти: да спрат войните, да се ограничи размножаването на човешкия род и да остане един вселенски град, който да се занимава с пигмейски работици, да се наслаждава на пигмейското изкуство и да се любува на себе си, докато дойде новият ледников период.

От един далечен ъгъл на ямата се чу силен шум, падна някакъв железен лост.

— Да се направи Храната на боговете е много лесно — продължи ораторът. — Ние ще я направим за целия свят.

— И после какво?

— Ние сме петдесет, а те са милиони.

— Но още се съпротивляваме.

— Да, засега.

— Ако е рекъл Господ — ще устоим.

— Така е, но помислете си какво ще ни струва това. Колко хора ще изгинат!

— Защо да мислим за загиналите? — извика някой. — По-добре помислете за бъдещите поколения.

— Братя! — отново започна младият Редууд. — Какво ни остава? Какво ни остава, освен да се бием с тях, а когато победим, да ги принудим да ядат от храната? Сега те не могат да избегнат своята участ. Какво ще стане, ако се откажем от своите предимства и приемем предложенията на Катергам! Помислете си какво ще се случи! Нека предположим, че ще успеем да заглушим своите инстинкти, да задушим своите сили и способности, да се откажем от всичко, с което ни е дарила съдбата — от всичко, което ти, татко, си ни дал, — и мълчаливо, покорно ще отнесем в гроба своята мощ, ще потънем в нищото, сякаш никога не сме съществували. Нима пигмейският живот ще си остане такъв, какъвто беше преди? Разбира се, те могат да се борят с гигантизма, но дали ще успеят да го победят? И дори ако ни избият всички, тогава какво? Ще ги спаси ли това? В никакъв случай! Защото гигантизмът не е само в нас, а в Храната, дори в самата същност на природата, в законите на нейното развитие, в пространството и времето. Да расте, да расте безкрайно — ето какъв е законът на живота! Друг закон аз не познавам.

— А да обичаш ближните и да им помагаш?

— И това значи да растеш… Защо да помагаме на своите ближни да останат малки и нищожни?

— Но те отчаяно се съпротивляват на нашите усилия да ги накараме да пораснат — каза някой.

— Те винаги ще се съпротивляват — отново заговори младият Редууд. — И ако отхвърлим, и ако приемем техните условия, те все ще се опитват да ни изтребят. И по-добре е да го направят открито, чрез война. Мирът между нас може да бъде само неискрен, рано или късно те ще ни нападнат отново. Не, братя, не се заблуждавайте: те така или иначе ще постигнат своето. Войната е обявена и може да свърши само с пълната победа на едната от страните. Ако не ни достигне предвидливост, ние ще се превърнем в оръжие срещу своите собствени деца, срещу великото дело, за което сме призвани от съдбата. Войната едва започва. Целият ни живот трябва да бъде непрекъсната борба. Мнозина от нас ще загинат, мнозина ще паднат убити. Победата не идва лесно, тя ще ни струва скъпо. Бъдете сигурни! Но какво от това! Трябва твърдо да защитим позициите си! Да оставим след себе си ново войнство, което постоянно да расте и да осигури окончателната победа.

— Но какво да правим сега?

— И сега, и по-късно трябва да разпространяваме Храната, да наситим с нея целия свят!

— Трябва да им дадем някакъв отговор, да им предложим някакви условия.

— Нашите условия са — свобода за производство и разпространение на Храната на боговете. Никакви компромиси между пигмеите и гигантите не може да има. Или едните, или другите! Какво право имат родителите да засенчват светлината на своите деца и да искат те да не ги надминават по размери? Така ли е, братя?

Гигантите отговориха утвърдително.

— Това е добре и за техните деца — каза някакъв глас в мрака, — поне ще станат истински хора.

— А и за родителите не е лошо да станат родоначалници на нов човешки род — подкрепи го друг.

— Но в следващото поколение все пак ще има и гиганти, и джуджета — каза старият Редууд, като гледаше сина си.

— Не само в следващото, но и в другите след него. И джуджетата ще нападат гигантите, и гигантите ще притискат джуджетата, така ще бъде, татко.

— Значи нескончаема борба, така ли?

— Да. Нескончаеми сблъсъци. Целият живот е такъв. Нищожното и великото никога няма да се разберат помежду си. Но у всеки човек, татко, живее стремежът към величие, което жадува за благоприятни условия за своето развитие, т.е. за Храната на боговете.

— Значи аз трябва да се върна при Катергам и да му кажа…

— Не, татко, ти ще останеш при нас, а отговорът ни още утре сутринта ще стигне до Катергам.

— Той ще ни нападне.

— Нека! — отговори младият Редууд.

Ковачите отново се заловиха за своята работа и ритмичните им удари послужиха за музикален съпровод на току-що разработената тема за гигантизма. Разтопеният метал светеше по-силно отпреди и даваше възможност на Редууд подробно да разгледа импровизираната крепост, различните бойни машини, готови за действие. Встрани, на най-високото място, бе къщата на Косар. Около нея се виждаха величествените и прекрасни фигури на гигантите с блестящи ризници. Те бяха готови за бой.

Тези фигури бяха толкова могъщи и грандиозни, движенията им толкова решителни и свободни, че сърцето на професора не можеше да им се нарадва.

Сред гигантите бяха неговият син и първата гигантска жена — принцесата.

Редууд си припомни своите размисли през последните два дни, миналото, когато жена му не го пускаше в детската стая и когато тайните мечти за бъдещето му се струваха кощунствени за един скромен учен.

А сега? Сега в тези млади гиганти той виждаше неоспоримото доказателство за правилността на своите разсъждения, въплъщението на най-смелите си мечти. Те отиваха и далеч по-напред — твърдо вярваха в това, за което той не смееше дори да си помисли. Не се ли заблуждаваха? Тяхната вяра нямаше ли да ги доведе до окончателния им край?…

Треската и умората напълно изтощиха стареца. Точно в навечерието на своето осъществяване неговата собствена вяра бе разколебана. Наистина ли са прави гигантите? Дали ще победят? Тази героична решителност и тези възвишени стремежи може би са просто мечти, юношески увлечения. Може би заради своята вяра те ще загинат сред този арсенал от средства за борба, направени от самите тях. Може би всички тези оръжия са само играчки, създадени от детско въображение — картонени крепости, дървени топове — и призори ще се стопят в нищото.

Може би той, старият учен, и всички гиганти живеят с огромната илюзия, че великото им бъдеще, предусещано в тази крепост, е възможно. Още утре срещу тях ще се надигнат безброй малки човечета, светът на завистта, на мръсното скъперничество и на безвкусния, безсмислен разкош, светът на суетата, интригите и лицемерието, на авантюристите, измамниците и спекулантите — този свят, в който няма творчество, въображение, вяра и надежда, а само низост, глупост, рутина и злоба срещу всеки, който поиска да разруши всичко това. Ще се надигне срещу тях този свят и ще ги смаже със своята численост…

Редууд сякаш вече виждаше как гигантите потъват в безграничния океан на пигмейството. Ето, те стоят пред своята гибел и не могат да я предусетят!

Всичко е било само сън. Разбира се, че пигмейският свят ще победи! Още утре гигантите ще бъдат избити, Храната на боговете унищожена, а той, старият мечтател, ще се събуди арестуван в своя кабинет! В какво е същността на пигмейския живот, ако не в това, да се чувстваш заключен в малка стая!

Да, той ще се пробуди от своя дълъг сън и ще се озове сред битки и кръвопролития, които ще му докажат, че неговата храна е била най-гибелната от всички заблуди, че вярата и надеждата, които са го крепили през целия му живот, са били само красиви пеперуди, полетели над бездната… Пигмейството е непобедимо!

Разочарованието на стария учен беше толкова дълбоко и болезнено, че той закри очите си с ръце и се страхуваше да ги разтвори, за да не види, че опасенията му вече са се сбъднали.

През това време до него достигнаха гласовете на гигантите, които разговаряха под съпровода на тежките удари на чуковете. Опасенията му започнаха да се разсейват. Ето ги гигантите, за които бе мечтал цял живот! Все пак неговият блян се сбъдна! Нищо не може да бъде по-реално от неговото въплъщение! Защо тогава да не станат реалност и всички тези велики мечти за ново бъдеще, за което той вече мечтае не сам, а заедно с тези, които ще го осъществят? Защо пигмейството, низостта, жестокостта да са вечни, непобедими?

Редууд отвори очи.

— Готово! — казаха ковачите, като захвърлиха чуковете си.

Тогава някъде отгоре зазвуча глас. Изправен в окопа, най-големият син на Косар каза:

— Ние не се стремим да изместим малките хора от лицето на земята и да останем единствените нейни обитатели. Самите ние не сме нищо повече от крачка напред по пътя от тяхното нищожество към бъдното величие и ще се бием не за себе си, а за правото да бъде сторена тази крачка. Защо съществуваме, братя? За да служим на разумния и свободен дух, създателя на живота. Ние се бием не за себе си, защото сме само очи и ръце на този дух. Така ни учеше ти, татко Редууд. Духът се проявява както чрез нас, така и чрез пигмеите. Ние сме произлезли от тях, а от нас трябва да се роди един по-велик свят. Земята не е място за забава или успокоение — в противен случай ще трябва доброволно да подложим вратове под ножовете на пигмеите, защото няма да имаме право на живот. А те от своя страна ще трябва да отстъпят мястото си на мравките и другите буболечки. Ние се бием не за себе си, а за непрекъснатия растеж, за непрекъснатото развитие на живота. Няма значение дали ще умрем — важното е, че животът ще победи чрез нас. Да се расте по Божията воля е вечният закон на живота! Да се излезе от тези пукнатини, да се проникне отвъд мрака, на простор и светлина — ето неговата повеля! Да растеш, да растеш вечно, за да стигнеш до разбирането за Бога, ето смисъла на живота! Земята е само първото стъпало към него. Безстрашният дух трябва да се стреми отвъд нея… Натам!

Така завърши своята реч младият Косар, като направи красив жест към небето. Точно в този миг лъчът на прожектора обля в светлина тялото му, покрито с блестяща ризница, лицето и очите му, които горяха вдъхновено.

След това светлината угасна и от яркото видение остана само един гигантски силует на фона на звездното небе.