Хроника на птицата с пружина

1.Възможно най-конкретно

Същата вечер Кумико не се прибра. Чаках я до полунощ, четох, слушах музика, накрая обаче се предадох и си легнах. Заспал съм на запалена лампа. Когато се събудих, беше шест часът сутринта. През прозореца грееше ярка дневна светлина. Зад тънкото перде чуруликаха птици. Жена ми я нямаше до мен на леглото. Бялата възглавница беше останала недокосната. Доколкото виждах, през нощта на нея не бе лежала глава. На нощното шкафче видях красиво сгънатата лятна пижама на Кумико. Аз я бях изпрал. Аз я бях сгънал. Угасих лампата до възглавницата и си поех дълбоко въздух, сякаш за да внеса ред в потока на времето.

Както бях по пижама, направих обиколка на къщата. Първо отидох в кухнята, после огледах хола и надникнах в стаята на Кумико. Проверих в кухнята и за всеки случай надзърнах в килерите. Никъде нямаше и следа от жена ми. Къщата изглеждаше по-притихнала от всякога. Докато обикалях, имах дори чувство за вина, задето нарушавам без причина спокойната хармония.

Не можех да направя нищо повече. Отидох в кухнята, напълних чайника и пуснах газта. Когато водата кипна, направих кафе и седнах на масата, за да отпия една глътка. После си препекох филийка и изядох картофената салата от хладилника. За пръв път от години закусвах сам. Сега, като се замислих, ако не броим командировките, никога не бяхме пропускали да закусим заедно. Откакто бяхме женени, често бяхме пропускали обедите, понякога дори вечерите, но никога закуската. Имахме си за нея нещо като негласно споразумение: тя бе едва ли не ритуал за нас. Колкото и късно да си лягахме, винаги ставахме рано, за да си приготвим хубава закуска и да й се насладим заедно.

Тази сутрин обаче Кумико я нямаше. Изпих си кафето и си изядох препечената филия сам, в мълчание. Оставаше ми само да гледам празния стол. Гледах го, хранех се и си мислех за парфюма, който Кумико си беше сложила предната сутрин. Мислех си за мъжа, който явно й го беше подарил. Мислех си как тя лежи в леглото някъде с него, как двамата са се прегърнали. Виждах как той я милва по голото тяло. Виждах порцелана на гърба й, който бях видял вчера сутринта, гладката кожа под ципа, който бях вдигнал.

Кафето сякаш дъхтеше на сапун. Не можех да повярвам. Малко след първата глътка усетих неприятен вкус. Кой знае дали възприятията ми не се подиграваха с мен, ала и втората глътка имаше същия вкус. Излях чашата в мивката и си налях пак кафе — в чиста чаша. Отново вкусът на сапун. Нямах представа защо. Бях измил добре кафеника, водата си беше наред. Но нямаше как да сбъркам вкуса — а и миризмата, със сигурност беше на сапун или може би на хидратиращ лосион. Излях всичкото кафе от кафеника и сложих да кипне друга вода, но не си струваше усилието. Вместо това си налях вода от чешмата и я изпих. Вече не ми се пиеше кафе.

Изчаках да стане девет и половина и звъннах в редакцията на Кумико. Вдигна някаква жена.

— Търся Кумико Окада — казах аз.

— Съжалявам, но май още не е дошла.

Благодарих и затворих. После както винаги когато съм разстроен, започнах да гладя ризи. Щом ги изгладих, подредих на купчина старите вестници и списания и ги вързах с връв, измих мивката и полиците на шкафчетата, изчистих тоалетната и ваната. Измих с препарат огледалата и прозорците. Свалих полилеите и изчистих матовото стъкло. Смених спалното бельо и мръсното го сложих в пералнята.

В единайсет часа отново се обадих в редакцията. Вдигна същото момиче, което отново ми каза, че Кумико още не е отишла на работа.

— А предупредила ли е, че днес ще отсъства? — поинтересувах се аз.

— Поне аз не знам — отвърна безучастно момичето.

Просто ми съобщаваше фактите.

Имаше нещо гнило, щом и до единайсет Кумико не беше отишла на работа. Повечето редакции са на плаващо работно време, но не и издателската къща на Кумико. Те издаваха списания за здравословна храна, работеха със сътрудници, с производители на храни, земеделци и лекари, които отиваха рано на работа и вечер се прибираха вкъщи. За тяхно удобство Кумико и колегите й отиваха в редакцията точно в девет сутринта и си тръгваха в пет следобед, ако нямаха спешна работа.

След като затворих, отидох в спалнята и огледах гардероба на жена си. Ако беше избягала, все щеше да вземе и дрехи. Проверих роклите, блузите и полите, окачени вътре. Не знаех, разбира се, всичките й дрехи — не знаех собствените си дрехи, камо ли нейните, — но често носех нейни неща на химическо чистене и после ги прибирах, така че имах представа какво облича най-често и кое й харесва най-много: доколкото можех да видя, тези дрехи си бяха по местата.

Освен това Кумико не бе имала възможност да вземе много дрехи със себе си. Опитах се да си припомня възможно най-точно как излезе предния ден: как беше облечена, каква дамска чанта носеше. Единственото, което бе взела, беше голямата чанта, с която винаги ходеше на работа и в която натъпкваше бележниците, козметиката, портмонето, химикалките, носната кърпа и хартиените салфетки. Вътре нямаше място за дрехи.

Огледах и шкафчетата в гардероба. Аксесоари, чорапи, слънчеви очила, бикини, фланелки — всичко си беше на място, подредено на купчинки. Дори нещо да бе изчезнало, нямаше как да разбера. Кумико е могла, естествено, да пъхне някой чорапогащник и бикини и в дамската чанта, но защо да го прави? Можеше да си купи отвсякъде.

Върнах се в банята, за да огледам още веднъж шкафчетата с козметиката. И там не личеше да са настъпили особени промени: вътре бяха наслагани какви ли не гримове и аксесоари. Отворих флакончето с парфюм „Кристиан Диор“ и пак го помирисах. Миришеше както преди: на бяло цвете, точно като за лятна утрин. Отново се сетих за ушите и белия гръб на Кумико.

Отидох в хола и се изтегнах на канапето. Затворих очи и се заслушах. Единственият звук, който долових, беше часовникът, отмерващ времето. Не се чуваха автомобили и пеещи птици. Нямах представа какво да правя оттук нататък. Реших отново да се обадя в редакцията, дори вдигнах слушалката и набрах първите няколко цифри, но никак не ми се разговаряше с онова момиче и затворих. Не можех да направя нищо. Можех само да чакам. Може би Кумико наистина ме напускаше — нямах представа за причината, ала не беше изключено. Но дори да беше вярно, тя не бе от хората, които ще си тръгнат, без да кажат и дума. Щеше на всяка цена да се опита да обясни точната причина по възможно най-ясния начин. Бях сто процента сигурен в това.

А можеше и да й се е случило нещо. Да я е блъснала кола и да са я откарали в болница. Може би точно сега е в безсъзнание и й преливат кръв. При тази мисъл сърцето ми се разтуптя. Обаче знаех, че жена ми винаги си носи шофьорската книжка, кредитните карти и бележника с адресите. От болницата и полицията щяха да са се свързали досега с мен.

Излязох да поседя на верандата и да погледам градината, но всъщност не гледах нищо. Опитах се да мисля, а не успях да се съсредоточа. Единственото, което отново и отново изникваше в съзнанието ми, беше гърбът на Кумико, докато вдигам ципа на роклята й, гърбът й и миризмата на парфюма зад ушите й.

След един часа телефонът иззвъня. Станах от канапето и вдигнах слушалката.

— Извинете, домът на господин Окада ли е? — попита женски глас.

Беше Малта Кано.

— Да — потвърдих аз.

— Казвам се Малта Кано. Обаждам се за котарака.

— За котарака ли? — повторих донякъде объркан.

Съвсем бях забравил за него. Сега, разбира се, си спомнях, но ми се стори, че е изчезнал преди сто години.

— За котарака, който госпожа Окада търси — обясни Малта Кано.

— Да, да — рекох аз.

Жената в другия край на линията замълча, сякаш обмисляше нещо. Гласът ми очевидно я бе озадачил. Прокашлях се и преместих слушалката в другата ръка.

След кратко мълчание Малта Кано продължи:

— Трябва да ви съобщя, господин Окада, че котаракът почти със сигурност няма да се намери. Неприятно ми е да ви го казвам, но най-доброто, което можете да сторите, е да се примирите. Повече няма да се върне. Няма да си дойде, защото е застанал на пътя на голяма промяна.

— Голяма промяна ли? — попитах аз.

Но жената не ми отговори.

Мълча дълго. Зачаках да каже нещо, но колкото и да напрягах слух, не чух в другия край дори следа от дъх. Тъкмо се усъмних, че телефонният апарат нещо се е повредил, когато Малта Кано се обади.

— Вероятно е много невъзпитано от моя страна, господин Окада, но разрешете да попитам дали не мога да помогна с още нещо освен с котарака.

Не успях да й отговоря веднага. Както държах слушалката, се облегнах на стената. Трябваше да мине известно време, докато си възвърна дар словото.

— Нещата все още не са ми съвсем ясни — рекох аз. — Не знам нищо със сигурност. Опитвам се да стигна сам до някакъв извод. Но ми се струва, че жена ми ме е напуснала.

Обясних й, че предната вечер Кумико не се е прибрала, а днес не е отишла на работа. Малта Кано очевидно се замисли.

— Сигурно се притеснявате много — рече тя. — Сега не мога да ви кажа нищо, но в скоро време нещата би трябвало да се изяснят. Сега няма какво да направите, освен да чакате. Вероятно ви е тежко, но за всяко нещо си има време. Както при приливите и отливите. Никой не може да направи нищо, за да ги промени. Когато е време да чакате, трябва да чакате.

— Вижте какво, госпожице Кано, признателен съм ви, че сте си направили труда да се обадите и така нататък, обаче в момента не съм в настроение да слушам успокоителни общи приказки. Объркан съм. Наистина. Ще се случи нещо ужасно, усещам го. Но не знам какво да направя. Нямам никаква представа. Ясно ли е? Не знам какво да правя дори след разговора с вас. В момента имам нужда от факти. От конкретни факти. Не ме интересува колко глупави и елементарни са те, но ще изслушам всички факти — ясен ли бях? Имам нужда от нещо, което мога да видя и да докосна.

Чух по телефона как нещо пада: не беше тежко, вероятно една-единствена перла, която се е търкулнала на дъсчения под. Последва шум като от търкане, сякаш някой мачка и разкъсва индиго. Тези движения като че ли ставаха не много близо, но не и далеч от телефона, те обаче, изглежда, не вълнуваха Малта Кано.

— Разбрах — отвърна тя глухо и безизразно. — Нещо конкретно.

— Точно така. Възможно най-конкретното.

— Чакайте телефонно обаждане.

— Точно това и правя — чакам телефонно обаждане.

— След някое време ще ви се обади човек, чието име започва с „О“.

— Този човек знае ли нещо за Кумико?

— Не мога да кажа. Съобщавам ви го, защото пожелахте да чуете някакви конкретни факти. Ето още един: скоро в продължение на няколко дни ще има непълна луна.

— Непълна луна ли? — повторих аз. — За какво говорите, за луната на небето ли?

— Да, господин Окада, за луната на небето. При всички положения онова, което трябва да направите, е да чакате. Чакането е единственото. Дочуване. Скоро ще ви се обадя отново.

Тя затвори.

Донесох от писалището тефтерчето с телефоните и го отворих на О. Имаше точно четири имена, написани с четливия ситен почерк на Кумико. Първото беше на баща ми — Тадао Окада. Следваха Онода, стар мой приятел от колежа, зъболекар на име Оцука и „Омура“, както се казваше магазинът за алкохолни напитки в квартала.

Можех да отпиша магазина. Беше на десет минути път от нас и нямахме някакви особени връзки с него, ако не се броят редките случаи, когато поръчвахме да ни донесат каса бира. Зъболекарят също можеше да бъде задраскан. Преди две години бях ходил при него заради един кътник, но Кумико не беше стъпвала в кабинета. Всъщност, откакто се бяхме оженили, не беше ходила на зъболекар. Не бях виждал от години приятеля си Онода. След като се дипломирахме, той беше започнал работа в една банка и една година по-късно го прехвърлиха в клона в Сапоро, оттогава той живееше в Хокайдо. Сега беше сред хората, с които просто си разменяхме новогодишни картички. Не помнех дори дали се е срещал с Кумико.

Така остана само баща ми, но бе немислимо жена ми да има някакви отношения с него. След смъртта на майка ми той се беше оженил повторно и оттогава не го бях виждал, нито му бях писал, дори не бях разговарял по телефона с него. Кумико изобщо не го беше виждала.

Докато разлиствах бележника с телефоните, си помислих колко откъснато живеем двамата с Кумико. Ако не броим няколкото служебни приятелства с колеги, през шестте години, откакто бяхме женени, не поддържахме връзка почти с никого.

Реших и днес да си направя за обяд спагети. Не че бях гладен. Но не можех цяла вечност просто да седя на канапето и да чакам телефонът да звънне. Имах нужда да движа тялото си, да върша нещо. Напълних тенджерата с вода, пуснах газта и докато водата кипнеше, се заех да правя соса, слушайки една радиостанция на къси вълни. По нея звучеше соната за цигулка на Бах без съпровод. Самото изпълнение беше отлично, но в него имаше нещо дразнещо. Не зная защо — дали заради цигуларя, или заради сегашното ми душевно състояние, но изключих музиката и продължих да готвя в тишина. Загрях зехтина, сложих в тигана чесън, добавих и ситно нарязан кромид лук. Когато те се позапържиха, изсипах доматите, които бях накълцал и изцедил. Беше ми приятно да режа продуктите и да ги запържвам. Даваше ми усещането, че се справям добре. Звуците и миризмите ми харесваха.

Щом водата завря, хвърлих щипка сол и пуснах вътре спагетите. Нагласих часовника на печката на десет минути и измих съдовете в мивката. Но дори когато готовите спагети бяха в чинията пред мен, нямах никакъв апетит. Едвам изядох половината, другото хвърлих. Останалия сос прибрах в съд с капак в хладилника. Е, още в началото не ми се ядеше.

Спомних си, че преди много време бях чел за някакъв, който, докато чака нещо да се случи, постоянно яде. След като мислих дълго и усърдно, реших, че е от „Сбогом на оръжията“ на Хемингуей. Героят (бях му забравил името) успява да избяга с лодка от Италия в Швейцария и докато чака в малко градче жена му да роди, непрекъснато отскача в кафенето отсреща да хапне или да пийне нещо. Не помнех почти нищо от сюжета. Онова, което се бе врязало в съзнанието ми, беше именно тази част в края, където героят се тъпче постоянно, докато чака в чуждата държава жена му да роди. Явно помнех тази част от книгата, защото действителността в нея беше някак много истинска. Струваше ми се много по-истинско заради притесненията си литературният герой да има такъв ненаситен апетит, отколкото нежелание да се храни.

За разлика от героя в „Сбогом на оръжията“ обаче аз не изпитвах никакъв глад, докато гледах в тихата къща стрелките на часовника и чаках да се случи нещо. По едно време ми хрумна, че нямам такъв апетит вероятно защото вътрешно ми липсва подобна литературна правдоподобност. Изпитах чувството, че съм станал персонаж в зле написан роман и че някой ме обвинява, задето съм напълно откъснат от действителността. И може би си беше вярно.

Точно преди два следобед телефонът най-после иззвъня.

— Домът на Окада ли е? — попита непознат мъжки глас.

Беше младежки, гърлен и мек.

— Да — отвърнах донякъде напрегнато.

— Улица втора, номер двайсет и шест.

— Да.

— Обаждам ви се от магазина за спиртни напитки „Омура“. Благодаря ви, че сте наш постоянен клиент. Тъкмо се канех да мина да ми платите и реших да се обадя, за да проверя дали ви е удобно.

— Да ви платя ли?

— Да, господине. Поръчали сте две каси бира и една каса сок.

— А, да. Още известно време ще си бъда у дома — отговорих и приключих разговора.

След като затворих, се запитах дали разговорът може да има нещо общо с Кумико. Погледнато от всички възможни ъгли, това си бе кратко делово обаждане от магазин за спиртни напитки, откъдето щяха да минат да си приберат парите. Бях поръчал бира и сок, те ги бяха донесли, точно така беше. След половин час момчето дойде на вратата и аз му платих две каси бира и една каса сок.

Дружелюбно настроеният младеж се усмихна, докато попълваше разписката.

— Между другото, господин Окада, чухте ли за злополуката при метростанцията днес сутринта? Някъде към девет и половина.

— Злополука ли? — попитах стъписан. — Каква злополука?

— Едно момиченце е било блъснато от камион — обясни младежът. — Доколкото разбрах, е пострадало лошо. Отидох малко след като се е случило. Ужасно е да видиш такова нещо рано сутрин. Малките деца ме плашат до смърт, не ги виждаш в огледалото за обратно виждане. Нали знаете химическото чистене при метрото? Станало е точно отпред. Хората си оставят там колелата, от камиона са нападали кашони, не се вижда нищо.

След като младежът си тръгна, усетих, че не мога да остана у нас и минута повече. Изведнъж домът ни ми се стори горещ и задушен, тъмен и задръстен с покъщнина. Обух се и изчезнах веднага. Дори не заключих. Оставих прозорците отворени и тръгнах с лимонов бонбон в уста из квартала. Докато превъртах в съзнанието си думите на младия продавач от магазина за алкохолни напитки, се сетих, че съм оставил дрехи в химическото чистене при метрото. Блузата и полата на Кумико. Бележката беше вкъщи, но ако просто отидех и ги поисках, човекът сигурно щеше да ми ги даде.

Кварталът ми изглеждаше някак различен. Минувачите, които срещах на улицата, имаха нереален, дори изкуствен вид. Докато вървях, се заглеждах във всяко лице и се питах що за хора са. Какви къщи обитават? Какви семейства имат? Как живеят? Дали изневеряват на половинките си? Дали са щастливи? Дали знаят колко неестествени изглеждат?

Пред химическото чистене още личаха следи от злополуката — линиите, начертани от полицаите с тебешир по земята; няколко души, излезли да пазаруват, обсъждаха с угрижен вид лица случилото се. Отвътре ателието за химическо чистене си изглеждаше същото. От същия черен касетофон все така се носеше музика, някъде в дъното бучеше старовремски климатик и от ютията към тавана се вдигаше пара. Парчето се казваше „Отливът“. Робърт Максуел, арфа. Помислих си колко хубаво ще бъде, ако мога да отида на океана. Представих си миризмата на плажа и звука на вълните, които се разбиват о брега. Чайки. Леденостудени кутийки бира.

Казах на собственика на химическото чистене, че съм забравил бележката.

— Сигурен съм, че донесох дрехите миналия петък или събота — блуза и пола.

— Окада… Окада… — заповтаря той, докато разлистваше ученическата тетрадка. — Точно така, ето. Една блуза, една пола. Но госпожа Окада вече ги е взела.

— Така ли? — слисах се аз.

— Вчера сутринта. Спомням си ясно, че лично й ги дадох. Помислих си, че отива на работа. Носеше и бележката.

Загубих ума и дума. Можех само да го гледам.

— Питайте госпожата — рече мъжът. — Взе ги, не греша.

Той извади от кутията върху щанда цигара, сложи я в устата си и я запали със запалка.

— Вчера сутринта ли? — повторих аз. — Не беше ли вечерта?

— Със сигурност сутринта. В осем часа. Жена ви ми беше първата клиентка вчера. Не бих могъл да забравя такова нещо. Когато първият ти клиент е млада жена, това създава настроение, нали така?

Не успях да се насиля да му се усмихна, а гласът, който се чу от устата ми, сякаш не беше моят.

— Значи всичко е наред. Извинявайте, не знаех, че жена ми е взела дрехите.

Той кимна и ме изгледа, после угаси цигарата, от която си беше дръпнал най-много два-три пъти, и пак отиде да глади. Явно му бях станал интересен и възнамеряваше да ми каже нещо, но после се отказа. Аз също исках да го питам някои неща. Как е изглеждала Кумико, когато е дошла да прибере дрехите? Какво е носела? Но бях объркан и много жаден. Искаше ми се най-вече да седна някъде и да пийна нещо студено. Усещах, че само така ще бъда в състояние да мисля отново.

От химическото чистене отидох направо в кафенето през няколко къщи и си поръчах изстуден чай. Вътре беше прохладно, аз бях единственият посетител. От малките колони на стените свиреше оркестрирана версия на „Осем дни в седмицата“ на „Бийтълс“. Отново се сетих за брега на морето. Представих си, че ходя бос край водата. Пясъкът пареше, вятърът носеше мирис на солена вода. Поех си дълбоко въздух и погледнах небето. Протегнах ръце с дланите нагоре и усетих как лятното слънце ги напича. В краката ми се разплиска студена вълна.

Откъдето и да го погледнех, си беше странно, че Кумико е прибрала дрехите от химическото чистене на път за работа. Първо, беше й се наложило да се блъска в претъпканото метро с току-що изгладените дрехи върху закачалките. После е трябвало да ги пренесе по същия начин и на връщане. Не само че е щяла да има допълнителен багаж, но и старателно огладеното от човека в химическото чистене е щяло да се намачка. Кумико беше много чувствителна на тема петна и гънки и просто не си я представях да прави нещо толкова безсмислено. Можела е на връщане от работа да се отбие в химическото чистене. Или, ако е смятала да закъснее, да помоли мен да прибера дрехите. Имаше само едно възможно обяснение: знаела е, че няма да се прибере. Взела е блузата и полата и е отишла някъде. Така е щяла да има поне още някакви дрехи и да купи другите неща, които й трябват. Носеше си кредитните карти и спестовната книжка. Можеше да отиде където поиска.

И е с някого — с мъж. Надали иначе би напуснала дома ни.

Това не беше шега работа. Кумико бе изчезнала, оставяйки всичките си дрехи и обувки. Обичаше да пазарува и да си купува нови дрехи, на които посвещаваше значително внимание и грижи. Значи се е искала голяма решителност, за да ги остави и да си тръгне буквално с дрехите върху гърба си. Въпреки това, без изобщо да се колебае, си беше тръгнала само с блузата и полата. Не, най-малко дрехите вероятно са я вълнували.

Облегнах се на стола, заслушах с половин ухо болезнено осакатената тегава музика и си представих как Кумико се качва в препълнения вагон на метрото с дрехите на телени закачалки в найлоновите пликове на химическото чистене. Спомних си цвета на роклята, с която беше облечена, миризмата на парфюма зад ушите й, гладкото съвършенство на гърба й. Сигурно бях съвсем изтощен. Усещах, че ако затворя очи, ще се понеса нанякъде и ще се озова на съвсем друго място.

2.В Тази глава няма добри новини

Излязох от кафенето и тръгнах да се разхождам безцелно по улиците. От силната следобедна жега ми се пригади, дори ме втресе. Но не ми се прибираше у нас. Задушавах се при мисълта да чакам в тихата къща телефонно обаждане, каквото надали и предстоеше.

Единственото, което се сетих да направя, бе да отида да видя Мая Казахара. Върнах се, прекачих се през зида и по уличката стигнах отзад при тяхната къща. Облегнах се на оградата на празния дом отсреща и се загледах в градината с каменната птица. Ако поостанех там, Мая щеше да ме забележи. Без да броим редките случаи, когато ходеше да поработи във фирмата за перуки, тя постоянно си беше у тях — или наблюдаваше от стаята си уличката, или се печеше на двора.

Но Мая Казахара никаква не се появяваше. По небето нямаше нито едно облаче. Лятното слънце напичаше тила ми. От земята се вдигаше остра миризма на трева, която нахлуваше в белите ми дробове. Взрях се в птицата и се опитах да мисля за онова, което вуйчо ми бе разказал наскоро за съдбите на хората, живели в къщата. Но единственото, което изникваше в ума ми, беше морето, студено и синьо. Поех си няколко пъти дълбоко въздух. Погледнах си часовника. Бях готов да се откажа за днес, когато най-сетне Мая Казахара се появи. Прекоси бавно двора и дойде при мен. Беше с къс дънков панталон с червен колан и синя блуза на пъстри шарки. Спря и ми се усмихна през слънчевите очила.

— Здравей, Господин Птицата с пружината. Намери ли котарака си?

— Още не — отвърнах аз. — Защо днес се забави толкова?

Тя бръкна в джобовете си и развеселена се огледа.

— Виж какво, Господин Птицата с пружината, може и да имам много свободно време, но не живея само за да стоя от сутрин до вечер на пост и да наблюдавам уличката. Имам си работа. Но все пак извинявай. Дълго ли ме чака?

— Не чак толкова дълго. Но докато стоях, слънцето ме напече.

Мая Казахара се взря съсредоточено в лицето ми, сетне леко се навъси.

— Какво се е случило, Господин Птицата с пружината? Изглеждаш ужасно, все едно току-що са те изровили от пръстта. Я ела да си починеш малко на сянка.

Тя ме хвана за ръка и ме заведе в двора. Премести един от шезлонгите в сянката на дъба и ме настани да седна. Големите зелени клони хвърляха прохладна сянка, която дъхтеше на живот.

— Не се притеснявай, както винаги няма никой — рече Мая. — Отпусни се. Не бързай. Престани да мислиш и си почини.

— Искам да те помоля за една услуга — съобщих аз.

— Казвай — каза Мая.

— Звънни по телефона на едно място. Вместо мен.

Извадих бележник и химикалка и написах телефона в редакцията на Кумико. Откъснах листа и го подадох на момичето. Тефтерчето с пластмасова подвързия беше топло и влажно от потта ми.

— Само звънни и потърси Кумико Окада, ако я няма, попитай дали вчера е била на работа.

Мая Казахара взе листа и го погледна нацупено. Сетне извърна очи към мен.

— Добре, отивам. А ти не мисли за нищо и се изтегни в хоризонтално положение. Не ти се разрешава да се движиш. Връщам се ей сега.

След като момичето се отдалечи, изпружих крака и както ми бе заповядало, затворих очи. От глава до пети бях плувнал в пот. Опитах се да мисля и усетих някъде вътре в главата си туптене, а в стомаха ми като че ли имаше намотано въже. Повдигаше ми се. Кварталът изглеждаше потънал в пълна тишина. Изведнъж ми хрумна, че от доста време не съм чувал птицата с пружината. Кога ли за последно се беше обадила? Вероятно преди четири-пет дни. Но не бях сигурен. Забелязвах чак днес, беше минало доста време и не можех да кажа със сигурност. Може би беше прелетна птица. Чак сега си спомних, че за пръв път я чухме някъде преди месец, когато тя бе започнала всеки ден да навива пружината на малкия ни свят. Явно това й беше сезонът.

Мая Казахара се върна след десет минути. Подаде ми голяма чаша. Когато я поех, вътре дрънна лед. Звукът достигна до мен сякаш от някакъв далечен свят. Той като че бе през много врати от мястото, където се намирах, и аз чух звука, защото в този миг по една случайност всичките са били отворени едновременно. Но бе само за миг. Дори и една от тях да се затвореше, вече нямаше да чувам звука.

— Изпий го — подкани ме Мая. — Лимонов сок с вода. От него главата ще ти се избистри.

Успях да изпия половината и върнах чашата на момичето. Студената вода мина през гърлото ми и си запроправя бавно път надолу, след което ми прилоша, сякаш ме захлупи вълна. Въжето в стомаха ми започна да се размотава и да се изкачва към долния край на гръкляна ми. Затворих очи и се опитах да преглътна. Както бях със затворени очи, видях как Кумико се качва на влака с блузата и полата в ръка. Помислих си, че сигурно би било по-добре да повърна. Но не го направих. Поех си няколко пъти дълбоко въздух, докато гаденето попремина и накрая съвсем изчезна.

— Добре ли си? — попита Мая Казахара.

— Да, добре съм — отвърнах аз.

— Обадих се — съобщи ми тя. — Казах им, че съм роднина. Нали не се сърдиш?

— Не.

— Тази Кумико Окада е Госпожа Птицата с пружината, нали?

— Да.

— Казаха, че не е на работа — и днес, и вчера. Просто е изчезнала, без да предупреди. Наистина са притеснени. Споменаха, че не била такъв човек.

— Така е. Не е такъв човек.

— И я няма от вчера?

Аз кимнах.

— Клетият Господин Птицата с пружината — въздъхна Мая. Явно наистина й беше мъчно за мен. Тя долепи длан до челото ми. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Сега не — отговорих аз. — Но ти благодаря.

— Удобно ли е да те попитам нещо? Или предпочиташ да не питам?

— Питай — казах аз. — Но не съм сигурен, че мога да ти отговоря.

— С мъж ли е избягала жена ти?

— Не знам — отвърнах. — Може би. Възможно е.

— Но нали досега сте живели заедно. Как така не знаеш?

Беше права. Как така не знаех?

— Клетият Господин Птицата с пружината — повтори Мая. — Иска ми се да ти кажа нещо и да ти помогна, но не знам нищо за брачния живот.

Станах от шезлонга. Усилието, което положих, се оказа много по-голямо, отколкото си бях представял.

— Благодаря за всичко. Помогна ми много. Трябва да вървя. Не е зле да си бъда у дома, в случай че ме потърсят. Може да се обади някой.

— Веднага щом се прибереш, си вземи душ. Чу ли? После си облечи чисти дрехи. И се избръсни.

— Да се избръсна ли?

Прокарах ръка по брадичката си. Бях забравил да се обръсна. Цяла сутрин не ми беше хрумнало.

— Дребните неща са важни, Господин Птицата с пружината — каза Мая Казахара и ме погледна в очите. — Прибери се и се виж добре в огледалото.

— Непременно — обещах аз.

— Нали може да намина по-късно?

— Да — отвърнах аз. После добавих: — Помогна ми много.

Мая Казахара кимна, без да каже нищо.

У нас се погледнах в огледалото. Беше си истина: изглеждах ужасно. Съблякох се, пуснах душа, изкъпах се обилно, избръснах се, измих си зъбите, сложих си афтършейв и пак се върнах пред огледалото, за да се видя хубаво. Май беше малко по-добре от преди. Вече не ми се гадеше. Но главата ми още беше размътена.

Намъкнах къс панталон и тениска. Седнах на верандата, облегнах се на колоната и докато ми изсъхне косата, гледах градината. Опитах се да подредя събитията от последните дни. Първо се беше обадил лейтенант Мамия. Кога беше това, вчера сутринта ли? Да, точно така: вчера сутринта. После Кумико беше излязла от нас. Аз бях вдигнал ципа на роклята й. Сетне бях намерил кутийката от парфюма. След това лейтенант Мамия беше дошъл и ми беше разказал странните си спомени от войната: как е бил заловен във Външна Монголия и е бил захвърлен в кладенец. Беше ми оставил спомена от господин Хонда. Празна кутия. После Кумико не се беше прибрала. Сутринта е взела дрехите си от химическото чистене при станцията на метрото, а сетне просто изчезна. Без да каже и дума в редакцията. Ето какво се беше случило вчера.

Просто не можех да повярвам, че е станало за един ден. Беше прекалено много.

Докато размишлявах за тези неща, изведнъж ми се доспа невероятно. Това не бе каква да е сънливост. Беше силна, дори непреодолима сънливост. Сънят издърпваше съзнанието ми, както може да се издърпа дреха на човек, който не се съпротивлява. Отидох, без да се замислям, в спалнята, съблякох се по бельо и си легнах. Опитах се да погледна часовника върху нощното шкафче, но дори не успях да завъртя настрани глава. Затворих очи и мигновено съм потънал в дълбок бездънен сън.

В съня вдигах ципа на роклята на Кумико. Виждах гладкия й бял гръб. Когато затворих ципа, си дадох сметка, че това не е Кумико, а Крита Кано. Двамата с нея бяхме сами в стаята.

Беше същата от миналия сън: стая в същия хотелски апартамент. На масата имаше бутилка „Къти Сарк“ и две чаши. Имаше и кофичка от неръждаема стомана, пълна с лед. Някой минаваше по коридора отвън и говореше на висок глас. Не долових думите, но май бяха на чужд език. На тавана висеше незапален полилей. Единственото осветление в сумрачната стая идваше от аплиците по стената. На прозорците имаше плътни пердета.

Крита Кано беше облечена в една от летните рокли на Кумико: светлосиня, с ажурен десен на птици. Стигаше й точно над коленете. Крита Кано пак беше гримирана като Жаклин Кенеди. Беше си сложила на лявата китка две еднакви гривни.

— Откъде си взела тази рокля? — попитах аз. — Твоя ли е?

Крита Кано ме погледна и поклати глава. Извитите навън краища на косата й се люшнаха приятно.

— Не, не е моя — отвърна тя. — Взех я за малко. Но вие, господин Окада, не се притеснявайте, това няма да създаде никакви неприятности.

— Къде се намираме? — попитах аз.

Крита Кано не отговори. Както и преди, седях в края на леглото. Бях с костюма и папийонката на точки.

— Не се налага да мислите за нищо, господин Окада — рече Крита Кано. — Няма от какво да се притеснявате. Всичко ще бъде наред.

Отново, както предишния път, тя смъкна ципа на панталона ми, извади члена ми и го лапна. Единствената разлика бе, че не се съблече. През цялото време беше с роклята на Кумико. Опитах да се размърдам, но тялото ми сякаш бе овързано с невидими върви. Усетих как членът ми в устата й набъбва и се втвърдява.

Видях как изкуствените й мигли и извитите крайчета на косата й се движат. Гривните й се удряха една в друга с приглушен метален звук. Езикът й беше дълъг и мек и сякаш се увиваше около мен. Тъкмо да свърша, и Крита Кано се дръпна и започна да ме съблича бавно. Свали сакото ми, папийонката, панталона, ризата, бельото и ме накара да легна на кревата. Но и сега не се съблече. Седна на леглото, хвана ме за ръката и я пъхна под роклята си. Не носеше бикини. Усетих колко топло е влагалището й. Беше дълбоко, топло и много влажно. Направо всмука пръстите ми.

— Нобору Ватая няма ли да дойде всеки момент? — попитах аз. — Нали него чакахте тук?

Вместо да отговори. Крита Кано ме пипна по челото.

— Не мислете за нищо, господин Окада. Ние ще имаме грижата. Оставете всичко на нас.

— На вас ли? — попитах, но отговор не последва.

Крита Кано седна върху мен и вкара с ръка члена ми вътре във влагалището си. После започна да върти бавно хълбоци. Докато се движеше, светлосинята рокля се пързаляше по голия ми стомах и бедрата. С разперените й поли Крита Кано приличаше върху мен на грамадна мека гъба, мълком поникнала през опадалата шума под покрова на нощта. Чувствах влагалището й топло и същевременно студено. То се опитваше да ме обгърне, да ме всмуче и същевременно да ме изхвърли. Членът ми ставаше все по-голям и твърд. Имах усещането, че ще се взривя и ще се пръсна. Това бе най-странното чувство, нещо, което надхвърляше обикновената сексуална наслада. Сякаш нещо вътре в жената, нещо особено проникваше бавно през члена ми в мен.

Крита Кано беше затворила очи, беше понадигнала брадичка и се люшкаше бавно напред-назад, сякаш сънува. Виждах как всеки път, когато си поема въздух, гърдите й под роклята се надигат. Няколко косъмчета се бяха измъкнали от прическата и висяха над челото й. Представих си, че се нося сам насред огромно море. Затворих очи и се заслушах — очаквах да чуя как в лицето ми се плискат малки вълни. Тялото ми бе окъпано от хладка океанска вода. Усещах как приливът лека-полека настъпва. Течението ме отнасяше. Реших да изпълня съвета на Крита Кано и да не мисля за нищо. Затворих очи, оставих силата да изтече от крайниците ми и се отпуснах по течението.

Изведнъж забелязах, че в стаята е станало тъмно. Опитах да се огледам, но не виждах почти нищо. Аплиците бяха угасени. Само бледото очертание на синята рокля на Крита Кано се полюшваше върху мен.

— Просто забрави — рече тя, но гласът не беше нейният. — Забрави всичко. Спиш. Сънуваш. Лежиш в мека топла кал. Всички сме дошли от топлата кал, всички ще отидем пак в нея.

Беше гласът на жената от телефона. Тайнствената жена от телефона сега беше върху мен и бе сляла тялото си с моето. И тя беше облечена в роклята на Кумико. Без да усетя, тя се оказа на мястото на Крита Кано. Опитах се да кажа нещо. Не знам какво съм се надявал да изрека, но все пак се опитах. Ала бях прекалено объркан и гласът не ми се подчиняваше. Единственото, което изтръгнах от устата си, беше топъл въздух. Отворих широко очи и се помъчих да видя лицето на жената върху мен, но в стаята беше прекалено тъмно.

Жената не каза нищо повече. Вместо това задвижи бедра още по-възбуждащо. Нежната й плът — едва ли не самостоятелен организъм — обгърна с леко всмукващо движение набъбналия ми член. Зад нея чух или ми се стори, че съм чул, как някой натиска дръжката на вратата. В тъмнината блесна бял лъч. Може би кофичката за лед върху масата бе озарена от светлината в коридора. Или не беше лъч, а наточено острие. Аз обаче не можех вече да мисля. Можех само едно: свърших.

Измих се под душа и изпрах на ръка бельото си, изцапано със семенна течност. Страхотно, помислих си. Защо в този труден период от живота ми сънувам мокри сънища?

Отново си сложих чисти дрехи, отново седнах на верандата и загледах градината. Навсякъде играеха слънчеви зайчета, проникнали през гъстите зелени листа. След няколко дни дъжд тук-там бяха избуяли яркозелени бурени, от което градината изглеждаше леко занемарена и забравена.

Отново Крита Кано. Два мокри съня за кратко време, и двата с Крита Кано. И през ум не ми беше минавало да спя с нея. Дори не бях я пожелавал. Но и двата пъти бях в онази стая и бях слял тялото си с нейното. Каква ли беше причината? И коя беше тази жена от телефона, заела мястото й? Тя ме познаваше, твърдеше, че и аз я познавам. Припомних си различните жени, с които съм спал през живота си, но жената от телефона не беше сред тях. Обаче у нея имаше нещо, което ми се струваше познато. И тъкмо това ме дразнеше.

Някакъв спомен се мъчеше да избие на повърхността. Усещах го. Единственото, от което се нуждаех, бе нещо дребно, което да ме насочи. Ако дръпнех тази тънка нишка, всичко щеше да се разплете. Тайната чакаше да я разкрия. Но не намирах крайчеца на нишката.

Отказах се да опитвам да мисля.

„Забрави всичко. Спиш. Сънуваш. Лежиш в мека топла кал. Всички сме дошли от топлата кал, всички ще отидем пак в нея.“

Стана шест часът, а телефонът все не звънеше и не звънеше. Появи се само Мая Казахара. Искала да пийне бира. Извадих от хладилника студена кутийка и си я разделих с нея. Бях гладен, затова сложих между две филии хляб парче шунка и листа маруля и ядох. Когато ме видя. Мая каза, че и тя искала такова. Направих и на нея сандвич. Ядяхме и си пиехме бирата, без да казваме нищо. От време на време поглеждах стенния часовник.

— Нямате ли телевизор у вас?

— Нямаме — казах аз.

Мая захапа леко крайчеца на устната си.

— Досетих се. Не обичаш ли телевизия?

— Не че не обичам. Но се оправям и без нея.

Мая Казахара мисли известно време.

— От колко години си женен, Господин Птицата с пружината?

— От шест — отговорих аз.

— И си живял шест години без телевизия?

— Да. В началото нямахме пари да си купим. После свикнахме да живеем без телевизор. По̀ е хубаво и спокойно.

— Явно двамата сте били щастливи.

— Защо мислиш така?

Тя сбърчи носле.

— Защото лично аз не бих могла да живея и ден без телевизор.

— Защото си нещастна ли?

Мая Казахара не отговори.

— Но сега Кумико си е отишла. Ти, Господин Птицата с пружината, не би трябвало вече да си щастлив.

Кимнах и отпих от бирата.

— Общо взето, не би трябвало — казах аз.

Точно така, общо взето, не би трябвало.

Мая захапа цигара и с обиграно движение я запали с клечка кибрит.

— А сега, Господин Птицата с пружината, ми кажи самата истина: как мислиш, грозна ли съм? — попита тя.

Оставих чашата с бирата и отново погледнах момичето в лицето. През цялото време, докато разговарях с него, си мислех смътно за други неща. Мая носеше размъкната черна блуза, под която ясно личаха момичешките й гърди.

— Изобщо не си грозна — отсякох аз. — Повече от сигурно е. Защо питаш?

— Гаджето все ми повтаряше каква грозотия съм била и че съм нямала цици.

— Момчето, което потроши мотора ли?

— Същото.

Загледах как Мая Казахара издиша бавно дима.

— На тази възраст момчетата говорят такива неща. Не знаят как точно да изразят чувствата си и говорят обратното на това, което мислят. Ей така, без причина, обиждат хората, обиждат и себе си. Но при всички положения изобщо не си грозна. Според мен си страхотна. Не ти правя комплимент.

Мая Казахара се позамисли. Тръскаше пепелта от цигарата в кутийката от бира.

— Госпожа Птицата с пружината красива ли е?

— Хм, трудно ми е да кажа. Според някои е красива, според други — не. Въпрос на вкус.

— Ясно — рече момичето.

Започна да почуква с нокти по чашата, сякаш се отегчаваше.

— Какво прави гаджето ти с мотора? — попитах аз. — Не идва ли да те вижда?

— Не, не идва — отвърна момичето и сложи пръст върху белега под лявото си око. — Няма да го видя повече, това е сигурно. Двеста на сто. Но точно сега не ми се говори за това. Някои неща, ако ги изречеш, и вече не са верни, нали? Знаеш ли за какво говоря, Господин Птицата с пружината?

— Според мен да — потвърдих аз.

Сетне погледнах към телефона в хола. Стоеше върху масата, обгърнат в мълчание. Приличаше на дълбоководна морска твар, която се преструва на неодушевен предмет, спотаила се е и причаква плячката.

— Някой ден, Господин Птицата с пружината, ще ти разкажа всичко за него. Когато съм в настроение. Но нека не е сега. Сега не съм в настроение. — Тя си погледна часовника. — Трябва да се прибирам. Благодаря за бирата.

Изпратих я до зида в градината. Почти пълната луна лееше зърнестата си светлина върху земята. При вида на пълнолунието се сетих, че на Кумико скоро ще й започне мензисът. Но това вероятно вече нямаше да има нищо общо с мен. При тази мисъл в гърдите ме прониза остра болка. Беше толкова силна, че ме уплаши: приличаше на мъка.

Мая Казахара сложи ръка върху зида и ме погледна.

— Я ми кажи. Господин Птицата с пружината, ти обичаш Кумико, нали?

— Мисля, че да.

— Въпреки че сигурно е избягала с любовника си ли? Ако каже, че иска да се върне, ще я приемеш ли?

Въздъхнах тежко.

— Труден въпрос — отговорих. — Нека първо ме помоли, ще помисля.

— Извинявай, че си пъхам носа, където не ми е работа — рече Мая Казахара и изцъка. — Само не се вбесявай. Просто се опитвам да се уча. Искам да знам какво е жена ти да избяга. Има много неща, които не знам.

— Не съм се вбесил — възразих аз.

После пак погледнах пълната месечина.

— Добре тогава. Господин Птицата с пружината. Пази се. Дано жена ти се върне и всичко се оправи.

Тя се прехвърли с невероятна лекота през зида и изчезна в лятната вечер.

След като си отиде, аз отново останах сам. Седнах на верандата и се замислих над въпросите, които момичето ми беше задало. Ако Кумико беше отишла някъде с любовник, щях ли да я прибера отново? Не знаех отговора. Наистина не знаех. Имаше толкова много неща, които не знаех.

Най-неочаквано телефонът иззвъня. Ръката ми се стрелна по условен рефлекс и вдигна слушалката. Гласът беше женски.

— Обажда се Малта Кано — представи се жената. — Извинявайте, господин Окада, че ви безпокоя толкова често, но се питах дали имате някакви планове за утре.

Нямам планове, отвърнах. Плановете бяха нещо, което просто нямах.

— В такъв случай дали ще ви бъде удобно да се видим следобед?

— Свързано ли е с Кумико?

— Смятам, че да — потвърди Малта Кано, подбираше внимателно думите. — По всяка вероятност с нас ще бъде и Нобору Ватая.

Щом чух това, за малко да изпусна слушалката.

— Искате да кажете, че тримата ще се съберем, за да поговорим ли?

— Да, точно така — отговори Малта Кано. — Обстоятелствата го налагат. Извинявайте, но по телефона не мога да ви дам повече подробности.

— Разбрах. Добре тогава — рекох й аз.

— В един часа удобно ли ви е? На същото място, както предишния път кафенето на хотел „Пасифик“, Шанагава.

В един часа в хотел „Пасифик“, Шанагава, повторих аз и затворих.

Мая Казахара звънна в десет часа. Нямала да ми казва нещо специално, просто искала да си поговори с някого. Известно време си бъбрихме за безобидни неща.

— Я ми кажи, Господин Птицата с пружината — рече накрая момичето. — Откакто бях при теб, имаш ли добри новини?

— Нямам добри новини — отговорих аз. — Нямам нищо.

3.Нобору Ватая проговаря

Отидох в кафенето десет минути по-рано, а Нобору Ватая и Малта Кано вече бяха намерили маса и ме чакаха. Обедната навалица беше голяма, аз обаче веднага зърнах Малта Кано. Не са много хората, които в слънчев летен следобед се разхождат с червени мушамени шапки. Жената очевидно беше със същата шапка, както в деня, когато се запознахме, освен ако не притежаваше цяла колекция мушамени шапки, всичките с еднаква форма и цвят. Беше облечена все така семпло, с вкус: ленено сако с къс ръкав и рокля без яка. И двете бяха съвършено бели, без нито една гънчица. Никакви аксесоари, никакъв грим. Само червената мушамена шапка не беше в тон с дрехите и като стил, и като материя. Малта Кано сякаш бе чакала да се появя — когато седнах, тя свали шапката и я сложи върху масата. До шапката имаше жълта кожена чантичка. Малта Кано си бе поръчала някакъв тоник, но както и миналия път, не го беше докоснала. Течността сякаш се чувстваше някак неудобно във високата чаша и нямаше какво друго да прави, освен да си пуска мехурчетата.

Нобору Ватая беше със зелени слънчеви очила. Веднага щом седнах, той ги махна и известно време гледа стъклата, после пак си ги сложи. Беше с очевидно съвсем ново бяло поло и тъмносиньо спортно памучно сако. На масата пред него имаше чаша чай с лед, и той обаче май не го беше докосвал.

Поръчах си кафе и отпих от леденостудената вода, която ми донесе сервитьорът.

Никой не каза нищо. Нобору Ватая сякаш не бе и забелязал, че съм дошъл. За да се уверя, че не съм станал най-неочаквано невидим, сложих длан на масата и я завъртях нагоре и надолу. После сервитьорът дойде, постави пред мен чаша и я напълни с кафе. След като се отдалечи, Малта Кано се прокашля тихо няколко пъти, все едно пробваше микрофон, но пак не каза нищо.

Пръв заговори Нобору Ватая.

— Разполагам със съвсем малко време, затова нека говорим направо, без недомлъвки.

Сякаш се обръщаше към захарницата от неръждаема стомана в средата на масата, но говореше, разбира се, на мен. Захарницата просто бе удобна точка между нас, към която той можеше да насочи речта си.

— За какво да говорим направо, без недомлъвки? — попитах аз без недомлъвки.

Накрая Нобору Ватая си махна слънчевите очила, сгъна ги, сложи ги на масата и ме погледна право в лицето. Откакто за последно го бях срещал и бях разговарял с него, бяха минали повече от три години, аз обаче нямах чувството, че е изтекло някакво време — предполагам, благодарение на средствата за масово осведомяване, които постоянно ми натрапваха лицето му. Има информация, която наподобява дим: прониква в очите и съзнанието на хората, независимо дали те искат, или не, независимо от личните им предпочитания.

Сега, когато бях принуден да видя шурея си на живо, неволно забелязах до каква степен трите години са променили впечатлението, което оставяше лицето му. Сякаш мътният му, застоял вид беше изтласкан на заден план и бе прикрит с нещо пластично и изкуствено. Нобору Ватая бе успял да си намери нова, по-изискана маска, със сигурност много добре направена, може би дори нова кожа. Каквото и да беше, маска или кожа, трябваше да призная — точно така, дори аз трябваше да призная, — че тя имаше известна притегателна сила. Тогава си дадох сметка: все едно гледах не лицето му, а телевизионно изображение. Нобору Ватая говореше така, както говорят по телевизията, и движенията му бяха като движенията по телевизията. Между нас постоянно имаше нещо като стъкло. Аз бях от едната страна, той — от другата.

— Както, сигурен съм, съзнаваш, днес сме тук, за да поговорим за Кумико — подхвана шуреят ми. — За Кумико и за теб. За бъдещето ви. Какво ще правите двамата с нея.

— Какво ще правим ли? — възкликнах, след което вдигнах кафето и отпих една глътка. — Можеш ли да бъдеш малко по-конкретен?

Нобору Ватая ме погледна някак странно с безизразните си очи.

— Малко по-конкретен? Кумико си има любовник. Напуснала те е. Едва ли смяташ, че всички, засегнати от сегашното положение, искат то да се точи до безкрайност. Няма да е добре за никого.

— Има си любовник ли? — попитах аз.

— Изчакайте малко, ако обичате — Малта Кано избра точно този миг, за да се намеси. — Такъв разговор трябва да има някаква последователност. Господин Ватая, господин Окада, важно е да проведем разговора в нужния ред.

— Не виждам никаква последователност — възрази Нобору Ватая с глас, в който нямаше живот. — Никаква. Каква последователност имате предвид? Разговорът няма последователност.

— Оставете го да се доизкаже — предложих аз на Малта Кано. — Можем да добавим по-късно последователността, ако изобщо има такава.

Тя ме погледа с леко издадени устни, после кимна едва доловимо.

— Добре тогава — каза. — Нека господин Ватая говори пръв. Заповядайте.

— В живота на Кумико има и друг мъж — подхвана той. — И сега тя е отишла при него. Поне това е ясно. Оттук следва, че е безсмислено да запазвате брака си. За щастие нямате деца и при тези обстоятелства отпадат парични претенции. Всичко може да се уреди бързо. Кумико просто подава молба за развод. Ти трябва само да подпишеш и да завериш формулярите, изготвени от адвокат, и готово. И нека добавя, за да си спестим недоразумения: това, което казвам, е окончателното мнение на всички в семейство Ватая.

Скръстих ръце и известно време обмислях думите му.

— Имам няколко въпроса — рекох. — Първо, откъде знаеш, че Кумико си е намерила друг?

— Тя самата ми каза — отвърна Нобору Ватая.

Не знаех как да реагирам. Сложих ръце върху масата и продължих да мълча. Беше ми трудно да си представя, че Кумико е отишла при брат си по такъв личен въпрос.

— Обади ми се преди една седмица, искала да обсъдим нещо — продължи Нобору Ватая. — Видяхме се и поговорихме. На четири очи. Тогава Кумико ми каза, че се среща с друг.

Изведнъж ми се допуши. Не носех, разбира се, цигари. Отпих от кафето и оставих чашата върху чинийката със силно тракване.

— После тя си е тръгнала от вас — допълни Нобору Ватая.

— Ясно — рекох аз. — Щом твърдиш, значи е така. Кумико явно си е намерила любовник. И е дошла при теб за съвет. Пак ми е трудно да повярвам, но не си представям, че ще седнеш да ме лъжеш за такова нещо.

— Разбира се, че не лъжа — натърти Нобору Ватая с нещо като лека усмивка.

— Само това ли имаш да ми казваш? Кумико ме е изоставила заради друг, затова трябва да й дам развод, така ли?

Той отвърна със съвсем слабо кимване, сякаш си пестеше силите.

— Предполагам, си даваш сметка, че бях против брака на Кумико с теб. Не направих нищо, за да се намеся, защото реших, че не е моя работа, сега обаче почти съжалявам, че не съм го сторил. — Нобору Ватая отпи от водата и остави тихо чашата върху масата. Сетне продължи: — От първия ден, когато те видях, осъзнах, че би било неразумно да се надявам да постигнеш нещо. Не видях нищо обещаващо, нищо у теб, от което да личи, че можеш да постигнеш нещо в живота и да станеш достоен човек: не блестеше, не се открояваше с нищо. Разбрах, че каквото и да подхванеш, ще си остане недовършено, че никога няма да докараш нищо до успешен край. И се оказах прав. Женен си за сестра ми вече шест години и какво постигна през цялото това време? Нищо, нали? Единственото, което направи за тези шест години, бе да напуснеш работа и да съсипеш живота на Кумико. Сега си безработен и нямаш планове за бъдещето. В тая твоя глава няма нищо освен боклук и бръмбари. Така и не мога да проумея какво харесва Кумико у такива като теб. Вероятно е решила, че боклукът и бръмбарите в главата ти са интересни. Но в края на краищата боклукът си е боклук и бръмбарите — бръмбари. Още от самото начало ти не беше за нея. Не че Кумико е самото съвършенство. Тя от малка си е особнячка — по една или друга причина. Сигурно затова си я привлякъл в началото. Но било каквото било. При всички положения е най-добре да приключим час по-скоро. Ние с майка ми и баща ми ще имаме грижата за Кумико. Настояваме да стоиш настрана. И не се опитвай да я намериш. Вече нямаш нищо общо с нея. Ако се опиташ да й попречиш, само ще създадеш допълнителни неприятности. Най-доброто, което можеш да направиш, е да започнеш нов живот на ново място, живот, който ти пасва повече. Това е най-доброто и за теб, и за нас.

За да покаже, че е приключил, Нобору Ватая изпи всичката вода, останала в чашата, повика сервитьора и поръча още.

— Имаш ли да казваш още нещо? — попитах аз.

Този път той отговори само с леко поклащане на главата.

— В такъв случай за каква последователност става дума? — обърнах се аз към Малта Кано.

Тя извади от дамската си чанта бяла носна кърпичка и я допря до крайчеца на устните си. После взе от масата червената мушамена шапка и я сложи върху чантата.

— Убедена съм, че това е голям удар за вас, господин Окада — подхвана Малта Кано. — Както вероятно се досещате, лично на мен ми е изключително мъчително да разговарям с вас за тези неща.

Нобору Ватая си погледна часовника, за да се убеди, че светът още се върти около оста си и му струва ценно време.

— Сега разбирам — продължи Малта Кано, — че трябва да говоря с вас възможно най-откровено, без недомлъвки. Първо госпожа Окада дойде при мен. Дойде за съвет.

— По моя препоръка — намеси се Нобору Ватая. — Сестра ми дойде да поговорим за котарака и аз я запознах с госпожица Кано.

— Кога беше това, преди или след като се срещнахме? — попитах я аз.

— Преди — уточни тя.

— В такъв случай се получава приблизително следната последователност — казах аз. — Кумико е научила за вас от Нобору Ватая и е дошла заради изгубения котарак. След това по причина, която още не ми е ясна, е скрила от мен, че вече ви познава, и е уредила да се срещна с вас, което и направих в същото това кафене. Прав ли съм?

— В общи линии, да — потвърди някак колебливо Малта Кано. — Първият ми разговор с госпожа Окада беше само за котарака. Аз обаче долових, че има още нещо, затова пожелах да се срещнем и да поговоря направо с вас. После се наложи да се срещна още веднъж с госпожа Окада и да й задам по-лични, по-задълбочени въпроси.

— И тогава Кумико ви е казала, че има любовник.

— Да. Като цяло се случи точно това. В моето положение ми е невъзможно да влизам в по-големи подробности — каза Малта Кано.

Въздъхнах тежко. Не че с въздишката щях да постигна някакъв напредък, но все беше нещо, което можех да направя.

— Излиза, че Кумико е била с този мъж от известно време.

— Според мен от два и половина месеца, някъде там.

— Два и половина месеца — повторих аз. — Как е възможно това да е продължило два и половина месеца и аз да не забележа?

— Не сте забелязали, господин Окада, защото не сте имали никакви съмнения в жена си — обясни Малта Кано.

Аз кимнах.

— Така е. И през ум не ми е минавало. Не съм си и помислял, че Кумико ще ме излъже, и досега не мога да повярвам.

— Ако изключим резултатите, способността да имаш безусловна вяра в някого е едно от най-прекрасните качества, което някой може да притежава.

— И се постига трудно — вметна Нобору Ватая. — Крайно рядко.

Сервитьорът се приближи и отново напълни чашата ми с кафе. Някаква млада жена на съседната маса се смееше високо.

— И така — обърнах се към Нобору Ватая, — каква всъщност е целта на нашата среща? Защо тримата сме тук? За да ме убедите да дам развод на Кумико ли? Или нещо повече? В онова, което каза преди малко, имаше някаква логика, но най-важните подробности са неясни. Твърдиш, че Кумико си има друг и ме е напуснала. И къде е отишла? Какво прави? Сама ли е, или е с него? Защо не се е свързала с мен? Ако наистина има друг, това е краят. Но аз ще повярвам, че е истина, едва след като го чуя от нея. Разбираш ли какво имам предвид? Всичко това засяга само нас двамата с Кумико. Ние двамата с нея трябва да разговаряме и да вземем някакво решение. Ти нямаш нищо общо с това.

Нобору Ватая отмести встрани недокоснатата чаша изстуден чай.

— Тук сме, за да ти съобщим за какво става въпрос — рече той. — Помолих госпожица Кано да ме придружи, защото реших, че е по-добре да има и трети човек. Не знам кой е другият мъж, не знам и къде е Кумико. Тя е пълнолетна. Може да постъпва, както сметне за добре. Но дори и да знаех къде е, със сигурност нямаше да ти кажа. Тя не ти се е обадила, защото не иска да разговаря с теб.

— Но с теб очевидно е поискала да разговаря. Какво ти е казала? Доколкото усещам, вие двамата не сте много близки.

— Е, ако вие двамата бяхте чак толкова близки, защо е спала с друг? — подметка Нобору Ватая.

Малта Кано се прокашля тихо. Нобору Ватая продължи:

— Кумико ми каза, че има връзка с друг. Сподели, че искала да приключи с това положение веднъж завинаги. Посъветвах я да се разведе. Тя отговори, че щяла да помисли.

— Само това ли? — попитах аз.

— А какво друго?

— Нещо не разбирам — отвърнах аз. — Не мога да повярвам, че Кумико ще се съветва с теб за такива важни неща. Ти си последният човек, до когото ще се допитва в подобен случай. Или ще го обмисли сама, или ще разговаря с мен. Сигурно ти е казала още нещо. Щом е настояла да говорите на четири очи, значи е имало и още нещо.

Нобору Ватая си позволи да се подсмихне едва забележимо — тънка студена усмивка като нова луна, увиснала в предизгревното небе.

— Ето на това му се казва да не искаш да повярваш на истината — подметна той тихо, но достатъчно силно, за да го чуя.

— Да, не искам да повярвам на истината — повторих, сякаш за да усетя израза.

— Сигурен съм, че разбираш за какво ти говоря — рече шуреят ми. — Жена ти спи с друг. Напуска те. А после ти се опитваш да прехвърлиш вината от болната глава на здравата. Никога не съм чувал по-голяма глупост. Виж какво, не съм дошъл тук, защото ми е много приятно. Бях длъжен. За мен това е загуба на време. Все едно го хвърлям на вятъра.

След като той млъкна, над масата се спусна тежко мълчание.

— Знаеш ли историята за маймуните от лайняния остров? — попитах го аз.

Той поклати глава, без да проявява признаци на любопитство.

— За пръв път чувам.

— Някъде много, много далеч има един лайнян остров. Остров без име. Остров, който не заслужава да е с име. Лайнян остров с лайнян вид. На този лайнян остров растат палми, които също са с лайнян вид. И лайняните палми раждат кокосови орехи, които миришат на лайна. Лайняните маймуни живеят по дърветата и обичат кокосовите орехи с лайняна воня — ядат ги и след това изсират най-гадните лайна на света. Лайната падат на земята и се трупат на лайнян тор, а лайняните палми, които растат от лайняния тор, стават още по-лайняни. Това е безкраен кръговрат. — Изпих каквото беше останало от кафето. — Докато седях тук и те гледах — продължих аз, — внезапно си спомних за лайняния остров. Ето това се опитвам да ти кажа: някаква лайняност, някакъв гнилоч, някакъв мрак сам си се множи в кръговрат, който сам захранва. И след като прескочи някаква точка, човек вече не може да го спре — дори и да иска.

Върху лицето на Нобору Ватая не се четеше нищо. Усмивката му беше угаснала, но не се забелязваше дори сянка на раздразнение. Единственото, което виждах, беше тънка бръчка между веждите, и не успях да си спомня дали съм я забелязвал и преди.

— Схващаш ли какво имам предвид, господин Ватая? — попитах аз. — Знам много добре що за човек си. Говориш ми за боклук и бръмбари. И си въобразяваш, че можеш да ме смажеш когато си поискаш. Но нещата не са толкова прости. За теб с твоите ценности може и да не съм нищо повече от боклук и бръмбари. Но аз не съм чак толкова глупав, колкото си мислиш. Знам какво точно се крие зад зализаната ти маска за пред телевизията. Знам тайната ти. Кумико я знае, аз също я знам: и двамата знаем какво има отдолу. Стига да поискам, мога да кажа на всички. Мога да извадя тайната на бял свят. Вероятно ще ми отнеме време, но съм в състояние да го направя. Може и да съм никой, но поне не съм чувал с пясък. Жив, дишащ човек съм. Ако някой ме удари, му отвръщам със същото. Постарай се да го запомниш.

Нобору Ватая продължи да ме гледа с безизразното си лице, лице като скален къс, понесъл се из пространството. Онова, което му казах, си бе почти чист блъф. Не знаех тайната на Нобору Ватая. Не беше трудно да се досетя, че у него има нещо силно извратено. Но нямаше как да разбера със сигурност какво е то. Ала думите ми явно го бяха жегнали. Виждах по лицето му как са му подействали. Нобору Ватая не ми отговори, както винаги отговаряше на противниците си в телевизионните дебати: не се присмя на думите ми, не се опита да ме надприказва или да ме обори. Продължи да седи, без да казва нищо, по лицето му не трепваше и мускулче.

После с лицето му започна да става нещо много чудновато. Малко по малко то взе да почервенява. Това стана по възможно най-странния начин. Някои места пламнаха до мораво, други само порозовяха, а останалото, кой знае защо, пребледня. Това извика в съзнанието ми представа за есенна гора с размазани цветове, където широколистни и иглолистни дървета растат в хаотична разбърканост.

Накрая, без да изрича и дума, Нобору Ватая се изправи, взе си слънчевите очила и си ги сложи. Лицето му още беше на размазани петна. Те вече изглеждаха така, сякаш нямаше да се махнат никога. Малта Кано продължи да седи напълно неподвижно на стола, без да казва нищо. Аз пък демонстрирах пълно безразличие. Нобору Ватая понечи да ми каже нещо, но в крайна сметка се отказа. Отдалечи от масата и се сля с множеството.

Известно време, след като Нобору Ватая си тръгна, ние с Малта Кано не си казахме нищо. Чувствах се изтощен. Сервитьорът дойде и ми предложи още кафе, но аз отказах. Малта Кано вдигна от масата червената шапка, погледа я няколко минути, после я остави на стола до себе си.

Усетих в устата си горчив вкус. Опитах се да го премахна, като отпих от водата, но тя не помогна.

След някое време Малта Кано каза:

— Трябва да намираме отдушник на чувствата си. В противен случай потокът може да се превърне в застояла вода вътре в нас. Сигурна съм, че сега, след като казахте каквото имахте да казвате, се чувствате по-добре.

— Малко по-добре — потвърдих аз. — Но това не реши нищо. Не изведе нещата към никакъв край.

— Господин Ватая не ви е симпатичен, нали, господин Окада?

— Всеки път, когато го видя, усещам вътре в себе си някаква невероятна празнота. Всички предмети в помещението ми се струват празни. Кухи. Не бих могъл да ви обясня защо се получава така. Заради това усещане накрая казвам и върша неща, които не са ми присъщи. И после се чувствам ужасно. Ще бъда най-щастлив, ако не видя никога вече този човек.

Малта Кано поклати глава.

— За съжаление ще се наложи да срещате и занапред господин Ватая. Няма как да го избегнете.

Вероятно беше права. Не можех толкова лесно да го премахна от живота си.

Вдигнах чашата и пак отпих от водата. Откъде ли се беше взел този ужасен вкус?

— Има само едно, което бих искал да ви попитам — рекох аз. — На чия страна сте? На страната на Нобору Ватая или на моята?

Малта Кано се облакъти на масата и долепи длани пред лицето си.

— На ничия — отговори тя. — В този случай няма страни. Те просто не съществуват. Това, господин Окада, не е от нещата, които имат връх и дъно, ляво и дясно, предна и задна част.

— Звучи ми като дзен — отбелязах аз. — Интересен е като философска система, но не върши работа, ако искаш да обясниш нещо.

Малта Кано кимна. Сега бе раздалечила на около осем сантиметра дланите, които бе притискала пред лицето си, и ги държеше леко под ъгъл, така че сочеха към мен. Бяха малки, с красива форма.

— Знам, че това, което ви казвам, не ви звучи смислено. И не ви виня, че се сърдите. Но дори и да ви кажа сега нещо, то няма да ви помогне. Всъщност само ще усложни нещата. Длъжен сте да победите със собствени сили. С двете си ръце.

— По първобитния начин — усмихнах се аз. — Ако те ударят, удряш и ти.

— Точно така — съгласи се Малта Кано.

После внимателно, сякаш прибира вещите на човек, който току-що е починал, взе дамската си чанта и си сложи червената мушамена шапка. С тази шапка на главата ми създаде странно осезаемото усещане, че току-що е приключил определен период от време.

След като Малта Кано си тръгна, продължих да седя, без да мисля за нищо конкретно. Нямах представа къде да отида и какво да направя, след като стана. Но не можех, разбира се, да седя там вечно. Когато минаха двайсет минути, платих сметката на тримата и си тръгнах от кафенето. Никой от другите двама не си беше платил.

4.Загубената божествена благодат

Като се прибрах, намерих в пощенската кутия дебело писмо. Беше от лейтенант Мамия. Името и адресът ми бяха написани върху плика по същия калиграфски начин, както и преди. Преоблякох се, измих си лицето и отидох в кухнята, където изпих две чаши студена вода. След като успях да си поема дъх, отворих писмото.

Лейтенант Мамия беше изписал с мастило десетина тънки листа за писма. Прехвърлих ги набързо и ги върнах в плика. Бях много уморен, не ми се четеше такова дълго писмо, точно сега бях разсеян. Докато плъзгах поглед по написаните с писалка йероглифи, те ми заприличаха на рояк странни сини насекоми. Освен това в съзнанието ми още отекваше приглушено гласът на Нобору Ватая.

Излегнах се на канапето и дълго лежах със затворени очи — не мислех за нищо. Чувствах се така, че ми беше трудно да мисля за каквото и да било. За да не мисля за едно, бе достатъчно да мисля за много неща, да помисля за нещо и да си го махна от главата.

Беше пет часът следобед, когато накрая реших да прочета писмото на лейтенант Мамия. Седнах на верандата, облегнал гръб на колоната, и извадих листовете от плика.

Цялата първа страница беше запълнена с дежурни фрази: дълги-предълги поздравления, благодарности, че съм го поканил в дома си, искрени извинения, че ме е отегчил с безкрайните си истории. Лейтенант Мамия определено беше човек, който разбираше от обноски. Беше оцелял от време, когато добрите обноски са били важна част от всекидневието. Прочетох набързо любезностите и обърнах втората страница.

Прочетох внимателно писмото още веднъж и го върнах в плика.

Разказът на лейтенант Мамия докосна сърцето ми по странен начин, на ума ми обаче донесе само смътни далечни образи. Лейтенант Мамия беше човек, на когото можех да вярвам и когото приемах, приемах и като факт нещата, които ми бе разказал като факти. Точно в този момент обаче самата представа за факти и истина не бе в състояние да ме убеди. Онова, което ме трогна най-силно в писмото, бе усещането за безизходица, изпълващо думите на лейтенанта: безизходицата да не си в състояние някога да опишеш и да обясниш задоволително каквото и да било.

Отидох в кухнята да пийна вода. После тръгнах безцелно из къщата. В спалнята седнах на леглото и загледах роклите на Кумико, накачени в гардероба. И се замислих: какъв е бил дотук смисълът на живота ми? Разбрах за какво ми бе говорил Нобору Ватая. В началото посрещнах думите му с гняв, но ща не ща, трябваше да призная, че е прав. „Женен си за сестра ми вече шест години и какво постигна през цялото това време? Нищо, нали? — ми беше заявил той. — Единственото, което направи за тези шест години, бе да напуснеш работа и да съсипеш живота на Кумико. Сега си безработен и нямаш планове за бъдещето. В тая твоя глава няма нищо освен боклук и бръмбари.“ Нямах друг избор, освен да призная, че е прав. Обективно погледнато, през тези шест години не бях направил нищо смислено, а онова, което ми беше в главата, наистина си приличаше на боклук и бръмбари. Бях кръгла нула. Точно както беше казал Нобору Ватая.

Но наистина ли бях съсипал живота на Кумико? Гледах дълго роклите, полите и блузите й в гардероба. Това бяха сенките, които тя беше оставила след себе си. Лишени от притежателката си, тези сенки можеха само да висят безжизнено там. Отидох в банята и извадих шишенцето „Кристиан Диор“, което някой беше подарил на Кумико. Отворих го и го помирисах. Миризмата беше същата, както зад ушите на жена ми сутринта, когато тя бе излязла от нас. Излях бавно цялото съдържание в мивката. Докато течността се стичаше в канала, замириса силно на цветя (чието име се опитах, но не успях да се сетя) и това пробуди с жестока сила спомените. И насред тази остра миризма аз си измих лицето и зъбите. После реших да отида при Мая Казахара.

Както винаги застанах на уличката зад къщата на Мияваки и зачаках Мая да се появи, този път обаче нея я нямаше. Облегнах се на оградата, лапнах един лимонов бонбон, погледах каменната птица и се замислих за писмото на лейтенант Мамия. След някое време обаче започна да се мръква. Чаках към половин час и се предадох. Мая Казахара вероятно беше отишла някъде.

Върнах се по уличката зад нашата къща и се прекачих през зида. Заварих къщата потънала в притихналия здрач на лятната вечер. А вътре беше Крита Кано. За миг ми се стори, че халюцинирам, че сънувам. Но не, това беше продължение на действителността. Из въздуха още се носеше едва доловима следа от парфюма, който бях излял. Крита Кано седеше на канапето, беше положила ръце върху коленете си. Приближих се, тя обаче не се и помръдна, сякаш самото време беше спряло вътре в нея. Запалих осветлението и седнах на фотьойла срещу жената.

— Беше отключено — обясни накрая тя. — Влязох вътре.

— Няма проблем — уверих я аз. — Обикновено не заключвам, ако излизам някъде.

Крита Кано беше с бяла дантелена блуза и морава пола на волани, носеше големи обици. На лявата й китка имаше две големи еднакви гривни. При вида им се стъписах. Бяха същите като гривните, с които я бях видял в съня си. Прическата и гримът й бяха обичайните за нея. Както винаги лакът държеше косата й в безупречен вид, сякаш Крита Кано идваше направо от фризьор.

— Няма много време — рече тя. — Трябва веднага да се прибирам. Но исках на всяка цена да поговоря с вас, господин Окада. Ако не се лъжа, днес сте се срещали със сестра ми и с господин Ватая.

— Разбира се. Не че малката ни сбирка беше от най-забавните.

— Искате ли да ме попитате нещо, което да е свързано с това? — рече жената.

Какви ли не хора идваха при мен с какви ли не въпроси.

— Бих искал да знам повече за Нобору Ватая — отвърнах аз. — Все ми се струва, че съм длъжен да знам повече за него.

Тя кимна.

— И аз бих искала да знам повече за господин Ватая. Сестра ми, мисля, вече ви е казала, че навремето, отдавна, той ме оскверни. Днес нямам време да се впускам в подробности, но в бъдеще ще го направя. При всички положения става въпрос за нещо, което ми беше причинено против моята воля. Беше уредено да имам отношения с него. Затова той не ме изнасили в обичайния смисъл на думата. Но наистина ме оскверни и това в много отношения ме промени като човек. Накрая успях все пак да се съвзема от преживяното. Всъщност то дори ми даде сили (с помощта на Малта Кано, естествено) да се изкача на съвсем ново, по-високо равнище. Каквито и да са крайните резултати обаче, навремето Нобору Ватая ме изнасили и ме оскверни против моята воля. Онова, което ми причини, беше лошо… и опасно. Можех да изгубя завинаги себе си. Разбирате ли какво искам да ви кажа?

Не разбирах.

— И с вас, господин Окада, съм имала, естествено, отношения, но това бе направено по правилния начин, с благородна цел. То не ме оскверни.

Няколко секунди я гледах право в лицето, все едно виждах стена с размазани цветни петна.

— Имали сте отношения с мен ли?

— Да — потвърди Крита Кано. — Първия път беше само с уста, но втория имахме отношения. И двата пъти в една и съща стая. Помните, разбира се, нали? Първия път разполагахме със съвсем малко време, трябваше да бързаме. Втория път времето беше повече.

Беше ми невъзможно да й отговоря.

— Втория път бях облечена в роклята на жена ви. Онази, синята. И носех на лявата ръка ето такива гривни. Нали?

Крита Кано протегна към мен лявата си китка с двете гривни на нея. Аз кимнах. После тя каза:

— В живота не сме имали, разбира се, никакви отношения. Когато свършихте, го направихте не вътре в мен физически, а в съзнанието си. Разбирате ли? Това бе измислено съзнание. И все пак ние двамата имаме общото съзнание, че сме влезли в някакви отношения.

— Какъв е смисълът да се прави подобно нещо?

— Смисълът е да получим познание — отговори Крита Кано. — По-голямо… и по-дълбоко познание.

Въздъхнах тежко. Беше налудничаво. Но тя описваше сцената от съня ми невероятно точно. Прокарах пръст по устните си, загледан в двете гривни на лявата й китка.

— Вероятно не съм от най-схватливите — рекох аз сухо, — но наистина не мога да твърдя, че съм разбрал нещо от онова, което ми казвате.

— Във втория сън, докато аз имах отношения с вас, мястото ми беше заето от друга жена. Нали? Нямам представа коя е. Но тази случка вероятно е трябвало да ви подскаже нещо, господин Окада. Точно това исках да ви обясня.

Не казах нищо.

— Не бива да се чувствате виновен, че сте имали отношения с мен — натърти Крита Кано. — Сам разбирате, господин Окада, аз съм проститутка. Преди бях проститутка на плътта, сега съм проститутка на ума. Нещата минават през мен.

В този миг тя стана от канапето и коленичи пред мен, като ме стисна за ръката. Дланите й бяха нежни, топли, съвсем малки.

— Много ви моля, господин Окада, прегърнете ме.

Изправихме се и аз я притиснах до себе си. Да си призная, нямах представа дали да го правя. Но не ми се струваше грешка да прегръщам точно в този миг, на това място Крита Кано. Не можех да го обясня, ала точно така го почувствах. Обвих ръце около тънкото й тяло, сякаш взимам първия си урок по бални танци. Крита Кано беше дребна жена. Главата й ми стигаше до брадичката. Тя беше притиснала гърди до стомаха ми. Бузата й беше на гърдите ми. Плачеше безмълвно. Усещах през тениската топлите й сълзи. Погледнах надолу и видях, че косата й със съвършена прическа потрепва. Имах усещането, че сънувам добре направен сън. Но не беше сън.

След като стояхме, без да мърдаме, много дълго в това положение. Крита Кано се дръпна от мен, сякаш внезапно си е спомнила нещо. Дръпна се и ме погледна.

— Благодаря ви много, господин Окада — каза тя. — Сега ще си тръгвам.

Уж бе плакала неудържимо, а гримът й си беше непокътнат. Усещането за реалност странно отсъстваше.

— Пак ли ще дойдете някога в сънищата ми? — попитах аз.

— Не знам — отговори жената и поклати леко глава. — Дори аз не мога да ви кажа. Но много ви моля, вярвайте ми. Каквото и да се случи, ви моля да не се плашите от мен и да се отпуснете. Ще ми обещаете ли, господин Окада?

Отговорих с кимване.

После Крита Кано си тръгна.

Нощният мрак бе по-непрогледен от всякога. Тениската ми отпред беше мокра. Стоях буден до зори, сън не ме ловеше. Първо, не ми се спеше, второ, всъщност си ме беше страх да заспя. Имах чувството, че ако се унеса, ще бъда обгърнат от поток подвижни пясъци и те ще ме отнесат в свят, откъдето никога няма да успея да се върна. Седях на канапето до изгрев-слънце — пиех бренди и си мислех за разказа на Крита Кано. Дори след като нощта свърши, жената и миризмата на парфюм „Кристиан Диор“ продължиха да витаят като пленени сенки из къщата.

5.Изглед от далечни градове

Точно когато заспивах, иззвъня телефонът. Опитах се да не му обръщам внимание, но той сякаш разчете мислите ми и продължи да си звъни упорито: десет, двайсет пъти, явно нямаше да млъкне никога. Накрая отворих едно око и погледнах часовника. Малко след шест сутринта. Зад прозореца беше ярък светъл ден. Може би се обаждаше Кумико. Станах от леглото, отидох в хола и вдигнах слушалката.

— Ало — рекох аз, но не последва отговор.

Явно имаше някой, обаче не казваше нищо. Аз също мълчах. Напрегнах слух и дочух едва доловимия звук на дишане.

— Кой е? — попитах, но мълчанието в другия край не бе нарушено. — Ако е лицето, което обикновено се обажда, бъдете така любезна, звъннете малко по-късно — казах аз. — Хайде да не говорим за секс преди закуска.

— Лицето, което обикновено се обажда ли? — тросна се гласът на Мая Казахара. — С кого говориш за секс?

— С никого — изпелтечих аз.

— С жената, която снощи прегръщаше ли? С нея ли говориш за секс по телефона?

— Не, не с нея.

— Я ми кажи, Господин Птицата с пружината, колко жени се навъртат около теб, ако не броим жена ти.

— Дълго е за обясняване — отвърнах аз. — А е и шест часът сутринта, не спах добре. Значи снощи си идвала, а?

— И те видях с нея, прегръщахте се.

— Това не означава нищо — възразих аз. — Как да се изразя? Беше нещо като малка церемония.

— Не е нужно да ми се оправдаваш — рече Мая Казахара. — Не съм ти жена. Не ми влиза в работата, но нека ти кажа: според мен здравата си загазил.

— Може би си права — съгласих се аз.

— Знам, тежко ти е. Но все ми се струва, че вината си е твоя. Имаш някакъв голям проблем и той привлича като магнит неприятностите. Всяка жена с капчица мозък в главата си ще избяга от теб.

— Вероятно.

Мая Казахара помълча. После се окашля и каза:

— Снощи идва на уличката, нали? Доста дълго стоя зад нас като някакъв начинаещ крадец… Ти какво си мислиш, че не съм те видяла ли?

— А защо не излезе?

— На момичетата невинаги им се излиза, Господин Птицата с пружината. Понякога се правят на интересни, казват си — щом тоя чака, нека си чака.

Изсумтях.

— Но се почувствах виновна — продължи Мая. — Затова като последната малоумница след това се домъкнах чак до вас.

— А аз прегръщах жената.

— Да, ама тя не е ли малко шантава? Кой вече се облича така! И какъв грим само! Съвсем като побъркана. Няма да е зле да иде да се прегледа.

— Не се притеснявай — уверих я аз, — не е шантава. Хората имат различни вкусове.

— Е, да. Хората нека си имат каквито си искат вкусове. Но нормалните хора не стигат чак дотам заради единия вкус. Тая сякаш беше излязла от старо списание: с всичко по нея, от главата до петите.

Не отговорих.

— Я ми кажи, Господин Птицата с пружината, спа ли с нея?

Поколебах се за миг и се сопнах:

— Не, не съм спал.

— Ама наистина?

— Наистина. Нямам такива физически отношения с нея.

— Защо тогава я прегръщаше?

— Жените се чувстват понякога така… иска им се да бъдат прегръщани.

— Дори да е така, може да си е опасно — прецени момичето.

— Вярно е — съгласих се аз.

— Жената как се казва?

— Крита Кано.

Мая Казахара млъкна в своя край на линията.

— Без майтап? — рече накрая тя.

— Без майтап. А сестра й се казва Малта Кано.

— Малта ли?! Това едва ли е истинското й име.

— Не, не е. Това е професионалният й псевдоним.

— Те да не са комедийно дуо? Или са свързани по някакъв начин със Средиземно море?

— Всъщност наистина има някаква връзка със Средиземно море.

— Сестрата като нормален човек ли се облича?

— Общо взето, да — отвърнах аз. — Поне дрехите й са по-нормални, отколкото на Крита. Само че все ходи с червена мушамена шапка.

— Сигурно и тя не е съвсем наред. Защо се събираш с такива откачалки?

— Е, това вече наистина е дълго за обясняване. Ако някога нещата се уредят, може и да ти кажа. Но хайде да не е сега. В главата ми е пълна бъркотия. А в живота ми — още по-голяма бъркотия.

— Да, разбира се — съгласи се момичето с нотка на съмнение в гласа. — Значи жена ти още не си е дошла, нали?

— Не, не си е дошла.

— Знаеш ли, Господин Птицата с пружината, голям човек си. Защо от време на време не си използваш главата? Ами ако жена ти все пак си беше дошла снощи, щеше да те види как се прегръщаш с оная. И какво щеше да правиш тогава?

— Така си е, можеше да стане и това.

— И ако сега се беше обадила тя, а не аз, и ти беше започнал да й говориш за телефонен секс, какво щеше да си помисли, а?

— Права си — рекох аз.

— Казах ти, имаш някакъв проблем — въздъхна Мая.

— Така е, имам проблем.

— Престани да се съгласяваш с всичко, което кажа! И да си признаваш грешките, това няма да реши нищо. Грешките са си грешки, независимо дали ги признаваш.

— Така си е — рекох аз.

И си беше така.

— Вече не се издържа! — възкликна Мая Казахара. — Но както и да е, я ми кажи за какво ме търсеше снощи? Дойде до нас за нещо, нали?

— А, това ли? Вече е все едно.

— Все едно ли?

— Да. В крайна сметка… все едно.

— С други думи, щом онази те прегръща, вече нямаш нужда от мен.

— Не, нищо подобно. Просто ми се стори, че…

Тук вече Мая Казахара ми затвори. Страхотно. Мая Казахара, Малта Кано, Крита Кано, жената от телефона и Кумико. Момичето беше право: напоследък около мен имаше прекалено много жени. И всяка със своя си непонятен проблем.

Аз обаче бях прекалено уморен, за да мисля. А като се събудех, трябваше да направя нещо.

Отново си легнах и съм заспал.

Когато се събудих, извадих от шкафа раницата, която държахме в случай на земетресение и на други бедствия, налагащи евакуация. Вътре имаше бутилка за вода, бисквити, електрическо фенерче и запалка. Вървяха в комплект и Кумико ги беше купила, когато дойдохме да живеем в тази къща, в случай че стане голямо земетресение. Но бутилката за вода беше празна, бисквитите се бяха разкашкали, а батериите на фенерчето бяха изтощени. Напълних бутилката с вода, хвърлих бисквитите и сложих нови батерии във фенерчето. После отидох до близката железария и купих от въжените стълби, каквито се ползват в случай на пожар. Замислих се какво ли още ми трябва, но не се сетих — освен лимонови бонбони. Обиколих къщата, угасих осветлението и затворих прозорците. Заключих вратата, после обаче ми дойде на ум друго. Ами ако някой дойде, докато ме няма? Кумико можеше да се прибере. Освен това вътре нямаше нищо за крадене. Оставих на кухненската маса бележка: „Излизам за малко. Ще се върна. Т.“

Запитах се как ли ще се почувства Кумико, ако намери такава бележка. Как ще я приеме? Смачках я и написах нова: „Наложи се да изляза за малко по важна работа. Връщам се скоро. Изчакай ме, ако обичаш. Т.“

Бях с памучен панталон и поло с къс ръкав; с раницата в ръка слязох от верандата в двора. Бях заобиколен от безпогрешните знаци на лятото — на истинското лято, безусловно, без задръжки. Блясъкът на слънцето, мирисът на лекия ветрец, синевата на небето, формата на облаците, жуженето на цикадите: всичко възвестяваше, че лятото наистина е дошло. Метнах раницата на гръб, прекачих се през зида и скочих долу на уличката.

Навремето като малък бях избягал от къщи в точно такава красива лятна утрин. Не помня какво бе довело до решението да се махна. Вероятно съм бил сърдит на майка си и баща си. Тръгнах си от нас с раница на гърба и с всички пари, които бях спестил, в джоба. Казах на майка ми, че излизам с приятели, и я накарах да ми приготви обяд в кутия. Около къщата ни имаше хубави хълмове и децата често ходеха да се катерят по тях без надзора на възрастните. Веднага щом излязох от къщи, се качих на автобуса, който си избрах, и отидох с него до последната спирка. За мен това бе непознат далечен град. Там се прехвърлих на друг автобус и отидох в друг непознат и далечен — още по-далечен — град. Не знаех дори името му. Слязох от автобуса и тръгнах да се разхождам безцелно по улиците. В този град нямаше нищо забележително: беше малко по-оживен от квартала, където живеех, и малко по-запуснат. В него имаше улица с магазини от двете страни, железопътна гара, където спираше мотрисата, и няколко фабрички. През града течеше поток и точно срещу него имаше киносалон. От афиша отпред разбрах, че дават уестърн. По пладне седнах на една пейка в парка и си изядох обяда. Останах в града до късния следобед и когато слънцето започна да се снишава, сърцето ми се сви. Това е последната възможност да се прибереш, си казах. Щом се мръкне съвсем, няма да можеш да си тръгнеш оттук. Прибрах се със същите автобуси, с които бях отишъл. Бях си у дома преди седем и никой и не забеляза, че съм бягал. Майка ми и баща ми мислеха, че съм бил по хълмовете заедно с другите деца.

Съвсем бях забравил за тази случка. Но в мига, в който възнамерявах да се прехвърля с раницата през зида, отново изпитах същото чувство — неописуемата самота, която усетих, когато бях самичък сред непознати улици, непознати хора и непознати къщи и гледах как следобедното слънце малко по малко се снишава. После се сетих за Кумико: за Кумико, която беше изчезнала някъде само с дамската си чанта и с полата и блузата от химическото чистене. Тя беше пропуснала последната възможност да се прибере. И сега вероятно е самичка в някой непознат далечен град. Заболя ме, като си го помислих.

Всъщност не, тя не може да е сама. Вероятно е с мъж. Само така имаше някаква логика.

Престанах да мисля за Кумико.

Тръгнах по уличката.

Тревата вече нямаше зелената жизненост от времето на пролетните дъждове, а беше в обичайния си посърнал летен вид. Докато вървях, сред стръкчетата подскачаха скакалци. Видях и жабче. Тук беше светът на тези малки твари, а аз не бях нищо повече от натрапник, дошъл да наруши установения ред.

Като стигнах до празната къща на Мияваки, отворих портичката и влязох без колебание. Прекосих високите бурени в двора, заобиколих замърсената каменна птица, която продължаваше да се взира в небето, и свърнах отстрани на къщата с надеждата, че Мая Казахара не ме е видяла.

Първото, което направих, когато стигнах до кладенеца, беше да махна блокчетата, с които беше затиснат капакът, и да сваля единия от двата дървени полукръга. За да се уверя, че и сега на дъното няма вода, метнах вътре камъче. И този път се чу сух приглушен звук. Нямаше вода. Оставих раницата, извадих въжената стълба и завързах единия й край за дънера на близкото дърво. Дръпнах я с все сила, за да се уверя, че е захваната здраво. Тук трябваше да внимавам много. Ако стълбата случайно се разхлабеше или се развържеше, вероятно нямаше да изляза никога отново горе.

Както държах в ръце навитите въжета, започнах да спускам дългата стълба в кладенеца. Тя се размота до края, а аз още не бях усетил да е опряла дъното. Не можеше да е къса — бях купил най-дългата възможна. Но кладенецът беше дълбок. Светнах с електрическото фенерче право надолу, а не видях дали стълбата е стигнала дъното. Лъчът светлина проникваше само донякъде, после чезнеше в мрака.

Седнах на ръба на стената около кладенеца и нададох ухо. Из дърветата пищяха няколко цикади, сякаш се състезаваха кой е с най-силен глас и най-силно цвърчи. Птици обаче не чух. Донякъде с умиление си спомних за птицата с пружината. Може би не е искала да се надпява с цикадите и е отлетяла, за да избяга от тях.

Извърнах ръце нагоре към слънцето. Те в миг се стоплиха, сякаш светлината попи в кожата, проникна в линиите и браздите на дланите ми. Тя властваше над всичко тук. Всичко наоколо, окъпано в нея, излъчваше блестящ летен цвят. Дори такива неосезаеми неща като времето и паметта споделяха прелестта на лятната светлина. Лапнах един лимонов бонбон и продължих да седя, докато той не се разтопи в устата ми. После още веднъж дръпнах силно стълбата, за да се убедя, че е прихваната здраво.

Оказа се, че слизането по гъвкавата въжена стълба вътре в кладенеца е много по-трудно, отколкото съм си представял. Стълбата беше от памучна нишка, усукана с найлон, и безспорно си беше здрава, краката ми обаче не бяха устойчиви. Гумените подметки на маратонките се хлъзгаха всеки път, щом понечех да преместя надолу крака си. Трябваше да се държа толкова здраво за въжето, че дланите ме заболяха. Слизах бавно и предпазливо, стъпало по стъпало. Но колкото и надолу да се спусках, дъно нямаше и нямаше. Сякаш слизах цяла вечност. Припомних си звука на камъчето, ударило се в дъното. Все пак кладенецът имаше дъно! Но слизането по проклетата стълба отнемаше много време.

След като бях преброил двайсет стъпала, ме обля вълна на ужас. Заля ме внезапно, сякаш ме удари ток, и аз застинах на място. Мускулите ми се вкамениха. От всяка пора по тялото ми рукна пот, краката ми се разтрепериха. Немислимо е да има толкова дълбок кладенец. Насред Токио. Точно зад къщата, където живеех. Затаих дъх и се ослушах, но не чух нищо. Туптенето на сърцето отекваше в ушите ми с такава сила, че престанах да чувам цикадите, които пищяха горе. Поех си дълбоко въздух. Бях на двайсетото стъпало, а не можех нито да продължа да слизам, нито да се кача отново горе. Въздухът в кладенеца беше студен и миришеше на пръст. Тук долу беше отделен свят, откъснат от повърхността, тук слънцето изобщо не напичаше. Погледнах нагоре към отвора на кладенеца, който сега беше съвсем мъничък. Беше пресечен точно на две от половинката на дървения капак, която бях оставил. От долу отворът приличаше на полумесец в нощното небе. „Скоро в продължение на няколко дни ще има непълна луна“, ми беше казала Малта Кано. Беше го предсказала по телефона.

Страхотно. И когато ми хрумна тази мисъл, усетих как силите напускат донякъде тялото ми. Мускулите ми омекнаха, дъхът ми излезе на плътен облак.

Напънах се да събера последните си сили и пак заслизах по стълбата. Още малко, казах си. Още съвсем мъничко. Не се притеснявай, има дъно. На двайсет и третото стъпало го стигнах. Кракът ми опря пръстта на дъното на кладенеца.

Първото, което направих в мрака, беше да опипам с върха на маратонката дъното на кладенеца, без да се пускам от стълбата, в случай че там долу има нещо, от което трябва да се дръпна. След като се убедих, че няма вода или нещо със съмнително естество, стъпих на земята. Оставих раницата, отворих ципа и извадих електрическото фенерче. Струята светлина ми даде първата ясна представа за мястото. Пръстта по дъното не беше нито много твърда, нито много мека. И за щастие беше суха. Тук-там имаше камъчета, явно хвърлени от някого. Единственото друго нещо, паднало в кладенеца, беше пакетче от чипс. Осветено от електрическото фенерче, дъното на кладенеца напомняше повърхността на Луната, както преди много време я бях видял по телевизията.

Цилиндричните стени на кладенеца бяха голи и гладки, тук-там с мъх. Кладенецът беше прав като комин с малкия полумесец светлина при отвора далеч горе. Сега, когато гледах натам, виждах колко дълбок е кладенецът. Пак подръпнах силно въжената стълба. Усетих я в ръцете си здраво закрепена и това ме поуспокои. Докато си е на мястото, можех да се кача горе когато си поискам. След това си поех дълбоко въздух. Ако не се брои едва доловимият дъх на мухъл, ставаше за дишане. Най-много се бях притеснявал за въздуха. По дъното на кладенците той е застоял, а в сухите понякога има отровни газове, които се просмукват от пръстта. Преди доста време бях чел във вестника за човек, който слязъл да копае кладенец и се отровил от метана на дъното.

Поех си дъх и седнах, облегнах се на стената. Затворих очи и оставих тялото си да свикне с мястото. Добре де, казах си: ето ме на дъното на кладенец.

6.Завещани имоти

Седях в мрака. Високо горе като знак за нещо се носеше съвършеният полумесец светлина, очертан от капака на кладенеца. Но светлината горе не достигаше до дъното.

С времето очите ми посвикнаха с мрака. Съвсем доскоро едвам различавах очертанията на дланта си, и то само ако я сложех пред лицето си. И други неща наоколо започнаха бавно да изникват като уплашени зверчета, които по възможно най-предпазливия начин се престрашават да се доближат. Но колкото и да свикнаха очите ми с мрака, той не престана да бъде мрак. Върху каквото и да се опитах да се съсредоточа, то губеше формата си и нечуто се шмугваше в мрака наоколо. Може би това тук можеше да се нарече „блед мрак“, но колкото и блед да беше, пак имаше някаква особена гъстота, която в някакъв смисъл съдържаше мрак с по-дълбоко значение, отколкото непрогледният мрак. В него се виждаше нещо. Същевременно не се виждаше нищо.

Тук, в този мрак с неговото странно значение спомените ми започнаха да придобиват сила, каквато не бяха имали никога преди. Откъслечните образи, които те пораждаха вътре в мен, бяха тайнствено ярки до най-малката подробност, до степен да усещам, че мога да ги хвана с ръка. Затворих очи и си припомних как преди осем години се бях запознал с Кумико.

Това стана в чакалнята за посетители в университетската болница в квартал Канда. По онова време се налагаше да ходя там почти всеки ден при богат клиент, който правеше завещание за имотите си. Кумико пък идваше всеки ден между лекциите, за да се грижи за майка си, която лежеше в болницата с язва на дванайсетопръстника. Ходеше с дънки или къса пола и пуловер, връзваше косата си на опашка. Понякога се появяваше с връхна дреха, понякога не, в зависимост от ранноноемврийското време. Носеше чанта на рамо, в която винаги имаше някакви книги, явно учебници, както и нещо като скицник.

Още първия ден следобед, когато отидох в болницата, Кумико беше там — седеше, кръстосала крака с ниски обувки, и се беше зачела в книга. Седнах срещу нея, през пет минути си гледах часовника, за да видя дали е станало време за срещата с клиента, която по причини, останали неизвестни за мен, бе изместена с час и половина. Кумико не вдигна нито веднъж очи от книгата. Имаше много красиви крака. Докато я гледах, се поободрих. Усетих се, че ми е интересно как ли се чувства момиче с такова мило (или поне изключително интелигентно) лице и такива страхотни крака.

След като се засичахме в чакалнята няколко пъти, двамата с Кумико започнахме да си говорим, колкото да минава времето, да си разменяме списания, които вече сме прочели, и да ядем плодове от кошницата, донесена от някого за майка й.

Още от началото си допаднахме. Изпитвахме не силното импулсивно чувство, което от първата среща удря двама души като електрически ток, а нещо по-спокойно и нежно — приличахме на две светлинки, които се носят заедно из необхватния мрак и неусетно се приближават все повече една към друга. Когато срещите ни зачестиха, имах усещането не че се виждам с нов човек, а че съм се натъкнал случайно на скъп стар приятел.

Не след дълго вече не ми стигаха откъслечните разговори, които водехме между другото в болницата. Все ми се искаше да се срещна с Кумико някъде другаде, където наистина да поговорим поне веднъж на спокойствие. Накрая един ден реших да я поканя на среща.

— Според мен и на двамата ще ни се отрази добре, ако променим обстановката — казах аз. — Хайде да се махнем оттук и да отидем някъде, където няма пациенти и клиенти.

Кумико помисли малко и отговори:

— В аквариума?

И така, първата ни среща беше в аквариума. Онази неделна сутрин Кумико донесе на майка си чисти дрехи, срещнахме се в чакалнята на болницата. Беше топъл ясен ден и тя беше облечена в права бяла рокля и светлосиня жилетка. Винаги съм се изумявал колко добре се облича — още тогава. Дори и да бе с най-обикновената дреха, беше достатъчно да запретне ръкава или да вдигне яката, за да я превърне в нещо невероятно. Умееше го. Виждах, че се грижи за облеклото си с внимание, граничещо с любов. Когато бяхме заедно и вървях до нея, се улавях, че гледам възхитен дрехите й. По блузите й никога не е имало и една-едничка гънка. Плисетата й падаха съвършено. Всичко бяло, което тя обличаше, сякаш бе току-що купено. Обувките й никога не бяха с изядени токове или прах по тях. Докато я гледах как се облича, си представях как блузите и пуловерите й са старателно сгънати и наредени в чекмеджетата, а полите и роклите й висят в найлонови пликове в гардероба (след като се оженихме, установих, че е точно така).

Прекарахме онзи първи следобед в аквариума в зоологическата градина в Уено. Времето беше много хубаво и аз си помислих, че сигурно ще ни бъде по-забавно да се разходим из самата зоологическа градина; докато пътувахме с влака за Уено, го намекнах на Кумико, тя обаче явно беше решила да отиде в аквариума. Щом така искаше, аз нямах нищо против. В аквариума имаше изложение на медузи и ние тръгнахме да ги разглеждаме от единия до другия край. Бяха събрани от всички кътчета на света. Плуваха, потрепервайки, в аквариумите. Имаше какви ли не, като се почне от малки пухчета колкото върха на пръста и се стигне до чудовища с диаметър един метър. За неделен ден аквариумът бе сравнително неоживен. Всъщност си беше почти празен. В такъв хубав ден всички предпочитаха слоновете и жирафите пред медузите.

Макар и да не казах на Кумико, ненавиждах медузи. Навремето, като малък, ме бяха опарили веднъж, докато се къпех в океана. Друг път навлязох много навътре и се натъкнах на цяла колония. Докато се усетя, бях обкръжен. Никога няма да забравя слузестия им студен допир. Насред този въртоп от медузи ме обзе невероятен ужас, сякаш бях придърпан в бездънен мрак. Кой знае защо, те не ме опариха, но в паниката се нагълтах с океанска вода. Ето защо предпочитах, ако е възможно, да пропусна изложението на медузи и да отида да разгледам някакви обикновени риби, например риба тон или писия.

Кумико обаче беше възхитена. Спираше пред всеки аквариум, надвесваше се над перилата и застиваше на едно място, сякаш забравила, че времето минава.

— Погледни, погледни — току възкликваше тя. — Никога не съм знаела, че има такава яркорозова медуза. Виж колко красиво плува. Полюшват се и обикалят всички океани по света. Не са ли прекрасни?

— Да, разбира се.

Но колкото повече се насилвах да разглеждам заедно с нея медузите, толкова по-силна тежест усещах в гърдите си. Още преди да забележа, престанах да й отговарям и се заех отново и отново да броя монетите в джоба си или да си бърша устата с носната кърпа. Искаше ми се час по-скоро да стигнем последната медуза, но те сякаш нямаха край. Многообразието от медузи, които плуват из световните океани, беше огромно. Издържах половин час, ала от напрежението главата ми се превърна в пихтия. Когато накрая вече не издържах да стоя при перилата, оставих Кумико сама и се свлякох на близката пейка. Кумико дойде при мен очевидно много разтревожена и ме попита дали ми е зле. Признах си чистосърдечно, че от вида на медузите ми се вие свят.

Тя се взря в очите ми с угрижен вид.

— Наистина — възкликна Кумико. — Личи ти по очите. Не са на фокус. Невероятно… само защото гледаш медузи!

Хвана ме за ръката и от мрачния усоен аквариум ме изведе на слънце.

След като седях десетина минути в съседния парк и си поемах дълбоко въздух, успях да си възвърна обичайното душевно равновесие. Силното есенно слънце озаряваше всичко наоколо с приятната си светлина, а сухите като кост листа на дърветата също шумоляха тихо от ветреца.

— Добре ли си? — попита Кумико след няколко минути. — Бива ли такова нещо! Щом ненавиждаш толкова много медузите, трябваше да ми кажеш веднага, вместо да чакаш да ти прилошее.

Небето беше високо и безоблачно, вятърът бе приятен, хората, дошли да прекарат неделята в парка, изглеждаха щастливи. Слабичко красиво момиче разхождаше едро дългокосместо куче. Някакъв старец с бомбе наглеждаше внучката си на люлката. Много двойки седяха по пейките като нас. Някъде в далечината някой се учеше да свири на саксофон.

— А ти защо харесваш толкова много медузите? — попитах аз.

— Не знам. Сигурно защото са ужасно красиви — отвърна Кумико. — Но докато ги наблюдавах, ми хрумна нещо. Онова, което виждаме пред себе си, е съвсем малка част от света. Свикваме да мислим: ето това е светът. Всъщност обаче не е така. Истинският свят е много по-тъмен и дълбок и в по-голямата си част е обитаван от медузи и подобни твари. Ние просто забравяме това. Не си ли съгласен? Две трети от повърхността на планетата е океан, а с невъоръжено око ние виждаме само повърхността, обвивката. Почти не знаем какво има отдолу.

След това се разхождахме дълго. В пет часа Кумико каза, че трябва да се върне в болницата, и аз я изпратих дотам.

— Благодаря ти за прекрасния ден — каза ми тя, преди да се разделим.

В усмивката й имаше някакво нежно сияние, което дотогава не бях забелязвал. Когато го видях, разбрах, че този ден съм успял да се доближа малко до нея — безспорно благодарение на медузите.

Ние с Кумико продължихме да се срещаме. Майка й беше изписана без усложнения от болницата, на мен вече не ми се налагаше да отскачам дотам за завещанието на клиента, но веднъж в седмицата двамата с Кумико ходехме на кино, на концерт или да се разхождаме. С всяка нова среща се сближавахме все повече. На мен ми беше приятно да бъда с нея и ако случайно се докоснехме, усещах трепет в гърдите. Често установявах, че наближи ли краят на седмицата, не ми се работи. Бях сигурен, че Кумико ме харесва. Защо иначе ще се среща с мен в края на всяка седмица?

Въпреки това не бързах да задълбочавам връзката си с нея. Долавях у Кумико някаква несигурност. Не можех да определя каква точно, но от време на време тя избиваше в думите и постъпките й. Случваше се да я попитам нещо и преди тя да ми отговори, си поемаше дъх, колебаеше се за момент, аз обаче долавях тази стотна от мига като сянка.

Дойде зимата, после и Нова година. Продължавахме да се виждаме всяка седмица. Никога не попитах Кумико за онова, а и тя не казваше нито дума. Срещахме се, отивахме някъде, хапвахме и си говорехме за обикновени неща.

Веднъж аз попитах:

— Сигурно си имаш приятел, нали?

Тя ме погледна и отговори с въпрос.

— Защо реши така?

— Просто имам такова чувство — обясних аз.

Вървяхме през пустите зимни градини на императорския парк „Шинджуку“.

— Какво чувство?

— Не знам. Че искаш да ми кажеш нещо. Кажи го.

Лицето й трепна леко, почти недоловимо. Може и да се поколеба, но отвърна твърдо.

— Благодаря ти, че попита — рече Кумико, — не, няма нищо, за което да искам да говорим.

— Не ми отговори обаче на въпроса.

— Дали си имам приятел ли?

— Да.

Кумико спря. После си свали ръкавиците и ги прибра в джоба на якето си. Хвана ме за ръката. Дланта й беше топла и мека. Стиснах ръката й и ми се стори, че дъхът й става по-накъсан и по-бял.

— Можем ли сега да отидем у вас? — попита Кумико.

— Разбира се — отвърнах стъписан. — Но жилището ми не е нищо особено.

По онова време живеех в Асагая, в гарсониера с тясна кухничка и тоалетна с душ колкото телефонна кабина. Беше на втория етаж и гледаше на юг, към открития склад на някаква строителна фирма. Южното изложение беше единственото хубаво нещо. В потока слънчева светлина двамата с Кумико седяхме дълго един до друг.

Онзи ден се любих за пръв път с нея. Бях сигурен, че тя иска точно това. В известен смисъл именно Кумико ме съблазни. Не че е направила или е казала нещо кой знае колко прелъстително. Но когато обгърнах с ръце голото й тяло, бях сигурен, че е възнамерявала да се случи точно това. Тялото й беше податливо, изобщо не се съпротивляваше.

Кумико се любеше за пръв път. Дълго след това не каза нищо. Опитах се няколко пъти да я заговоря, ала тя не ми отговаряше. Взе си душ, облече се и отново седна на слънце. Нямах представа какво да й кажа. Просто отидох при нея в петното слънчева светлина и продължих да мълча. Двамата се местехме с движението на слънцето. Когато се свечери, Кумико каза, че си тръгва. Изпратих я до тях.

— Сигурна ли си, че не искаш да ми кажеш нищо? — попитах я отново във влака.

Тя поклати глава.

— Все едно — прошепна.

Никога повече не заговорих за това. В края на краищата Кумико сама, по своя воля бе решила да спи с мен и ако вътре в себе си таеше нещо, което не бе в състояние да ми каже, то вероятно щеше да се разсее с времето.

След това продължихме да се срещаме всяка седмица, понякога отивахме у нас и се любехме. Докато се прегръщахме и се докосвахме, тя постепенно започна да говори повече за себе си, за нещата, които е изживяла, за мислите и чувствата, които тези неща са породили. А аз започнах да разбирам света така, както го виждаше Кумико. Все по-често усещах и че мога да разговарям с нея за света такъв, какъвто го виждах аз. С времето я обикнах дълбоко, а тя ми каза, че не искала да се разделя с мен никога. Изчакахме да завърши колежа и се оженихме.

Бяхме щастливи в брака си и нямахме проблеми, за които си заслужава да се говори. Въпреки това от време на време не можех да не доловя у Кумико нещо, до което нямах достъп. Насред най-обикновения или най-разгорещения разговор тя най-неочаквано потъваше в мълчание. Това ставаше изневиделица, без причина (поне аз не виждах причина). Все едно вървиш по път и внезапно падаш в ров. Мълчанията на Кумико никога не се проточваха много дълго, но после още доста време тя сякаш витаеше другаде.

Първия път, когато я обладах, долових странно колебание. На нея й беше за пръв път, тя би трябвало да чувства болка и наистина тялото й беше сковано от болката, която очевидно изпитваше, но това не бе единствената причина за колебанието, което сякаш долових. Беше нещо като прозрение за отдалеченост, за разстояние, макар и да не знам как точно да го нарека. Бях обзет от причудливата мисъл, че тялото, което държа в ръцете си, не е на жената, която допреди няколко мига бе лежала до мен и с която си бяхме говорили задушевно; че без да забележа, е било натиснато някакво копче и се е появила плътта на някой друг. Докато държах Кумико в обятията си, продължавах да я галя по тесния гладък гръб. Докосването до него ми действаше едва ли не хипнотично, но той сякаш беше някъде много далеч от мен. Можех да се закълна, че през цялото време, докато я притискам в обятията си, Кумико е някъде другаде, а тялото, което държа, временно я е заменило. Вероятно точно заради това доста време не можах да свърша, макар че бях силно възбуден.

Усетих го само първия път, когато се любихме. След това чувствах Кумико много по-близо до мен, тя откликваше много по-чувствено. Внуших си, че първоначалното чувство на отчужденост е било породено от това, че на нея й е било за пръв път.

Докато ровех из спомените си, от време на време се пресягах към въжената стълба до стената и я подръпвах, за да се уверя, че не се е разхлабила. Очевидно не можех да се отърся от притеснението, че всеки момент тя ще се свлече долу. Всеки път, щом си помислех за това долу в мрака, ме обливаше страх. Всъщност чувах как бие собственото ми сърце. След като проверих доста пъти — може би двайсетина-трийсет, започнах да си възвръщам донякъде спокойствието. В края на краищата бях завързал добре стълбата за дървото. Тя не можеше да се разхлаби от само себе си.

Погледнах си часовника. Светещите стрелки показваха точно три без малко. Три следобед. Извърнах очи нагоре. Полумесецът от светлина още блещукаше. Повърхността на земята бе окъпана в ослепителна лятна светлина. Представих си поток, който проблясва на слънчевата светлина, и зелени листа, потрепващи от вятъра. Светлината горе бе заляла всичко, а тук, долу, съществуваше мрак. Само се спускаш по въжена стълба малко под земята, и навлизаш в такъв наситен мрак.

Подръпнах още веднъж стълбата, за да съм сигурен, че е захваната здраво. После облегнах глава върху стената и затворих очи. Накрая сънят надделя като постепенно прииждащ прилив.

7.Спомени и разговор за бременността

Когато се събудих, отворът на кладенеца във вид на полумесец бе оцветен в наситеносиньото на вечерта. Стрелките на часовника показваха седем и половина. Седем и половина вечерта. Което означаваше, че съм спал тук, долу, четири часа и половина.

Въздухът на дъното на кладенеца беше много студен. Когато се спуснах, вероятно съм бил прекалено напрегнат, за да мисля за температурата. А сега кожата ми реагираше на студа. Разтърках голите си ръце, за да ги постопля, и си дадох сметка, че е трябвало да сложа в раницата нещо, което да облека върху тениската. И през ум не ми беше минало, че температурата на дъното на кладенеца може да е различна от температурата горе.

Сега бях обгърнат от мрак, който вече беше непрогледен. Колкото и да напрягах очи, не виждах нищо. Не можех да кажа къде е собствената ми ръка. Намерих опипом стълбата и я подръпнах. Пак си беше здраво закрепена горе. От движението на ръката ми мракът като че ли се размести, но може би само ми се е сторило.

Беше ми изключително странно, че не виждам със собствените си очи собственото си тяло, макар и да знаех, че то е някъде тук. Докато стоях и не помръдвах в мрака, бях все по-малко убеден, че наистина съществувам. За да преодолея това усещане, от време на време се прокашлях или прокарвах длан по лицето си. Така слухът ми удостоверяваше съществуването на гласа, ръката удостоверяваше съществуването на лицето, а лицето — съществуването на ръката.

Въпреки тези усилия тялото ми започна да губи малко по малко от плътността и тежестта си подобно на пясък, постепенно отмиван от течаща вода. Имах чувството, че вътре в мен бушува безсловесен ожесточен двубой, схватка, в която съзнанието ми бавно влачи тялото към новите си територии. Мракът нарушаваше равновесието между двете сили. Хрумна ми, че тялото ми не е нищо друго освен временна обвивка, подготвена за съзнанието ми от подредбата на знаците, познати като хромозоми. Ако тези знаци бъдеха пренаредени, щях да се озова в съвсем различно тяло. „Проститутка на ума“, се беше нарекла Крита Кано. Вече не ми беше трудно да приема израза. Да, беше възможно да се съвкупяваме в съзнанието си, а аз да свърша в действителността. В наистина непрогледен мрак са възможни всякакви странни неща.

Тръснах глава и се опитах да върна съзнанието си обратно в тялото.

Притиснах в мрака пръстите на едната си ръка до пръстите на другата: палец до палец, показалец до показалец. Пръстите на дясната ръка удостовериха съществуването на пръстите на лявата ръка, а пръстите на лявата ръка удостовериха съществуването на пръстите на дясната ръка. Сетне няколко пъти си поех дълбоко и бавно въздух. Хайде, стига си мислил за съзнанието. Мисли за действителността. Мисли за истинския свят. За света на тялото. Нали за това си тук. За да мислиш за истинския свят. Бях решил, че най-добрият начин да мисля за действителността е да се махна възможно най-далеч от нея: да отида на място като дъното на кладенец например. „Когато трябва да се снишиш, намери най-дълбокия кладенец и слез на дъното“, ми беше казал господин Хонда. Облегнах се на стената и бавно поемах в дробовете си от въздуха с дъх на мухъл.

Не правихме сватба. Нямахме финансовата възможност, а и двамата не искахме да взимаме пари от родителите си. За нас бе много по-важно да заживеем заедно от това да вдигаме сватба. Рано една неделна сутрин отидохме в гражданското, събудихме със звънеца дежурния и му връчихме формуляра за женитба. По-късно отидохме на скъп френски ресторант, какъвто обикновено не можехме да си позволим и двамата, и поръчахме бутилка вино и обилна вечеря. Това ни стигаше.

Когато се оженихме, всъщност нямахме никакви спестявания (преди да умре, майка ми беше оставила малко пари, но аз бях решил да не ги пипам освен в краен случай), нито покъщнина, за която да си заслужава да се говори. Нямахме и бъдеще, за което да си заслужава да се говори. Аз работех без разрешително за адвокатска практика в юридическа кантора и всъщност не се надявах на нищо, Кумико пък работеше при дребен, никому неизвестен издател. Стига да бе поискала, след като се дипломира, можеше чрез баща си да намери далеч по-хубаво място, но тя не желаеше да го моли за нищо и сама си уреди работа. Бяхме доволни, че се справяме и без да ни се месят.

Не ни беше лесно да градим от нулата. Като единствено дете аз си бях склонен към усамотение. Когато се опитвах да постигна нещо сериозно, обичах да го правя сам. Струваше ми се голяма загуба на сили и на време да се съобразявам с другите и да им обяснявам — за мен бе много по-лесно мълчаливо да си свърша сам работата. Колкото до Кумико, след като бе загубила сестра си, тя бе затворила сърцето си за другите в семейството и всъщност беше израсла сама. Никога не ходеше за съвет при тях. В това отношение двамата си приличахме много.

Малко по малко се учехме да отдаваме телата и умовете си на новопоявилото се същество, наречено „наш дом“. Учехме се да мислим заедно за едно или друго. Стремяхме се да се справяме заедно с неща, случили се на единия от нас, така, сякаш те се отнасят и за двамата. Понякога се получаваше, друг път — не. Но на нас ни беше приятно това ново свежо изживяване: пробите и грешките. А дори и да се скарахме жестоко, бе достатъчно да се прегърнем, за да го забравим.

На третата година от брака ни Кумико забременя. За нас — поне за мен — това бе тежък удар, защото бяхме изключително предпазливи. Вероятно се беше случило в миг на нехайство: не че можехме да посочим в кой точно миг е станало, но друго обяснение нямаше. При всички положения просто не можехме да си позволим да гледаме дете. Кумико тъкмо бе започнала да се утвърждава в издателството и искаше да си запази работата. Малка фирма като нейната просто не предвиждаше такива луксове като отпуск по майчинство. Ако някоя жена искаше да има дете, не й оставаше друго, освен да напусне. В случай че Кумико го направеше, щеше да се наложи поне известно време да караме само на моята заплата, но всъщност това си беше невъзможно.

— Според мен този път се налага да пропуснем — каза ми Кумико безизразно в деня, когато лекарят й съобщи новината.

Вероятно беше права. Откъдето и да го погледнеш, това бе най-разумният извод. Бяхме млади и напълно неподготвени да ставаме родители. И двамата се нуждаехме от време за себе си. Трябваше да си уредим живота, това сега бе най-важното. В бъдеще щяхме да разполагаме с предостатъчно възможности да създаваме деца.

Всъщност обаче аз не исках Кумико да прави аборт. Навремето, във втори курс, едно момиче забременя от мен — запознах се с него на мястото, където работех от време на време. Беше добро дете, една година по-малко от мен, и се разбирахме чудесно. Харесвахме се, разбира се, но в никакъв случай не гледахме сериозно един на друг, а и беше изключено връзката ни да стане сериозна. Бяхме просто двама самотни младежи, на които им се искаше някой да ги прегърне.

Нямаше никакво съмнение как момичето е забременяло. Винаги използвах презерватив, но един ден бях забравил да купя. Бяха ми свършили. Когато казах на момичето, то се поколеба няколко секунди и възкликна:

— Е, нищо, мисля, че днес не е опасно.

Беше достатъчен и един-единствен път.

Направо не можех да повярвам, че момиче е забременяло от мен, знаех обаче, че единственият изход е абортът. Събрах парите и придружих приятелката си до клиниката. Качихме се на мотрисата, за да отидем в градче в префектура Чиба, където някаква нейна позната я беше свързала с един лекар. Слязохме на гара, за която изобщо не бях чувал, и видях хиляди малки къщи, всичките еднакви, сякаш са вадени от калъп, накацали близко една до друга и заели чак докъдето поглед стига полегатите хълмове. Тези огромни нови квартали бяха направени през последните няколко години, за да подслонят по-младите служители във фирми, на които не им беше по джоба да живеят в Токио. Самата гара беше съвсем нова и точно срещу нея се бяха разпрострели огромни, пълни с вода оризища — по-големи не бях виждал. Навсякъде по улиците се виждаха обяви на агенции за недвижими имоти.

Чакалнята на клиниката беше препълнена с млади жени с огромни кореми, повечето явно бяха омъжени от четири-пет години и накрая се бяха решили да направят деца в домовете си на изплащане в предградията. Единственият млад мъж там бях аз. Всички бременни се извърнаха с изострено любопитство към мен — нямаше и следа от добронамереност. От пръв поглед си личеше, че съм студент и съм допуснал приятелката ми случайно да забременее от мен, затова съм я довел да прави аборт.

След аборта ние с момичето се качихме на влака за Токио. Беше късен следобед и вагоните бяха почти празни. Извиних се на приятелката си. Казах, че заради небрежността си съм я забъркал в тези неприятности.

— Не го взимай толкова присърце — отвърна тя. — Ако не друго, поне ме придружи до клиниката и плати аборта.

Скоро престанахме да се виждаме и аз не знам какво е станало с нея, но много дълго след аборта… и дори след като се разделихме, в мен продължиха да бушуват чувства. Сетех ли се за онзи ден, в съзнанието ми изникваха бременните, с които чакалнята беше претъпкана, и неприязнените им погледи. И си казвах, че не е трябвало да допускам девойката да забременее.

Докато се прибирахме с влака, тя ми описа най-подробно колко лесно е минал абортът, за да ме успокои — тя да успокои мен.

— Не е чак толкова страшно, колкото си мислиш — подхвана момичето. — Трае кратко и не боли. Само се събличаш и лягаш. Е, малко неприятно е, но лекарят се случи симпатяга, сестрите също. Дръпнаха ми едно конско как оттук нататък трябвало да внимавам повече. Стига си се терзал. И аз имам вина. Не биваше да ти казвам, че не е опасно. Нали така? Хайде, усмихни се.

Но през дългия път към малкия град в Чиба, а после и на връщане аз усещах, че съм станал друг човек. Усещах промяната дори след като изпратих момичето и се прибрах в стаята си, където легнах и се втренчих в тавана. Бях нов „Аз“ и никога нямаше да съм предишният. Променяше ме съзнанието, че вече не съм невинен. Това не бяха някакви угризения, че съм извършил зло, не беше гузна съвест. Знаех, че съм допуснал ужасна грешка, но не се самонаказвах за нея. Това беше физически факт, пред който трябваше да се изправя хладнокръвно и логично, и дума не можеше да става да се наказвам за него.

Първото, което изникна в съзнанието ми, щом научих, че Кумико е бременна, беше сценката с бременните, изпълнили чакалнята в клиниката. Или по-скоро особената миризма, която сякаш се носеше във въздуха там. Нямах представа каква е тази миризма и дали изобщо е било миризма на нещо. По-скоро е било нещо като миризма. Когато сестрата извика името на момичето, то стана бавно от твърдия пластмасов стол и се насочи право към вратата. Точно преди да тръгне, ме погледна с нещо като усмивка, по-точно каквото бе останало от усмивката му.

Знаех, че е нереалистично да имаме дете с Кумико, но не исках и тя да прави аборт. Когато й го казах, тя отвърна:

— Вече сме го обсъждали. Ако сега родя, с работата ми е свършено, а ти ще трябва да си намериш по-добре платена работа, за да издържаш мен и детето. Няма да имаме пари за нищо друго. Няма да можем да правим нищо от нещата, които обичаме. Оттук нататък възможностите ни ще бъдат стеснени, съвсем оскъдни. Съгласен ли си?

— Да — потвърдих аз. — Мисля, че съм съгласен.

— Наистина ли?

— Ако реша, сигурно ще намеря работа, например при вуйчо ми, той търси хора. Смята да открива ново заведение, но не може да намери управител, на когото да го повери. Сигурен съм, че при него ще печеля много повече, отколкото сега. Е, не е юридическа кантора, но какво от това? И сега не съм луд по работата си.

— Значи ще станеш управител на ресторант, така ли?

— Защо да не опитам? В краен случай разполагам с малкото пари, които ми остави майка. Няма да умрем от глад.

Кумико замълча и замислена, дълго не каза нищо, отстрани около очите й се бяха образували бръчици. Понякога на лицето й се появяваха такива изражения, които аз харесвах.

— Това означава ли, че искаш дете? — попита тя.

— Не знам — признах си аз. — Знам, че си бременна, но и през ум не ми е минавало, че мога да стана баща. И наистина не знам как животът ни ще се промени, ако родиш. Ти си обичаш работата и ми се струва грешка да ти я отнемам. От една страна, според мен ние двамата имаме нужда да прекарваме повече време заедно, но мисля, че детето ще разшири света ни. Не знам кое е правилно. Просто не ми се иска да правиш аборт. Затова не мога да ти дам никакви гаранции. Не съм сто процента сигурен за нищо, че разполагам и с изумителни решения. Но не искам да правиш аборт.

Кумико се замисли, като от време на време прокарваше ръка по корема си.

— Я ми кажи — поде тя. — Защо според теб съм забременяла? Хрумва ли ти нещо?

Поклатих глава.

— Не. Винаги съм внимавал. Исках да избегна точно такива неприятности. Нямам представа как е станало.

— А не мислиш ли, че може да имам връзка? Хрумвало ли ти е някога?

— Никога.

— Защо?

— Не знам. Не твърдя, че имам шесто чувство, но поне в това съм сигурен.

Седяхме на масата в кухнята и пиехме вино. Беше късно и много тихо. Кумико присви очи и се взря в последната глътка вино на дъното на чашата. Почти не пиеше, само понякога, ако не можеше да заспи, пийваше чаша вино. Винаги й помагаше. А аз пиех, колкото да й правя компания. Не притежавахме такива изискани неща като вински чаши. Пиехме от малки халби, които бяхме получили безплатно от магазина за спиртни напитки в квартала.

— А имала ли си връзка? — попитах аз, внезапно притеснен.

Кумико се усмихна и поклати глава.

— Не ставай за смях. Знаеш, че не бих го направила. Само ти го посочих като теоретична възможност. — Послс стана угрижена и се подпря на лакти върху масата. — Но понякога нещата ми се замъгляват. Не мога да кажа кое е истина и кое — не… кое се е случило наистина и кое — не… Но само понякога.

— Сега едно от тези понякога ли е?

— Нещо такова. Случвало ли ти се е?

Позамислих се.

— Не, не се сещам за конкретен пример — отговорих аз.

— Как да се изразя? Съществува нещо като пропаст между онова, което мисля за истинско, и нещата, които наистина са истински. Имам чувството, че някъде вътре в мен има нещо такова, нещо малко… нещо като крадец в къщата, който се е скрил в килера… от време на време се появява и обърква реда и логиката, които съм въвела. Точно както магнит може да обърка работата на уред.

— Нещо малко ли? Крадец? — възкликнах аз. — Ау, много неясно.

— Неясно е. Наистина — каза Кумико, после изпи каквото беше останало от виното.

Гледах я известно време.

— И ти смяташ, че има връзка между това малко нещо вътре в теб и бременността ти?

Тя поклати глава.

— Не, не казвам, че двете неща са свързани или не са свързани. Просто понякога не съм сигурна за последователността. Това се опитвам да ти обясня.

В думите й имаше все по-силни нотки на нетърпение. Беше дошло време да сложим край на разговора. Минаваше един след полунощ. Пресегнах се през масата и хванах Кумико за ръката.

— Знаеш ли — рече тя, — иска ми се да ме оставиш да реша сама. Съзнавам, че е голям проблем и за двамата. Наистина. Но ми се иска да ме оставиш аз да реша. Гадно ми е, че не мога да ти обясня какво мисля и чувствам.

— Като цяло смятам, че ти имаш правото да решиш — натъртих аз, — и уважавам това право.

— Според мен остава месец, месец и нещо да взема решение. Огледахме нещата отвсякъде и сега съм наясно с мнението ти. Затова ме остави да помисля. Нека известно време не го обсъждаме.

Бях в Хокайдо, когато Кумико направи аборта. Юридическата кантора никога не пращаше момчетата за всичко в командировка извън града, онзи път обаче всички бяха заети и се оказа, че именно аз трябва да замина на север. Трябваше да занеса куфарче, пълно с документи, да дам на съответните хора просто обяснение, да взема техните документи и веднага да се прибера. Документите бяха важни, не можеха да ги пуснат по пощата или да ги поверят на куриер. Нямаше места в самолетите за Токио, затова се налагаше да пренощувам в хотел за бизнесмени в Сапоро. Същия ден Кумико отишла сама да направи аборт. След десет часа ми звънна в хотела и каза:

— Днес следобед направих аборта. Извинявай, че не те предупредих, но изведнъж се появи свободен час и реших, че е най-добре сама да взема решение и да го направя, докато теб те няма.

— Не се притеснявай — отговорих й аз. — Щом си сметнала, че така е най-добре.

— Искам да ти кажа и други неща, но още не мога. Според мен се налага да ти кажа нещо.

— Можем да поговорим, когато се върна.

След този разговор си облякох якето и тръгнах да се разхождам безцелно по улиците на Сапоро. Още беше началото на март и от двете страни на пътищата имаше високи купчини сняг. Беше почти болезнено студено, дъхът излизаше на бели валма, които в миг изчезваха. Хората бяха облечени с дебели якета и палта, носеха ръкавици и шалове, омотани до брадичката, и пристъпваха много внимателно по заледените тротоари. Напред-назад се стрелкаха таксита със зимни гуми с шипове, които тракаха по пътя. Когато вече не издържах на студа, влязох в едно заведение да пийна набързо нещо, сетне пак излязох да се разхождам.

Вървях много дълго. От време на време прехвърчаше сняг, съвсем рехав, приличаше на спомен, който се топи в далечината. Втората кръчма, която посетих, беше в сутерен. Оказа се много по-голяма, отколкото предполагаше входът. До барплота имаше малка сцена и на нея някакъв слаб очилат мъж свиреше на китара и пееше. Седеше с кръстосани крака на метален стол, беше оставил до него калъфа на китарата.

Седнах на бара и докато пиех, почти не слушах музиката. Мъжът обясняваше между песните, че ги е писал той. Наближаваше трийсетте, лицето му не се открояваше с нищо, той носеше очила с черни пластмасови рамки. Беше по дънки, високи обуща с връзки и карирана бархетна риза над дънките. Беше ми трудно да определя стила на музиката — нещо като „фолка“ от едно време, но в японската му разновидност. Прости акорди, прости мелодийки, текст, който не привлича с нищо. Не беше от музиката, която ще си пусна.

При обичайни обстоятелства нямаше да й обърна внимание. Щях да си изпия уискито, да си платя и да си тръгна. Онази вечер обаче бях премръзнал направо до кости и нямах намерение да излизам при никакви обстоятелства навън, докато не се стопля хубаво. Изпих едно чисто уиски и си поръчах второ. Изобщо не си свалих якето и шала. Когато барманът ме попита дали желая нещо за хапване, поръчах кашкавал и изядох само едно парче. Опитвах се да мисля, но главата ми отказваше да работи. Дори не знаех за какво искам да мисля. Приличах на празно помещение. Вътре в мен музиката произвеждаше само сухо кухо ехо.

Когато мъжът спря да пее, тук-там му изръкопляскаха — нито прекалено разпалено, нито съвсем вяло. В заведението имаше най-много десетина-петнайсет души. Мъжът стана от стола и се поклони. Явно каза нещо забавно, защото неколцина от посетителите се засмяха. Аз повиках бармана и му поръчах трето уиски. След това си свалих най-после якето и шала.

— Това е краят на концерта за днес — оповести певецът. Сетне поспря и огледа заведението. — Но тази вечер сред вас има и такива, които не харесаха песните ми. За вас имам още нещо. Не го правя постоянно, затова можете да се смятате за късметлии.

Остави китарата на пода и извади от калъфа само дебела бяла свещ. Запали я с клечка кибрит, капна малко восък върху една чинийка и закрепи свещта. После точно като гръцки философ вдигна чинийката.

— Бихте ли намалили осветлението, ако обичате?

Един от работещите в заведението го направи.

— Нека да е малко по-тъмно, моля ви.

В помещението стана много по-тъмно и пламъкът на свещта се открояваше. Бях обхванал в шепи чашата с уискито, за да го постопля, и загледах мъжа и неговата свещ.

— Както знаете — продължи той с тих, но пронизващ глас, — през живота си изпитваме различни видове болка. Телесна болка и сърдечна болка. Знам, през живота си съм усещал каква ли не болка, сигурен съм, че това важи и за вас. Сигурен съм обаче, че в повечето случаи ви е било много трудно да обясните на друг човек истината за тази болка, да я обясните с думи. Хората казват, че разбираш болката само когато я усещаш ти самият. Но дали е така? Според мен не. Ако видим как някой наистина страда пред очите ни, понякога усещаме страданието и болката като свои. Това е силата на състраданието. Ясен ли съм? — той замълча и отново огледа помещението. — Хората пеят песни за други хора, защото им се иска да притежават силата да вдъхват състрадание, да се освободят от тясната черупка на Аза и да споделят с другите своята болка и радост. Това, разбира се, не е лесно. Ето защо тази вечер ще направим нещо като експеримент, за да изпитате по-проста, физическа разновидност на състраданието.

Всички в заведението бяха притихнали и бяха вперили очи в сцената. Насред тишината мъжът се взря някъде в пространството, сякаш за да вмести в него пауза или да се съсредоточи. После, без да казва и дума, сложи лявата си длан над запалената свещ. Малко по малко я доближаваше до пламъка. Някой от посетителите въздъхна или изстена. Виждаше се как върхът на пламъка прогаря дланта на мъжа. Почти се чуваше как плътта цвърчи. Някаква жена изписка. Всички останали наблюдаваха вцепенени и ужасени. С изкривено лице мъжът понасяше болката. Какво, по дяволите, беше това? Защо той вършеше такава безсмислена глупост? Усетих как устата ми пресъхва. След пет-шест секунди мъжът дръпна дланта си от пламъка и остави чинийката със свещта на пода. После долепи длани.

— Както видяхте тази вечер, госпожи и господа, болката наистина може да бъде изгаряща — оповести мъжът. Гласът му звучеше точно както преди: тих, спокоен, равномерен. Върху лицето му нямаше и помен от болка. Той всъщност леко се усмихваше. — А вие усещахте болката като своя. Това е силата на състраданието.

Мъжът раздалечи бавно дланите си. Между тях се появи тънък червен шал, който той разгъна — да го видят всички. Сетне протегна длани към публиката. Нямаше никакви изгаряния. Последва миг мълчание, после хората изразиха с ръкопляскания облекчението си. Осветлението беше включено, напрежението, изпълнило помещението, потъна във врява. Сякаш не се беше случило нищо, мъжът прибра китарата в калъфа, слезе от сцената и изчезна.

След като платих, попитах момичето на касата дали мъжът пее често тук и дали прави винаги фокуса.

— Нямам представа — отвърна то. — Доколкото знам, е за пръв път при нас. До днес не съм чувала за него. И никой не каза, че ще прави фокуси. Но беше изумително, нали? Как ли го постига? Обзалагам се, че по телевизията ще обере овациите.

— Така си е — съгласих се аз. — Наистина създаваше впечатлението, че си гори ръката.

Върнах се в хотела и веднага щом си легнах, сънят ме застигна, сякаш ме бе причаквал. Докато се унасях, си мислех за Кумико, ала тя ми се струваше много далеч, а вече не можех да се съсредоточа върху нищо. В съзнанието ми като светкавица изникна лицето на мъжа, който си бе прогорил дланта. Май наистина я гореше, казах си аз. После съм заспал.

8.Коренът на желанието

Преди зазоряване на дъното на кладенеца ми се присъни сън. Но не беше сън. Беше нещо, което ми се яви като сън.

Вървях сам. В средата на просторно фоайе имаше голям телевизор и на екрана му се виждаше лицето на Нобору Ватая. Току-що бе започнал речта си. Беше с туиден костюм и риза на райета, носеше тъмносиня вратовръзка. Кръстосал ръце на масата отпред, той говореше на камерата. На стената зад него висеше голяма карта на света. Във фоайето имаше над сто души и всички до последния бяха спрели да правят, каквото правеха, за да го слушат вглъбено. Нобору Ватая щеше да оповести нещо, което да предопредели съдбата на човечеството.

И аз спрях и се загледах в телевизионния екран. С школуван, но съвсем искрен глас Нобору Ватая се обръщаше към милиони хора, които не виждаше. Това, което не понасях у него и усещах винаги когато бях лице в лице с него, сега бе потулено на някакво невидимо място. Той говореше по неповторимо убедителния си начин: внимателно премислените паузи, кънтежът на гласа, различните мимики на лицето му пораждаха странното усещане, че Нобору Ватая говори истини. От ден на ден той сякаш ставаше все по-обигран оратор. Колкото и да ми беше неприятно, трябваше да му го призная.

— И така, приятели мои — каза той, — виждате, че всичко е и сложно, и просто. Това е основополагащото правило, на което е подчинен светът. Не бива да го забравяме никога. Неща, които изглеждат сложни — и наистина са сложни, — всъщност са много прости, ако отчетем подбудите. Важно е какво търсим. Подбудите са, така да се каже, коренът на желанието. Важно е да търсим корена. Копайте под сложната повърхност на действителността. Не се отказвайте. После дълбайте още, докато не намерите началото на корена. Ако направите само това — посочи той картата, — накрая всичко ще се изясни. Така е устроен светът. Глупавите все не успяват да се отскубнат от привидната сложност. Лутат се в мрака, търсят изход и умират, без да са разбрали и едно-едничко нещо за устройството на света. Загубили са представа за посоката. Сякаш са насред гора или на дъното на кладенец. А са загубили представа за посоката, защото не разбират основополагащи принципи. Нямат в главите си нищо освен боклук и бръмбари. Не разбират нищо. Нищичко. Не могат да различат началото от края, върха от дъното, север от юг. Затова не могат да се отскубнат от мрака. — Тук Нобору Ватая замълча, за да даде възможност на публиката да осмисли думите му. — Но нека забравим такива хора — продължи той. — Ако някой иска да загуби представа за посоката, най-доброто, което ние с вас можем да сторим, е да не се занимаваме с него. Имаме по-важна работа.

Колкото повече слушах, толкова повече се вбесявах, докато накрая вече се давех от гняв. Нобору Ватая уж говореше изобщо на света, а всъщност се обръщаше единствено към мен. И явно го правеше от някакви користни подбуди. Ала никой не го разбираше. И точно заради това шуреят ми се възползваше от огромната система на телевизията, за да ми праща тайни послания. Както бях бръкнал в джобовете си, стиснах юмруци, но гневът не ме отпусна. Не можех да го споделя с никого във фоайето и от това се почувствах съвсем самотен.

Помещението беше пълно с хора, които внимаваха да не пропуснат и една-единствена дума на Нобору Ватая. Тръгнах да прекосявам помещението и се насочих направо към стаите. Там стоеше мъж без лице. Когато се приближих, той ме погледна с безликото си лице. После ми препречи тихо пътя.

— Сега не може — каза ми мъжът. — Нямате работа тук.

Но силната безпощадна болка, която ми бе причинил Нобору Ватая, сякаш ми беше дала ускорение. Пресегнах се и изтласках мъжа без лице. Той залитна като сянка и падна.

— Казвам го за ваше добро — провикна се след мен, а думите му се забиха като шрапнел в гърба ми. — Ако продължите натам, няма да можете да се върнете. Разбрахте ли?

Не му обърнах внимание и продължих с бърза крачка нататък. Сега не ме беше страх от нищо. Трябваше да разбера. Бях изгубил всякаква представа за посока, но това не можеше да продължава вечно.

Тръгнах по познат коридор. Предполагах, че мъжът без лице ще ме последва и ще се опита да ме спре, но когато се обърнах, след мен не вървеше никой. От двете страни на дългия криволичещ коридор имаше еднакви врати. Всяка беше с номер, но аз не можех да си спомня в коя точно бях заведен последния път. Бях сигурен, че тогава съм знаел номера, сега обаче опитите ми да си го припомня не се увенчаваха с нищо, а не можех да тръгна да отварям вратите подред.

Вървях безцелно напред-назад по коридора, докато не срещнах сервитьор от румсървиса, който носеше табла. На нея имаше неотворена бутилка „Къти Сарк“, кофичка за лед и две чаши. Оставих го да ме подмине и тръгнах след него. От време на време лъскавият поднос отразяваше ярко светлината на лампите по тавана. Сервитьорът не се обърна нито веднъж. С устремено вдигната брадичка продължи с ритмична равномерна крачка право напред. От време на време си свирукаше откъслечна мелодия. Беше от увертюрата на „Крадливата сврака“, началото, където се включваха ударните инструменти. Умееше го.

Коридорът беше дълъг, но докато вървях след сервитьора, не срещнах никого. Накрая мъжът спря пред една врата и почука тихо три пъти. След няколко секунди някой отвори на келнера и той внесе таблата. Залепих се за стената и се скрих зад голяма китайска ваза, после зачаках сервитьорът да излезе. Номерът на стаята беше 208. Ами да! Как така не си го бях спомнил досега?

Сервитьорът се забави много. Аз си погледнах часовника. В някакъв миг обаче стрелките бяха спрели да се движат. Взрях се в цветята във вазата и долових уханието на всяко цвете. Те сякаш бяха донесени от градината преди няколко мига, толкова съвършени бяха — запазили докрай багрите и миризмата си. Вероятно още не бяха забелязали, че са откъснати от корените. Вътре в една червена роза с дебели месести листца пъплеше мъничко крилато насекомо.

Минаха пет, може би повече минути, докато келнерът излезе с празни ръце от стаята. Все така вдигнал брадичка, тръгна по същия път, откъдето беше дошъл. Веднага щом зави зад ъгъла, аз отидох при вратата. Затаих дъх и напрегнах слух с очакването да чуя нещо. Но нямаше никакъв звук, никакво усещане, че вътре има човек. Престраших се и почуках. Три пъти. Тихо. Както сервитьора. Но не ми отговори никой. Изчаках няколко секунди и отново почуках три пъти, сега вече по-силно. Отново никакъв отговор.

След това натиснах дръжката на бравата. Тя поддаде и вратата се отвори нечуто навътре. В началото в помещението цареше непрогледен мрак, но през дебелите пердета по прозорците все пак се процеждаше някаква светлинка. Трябваше да се напрегна, за да видя едва-едва самия прозорец, масата и канапето. Това беше стаята, където се бях съвкупявал с Крита Кано. Всъщност беше апартамент: тук беше холът, а отзад — спалнята. На масата се мержелееха смътните очертания на бутилката „Къти Сарк“, на чашите и кофичката за лед. Когато отворих вратата, кофичката от неръждаема стомана отрази светлината в коридора с остър като бръснач блясък. Влязох в мрака и затворих тихо вратата. Вътре в помещението беше топло, носеше се наситената миризма на цветя. Затаих дъх и се ослушах, без да свалям лявата си ръка от дръжката на вратата, за да я отворя, ако се наложи. Тук някъде трябваше да има човек. Човекът, поръчал от румсървиса уискито, леда и чашите и отворил вратата, за да пусне сервитьора.

— Не включвай осветлението — каза женски глас.

Дойде откъм спалнята. Познах го веднага. Беше на тайнствената жена, която ми се беше обаждала по телефона. Пуснах дръжката на вратата и тръгнах опипом към гласа. Мракът във вътрешната стая бе по-непрогледен, отколкото в хола. Застанах на прага между двете помещения и се взрях в тъмнината.

Чух шумолене на чаршафи. В тъмното се размърда черна сянка.

— Нека остане тъмно — каза женският глас.

— Не се притеснявай — отвърнах аз. — Няма да паля осветлението.

Държах се здраво за касата на вратата.

— Сам ли дойде? — попита жената някак уморено.

— Разбира се — рекох аз. — Досетих се, че ще те намеря тук. Теб или Крита Кано. Не може да не знаеш къде е Кумико. Всичко започна след първото ти обаждане. Ти отвори кутията на Пандора. Започнаха да се случват какви ли не странни неща, накрая изчезна и Кумико. За това съм тук. Сам. Не знам коя си, но държиш някакъв ключ. Прав ли съм?

— Крита Кано ли? — попита жената предпазливо. — За пръв път я чувам. И тя ли е тук?

— Не знам къде е. Но съм я срещал тук повече от веднъж.

С всеки дъх, който си поемах, усещах острото ухание на цветя. То изпълваше въздуха. Някъде в стаята имаше ваза с цветя. Някъде в същия мрак те дишаха и се поклащаха. В мрака, наситен със силното им ухание, аз престанах да усещам собственото си физическо тяло. Имах чувството, че съм се превърнал в мъничко насекомо. Пъплех сред листата на огромно цвете. Чакаха ме лепкав сок, прашец и нежни власинки. Те имаха нужда от нахлуването и присъствието ми.

— Знаеш, че първото, което искам, е да разбера коя си — казах на жената. — Твърдиш, че те познавам, опитах се да се сетя, но не успях. Коя си?

— Коя съм ли? — повтори жената, но без следа от присмех. — Пие ми се. Налей две уискита с лед, може ли? Нали ще пийнеш с мен?

Върнах се в хола, отворих неначенатата бутилка уиски, сложих в чашите лед и ги напълних. В тъмното ми отне доста време. Занесох чашите в спалнята. Жената ми каза да оставя нейната на нощното шкафче.

— И седни на фотьойла до леглото.

Направих каквото ми каза, оставих чашата на шкафчето и както държах втората чаша, седнах на фотьойла малко встрани. Очите ми като че ли бяха посвикнали с мрака. Виждах из него мърдащи сенки. Жената май беше приседнала на леглото. Докато отпиваше от уискито, ледът подрънкваше о̀ чашата. Аз също отпих.

Жената мълча дълго. Колкото повече се проточваше мълчанието, толкова по-силна ставаше миризмата на цветя.

— Наистина ли искаш да знаеш коя съм? — попита жената.

— За това съм тук — обясних аз, ала гласът ми прозвуча някак притеснено в мрака.

— Дошъл си специално за да научиш името ми, нали?

Вместо да отговоря, се прокашлях, но и това отекна странно.

Жената пак разклати няколко пъти леда в чашата си.

— Искаш да знаеш как се казвам — рече тя, — но за съжаление не мога да ти кажа името си. Аз те познавам много добре. Ти ме познаваш много добре. Аз обаче не познавам себе си.

Поклатих глава в мрака.

— Не разбирам — рекох. — И ми втръсна от главоблъсканици. Имам нужда от нещо конкретно, което мога да пипна. От твърдо установени факти. От нещо, което да използвам като лост, за да отворя вратата. Ето какво искам.

Жената изтръгна въздишка сякаш от дълбините на тялото си.

— Сам открий името ми, Тору Окада. Всъщност не, не се налага да го откриваш. Ти вече го знаеш. Единственото, което трябва да направиш, е да си го спомниш. Ако намериш името ми, ще успея да се махна оттук. Дори мога да ти помогна да намериш жена си, да намериш Кумико Окада. Ако искаш да я откриеш, постарай се да разбереш името ми. Ето лоста, който ти трябва. Нямаш време да протакаш. С всеки ден, в който не си открил името ми, Кумико се отдалечава още повече от теб.

Оставих чашата с уискито на пода.

— Кажи ми, къде се намира това място? — попитах аз. — Откога си тук? Какво правиш?

— Налага се да си тръгнеш незабавно — подкани ме жената, сякаш си бе спомнила защо е тук. — Ако той те завари, ще стане неприятно. По-опасен е, отколкото си мислиш. Наистина може да те убие. Според мен е способен и на това.

— Кой е този „той“?

Жената не отговори, а аз не знаех какво още да кажа. Чувствах се объркан. В стаята не се помръдваше нищо. Тишината бе глуха, наситена и задушаваща. Главата ми сякаш пламтеше. Сигурно от цветния прашец. Смесени във въздуха, микроскопичните прашинки проникваха в главата ми и възпламеняваха нервите.

— Кажи ми, Тору Окада — рече жената, гласът й изведнъж бе станал съвсем друг. Променяше се за миг. Сега се беше слял с тежкия спарен въздух в стаята. — Как мислиш, дали някога отново ще поискаш да ме прегръщаш? Да ме обладаеш? Да ме целуваш навсякъде? Знаеш, можеш да правиш с мен всичко, каквото пожелаеш. А аз ще сторя всичко, каквото искаш… всичко… неща, които жена ти… Кумико Окада… няма да направи никога заради теб. Ще ти доставя такова удоволствие, че няма да го забравиш никога. Ако…

Най-неочаквано на вратата се почука. Рязко и силно, сякаш се забиваше пирон — зловещ звук в тъмнината.

Жената се пресегна в мрака и ме хвана за ръката.

— Насам — прошепна тя. — Побързай.

Сега гласът й вече не звучеше замечтано. Пак се почука: два пъти, със съвсем същата сила. Изведнъж ми хрумна, че не съм заключил.

— Побързай — повтори жената. — Трябва да се махнеш оттук. Това е единственият начин.

Тръгнах в мрака накъдето ме затегли жената. Чух как дръжката на вратата се извърта бавно. От звука настръхнах целият. Точно когато светлината от коридора разцепи мрака, ние влязохме в стената. Беше с плътността на огромна маса желатин и аз стиснах зъби да не ми влезе в устата. Внезапно осъзнах: минавам през стената? За да отида от едно място на друго, минавах през стена. Но това сега ми се стори най-естественото нещо на света.

Усетих как езикът на жената влиза в устата ми. Топъл и мек, той обикаляше и обгръщаше моя език. Тежката миризма на цветя проникна в белите ми дробове. Почувствах долу в слабините си как още малко, и ще се възбудя. Стиснах очи и се преборих с желанието. След миг почувствах върху дясната си буза силна топлина. Усещането беше странно. Не долових болка, само топлина. Не можех да определя дали идва отвън или напира отвътре. После всичко изчезна: езикът на жената, мирисът на цветя, възбудата, топлината върху бузата ми. Минах през стената. Когато отворих очи, бях от другата й страна — на дъното на дълбок кладенец.

9.Кладенецът и звездите

В пет и нещо призори вече беше светло, но въпреки това видях горе много звезди. Беше точно както ми бе казал лейтенант Мамия: от дъното на кладенец и посред бял ден виждаш звезди. Късчето небе с формата на съвършен полумесец беше осеяно равномерно с едва мъждукащи звезди, които наподобяваха подредени като за изложение редки минерали.

В пети или шести клас, когато с няколко момчета си направихме бивак на върха на планината, бях виждал звезди, които бяха толкова много, че изпълваха небето. Имах чувството, че то ще рухне от тежестта им, ще се свлече долу. Никога дотогава не бях виждал такова изумително звездно небе. Другите се унесоха, аз обаче не можех да заспя, изпълзях от палатката и легнах на земята, за да погледам небето. Сегиз-тогиз небосклонът беше прорязван от ярката дъга на падаща звезда. Но колкото повече гледах, толкова по-притеснено ми ставаше. Звездите просто бяха прекалено много, а небето бе прекалено обширно и дълбоко. Грамадно похлупващо чуждо тяло, то ме заобикаляше, обгръщаше ме и на мен ми се маеше главата. Винаги дотогава бях мислил, че Земята под нозете ми е твърдо тяло, което съществува и ще съществува вечно. Всъщност не бях мислил изобщо за това. Просто го бях приемал за нещо, което се разбира от само себе си. А Земята не беше нищо повече от каменна отломка, която се носи в някакво местенце във Вселената: временно тяло в необятната пустош на пространството. И утре това тяло, а заедно с него и всички ние ще бъдем пометени от някакъв мигновен взрив или от леко изместване в енергията на Всемира. Несигурността на собственото ми битие ме изуми (макар, разбира се, не с толкова много думи) под това невероятно звездно небе. За невръстно момче откритието бе вцепеняващо.

Да гледаш изгревните звезди от дъното на кладенец, бе особено изживяване, съвсем различно от това да гледаш звездното небе от върха на планина — сега съзнанието ми, моето „Аз“, самото ми съществувание бяха свързани през тесния ми прозорец с всяка от тези звезди горе на небосвода. Изпитвах огромна близост с тях: те бяха моите звезди, видими единствено за мен тук, долу, в тъмния кладенец. Прегръщах ги като свои, а те ми даваха нещо като сила и топлина.

Времето минаваше, небето все повече се изпълваше с яркото сутрешно слънце на лятото и звездите започнаха да се заличават една по една от полезрението ми. Чезнеха бавно и аз ги наблюдавах с широко отворени очи. Лятното слънце обаче не изтри всички звезди по небето. Няколко от най-ярките останаха. Колкото и високо да се изкачваше слънцето, те упорстваха и отказваха да изчезнат. Това ме направи много щастлив: с изключение на малкото облаци, които преминаваха, звездите бяха единственото, което виждах от тук, долу.

Насън се бях изпотил и сега потта започна да изстива. Втресе ме, потреперих няколко пъти. Покрай потта се сетих за онази хотелска стая, където беше тъмно като в рог, и за жената от телефона в нея. В ушите ми още кънтяха думите, които тя беше казала — всяка от тях — и чукането по вратата. Още усещах с ноздрите си странно тежката миризма на цветя. И Нобору Ватая още говореше от телевизионния екран. Споменът за тези впечатления остана, ненакърнен от отминаващото време. И както ми подсказваше паметта, причината бе, че това не е било сън.

Дори след като се разсъних напълно, продължих да усещам по бузата си силна топлина. Сега заедно с нея долавях и лека болка, сякаш кожата бе ожулена от едра шкурка. Долепих през еднодневната си брада длан до мястото, това обаче не притъпи болката или топлината. Долу, на дъното на тъмния кладенец, нямах огледало и ми бе невъзможно да проверя какво става с бузата ми.

Пресегнах се, докоснах стената, прокарах върховете на пръстите си по нея, после известно време държах дланта си долепена, но не открих нищо необичайно: беше си най-обикновена бетонна стена. Свих юмрук и ударих няколко пъти. Стената беше твърда, непроницаема и леко влажна. Още помнех ясно странното усещане за нещо хлъзгаво, останало ми от стената, докато минавах през нея — все едно си проправях път през огромна маса от желатин.

Намерих пипнешком в раницата шишето с вода и отпих една глътка. Не бях ял цял ден. При самата мисъл ме присви страхотен глад, но той се попритъпи, погълнат от пълното ми вцепенение. Пак вдигнах ръка към лицето си и се опитах да преценя колко брада ми е порасла. Страните ми бяха покрити с еднодневна четина. Нямаше никакво съмнение: беше минал цял ден. Но еднодневното ми отсъствие вероятно не бе повлияло на никого. Едва ли някой беше забелязал, че ме няма. Можех да изчезна от лицето на земята и светът дори нямаше да трепне, щеше да продължи да се движи. Нещата със сигурност бяха невероятно сложни, едно обаче беше ясно: никой нямаше нужда от мен.

Пак се извърнах нагоре и погледнах звездите. При тази гледка сърцебиенето малко по малко ме отпусна. После ми хрумна да проверя стълбата при стената. Но там, където тя трябваше да виси, не напипах нищо. Поех си дълбоко въздух, извадих от раницата електрическото фенерче и го включих. Нямаше и следа от стълбата. Изправих се и насочих фенерчето към пода, после към стената над мен — докъдето стигаше лъчът. Стълбата я нямаше никъде. По страните ми като жива твар запъпли студена пот. Фенерчето се изплъзна от ръката ми, падна долу и от удара се изключи само. Това беше знак. В този миг през ума ми мина: фенерчето е песъчинка, погълната от мрака наоколо. Тялото ми престана да функционира, сякаш някой му беше изключил захранването. Над мен се спусна съвършено нищо.

Това продължи може би няколко секунди, докато аз не се посъвзех. Малко по малко физическите ми функции се възвърнаха. Наведох се, вдигнах фенерчето, което беше при краката ми, чукнах по него няколко пъти и пак го включих. То веднага светна. Трябваше да се успокоя и да подредя мислите си. Страхът и паниката нямаше да решат нищо. Кога за последно бях проверил стълбата? Късно предната вечер точно преди да заспя. Бях се уверил, че стълбата е там, и чак тогава бях заспал. Точно така. Стълбата е изчезнала, докато съм спял. Изтеглена е. Взета е.

Изключих фенерчето и се облегнах на стената. После затворих очи. Първото, което усетих, беше глад. Той ме плисна отдалеч като вълна, заля ме беззвучно и пак се плъзна назад. Изтегли се и ме остави кух, празен като изкормено животно. Първоначалната паника отмина и вече не усещах нито ужас, нито отчаяние. Колкото и да е странно, в онзи миг усещах нещо като примирение.

След като се върнах от Сапоро, прегърнах Кумико и започнах да я утешавам. Чувстваше се объркана и нещастна. Беше си взела един ден отпуск.

— Нощес не съм мигнала — оплака ми се. — В клиниката имаха много удобен свободен час и аз се престраших, реших на своя глава.

След като го каза, си поплака.

— Всичко е приключило — рекох й. — Няма смисъл да мислиш за това. Обсъдихме го, не се занимавай повече с тези неща. Ако има още нещо, за което искаш да поговорим, нека е сега. И да забравим. Да го загърбим. Спомена по телефона, че си искала да ми кажеш нещо.

Кумико поклати глава.

— Няма значение — рече тя. — Прав си. Дай да забравим.

Известно време избягвахме да отваряме дума за аборта на Кумико. Но не беше лесно. Случвало се е да говорим за съвсем друго и внезапно да млъкнем и двамата. В края на седмицата ходехме на кино. В мрака се съсредоточавахме върху филма, понякога обаче си мислехме за неща, които нямаха нищо общо с него, или оставяхме мозъците ни да си починат, като не мислят за нищо. Знаех, че както седи до мен, Кумико си мисли за друго. Усещах го.

След киното ходехме да пийнем бира или да хапнем. Понякога не знаехме за какво да говорим. Това продължи месец и половина, много дълъг месец и половина, в края на който Кумико ми рече:

— Какво ще кажеш, искаш ли утре да заминем, да си направим само двамата малка почивка? Утре е петък, можем да се върнем чак в неделя. От време на време всеки има нужда от нещо такова.

— Знам за какво говориш — отвърнах с усмивка аз, — но дали някой в кантората е чувал някога за почивка?

— Тогава се направи на болен. Кажи, че е грип или нещо такова. Аз ще сторя същото.

Качихме се на влака за Каруизава. Избрах тази посока, защото Кумико каза, че искала да отидем на тихо място в планината, където да се разхождаме на воля. През април там сезонът беше свършил, хотелът беше притихнал, повечето магазини бяха затворени, но ние търсехме точно това. Не правехме друго, освен да се разхождаме всеки ден от сутрин до вечер.

На Кумико й отне ден и половина, докато даде воля на чувствата си. Тогава седна и близо два часа плака в хотелската стая. През цялото време аз мълчах, само я прегърнах и я оставих да се наплаче.

Сетне малко по малко, на откъслеци, Кумико започна да ми разказва. За аборта. Как се е чувствала тогава. Колко силно е било усещането за загуба. Колко самотно й е било, докато съм бил в Хокайдо — и как е могла да се престраши да го направи само защото се е чувствала толкова самотна.

— Не ме разбирай погрешно — рече тя. — Не съжалявам, че го направих. Друг начин нямаше. Това ми е пределно ясно. Всъщност ме боли, защото искам да ти кажа всичко… абсолютно всичко, а не мога. Не мога да ти обясня как точно се чувствам. — Кумико вдигна косата от лицето си и оголи красивото си малко ухо, сетне поклати глава. — Не крия нищо от теб. Смятам да ти кажа някой ден. Ти си единственият, на когото мога да кажа. Но сега нямам сили. Не знам как да го изразя.

— Нещо от миналото ли?

— Не, не е от миналото.

— Не бързай, ще ми кажеш, когато можеш — рекох аз. — Поне с време разполагаме в предостатъчни количества. С теб съм. Не бързаме за никъде. Само искам да помниш едно — всички твои тревоги и грижи приемам като свои. Точно за това можеш да не се безпокоиш.

— Благодаря ти — промълви Кумико. — Щастлива съм, че се омъжих за теб.

Ние обаче не разполагахме с предостатъчни количества време, както си мислех. Какво ли не можеше да изрази Кумико? Дали беше свързано с изчезването й? Ако тогава го бях изкопчил от нея, може би нямаше да я загубя сега. Но след като размислих, реших, че не: нямало е да мога да я насиля да ми каже. Тя бе обяснила, че не може да го изрази. Каквото и да беше, то явно бе непосилно за нея.

— Ей, ти там, долу! Господин Птицата с пружината! — извика Мая Казахара.

Бях се унесъл и реших, че чувам гласа насън. Но не беше сън. Когато вдигнах очи, видях лицето на момичето, малко и много далечно.

— Знам, че си там! Ей, Господин Птицата с пружината! Отговори!

— Тук съм — обадих се аз.

— Ама защо? Какво правиш долу?

— Мисля — отвърнах аз.

— Не разбирам. Толкова ли трябва да слизаш на дъното на кладенец, за да мислиш? Ама че работа!

— Така човек наистина може да се съсредоточи. Тъмно е, прохладно и тихо.

— Често ли го правиш?

— Не, не често. Не съм го правил никога през живота си… да се спускам в кладенец.

— Върши ли работа? Помага ли ти да мислиш?

— Още не знам. Експериментирам.

Тя се прокашля. Звукът прокънтя силно на дъното на кладенеца.

— А забеляза ли, Господин Птицата с пружината, че стълбата я няма?

— Разбира се, че забелязах — потвърдих аз. — Преди малко.

— А знаеше ли, че съм я издърпала аз?

— Не, не знаех.

— А кой според теб би го направил?

— Не знаех кой — признах си откровено. — Не знам как да ти го обясня, но изобщо не ми е хрумвало… че някой я е взел. Да ти кажа, мислех, че просто е изчезнала.

Мая Казахара помълча. После рече предпазливо, сякаш беше решила, че в думите ми има някаква клопка за нея:

— Просто е изчезнала. Хм. В какъв смисъл „просто е изчезнала“? От само себе си ли… хоп… и е изчезнала?

— Може би.

— Знаеш ли, Господин Птицата с пружината, едва ли сега е времето да ти го казвам, но си голям особняк. Рядко се срещат такива като теб. Знаеше ли?

— За себе си не съм чак такъв особняк — възразих аз.

— Защо тогава реши, че стълбата просто е изчезнала?

Разтърках с длани лицето си и се опитах да насоча цялото си внимание към разговора с Мая Казахара.

— Ти я изтегли, нали?

— Разбира се, че аз. Не се иска много мозък, за да се досетиш. Аз я изтеглих. Снощи се приближих тихо и изтеглих стълбата.

— Но защо?

— Защо пък не? Знаеш ли колко пъти ходих вчера до вас? Исках да дойдеш с мен на работа. А теб, разбира се, те нямаше. После намерих бележката в кухнята. Чаках, чаках, а ти не се върна. Тогава реших, че вероятно пак си в празната къща. Видях, че капакът на кладенеца е наполовина отворен и е спусната стълба. Но и през ум не ми е минавало, че може да си долу. Реших, че някой майстор или друг е слизал и е оставил стълбата. Колко хора седят на дъното на кладенец, когато решат да мислят?

— Тук си права — съгласих се аз.

— Затова после пак отскочих до вас, но теб отново те нямаше. И тогава ми светна, че може би си долу в кладенеца. Умът ми не го побираше какво търсиш долу, но както вече казах, ти си си особняк. Дойдох при кладенеца и издърпах стълбата. Бях готова да се обзаложа, че това ще те ядоса.

— Е, права си.

— Имаш ли там долу нещо за ядене и пиене?

— Малко вода. Не си донесох храна. Но имам три лимонови бонбона.

— Откога си долу?

— От вчера малко преди обяд.

— Сигурно си гладен.

— Сигурно.

— А не ходиш ли по малка нужда и така нататък?

Сега, след като тя ми спомена, се сетих, че откакто съм слязъл долу, не съм пикал нито веднъж.

— Всъщност не — съобщих аз. — Не ям много, не пия течности.

— Знаеш ли какво, Господин Птицата с пружината. Може и да умреш долу, зависи от настроението ми. Само аз знам, че си там, а ти скрих въжената стълба. Разбираш ли? Ако просто си тръгна, накрая ще умреш. И да крещиш, никой няма да те чуе. Никой няма да се досети, че си на дъното на кладенец. Обзалагам се, никой няма и да забележи, че те няма. Не работиш никъде, жена ти избяга. Накрая вероятно все някой ще се усети, че те няма, и ще съобщи в полицията, но дотогава ти ще бъдеш мъртъв и така и няма да намерят трупа ти.

— Със сигурност си права. Възможно е да умра тук, зависи от настроението ти.

— И как се чувстваш?

— Уплашен — отговорих аз.

— Не ми звучиш уплашен.

Продължавах да търкам бузите си. Това бяха моите ръце и моите бузи. Не ги виждах в мрака, но те пак си бяха тук: тялото ми още съществуваше.

— Защото още не съм го осъзнал — отвърнах.

— Е, аз съм го осъзнала — рече Мая Казахара. — Определено е много по-лесно да убиеш някого, отколкото хората си мислят.

— Вероятно зависи от начина.

— Толкова е лесно! Достатъчно е да те оставя тук. Не се налага да правя нищо. Помисли само, Господин Птицата с пружината. Представи си колко ще се мъчиш, ако умираш постепенно от глад и жажда долу в тъмното. Няма да ти е леко.

— Със сигурност си права — потвърдих аз.

— Всъщност не ми вярваш, нали, Господин Птицата с пружината? Въобразяваш си, че не съм способна на такава жестокост.

— Всъщност не знам — казах аз. — Тук не става въпрос дали ти вярвам, или не ти вярвам. Всичко може да се случи. Възможно е. Ето какво мисля.

— Не ти говоря дали е възможно — рече тя с най-леден тон. — Ей, хрумна ми нещо. Току-що. Направил си си труда да слезеш чак долу, за да мислиш. Защо да не ти помогна да се съсредоточиш още повече върху мислите си?

— Как? — попитах аз.

— Как ли? Ето така — рече тя, след което сложи върху кладенеца и втората половина на капака.

Сега мракът беше пълен.

10.Мая Казахара за смъртта и еволюцията

Бях се свил в пълния мрак. Единственото, което виждах, беше нищото. И аз бях част от нищото. Затворих очи и заслушах звука на сърцето си, звука на кръвта, която течеше в тялото ми, как белите ми дробове се свиват и издуват като мях, слушах къркоренето на червата си от глад. В непрогледния мрак всяко движение, всяко туптене ми кънтеше в главата. Това беше моето тяло: моята плът. В мрака обаче го чувствах твърде първично и физическо.

Не след дълго съзнателният ми разум започна да се изплъзва и да се отдалечава от физическото ми тяло.

Представих си, че съм птицата с пружината, която се рее из лятното небе, каца някъде на клона на огромно дърво и навива пружината на света. Ако вече наистина нямаше птица с пружина, някой трябваше да поеме задълженията й. Някой трябваше да навива вместо нея пружината на света. В противен случай пружината щеше да се развие и добре настроената система щеше да изскърца и да спре. Но май само аз бях забелязал, че птицата с пружината я няма.

Постарах се да повторя с гърлени звуци писъка й. Нищо не стана. Единственото, което постигнах, беше безсмислен грозен звук, какъвто се чува, когато едно о друго се търкат две безсмислени грозни неща. Само истинската птица с пружината можеше да изпищи както трябва. Само птицата с пружината можеше да навие както трябва пружината на света.

Въпреки това реших като безгласа птица с пружина, която не може да навие пружината на света, да полетя из лятното небе и това се оказа доста лесно. Веднъж извисиш ли се, е достатъчно да разпериш криле под правилен ъгъл, за да уцелиш посоката и височината. Тялото ми в миг усвои това изкуство и с лекота ме запрати да летя където си поискам. Погледнах света през очите на птицата с пружината. Където и да летях, кацах на някой клон и надзъртах през зелените листа към покривите и пътищата. Наблюдавах как хората се движат по земята и правят каквото трябва да се прави в живота. За съжаление обаче не виждах тялото си. Не бях виждал никога птицата с пружината и не знаех как изглежда.

Дълго време — колко ли дълго? — продължих да бъда птицата с пружината. Но това, че съм птицата с пружината, не ме отведе никъде. Беше забавно, разбира се, да летя, но не можех да се забавлявам цял живот. Трябваше да направя нещо тук, в мрака на дъното на кладенеца. Престанах да бъда птицата с пружината и се върнах към това да бъда аз самия.

Мая Казахара дойде да ме посети за втори път в три и нещо. В три и нещо следобед. Когато отвори половината кладенец, отгоре заструи светлина: ослепителният блясък на летния ден. За да предпазя очите си, които вече бяха свикнали с пълния мрак, ги затворих и наведох за малко глава. От самата мисъл за светлината горе очите ми се насълзиха.

— Ей, ти, Господин Птицата с пружината — каза Мая Казахара. — Още ли си жив? Господин Птицата с пружината! Отговори, ако още си жив.

— Жив съм — потвърдих аз.

— Сигурно си гладен.

— Така ми се струва.

— Пак ли само това „така ми се струва“? Значи ще се помъчиш още, докато умреш от глад. Хората не умират толкова лесно от глад, стига да имат вода.

— Може би е така — рекох аз и неувереността в гласа ми проехтя в кладенеца.

Ехото сигурно е усилило намека за каквото и да било, съдържащ се в гласа.

— Знам, че е така — отсече Мая Казахара. — Днес сутринта проверих в библиотеката. Всичко за глада и за жаждата. — Знаеш ли, Господин Птицата с пружината, че някакъв живял двайсет и един дни под земята? По време на революцията в Русия.

— Сериозно ли? — възкликнах аз.

— Сигурно се е намъчил.

— Сигурно.

— Оцелял е, но са му окапали косата и зъбите. Явно е било ужасно да живее така.

— Да, сигурно.

— Но ако на теб ти окапят косата и зъбите, мисля, че ще си живееш, общо взето, нормално, ще си сложиш прилична перука и изкуствени зъби.

— Да, от времето на революцията в Русия перуките и ченетата много са се усъвършенствали. Това ще улесни донякъде положението.

— Знаеш ли, Господин Птицата с пружината… — каза Мая Казахара и се прокашля.

— Какво?

— Ако хората живееха вечно… ако никога не остаряваха… ако можеха да си живеят на този свят, без да умират, и винаги да са здрави, как мислиш, дали щяха да си дават труда да мислят толкова много за нещата, както правим ние сега? Тоест малко или повече мислим за всичко… философия, психология, логика. Религия. Литература. Все ми се струва, че ако не би имало неща като смъртта, в света е нямало да има и такива сложни мисли и представи. Искам да кажа, че…

Мая Казахара мълча известно време, през което нейното „искам да кажа, че“ увисна в мрака на кладенеца като окастрена мисъл. Може да й се беше отщяло да говори. Или й трябваше време да помисли какво иска да каже. Свел глава, просто зачаках в мълчание момичето да продължи. Хрумна ми, че ако Мая Казахара реши да ме убие, това изобщо няма да я затрудни. Би могла просто да хвърли в кладенеца голям камък. Ако опиташе с няколко, все някой щеше да ме удари по главата.

— Исках да кажа, че… ето какво мисля аз, но… хората трябва да се замислят съвсем сериозно какво означава да живеят тук и сега, защото знаят, че някой ден ще умрат. Нали така? Кой щеше да се замисля какво означава да живееш, ако животът продължаваше вечно? Защо да си прави този труд? А и да си прави труда, сигурно ще си каже: „Е, какво толкова, разполагам с предостатъчно време. Ще помисля после.“ Ние обаче не можем да го чакаме това „после“. Трябва да мислим точно в този миг. Утре следобед може да ме блъсне камион. А ти, Господин Птицата с пружината, ти може да умреш от глад. Една сутрин след около три дни би могло да си мъртъв на дъното на кладенеца. Разбра ли? Никой не знае какво ще се случи. Ето защо имаме нужда от смъртта, та да ни накара да се развиваме, ето това е еволюция. Така мисля аз. Смъртта е огромно прекрасно нещо и колкото по-огромно и прекрасно е, толкова повече се побъркваме да мислим за едно или друго. — Мая Казахара замълча. — Я ми кажи, Господин Птицата с пружината…

— Какво?

— Там, в мрака, замислял ли си се за собствената си смърт? И как ще умреш долу?

Трябваше ми известно време, за да поразсъждавам върху въпроса й.

— Не — отговорих аз. — Ето нещо, за което не съм се замислял.

— Защо? — попита Мая Казахара с нотка на омерзение, сякаш говореше за уродливо животно. — Защо не си мислил за това? Точно в този момент буквално си изправен пред смъртта. Не се шегувам. Ще става все по-лошо. И ще ти свърши водата. Как е възможно да не мислиш за смъртта? Не ти ли се струва странно?

— Да, странно си е — съгласих се аз. — Но през цялото време мислех за други неща. Когато наистина започне да ме мъчи глад, вероятно ще мисля и за смъртта. Остават ми още три седмици, нали така?

— Само ако имаш вода — уточни Мая Казахара. — Така е било с онзи руснак. Бил е едър земевладелец, нещо от тоя род. Революционната армия го хвърлила в шахтата на стар рудник, но през стената се процеждала вода, той я лижел и това го спасило. Бил е в пълен мрак точно като теб. Но ти нямаш много вода, нали?

— Не — признах чистосърдечно. — Останало ми е съвсем малко.

— Тогава внимавай — препоръча ми Мая Казахара. — Отпивай на малки глътчици. И си мисли на спокойствие. За смъртта. За това как умираш. Все още разполагаш с предостатъчно време.

— Защо толкова настояваш да мисля за смъртта? Защо толкова държиш на това?

— Изобщо не държа — възрази Мая Казахара. — Откъде реши, че държа ти да мислиш за собствената си смърт? Животът си е твой. Аз нямам нищо общо. Просто… ми е интересно.

— Само от любопитство?

— Да. От любопитство. Как хората умират. Какво е да умреш. От любопитство.

Мая Казахара замълча. След като разговорът секна, пространството около мен се изпълни с глуха тишина, която сякаш беше чакала да й се отвори такъв случай. Искаше ми се да вдигна лице и да погледна нагоре. Да проверя дали Мая Казахара се вижда от долу. Но светлината беше прекалено силна. Бях сигурен, че ще ми прогори очите.

— Искам да ти кажа нещо — подех аз.

— Добре. Кажи.

— Жена ми си има любовник. Вече съм почти сигурен. Месеци наред не съм и подозирал, но докато е живеела с мен, тя е спала с този тип. В началото не можех да повярвам, но колкото повече мислех за това, толкова повече се убеждавах. Сега, като се върна назад, виждам най-различни малки издайнически признаци. Тя се прибираше по никое време или трепваше, ако я докоснех. Но аз не ги разчетох. Вярвах й. И през ум не ми е минавало, че има връзка. Не ми е и хрумвало.

— Ау — каза Мая Казахара.

— После един прекрасен ден жена ми излезе от нас и не се прибра. Закусихме заедно. Отиде както обикновено на работа. Носеше само дамската си чанта, взела от химическото чистене една блуза и една пола. Само това. Не се сбогува. Не написа бележка. Нищо. Кумико си отиде. Остави всичките си неща, дрехите, всичко. И вероятно няма да се върне никога тук… при мен. Не и по свое желание. Това поне знам.

— Как мислиш, дали сега Кумико е с другия?

— Не знам — отвърнах аз и поклатих глава. Докато главата ми се движеше бавно във въздуха, аз го почувствах като някаква тежка вода, но без усещането, че ме докосва нещо мокро. — Вероятно са заедно.

— И сега ти, Господин Птицата с пружината, си смазан и заради това си слязъл в кладенеца.

— Разбира се, че бях смазан, когато разбрах какво става. Но съм тук не заради това. Не се крия от действителността. Както вече ти обясних, ми трябваше място, където да бъда сам и да се съсредоточа. Къде и как съм объркал отношенията си с Кумико? Ето какво не мога да разбера. Не твърдя, че дотогава всичко е било идеално. Един мъж и една жена на около двайсет години, със свои си характери, се срещат случайно някъде и решават да заживеят заедно. Няма семейство без проблеми. Но аз си мислех, че като цяло ние се разбираме и с времето дребните проблеми ще се разрешат. А съм грешал. Пропуснал съм нещо важно, вероятно съм направил някаква наистина съществена грешка. Ето за какво съм дошъл да мисля тук.

Мая Казахара не каза нищо. Аз преглътнах.

— Кой знае дали ще го проумееш: когато преди шест години се оженихме, ние двамата се опитвахме да създадем един съвсем нов свят, сякаш строяхме нов дом на празно място. Имахме ясна представа какво искаме. Не ни трябваше някаква скъпа къща, искахме нещо, което да ни подслони, само и само да сме заедно. Не ни трябваха никакви екстри. Нещата се нареждаха от само себе си. Всичко ни изглеждаше толкова просто. Случвало ли ти се е някога да ти се иска да отидеш на съвсем ново място и да станеш съвсем друг човек?

— Разбира се — отвърна Мая Казахара. — Чувствам се така през цялото време.

— Е, това се опитвахме да направим, когато се оженихме. Исках да надскоча себе си, онова, което съм бил дотогава. Същото беше и с Кумико. В онзи наш нов свят се опитвахме да свикнем с новото си „Аз“, което прилягаше повече на онова, което всъщност бяхме. Бяхме убедени, че можем да живеем по начин, който е по-подходящ за онова, което сме.

Мая Казахара като че ли поизмести центъра си на тежест в светлината. Усетих движението й. Явно чакаше да продължа. Но аз нямах какво повече да кажа. Не ми хрумваше нищо. Чувствах се уморен от звука на гласа си в бетоновия тунел на кладенеца.

— Разбираш ли? — попитах аз.

— Да, естествено.

— И какво ще кажеш?

— Е, аз съм още непълнолетна. Не разбирам нищо от бракове. Не знам какво си е мислела жена ти, когато е тръгнала с друг или когато те е напуснала. Но от онова, което ми разказа, подразбирам, че сте грешали още от самото начало. Знаеш ли какво имам предвид, Господин Птицата с пружината? Онова, което току-що ми разказа… Не знам, но май никой не може да стори такова нещо, да си каже: „Я да направя един съвсем нов свят“, или „Я да си направя едно съвсем ново «Аз»!“ Ето какво мисля. Може и да си въобразяваш, че си направил нов свят или ново „Аз“, но старото ти „Аз“ винаги ще си бъде вътре в теб, под повърхността, и ако стане нещо, ще надигне глава и ще извика: „Здрасти!“ Май не го осъзнаваш. Направен си някъде другаде. И дори самата идея да се направиш наново, дори тя е направена другаде. Дори аз знам това, Господин Птицата с пружината. Ти си зрял човек, нали? Толкова ли не го разбираш? Мен ако питаш, това си е голям проблем. И точно заради това си наказан — от най-различни неща: от света, от който си се опитал да се отървеш, от твоето „Аз“, което си се опитал да премахнеш. Разбираш ли какво ти говоря?

Продължих да мълча и да гледам мрака, обвил краката ми. Не знаех какво да кажа.

— Добре, Господин Птицата с пружината — рече тихо момичето. — Продължавай да мислиш. Мисли. Мисли.

Капакът тракна на мястото си и отворът на кладенеца беше запушен отново.

Извадих от раницата манерката и я разклатих. В мрака отекна тихият плисък. Беше ми останала може би една четвърт от водата. Опрях глава в стената и затворих очи. Мая Казахара вероятно беше права. Този човек, този „Аз“, тази личност в края на краищата беше направена другаде. Всичко беше дошло от другаде и щеше да отиде другаде. Аз не бях нищо повече от път за човека, познат като „Аз“.

Дори аз знам това, Господин Птицата с пружината. Толкова ли не го разбираш?

11.Гладът като болка

Няколко пъти заспивах и точно толкова често се събуждах. Това бяха кратки тревожни откъслеци от сън, както в самолет. Тъкмо да заспя дълбоко, и трепвах и се събуждах, тъкмо да се разсъня съвсем, и отново се унасях — в безкрайно повторение. Без промени в светлината времето креташе и се клатушкаше като каруца с разхлабена ос. Бях се свил неестествено и това ограбваше на малки, натрупващи се дози тялото ми от почивка. Всеки път, щом се събудех, си гледах часовника. Той вървеше тромаво, неравно.

Понеже нямах какво да правя, взимах електрическото фенерче и шарех с лъча напосоки: по земята, по стените, по капака на кладенеца. Онова, което откривах, беше същата земя, същите стени, същият капак на кладенеца. Сенките, които мърдащият лъч хвърляше, се люшкаха, проточваха се и се свиваха, набъбваха и се смаляваха. След като това ми втръснеше, опипвах лицето си, проучвах всяка линия, изследвах наново чертите си, за да усвоя формата им. Никога дотогава не се бях замислял сериозно за формата на ушите си. Ако някой ми беше казал да ги нарисувам — съвсем грубо, — щях да се объркам. А сега бях в състояние да възпроизведа точно и подробно всяка кухина и извивка. Стори ми се странно, че те са много различни. Нямах представа как се е получило и за какво служи тази липса на симетрия (явно все служеше за нещо).

Стрелките на часовника ми показваха седем и двайсет и осем. Откакто бях слязъл тук, долу, сигурно си бях поглеждал часовника към две хиляди пъти. Сега беше седем и двайсет и осем вечерта, поне това беше сигурно — точно времето, когато се играят мачове. Като малък обичах да седя високо на трибуните и да гледам как летният ден се опитва да не свършва. Слънцето вече е залязло на запад, но сиянието му още е ярко и красиво. Осветлението на стадиона хвърля по игрището дълги сенки, сякаш загатва нещо. Малко след началото на мача първо една, а после и други лампи светват постепенно. Небето обаче е достатъчно светло, за да четеш вестник. Споменът за сиянието на дългия ден спира на прага и препречва пътя на лятната нощ.

Но изкуственото осветление печели с упоритост и търпение своята победа над слънчевата светлина и донася цял порой от празнични багри. Яркозеленото на игрището, красивата черна пръст, новоначертаните прави бели линии, проблясващият лак на бухалките в ръцете на играчите, които си чакат реда, тютюневият дим, който се носи в лъчите светлина (в безветрени дни валмата приличаха на души, които се скитат и търсят у кого да се заселят) — всичко това се открояваше с огромна яснота. Младите продавачи на бира поглеждат срещу светлината банкнотите между пръстите си. Множеството се надига от седалките, за да проследи пътя на някоя високо запратена топка, а възгласите се извисяват заедно с дъгата, която топката описва, или завършват с въздишка. Над нас към морето прелитат малки ята птици, поели към местата, където нощуват. Така изглеждаше стадионът в седем и половина вечерта.

Започнах да си мисля за бейзболните срещи, които съм гледал през годините. Веднъж, когато бях малък, в Япония за приятелски мач бяха дошли „Кардинълс“ от Сейнт Луис. Бях ходил да ги гледам заедно с баща си. Преди началото на срещата играчите на „Кардинълс“ застанаха отстрани на игрището с кошове, пълни с топки за тенис с автографи по тях, и започнаха да ги мятат с бясна скорост към трибуните. Хората подивяха, докато се мъчеха да уловят някоя от топките, аз обаче просто си седях, без да помръдвам, и ненадейно в скута ми тупна една от топките. Беше вълшебна случка, удивителна и внезапна.

Отново си погледнах часовника. Седем и трийсет и шест. Откакто го бях поглеждал за последно, бяха минали осем минути. Само осем минути. Свалих си часовника и го допрях до ухото си. Тиктакаше си. Свих рамене в мрака. С представата ми за време се случваше нещо странно. Реших известно време да не си гледам часовника. Дори и да нямах какво друго да върша, не беше здравословно да го правя толкова често. Но трябваше да хвърля огромни усилия, за да се сдържа. Усещането беше точно толкова болезнено, както когато отказах цигарите. От мига, в който реших да не мисля за времето, вече не можех да мисля за нищо друго. Беше нещо като противоречие, като шизофренично раздвоение. Колкото повече се мъчех да забравя времето, толкова по-силно бе желанието да мисля за него. Още преди да съм се усетил, очите ми вече търсеха часовника върху лявата китка. Всеки път, когато това се случваше, аз извръщах лице, зажумявах и се мъчех да не гледам. Накрая свалих часовника и го пъхнах в раницата. Въпреки това съзнанието ми не спря да рови из раницата и да търси часовника, който и там продължаваше да си отброява времето.

И така времето течеше през мрака, лишено от стрелките на часовника, които да вървят напред: време, неразделено и неотмерено. След като изгуби опознавателните си знаци, то престана да бъде непрекъсната линия и се превърна в нещо като безформен флуид, който се разширяваше и се свиваше съвсем произволно. Именно в това време аз заспивах и се будех, заспивах и се будех и малко по малко свиквах с живот без часовници. Обучавах тялото си да осъзнае, че вече нямам нужда от време. Не след дълго обаче ме обори огромна тревога. Вярно, бях се отървал от притеснителния навик да си гледам през пет минути часовника, но след като отправната рамка на времето се заличи окончателно, започнах да изпитвам чувството, че съм хвърлен през нощта от палубата на кораб, който е продължил нататък. Никой не обръща внимание на виковете ми, а корабът си плава, отдалечава се, докато накрая съвсем ще изчезне от погледа ми.

Отказах се от усилията — извадих часовника от раницата и го върнах върху китката си. Стрелките сочеха шест и петнайсет. Вероятно шест и петнайсет сутринта. Последният път, когато бях погледнал часовника, беше седем и трийсет и шест. Седем и трийсет и шест вечерта. Стори ми се разумно да заключа, че оттогава са минали единайсет часа. Едва ли бяха минали двайсет и три часа. Но не можех да бъда сигурен. Каква бе същностната разлика между единайсет и двайсет и три часа? Колкото и да бяха часовете, дали единайсет или двайсет и три, сега ме мъчеше много по-голям глад. Усещането нямаше нищо общо с представата, която си бях създал за силния глад. Бях смятал, че гладът е като чувството, че ти липсва нещо. Той обаче наподобяваше по-скоро чиста физическа болка: съвсем физическа и съвсем осезаема, все едно са те намушкали с острие или те душат. И бе неравномерна. Нямаше плътност. Надигаше се като задаващ се прилив — аха да припадна, — после лека-полека се отдръпваше.

За да отклоня вниманието си от силния болезнен глад, се опитах да насоча мислите си към друго. Ала сега вече ми бе невъзможно да се замисля сериозно. В съзнанието ми от време на време изникваха откъслечни мисли, които после изчезваха точно толкова внезапно, както се бяха появили. Понечех ли да уловя някоя, тя се изплъзваше като слузесто безформено животинче.

Изправих се, протегнах се и си поех дълбоко въздух. Всяка част от тялото ме болеше. Всяко мускулче и става роптаеха болезнено от неестественото положение, в което ги бях държал толкова дълго. Протегнах се бавно нагоре, сетне сгънах няколко пъти колене, но след десетия път ми се зави свят. Седнах отново на дъното на кладенеца и затворих очи. Ушите ми пищяха, по лицето ми се стичаше пот. Искаше ми се да се хвана за нещо, а нямаше за какво. Пригади ми се, а нямаше какво да повърна. Опитах с дълбоко дишане, надявах се така да освежа ума си, като проветря тялото си и заредя кръвообращението, но облаците в съзнанието ми отказаха да се разсеят. Сега тялото ми е толкова немощно, казах си аз и всъщност се опитах да го изрека на глас: „Сега тялото ми е толкова немощно“, ала устата ми се затрудни с думите. Помислих си — де да можех да видя звездите, но не можех да видя звезди. Мая Казахара беше запечатала входа на кладенеца.

Смятах, че сутринта по някое време момичето ще се появи, то обаче не дойде. Чаках го, облегнат на стената. Цяла сутрин ми се гадеше, а съзнанието ми бе загубило способността да се съсредоточава дори за кратко върху каквито и да било мисли. Гладът ту се появяваше болезнено, ту пак изчезваше, мракът наоколо се сгъстяваше или изсветляваше и всеки нов талаз отнасяше поредния къс от способността ми да се съсредоточа, сякаш крадци отнасяха една по една мебелите от безлюдна къща.

Обед мина, а Мая Казахара не се появи. Затворих очи и се опитах да заспя с надеждата, че ще сънувам Крита Кано, но дрямката бе твърде повърхностна за сънища. Малко след като се отказах от усилията да се съсредоточа върху мислите си, започнаха да ме посещават някакви откъслечни спомени. Пристигаха мълком, като вода, която бавно запълва подземна пещера. Места, където бях ходил, хора, които бях познавал, рани, които бях имал, разговори, които бях водил, неща, които бях купувал, неща, които бях губил: успях да си ги спомня много ярко и изумително подробно. Започнах да си мисля за къщи и апартаменти, в които съм живял. За прозорците им, за дрешниците, покъщнината и полилеите. За свои учители и преподаватели, като се почне от началното училище и се свърши с колежа. Малко от тези спомени бяха свързани помежду си. Бяха подробни и безсмислени и изникваха без всякаква последователност. От време на време ги прекъсваше поредният болезнен пристъп на глад. Но всеки спомен бе невероятно ярък и ме блъсваше със силата на смерч.

Седях и наблюдавах как съзнанието ми следва тези спомени, докато в него не оживя нещо, случило се в кантората преди три-четири години. Глупава, никому ненужна случка, но колкото повече време посвещавах на това да пресъздавам нелепите подробности, толкова по-подразнен се чувствах, докато раздразнението не се превърна в откровен гняв. Гневът, който ме обзе, беше толкова силен, че измести всичко останало: умората, глада, страховете, и аз се разтреперих в буквалния смисъл на думата и се задавих. Сърцето ми биеше така, че го чувах, а гневът ускори кръвта ми, пълна с адреналин. Беше разправия, започнала от несъществено недоразумение. Колегата ми изсъска няколко обиди, аз не му останах длъжен, но и двамата разбрахме колко безсмислено е това и се извинихме един на друг, с което сложихме край на въпроса и изгладихме отношенията. Случват се и такива неща: имаш много работа, уморен си, без да искаш, казваш нещо необмислено. Аз просто забравих за разпрата. Но долу, в непрогледния мрак на дъното на кладенеца, далеч от действителността, споменът оживя с огнена яснота. Усещах как ме пари по кожата, чувах как от топлината плътта ми цвърчи. Защо съм отвърнал толкова меко на такива възмутителни думи? Сега се сетих за куп неща, които съм можел да кажа на колегата. Заех се да ги правя още по-язвителни и остри, но колкото по-остри ставаха те, толкова повече се вбесявах.

После най-неочаквано бесът, който ме беше обзел, изчезна и всичко това престана да ме вълнува. Защо трябва да се ядосвам за такива отминали неща? Каква полза имаше? Колегата вероятно бе забравил отдавна за караницата. Аз също я бях забравил — до този миг. Поех си дълбоко въздух, отпуснах рамене и оставих тялото ми отново да хлътне в мрака. Опитах се да си припомня нещо друго, но веднага щом невероятно силният гняв ме отпусна, сломените ми свършиха. Сега главата ми беше точно толкова празна, както стомахът.

После, още преди да съм се усетил, започнах да си говоря сам, да пелтеча някакви откъслечни мисли, за които и не подозирах, че ми се въртят в съзнанието. Не можех да се спра. Чух как устата ми изрича някакви думи, ала почти не разбирах за какво става въпрос. Устата ми се движеше от само себе си, предеше в мрака дълги масури от думи, думи, чийто смисъл не схващах. Изникваха от един мрак, за да бъдат погълнати от друг. Тялото ми не беше нищо друго освен празен канал, тунел, където думите да бъдат местени от тук на там. Те определено бяха откъслеци от мисъл, ала от мисъл, която се случваше извън съзнанието ми.

Какво става тук? Дали нервите ми вече не издържат? Погледнах си часовника. Стрелките сочеха три и четирийсет и две. Вероятно три и четирийсет и две следобед. Представих си как изглежда светлината в три и четирийсет и две в летен следобед. Видях и себе си в тази светлина. Нададох ухо, за да чуя някакви звуци, ала нямаше какво да чуя: нито цикади, нито птици, нито детски гласове. Може би, докато аз съм бил тук, в кладенеца, птицата с пружината не е навила пружината и светът е спрял да се движи. Малко по малко пружината е забавила ход и всякакво движение: течението на реките, люшкането на листата, летежът на птиците в небето — е спряло.

Какво прави Мая Казахара? Защо не идва? Не се беше появявала от много време. Внезапно ми хрумна, че може да й се е случило нещо ужасно, например да я е бутнала кола. В такъв случай никой по целия свят не знаеше, че съм тук долу. И аз наистина щях да умра бавно на дъното на кладенеца.

Реших да погледна на нещата от друг ъгъл. Мая Казахара не беше толкова безразсъдна. Нямаше да допусне толкова лесно да я бутне кола. Вероятно сега си беше в стаята, от време на време оглеждаше двора с бинокъла и си представяше как седя долу в кладенеца. Правеше го нарочно, бавеше се, за да се уплаша, да се почувствам изоставен. Така предполагах. И ако се бавеше нарочно, тогава планът й се увенчаваше с възхитителен успех. Наистина бях уплашен. Наистина се чувствах изоставен. Всеки път, щом се сетех, че наистина може да изгния бавно тук, в мрака, ме оборваше такъв страх, че едвам си поемах дъх. Колкото повече време минаваше, толкова повече щях да изнемощявам, докато гладът се засилеше дотолкова, че да ме убие. Преди това обаче вероятно щях да загубя способността да движа тялото си. Дори и някой да спуснеше въжената стълба, нямаше да бъда в състояние да се кача по нея. Всичките ми зъби и косата щяха да окапят.

После ми хрумна да се притеснявам за въздуха. Бях стоял долу, на дъното на кладенеца, в тази тясна шахта, повече от два дни, на всичкото отгоре сега и капакът беше затворен. Нямаше никакво проветряване. Изведнъж въздухът ми се стори много тежък и потискащ. Не можех да определя дали само ми се струва, или въздухът наистина ме затискаше заради липсата на кислород. За да разбера, няколко пъти си поех дълбоко дъх, но колкото повече го правех, толкова по-зле се чувствах. От страх плувнах в пот. Започнех ли да мисля за въздуха, смъртта нахлуваше в съзнанието ми като нещо съвсем истинско, което ще се случи всеки момент. Надигаше се като черна тиха вода, която се просмуква във всяко кътче на съзнанието ми. Досега бях мислил, че е възможно да умра от глад, което нямаше да стане скоро. Нещата щяха да се разиграят много по-бързо, ако кислородът свършеше.

Какво ли е да умреш от задушаване? Колко ли трае? Дали става бавно и мъчително, или ще губя постепенно съзнание и ще издъхна, все едно заспивам? Представих си как Мая Казахара идва на кладенеца и ме намира мъртъв. Вероятно щеше да ме повика един-два пъти и след като не й отговорех, щеше да хвърли в кладенеца няколко камъчета, защото ще си помисли, че съм заспал. Аз обаче нямаше да се събудя. Тогава тя щеше да разбере, че съм умрял.

Искаше ми се да повикам някого. Искаше ми се да изкрещя, че съм затворен тук. Че съм гладен. Че въздухът вече не става за дишане. Имах чувството, че отново съм станал безпомощно малко дете. Че ме е прихванало нещо и съм избягал, а сега никога вече не ще намеря дома си. Че съм забравил пътя. Това беше сън, който ми се беше присънвал често. Беше кошмарът на детството и юношеството ми: че съм се изгубил и не мога да намеря пътя към нас. Още преди години бях забравил тези кошмари. Но сега, на дъното на този дълбок кладенец, те оживяха ужасяващо ярки. В мрака времето се движеше назад, за да бъде погълнато от различен вид време.

Извадих от раницата манерката, отвинтих капачето и изключително предпазливо, за да не похабя и капка, оставих мъничко количество вода да намери пътя си до устата ми. Държах я дълго, наслаждавайки се на влагата, после я глътнах възможно най-бавно. Докато водата минаваше през гърлото ми, се чу силен звук, сякаш някакъв тежък твърд предмет е паднал на пода, а беше само звукът, който издадох, докато съм поглъщал няколко капки вода.

— Господин Окада!

Някой ме викаше.

Чух гласа в съня си.

— Господин Окада! Господин Окада! Моля ви, събудете се!

Беше като гласа на Крита Кано. Успях да отворя очи, но това не промени нищо. Още бях обгърнат от мрак, в който не виждах нищо. Нямаше ясна граница между сън и будно състояние. Опитах да се понадигна, ала в пръстите ми нямаше достатъчно сила. Усещах тялото си студено, сбръчкано и безчувствено, като краставица, отдавна забравена някъде отзад в хладилника. Съзнанието ми беше пристегнато от изтощение и немощ. Все ми е тая, правете каквото искате, ще се възбудя в съзнанието си и ще свърша в действителността. Хайде, направете го, ако искате това. Зачаках в замъгленото си съзнание Крита Кано да разхлаби колана ми. Гласът й обаче идваше някъде от горе.

— Господин Окада! Господин Окада! — викаше той.

Погледнах нагоре и видях, че половината капак на кладенеца е вдигнат и над него мъждука красиво звездно небе, небе със съвършената форма на полумесец.

— Тук съм!

Надигнах се и успях да се закрепя прав. Погледнах нагоре и отново изкрещях.

— Тук съм!

— Господин Окада — каза истинската Крита Кано. — Долу ли сте?

— Да, тук съм.

— Как е станало така?

— Дълго е за обясняване.

— Извинявайте, но не ви чувам добре. Може ли да говорите малко по-високо?

— Дълго е за обясняване! — извиках аз. — Ще ви разкажа, след като изляза. Точно сега не мога да говоря много високо.

— Въжената стълба тук ваша ли е?

— Да, моя.

— Как сте успели да я вдигнете? Метнахте ли я?

— Разбира се, че не. — Защо да го правя? Как бих могъл да го направя? — Разбира се, че не. Някой я е изтеглил, без да ми каже.

— Но сега вече не можете да излезете.

— Разбира се, че не мога — потвърдих възможно най-търпеливо. — Така се получава. Сега не мога да изляза. Затова бъдете така любезна, спуснете стълбата. Тогава вече ще мога да изляза.

— Да, разбира се. Ей сега.

— Чакайте малко! Преди да я спуснете, бихте ли проверили дали е здраво захваната за основата на дървото? Иначе…

Крита Кано обаче не отговори. Стори ми се, че там горе вече няма никой. Взрях се в отвора на кладенеца, но не видях никого. Извадих от раницата електрическото фенерче и насочих лъча нагоре, ала в светлината се появиха не очертанията на човек, а въжената стълба, която си висеше на мястото, сякаш е била тук през цялото време. Въздъхнах от облекчение и усетих как буцата вътре в мен се отпуска и се топи.

— Ей! Крита Кано! — провикнах се аз, но пак не последва отговор.

Стрелките на часовника ми сочеха един и седем. Един и седем през нощта, разбира се. Поне това ми казаха звездите, които мъждукаха горе. Плъзнах раницата на рамо, поех си дълбоко въздух и тръгнах нагоре. Беше трудно да се изкачвам по неустойчивата стълба. При всяко движение всички мускули, всяка костица и става в тялото ми скърцаха и роптаеха. Стъпвах внимателно и скоро усетих, че въздухът наоколо е по-топъл, после замириса и на трева. Сега до мен достигаше цвъркотът на насекомите. Хванах се за ръба на кладенеца и с последни усилия се изтеглих — само дето не се претърколих по меката повърхност на земята. Готово: отново бях горе. Известно време просто лежах по гръб, без да мисля за нищо. Гледах звездите и отново и отново пълнех гърдите си с въздух — гъстия възтопъл въздух на лятната нощ, изпълнен със свежото ухание на живот. Долавях миризмата на пръст, миризмата на трева. Самата миризма беше достатъчна, за да усетя с дланите си нежния допир на пръстта и на тревата. Искаше ми се да ги взема и да ги погълна.

Сега по небето нямаше звезди, нито една. Звездите горе се бяха виждали само от дъното на кладенеца. На небето сега висеше само почти пълната огромна луна.

Нямах представа колко съм лежал. Дълго не правех друго, освен да слушам туптенето на сърцето си. Усещах, че мога да живея вечно и да правя само това: да слушам туптенето на сърцето си. Накрая все пак станах от земята и се огледах. Нямаше никого. Градината се простираше в нощта с каменната птицата, която както винаги се бе взряла в небето. У Мая Казахара не светеше. В двора им мъждукаше само неонова лампа, която хвърляше бледа безизразна светлина чак до пустата уличка. Къде ли беше изчезнала Крита Кано?

Така или иначе, първото, което трябваше да направя, беше да се прибера — да се прибера, да пийна нещо, да хапна и дълго да стоя под душа. Вероятно смърдях ужасно. Преди всичко останало трябваше да се отърва от смрадта. После трябваше да напълня празния си стомах. Всичко друго оставаше за после.

Тръгнах по обичайния път към нас, но уличката ми изглеждаше различна, непозната. Вероятно заради странно оголената лунна светлина с необичайна сила се открояваха признаците на тление и застой и аз долавях миризмата на нещо като разложено мъртво животно и съвсем отчетливата смрад на изпражнения и пикоч. В много от къщите хората още не си бяха легнали, говореха си или ядяха, докато гледаха телевизия. От един прозорец ме лъхна на мазно готвено, което хвърли в смут мозъка и стомаха ми. Подминах стенещ климатик и ме лъхна горещ въздух. Чух звука на душ и видях в прозореца на една баня размазаната сянка на голо тяло.

Успях да се прехвърля през зида зад нас и тупнах долу в двора. Къщата тънеше в непрогледен мрак и сякаш беше затаила дъх. Не беше запазила усещането за топлина и близост. Уж точно в нея живеех ден след ден, а сега тя ми се струваше празна постройка без следа от човешко присъствие. Но ако имаше дом, където да се прибера, то това бе именно тук.

Качих се на верандата и плъзнах остъклената врата. Понеже тя беше останала твърде дълго затворена, въздухът вътре беше застоял и спарен. Миришеше на нещо средно между презрели плодове и препарат срещу насекоми. Кратката бележка, която бях оставил върху кухненската маса, още си беше там. Съдовете, които бях измил, бяха подредени по същия начин върху поставката за сушене. Взех една чаша и я напълних няколко пъти с вода от чешмата. В хладилника нямаше нищо особено, някакви случайни остатъци и отчасти използвани храни: яйца, шунка, картофена салата, патладжан, маруля, домати, соево сирене, извара, мляко. Залях с млякото малко овесени ядки и изядох тях. Уж би трябвало да съм огладнял, но след като видях истинската храна в хладилника, почти не усетих глад. Дори напротив, почувствах нещо като леко гадене. Въпреки това, за да попритъпя болката в празния си стомах, след овесените ядки изядох и няколко сухара. После вече не ми се ядеше.

Отидох в банята, съблякох се и метнах дрехите в пералнята. Застанах под горещия душ, изтърках всеки сантиметър от тялото си и си измих косата. Найлоновата шапка на Кумико още висеше окачена в банята. Там бяха и любимият й шампоан, балсамът и пластмасовата четка, с която тя се търкаше. Четката й за зъби. Водата за уста. Всичко си изглеждаше същото, както преди Кумико да си тръгне. Единствената промяна, настъпила заради отсъствието й, беше този прост факт: нея вече я нямаше тук.

Застанах пред огледалото и огледах лицето си. Беше обрасло с черна четина. След миг колебание реших да не се бръсна. Ако се обръснех сега, със сигурност щях да се порежа. По-добре да го оставя за утре сутринта. Нямаше да се виждам с никого. Измих си зъбите, изплакнах си няколко пъти устата и излязох от банята. После отворих една бира, извадих от хладилника домати и маруля и си направих салата. След като я изядох, изпитах някакво желание за храна, затова взех малко картофена салата, сложих я между две филии хляб и изядох и нея. Погледнах часовника само веднъж. Колко ли часа бях прекарал долу в кладенеца? Но само при мисълта за това главата ми забуча. Не, не исках да мисля за времето. Точно сега това бе нещото, за което ми се искаше най-силно да избягвам да мисля.

Отидох в тоалетната и дълго пиках със затворени очи. Направо не можех да повярвам колко дълго. Имах чувството, че ще стоя така, докато умра. После отидох в хола, изтегнах се на канапето и се вторачих в тавана. Изпитвах възможно най-странното чувство: тялото ми беше уморено, а мозъкът ми бе напълно буден. Изобщо не ми се спеше.

Изведнъж ми хрумна да проверя пощенската кутия. Докато съм бил в кладенеца, някой може да ми е пратил писмо. Отидох във входното антре и установих, че се е получило едно-единствено писмо. Върху плика нямаше адрес на подателя, но почеркът отпред очевидно беше на Кумико — ситните йероглифи бяха написани, не, почти нарисувани с много старание, едва ли не калиграфски. Такъв почерк отнемаше много време, но друг Кумико не владееше. Очите ми незабавно се насочиха към пощенската марка. Клеймото беше размазано и почти не се четеше, аз обаче успях да различа „така“ и може би „мацу“. Такамацу в префектура Кагава? Поне доколкото ми беше известно. Кумико нямаше познати в Такамацу. Ние двамата не бяхме ходили никога там, тя никога не ми беше споменавала да се е качвала на ферибота за Шикоку или да е минавала по новия мост. Името Такамацу просто не беше споменавано никога в разговорите ни. Може би не беше Такамацу.

При всички положения занесох писмото в кухнята, седнах на масата и отворих плика с ножицата, като внимавах да не разрежа и листовете вътре. За да се поуспокоя, отпих от бирата.

„Вероятно си бил стъписан и притеснен, когато изчезнах толкова внезапно, без нито една дума“ — пишеше Кумико с любимото си синкавочерно мастило „Монблан“. Хартията беше обикновена, каквато се продава навсякъде.

Прочетох още веднъж писмото от начало до край и го върнах в плика. После извадих от хладилника още една кутийка бира и я изпих.

Щом Кумико смята да подава молба за развод, значи няма намерение да посяга веднага на живота си. Това ме поуспокои. После обаче ми хрумна, че около два месеца не съм спал с жена. Както споменаваше и в писмото, Кумико през цялото време бе отказвала да спи с мен. Твърдеше, че имала лек цистит и лекарят й бил препоръчал известно време да се въздържа от полови сношения. И аз, естествено, и бях повярвал. Нямах причини да не й вярвам.

През тези два месеца бях имал отношения с жени в сънищата си, или в някакъв свят, който в рамките на моя си речник можех да нарека единствено сън: с Крита Кано и с жената от телефона. Но сега, като се замислих, осъзнах, че са минали два месеца, откакто съм спал с истинска жена в истинския свят. Както лежах на канапето и гледах ръцете си върху гърдите, започнах да си мисля за последния път, когато бях видял тялото на Кумико. Спомних си нежната извивка на гърба й, докато й вдигах ципа на роклята, и миризмата на парфюма зад ушите й. Но ако онова, което тя ми казваше в писмото, бе необратимата истина, вероятно нямаше да спя никога отново с нея. Беше го написала пределно ясно и окончателно; какво друго можеше да бъде това освен необратимата истина?

Колкото повече си мислех за възможността отношенията ми с Кумико вече да са минало, толкова повече ми липсваше нежната топлина на тялото й, което някога ми бе принадлежало. Беше ми хубаво да спя с нея. Беше ми хубаво, разбира се, и преди да се оженим, но дори след като минаха няколко години и първоначалната тръпка поотслабна, пак ми беше приятно да се любя с Кумико. Тесният й гръб, тилът й, краката й, гърдите й: спомнях си все така ярко допира до всяка част от нея. Спомнях си всичко, което съм правил и което е правила тя, докато сме се сливали.

Сега обаче Кумико бе сляла тялото си с човек, когото не познавах — и то с необузданост, каквато трудно си представях. Беше открила в това наслада, каквато не бе получавала от любенето с мен. Докато го е правела с него, тя вероятно се е гърчела и извивала така, че леглото е подскачало, стенела е, та са я чували в съседната стая. Вероятно е вършела неща, каквито не е вършила никога с мен. Отидох до хладилника, отворих го и извадих една бира, която изпих. После хапнах картофена салата. Прииска ми се да послушам музика и настроих тихо радиото на станция за класическа музика на къси вълни. „Днес съм много уморена — все повтаряше Кумико. — Нямам настроение. Наистина. Извинявай.“ А аз отговарях: „Не се притеснявай, не е болка за умиране.“ След като свърши Серенадата за струнен оркестър на Чайковски, пуснаха кратка клавирна пиеса, звучеше ми като Шуман. Беше ми позната, но не помнех заглавието. Щом свърши, водещата обясни, че това била седмата от „Горските сцени“ на Шуман, озаглавена „Птицата като пророк“. Представих си как Кумико движи хълбоци под другия мъж, как вдига крака, как забива нокти в гърба му и се гъне върху чаршафите. Водещата каза, че Шуман е създал фантастична пиеса, в която тайнствена горска птица предсказва бъдещето.

Какво изобщо съм знаел някога за Кумико? Смачках бавно в ръката си празната бирена кутия и я хвърлих в боклука. Беше ли възможно Кумико, която съм си въобразявал, че разбирам, Кумико, която бях притискал до себе си и с която през годините бях сливал тяло като със своя жена, беше ли възможно тази Кумико да не е нищо друго освен външна обвивка на самата Кумико като личност. А светът всъщност да е най-вече царство на медузите? Ако е така, какво да кажа за шестте години, които бяхме живели заедно? Какво са те? Какво означават?

Четях за кой ли път писмото на Кумико, когато телефонът иззвъня. Звукът ме изстреля от канапето. Кой ли можеше да се обажда в два часа след полунощ? Кумико? Не, тя никога не би позвънила тук. Може би Мая Казахара. Видяла ме е, че си тръгвам от празната къща, и е решила да ми се обади. Или може би Крита Кано. Иска да обясни защо е изчезнала. Или жената от телефона. Вероятно иска да ми каже нещо. Мая Казахара беше права: около мен имаше прекалено много жени. Избърсах си лицето с хавлиената кърпа, която бях оставил наблизо, и когато бях готов, вдигнах слушалката.

— Ало — казах.

— Ало — обади се глас от другата страна.

Не беше на Мая Казахара. Нито на Крита Кано или на тайнствената жена. Обаждаше се Малта Кано.

— Ало — повтори тя, — господин Окада ли е? Казвам се Малта Кано. Помните ли ме?

— Разбира се. Помня ви много добре — отвърнах, като се опитвах да успокоя бумтежа на сърцето си.

Как можех да не я помня?

— Извинявайте, че ви звъня толкова късно. Но не търпи отлагане. Напълно съзнавам, че ви се натрапвам много грубо и че вероятно ще се ядосате, въпреки това се почувствах длъжна да се обадя. Ужасно съжалявам.

Уверих я, че няма нужда да не се безпокои: така и така още не съм легнал, тя изобщо не ме притеснява.

12.Открито. Докато се бръснех

— Обаждам ви се толкова късно, господин Окада, защото усетих, че трябва да се свържа с вас час по-скоро — обясни Малта Кано.

Докато я слушах, останах с впечатлението, че както винаги тя подбира и подрежда всяка дума в изреченията си според строгите правила на логиката.

— Стига да не възразявате, бих искала, господин Окада, да ми разрешите да ви задам няколко въпроса. Може ли?

Както държах слушалката, седнах на канапето.

— Питайте каквото сметнете за добре — отвърнах аз.

— Може би сте отсъствали последните два дни, господин Окада? Няколко пъти се опитах да се свържа с вас по телефона, но все ви нямаше.

— Ами да, нямаше ме. Исках да се махна за известно време от къщата. Да се усамотя и да помисля. Имам да обмислям много неща.

— Да, знам го прекрасно, господин Окада. Разбирам как се чувствате. Когато човек иска да обмисли на бистра глава, внимателно нещо, е хубаво да промени обстановката. Знам, ще си кажете, че проявявам прекалено любопитство, но в такъв случай много далеч ли се намирахте, господин Окада?

— Не чак толкова далеч — отвърнах преднамерено мъгляво. Преместих слушалката от лявата в дясната си ръка. — Как да се изразя? Бях на усамотено място. Но наистина не мога да се впускам в подробности. Върнах се преди малко. Прекалено уморен съм за обяснения.

— Разбира се, господин Окада. Влизам ви в положението. Всички си имат своите причини. Няма да настоявам да ми обяснявате. Вероятно наистина сте уморен, личи от гласа ви. Много ви моля, не се притеснявайте от мен. В такъв момент няма да ви досаждам с прекалено много въпроси. Винаги бихме могли да го обсъдим в по-подходящо време. Знам, твърде невъзпитано е от моя страна да ви задавам такъв личен въпрос, но го направих само защото се притеснявах, че през последните няколко дни ви се е случило нещо много лошо.

Опитах се да отговоря подобаващо, ала тихият шум, който излезе от устата ми, прозвуча не толкова като отговор, колкото като стон на водно животно, което се е задавило. Нещо много лошо, помислих си аз. От всичко, което ми се беше случило, кое беше лошо и кое — добро? Кое беше правилно и кое — не толкова правилно?

— Благодаря ви, че се притеснявате за мен — казах, след като си възвърнах дар словото, — но в момента съм добре. Не мога да кажа, че ми се е случило нещо хубаво, но не ми се е случило и нищо чак толкова лошо.

— Радвам се да го чуя.

— Просто съм уморен — допълних аз.

Малта Кано се прокашля тихо и изискано.

— Между другото, господин Окада, случайно да сте забелязвали през последните дни някаква голяма физическа промяна?

— Физическа промяна ли? В мен?

— Да, господин Окада. Някаква промяна в тялото ви.

Вдигнах лице и погледнах отражението си върху стъклената врата за задния двор, но не забелязах нищо, което да се нарече физическа промяна. Под душа се бях изтъркал навсякъде, но и тогава не бях забелязал нищо.

— Каква промяна имате предвид? — попитах аз.

— Нямам представа каква би могла да бъде, но би трябвало да личи от пръв поглед.

Сложих лявата си китка на масата и я разгледах, но в нея нямаше нищо необичайно. Поне аз не забелязвах да се е променила. Не беше се позлатила, между пръстите ми не се бяха появили ципи. Не беше нито красива, нито грозна.

— Какво имате предвид, като казвате, че би трябвало да личи от пръв поглед? Нещо като криле, поникнали на гърба ми ли?

— Би могло да е и нещо такова — отвърна все така спокойно Малта Кано. — В смисъл че и това е възможно.

— Да, разбира се — казах аз.

— Е, забелязвали ли сте такава промяна?

— Всъщност не. Поне засега. Ако на гърба ми бяха поникнали криле, все щях да забележа, нали?

— Вероятно — съгласи се Малта Кано. — Но все пак внимавайте, господин Окада. Не е никак просто човек да разбере в какво състояние се намира. Така например не може да види сам лицето си. Няма друг избор, освен да погледне отражението си в огледалото. Чрез опита малко по малко започваме да вярваме, че образът е истински, но толкова.

— Ще внимавам — обещах аз.

— Все пак има още нещо, за което бих искала да ви питам, господин Окада. От известно време не мога да установя връзка със сестра си Крита, както загубих връзка и с вас. Може да е съвпадение, но ми се струва твърде странно. Питам се дали случайно не знаете нещо по случая.

— За Крита Кано ли?!

— Да — потвърди Малта Кано. — Хрумва ли ви нещо във връзка с това?

Не, не ми хрумва нищо, отвърнах аз. Не знам защо реших така, но ми се стори, че поне засега е по-добре да не споменавам на Малта Кано, че наскоро съм разговарял със сестра й и веднага след това тя е изчезнала. Просто имах такова чувство.

— Крита се притесняваше, че сме загубили връзка с вас, господин Окада. Вечерта излезе, каза, че смятала да се отбие до вас и да провери, но дори в този късен час още не се е прибрала. И по неизвестна причина вече не усещам присъствието й.

— Ясно. Е, ако случайно намине насам, ще й предам да се свърже незабавно с вас — обещах аз.

Известно време Малта Кано мълча в другия край на линията.

— Да ви призная, господин Окада, безпокоя се за Крита. Както знаете, онова, което ние с нея правим, не е съвсем обичайно. Но за разлика от мен тя не е посветена достатъчно в нещата от онзи свят. Не искам да кажа, че й липсва дарба. Всъщност дарбата й е голяма. Но сестра ми не е свикнала с нея.

— Ясно.

Малта Кано замълча отново, този път за по-дълго. Долових у нея известна нерешителност.

— Ало! Там ли сте още? — попитах аз.

— Да, господин Окада, още съм тук — потвърди жената.

— Ако видя Крита, непременно ще й предам да се свърже с вас — повторих аз.

— Много ви благодаря — отвърна Малта Кано.

После се извини, че ми е позвънила толкова късно, и затвори. Аз също затворих и отново погледнах отражението си в стъклото. Най-неочаквано си помислих: нищо чудно да не разговарям никога повече с Малта Кано. Това може би беше последният път, когато я чувах. Тя може би щеше да изчезне безвъзвратно от живота ми. Нямах някакви особени причини за подобни мисли, просто така ми се стори.

Изведнъж се сетих за въжената стълба. Бях я оставил да виси в кладенеца. Може би колкото по-бързо я приберях, толкова по-добре. Ако някой я намереше, можеше да възникнат неприятности. Освен това Крита Кано внезапно беше изчезнала. За последно я бях видял при кладенеца.

Пъхнах в джоба си електрическото фенерче, обух си маратонките, слязох в градината и пак се прехвърлих пред зида. После отидох по уличката в празната къща. Къщата на Мая Казахара тънеше в пълен мрак. Стрелките на часовника ми наближаваха три. След полунощ. Влязох в двора на празната къща и отидох право при кладенеца. Въжената стълба пак си беше прихваната за долния край на дънера на дървото и висеше в кладенеца с капак, който още бе наполовина отворен.

Нещо ме накара да надзърна долу в кладенеца и да повикам тихо, почти шепнешком Крита Кано. Отговор нямаше. Извадих фенерчето и го насочих надолу към кладенеца. Лъчът не достигна дъното, но аз чух нещо като стон. Отново се опитах да я повикам по име.

— Всичко е наред. Тук съм — отвърна тя.

— Какво правите там? — попитах тихо.

— Какво правя ли? Правя същото, каквото правехте и вие, господин Окада — отговори тя очевидно озадачена. — Мисля. Наистина това тук е идеалното място за мислене, нали?

— Да, предполагам — рекох аз. — Но преди малко у нас се обади сестра ви. Много се притеснява, че сте изчезнали. Посред нощ е, а вие още не сте се прибрали, сестра ви каза, че освен това не усещала присъствието ви. Помоли, ако ви чуя, да ви предам да се свържете незабавно с нея.

— Ясно. Е, благодаря, че си направихте труда.

— За нищо. Крита Кано. Бъдете така любезна, излезте оттам. Трябва да поговоря с вас.

Тя не каза нищо.

Изключих фенерчето и го прибрах в джоба си.

— Защо не слезете и вие, господин Окада? Бихме могли да си седим тук двамата и да разговаряме.

Помислих, че ще бъде хубаво да се спусна отново в кладенеца и да си поговоря с Крита Кано, но се сетих за мрака с дъх на плесен на дъното и ми призля.

— Не, съжалявам, но няма да сляза още веднъж. Вие също трябва да се качите. Някой може пак да издърпа стълбата. И въздухът е застоял.

— Знам. Но ми се иска да поостана тук още малко. Не се притеснявайте за мен.

Щом Крита Кано отказваше да излезе от кладенеца, аз не можех да сторя нищо.

— Докато разговарях със сестра ви по телефона, не й казах, че съм ви видял тук. Дано не съм сгрешил. Просто ми се стори, че е по-добре да не казвам нищо.

— Правилно сте постъпили — одобри Крита Кано. — Много ви моля, не казвайте на сестра ми, че съм тук. — След миг тя добави: — Не искам да я притеснявам, но и аз от време на време имам нужда да мисля. Веднага щом приключа, излизам. А сега, ако обичате, ми се иска да остана сама. Няма да ви причиня неприятности.

Реших сега-засега да я оставя и да се прибера. Можех сутринта да намина и да проверя как е. Ако през нощта Мая Казахара отново издърпаше стълбата, щях да се справя с положението и да помогна на Крита Кано да се качи по един или друг начин горе. Прибрах се, съблякох се и се опънах на леглото. Взех книгата, която четях, и я отворих, докъдето бях стигнал. Усетих, че съм прекалено напрегнат, за да заспя веднага, но още преди да съм прочел и две страници, почувствах, че се унасям. Затворих книгата, угасих лампата и след миг съм заспал дълбоко.

Когато се събудих, беше девет и половина сутринта. Притеснен за Крита Кано, се облякох и без дори да си мия лицето, забързах по уличката към празната къща. Небето беше похлупено с ниски облаци, влажната утрин подсказваше, че ще завали всеки момент. Въжената стълба я нямаше на кладенеца. Някой очевидно я бе отвързал от долния край на дънера и я беше отнесъл. И двете половини на капака бяха сложени старателно на мястото им и бяха затиснати с по един камък. Отворих едната половина и като надзърнах, повиках по име Крита Кано. Отговор не последва. Опитах още няколко пъти, след всеки вик изчаквах. Реших, че тя е заспала, и метнах вътре няколко камъчета, на дъното на кладенеца обаче очевидно вече нямаше никого. Когато се е съмнало, Крита Кано явно беше излязла, беше развързала стълбата и я бе взела със себе си. Сложих капака на мястото му и се махнах от кладенеца.

На уличката се облегнах върху оградата на празната къща и известно време наблюдавах къщата на Мая Казахара. Мислех, че както обикновено Мая ще ме забележи и ще излезе, но от нея нямаше и следа. Всичко наоколо беше притихнало: никакви хора, никакви шумове, не пищяха дори цикади. За да убия времето, взех да ровя с върха на маратонката пръстта. Нещо в квартала ми се струваше различно, непознато, сякаш през дните, докато съм бил в кладенеца, старата действителност е била изместена от нова действителност, която е надделяла и се е наложила. Някъде дълбоко в себе си го усещах още откакто бях излязъл от кладенеца и бях тръгнал към къщи.

След като се върнах по уличката у нас, отидох в банята и си измих зъбите. Бях брадясал. Приличах на току-що спасен корабокрушенец. За пръв път през живота си пусках брада. Замислих се дали да не я оставя, след малко обаче реших да се обръсна. Кой знае защо, ми се стори по-добре лицето ми да е такова, каквото беше, когато Кумико ме напусна.

Запарих с кърпа, натопена в топла вода, четината си — да омекне, сетне покрих лицето си с дебел пласт пяна за бръснене. След това започнах да се бръсна бавно и внимателно, за да не се порежа: първо брадичката, после лявата буза, след това и дясната. Тъкмо приключвах с дясната, когато видях в огледалото нещо, от което дъхът ми спря. Някакво синьо-черно петно. В началото си помислих, че сигурно случайно съм се изцапал. Избърсах остатъците от пяната за бръснене, измих си хубаво лицето със сапун и вода и се опитах да махна петното с кърпа. То обаче не помръдна. Явно беше проникнало дълбоко в кожата. Прокарах по него пръст. Кожата при петното бе малко по-топла, иначе си беше същата като на останалата част от лицето ми. Беше белег. Точно там на бузата, където в кладенеца бях усетил нещо да ми пари, сега имах белег.

Приближих се до огледалото и огледах изключително внимателно белега. Беше точно под дясната скула и имаше размерите и формата на длан на новородено. Беше синкаво, почти черна като синьо-черното мастило марка „Монблан“, с което Кумико пишеше.

Бе възможно това да е някаква алергична реакция. В кладенеца може би се бях допрял до нещо, което като японския лак е предизвикало обрив. Но какво е можело да има там долу, на дъното на кладенеца, което да причини подобно нещо? Бях проучил с електрическото фенерче всяка издатинка и пукнатина и не бях открил нищо освен пръст по пода и бетонни стени. Освен това нима алергиите и обривите оставяха такива ясно очертани белези?

Обзе ме лека паника. За няколко мига загубих всякакво чувство за ориентация, както когато на плажа ви заливат огромни вълни, които ви теглят навътре в морето. Кърпата падна от ръката ми. Аз съборих кошчето за отпадъци и си ударих крака, като през цялото време пелтечех някаква безсмислени срички. После успях да си възвърна самообладанието, подпрях се на мивката и започнах да мисля спокойно какво да правя.

Най-добре бе да изчакам и да видя. Винаги можех да ида на лекар. Може би беше временно състояние, нещо, което ще мине от само себе си, както обрив, предизвикан от лак. Беше се образувало само за няколко дни, вероятно щеше да изчезне точно толкова бързо. Отидох в кухнята и си направих кафе. Бях гладен, но понечех ли да хапна нещо, апетитът ми изчезваше като вода в мираж.

Излегнах се на канапето и видях, че е започнало да вали. От време на време ходех в банята и се гледах в огледалото, но не забелязвах белегът да се е променил. Беше обагрил бузата ми в наситено, тъмно, почти красиво синьо.

Сещах се само за едно, което е могло да го причини: това, че в предизгревното видение, наподобяващо сън, долу в кладенеца бях минал през стената, когато жената от телефона ме поведе за ръка. Беше ме изтеглила през стената, за да избягаме от опасния някой, който бе отворил вратата и влизаше в стаята. В мига, в който минавах през стената, бях усетил, че нещо ми пари на бузата — точно на мястото, където сега се тъмнееше петното. Все така нямах, разбира се, обяснение, каква е причинно-следствената връзка между това, че съм минал през стената, и петното, избило върху лицето ми.

Човекът без лице ми беше казал в хотелското фоайе: „Сега не може. Нямате работа тук.“

Аз обаче не бях обърнал внимание на предупреждението и бях продължил нататък. Бях ядосан на Нобору Ватая, бях ядосан на собственото си объркване. И вероятно с това бях заслужил петното.

Ами ако е нещо като дамга, сложена ми от онзи странен сън или видение, или каквото там беше? „Това не е сън — ми казваше то чрез петното. — Случи се наистина. И всеки път, когато се погледнеш в огледалото, волю-неволю ще си го спомняш.“

Поклатих глава. Прекалено много неща си оставаха без обяснение. Единственото, което разбирах със сигурност, бе, че не разбирам нищо. Главата ми забумка глухо. Вече не бях в състояние да мисля. Не изпитвах желание да правя нищо. Отпих от изстиналото кафе и продължих да гледам дъжда.

Следобед се обадих на вуйчо — да си поприказваме. Имах нужда да поговоря с някого, все едно с кого, за да се отърся от чувството, че съм бил изтръгнат от действителността.

Когато той ме попита как е Кумико, му отговорих, че е добре, и не се впуснах в обяснения. Добавих, че в момента е заминала в кратка командировка. Можех да му разкажа искрено какво се случва, но бе невъзможно да изложа пред трети човек събитията от последно време в някакъв смислен вид. За мен те нямаха никакъв смисъл, как да ги обясня на друг? Реших засега да не казвам истината на вуйчо си.

— Навремето си живял тук, в къщата, нали? — попитах аз.

— Разбира се — потвърди той. — Общо шест-седем години. Чакай малко… Купих я, когато бях на трийсет и пет, и живях там, докато станах на четирийсет и две. Седем години. Преместих се в апартамента, след като се ожених. Дотогава живеех там.

— А докато си бил тук, случвало ли ти се е нещо лошо?

— Нещо лошо ли? Какво например?

— Ами да си се разболял или да си се разделил с жена.

Вуйчо ми се засмя от все сърце.

— Със сигурност съм се разделял с повече от една жена. Но не само докато съм живял в къщата. Хе, не бих казал, че това е било чак толкова лошо. Да ти призная, не съм се разделял с жена, с която не съм искал да се разделям. Колкото до болестите… хм. Не, не помня да съм боледувал. Махнаха ми от тила една бенка, друго не се сещам. Забеляза й бръснарят, каза да съм я отстранял — за всеки случай. Отидох на лекар, но се оказа, че не е нищо сериозно. Докато живеех в къщата, това ми беше първият и последен път да ходя на лекар. Трябва да пусна молба да ми намалят здравните осигуровки!

— Значи не свързваш с къщата някакви лоши спомени.

— Не, не — потвърди вуйчо ми, след като помисли малко. — Но защо ни в клин, ни в ръкав ме питаш такива неща?

— А, просто така — изпелтечих аз. — Завчера Кумико е ходила на гледачка, онази й наговорила разни неща за къщата: че носела нещастие, такива неща — излъгах аз. — Мен ако питаш, това са си бабини деветини, но обещах да те питам.

— Хм. Как му викаха на това? Нищо не разбирам. Но съм живял в къщата и според мен всичко си й е наред, няма проблеми. Виж, къщата на Мияваки е друго нещо, но тя е доста далеч от вас.

— След като си се изнесъл, какви хора са живели тук? — полюбопитствах аз.

— Чакай да помисля: след мен в продължение на три години там живя един гимназиален учител със семейството си, после пет години едно младо семейство. Мъжът въртеше някакъв бизнес, но не помня какъв. Не мога да се закълна, че всички са живели щастливо в къщата, наемателите общуваха с един брокер на недвижими имоти. Не ги познавам, не знам защо са се изнесли, но не съм чувал да им се е случило нещо лошо. Предполагам, че вече им е станало тясно и са решили да си построят свои къщи, нещо от този род.

— Веднъж някой ми каза, че потокът в къщата бил препречен. Това говори ли ти нещо?

— Потокът бил препречен ли?

— И аз не знам какво означава — допълних. — Така ми казаха.

Вуйчо отново се позамисли.

— Не, не се сещам нищо. Но вероятно не беше хубаво да заграждат уличката и от двете страни. Като се замислиш, няма път без начало и край. Основното правило при пътищата и реките е, че по тях тече нещо. Ако ги препречиш, те умират.

— Разбирам — рекох аз. — Исках да те питам още нещо. Чувал ли си някога в квартала птицата с пружината?

— Птицата с пружината — повтори вуйчо ми. — Каква е тази птица?

Обясних му набързо за птицата с пружината, как идваше всеки ден на дървото отзад и надаваше писък, все едно навива пружина.

— Това е ново за мен — призна вуйчо ми. — Никога не съм я виждал и чувал. Обичам птици, винаги ги слушам как пеят, но за пръв път чувам за подобно нещо. Искаш да кажеш, че птицата има нещо общо с къщата ли?

— Не, всъщност не. Просто питам дали някога си я чувал.

— Знаеш ли, ако те вълнуват тези неща, кой е живял след мен в къщата и така нататък, поговори с господин Ичикава, възрастния брокер от агенцията за недвижими имоти срещу спирката на метрото. Агенцията се казва „Сетагая Дай-ичи“. Кажи му, че те пращам аз. Точно той се занимаваше с къщата. Живее открай време в квартала и може да ти каже всичко, каквото те интересува. Точно той ме предупреди за къщата на Мияваки. Бъбрив си е. Виж се с него.

— Благодаря. На всяка цена — отвърнах аз.

— А работа намери ли си?

— Засега не. Да ти призная, не търся много усърдно. Кумико работи, аз се грижа за къщата, засега се оправяме.

Вуйчо пак се замисли. После рече:

— Кажи ми, ако случайно имаш трудности. Вероятно ще мога да ти помогна.

— Благодаря — отговорих аз. — Разбира се.

Така разговорът ни приключи.

Запитах се дали да не се обадя на възрастния брокер, за да го поразпитам за историята на къщата и за хората, живели тук преди мен, но после ми се стори нелепо дори да си помислям такава глупост. Реших да не се занимавам с това.

И следобед продължи да ръми, дъждът мокреше покривите на къщите, мокреше дърветата по дворовете, мокреше земята. За обяд си направих препечена филийка и супа, остатъка от следобеда прекарах на канапето. Исках да отида на пазар, но се разколебах заради белега на лицето си. Съжалих, че не съм си оставил брада. В хладилника имаше зеленчуци, в шкафа ми се намираха консерви. Имах ориз, имах и яйца. Ако карах по-пестеливо, храната щеше да ми стигне за още два-три дни.

Докато лежах на канапето, изобщо не мислех. Четях, слушах касети с класическа музика, гледах как в градината вали. Мисловните ми способности явно бяха достигнали най-ниската си точка — вероятно заради дългия период на пълно съсредоточаване на дъното на тъмния кладенец. Понечех ли да мисля сериозно за нещо, усещах в главата си тъпа болка, сякаш ме стискаше менгеме. Понечех ли да си припомня нещо, всяко мускулче и нерв в тялото ми като че скърцаха от усилието. Имах чувството, че съм се превърнал в Тенекиения дървар от „Магьосникът от Оз“, че всичките ми стави са ръждясали и се нуждаят от смазване.

От време на време ходех в банята и проверявах състоянието на белега върху лицето си. Той не растеше, но и не се свиваше. Наситеността на цвета не се увеличаваше, но и не намаляваше. По едно време забелязах, че не съм обръснал няколко косъмчета над горната си устна. След като бях забелязал петното, бях толкова объркан, че бях забравил да довърша бръсненето. Пак си измих лицето, намазах го с пяна за бръснене и махнах косъмчетата.

Докато ходех и се връщах от банята, се сетих какво ми бе казала по телефона Малта Кано: че трябва да внимавам, че чрез опита малко по малко започваме да вярваме в истинността на образа. За да съм сигурен, влязох в спалнята и си погледнах лицето в голямото огледало, пред което Кумико се обличаше. Но петното си оставаше. Не беше нещо, което се вижда само в другото огледало.

Ако не броим белега, физически се чувствах нормално. Премерих си температурата, беше си същата, както обикновено. Тялото ми беше добре, само дето почти не бях гладен, а все пак не бях ял три дни, и от време на време ми се гадеше (вероятно продължение на гаденето, което бях изпитвал на дъното на кладенеца).

Следобедът мина спокойно. Телефонът не иззвъня нито веднъж. Нямаше писма. По уличката не мина никой. Тишината не бе нарушавана от гласовете на съседите. През градината не минаваха котки, нямаше птици, които да прелитат и да пеят. От време на време се чуваше цвърчене на цикада, но и то за разлика от друг път не беше силно.

Малко преди седем усетих лек глад, затова си направих вечеря от консерва и зеленчуци. За пръв път от цяла вечност изслушах по радиото вечерните новини, но в света не ставаше нищо особено. Тийнейджъри загинали в катастрофа, когато момчето зад волана се опитало да изпревари друг автомобил и се блъснало в стена. Полицията разследвала директора на клона на голяма банка и завеждащия отдел „Кадри“ за неправомерно отпуснати заеми. Младок убил с чук на улицата трийсет и шест годишна домакиня. Но това бяха все събития от някакъв друг, далечен свят. Единственото събитие, което ставаше в моя свят, беше дъждът в двора. Валеше. Безшумно. Тихо.

В девет вечерта се преместих от канапето на леглото и след като си дочетох главата в книгата, угасих лампата и заспах.

Събудих се рязко по средата на някакъв сън. Не помнех какво се е случило в съня, но той явно беше изпълнен с напрежение, защото сърцето ми туптеше ускорено. В стаята не се виждаше нищо. Отначало не можех да си спомня къде се намирам. Трябваше да мине доста време, докато разбера, че съм си вкъщи, в собственото легло. Стрелките на будилника сочеха два и нещо. Накъсаното спане в кладенеца вероятно беше причината за тези непредсказуеми цикли на сън и събуждане. След като се отърсих от объркването, усетих, че ми се пикае. Сигурно беше от бирата, която бях изпил. Предпочитах пак да заспя, но по този въпрос нямах избор. Когато се примирих и се надигнах в леглото, докоснах с ръка кожата на някого, който спеше до мен. Не се изненадах. На това място винаги спеше Кумико. Бях свикнал някой да спи до мен. После обаче си спомних, че Кумико вече не е тук. Беше се изнесла от къщата. До мен спеше друг.

Затаих дъх и запалих лампата до леглото. Беше Крита Кано.

13.Историята на Крита Кано. Продължение

Крита Кано беше чисто гола. Лежеше с лице към мен, без дрехи, дори без завивка, и аз видях добре оформени гърди, малки розови зърна и отдолу съвършено плосък корем и черен триъгълник косъмчета на венериния хълм като щрихована рисунка. Кожата й беше много бяла и блестеше. Макар и да не можех да си обясня присъствието й тук, продължих да гледам красивото й тяло. Беше долепила колене и ги беше присвила леко, краката й бяха съвършени. Косата й бе паднала напред и скриваше половината от лицето, затова не виждах очите й, но тя очевидно бе потънала в дълбок сън: дори след като запалих лампата до леглото, Крита Кано не трепна и продължи да диша тихо и равномерно. Аз обаче съвсем се разсъних. Извадих от гардероба лека лятна завивка и заметнах жената с нея. После угасях лампата и както бях по пижама, отидох в кухнята, където поседях малко на масата.

Сетих се за белега. Петното върху бузата бе леко топло при допир. Още си беше там, не бе нужно да гледам в огледалото. Това нещо явно нямаше да изчезне за една нощ. Реших на сутринта да потърся в указателя някой дерматолог наблизо, но какво щях да отговоря, ако той ме попита каква според мен е причината? Седял съм два-три дни в кладенец. Не, не е свързано с работата ми: слязъл съм, за да помисля. Решил съм, че дъното на кладенеца е много подходящо място. Не, не съм си носил храна. Не, кладенецът не е в моята градина, в чужд двор е. На празна къща в квартала. Влязъл съм без разрешение.

Въздъхнах. Не можех, разбира се, да говоря подобни неща на никого.

Подпрях се на лакти върху масата и без да искам, се замислих със странно ярки подробности за тялото на Крита Кано. Тя спеше непробудно в леглото ми. Сетих се за съня, в който бях слял своето тяло с нейното, а тя бе облечена в роклята на Кумико. Още помнех ясно допира на кожата й, тежестта на плътта й. Без да съм наясно с всичко случващо се, не можех с точност да определя къде свършваше действителността и започваше видението. Стената между реалност и нереалност бе започнала да се топи. Поне в паметта ми действителност и въображение вече съжителстваха с еднаква сила и яснота. Бях слял тялото си с тялото на Крита Кано и същевременно не го бях правил.

За да се отърся от тези разбъркани сексуални образи и да проясня главата си, се наложи да отида на мивката и да си наплискам лицето със студена вода. След малко наминах да проверя какво става с Крита Кано. Още спеше непробудно. Завивката се беше смъкнала до кръста й. От мястото, където стоях, виждах само гърба й. Покрай това се сетих за последния път, когато бях зърнал гърба на Кумико. Чак сега си дадох сметка, че в тяло Крита Кано прилича изумително на Кумико. Досега не го бях забелязвал, защото двете имаха различни прически, обличаха се и се гримираха по съвсем различен начин. Бяха еднакви на ръст и поне на пръв поглед и на тегло. Вероятно носеха една и съща мярка дрехи.

Пренесох завивката си в хола, легнах на канапето и отворих книгата, която четях. Беше историческа, от библиотеката. За японското присъствие в Манджурия отпреди войната и за битката срещу съветската армия при Номинхе. Разказът на лейтенант Мамия бе пробудил у мен интерес към този период и бях взел няколко книги, посветени на него. Сега обаче четох десетина минути твърде подробното историческо описание и се унесох. Оставих книгата на пода с намерението очите ми да починат малко, но съм заспал дълбоко на запалена лампа.

Събуди ме звук откъм кухнята. Отидох да видя какво става и заварих Крита Кано да прави закуска — беше с бяла тениска и къс син панталон, и двете на Кумико.

— Къде са ви дрехите? — попитах от вратата на кухнята.

— А, извинявайте. Спяхте, затова си позволих да взема някои от дрехите на жена ви. Знам, много нахално е от моя страна, но нямах какво да облека — обясни Крита Кано, като извърна само глава към мен.

Откакто я бях видял за последно, в някакъв момент тя си бе възвърнала обичайния стил на гримиране и прическата от шейсетте години, но без изкуствените мигли.

— Не, не се притеснявайте — рекох й аз. — Всъщност питам какво е станало с вашите дрехи.

— Изгубих ги — каза само Крита Кано.

— Изгубили сте ги ли?

— Да. Изгубих ги някъде.

Влязох в кухнята, подпрях се на масата и загледах как Крита Кано прави омлет. С чевръсти движения тя чукна яйцата, сложи им подправки и ги разбърка.

— Значи сте дошли гола?

— Да, точно така — потвърди Крита Кано, сякаш това бе най-естественото нещо на света. — Бях напълно гола. Знаете го, господин Окада. Нали сте ме завили.

— Да, завих ви — измънках аз. — Но къде, интересно, изгубихте дрехите си и как успяхте да дойдете дотук без тях?

— И аз не знам — рече Крита Кано и тръсна тигана, за да сгъне омлета.

— И вие не знаете — повторих аз.

Тя плъзна омлета в една чиния и за гарнитура му сложи малко току-що сварени на пара броколи. Освен това беше препекла филийки, които сложи на масата заедно с кафето. Аз извадих масло, сол и черен пипер. После съвсем като младоженци седнахме един срещу друг да закусим.

Точно тогава се сетих за белега. Крита Кано не се изненада, когато ме погледна, не ме попита нищо. Посегнах и пипнах белега, беше топъл, значи петното не беше изчезнало.

— Боли ли ви, господин Окада?

— Не, изобщо не ме боли — отговорих аз.

Жената гледа известно време лицето ми.

— Прилича на родилно петно — прецени тя.

— И на мен така ми изглежда — съгласих се аз. — Дали да не ида на лекар?

— Според мен лекар няма да ви помогне.

— Вероятно сте права — рекох аз. — Но не мога да се преструвам, че не се забелязва.

Както държеше вилицата, Крита Кано се позамисли.

— Ако имате да пазарувате или да вършите нещо друго, бих могла да го свърша вместо вас. Ако предпочитате да не излизате, си стойте тук докогато пожелаете.

— Признателен съм ви, но и вие сигурно си имате работа, пък и не мога да остана вечно залостен тук.

Крита Кано отново се замисли.

— Малта Кано сигурно знае как да ви помогне.

— В такъв случай нали нямате нищо против да се свържете от мое име с нея?

— Малта Кано се свързва с един или друг човек, но не допуска хората да се свързват с нея — съобщи ми жената и отхапа от броколите.

— Но вие със сигурност можете да се свързвате с нея, нали?

— Разбира се. Сестри сме.

— Защо тогава следващия път, когато говорите с нея, не я питате за белега? Или да я помолите да ми се обади.

— Съжалявам, но не мога да го направя. Не ми е разрешено да моля сестра си за никого. Това ни е нещо като правило.

Въздъхнах и продължих да мажа филийката с масло.

— В смисъл, ако искам да кажа нещо на Малта Кано, единственото, което ми остава, е да чакам тя да се свърже с мен, така ли?

— Да, точно така — потвърди Крита Кано. После кимна. — Но за белега. Предлагам засега да не мислите за него, освен ако не ви боли или сърби. Лично аз не обръщам внимание на такива неща. Не им обръщайте и вие, господин Окада. На всеки може да се случи.

— Интересно ми е — рекох аз.

После няколко минути продължихме да ядем, без да разговаряме. От доста време не бях закусвал с друг, а и омлетът беше много вкусен. Крита Кано като че ли се зарадва, когато я похвалих.

— Та за дрехите… — подхванах аз.

— Сърдите ли се, че съм облякла дрехите на жена ви, без да ви питам? — попита доста нехайно тя.

— Ни най-малко. Все ми едно кои от дрехите на Кумико ще облечете. В края на краищата тя ги е оставила тук. Притеснявам се по-скоро за вашите дрехи — как ги изгубихте?

— И не само дрехите. Обувките също.

— Как?

— Не помня — отговори Крита Кано. — Знам само, че се събудих гола в леглото ви. Не помня какво е станало преди това.

— Но след като си тръгнах, сте слезли в кладенеца, помните ли?

— Да, това го помня. И долу съм заспала. Но после не помня нищо.

— Значи не помните как сте излезли от кладенеца?

— Нищо не помня. Губи ми се време.

Крита Кано вдигна показалци и показа разстояние около педя. Нямах представа на колко време отговаря това.

— Сигурно не помните и какво сте направили с въжената стълба. Няма я.

— Не знам нищо за стълбата. Не помня дори дали съм се качила по нея, за да изляза от кладенеца.

Гледах известно време чашата с кафето в ръката си.

— Имате ли нещо против да ми покажете ходилата си? — попитах аз.

— Не, разбира се — отвърна жената.

Седна на стола до мен и повдигна нозе, така че да видя ходилата й. Хванах я за глезените и огледах хубаво ходилата. Бяха съвсем чисти, с красива форма. По тях нямаше нищо, нито драскотини, нито кал.

— Няма кал, няма драскотини — заявих аз.

— Ясно — рече Крита Кано.

— Вчера цял ден валя. Ако сте изгубили някъде обувките си и сте дошли боса, ходилата ви би трябвало да са кални. Минали сте през градината. Но ходилата ви са чисти, по тях няма кал.

— Ясно.

— Което ще рече, че не сте дошли тук боса.

Крита Кано наклони леко глава на една страна, като да бе впечатлена.

— Логично е — съгласи се тя.

— Може и да е логично, но не ни дава нищо — обясних и аз. — Къде сте изгубили обувките и дрехите си и как сте дошли оттам дотук?

Крита Кано поклати глава.

— Нямам представа — промълви тя.

Докато тя миеше съсредоточено съдовете на мивката, аз продължавах да седя до кухненската маса и да обмислям всичко. Също нямах, разбира се, представа.

— Често ли ви се случва да не помните къде сте били? — попитах аз.

— Не ми е за пръв път да не помня къде съм била и какво съм правила. Не ми се случва често, но от време на време ми се случва. Веднъж пак си изгубих някои от дрехите. Сега обаче за пръв път не знам къде са ми и всички дрехи, и обувките.

Жената спря чешмата, забърса масата.

— Знаете ли, Крита Кано — подех аз, — не ми разказахте историята си до края. Последния път, когато изчезнахте, бяхте стигнали до средата. Помните ли? Ако нямате нищо против, бих искал да чуя и останалото. Разказахте как мафията ви е отвлякла и ви е накарала да проституирате за нея, но не споменахте какво се е случило, след като срещнахте Нобору Ватая и спахте с него.

Тя се облегна на мивката и ме погледна. По ръцете й се стичаха капки вода, които падаха на пода. Под бялата тениска ясно се очертаваха настръхналите зърна на гърдите й и аз си представих голото й тяло, което бях видял през нощта.

— Добре тогава. Ще ви разкажа какво стана после. Ето сега. — Крита Кано отново седна срещу мен. — Онзи ден, господин Окада, си тръгнах по средата на разказа, защото почувствах, че съм длъжна да ви обясня възможно най-откровено какво точно ми се е случило. Но усетих, че не мога да стигна чак до края. Сигурно сте се стъписали, когато си тръгнах толкова ненадейно.

Тя сложи ръце върху масата и ме погледна право в лицето.

— Да, бях стъписан, макар че напоследък са ми се случвали и по-стъписващи неща — отвърнах аз.

— Както вече ви обясних, последният клиент, когото съм имала като проститутка на плътта, беше Нобору Ватая. Познах го веднага втория път, когато го срещнах вече като клиент на Малта Кано. Беше невъзможно да го забравя. Не съм сигурна дали той се е сетил коя съм. Господин Ватая не е от хората, които показват чувствата си. Но нека се върна назад, ще карам поред. Първо ще ви разкажа за оня път, когато Нобору Ватая ми беше клиент. Беше преди шест години. Както вече ви казах, по онова време бях в състояние, когато не усещах никаква болка. И не само болка: не усещах нищо. Живеех в бездънно вцепенение. Нямам предвид, разбира се, че не съм чувствала нищо, различавах например топло от студено, различавах и болката. Но тези усещания сякаш бяха на разстояние, в свят, който няма нищо общо с мен. Затова и не се съпротивлявах да имам полови сношения срещу пари. Каквото и да правеха с мен, усещанията сякаш бяха на друг. Безчувствената ми плът не беше моята плът. И така, разказах ви как мафията ме принуди да стана една от проститутките й. Когато ми нареждаха да спя с мъже, го правех, когато ми даваха пари, ги взимах. Май бях стигнала дотук.

Аз кимнах.

— Въпросният ден ми казаха да отида в стая на шестнайсетия етаж на хотел в центъра. Клиентът беше с необичайното име Ватая. Почуках, влязох в стаята и заварих вътре мъж, който седеше на канапето. Пиеше кафе, което явно бе поръчал от румсървиса, и четеше книга. Носеше зелено поло и кафяв памучен панталон. Беше с къса коса и с очила с кафяви рамки. На масата пред него бяха оставени чашата, кафеникът и книгата. Мъжът очевидно беше погълнат от прочетеното: в очите му още се долавяше някакво вълнение. Не се открояваше с нищо, очите му обаче излъчваха необичайна сила. Когато ги видях, реших, че съм сбъркала стаята. Но не я бях сбъркала. Мъжът ми каза да вляза и да заключа. Продължи да седи на канапето и без да казва и дума повече, ме огледа цялата. От глава до пети. Така ставаше винаги когато влезех при клиент. Повечето мъже ме оглеждаха. Извинявайте, че питам, господин Окада, но били ли сте някога с проститутка?

Отговорих, че не.

— Сякаш оглеждат стока. Свиква се бързо. Все пак плащат за плът, логично е да видят какво купуват. Този мъж обаче ме оглеждаше различно. Сякаш виждаше през плътта ми, отвъд мен. Притесних се от погледа му, все едно съм станала полупрозрачна. Вероятно съм била леко смутена: изпуснах на пода дамската си чанта. Тя падна с тих звук, но аз бях толкова объркана, че в началото дори не забелязах. После се наведох да вдигна чантата. От удара в пода тя се беше отворила и част от козметиката ми се беше изсипала. Вдигнах молива за очи, червилото и малко флаконче парфюм и ги прибрах. Мъжът през цялото време ме наблюдаваше с обиграни очи. След като събрах вещите си от пода и ги върнах в чантата, той ми каза да се съблека. Попитах го дали има нещо против първо да си взема душ, защото докато пътувах с метрото, се бях изпотила. Времето беше горещо. Мъжът отвърна, че това не му пречело. Не разполагал с много време. Да се съблека веднага. Когато свалих дрехите, мъжът каза да легна по лице на кревата, което и направих. Нареди ми да не мърдам, да не отварям очи и да не говоря, освен ако той не ми каже. Седна до мен, без да се съблича. Направи само това: седна. Не ме докосна и с пръст. Просто седеше и гледаше голото ми тяло, докато аз лежах по лице, без да мърдам. Така минаха десет минути. Усещах как мъжът ме пронизва почти болезнено с поглед — впиваше очи ту в тила ми, ту в гърба, ту в дупето, ту в краката. Реших, че вероятно е импотентен. Такива клиенти понякога се възбуждат. Плащат на проститутка, карат я да се съблече и я гледат. Някои я събличат и свършват пред нея. При проститутки ходят какви ли не мъже по какви ли не причини. Реших, че Нобору Ватая е поредният от тях. След малко обаче той започна да ме докосва. Плъзгаше и десетте си пръста по тялото ми, от раменете до гърба и дупето, сякаш търсеше нещо. Това не бяха милувки. Не беше, разбира се, и масаж. Пръстите му се движеха по тялото ми изключително внимателно, все едно очертаваха път по карта. И докато ме докосваше, той очевидно мислеше, но не просто си мислеше, а беше потънал във вглъбен и много съсредоточен размисъл. Пръстите му сякаш се лутаха напосоки, сетне застиваха и дълго оставаха на едно място. Като че ли се губеха и после пак налучкваха пътя. Ясна ли съм? Всеки пръст като че беше жив и мислеше със свой си разсъдък. Усещането беше много странно. Странно и притеснително. Въпреки това от допира на пръстите му аз се възбудих. За пръв път в живота си. Преди да стана проститутка, сексът не ми е носил нищо освен болка. Самата мисъл за него ме изпълваше със страх — страх от болката, която знаех, че трябва да изтърпя. След като станах проститутка, се случи точно обратното: не чувствах нищо. Нито болка, нито друго. Пъшках и се преструвах на възбудена, за да им е приятно на клиентите, но всичко си беше представление. Ала когато ме докосна този мъж, стоновете ми си бяха истински. Идваха от самите дълбини на тялото ми. Знаех, че нещо вътре в мен се е раздвижило, сякаш центърът на тежестта се измества в тялото ми и първо е на едно, а после на друго място. Накрая мъжът спря да движи пръсти. Хвана ме за кръста и като че ли се замисли. Усетих от върховете на пръстите му, че си възвръща самообладанието и малко по малко започва да регулира дишането си. После взе да се съблича. Продължавах да стискам очи с лице върху възглавницата, чаках какво ще стане оттук нататък. След като се съблече, мъжът разтвори широко ръцете и краката ми. В стаята бе много тихо, чак се уплаших. Чуваше се само едва доловимото бръмчене на климатика. Мъжът почти не издаваше звуци. Не чувах дори дишането му. Той долепи длани до гърба ми. Отпуснах се. Членът му ме докосна по дупето, но още беше мек. Точно тогава телефонът върху нощното шкафче започна да звъни. Отворих очи, извърнах се и погледнах мъжа в лицето, той обаче сякаш не забелязваше телефона, който иззвъня осем-десет пъти, после спря. В стаята отново стана тих. — Тук Крита Кано замълча и си пое няколко пъти въздух. Без да продума, загледа ръцете си. — Извинявайте — каза накрая, — но нали не възразявате да си почина малко?

— Не — отвърнах аз.

Налях си още една чаша кафе и отпих една глътка. Крита Кано изпи студената вода в чашата. Сигурно сме мълчали към десет минути.

— Мъжът отново задвижи пръсти и започна да ме докосва навсякъде по тялото — продължи Крита Кано. — Навсякъде без изключение. Вече не можех да мисля. В ушите ми кънтеше само туптенето на собственото ми сърце, което бе странно забавено. Вече не бях в състояние да се владея. Докато мъжът ме галеше, стенех и стенех. Опитах се да замълча, ала сякаш някой друг ме караше да крещя и да пъшкам. Имах чувството, че всяко винтче в тялото ми се е разхлабило. Сетне, след доста време, както лежах по лице, мъжът ми вкара нещо отзад. И досега не знам какво. Беше огромно и твърдо, но не беше членът му. Сигурна съм. Помня как си помислих, че все пак съм се оказала права: мъжът е импотентен. Каквото и да ми вкара, то ми причини болка за пръв път, откакто бях направила неуспешен опит за самоубийство — истинска силна болка в мен самата, не на разстояние. Как ли да го изразя? Болката бе почти непоносимо силна, сякаш физическото ми „Аз“ се разкъса отвътре на две. Но колкото и ужасно да беше, аз продължавах да се гърча не само от болка, но и от наслада. Насладата и болката бяха едно. Разбирате ли какво имам предвид? Болката идваше от насладата, а насладата — от болката. Трябваше да ги приема заедно. И насред тази болка и наслада тялото ми продължи да се разцепва. Нямаше как да го предотвратя. После се случи нещо странно. От двете половини, на които физическото ми „Аз“ се беше разцепило, изпълзя нещо, каквото дотогава не бях виждала и докосвала. Не можех да кажа колко голямо е, но беше влажно и хлъзгаво като новородено дете. Нямах никаква представа какво е. Дотогава е било вътре в мен, а аз не знаех какво е. Този мъж го беше извадил. Исках да разбера какво е. Исках да го видя със собствените си очи. В края на краищата то бе част от мен и имах право да го видя. Но това бе невъзможно. Бях повлечена като от порой от насладата и болката. Бях се превърнала в изцяло физическо същество и можех само да викам, да въртя хълбоци и да стена. Бе невъзможно дори да отворя очи. После достигнах върха, всъщност имах чувството, че по-скоро ме хвърлят от висок зъбер. Изпищях и ми се стори, че всичко, направено от стъкло в стаята, се е натрошило. И не само ми се стори: наистина видях и чух как прозорците и чашите се чупят на малки парченца и се сипят като дъжд върху мен. После ми се пригади ужасно. Съзнанието ми започна да се отнася нанякъде, тялото ми изстина. Знам, ще ви прозвучи странно, но се почувствах така, сякаш се превръщам в купа студена каша, лепкава и на бучки, и бучките туптят бавно и мощно с всеки удар на сърцето ми. Познах това туптене — бях го изпитвала и преди. Не ми трябваше много време, за да си спомня какво е. Знаех, че е тъпата, смъртоносна безкрайна болка, която бях понасяла преди неуспешния опит за самоубийство. И тази болка повдигаше като с лост капака на съзнанието ми, отваряше го с неустоима сила и без да се допитва до волята ми, измъкваше пихтиестото съдържание на паметта ми. Колкото и странно да звучи, бях като мъртвец, който наблюдава аутопсията си. Разбирате ли за какво говоря? Чувствах се като човек, който гледа как разрязват тялото му и вадят един по един слузестите органи. Продължавах да лежа, слюнката ми се стичаше по възглавницата, а тялото ми се гърчеше неудържимо. Знаех, че трябва да се овладея, а не можех. Винтчетата в тялото ми не само се бяха разхлабили, но и бяха изпаднали. Със замъгленото си съзнание усетих невероятно силно колко сама и безсилна съм. Всичко вътре в мен рукна навън. Неща, и осезаеми, и неосезаеми, се втечниха и бликнаха от плътта ми като слюнка или урина. Знаех, че не бива да го допускам, че не бива да позволявам самата ми същност да изтича и аз да я губя завинаги, ала не можех да я спра по никакъв начин. Можех само да наблюдавам. Нямам представа колко е продължило всичко това. Имах чувството, че цялата ми памет, цялото ми съзнание е изтекло навън. Накрая досущ тежка завеса, която се спуска, в миг ме обгърна мрак. А когато отново дойдох в съзнание, бях друг човек — Крита Кано замълча и ме погледна. — Ето какво се случи тогава — промълви тя.

Не казах нищо, само зачаках да чуя края на разказа й.

14.Крита Кано си тръгва отново

Тя продължи да разказва.

— Няколко дни след това живеех с чувството, че тялото ми се е разпаднало. Докато вървях, нямах усещането, че стъпвам по земята. Докато се хранех, нямах усещането, че ям. Докато седях неподвижно, имах ужасното усещане, че тялото ми или се спуска безкрайно, или се носи безкрайно под нещо като голям балон из безграничното пространство. Вече не бях в състояние да свързвам движенията или усещанията на тялото си със самата себе си. Те правеха каквото поискат, без връзка с волята ми, без ред и посока. Въпреки това не знаех как да внеса покой в този невероятен хаос. Единственото, което можех да сторя, бе да чакам нещата сами да се уталожат с времето. От сутрин до вечер се заключвах в стаята си, почти не се хранех, казвах на нашите просто не не ми е добре. Така минаха няколко дни, сигурно три-четири. После най-неочаквано всичко се успокои, сякаш бе извил необуздан вятър, който е отминал нататък. Огледах се, взрях се в себе си и си дадох сметка, че съм станала нов човек, съвсем различен от преди. Това беше третото ми „Аз“. Първото бе живяло в безкрайните терзания на болката. Второто — в състояние на вцепенение, в което няма никаква болка. Първото бе в първоначалното ми състояние, когато не можех да се отърся от тежкото бреме на болката. А когато все пак се опитах да се отърва от него, тоест когато направих опит за самоубийство и не успях, се превърнах във второто си „Аз“, междинното. Вярно, физическата болка, която ме беше мъчила, изчезна, но заедно с нея в мъглата се загубиха и всички останали усещания. Жаждата за живот, физическият живец, умствените способности да се концентрирам: всичко това изчезна заедно с болката. След този странен преходен период се появи съвсем новото ми „Аз“. Още не можех да кажа дали тъкмо него е трябвало да имам от самото начало. Но поне живеех с чувството, макар и мъгляво и неопределено, че ако не друго, вървя в правилна посока.

Крита Кано вдигна очи и ме погледна право в лицето, сякаш искаше да чуе какво мисля за разказа й. Ръцете й бяха на масата.

— Значи твърдите, че мъжът ви е дал нова самоличност, така ли? — попитах аз.

— Вероятно — кимна Крита Кано. Лицето й беше безизразно като дъното на пресъхнало езеро. — След като този мъж ме гали, след като ме прегръща и направи така, че за пръв път в живота си да усетя такава силна сексуална възбуда, физически аз направо се преобразих до неузнаваемост. Нямам представа защо се случи, и то точно с този човек. Каквото и да е обяснението, е неоспоримо, че след това се озовах в съвсем нова обвивка. И след като преживях дълбокия смут, за който ви разказах, се опитах да приема тази нова самоличност като нещо по-истинско — ако не за друго, то защото благодарение на нея се бях измъкнала от ужасното вцепенение, превърнало се за мен в задушаващ затвор. Обаче сякаш ме захлупваше черна сянка. Чувствах се неописуемо притеснена всеки път, когато си припомнех пръстите му върху себе си, нещото, което той вкара в мен, слузестото нещо, което излезе (или аз поне имах усещането, че е излиза) от тялото ми. Обземаше ме гняв… и отчаяние, с които не можех да се преборя. Опитах се да залича от паметта си този ден — безуспешно, защото мъжът беше отворил нещо вътре в тялото ми. Усещането за отваряне остана в мен, неразривно свързано със спомена за мъжа и с чувството, че съм била осквернена. Беше противоречиво чувство. Разбирате ли? Преображението, през което бях преминала, беше истинско и добро, то обаче бе предизвикано от нещо мръсно, от нещо лошо и лъжовно. Това противоречие, това раздвоение ме измъчва много дълго — Крита Кано отново погледна ръцете си върху масата. — След това престанах да продавам тялото си. Вече нямаше смисъл.

Лицето й си оставаше безизразно.

— И успяхте да се измъкнете просто така? — изненадах се аз.

Жената кимна.

— Да — потвърди тя. — Не казах нищо на никого, просто престанах да продавам тялото си, това обаче не ми създаде неприятности. Стана едва ли не разочароващо лесно. Мислех, че ако не друго, ще ми се обадят по телефона, и събирах смелост за този ден, той обаче така и не настъпи. Не ми казаха нито дума. Знаеха адреса ми. Знаеха телефонния ми номер. Можеха да ме заплашат. А не се случи нищо. И така, най-малкото наглед отново бях обикновено момиче. По онова време бях върнала на майка си и баща си всичко, каквото им дължах, бях заделила и доста пари. Със сумата, която дадох на брат си, той си купи нова кола, с която да си губи времето и да се размотава насам-натам, на него обаче и през ум не му минаваше какво съм направила, за да се разплатя. Трябваше ми време, за да свикна с новото си „Аз“. Що за човек представлявах сега? Как живее този човек? Какво изпитва — и как? Трябваше да разбера от опит всичко това, да го запомня и осмисля. Разбирате ли? Всичко от мен всъщност беше изтекло и беше загубено безвъзвратно. Бях съвършено нов човек, почти празен. Трябваше да запълня малко по малко тази празнота. Лека-полека трябваше да сътворя собственоръчно нещото, което наричах „Аз“, по-скоро да сътворя нещата, от които то се състои. На хартия още се водех студентка, но нямах намерение да се връщам в университета. Сутрин излизах от нас, отивах в парка и по цял ден седях на някоя пейка, без да правя нищо. Или се разхождах безцелно по алеите. Ако валеше, влизах в някоя библиотека, слагах на банката отпред книга и се преструвах, че чета. Случвало се е да прекарам деня в някое кино или да обикалям с надземното метро. Имах чувството, че се нося сам-сама из непрогледен мрак. Нямаше при кого да отида за съвет. Ако сестра ми Малта беше тук, щях да споделя всичко с нея, по онова време обаче тя беше на далечния остров Малта и се беше отдала на отшелничество и аскетизъм. Не знаех адреса й. Нямаше как да се свържа с нея. Така че трябваше да реша сама тези проблеми. В никоя книга не се обясняваше какво съм изживяла. Но макар и да бях самотна, не се чувствах нещастна. Успях да се вкопча в самата себе си. Сега поне имах за какво да се заловя. Новото ми „Аз“ усещаше болка, макар и не така силна, както преди. Усещаше я, но същевременно се бях научила как да я избягвам. С други думи, бях в състояние да се отделя от физическото „Аз“, което изпитваше болката. Разбирате ли? Знаех да отделям физическото от нефизическото си „Аз“. Както го описвам, сигурно звучи сложно, но веднъж усвоиш ли го, изобщо не е трудно. Когато ме заболи, напускам физическото си „Аз“. Все едно отиваш тихо в съседната стая, когато се появи човек, когото не искаш да виждаш. Правя го с лекота. Усещам кога болката е влязла в тялото ми, долавям присъствието й, но не съм там. В съседната стая съм. Така робството на болката не може да ме застигне.

— И можете винаги да се отделяте от болката? Когато си пожелаете? — учудих се аз.

— Не — възрази Крита Кано след кратък размисъл. — В началото можех само когато тялото ми усещаше физическа болка. Защото болката е ключът за раздвояването на съзнанието ми. Впоследствие с помощта на Малта Кано се научих да го постигам, общо взето, когато реша. Но това стана много по-късно. Междувременно получих писмо от нея. Съобщаваше ми, че е приключила с трите години своеобразно обучение, което е карала в Малта, и до седмица се прибира в Япония. Вече смятала да се установи за постоянно тук. Зарадвах се много при мисълта, че ще я видя отново. Бяхме разделени от близо осем години. Както вече споменах, Малта беше единственият човек на света, пред когото можех да си излея душата. Ето защо още в деня, когато тя се прибра в Япония, аз й разказах всичко, което ми се беше случило. Малта изслуша чак до края дългия ми странен разказ, без да изказва мнение или да задава въпроси. След като приключих, сестра ми въздъхна тежко и каза: „Знам, трябваше през цялото време да бъда до теб и да те наглеждам. Кой знае защо, не съм си давала сметка пред какви огромни трудности си изправена. Вероятно защото ти ми беше прекалено близка. При всички положения обаче имаше неща, които бях длъжна да направя. Имаше места, където се налагаше да отида сама. Нямах избор.“ Казах й да не се притеснява. В края на краищата това бяха мои проблеми и аз лека-полека се окопитвах. Малта ме изслуша, без да продумва, после рече: „Всичко, което си изживяла, откакто напуснах Япония, е било болезнено и горчиво, но както отбеляза и ти самата, сега стъпка по стъпка се движиш към правилното състояние. Най-страшното е отминало и няма да се върне никога повече. Оттук нататък няма да ти се случват такива неща. Не че ще ти е лесно, но стига да мине известно време, ще забравиш много от тях. Ала без истинско «Аз» не можеш да продължиш да живееш. То е като земята под краката ни. Няма ли я, не можем да изградим нищо. Едно обаче не бива да забравяш никога — че този мъж е осквернил тялото ти. Това не е трябвало да се случва. Могла си да загубиш себе си завинаги, малко по малко да се превърнеш в нищо. За щастие състоянието, в което по една случайност си се намирала, не е било истинско, то те е освободило от преходния период. Дължиш го на чист късмет. Но осквернението си остава вътре в теб и в някакъв момент трябва да се пречистиш от него. Аз не мога да го сторя вместо теб. Не мога дори да ти кажа как да го направиш. Трябва сама да откриеш начина и сама да го извършиш.“ Тя ми даде и ново име: Крита Кано. Каза, че след новорождението си съм имала нужда и от това. Хареса ми още от самото начало. След това Малта Кано започна да ме използва за духовен медиум. Под ръководството й усвоявах все повече и повече как да владея новата си самоличност и как да поставям граница между плът и дух. Накрая за пръв път през живота си се научих да живея в нещо като мир. Още нямах власт, разбира се, над новата си самоличност. Липсваха ми много неща. Но сега с Малта Кано имах другар до себе си, някого, на когото можех да разчитам, човек, който ме разбираше и ме приемаше. Тя се превърна в моя наставница и пазителка.

— И после сте срещнали отново Нобору Ватая?

Крита Кано кимна.

— Така е — потвърди тя. — Наистина срещнах отново Нобору Ватая. Беше началото на този март. Бяха минали повече от пет години от времето, когато той ме беше обладал, а аз се бях преобразила и бях започнала да работя с Малта Кано. Отново се озовахме лице в лице, когато той дойде у нас, за да се види с Малта. Не сме разговаряли. Аз само го зърнах във входното антре, но и един поглед ми беше достатъчен, за да замръзна на място, сякаш ме бе ударил гръм. Беше онзи мъж, последният, който бе купил тялото ми. Извиках Малта Кано встрани и й казах, че това е човекът, който ме е осквернил. „Добре — рече тя. — Остави на мен. Не се притеснявай. Не се показвай. Постарай се той да не те види.“ Изпълних казаното от сестра ми. Затова не знам за какво са говорили тогава.

— Какво ли е искал от нея?

Жената поклати глава.

— Съжалявам, господин Окада, но нямам представа.

— Хората идват у вас, защото искат нещо, нали?

— Да.

— Какво искат?

— Какво ли не.

— Можете ли да ми посочите някакъв пример?

Крита Кано прехапа устна.

— Питат за изгубени вещи. За съдбата си. За бъдещето. За какво ли не.

— И вие двете знаете всичко това?

— Да. Не всички, но повечето отговори са ето тук — отвърна Крита Кано и си посочи слепоочието. — Просто трябва да проникнеш вътре.

— Сякаш слизаш в кладенец ли?

— Да, нещо такова.

Подпрях се на лакти върху масата и въздъхнах тежко.

— А сега, ако не възразявате, искам да ми кажете нещо. Няколко пъти се появявате в сънищата ми. Направихте го съзнателно. По своя воля. Прав ли съм?

— Да, прав сте — потвърди Крита Кано. — Направих го по своя воля. Проникнах в съзнанието ви и слях своето с вашето тяло.

— Можете ли да правите такива неща?

— Да, мога. Това е една от способностите ми.

— Ние с вас сляхме телата си в моето съзнание. — След като изрекох тези думи, изпитах усещането, че съм окачил върху бяла стена дръзка сюрреалистична картина. После, сякаш за да видя от известно разстояние дали картината не виси накриво, повторих думите: — Ние с вас сляхме телата си в моето съзнание. Но аз не съм искал никога нищо от вас и сестра ви. И през ум не ми е минавало да научавам нещо от вас. Нали? Защо тогава го направихте?

— Защото ми нареди Малта Кано.

— Тоест ви е използвала като медиум, за да проникнете в съзнанието ми, така ли? За кого й е необходимо това? За Нобору Ватая? Или за Кумико?

Известно време Крита Кано мълча. Изглеждаше объркана.

— Всъщност не знам — призна тя. — Не ми бе обяснено подробно. Така се проявявам по-спонтанно като медиум. Единствената ми задача е през мен да минава съзнанието на хората. А задачата на Малта Кано е да разчита смисъла на онова, което откривам там. Но много ви моля, господин Окада, разберете: Малта Кано по принцип е на ваша страна. Аз мразя Нобору Ватая, а Малта мисли най-вече за мен. Направи го за ваше добро, господин Окада. Така поне смятам аз.

Крита Кано отиде да напазарува в близкия супермаркет. Дадох й пари и й намекнах, че щом ще излиза, не е зле да се облече по-прилично. Тя кимна и отиде в стаята на Кумико, където си сложи бяла памучна блуза и пола на цветя.

— Нали не възразявате, господин Окада, че обличам дрехите на жена ви?

Поклатих глава.

— В писмото си тя казва да съм ги изхвърлел. Никой няма да възрази, ако ги обличате.

Точно както и очаквах, всичко й беше по мярка — наистина изумително. Дори обувките бяха същият номер. Крита Кано излезе с чифт сандали на Кумико. Когато я видях облечена като жена ми, отново излитах чувството, че действителността пак променя донякъде посоката си точно както огромен пътнически кораб променя постепенно своя курс.

След като Крита Кано излезе, аз се излегнах на канапето и загледах градината, съзнанието ми бе съвсем пусто. След половин час жената се върна с такси, носеше три големи плика, напълнени с покупки. После ми направи шунка с яйца и салата със сардини.

— Я ми кажете, господин Окада, проявявате ли интерес към Крит? — попита тя най-неочаквано, след като се нахранихме.

— Крит ли? — възкликнах аз. — Остров Крит в Средиземно море?

— Да.

Поклатих глава.

— Не знам — отвърнах. — Не че не проявявам интерес, но не съм мислил по въпроса.

— Искате ли да отидем заедно в Крит?

— Да отидем заедно в Крит? — повторих като ехо.

— Всъщност ми се иска да се махна за малко от Япония. Ето за какво си мислех през цялото време в кладенеца, след като вие си отидохте оттам. Откакто Малта ми даде името Крита, ми се иска някой ден да посетя Крит. За да се подготвя, изчетох доста книги за острова. Дори учих гръцки, та като му дойде времето, да мога да живея там. Заделила съм доста голяма сума, достатъчна, за да живеем доста време там без финансови проблеми. За парите не се безпокойте.

— Малта Кано знае ли, че се каните да отидете в Крит?

— Не. Не съм й споменавала, но съм сигурна, че няма да се възпротиви. Вероятно ще прецени, че ще ми се отрази добре. През последните пет години ме използва за медиум, но това не означава, че ме експлоатира. Прави го, за да ми помогне да се възстановя. Убедена е, че като прекарвам през себе си съзнанието и самоличността на различни хора, ще успея да свикна с новото си „Аз“. Разбирате ли? Така чрез другите осъзнавам какво е да имаш самоличност. Сега, като се замисля, си давам сметка, че никога през живота си не съм казвала недвусмислено на никого: „Искам да направя това и това.“ Всъщност никога не съм си и помисляла: „Искам да направя това и това.“

От мига, в който съм се родила, живея с болката като център на живота ми. Единствената цел ми беше да намеря начин да съществувам по някакъв начин със силната болка. А след като навърших двайсет години и направих неуспешен опит за самоубийство, болката изчезна и ме обзе дълбоко, много дълбоко вцепенение. Бях като ходещ труп. Бях абсолютно безчувствена. У мен нямаше и помен от онова, което наричаме собствена воля. А после, когато Нобору Ватая насили плътта ми и разтвори съзнанието ми, аз се сдобих с третата си самоличност. Но пак не бях аз. Единственото, което бях успяла да постигна, бе да имам минимално нужната вместимост на „Аза“, само обем, нищо повече. И под ръководството на Малта Кано пропусках през това вместилище в себе си множество чужди самоличности. Ето как минаха двайсет и шест години от живота ми. Само си представете, моля ви: в продължение на двайсет и шест години не съм била нищо. Ето коя мисъл ме изуми толкова силно, докато седях сама в кладенеца и мислех. Дадох си сметка, че през цялото това време човекът, наречен „Аз“, всъщност е бил нищо. Аз не бях нищо освен проститутка. Проститутка на плътта. Проститутка на ума. Сега обаче се опитвам да свикна с новата си самоличност. Не съм нито вместилище, нито посредник за други самоличност. Искам да утвърдя себе си тук, на този свят.

— Разбирам какво ми обяснявате, но защо все пак искате да заминете за Крит точно с мен?

— Защото вероятно ще се отрази добре и на двамата: и на вас, господин Окада, и на мен — отговори Крита Кано. — Засега не е необходимо да сме тук. В такъв случай е за предпочитане да заминем. Кажете ми, господин Окада, има ли нещо, което трябва да направите на всяка цена — някакви намерения, които смятате да осъществите в бъдеще?

— Единственото, което трябва да направя, е да разговарям с Кумико. Не мога да предприема нищо, докато не се срещнем лице в лице и тя не потвърди, че съвместният ни живот е приключил. Само нямам представа как да я открия.

— Но ако все пак я откриете и както се изразихте, бракът ви е „приключил“, ще помислите ли дали да не дойдете с мен в Крит? В някакъв момент и на двамата ще се наложи да започнем на чисто — рече Крита Кано и ме погледна в очите. — Според мен едно пътуване до Крит не е лошо начало.

— Никак даже — съгласих се аз. — Малко е внезапно, но не е никак лошо като начало.

Крита Кано ми се усмихна. Дадох си сметка, че се случва за пръв път. Заради това ми се стори, че в някаква степен историята е поела в правилна посока.

— Имаме време — допълни тя. — Дори и да побързам, ми трябва най-малко половин месец, за да се подготвя. Много ви моля, господин Окада, използвайте това време, за да помислите. Не знам дали мога да ви дам нещо. Струва ми се, че точно сега нямам какво да ви дам. Празна съм в буквалния смисъл на думата. Едва сега започвам да пълня малко по малко със съдържание празната обвивка. Мога да ви дам себе си, господин Окада, стига да кажете, че нямате нищо против. Смятам, че можем взаимно да си помогнем.

Аз кимнах.

— Ще помисля — обещах. — Много се радвам, че ми го предлагате, и според мен ще бъде страхотно, ако заминем заедно. Наистина. Но има куп неща, които трябва да обмисля, и куп неща, които трябва да изясня.

— Не се притеснявайте, ако накрая кажете, че не искате да дойдете в Крит. Няма да се разсърдя. Ще съжалявам, но искам да ми отговорите откровено.

И тази вечер Крита Кано остана да пренощува у нас. По залез-слънце ме покани на разходка из близкия парк. Реших да забравя петното и да изляза. Защо да се притеснявам от такива неща? Разхождахме се около час в приятната лятна вечер, после се прибрахме и хапнахме.

След вечеря Крита Кано заяви, че искала да спи с мен. Искала да се любим. Беше толкова внезапно, че не знаех какво да правя, и й го казах:

— Толкова внезапно е. Не знам какво да правя.

Крита Кано ме погледна право в лицето и отвърна:

— Независимо дали ще дойдете с мен в Крит, господин Окада, искам да спите с мен този път — само този път — като с проститутка. Искам да купите тялото ми. Тук. Тази вечер. Ще ми бъде за последно. Ще престана да бъда проститутка — и на плътта, и на ума. Ще се откажа и от името Крита Кано. Но за да го направя, трябва да имам ясен, видим вододел, нещо, от което да личи: „Това свършва дотук“

— Разбирам, че искате да имате вододел, но защо непременно трябва да спите с мен?

— Толкова ли не разбирате, господин Окада? Като спя с вас такъв, какъвто сте в действителност, като слея действително тялото си с вашето, искам да мина през вас, през човека на име господин Окада. Така искам да се освободя от своеобразното осквернение вътре в мен. Това ще бъде вододелът.

— Съжалявам, но не купувам тела.

Крита Кано прехапа устна.

— А искате ли да направим така? Вместо пари ще ми дадете някакви дрехи на жена си. И обувки. Това ще бъде цената на тялото ми. Така ще си уредим сметките, нали? И аз ще бъда спасена.

— Спасена. Искате да кажете, че така ще се освободите от осквернението, което Нобору Ватая е оставил вътре във вас.

— Да, точно това искам да кажа — потвърди Крита Кано.

Взрях се в нея. Без изкуствените мигли лицето й изглеждаше съвсем детско.

— Кажете ми все пак какво представлява този Нобору Ватая? — рекох аз. — Брат е на сестра ми, а почти не го познавам. Какво мисли? Какво иска? Единственото, което знам със сигурност, е, че се мразим.

— Нобору Ватая е човек от свят, който е диаметрално противоположен на вашия — отговори Крита Кано. — От свят, където вие, господин Окада, губите всичко, а Нобору Ватая само печели. От свят, където вие сте отхвърлен, а той е приет. Обратното е също толкова вярно. Затова Нобору Ватая така ви мрази.

— Не разбирам. Защо изобщо забелязва съществуванието ми? Той е прочут, той е всесилен. В сравнение с него аз съм кръгла нула. Защо си прави труда и си губи времето да мрази точно мен?

Крита Кано поклати глава.

— Омразата е като дълга тъмна сянка. В повечето случаи дори човекът, който я изпитва, не знае откъде се е взела. Тя наподобява двуостър меч. Прободеш ли онзи, когото мразиш, пробождаш и себе си. Колкото по-силно я забиваш в него, толкова по-навътре влиза и в теб. Често може да бъде смъртоносна. Но не е лесно да я изтръгнеш от себе си. Много ви моля, господин Окада, пазете се. Точно затова не искам Нобору Ватая да бъде последният ми клиент като проститутка. Разбирате ли?

Тази нощ спах с Крита Кано. Съблякох дрехите на Кумико, които бяха на нея, и слях тялото си с нейното. Бавно и нежно. Беше като продължение на съня, сякаш пресъздавах съвсем точно на живо същото, което бях правил с Крита Кано насън. Тялото й беше истинско и живо. Ала липсваше нещо: ясното усещане, че това наистина се случва. На няколко пъти ми се струваше, че го правя с Кумико, а не с Крита Кано. Бях сигурен, че веднага щом свърша, ще се събудя. Но не се събудих. Свърших вътре в Крита Кано. Беше истина. Самата истина. Но щом го осъзнах, истината ми се стори по-малко истинска. Действителността сякаш се разпадна и малко по малко се отдалечи от самата себе си. Въпреки това си беше действителност.

— Хайде да отидем заедно в Крит, господин Окада — каза Крита Кано, притисната до мен. — Тук вече няма място за нас: нито за вас, нито за мен. Трябва да заминем за Крит. Ако останете тук, ще ви се случи нещо лошо. Знам го. Сигурна съм.

— Нещо лошо ли?

— Нещо много, много лошо — предсказа Крита Кано; гласът й беше тих, но пронизващ, като на птицата пророк, която живее в гората.

15.Единственото лошо нещо, случило се в къщата на Мая Казахара

— Ало! Господин Птицата с пружината — каза женският глас.

Долепих слушалката до ухото си и погледнах часовника. Четири часът следобед. Когато телефонът иззвъня, спях на канапето, плувнал в пот. Дрямката ми бе кратка и неприятна. Сега от нея ми беше останало физическото усещане, че през цялото време, докато съм спал, някой е седял върху мен. Който и да беше той, е изчакал, докато се унеса, седнал е отгоре, а после, точно преди да се събудя, е станал и си е тръгнал.

— Здрастиии — почти пошушна женският глас. За да достигне до мен, звукът сякаш бе минал през свръхрядък въздух. — Обажда се Мая Казахара…

— Ей — опитах се да кажа аз, но устните отказваха да ми се подчинят.

Сигурно й беше прозвучало като стон.

— Какво правиш в момента? — попита мазно Мая.

— Нищо — отвърнах аз и отдалечих слушалката, за да се прокашлям. — Нищо. Дремя.

— Събудих ли те?

— Естествено. Но не се притеснявай. Беше кратка дрямка.

За миг Мая Казахара като че ли се поколеба. Сетне попита:

— Какво ще кажеш, Господин Птицата с пружината, да дойдеш у нас?

Примижах. В мрака се понесоха светлини, различни като цвят и форма.

— Нямам нищо против — отговорих аз.

— Пека се на двора, затова влез отзад.

— Добре.

— Я ми кажи. Господин Птицата с пружината, сърдиш ли ми се?

— Не съм сигурен — признах аз. — Но както и да е, ще си взема един душ и ще се преоблека, после ще дойда. Искам да поговорим за нещо.

Пуснах студената вода, за да си проясня главата, после топлата, за да се измия хубаво, после отново студената. Това наистина ме разсъни, но тялото ми още бе някак отпуснато и натежало. От време на време краката ми се разтреперваха и на няколко пъти, докато стоях под душа, се наложи да се хвана за поставката за кърпите или да седна на ръба на ваната. Може би бях по-уморен, отколкото си мислех.

След като излязох изпод душа и се избърсах, си измих зъбите и се погледнах в огледалото. Тъмносиньото петно още си стоеше върху дясната ми буза и не се бе променило на цвят. Бялото на очите ми беше прорязано от червени жилки, бях с тъмни сенки. Страните ми бяха хлътнали, косата ми плачеше за подстригване. Приличах на труп, който току-що е възкръснал и сам се е измъкнал от гроба.

Облякох тениска, обух къс панталон, сложих си шапка и слънчеви очила. Когато излязох на уличката, установих, че горещината продължава. Всичко живо наоколо — всичко видимо — беше занемяло в надежда за внезапен пороен дъжд, но по небето нямаше и следа от облаци. Уличката беше похлупена с покривалото на горещия спарен въздух. Както винаги наоколо нямаше жива душа. Толкова по-добре. Не исках да срещам никого в такъв горещ ден и с такова ужасно лице.

Птицата в двора на празната къща, вдигнала човка, гледаше все така вторачено небето. В сравнение с последния път, когато я бях видял, изглеждаше по-занемарена и мърлява. Тя сякаш се взираше в някаква особено потискаща гледка в небето. Стига да можеше, вероятно щеше да извърне поглед, но нямаше как, очите й бяха приковани в една точка и нямаха друг избор, освен да гледат. Избуялите бурени около скулптурата бяха застинали като хор в гръцка трагедия, който, затаил дъх, чака да чуе пророчество. Телевизионната антена върху покрива бе разпростряла вяло сребърните си пипала в задушния въздух. Всичко под безпощадната лятна светлина беше изсъхнало и изтощено.

След като огледах градината на празната къща, влязох в двора на Мая Казахара. Дъбът хвърляше върху моравата прохладна сянка, ала Мая я бе пренебрегнала, за да се пече на безмилостното слънце. Лежеше по гръб на шезлонга, беше с невероятно изрязан шоколадов на цвят бански костюм от две части — малките парченца плат се крепяха на тънки връвчици. Неволно се почудих дали човек може да плува с такова нещо. Мая пак беше със слънчевите очила, които бе носила и когато се запознахме, по лицето й бяха избили едри капки пот. Под шезлонга беше оставила бяла плажна кърпа, шишенце масло срещу изгаряне и няколко списания. Наблизо се въргаляха две кутийки от спрайт, едната очевидно служеше за пепелник. На моравата имаше пластмасов маркуч с пръскачка, който някой беше използвал и не си беше направил труда да прибере.

Когато се приближих, Мая Казахара седна и се пресегна да изключи касетофона. В сравнение с последния път бе почерняла много повече, все едно е била една седмица на море. Цялото й тяло — буквално от главата до петите — беше с красив тен. Тя очевидно не правеше друго, освен да се пече по цял ден, включително през времето, докато съм бил в кладенеца. Поспрях и огледах градината. Почти не се беше променила, обширната морава бе ниско окосена, езерцето не бе напълнено с вода и изглеждаше толкова пресъхнало, че човек чак ожадняваше.

Седнах на свободния шезлонг до Мая и извадих от джоба си лимонов бонбон. От горещината обвивката беше залепнала.

Известно време Мая Казахара ме гледа, без да казва нищо.

— Какво се е случило, Господин Птицата с пружината? Какъв е този белег на лицето ти? Белег е, нали?

— Според мен — да. Може би. Но не знам от какво. Погледнах се и го видях.

Момичето се надигна на лакът и се взря в лицето ми. Избърса капките пот около носа си и побутна слънчевите очила, за да ги намести. Очите й под тъмните стъкла не се виждаха.

— Нямаш никаква представа, така ли? Как и защо се е появил.

— Никаква.

— Съвсем никаква?

— Излязох от кладенеца, по някое време се погледнах в огледалото и го видях. Наистина.

— Боля ля те?

— Не ме боли, не ме и сърби. Но пари леко.

— Ходи ли на лекар?

Поклатих глава.

— Надали ще е от полза.

— Сигурно — съгласи се Мая Казахара. — И аз мразя лекарите.

Свалих си шапката и очилата и избърсах с носната кърпа потта, избила по челото ми. Сивата ми тениска вече се чернееше под мишниците от пот.

— Страхотен бански — отбелязах аз.

— Мерси.

— Имам чувството, че е ушит от последни остатъци плат, за да се оползотвори максимално добре ограниченият ресурс.

— Когато съм сама, си махам горнището.

— Виж тя.

— Не че имам какво да крия — рече Мая така, сякаш се оправдаваше.

И наистина, гърдите й под горнището бяха малки и недоразвити.

— Плувала ли си някога с това нещо? — полюбопитствах аз.

— Никога. Не знам да плувам. А ти, Господин Птицата с пружината?

— Аз знам.

— Далече ли стигаш?

— Далече.

— Десет километра?

— Вероятно… Никой ли няма у вас?

— Вчера заминаха за вилата в Идзу. Всички искали да се къпят в края на седмицата. „Всички“ — това са майка ми, баща ми и малкият ми брат.

— А ти?

Тя само сви леко рамене. После извади от гънките на кърпата цигари и кибрит и запали.

— Изглеждаш ужасно, Господин Птицата с пружината.

— То оставаше да не изглеждам ужасно… след няколко дни в кладенец почти без храна и вода и ти ще изглеждаш ужасно.

Мая Казахара си махна тъмните очила и се извърна с лице към мен. Под окото й още се виждаше дълбокият белег.

— Я ми кажи, Господин Птицата с пружината. Сърдиш ли ми се?

— Не съм сигурен. Имам куп неща, за които да мисля, после може и да ти се разсърдя.

— Жена ти върна ли се?

Аз поклатих глава.

— Написала ми е писмо. Нямало да се върне вече.

— Клетият Господин Птицата с пружината — въздъхна Мая Казахара. Седна на шезлонга и леко докосна с ръка коляното ми. — Клетият, клетият Господин Птицата с пружината. Знаеш ли, сигурно няма да ми повярваш, но накрая смятах да те спася и да те извадя от кладенеца. Просто исках да те поуплаша, да те помъча. Исках да проверя дали мога да те накарам да крещиш. Исках да видя колко време ще мине, докато се объркаш до степен да излезеш от кожата си.

Не знаех какво да кажа, затова само кимнах.

— Сериозно ли според теб говорех, когато се заканих, че ще те оставя да умреш там долу?

Вместо да отговоря веднага, намачках хартийката от бонбона на топче. После рекох:

— Да ти призная, не бях сигурен. Говореше така, сякаш наистина смяташе да го направиш, но после ми се стори, че само ме плашиш. Когато си на дъното на кладенец и разговаряш с някого горе, със звука става нещо странно: не долавяш чувствата в гласа на човека. В крайна сметка обаче не е важно дали си била сериозна. Действителността се състои от различни пластове. В онази действителност ти може би наистина искаше да се опиташ да ме убиеш, в тази обаче не искаш. Зависи за коя действителност ми говориш ти и за коя — аз.

Пуснах топчето от обвивката на бонбона в дупката на кутията от спрайта.

— Ще ми направиш ли една услуга, Господин Птицата с пружината? — попита Мая Казахара и посочи маркуча върху моравата. — Ще ме напръскаш ли с ей това нещо? Ужааасна жега! Ако не се понамокря, мозъкът ми ще се опържи.

Станах от шезлонга и отидох да вдигна синия пластмасов маркуч от моравата. Беше топъл и размекнат. Посегнах зад храстите и пуснах крана. В началото потече гореща вода, напечена от слънцето, после запръска хладка и накрая съвсем студена. Мая Казахара се излегна върху тревата и аз насочих хубавата мощна струя към нея. Тя затвори очи и остави водата да се плиска по тялото й.

— Ох, жестоко! Хайде и ти, Господин Птицата с пружината!

— Не съм с бански — обясних аз, но момичето така се наслаждаваше на водата и беше толкова горещо, че накрая не издържах.

Свалих мократа от потта тениска, наведох се напред и подложих глава под студената вода. Полях се и поех една глътка: беше ледена и пивка.

— Ей, това вода от кладенец ли е? — попитах аз.

— Разбира се. Качва се с помпа. Страхотна е, нали? Ужасно студена. Става и за пиене. Извикахме някакъв специалист да провери качеството й и той каза, че била добра и много рядко в Токио водата била толкова чиста. Беше изумен. Но нас ни е страх да я пием. Кварталът е гъстонаселен, знае ли човек какво може да проникне във водата!

— Не ти ли се струва странно? Кладенецът на Мияваки е съвсем сух, докато вашият е с хубава чиста вода. А те са отсреща. Защо ли има такава голяма разлика?

— Да, наистина — съгласи се Мая Казахара и приведе глава. — Може би нещо е отклонило подземния поток и водата се е изместила малко, затова техният кладенец е пресъхнал, а нашият — не. Но не знам, естествено, каква точно е причината.

— В къщата ви случвало ли се е нещо лошо? — попитах аз.

Мая Казахара сбърчи лице и поклати глава.

— Единственото лошо нещо, което се е случило през последните десет години, е, че тук е ужасна скука!

Мая Казахара се избърса и попита искам ли бира. Казах, че да. Тя донесе от къщата две студени кутийки „Хайнекен“. Отпи от едната, аз отпих от втората.

— Кажи ми, Господин Птицата с пружината, какво смяташ да правиш занапред.

— Още не съм решил — отговорих аз. — Но вероятно ще се махна оттук. Може дори да напусна Япония.

— Да напуснеш Япония ли? И къде ще отидеш?

— В Крит.

— В Крит? Това има ли нещо общо с жената, как й беше името, Крита не знам коя си?

— Да, има нещо общо.

Мая Казахара се замисли.

— И тази Крита не знам коя си ли те спаси от кладенеца?

— Крита Кано — казах аз. — Да, точно тя.

— Имаш много приятели, нали, Господин Птицата с пружината?

— Всъщност не. Ако съм известен с нещо, то е, че имам малко приятели.

— И как все пак Крита Кано е разбрала, че си долу в кладенеца? Не си казвал на никого, че ще слизаш там, нали? Как тя се е досетила къде си?

— Не знам — отговорих аз.

— Както и да е. Значи отиваш в Крит, така ли?

— Още не съм решил. Това е една от възможностите. Първо трябва да си изясня нещата с Кумико.

Мая Казахара захапа цигара и я запали. После докосна с върха на кутрето белега под окото си.

— Знаеш ли, Господин Птицата с пружината, почти през цялото време, докато ти беше долу в кладенеца, аз се печах тук на слънцето. Печах си се, държах под око градината на празната къща и си мислех за теб в кладенеца, как гладуваш и малко по малко се приближаваш към смъртта. Само аз знаех, че си долу и не можеш да излезеш. И когато си помислех за това, си представях невероятно ясно какво изпитваш: болката, тревогата и страха. Разбираш ли? Така се чувствах мнооого близо до теб! Наистина нямаше да те оставя да умреш. Вярно си е. Честна дума. Но ми се искаше това да продължи. Докато стигнем до ръба. До онова състояние, когато ти ще започнеш да се разпадаш, когато ще си уплашен до смърт и вече няма да издържаш. Наистина чувствах, че така е най-добре — и за теб, и за мен.

— Ето какво ще ти кажа — подхванах аз. — Според мен, ако наистина беше стигнала до ръба, може би щеше да ти се прииска да минеш и отвъд него. Вероятно е щяло да стане много по-лесно, отколкото смяташ. И в такъв случай единственото, което е трябвало да направиш, е да ме бутнеш от този ръб. И пак щеше да си кажеш, че така е най-добре — за мен и за теб.

Отпих от бирата. Прехапала устна, Мая Казахара мисли известно време.

— Може би си прав — каза тя. — И аз самата не знам със сигурност.

Отпих последната глътка бира и се изправих. Сложих си очилата и облякох наквасената с пот тениска.

— Благодаря ти за бирата.

— Знаеш ли, Господин Птицата с пружината — каза Мая Казахара, — снощи, след като нашите заминаха на вилата, аз слязох в кладенеца. Прекарах там общо пет-шест часа, просто си седях и не мърдах.

— Значи ти си взела въжената стълба.

— Да — потвърди момичето и леко се навъси. — Аз я взех.

Извърнах очи към обширната морава. Над влажната пръст се вдигаше пара, която наподобяваше мараня. Мая Казахара бутна фаса в празната кутийка от спрайт.

— Първите няколко часа не усещах нищо особено. Е, беше си малко притеснително да седя в такъв пълен мрак, но не бях ужасена или уплашена. Не съм като повечето момичета, които за щяло и нещяло пищят. Но знаех, че не е просто тъмно. Ти, Господин Птицата с пружината, стоя долу няколко дни. Наясно си, че там няма нищо страшно. След няколко часа обаче знаех все по-малко коя съм. Седях неподвижно в мрака и усещах, че нещо вътре в мен — вътре в тялото ми — става все по-голямо и по-голямо. Имах чувството, че това нещо расте като корените на дърво, посадено в саксия, и когато стане достатъчно голямо, ще ме пръсне отвътре. И това ще бъде краят ми, точно така ще се пръсна на милион парченца. Докато се печах на слънце, това нещо си е кротувало в мен, но в мрака сякаш започна да се храни отнякъде и да набъбва тооолкова бързо, че чак се стреснах. Исках да го спра, но не можех. И тогава наистина се уплаших. Никога през живота си не съм била толкова уплашена. Онова мазно бяло нещо вътре в мен, подобно на буца лой, започна да надделява, да надделява над мен и да ме яде. А в началото, Господин Птицата с пружината, това мазно нещо наистина беше малко. — Мая Казахара замълча и си погледна ръцете, сякаш се опитваше да си спомни какво й се беше случило. — Уплаших се жестоко — продължи тя. — Вероятно точно това съм искала да усетиш и ти. Вероятно съм искала да чуеш как това нещо те ръфа.

Седнах на шезлонга и погледнах тялото на Мая, което банският почти не прикриваше. Тя беше на шестнайсет години, но приличаше на тринайсет-четиринайсеттодишно момиче. Гърдите и хълбоците й си бяха съвсем неразвити. Тялото й ми напомняше рисунките, в които с абсолютно минимален брой линии се постига невероятна достоверност. Същевременно нещо в това тяло създаваше усещането за преклонна възраст, за старост.

После най-неочаквано ми хрумна да я попитам:

— Имала ли си някога чувството, че си осквернена от нещо?

— Осквернена ли? — тя ме погледна с леко присвити очи. — Физически ли? Например изнасилена?

— Физически. Духовно. Душевно. Все едно.

Мая Казахара погледна надолу към тялото си, сетне отново вдигна очи към мен.

— Физически не. Още съм девствена. Разрешавам на едно момче да пипне. Но само през дрехите.

Аз кимнах.

— Душевно, хм. Не съм сигурна. Наистина не знам какво е да бъдеш душевно осквернен.

— Аз също — споделих. — Питам те само дали си се усещала така, сякаш се е случило. Ако не си го усещала, вероятно не си била осквернявана.

— Защо питаш?

— Защото някои мои познати имат такова чувство. И то поражда какви ли не сложни проблеми. Все пак искам да те питам нещо. Защо непрекъснато мислиш за смъртта?

Тя захапа цигара и запали сръчно с една ръка клечката кибрит. После см сложи слънчевите очила.

— Искаш да кажеш. Господин Птицата с пружината, че ти не мислиш за смъртта ли?

— Мисля, как да не мисля. Но не непрекъснато. Само от време на време. Като повечето хора.

— Ето какво мисля, Господин Птицата с пружината — рече Мая Казахара. — Всеки се ражда с нещо различно като сърцевина на живота си. Това нещо — каквото и да е то — се превръща в своеобразен източник на топлина, който захранва отвътре човека. И аз, разбира се, имам такова нещо. Като всички останали. Но понякога то не ми се подчинява. Ту набъбва, ту се свива и ме разтърсва. Онова, което наистина искам да направя, е да намеря начин да предам това усещане и на друг. Но явно не съм в състояние. Другите просто не разбират. Възможно е, естествено, да не обяснявам достатъчно добре, но според мен причината е, че другите не ме слушат достатъчно добре. Преструват се, че слушат, а всъщност не чуват. Затова понякога се вбесявам и върша разни дивотии.

— Разни дивотии ли?

— Например затварям те в кладенеца или когато се возя отзад на мотоциклет, затискам с ръце очите на момчето, което го кара.

При тези думи тя се пипна по белега до окото си.

— Затова ли катастрофирахте? — попитах аз.

Мая Казахара погледна изпитателно към мен, сякаш не ме е чула. Но всяка дума, която бях изрекъл, би трябвало да е достигнала до ушите й. От тъмните очила не виждах очите й, ала по лицето й плъзна някаква апатия — точно както масло, което се разлива върху неподвижна вода.

— Какво стана с момчето? — попитах аз.

Мая Казахара продължи да ме гледа с цигарата между устните. По-скоро продължи да гледа белега върху лицето ми.

— Трябва ли да отговоря на въпроса ти. Господин Птицата с пружината?

— Не отговаряй, ако не искаш. Ти самата отвори дума. Ако не ти се говори, недей.

Мая Казахара притихна съвсем. Явно й беше трудно да реши какво да прави. После дръпна от тютюневия дим толкова силно, че сигурно си напълни белите дробове, и го издуха бавно. С бавно движение махна тъмните очила и зажумяла, извърна лице към слънцето. Докато я гледах, изпитах чувството, че ходът на времето постепенно се забавя — сякаш пружината му трябваше да се навие отново.

— Момчето умря — каза накрая Мая Казахара с безизразен глас, като че ли се беше примирила с нещо.

— Умря ли?

Тя изтръска пепелта от цигарата. После взе хавлиената кърпа и няколко пъти избърса потта по лицето си. Накрая, сякаш се бе сетила, че е трябвало да свърши нещо, каза набързо с делови тон:

— Карахме с бясна скорост. Стана недалеч от Еношима.

Погледнах я, без да казвам и дума. Мая държеше с две ръце кърпата за краищата и ги притискаше към бузите си. Цигарата между пръстите й димеше. Нямаше вятър, който да разнася белия дим, и той сякаш се издигаше от малък сигнален огън. Момичето очевидно не можеше да реши дали да плаче, или да се смее. На мен поне така ми се стори. Мая сякаш дълго се колеба между двете възможности, накрая обаче не избра никоя от тях. Замисли се, остави кърпата на земята и си дръпна от цигарата. Наближаваше пет, а жегата не даваше признаци да отслабва.

— Аз го убих — рече момичето. — Е, не нарочно, разбира се. Просто исках да го тласна до ръба. Правехме го през цялото време. Беше като игра. Докато пътувахме с мотоциклета, му затулвах очите или го гъделичках. Но никога не се е случвало нищо. До онзи ден… — тя вдигна лице и ме погледна право в очите. — При всички положения. Господин Птицата с пружината, не се чувствам осквернена. Просто ми се искаше, ако успея, да се доближа до онова мазно нещо. Искаше ми се да го прилъжа да излезе от мен и после да го размажа. Наистина трябва да стигнеш до ръба, ако искаш да го надхитриш. Друг начин няма. Трябва да го измъкнеш с добра примамка. — Мая Казахара поклати бавно глава. — Не, не мисля, че съм била осквернена. Но не съм била и спасена. Точно сега, Господин Птицата с пружината, не може да ме спаси никой. Светът ми изглежда съвсем празен. Всичко, което виждам около себе си, ми се струва фалшиво. Единственото, което е истинско, е онова мазно нещо вътре в мен.

Тя мълча дълго, дишаше спокойно и равномерно. Не се чуваха други звуци, нито птици, нито насекоми. Над двора се спусна ужасна тишина, сякаш светът наистина беше опустял.

Мая Казахара се обърна на шезлонга с лице към мен. Сякаш внезапно си беше спомнила нещо. Лицето й беше съвсем безизразно, като умито.

— Я ми кажи, Господин Птицата с пружината, спа ли с оная Крита Кано?

Аз кимнах.

— Ще ми пишеш ли от Крит? — попита момичето.

— Непременно. Ако изобщо замина.

— Знаеш ли, Господин Птицата с пружината — рече Мая след кратко колебание, — май пак ще тръгна на училище.

— О, значи си преразгледала въпроса, така ли?

Тя сви леко рамене.

— Но в друго. За нищо на света няма да се върна в старото. Новото е доста далеч. Така че известно време вероятно няма да мога да те виждам.

Аз кимнах. После извадих от джоба си лимонов бонбон и го лапнах. Мая Казахара се огледа и запали цигара.

— Я ми кажи. Господин Птицата с пружината, приятно ли е да спиш с най-различни жени?

— Това няма нищо общо.

— Да, вече го чух.

— Добре — казах аз, но не знаех какво друго да добавя.

— Както и да е. Но знаеш ли. Господин Птицата с пружината, реших да се върна на училище именно защото се запознах с теб. Без майтап.

— И защо така? — учудих се аз.

— Да, защо така? — повтори Мая Казахара. Сетне присви ъгълчетата на очите си и ме погледна. — Може би ми се е искало да се върна в един по-нормален свят. Но наистина, Господин Птицата с пружината, с теб беше много забавно. Без майтап. В смисъл: ти си свръхнормален, а правиш съвсем ненормални неща. Освен това си… непредсказуем. С теб не ми беше никак скучно. Нямаш представа колко добре ми дойде. Да не скучаеш, означава да не ти се налага да мислиш за куп тъпотии. Нали така? По отношение на това се радвам, че беше тук. Но да ти призная, ми лазеше по нервите.

— Защо?

— Ами… как да го кажа? Понякога, като те гледам, все ми се струва, че се сражаваш наистина на живот и смърт срещу нещо — заради мен. Знам, звучи странно, но когато се случва така, имам чувството, че съм с теб, че заедно с теб напрягам сили. Разбираш ли? Винаги си страшно спокоен, в смисъл — каквото и да става, то няма нищо общо с теб, всъщност обаче не си такъв. По свой си начин се сражаваш с последни сили, макар че отстрани погледнато, хич не ти личи. Ако не беше така, нямаше да слизаш в кладенеца, нали? Но ти не се бориш заради мен, разбира се. Бориш се пряко сили, опитваш се да надвиеш онова голямо нещо, каквото и да е то, по една-единствена причина — за да намериш Кумико. Ето защо няма причина да се потя заради теб. Знам го, но въпреки това все ми се струва, че се бориш именно заради мен, Господин Птицата с пружината, и докато се бориш за Кумико, вероятно се бориш и за много други хора. И точно заради това понякога изглеждаш пълен идиот. Ето какво мисля аз, Господин Птицата с пружината. Но докато те гледам, се напрягам и изнервям и накрая се чувствам напълно изцедена. В смисъл, погледнато отстрани, нямаш шансове да победиш. Ако трябваше да се обзалагам, щях да се хвана на бас, че ще загубиш. Извинявай, но си е така. Много си ми симпатичен, но не искам да се провалям.

— Напълно те разбирам.

— Не искам да гледам как губиш, не искам да се потя и занапред заради теб. Затова реших да се върна в свят, който е малко по-нормален. Но ако не те бях срещнала тук… тук, пред тази празна къща, според мен нямаше да се получи така. И през ум не би ми минало да тръгвам пак на училище. Щях да продължа да си стоя в един свят, който не е толкова нормален. В този смисъл ти казах. Господин Птицата с пружината, че го правя заради теб. Не си съвсем безполезен.

Аз кимнах. За пръв път от доста време някой казваше нещо добро за мен.

— Я ела насам. Господин Птицата с пружината — повика ме Мая Казахара.

Тя се надигна на шезлонга. Аз станах и отидох при нея.

— Седни ето тук — рече Мая Казахара.

Подчиних се я седнах до нея.

— Покажи ми лицето си.

Известно време момичето ме гледа вторачено. После сложи едната си ръка върху коляното ми, а с другата докосна белега на бузата ми.

— Клетият Господин Птицата с пружината — почти прошепна Мая Казахара. — Знам, ще поемеш върху себе си какво ли не. Още преди да си се усетил. Тук нямаш никакъв избор, нищо не можеш да направиш. То е все едно дъжд се излива над полето. А сега затвори очи. Сякаш са залепени здраво.

Стиснах очи.

Мая Казахара докосна белега с устни, малки и тънки като изключително добре направена имитация. После разтвори същите тези устни и прокара по белега език — много бавно, без да пропуска и сантиметър. Ръката, която беше сложила върху коляното ми, не помръдна оттам през цялото време. Топлият й, влажен допир достигаше до мен от много далеч, от място, което се намираше отвъд всички полета по света. После Мая вдигна ръката ми и я допря до раната под окото си. Помилвах едносантиметровия белег. През върховете на пръстите ми се вля в мен едва доловим резонанс на копнежа. Помислих си, че някой трябва да прегърне това момиче и да го притисне до себе си. Някой друг, но не и аз. Някой, който може да му даде нещо.

— Довиждане, Господин Птицата с пружината. Някога ще се видим отново.

16.Най-простото нещо

На другия ден звъннах на вуйчо и му казах, че до няколко седмици вероятно ще се изнеса от къщата. Извиних се, че му го сервирам толкова внезапно, но обясних, че не съм го предупредил по-рано, защото Кумико ме е изоставила. Вече нямаше смисъл да крия. Споделих, че ми е писала, за да предупреди, че няма да се върне, и че искам да се махна от тази къща, макар и да не знам за колко време. Краткото ми обяснение бе последвано от телефонно мълчание. Вуйчо очевидно обмисляше нещата. После каза:

— Нали нямаш нищо против тия дни да намина към теб? Искам да видя с очите си какво става. А и отдавна не съм идвал в къщата.

След две вечери вуйчо дойде. Погледна белега, но не каза нищо. Вероятно не знаеше какво. Само го погледна някак странно, с присвити очи. Носеше ми бутилка скъпо уиски и пакет рибни рулца, които беше купил в Одавара. Седнахме на верандата да пием уиски с рулцата.

— Страшно приятно е да седя отново на веранда — отбеляза вуйчо и кимна няколко пъти. — Апартаментът ни, естествено, е без веранда. Понякога наистина ми домъчнява за къщата. На верандата човек се чувства някак особено, никъде другаде не можеш да се отпуснеш така.

Някое време погледа луната, тънък бял сърп, сякаш току-що наточен. Струваше ми се едва ли не чудо, че такова нещо наистина може да се носи по небето.

После вуйчо попита съвсем нехайно:

— Откъде ти е този белег?

— Нищо не знам — отговорих аз и отпих голяма глътка уиски. — Появи се съвсем неочаквано. Може би преди около седмица. Иска ми се да ти дам по-добро обяснение, но просто не знам какво.

— Ходи ли на лекар?

Поклатих глава.

— Не желая да си пъхам носа, където не ми е работа, но нека все пак кажа: наистина няма да е зле да седнеш и да помислиш кое за теб е най-важно.

Кимнах.

— Мислил съм — рекох аз. — Но всичко е толкова объркано и сложно. Не мога да разплета нещата. Не знам как.

Вуйчо се усмихна.

— Искаш ли да чуеш мнението ми? Според мен трябва да започнеш от най-простото, да мислиш най-напред за него. Можеш например да застанеш на някое кръстовище и в продължение на няколко дни да наблюдаваш хората, които минават оттам. Не трябва да взимаш бързо решение. Дори и да е трудно, не е зле от време на време да спираш. Трябва да се научиш да гледаш на нещата със собствените си очи, докато ти се изяснят. И не се плаши да заделяш повече време. Понякога отмъщението в най-изтънчения му вид се свежда до това да заделиш достатъчно време за нещо.

— Отмъщение ли? В какъв смисъл „отмъщение“? На кого ще си отмъщавам?

— Много скоро ще разбереш — усмихна се вуйчо.

И така, малко повече от час седяхме на верандата и пихме уиски. После вуйчо оповести, че се е заседял, стана и си тръгна. Отново останах сам на верандата: облегнах се пак на колоната и загледах градината под луната. Известно време дишах дълбоко и поемах в себе си въздуха на реалното или каквото там беше оставил вуйчо ми — за първи път от доста време изпитвах истинско облекчение.

След няколко часа обаче този въздух започна да се разрежда и отново ме обгърна бледото було на скръбта. Накрая аз пак си бях в моя свят, а вуйчо — в неговия.

Той ми беше препоръчал в началото да мисля за наистина простите неща, но аз установих, че ми е невъзможно да направя разлика между простото и трудното. Така че на следващата сутрин изчаках градският транспорт да се поопразни и се качих на метрото за Шинджуку. Реших да постоя там и да погледам лицата на хората. Не знаех дали ще ми е от полза, но при всички положения бе за предпочитане пред бездействието. Ако гледането на лица, докато ти писне от тях, е пример за просто нещо, не виждах защо да не опитам. Ако се получеше, щях да добия някаква бегла представа какво за мен е „просто“.

Първия ден седях цели два часа на ниската тухлена стена покрай цветната леха пред станцията на метрото и се взирах в лицата на минувачите. Те обаче бяха много и вървяха прекалено бързо. Така и не успях да разгледам лицето на никого. За беда след известно време се домъкна някакъв бездомник, който почна да ми обяснява нещо. Няколко пъти покрай мен мина полицай, който ме изгледа на кръв. Затова се отказах от оживения квартал при метрото и реших да потърся място, което по̀ подхожда за спокойно изучаване на минувачите.

Минах през подлеза под линията западно от гарата и след като повървях из квартала, намерих застлано с плочки площадче пред стъклен небостъргач. На него имаше малка скулптура и няколко хубави пейки, където можех да си седя и да разглеждам на воля хората. Тук те бяха доста по-малко, отколкото пред входа на метрото, не се навъртаха и бездомници с бутилки уиски, подаващи се от джоба. Прекарах там деня, направих си импровизиран обяд от понички с кафе от „Дънкин Донътс“ и се прибрах преди най-натоварения вечерен час.

В началото единствените минувачи, които забелязвах, бяха мъжете с оредяваща коса — заради тренинга, който имах с Мая Казахара, докато провеждахме проучването за онзи производител на перуки. Още преди да се усетя, впервах поглед в голото теме на някого и го определях като А, Б или В. При това темпо преспокойно можех да звънна на момичето и да предложа отново да му помагам.

Но след няколко дни установих, че вече мога да си седя и да наблюдавам лицата на хората, без да мисля за нищо. През площада минаваха главно мъже и жени, които работеха в офисите в небостъргача. Мъжете бяха с бели ризи и вратовръзки и носеха куфарчета, повечето жени бяха с високи токове. Сред другите, които наблюдавах, имаше клиенти на ресторантите и магазините в сградата, семейства, които се бяха запътили към панорамната площадката на последния етаж в небостъргача, и неколцина души, които просто минаваха през пространството, за да стигнат от точка А до точка Б. Тук повечето хора не бързаха. Аз просто ги наблюдавах ей така, напосоки. Случваше се да се появяват хора, които по една или друга причина привличаха вниманието ми, и аз се взирах в лицата им, а после ги изпращах с поглед.

Всеки ден в десет часа, след като градският транспорт се поопразнеше, отивах с метрото до Шинджуку, сядах на пейката и не мърдах оттам чак до четири следобед — гледах лицата на хората. Едва след като опитах, установих, че като се заглеждам ту в едно, ту в друго лице, успявам да изпразня напълно главата си, сякаш вадех корковата тапа на бутилка. Не заговарях никого и никой не ме заговаряше. Не мислех нищо, не чувствах нищо. Често изпитвах чувството, че съм се слял с каменната пейка.

Веднъж обаче ме заговори някаква жена, слаба, добре облечена, на средна възраст. Беше в тясна яркорозова рокля, носеше тъмни очила с кокалени рамки, бяла шапка и бяла плетена чанта. Имаше красиви крака, обути в скъпи на вид бели кожени сандали, по които нямаше и петънце. Беше със силен грим, но не изглеждаше скандално. Попита ме дали не ми се е случило някакво затруднение. Не, не ми се е случило, отвърнах аз. Жената допълни, че май ме виждала на това място всеки ден и какво съм правел тук. Обясних й, че разглеждам лицата на хората. Жената се поинтересува дали го правя с някаква цел, а аз й отвърнах, че не.

Тя седна до мен, извади от чантата кутия „Вирджиния слимс“ и запали цигарата с малка златна запалка. Предложи и на мен, аз обаче поклатих глава. После жената свали слънчевите очила и ме погледна право в лицето. По-точно погледна белега. В отговор аз я погледнах в очите. Но не успях да разчета там никакви емоции. Не видях нищо освен две черни зеници, нищо особено. Жената имаше чипо носле. Устните й бяха тънки и старателно начервени. Беше ми трудно да определя възрастта й, но ми се стори, че е някъде на четирийсет и пет-шест. На пръв поглед младееше, ала в бръчките при ноздрите й се беше загнездила някаква особена умора.

— Имате ли пари? — попита жената.

Въпросът ме изненада.

— Пари ли? В какъв смисъл дали имам пари?

— Просто питам: имате ли пари? Да не сте закъсали финансово?

— Не, в момента не съм закъсал — отвърнах аз.

Жената поизкриви леко устни на една страна, сякаш обмисляше думите ми, без да отклонява вниманието си от мен. После кимна. След това си сложи тъмните очила, хвърли цигарата на земята, стана изискано и без да поглежда към мен, си тръгна бавно. Изумен я гледах как се слива с тълпата. Може би си беше малко шантава. Но при безупречния й вид ми беше трудно да го повярвам. Настъпих цигарата, която жената беше хвърлила, смачках я и после се огледах бавно — всичко наоколо беше запълнено с обичайния истински свят. Хората се придвижваха от едно място на друго, всеки воден от собствените си цели. Не знаех кои са и те не знаеха кой съм аз. Поех си дълбоко въздух и отново, без да мисля за нищо, се върнах към работата си — да разглеждам лицата на тези хора.

Седях там общо единайсет дни. Всеки ден си изяждах поничките и си изпивах кафето — не правех друго, освен да гледам лицата на минувачите. С изключение на краткия безсмислен разговор с жената, която дойде при мен, цели единайсет дни не говорих с никого. Не правех нищо особено и нищо особено не ми се случи. Но дори и след този единайсетдневен вакуум не успях да стигна до някакъв извод. Все още се намирах в заплетен лабиринт и не бях състояние да реша и най-простия проблем.

После обаче привечер на единайсетия ден се случи нещо много странно. Беше неделя и бях останал да погледам лицата до по-късно. Хората, които идваха до Шинджуку в неделя, се различаваха от делничната тълпа, а и нямаше задръствания по улиците и препълнен градски транспорт. Забелязах младеж с черен калъф за китара. Беше среден на ръст. Носеше очила с черни пластмасови рамки, косата му стигаше до раменете, беше с дънкова риза и панталон и с износени маратонки. Подмина ме, загледан право напред, очите му бяха съсредоточени. Когато го видях, нещо ме жегна. Сърцето ми подскочи. „Познавам този тип“, рекох си аз. Бях го виждал някъде. Но ми трябваха няколко секунди, за да се сетя: той е певецът, когото бях видял в бара в Сапоро. Не можеше да има никакво съмнение, беше същият.

Веднага скочих от пейката и забързах след него. Не беше трудно да го настигна, понеже той вървеше бавно. Тръгнах на десет крачки след него със същата скорост. Замислих се дали да не го заговоря. Да му кажа нещо от рода на: „Преди три години пеехте в Сапоро, нали? Слушал съм ви там.“ „О, така ли? — щеше да възкликне младежът. — Много ви благодаря.“ И после какво? Нима щях да кажа: „Онази вечер жена ми направи аборт. И наскоро ме напусна. Спи с друг.“ Реших просто да вървя след него и да видя какво ще стане. Може би пътьом щях да измисля нещо.

Младежът вървеше откъм гарата. Подмина небостъргачите, прекоси магистрала Оме и се насочи към Йойоджи. Изглеждаше погълнат от мисли. Очевидно познаваше квартала и нито веднъж не се подвоуми и не се огледа. Продължи да върви със същото темпо, вперил очи право напред. Аз крачех след него, като си мислех за деня, когато Кумико бе направила аборт. Сапоро в началото на март. Земята беше твърда и замръзнала, от време на време прехвърчаше сняг. Отново бях на онези улици, дробовете ми бяха пълни с леден въздух. Видях как от устата на хората излиза бяла пара.

После осъзнах: вероятно точно тогава всичко е започнало да се променя. Да, определено. Тогава бе настъпила повратната точка. От този момент потокът на събитията около мен бе започнал да променя посоката си. Сега си давах сметка, че абортът е бил събитие от изключителна важност и за двамата. Навремето обаче не бях успял да схвана истинското му значение. Бях прекалено погълнат от самия аборт, а наистина важно вероятно е било нещо съвсем друго.

„Наложи се да го направя — бе казала Кумико. — Усещах, че така е правилно, че е най-добре и за двамата. Но има и друго, което не знаеш и което още не мога да изразя с думи. Не крия нищо от теб. Просто не съм сигурна, че е истинско. Затова и не мога още да го изразя с думи.“

Тогава Кумико не беше сигурна, че нещото е истинско. И това нещо безспорно е било свързано не толкова с аборта, колкото с бременността. С детето в утробата на Кумико. Какво ли е било? Какво ли я е хвърлило в такъв смут? Дали е имала връзка с друг и не е искала да ражда детето му? Не, изключено. Самата Кумико бе заявила, че и дума не може да става за такова нещо. Детето беше мое, това е сигурно. И все пак имаше нещо, което тя не можеше да ми каже. И това нещо бе неразривно свързано с решението й да ме напусне. Всичко бе започнало оттам.

Аз обаче нямах и понятие каква е била тайната, какво е останало скрито. Бях изоставен сам да се лутам в мрака. Знаех със сигурност само, че докато не разбуля тайната на това нещо, Кумико няма да се върне при мен. Усетих как малко по малко в мен се надига тих гняв, гняв, насочен срещу нещото, останало невидимо за мен. Изопнах гръб, поех си дълбоко въздух и поуспокоих туптенето на сърцето си. Но гневът се просмука като вода във всяко кътче на тялото ми. Беше гняв, примесен със скръб. Нямаше как да го запратя по нещо, нямаше как да го разсея.

Мъжът продължи да върви със същата равномерна крачка. Прекоси релсите на линия „Одакю“, подмина няколко магазина и един храм, тръгна през лабиринт от улички. Вървях след него, като внимавах да не ме забележи. А беше ясно, че той не ме е забелязал. Не се обърна нито веднъж. У този човек определено имаше нещо, което го отличаваше от обикновените хора. Младежът не само не се обърна нито веднъж назад, но не се и огледа настрани. Беше много съсредоточен, за какво ли мислеше? Или може би не мислеше за абсолютно нищо?

Скоро навлезе в притихнал квартал с безлюдни улици, от двете страни на които имаше обковани с дъски къщи. Пътят беше тесен и крив, къщите бяха сбутани една в друга. Отсъствието на хора изглеждаше почти зловещо. Повече от половината сгради бяха празни. Входните им врати бяха заковани с дъски, отвън имаше надписи, че предстои строителство. Тук-там като липсващи зъби се виждаха празни парцели, обрасли в летни бурени и заградени с мрежа. Вероятно по план в близко бъдеще всичко тук щеше да бъде сринато до основи и на негово място щяха да построят нови небостъргачи. Пространството пред една от малкото обитавани къщи бе задръстено от саксии с грамофончета и други цветя. На една страна бе полегнал велосипед с три колела, на прозореца на втория етаж бяха метнати да се сушат хавлиена кърпа и детски бански костюм. Навсякъде, под прозорците, по входовете, бяха налягали котки, които ме гледаха подозрително. Макар и привечер, още беше светло, а никъде нямаше и следа от хора. Не можех да се ориентирам в географията на мястото. Не знаех къде се пада север и къде — юг. Предполагах, че се намирам в триъгълника между Йойоджи, Сендагая и Хараджуку, но не бях сигурен.

Във всеки случай тази част на града беше забравена от всички. Вероятно бе подмината, защото улиците бяха много тесни и по тях едвам минаваха коли. Строителните предприемачи още не се бяха добрали дотук. Имах чувството, че съм се върнал двайсетина-трийсет години назад във времето. По едно време усетих, че постоянният автомобилен тътен е заглъхнал, погълнат от разстоянието, и вече не се чува. Непознатият с калъфа за китара бе стигнал по криволичещите улички до обкована с дъски жилищна сграда. Отвори входната врата, влезе вътре и затвори вратата. Доколкото виждах, тя не беше заключена.

Постоях известно време. Стрелките на часовника ми показваха шест и двайсет. Облегнах се на мрежата, с която бе ограден празният парцел от другата страна на улицата, и загледах сградата. Беше най-обикновено двуетажно жилищно здание. Личеше от входа и от разположението на стаите. Като студент и аз бях живял в подобен дом. Там във входното антре имаше шкаф за обувки, обща тоалетна, кухничка и вътре живееха само студенти и несемейни работещи хора. Но по нищо не личеше в тази сграда да живее някой. Не долавях никакви шумове и движение в нея. Върху фурнира на вратата нямаше табелка. Тя явно беше махната и сега на нейно място се виждаше дълга тясна светла ивица. Въпреки жегата всички прозорци бяха плътно затворени, а пердетата бяха дръпнати.

Подобно на съседните сгради, и тази вероятно бе определена за събаряне и в нея вече не живееше никой. Но ако е така, какво търси тук мъжът с калъфа за китара? След като той влезе вътре, очаквах някой от прозорците да се отвори, но пак не помръдна нищо.

Не можех да чакам вечно на безлюдната улица. Отидох при входната врата и я побутнах. Оказах се прав: тя не беше заключена и се отвори лесно навътре. Известно време постоях на прага, за да се ориентирам, но вътре беше сумрачно и не виждах почти нищо. Понеже всички прозорци бяха затворени, беше горещо и задушно. Миризмата на мухъл ми напомни за дъното на кладенеца. От жегата под мишниците ми беше избила пот. Една капка се стичаше и зад ухото ми. След миг колебание влязох вътре и затворих зад себе си вратата. Смятах да проверя табелките (ако изобщо имаше такива) по пощенските кутии и върху шкафа за обувки и да разбера дали тук изобщо живее някой, но изведнъж усетих, че не съм сам. Някой ме наблюдаваше.

Вдясно на входа имаше висок шкаф за обувки или нещо такова и някой явно се криеше зад него. Затаих дъх и се взрях в здрача. Там стоеше младежът с калъфа за китара. Очевидно се криеше зад шкафа още откакто беше влязъл. Сърцето ми биеше в гърлото като чук, който заковава с все сила пирон. Какво прави тук младежът? Причаква ли ме?

— Здравейте — изломотих аз. — Исках да ви попитам…

Но още преди думите да бяха излезли от устата ми, нещо ме удари по рамото. Силно. Не разбрах какво е станало. Просто ми притъмня пред очите. Бях като парализиран. Но след миг проумях какво бе станало. Мъжът беше скочил пъргаво като маймуна иззад шкафа за обувки и ме беше ударил с бейзболна бухалка. Докато стоях стъписан, той отново вдигна бухалката и замахна към мен. Понечих да се дръпна, но късно. Този път ударът се стовари върху лявата ми ръка. Не я чувствах. Нито болка, нито нищо. Ръката ми сякаш я нямаше.

И още преди да се усетя, почти по инстинкт ритнах мъжа. Никога не съм тренирал бойни изкуства, в гимназията обаче имах един приятел с известни познания по карате, който ме беше научил на някои елементарни движения. Ден след ден ме караше да упражнявам ритници — проста работа: показваше ми само как да ритам възможно най-силно и високо с прав крак. Обясни ми, че ако загазя, това е най-добрият начин да се отбранявам. И се оказа прав. Мъжът размахваше бухалката и явно изобщо не бе очаквал, че ще го сритам. Движеше се трескаво и аз се прицелих напосоки, при това не особено силно, но от удара онзи явно остана без въздух. Вцепени се, сякаш времето беше спряло, и се взря в мен с празни очи. Аз се възползвах и този път се прицелих по-точно и силно в слабините му, а когато той се преви одве от болка, изтръгнах от ръцете му бухалката. После го изритах с все сила и в ребрата. Мъжът се опита да ме хване за крака, затова го изритах още веднъж. Сетне пак и пак, на същото място, фраснах го с бухалката по бедрото. Той леко изстена и се свлече на пода.

В началото го ритах и го удрях просто от ужас, за да не ме удари той. Но след като мъжът падна на пода, усетих, че ужасът ми прераства в истински гняв. Гневът още кипеше в мен, стаеният гняв, надигнал се, докато вървях и си мислех за Кумико. Сега, след като му дадох воля, той изригна необуздано и прерасна в нещо като бясна омраза. Отново стоварих бухалката върху бедрото на мъжа. От устата му течеше слюнка. Рамото и лявата ми ръка вече туптяха там, където той ме беше ударил. От болката гневът ми само се засили. Лицето на мъжа беше изкривено, той обаче продължи с опитите да стане. Лявата ръка не ми се подчиняваше, затова хвърлих бухалката, надвесих се над непознатия и го замлатих с дясната. Удрях го отново и отново. Удрях го, докато пръстите ми изтръпнаха. Хванах го за гушата и му издумках главата в пода. Никога през живота си не бях влизал в ръкопашен бой. Никога не бях удрял с все сила друг човек. Сега обаче не можех да сторя нищо, освен да удрям, и май не бях в състояние да спра. Съзнанието ми диктуваше да прекратя: достатъчно. Ако продължавам, ще прекаля. Мъжът вече не е в състояние да се надигне. Обаче не можех да спра. Осъзнах, че в мен сега има двама души. Бях се раздвоил, но едното „Аз“ нямаше силата да озапти другото ми „Аз“. От тази мисъл ме разтърси силна тръпка.

После видях, че мъжът се усмихва. Уж продължавах да го удрям, а той се усмихваше — колкото повече го удрях, толкова по-широка бе усмивката, докато накрая непознатият нададе писклив смях, въпреки че от носа и устните му течеше кръв и той се давеше от собствената си слюнка. Реших, че е превъртял, спрях да го млатя и се изправих.

Огледах се и видях черния калъф за китара, беше подпрян отстрани на шкафа за обувки. Оставих непознатия да си се смее и да лежи и отидох при калъфа. Свалих го на пода, отворих закопчалките и вдигнах капака. Вътре нямаше нищо. Калъфът беше празен: никаква китара, никакви свещи. Мъжът ме погледна, както се смееше и се давеше. Едвам си поемах дъх. Изведнъж топлият спарен въздух в сградата ми се стори непоносим. Миризмата на мухъл, усещането за собствената ми пот, миризмата на кръв и на слюнка, гневът и омразата: всичко това ми дойде в повече и вече не издържах. Бутнах вратата, отворих я и излязох, после я затворих след себе си. Както и преди, наоколо нямаше и помен от хора. Единственото, което се движеше, бе голяма кафява котка, която, без да ми обръща внимание, прекосяваше бавно празния парцел.

Исках да се махна оттук, преди да са ме забелязали. Не бях сигурен накъде да поема, но тръгнах напосоки и не след дълго излязох при автобусна спирка, на която пишеше „За гара Шинджуку“. Надявах се, преди да дойде следващият автобус, да успокоя дишането си и да избистря главата си, но не успях да сторя нито едното, нито другото. Повтарях си отново и отново: единственото, което правех, бе да гледам лицата на хората! Просто си гледах лицата на хората, които минаваха покрай мен на улицата, както ми беше казал вуйчо ми. Опитвах се да разплета най-простите проблеми в живота си, нищо повече. Когато се качих на автобуса, пътниците се извърнаха към мен. Всички до един ме изгледаха стъписани и отклониха погледи. Реших, че е заради белега на лицето. След малко обаче си дадох сметка, че е заради петната, останали по бялата ми риза от кръвта на непознатия (главно кръв от носа му), и заради бейзболната бухалка, която още стисках в ръце.

Накрая отнесох бухалката чак у нас и я метнах в килера.

През нощта стоях буден до изгрев-слънце. Местата по рамото и лявата ръка, където мъжът ме беше ударил с бухалката, започнаха да отичат и да туптят от болка, имах чувството, че отново и отново стоварвам върху непознатия десния си юмрук. Забелязах, че още го стискам на топка като за удар. Опитах да разтворя пръсти, ръката обаче не искаше да ме слуша. А колкото до съня, не спях не защото не можех, а защото не исках. Ако заспях в това състояние, неминуемо щях да сънувам кошмари. За да се поуспокоя, седнах на масата в кухнята — отпивах от уискито, което вуйчо ми беше оставил, и слушах на касетофона спокойна тиха музика. Исках да поговоря с някого. Исках някой да поговори с мен. Сложих телефона на масата и часове наред го гледах. Хайде, нека някой се обади, който и да е, дори тайнствената телефонна жена — беше ми все едно. Бях готов на най-мръснишкия и безсмислен разговор, на най-отвратителните и зловещи приказки. Нямаше значение. Просто исках някой да ми говори.

Но телефонът така и не иззвъня. Изпих останалата половин бутилка уиски и след като небето изсветля, допълзях до леглото и легнах. Дано днес не сънувам, дано сънят ми прилича на бяло петно — поне днес.

Но то се знае, че сънувах. Както и бях очаквал, кошмар. В него беше и мъжът с калъфа за китара. В съня правех същото, както и наяве: тръгнах след непознатия, отворих входната врата на жилищната сграда, усетих удара на бухалката, започнах да удрям и удрям мъжа. После обаче беше различно. Когато престанах да го удрям и се изправих, мъжът, който, както и на живо, се смееше като обезумял, с лиги, стичащи се от устата му, извади от джоба си нож, малък и остър на вид. Острието отрази слабата вечерна светлина, проникваща през пердетата, и проблесна като бяла кост. Мъжът обаче не ме нападна с ножа. Вместо това се съблече гол и започна да си смъква кожата, все едно е кора на ябълка. Действаше бързо, не преставаше да се смее силно. От него рукна кръв, която образува на пода черно застрашително езерце. Непознатият смъкна с дясната ръка кожата на лявата, а с окървавената, оголена лява ръка одра дясната си ръка. Накрая се превърна в яркочервена кървава плът, но и тогава продължи да се смее през черната дупка на отворената уста, а белите очни ябълки замърдаха трескаво всред оголеното месо. След малко, сякаш в отговор на неестествено силния смях на мъжа, кожата му се загъна по пода към мен. Опитах се да избягам, но краката ми не искаха да се движат. Кожата допълзя до ходилата ми и се заизкачва нагоре. Окървавената кожа на мъжа прилепна плътно върху моята. Всичко беше напоено с тежката миризма на кръв. Скоро краката ми, тялото, лицето бяха покрити изцяло като с тънка ципа с кожата на мъжа. После вече не можех да виждам, а смехът на мъжа продължи да ехти в кухия мрак. На това място се събудих.

Обзе ме смут и страх. За миг дори като че ли не бях самия себе си. Пръстите ми трепереха. В същото време обаче знаех, че съм взел решение.

Не можех — нямаше да избягам нито в Крит, нито никъде. Трябваше да върна Кумико. Трябваше да я изтегля отново със собствените си ръце обратно в този свят. Защото, не го ли направех, с мен беше свършено. Щеше да дойде краят на човека, когото възприемах като „Аз“.