Хроника на птицата с пружина

1.Птицата с пружината във вторник

Когато телефонът звънна, бях в кухнята — правех спагети и си свируках заедно с увертюрата на „Крадливата сврака“ от Росини, която излъчваха по една от радиостанциите на къси вълни, най-съвършената музика за варене на спагети!

Реших да не вдигам телефона не само защото спагетите бяха почти готови, но и защото под диригентството на Клаудио Абадо Лондонският симфоничен оркестър тъкмо достигаше музикалната кулминация. Накрая обаче се видях принуден да се обадя. Можеше да е някой, който ме търси да ми съобщи, че ми е намерил работа. Намалих котлона, отидох в хола и вдигнах слушалката.

— Десет минути, ако обичате — каза жената в другия край.

Помня гласове, но този не ми беше познат.

— Моля? Кого търсите?

— Вас, естествено. Десет минути, ако обичате. Предостатъчно, за да се разберем взаимно.

Гласът бе гърлен и тих, но иначе не правеше впечатление с нищо.

— Да се разберем взаимно ли?

— Да разберем чувствата си.

Извърнах се и надзърнах през вратата на кухнята. Над тенджерата със спагетите се виеше красива пара, Клаудио Абадо още дирижираше „Крадливата сврака“.

— Извинявайте, но точно сега готвя спагети. Бихте ли позвънили по-късно?

— Спагети ли? Какви спагети в десет и половина сутринта?

— Не е ваша работа — отвърнах. — Аз решавам какво и кога да ям.

— Така е. Ще звънна по-късно — рече жената глухо и безизразно.

Понякога леката промяна в настроението прави чудеса с гласа.

— Я чакайте — казах аз. — Ако това е някакъв нов търговски номер, хич не си правете труда. Безработен съм. Не купувам нищо.

— Не се притеснявайте. Знам.

— Знаете ли? Какво знаете?

— Че сте безработен. Ето това знам. Вървете при чудните си спагети.

— Кой, по дяволите…

Жената затвори.

Нямах на кого да си излея гнева, затова се вторачих в слушалката в ръката си, докато не се сетих за спагетите. Върнах се в кухнята, угасих котлона и излях съдържанието на тенджерата в голяма цедка. Заради телефонния разговор спагетите бяха омекнали и вече не бяха al dente1, но ударът не беше смъртоносен. Започнах да ям… и да мисля.

Да се разберем взаимно? Да разберем чувствата си за десет минути? Какви ги говореше тая жена? Дали някой не ме взима на подбив? Или е нова търговска хватка. При всички положения няма нищо общо с мен.

После се настаних с библиотечния роман на канапето в хола, от време на време поглеждах към телефона. Какво толкова имаше да разбираме един за друг за десет минути? Какво могат двама души да разберат един за друг за десет минути? Сега всъщност си давах сметка, че непознатата е била ужасно сигурна за тези десет минути: това бе първото, излязло от устата й. Да си рече човек, че девет минути не стигат, а единайсет са твърде много. Все едно готвиш спагети al dente.

Вече не ме свърташе. Реших да погладя ризи. Правя го винаги когато съм объркан. Това ми е стар навик. Разделям работата на дванайсет етапа, започвам от яката (откъм вътрешната страна) и завършвам с маншета на левия ръкав. Последователността винаги е същата и си броя наум всеки от етапите. Иначе не върши работа.

Изгладих три ризи, проверих ги за гънки и ги сложих на закачалки. След като изключих ютията и я прибрах заедно с дъската за гладене в килера в коридора, мислите ми се бяха поизбистрили.

Тъкмо тръгнах да си налея в кухнята чаша вода, когато телефонът иззвъня отново. Поколебах се за миг, после реших да вдигна. Ако пак се обажда онази жена, ще й кажа, че гладя, и ще затворя.

Този път беше Кумико. Часовникът на стената показваше единайсет и половина.

— Как си? — попита ме тя.

— Добре — отговорих — олекна ми, когато чух гласа на жена си.

— Какво правиш?

— Тъкмо изгладих.

— Какво се е случило?

В гласа й долових напрежение. Кумико знаеше какво означава да гладя.

— Нищо. Просто изгладих няколко ризи. — Седнах и преместих слушалката от лявата в дясната си ръка. — Защо се обаждаш?

— Можеш ли да пишеш поезия? — попита тя.

— Поезия!

Поезия ли? Наистина ли ме пита за поезия?

— Познавам издателката на списание за момичета. Търсят човек, който да преглежда и да редактира стихове на читатели. И всеки месец да пише кратко стихче за първата страница. За такава лесна работа парите са добри. На непълен работен ден е. Готови са да осигуряват и работа на хонорар, ако човекът…

— Лесна работа ли? — прекъснах я аз. — Я чакай. Аз си търся работа като юрист, а не като поет.

— Мислех, че в гимназията си пописвал.

— Писал съм, разбира се, за училищния стенвестник: кой отбор се е класирал на първо място в шампионата по футбол и как учителят по физика е паднал по стълбите и са го откарали в болница… такива неща. А не поезия. Не мога да пиша поезия.

— Да де. Но аз ти говоря не за истинска поезия, а за стихчета за гимназистки. Не е речено да влизат в литературната съкровищница. Можеш да го правиш със затворени очи. Толкова ли не разбираш?

— Виж какво, не мога да пиша поезия… със затворени или с отворени очи. Не съм го правил никога и нямам намерение да започвам тепърва.

— Добре — каза с едва загатнато съжаление Кумико. — Но е трудно да ти се намери работа като юрист.

— Знам. Затова съм впрегнал всичките си връзки. Тази седмица все някой ще се обади. Ако пак не намеря нищо, ще се хвана с друго.

— Добре, ти си знаеш. Между другото, какъв ден сме днес? Кой ден от седмицата?

Съсредоточих се и отвърнах:

— Вторник.

— В такъв случай нали ще отскочиш до банката да платиш газта и телефона?

— Разбира се. Тъкмо се канех да пазарувам за вечеря.

— Какво смяташ да готвиш?

— Още не знам. Ще се сетя нещо, докато пазарувам.

Известно време Кумико мълча.

— Сега, като се замисля — подхвана тя отново сериозно, — не е чак толкова спешно да си намираш работа.

Завари ме неподготвен.

— Защо? — възкликнах аз. Дали днес женската половина на човечеството не се е наговорила да ме изненадва по телефона? — Рано или късно ще спрат да ми плащат помощи за безработни. Не може цял живот да не работя.

— Така е, но на мен ми вдигнаха заплатата, печеля и от хонорари, заделили сме малко пари, ако караме по-пестеливо, все ще се справим. Наистина не е спешно. Неприятно ли ти е да си стоиш вкъщи и да вършиш домакинската работа? В смисъл този живот дотяга ли ти чак толкова?

— Не знам — признах си аз.

Наистина не знаех.

— Добре, не бързай, помисли — рече жена ми. — А, да, котаракът прибра ли се?

Котаракът. Не се бях сещал за него цяла сутрин.

— Не — отвърнах. — Още не се е прибрал.

— Защо не го потърсиш из квартала? Няма го вече цяла седмица.

Изсумтях нехайно и пак преместих слушалката в лявата си ръка. Кумико продължи:

— Почти сигурна съм, че е в празната къща в другия край на уличката. Онази с каменната птица в двора. Виждала съм го няколко пъти там.

— В края на уличката ли? Кога си ходила натам? Не си ми споменавала…

— Уф! Трябва да приключваме. Имам много работа. И не забравяй за котарака.

Жена ми затвори. Отново се усетих, че съм се вторачил в слушалката. После я оставих върху вилката.

Какво ли беше накарало Кумико да мине по уличката? За да излезе от нас на нея, би трябвало да се прекачи през циментовия зид. А нямаше никакъв смисъл да го прави.

Отидох в кухнята да си налея чаша вода, после излязох на верандата, за да проверя чинийката на котарака. Купчинката сардини от предната вечер си стоеше недокосната. Не, котаракът не се беше прибрал. Застанах на верандата и погледнах към малката ни градина, огряна от слънцето на ранното лято. Не че градината ни вдъхваше някаква духовна утеха. Слънцето проникваше в нея съвсем за кратко, затова пръстта вечно бе черна и влажна, а колкото до цветя, те се свеждаха до няколко посърнали хризантеми в единия ъгъл, но аз не обичам хризантеми. Наблизо имаше няколко дървета, от които се разнасяше механичният писък на птица, която сякаш навиваше пружина. Наричахме я птицата с пружината. Измисли го Кумико. Не знаехме каква птица е и как изглежда, това обаче изобщо не я вълнуваше. Всеки ден тя долиташе в дърветата в квартала и започваше да навива пружината в притихналия ни малък свят.

И така, трябваше да ходя и да издирвам котарака. Винаги съм обичал котки. А този котарак го обичах особено много. Обаче котките си имат свой начин на живот. Не са глупави. Ако котката изчезне, значи е решила да отиде някъде. После се връща, щом се умори или огладнее. Но колкото да угодя на Кумико, трябваше да отида и да потърся нашия котарак. А и нямах какво по-интересно да правя.

В началото на април напуснах юридическата кантора, където бях започнал работа след дипломирането си. Не че имах някаква причина. Там ми харесваше. Не беше интересно, но с прилична заплата и обстановката в кантората беше приятелска.

Работех — меко казано — като професионално момче за всичко. И се справях чудесно. Трябва да отбележа, че наистина имам дарба за такива задължения. Схватлив и о̀правен съм, никога не се оплаквам, здраво съм стъпил на земята. Точно заради това, когато съобщих, че напускам, старши съдружникът (бащата в семейната кантора, където като съдружник участваше и синът) стигна дотам да ми предложи малко увеличение на заплатата.

Въпреки това напуснах. И то не с цел да осъществя някакви свои надежди или очаквания. Изобщо не възнамерявах например да се затворя у дома и да уча за изпитите за адвокатската колегия. Бях по-сигурен от всякога, че не искам да ставам адвокат. Не желаех обаче да оставам и в кантората. Ако смятах да напускам, беше точно подходящият момент. Останех ли още малко там, щях да се закотвя чак до пенсия. В края на краищата бях вече на трийсет години.

Докато вечеряхме, съобщих на Кумико, че смятам да напусна работа. Тя отвърна с: „Ясно.“ Не знаех какво има предвид, но известно време не каза нищо повече. Аз също мълчах, докато жена ми не рече:

— Щом искаш да напуснеш, направи го. Животът си е твой, живей го, както сметнеш за добре.

Каза само това, после се зае да вади съсредоточено с пръчиците за хранене костите на рибата и да ги слага отстрани на чинията.

Като редактор в списание за здравословно хранене печелеше доста, понякога приятели от други списания й даваха и работа на хонорар, от която тя си докарваше добри странични доходи. (Беше завършила художествено оформление и си бе мечтала да стане илюстраторка на свободна практика.) Освен това, ако напуснех, известно време щях да получавам помощи за безработни. А това означаваше, че дори и да си остана у дома и да върша домакинската работа, пак щяхме да разполагаме с достатъчно средства и за такива малки удоволствия като ресторант, и за химическо чистене, и за други разноски, та начинът ни на живот нямаше да се промени съществено.

Затова напуснах кантората.

Подреждах покупките в хладилника, когато телефонът иззвъня. Този път сякаш звънеше някак нетърпеливо. Тъкмо бях свалил найлоновата опаковка на соевото сирене и го бях сложил внимателно на масата, за да не се разлее саламурата. Отидох в хола и вдигнах слушалката.

— Вече би трябвало да сте приключили със спагетите — каза жената.

— Точно така. Но сега трябва да си потърся котарака.

— Сигурна съм, че това може да почака десет минути. Не е като да готвиш спагети.

Кой знае защо, просто не можах да й затворя. Нещо в гласа й привлече вниманието ми.

— Добре, но не повече от десет минути.

— Сега вече ще се разберем — рече тя спокойно и сигурно.

Усетих как се разполага удобно на фотьойла и кръстосва крака.

— Питам се какво можете да разберете за десет минути.

— Десет минути може и да са повече, отколкото си мислите — отвърна жената.

— Сигурна ли сте, че ме познавате?

— Разбира се, че ви познавам. Срещали сме се стотици пъти.

— Къде? Кога?

— Някъде някога — отговори тя. — Но ако започна да обяснявам, десет минути изобщо няма да ни стигнат. Важно е времето, с което разполагаме сега. Настоящето. Не сте ли съгласен?

— Може би. Но ми се ще да ми докажете, че наистина ме познавате.

— Как да ви докажа?

— На колко години съм например?

— На трийсет — отвърна тя на мига. — На трийсет години и два месеца. Това достатъчно ли е?

Направо ме смая. Очевидно ме познаваше, аз обаче изобщо не помнех гласа й.

— Сега е ваш ред — продължи тя като първа изкусителка.

— Опитайте се да си представите как изглеждам. По гласа. На колко години съм. Къде се намирам. Как съм облечена. Хайде!

— Нямам представа — признах си аз.

— Нищо, опитайте — подкани жената.

Погледнах си часовника. Беше минала само една минута и пет секунди.

— Нямам представа — повторих аз.

— Тогава нека ви помогна — предложи непознатата. — В леглото съм. Току-що излизам от банята, гола съм.

О, страхотно! Телефонен секс.

— Или предпочитате да облека нещо? Нещо дантелено. Или да обуя чорапи. Така по-добре ли ще бъде?

— Все едно. Правете каквото искате — отговорих аз. — Ако ви харесва, облечете нещо. Ако искате, стойте гола. Извинявайте, но не проявявам интерес към такива телефонни игри. Имам предостатъчно…

— Десет минути — повтори жената. — Нищо няма да ви стане от десет минути. В живота ви няма да зейне дупка. Само ми отговорете на въпроса. Как предпочитате, да съм гола или да облека нещо? Имам каквото пожелаете. Черни дантелени бикини…

— Останете гола.

— Добре. Искате ме гола.

— Да. Гола. Така е добре.

Четири минути.

— Косъмчетата между краката ми са още влажни — продължи жената. — Не се подсуших добре. О, колко съм влажна! Топла и влажна! Космите са меки. Прекрасни, меки и черни. Докоснете ме.

— Вижте какво, съжалявам, но…

— И отдолу. Там е толкова топло, като току-що сварен крем. Топло. Ммм. И краката ми. Как според вас са разположени краката ми? Десния съм го свила в коляното, а левият е леко встрани. Като стрелките на часовник, когато е десет и пет.

От гласа й схванах, че не лъже. Краката й наистина са в положението на стрелките на часовник, когато е десет и пет, между тях е топло и влажно.

— Докоснете устните — подкани ме жената. — Баааавно. А сега ги разтворете. Така. Бавно, бавно. Помилвайте ги с пръсти. О, бавно. А сега с другата ръка хванете лявата ми гърда. Поиграйте си с нея. Помилвайте я. Нагоре. И стиснете леко зърното. Още веднъж. И пак. И пак. Докато ме възбудите така, че да съм на ръба на оргазма.

Затворих, без да казвам нито дума. Излегнах се на канапето, вперих очи в часовника и въздъхнах тежко. Бях говорил близо шест минути с жената.

След десет минути телефонът пак иззвъня, но аз не вдигнах. Звъня петнайсет пъти. След като спря, стаята се изпълни със студена глуха тишина.

Малко преди два часа се прекатерих през циментовия зид и се озовах на уличката — по-точно на онова, което наричахме „уличка“. Всъщност не беше „уличка“ в истинския смисъл на думата, но за онова, което беше, като че ли няма дума. Не беше „път“, не беше и „пътека“. „Пътят“ би трябвало да има начало и край и ако тръгнеш по него, да те отвежда някъде. А нашата „уличка“ си нямаше нито начало, нито край. Не можеше да се нарече и задънена улица — в тях поне се влиза отнякъде. Уличката беше задънена и в двата края. Хората в квартала я наричаха „уличка“ просто за удобство. Беше дълга към двеста метра и лъкатушеше между задните дворове на къщите от двете й страни. Беше широка най-много метър и на няколко места трябваше да вървиш на една страна, за да се промушиш между оградите, изпречили се на пътя ти, или нещата, които хората бяха изнесли тук.

Разправяха — всъщност разправял ми е вуйчо, който ни преотстъпи къщата за символичен наем, — че навремето уличката е имала и начало, и край и е скъсявала пътя между две улици. Но по време на бързия икономически растеж от средата на петдесетте години по празните парцели от двете й страни започнали да никнат нови къщи, които завземали малко по малко уличката, докато тя не се превърнала в тясна пътека. Хората не обичат непознати да им минават толкова близо до къщите и дворовете и скоро единият край на пътеката бил затворен, по-точно препречен със скромна ограда. После някой от местните жители решил да си разшири двора и напълно запечатал единия край на уличката с циментов зид. Сякаш в отговор на това в другия край се появила преграда от бодлива тел, така че да не влизат и кучета. Съседите не възроптали, защото уличката била безполезна — всички били доволни от тази допълнителна защита срещу престъпници. В този си вид мястото прилича на изоставен изкуствен канал, то е неизползваемо, нещо като буферна зона между две редици къщи. Паяците плетяха из буренака лепкавите си мрежи.

Защо ли Кумико е идвала тук? Самият аз бях минавал по уличката най-много два пъти, а и жена ми се страхуваше от паяци. Но както и да е, беше ме помолила да потърся по уличката котарака и щях да го направя. Ако разберях нещо по-късно, тогава щях да му мисля. Беше далеч по-приятно да се разхождам, отколкото да стоя у дома и да чакам телефонът да иззвъни.

Острата слънчева светлина на ранното лято изпълваше уличката с черните сенки на клоните, надвесени над нея. Нямаше вятър, който да ги полюшне, и сенките приличаха на неизличими петна, на които е отредено да си останат отпечатани завинаги върху паважа. На това място сякаш не проникваха никакви звуци. Имах усещането, че чувам как стръкчетата трева дишат в слънчевата светлина. По небето се носеха няколко облачета с прецизни и точни очертания като на облаците по средновековните гравюри. Виждах всичко с такава ужасна яснота, че моето собствено тяло ми се струваше някак смътно, безгранично, носещо се във въздуха… и горещо!

Бях с тениска, тънък памучен панталон и маратонки, но докато вървях под лятното слънце, усетих как под мишниците и в падинката между гърдите ми избива лека пот. Тениската и панталонът бяха в кашона с летни дрехи, тази сутрин ги извадих, така че още излъчваха острата миризма на нафталин.

Къщите покрай уличката спадаха към две ясно разграничени категории: по-стари и строени наскоро. По-новите бяха по-малки, съответно с по-малки дворове. Сушилките с пране тук-там стърчаха над уличката и се налагаше да се промушвам през прегради от хавлиени кърпи, чаршафи и бельо. Иззад някои от задните стени ясно се чуваха включени телевизори и как някой пуска водата в тоалетната, миришеше на готвено.

За разлика от тях по-старите къщи почти не даваха признаци на живот. Бяха оградени с добре разположени храсти и жив плет, между които зървах спретнато поддържани градини.

В ъгъла на една от тях имаше кафява изсъхнала коледна елха. Друга градина беше превърната в бунище за всевъзможни играчки, очевидно останки от няколко детства. Имаше триколки, обръчи за хвърляне, пластмасови мечове, гумени топки, кокалени кукли и малки бейзболни бухалки. В една от градините видях обръч на баскетболен кош, в друга — красиви шезлонги, наредени около керамична масичка. Белите столове бяха целите в кал, сякаш никой не е сядал на тях от месеци, дори от години. Плотът на масата беше обсипан с лилави магнолиеви листенца, откъснати от дъждовете.

През остъклена алуминиева врата зърнах хол. Вътре имаше кожено канапе и фотьойли към него, голям телевизор, масичка (на която бяха сложени аквариум с тропически рибки и някакви спортни купи) и лампион. Стаята приличаше на декор за телевизионна драма. В друга градина на видно място се възправяше голяма кучешка колиба, вратата й зееше и вътре нямаше куче. Мрежата на вратата се беше издула, сякаш обитателят на колибата я беше напъвал с месеци от вътрешната страна.

Празната къща, за която ми беше казала Кумико, се падаше точно до двора с кучешката колиба. Беше достатъчно само да я погледна, за да разбера, че вътре няма никакви обитатели, и то от доста време. Двуетажна къща, сравнително нова, но дървените капаци на прозорците бяха прогнили, а металният корниз на втория етаж беше целият в ръжда. Отпред се виждаше хубава градинка, насред която наистина имаше каменна птица. Намираше се върху висок постамент, заобиколена от избуяли бурени. Дългите вейки на златника почти докосваха краката на птицата. Самата птица — нямах представа каква е — беше разперила криле, сякаш искаше час по-скоро да изчезне от това неуютно място. Ако не се брои изваянието, градината не бе украсена с нищо. Отстрани на къщата бяха събрани един върху друг стари пластмасови столове и до тях имаше храст азалия, цъфнал с яркочервени цветове, които изглеждаха странно неестествени. Останалото беше в бурени.

Облегнах се на мрежестата ограда, която ми стигаше до гърдите, и се взрях в градината. Тук би трябвало да е същински рай за котките, сега обаче котки не се виждаха. На телевизионната антена върху покрива беше кацнал самотен гълъб, който огласяше пейзажа с монотонното си гукане. Сянката на каменната птица падаше разцепена върху буренака наоколо.

Извадих от джоба си лимонов бонбон, развих го и го сложих в устата си. Когато напуснах кантората, реших, че точно това е моментът да откажа цигарите, но сега винаги носех със себе си пакетче лимонови бонбони. Кумико заяви, че съм се пристрастил към тях, и ме предупреди, че скоро всичките ми зъби ще са с кариеси, но аз не можех без лимоновите бонбони. Докато стоях и наблюдавах градината, гълъбът върху телевизионната антена продължаваше да гука и гука точно като чиновник, който подпечатва кочан с квитанции. Не знам колко съм стоял, облегнат на оградата, но помня, че когато устата ми се напълни с лепкавата сладост на бонбона, го изплюх на земята. Тъкмо бях преместил поглед към сянката на каменната птица, когато установих, че някой отзад ме вика.

Обърнах се и видях, че в градината оттатък уличката стои момиче. Дребно, с вързана на конска опашка коса. Беше със слънчеви очила с кехлибарени рамки и светлосиня тениска без ръкави. Дъждовният сезон бе приключил току-що, а момичето вече имаше по тънките си ръце хубав равномерен тен. Едната й китка беше в джоба на късите панталони, с другата се опираше върху бамбуковата портичка, която й стигаше до кръста. Деляха ни само три-четири крачки.

— Горещо — каза ми момичето.

— Да, горещо — потвърдих аз.

След тази кратка размяна на мнения момичето продължи да стои и да ме гледа. После извади от джоба на панталона си кутия цигари „Хоуп“, издърпа една и я пъхна между устните си. Устата й беше малка, горната устна леко издадена напред. Момичето драсна клечка кибрит и запали цигарата. Когато понаклони глава на една страна, видях красиво гладко ухо, сякаш току-що направено и обточено със светъл мъх.

Момичето угаси с рязко движение клечката кибрит и издуха с издадени устни дима. После ме погледна така, сякаш е забравило, че и аз съм там. От тъмните огледални стъкла на слънчевите очила не виждах очите му.

— Някъде наблизо ли живеете? — попита момичето.

— Ъхъ.

Понечих да махна с ръка към нас, но толкова много бях заобикалял, че в момента не знаех накъде точно се пада. Затова показах напосоки.

— Търся си котарака — обясних и изтрих потната си длан о панталона. — Няма го от една седмица. Някъде тук са го виждали.

— Какъв котарак?

— Голям. На кафяви ивици. С подвито връхче на опашката.

— Името?

— Нобору. Нобору Ватая.

— Не, не вашето. На котарака.

— Точно това е името на котарака.

— О! Виж ти!

— Всъщност така се казва шуреят ми. Решихме, че котаракът прилича на него. И го кръстихме така — на шега.

— По какво прилича на него?

— Не знам. Като цяло. Начинът, по който стъпва. И гледа нахакано като него.

Момичето се усмихна за пръв път и ми се стори с много по-детски вид, отколкото в началото. Едва ли беше на повече от петнайсет-шестнайсет години. Малко издадената й горна устна се изви чудновато. Сякаш чух глас: „Докосни ме“, гласа на жената от телефона. Избърсах с ръка потта по челото си.

— Котарак на кафяви ивици с подвита опашка — каза момичето. — Хм. Има ли нашийник?

— Да, черен, срещу паразити.

Момичето помисли малко, без да сваля ръка от портичката. После хвърли фаса и го смачка със сандала си.

— Май съм го виждала — рече тя. — За опашката не помня, но беше кафяв тигров котарак, като че ли с нашийник.

— Кога?

— Кога ли? Хм. Най-много преди три-четири дни. Дворът ни е нещо като магистрала за съседските котки. Всички минават през нас от Такитани за Мияваки.

Момичето посочи празната къща, където каменната птица още бе с разперени криле, високият златник се къпеше в слънцето на ранното лято, а гълъбът върху телевизионната антена продължаваше да гука монотонно.

— Хрумна ми нещо — оповести момичето. — Защо не почакате в нашата градина? Всички котки минават през нас, за да отидат у Мияваки. Че ако някой ви види да се навъртате на уличката, може да се обади в полицията. Няма да е за пръв път.

Аз се поколебах.

— Не се притеснявайте — каза тя. — Сама съм. Двамата можем да поседим на слънце и да почакаме, докато котаракът се появи. Аз ще помагам. Имам страхотно зрение.

Погледнах си часовника. Два и двайсет и шест. Единственото, което имах да свърша, докато се мръкне, бе да прибера прането и да направя вечерята.

Влязох през портичката и тръгнах след момичето по моравата. То накуцваше леко с десния крак. След няколко крачки спря и се извърна към мен.

— Паднах от мотоциклет — обясни така, сякаш не се е случило нищо особено.

В единия край на моравата се извисяваше голям дъб. Под дървото имаше два шезлонга, на единия беше метната синя хавлиена кърпа. На другия бяха оставени неразпечатана кутия цигари „Хоуп“, пепелник и запалка, списание и огромен касетофон. От него долиташе хардрок музика, пусната тихо. Момичето го изключи, после махна нещата от шезлонга, за да седна, и ги пусна в тревата. От шезлонга виждах двора на празната къща: каменната птица, златника, мрежестата ограда. Момичето сигурно ме беше наблюдавало през цялото време, докато съм стоял там.

Дворът на тази къща беше много голям. По широката полегата морава тук-там имаше дървета. Вляво от шезлонгите слънцето напичаше сухото дъно на голямо езеро с циментов кант. Зеленикавият му цвят подсказваше, че не бе пълнено отдавна. Седяхме с гръб към къщата, която се виждаше през дърветата. Не беше нито голяма, нито натруфена като архитектура. Само дворът създаваше впечатлението за простор и бе подреден и в добър вид.

— Какъв голям двор — отбелязах, след като се огледах. — Сигурно се поддържа трудно.

— Сигурно.

— Като малък работех във фирма за косене на морави.

— Виж ти!

Момичето явно не се вълнуваше от морави.

— Винаги ли сте сама тук? — попитах го аз.

— Да. Винаги. Само сутрин и вечер идва домашна помощница. През деня съм сама. Искате ли нещо разхладително? Имаме бира.

— Не, благодаря.

— Наистина ли? Не се притеснявайте.

Поклатих глава.

— Не ходите ли на училище?

— А вие не ходите ли на работа?

— Нямам работа.

— Уволнили ли са ви?

— Нещо такова. По-точно напуснах сам преди няколко седмици.

— Каква работа?

— Бях момче за всичко в една юридическа кантора. Ходех по разни държавни учреждения, за да вадя или да предавам документи, да проверявам съдебни решения, да завеждам искове, ей такива неща.

— Но сте напуснали.

— Да.

— А жена ви работи ли?

— Да, работи.

Гълъбът от другата страна на уличката явно бе спрял да гука и бе изчезнал някъде. Внезапно забелязах, че всичко наоколо тъне в тишина.

— Котките минават ето оттам — рече момичето и посочи другия край на моравата. — Виждате ли пещта за отпадъци в двора на Такитани? Там се провират под оградата, минават напряко през тревата и се промушват през портичката от другата страна. Винаги минават по един и същ път.

Момичето закрепи слънчевите очила на челото си, присви очи, взря се в двора и пак си сложи очилата, като издиша облак тютюнев дим. Междувременно успях да видя, че под лявото му око има трисантиметрова рана — вероятно белегът щеше да остане за цял живот. Момичето сигурно носеше тъмните очила, за да я скрие. Лицето му не беше особено красиво, но бе някак привлекателно, вероятно заради живите очи и необичайната форма на устните.

— Знаете ли за Мияваки? — попита то.

— Не знам нищо — отвърнах.

— Живееха в празната къща. Много симпатично семейство. Имаха две дъщери, и двете учеха в частни девически училища. Господин Мияваки имаше верига семейни ресторанти.

— Защо вече не живеят тук?

— Може би е задлъжнял. Направо си избягаха, вдигнаха се и се изнесоха за една нощ. Някъде преди около година. Зарязаха къщата да се руши, превърнала се е в свърталище на котките. Мама все роптае.

— Толкова много котки ли има вътре?

Стиснало цигарата между устните си, момичето погледна небето.

— Какви ли не. Някои са с проскубана козина, други с по едно око… а вместо второто се червенее гола плът. Ужас!

Аз кимнах.

— Имам една роднина с по шест пръста на всяка ръка. Малко по-голяма е от мен. До кутрето има още един пръст, мъничък като на новородено. Научила се е да го свива и повечето хора не забелязват. Много е красива.

Отново кимнах.

— Как мислите, дали се предава по наследство? Как му викаха… а, по кръвна линия.

— Не разбирам много от наследственост.

Момичето млъкна. Аз смучех лимонов бонбон и се взирах в котешката пътека. Досега не се бе появила нито една котка.

— Сигурен ли сте, че не искате нещо за пиене? — попита момичето. — Аз ще си взема една кока-кола.

Казах, че не ми се пие.

Тя стана от шезлонга и накуцвайки, се скри между дърветата. Взех от тревата списанието и го разлистих. За огромна моя изненада се оказа мъжко, от онези лъскавите, които излизат веднъж месечно. Жената на постера беше с тънки бикини, през които прозираха цепката и срамните й косми. Седеше на табуретка, краката й разкрачени под странен ъгъл. Сложих с въздишка списанието на тревата, кръстосах ръце върху гърдите си и пак загледах котешката пътека.

Мина много време, докато момичето се върне с колата в ръка. Жегата ме смазваше. Седях на слънцето и усещах как мозъкът ми се разтапя. Нямах никакво желание да мисля.

— Я ми кажете — подхвана момичето предишния разговор. — Ако сте влюбен в някое момиче и се окаже, че то е с шест пръста, какво ще направите?

— Ще го продам на цирка — отговорих аз.

— Вярно?

— Не, разбира се — рекох аз. — Шегувам се. Едва ли ще ми пречи.

— Дори и да има опасност децата ви също да се родят с шест пръста?

Позамислих се.

— Не, наистина няма да ми пречи. Какво толкова, че има един пръст повече?

— А ако е с четири гърди?

Отново се замислих.

— Не знам.

Четири гърди ли? Това можеше да продължава вечно. Реших да сменя темата.

— На колко години сте? — попитах аз.

— На шестнайсет — отвърна момичето. — Наскоро имах рожден ден. От тази година уча в гимназия.

— Отдавна ли отсъствате?

— Ако се движа много, кракът ме боли. И с тоя белег под окото. В моето училище ни държат ужасно строго. Ако разберат, че съм паднала от мотоциклет, ще почнат да ми опяват. Затова се правя на „болна“. Може да повторя годината. И без това не бързам да премина в следващия клас.

— А, ясно.

— Както и да е, значи казвате, че нямате нищо против да се ожените за момиче с шест пръста, но не и за момиче с четири гърди…

— Не съм казвал такова нещо. Казах, че не знам.

— Защо не знаете?

— Не знам… трудно ми е да си го представя.

— Можете ли да си представите човек с шест пръста?

— Определено. Предполагам, че да.

— А защо не можете да си представите с четири гърди? Каква е разликата?

Отново се позамислих, но не успях да намеря отговор.

— Прекалено много въпроси ли задавам?

— Така ли ви казват?

— Да, понякога.

Пак се извърнах към котешката пътека. Какво, да го вземат мътните, търся тук? Не се беше появила нито една котка. Все така кръстосал ръце на гърдите си, затворих очи за около трийсетина секунди. Усещах как по различни части на тялото ми избива пот. Слънцето ме напичаше с необяснима тежест. Всеки път, когато момичето раздвижеше чашата, ледът в нея звънтеше като звънец на крава.

— Поспете, ако ви се спи — прошепна момичето. — Ще ви събудя, щом се появи някоя котка.

Кимнах мълком, без да отварям очи.

Въздухът беше застинал. Не се чуваха никакви звуци. Гълъбът беше изчезнал отдавна. Продължавах да си мисля за жената от телефона. Наистина ли я познавах? В гласа и в начина й на говорене нямаше нищо познато. Тя обаче определено ме познаваше. Все едно гледах картина на Де Кирико: дългата сянка на жената се бе разпростряла през празната улица право към мен, макар и самата жена да се намираше много далеч от пределите на съзнанието ми. Звънецът до ухото ми продължаваше да звънти и звънти.

— Спите ли? — попита момичето толкова тихо, та не бях сигурен, че съм чул него.

— Не, не спя — отговорих аз.

— Може ли да седна по-близо? Така… ще ми бъде по-лесно да говоря тихо.

— Нямам нищо против — казах, без да отварям очи.

То придърпа шезлонга, докато той не се удари със сухо дървено тракане в моя.

Странно, в зависимост от това дали очите ми бяха отворени или затворени, гласът на момичето звучеше съвсем различно.

— Може ли да говоря? Наистина съвсем тихо, а вие няма нужда да отвръщате. Можете дори да спите. На мен не ми пречи.

— Говорете си — казах аз.

— Когато хората умират, е страхотно.

Сега устата й беше точно до ухото ми и думите проникваха вътре в мен заедно с топлия й, влажен дъх.

— В смисъл? — попитах аз.

Момичето долепи пръст до устните ми, сякаш за да ги запечата.

— Без въпроси — каза то. — И не отваряйте очи. Чухте ли?

Кимнах съвсем леко.

Момичето махна пръст от устните ми и го премести върху китката ми.

— Защо ли нямам скалпел! Щях да направя разрез и да погледна вътре. Не, не в трупа… а в самата смърт. Сигурна съм, че има нещо такова. Нещо кръгло и размекнато, като топка за софтбол с твърда малка сърцевина от мъртви нерви. Искам да я извадя от мъртвеца, да я разрежа и да я разгледам. Винаги съм се питала какво ли представлява. Може би цялата е твърда като паста за зъби, засъхнала вътре в тубичката. Точно така, не мислите ли? Не, не ми отговаряйте. Отвън е мека, но по-навътре става все по-твърда. Искам да разрежа кожата, да извадя меката част, със скалпела и с нещо като шпатула да проникна вътре: размекнатата част става все по-твърда, докато не стигнеш мъничката сърцевина. Тя е съвсем малка, като сачма, и наистина е твърда. Нещо такова, нали? — момичето се прокашля няколко пъти. — Напоследък си мисля само за това. Сигурно защото всеки ден имам много време за убиване. Когато нямаш работа, мислите те отнасят надалеч, наистина много надалеч… толкова надалеч, че не можеш да ги последваш до края.

Момичето махна пръст от китката ми и си допи колата. Разбрах, че чашата е празна, от звука на леда.

— Не се притеснявайте за котарака… аз гледам. Ще ви кажа, ако Нобору Ватая се появи. Не отваряйте очи. Сигурна съм, че Нобору Ватая се разхожда някъде тук. Всеки момент ще изскочи. Ще дойде. Знам, че ще дойде… през тревата, под оградата, пътьом ще поспре да подуши цветята и малко по малко ще се приближи. Представете си го по този начин.

Опитах се да си представя котарака, ала в съзнанието ми изникна само нещо като размазана снимка с осветление отзад. Слънчевата светлина, която проникваше през клепачите ми, разсейваше и разклащаше вътрешния ми мрак и от това ми бе невъзможно да си представя ясно котарака. Пред очите ми изникваше нещо като несполучлив портрет, странен, изкривен образ, който по някои особености приличаше на оригинала, но в който липсваха най-важните части. Не се сещах дори как изглежда котаракът, когато се движи.

Момичето отново сложи пръст върху китката ми и с върха му нарисува някакъв знак с неясни очертания. В отговор в съзнанието ми започна да нахлува нов вид мрак, различен от мрака, който бях усетил преди това. Вероятно се унасях. Не исках, но ставаше независимо от мен. Тялото ми беше като труп, като чужд труп, който хлътва надолу в брезента на шезлонга.

В мрака видях четирите крака на Нобору Ватая, четири тихи кафяви крака, четири меки лапи с издути възглавнички като от каучук, които стъпваха нечуто някъде по земята.

Но къде ли?

„Ще отнеме само десет минути“ — каза жената по телефона.

Не, тя определено грешеше. Понякога десет минути не са десет минути. Те могат да се разтягат и да се свиват. Знаех го със сигурност.

Когато се събудих, бях сам. Момичето беше изчезнало от шезлонга, който още докосваше моя. Хавлиената кърпа и цигарите си бяха тук, но чашата и касетофона ги нямаше.

Слънцето бе започнало да се снишава на запад, върху коленете ми бе пропълзяла сянката на един от клоните на дъба. Часовникът ми показваше четири и петнайсет. Изправих гръб на шезлонга и се огледах. Широка морава, сухо езеро, ограда, каменна птица, златник, телевизионна антена. И все още никаква следа от котарака. И от момичето.

Взрях се в котешката пътека и зачаках момичето да се върне. Минаха десет минути, а не се появиха нито котаракът, нито момичето. Нищо не помръдваше. Имах чувството, че докато съм спал, съм остарял неимоверно.

Станах от шезлонга и погледнах към къщата, където нямаше никакви признаци на човешко присъствие. Остъклените врати отразяваха ослепителното западно слънце. Отказах се да чакам — прекосих моравата и се прибрах по уличката у нас. Не бях намерил котарака, но бях направил всичко по силите си.

Вкъщи прибрах прането и се заех да подготвям продуктите за леката вечеря. В пет и половина телефонът иззвъня дванайсет пъти. Дори след като спря да звъни, звукът му продължи да се носи из вечерния здрач вътре в къщата като прах, който се рее във въздуха. Часовникът върху масата почукваше с върховете на зъбните си колелца в прозрачното тяло, плаваше из пространството.

Защо да не напиша стихотворение за птицата с пружината? Това ми хрумна, но не можех да измисля началото. А и дали гимназистките щяха да се зарадват на стихотворение за птица с пружина?

Кумико си дойде в седем и половина. От един месец си идваше все по-късно. Вече не бе необичайно да се появява след осем, понякога дори след десет. Сега си стоях вкъщи и се грижех за домакинската работа, така че не й се налагаше да бърза. Хората в редакцията не достигаха, а и един от колегите й беше в болнични.

— Извинявай — каза жена ми. — Работата край няма, а това девойче, дето е на непълен работен ден, не става за нищо.

Отидох в кухнята да направя вечерята: риба, запържена в масло, салата и супа мисо. Кумико седна на кухненската маса и ме загледа.

— Къде беше в пет и половина? — попита ме тя. — Звънях да ти кажа, че ще закъснея.

— Маслото беше свършило. Излязох да купя — излъгах аз.

— Ходи ли до банката?

— Разбира се.

— А котаракът?

— Не го намерих. Отидох, както ми каза, до празната къща, но никакъв го няма там. Обзалагам се, че е забягнал по-далеч.

Жена ми не отговори.

Когато след вечеря се изкъпах, тя седеше на тъмно в хола. Беше се сгърбила и със сивата си риза в мрака приличаше на забравен багаж.

Както си бършех косата, седнах на канапето срещу Кумико.

Тя каза с глас, който почти не се чуваше:

— Сигурна съм, че котаракът е мъртъв.

— Я не се занасяй — отвърнах аз. — Сигурно се забавлява някъде. Скоро ще огладнее и ще се прибере. Не помниш ли, че и друг път се е случвало. Когато живеехме в Коенджи…

— Този път е различно — възрази жена ми. — Този път грешиш. Знам. Котаракът е мъртъв. Гние някъде в тревата. Погледна ли в тревата пред празната къща?

— Не. Тя може и да е празна, но е на някого. Не е редно да взема току-така да лазя.

— Къде тогава си търсил котарака? Сигурна съм, че дори не си и опитал. Затова не си го намерил.

Въздъхнах и продължих да си бърша косата. Понечих да кажа нещо, но си замълчах — забелязах, че Кумико плаче. Беше си разбираемо: жена ми обичаше котарака. Бяхме го взели малко след като се оженихме. Метнах хавлиената кърпа в коша с мръсните дрехи в банята и отидох да си взема от кухнята студена бира. Какъв тъп ден: тъп ден от тъп месец от тъпа година.

Къде си, Нобору Ватая? Дали птицата не е забравила да ти навие пружината?

Думите изникнаха в съзнанието ми като стихове:

Тъкмо преполових бирата, и телефонът иззвъня.

— Ще вдигнеш ли? — провикнах се към мрака в хола.

— Не — отвърна жена ми. — Вдигни ти.

— Не искам.

Телефонът продължи да звъни и да раздвижва прахта, която се носеше из мрака. Никой не каза и дума. Аз продължих да си пия бирата, Кумико продължи да плаче беззвучно. Преброих двайсет иззвънявания и се отказах. Нямаше смисъл да броя до безкрай.

2.Пълнолуние и слънчево затъмнение

Възможно ли е изобщо да разбереш докрай друг човек?

Дори и да вложим огромна енергия, време и усилия, за да опознаем някого, накрая дали сме се доближили изобщо до неговата същност? Втълпяваме си, че го познаваме добре, но дали знаем нещо съществено за когото и да било?

Замислих се не на шега за тези неща една седмица след като напуснах юридическата кантора. Никога дотогава — никога през целия си живот — не бях умувал над такива въпроси. Защо ли? Вероятно защото бях прекалено зает просто да живея. Бях прекалено зает да мисля за себе си.

Точно както повечето важни неща по света започват с някаква дреболия, и аз се замислих за това по някакъв несъществен повод. Една сутрин, след като Кумико закуси набързо и отиде на работа, аз сложих прането в пералнята, оправих леглото, измих чиниите и пуснах прахосмукачката. Сетне с котарака до мен седнах на верандата и прегледах обявите за намаления и работа. След като обядвах, отидох до супермаркета. Напазарувах за вечеря и от щанда с преоценени стоки взех препарат за миене на съдове, хартиени салфетки и тоалетна хартия. Като се прибрах, подготвих продуктите за вечеря и докато чаках Кумико да си дойде от работа, се излегнах с книга в ръка на канапето.

Бях безработен съвсем отскоро и установих, че такъв живот ми действа освежаващо. Край на претъпканото метро, с което ходех на работа, край на срещите с хора, с които не ми се срещаше. И най-хубавото, можех да чета която книга поискам когато поискам. Нямах представа колко ще продължи този спокоен живот, но поне след първата седмица той ми харесваше и аз правех всичко възможно да не мисля за бъдещето. Това беше най-страхотната ваканция в живота ми. Все някога щеше да свърши, но дотогава имах намерение да й се наслаждавам.

Онази вечер обаче не бях в състояние да се отдам на радостта от четенето, защото Кумико закъсня след работа. Никога не се прибираше след шест и половина, а ако смяташе, че ще се забави и десетина минути, задължително ме предупреждаваше. Беше си такава: прекалено съзнателна. Онзи ден обаче беше изключение. Мина седем, а Кумико още не си беше дошла, не се беше и обадила. Месото и зеленчуците бяха нарязани и чакаха, за да сготвя веднага щом жена ми се прибере. Не че щях да правя угощение: смятах да запържа нарязано на късчета телешко с кромид лук, зелени чушки, зелен фасул, малко сол, черен пипер, соев сос и малко бира: рецепта от ергенските ми дни. Оризът беше сварен, супата мисо бе стоплена, зеленчуците бяха нарязани и разположени на отделни купчинки в голяма чиния, оставаше само да ги сложа в тигана. Липсваше единствено Кумико. Бях толкова гладен, че ми идеше да си приготвя моята порция и да я изям сам, но не можех да го сторя. Струваше ми се нечестно.

Седях на масата в кухнята, отпивах от бирата и дъвчех омекнали солети, които бях намерил в дъното на шкафа. Гледах как малката стрелка на часовника пъпли и подминава бавно чертичката между седем и осем.

Беше минало девет, когато жена ми се прибра. Изглеждаше капнала от умора. Очите й бяха кървясали: лош знак. Винаги когато очите й бяха зачервени, се случваше нещо лошо.

„Добре де — помислих си, — не губи самообладание, дръж се естествено и непринудено, не повишавай тон. Не си изпускай нервите.“

— Извинявай — каза Кумико. — Тая работа край няма. Мислех да ти се обадя, но все изникваше нещо.

— Не се притеснявай, всичко е наред — отвърнах възможно най-нехайно.

И наистина не й се сърдех. И на мен ми се беше случвало доста често. Понякога си е тежко да ходиш на работа, това не е някакво мило преживяване като например да избереш в градината най-красивата роза за настиналата си баба и да прекараш деня с нея на две пресечки от къщи. От време на време се налага да се вършат неприятни неща, да се общува с неприятни хора и все нямаш възможност да звъннеш вкъщи. Трябват ти някакви си трийсетина секунди, за да кажеш: „Така и така, тази вечер ще закъснея“, има телефони навсякъде, а ти просто не успяваш.

Заех се с готвенето: включих газта, налях олио в тигана. Кумико си взе бира от хладилника и чаша от шкафа, огледа набързо какво готвя и без да казва и дума, седна на кухненската маса. Виждах по израза й, че бирата не й се услажда.

— Трябваше да вечеряш без мен — каза жена ми.

— Не се притеснявай. Не бях много гладен.

Докато пържех месото и зеленчуците, Кумико отиде в банята. Чух я как си мие лицето и зъбите. След малко тя излезе от банята, носеше нещо. Тоалетната хартия и книжните салфетки, които бях купил от супермаркета.

— Защо си купил това? — попита уморено жена ми.

Погледнах я, както държах тигана. После извърнах очи към кутията със салфетките и пакета тоалетна хартия. Не разбирах какво ми говори.

— В какъв смисъл? Най-обикновени салфетки и тоалетна хартия. Имаме нужда от такива неща. Не че са ни свършили, просто да си чакат реда, нищо няма да им стане.

— Разбира се, че няма да им стане. Но защо трябваше да купуваш точно сини салфетки и тоалетна хартия на цветчета?

— Не те разбирам — казах аз, като се опитах да се овладея. — Бяха преоценени. Носът ти няма да посинее от сините салфетки. Какво толкова?

— Как какво! Не понасям сини салфетки и тоалетна хартия на цветчета. Толкова ли не знаеш?

— Не, не знам — потвърдих аз. — И защо не ги понасяш?

— Откъде да знам защо не ги понасям? Просто не ги понасям, точка. Ти не понасяш калъфи за телефон, термоси на цветчета и разкроени джинси с капси, не понасяш да си лакирам ноктите. Дори ти не можеш да кажеш защо. Въпрос на вкус.

Всъщност можех да обясня защо не понасям всички тези неща, но не го направих, разбира се.

— Добре де — казах. — Въпрос на вкус. Но нима твърдиш, че през шестте години, откакто сме се оженили, не си купувала нито веднъж сини салфетки и тоалетна хартия на цветчета?

— Никога. Нито веднъж.

— Сериозно?

— Да, сериозно. Купувам само бели, жълти или розови салфетки. И никога, ама никога не купувам тоалетна хартия с разни шарки по нея. Изумена съм, че си живял през цялото това време с мен и не си го забелязал.

И аз бях изумен, че от шест години нито веднъж не съм ползвал сини салфетки и тоалетна хартия на шарки.

— И понеже стана дума, нека ти кажа — продължи жена ми. — Направо ненавиждам телешко, пържено със зелени чушки. Толкова ли не знаеш?

— Не, не знам — отвърнах аз.

— Е, така е. И не ме питай защо. Просто не понасям миризмата на месо и чушки, които се пържат заедно в един тиган.

— Нима твърдиш, че за шест години никога не си готвила телешко заедно със зелени чушки?

Кумико поклати глава.

— Ям зелени чушки в салата. Пържа телешко с кромид лук. Но никога не съм ги готвила заедно.

Въздъхнах тежко.

— Не ти ли се е струвало странно? — попита жена ми.

— Дали ми се е струвало странно ли? Дори не съм забелязал — отвърнах аз и се позамислих: да се сетя дали, откакто съм се оженил, съм ял някога телешко, пържено със зелени чушки.

Беше невъзможно, разбира се, да си спомня.

— Живееш с мен от толкова време, а почти не ми обръщаш внимание — укори ме жена ми. — Мислиш единствено за себе си.

— Я чакай — рекох й аз, като угасих газта и оставих тигана върху печката. — Дай да не преувеличаваме. Може и да си права. Може би наистина не съм обръщал достатъчно внимание на неща като салфетки, тоалетна хартия, телешко и зелени чушки. Но това не означава, че не съм обръщал внимание на теб. Пет пари не давам какви са на цвят хартиените салфетки. Е, сигурно ще ми стане малко неприятно, ако са черни, но ми е все едно дали са бели, или сини. Същото важи за телешкото и зелените чушки. Заедно, поотделно, чудо голямо! Дори и никой по земята да не пържи никога вече телешко заедно със зелени чушки, хич не бих забелязал. Това няма нищо общо с теб, със същността ти, с онова, което превръща Кумико в Кумико. Не съм ли прав?

Вместо да отговори, жена ми изпи на две големи глътки бирата и се вторачи в празната бутилка.

Изсипах съдържанието на тигана в кофата за отпадъци. Толкова по въпроса за телешкото, зелените чушки, лука и зеления фасул. Странно. В един миг храна, в следващия — боклук. Отворих си бира и отпих направо от бутилката.

— Защо го направи? — попита жена ми.

— Нали го мразиш.

— Можеше да го изядеш.

— Изведнъж ми се отяде.

Тя сви рамене.

— Щом така предпочиташ.

Сложи ръце върху масата и отпусна глава върху тях. Известно време остана така. Не виждах дали плаче, дали спи. Погледнах празния тиган върху печката, погледнах Кумико и си изпих бирата. Направо да полудееш. На кого му пука за някаква си тоалетна хартия и зелени чушки?

Но отидох при жена си и я прегърнах през раменете.

— Добре де — рекох й. — Сега вече разбрах. Никога повече няма да купувам сини салфетки и тоалетна хартия на цветчета. Обещавам. Утре ще ги занеса в супермаркета и ще се опитам да ги върна. Ако не ми ги сменят, ще ги изгоря в двора. Ще хвърля пепелта в морето. И занапред никакво телешко със зелени чушки. Никога повече. Много скоро миризмата ще се разнесе и ние вече няма да мислим за това. Нали?

Но жена ми продължи да мълчи. Искаше ми се да изляза и да се поразходя един час, а когато се върна, да я заваря весела, но знаех, че няма да стане. Трябваше лично да оправя положението.

— Виж какво, уморена си — продължих аз. — Почини си малко и ще излезем да хапнем пица. Кога за последно сме яли пица? С аншоа и лук? Ще си разделим една. Нищо няма да ни стане, ако от време на време вечеряме навън.

Но и това не помогна. Кумико остана със захлупена в ръцете си глава.

Не знаех какво още да кажа. Седнах и я погледнах през масата. Изпод късата й черна коса се подаваше едното й ухо. Беше с обица, която не бях виждал дотогава, малка и златна, във формата на рибка. Къде ли ги е купила? Пушеше ми се. Представих си как вадя от джоба си цигарите и запалката, как слагам между устните си цигара и я паля. Дръпнах толкова дълбоко, че си напълних дробовете. И ме удари тежката миризма на телешко, пържено със зелени чушки. Умирах от глад.

Погледът ми падна върху календара на стената. На него бяха отбелязани фазите на луната. Наближаваше пълнолуние. Ами да: някъде по това време на Кумико й идваше мензисът.

Едва след като се ожених, проумях, че съм жител на Земята, третата планета от Слънчевата система. Живеех на Земята, тя се въртеше около Слънцето, а около нея се въртеше Луната. И да ми харесваше, и да не ми харесваше, това щеше да продължава цяла вечност (или времето, което можем да наречем вечност, сравнено с моя живот). Онова, което ме караше да възприемам нещата по този начин, бе невероятната точност на двайсет и девет дневните менструационни цикли на жена ми. Те съответстваха напълно на изтъняването и нарастването на Луната. А мензисът й винаги беше тежък. Няколко дни преди това тя ставаше раздразнителна или потисната. Така нейният цикъл ставаше и мой. Трябваше да внимавам точно по това време на месеца да не създавам излишни неприятности. Преди да се оженим, почти не бях забелязвал фазите на Луната. Случвало ми се е да я зърна на небето, но никога не съм се замислял за формата й. А сега тя не ми излизаше от главата.

Преди Кумико бях имал и други жени, всяка от които имаше, разбира се, своя цикъл. Някои го караха тежко, други — леко, при някои приключваше за три дни, при други — за повече от седмица, на някои им идваше редовно, на други им закъсняваше по десет дни, от което аз направо се паникьосвах, някои жени ставаха кисели, на други почти не им влияеше. Но преди да се оженя за Кумико, не бях живял с жена. Дотогава циклите в природата се свеждаха до смяната на годишните времена. През зимата си вадех якето, през лятото беше време за сандали. След като се ожених, не само заживях с друг човек, но и се сдобих с нова представа за цикличността: фазите на Луната. Само веднъж мензисът на Кумико не дойде няколко месеца, през които тя беше бременна.

— Извинявай — вдигна очи към мен жена ми. — Не исках да си го изкарвам на теб. Уморена съм и съм вкисната.

— Няма нищо, не се притеснявай — уверих я аз. — Когато си уморена, все трябва да си го изкараш на някого. За да ти олекне.

Кумико си пое дълбоко въздух, позадържа го и го издиша.

— Ами ти? — попита тя.

— Какво аз?

— Ти не си го изкарваш на никого, когато си уморен. А аз си го изкарвам. Защо така?

Поклатих глава.

— Не съм и забелязал — отвърнах. — Странно.

— Може би имаш вътре в себе си някакъв дълбок кладенец, в които изкрещяваш: „Кралят има магарешки уши!“, и всичко отново е наред.

Позамислих се.

— Може би — съгласих се с нея.

Кумико взе празната бирена бутилка. Загледа се в етикета, после в гърлото, след това започна да я върти с пръсти.

— Идва ми мензисът — оповести тя. — Сигурно заради това съм толкова вкисната.

— Знам — казах аз. — Не се притеснявай. Не си единствената. По пълнолуние измират безброй коне.

Жена ми махна ръка от бутилката, отвори уста и ме погледна.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Завчера го прочетох във вестника. Мислех да ти кажа, но съм забравил. Беше интервю с някакъв ветеринарен лекар. Фазите на Луната влияели изключително силно на конете и физически, и емоционално. Щом наближи пълнолуние, мозъчните им вълни направо побесняват и животните биват нападнати от какви ли не здравословни проблеми. После в самата нощ много от тях се поболяват и повечето умират. Никой не знае какво всъщност става, но статистиката го доказва. По пълнолуние ветеринарите не мигват по цяла нощ, затрупани са с работа.

— Интересно — отбеляза Кумико.

— А при слънчево затъмнение става още по-страшно. Направо трагедия за конете. Нямаш представа колко много коне умират в ден с пълно слънчево затъмнение. Та мисълта ми е, че точно в този миг някъде по света умират коне. В сравнение с това не е болка за умиране да си изкараш яда на някого. Не се притеснявай. Мисли за конете, които измират. Представи си как лежат под пълната луна върху сламата в някоя конюшня, как по устата им е избила пяна и те се гърчат в предсмъртни мъки.

Кумико като че ли наистина се замисли за конете, издъхващи в конюшните.

— Е, длъжна съм да призная — рече тя с нотка на примирение, — че можеш да продадеш на всеки всичко.

— Ами в такъв случай върви се преоблечи и да идем да хапнем пица — подканих аз.

Онази нощ лежах до Кумико в затъмнената спалня, гледах тавана и се питах какво ли всъщност знам за тази жена. Часовникът показваше два. Кумико спеше непробудно. Сетих се в тъмното за сините салфетки, за тоалетната хартия на шарки, за телешкото и зелените чушки. Бях живял през цялото това време с жена си, без и да подозирам, че тя мрази тези неща. Сами по себе си те не бяха от значение. Глупост някаква. Нещо, на което човек се смее и не го прави на въпрос. Чудо голямо, спречкали сме се, след ден-два няма и да помним.

Не беше обаче така. Случилото се ме притесняваше по някакъв странен нов начин, пречеше ми като малка рибя кост, заседнала на гърлото. Може би точно това е смъртоносният удар. Или неговото начало. Може би стоя на прага на нещо важно, а вътре се простира свят, който принадлежи само на Кумико, огромен свят, който никога не бях познавал. Представях си го като грамадна тъмна стая. Стоя вътре със запалка в ръка и мъничкият й пламък осветява само педя-две от помещението.

Дали някога щях да видя останалото? Или щях да остарея, без да разбера що за човек е Кумико? Ако това ме чака, какъв е смисълът на брачния ми живот? Какъв е смисълът на живота изобщо, ако спя в едно легло с човек, когото не познавам?

Ето за какво си мислех онази нощ, ето за какво продължих да си мисля от време на време и дълго след това. Чак доста по-късно проумях, че съм намерил пътя към корена на проблема.

3.Шапката на Малта Кано

Тъкмо си правех обяд, когато телефонът иззвъня отново. Бях отрязал две филии хляб, бях ги намазал с масло и горчица, бях сложил отгоре кръгчета домат и сирене, бях ги подредил върху дъската и точно се канех да ги разрежа по средата, когато телефонът иззвъня.

Изчаках да иззвъни три пъти и разрязах сандвича наполовина. После го преместих върху чиния, избърсах ножа, прибрах го в чекмеджето с приборите и си налях от кафето, което бях затоплил.

Телефонът продължи да си звъни. Може би петнайсет пъти. Предадох се и вдигнах. Предпочитах да не го правя, но можеше да се обажда Кумико.

— Ало! — каза женски глас, който не бях чувал никога. Не беше нито на Кумико, нито на непознатата, която се бе обадила завчера, докато си правех спагети. — Бих искала да разговарям с господин Тору Окада — съобщи гласът така, сякаш четеше текст.

— Аз съм — отвърнах аз.

— Съпругът на Кумико Окада?

— Същият — потвърдих аз. — Кумико Окада ми е жена.

— И по-големият брат на госпожа Окада се казва Нобору Ватая, нали?

— Да — рекох с достойно за възхищение самообладание. — Нобору Ватая е по-големият брат на жена ми.

— Казвам се Кано, господине.

Зачаках да продължи. Това, че най-неочаквано бе отворила дума за по-големия брат на Кумико, ме накара да наостря уши. Почесах се по тила с горния край на молива, оставен до телефона. Минаха пет, ако не и повече секунди, а жената продължаваше да мълчи. От слушалката не долиташе никакъв звук, сякаш непознатата я бе затулила с длан и говореше с някого до себе си.

— Ало — казах аз притеснен.

— Извинявайте, господине — изпелтечи гласът на жената. — Във всеки случай разрешете да ви се обадя по-късно.

— Я чакайте — възкликнах аз. — Това е…

В този миг връзката прекъсна. Погледнах слушалката, после пак я долепих до ухото си. Нямаше никакво съмнение: непознатата беше затворила.

Леко изнервен се върнах на масата в кухнята, изпих си кафето и си изядох сандвича. Когато телефонът беше иззвънял, си мислех за нещо, но вече не помнех за какво. Бях държал в дясната ръка ножа, готов да разрежа сандвича на две, и определено си бях мислил за нещо. За нещо важно. Нещо, за което се мъчех безуспешно да се сетя от много време. Беше ми хрумнало точно когато се бях готвил да разрежа сандвича на две, но сега не бях в състояние да си го припомня. Пак опитах, докато дъвчех сандвича. Но то си бе отишло. Беше се върнало в тъмните кътчета на съзнанието ми, където бе живяло до онзи миг.

Нахраних се и вече разтребвах масата, когато телефонът иззвъня отново. Този път вдигнах веднага.

Отново чух жена, която ми каза:

— Ало!

Но беше Кумико.

— Как си? — попита тя. — Яде ли вече?

— Да. Какво има?

— Нищо — отвърна жена ми. — Затънала съм в работа. По-късно може би и аз ще си взема сандвич. Твоят какъв беше?

Описах й го.

— Ясно — рече Кумико без помен от завист. — А, да, сутринта забравих да ти кажа. Ще ти се обади госпожица Кано.

— Вече ми се обади — поясних аз. — Преди няколко минути. Но единственото, което каза, бяха имената ни — моето, твоето и на брат ти, после затвори. Така и не обясни какво иска. Защо се обажда?

— Затвори ли?

— Каза, че пак щяла да звънне.

— Когато ти се обади, направи каквото те помоли. Наистина е важно. Май ще се наложи да се срещнеш с нея.

— Кога? Днес ли?

— Защо? Някакви други планове ли имаш? Ще се виждаш ли с някого?

— Не. Нямам планове. — Нямах никакви планове нито за вчера, нито за днес, нито за утре. — Но коя е тази Кано? И какво иска от мен? Трябва да знам, преди да ми се обади отново. И дума да не става, ако ми предлага работа, свързана с брат ти. Не искам да имам нищо общо с него. Знаеш го.

— Не, не е за работа — отвърна малко нервно жена ми. — За котарака е.

— За котарака ли?

— Ох, извинявай. Трябва да бягам. Чакат ме. Наистина не трябваше да губя време и да ти се обаждам. Обясних ти вече, дори не съм яла. Нали не се сърдиш, че ще затворя? Ще ти звънна веднага щом се освободя.

— Виж какво, знам, че си много заета, но бъди така любезна. Обясни ми какво става. Какво за котарака? Тая Кано…

— Просто направи каквото ти каже, чу ли? Разбра ли? Сериозно е. Стой си у дома и чакай да ти звънне. Трябва да вървя.

И си тръгна.

Когато в два и половина телефонът иззвъня, аз дремех на канапето. Отпърво помислих, че чувам будилника. Пресегнах се да го спра, но часовникът не беше там. Бях не в леглото, а на канапето, и беше не сутрин, а следобед. Станах и отидох да вдигна.

— Ало — казах.

— Ало — отвърна женски глас. Беше жената, която се обади сутринта. — Господин Тору Окада?

— Аз съм. Тору Окада.

— Казвам се Кано, господине — обясни тя.

— Жената, с която вече разговарях.

— Точно така. Опасявам се, че бях ужасно груба. Кажете, господин Окада, дали случайно не сте свободен днес следобед?

— Може да се каже, че съм свободен.

— В такъв случай знам, че е твърде неочаквано, но как мислите, дали е възможно да се срещнем?

— Кога? Днес ли? Сега?

— Да.

Погледнах си часовника. Не че се налагаше — бях го гледал преди някакви си трийсет секунди, — но просто за да съм сигурен. Още си беше два и половина.

— Много ли време ще отнеме? — попитах аз.

— Според мен не. Но може и да греша. В момента ми е трудно да бъде съвсем точна. Съжалявам.

Колкото и да отнемеше, нямах избор. Кумико ми беше казала да правя каквото ме помоли жената, било сериозно. Щом тя твърди, че е сериозно, значи наистина е сериозно и е за предпочитане да се подчиня.

— Ясно — рекох аз. — Къде ще се срещнем?

— Знаете ли случайно хотел „Пасифик“ срещу гара Шинагава?

— Да.

— На първия етаж има кафене. Ако ви е удобно, господине, ще ви чакам там в четири.

— Добре — съгласих се аз.

— Аз съм на трийсет и една години, ще нося червена мушамена шапка.

Страхотно. В начина, по който жената говореше, имаше нещо чудновато, нещо, което веднага ме хвърли в смут. Но не можех да кажа какво точно му беше странното. А и нямаше закон, който да забранява на трийсет и една годишните жени да носят червени мушамени шапки.

— Ясно — казах аз. — Със сигурност ще ви позная.

— Дали, господин Окада, не бихте ми казали имате ли някакви външни отличителни белези?

Опитах се да се сетя за някакви свои „външни отличителни белези“. Имах ли изобщо такива?

— На трийсет години съм, висок съм метър и седемдесет и три, тежа седемдесет килограма, с къса коса, не нося очила.

Докато изброявах всички тези неща, ми хрумна, че те едва ли са външни отличителни белези. В кафенето на хотел „Пасифик“ вероятно щеше да има още петдесет такива мъже. Бях ходил и друг път там, заведението беше голямо. Трябваше да посоча нещо, по което жената да ме познае. Но не се сещах нищо. Което не означаваше, че нямах никакви отличителни белези. Притежавах „Испански скици“ на Майлс Дейвис с автограф. Пулсът ми беше бавен: обикновено четирийсет и седем удара в минута, а и да вдигнех температура, не се качваше повече от трийсет и осем. Бях безработен. Знаех имената на всички братя Карамазови. Но никой от тези отличителни белези не беше външен.

— Как ще бъдете облечен? — попита жената.

— Не знам — отвърнах аз. — Още не съм решил. Доста неочаквано е.

— Тогава, ако обичате, си сложете папийонка на точки — отсече тя решително. — Дали имате папийонка на точки, господине?

— Според мен, да — потвърдих аз.

Имах тъмносиня папийонка на ситни бели точки. Преди няколко години Кумико ми я беше подарила за рождения ден.

— В такъв случай бъдете така любезен да си я сложите — каза жената. — Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем в четири часа.

После затвори.

Отворих гардероба и затърсих папийонката на точки. Нямаше я при вратовръзките. Погледнах в чекмеджетата. Проверих във всички кутии с дрехи в килера. Папийонката я нямаше и нямаше. Просто бе изключено да е някъде в къщата и аз да не я намеря. По отношение на дрехите Кумико беше перфекционистка и нямаше начин папийонката да е другаде освен където й е мястото. Всъщност открих всички дрехи — и на жена ми, и моите — в съвършен ред. Ризите ми бяха изрядно сгънати в чекмеджето, където обикновено се намираха. Пуловерите ми бяха в кутии, пълни с нафталин, от който очите ми засмъдиха веднага щом вдигнах капаците. В една от кутиите видях униформата на жена ми от гимназията: тъмносиня къса рокля на цветчета, съхранявана като снимките в стар албум. Защо ли изобщо държеше такива неща? Може би ги бе взела със себе си просто защото не е имала удобен случай да се отърве от тях. Или смяташе да ги прати в Бангладеш. Или да ги даде в някой етнографски музей. Така или иначе, папийонката ми на точки я нямаше никъде.

Както държах вратата на гардероба, се опитах да си спомня кога за последно съм я слагал. Беше доста стилна и красива, но и прекалено официална. Ако я бях носил в юридическата кантора, все щеше да се намери някой, който по време на обяда да похвали цвета или десена. Което щеше да си е равнозначно на предупреждение. В кантората, където бях работил, не беше прието да те хвалят за избора на вратовръзка или папийонка. Ето защо никога не съм ходил с нея на работа. Бях я слагал по семейни — макар и официални — поводи: концерт, вечеря в скъп ресторант, когато Кумико държеше „да се обличаме елегантно“ (не че е имало много такива случаи). Папийонката вървеше в комплект с тъмносиния ми костюм, който жена ми харесваше много. Но изобщо не можех да се сетя кога за последно съм я слагал.

Отново огледах съдържанието на гардероба и се предадох. По една или друга причина папийонката беше изчезнала. Както и да е. Облякох тъмносиния костюм и синя риза и си сложих вратовръзка на райета. Не се притесних особено. Непознатата едва ли щеше да ме разпознае, но от мен се искаше единствено да се огледам за жена около трийсетте с червена мушамена шапка.

Облечен за излизане, седнах на канапето и се вторачих в стената. Отдавна не бях слагал костюм. Тъмносиният, който бях облякъл сега, бе доста дебел за това време на годината, днес обаче бе дъждовно и прохладно. Пак с този костюм бях отишъл за последен път на работа (през април). Изведнъж ми хрумна, че в джобовете сигурно има нещо. Във вътрешния намерих касова бележка от миналата есен. Беше издадена от такси, вероятно съм можел да я осребря в кантората. Но вече бе твърде късно. Смачках бележката и я изхвърлих в кошчето.

Не бях обличал костюма от два месеца, откакто бях напуснал работа. Сега, след толкова време, се чувствах като впримчен в чуждо вещество. Костюмът сякаш ми тежеше, сковаваше ме и не ми ставаше. Постоях прав, поразходих се из стаята и спрях пред огледалото, за да подръпна ръкавите и пешовете с надеждата да пооправя сакото. Опънах ръце, поех си дълбоко въздух и се наведох напред, за да проверя дали тялото ми не се е променило през последните два месеца. Пак седнах на канапето, но и там се чувствах неудобно.

До пролетта всеки ден бях ходил на работа с костюм и изобщо не се бях чувствал странно. В кантората много държаха дори подчинените като мен да носят костюми. Тогава изобщо не се бях замислял за това.

Сега обаче, докато просто седях с костюма на канапето, имах чувството, че върша нещо нередно, например подправям автобиографията си или се представям за жена. Едвам си поемах дъх, потиснат от нещо като гузна съвест.

Отидох в антрето, свалих от рафта кафявите обувки и с помощта на обувалката се напъхах в тях. Отгоре беше полепнал тънък слой прах.

Оказа се, че не ми се налага да намирам жената. Тя ме намери. След като влязох в кафенето, направих бърза обиколка, оглеждайки се за червена шапка. Нямаше жени с червени шапки. Според часовника ми до четири часа оставаха десет минути. Седнах на една маса, изпих водата, която ми донесоха, и си поръчах кафе. Веднага щом сервитьорката се отдалечи от масата, чух как някаква жена казва зад мен:

— Вие сигурно сте господни Окада.

Обърнах се изненадан. Не бяха минали и три минути, откакто бях огледал заведението.

Под бялото сако жената беше с жълта копринена шемизета, на главата си носеше червена мушамена шапка. Изправих се по инерция и се озовах лице срещу лице с нея. „Красива“ е думата, която вероятно би й подхождала добре. При всички положения жената бе много по-красива от представата, която си бях изградил от гласа й по телефона. Беше стройна, с хубаво тяло, и бе гримирана съвсем леко. Умееше да се облича, ако не броим червената шапка. Сакото и шемизетата й стояха добре. Върху яката на сакото проблясваше златна брошка с формата на перо. Човек би я помислил за секретарка в голяма фирма. Направо не проумявах защо, след като е подбрала толкова внимателно тоалета, си е сложила тази напълно неуместна червена мушамена шапка. Може би я носеше винаги в случаи като този — за да я познаят. Добре се беше сетила. Нямаше начин да я сбъркаш, дори и да застанеше насред заведение, пълно с непознати.

Жената седна срещу мен на масата, аз също седнах.

— Изумен съм, че ме познахте — подхванах. — Не успях да намеря папийонката си на точки. Знам, че е някъде вкъщи, но не я открих. Затова съм с тази раирана вратовръзка. Реших, че аз ще ви открия. Как все пак ме познахте?

— Разбира се, че ще ви позная — отвърна жената и остави на масата скъпата си бяла кожена чанта.

Свали червената мушамена шапка и я наложи върху чантата, покри я изцяло. Имах чувството, че се кани да направи фокус: ще вдигне шапката и чантата ще е изчезнала.

— Но аз съм с друга вратовръзка — възроптах аз.

— С друга вратовръзка ли? — жената се взря озадачено във вратовръзката, сякаш ми казваше: Какъв е този странен тип, с когото разговарям. После кимна. — Няма значение. Не се притеснявайте, моля ви.

Очите й бяха някак странни. Липсваше им дълбочина. Бяха красиви, но сякаш не гледаха. Изглеждаха като някаква повърхност, все едно бяха стъклени. Но не бяха, разбира се, стъклени. Движеха се, мигаха.

Как все пак бе успяла да ме открие в препълненото кафене? Нямаше нито едно свободно място, доста от посетителите бяха мъже на моя възраст. Понечих да поискам някакво обяснение от жената, но се въздържах. За какво да задавам неуместни въпроси?

Тя повика един келнер, който минаваше покрай масата, и си поръча минерална вода „Перие“. Той отвърна, че нямали „Перие“, но можел да й донесе тоник. Жената се позамисли и се съгласи. Докато чакаше да й го донесат, не каза нищо, аз също мълчах.

По едно време жената вдигна червената шапка и отвори закопчалката на дамската чанта отдолу. Извади отвътре класьор за визитни картички от черна лъскава кожа с размери колкото аудиокасета. И той като дамската чанта беше със закопчалка — за пръв път виждах такъв. Жената извади една визитна картичка и ми я подаде. И аз бръкнах в горния вътрешен джоб на сакото, но се сетих, че не съм взел визитки.

Нейната беше от тънка пластмаса и сякаш дъхтеше на тамян. Доближих я до носа си, миризмата стана по-силна. Вече не се съмнявах: беше на тамян. Върху визитната картичка с ясни черни букви на един ред пишеше:

Малта ли? Погледнах визитката от другата страна. Беше празна.

Докато умувах над значението на името върху картичката, сервитьорът дойде и остави пред жената пълна с лед чаша, в която наля някъде до средата тоник. Върху ръба на чашата бе закрепен резен лимон. Появи се и келнерката, която носеше върху подноса сребрист на цвят кафеник. Сложи пред мен чаша и я напълни с кафе. С едва доловимото движение на човек, който пъха листче с лошо предсказание, остави и касовата бележка върху масата и се отдалечи.

— Празна е — обясни ми Малта Кано. Още гледах обратната страна на визитката й. — Само името ми. Не е нужно да посочвам и телефон, и адрес. Никой не ми се обажда. Аз търся хората.

— Ясно — отвърнах аз.

Този безсмислен отговор увисна над масата като плаващия във въздуха остров от „Пътешествията на Гъливер“.

Жената хвана чашата с две ръце и отпи през сламката малка глътчица. Съвсем леко се навъси и отмести встрани чашата, сякаш бе изгубила всякакъв интерес към нея.

— Малта не е истинското ми име — каза жената. — Кано е истинско, но Малта е професионален псевдоним, идва от остров Малта. Ходили ли сте някога в Малта, господин Окада?

Казах, че не съм ходил. Никога не бях ходил в Малта и в близко време не смятах да я посещавам. И през ум не ми беше минавало да ходя там. Единственото, което знаех за Малта, бе оная отвратителна композиция „Пясъците на Малта“, изпълнявана от Хърб Алпърт.

— Навремето живях там — поясни жената. — В продължение на три години. Водата в Малта е ужасна. Не става за пиене. Като разредена морска вода. И хлябът им е солен. Но не защото слагат сол, а защото водата, с която го месят, е солена. Но хлябът не е лош. Харесвам го.

Кимнах и отпих от кафето.

— Но колкото и да е лоша водата на Малта, има едно място, където тя действа благотворно върху стихиите вътре в тялото. Тази вода е много особена, дори мистична, и се намира само на едно място на острова. Изворът е в планината, от селото в подножието й е изкачване няколко часа. Не може да се пренася. Ако се пренесе, губи силата си. Единственият начин да я опитате е да отидете там. За тази вода се споменава в летописи още от времето на кръстоносните походи. Наричат я духовна вода. И Алън Гинзбърг е ходил веднъж да пие от нея. Както и Кийт Ричардс. Живях в селцето в полите на планината в продължение на три години. Отглеждах зеленчуци и се учех да тъка. Всеки ден се качвах до извора и пиех от тази жива вода. От седемдесет и шеста до седемдесет и девета година. Веднъж цяла седмица пих само от водата и не съм слагала и залък в уста. В продължение на една седмица не бива да ядете, трябва да пиете само от водата. Там се изисква такава дисциплина. Може да се нарече и религиозен аскетизъм. Така пречиствате тялото си. Лично аз се чувствах прекрасно. Ето защо, когато се върнах в Япония, избрах професионалния псевдоним Малта.

— А каква е професията ви?

Жената поклати глава.

— Това не ми е професията в тесния смисъл на думата. Не взимам пари. Консултантка съм. Разговарям с хората за телесните стихии. Участвам и в изследвания на вода, която влияе благотворно на стихиите в тялото. За мен парите не са проблем. Разполагам с достатъчни. Баща ми е лекар, предоставил е на мен и по-малката ми сестра нещо като попечителски фонд в акции и недвижими имоти. Тези неща ги движи един счетоводител. Имаме добра годишна рента. Написала съм и няколко книги, които ми осигуряват малък доход. Занимавам се със стихиите в тялото на доброволни начала. Ето защо върху визитната ми картичка няма адрес и телефон. Аз сама търся хората.

Кимнах, но това бе просто движение на главата: нямах представа за какво ми говори. Разбирах отделните думи, които изричаше, но изобщо не схващах цялостния смисъл.

Стихиите в тялото ли?

Алън Гинзбърг ли?

Ставаше ми все по-неудобно. Не съм от хората, надарени с изострена интуиция, но колкото повече седях с тази жена, толкова повече ми се струваше, че се задават неприятности.

— Извинете — подхванах аз, — но бих ви помолил да ми обясните всичко от начало, едно по едно. Преди малко разговарях с жена си и единственото, което тя ми каза, бе да се срещна с вас и да обсъдим изчезналия котарак. Да ви призная, не разбирам за какво точно ми говорите. Има ли нещо общо с котарака?

— Има — потвърди жената. — Но преди да стигна до него, бих искала да споделя с вас нещо, господин Окада. — Тя отново отвори металната закопчалка на дамската си чанта и извади бял плик. Вътре имаше снимка, която жената ми подаде. — Сестра ми — обясни.

Беше цветна моментална фотография на две жени. Едната беше Малта Кано, на снимката също беше с шапка — с жълта плетена шапка. И този път шапката изобщо не се връзваше с дрехите й. Сестра й — предположих, че това е по-малката й сестра, за която спомена — беше в костюмче в меки тонове и с шапка в същия цвят, каквито са се носели в началото на шейсетте. Ако не ме лъжеше паметта, по онова време май са наричали такива цветове „шербетени“. Едно обаче беше сигурно: сестрите си падаха по шапките. По-малката беше с прическа точно като на Жаклин Кенеди от годините в Белия дом, напръскана с много лак за коса. Беше попрекалила с грима, но нямаше да се изсипя, ако я нарека красива. Беше някъде на двайсет-двайсет и пет години. Върнах снимката на Малта Кано, която я прибра в плика и го пъхна в дамската си чанта, а после щракна закопчалката.

— Сестра ми е пет години по-малка от мен — обясни тя. — Беше осквернена от Нобору Ватая. Жестоко изнасилена.

Страхотно! Идеше ми да се махна тутакси оттук. Но не вървеше просто да стана от стола и да си тръгна. Извадих от джоба на сакото носна кърпа, избърсах си устата и я прибрах в същия джоб. После се изкашлях.

— Какъв ужас — казах аз. — Не съм чувал нищо, но ако наистина е посегнал на сестра ви, моите най-искрени извинения. Но съм длъжен да ви кажа, че нямам нищо общо с шурея си. В случай че очаквате някаква…

— Нищо не очаквам, господин Окада — заяви жената. — Не ви обвинявам за нищо. Ако има виновен за случилото се, това съм аз. Не внимавах. Не предпазих сестра си. За съжаление някои събития ми попречиха да го сторя. Случват се такива неща, господин Окада. Както знаете, живеем в свят на насилие и хаос. А в този свят има места, където насилието и хаосът са още по-големи. Разбирате ли какво ви казвам, господин Окада? Станалото станало. Сестра ми ще се възстанови от раните и позора. Трябва да го направи. За щастие не са смъртоносни. Казах й, че е могло да се случи нещо много-много по-страшно. Притеснявам се най-вече за стихиите в тялото й.

— Стихиите в тялото й — повторих аз.

Тези „стихии“ явно й бяха любима тема.

— Не мога да ви обясня подробно как всички тези обстоятелства са свързани помежду си. Дълго и сложно е и макар да не влагам в думите си неуважение към вас, господин Окада, на този етап всъщност е невъзможно да схванете истинския смисъл на тази история, защото става въпрос за свят, с който се занимаваме професионално. Не съм ви поканила тук, за да изразявам съжалението си по този повод. Вие, естествено, нямате никаква вина за случилото се. Просто исках да знаете, че макар и временно, стихиите на сестра ми бяха осквернени от господин Ватая. Някога в бъдеще вие двамата с нея ще имате някакъв допир. Както вече ви обясних, тя ми е асистентка. Сега вероятно е най-добре да знаете какво се е случило между нея и господин Ватая и да сте наясно, че стават и такива неща.

Последва кратко мълчание. Малта Кано ме погледна така, сякаш ми казваше: Много ви моля, помислете за това, което ви съобщих. Че Нобору Ватая е изнасилил сестра й. За връзката между изнасилването и стихиите в тялото й. И за връзката между тях и изчезването на котарака.

— Да разбирам ли — престраших се да попитам аз, — че нито вие, нито сестра ви не възнамерявате да подадете жалба… да отидете в полицията?…

— Не, разбира се, няма да правим такова нещо — заяви с безизразно лице Малта Кано. — Всъщност не виним никого. Просто ни се ще да си изясним какво е предизвикало подобно нещо. Ако не си изясним този въпрос, никак не е изключено да се случи нещо още по-страшно.

При тези думи ми поолекна. Не че щях да страдам особено, ако осъдеха Нобору Ватая за изнасилване и го пратеха в затвора. Заслужаваше си го. Но братът на Кумико беше доста известен. Ако го арестуват и го изправят пред съд, жена ми ще страда ужасно. Поне заради собственото си душевно здраве предпочитах всичко да се потули.

— Можете да бъдете сигурен — рече Малта Кано, — че днес поисках да се срещнем единствено заради изчезналия котарак. Точно по този въпрос господин Ватая се обърна към мен за съвет. Госпожа Окада се бе обърнала към него, а той на свой ред потърси мен.

Това обясняваше доста неща. Малта Кано явно беше ясновидка, контактьорка или нещо от този род и те я бяха попитали къде се намира котаракът. Семейство Ватая си умираха за такива неща: гадателство, разчитане на характера по формата на лицето и така нататък. Тяхна работа — всеки е в правото си да вярва в каквото иска. Но защо Нобору Ватая е изнасилил по-малката сестра на духовната си наставница? Защо си бе навлякъл излишни неприятности?

— С това ли се занимавате? — попитах аз. — Помагате на хората да намерят неща, които са изгубили?

Жената ме погледна с очите си без дълбочина, очи, които сякаш надзъртаха през прозорец на празна къща. Видът й подсказваше, че тя не схваща какво я питам.

Вместо да ми отговори, рече:

— Вие, господин Окада, живеете на много странно място, нали?

— Моля? — възкликнах аз. — В какъв смисъл странно?

Жената и този път не ми отговори, само отмести недокоснатата чаша с тоника на още педя — педя и половина.

— Знаете, че котките са много чувствителни същества.

Потънахме в поредното мълчание.

— И така, мястото, където живеем, е странно, а котките са чувствителни животни — обобщих аз. — Добре де. Но ние — двамата с жена ми и котаракът — живеем там от доста време. Защо котаракът е решил точно сега да ни напусне толкова неочаквано? Защо не се е махнал по-рано?

— Не мога да ви отговоря. Може би потокът се е сменил. Може би нещо е препречило пътя на потока.

— Потокът.

— Не знам дали вашият котарак е още жив, но съм сигурна в едно: не се намира в близост до дома ви. Няма да го намерите в квартала.

Вдигнах чашата и отпих глътка от вече изстиналото кафе. Зад прозорците на кафенето ръмеше, стелеше се мъгла. Небето беше похлупено с ниски черни облаци. По пешеходното мостче отвън се точеше тъжно шествие от хора и чадъри.

— Дайте си ръката — каза тя.

Сложих дясната си ръка с дланта нагоре върху масата, понеже реших, че тя се кани да ми гледа. Но жената протегна длан и я сложи върху моята. После затвори очи и застина напълно, сякаш безмълвно укоряваше изневерил й любовник. Сервитьорката се приближи и ми наля още кафе, като се престори, че не забелязва какво правим двамата с Малта Кано. Хората на съседните маси започнаха да ни поглеждат крадешком. Надявах се наоколо да няма познати.

— Представете си нещо, което сте видели, преди да дойдете днес тук — рече Малта Кано.

— Какво нещо? — попитах аз.

— Едно нещо — уточни тя.

Представих си късата рокля на цветчета, която бях видял в кутиите с дрехи на Кумико. Нямах представа защо точно тя е изникнала в съзнанието ми.

Държахме така ръцете си още пет минути — пет минути, които ми се сториха много дълги, но не защото хората ни гледаха, а защото допирът на дланта й ме изваждаше от равновесие. Ръката й беше малка, нито топла, нито студена. Не ме докосваше свойски като любовница, нито сдържано като лекар. Въздействаше ми по същия начин, както очите й — превръщаше ме в празна къща. Чувствах се празен: без покъщнина, без пердета, без килими. Просто празна обвивка. Накрая Малта Кано дръпна ръка и няколко пъти си пое дълбоко въздух. После кимна неколкократно.

— Според мен, господин Окада — подхвана жената, — навлизате в период от живота си, когато ще се случат много различни неща. Изчезването на котарака е само началото.

— Различни неща — повторих аз. — Хубави или лоши?

Жената понаведе глава и се замисли.

— Хубави и лоши. Лоши неща, които в началото ще ви се струват хубави, и хубави неща, които в началото ще ви се струват лоши.

— Звучи ми много общо — отбелязах аз. — Нямате ли по-конкретна информация?

— Да, това, което казвам, сигурно звучи много общо — съгласи се Малта Кано. — Но когато говорим за същността на нещата, господин Окада, често се налага да говорим общо. Конкретните неща определено привличат вниманието, но често пъти те не са нищо повече от дреболии. Отклонения. Колкото по-надалеч се опитваш да видиш, толкова по-общ е погледът.

Кимнах, без да казвам нищо — нямах и най-малката представа за какво ми говори.

— Ще позволите ли да ви се обадя отново? — попита жената.

— Разбира се — потвърдих, макар че нямах желание да ми се обажда никой.

„Разбира се“ вероятно беше единственият отговор, който можех да дам.

Малта Кано грабна от масата червената мушамена шапка, взе дамската чанта, скрита отдолу, и се изправи. Не знаех как да отговоря и продължих да седя.

— Все пак разполагам с информация, която мога да споделя с вас — рече жената, като ме погледна отгоре — вече си беше сложила червената шапка. — Ще намерите папийонката на точки, но не у вас.

4.Високи кули и дълбоки кладенци

Кумико се прибра в добро настроение. В много добро настроение. Когато се върнах от срещата с Малта Кано, наближаваше шест, което означаваше, че не разполагах с време да направя прилична вечеря. Сготвих набързо нещо с продуктите, които намерих във фризера, и двамата с жена ми си отворихме по бира. Както винаги когато беше в добро настроение, тя говореше за редакцията: кого била видяла, какво била направила, кои от колегите й били хора на място и кои — не. Неща от този род.

Слушах я и отговарях подобаващо. Чувах най-много половината от онова, което ми казваше. Не че ми беше неприятно да я слушам как говори за тези неща. Ако оставим настрана съдържанието на разговора, обичах да я наблюдавам по време на вечеря, докато разказва разпалено за работата си. Втълпявах си, че точно това е „домът“. Справяхме се добре със задълженията, които ни бе възложено да изпълняваме у дома. Жена ми говореше за работата си, а аз бях приготвил вечерята и сега я слушах. Този образ на дома се различаваше доста от смътната представа, която си бях изградил преди брака. Но точно това бе домът, който си бях избрал. Като малък, разбира се, бях имал дом. Но онзи дом не го бях избирал аз. Бях роден в него, бях го получил като строго установен факт. Сега обаче живеех в свят, който бях избрал съзнателно, по своя воля. Това беше моят дом. Може и да не беше съвършен, но трябваше да го приема заедно с проблемите му, защото го бях избрал аз. И да имаше проблеми, те със сигурност се бяха зародили вътре в самия мен.

— И какво за котарака? — попита жена ми.

Разказах й накратко за срещата си с Малта Кано в хотела при гара Шинагава. Споменах и папийонката: как в гардероба няма и следа от нея. А също, че въпреки това Малта Кано е успяла да ме открие в препълненото заведение. Че се облича и говори по неповторим начин, който й описах. Кумико се развесели, когато чу за червената мушамена шапка на Малта Кано, но бе много разочарована, че не мога да отговоря недвусмислено къде точно е изгубеният ни котарак.

— Значи и тя не знае къде е? — попита жена ми. — И единственото, което е успяла да ти каже, е, че котаракът вече не е в квартала, така ли?

— В общи линии, да — потвърдих аз.

Реших да не споменавам нищо за „препречения поток“ в къщата, където живеем, и че това вероятно е свързано по някакъв начин с изчезването на котарака. Знаех, че Кумико ще се притесни, а не исках да увеличавам броя на нещата, за които се тревожим. Наистина щяхме да си усложним живота, ако жена ми започнеше да настоява да се преместим в друга къща, защото тази е „лоша“. При сегашните ни доходи това щеше да е невъзможно.

— Това ми каза — повторих аз. — Че котаракът вече е далеч оттук.

— Значи няма да си дойде никога, така ли?

— Не знам — отвърнах аз. — Жената говореше с недомлъвки за всичко. С някакви намеци. Но все пак обеща да се обади, ако открие още нещо.

— Вярваш ли й?

— Знам ли? Не разбирам нищо от тези неща.

Налях си още бира и загледах как пяната спада. Кумико сложи лакът върху масата и си подпря брадичката.

— Сигурно ти е казала, че не взима пари и никакви подаръци — рече тя.

— Ъхъ. Това определено си е добре — потвърдих аз. — Какво толкова? Не ни иска пари, няма да ни похити душите, няма да отвлече принцесата. Не губим нищо.

— Разбери едно — отсече Кумико. — Този котарак е много важен за мен. Или по-точно за нас. Намерихме го една седмица след като се оженихме. Заедно. Помниш ли?

— Разбира се, че помня.

— Беше толкова мъничък, от дъжда бе подгизнал до кости. Бях отишла да те посрещна на станцията с чадър. Клетото котенце. Видяхме го, докато вървяхме към нас. Някой го беше изхвърлил в каса от бира до магазина за спиртни напитки. Той ми е първото коте. Котаракът е важен за мен, нещо като символ ми е. Не искам да го загубя.

— Не се притеснявай. Знам.

— И къде ли е? Няма го вече десет дни. Затова се обадих на брат ми. Реших, че сигурно познава някой медиум или ясновидка, човек, който може да намери изгубен котарак. Знам, не ти е приятно да молим брат ми за каквото и да било, но той върви по стъпките на баща ми. Знае много за тези неща.

— А, да, традицията в семейство Ватая — отбелязах хладно като вечерен бриз над морски залив. — Но каква е връзката между Нобору Ватая и тази жена?

Кумико вдигна рамене.

— Сигурна съм, че му е случайна позната. Напоследък се среща с много хора.

— Не се и съмнявам.

— Брат ми твърди, че жената притежавала изумителна дарба, но си била особнячка. — Кумико започна да си играе с макароните в чинията. — Я повтори, как се казваше?

— Малта Кано — отговорих аз. — В Малта е живяла аскетично.

— Точно така. Малта Кано. Какво ти е мнението за нея?

— Трудно ми е да кажа. — Погледнах към ръцете си, които бях отпуснал върху масата. — Поне не беше скучна. А това е добре. В смисъл светът е пълен с неща, които не можем да обясним, и все някой трябва да запълни празнотата. За предпочитане е да не е скучен. Нали? Например господин Хонда.

Кумико се засмя на глас.

— Беше прекрасен старец, нали? На мен ми беше много симпатичен.

— И на мен — казах аз.

След като се оженихме, близо една година двамата с Кумико ходехме веднъж месечно у стария господин Хонда. Той викаше духове и беше сред любимите гадатели на семейство Ватая, само недочуваше. Дори със слухово апаратче почти не разбираше какво му казваме. Налагаше се да крещим, докато хартиените стени започнеха да се тресат. Все се питах как, щом е толкова глух, чува какво му казват духовете. Но може би ставаше точно обратното: колкото по-глух си, толкова по-добре чуваш думите на духовете. Господин Хонда оглушал по време на войната. Бил сержант в японския гарнизон към Квантунската армия в Манджурия и тъпанчетата на ушите му се пукнали, когато някакъв артилерийски снаряд или ръчна граната се взривили наблизо по време на битка с обединените съветско-монголски части при река Номинхе на границата между Външна Монголия и Манджурия.

Посещавахме дома на господин Хонда не защото вярвахме в свръхестествените му способности. Лично аз не съм се вълнувал никога от такива неща, а Кумико се уповаваше на свръхестественото много по-малко, отколкото родителите й и брат й. Беше си малко суеверна, но не се увличаше по тези неща.

Единствената причина да ходим при господин Хонда бе, че баща й ни нареди. Само това условие постави, за да се оженим. Вярно, условието си беше твърде необичайно, ние обаче се подчинихме, за да избегнем усложненията. И двамата не очаквахме, че семейството на Кумико ще ме приеме с разтворени обятия. Баща й беше държавен чиновник. По-малък син в не особено заможно селско семейство от Ниигата, той беше спечелил стипендия и бе завършил с отличие престижния Токийски университет, след което бе станал високопоставен служител в Министерството на транспорта. Мен ако питате, това си бе достойно за възхищение. Но както често става с хора, които сами са се издигнали в живота, бащата на Кумико беше нагъл и властен. Свикнал да се разпорежда, той нямаше никакви съмнения за ценностите в света, към който принадлежеше. За него всичко се свеждаше до йерархията. Кланяше се безусловно на висшестоящите и мачкаше без угризения подчинените си. И двамата с Кумико не вярвахме, че такъв човек ще приеме за зет бедняк като мен, двайсет и четири годишен младеж, който не е никой, който не се е наложил в обществото, няма прочути роднини и дори прилични оценки или надежди за бъдещето. Решихме, че след като родителите й ни отпратят, ще се оженим тайно и ще можем да си живеем и да не общуваме повече с тях. Бяхме млади, обичахме се и смятахме, че ще бъдем щастливи и без пари, и без родители.

Все пак постъпих според изискванията на доброто възпитание. Отидох при родителите на Кумико да й поискам ръката. Те ме посрещнаха, меко казано, студено. Имах чувството, че вратите на всички хладилници по света са се отворили едновременно.

Това, че накрая ни разрешиха да се оженим — от немай-къде, но по почти чудотворно стечение на обстоятелствата, — се дължеше изцяло на господин Хонда. Той поискал да му кажат всичко, каквото знаят за мен, и накрая заявил, че ако дъщеря им смята да се омъжва, аз съм най-подходящ за нея, и че ако иска да се омъжи точно за мен, те ще си навлекат ужасни злощастия, в случай че се възпротивят. По онова време родителите на жена ми вярвали безусловно на господин Хонда и не им оставало нищо друго, освен да ме приемат като съпруг на дъщеря им.

Все пак си останах натрапник, неканен гост. Два пъти месечно като по часовник ходехме у тях на вечеря. Изживяването бе наистина отвратително, нещо средно между ненужно изнуряване на плътта и безпощадно изтезание. По време на цялата вечеря имах чувството, че масата в трапезарията им е дълга като железопътна гара. Те се хранеха и си говореха нещо чак на другия край, а аз бях прекалено далеч, за да имаме нещо общо. Това продължи една година, докато ние с бащата на Кумико не се скарахме жестоко — оттогава не сме се виждали. Облекчението, което изпитах, граничеше с възторг. Нищо не съсипва така, както напразните усилия.

Известно време след сватбата обаче полагах доста усилия, за да закрепя отношенията в рамките на нормалното. Не ще и дума, най-нищожните измежду тях се изискваха именно за тези месечни срещи с господин Хонда.

Всички разноски се поемаха от бащата на Кумико. От нас се искаше само веднъж в месеца да отскочим с бутилка саке до господин Хонда в Мегуро, да чуем какво има да ни казва и да се приберем. Нищо повече.

Господин Хонда ни стана симпатичен веднага. Беше мил старец, още щом зърнеше бутилката саке, която му носехме, лицето му грейваше. Харесвахме го във всяко отношение — с изключение може би на телевизора, който той надуваше до дупка, защото недочуваше.

Посещавахме го винаги сутрин. И зиме, и лете краката му бяха в огнището, което палеше във вдлъбнатина в пода. През зимата старецът ги увиваше с ватено одеяло, за да запази топлината от разгорелите се въглища в огъня. През лятото не се нуждаеше нито от одеялото, нито от огъня. Господин Хонда бе доста прочут гадател, но живееше много скромно, дори аскетично. Къщата му беше малка, с тясно входно антре, където се вместваше най-много един човек, който да си обуе или събуе обувките. Рогозките по пода бяха много износени, пукнатите стъкла по прозорците бяха прихванати с лепенки. От другата страна на улицата имаше автосервиз, където вечно някой крещеше колкото му глас държи. Господин Хонда носеше кимоно, което на вид наподобяваше нещо средно между халат и работна престилка. По нищо не личеше кимоното да е било прано в близкото минало. Старецът живееше сам, имаше една жена, която идваше да му готви и да чисти. Кой знае защо обаче, не й разрешаваше да му изпере робата. Отстрани на хлътналите му бузи се белееха редки бакенбарди.

Ако нещо в дома на господин Хонда можеше да се нарече внушително, това бе огромният цветен телевизор. Той сякаш изпълваше с грамадното си присъствие малката къща. Винаги беше настроен на държавния канал НХК. Старецът гледаше само него — и аз не знам защо, дали защото го харесваше, или защото не му се занимаваше да го превключва, или самият му телевизор не хващаше други канали.

Обредната ниша в стаята бе украсена не с икебана или калиграфски свитък, а с огромния телевизор и господин Хонда винаги седеше с лице към него, като разбъркваше пръчиците за гадаене по масата над подовото огнище, а през това време НХК неспирно огласяше всичко наоколо с готварските си предавания, с напътствия как да се грижим за своя бонзай, с последните новини или с политически дебати.

— Ти, синко, май не си за юрист — рече веднъж господин Хонда, но видът му беше като на човек, който говори някому на двайсетина метра разстояние.

— Така ли?

— Да, май не си. Законът в крайна сметка властва над нещата в този свят. Светът, където сянката е сянка и светлината — светлина, ин е ин, а ян е ян, аз съм аз, а той е той. „Аз съм аз, той е той: есенен залез.“ Но ти, синко, не си от този свят. Светът, от който си, е над или под него.

— Кой е по-добър? — попитах аз просто от любопитство. — Светът над или под този свят?

— Никой не е по-добър — отвърна старецът. След кратък пристъп на кашлица той изплю в хартиената салфетка храчката, огледа я внимателно, после намачка салфетката и я хвърли в кошчето. — Тук не става въпрос за по-добър и по-лош свят. Важното е да не се противиш на потока. Трябва да се извисяваш, когато от теб се иска да се извисиш, и да се снишаваш, когато от теб се иска да се снишиш. Когато трябва да се извисиш, намери най-високата кула и се качи на върха й. Когато трябва да се снишиш, намери най-дълбокия кладенец и слез на дъното му. А когато няма поток, стой мирен. Ако се съпротивляваш на потока, всичко пресъхва. А ако всичко пресъхне, светът е мрак. „Аз съм той, той е аз: пролетна вечер.“ Откажи се от себе си, и ти си ти.

— Сега сигурно е един от онези периоди, когато няма поток? — попита Кумико.

— Какво?

— СЕГА СИГУРНО Е ЕДИН ОТ ОНЕЗИ ПЕРИОДИ, КОГАТО НЯМА ПОТОК — изкрещя тя.

— Сега няма поток — потвърди господин Хонда и закима на себе си. — Сега е време да стоиш мирен. Не прави нищо. Само се пази от вода. Някога в бъдещето този младеж вероятно ще страда много заради вода. Заради вода, която я няма там, където би трябвало да я има. Вода, която я има там, където би трябвало да я няма. При всички положения се пази много, много от вода.

До мен Кумико кимаше пресериозно, аз обаче забелязах, че едвам се сдържа да не прихне.

— Каква вода? — попитах аз.

— Не знам — рече господин Хонда. — Вода.

Някакъв университетски преподавател обясняваше по телевизията, че хаотичният начин, по който хората боравели с японската граматика, съответствал напълно на хаоса в техния живот.

Стана ми интересно, но точно тогава господин Хонда продължи да разказва за водата.

— Да ви призная, и аз съм страдал заради нея — сподели той. — При Номинхе нямаше вода. На предната линия цареше пълна бъркотия, нямахме никакво снабдяване. Нито вода. Нито храна. Нито превързочни материали. Нито боеприпаси. Беше ужасно. Едрите риби в тила се вълнуваха само от едно: да превземаме възможно най-бързо още и още територии. Никой не мислеше за доставките. Три дни не бях слагал и капка вода в устата си. Ако оставехме някое парцалче, на сутринта то попиваше росата. Изстисквахме по няколко капки, които пиехме, но толкоз. Друга вода нямаше. Идеше ми да умра, толкова ужасно беше. Няма по-страшно на тоя свят от мъчителната жажда. Бях готов да се хвърля право срещу куршумите. Простреляните в корема пищяха от жажда. Някои направо полудяваха. Беше си истински ад. Виждахме точно пред нас пълноводна река с вода до насита. Но не можехме да се доберем до нея. Между нас и реката се бяха наредили огромни съветски танкове с огнехвъргачки. Накъдето се обърнеш — огневи позиции с картечари. По височините пък дебнеха снайперисти. Нощем изстрелваха сигнални ракети. А ние бяхме въоръжени с някакви си пехотински пушки трийсет и осми модел, всеки разполагаше всичко на всичко с двайсет и пет куршума. Въпреки това повечето ми другари тръгнаха към реката. Но така и не я стигнаха. Никой не се върна. Бяха избити до крак. Ето защо, когато трябва да стоиш на едно място, стой и не мърдай. — Той извади хартиена кърпичка, изсекна се шумно, огледа резултата, после я намачка и я пусна в кошчето. — Понякога е трудно да чакаш потокът да тръгне — отбеляза старецът, — но ако трябва да чакаш, чакай. Междувременно приеми, че си мъртъв.

— Искате да кажете, че сега-засега трябва да съм като мъртъв ли? — попитах аз.

— Какво?

— ИСКАТЕ ДА КАЖЕТЕ, ЧЕ СЕГА-ЗАСЕГА ТРЯБВА ДА СЪМ КАТО МЪРТЪВ ЛИ?

Точно така, синко.

Да умреш, е единствен начин да се носиш свободен: Номинхе.

Още един час господин Хонда продължи да ни разказва за Номинхе. Ние седяхме и само слушахме. Беше ни наредено „да получим учението му“, ние обаче го посещавахме вече цяла година, всеки месец, а той не ни даваше никакво „учение“, което „да получим“. Рядко предсказваше и бъдещето. Единственото, за което говореше, беше разгромът при Номинхе: как един оръдеен снаряд отнесъл половината глава на лейтенанта до него, как той скочил върху съветски танк и го подпалил с коктейл „Молотов“, как издебнали свален съветски пилот и му теглили куршума. Тези разкази бяха интересни, дори увлекателни, но както и с всичко останало, ако ги чуеш седем-осем пъти, си губят блясъка. Старецът не че „разказваше“ спомените си. Той ги крещеше. Все едно стоеше на ръба на урва във ветровит ден и викаше през пропастта. Имахме усещането, че гледаме стар филм на Куросава от най-първия ред в занемарен киносалон. След като си тръгнехме, и двамата известно време не чувахме нищо.

Въпреки това ни харесваше — поне на мен — да слушаме разказите на господин Хонда. Повечето бяха кървави, но в устата на този издъхващ старец в мръсна опърпана роба подробностите от битките звучаха като измислица, като приказка. Преди близо половин век частта на господин Хонда е водила ожесточено сражение за педя пущинак на границата между Манджурия и Монголия. Докато не чух разказа на господин Хонда, не знаех почти нищо за битката на река Номинхе. А тя е била наистина героична. Почти с голи ръце те са се възправили срещу превъзхождащите ги механизирани съветски части и са били разгромени. Били са смазани, безжалостно избити. Някои офицери заповядали на своя глава на частите да се изтеглят, за да не бъдат унищожени, и после генералите ги принудили да се самоубият. Повечето войници, заловени от руснаците, отказали да участват в следвоенната размяна на военнопленници, защото се страхували да не бъдат изправени пред трибунал за дезертьорство. Накрая тези мъже положили костите си на монголска земя. А господин Хонда поради оглушаването бил демобилизиран с почести и станал гадател.

— Всяко зло за добро — отсъди той. — Ако не бях оглушал, вероятно щях да загина в Южния Тихи океан. Точно това сполетя повечето воини, оцелели при Номинхе. Номинхе беше трън в очите на императорската армия, затова пращаха оцелелите там, където имаше най-голяма вероятност да загинат. Командващите, превърнали битката при Номинхе в такава касапница, се издигнаха много в генералния щаб. След войната някои от тия копелдаци дори станаха политици. А момчетата, които се биха заради тях до последно, бяха изтребени до крак.

— Защо Номинхе е трън в очите на армията? — полюбопитствах аз. — Войската се е сражавала храбро, мнозина са загинали, нали така? Защо са се отнасяли толкова зле към оцелелите?

Но господин Хонда май не чу въпроса ми. Размърда се и започна да прехвърля пръчиците за гадаене.

— Пази се все пак от вода — посъветва ме старецът.

Така приключи сеансът за деня.

След като се скарах с бащата на Кумико, престанахме да ходим при господин Хонда. Не можех да допусна и занапред да го посещавам, при положение че му плащаше тъст ми, а ние самите нямахме пари. По онова време едвам се крепяхме на повърхността. Накрая забравихме господин Хонда, както повечето заети млади хора са склонни да забравят повечето възрастни.

Вечерта, след като си легнахме, продължих да си мисля за господин Хонда. И той, и Малта Кано ми бяха говорили за вода. Господин Хонда ме бе предупредил да внимавам. Малта Кано бе живяла аскетично на остров Малта, докато бе изследвала водата. Може би си беше съвпадение, но и двамата се интересуваха живо от водата. Сега вече това ме притесняваше. Насочих мислите си към картините от битката при Номинхе: съветските танкове, огневите позиции на картечниците и зад тях реката. Непоносимата жажда. Чувах в мрака как реката тече.

— Буден ли си, Тору? — попита съвсем тихо Кумико.

— Ъхъ.

— За папийонката. Току-що се сетих. През декември я занесох на химическо чистене. Трябваше да се изглади. Сигурно съм я забравила.

— През декември ли? Та това е преди повече от шест месеца, Кумико!

— Да. Знаеш, че никога не ми се е случвало, никога не забравям. А и папийонката беше много хубава — тя сложи ръка върху рамото ми. — Занесох я в химическото чистене при станцията. Как мислиш, дали още я пазят?

— Утре ще отскоча до там. Може би я пазят.

— Защо мислиш така? Шест месеца са много време. Повечето собственици на ателиета за химическо чистене не биха съхранявали нещо, което не е потърсено дори само три месеца. Могат. Така е по закон. Защо мислиш, че ще е там?

— Малта Кано каза, че ще я намеря. Някъде извън къщата.

Усетих, че жена ми ме гледа в мрака.

— Нима й вярваш?

— Започвам.

— Нищо чудно да се засечете някой път с брат ми — каза Кумико с нотка на задоволство в гласа.

— Възможно е — отвърнах аз.

И след като тя заспа, продължих да си мисля за битката при Номинхе. Там всички войници спяха. Небето над тях беше обсипано със звезди, пееха милион щурци. Чувах реката. Унесъл съм се, докато я слушах как тече.

5.Пристрастен към лимоновите бонбони

След като измих съдовете от закуската, отидох с велосипеда в ателието за химическо чистене при станцията. Собственикът — слаб мъж към петдесетте, с чело, нарязано от дълбоки бръчки, — слушаше касета със запис на оркестъра на Пърси фейт, пусната на касетофона върху рафта. Беше голям, JVC, с допълнителни тонколони и купчина касети отстрани. Оркестърът изпълняваше „Темата на Тара“, особено се стараеше мощната струйна секция. Самият собственик беше в дъното на помещението — свирукаше си заедно с музиката и с резки енергични движения гладеше с парната ютия риза. Приближих се до щанда и оповестих със съответните извинения, че в края на миналата година съм донесъл папийонка, която съм забравил да прибера. В девет и половина сутринта това бе за мирния му малък свят все едно появата на вестоносец, който носи лоши новини, в гръцките трагедии.

— Предполагам, че нямате и бележка — рече мъжът със странно отнесен глас.

Говореше не с мен, а с календара на стената до щанда. На снимката за юни се виждаха Алпите: зелена долина, пасящи крави, ярко бяло облаче, което се носи към Монблан, Матерхорн или нещо от тоя род. После той ме погледна с очи, с които сякаш ми казваше: щом сте смятали да забравяте тая чудесия, защо наистина не я забравихте! Погледът му беше прям и красноречив.

— В края на миналата година ли? Доста отдавна. Преди повече от шест месеца. Добре, ще погледна, но не очаквайте да я намеря.

Изключи ютията, остави я върху дъската за гладене и като си свирукаше музиката от „Вилата“, затърси по рафтовете в склада.

В гимназията бях завел гаджето си на „Вилата“. Главните роли се изпълняваха от Трой Донахю и Сандра Дий. Гледахме го в кино за архивни филми с двоен билет — и за „Следвай момчетата“ с Кони Франсис. Доколкото си спомнях, не ни хареса, но сега, когато тринайсет години по-късно чух мелодията в това ателие за химическо чистене, в съзнанието ми изникнаха само хубави спомени от онова време.

— Папийонакта е тъмносиня на бели точки, нали? — попита мъжът. — Бележката е на името на Окада?

— Да, същата — потвърдих аз.

— Имате късмет.

Веднага щом се прибрах, звъннах на Кумико в редакцията.

— Папийонката се намери! — съобщих й аз.

— Невероятно! — възкликна жена ми. — Браво на теб!

Прозвуча неестествено, като похвала за син, който е донесъл добри бележки. Почувствах се неловко. Съжалих, че не съм изчакал да се обадя по време на обедната почивка.

— Радвам се много — рече Кумико. — Но ме чакат. Извинявай. Можеш ли да ми звъннеш пак по обяд?

— Дадено — обещах аз.

След като затворих, излязох със сутрешния вестник на верандата. Както винаги се изтегнах по корем и разтворих на обявите за работа, които изчетох най-внимателно от край до край — колоните бяха запълнени с неразбираеми кодове и знаци. Наистина е изумително колко много професии има по света и всяка от тях е в полагащото й се правоъгълниче в спретнатата вестникарска подредба, наподобяваща карта на ново гробище.

Както всяка сутрин, чух как птицата навива пружината някъде по върхарите на дърветата. Затворих вестника, надигнах се, облегнах се на колоната и се загледах към градината. Не след дълго птицата отново нададе дрезгавия си писък, гърлен скърцащ звук, долетял от върха на бора в градината на съседа. Втренчих се в клоните, но от птицата нямаше и следа, чуваше се само писъкът. Както винаги. И така, пружината на света бе навита и за днес.

Точно преди десет заваля дъжд. Но не проливен. Всъщност почти не можеше да се види, че вали, капките бяха съвсем ситни, но ако напрегнех очи, ги виждах. Светът съществуваше в две състояния, дъждовно и недъждовно, и между тях би трябвало да има демаркационна линия. Още известно време продължих да седя на верандата и да се взирам в линията, която би трябвало да бъде някъде там.

Какво да правя с времето до обед? Дали да не отида да поплувам в близкия басейн, или да се върна да потърся котарака на уличката? Дълго се колебах между двете, както седях облегнат на колоната и гледах дъжда над градината.

Басейнът.

Котаракът.

Котаракът надделя. Малта Кано беше казала, че той вече не е в квартала. Тази сутрин обаче усетих трудно определим подтик да изляза и да го потърся. Издирването му се бе превърнало в част от моето всекидневие. Освен това Кумико сигурно щеше да се поободри, че все пак съм се постарал. Облякох си тънкия дъждобран. Реших да не взимам чадър. Обух си маратонките и излязох от къщи с ключа и няколко лимонови бонбона в джоба. Прекосих напряко двора, но тъкмо се подпрях на циментовия зид, и иззвъня телефон. Застинах и нададох ухо, но така и не разбрах чий телефон звъни, дали нашият, или на съседа. Щом напуснеш дома си, всички телефони звънят еднакво. Реших да не се занимавам с това и се прекатерих през стената.

Усещах през тънките подметки на маратонките колко е мека тревата. Уличката бе по-тиха от обичайното. Известно време стоях, без да се помръдвам, и затаил дъх, се ослушвах, но не чух нищо. Телефонът беше спрял да звъни. Не пееха птици, откъм улицата не долиташе шум. Небето бе оцветено в равномерно съвършено сиво. В дни като този облаците вероятно поглъщат всички звуци от повърхността на земята. И не само звуците. Всякакви неща. Например възприятия.

С ръце в джобовете на дъждобрана тръгнах по тясната уличка, от време на време се хлъзгах. Там, където на пътя ми се изпречваха сушилките за пране, се промушвах странишком между стените. Минавах направо под стрехите на други къщи. Ето как вървях по притихналата уличка, която приличаше на изоставен изкуствен канал. Маратонките ми не издаваха никакви звуци по тревата. По време на краткия път чух само в една от къщите пуснато радио. Течеше предаване, в което се обсъждаха проблемите на слушателите. Някакъв мъж на средна възраст се оплака на возещия от тъща си. От откъслеците, които чух, се разбра, че жената е на шейсет и осем години и направо е луднала по конните надбягвания. След като подминах къщата, звукът на радиото започна да глъхне, докато не остана нищо, сякаш в небитието бяха хлътнали не само звукът на радиоапарата, но и мъжът на средна възраст с тъща му, вманиачена на тема коне, макар че и двамата със сигурност съществуваха някъде по света.

Накрая излязох при празната къща. Тя си стоеше пак така притихнала. На фона на сивите ниски облаци къщата със заковани капаци по прозорците на втория етаж се въздигаше като мрачно зловещо присъствие. Наподобяваше огромен товарен кораб, който отдавна е заседнал в бурна нощ на риф и е зарязан там да гние. Ако тревата не беше избуяла още повече след последното ми посещение, можех да реша, че тук времето е спряло. След дългите дъждовни дни стръкчетата трева се зеленееха злачни и лъскави и лъхтяха на дива волност, както мирише всичко, което е с корени дълбоко в пръстта. Точно в средата на това море от трева стоеше птицата — беше в съвсем същото положение като миналия път, с разперени криле, готова да политне. Точно тази птица обаче нямаше, разбира се, да политне никога. Знаех го, знаеше го и птицата. Тя щеше да продължи да чака там, където я бяха настанили, до деня, когато някой я откраднеше или я натрошеше на парчета. Не съществуваше друга възможност птицата да напусне градината. Единственото, което помръдваше, беше малка бяла пеперуда, която няколко седмици след сезона пърхаше над тревата. Напредваше несигурно, като човек, който търси нещо, а е забравил какво. След пет минути безплодно търсачество пеперудата политна нанякъде.

Както смучех лимоновия бонбон, се облегнах на мрежестата ограда и се вгледах в градината. От котарака нямаше и следа. Нямаше следа от нищо. Мястото приличаше на езеро със застинала застояла вода, където някаква огромна сила е препречила естествения поток.

Усетих някого зад себе си и се обърнах. Ала нямаше никой. Само оградата от другата страна на уличката и портичката в нея, портичката, където бе стояло момичето. Но сега тя беше затворена и в двора нямаше никой. Всичко бе мокро и притихнало. И се носеха миризми: трева. Дъжд. Дъждобранът ми. Лимоновият бонбон под езика ми, полуразтопен. Усетих ги всичките само с едно вдишване. Пак се обърнах и се огледах, ала нямаше никой. Ослушах се и дочух далечния приглушен тътен на хеликоптер. Там горе имаше хора, които летяха над облаците. Но дори този звук се отдалечи и отново се спусна тишина.

Мрежестата ограда около празната къща също беше с портичка — и тя мрежеста, естествено. Побутнах я плахо. Тя се отвори с едва ли не разочароваща лекота, сякаш ме приканваше да вляза. „Не се притеснявай — все едно ми каза. — Влизай.“ Не се налагаше да се позовавам на подробните си познания за законите, които бях придобивал в продължение на осем дълги години, за да съм наясно, че може да загазя не на шега. Ако някой съсед ме забележеше в празната къща и се оплачеше в полицията, ченгетата щяха да довтасат и да ме подложат на разпит. Щях да обясня, че си търся котарака, че е изчезнал и съм тръгнал да оглеждам квартала. Щяха да ме питат къде живея и къде работя. Щеше да се наложи да кажа, че съм безработен. От това те щяха да се усъмнят още повече. Вероятно се страхуваха от терористи левичари или нещо от този род и бяха убедени, че терористите левичари са плъзнали из цяло Токио със скрити арсенали от оръжие и самоделни бомби. Щяха да се обадят на Кумико в редакцията, за да проверят разказа ми. Тя щеше да се разстрои.

Е, чудо голямо. Влязох и дръпнах портичката, за да я затворя след себе си. Да става, каквото има да става.

Прекосих градината и се огледах. Маратонките стъпваха както винаги безшумно по тревата. Имаше няколко овощни дръвчета, но не знаех как точно се казват, тревата беше висока. Беше избуяла и бе скрила всичко. По две от овощните дървета се бе увило подрумче, което сякаш ги бе задушило до смърт. Цветята в лехата покрай оградата бяха покрити с яйца на насекоми и се белееха като призраци. По едно време до ухото ми забръмча упорита мушица.

Подминах каменното изваяние и стигнах до нахлузените един върху друг бели пластмасови столове, скътани под стряхата. Най-горният беше мръсен, но столът под него вършеше работа. Избърсах го с ръка и седнах на него. От високите бурени бе невъзможно да ме видят от уличката, стряхата ме пазеше от дъжда. Седях, свируках си и наблюдавах как градината получава прещедрия дар от ситни дъждовни капки. В началото не забелязах какво точно си свирукам, после си дадох сметка, че е увертюрата на „Крадливата сврака“ от Росини, същата мелодия, която си бях свирукал и когато ми се бе обадила онази непозната и бях готвил спагети.

Докато си седях така в градината без хора наоколо, докато гледах тревата и каменната птица и си свируках (фалшиво) мелодията, имах чувството, че съм се върнал в детството. Че съм в скривалище, където не ме вижда никой. Това ми вдъхна спокойствие. Прииска ми се да метна по някаква цел камък — ставаше и малко камъче. Например по каменната птица. Щях да я ударя само колкото да я чуя как издрънчава. Като дете често си бях играл така. Слагах на известно разстояние празна консервена кутия и мятах камъни, докато я напълнех. Можех да го правя с часове. Сега обаче в краката ми нямаше камъни. Както и да е! На никое място няма всичко, от което се нуждаеш.

Вдигнах крака, свити в коленете, и подпрях брадичка на ръката си. После затворих очи. Пак не се чуваха никакви звуци. Мракът зад затворените ми клепачи беше като облачното небе, но сивото бе някак по-наситено. През няколко минути някой идваше и рисуваше върху сивото с различен негов оттенък: златист, зеленикав, червен. Бях възхитен колко много отсенки на сивото има. Странни същества са човеците. Достатъчно е да поседиш на едно място десетина минути, и ще видиш изумително многообразие от сиви тонове.

Докато разглеждах каталога си с мостри на сивия цвят, пак си засвируках, без да мисля за нищо.

— Ей! — каза някой.

Отворих рязко очи. Понаведох се странично, за да видя над треволяка портичката. Беше отворена. Широко. Някой ме беше последвал вътре. Сърцето ми се разтуптя лудешки.

Ей! — каза отново някой.

Женски глас. Тя излезе иззад птицата и тръгна към мен. Беше момичето, което се бе пекло на слънцето в двора отсреща. Носеше същата синя тениска на „Адидас“ и късия панталон. И този път накуцваше. Само дето не беше с тъмните очила.

— Какво правиш тук? — попита то.

— Търся си котарака — отговорих аз.

— Сигурен ли си? Нямам чувството, че търсиш нещо. Седиш със затворени очи и си свирукаш. Така трудно ще намериш каквото и да било, нали?

Усетих, че се изчервявам.

— На мен не ми пречи — продължи момичето, — но някой, който не те познава, ще вземе да те помисли за извратен тип. — То помълча. — Не си извратен тип, нали?

— Вероятно не — рекох аз.

Момичето се приближи, огледа придирчиво натрупаните един върху друг пластмасови столове, избра си един, по който нямаше много кал, и след като го огледа още веднъж, го свали на земята и седна.

— И свирукането ти е ужасно — оповести момичето. — Не знам мелодията, но свирукаш фалшиво. Не си обратен, нали?

— Вероятно не — отвърнах аз. — Защо?

— Някой ми е казвал, че обратните не умеели да свирукат. Така ли е?

— Кой знае? Вероятно са празни приказки.

— Както и да е, пет пари не давам, и да си някой извратен тип или педал. Между другото, как се казваш? Не знам как да се обръщам към теб.

— Тору Окада — представих се аз.

Момичето повтори тихо няколко пъти името ми.

— Ама че име — рече то.

— Е, не е кой знае какво име — съгласих се аз. — Винаги ми се е струвало, че звучи като името на министър на външните работи отпреди войната: Тору Окада. Нали?

— Нищо не ми говори. Мразя историята. Най-слаба съм по този предмет. Но както и да е. Нямаш ли прякор? Нещо по-лесно от това Тору Окада.

Не се сещах да имам прякор. Никога през живота си не бях имал. Защо ли?

— Нямам прякор — отвърнах аз.

— Никакъв ли? Например Мечока? Или Жабока?

— Никакъв.

— Ау! — извика момичето. — Измисли си някакъв.

— Птицата с пружината — рекох аз.

— Птицата с пружината ли? — зяпна ме момичето. — Това пък какво е?

— Птицата, която навива пружината — обясних аз. — Всяка сутрин. По върховете на дърветата. Навива пружината на света. Чагъъърт.

Момичето продължи да ме гледа. Аз въздъхнах.

— Просто ми хрумна — допълних. — И не само това. Всеки ден птицата идва и прави чагъъърт в дървото на съседа. Но никой не я е виждал.

— Звучи ми логично. И така, вече ще бъдеш Господин Птицата с пружината. Не се произнася лесно, но пак е за предпочитане пред това Тору Окада.

— Благодаря ти много.

Момичето качи крака на стола и подпря брадичка върху коленете си.

— А ти как се казваш? — попитах аз.

— Мая Казахара. Мая… като месец май.

— През май ли си родена?

— Защо изобщо питаш? Представяш ли си някой, роден през юни, да се казва Мая?

— Вероятно си права — съгласих се аз. — Още ли не ходиш на училище?

— Наблюдавам те от доста време — вметна момичето, без да отговаря на въпроса ми. — От стаята си. С бинокъл. Видях те как влизаш през портичката. Държа подръка малък бинокъл, за да виждам какво става на уличката. Оттук минават какви ли не хора. Обзалагам се, че не знаеш. И не само хора. И животни. Какво правеше сам тук през цялото време?

— Седях си — отговорих аз. — Мислех за едно време. Свируках си.

Мая Казахара започна да гризе нокътя на палеца си.

— Странен си — отбеляза тя.

— Не съм странен. Хората го правят непрекъснато.

— Дори и да е така, не го правят в празните къщи на съседите. Можеш да си седиш и във вашия двор, ако искаш само да мислиш за едно време и да си свирукаш.

Тук беше права.

— Значи Нобору Ватая не се е прибрал.

Поклатих глава.

— И ти ли не си го виждала оттогава? — попитах аз.

— Не, а внимавах да не изскочи отнякъде тигров котарак на кафяви ивици. С леко подвита на върха опашка. Нали така?

Момичето извади от джоба на късия си панталон кутия цигари „Хоуп“ и запали една с клечка кибрит. Дръпна няколко пъти, погледна ме право в лицето и рече:

— Вече оплешивяваш леко, нали?

Вдигнах механично ръка към темето си.

— Не там, глупчо — каза момичето. — Отпред. Косата ти е по-назад, отколкото би трябвало да бъде. Не мислиш ли?

— Не съм забелязал.

— Е, аз забелязах — рече тя. — Точно тук ще оплешивееш. Отпред ще останеш без коса. — Момичето се хвана отпред за косата и доближи рязко челото си до лицето ми. — Внимавай.

Докоснах се отпред по косата. Може би Мая беше права. Косата ми като че ли наистина беше оредяла. Или само ми се струваше? Още нещо, за което да се притеснявам.

— В какъв смисъл? — попитах аз. — Как да внимавам?

— Всъщност май не можеш да направиш нищо. Няма как да избягаш от оплешивяването. Който оплешивява, си оплешивява. Щом му дойде времето — после няма спасение. Нищо не може да го спре. Разправят, че имало начин да го избегнеш, ако се грижиш добре за косата си, но това са врели-некипели. Виж скитниците, които спят в метростанция „Шинджуку“. Имат си коса хората. Да речеш, че всеки ден я мият с „Клиник“ и „Видал Сасун“ или се мажат с лосион „Х“. Само си дрънкат производителите на козметика, за да ти вземат парите.

— Със сигурност си права — възхитих й се аз. — Но откъде знаеш толкова много за оплешивяването?

— Работя към една фирма за перуки. От доста време. Знаеш, че не ходя на училище, и ми остава много време за убиване. Провеждам анкети, участвам в проучвания, неща от тоя род. Затова знам всичко за мъжете, които оплешивяват. Натъпкана съм с информация.

— Виж ти — възкликнах аз.

— Но знаеш ли — продължи момичето, след като хвърли фаса на земята и стъпи върху него, — във фирмата, където работя, ни забраняват да казваме, че някой е „плешив“. Трябва да кажем „мъже с проблемна коса“. Кажеш ли „плешив“, значи подлагаш хората на дискриминация. Веднъж предложих на шега да казваме „господа, изправени пред фоликулно предизвикателство“, леле, направо побесняха! „Не е смешно, млада госпожице“, казаха ми. Ужасно сериоооооооозни са. Знаеш ли? Всички по тоя скапан свят са ужасно сериозни.

Извадих лимоновите бонбони, лапнах един и предложих на Мая Казахара. Тя поклати глава и издърпа цигара.

— Сега се сетих, Господин Птицата с пружината — рече момичето, — че беше безработен. Още ли не си намерил работа?

— Не.

— А търсиш ли наистина?

— Определено. — Още щом изрекох думата, и се запитах доколко е вярна. — Всъщност не съм толкова сигурен — допълних. — Според мен имам нужда от време. Време, през което да мисля. И аз не съм сигурен какво точно ми трябва. Трудно е да ти обясня.

Мая Казахара пак загриза един от ноктите си и ме гледа дълго.

— Знаеш ли какво, Господин Птицата с пружината — подхвана тя. — Защо един ден не дойдеш да поработиш с мен? Във фирмата за перуки. Не плащат много, но е лесно и сам си определяш работното време. Какво ще кажеш? Не му мисли, направи го. За да смениш темпото. Това може би ще ти помогне да проумееш много неща.

Тук тя беше права.

— Тук си права — казах.

— Жестоко! — възкликна момичето. — Следващия път, когато се наканя да отида, ще мина да те взема. Та къде, каза, се пада къщата ти?

— Хм, трудно е да ти обясня. А може и да не е трудно. Вървиш по уличката, правиш всички завои. Вляво ще видиш къща с червена хонда сивик, паркирана отзад. Има лепенка „Нека има мир за всички народи по света“. Ние сме в следващата къща, но нямаме портичка към улицата. Има циментов зид, трябва да се прекатериш. На мен ми стига до брадичката.

— Не се притеснявай. Все ще се прекача през една стена, няма проблем.

— Кракът не те ли боли вече?

Тя издиша дима с нещо като въздишка и отговори:

— Не се притеснявай. Нищо ми няма. Накуцвам за пред нашите, защото не ми се ходи на училище. Преструвам се. Стана ми нещо като навик. Правя го дори когато не ме гледа никой и съм сама в стаята си. Нямам равна. Нали казват: „За да излъжеш другите, първо трябва да излъжеш себе си.“ Но както и да е. Господин Птицата с пружината. Я ми кажи, смел ли си?

— Не.

— Ама никога ли не си бил?

— Не, никога не съм бил смел. И едва ли ще се променя.

— А любопитен ли си?

— Виж, любопитството е друго. Да, донякъде съм любопитен.

— А не мислиш ли, че любопитството и смелостта си приличат малко? — попита Мая Казахара. — Който е смел, е и любопитен, а който е любопитен, е и смел. Нали?

— Хм, може и да си приличат — отвърнах аз. — Може би си права. Може би понякога наистина вървят заедно.

— Например когато се промъкваш в чужд двор.

— Да, нещо такова — потвърдих и завъртях лимоновия бонбон с езика си. — Когато се промъкваш в чужд двор, смелостта и любопитството вървят заедно. Любопитството понякога е в състояние да събуди смелостта, дори да я породи. Но обикновено се изпарява. А смелостта се пробужда трудно. Докато любопитството е като да имаш забавен приятел, на когото всъщност не можеш да разчиташ. Примамва те и после те зарязва на произвола на съдбата — да се оправяш сам, ако намериш смелост.

Момичето се позамисли.

— Сигурно е така — рече то. — Сигурно можеш да го погледнеш и по този начин. — Мая се изправи и изтръска мръсотията, полепнала отзад по късия панталон. После ме погледна отгоре. — Я ми кажи, Господин Птицата с пружината, искаш ли да видиш кладенеца?

— Кладенеца ли? — повторих аз.

Какъв кладенец?

— Тук има пресъхнал кладенец. Харесва ми. Искаш ли да го видиш?

Минахме напряко през двора и заобиколихме къщата. Кладенецът беше кръгъл, с диаметър може би метър и половина. Имаше и капак от дебели дъски, изрязани по формата му. Върху кръглия дървен капак бяха сложени два бетонни къса — да не се размества. Самият кладенец бе със зид, висок към метър, и наблизо растеше едно-единствено старо дърво, което сякаш го охраняваше. Беше някаква овошка, но и аз не знам каква.

Както почти всичко, свързано с къщата, и кладенецът изглеждаше така, сякаш е изоставен много отдавна. Създаваше впечатление, което може да се определи като „пълна вцепененост“. Сигурно когато хората престанат да гледат неодушевените предмети, те стават още по-неодушевени.

При внимателен оглед се оказа, че кладенецът всъщност е много по-стар от всичко наоколо. Беше правен в друга епоха, много преди къщата. Дори дървеният капак си беше антика. Зидът около кладенеца бе измазан отвън с дебел слой цимент, но вероятно само за да го заздрави. Дървото до него сякаш се гордееше, че се е извисявало тук много по-дълго, отколкото другите дървета наоколо.

Свалих единия къс бетон на земята и вдигнах половината на дървения капак. Хванах се за ръба на кладенеца, надвесих се и погледнах надолу, но не успях да видя дъното. Кладенецът очевидно беше дълбок и долната му част тънеше в мрак. Подуших въздуха вътре. Дъхтеше едва доловимо на мухъл.

— Няма вода — обясни Мая Казахара.

Кладенец без вода. Птица, която не може да лети. Улица, която не води наникъде. И…

Мая вдигна от земята парче тухла и го метна в кладенеца. След миг се чу тих сух звук. Нищо повече. Звукът бе съвсем сух, сякаш човек можеше да го натроши в ръцете си. Изправих се и погледнах Мая Казахара.

— Защо ли няма вода? Дали е пресъхнал? Или някой го е затрупал?

Тя сви рамене:

— Когато някой затрупва кладенец, не го ли пълни догоре? Какъв е смисълът да държиш такава суха дупка? Може да паднеш и да се нараниш. Нали?

— Мисля, че си права — потвърдих аз. — Водата явно е пресъхнала заради нещо.

Внезапно си спомних какво ми каза преди доста време господин Хонда. „Когато трябва да се извисиш, намери най-високата кула и се качи на върха й. Когато трябва да се снишиш, намери най-дълбокия кладенец и слез на дъното му.“ И така, вече имах кладенец — ако ми потрябва.

Пак се надвесих и се взрях в мрака, без да очаквам нищо. Така значи, помислих си, на място като това посред бял ден съществува такъв непрогледен мрак. Прокашлях се и преглътнах. Звукът изкънтя в мрака, сякаш кашляше някой друг. Слюнката ми още имаше вкус на лимонови бонбони.

Върнах капака на кладенеца на мястото му и го затиснах с парчето бетон. Сетне си погледнах часовника. Наближаваше единайсет и половина. Беше време да си вървя, за да се обадя на Кумико в обедната й почивка.

— Трябва да се прибирам — обясних аз.

Мая Казахара се понавъси.

— Върви, Господин Птицата с пружината — рече тя. — Политай към къщи.

Когато прекосихме двора, каменната птица още бе вперила сухи очи в небето. То беше запълнено от край до край с покривалото на сивите облаци, но поне беше спряло да вали. Мая Казахара откъсна шепа трева и я метна към небето. Понеже нямаше вятър, който да отнесе стръкчетата, те паднаха в нозете й.

— Помисли колко много часове остават до времето, когато слънцето залязва — рече ми тя, без да ме поглежда.

— Наистина — рекох аз. — Много часове.

6.За раждането на Кумико Окада и Нобору Ватая

Израсъл съм като единствено дете и ми е трудно да си представя как вече големите братя и сестри се чувстват, докато общуват, когато всеки води свой си живот. В случая с Кумико, станеше ли дума за Нобору Ватая, върху лицето й се появяваше странно изражение, сякаш тя е сложила случайно в устата си нещо с чудноват вкус, но нямаше как да разбера какво точно означава изразът й. Колкото до моите чувства към по-големия й брат, в тях нямаше нищо положително. Кумико го знаеше и смяташе, че е напълно логично. И тя не обичаше брат си. Ако не бяха кръвни роднини, дори ми беше трудно да си представя, че някога биха подхванали разговор. Обаче те бяха брат и сестра, от което нещата доста се усложняваха.

След като се скарах с баща й и прекъснах всякакви отношения със семейството й, Кумико вече нямаше повод да се вижда с Нобору Ватая. А ние с баща й се скарахме лошо. Не съм се карал често през живота си — не съм такъв човек, — но веднъж скарам ли се, няма връщане назад. Така скъсах окончателно с бащата на жена си. По-късно, след като бях отприщил гнева си, ядът ми загадъчно се изпари. Изпитвах само облекчение. Вече не ми се налагаше да се виждам с тъст си: от плещите ми сякаш бе паднало тежко бреме, което ме е мъчило отдавна. От гнева и омразата не бе останала и следа. Дори започнах да му съчувствам за трудностите, на които се е натъквал през живота, колкото и глупав и отблъскващ да ми се струваше този негов живот. Казах на Кумико, че никога повече няма да се срещам с майка й и с баща й, но тя може да ги посещава по всяко време. Тя не направи опит да ги види. „Не се притеснявай — рече ми. — Бездруго никога не съм изгаряла от желание да ги виждам.“

По онова време Нобору Ватая живееше с родителите си, но когато ние с баща му се скарахме, той просто стана и си излезе, без да казва и дума. Това не ме изненада. Аз не го интересувах. Той правеше всичко възможно да избягва личния контакт с мен, освен ако наистина не се налагаше. И така, когато спрях да се виждам с родителите на Кумико, вече нямаше причина да се виждам и с Нобору Ватая. Кумико също нямаше причини да се среща с брат си. Той беше зает, тя също, пък и двамата никога не са били близки.

Жена ми обаче понякога му се обаждаше в университетския кабинет, а той понякога й се обаждаше в редакцията (но не и вкъщи). Кумико ми съобщаваше за това, без да влиза в подробности за какво са си говорили. Аз не я питах и тя не ми разказваше, освен ако не се налагаше.

Изобщо не ме вълнуваше за какво разговарят Кумико и Нобору Ватая. Което не означава, че ми е било неприятно. Просто недоумявах какво имат да си кажат двама души, които са толкова различни. Или това се получаваше само през по-особения филтър на кръвната връзка?

Макар брат и сестра. Нобору Ватая и Кумико имаха разлика във възрастта от девет години. Между двамата липсваше видима връзка и заради това, че жена ми бе живяла няколко години при родителите на баща си.

Двамата не бяха единствените деца на семейство Ватая. Между тях имало и сестра, пет години по-голяма от Кумико. Но когато била на три години, Кумико била пратена от Токио в далечната Ниигата при баба си. След време майка й и баща й й казали, че са го направили, защото като малка била болнава и те смятали, че чистият въздух в провинцията ще й се отрази добре, тя обаче не им вярваше. Поне Кумико не помнеше някога да е била болнава и да е прекарала някаква тежка болест, а и никой в къщата в Ниигата не се притеснявал особено за здравето й.

— Сигурна съм, че това им е било просто оправдание — сподели веднъж с мен жена ми.

Съмненията й били подсилени от нещо, което чула от една роднина. По всичко личало, че между майка й и баба й тлеела отколешна вражда, и решението Кумико да бъде пратена в Ниигата било плод на примирие, което двете жени били сключили. С това, че преотстъпили Кумико за известно време, родителите й усмирили гнева на бабата, а фактът, че внучката е в дома й, потвърждавал, че тя е запазила връзката със сина си (бащата на Кумико). С други думи, момиченцето било нещо като заложница.

— Освен това вече са имали две деца — разказа ми веднъж жена ми. — Като се лишат от присъствието на третото, загубата не била голяма. Не че са смятали да се отърват от мен: вероятно просто са решили, че такова невръстно дете няма да преживее тежко раздялата. Всъщност едва ли са умували дълго. Това просто е било най-лесното решение на проблема. Представяш ли си? И аз не знам защо, но явно не са и подозирали как такава раздяла ще се отрази на малко дете.

Докато навършила шест години, живеела при баба си в Ниигата. Не че животът й в провинцията бил тъжен или неприятен. Баба й давала мило и драго за нея, а самата Кумико се забавлявала повече в игрите с братовчедите си, които били по-близко до нея като възраст, отколкото със собствените си брат и сестра. Накрая, когато станало време да тръгне на училище, я прибрали в Токио. Родителите й вече нервничели от дългата раздяла с дъщеря си и настояли да я вземат обратно при себе си, докато не е станало прекалено късно. В известен смисъл обаче били закъснели. През седмиците, след като взели решението да я приберат, баба й страдала все повече. Престанала да се храни, не можела да спи. Ту прегръщала и притискала с все сила до себе си малката Кумико, ту я биела с линия през ръцете, докато не ги насинела. Ту твърдяла, че няма да я пусне и че предпочита да умре, отколкото да се раздели с нея, ту й крещяла да се маха и че не иска да я вижда никога вече. С възможно най-обидните думи обяснявала на момиченцето каква ужасна жена е майка му. Дори се опитала да си пререже с ножица вените на китката. Кумико не проумявала какво става. Била твърде малка.

Тогава се затворила за външния свят. Стиснала очи. Запушила очи. Залостила съзнанието си. Сложила край на всяка мисъл и надежда. Следващите няколко месеца й се губели. Тя изобщо не помнела какво се е случило през тях. Когато излязла от това състояние, видяла, че се намира в нов дом. В дома, който изобщо не е трябвало да напуска. Там били родителите й, брат й и сестра й. Това обаче не бил нейният дом. Това било просто нова среда.

В тази нова обстановка Кумико станала трудно, мълчаливо дете. Не вярвала на никого, не се уповавала безусловно на никого. Чувствала се неловко в прегръдката на родителите си. Не познавала миризмата им. Притеснявала се. Понякога дори не давала да я прегръщат. Единственият човек в семейството, пред когото започнала, макар и трудно, да се разкрива, била сестра й. Майка й и баща й се били отказали да търсят път към нея, брат й почти не я забелязвал. Ала сестра й разбирала, че зад упоритите й настроения има объркване и самота. Помагала й всячески, спяла в същата стая, разговаряла с нея, четяла й, изпращала я до училището, помагала й с домашните. Когато Кумико се свивала в ъгъла на стаята и плачела с часове, сестра й била до нея и я прегръщала. Правела всичко възможно, за да намери път към сърцето й. И всичко е щяло да бъде съвсем различно, ако сестра й не била починала от хранително отравяне една година след завръщането на Кумико от Ниигата.

— Ако не беше умряла, обстановката у нас вероятно нямаше да бъде такава — сподели с мен жена ми. — Беше малка, едва в шести клас, но беше душата на семейството. Ако не беше починала, всички ние вероятно щяхме да бъдем днес по-нормални. Най-малкото аз нямаше да бъда такъв безнадежден случай. Разбираш ли? След това се чувствах ужасно виновна. Защо не умрях аз вместо сестра ми? Никой не ме обичаше. Никой не ми се радваше. Защо смъртта не бе отнесла мен? Родителите и брат ми знаеха какво изпитвам, но не казваха нищо, за да ме утешат. Къде ти! Говореха с повод и без повод за мъртвата ми сестра: колко красива и умна е била, колко внимателна, как всички са я обичали, колко добре е свирела на пиано. И ме принудиха да ходя на уроци по пиано! Все някой трябвало да свири след смъртта на сестра ми. Изобщо не се интересувах от пианото. Знаех, че никога няма да свиря като сестра си, а и не ми трябваше още едно доказателство колко ме е превъзхождала. Но те не искаха и да чуят. Просто не искаха. Затова и до днес мразя пианото. Не обичам да гледам как някой свири на пиано.

Когато Кумико ми разказа това, се вбесих на семейството й. Да й причинят всичко това! Да не й го спестят! Беше преди да се оженим. Познавахме се от два месеца. Беше тиха неделна сутрин, бяхме в леглото. Кумико ми разказва дълго за детството си, сякаш разнищваше заплетен конец, и от време на време млъкваше, за да премисли събитията. За пръв път говореше толкова много за себе си. До онази сутрин не знаех почти нищо за семейството и детството й. Знаех, че е кротък човек, че обича да рисува, че има дълга красива коса и две бенки отзад на лявото рамо. И че съм първият й мъж.

Докато разказваше, от време на време се разплакваше. Разбирах я: имаше нужда да си поплаче. Прегръщах я и я милвах по косата.

— Сигурна съм, че ако сестра ми не беше починала, щеше да я обикнеш — каза тя. — Всички я обичаха. Обикваха я от пръв поглед.

— Може би — отвърнах аз. — Но по една случайност съм влюбен в теб. Съвсем просто е. Ние с теб сме заедно. И сестра ти няма нищо общо с това.

Както лежеше, Кумико се позамисли. Седем и половина в неделя сутринта: време, когато всичко звучи приглушено и въздушно. Слушах как гълъбите престъпват по покрива на къщата, как някой в далечината вика куче. Кумико гледа дълго-дълго някаква точка на тавана.

— Я ми кажи — рече накрая, — обичаш ли котки?

— Умирам за котки — отговорих й. — Като малък винаги съм имал. Постоянно си играехме, дори спях с тях.

— Щастливец. Аз страшно исках да имам котка. Но не ми разрешаваха. Майка ми ги мрази. Никога през живота си не съм получавала онова, което искам. Нито веднъж. Представяш ли си? Нямаш понятие какво е да живееш по този начин. Когато живееш така — когато никога не получаваш каквото искаш, — накрая вече не знаеш какво всъщност искаш.

Хванах я за ръката.

— Дори и да е било досега така, вече не си дете. В правото си сама да избираш как да живееш. Можеш да започнеш отначало. Ако искаш котка, единственото, което трябва да направиш, е да избереш живот, в който можеш да я имаш. Просто е. Твое право е… нали така?

Тя не сваляше очи от мен.

— Мм — рече ми. — Така е.

Няколко месеца по-късно двамата с Кумико вече обсъждахме как ще се оженим.

Детството на Кумико в онзи дом е било тежко и ненормално, обаче и детството на Нобору Ватая е било съсипано, но в друго отношение. Майката и бащата направо били луди по сина си, ала не само го обграждали с обич, а били взискателни за много неща. Бащата бил убеден, че единственият начин да живееш пълноценно в японското общество е да изкарваш възможно най-високите оценки и да прегазваш всекиго и всички, застанали на пътя ти към върха. Бил напълно уверен в това.

Малко след като се ожених за дъщеря му, чух от самия него тези думи. Той твърдеше, че хората не се раждали равни. Че ни учели в училище на тези тъпотии, за да ни натрапят чувство за справедливост. Япония наистина имала политическата структура на демократична държава, но същевременно била класово общество на ожесточената кръвожадна конкуренция, където слабите били премазвани от силните, и ако не успееш да станеш част от върхушката, просто нямало смисъл да живееш в страната. Щял си да бъдеш пометен. Трябвало да се бориш със зъби и нокти, за да изкачиш следващото стъпало в йерархията. Такива амбиции били повече от здравословни. Ако хората загубели амбициите си, Япония щяла да загине. Не изказах никакво мнение в отговор на възгледите на тъст ми. А и той не го очакваше от мен. Просто излагаше схващанията, убежденията си, които нямаше да се променят никога.

Майката на Кумико беше дъщеря на високопоставен държавен служител. Израсла в най-хубавия квартал на Токио, тя бе живяла в охолство и нямаше нито възгледи, нито дух да оспорва мненията на съпруга си. Поне според мен тя нямаше мнение за нищо, което не вижда точно пред себе си (и всъщност си беше изключително късогледът). Възникнеше ли случай, когато трябваше да изкаже мнение за нещо в по-широкия свят, тъща ми заимстваше мнението на мъжа си. Ако нещата се ограничаваха само с това, всичко щеше да бъде наред, но както често е характерно за такива жени, тъща ми страдаше от неизлечима форма на снобизъм. Понеже им липсват осмислени ценности, подобни хора стигат до едно или друго становище само като възприемат чужди представи или възгледи. Единственото правило, което ги направлява, е: „Как изглеждам в очите на другите?“ И така, госпожа Ватая се бе превърнала в тесногръда изнервена жена, която се вълнуваше единствено от мястото на мъжа си в управлението и от научните успехи на сина си. Което не се вместваше в стеснения й кръгозор, за нея се обезсмисляше.

Та родителите се запретнали да внушават и на невръстния Нобору Ватая своята съмнителна философия и изкривена представа за света. Треперели му като на писано яйце, намирали му най-добрите частни учители, които можело да се купят с пари. При всеки успех му набавяли каквото си поиска. Детството му преминало в изключителен материален разкош, но когато той навлязъл в най-чувствителния и уязвим етап от живота, нямал време за момичета, нито възможност да палува с другите момчета. Волю-неволю трябвало да хвърля всички усилия да се закрепи като първенец. Не знам дали на Нобору Ватая му е харесвало да живее така. Кумико също не знаеше. Той не беше от хората, които ще седнат да разкриват чувствата си: пред сестра, пред родители, пред когото и да било. Пък и е нямал избор. Според мен някои мисловни модели са толкова елементарни и едностранчиви, че нищо не може да им се противопостави. При всички положения Нобору Ватая завършил елитната частна гимназия, записал икономика в прочутия Токийския университет и се дипломирал с отличие.

Баща му очаквал да стане държавен служител или да отиде на работа в някоя голяма корпорация, той обаче предпочел научното поприще. Не бил глупак. Знаел за какво го бива най-много и че мястото му не е в истинския свят на сътрудничеството, а в свят, където се искат дисциплина и неотклонно прилагане на познанията и който възнаграждава индивидуалните умения на интелекта. Заминал на двегодишна специализация в Йелския университет, после се върнал в университета в Токио. Скоро след това се поддал на увещанията на родителите си и се оженил по сметка, бракът му обаче издържал всичко на всичко две години. След развода се върнал да живее при родителите си. По времето, когато се запознах с Нобору Ватая, той вече си беше напълно оформен особняк и доста неприятен тип.

Някъде две години след като се ожених за Кумико, шуреят ми издаде голяма дебела книга. Беше икономически труд, пълен с термини, и аз не разбрах изобщо какво иска да каже. Не намирах смисъл в нито една страница. Не че не опитах, ала не схващах дори заглавията на главите, защото всичко в книгата ми се струваше неразгадаемо. Дори не можех да определя защо е така, дали защото съдържанието е трудно, или защото книгата е написана лошо. Но другите икономисти обявиха труда за велик. Един от рецензентите оповести, че „става дума за съвършено нов вид икономика, за труд, написан през съвършено нова призма“, но това бе единственото, което схванах и от самата рецензия. Не след дълго средствата за масово осведомяване обявиха Нобору Ватая за „герой на новото време“. Появиха се цели книги с анализи на труда му. Два от въведените от него изрази: „икономика на половия нагон“ и „икономика на отделителната система“, се превърнаха в крилати фрази. Вестниците и списанията поместваха обширни портрети за Нобору Ватая като един от най-ярките интелектуалци на съвременността. Направо не можех да повярвам, че човек, написал такава статия, е разбрал какво Нобору Ватая казва в книгата си. Съмнявах се, че дори са я разгръщали. Но подобни неща не ги притесняваха. Нобору Ватая беше млад, несемеен и достатъчно умен, за да напише книга, която никой не разбира.

Тя го направи прочут. Всички списания го канеха да пише критични материали. Той се появяваше по телевизията, за да изказва мнения по политически и икономически въпроси. Не след дълго започна да присъства редовно в едно от обзорните политически предавания. Който го познаваше (включително ние с Кумико), не бе и подозирал, че Нобору Ватая става за такава роля. Всички го смятаха за човек на науката, който се вълнува само от своята тясно специализирана област. Но светът на средствата за масово осведомяване му се услади и той направо се развихри. Беше неотразим. Изобщо не се притесняваше от насочените към него камери. Дори обратното, пред тях като че ли се отпускаше повече, отколкото в живота. Наблюдавахме изумени това внезапно преображение. Нобору Ватая, когото виждахме по телевизията, обличаше скъпи костюми и слагаше вратовръзки, които пасваха идеално на тях, носеше очила с изискани рогови рамки. Косата му беше подстригана по последната мода. Очевидно му помагаха професионалисти. Никога дотогава не го бяхме виждали да излъчва такъв лукс. И макар самият телевизионен канал да му осигуряваше дрехите, шуреят ми ги носеше с лекота, така, сякаш цял живот се е обличал само така. Кой е този човек, запитах се, когато го видях първия път. Къде е истинският Нобору Ватая?

Пред камерите шуреят ми разиграваше ролята на Немногословния. Ако го попитаха за мнението му, той отговаряше просто, ясно и точно. Ако спорът се разгорещеше и всички останали започнеха да крещят, Нобору Ватая запазваше самообладание. Ако му отправеха предизвикателство, предпочиташе да си замълчи, да остави опонентът му да се доизкаже и после с едно-единствено изречение да направи на пух и прах доводите му. Беше усвоил до съвършенство изкуството да нанася смъртоносния удар с усмивка и мъркане. На телевизионния екран изглеждаше много по-умен и благонадежден, отколкото истинският Нобору Ватая. И аз не знам как го постигаше. Със сигурност не беше красив. Но беше висок и слаб, личеше, че има добро възпитание. В телевизията бе намерил място, където се чувстваше в свои води. Средствата за масово осведомяване го посрещнаха с разтворени обятия, а той ги прие не по-малко въодушевено.

Аз обаче не можех да го гледам — и по телевизията, и по вестниците и списанията. Със сигурност бе кадърен и надарен. Поне това не мога да му отрека. Умееше да повали противника си бързо и безвъзвратно с възможно най-малко думи. С животински нюх долавяше накъде духа вятърът. Но ако човек следеше внимателно какво говори или пише, щеше да се убеди, че в думите му няма последователност. Те не отразяваха възглед, който се основава на дълбоко убеждение. Нобору Ватая живееше в свят, който сам бе сътворил, обединявайки няколко едноизмерни мисловни системи. При нужда бе в състояние да пренареди за миг комбинацията. Прилагаше изобретателни, дори артистични интелектуални хватки и номера. За мен обаче те се свеждаха всичко на всичко до играта. Ако в мненията му изобщо имаше някаква последователност, то това бе последователната липса на последователност, а ако шуреят ми имаше някакъв светоглед, то това бе светоглед, в който се открояваше липсата на светоглед. Ала тъкмо до тези липси се свеждаха интелектуалните му козове. Последователността и строго установеният светоглед бяха излишен багаж в интелектуалната безкрайна война, припламваща в ограниченото време, с което разполагаха средствата за масово осведомяване, и голямото предимство на Нобору Ватая бе, че е свободен от подобно бреме.

Той нямаше какво да отстоява, което означаваше, че може да съсредоточи цялото си внимание върху чистите битки. Единственото, от което се нуждаеше, бе да напада и да поваля противника. Нобору Ватая беше интелектуален хамелеон, който променяше цвета си в зависимост от опонента, вместваше логиката си в къси като реклами изречения, за да постигне максимално въздействие, и впрягаше с лекота цялата риторика. Нямах представа как се е сдобил с всички тези умения, но той очевидно умееше да гъделичка чувствата на публиката. Знаеше как да прилага логика, вълнуваща огромното мнозинство. Всъщност дори не му се налагаше да следва логиката: беше достатъчно да се преструва, че го прави, стига по този начин да приковеше вниманието на масите.

Друг негов коз беше лекотата, с която боравеше с терминологията. Никой, естествено, не знаеше какво означава тя, ала Нобору Ватая умееше да я поднесе така, та да разбереш, че именно ти си виновен, задето не я схващаш. И постоянно се позоваваше на статистиката. Цифрите се бяха врязали в съзнанието му и съдържаха огромен потенциал да убеждават, но ако после човек поспреше и се замислеше, си даваше сметка, че никой не е оспорил източниците на Нобору Ватая и тяхната достоверност.

Вбесявах се от тази хитра тактика на шурея ми, но така и не можех да обясня на никого какво точно ме дразни. Нито веднъж не съм успял да посоча довод, с който да оборя Нобору Ватая. Все едно да се боксираш с призрак: ударите само просвистяват във въздуха. Няма какво да ударят. Стъписан, наблюдавах как дори умни интелектуалци се прехласват по шурея ми. Това, кой знае защо, ме дразнеше.

И така, малко по малко започнаха да гледат на Нобору Ватая като на един от най-умните мъже на нашето време. Сякаш никой вече не се вълнуваше от последователността. Единственото, което всички очакваха да видят по телевизията, бе поредната схватка на гладиаторите интелектуалци — колкото по-червена кръв пускаха те, толкова по-добре. Нямаше никакво значение, че някой е казал в понеделник едно, а в четвъртък точно обратното.

Запознах се с Нобору Ватая, когато с Кумико решихме да се оженим. Исках да говоря с него, преди да се срещна с баща й. Въобразявах си, че като мъж, който на възраст е по-близо до мен, той ще разчисти някои от препятствията.

— Мисля, че не бива да разчиташ на помощта му — предупреди Кумико, очевидно притеснена. — Не мога да ти обясня защо, но брат ми просто не е такъв.

— Е, рано или късно трябва да се запозная с него — напомних аз.

— Сигурно — съгласи се Кумико.

— Струва си да опитам — допълних. — Човек никога не знае.

— Сигурно — повтори Кумико. — Може би.

По телефона Нобору Ватая не изгаряше от желание да се среща с мен. Щом съм настоявал, можел да ми отдели половин час. Разбрахме се да се срещнем в кафенето на метростанция „Очаномизу“. По онова време той беше най-обикновен преподавател в колеж, още не бе написал книгата си и не се беше преобразил като начин на обличане. Джобовете на якето му бяха издути от това, че Нобору Ватая бе държал прекалено дълго в тях ръцете си. Косата му плачеше за подстригване. Полото му с цвят на горчица изобщо не пасваше на синьо-сивото туидено сако. Той имаше вид, присъщ на младите асистенти, за които парите са химера. Сънените му очи издаваха човек, който току-що излиза от библиотеката, след като цял ден е ровил из книгохранилището, но като се взрях в тях, долових и студен пронизващ блясък.

Представих се и казах, че в близко бъдеще възнамерявам да се оженя за Кумико. Постарах се да обясня нещата възможно най-честно. Работя в юридическа кантора, но зная, че това не е за мен. Още търся нещо подходящо. Би било безразсъдство човек в моето положение да рискува да се жени, но обичам сестра му и съм убеден, че мога да я направя щастлива. Двамата можем да си помагаме и да се подкрепяме.

Нобору Ватая сякаш изобщо не чуваше думите ми. Седеше със скръстени ръце и ме слушаше, без да продумва. Дори след като приключих с кратката си реч, той не се помръдна. Май си мислеше за друго.

Още от самото начало се чувствах неловко в присъствието му, но реших, че е поради обстоятелствата. Всеки ще се чувства неловко, ако трябва да заяви на непознат: „Искам да се оженя за сестра ти.“ Но докато седях срещу него, у мен започна да се надига неприятно чувство. Сякаш в стомаха ми набъбваше смрадлива лепкава буца. Не че Нобору Ватая ми беше казал или беше направил нещо, с което да ме засегне. Докривя ми заради лицето му: не за друго, а заради лицето на Нобору Ватая. Имах интуитивното усещане, че то е скрито от някакъв плътен слой. Точно то не ми харесваше. Не беше истинското му лице. Не можех да се отърся от това чувство.

Идеше ми да се махна оттам. Дори се поколебах дали да не стана и да не си тръгна, но бях длъжен да докарам нещата докрай. Продължих да седя, да отпивам от вече изстиналото кафе и да чакам Нобору Ватая да каже нещо.

Когато заговори, той сякаш нарочно бе намалил звука на гласа си, за да не пилее енергия.

— Да ви призная — рече ми, — нито разбирам какво ми казвате, нито ме интересува. Нещата, които ме вълнуват, са от съвсем различен порядък и вие от своя страна нито можете да ги разберете, нито ви интересуват. За да бъда възможно най-кратък в заключението, ще ви кажа, че ако искате да се ожените за Кумико и тя иска да се омъжи за вас, нямам нито право, нито основания да ви преча. Така че не ви преча. През ум не би ми минало. Но и не очаквайте нищо повече от мен. И най-важното, не очаквайте да губя още време и да се занимавам с този въпрос.

Погледна си часовника и се изправи. Изявлението му беше стегнато, по същество. В него нямаше нищо излишно и не липсваше нищо. Разбрах пределно ясно и какво ми казва, и какво мисли за мен.

Така приключи първата ни среща.

След като се оженихме с Кумико, на няколко пъти се е налагало като шурей и зет ако не да влизаме в истински разговор, то поне да си разменим някоя и друга дума. Както вече беше намекнал, нямахме допирни точки, така че колкото и думи да си разменяхме, това нямаше да прерасне в нещо, което да наречем разговор. Сякаш приказвахме на различни езици. Ако Далай Лама лежеше на смъртно легло, а джаз музикантът Ерик Долфи се опитваше да му обясни колко е важно да избере смазка за двигателя на автомобила, която да съответства на промените в звука на бас кларнета, тази размяна на думи вероятно щеше да бъде малко по-смислена и логична, отколкото моите разговори с Нобору Ватая.

Рядко се измъчвам дълго от душевни терзания, предизвикани от друг човек. Някой може да ме ядоса или подразни, но ми минава бързо. Слагам вододел между себе си и другия, сякаш сме същества от различни царства. Това си е своеобразна дарба (не че се хваля: не е никак лесно и ако го умеете, си е дарба, по-особена способност). Когато някой ми лази по нервите, първото, което правя, е да преместя обекта на неприятните чувства в друга сфера, която няма нищо общо с мен. После си казвам: добре де, криво ми е, но съм прехвърлил източника на тези чувства в друга зона, далеч оттук, където мога да го проуча и да се занимая с него по-късно, когато реша. Иначе казано, замразявам чувствата си. След време, когато ги размразя, за да ги анализирам, понякога установявам, че пак ми мъчат душата, но рядко се случва. Времето обикновено изтегля отровата и прави нещата безобидни. После рано или късно ги забравям.

Дотук през живота си бях успявал да съхраня своя свят в относително устойчиво състояние, защото чрез тази система за управление на чувствата бях избягвал повечето излишни главоболия. Донякъде се гордея, че през цялото това време съм успявал да поддържам такава действена система.

Но когато ставаше въпрос за Нобору Ватая, моята система даваше засечка. Все не можех и не можех да го изтласкам в сфера, която не е свързана с мен. И това направо ме вбесяваше. Бащата на Кумико беше нагъл неприятен тип, в края на краищата обаче си бе дребнаво човече, което живееше, вкопчено в прост подбор от тесногръди схващания. Можех да забравя човек като него. Но не и Нобору Ватая. Той знаеше възможностите си. И имаше сравнително ясна представа за човек като мен. Стига да поискаше, можеше да ме смаже, докато от мен не останеше нищо. Единствената причина да не го прави бе, че изобщо не му пукаше за мен. Не му се занимаваше да ме смазва. И точно това в него ме вбесяваше. Той беше презряна твар, кух отвътре егоист. Но като човек бе далеч по-способен от мен.

След онази първа среща в устата ми остана лош вкус, който не искаше да се махне. Имах чувството, че някой ме е накарал насила да лапна шепа смрадливи буболечки. И да ги изплюех, все тая: продължавах да ги усещам в устата си. Ден след ден не можех да мисля за друго освен за Нобору Ватая. Опитах се да ходя на концерти и на кино. Дори отидох с колегите от кантората на бейзболен мач. Пиех и четях книгите, които бях възнамерявал да прочета, когато ми остане време. Но Нобору Ватая все беше пред мен — стоеше с кръстосани ръце, гледаше ме със злобните си очи и сякаш всеки момент щеше да ме погълне като бездънно мочурище. Това съвсем ме изнерви и разтресе като земетръс земята, на която стоях.

Когато се видяхме с Кумико, тя ме попита с какви впечатления съм останал от брат й. Не бях в състояние да й призная чистосърдечно. Искаше ми се да я попитам за маската, която този неин брат е надянал, и за изкривеното „нещо“, което стои зад нея. Искаше ми се да й кажа всичко, каквото мислех за него. Но не казах нищо. Усещах, че това са неща, които никога няма да бъда в състояние да й предам, и че ако не мога да се изразя ясно, не бива да го правя изобщо — най-малкото сега.

— Той е… особен, поне това е сигурно — рекох й аз.

Понечих да добавя нещо, ала не намерих думи. А и Кумико не настоя. Само кимна мълком.

След това чувствата ми към Нобору Ватая не се промениха. Той продължи да ме изважда от равновесие. Беше като упорита лека температура. Никога не съм имал у нас телевизор, но по някакво странно съвпадение, зърнех ли някъде телевизионен апарат, виждах шурея си, който правеше поредното изявление. Ако чаках пред някой лекарски кабинет и разлистех списание, пак се натъквах на снимка на Нобору Ватая с негова статия. Имах чувството, че той ме дебне иззад всеки ъгъл в познатия свят.

Е, защо да си кривя душата. Мразех го.

7.Щастливите собственици на ателиета за химическо чистене

Занесох една блуза и пола на Кумико в химическото чистене при станцията на метрото. Обикновено носех дрехите в химическото чистене зад ъгъла до нас не защото го предпочитах, а защото беше по-близо. Понякога Кумико ходеше в химическото чистене при метрото. Сутринта на път за работа оставяше нещо, а после на връщане от редакцията го прибираше. Там беше малко по-скъпо, но според Кумико чистели по-добре. Тя винаги носеше по-хубавите си дрехи там. Ето защо онзи ден реших да отскоча с велосипеда до метростанцията. Предположих, че жена ми ще предпочете да занеса дрехите й в онова химическо чистене.

Излязох от нас с блузата и полата на Кумико, бях със зелен памучен панталон и както винаги с маратонките, бях си облякъл жълта рекламна тениска с лика на Ван Хален, която жена ми беше получила от една звукозаписна компания. Както и предишния път, собственикът на химическото чистене беше надул касетофона JVC. Този път слушаше запис на Анди Уилямс. Когато влязох вътре, „Хавайска сватбена песен“ тъкмо свършваше и започна „Канадски залез“. Собственикът си свирукаше щастливо заедно с мелодията и енергично пишеше нещо с евтина химикалка в някаква тетрадка. В купчината касети върху рафта различих имена като Сержу Мендес, Берт Кемпферт и „101 струни“. Явно мъжът предпочиташе по-лека музика. Изведнъж ми хрумна, че който вярва в по-твърдия джаз, в Албърт Ейлър, Дон Чери, Сесил Тешгър, никога няма да стане собственик на ателие за химическо чистене в голям универсален магазин срещу станцията на метрото. А може и да стане. Но няма да бъде щастлив собственик.

Сложих зелената блуза на цветчета и сивкавозелената пола върху плота и мъжът ги разгъна за бърз оглед, после попълни в разписката: „Блуза и пола“. Почеркът му беше четлив, буквите бяха старателно изписани. Харесвам собственици на ателиета за химическо чистене, които пишат четливо. Още по-добре, ако те харесват Анди Уилямс.

— Господин Окада, нали така?

Отговорих, че да. Мъжът вписа името ми, откъсна написания под индиго екземпляр и ми го подаде.

— Ще са готови следващия вторник, този път не забравяйте да ги вземете. На госпожа Окада са, нали?

— Ъхъ.

— Голяма красавица — отбеляза мъжът.

Небето бе облачно. Според прогнозата за времето щеше да вали. Беше девет и половина, но все още имаше доста хора, които бързаха с дипломатическите куфарчета и сгънатите чадъри към стълбите пред метрото. Отиваха на работа. Утринта беше гореща и влажна, за тези хора обаче това нямаше значение, всички бяха облечени прилично в костюми, бяха с вратовръзки и черни обувки. Видях много мъже на моя възраст, никой от тях обаче не бе с тениска с лика на Ван Хален. Всички носеха на ревера значки на фирмата, където работеха, и стискаха под мишница брой на „Никей Нюс“. Камбаната заби и неколцина се втурнаха нагоре по стълбите. Отдавна не бях виждал такива мъже.

Потеглих с колелото към нас и се усетих, че си свирукам „Канадски залез“.

В единайсет се обади Малта Кано.

— Ало! Домът на господин Тору Окада ли е? — попита тя.

— Да, разговаряте с Тору Окада.

Още след първото „ало“ разбрах, че е Малта Кано.

— Казвам се Малта Кано. Завчера бяхте така любезен да се срещнете с мен. Имате ли някакви планове за днес следобед?

Нямам, отговорих аз. Имах планове за днес следобед точно колкото прелетна птица има покъщнина.

— В такъв случай по-малката ми сестра Крита Кано ще ви посети в един часа.

— Крита Кано ли? — попитах безизразно.

— Да — потвърди Малта Кано. — Ако не ме лъже паметта, завчера ви показах нейна снимка.

— Помня я, разбира се. Но…

— Казва се Крита Кано. Ще ви посети като моя представителка. В един часа удобно ли ви е?

— Да — потвърдих аз.

— Тя ще дойде при вас — повтори Малта Кано и затвори.

Крита Кано ли?

Пуснах прахосмукачката и почистих вкъщи. Прихванах старите вестници на вързоп и ги метнах в килера. Подредих касетите в кутийките и ги сложих при стереото. Измих нещата, накамарени в кухнята. После се окъпах: душ, шампоан, чисти дрехи. Направих още кафе и обядвах: сандвич с шунка и твърдо сварено яйце. Седнах на канапето и докато четях „Домашен журнал“, се запитах какво да сготвя за вечеря. Отбелязах си рецептата за салата със соево сирене и морски дарове и си направих списък на нужните продукти. Пуснах радиото. Майкъл Джексън пееше „Били Джийн“. Сетих се за сестрите Малта и Крита Кано. Какви имена само! Звучаха като комедийно дуо. Малта Кано. Крита Кано.

Животът ми поемаше в нова посока, това бе сигурно. Котаракът беше избягал. Беше ми се обаждала някаква странна жена. Бях се запознал с едно доста особено момиче и бях започнал да посещавам празна къща. Нобору Ватая бе изнасилил Крита Кано. Малта Кано беше предсказала, че ще си намеря папийонката. Кумико ми бе заявила, че може и да не работя.

Изключих радиото, върнах „Домашен журнал“ на лавицата и изпих още една чаша кафе.

Точно в един Крита Кано позвъни на вратата. Беше си същата като на снимката: дребна жена на двайсет-двайсет и пет години, спокойна на вид. Справяше се чудесно в стремежа да запази облика на жените от началото на шейсетте години. Както и на снимката, косата й беше тупирана и в краищата подвита навън. На челото беше опъната назад и прихваната с голяма лъскава шнола. Веждите й бяха изрисувани с молив, сенките добавяха тайнствени оттенъци в очите й, с червилото тя бе пресътворила до съвършенство цвета, разпространен в ония години. Имах чувството, че да й дадеш микрофон, веднага ще ти изпее „Джони Ейнджъл“.

В облеклото беше много по-скромна, отколкото в грима. Удобни и делови, дрехите й не биеха с нищо на очи: бяла блуза, тясна зелена пола, никакви аксесоари, които да заслужават да ги описваш. Под мишница жената стискаше скъпа бяла кожена чанта, беше обута в островърхи изрязани бели обувки. Обувките бяха съвсем малки. Токовете бяха тънки и остри като молив, приличаха на кукленски. Направо ми се прииска да я поздравя, че е стигнала с тях чак дотук.

Значи така изглеждала Крита Кано. Поканих я да влезе, отведох я да седне на канапето, стоплих кафето и й предложих една чаша. Обядвала ли е, попитах. Виждаше ми се гладна. Не, не била обядвала.

— Но вие не се безпокойте — побърза да добави жената. — Рядко обядвам.

— Сигурна ли сте? — попитах я аз. — Веднага ще ви направя сандвич. Не се притеснявайте. Обичам да приготвям разни неща. Изобщо няма да ме затрудни.

Тя отговори с едва доловимо поклащане на главата.

— Много мило от ваша страна, но наистина не съм гладна. Не си правете труда. Чаша кафе е повече от достатъчна.

Въпреки това донесох чиния курабийки — за всеки случай. Крита Кано изяде с неприкрито удоволствие четири. Аз изядох две и си изпих кафето.

След курабийките и кафето жената като че се поотпусна.

— Днес към дошла при вас като представителка на по-голямата си сестра, Малта Кано — обясни гостенката. — Истинското ми име не е Крита, разбира се. Всъщност се казвам Сецуко. Взех псевдонима Крита, когато станах асистентка на сестра си. От професионални съображения. Крита е древното име на Крит, но аз не съм свързана по никакъв начин с острова. Никога не съм ходила там. Сестра ми Малта избра името — да пасва на нейното. Ходили ли сте някога на остров Крит, господин Окада?

За съжаление не, отговорих аз. Не съм ходил никога на остров Крит и в близко бъдеще не възнамерявам да го посещавам.

— Лично аз си мечтая да отида някога — сподели Крита Кано и кимна изключително съсредоточено. — Крит е гръцкият остров, който се намира най-близо до Африка. Голям е, преди много време там е процъфтявала велика цивилизация. Сестра ми Малта е ходила и там. Разправя, че било много хубаво. Със силни ветрове и прекрасен мед. Луда съм по меда.

Кимнах. Аз пък не съм луд по меда.

— Дошла съм да ви помоля за една услуга — продължи Крита Кано. — Бих искала да взема проба от водата в дома ви.

— От водата ли? — учудих се аз. — От водата в чешмата?

— Да — потвърди жената. — А ако случайно наблизо има и кладенец, бих искала да взема проба и от водата в него.

— Съмнявам се. В смисъл че наистина има кладенец в квартала, но е в чужда градина и е сух. Вече няма вода.

Крита Кано ме погледна объркано.

— Сигурен ли сте? — попита тя. — Сигурен ли сте, че в него няма вода?

Спомних си как парчето тухла, което момичето метна в кладенеца на празната къща, отекна със сух тъп звук.

— Да, в него няма вода, повече от сигурен съм.

— Ясно — рече Крита Кано. — Добре тогава. В такъв случай, ако не възразявате, ще взема проба само от чешмата ви.

Заведох я в кухнята. Тя извади от скъпата си бяла кожена чанта две шишенца като от лекарства. Напълни едното с вода и завинти много внимателно капачето. После каза, че иска да вземе проба и от банята. Заведох я и там. Без да обръща внимание на бельото и чорапите, които Кумико бе окачила да се сушат. Крита Кано пусна чешмата и напълни и другото шишенце. След като го затвори, го преобърна да провери дали не тече. Капачките на шишенцата бяха с различни цветове: синя за водата в банята и зелена — за водата в кухнята.

След като седна отново на канапето в хола, жената прибра двете флакончета в малка пластмасова хладилна чантичка и затвори ципа. Сложи я внимателно в бялата си кожена дамска чанта, чиято метална закопчалка щракна сухо. Ръцете й се движеха вещо и обиграно. Посетителката очевидно го беше правила многократно.

— Много ви благодаря — рече Крита Кано.

— Готово ли е? — попитах аз.

— Да, за днес приключих — отвърна тя.

Приглади полата си, пъхна дамската си чанта под мишница и понечи да стане.

— Почакайте малко — спрях я аз, донякъде объркан. Не очаквах да си тръгне толкова внезапно. — Почакайте, ако обичате. Жена ми иска да знае какво е станало с котарака. Няма го вече две седмици. Ако изобщо знаете нещо, бих искал да ми кажете.

Все така стиснала бялата дамска чанта под мишница. Крита Кано ме гледа известно време, после кимна бързо няколко пъти. Докато мърдаше глава, извитите навън краища на косата й се поклащаха с лекота, присъща на началото на шейсетте години. Когато мигаше, дългите й изкуствени мигли се мърдаха нагоре-надолу като ветрилата с дълги дръжки в ръцете на робите, каквито сме виждали по филмите за древен Египет.

— Ако трябва да бъда откровена, според сестра ми историята ще се окаже по-дълга, отколкото е изглеждало в началото.

— По-дълга, отколкото е изглеждало в началото ли?

При думите „по-дълга история“ в съзнанието ми изникна висок стълб в пустинята, в която, докъдето поглед стига, не се вижда нищо друго. При залез-слънце сянката на стълба става все по-дълга и дълга, докато краят й отиде толкова далеч, че вече не се забелязва с невъоръжено око.

— Поне тя твърди така — продължи Крита Кано. — Историята няма да бъде само за изчезването на котарака.

— Съвсем се обърках — споделих аз. — Единственото, което искаме от вас, е да ни помогнете да намерим котарака. Нищо повече. Ако е мъртъв, искаме да сме сигурни. Защо „историята“ трябва да е „по-дълга“? Не разбирам.

— Аз също — призна посетителката. Тя посегна към лъскавата шнола върху главата си и я побутна малко по-назад. — Но ви моля, вярвайте на сестра ми. Не твърдя, че тя знае всичко. Но щом казва, че историята е по-дълга, можете да бъдете сигурен, че наистина е така.

Кимнах, без да отговарям. Нямах какво да добавя.

Крита Кано ме погледна право в очите и с подновена официалност попита:

— Зает ли сте, господин Окада? Имате ли някакви планове за днес следобед?

Не, нямах планове.

— В такъв случай имате ли нещо против да ви поразкажа за себе си? — попита жената.

Остави скъпата бяла кожена чанта, която държеше, на канапето и сложи ръцете си една върху друга на тясната зелена пола, при коленете. Беше с красив розов лак за нокти. Не носеше пръстени.

— На ваше разположение съм — отвърнах аз. — Разкажете каквото сметнете за добре.

Така — както и бе предсказано в мига, когато Крита Кано позвъни на вратата ми, — потокът на моя живот бе отклонен в още по-странна посока.

8.Дългата история на Крита Кано

— Родена съм на двайсет и девети май — започна разказа си Крита Кано — и вечерта на двайсетия ми рожден ден реших да се самоубия.

Сложих пред нея нова чаша с кафе. Тя си наля сметана и я разбърка вяло. Без захар. Аз както винаги пиех кафето чисто. Часовникът върху полицата продължаваше да почуква леко по стените на времето.

Крита Кано се взря в мен и рече:

— Питам се дали да не започна от началото — къде съм родена, родители, такива неща.

— Както предпочитате. Вие решете. Както ви е удобно — отвърнах.

— Аз съм третото от общо три деца — продължи жената. — Ние с Малта имаме по-голям брат. Татко имаше клиника в префектура Канагава. Семейството нямаше проблеми. Израсла съм в обикновен дом. Майка ми и баща ми бяха много сериозни хора, които вярваха категорично в усърдния труд като ценност. Бяха доста строги с нас, но според мен в дребните неща ни оставяха да се оправяме сами. Бяхме заможни, но родителите ми смятаха, че не е редно да дават на децата си пари за глупости. Така че не съм расла в разкош. Малта е пет години по-голяма от мен. Още от самото начало бе някак различна. Можеше да каже какво ще се случи. Познаваше, че пациентът в еди-коя си стая е починал, или къде точно може да се намери изгубен портфейл. Отпърво всички се радваха и се възползваха от помощта й, не след дълго обаче майка ми и баща ми започнаха да се безпокоят. Наредиха на сестра ми никога да не говори пред чужди хора за „неща, които не се основават ясно и недвусмислено на фактите“. Баща ми оглавяваше болница, трябваше да мисли за положението си. Не искаше хората да научават, че дъщеря му има свръхестествени способности. След това Малта заключи устата си. Не само престана да говори за „неща, които не се основават ясно и недвусмислено на фактите“, но и рядко се включваше в най-обикновен разговор. За мен обаче отвори сърцето си. Докато растяхме, се сближихме много. Тя все повтаряше: „Не споделяй с никого, че съм ти казала“, после ми съобщаваше нещо от рода на: „По-нататък на улицата ще избухне пожар“, или „Състоянието на леля ни еди-коя си в Сетагая ще се влоши.“ И винаги излизаше права. Още бях съвсем малка и се забавлявах неописуемо. И през ум не ми е минавало да се плаша или стъписвам. Откакто се помня, съм вървяла след по-голямата си сестра и съм очаквала да чуя „посланията“ й. С годините тези нейни свръхестествени способности се засилваха, тя обаче не знаеше как да ги оползотворява и развива и това я измъчваше много. Нямаше към кого да се обърне за съвет и напътствия. Затова растеше много самотна. Трябваше сама да се справя с всичко. Сама да намира отговорите. Беше нещастна в дома ни. Нито за миг не намери душевен мир. Беше принудена да потиска собствените си способности и да ги крие. Все едно огромно мощно растение да вирее в малка саксия. Беше неестествено. Мъчително. Единственото, което сестра ми знаеше, бе, че трябва да се махне час по-скоро оттам. Вярваше, че някъде има свят, който е за нея, начин на живот, който е за нея. Но докато завърши гимназия, трябваше да се примирява. Беше решена след това да не следва и да замине в чужбина. Майка ми и баща ми бяха живели, разбира се, като съвсем обикновени хора и не бяха готови да й разрешат. Ето защо сестра ми работеше много, само и само да събере нужните пари, после избяга. Най-напред отиде на Хавайските острови. Две години живя в Кауай. Някъде беше чела, че на северното му крайбрежие има област с извори с лековита вода. Още тогава се интересуваше много от водата. Беше убедена, че съществуването на човека до голяма степен е направлявано от стихиите на водата. Затова и отиде да живее на остров Кауай. По онова време във вътрешността му още имаше хипарска комуна. Сестра ми се включи в нея. Водата там повлия силно върху свръхестествените й способности. Чрез нея тя постигна „по-голяма хармония“ между своите способности и физическата обвивка. Пращаше ми писма, в които разказваше колко прекрасно е това, и от тях аз се чувствах много щастлива. Но след някое време мястото вече не я удовлетворяваше. Вярно, природата била красива и ведра, хората там търсели само душевен мир и не ламтели за нищо материално, но били прекалено зависими от секса и наркотиците. На сестра ми не й трябвали тези неща. След две години в Кауай тя се вдигна и си тръгна. Замина за Канада, обиколи северната част на Съединените щати и продължи към Европа. Където и да отидеше, изучаваше водата и на доста места откри прекрасна вода, която обаче не бе съвършена. Затова продължи да обикаля. Щом останеше без пари, започваше да печели от нещо като гадателство. Хората й се отплащаха, че им е помогнала да намерят загубени вещи или изчезнали близки. Предпочиташе да не взима пари. Способности, дадени от небето, не бива да се заменят срещу земни блага. По онова време обаче това бе единственият начин сестра ми да оцелее. Където и да отидеше, хората научаваха, че умее да гадае. За нея не бе никак трудно да изкарва пари. В Англия дори помогнала на полицията в едно разследване. Намерила трупа на безследно изчезнало момиченце, а наблизо и една от ръкавиците на убиеца. Престъпникът бил арестуван и си признал всичко от игла до конец. Всички вестници писаха. Някой път ще ви покажа изрезките. И така, сестра ми продължи да пътува из Европа, докато накрая не се озова в Малта. От времето, когато бе напуснала Япония, бяха изминали пет години и се оказа, че тъкмо това е било мястото, където е трябвало да отиде в търсенето си на вода. Предполагам, че ви е казала.

Аз кимнах.

— През цялото време, докато обикаляше света, Малта ми пращаше писма. Имаше, разбира се, периоди, когато не можеше да ми пише, но почти всяка седмица получавах от нея дълги писма, в които ми разказваше къде е и какво прави. Още бяхме много близки. Дори през разстоянията успявахме с писма да споделяме чувствата си. Какви прекрасни писма ми пишеше! Ако можехте да ги прочетете, щяхте да се убедите какъв невероятен човек е сестра ми. Чрез писмата й се запознах с толкова много различни светове, с толкова интересни хора! Те ми вдъхваха смелост. Помагаха ми да раста. Винаги ще й бъда признателна за тях. По никакъв начин не отричам онова, което тя е направила за мен. Но в края на краищата писмата са си писма. Когато бях в най-тежките години на пубертета и повече от всякога имах нужда от сестра си, тя беше далеч. Не можех да протегна ръка и да я намеря до себе си. У дома бях съвсем сама. Изолирана. Годините на пубертета бяха изпълнени с болка — нататък ще ви разкажа повече за нея. Нямаше при кого да отида за съвет. В този смисъл бях самотна точно както Малта навремето. Ако тя бе до мен, животът ми сега щеше да е друг. Тя щеше да ми дава съвети и да ме насърчава, да ми носи спасение. Но защо ли изобщо говоря сега за това? Точно както сестра ми беше принудена да намери сама своя път, така и аз трябваше да открия сама своя. И когато навърших двайсет години, реших да сложа край на живота си. — Крита Кано вдигна чашата и изпи останалото в нея кафе. — Прекрасно е! — възкликна тя.

— Благодаря — отвърнах възможно най-нехайно. — Да ви предложа ли нещо за ядене? Преди малко сварих няколко яйца.

След кратко колебание жената каза, че щяла да изяде едно. Донесох от кухнята яйца и сол и й налях още кафе. Без да бързаме, двамата с Крита Кано се заехме да белим и да ядем яйцата и да пием кафе. През това време телефонът иззвъня, аз обаче не вдигнах. Звъня петнайсетина-шестнайсет пъти и млъкна. Крита Кано сякаш изобщо не забелязваше.

След като си изяде яйцето, извади от скъпата си бяла кожена чанта носна кърпичка и си избърса устата. После си поизпъна полата.

— След като реших да сложа край на живота си, седнах да пиша прощално писмо. Цял час се опитвах да изложа причините да поискам да умра, за да бъде ясно, че никой не е виновен и тези причини са вътре в мен. Не исках семейството ми да изпитва угризения на съвестта за нещо, за което не носи вина. Но така и не успях да довърша писмото. Опитвах отново и отново, ала всеки нов вариант ми се струваше по-лош от предишния. След като прочетях какво съм съчинила, то ми се струваше глупаво, дори смешно. Колкото по-сериозно се стремях да го напиша, толкова по-нелепо звучеше. Накрая се отказах да пиша каквото и да било. Според мен нещата стояха съвсем просто. Бях разочарована от живота си. Вече не издържах на различните болки, които той ми носеше. Бях търпяла болката цели двайсет години. Животът ми не бе друго освен безкраен източник на болка. Аз обаче се бях опитвала да стискам зъби и да я понасям. Бях напълно убедена, че съм направила всичко по силите си. И мога да заявя с истинска гордост, че усилията ми наистина бяха неимоверни. Не се предавах без бой. Но в деня, когато навърших двайсет години, стигнах до простия извод: не си струва да се живее. Не си струва да водя и занапред такава битка.

Жената млъкна и се зае да сгъва върху скута си бялата носна кърпа. Когато погледна надолу, дългите й изкуствени мигли хвърлиха върху лицето й нежна сянка.

Прокашлях се. Чувствах, че трябва да кажа нещо, но не знаех какво, затова продължих да мълча. Чух в далечината писъка на птицата с пружината.

— Точно болката ме накара да взема решението да умра — продължи Крита Кано. — И когато казвам „болка“, имам предвид тъкмо това. Не някакво душевно или метафорично страдание, а най-обикновена физическа болка. Болката, обичайна, остра, физическа и от това още по-силна: главоболие, зъбобол, болки при менструация, болки в кръста, схванати рамене, температура, мускулна треска, изгаряния, премръзвания, навяхвания, счупвания, удари по тялото. Цял живот съм усещала физическа болка — много по-често и по-силно от другите. Да вземем например зъбите ми. Те сякаш си бяха изначално увредени. Болели са ме по цяла година. Колкото и старателно да ги миех, по колкото и пъти на ден, колкото и да избягвах да ям сладко, нищо не помагаше. Всичките ми усилия се увенчаваха с кариеси. За капак и упойките сякаш не ме ловяха. За мен винаги е било кошмар да ходя на зъболекар. Болката беше неописуема. Плашеше ме до смърт. После започнаха ужасните ми мензиси. Карах ги невероятно тежко. Случвало се е по цяла седмица да ме боли така, сякаш някой върти вътре в мен свредел. Главата ми бумтеше. Вие, господин Окада, вероятно не си го представяте, но от болка ми избиваха сълзи. По една седмица в месеца бях изтезавана от тази непоносима болка. Ако трябваше да летя със самолет, главата ми сякаш щеше да се пръсне от промяната във въздушното налягане. Лекарят каза, че се дължало на структурата на ухото и такива неща се получавали, ако вътрешното ухо било устроено така, че било прекалено чувствително за промените в налягането. Същото ми се случва често и в асансьори. Не мога да се качвам с асансьор във високи сгради. Болката е страхотна, имам чувството, че главата ми цялата ще се пръсне и ще рукне кръв. Освен това и стомахът. Поне веднъж в седмицата ме присвиваше такава остра, пронизваща болка, че сутрин не можех да стана от леглото.

Лекарите не можеха да кажат защо. Някои решиха, че си внушавам. Но дори и да си внушавах, пак си ме болеше. Ала колкото и да се мъчех, не можех да отсъствам от училище. Ако отсъствах всеки път, щом ме заболеше нещо, изобщо нямаше да стъпя в час. Ако се ударех, по тялото ми оставаше синина. Погледнех ли се в огледалото в банята, и ми идеше да ревна. Тялото ми беше осеяно с толкова много тъмни отоци, че приличах на прогнила ябълка. Не исках да ме виждат по бански костюм. Заради това, откакто се помня, почти не съм ходила да плувам. Друг проблем беше различният размер на ходилата ми. Ако си купех нови обувки, палецът ме болеше ужасно, докато кожата на обувките се поотпуснеше. Така че почти никога не съм спортувала. Веднъж, тъкмо бях започнала гимназия, приятелите ме завлякоха на една ледена пързалка. Паднах и си ударих хълбока толкова лошо, че после всяка зима ме болеше ужасно. Имах чувството, че някой е забил в мен голяма дебела игла. Падах всеки път, когато се опитвах да стана от стол. Страдах и от запек. Отидех ли по голяма нужда, се мъчех като грешен дявол. И раменете ми се схващаха ужасно. Мускулите ми ставаха буквално на камък. Болеше ме толкова силно, че не можех да се изправя, но не ми олекваше и ако легнех. Имах чувството, че страданията ми наподобяват едно китайско изтезание, за което бях чела. Слагат някого в сандък и го държат вътре в продължение на години. Когато раменете ми се схващаха, направо не можех да дишам. Бих могла да продължа да ви изброявам различните болки, които съм понасяла през живота си, но само ще ви отегча, господин Окада, затова ще спра дотук. Искам просто да ви обясня, че тялото ми всъщност се бе превърнало в истинска книга с мостри на болката. Мъчили са ме всички болки, които можете да си представите. Започнах да си мисля, че съм прокълната, че животът е ужасно несправедлив. Вероятно щях да намеря сили да понасям болката, ако и другите хора по света живееха като мен. Но болката бе разпределена несправедливо. Разпитвах другите за болката, ала никой не знаеше какво всъщност представлява тя. Повечето хора по света живеят, без да усещат болка — най-малкото всекидневно. Когато го проумях (а вече учех в гимназията), се натъжих неимоверно, не можех да спра да плача. Защо точно аз? Защо точно аз трябва да нося такова неизразимо бреме? Идеше ми да умра на мига. В същото време обаче ми хрумна и друго. Това не можеше да продължава вечно. Един прекрасен ден ще се събудя и болката ще е изчезнала — внезапно, неочаквано, без обяснение, — а за мен ще започне съвсем нов, спокоен живот. Но не можех да се уповавам много на това. Ето защо разкрих тези свои мисли на сестра си. Споделих с нея, че не искам и занапред да живея с такава болка: какво да правя? Тя помисли, помисли и отговори: „При теб очевидно има нещо сбъркано, сигурна съм. Но не знам какво. Не знам и какво да направиш. Още не притежавам силата да се произнасям по такива въпроси. Единственото, което знам, е, че трябва поне да почакаш, докато навършиш двайсет години. Изтърпи, докато станеш на двайсет, и тогава вземи решение. Това е най-доброто, което можеш да сториш.“ Така реших да живея, докато навърша двайсет. Но колкото и време да минаваше, положението не се подобряваше. Обратното. Болката стана дори по-силна. Това ме научи на едно: „Докато тялото се развива, обемът на болката се увеличава пропорционално на него.“ Въпреки това търпях болката още цели осем години. Продължавах да живея, стремях се да виждам само добрата страна на живота. Не се оплаквах на никого. Мъчех се да се усмихвам дори когато ме болеше непоносимо. Научих се външно винаги да съм спокойна, дори и болката да бе толкова силна, че не можех да се държа на крака. Сълзите и хленчът нямаше да я разсеят, само щяха да ме накарат да се чувствам още по-нещастна. Благодарение на тези усилия хората ме обичаха. Възприемаха ме като спокойно добро момиче. Радвах се на доверието на възрастните и на приятелството на връстниците си. Ако не беше болката, щях да имам съвършен живот, съвършена младост. Но болката ме съпътстваше постоянно. Беше се превърнала в моя сянка. И да я забравех за миг, тя нападаше друга част на тялото ми. В колежа си намерих приятел и лятната ваканция след първи курс загубих девствеността си. Както можеше да се очаква, това ми причини само болка. Една по-опитна приятелка ме увери, че веднъж да свикна, и щяло да престане да ме боли, болката обаче си остана. Всеки път, когато спях с приятеля си, ме болеше така, че очите ми се насълзяваха. Един ден му казах, че не искам повече да се любим. Обясних му: „Обичам те, но не мога повече да понасям такава болка“ Той ми заяви, че никога не е чувал по-голяма смешка. „Имаш емоционален проблем — тросна ми се. — Просто се отпусни и няма да те боли. Дори ще ти стане хубаво. На всички им е хубаво, защо да не ти е хубаво и на теб! Просто не се стараеш достатъчно. Вдетиняваш се. Използваш тая «болка», за да прикриваш проблемите си. Стига си се оплаквала, от това — полза никаква.“ След всичко, което бях изтърпяла през годините, направо избухнах при тези думи. „Какво знаеш ти за болката? — изкрещях му в лицето. — Болката, която изпитвам, не е каква да е болка. Знам какво е болка. Боляло ме е абсолютно всичко. Затова, щом ти казвам, че ме боли, наистина ме боли!“ Опитах се да му обясня, изброих му всички видове болки, които са ме мъчили, но той не схвана нищо. Няма как да разбереш, ако не си го изживял. Скъсахме. Малко след това беше двайсетият ми рожден ден. Цели двайсет години бях понасяла болката с надеждата, че все някога ще има светла повратна точка, тя обаче така и не идваше. Чувствах се напълно сломена. Съжалих, че не съм умряла по-рано. С протакането само бях удължила болката.

На това място Крита Кано си пое дълбоко въздух. На масата пред нея бяха оставени чинийката с черупките от яйцата и празната чаша от кафето. Върху скута на жената се белееше и носната кърпа, която тя бе сгънала толкова старателно. Сякаш за да си припомни за времето, Крита Кано погледна часовника върху лавицата.

— Съжалявам много — рече тя приглушено и тихо. — Нямах намерение да говоря толкова дълго. Отнех ви прекалено много време. Няма да ви се натрапвам повече. Не знам как да ви се извиня, че ви досаждах тъй дълго.

Тя стисна дръжката на скъпата си бяла кожена чанта и стана от канапето. Това ме завари неподготвен.

— Почакайте, ако обичате — казах смаян. Не исках да оставя разказа недовършен. — Ако се притеснявате, че ми отнемате време, няма страшно. Свободен съм чак до вечерта. След като ми разказахте дотук, защо не продължите до края? Сигурен съм, че историята ви не свършва с това.

— Разбира се, че не свършва — потвърди жената и стиснала с две ръце дръжката на дамската си чанта, ме погледна отгоре. — Това, което ви разказах дотук, е нещо като увод.

Помолих я да почака малко и отидох в кухнята. Застанах пред мивката и на два пъти си поех дълбоко въздух. После извадих от шкафчето две стъклени чаши, сложих в тях лед и ги напълних с портокалов сок от хладилника. Наредих ги върху малък поднос и ги занесох в хола. Извърших всичко това преднамерено бавно, но заварих жената точно където я бях оставил. Докато слагах чашите със сока на масата. Крита Кано явно си промени решението. Пак седна на канапето и остави дамската чанта отстрани.

— Искате да ви разкажа историята си чак до края ли? — попита тя. — Сигурен ли сте?

— Съвсем сигурен — уверих я аз.

Жената изпи половината сок и продължи нататък.

— Не успях, разбира се, да сложа край на живота си. Ако бях успяла, господин Окада, сега нямаше да съм тук и да пия с вас портокалов сок. — Втренчи се в очите ми и аз й се усмихнах в знак на съгласие. — Ако бях умряла, както бях намислила, това за мен щеше да реши окончателно всичко. Щеше да сложи край на съзнанието и никога вече нямаше да ми се налага да търпя болка. А аз исках точно това. За съжаление избрах погрешен начин да умра. В девет часа вечерта на двайсет и девети май отидох в стаята на брат ми и го помолих да ми даде колата си. Беше лъскава нова тойота MR две и той бе много нещастен при мисълта, че ще ми я даде. Но аз нехаех. Не можеше, разбира се, да ми откаже, защото му бях услужила с пари назаем, за да му помогна да я купи. Взех ключа и карах половин час. Колата не бе навъртяла и хиляда и петстотин километра. Само да докоснеш газта, и направо политаше. Беше идеална за моята цел. Стигнах чак при река Тама в покрайнините на града и там намерих дебела стена, каквато търсех. Беше зид, който ограждаше голям жилищен блок, и се намираше в края на задънена улица. Оставих си достатъчно място, за да набера скорост, после натиснах газта до дупка. Сигурно съм се движила с близо сто и шейсет километра в час, когато съм се ударила в стената и съм загубила съзнание. За беда стената се оказа далеч не така масивна, както бях смятала. За да спестят пари, не бяха направили дълбоки основи. Стената просто се срутила, а предната част на автомобила станала на хармоника. Ето какво се е случило. Защото не била иззидана както трябва, стената поддала и поела силата на удара. За капак в суматохата бях забравила да разкопчая предпазния колан. Така се разминах със смъртта. Почти без драскотина. И най-странното, не усещах болка. Това бе най-необяснимото. Закараха ме в болницата и ми наместиха счупеното ребро. От полицията дойдоха да разследват случая, аз обаче им казах, че не помня нищо. Обясних, че вероятно съм сбъркала педала за газта със спирачката. И те ми повярваха. Току-що бях навършила двайсет години, бях взела книжка преди някакви си шест месеца. Освен това нямах вид на човек, който е тръгнал да се самоубива. Кой ще се самоубива с пристегнат предпазен колан? След като ме изписаха от болницата, се изправих пред няколко трудни проблема. Първо, трябваше да изплатя заема, с който бе купена тойотата, станала на купчина метал. Беше допусната някаква грешка и колата нямаше застраховка. Сега, когато вече бе прекалено късно, си дадох сметка, че ако съм искала да се самоубивам, е трябвало да взема кола под наем, която е застрахована. Но по онова време последното, за което бих мислила, е била застраховката. И през ум не ми е минавало, че колата на брат ми не е застрахована за злополука или че ще се проваля в опита си за самоубийство. Бях се блъснала със сто и шейсет километра в час в каменен зид, наистина си беше същинско чудо, че съм се отървала жива. Скоро получих сметка и от жилищния блок — за ремонт на стената. Искаха от мен 1 364 294 йени2. Незабавно. В брой. Единственото, което можех да направя, бе да поискам заем от баща си. Той ми ги даде, но при условие, че ще му ги върна. Беше много строг по отношение на парите. Каза, че аз съм си виновна за злополуката и че очаква да му върна всичко до последната йена, и то навреме. В ония дни не му се намираха излишни пари. Разширяваше клиниката и се натъкваше на спънки в набавянето на средства. Пак реших да сложа край на живота си. Този път смятах да не допускам гафове. Да скоча от петнайсетия етаж на ректората. При това положение нямаше да ми се размине, щях да умра със сигурност. Подготвих всичко. Избрах най-подходящия за случая прозорец. Бях на ръба да скоча. Обаче нещо ме спря. Нешо ме човъркаше, не ми даваше мира. В последната секунда това „нещо“ почти буквално ме дръпна от перваза. Но трябваше да мине доста време, докато разбера какво е. Не усещах почти никаква болка. Още от катастрофата с колата. Понеже всичко ми се струпа толкова внезапно, нямах време да забележа, но болката бе изчезнала от тялото ми. Вече не страдах от запек. По време на мензис не ме болеше. Нямах главоболие и болки в стомаха. Дори счупеното ребро ме наболяваше съвсем леко. Нямах представа как е станало. Изведнъж се бях отървала от болката. Реших временно да продължа да живея. Искаше ми се да разбера поне за малко какво е живот без болка. Можех да умра когато си поискам. Но ако останех жива, трябваше да върна дълга си. Дължах общо над три милиона йени. За да ги събера, станах проститутка.

— Проститутка ли?

— Точно така — потвърди Крита Кано, сякаш не е нищо особено. — Трябваха ми пари, и то бързо. Исках да изчистя дълговете си час по-скоро и това беше единственият начин, който знаех, за да събера сумата. Изобщо не съм се колебала. Наистина смятах най-сериозно да умра. Рано или късно. Любопитството какво е да живееш без болка ме поддържаше жива, но само временно. А в сравнение със смъртта ми се виждаше шега работа да продавам тялото си.

— Разбирам — казах аз.

Ледът в портокаловия сок се беше разтопил и Крита Кано го разбърка със сламката, преди да отпие.

— Нали може да ви попитам нещо? — рекох аз.

— Разбира се. Питайте.

— Посъветвахте ли се със сестра си?

— По онова време тя беше в Малта, живееше много аскетично. Отказа да ми прати адреса си. За да не нарушавам усамотението й. През трите години, докато живя в Малта, всъщност не знаех къде да й пиша.

— Ясно — казах аз. — Искате ли още кафе?

— Да, ако обичате — отговори Крита Кано.

Отидох в кухнята и сложих кафето да се стопли. Докато чаках, се вторачих в абсорбатора и няколко пъти дълбоко вдишах и издишах. Когато кафето беше готово, го налях в чисти чаши и го занесох в хола на поднос заедно с чиния шоколадови бисквити. Известно време ядохме и пихме кафе.

— Преди колко време сте се опитали да сложите край на живота си? — попитах аз.

— Тогава бях на двайсет години. Беше преди шест години, през май седемдесет и осма.

През май 1978 с Кумико се оженихме. Значи точно през месеца, когато сме се оженили. Крита Кано се е опитала да сложи край на живота си, а Малта Кано е живяла аскетично в Малта.

— Ходех в квартал с много кръчми, приближавах се към първия приличен на вид мъж, изпречил се пред очите ми, договарях цената, отивах в хотел и преспивах с мъжа — обясни Крита Кано. — Сексът вече не ми причиняваше физическа болка. Но не ми доставяше и наслада. Свеждаше се до физически движения. Не изпитвах угризения, че го правя за пари. Бях обзета от вцепенение, от безчувственост, толкова дълбока, че дъно не се виждаше. По този начин печелех много — само за първия месец близо един милион йени. С това темпо с лекота щях да си върна за три-четири месеца дълговете. Прибирах се от университета, вечерта излизах и се връщах от работа най-късно в десет. Обясних на майка си и баща си, че съм се хванала келнерка, и никой не заподозря каква е истината. Е, да, щяха да се усъмнят, ако върнех наведнъж толкова много пари, затова реших да давам на баща си по сто хиляди йени на месец, а останалото да спестявам. После обаче една вечер, докато причаквах клиенти на гарата, двама ме сграбчиха отзад за ръцете. В началото помислих, че са от полицията, после включих, че са гангстери. Завлякоха ме в една пресечка, извадиха нож и ме отведоха в местната си щабквартира. Натикаха ме в една задна стая, смъкнаха ми дрехите, завързаха ми китките и няколко пъти ме изнасилиха пред видеокамера. През цялото време стисках очи и се мъчех да не мисля. А това не беше трудно, защото не усещах нито болка, нито удоволствие. После онези ми показаха записа и заявиха, че ако не искам някой да го види, трябва да работя за тях. Извадиха от дамската ми чанта студентската карта. Заплашиха, че ако не се подчиня, ще пратят копие от записа на родителите ми и ще ги изнудват, докато ги разорят. Нямах избор. Казах, че ще правя каквото ми наредят и за мен е все едно. И наистина беше така. По онова време нищо нямаше значение за мен. Бандитите ми разясниха, че ако работя за тях, ще изкарвам по-малко, защото те ще ми удържат седемдесет на сто, но че вече няма да си търся сама клиенти и да се притеснявам от полицията. Обещаха да ми пращат качествени клиенти. И че ако ми хрумне да продължа да си търся сама мъже и да спя с когото ми падне, накрая някой щял да ме удуши в някоя хотелска стая. След това вече не ми се налагаше да вися по улиците. Единственото, което трябваше да правя, бе да се явявам вечер при бандитите и те ми посочваха в кой хотел да отида. Удържаха си на думата, наистина ми пращаха добри клиенти. И аз не знам защо, но се държаха много внимателно с мен. Вероятно защото изглеждах толкова непорочно. Личеше, че имам добро възпитание, каквото липсваше на другите момичета. Сигурно много клиенти са искали момиче, което да не прилича чак толкова на професионалистка. Другите момичета имаха по трима-четирима клиенти дневно, а аз съм карала с по един, най-много двама. Останалите момичета носеха пейджъри и ако сутеньорите ги потърсеха, за да преспят със съмнителен клиент, те бързаха към някой долнопробен хотел. Докато моите клиенти бяха все прилични мъже и аз ги приемах в прилични първокласни хотели, а понякога дори в апартаменти. Моите клиенти обикновено бяха по-възрастни мъже, рядко ми пращаха млади. Сутеньорите ми плащаха веднъж седмично — парите бяха по-малко, отколкото бях изкарвала сама, но ако прибавех и бакшишите от клиентите, не можех да се оплача. Някои искаха, разбира се, от мен доста странни неща, но аз нямах нищо против. Колкото по-странно бе желанието, толкова по-голям щеше да бъде бакшишът. Някои от мъжете започнаха да ме търсят редовно. Такива даваха щедри бакшиши. Спестявах парите в няколко различни сметки. Но с времето парите престанаха да ме вълнуват. Превърнаха се просто в цифри. Живеех само за едно: да си докажа, че не чувствам нищо. Сутрин се будех и продължавах да лежа — проверявах дали тялото ми не усеща нещо, което може да се нарече болка. Отварях очи, бавно събирах мислите си, после проверявах какво усеща тялото ми от главата до петите. Болка нямаше, никаква. Какво означаваше това: че не ме боли нищо или не усещам болката? Не можех да направя разлика. При всички положения не ме болеше. Всъщност не усещах нищо. След тази проверка ставах от леглото, отивах в банята и си миех зъбите. Смъквах пижамата и си взимах горещ душ. В тялото ми имаше някаква ужасна лекота. Беше толкова леко и въздушно, все едно не бе моето тяло. Имах чувството, че духът ми се е заселил в тяло, което не е моето. Гледах го в огледалото, но между мен и тялото, което виждах в него, усещах някакво огромно разстояние. Живот без болка: тъкмо за това бях мечтала години наред, но сега, когато го имах, не можех да намеря покой. Делеше ни непреодолима пропаст и това ме хвърляше в огромен смут. Имах чувството, че се нося без котва по света, същия свят, който дотогава бях мразила толкова силно, света, който продължавах да хуля заради неговата несправедливост и неправда, света, където, ако не друго, поне знаех коя съм. Сега светът бе престанал да бъде този свят, а аз бях престанала да бъда аз. Започнах да плача много. Следобед ходех в някой парк, в императорските градини „Шинджуку“ или в парк „Йойожи“, сядах в тревата и плачех. Случвало се е да ридая по един-два часа на глас. Минувачите ме заглеждаха, аз обаче не им обръщах внимание. Съжалявах, че онзи път не съм умряла, че на двайсет и девети май не съм сложила край на живота си. Колко по-добре щеше да бъде! А сега не можех дори да умра. Бях толкова вцепенена, че нямах сили да посегна на живота си. Не усещах нищо: нито болка, нито радост. Всички чувства ме бяха напуснали. И аз дори не бях аз.

Крита Кано си пое дълбоко въздух и го задържа. После взе чашата с кафето, погледа я, поклати леко глава и я върна върху чинийката.

— Някъде по това време срещнах Нобору Ватая.

— Нобору Ватая ли? Като клиент?

Крита Кано кимна, без да казва нищо.

— Но… — подхванах аз и млъкнах, за да обмисля думите. — Нешо се обърках. Завчера сестра ви ми каза, че Нобору Ватая ви е изнасилил. Това има ли връзка с нещата, които ми разказвате?

Крита Кано взе от скута си носната кърпичка и пак си избърса устата. После ме погледна право в лицето. Нещо в очите й ми подейства по начин, който ми се стори притеснителен.

— Извинявайте за безпокойството — рече жената, — но дали може да ми донесете още една чаша кафе?

— Разбира се — отвърнах аз.

Преместих чашата от масата на подноса и я върнах в кухнята. Докато чаках да стане кафето, се облегнах с ръце в джобовете на сушилнята. Когато занесох кафето в хола. Крита Кано беше изчезнала от канапето. Нямаше ги и дамската й чанта, носната кърпа, всеки видим знак от нея. Отидох във входното антре, обувките й също ги нямаше.

9.ДРенажните канали и абсолютната недостатъчност на електричество

На другата сутрин, след като изпратих Кумико, отидох да поплувам в басейна. Най-добре беше да плуваш сутрин, така се избягваха тълпите. Щом се прибрах у нас, си направих кафе и седнах да го изпия в кухнята — размишлявах за странната недовършена история на Крита Кано и се опитвах да си припомня в хронологичен ред всички събития в живота й. Колкото повече си припомнях, толкова по-странна ми се виждаше историята, не след дълго обаче мозъкът ми започна да мърда по-бавно и ми се доспа. Преместих се в хола, легнах на канапето и затворих очи. След миг вече спях и сънувах.

Сънувах Крита Кано. Но преди да се появи тя, сънувах Малта Кано. Носеше тиролска шапка с голямо, ярко оцветено перо. Помещението беше пълно с народ (беше нещо като голяма зала), но шапката на Малта Кано веднага прикова вниманието ми. Малта седеше сама на бара. Пред нея имаше нещо като голяма тропическа напитка, но не виждах дали тя я пие.

Аз бях с костюма, бях си сложил и папийонката. Веднага щом зърнах Малта Кано, се опитах да се придвижа в нейна посока, ала тълпата продължаваше да ми препречва пътя. Докато стигна до бара, Малта си беше тръгнала. Тропическата напитка си стоеше върху плота пред празния й стол. Разположих се на съседния стол и си поръчах уиски с лед. Барманът ме попита какво точно уиски предпочитам и аз отговорих „Къти Сарк“. Наистина ми беше все едно каква марка ще ми налее, но „Къти Сарк“ беше първото, което ми дойде на ум.

Ала още преди барманът да ми е дал уискито, усетих, че някой ме хваща отзад за ръката съвсем леко, сякаш пипа нещо, което всеки момент може да се разпадне. Обърнах се. Там стоеше мъж без лице. Не можех да кажа дали наистина е без лице, ала мястото, където би трябвало да бъде лицето му, тънеше в сянка и аз не виждах какво има зад нея.

— Насам, господин Окада — рече мъжът. Опитах се да кажа нещо, ала още преди да съм отворил уста, той допълни: — Елате с мен, ако обичате. Имаме съвсем малко време. Побързайте.

Без да пуска ръката ми, непознатият ме поведе с бърза крачка през навалицата към някакъв коридор. Не се съпротивлявах, тръгнах след него по коридора. В края на краищата мъжът знаеше как се казвам. Все пак не се оставях някакъв непознат да ме води където си иска. Във всичко това имаше някаква причина и цел.

След като повървяхме известно време по коридора, мъжът без лице спря пред някаква врата. На табелката беше написан номер: 208.

— Не е заключена. Вие трябва да я отворите.

Подчиних се. Зад вратата имаше просторна стая. Доколкото виждах, бе част от апартамент в старовремски хотел. Таванът беше висок, на него висеше старовремски полилей. Полилеят не светеше. Единствената светлинка в помещението идваше от малък мъждив аплик. Пердетата бяха плътно спуснати.

— Ако ви се пие уиски, господин Окада — рече мъжът без лице, — имаме колкото искате. „Къти Сарк“, нали така? Пийте, не се притеснявайте.

Той посочи барчето до вратата, после я затвори тихо и ме остави сам. Дълго стоях насред стаята, не знаех какво да правя.

На стената имаше голяма маслена картина. На нея беше изобразена река. Погледах я известно време с надеждата да се успокоя. Високо над реката светеше луна. Тя озаряваше с блед светлик отсрещния бряг, но толкова слабо, че не виждах почти нищо освен смътни очертания, които сякаш се сливаха.

Скоро ми се допи уиски. Понечих да отворя барчето и да си налея, както бе предложил мъжът без лице, но барчето не искаше да се отвори. Онова, което приличаше на врати, се оказа добра имитация. Опитах се да натисна или да дръпна различните части, които се подаваха навън, но барчето си остана затворено.

— Не е лесно да се отвори, господин Окада — каза Крита Кано. Забелязах, че и тя стои там — пак с прическата и дрехите от началото на шейсетте. — Трябва да мине известно време, докато барчето се отвори. Днес и дума не може да става. По-добре се откажете.

Докато я гледах, тя смъкна дрехите си с лекота, сякаш отваряше грахова шушулка, и най-неочаквано, без обяснение, застана гола пред мен.

— Разполагаме със съвсем малко време, господин Окада, нека свършим възможно най-бързо. Съжалявам, че ви притискам, но си имам причини. Беше ми доста трудно дори да дойда тук.

После тя се приближи, разкопча панталона ми и сякаш е най-естественото нещо на света, извади члена ми. Сведе очи с изкуствени мигли и го лапна. Устата й беше по-голяма, отколкото си бях представял. Вътре в нея веднага се възбудих. Докато жената движеше език, завитите краища на косата й потреперваха като от лек ветрец и ме милваха по бедрата. Единственото, което виждах, бяха косата и изкуствените й мигли. Седнах на леглото, а жената коленичи, с лице заровено между краката ми.

— Престанете — казах аз. — Нобору Ватая ще дойде всеки момент. Не искам да го виждам тук.

Крита Кано махна уста от члена ми и отвърна:

— Не се притеснявайте. Поне за това разполагаме с предостатъчно време.

Прокара език по члена ми. Не исках да свършвам, ала не можех да се спра. Имах чувството, че е всмукан и отделен от мен. Устните и езикът на жената се бяха впили като хлъзгави твари. Свърших. Отворих очи.

Страхотно. Отидох в банята, изпрах си нацапаните гащи и застанах под топлия душ, за да се изкъпя старателно и да отмия лепкавите усещания от съня. Колко ли години бяха минали от последния ми мокър сън? Помъчих се да си спомня, но не можах, беше изтекло доста време.

Излязох изпод душа и още се бършех, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Кумико. Беше ми малко неловко да разговарям с нея след изживяването с друга жена, което току-що ми се беше присънило.

— Звучиш странно — каза тя. — Какво има?

Лекотата, с които долавяше такива неща, беше стряскаща.

— Нищо — отвърнах аз. — Задрямал съм. Ти ме събуди.

— О, така ли? — рече Кумико.

Усетих в слушалката недоверието й, но от това се стегнах още повече.

— Както и да е, извинявай. Довечера ще позакъснея — допълни жена ми. — Ще си дойда някъде към девет. Ще вечерям навън.

— Добре — отвърнах. — Аз ще хапна нещо. Не се притеснявай.

— Наистина извинявай — каза Кумико, сякаш за нещо се беше сетила.

После малко помълча и затвори.

Няколко секунди гледах слушалката. След това отидох в кухнята и си обелих ябълка.

През шестте години, откакто бях женен за Кумико, не бях спал нито веднъж с друга жена. Което не означава, че не съм пожелавал друга или не съм имал възможност да изневеря. Просто не съм се възползвал от тези възможности. Не мога да обясня защо, вероятно е свързано с начина, по който степенувам нещата в живота.

Все пак веднъж бях прекарал нощта с друга. Харесвах я, знаех, че би спала с мен. Но накрая не го направих.

От няколко години бяхме колеги в юридическата кантора. Тя бе две-три години по-млада от мен. Работата й беше да вдига телефона и да съгласува нещата, беше много оправна. Бърза и с невероятна памет. Каквото и да я попиташ, ти отговаряше: кой къде работи и какво, коя папка в кой шкаф е, такива работи. Уговаряше всички срещи. Всички я обичаха и разчитаха на нея. Двамата бяхме доста близки. Няколко пъти бяхме ходили на по питие. Не беше точно красавица, но на мен ми харесваше.

Когато дойде време да напусне, защото се омъжваше (заради работата на мъжа й се налагаше да се премести на остров Кюшу), няколко колеги я поканихме за по едно последно питие заедно. След това двамата с нея трябваше да се приберем с един и същ влак и тъй като беше късно, аз я изпратих до тях. Тя ме покани на кафе. Притеснявах се да не изпусна последния влак, ала знаех, че може и да не се видим повече, а и ми се щеше да се поободря, затова реших да се кача. Тя живееше в апартамент, в каквито живеят повечето сами момичета. Вътре имаше хладилник, възголям за сам човек, и етажерки за книги и за стереоуредбата. Една приятелка й била дала хладилника. В съседната стая колежката ми се преоблече в по-удобни дрехи и направи кафе в кухнята. Седнахме на пода и започнахме да си говорим.

По едно време, когато изчерпахме всички теми, тя ме попита така, сякаш й е хрумнало току-що:

— Можеш ли да посочиш нещо, нещо конкретно, от което много те е страх?

— Не — отговорих аз, след като помислих. Страхувах се от много неща, но не можех да откроя само едно. — А ти?

— Аз се страхувам от дренажни канали — отвърна младата жена и обхвана с ръце коленете си. — Знаеш ли какво е това?

— Нещо като канавки, нали?

В съзнанието ми не изникна точно определение на думата.

— Да, но са подземни. С капаци. В тях е тъмно като в рог.

— Ясно — казах аз. — Дренажни канали.

— Родена съм и съм израсла в провинцията. Във Фукушима. До нас имаше поток, съвсем малък, нещо като вада за поливане на нивите. На едно място се скриваше под земята и се вливаше в дренажния канал. Когато това се случи, сигурно съм си играела с по-големите деца. Била съм само на две-три годинки. Другите ме сложиха в малка лодка и ме пуснаха надолу по потока. Вероятно са го правили и друг път, тогава обаче валеше дъжд и водата беше придошла. Лодката им се изплъзна и ме понесе право към отвора на дренажния канал. Той щеше да ме всмуче, ако по една случайност наблизо не стоеше някакъв селянин. Сигурна съм, че е нямало да ме намерят никога. — Тя прокара ляв показалец по устата си, сякаш за да провери дали още е жива. — И досега помня какво точно се случи. Лежа по гръб и водата ме носи. Отстрани потокът се издига над мен като каменни стени, отгоре е синьото небе. Наситено, яркосиньо. Течението ме носи шеметно. Все по-бясно и по-бясно. Аз обаче не разбирам какво означава това. После внезапно проумявам: отпред има мрак. Истински мрак. Той се приближава и ще ме глътне. Вече усещам как студената сянка започва да ме обгръща. Това е най-ранният ми спомен. — Тя отпи от кафето. — Уплашена съм до смърт — сподели с мен младата жена. — Толкова съм уплашена, че вече не издържам. Чувствам се както онзи път, сякаш течението ме носи към отвора и аз не мога да се отскубна.

Извади от дамската си чанта цигара, сложи я в устата си и я запали с клечка кибрит, после издиша бавно и дълго дима. За пръв път я виждах да пуши.

— За брака си ли говориш? — попитах аз.

— Да — потвърди жената. — За брака си.

— Има ли някакъв проблем? — полюбопитствах. — Нещо конкретно?

Тя поклати глава.

— Едва ли — отвърна — Всъщност няма. Само куп дребни нещица.

Не знаех какво да й кажа, но обстоятелствата изискваха да кажа нещо.

— Според мен преди сватбата всеки се чувства в една или друга степен така. „О, не, допускам ужасна грешка!“ Вероятно нямаше да е нормално, ако не се чувстваше така. Когато избираш с кого да прекараш живота си, взимаш важно решение. Естествено е да си уплашена, но чак толкова?

— Лесно е да се каже: „Всички се чувстват така. Всички са еднакви“ — възрази тя.

Единайсет часът мина и замина. Трябваше да намеря начин да изведа разговора към успешен край и да се махна оттук. Но преди да съм изрекъл и дума, младата жена най-неочаквано ме помоли да я прегърна.

— Защо? — изумих се аз.

— За да заредиш батериите ми — отвърна тя.

— Да заредя батериите ти ли?

— Тялото ми е останало без електричество. От няколко дни не съм мигнала. Още щом се унеса, и се събуждам, а после сън не ме лови. Не мога да мисля. Изпадна ли в такова състояние, някой трябва да зареди батериите ми. Иначе не мога да живея. Наистина.

Взрях се в очите й — дали не е пияна, но те отново си бяха нейните обичайни умни, прозорливи очи. Тя съвсем не бе пияна.

— Но нали след седмица се омъжваш. Можеш да накараш мъжа си да те прегръща колкото искаш. Всяка нощ. Хората се женят за това. Никога вече няма да оставаш без електричество.

— Проблемът е сега — натърти тя. — Не утре, не след седмица или месец. Сега съм останала без електричество.

Стиснала устни, тя се вторачи в ходилата си. Бяха съвършени. Малки и бели, с десет красиви нокътчета. Очевидно жената наистина искаше някой да я прегърне, затова я притиснах до себе си. Всичко беше много странно. За мен тя не беше нищо повече от оправна симпатична колежка. Работехме в една юридическа кантора, разказвахме си вицове, от време на време ходехме да пийнем. Ала тук, далеч от службата, в нейното жилище, докато я прегръщах, ние не бяхме нищо друго освен топла плът. На служебната сцена бяхме играли поверените ни роли, но след като бяхме слезли от сцената, след като бяхме изоставили временните образи, които си поднасяхме взаимно, се бяхме превърнали в неуверена, разколебана плът, в топли парчета месо, снабдени със сърца, мозъци, храносмилателна система и полови органи. Бях обхванал с ръце гърба й, а тя бе притиснала до мен гърди. Бяха по-големи и меки, отколкото си бях представял. Облегнат на стената, седях на пода, а жената се бе сгушила в мен. Останахме в това положение дълго и се прегръщахме, без да казваме и дума.

— Така добре ли е? — попитах с глас, който не прозвуча като моя.

Сякаш някой друг говореше вместо мен.

Тя не каза нищо, но аз усетих, че кима.

Беше с трикотажна блуза и тънка пола, която й стигаше до коленете, но по едно време усетих, че отдолу е гола. Веднага се възбудих и жената май го усети. Чувствах топлия й дъх върху врата си.

Накрая не спах с нея. Но все пак й „зареждах батериите“ до два след полунощ. Тя ме помоли да съм останел, докато заспяла. Заведох я до леглото и я сложих да легне. Тя обаче дълго време остана будна. Облече си пижама, а аз продължих да я прегръщам и да я „зареждам“. Докато я притисках в обятията си, почувствах, че страните й пламтят и сърцето й бие учестено. Не бях сигурен, че постъпвам правилно, но не знаех какво друго да сторя. Най-простото бе да преспя с нея, ала успях да залича от съзнанието си тази възможност. Инстинктите ми подсказаха да не го правя.

— Много те моля, не ме намразвай — рече жената. — По-силно е от мен, останало ми е съвсем малко електричество.

— Не се притеснявай. Влизам ти в положението — уверих я аз.

Знаех, че трябва да се обадя вкъщи, но какво щях да кажа на Кумико? Не исках да я лъжа, а бях наясно, че няма да бъда в състояние да й обясня какво става. След малко това вече ми се струваше без значение. Да става, каквото има да става. Тръгнах си в два часа и се прибрах чак в три. Едвам намерих такси.

Кумико беше бясна, разбира се. Седеше будна на кухненската маса и ме чакаше. Казах, че съм поизлязъл да се почерпя с колегите и да поиграем маджонг. Толкова ли не съм могъл да се обадя по телефона, попита жена ми. Отвърнах, че не съм се сетил. Тя не ми повярва и лъжата лъсна почти веднага. От години не бях играл маджонг, пък и не ме бива в лъжите. Накрая изплюх камъчето и си признах. Разказах на Кумико всичко от начало до край — без частта с възбуждането, естествено, — като продължих да твърдя, че не съм правил нищо с жената.

Кумико не ми говори три дни. В буквалния смисъл. Не ми каза нито дума. Спеше в другата стая, хранеше се сама. Това бе най-голямата криза, пред която се бе изправял бракът ни. Кумико наистина ми бе много сърдита и аз разбирах какво й е.

След три дни на мълчание тя ме попита:

— Какво щеше да си помислиш ти на мое място? — това бяха първите думи, които ми каза. — Ами ако аз се бях прибрала в три призори в неделя сутринта, без дори да ти се обадя? „През цялото това време бях в леглото с един мъж, но ти не се притеснявай, не съм правила нищо, моля те, повярвай ми. Просто му зареждах батериите. Какво толкова, дай да закусим и да си лягаме.“ Нима твърдиш, че е нямало да се ядосаш и си щял да ми повярваш?

Продължих да мълча.

— А още по-лошото е — продължи жена ми, — че ме излъга. Каза, че си отишъл да се почерпиш и да играеш маджонг. Опашата лъжа! Как искаш да ти повярвам, че не си спал с нея?

— Извинявай, че те излъгах — рекох аз. — Не биваше да го правя. Но единствената причина да те излъжа е, че ми беше много трудно да ти обясня. Повярвай: наистина не съм правил нищо нередно.

Кумико отпусна глава върху масата. Имах чувството, че въздухът в кухнята става все по-рядък.

— Не знам какво да кажа — продължих аз. — Не мога да ти обясня, мога само да те помоля да ми повярваш.

— Добре де. Така да бъде, ще ти повярвам — рече жена ми. — Но и ти запомни: някой ден вероятно и аз ще направя същото. И когато това стане, искам и ти да ми повярваш. Имам това право.

Кумико не упражни правото си. Често се питах как ли ще се почувствам, ако го направи. Сигурно щях да й повярвам, но и моята реакция безспорно щеше да бъде точно толкова сложна и трудна за преодоляване, както реакцията на жена ми. Само като си помислех, че ме е заплашила и тя да го направи — защо? Но сигурно тогава се е чувствала точно така.

— Господин Птицата с пружината! — чу се откъм градината.

Беше Мая Казахара.

Още си подсушавах косата, но излязох на верандата. Момичето седеше върху перилото и гризеше нокътя на палеца си. Пак беше със слънчевите очила, както онзи път, когато се запознахме, с бял панталон и черно поло. Държеше подложка за листове.

— Прекатерих се — оповести Мая и посочи циментовия зид. После изтръска отзад панталона си. — Досетих се, че не съм сбъркала къщата. Радвам се, че е твоята! Представяш ли си, ако се бях натресла в друга къща! — извади от джоба си пакет цигари и запали една. — Е, как си, Господин Птицата с пружината?

— Мисля, че добре.

— Сега отивам на работа — заяви момичето. — Защо не дойдеш с мен? Работим по двама и си е за предпочитане да съм с някого, когото познавам. Ако се падна с някой нов, ще има да ме подпитва през цялото време: „На колко години си? Защо не си на училище?“ Ужас. Или пък ще се окаже някой извратеняк. И това се случва, да знаеш! Хайде, ела с мен, Господин Птицата с пружината!

— Каква е работата — онова проучване, което ти възлага производителят на перуки ли?

— Да — потвърди Мая. — Единственото, което трябва да правиш, е от един до четири да броиш плешивите глави по Гинза3. Лесно е! И за теб е само добре дошло. Както е тръгнало, и ти някой ден ще оплешивееш, не е зле да видиш как стоят нещата сега, когато още имаш коса.

— Добре де, ами ти? Няма ли да те накажат в училище, ако те спипат, че си избягала и вършиш такива неща посред бял ден на Гинза?

— А, не. Ще им кажа, че провеждам социологическо проучване. Винаги се хващат.

Понеже нямах планове за следобеда, реших да отида. Мая Казахара звънна във фирмата, за да каже, че отиваме. Докато говореше по телефона, се превърна в много възпитана млада жена: „Да, уважаеми господине, бих искала да ме включите в една група с него, да, точно така, благодаря ви много, да, разбирам, да, след пладне ще бъдем при вас.“ Оставих на Кумико бележка, че до шест ще се върна, в случай че тя се прибереше рано, после излязохме с Мая Казахара.

Фирмата за перуки се намираше в квартал Шимбаши. В метрото Мая Казахара ми обясни как се провежда проучването. Щели сме да застанем на някой ъгъл и да броим всички плешиви (или оплешивяващи) мъже, които минават покрай нас. Щели сме да ги класифицираме според степента на плешивост: В — онези, чиято коса е започнала леко да оредява, Б — онези, които са загубили доста от нея, и А — онези които наистина са плешиви. Мая извади от папката брошура и ми показа примери за трите стадия.

— Нали виждаш кои глави в коя категория попадат? Няма да влизам в подробности, че ще откарам до довечера. Но вече получи представа, нали?

— Да, получих — отвърнах аз, без да изпитвам особена увереност.

От другата страна на Мая Казахара седеше възпълен мъж, който очевидно работеше в голяма компания — и който съвсем определено попадаше в категория Б: той постоянно надзърташе притеснен в брошурата, но момичето сякаш не забелязваше колко изнервящо му действа това.

— Аз ще ги редя по категории, а ти ще стоиш до мен с бланката за проучването. Ще ги вписваш в А, Б или В, както ти кажа. И готово, фасулско, нали?

— Сигурно — рекох аз. — Но защо изобщо провеждат такова проучване?

— Не знам — каза момичето. — Правят го из цяло Токио: в Шинджуку, Шибуя, Аояма. Вероятно се опитват да разберат в кой квартал има най-много плешивци. Или да видят какво е съотношението между типовете А, Б и В сред населението. Знае ли човек? Имат толкова пари, че се чудят какво да правят с тях. Могат да ги пилеят и за такива неща. В бизнеса с перуки печалбите са огромни. Служителите получават много по-големи премии, отколкото в големи фирми. Знаеш ли защо?

— Не. Защо?

— Перуките са нетрайни. А на бас, че не знаеш: издържат две, най-много три години. Колкото по-добре са направени, толкова по-бързо се износват. Бързооборотна стока са. Защото прилепват по черепа: косата отдолу изтънява още повече. А стане ли това, си принуден да купиш нова перука, за да запазиш съвършения си образ. И помисли: какво ще направиш, ако носиш перука, а след две години тя вече се е скапала, какво ще ти мине през главата? Ще си помислиш ли: карай, перуката ми се развали. Вече не мога да я нося. Но трябва да се изръся с доста пари, за да купя нова, ето защо от утре тръгвам на работа без перука. Това ли ще си помислиш?

Аз поклатих глава:

— Вероятно не.

— То се знае, че не. Веднъж сложиш ли перука, ще носиш, докато си жив. Тя се превръща в нещо като твоя съдба. Затова и производителите на перуки печелят толкова много. Неприятно ми е да го кажа, но те са като наркотрафикантите. Зарибят ли те, си техен до гроб. Да си чувал на някой плешивец внезапно да му е поникнала коса? Лично аз не съм. Една перука сигурно струва най-малко половин милион йени, по-гъстите вървят и по един милион. А през две години на теб ти трябва нова! Ужас. Дори колата ти служи по-дълго, четири-пет години. А после можеш да я продадеш на старо.

— Сега разбирам какво имаш предвид — казах аз.

— Освен това производителите на перуки държат и свои си фризьорски салони. Мият перуките и подкъсяват истинската коса на клиентите. Помисли само: не можеш да седнеш на стола на обикновен бръснар, да смъкнеш перуката и да кажеш: „Така и така, искам да ме подстрижете.“ Дори само от тези фризьорски салони приходите са огромни.

— Знаеш много — отбелязах с искрено възхищение.

Мъжът от категория Б до Мая слушаше захласнат разговора ни.

— Разбира се — потвърди тя. — Момчетата във фирмата ме харесват. Разказват ми какво ли не. Печалбите в този бизнес са огромни. Правят перуките в Югоизточна Азия, на такива разни места, където има евтина работна ръка. Дори взимат косата оттам, от Тайланд или Филипините. Жените си продават косата на фирмите за перуки. На някои места така изкарват пари за чеиз. Знае ли човек какво става на този свят! Гледаш някого до теб, а той може би носи косата на някоя индонезийка.

Ние с мъжа от категория Б огледахме инстинктивно другите във вагона.

Отбихме се във фирмата в Шимбаши, за да вземем плик, в който имаше бланки за проучването и моливи, фирмата уж държеше втория по големина пазарен дял, но бе много потайна, на входа нямаше дори табела, така че клиентите да не се притесняват, когато влизат и излизат. Името на фирмата не бе написано нито върху плика, нито върху бланките. В отдел „Проучване на пазара“ попълних регистрационен формуляр за наемно лице на плаващо работно време, в който посочих името, адреса, образованието и възрастта си. Вътре във фирмата бе невероятно спокойно. Никой не крещеше по телефона, никой не блъскаше със запретнати ръкави по клавиатурата на компютъра. Всички бяха облечени спретнато и си гледаха тихо и съсредоточено работата. Както би могло да се очаква, нямаше плешиви мъже. Някои може би дори носеха изделието на фирмата, но лично аз не успях да ги разпозная. От всички фирми, които съм посещавал, тази ми се видя най-странната.

Отидохме с метрото до Гинза. Бяхме подранили, бяхме и гладни, затова отскочихме да хапнем по един хамбургер.

— Я ми кажи, Господин Птицата с пружината, ако беше плешив, щеше ли да носиш перука? — попита Мая Казахара.

— Чудя се — отвърнах аз. — Не обичам нещата, които отнемат време и създават главоболия. Ако започна да оплешивявам, вероятно няма да предприема нищо.

— Чудесно — одобри момичето и избърса с хартиената салфетка кетчупа по устата си. — Така и трябва. Плешивите изобщо не изглеждат чак толкова зле, колкото си мислят. Лично аз съм на мнение, че излишно се травмират.

— Чудя се — повторих аз.

Следващите три часа седяхме на входа на метрото при сградата на „Вако“ и броихме плешивите мъже, които минаваха. Да гледаш отгоре хората, които слизат в метрото и се качват по стълбите, бе най-точният начин да определиш степента на плешивост на една или друга глава. Мая Казахара казваше „А“, „Б“ или „В“, а аз записвах. Очевидно го беше правила много пъти. Нито веднъж не се запъна, не се поколеба и не се поправи, причисляваше всяка глава към съответната категория много бързо и точно, като изричаше буквите тихо и отчетливо, та минувачите да не я усетят. Ако наведнъж минеха много плешиви глави, момичето трябваше да изстреля като картечница буквите: „ВВБАБВ-ВААВВБББ.“ По едно време при нас дойде изискано облечен старец (с буйна снежнобяла коса) — да види какво правим.

— Извинявайте — рече ми той след малко, — но разрешете да попитам какво всъщност правите?

— Проучване — отговорих аз.

— Какво проучване? — продължи да любопитства дядката.

— Социологическо — уточних аз.

— ВАВАБВ — намеси се Мая Казахара.

Изисканият старец не бе никак убеден, но продължи да ни наблюдава, докато накрая се отказа и си тръгна.

Когато часовникът отсреща даде знак, че е станало четири часът, ние приключихме с проучването и се върнахме в закусвалнята да пийнем по кафе. Работата уж беше лека, а установих, че вратът и раменете ми, кой знае защо, са вдървени. Вероятно бе заради потайността на онова, което правехме, заради гузното чувство, че броя толкова подло плешивите мъже. Забелязах, че през цялото време, докато се връщахме с метрото в управлението на фирмата в Шимбаши, аз по инерция вписвам всяка плешива глава в категория А, Б или В, и от това насмалко да ми се доповръща. Опитах се да спра, но явно бях набрал инерция. Предадохме бланките с проучването и си получихме възнаграждението — доста добро за времето и усилията, които бяхме вложили. Подписах се във ведомостта и прибрах парите в джоба си. Взехме с Мая Казахара метрото до Шинджуку, а оттам по линия „Одакю“ се прибрахме. Вече бе започнал най-натовареният час. За пръв път от доста време се возех в препълнен влак на метрото, но това не ме изпълни с особена носталгия.

— Хубава работа, нали? — попита Мая Казахара, докато стоеше до мен във вагона на метрото. — Лесна е, заплащането не е лошо.

— Доста добро е — съгласих се аз и продължих да смуча лимоновия бонбон.

— Ще дойдеш ли с мен и следващия път? Можем да го правим по веднъж в седмицата.

— Защо не? — съгласих се аз.

— Знаеш ли, Господин Птицата с пружината — рече Мая Казахара след кратко мълчание, сякаш внезапно й беше хрумнало нещо, — обзалагам се, че хората се страхуват да не оплешивеят, защото покрай това се сещат за края на живота. В смисъл, когато косата ти започва да пада, сигурно имаш чувството, че животът ти свършва… и ти си направил гигантска крачка по посока на смъртта, към Големия край.

Позамислих се над думите й.

— Със сигурност може да се възприеме и така — съгласих се аз.

— Знаеш ли, Господин Птицата с пружината, понякога се питам какво е да умираш малко по малко през дълъг период от време. Как мислиш?

Не знаех накъде бие, затова наместих ръка върху дръжката във вагона и се взрях в очите на Мая.

— Можеш ли да ми посочиш пример какво разбираш под това „да умираш малко по малко“?

— Ами… не знам. Хванат си като в капан в мрака съвсем сам, нямаш нищо за ядене, нищо за пиене и малко по малко умираш…

— Сигурно е ужасно — отбелязах аз. — Болезнено. Ако мога да избирам, не бих искал да умра така.

— Но в крайна сметка, Господин Птицата с пружината, животът не е ли това? Не сме ли всички ние хванати като в капан някъде в мрака, взели са ни храната и водата и ние умираме бавно, малко по малко?…

Засмях се.

— Прекалено млада си, за да бъдеш такава… песимистка — казах аз, като употребих чуждицата.

— Песи… какво?

— Песимистка. В смисъл че гледаш само черната страна на нещата.

— Песимистка… песимистка… — заповтаря тя отново и отново на себе си чуждата дума, а после ме погледна сърдито. — Аз съм само на шестнайсет години — заяви Мая — и не знам много за света, но едно знам със сигурност. Ако аз съм песимистка, значи възрастните, които не са песимисти, са пълни кретени.

10.Вълшебен допир

Пренесохме се в сегашната къща през есента на втората година от брака ни. Трябваше да напуснем апартамента в Коенджи, където бяхме живели дотогава, тъй като предстоеше ремонт. Търсехме евтино удобно жилище, но с нашите доходи не бе никак лесно да намерим. Когато разбра, вуйчо ми предложи да отидем в неговата къща в Сетагая. Беше я купил на младини и бе живял в нея десет години. Искаше да я събори и да построи нещо по-удобно, но според градоустройствения план нямаше право да вдигне къща, каквато искаше. Мълвеше се, че правилникът щял да бъде променен, и вуйчо ми чакаше това да стане, но ако междувременно държеше къщата празна, щеше излишно да плаща данък сгради, а ако пуснеше наематели, които не познава, щеше да си има главоболия, докато ги накара да се изнесат. От нас щеше да взима символичен наем — колкото да си покрие данъците, но пък настоя да се съгласим, когато му дойде времето, да напуснем къщата най-много до три месеца. Условието бе напълно приемливо за нас: частта с данъците не ни беше много ясна, ала веднага се възползвахме от възможността да живеем, пък било то и за кратко, в истинска къща и да плащаме наем колкото за апартамента (който наем при това беше много нисък). Къщата бе доста далеч от най-близката станция на метрото по линия „Одакю“, но кварталът беше тих и щяхме да имаме и свой малък двор. Макар и къщата да не беше наша, след като се нанесохме в нея, заживяхме с чувството, че вече си имаме истински „дом“.

Този мой вуйчо, който беше по-малък брат на майка ми, никога не ни притесняваше с нищо. Беше разбран човек, макар и непредсказуем. Беше любимият ми роднина. Завършил колеж в Токио и станал говорител в радио, но когато след десет години „му писнало“, напуснал радиостанцията и отворил заведение на Гинза. Било малко и почти аскетично, но бързо се прочуло благодарение на добрите си коктейли и след няколко години вуйчо вече имаше цяла верига от заведения и ресторанти. Всичките му заведения се радваха на огромен успех: вуйчо ми явно притежаваше живеца, нужен, за да въртиш бизнес. Веднъж, още докато следвах, го попитах защо всяко заведение, което отвори, е толкова успешно. Случвало се е някой ресторант на Гинза да се разори, вуйчо ми да отвори заведение на същото място и веднага да привлече клиентела. Защо ли? Той протегна към мен двете си длани — да ги видя.

— Имам вълшебен допир — обясни без помен от шеговитост.

Това бе единственото, което каза.

Може би наистина имаше „вълшебен допир“, но освен това притежаваше дарбата да изнамира способни хора, които да му работят. Плащаше им високи заплати и се отнасяше с тях добре, а те не жалеха сили. „Щом се уверя, че съм случил на човек, му слагам в ръцете пачка банкноти и го оставям да си върши работата — обясни ми веднъж вуйчо. — Трябва да си харчиш парите за нещата, които се купуват с пари, и да не се притесняваш дали ще спечелиш, или ще загубиш. А силите си да пестиш за нещата, които не се купуват с пари.“

Ожени се късно. Задоми се чак след като постигна финансов успех, някъде на четирийсет и пет години. Взе за жена една разведена, три-четири години по-млада от него, и тя доста заможна, това също спомогна много за успеха на брака им. Вуйчо никога не ми е казвал как се е запознал с нея и знам за тази жена единствено това, че е мила, от добро семейство. Нямаха деца. Очевидно тя нямаше деца и от първия брак, което вероятно е станало причина да се разведе. При всички положения, когато бе на около четирийсет и пет години, вуйчо може и да не беше богаташ, но вече не му се налагаше да превива гръб, за да изкарва пари. Освен печалбите от ресторантите и заведенията имаше доходи от наемите на няколкото къщи и апартаменти, които притежаваше, и от постоянния дивидент на акциите си. Всички в рода се славеха с уважаваните си професии и със скромния начин на живот, затова бяха склонни да възприемат вуйчо като черната овца в семейството, той обаче никога не бе и копнял да общува с роднини. Но аз му бях единственият племенник и вуйчо проявяваше известна загриженост към мен, особено след като мама почина, когато бях първи курс в колежа, и аз се скарах с баща си, който се ожени повторно. По времето, когато бях самотен беден студент в Токио, вуйчо често ме канеше на вечеря в някой от ресторантите си по Гинза.

Сега двамата с жена му живееха в апартамент на хълм в Азабу, не им се занимаваше да поддържат къща. Вуйчо ми не беше по разкоша, но все пак имаше хоби: да купува редки автомобили. Държеше в гаража си един ягуар и едно алфа ромео, и двете почти антики, поддържани изключително добре и чисти като новородени пеленачета.

Докато говорехме по телефона с вуйчо ми за нещо друго, се възползвах от случая да го попитам какво знае за семейството на Мая Казахара.

— Казахара ли? — той се позамисли. — За пръв път ги чувам. Навремето, докато живеех там, бях ерген, никога не съм общувал със съседите.

— Всъщност ме интересува къщата срещу тяхната, празната къща от другата страна на уличката, гледано от задния им двор — поясних аз. — Доколкото разбрах, там е живял някакъв Мияваки. Сега пустее.

— А, Мияваки ли! Разбира се, че го познавам — възкликна вуйчо ми. — Имаше няколко ресторанта. Един и на Гинза. Срещали сме се няколко пъти по работа. Да ти призная, заведенията му не бяха нищо особено, но се намираха на добри места. Мислех, че се справя добре. Свестен човек, но си беше от ония, изнежените богаташки синчета. Никога не му се беше налагало да работи много или може би не разбираше от заведения, но те така и не се разраснаха. Някой го подлъга със съмнителни акции на фондовата борса и му взе всичко, което притежаваше: къща, земя, заведения, всичко до шушка. И то в най-неподходящото време. Мияваки тъкмо щял да отвори нов ресторант и бил теглил заем, гарантиран с къщата и земята. Тряс! Всичко отишло на кино. Май имаше две дъщери на колежанска възраст.

— Оттогава къщата пустее.

— Наистина ли? Предполагам, че е сложен запор върху цялата му собственост, нещо от тоя род. По-добре се откажи от тая къща, дори и да ти я предлагат много изгодно.

— Кой? Аз ли? — прихнах. — Изобщо не мога да си позволя такава къща. Но защо?

— Когато купих моята, ходих да оглеждам и онази. Там има нещо гнило.

— В смисъл призраци ли?

— Може и да не са признаци, но никога не съм чувал нищо добро за къщата — отговори вуйчо ми. — До края на войната там е живял някакъв доста известен военен, полковник не знам кой си, наистина елитен офицер. Войските под негово командване в Северен Китай били удостоени с всички възможни почести, но извършили и много зверства: избили петстотин военнопленници, накарали десет хиляди селяни да им работят, докато половината паднали мъртви, ето такива неща. Бяха плъзнали какви ли не слухове, не знам кое е вярно и кое не. Точно преди края на войната го върнали в Япония, така че бил тук по време на капитулацията и от развоя на събитията разбрал, че едва ли ще му се размине и ще го съдят като военнопрестъпник. От военната полиция обикаляли и откарвали всички, които си били разигравали коня в Китай: генерали, висши офицери. Нашият човек нямал намерение да се изправя пред съд. Не искал да става за посмешище и за капак да увисне на бесилото. Решил сам да сложи край на живота си, но да не го допусне. Та когато един ден видял как пред къщата му спира джип на военната полиция, на мига си пръснал черепа. Предпочитал да си разпори стомаха, както някогашните самураи, но нямал време за такива неща. Жена му пък се обесила в кухнята, за да „придружи“ съпруга си в смъртта.

— Ужас!

— Оказало се, че военният в джипа си е най-обикновен военен, бил тръгнал при приятелката си. Изгубил се. Искал да попита как да стигне. Знаеш колко трудно е да се ориентираш в квартала. Да, за никого не е лесно да разбере кога му е дошло време да умре.

— За никого.

— Известно време след това къщата пустееше, докато не я купи една актриса, киноактриса. Едва ли си чувал името й. Снимаше се доста отдавна, а и никога не е била особено известна. Живя в къщата колко… към десетина години. Сама с камериерка. Не беше омъжена. Няколко години след като се нанесе, се разболя от някаква заразна очна болест. Дори отблизо виждала всичко размазано. Все пак беше актриса, не можеше да работи с очила. А по онова време контактните лещи бяха новост. Не бяха много качествени и не си ги слагаше почти никой. И така, преди да заснемат дадена сцена, актрисата отивала на снимачната площадка и запомняла колко стъпала трябва да слезе или да изкачи, за да стигне от А до Б. Справяла се някак: старите домашни драми на кинокомпания „Шочику“ са доста елементарни. В ония дни всичко е било доста по-спокойно. Веднъж актрисата проверила всичко и отишла в гримьорната, а през това време някакво младо операторче, което не било наясно с нещата, взело, че поразместило декора.

— Ау!

— Жената пропуснала стъпалото, паднала и след това вече не можела да ходи. Зрението й се влошило още повече. Направо си ослепяла. Наистина голяма трагедия — била е още млада и красива. Дните й в киното приключили. Единственото, което й оставало, е да си седи у дома. После камериерката й задигнала всичките пари и избягала с някакъв тип. Тя била единственият човек, на когото актрисата имала доверие и разчитала на нея за всичко, а тази негодница й взела всички спестявания, акциите, всичко. Божичко, какви ужасии! И какво, мислиш, направила актрисата?

— Е, историята очевидно не може да има щастлив и прекрасен край.

— Очевидно — съгласи се вуйчо ми. — Напълнила ваната, натопила си главата и се удавила. Представи си как трябва да си изпълнен с решимост, за да умреш по този начин.

— Нищо щастливо и прекрасно.

— Не, нищо. Мияваки купи имота малко след това. Хубав е, който го види, иска да го притежава. Кварталът е добър, парцелът е на възвишение и е слънчев и голям. Но Мияваки се бил наслушал за трагедиите с хората, умрели в къщата, затова я разрушил до основи и вдигнал нова. Дори повикал свещеници шинто да я прочистят. Но и това явно не е било достатъчно. Който и да живее там, му се случват лоши неща. Просто има такива места, и толкова. И без пари да ми го дават, не бих го взел.

След като напазарувах в супермаркета, подредих провизиите, с които щях да направя вечеря. После свалих прането, сгънах го старателно и го прибрах. Върнах се в кухнята и си направих кафе. Денят беше хубав и спокоен, не ми се беше обаждал никой. Изтегнах се на канапето и се зачетох в една книга. Никой не ме притесняваше. От време на време птицата с пружината надаваше писък в задния двор. Това всъщност беше единственият звук, който бях чувал от сутринта.

В четири часа някой позвъни на вратата. Беше пощальонът.

— Препоръчано писмо — оповести той и ми връчи дебел плик.

Взех го и се разписах на квитанцията.

Пликът не беше какъв да е — от старовремска дебела оризова хартия, и някой си беше направил труда да напише името и адреса ми с четчица, с ясни черни знаци. Отзад видях, че подателят се казва Токутаро Мамия и живее някъде в префектура Хирошима. Чувах го за пръв път. Ако се съди по надписания от него плик, този Токутаро Мамия явно бе човек в напреднала възраст. Вече никой не умее да пише така.

Седнах на канапето и отворих плика с ножицата. Самото писмо, и то със старовремски вид като плика, бе на навита на свитък оризова хартия и беше написано с обработения почерк на очевидно доста образован човек. Понеже на мен ми липсваше такова образование, едвам го прочетох. Стилът съответстваше на почерка с върховната си официалност, което само усложни нещата, но с повечко време успях да дешифрирам като цяло смисъла. В писмото се казваше, че преди половин месец в дома си в Мегуро от инфаркт е починал господин Хонда, възрастният гадател, при когото преди доста време бяхме ходили с Кумико. Понеже живеел сам, бил издъхнал без никого до себе си, но според лекарите смъртта била настъпила бързо и старецът не се бил мъчил — това вероятно бе единственият светъл миг в този тъжен разказ. Жената, която идвала да чисти, го намерила на сутринта, свлечен на масата над огнището, където старецът си топлеше краката. Човекът, който бе написал писмото, Токутаро Мамия, бил старши лейтенант в Манджурия и споделял с ефрейтор Оиши Хонда опасностите на войната. Сега в съответствие с категоричната последна воля на покойника, който нямал живи роднини, Мамия се бил нагърбил със задачата да разнесе подаръците за спомен. Покойникът бил оставил изключително обстойни напътствия. „От подробното, старателно съставено завещание се вижда, че господин Хонда е очаквал наближаващата смърт. В завещанието се казва недвусмислено, че той те бъде изключително доволен, ако вие, господин Тору Окада, бъдете така любезен да получите един предмет, който да ви напомня за него. Представям си колко зает сте, господин Окада, но като бивш боен другар на покойника, комуто остават само няколко години живот, ви уверявам, че за мен няма да има по-голяма радост от това да бъдете така любезен и да приемете този дребен предмет като малък спомен от покойния господин Хонда.“ Писмото завършваше с адреса в Токио, където господин Мамия пребивавал в момента, при друг с името Мамия в Хонго, 2-ри квартал, Бункио. Реших, че вероятно е при роднини.

Написах отговора на масата в кухнята. Бях се надявал текстът върху картичката да бъде къс и прост, но след като хванах писалката, няколкото сбити изречения ми се видяха недостатъчни. „Имах щастието да познавам покойния господин Хонда и дължа много на срещите ни с него. Вестта, че той вече не е между живите, събуди спомените от онова време. Разликата във възрастта ни беше много голяма, разбира се, и познанството ни продължи едва една година, обаче съм сигурен, че у покойния имаше нещо, което трогва дълбоко хората. Да ви призная, и през ум не ми е минавало, че господин Хонда ще ме посочи сред онези, които ще получат нещо за спомен от него, нито че съм достоен да получа прощален подарък, но ако неговата воля е такава, бих го приел, естествено, с цялото подобаващо уважение. Много ви моля, свържете се с мен при пръв удобен случай.“

След като пуснах картичката в най-близката пощенска кутия, се усетих, че си нашепвам стиха на стария господин Хонда: „Да умреш, е единствен начин да се носиш свободен: Номинхе.“

Вече наближаваше седем, когато Кумико се прибра от работа. Малко преди шест беше звъннала да предупреди, че и днес ще закъснее и да съм вечерял сам, защото тя щяла да хапне навън. Добре, отговорих и се нахраних набързо. И тази вечер бях сам вкъщи и седнах да почета. Когато се върна, Кумико каза, че й се пиело бира. Поделихме си една от средните бутилки. Жена ми изглеждаше уморена. Сложи лакти върху кухненската маса и подпря брадичка на ръцете си, почти не отговаряше на думите ми. Изглеждаше погълната от друго. Съобщих й, че господин Хонда е починал.

— О, наистина ли? — въздъхна Кумико. — Е, вече беше на преклонна възраст и почти не чуваше.

Когато й казах, че старецът ми е оставил предмет за спомен, тя бе стъписана, сякаш най-неочаквано нещо й е паднало от небето.

— На теб? — учуди се жена ми и умислено сбърчи чело.

— Да. Странно, нали?

— Явно си му бил симпатичен.

— Как е възможно? Всъщност не съм разговарял с него — вметнах. — Най-малкото аз не съм казвал почти нищо. А и да съм казвал, той не чуваше. Ходехме веднъж в месеца при стареца, седяхме и слушахме разказите му. И единственото, което сме чували от него, бе за битката на река Номинхе: как са хвърляли коктейли „Молотов“ и кой танк са подпалили, и кой не е изгорял, ей такива неща.

— Защо питаш мен — рече Кумико. — Изглежда, е харесвал нещо у теб. Не разбирам на такива хора какво им се върти в главата.

После пак млъкна. Мълчанието й беше напрегнато. Погледнах календара на стената. Още не беше време за мензиса й. Реших, че има неприятности в редакцията.

— Много работа ли? — попитах.

— Нещо такова — отвърна Кумико, след като отпи от бирата и погледна какво е останало в чашата. В гласа й се долавяше почти предизвикателна нотка. — Извинявай, че закъснях толкова много, но знаеш как е в списанието, когато имаме много работа. Не закъснявам непрекъснато все пак. Моля ги да ми дават по-малко извънредна работа, отколкото на другите. Знаят, че вкъщи ме чака мъжът ми.

Аз кимнах.

— Не те виня — рекох й. — Знам, че понякога ти се налага да работиш до късно. Просто се тревожа, че се преуморяваш.

Кумико стоя дълго под душа. Аз си допих бирата и прегледах набързо седмичното списание, което жена ми беше донесла.

Бръкнах в джоба на панталона и намерих парите, които ми бяха платили за проучването. Дори не ги бях извадил от плика. Ето още нещо, което не бях направил: не бях казал на Кумико за работата. Не че криех от нея, но пропуснах момента да й съобщя, а после все не се отваряше случай. С времето, кой знае защо, ми ставаше все по-трудно да повдигна темата. Единственото, което трябваше да кажа, бе: „Така и така, запознах се с едно странно шестнайсетгодишно момиче, живее натам по уличката и ме заведе със себе си на работа — да правим проучване за някаква фирма производителка на перуки. Възнаграждението беше повече от прилично.“ А Кумико щеше да каже: „Виж ти! Колко мило!“, и с това всичко щеше да приключи. Или не. Жена ми може би щеше да заразпитва за Мая Казахара. Щеше да се притесни, че съм се сприятелил с шестнайсетгодишно момиче. Тогава щеше да се наложи да й обясня за Мая Казахара, да посоча най-подробно къде, кога и как сме се срещнали. Но мен не ме бива да обяснявам смислено едно или друго.

Извадих парите от плика и ги прибрах в портфейла си. Смачках плика и го хвърлиш в кофата. Ето как се раждат тайните, помислих си аз. Хората ги създават малко по малко. Не възнамерявах съзнателно да пазя в тайна от Кумико Мая Казахара. В края на краищата какво общо имах с нея! Нямаше никакво значение дали ще отворя дума за момичето. Но каквито и да бяха първоначалните ми „намерения“, сега вече отношенията ни с Мая бяха обвити в потайност и бяха поели в друга посока. Същото се беше случило и с Крита Кано. Бях казал на Кумико, че по-малката сестра на Малта Кано е идвала у нас и че се казва Крита, че се облича като в началото на шейсетте години и е взела проби от водата в чешмите. Но бях премълчал, че след това е започнала да прави пред мен стъписващи разкрития и преди да е стигнала края, си е тръгнала, без да каже и дума. Историята й беше прекалено заплетена: за нищо на света не бях в състояние да повторя пред жена си подробностите, затова и не опитах. Но и в този случай Кумико вероятно съвсем нямаше да се зарадва, задето Крита Кано е останала дълго след като си е свършила работата и е споделила с мен какви ли не смущаващи лични подробности. Така това се превърна в поредната ми малка тайна.

Може би и Кумико имаше такива тайни от мен. Но дори и да беше така, аз бях натрупал доста тайни и затова не бях в положение да я виня. Със сигурност бях по-потайният от двамата. Кумико бе склонна да споделя всичките си мисли. Беше от хората, които мислят на глас. Аз не бях такъв.

Смутен от тези свои разсъждения, тръгнах към банята. Вратата зееше отворена. Застанах на прага и загледах Кумико. Тя си беше облякла тъмносиня пижама и както стоеше пред огледалото, си подсушаваше с кърпата косата.

— Колкото до работата ми — подхванах аз. — Напоследък мисля много за това. Помолил съм приятели да се оглеждат, самият аз поразпитах тук-там. Работа се намира, мога да започна когато реша. Още утре. Но ми е трудно да реша. Просто не съм сигурен. Не съм сигурен, че трябва да се хващам на първата изпаднала работа.

— Точно затова ти повтарям да правиш каквото искаш — отвърна жена ми, докато се оглеждаше в огледалото. — Не е задължително да си намираш веднага работа. Ако се притесняваш за парите, излишно е. Но ако ти е неприятно да бездействаш, ако ти тежи, че само аз ходя на работа, а ти си вкъщи и се занимаваш с домакинството, тогава се хвани някъде на работа, на каквато и да е работа — временно. За мен е все едно.

— Накрая все трябва да започна някъде. Знам го. Ти също го знаеш. Не може да се мотая тук до безкрайност. И рано или късно ще си намеря работа. Тъкмо сега обаче не знам накъде да се насоча. След като напуснах кантората, известно време си мислех, че ще си намеря друга работа, свързана с правото. Имам някакви връзки. Сега обаче не ми се работи това. Колкото повече време минава, толкова повече губя интерес към правото. Все повече ми се струва, че то не е за мен.

Кумико ме погледна в огледалото. Аз продължих:

— Знам какво не искам да работя, но това не ми помага да разбера какво всъщност искам. Ако някой ме накара, съм готов да работя всичко. Но нямам представа какво искам да работя. Ето какво ме мъчи сега. Не мога да си избистря тази представа.

— В такъв случай, ако правото ти е втръснало, не се занимавай повече с него — каза Кумико, след като остави хавлиената кърпа и се обърна с лице към мен. — Не се занимавай повече с изпита за адвокатура. Не се измъчвай да търсиш работа. Щом нямаш представа, изчакай да ти се избистри. Какво лошо има в това?

Кимнах.

— Просто исках да съм сигурен, че съм ти обяснил как точно се чувствам.

— Добре — рече Кумико.

Отидох в кухнята и си измих чашата. Жена ми дойде от банята и седна на масата.

— Познай кой ми се обади днес следобед — подхвана тя. — Брат ми.

— Виж ти!

— Смята да се кандидатира на изборите, току-що го е решил.

— Да се кандидатира за изборите ли?! — бях толкова изумен, че за кратко загубих дар слово. — В смисъл… за парламента?

— Да. Помолили са го да се кандидатира за мястото на чичо ми в Ниигата.

— Мислех, че е уговорено да го наследи синът му. Нали смяташе да се оттегли като директор на „Денцу“ и да се върне в Ниигата?

Кумико започна да си чисти ушите с памучета на клечки.

— Да, планът беше такъв, но братовчед ми не иска. Семейството му е в Токио и той си харесва работата. Не му се ще да зареже такава важна длъжност в най-голямата рекламна агенция на света, за да се върне в пущинаците на Ниигата, та да стане народен представител. Основната съпротива идва от жена му. Тя не желае мъжът й да си жертва семейството, за да се кандидатира.

По-големият брат на тъст ми беше изкарал четири-пет мандата в Долната камара като народен представител от Ниигата. Макар и да не беше от тежката артилерия, бе натрупал богата биография и по едно време дори се беше издигнал до второстепенен министър. Сега обаче заради напредналата възраст и болното сърце му бе невъзможно да се включи в следващите избори, което означаваше, че все някой трябва да го наследи в избирателния окръг. Този чичо имаше двама синове, ала по-големият никога не бе възнамерявал да влиза в политиката, така че очевидният избор падаше върху по-малкия.

— Сега хората от избирателния окръг държат много на кандидатурата на брат ми. Искат млад, умен и енергичен човек. Някой, който да се задържи няколко мандата и да има предпоставки да се издигне в централната власт. Името на брат ми е познато, той ще привлече гласовете на младите, идеален е. Вярно, едва ли ще отиде да си бъбри с местните жители, но организацията е силна, ще се погрижи за това. А и ако брат ми държи да живее в Токио, няма проблем. Единственото, което трябва да направи, е да се появи за изборите.

Беше ми трудно да си представя Нобору Ватая като народен представител в парламента.

— Ти какво мислиш? — попитах жена си.

— Той няма нищо общо с мен. Все ми е едно дали ще става народен представител, или космонавт.

— Но защо си е направил труда да се съветва с теб?

— Не ставай смешен — рече Кумико някак сухо. — Не се е съветвал с мен. Знаеш, че не би го направил никога. Просто ме уведоми. Като член на семейството.

— Ясно — рекох аз. — Но ако наистина се кандидатира за парламента, няма ли да му попречи, че е разведен?

— И аз това се питам — отвърна жена ми. — Не разбирам нищо от политика, избори и така нататък. Те просто не ме вълнуват. Но съм почти сигурна, че брат ми няма да се ожени никога повече. За никоя. Не трябваше да го прави и първия път. Не иска това от живота. Стреми се към друго, към нещо съвсем различно от онова, което търсим ние с теб. Сигурна съм.

— Така ли?

Кумико уви двете клечки за уши в хартиена салфетка и ги хвърли в кошчето за боклук. После вдигна лице и ме погледна право в очите.

— Веднъж го видях да мастурбира. Отворих вратата и го заварих.

— И какво от това? Всички мастурбират — възразих аз.

— Не, не разбираш — отвърна Кумико. — Стана някъде две години след смъртта на сестра ми. Вероятно вече е бил студент, а аз съм била може би в трети клас. Мама се колебаеше дали да изхвърли нещата на сестра ми, или да ги запази, накрая реши да ги остави, мислеше, че като порасна, може да нося дрехите й. Беше ги прибрала в кашон в килера. Брат ми ги беше извадил, душеше ги и правеше онова.

Нищо не казах.

— Бях съвсем малка. Не знаех нищо за секса. Всъщност не знаех и какво прави, но усетих, че е нещо извратено, нещо, което не е трябвало да виждам, нещо много по-особено, отколкото изглеждаше. — Жена ми поклати глава.

— Нобору Ватая знае ли, че си го видяла?

— То оставаше да не знае! Погледнахме се право в очите.

Аз кимнах.

— А дрехите на сестра ти? — попитах. — Когато порасна, носеше ли ги?

— А, не — отвърна тя.

— Значи мислиш, че е бил влюбен в сестра ти.

— И аз се чудя — каза Кумико. — Дори не съм сигурна, че е проявявал сексуален интерес към нея, но при всички положения е изпитвал нещо и подозирам, че така и не го е преодолял. Точно това имах предвид, когато ти казах, че не е трябвало да се жени и първия път.

Жена ми замълча. Дълго и двамата не казахме нищо. После тя проговори първа.

— В този смисъл ми се струва, че брат ми има тежък психологически проблем. Е, всички ги имаме в една или друга степен, но неговите са много по-сериозни. Много по-дълбоки и упорити. И той няма да допусне някой да види тези негови странности и слабости. Никога. Разбираш ли какво ти казвам? Тези избори… нещо ме притеснява.

— Притеснява те? Защо?

— Не знам. Но ме притеснява — отвърна жена ми. — Всъщност както и да е, уморена съм. Днес не ми се мисли повече. Хайде да лягаме.

Докато си миех зъбите в банята, се взрях в лицето си в огледалото. Вече над два месеца, откакто бях напуснал работа, почти не излизах във „външния свят“. Движех се между магазините в квартала, басейна и тази къща. Ако не броим Гинза и хотела до гара Шинатава, най-далечната точка от нас, до която бях стигал, беше химическото чистене при станцията на метрото. И през цялото това време не бях виждал почти никого. Освен Кумико единствените хора, с които може да се каже, че съм се „срещал“, бяха Малта и Крита Кано и Мая Казахара. Този свят беше тесен, застинал. Но колкото по-тесен и застинал ставаше светът около мен, толкова повече го изпълваха неща и хора, които можеше да се определят единствено като странни. Имах чувството, че са си били в него през цялото време и само са дебнели в мрака да спра да се движа. И всеки път, когато птицата идваше да навие своята пружина, този свят затъваше все по-дълбоко в хаоса.

Изплакнах си устата и известно време продължих да се взирам в лицето си.

Казах си: не мога да намеря образа. На трийсет години съм, стоя неподвижно, а не мога да намеря образа.

Когато от банята отидох в спалнята, Кумико беше заспала.

11.На сцената се появява лейтенант Мамия

След три дни се обади Токутаро Мамия. В седем и половина сутринта. Точно закусвахме с Кумико.

— Извинявайте, извинявайте много, че ви се обаждам толкова рано. Наистина се надявам, че не съм ви събудил — рече съвсем искрено господин Мамия.

Уверих го, че не ме е събудил: всяка сутрин ставам малко след шест.

Той ми благодари за пощенската картичка и обясни, че искал да се свърже с мен, преди да съм отишъл на работа, а после добави, че щял да ми бъде изключително признателен, ако му отделя малко време в обедната си почивка. Надявал се да хване вечерния влак стрела за Хирошима. Бил възнамерявал да остане по-дълго, но заради неотложни дела се налагало да се прибере час по-скоро.

Отвърнах, че в момента съм безработен, че съм свободен през целия ден и съм готов да се видим, когато му е удобно, било то сутринта, по обед или следобед, всякога.

— Но вие вероятно имате някакви планове за деня? — попита ме изключително любезно той.

Отговорих, че нямам планове.

— В такъв случай дали ще бъде удобно да се отбия у вас в десет сутринта?

— Разбира се.

Чак след като затворих, се сетих, че съм пропуснал да му обясня как да стигне до нас от станцията на метрото. После си казах, карай, знае адреса, все ще ме открие.

— Кой беше? — попита Кумико.

— Човекът, който разнася предметите за спомен, оставени от господин Хонда. Днес сутринта ще донесе моя.

— Наистина ли? — тя отпи от кафето и си намаза масло върху филията. — Много мило.

— Да.

— Между другото — продължи жена ми, — не е ли редно да отидем, най-малкото да отидеш ти и да отдадеш последна почит на господин Хонда, да запалиш тамян, нещо от този род?

— Добре си се сетила. Ще питам.

Кумико се облече и ме помоли да й вдигна ципа на роклята. Беше тясна и не стана лесно. Жена ми си беше сложила зад ушите приятен парфюм, съвършен за лятна утрин.

— Нов парфюм? — попитах аз.

Вместо да ми отговори, Кумико си погледна часовника и си оправи косата.

— Закъснявам — рече ми и взе от масата дамската си чанта.

Тъкмо бях подредил стаичката, където Кумико работеше, и изпразвах кошчето за отпадъци, когато забелязах жълтата панделка, която жена ми беше изхвърлила. Подаваше се изпод намачкан лист за писма и няколко рекламни брошури, с каквито задръстват пощенските кутии. Беше ярко, лъскаво жълта и това привлече погледа ми. Отгоре беше във формата на цвете, с такива панделки се украсяват подаръците. Взех я от кошчето и я огледах. Беше изхвърлена заедно с опаковъчната хартия, с каквито увиват покупките в универсалния магазин „Мацуя“. Под хартията имаше кутийка на „Кристиян Диор“. Личеше, че вътре е имало флаконче. Ако се съди по кутийката, не беше от евтините. Занесох я в банята и отворих шкафчето с гримовете на Кумико. Вътре имаше едва наченато шишенце „Кристиян Диор“ със същата форма, както вътрешността на кутийката. Махнах златното капаче и помирисах. Същият аромат, както зад ушите на жена ми.

Седнах на канапето и докато допивах остатъците от сутрешното кафе, се опитах да си подредя мислите. Някой очевадно беше направил подарък на Кумико. Скъп. Купил го е в „Мацуя“ и го е прихванал с панделка. Ако е мъж, значи е близък на Кумико. Мъжете не подаряват на жени (особено омъжени) парфюми, ако не са много близки с тях. Ами ако й го е подарила някоя приятелка… Но дали жени подаряват на жени парфюм? Не бях сигурен. В едно обаче бях сигурен: нямаше причина Кумико да получава подаръци от когото и да било по това време на годината. Рожденият й ден е през май. Годишнината от сватбата ни също. Възможно е, разбира се, самата тя да си е купила парфюм и да е поискала да й го украсят с хубава панделка. Но защо?

Въздъхнах и погледнах тавана.

Дали да не я попитам направо? „Някой подарил ли ти е този парфюм?“ Тя можеше да отговори: „А, парфюмът ли. Едно от момичетата в редакцията имаше личен проблем и аз му помогнах. Дълго е за обясняване, но доста беше загазило и аз му подадох ръка. Подари ми го в знак на благодарност. Чудесен е, нали? Скъп е!“

Добре де, връзваше се. Край. Нямаше нужда от въпроси. Нямаше място за безпокойство.

С тази малка подробност, че аз въпреки всичко се безпокоях. Кумико е трябвало да ми каже. Щом е имала време да отиде в стаичката, да махне панделката и опаковъчната хартия, да отвори кутийката, да изхвърли и трите в кошчето за отпадъци и да занесе шишенцето в шкафа с гримовете, би могла и да ми каже: „Виж какво ми подари едно от момичетата в редакцията.“ А тя не ми бе казала нищо. Може би е решила, че не си заслужава. Сега обаче всичко беше обвито в тънкото було на потайността. И тъкмо това ме притесняваше.

Гледах дълго тавана. Опитах се да мисля за друго, но умът ми отказваше. Продължавах да си мисля за Кумико и как й закопчах ципа: за гладкия й бял гръб, за парфюма зад ушите й. За пръв път от доста месеци ми се допуши. Идеше ми да захапя цигара, да я запаля и да напълня дробовете си с дим. Това щеше да ме поуспокои. Но нямах цигари. Намерих един лимонов бонбон и го лапнах.

В десет и десет иззвъня телефонът. Предположих, че е лейтенант Мамия. Къщата не беше лесна за намиране. Понякога се губеха дори хора, които бяха идвали повече от веднъж. Но не се обаждаше лейтенант Мамия. Онова, което чух в слушалката, беше гласът на тайнствената жена, която ми бе позвънила преди няколко дни.

— Здравей, скъпи, отдавна не сме се чували — каза тя. — Хареса ли ти онзи път? Поразгорещих ли те? Защо ми затвори? Точно когато започна да става интересно!

За миг си помислих, че говори за наскорошния мокър сън с Крита Кано. Но това беше друга история. Жената говореше за деня, когато ми бе звъннала, а аз готвех спагети.

— Извинявайте — рекох й. — В момента съм доста зает. След десет минути очаквам гости и трябва да почистя.

— Ужасно зает си за човек, който уж е без работа — подметна тя донякъде ехидно. И последния път беше същото: тонът на гласа й се бе променял всяка секунда. — Ту готвиш спагети, ту чакаш гости. Но не се притеснявай. Трябват ни само десет минути. Дай да си поговорим десет минути. Можеш да прекъснеш, когато ти дойдат гостите.

Идеше ми да й затворя, без да казвам нищо, но не можех да го направя. Вероятно бях разстроен заради парфюма на Кумико. Вероятно ми се искаше да си поговоря с някого, независимо с кого.

— Вижте какво — казах, — нямам представа коя сте. — Взех молива до телефона и започнах да го въртя между пръстите си. — Сигурна ли сте, че ви познавам?

— Естествено, че ме познаваш. Нали ти казах последния път. Аз те познавам и ти ме познаваш. За какво ми е да те лъжа. Нямам излишно време за разговори с непознати. Явно нещо ти се губи в спомените.

— Не знам. Но наистина…

— Престани — прекъсна ме тя. — Не мисли толкова много. Ти ме познаваш и аз те познавам. Важното е… добре де, погледни го така: ще бъда много мила с теб. А от теб не се иска нищо. Не е ли прекрасно? От теб не се иска нищо, ти нямаш никакви задължения, аз правя всичко. Всичко. Не е ли страхотно? Затова престани да мислиш толкова много. Престани да усложняваш нещата. Отпусни се. Представи си, че в топъл пролетен следобед си се излегнал в мека кал.

Аз продължавах да мълча.

— Спиш. Сънуваш. Лежиш в мека топла кал. Забрави за жена си. Забрави, че си безработен. Забрави бъдещето. Забрави всичко. Всички сме дошли от топлата кал, всички отиваме пак в нея. Накрая… А, между другото, господин Окада, кога за последен път си спал с жена си? Помниш ли? Преди доста време, нали? Може би преди две седмици.

— Извинявайте, но гостите дойдоха.

— Повече от две седмици, нали? Личи от гласа ти. Може би преди три седмици?

Не казах нищо.

— Както и да е — допълни жената с глас, който сякаш помиташе с метличка прахта от щорите. — Това си е ваша работа — между теб и жена ти. Но аз ще ти дам всичко, каквото поискаш. А ти, господин Окада, няма да имаш никакви задължения. Само завий зад ъгъла, и готово: свят, който не си виждал никога. Нали ти казах, че нещо ти се губи в спомените? А ти още не го проумяваш.

Продължавах да стискам слушалката и да мълча.

— Огледай се — подкани жената. — Огледай се и ми кажи какво има там. Какво виждаш?

Точно тогава се звънна на входната врата. Изпитах облекчение и затворих телефона, без да казвам и дума.

Лейтенант Мамия беше изключително висок плешив възрастен господин, който носеше очила със златни рамки. Имаше загорелия, здрав вид на човек, работил на полето, без нито грамче тлъстина по тялото. Ъгълчетата и на двете му очи бяха белязани с по три дълбоки бръчки, съвършено симетрични от двете страни, сякаш той се канеше да ги присвие срещу силна светлина. Трудно бих определил възрастта му, но със сигурност беше прехвърлил седемдесетте. Представих си, че на младини е бил много снажен. Личеше от изправената стойка и точните движения. Държеше се и говореше изключително уважително, но това създаваше впечатление не на подчертана официалност, а на убедителна изрядност. Лейтенантът явно беше свикнал сам да взима решения и да носи отговорност за тях. Беше с обикновен светлосив костюм и бяла риза с вратовръзка на сиви и черни райета. Този делови костюм очевидно бе ушит от плат, доста дебел за горещата влажна утрин, но по лицето му нямаше и капка пот. Лявата му ръка беше изкуствена и той си беше сложил тънка ръкавица в същия светлосив цвят като на костюма. Пъхната в тази сива ръкавица, протезата изглеждаше особено студена и безжизнена в сравнение с окосмената и загоряла от слънцето дясна ръка, в която старецът държеше платнен вързоп, завързан на възел отгоре.

Поканих го да седне на канапето в хола и му донесох чаша зелен чай.

Той се извини, че нямал визитна картичка.

— Навремето преподавах обществознание в една провинциална частна гимназия в префектура Хирошима, но откакто съм се пенсионирал, не правя нищо. Отглеждам зеленчуци — по-скоро като хоби, проста земеделска работа. По тази причина не нося визитка картичка, макар и да съзнавам, че е ужасно грубо от моя страна.

Аз също нямах визитна картичка.

— Ще прощавате, но може ли да попитам на колко години сте, господин Окада?

— На трийсет — отговорих аз.

Той кимна. После отпи от чая. Нямах представа какво означава за него, че съм на трийсет години.

— Живеете в много уютна тиха къща — рече старецът, сякаш за да смени темата.

Обясних му, че е на вуйчо ми и плащам символичен наем. Допълних, че при нашите доходи не бихме могли да си позволим да живеем в къща и на половината на тази. Той кимна и хвърли крадешком няколко колебливи погледа наоколо. Последвах примера му и сторих същото. „Огледай се“, ми беше заповядал женският глас. Сега, след като се огледах по нов начин, съвсем съзнателно, видях, че в обстановката се долавя някаква студенина.

— Този път останах в Токио половин месец — рече лейтенант Мамия — и вие сте последният човек, на когото нося нещо за спомен. Сега вече смятам, че мога да се прибера в Хирошима.

— Надявах се да посетя дома на господин Хонда и може би да запаля в негова памет тамян — споделих аз.

— Много похвално намерение, но домът на господин Хонда — а сега и гробът му — се намират в Асахикава, префектура Хокайдо. Роднините му пристигнаха от Асахикава, за да приберат вещите, които е оставил в къщата в Мегуро, и сега там няма нищо.

— Ясно — казах аз. — Значи господин Хонда е имал близки, а е живял в Токио сам, далеч от тях.

— Точно така. Големият му син, който живее в Асахикава, се притесняваше, че баща му живее сам-самичък в големия град, и знаеше, че отстрани на това не се гледа с добро око. Доколкото знам, се е опитал да убеди баща си да се пренесе при него, ала господин Хонда е отказал категорично.

— Значи е имал син? — попитах аз, донякъде изненадан. Винаги си бях представял, че господин Хонда си няма никого. — А жена? Съпругата на господин Хонда починала ли е?

— Доста сложно е. След войната госпожа Хонда се самоуби заедно с любовника си. Май през петдесета или петдесет и първа година. Ала не знам подробности. Господин Хонда не е споделял много, а аз, разбира се, не бих си позволил да питам.

Кимнах.

— След това господин Хонда гледаше сам децата си — син и дъщеря. Когато те си поеха по своя път, той дойде в Токио и започна да работи като гадател, както знаете.

— А какво е работил в Асахикава?

— Имаха с брат му печатница, бяха съдружници.

Опитах се да си представя господин Хонда, както стои по работен гащеризон пред печатарската машина и преглежда коректура, но за мен той бе доста мърляв старец в мръсно старо кимоно с колан като на домашен халат, който и зиме, и лете седи досами огнището и си играе с пръчиците за гадаене по ниската маса.

Лейтенант Мамия развърза чевръсто с единствената си ръка вързопа, който беше донесъл. Вътре имаше пакет с формата на кутия за сладкиши. Беше увита в амбалажна хартия и няколко пъти беше пристегната здраво с канап. Лейтенантът я сложи върху масата и я побутна към мен.

— Това е предметът за спомен, който господин Хонда е оставил да ви предам — обясни той.

Взех го. Беше съвсем лек. Направо не си представях какво може да съдържа.

— Да го отворя ли? — попитах аз.

Лейтенант Мамия поклати глава.

— Съжалявам, но господин Хонда е посочил изрично, че желае да го отворите насаме.

Кимнах и върнах пакета на масата.

— Всъщност — продължи гостът — получих писмото на господин Хонда точно един ден преди той да умре. В него пишеше нещо от рода: „Много скоро ще умра. Не ме е страх ни най-малко от смъртта. По волята на небесата ми е отпуснат точно толкова живот. А аз не мога да сторя друго, освен да й се подчиня. Но едно нещо не успях да свърша. В килера има различни предмети, неща, които смятах да дам на някои хора. Сега вече надали ми остава време да го направя. Ето защо ще ти бъда изключително признателен, ако ми помогнеш, като занесеш предметите за спомен на хората, посочени в приложения списък. Напълно си давам сметка колко нахално е от моя страна, но наистина се надявам да бъдеш така любезен да го възприемеш като последното ми желание и да го изпълниш вместо мен.“ Трябва да призная, че бях направо смаян, задето получавам писмо от господин Хонда. Не поддържах връзка с него от години — може би шест-седем години без нито една дума. Незабавно му пратих писмо, но отговорът ми се е разминал по пътя с писмото, с което синът на господин Хонда ме известяваше, че той е починал. — Лейтенант Мамия отпи от зеления чай. — Господин Хонда е знаел кога точно ще умре — продължи той. — Явно е достигнал състояние на духа, каквото човек като мен не може и да се надява да достигне. Както сте отбелязали и в пощенската си картичка, нещо у него трогваше дълбоко хората. Усетих го още от деня, когато се запознахме през лятото на хиляда деветстотин трийсет и осма година.

— О, сигурно сте били в една и съща част с господин Хонда по време на битката при Номинхе?

— Не, не съм бил — отвърна лейтенант Мамия и прехапа устна. — Бяхме в различни части, дори в различни дивизии. Действахме заедно по време на малка военна операция преди битката при Номинхе. По-късно ефрейтор Хонда беше ранен в сражението при тази река и бе върнат в Япония. Аз не съм участвал в битката при Номинхе. Изгубих ръката си — вдигна той протезата с ръкавицата — при съветското настъпление през август четирийсет и пета година, точно когато войната свършваше. По време на битката срещу танкова част бях улучен от тежка картечница. Изпаднах в безсъзнание и съм се свлякъл на земята, а съветски танк е минал през ръката ми. Бях пленен, лекуван в болница в Чита и пратен във военнопленнически лагер в Сибир. Държаха ме там до четирийсет и девета година. Прекарах на континента общо дванайсет години, откакто през хиляда деветстотин трийсет и седма година ме мобилизираха — през цялото това време не съм стъпвал на японска земя. Близките ми мислели, че съм загинал в бой със съветските части. Направили ми гроб на селското гробище. Преди да напусна Япония, имах уговорка с едно момиче, но когато се върнах, то вече се бе омъжило за друг. Дванайсет години са много време.

Аз кимнах.

— Извинявайте, господин Окада — рече той. — Тези разкази за едно време вероятно ви отегчават, вие още сте млад. Но все пак ми се ще да добавя нещо. И това е, че бяхме съвсем обикновени младежи, като вас. През ум не ми е минавало, че ще стана войник. Исках да стана учител. Веднага щом завърших колежа обаче, получих повиквателна, пратиха ме да се обучавам за офицер и накрая се озовах за дванайсет години на континента. Животът ми мина като сън.

Лейтенант Мамия стисна устни.

— Ако не възразявате — казах след известно време, — много ми се иска да чуя как сте се запознали с господин Хонда.

Наистина исках да разбера що за човек е бил господин Хонда, преди да се срещна с него.

Лейтенант Мамия беше положил ръце върху коленете си, замислен за нещо. Не че се колебаеше. Просто мислеше.

— Разказът може да се окаже дълъг — предупреди той.

— Нищо — отвърнах аз.

— Не съм го разказвал на никого. И съм повече от сигурен, че и господин Хонда не го е разказвал. Казвам ви го, защото… бяхме се разбрали… да го пазим в тайна. Но сега господин Хонда е мъртъв. Останах само аз. Няма да навредя на никого, ако го разкажа.

И така лейтенант Мамия започна да ми разказва историята си.

12.Дългата история на лейтенант Мамия: част първа

— В началото на хиляда деветстотин трийсет и седма година ме прехвърлиха в Манджурия — започна лейтенант Мамия. — Току-що ме бяха произвели младши лейтенант и ме пратиха в щабквартирата на Квантунската армия в Синдзин. Първата ми специалност в колежа беше география и затова накрая се озовах във Военнотопографския корпус, който се занимаваше с изготвянето на карти. За мен това бе най-доброто, защото, да ви призная, задачите, които ми възлагаха, бяха сред най-леките, за които някой можеше да мечтае в армията. Освен това обстановката в Манджурия бе относително мирна, или най-малкото стабилна. Театърът на бойните действия се беше пренесъл от Манджурия в самия Китай. Истинските сражения се водеха от китайските експедиционни сили, а Квантунската армия беше в нещо като почивка. Вярно, още имаше прочистващи операции срещу партизанските отряди, които се бореха с японците, но те бяха във вътрешността и като цяло най-лошото беше отминало. Единственото задължение на Квантунската армия беше да оказва подкрепа на новата „независима“ марионетна държава — Манджоу-го, и да държи под око севера. Но колкото и да беше спокойно, войната все пак продължаваше, затова имаше постоянни маневри. За късмет не ми се налагаше да участвам и в тях. Те се провеждаха при ужасни условия. Температурата понякога падаше до минус десет-петнайсет градуса. Една погрешна стъпка при такива маневри, и си мъртъв. След всяка маневра стотици хора лягаха в болница с премръзвания или ги пращаха да се лекуват на минерални бани. Макар и неголям, Синдзин със сигурност беше екзотичен чужд град и ако човек искаше да се забавлява, там имаше предостатъчно възможности. Новопроизведените несемейни офицери като мен живеехме не в казарми, а в нещо като общежитие. Все едно още бяхме студенти. Аз нехаех, мислех си, че ако военната ми служба приключи така, няма да има от какво да се оплаквам — спокойни мирни дни. Този мир, разбира се, беше измамен. Точно зад очертанията на малкия ни кръг от слънчева светлина бушуваше яростна война. Според мен повечето японци, или най-малкото онези, които имаха ум в главата, си даваха сметка, че войната с Китай ще се превърне в кално тресавище, от което няма да се измъкнем никога. Нямаше значение в колко локални битки ще победим: просто беше немислимо Япония да продължи да завзема и да властва в такава огромна държава. Ако човек се замислеше, си беше очевидно. И както би могло да се очаква, с продължаването на боевете броят на загиналите и на ранените започна да се умножава. Отношенията с Щатите се влошаваха все повече. От ден на ден дори в Япония сенките на войната ставаха все по-мрачни. Това бяха черни години: трийсет и седма, трийсет и осма. Но в офицерския живот в Синдзин нямаше война: „Война ли? Каква война?“ Всяка вечер пиехме и се веселяхме, обикаляхме из кафенетата, където имаше белоемигрантски млади рускини. После в края на април трийсет и осма година ме повика висш офицер от генералния щаб, който ме представи на някакъв мъж в цивилно облекло на име Ямамото. Беше с къса коса и мустаци. Не много висок. Колкото до възрастта му, бих казал, че беше някъде на трийсет и пет-шест години. Отзад на врата имаше белег, сякаш останал от някакво острие. Офицерът ми каза: „Така и така, господин Ямамото е цивилен. Нает е от армията да проучи начина на живот и обичаите на монголците, които живеят в Манджоу-го. Сега заминава за Хулунбуирската степ недалеч от Външна Монголия и ние смятаме да му осигурим въоръжена охрана. Ти си включен в групата.“ Не повярвах и на дума от онова, което ми каза. Тоя Ямамото наистина беше облечен като цивилен, но веднага личеше, че е професионален военен. Погледът, начинът, по който говореше, осанката — беше си очевидно. Реших, че е висш офицер или е свързан с разузнаването и му е възложена задача, която изисква да скрие, че е военен. В цялата работа имаше нещо зловещо. Прикрепиха към Ямамото трима души, прекалено малко, за да му бъдем въоръжена охрана, макар че, ако бяхме повече, щяхме да привлечем вниманието на войските на Външна Монголия, разположени по границата. Ще рече човек, че са възложили на случайно подбрани хора деликатна задача, но истината беше съвсем друга. Аз бях единственият офицер, а нямах никакъв боен опит. Човекът, на когото можехме да разчитаме в бой, беше сержант на име Хамано. Познавах го добре, бяха го прикрепили към генералния щаб. Мъжко момче, сам се беше издигнал в йерархията и от редник беше станал сержант, беше се отличил в сраженията в Китай. Беше едър и безстрашен и аз бях сигурен, че ако стане напечено, можем да разчитаме на него. Нямах понятие защо са включили в отряда ни ефрейтор Хонда. И той като мен беше пристигнал току-що от Япония и, разбира се, нямаше опит на бойното поле. Беше кротка тиха душа, създаваше впечатлението, че в битка ще бъде напълно безполезен. Освен това се числеше към Седма дивизия, което означаваше, че генералният щаб е направил всичко възможно да го изиска специално за задачата. Толкова ценен беше, макар че трябваше да мине доста време, за да разберем причината. Бях избран за командващ офицер на групата, защото основното ми задължение бе да проуча топографията по западната граница на Манджоу-го, в района на река Халха. Работата ми беше да се постарая картите на района да са възможно най-пълни. Дори бях прелитал няколко пъти над него със самолет. С присъствието си трябваше да допринеса за гладкото протичане на операцията. Втората ми задача бе да събера по-подробни топографски сведения и да направя картите ни по-точни. Така да се каже, с един куршум два заека. Да ви призная, картите на Хулунбуирската степ в пограничния район с Външна Монголия, с които разполагахме по онова време, бяха доста приблизителни, това всъщност бяха леко подобрените стари карти, останали от династия Манджу. След създаването на Манджоу-го Квантунската армия бе провела няколко топографски експедиции, за да състави по-точни карти, но областта наистина е огромна и в западната част на Манджурия се простира обширна пустиня. В такива места границите на отделните държави не значат много. Хилядолетия наред монголците номади са живели, без да зачитат границите и дори да си ги представят. Изготвянето на по-точни карти бе забавено и от политическото положение. Ако бяхме направили официална карта, на която да отразим нашата представа за границата, щеше да избухне шумен международен скандал. И Съветският съюз, и Външна Монголия, които имаха общи граници с Манджоу-го, бяха изключително чувствителни на тема нарушаване на границата и по този повод бяха избухвали доста кървави битки. А по онова време нашата армия не искаше да воюва със Съветския съюз. Всичките ни сили бяха насочени към войната с Китай и нямаше военна мощ за широкомащабен сблъсък със СССР. Не разполагахме с дивизии, танкове, артилерия и самолети. Най-важно бе да се осигури стабилност в Манджоу-го, който беше съвсем отскоро на политическата карта. Поне според армията установяването на северната и на северозападната граница можеше да почака. Военните печелеха време, като протакаха. Дори могъщата Квантунска армия се придържаше към този възглед и изчакваше. Така всичко беше оставено да се носи в морето на неяснотата. Но ако въпреки добре подготвените им планове някакво непредвидено събитие доведеше до война (а след година при Номинхе се случи точно това), ние щяхме да имаме нужда от карти, за да се сражаваме. И то не от обикновени цивилни карти, а от истински, бойни. За да водиш воина, ти трябват карти, по които да определиш къде да бъде тилът, къде е най-изгодно да разположиш артилерията, колко дни ще й трябват на пехотата, за да стигне дотам, откъде ще се снабдяваш с вода, колко зоб ти трябва за конете: огромно количество подробни сведения. Без такива карти просто не можеш да водиш съвременна война. Ето защо работата ни до голяма степен се припокриваше с работата на разузнаването и ние постоянно си разменяхме данни с разузнавачите на Квантунската армия и с тайните военни служби в Хайлар. Всички се познавахме, аз обаче не бях виждал никога дотогава този Ямамото. След пет дни подготовка поехме с влак от Синдзин за Хайлар. Оттам се качихме на камион, който мина покрай храма на ламите в Хандур, и пристигнахме в пограничната застава на Маджоу-го на река Халха. Не помня точно разстоянието, но беше към триста километра. Наоколо беше само пустиня, която се простираше докъдето поглед стига — в буквалния смисъл на думата. Работата ми изискваше да сверявам картата с някакви особености на местността, а нямаше с какво да сверявам, нямаше нищо, което да послужи за жалон. Единственото, което виждах, бяха бабунести тревясали могили, равният хоризонт и облаците, които се носеха по небето. Нямаше по какво да разбера къде на картата се намираме. Единственото, което можех да сторя, бе да налучквам по времето, което сме пътували. В такъв пустинен пейзаж понякога усещаш нещо като всепоглъщаща халюцинация, струва ти се, че ти като човек се разпадаш. Пространството наоколо е толкова необхватно, че ти става все по-трудно да запазиш вътрешно равновесие. Дали съм ясен? Съзнанието ти набъбва, изпълва всичко наоколо и толкова се разпростира, че вече не си в състояние да го удържиш закрепено към физическото тяло. Ето какво изживях насред монголската степ. Колко огромна беше тя! Приличаше по-скоро на океан, отколкото на пустиня. Слънцето изгряваше от изток, търкулваше се по празното небе и се гмуркаше на запад. Това бе единствената видима промяна. И в движението на слънцето долавях нещо, което не знам как да нарека: някаква необхватна вселенска любов. На граничната застава в Манджоу-го слязохме от камиона и се прехвърлихме на коне. Бяха ни подготвили всичко: четири ездитни коня плюс два за храната, водата и оръжието. Бяхме леко въоръжени. Ние с мъжа на име Ямамото носехме само пистолети. Хамано и Хонда имаха и пушки трийсет и осми модел и по две ръчни гранати. Всъщност командир на отряда беше Ямамото. Той взимаше всички решения и даваше заповеди. Тъй като поне привидно беше цивилен, по военен устав командващ офицер бях аз, но никой не се съмняваше, че между нас точно той е облечен във власт. Просто си беше такъв човек, а и макар да имах чин младши лейтенант, аз не бях нищо повече от писарушка без боен опит. Военните виждат у кого е истинската власт и се подчиняват на него. Освен това моите шефове ми бяха наредили да изпълнявам безусловно заповедите на Ямамото. Покорството ми пред него бе нещо, което надхвърляше обичайните правила и устав. Излязохме при река Халха и поехме покрай нея на юг. Тя беше придошла от топящия се сняг. Виждахме във водата едри риби. Понякога в далечината мяркахме и вълци. Може би бяха не чистокръвни вълци, а диви кучета, но пак си бяха опасни. Налагаше се всяка нощ някой да стои на пост, за да пази от тях конете. Виждахме и много птици, главно прелетни, връщаха се в Сибир. Обсъждахме с Ямамото особеностите на топографията. Проверявахме пътя по картата и си водехме бележки за всичко, привлякло вниманието ни. Освен тези служебни разговори обаче Ямамото почти не се обръщаше към мен. Пришпорваше мълком коня, хранеше се отделно от нас и лягаше да спи, без да казва и дума. Имах усещането, че не за пръв път е по тези места. Впечатляваше ме с удивително точни познания за местността, посоките и така нататък. След първите два дни път на юг без никакви произшествия Ямамото ме повика встрани и ми каза, че преди зазоряване ще се прехвърлим през река Халха. Това бе огромна изненада за мен. Отсрещният бряг се явяваше територия на Външна Монголия. Дори брегът, на който стояхме, бе опасен оспорван район. Външна Монголия твърдеше, че е в нейните граници, Манджоу-го имаше същите претенции и това водеше до постоянни въоръжени сблъсъци. Ако войските на Външна Монголия ни заловяха отсам реката, различните схващания на двете държави ни даваха някакво оправдание, макар и почти да нямаше опасност да се натъкнем на тях по това време на годината, когато заради топящите се снегове монголците почти не минаваха реката. Отсрещният бряг обаче бе съвсем друго. Там със сигурност имаше монголски патрули. Ако ни заловяха там, вече нямаше да имаме никакво оправдание. Щеше да бъде пределно ясно, че сме нарушили границата, което можеше да породи какви ли не политически проблеми. Щяха да ни застрелят на място и нашата държава нямаше да има право да протестира. Освен това офицерът, на когото бях на пряко подчинение, не ми беше намекнал по никакъв начин, че няма нищо нередно да прекосим границата. Беше ми наредено, разбира се, да се подчинявам на заповедите на Ямамото, аз обаче нямаше откъде да зная дали това предполага да извърша и такова тежко престъпление като нарушаването на държавната граница. Освен това, както вече казах, Халха бе придошла и беше много бурна, за да се прехвърлим през нея, да не говорим пък, че водата вероятно беше леденостудена. По това време на годината дори номадските племена не тръгваха да прекосяват реката. Те обикновено го правеха зиме, когато водата замръзнеше, или лете, когато нивото на реката спадаше и температурата на водата се покачваше. Когато напомних на Ямамото всичко това, той ме гледа известно време. После кимна няколко пъти. „Разбирам притесненията ви, че ще нарушим международната граница — рече ми Ямамото с донякъде покровителствен вид. — Съвсем естествено е като офицер, под чието командване има и други, да мислите за отговорността, която носите. Без основателна причина не бихте изложили на опасност живота на своите хора. Но оставете тези въпроси на мен. В този случай поемам цялата отговорност. Не съм в положение да се впускам в обяснения, но въпросът е изяснен на най-високо армейско равнище. Колкото до въпроса как ще се прехвърлим през реката, няма пречки. Има брод, където това е възможно. Армията на Външна Монголия е направила и обезопасила няколко такива брода. Подозирам, че и вие го знаете прекрасно. Самият аз съм прекосявал по този брод реката няколко пъти. Миналата година проникнах във Външна Монголия именно през това място. Не се притеснявайте.“ Беше прав за едно. Докато снегът се топеше, армията на Външна Монголия, която познаваше областта на пръсти, беше прехвърляла на отсамния бряг бойни части, макар и малко на брой. Бяха се погрижили да могат да пращат когато поискат такива отряди. А щом те можеха да прекосят реката, щом можеше да я прекоси и този Ямамото, за нас също не би трябвало да е невъзможно. Сега стояхме пред един от тези тайни бродове, вероятно проправени от войската на Външна Монголия. Беше прикрит умело и случаен човек надали щеше да го забележи. Плитчините от двете страни бяха съединени под повърхността на водата с дъсчен мост, прихванат с въжета, за да не го отнесе бързеят. И да хлътнеше мостът малко във водата, по него пак щяха да минат с лекота бронетранспортьори и други превозни средства. Разузнавателните самолети нямаше как да го видят под водата. Прекосихме силното течение на реката, като се държахме за въжетата. Пръв тръгна Ямамото — да се увери, че наоколо няма патрули на Външна Монголия, а ние го последвахме. Краката ни се вледениха от студената вода, но успяхме някак да се прехвърлим с конете на отсрещния бряг на река Халха. Той беше много по-висок и застанали на него, видяхме километри навътре в пустинята, откъдето бяхме дошли. Това е една от причините съветската армия да бъде в по-изгодно положение, когато накрая започна битката при Номинхе. Разликата във височините бе от огромно значение и за точността на артилерийския обстрел. При всички положения бях изумен колко различна е гледката, откриваща се от двата бряга на реката. Помня също колко много време мина, докато усетим отново крайниците си, вледенени от студената вода. Известно време не можех да си възвърна дори гласа. Но да ви призна, самото напрежение при мисълта, че съм на вражеска територия, бе достатъчно, за да забравя за студа. Пак тръгнахме на юг покрай реката. Тя течеше долу вляво от нас като змия, устремила се право напред. Малко след като се прехвърлихме през Халха, Ямамото ни каза да махнем всички отличителни знаци и ние се подчинихме. Досетих се, че те само ще ни усложнят положението, ако врагът ни залови. По тази причина смъкнах и офицерските ботуши и си сложих гамаши. Същата вечер тъкмо си правехме бивак, когато от далечината се приближи мъж, яздеше сам. Беше монголец. Те яздеха с необичайно високи седла и така се забелязваха лесно отдалеч. Когато го видя да се задава, сержант Хамано зареди пушката, но Ямамото му каза да не стреля. Без да казва и дума, Хамано свали бавно пушката. Четиримата продължихме да стоим и да чакаме мъжът да дойде по-близо. Носеше на гърба си съветска пушка, а на кръста — маузер. Беше с бакенбарди, носеше шапка със спуснати уши. Беше облечен в мръсна роба, каквато носят номадите, но от начина, по който се държеше, се виждаше, че е професионален войник. Слезе от коня и заговори на Ямамото на език, който според мен беше монголски. Поназнайвах руски и китайски, мъжът не говореше на тях, затова реших, че говори на монголски. Ямамото му отговаряше на неговия език. От това се уверих за кой ли път, че той е офицер от разузнаването. Ямамото ми каза: „Лейтенант Мамия, тръгвам с този човек. Не знам колко ще се бавя, но вие ме чакайте тук, като постоянно държите някого на пост, разбира се. Ако не се върна до трийсет и шест часа, предайте в щабквартирата. Пратете някого от хората си в заставата на армията на Манджоу-го.“ После се метна на коня и пое заедно с монголеца на запад. Тримата направихме бивака и хапнахме набързо. Не можехме да си сготвим или да запалим огън. В необхватната степ, докъдето поглед стига, нямаше нищо друго освен ниски дюни, които да ни прикриват, затова и най-тънката струйка дим щеше да доведе до залавянето ни. Опънахме палатки долу в заслона на дюните и вечеряхме сухари и консервирано студено месо. Щом слънцето се скри зад хоризонта, веднага се смрачи и небето се изпълни с невероятно много звезди. Докато лежахме на пясъка и си спомняхме премеждията от деня, се чуваше само тътенът на река Халха, примесен с воя на вълците. Сержант Хамано ми каза: „Май се оказахме на доста страшно място“, и аз, естествено, трябваше да се съглася с него. По това време ние тримата: аз, сержант Хамано и ефрейтор Хонда, се бяхме поопознали. Обикновено такъв опитен офицер като сержант Хамано би се присмивал и би държал на една ръка разстояние новак като мен, нашият случай обаче беше различен. Той ме уважаваше за образованието, което бях получил в невоенен колеж, а аз се стараех да му засвидетелствам уважение за бойния опит и трезвата преценка — не допусках старшинството да застава между нас. Намерихме бързо общ език и защото той беше от Ямагучи, а аз от района на Хирошима, недалеч от Ямагучи. Той ми разказваше за войната в Китай. Беше роден войник само с начално училище, но също имаше своите резерви към кървавата война на континента, която сякаш нямаше да свърши никога, и изразяваше мнението си открито пред мен. „Нямам нищо против да се сражавам — рече ми сержант Хамано. — Аз съм войник. И нямам нищо против да загина в битка за страната си, защото работата ми е такава. Но тази война, която водим сега, лейтенанте… просто не е справедлива. Това не е истинска война, където виждаш на предната линия лицето на врага и се биеш до последно. Ние напредваме, а неприятелят отстъпва без бой. После китайските войници смъкват униформите и се смесват с цивилното население, а ние дори не знаем кой всъщност е врагът. Така избиваме много невинни хора, уж изтребваме «дезертьори» и «остатъци от войската», после реквизираме храна. Нямаме друг избор, освен да крадем, защото предната линия се придвижва напред много бързо и доставките не могат да ни настигнат. И сме принудени да избиваме военнопленниците, защото няма къде да ги държим и с какво да ги храним. Не е хубаво това, лейтенанте. В Нанкин вършехме зверства. И то моята част. Хвърлихме десетки хора в един кладенец и метнахме подире им ръчни гранати. Нямам сили дори да говоря за някои от нещата, които сме правили. Казвам ти, лейтенанте, това е война, в която няма справедлива кауза. Това са просто две страни, които се избиват. И от всичко това страдат клетите селяни, които нямат нито политика, нито идеология. За тях няма Национална партия, няма маршал Чжан, няма Път на Осма китайска армия. Щастливи са, ако се нахранят. Знам как се чувстват тези хора: самият аз съм син на беден рибар. Обикновените хора превиват гръб от тъмно до тъмно и най-доброто, което могат да постигнат, е да не умрат от глад. Не вярвам, че избиването на тези хора ще донесе някаква полза за Япония.“ За разлика от сержант Хамано ефрейтор Хонда почти не говореше за себе си. Той беше, общо взето, тих човечец. Почти през цялото време ни слушаше, без да ни прекъсва и да изказва мнение. Но като казвам „тих“, не намеквам, че е бил потаен или потиснат. Просто рядко подхващаше пръв разговор. Вярно, това често ме караше да се питам какво ли му се върти в ума, но инак никак не ме дразнеше. Нещо в кроткия му нрав трогваше сърцата на хората. Той беше много спокоен и ведър. Каквото и да ставаше, лицето му не се променяше. Разбрах, че е от Асахикава, където баща му държал печатничка. Беше две години по-млад от мен и след като завършил гимназия, отишъл да помага на братята си, които работели в печатницата на бащата. Беше най-малкият от трима братя, най-големият от които бил убит преди две години в Китай. Обичаше да чете, всеки свободен миг гледаше да се свие някъде и да разлисти будистка книга. Както вече ви обясних, Хонда нямаше абсолютно никакъв боен опит, но само с една година обучение бе станал изключителен войник. Във всеки взвод винаги има по един-двама такива търпеливи и издръжливи воини, които изпълняват чинно задълженията си, без да роптаят, физически силни, с остра интуиция, те начаса разбират какво им казваш и изпълняват. Хонда беше такъв. И понеже беше обучаван за кавалерист, знаеше най-много за конете, затова се грижеше за шестте жребеца, които водехме с нас. И го правеше невероятно. Понякога ни се струваше, че усеща и най-дребните нужди на конете. Сержант Хамано веднага призна способностите на ефрейтор Хонда и без всякакво колебание го оставяше да се нагърбва с едно или друго. Та за такъв случайно подбран отряд постигнахме изключително висока степен на разбирателство. И именно защото не бяхме редовна част, си спестявахме уставните формалности. Чувствахме се толкова добре един с друг, сякаш ни бе събрала кармата. Точно заради това Хамано споделяше с мен неща, каквито сержант никога не би изрекъл пред офицер. „Я ми кажи, лейтенанте — рече ми той веднъж, — какво мислиш за този тип Ямамото?“ „Готов съм да се обзаложа, че е от тайните служби — отвърнах аз. — Всеки, който говори толкова свободно монголски, е професионалист. И познава на пръсти района.“ — „И аз така мисля. Отпърво ми се струваше, че може би е от разбойниците, от мародерите, свързани с висшето командване, но сега виждам, че не е. Познавам ги ония негодници. Надуват ти главата с празни приказки, половината от които са си съчинили. И бързо натискат спусъка. А този Ямамото не е случаен човек. Смелчага е. Сто на сто е от висшите офицери. Надушвам ги от километър. Подочух, че армията се опитвала да сформира секретна тактическа част от монголци, вербувани сред обучените от руснаците подразделения, и че са прехвърлили неколцина от нашите офицери, които да ръководят операцията. Ямамото може би е свързан с това.“ Ефрейтор Хонда стоеше малко по-встрани на пост, държеше пушката. Аз бях оставил браунинга до себе си, така че по всяко време да ми е подръка. Сержант Хамано си беше изул гетите и си разтриваше краката. „Това, разбира се, са само догадки — продължи той. — Монголецът, когото видяхме, може би е антисъветски настроен офицер от армията на Външна Монголия, който се опитва да установи тайно връзка с японските части.“ „Възможно е — съгласих се аз. — Но все пак внимавай какво говориш. Това може да ти струва главата.“ „Знам, лейтенанте, не съм чак толкова глупав. Споделям го само между нас. — Той ме озари с усмивка и пак стана сериозен. — Но ако е истина, положението си е напечено. Това може да означава война.“ Кимнах. Външна Монголия уж беше независима страна, всъщност обаче бе по-скоро сателитна държава, подчинена на Съветския съюз. С други думи, не се различаваше особено от Манджоу-го, където Япония държеше юздите на властта. Но както всички знаеха, във Външна Монголия имаше антисъветска фракция и благодарение на тайните си връзки с японската армия в Манджоу-го хора от нея бяха организирали няколко бунта. Ядрото на размирниците се състоеше от военни от монголската армия, недоволни от своеволията на съветските офицери, от земевладелци, които се противопоставяха на насилственото коопериране, и от свещеници лами, наброяващи над сто хиляди души. Единствената външна сила, към която антисъветската фракция можеше да се обърне за помощ, беше японската армия, разположена в Манджоу-го. Като азиатци те ни чувстваха по-близки, отколкото руснаците. Преди година, през хиляда деветстотин трийсет и седма, в столицата Улан Батор бе разкрит заговор за широкомащабно въстание и се проведе голяма чистка. Хиляди военни и свещеници лами бяха екзекутирани като контрареволюционни елементи, поддържащи тайни връзки с японската армия, но антисъветските настроения продължаваха да тлеят. Така че нямаше нищо странно японски офицер от разузнаването да прекоси река Халха и да осъществи тайно връзка с антисъветски настроен офицер от армията на Външна Монголия. За да осуети подобни връзки, монголската армия беше изпратила охранителни отряди, които постоянно обикаляха местността, отстояща на десетина-двайсет километра от границата с Манджоу-го, но територията бе прекалено голяма и те не бяха в състояние да я държат цялата под наблюдение. Дори и въстанието да успееше, бе очевидно, че съветската армия веднага ще се намеси и ще потуши контрареволюционната им дейност, а ако това се случеше, размирниците щяха да поискат помощ от японската армия, което щеше да се превърне в повод Квантунската армия да се намеси. Ако превземеше Външна Монголия, тя щеше да забие нож в гърба на руснаците, които се стремяха да развият Сибир. Дори и генералният щаб към императора да се опиташе да я възпре, командването й нямаше да допусне да му се изплъзне такава възможност. Това щеше да доведе не до пограничен сблъсък, а до истинска война между Съветския съюз и Япония. Ако такава война избухнеше на границата между СССР и Манджурия, Хитлер щеше да отговори, като нахлуе в Полша и Чехословакия. Точно това имаше предвид сержант Хамано, когато спомена, че има опасност да започне война. На другата сутрин слънцето изгря, а Ямамото още не се беше върнал. Падна ми се аз последен да стоя на пост. Взех пушката на сержант Хамано, седнах на една по-висока дюна и загледах източното небе. Изгревът в Монголия беше изумителен. На хоризонта в миг се появи едва забележима черта, увиснала в мрака, после чертата започна да се мести нагоре, все по-нависоко и по-нависоко. Някаква огромна ръка сякаш се пресягаше от небето и бавно вдигаше от лицето на земята булото на нощта. Гледката беше невероятна, както вече казах, беше наистина величествена и аз с ограничените си човешки сетива не можех да я разбера докрай. Докато седях и гледах, ме обзе чувството, че самият живот изтича от мен и се превръща в нищо. Тук нямаше и следа от незначителните човешки дела. Същото се беше случвало стотици милиони, не, стотици милиарди пъти още от времето, когато на земята не е имало и подобие на живот. Забравих, че съм на пост, и загледах като омагьосан раждането на деня. След като цялото слънце се показа над хоризонта, запалих цигара, отпих глътка вода от манерката и отидох по малка нужда. После се замислих за Япония. Представих си родния град в началото на май: уханието на цветята, бълбукането на реката, облаците в небето. Приятелите от едно време. Семейството. Меката сладост на топлите оризови топки, увити в дъбови листа. Не обичам сладко, но още помня колко ми се ядеше онази сутрин mochi. Тогава бях готов да дам половингодишната си заплата, само и само да вкуся оризова сладка. И докато си мислех за Япония, ме обзе чувството, че съм бил изоставен на края на света. Защо трябваше да излагаме на риск живота си и да се сражаваме за това голо парче земя, което нямаше никаква военна и стопанска стойност, за тази необятна пустош, където не вирееше нищо освен рядка трева и хапещи насекоми? Бях готов да се сражавам и да умра за родината си. Но не виждах никакъв смисъл да жертвам единствения си живот за този гола земя, където никога нямаше да покълне и едно-единствено зрънце.

Ямамото се върна призори на другия ден. И онази сутрин се падна на мен да стоя последен на пост. Реката беше зад мен, гледах на запад, когато чух отзад нещо като приглушено цвилене. Извърнах се рязко, но не видях нищо. Взрях се с насочено оръжие в посоката, откъдето бе дошъл звукът. Преглътнах и звукът в гърлото ми бе достатъчен, за да ме уплаши. Пръстът ми върху спусъка трепереше. Никога не бях стрелял по човек. Но след няколко секунди иззад билото на една дюна се появи кон и на него Ямамото. Без да свалям пръст от спусъка, се огледах, ала не видях никого — нито монголеца, дошъл да вземе Ямамото, нито вражески войници. В небето висеше голяма бяла луна, стори ми се като прокоба. Ямамото явно беше ранен в лявата ръка. Носната кърпа, която беше омотал на нея, беше наквасена с кръв. Събудих ефрейтор Хонда, за да се погрижи за коня. Очевидно идваше отдалеч и бе препускал като бесен: беше запенен и едвам дишаше. Хамано застъпи на пост вместо мен, а аз извадих аптечката и се заех с раната на Ямамото. „Куршумът излезе, раната вече не кърви“, обясни ми той. И беше прав: куршумът не беше засегнал костта и бе разкъсал само месото. Махнах кърпата, промих раната със спирт и сложих нова превръзка. Ямамото дори не трепна, въпреки че над горната му устна изби пот. Пи дълго вода от манерката, запали цигара и дръпна с видима наслада от дима. После взе браунинга, стисна го под мишница и зареди в пълнителя три патрона. „Тръгваме незабавно, лейтенант Мамия — рече ми Ямамото. — Прехвърляме се през река Халха и потегляме към наблюдателния пост на армията на Манджоу-го.“ Почти без да разговаряме, събрахме набързо нещата, яхнахме конете и поехме към брода. Не попитах Ямамото как и от кого е бил прострелян. Нямах право да питам, а и да бях попитал, той надали щеше да ми каже. По онова време единственото, което ми се въртеше в главата, бе да се махна част по-скоро от вражеската територия, да прекося река Халха и да изляза на сравнително безопасния отсрещен бряг. Яздехме мълком, като пришпорвахме конете през тревистата равнина. Никой не говореше, всички мислехме за едно: дали ще успеем да преминем реката. Ако някой монголски патрул излезе при брода, с нас е свършено. Беше изключено да победим в битка. Помня, под мишниците ми направо течеше пот. „Кажете, лейтенант Мамия, ранявали ли са ви някога?“, попита Ямамото, след като дълго язди в мълчание. „Никога“, отвърнах аз. „А стреляли ли сте по човек?“ „Никога“, повторих аз. Нямам представа какво впечатление са му направили отговорите ми, нито защо той ме пита такива неща. „Тук има документ, който трябва да бъде предаден в генералния щаб — рече ми той и сложи ръка на чантата върху седлото — Ако не може да бъде предаден, трябва да се унищожи: да се изгори, да се закопае, все едно, но при никакви обстоятелства не бива да попада във вражески ръце. При никакви обстоятелства. Много, много важен е.“ „Разбрах“ — рекох му аз. Ямамото ме погледна в очите. „Ако нещата тръгнат на зле, първото, което трябва да направите, е да ме застреляте. Без да се колебаете. Ако мога да го направя сам, ще го направя. Но може и да не успея с тази ръка. При всички положения трябва да ме застреляте. И се постарайте да ме убиете.“ Кимнах, без да казвам нищо.

Когато малко преди мръкнало излязохме при брода, страхът, който бях усещал през цялото време, се оказа съвсем основателен. Там беше разположен малък отряд на Външна Монголия. Ние с Ямамото се качихме на една от по-високите дюни и разгледахме войниците с бинокъла. Видяхме осем мъже, не бяха много, но за граничен патрул бяха доста въоръжени. Един носеше лека картечница, имаше и тежка, качена на възвишение. Сочеше към реката и около нея бяха наслагани чували с пясък. Отрядът очевидно се бе разположил тук, за да ни попречи да се прехвърлим на отсрещния бряг. Войниците бяха опънали палатки край реката и бяха вързали наблизо десетте си коня. Очевидно нямаше да мръднат оттук, докато не ни заловят. „Няма ли друго място, откъдето да минем?“, попитах аз. Ямамото свали бинокъла и ме погледна, сетне поклати глава. „Има, но е много далеч. Две дни път с кон. Не разполагаме с толкова време. Трябва да минем оттук, каквото и да ни струва това.“ „Значи ще се прехвърлим през нощта?“ — „Точно така. Ще оставим конете тук. Ще застреляме постовия, другите сигурно ще спят. Не се притеснявайте, реката ще заглуши всички шумове. Аз ще имам грижата за постовия. Дотогава не можем да сторим нищо, хайде да поспим и да починем, докато имаме възможност.“ Определихме три часа призори за начален час на операцията по прехвърлянето. Ефрейтор Хонда свали всички неща от конете, отведе ги малко встрани и ги пусна. Изровихме дълбока дупка и закопахме излишните боеприпаси и храна. Всеки от нас можеше да носи само манерката, храна за един ден, оръжие и няколко патрона. Ако монголците с тяхната значително по-голяма огнева мощ ни заловяха, нямаше да победим никога, колкото и боеприпаси да носехме. Сега трябваше да поспим, защото, прехвърлехме ли се през реката, не се знаеше кога ще имаме възможност да подремнем. Ефрейтор Хонда трябваше да застане пръв на пост, сержант Хамано щеше да застъпи след него. Ямамото се просна в палатката и моментално заспа. Очевидно не беше мигнал през цялото това време. До главата му беше оставена кожената чанта, където той бе прибрал важния документ. Малко след него заспа и Хамано. Всички бяхме изтощени, но аз бях много притеснен, сън не ме ловеше. Лежах дълго, страшно ми се спеше, ала постоянно си представях как убиваме постовия и после, докато прекосяваме реката, ни засипва картечен огън. Дланите ми бяха мокри от пот, слепоочията ми туптяха. Не бях сигурен, че когато стане време, ще се държа както подобава на офицер. Изпълзях от палатката и отидох да седна до ефрейтор Хонда, който бдеше на пост. „Знаеш ли, Хонда, вероятно ще умрем тук“, рекох му аз. „Трудно е да се каже“, отвърна той. Известно време и двамата мълчахме. В отговора му обаче имаше нещо, което ме смути, някаква нотка на несигурност. Никога не съм имал силна интуиция, ала въпреки това долових, че с мъглявите си думи Хонда е искал да прикрие нещо. Реших да поразпитам. „Ако имаш да им казваш нещо, не го премълчавай — подканих го аз. — Това може би е последният път, когато разговаряме, отпусни се.“ Той прехапа долна устна и прокара длан по пясъка при краката си. Усетих, че се бори с противоречивите си чувства. „Лейтенант — рече ми Хонда след малко. Погледна ме право в очите. — От четиримата нас тук ти ще живееш най-дълго, много по-дълго, отколкото си представяш. Ще умреш в Япония.“ Беше мой ред да го погледна. Той продължи: „Сигурно се питаш откъде знам, но това е нещо, което дори аз не мога да обясня. Просто знам.“ „Да не си медиум?“ — „Може да съм и такъв, макар че думата не пасва на онова, което изпитвам. Прекалено гръмка е. Както вече казах, просто знам, и толкоз.“ — „Винаги ли е било така?“ „Винаги — потвърди убедено Хонда. — Макар и да го крия още от времето, когато пораснах достатъчно, за да съм наясно какво се случва. Сега обаче, лейтенанте, въпросът е на живот и смърт и понеже ти сам попита, ти казвам истината.“ „Ами другите? И за тях ли знаеш какво ще им се случи?“ Хонда поклати глава. „Някои неща знам, други — не. Но за теб, лейтенанте, вероятно е по-добре да не знаеш. Нахално е човек като мен да казва такива високопарни неща на теб, висшиста, съдбата на даден човек обаче е нещо, което виждаш вече след като тя е станала минало, а не когато е бъдеще. По отношение на тези неща имам известен опит. А ти не.“ — „Но все пак твърдиш, че няма да умра тук, така ли?“ Той загреба шепа пясък и го остави да изтече между пръстите му. „Мога да ти кажа само толкова, лейтенанте. Няма да умреш тук, на този континент.“ Искаше ми се да поговорим още за това, ефрейтор Хонда обаче не пожела да каже и дума повече. Явно беше погълнат от собствените си мисли. Държеше пушката и гледаше вторачено необятната равнина. Каквото и да кажех, то сякаш не достигаше до него. Върнах се при ниската палатка в заслона на дюната, легнах до сержант Хамано и затворих очи. Този път сънят ме обори, дълбок сън, който направо ме дръпна за краката и ме отнесе на морското дъно.

13.Дългата история на лейтенант Мамия: част втора

— Събудих се от метално щракване на предпазител на пушка. Дори и да е потънал в дълбок сън, никой боец по време на война не би пропуснал този звук. Той е… как ли да се изразя, по-особен, студен и тежък като смъртта. Почти инстинктивно посегнах за браунинга, ала веднага последва ритник по слепоочието ми и ударът ме заслепи. След като овладях дишането си, отворих очи съвсем малко, колкото да видя кой ме е ритнал. Мъжът се бе навел да вземе браунинга. Вдигнах бавно глава и забелязах, че към лицето ми са насочени дулата на две пушки. Зад тях стояха двама монголски войници. Бях сигурен, че съм заспал в палатка, но сега палатката я нямаше и над мен блестеше осеяното със звезди небе. Друг монголски войник беше насочил лека картечница към главата на Ямамото, който лежеше до мен и не помръдваше, сякаш си пазеше силите или беше наясно, че е безсмислено да се съпротивлява. Монголците бяха облечени в дълги шинели и носеха бойни шлемове. Двама бяха насочили към нас с Ямамото големи фенери. Отначало не разбрах какво става: сънят ми бе прекалено дълбок, стъписването — прекалено голямо. Но при вида на монголските войници и на лицето на Ямамото се разсеяха всички съмнения: палатката ни е била открита, преди да успеем да се прехвърлим по брода. Тогава ми хрумна да се запитам какво ли е станало с Хонда и Хамано. Извърнах много бавно глава, за да се огледам, но и двамата ги нямаше. Или вече бяха убити, или бяха успели да избягат. Това вероятно бяха мъжете от патрула, който бяхме забелязали. Не бяха много и бяха въоръжени с лека картечница и пушки. Командир им беше набит сержант, единственият, който носеше истински армейски ботуши. Именно той ме беше изритал. Наведе се и взе кожената чанта, която Ямамото държеше до главата си. Отвори я, погледна вътре, после я обърна и я изтръска. На земята падна само пакет цигари. Направо не можех да повярвам. Бях видял с очите си как Ямамото прибира документа в чантата. Беше го извадил от джоба на седлото, беше го сложил в кожената чанта, а нея беше оставил до главата си. Ямамото направи усилие да запази самообладание, аз обаче забелязах как изражението му в миг се променя. Явно нямаше представа какво е станало с документа. Но каквото и да беше обяснението, на Ямамото очевидно му олекна много, че документът е изчезнал. Както ми беше казал, най-важното бе той да не попада във вражески ръце. Войниците струпаха на земята всичките ни вещи и ги огледаха най-внимателно, но не намериха нищо интересно. После ни съблякоха и претърсиха джобовете. Разпориха с щиковете дрехите и мешките, но не откриха документи. Взеха ни цигарите и писалките, часовниците, портфейлите и бележниците и си ги прибраха в джобовете. Пробваха един по един обувките ни и ако им ставаха, ги взимаха. Скараха се кой какво да прибере, но сержантът не ги спря. Реших, че сигурно монголците винаги взимат вещите на военнопленниците и на загиналите от противниковия лагер. Сержантът взе само часовника на Ямамото и остави подчинените му да се разправят за останалите неща. Пистолетите, боеприпасите, картите, компасите и биноклите се озоваха в чувал, явно щяха да ги пратят на командването в Улан Батор. После ни завързаха със здраво тънко въже. Отблизо монголските войници смърдяха на отдавна нечистена конюшня. Униформите им бяха опърпани, мръсни, с кал, прах и петна от храна, направо беше невъзможно да определиш какви са били на цвят. Обувките им бяха целите на дупки и се разпадаха — в буквалния смисъл на думата. Не беше чудно, че пробват нашите. Лицата на повечето бяха жестоки, зъбите им бяха развалени, косата им бе дълга и чорлава. Приличаха по-скоро на разбойници и обирджии, отколкото на войници, но от съветското оръжие и звездите по отличителните знаци се разбираше, че са от редовната армия на Монголската народна република. Лично на мен, разбира се, ми се струваше, че като военен отряд нямат никаква дисциплина и боен дух. Монголците са издръжливи, добри войници, но не стават за съвременна война, където се искат обединени, съгласувани действия. Нощта беше леденостудена. Докато гледах как дъхът на монголските войници излиза на бели валма, които изчезват в мрака, имах чувството, че някаква странна грешка ме е запратила в пейзажа на чужд кошмар. Не ми се вярваше, че го изживявам. Наистина беше кошмар, но едва след време щях да осъзная, че беше само началото на невъобразим кошмар. След малко един от монголските войници изникна от мрака — влачеше нещо тежко. Грейнал в усмивка, метна домъкнатото на земята до нас. Беше трупът на Хамано. Той беше бос, някой вече му беше взел обущата. Войниците му смъкнаха дрехите и огледаха всичко, което намериха по джобовете. Към часовника, портфейла и цигарите му се протегнаха ръце. Мъжете си поделиха цигарите и запалиха, докато претърсваха портфейла. Извадиха няколко банкноти от Манджоу-го и снимка на жена, вероятно майката на Хамано. Командващият офицер каза нещо и взе парите. Снимката беше метната на земята. Някой от монголските войници очевидно се бе прокраднал зад Хамано и докато той е стоял на пост, му беше прерязал гърлото. Те първи бяха направили с нас онова, което ние възнамерявахме да направим с тях. По зейналата рана имаше яркочервена кръв, която обаче беше твърде малко за такава голяма рана — вероятно вече беше изтекла. Един от войниците извади от калъфа на колана си нож с извито острие, дълго към петнайсет сантиметра. Размаха го пред лицето ми. За пръв път виждах нож с такава странна форма. Сякаш беше със специално предназначение. Войникът го прокара пред гърлото си и изсвири през зъби. Някои от останалите се засмяха. Ножът очевидно беше негов собствен и не му беше даден от армията. Всички имаха втъкнати в коланите си дълги щикове, само този човек носеше извит нож и очевидно бе прерязал с него гръкляна на Хамано. След като го размаха чевръсто няколко пъти, го прибра в калъфа. Без да казва и дума, Ямамото погледна към мен, като завъртя само очите си. Това трая всичко на всичко един миг, ала аз веднага разбрах какво се опитва да ми каже: дали ефрейтор Хонда е успял да избяга? Въпреки суматохата и ужаса и аз си мислех за същото: къде е ефрейтор Хонда? Ако се беше изплъзнал от внезапното нападение на частта на Външна Монголия, още имаше някакъв, макар и съвсем малък шанс за нас — въпросът какво би могъл да направи Хонда сам беше доста потискащ, но и най-малката надежда си струваше. Държаха ни цяла нощ вързани и повалени на пясъка. Оставиха да ни пазят двама войници, един с лека картечница и един с пушка. Другите се поотдалечиха — пушеха, говореха си и се смееха, явно доволни, че са ни заловили. Двамата с Ямамото не проронихме и дума. Там дори през май призори температурата падаше под нулата. Помислих си, че ще премръзнем до смърт, както лежим голи на земята. Но студът беше нищо в сравнение с ужаса, който изпитвах. Нямах представа какво ни чака. Тези мъже бяха най-обикновен патрул, вероятно не разполагаха с власт да решават какво да правят с нас. Бяха длъжни да чакат заповед. Което означаваше, че сигурно няма да ни убият още сега. После обаче не се знаеше какво ще става. Ямамото определено беше шпионин, а аз бях заловен заедно с него, значи му бях съучастник. При всички положения нямаше да ни се размине току-така. Малко след изгрев-слънце някъде от далечното небе се чу звук като боботене на самолетен двигател. Накрая в полезрението ми изникна сребрист корпус. Беше съветски разузнавателен самолет с отличителните знаци на Външна Монголия. Самолетът направи няколко кръга над нас. Войниците му замахаха и в отговор той наклони крило. После се приземи на голата равнина, запращайки във въздуха облаци пясък. Пръстта беше твърда, теренът не беше хълмист и благодарение на това бе сравнително лесно излитането и приземяването без писта. Поне според мен бяха използвали за тази цел мястото многократно. Един от войниците яхна кон и препусна заедно с още два коня към самолета. Когато се върнаха, на другите два жребеца яздеха, както личеше, висши офицери. Единият беше руснак, другият — монголец. Предположих, че патрулът се е свързал по радиостанцията с главното командване, за да съобщи, че са ни заловили, и двамата офицери са пристигнали от Улан Батор, за да ни разпитат. Очевидно бяха от разузнаването. Бях чувал, че предишната година Главното политическо управление на СССР всъщност е стояло зад масовите арести и чистката сред вражески елементи. И двамата офицери бяха облечени в безупречни униформи и бяха гладко обръснати. Руснакът бе в нещо като офицерски шинел, препасан с колан. Ботушите му бяха лъснати до блясък. Мъжът беше слаб, но не много висок за руснак, вероятно беше към трийсетгодишен. С високо чело, тесен нос и светлорозова кожа, носеше очила с телени рамки. Общо взето, доста безличен. Набитият, нисък мургав монголец приличаше до него на малък мечок. Той дръпна встрани сержанта и тримата разговаряха известно време. Досетих се, че офицерите са му поискали подробен отчет. Сержантът занесе чувала с нещата, които бяха иззели от нас, и им ги показа. След като ги огледа едно по едно много внимателно, руснакът ги върна в чувала. Каза нещо на монголеца, който го предаде на сержанта. После извади от горния си външен джоб табакера и я поднесе и на двамата. След като запалиха по цигара, продължиха да разговарят. Руснакът няколко пъти удари с десен юмрук по лявата си длан. Изглеждаше ядосан. Офицерът монголец стоеше свъсен с кръстосани ръце, а сержантът току клатеше глава. Накрая руският офицер дойде с нехайна крачка при мястото, където лежахме на земята. „Пуши ли ви се?“, попита на руски. Както вече казах, бях учил в колежа руски и общо взето, схващах говоримия език, но се престорих, че не разбирам, за да не си навличам неприятности. „Не, благодаря“, отвърна Ямамото на добър руски. „Чудесно — продължи офицерът от съветската армия. — Ще стане по-бързо, ако разговаряме на руски. — Свали си ръкавиците и ги пъхна в джоба. На лявата му ръка проблясваше тънка златна халка. — Както със сигурност знаете, търсим едно нещо. Търсим го много усилено. И знаем, че то е у вас. Не питайте откъде, просто знаем. Но сега то не е у вас. Което, логично погледнато, означава, че сте го скрили, преди да ви заловят. Не сте го пренесли там — посочи река Халка. — Никой не я е прекосявал. Значи писмото е на отсамната страна, скрито е някъде. Разбрахте ли какво ви казах дотук?“ Ямамото кимна. „Разбрах — потвърди той, — но не знаем нищо за никакво писмо.“ „Добре тогава — рече безизразно руснакът. — В такъв случай имам към вас един малък въпрос. Какво правите тук? Както знаете, това е територия на Монголската народна република. С каква цел сте проникнали в чужди земи? Искам да чуя вашето обяснение.“ „Съставяхме карти — отвърна Ямамото. — Аз съм цивилен, работя в картографска фирма, а този човек тук и онзи, убитият, ми бяха нещо като охрана. Знаехме, че от тази страна на реката започва вашата територия, и съжаляваме, че сме прекосили границата, но не смятаме, че сме я нарушили. Просто искахме да огледаме местността от върха на платото, което се намира на отсамния бряг.“ Макар изобщо да не бе развеселен, руският офицер се подсмихна. „Съжалявате ли? — повтори бавно той. — Да, естествено. Искали сте да огледате местността от платото. Да, естествено. От високото винаги се вижда по-добре. Съвсем логично. — Известно време той гледа облаците в небето. После пак извърна очи към Ямамото, поклати бавно глава и въздъхна. — Де да можех да ви повярвам! Колко по-добре щеше да бъде за всички нас. Де да можех да ви потупам по рамото и да кажа: «Да, да, разбирам, а сега бягайте, прекосете реката и се прибирайте, а в бъдеще внимавайте повече.» Де да можех да го направя! Но за жалост не мога. Защото знам кой сте. Знам и какво правите. Имаме приятели в Хайлар точно както вие имате приятели в Улан Батор. — Той извади ръкавиците от джоба си, сгъна ги наново и пак ги прибра. — Да ви призная, нямам личен интерес да ви причинявам болка или да ви убивам. Ако просто ми дадете писмото, няма да имам повече работа с вас. По моя заповед ще ви освободят незабавно. Ще се прехвърлите през реката и ще се приберете у дома. Останалото е наша вътрешна работа. Няма нищо общо с вас.“ Най-сетне се постоплих от светлината на слънцето, идваща откъм изток. Нямаше вятър, по небето се носеха няколко бели, ясно очертани облака. Последва дълго, много дълго мълчание. Никой не казваше и дума. Руският офицер, монголският офицер, мъжете от патрула, Ямамото — всички мълчаха. Още на мига, когато ни бяха заловили, Ямамото като че ли се беше примирил, че ще умре, лицето му нищо не изразяваше. „Вие двамата… почти със сигурност… ще умрете тук — продължи руснакът, като натъртваше върху думите, сякаш говореше на деца. — И смъртта ви ще бъде ужасна. Те… — руснакът погледна към монголските войници. Едрият, който държеше картечницата, ми се озъби в усмивка. — Те обичат да убиват по начини, които предполагат големи изтезания и въображение. Още от времето на Чингис хан монголите си умират да измислят особено жестоки начини, по които да умъртвяват хората. На нас, руснаците, това ни е познато до болка. То влиза в уроците ни по история в училище. Учим какво са причинили на руските хора, когато са нахлули в страната ни. Изтребили са милиони. Ей така, без причина. В Киевска Русия са заловили стотици почтени люде и са ги избили наведнъж. Знаете ли тази история? Настлали са върху руснаците големи дебели дъски, а отгоре са си направили пиршество, смазвайки ги с тежестта си. На нормален човек не би му хрумнало такова нещо, нали? Искало се е време и добра подготовка. Кой друг би си направил труда? Но те са го извършили. Защо? Защото така са се забавлявали. И досега се забавляват с такива неща. Веднъж съм ги виждал какво правят. Въобразявах си, че съм се нагледал на какви ли не ужасии, но тогава, казвам ви, загубих апетит. Разбирате ли какво ви казвам? Или говоря много бързо?“ Ямамото поклати глава. „Чудесно — продължи руснакът. Пак замълча и се прокашля. — Сега вече ще ми е за втори път. И до довечера може да си възвърна апетита. Но ако е възможно, предпочитам да избегна излишните убийства. — Той захвана ръце зад гърба си и известно време гледа небето. После извади ръкавиците си и стрелна с очи самолета. — Хубаво време — отбеляза руският офицер. — Пролет. Още е малко студено, но пак е приятно. Щом стане по-топло, и се появяват комари. Ужасни комари. Точно така, през пролетта е много по-приятно, отколкото през лятото. — Отново извади табакерата, захапа цигара и я запали с клечка кибрит. Дръпна бавно от тютюневия дим, пак така бавно го издуха. — Ще ви попитам повторно: още ли твърдите, че не знаете нищо за писмото?“ Ямамото пророни само една дума: „Нет.“ „Добре тогава — каза руснакът. — Добре.“ После обясни нещо на монголски на офицера монголец. Той кимна и излая към войниците някаква заповед. Те донесоха няколко пръта и се заеха да ги острят с щиковете — бързо ги превърнаха в колове. На отмерени с крачки разстояния ги забиха с камъни в земята, така че се образува квадрат. Цялата тази подготовка им отне двайсетина минути, аз обаче нямах никаква представа какво правят. Руснакът каза: „За тях доброто изтезание е като добрата храна. Колкото по-дълго го подготвят, толкова повече наслада им доставя. Не е трудно просто да убиеш някого — стреляш веднъж с пистолета, и готово. Но няма да е интересно“, отсъди той и прокара върховете на пръстите си по гладката си брадичка. Развързаха Ямамото и го отведоха в отбелязания с коловете участък. Там му завързаха ръцете и краката за четирите кола. Проснаха го чисто гол на земята, по тялото му имаше няколко подлютени рани. „Както знаете, тези хора са овчари — продължи руският офицер. — А овчарите използват овцете за много неща: ядат месото им, стрижат вълната, дерат кожата. Според тях овцата е съвършеното животно. Прекарват с овцете дните си, целия си живот. Умеят да дерат с голям майсторлък кожата. От нея изработват юрти и облекло. Виждали ли сте как го правят?“ „Убийте ме и да приключваме“, подкани го Ямамото. Руснакът поразтърка длани и каза: „Не се безпокойте. Със сигурност ще ви убием. Гарантирам ви. Може и да отнеме известно време, но ще умрете. Не се притеснявайте. Намираме се в необятната пустиня, докъдето поглед стига, няма нищо. Освен време. Безкрайно много време. А има много неща, които искам да ви кажа. Колкото до смъкването на кожата: във всяка група има поне един специалист, поне един професионалист, който знае всичко за дрането, човек с изумителни умения. При него смъкването на кожата е цяло изкуство. Прави го светкавично, с такава бързина и вещина, та си мислиш, че съществото, чиято кожа смъква, така и не забелязва какво става. Това обаче е невъзможно. — Той извади за кой ли път от горния си джоб табакерата, премести я в лявата си ръка и почука по нея с пръстите на дясната. — Одираният жив изпитва ужасна болка. Невъобразима. И смъртта настъпва неимоверно бавно. Става от кръвозагуба, но за това се иска време.“ Той щракна с пръсти. Офицерът монголец излезе напред. Извади от джоба на униформата нож в калъф. Беше със същата форма като ножа, с който онзи войник беше замахнал, все едно прерязва гърло. Измъкна го от калъфа и го вдигна. Острието проблесна на сутрешното слънце с матова бяла светлина. „Този човек е един от професионалистите, за които ви споменах — обясни руският офицер. — Погледнете ножа. Внимателно. Много особен е, пригоден е специално за дране на кожа и е измайсторен изключително добре. Острието е тънко и остро като бръснач. А умението, с което тези хора изпълняват задачата, е изключително високо. Така де, дерат животни от хилядолетия. Смъкват кожата на човек така, както вие белите праскова. Красиво, без една-едничка драскотина. Да не би случайно да говоря прекалено бързо?“ Ямамото не каза нищо. „Дерат кожата постепенно — продължи руснакът. — Трябва да работят бавно, ако искат да смъкнат кожата добре, без драскотини. Ако междувременно решите да кажете нещо, много ви моля, дайте знак и тогава няма да се налага да умирате. Нашият човек тук го е правил доста пъти и винаги е успявал да накара другия да проговори. Имайте го предвид. Колкото по-бързо спрем, толкова по-добре и за двамата.“ Както държеше ножа, монголецът с вид на мечка погледна Ямамото и се ухили. И до ден-днешен помня усмивката му. Сънувам я. Не мога да я забравя. Веднага след това той се зае със задачата. Неговите хора притискаха с ръце и колене Ямамото към земята, докато той започна да го дере изключително внимателно. Наистина все едно белеше праскова. Не издържах на гледката. Стиснах очи. Но един от войниците ме удари с приклада. Продължи да ме удря, докато не ги отворих отново. Това обаче нямаше особено значение, и със затворени, и с отворени очи чувах гласа на Ямамото. В началото той понасяше болката, без дори да трепне. Но не след дълго започна да пищи. Никога дотогава не бях чувал такъв писък: сякаш не беше от този свят. Мъжът започна, като направи разрез върху рамото на Ямамото и захвана да смъква кожата от горе на долу — бавно, внимателно, едва ли не с любов. Както беше казал и руският офицер, бе нещо като произведение на изкуството. Ако не бяха писъците, човек не би и помислил, че всичко това е съпътствано с болка. Но от писъците се разбираше колко чудовищна е болката. Не след дълго цялата кожа по дясната ръка на Ямамото бе смъкната на едно-единствено тънко парче. Дерачът я връчи на мъжа до него, който я опъна между пръстите си и тръгна да обикаля от човек на човек — да я видят и те. От кожата продължаваше да капе кръв. После офицерът се зае с лявата ръка на Ямамото и повтори всичко отначало. След това одра двата крака, отряза члена и тестисите и махна ушите. Сетне одра главата, лицето и всичко останало. Ямамото загуби съзнание, пак се съвзе и отново изпадна в несвяст. Щом припаднеше, писъците заглъхваха, после екваха отново. Ала гласът му ставаше все по-слаб и накрая утихна съвсем. През цялото време руският офицер чертаеше с тока на ботуша си по земята безсмислени заврънкулки. Монголските войници наблюдаваха ставащото, без да продумват. Лицата им си оставаха безучастни, по тях не се четеше нищо, нито отвращение, нито вълнение, нито стъписване. Гледаха одирането на Ямамото със същия вид, с който ние по време на разходка се заглеждаме в някоя строителна площадка. През това време аз не преставах да повръщам. Отново и отново. Продължих да повръщам и когато ми се струваше, че в стомаха ми не е останало нищо. Накрая монголският офицер с вид на мечок вдигна кожата от тялото на Ямамото, която бе одрал най-старателно. Дори зърната на гърдите си стояха непокътнати. Това бе най-ужасното нещо, което бях виждал дотогава. Някой взе от офицера кожата и я опъна да се изсуши, както се опъва чаршаф. На земята остана да лежи трупът на Ямамото — кървава червена плът без никаква кожа. Най-ужасно беше лицето му. Върху червеното пихтиесто месо зееха две големи бели очни ябълки. Устата с оголени зъби беше зинала като за вик. Там, откъдето бе срязан носът, бяха останали само две дупчици. Отдолу бе море от кръв. Руският офицер се изплю на земята и ме погледна. После извади от джоба си носна кърпа и си избърса устата. „Той не знаеше нищо, нали? — попита руснакът и прибра кърпата. Гласът му прозвуча малко по-глухо отпреди. — Ако знаеше, щеше да проговори. Жалко. Но поне беше професионалист. Рано или късно щеше да го застигне гадна смърт. Беше си неминуемо. А щом той не знаеше нищо, няма как вие да знаете. — Той захапа цигарата и драсна клечка кибрит. — Това означава, че вече сте безполезен за нас. Няма смисъл да ви изтезаваме с надеждата да изтръгнем нещо. Няма смисъл да ви държим жив като военнопленник. Искаме да приключим с тази история, без да се разчува. Ако ви заведем в Улан Батор, може да се получат усложнения. Най-доброто, разбира се, е още тук да ви застреляме на място, после да ви погребем или да ви изгорим и да хвърлим праха в река Халха. Какво по-лесно! Не сте ли съгласен? — той впи очи в мен. Продължавах да се правя, че не разбирам. — Вероятно не знаете руски. Само си губя времето да ви обяснявам. Ами да. Все едно си говоря сам. Затова ме чуйте. Все пак имам добри новини за вас. Реших да не ви убивам. Възприемете го като малка проява на покаяние, задето въпреки желанието си убих вашия приятел — оказа се безпредметно. Днес всички се нагледахме на смърт. Едно убийство на ден е повече от достатъчно. И така, няма да ви убия. Вместо това ще ви дам шанс да оцелеете. Ако имате късмет, може да се измъкнете жив. Вероятността, разбира се, е твърде малка. Дори почти никаква. Но все пак има някаква вероятност. Във всеки случай си е за предпочитане пред това да те одерат жив. Нали?“ Руснакът вдигна ръка и повика монголския офицер. Той тъкмо беше измил много старателно ножа с вода от манерката и сега го остреше о един камък. Войниците бяха опънали на земята парчетата от кожата на Ямамото и застанали до тях, обсъждаха нещо. Очевидно обменяха мнения за тънкостите в техниката на дране. Монголският офицер прибра ножа в калъфа, пъхна го в джоба на униформата си и чак тогава дойде при нас. Гледа ме известно време в лицето, сетне се извърна към своя колега — другия офицер. Руснакът му каза няколко изречения на монголски, мъжът кимна безизразно. Един от войниците докара два коня. „Сега се връщаме в Улан Батор — обясни ми руснакът. — Неприятно ми е, че се прибирам с празни ръце, но какво да се прави! Ту печелиш, ту губиш. Надявам се до довечера да си възвърна апетита, но се съмнявам.“ Яхнаха конете и препуснаха. Самолетът излетя, превърна се в сребърна прашинка в небето на запад, после изчезна, оставяйки ме сам с монголските войници и конете им. Те ме качиха на един от конете и ме завързаха за седлото. Сетне потеглихме в нишка на север. Войникът точно пред мен си тананикаше съвсем тихо някаква монотонна мелодия. С изключение на нея не се чуваше нищо освен сухия звук на конски копита о пясъка. Нямах представа къде ме водят и какво смятат да правят с мен. Единственото, което знаех, е, че не им трябвам и нямам никаква стойност за тях. Повтарях си отново и отново наум думите на руския офицер. Той бе казал, че няма да ме убие. Че нямало да ме убива, но че почти нямало вероятност да оцелея. Какво ли означаваше това? Бе прекалено мъгляв, за да го разтълкувам по някакъв конкретен начин. Дали нямаше да ме използват в някаква ужасна игра? Едва ли щяха да ме пуснат току-така, очевидно смятаха да се позабавляват със страховития си план. Но поне не ме убиха. Поне не ме одраха жив като Ямамото. Накрая сигурно нямаше да ми се размине и те щяха да ме убият, но поне нямаше да е по този начин. Сега-засега бях жив, още дишах. И ако руският офицер ми беше казал истината, нямаше да ме убият веднага. Колкото повече време ме делеше от смъртта, толкова по̀ имаше вероятност да се спася. Тя бе съвсем мъничка, но единственото, което ми оставаше, бе да се вкопча в нея. Сетне най-неочаквано в ума ми изникнаха думите на ефрейтор Хонда; странното му предсказание, че няма да умра на континента. Дори докато седях, вързан на седлото, и пустинното слънце пърлеше кожата по голия ми гръб, аз постоянно се наслаждавах на всяка сричка, изречена от ефрейтора. Припомнях си за кой ли път изражението му, интонацията, звученето на всяка дума. И реших да му вярвам с цялото си сърце. Не, не, нямаше да легна и да умра на това място! Щях да се измъкна жив! Отново щях да ходя по родна земя! Още два часа, дори повече продължихме на север и спряхме при молитвена могила на ламите. Тези струпани камъни, наричани „обоо“, служат и за божества закрилници на пътешествениците, и за ценни жалони в пустинята. Тук мъжете слязоха от конете и ме развързаха. Като ме крепяха, двама от тях ме отведоха малко встрани. Реших, че точно на това място ще ме убият. В пръстта беше изкопан кладенец с около метър висока каменна стена. Накараха ме да коленича до него, хванаха ме отзад за врата и ме принудиха да погледна вътре. Мракът беше толкова непрогледен, че не видях нищо. Сержантът с ботушите намери камък колкото пестник и го пусна в кладенеца. След малко се чу сух звук — камъкът беше паднал върху пясък. Значи вътре нямаше вода, кладенецът очевидно бе пресъхнал отдавна, защото подземната вода се е отклонила. Ако се съди от времето, за което камъкът бе паднал на дъното, кладенецът си беше доста дълбок. Сержантът ме погледна, ухилен до уши. После извади от кожения кобур на колана си голям автоматичен пистолет. Дръпна предпазителя и патронът щракна в гнездото. Допря дулото до главата ми. Държа го дълго така, но не натисна спусъка. След това свали бавно оръжието, вдигна лява ръка и посочи към кладенеца. Аз прокарах език по спечените си устни и погледнах пистолета в юмрука му. Сержантът всъщност се опитваше да ми каже, че можех да избирам между две съдби. Той да ме застреля на място, аз да умра и всичко да приключи. Или да скоча в кладенеца. Той беше дълбок и ако паднех лошо, можеше пак да загина. В противен случай щях да издъхна бавно на дъното на тъмната дупка. Най-накрая проумях, че точно това е шансът, за който ми бе говорил руснакът. Монголският сержант посочи часовника, който беше взел от Ямамото, и вдигна пет пръста. Даваше ми пет секунди, през които да реша. Когато сви и третия си пръст, прехвърлих крак през стената на кладенеца и скочих вътре. Нямах друг избор. Надявах се да се хвана за стената и да сляза долу, ала сержантът не ми даде такава възможност. Ръцете ми се плъзнаха и аз западах надолу. Докато стигна дъното, сякаш мина много време. Сигурно съм летял само няколко секунди, но наистина си спомням, че докато се носех надолу, успях да си помисля за много неща. Помислих си за родния град, който беше толкова далеч. Помислих си за момичето, с което бях спал само веднъж, преди да ме мобилизират. Помислих си за майка си и баща си. Спомням си, почувствах се благодарен, че имам по-малка сестра, а не брат дори и да загинех, родителите ми щяха да имат нея и да не се притесняват, че ще я вземат в армията. Помислих си за оризовите сладки, увити в дъбови листа. После се свлякох върху сухата пръст и за миг съм изгубил съзнание. Имах чувството, че въздухът вътре в мен е избухнал и е излязъл през стените на тялото ми. Тупнах на дъното на кладенеца като чувал с пясък. Струва ми се, че след удара съм бил в несвяст наистина само миг. Когато дойдох на себе си, усетих как върху мен се стича течност. Отпърво си помислих, че е дъжд, но грешах. Беше пикоч. Монголските войници пикаеха върху мен, докато лежах на дъното на кладенеца. Погледнах и ги видях очертани на фона на светлината далеч горе — редуваха се и пикаеха един по един в кръглата дупка. Гледката беше ужасно нереална, наподобяваше халюцинация, предизвикана от наркотик. Но си беше истина. Аз наистина бях на дъното на кладенеца и те ме поливаха с истинска пикоч. След като се изредиха, някой ме освети с фенер. Чух ги, че се смеят. После изчезнаха от отвора на дупката. След това всичко потъна в дълбока тишина. Реших, че е най-добре известно време да лежа по лице и да почакам, за да видя дали ще се върнат. Но минаха двайсет, а после и трийсет минути (доколкото можех да преценя без часовник), а тях ги нямаше и нямаше. Явно си бяха тръгнали и ме бяха оставили. Бяха ме зарязали на дъното на кладенец насред пустинята. След като разбрах, че няма да се появят отново, реших да проверя дали не съм ранен. В тъмното не беше никак лесно. Не виждах собственото си тяло. Не можех да преценя в какво състояние е. Можех да се осланям не на очите си, а единствено на възприятията, ала не знаех кои от възприятията ми са точни в мрака. Струваше ми се, че се заблуждавам, че се мамя. Усещането беше много странно. Малко по малко обаче с голямо внимание към подробностите започнах да осъзнавам в какво положение се намирам. Първото, което разбрах, бе, че съм извадил страхотен късмет. Дъното на кладенеца беше сравнително меко, покрито с пясък. В противен случай след падането от такава височина щях да съм натрошил всяка костица в тялото си. Поех си дълбоко въздух и се опитах да се раздвижа. Първо размърдах пръсти. Те откликнаха, макар и вяло. После се постарах да се надигна и да седна на пръстеното дъно, ала не успях. Тялото ми сякаш бе станало съвсем безчувствено. Бях в пълно съзнание, но явно връзката между съзнание и тяло се късаше някъде. Дори и да решех с ума си да направя нещо, той не успяваше да предаде мисълта на мускулите. Отказах се и известно време лежах неподвижно в мрака. Нямам представа колко дълго не съм се помръдвал. Но лека-полека възприятията ми започнаха да се връщат. А заедно с тях съвсем естествено се върна и усещането за болка. За силна болка. Кракът ми почти със сигурност беше счупен. И рамото ми явно беше изместено или, ако не бях извадил късмет, бе счупено. Продължих да лежа, без да се помръдвам, и да търпя болката. Не съм усетил кога, но по бузите ми бяха започнали да се стичат сълзи — сълзи от болка и още повече от отчаяние. Съмнявам се, че някога ще разберете какво е това: пълната самота, усещането за отчаяние, чувството, че си изоставен в дълбок кладенец насред пустинята накрай света, чувството, че трябва да понасяш в непрогледния мрак такава силна болка. Стигнах дотам да съжалявам, че монголският сержант просто не ми е теглил куршума и не е сложил край на всичко това. Ако бях загинал по този начин, поне монголците щяха да знаят за смъртта ми. А ако издъхнех тук, щях да си отида в пълна самота и смъртта — безмълвната ми смърт — нямаше да интересува никого. От време на време чувах вятъра. Повявайки по повърхността на земята, той издаваше в отвора на кладенеца зловещ звук — като стенания на разплакана жена в някакъв далечен свят. Онзи и този свят бяха съединени от тесен процеп, през който гласът на жената достигаше до мен, макар и рядко, на неравни промеждутъци. Бях оставен сам-самичък в гробовното мълчание и непрогледния мрак. Стиснал зъби, за да понеса болката, се пресегнах да докосна пръстения под около мен. Дъното на кладенеца беше равно. Кладенецът не беше много широк, може би метър и петдесет-шейсет. Докато прокарвах ръка по пръстта, внезапно напипах някакъв твърд остър предмет. От уплаха се дръпнах инстинктивно, после обаче пак се пресегнах бавно и внимателно към нещото. Пръстите ми и този път напипаха острия предмет. В началото помислих, че е клон, не след дълго обаче си дадох сметка, че съм докоснал кости. Не човешки, а на малко животно, бяха разпилени или от падането, или от времето. На дъното на кладенеца нямаше нищо освен тези кости и пясък, ситен и сух. Сетне прокарах длан по стените на кладенеца. Той явно беше иззидан от тънки плоски камъни. Колкото и горещо да ставаше през деня в пустинята, горещината не проникваше в този подземен свят. Камъните бяха студени. Прокарах ръка по стената, за да проверя какви са пролуките между камъните. Ако можех да закрепя крака си между тях, щях да се покатеря на повърхността. Но пролуките бяха прекалено тесни, а и аз бях ни жив, ни умрял, направо беше невъзможно да се изкача. С огромно усилие се дотътрих до стената, седнах и се облегнах на нея. От всяко движение кракът и рамото ми туптяха, сякаш в тях бяха забити стотици губерки. После известно време имах чувството, че тялото ми всеки момент ще се разпадне. Пипнах се по рамото и усетих, че то пламти и се е подуло.

Не знам колко време е минало след това. В един момент обаче се случи нещо, което не си и бях представял. Слънчева светлина блесна като откровение през отвора на кладенеца. В онзи миг видях всичко около себе си. Кладенецът се изпълни с ярка светлина. С порой от светлина. Беше толкова ослепителна, че чак започнах да се задушавам и не можех да дишам. Мракът и студът внезапно бяха пометени и голото ми тяло беше обгърнато от топла мека слънчева светлина. Дори болката, която усещах, сякаш бе благословена от светлината на слънцето, озарило белите кости на животинчето до мен. Сега тези кости, които биха могли да бъдат предзнаменование за тъжната ми участ, приличаха по-скоро на спътник, който ми вдъхва утеха. Виждах каменните стени, които ме заобикаляха. Докато стоях в светлината, забравих за страха, болката и отчаянието. Седях изумен и вцепенен в ослепителната светлина. После тя изчезна точно толкова внезапно, както се беше появила. Всичко отново потъна в непрогледен мрак. Целият промеждутък бе изключително къс. По часовник вероятно е продължил десетина, най-много петнайсет секунди. Според начина, по който падаше, това безспорно беше цялата слънчева светлина, която успяваше да проникне за ден чак долу на дъното на изкопа. Потокът слънчева светлина помръкна още преди да бях осъзнал какво става. След това се озовах в още по-непрогледен мрак от преди. Направо не можех да се помръдна. Нямах вода, нямах храна, нямах дреха върху гърба си. Дългият следобед свърши, спусна се нощта, температурата падна. Почти не ме ловеше сън. Тялото ми бленуваше да поспи, ала студът ме бодеше с хиляди осилчета по кожата. Имах чувството, че сърцевината на живота ми се вкочанява и малко по малко умира. Виждах над себе си звезди, застинали по небето. Ужасяващо много звезди. Извърнах очи към тях и загледах как пъплят бавно. От движението им се уверих, че времето продължава да си тече. Поспах малко, събудих се от студа и болката, пак поспах, пак се събудих. Накрая дойде и утрото. Острите карфици на звездите започнаха да гаснат постепенно и да изчезват от отвора на кладенеца. Но дори и след като се пукна зората, те не изчезнаха напълно. Избледняха дотолкова, че почти не се забелязваха, но продължиха да мъждукат. За да утоля малко жаждата, започнах да лижа сутрешната роса, полепнала по каменната стена. Количеството влага беше съвсем оскъдно, разбира се, за мен обаче тя имаше вкуса на прещедър небесен дар. Мина ми през ума, че цял ден съм карал без храна и вода. Въпреки това не усещах глад. Продължих да седя на дъното на дупката. Това бе единственото, което можех да направя. Не можех дори да мисля, толкова силни бяха самотата и отчаянието ми. Седях и не правех нищо, не мислех за нищо. Подсъзнателно обаче чаках онзи лъч светлина, онзи ослепителен порой слънчева светлина, който всеки ден в продължение на няколко мига се изливаше право на дъното на кладенеца. Това сигурно беше явление, което се случваше някъде около пладне, когато слънцето се намираше в най-високата точка на небето и светлината му падаше под прав ъгъл спрямо повърхността на земята. Чаках идването на светлината и нищо друго. Не можех да чакам нищо освен нея. Стори ми се, че е минало много време. Задремал съм. После усетих присъствието на нещо и когато се събудих, светлината вече беше вътре. Видях, че отново съм обгърнат от тази всепроникваща светлина. Неволно разперих ръце и посрещнах с дланите си слънцето. Този път усещането бе далеч по-силно, отколкото първия път. И продължи далеч по-дълго. Поне на мен ми се стори така. В светлината ми потекоха сълзи. Имах чувството, че всичките ми телесни течности ще се превърнат в сълзи и ще рукнат от очите ми, че самото ми тяло ще се стопи. Ако това можеше да стане в блаженството на прелестната светлина, нямаше да ме е страх дори от смъртта. Всъщност ми се искаше да умра. Изпитвах прекрасното чувство на цялост, всепоглъщащото усещане за единение. Да, точно така: истинският смисъл на живота беше заложен в тази светлина, колкото и кратко да светеше тя, и аз почувствах, че трябва да умра веднага. Но още преди да се случи каквото и да било, светлината, разбира се, помръкна. А аз продължавах да седя на дъното на окаяния кладенец. Мракът и студът отново се вкопчиха в мен, сякаш да ме уверят, че светлина не е съществувала никога. Дълго седях сгушен с обляно в сълзи лице. Сякаш смазан от някаква огромна сила, не бях в състояние да сторя нищо, дори да мисля, не бях в състояние да усетя даже физическото си съществуване. Бях изсъхнала обвивка, празна шушулка. Но точно тогава в празното пространство на съзнанието ми отново се върна пророчеството на ефрейтор Хонда: няма да умра на континента. Сега, след като светлината бе дошла и си беше отишла, установих, че вярвам в пророчеството. Сега вече можех да вярвам, защото не бях умрял на това място по времето, когато е трябвало да умра. Не че не исках — не можех да умра. Разбирате ли какво ви казвам, господин Окада? Небесната благодат нямаше да ме споходи.

На това място от разказа лейтенант Мамия си погледна часовника.

— И както виждате, ето ме сега пред вас — добави той тихо. После тръсна глава, сякаш да отмахне невидимите нишки на спомените. — Точно както беше казал господин Хонда, не умрях на континента. И от четиримата, които отидохме там, живях най-дълго.

Аз кимнах.

— Извинете, че говорих толкова дълго. Сигурно ви е било много отегчително да слушате как никому ненужен старец бъбри за едно време. — Лейтенант Мамия се надигна от канапето. — Още малко, и ще изпусна влака.

Побързах да го спра.

— Много ви моля, не приключвайте разказа си така — рекох му аз. — Какво стана после? Искам да чуя и останалото.

Той ме гледа известно време.

— Как да направим? — възкликна старецът. — Наистина закъснявам, защо не ме изпратите до спирката на автобуса? Може би по пътя ще успея да довърша накратко.

Излязох заедно с него от нас и тръгнах към автобусната спирка.

— На третата сутрин бях спасен от ефрейтор Хонда. Онази нощ той усетил, че монголците идват да ни заловят, измъкнал се от палатката и през цялото време се укривал. Взел със себе си документа от кожената чанта на Ямамото. Направил го, защото най-важно за нас бе да не допускаме документът да попадне във вражески ръце, каквито и жертви да ни струва това. Сигурно се питате защо, след като е разбрал, че монголците идват, ефрейтор Хонда е избягал сам, вместо да събуди и нас, останалите, за да се измъкнем заедно. Истината е, че нямаше никаква надежда да победим при такива обстоятелства. Монголците знаеха, че сме там.

Бяхме на тяхна територия. Те ни превъзхождаха значително като численост и въоръжение. За тях не бе никак трудно да ни открият, да ни избият и да вземат документа. Ето защо ефрейтор Хонда не е имал друг избор, освен да избяга сам. На бойното поле това би се изтълкувало като дезертьорство по време на битка, но при такава особена задача, каквато бяха възложили на нас, най-важна бе изобретателността. Хонда видял всичко. Наблюдавал как монголците дерат Ямамото. Видял и как войниците ме отвеждат. Но вече нямал кон и не могъл да ни проследи веднага. Наложило се да върви пеш. Извадил излишната храна, която бяхме заровили в пустинята, и закопал документа. После тръгнал да ме търси. Но се искали огромни усилия, за да ме намери в кладенеца. Не знаел дори в коя посока са ме отвели.

— А как все пак е открил кладенеца? — попитах аз.

— Не знам — отвърна лейтенант Мамия. — Не ми спомена. Бих казал, че просто е знаел. Когато ме намери, разкъса дрехите си и ги навърза на дълго въже. Аз вече бях изпаднал в нещо като несвяст, поради което му беше още по-трудно да ме изтегли горе. После Хонда намери отнякъде кон и ме качи на него. Прекара ме през дюните и през реката и ме отведе при аванпоста на Манджоу-го. Там се погрижиха за раните ми и ме качиха на камион, изпратен от командването. Закараха ме в болницата в Хайлар.

— А какво стана с документа или писмото, каквото там е било?

— Вероятно още си е заровен в пръстта при река Халха. И дума не можеше да става ние с ефрейтор Хонда да се върнем чак дотам и да го изровим, а и не виждахме причина да го правим. Стигнахме до заключението, че той изобщо не е съществувал. Съгласувахме разказите си — за разследването, което армията сигурно щеше да проведе. Решихме да твърдим, че не сме чували за никакъв документ. В противен случай сигурно щяха да ни търсят сметка защо не сме го донесли от пустинята. Държаха ни в отделни стаи под строга охрана, уж за да ни лекуват, и ни разпитваха всеки ден. Какви ли не висши офицери идваха и ни караха да разказваме отново и отново какво сме преживели. Въпросите им бяха подробни и много коварни. Но май ни повярваха. Разказах им до най-дребните подробности какво ми се е случило, като внимавах да пропускам всичко, което знаех за документа. След като записаха разказа ми, ме предупредиха, че случаят е строго поверителен и няма да бъде включен в официалния армейски архив, че не бива да го споменавам пред никого и ако си го позволя, че бъда наказан най-строго. След половин месец ме върнаха на първоначалната ми длъжност, струва ми се, че ефрейтор Хонда също беше пратен обратно в своята част.

— Пак не ми е ясно едно — рекох аз. — Защо са си направили труда да изтеглят господин Хонда от частта му, за да го включат в бойния отряд?

— Не ми е споменавал. Вероятно са му забранили да отваря дума за това, а и подозирам, че според него е било по-добре да не узнавам. Но ако се съди от разговорите с ефрейтор Хонда, си мисля, че между него и човека, когото наричаха Ямамото, е съществувала някаква лична връзка, нещо, което е било от областта на свръхестествените му способности. Често съм чувал, че в армията имало част, която изучавала окултното. Събирали от цялата страна хора със способности на медиуми или със свръхестествени възможности и правели с тях експерименти. Подозирам, че господин Хонда се е запознал с Ямамото покрай това. При всички положения, ако нямаше такива способности, господин Хонда нямаше да ме открие никога в кладенеца и да ме отведе точно при армейския аванпост на Манджоу-го. Не разполагаше нито с карта, нито с компас, а успя да ме отведе право там, без изобщо да се двоуми. Здравият разум подсказва, че такова нещо е невъзможно. Бях професионален картограф, познавах много добре географията на района, но не бих могъл да се справя с това, което извърши господин Хонда. Вероятно Ямамото е разчитал именно на тези негови способности.

Отидохме на автобусната спирка и зачакахме.

— Някои неща винаги ще си останат, разбира се, загадка — допълни лейтенант Мамия. — Има много подробности, които и досега не разбирам. Още се питам кой е бил онзи самотен монголски офицер, който ни пресрещна в пустинята. Питам се и какво е щяло да стане, ако бяхме успели да занесем документа в командването. Защо Ямамото просто не ни е оставил на десния бряг на река Халха и не я е прекосил сам? Така е щял да действа много по-свободно. Може би е смятал да ни използва като примамка за монголските войски, за да се измъкне сам. Може би ефрейтор Хонда го е осъзнал още от самото начало и затова просто е наблюдавал отстрани, когато монголците убиха Ямамото. Както и да е, мина много време, докато ние с ефрейтор Хонда се срещнем отново. Разделиха ни от мига, в който пристигнахме в Хайлар, и ни беше забранено да разговаряме и дори да се виждаме. Исках да му благодаря за последно, ала те го направиха невъзможно. Той беше ранен в битката при Номинхе и бе върнат в Япония, а аз останах в Манджурия до края на войната, а после бях пратен в Сибир. Успях да издиря Хонда доста години след като ме върнаха от сибирския лагер в родината. Все пак се срещнахме няколко пъти и си пишехме. Той обаче сякаш избягваше да говори за онова, което ни се бе случило на река Халха, а и аз не изгарях от желание да го обсъждам. И за двамата изживяването бе прекалено силно. Връщахме се към него, като не го обсъждахме. Разбирате ли? Историята ми се оказа прекалено дълга, но всъщност исках да ви предам чувството, че истинският живот вероятно е свършил за мен на дъното на онзи кладенец в пустинята във Външна Монголия. Имам усещането, че в наситената светлина, блясвала за някакви си десетина-петнайсет секунди на дъното на кладенеца, съм изпепелил самата същност на живота си и от нея не е останало нищо. Толкова тайнствена ми се видя тя. Не мога да го обясня много добре, но ако трябва да бъда пределно откровен и ясен, каквото и да срещах след това, каквото и да изживявах, дълбоко в себе си вече не чувствах нищо. Единственото, което ме обземаше дори пред лицето на онези чудовищни танкови части, дори когато изгубих лявата си ръка, дори в ада на съветските военнопленнически лагери, беше някакво вцепенение. Сигурно ще ви прозвучи странно, но вече нищо нямаше значение. Нещо вътре в мен беше мъртво. Може би, както и бях чувствал навремето, е трябвало да умра в онази светлина, просто да угасна. Тогава ми е било време да умра. Но както предсказа господин Хонда, не умрях там. Или по-скоро трябва да кажа, че не можех да умра там. След като изгубих ръката си и дванайсет безценни години, се върнах в Япония. Когато си дойдох в Хирошима, родителите и сестра ми бяха починали отдавна. Малката ми сестра била мобилизирана да работи в един завод, тя била там, когато бомбата паднала. Татко тъкмо отишъл да я види и също загинал. От мъка майка ми също легнала болна, почина през четирийсет и седма година. Както вече ви споменах, момичето, за което се бях сгодил тайно, вече бе омъжено за друг и му беше родило две деца. На гробището намерих собствения си гроб. Не ми беше останало нищо. Чувствах се наистина празен и знаех, че не е трябвало да се връщам. Почти не помня как съм живял оттогава. Станах учител по география и история в една гимназия, но не бях жив в истинския смисъл на думата. Просто изпълнявах всекидневните задачи, които ми възлагаха. Никога не съм имал и един-единствен истински приятел, не поддържах лични отношения с учениците си. Никога не съм обичал никого. Вече не знаех какво е да обичаш. Затварях очи и виждах как дерат жив Ямамото. Сънувах постоянно все това. Отново и отново гледах как смъкват кожата и превръщат Ямамото в кървава плът. Чувах сърцераздирателните му писъци. Сънувах и как съм останал да гния бавно жив на дъното на кладенеца. Понякога ми се струва, че всъщност ми се е случило точно това и животът ми тук е сън. Когато господин Хонда ми каза на река Халха, че няма да умра на континента, бях неописуемо радостен. Тогава не ставаше въпрос дали вярвам, или не вярвам — исках да се вкопча в нещо, в каквото и да било. Господин Хонда вероятно го е знаел и ми е казал онези думи, колкото да ми вдъхне утеха. За мен обаче вече нямаше радост. След като се върнах в Япония, бях куха обвивка. Колкото и години да продължава, това всъщност не е живот. Сърцето и плътта на кухата обвивка не раждат нищо освен живот на куха обвивка. Ето какво се надявам да съм ви обяснил, господин Окада.

— Това означава ли — престраших се да попитам аз, — че след като сте се завърнали в Япония, не сте се оженили?

— Разбира се, че не съм — потвърди лейтенант Мамия. — Нямам жена, нямам роднини. Съвсем сам съм.

След като се поколебах за миг, попитах:

— Съжалявате ли, че изобщо сте чули предсказанието на господин Хонда?

Лейтенант Мамия се замисли. След кратко мълчание той ме погледна в очите.

— Може би съжалявам — рече той. — Може би господин Хонда изобщо не е трябвало да изрича онези думи. Може би не е трябвало изобщо да ги чувам. Както господин Хонда каза навремето, съдбата на човека се вижда едва след като е станала минало, а не преди това. Но съм убеден в едно: вече няма никакво значение. Сега не правя друго, освен да изпълнявам задължението си да продължа да живея.

Автобусът дойде и лейтенант Мамия ме удостои с дълбок поклон. После се извини, че е отнел от ценното ми време.

— Е, да вървя — рече старецът. — Благодаря ви за всичко. При всички положения се радвам, че успях да ви предам завещаното от господин Хонда. Това означава, че най-сетне съм изпълнил задачата. Мога да се прибера с чиста съвест.

После и с двете ръце, и със здравата, и с изкуствената, той извади чевръсто няколко монети и ги пусна в кутията, за да си плати билета за автобуса.

Продължих да стоя и да гледам как автобусът завива зад следващия ъгъл. След като се скри, усетих някаква странна празнота, нещо като безнадеждност, каквато изпитва малко дете, оставено само в непознат квартал.

После се прибрах, седнах на канапето в хола и отворих пакета, който господин Хонда ми беше оставил за спомен. Изпотих се, докато разопаковах старателно залепената опаковъчна хартия, накрая се показа квадратна картонена кутия. Беше луксозна кутия уиски „Къти Сарк“, но прекалено лека, та да има в нея бутилка. Отворих я, вътре нямаше нищо. Кутията беше абсолютно празна. Господин Хонда ми беше оставил съвсем празна кутия.